Черно и Бяло 92/2016 by Enthropy 1

ISSN 2367-5055 #92/2016

Китай – известен, но непознат

Открийте различния свят на Китай с вашия мултумедиен комплект „Здравей, Китай”?

Из „Здравей, Китай”

Как ни поздравяват в Китай? Ни хао означава „Здравей“ и е първата дума, която чужденците обикновено чуват, когато стъпят на китайска земя. Ни хао често се използва като поздрав, особено между непознати и в официални случаи. Ни хао също е първата дума, когато вдигате телефон. Нин хао означава „Здравейте“ и е уважителен поздрав, например в службата или към по-възрастни.

Абонаментна кампания 2016г.

Български пощи ЕАД каталожен №1903 В редакцията на списанието на адрес: София, ул.„Граф Игнатиев” №4, ет. 3, Ентропи 1 ЕООД GSM 0888 33 65 19

Интервю на архимандрит Филип

Снежана Тодорова е новият председател на КС „България – Русия”

Гузната съвест на българите – проф. Андрей Пантев.2 Божана Апостолова: Господа журналисти, моля ви, вземете се в ръце!. . . 6 Медиите в България стават все по-зависими. . . . . . 7 Интервю на архимандрит Филип за значението на срещата на Руския предстоятел с Римския папа и за прославянето на арихепископ Серафим. . . . . . . . . . 8 Снежана Тодорова е новият председател на КС „България – Русия”. . . . . . . . . . . . . . . . . . . 10 Перспективата за сътрудничеството между Еврозоната и Китай в рамките на Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции . . . . . . . . . . . . . . . 12 Проф. Александър Федотов: Китай отдавна не е тигър, а дракон. . . . . . . . . . . 14 Китай не е причина за глобалния срив на акциите, а само извинението . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 15 Китайски дневник: Общуване без бариери. . . . . . . . 16 Официално откриване на новия център Модел-Институт „Конфуций” към Софийския университет „Св. Климент Охридски”. . . . . . . . . . 20 Трупа „Танцът на лъва на Лю Хао” . . . . . . . . . . . . . 24 Майстори на китайското декоративно изкуство. . . 25 Чундзие – Китайската Нова година. . . . . . . . . . . . 28 Китайският пролетен празник . . . . . . . . . . . . . . . 30 Психофизиология на постоянното държавно разбойничество в България. . . . . . . . . . . . . . . . . . 31 Промяната – блян и илюзия. . . . . . . . . . . . . . . . . 32 Тройната премиера на Галина Ганова. . . . . . . . . . . . 34 За художника и сценографа Тодор Игнатов – Тони. . . 35 Послание чрез фолклора. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 36 АртАфиш: Великият Гетсби. . . . . . . . . . . . . . . . . 40

С партньорството на: Съюз на българските журналисти www.sbj-bg.eu Сдружение „Найден Геров” Българска федерация на туристите ветерани Медийни партньори: www.pinks.bg Българско национално радио

31 Психофизиология на постоянното държавно разбойничество в България

Издание на „Ентропи 1” ЕООД София, ул. „Граф Игнатиев” №4, ет. 3, GSM 0888 33 65 19, ISSN 2367-5055 www.blackandwhitemag.bg e-mail: contactus@blackandwhitemag.bg Главен редактор: Станислава Пекова Зам. главен редактор: Петър Красимиров Отговорни редактори: Снежана Тодорова, Иван Върбанов Международни връзки: Борислав Петранов Главен секретар: Андриана Коцева Графичен дизайн: Симеон Пеков Фотограф: Мари Къналян PR и реклама: Дамяна Лютакова, Красимир Петков

Редколегия: Венцислав Удев, проф. Здравко Райков, Миглена Иванова, Мила Александрова, Милена Коцева, Милен Гетов, Росена Иванова ЧЕРНО И БЯЛО, #92/ 2016

Послание чрез фолклора

Съдържание

Абонирайте се за списание „Черно и Бяло” през новата 2016 година

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

Гузната съвест на българите – проф. Андрей Пантев Българска национална черта ли е да бъдем послушници на силните? Защо в България за броени години булевард „Адолф Хитлер“ се преименува на „Сталин“ и защо днес отново от неофициална „16-а република на СССР“ приличаме на „51-ви американски щат“? Проф. Пантев, в бедната Гърция с многото дългове няма нито един ъгъл, заведение, магазин, място, където да не звучи само гръцка музика. Включително в тоалетните. Докато българинът се срамува, че е българин, той е изключителен чуждопоклонник... Аз не разбирам тази мания да се сравняваме с гърците. Кога сме били като гърците? Гърция се бие седем години за своята национална еманципация в началото на XX век. Гърците развиха мощно и масово съпротивително движение при хитлеристската окупация. Всяко дете от Нова Зеландия или от Бахрейн на 10 години вече знае за гърците. Независимо дали тази репутация е основателна или не, това е реален факт. Всеки бюргер от САЩ мечтае да отиде на екскурзия в Гърция и Италия. Не мечтае да види Старосел. Така че там има един характер, от една страна – местен, а от друга страна има и една историческа репутация – в байроновите общества, идеята, че съвременните гърци са наследници на Античния свят, което може и да не е така, създава една емоционална рефлексия. Затова всеки отива да се бие за свободата на Гърция, както и българи, с историческата тръпка, че това са свещените земи. Както е Йерусалим за християните. В това отношение не става дума за национална гордост от наша страна. Аз мисля, че има доста натрапчиви предавания, включително и по история, в които пък се преувеличава значението на българските исторически постижения и заслуги. Но у нас, няма защо да крием, има едно странно съчетание – ратаите да седят на общата маса с чорбаджията, това са такива битови изрази на равенството. От друга страна, ние сме доста склонни към подчинение и дори покорство към по-силния, независимо кой е той. И в това отношение не трябва да си пестим себеукори. Защо? Ами защото, не знам дали знаете, но ние сме имали и бул.„Мусолини”, бул. „Адолф Хитлер”, град Сталин и т.н. Способни сме на една много бърза адаптация. Ще ви разкажа един случай. Когато съветският посланик в Белград се оплаква на Тито, че

Сталин не се слави достатъчно в Югославия, дава пример: „Вижте българите какво правят!”. Тито отговаря: „Те много славеха и Хитлер, та сега гледат малко да наваксат”. Тези неща от националния ни характер, вместо да се крият, трябва да се обяснят. Ние сме на особено място на Балканите, у нас падат черната нощ и завесата на една чужда и враждебна власт, докато на гърците половината острови са били свободни. Гръцката търговска флота става по-голяма от турската още преди освобождението. Половината от сърбите живеят в Австрия. Румъния си запазва средновековната аристокрация, войводства, князе и пр. Така че има особени, трудни обстоятелства, които до голяма степен обясняват нашето подражателство. Самата модернизация е подражателство. Какво значи модернизация? Бъди като

мен, но аз ще преценя, доколко си. Това не е явление от вчера. И нашата мъчителна неувереност, ето тази, че дори слушаме само чужда музика, а и не само това, не се е пръкнала от нищото. Имам усещането, че нещо не си харесваме собствената национална идентичност, сякаш не ни е добре в нея, не ни е удобно. Срамуваме се... Значи идентитетът се състои от два елемента. От това какво мислиш за себе си. И от това, което другите мислят за теб. Това е една сплав. Често пъти ние се тупаме по гърдите с грандиозни измишльотини за нашия исторически живот. Как идваме от Памир, как сме спасили Европа от исляма и пр. От друга страна, след доскоро великата, святата и веч-на съветско-българска дружба сега казваме, че сме най-американофилската нация в Югоизточна Европа. Тези амплитуди, първо, впечатляват чужденците, те вече познават нашето поведение. И, второ, те свидетелстват за една огромна неувереност. Неслучайно ви казвам – и трите български държави повече или по-малко са създадени от небългарски източници и дори личности. Аспарух, Асен и Петър, монархическият институт… Сърбите например отказват да имат монарх, който не е сърбин. Първият им крал даже е почти неграмотен, свиневладелец е, ако може така да се каже. При нас заради това, че сме най-големият масив на Балканите и сме били подложени много плътно на контрол от турската власт, а преди това сме били в непрекъснати войни с Византия и с останалия свят, сме изработили някакво чувство за зависимост и преклонение. Макар че ние имаме много сериозни подвизи, особено по време на Балканските войни. Това е амплитудна особеност. Често пъти – проявяване на раболепие. Редувано с, не често, но пък доста ярко, изразена дързост. Например Съединението е дързост. Стамболов е дързост. Балканската война е дързост. Така че ние, българите, имаме такива едни крайности в нашето поведение. Но днес, в съвременния бит, нашият патриотизъм е само кръчмарски. Както пише Ботев: „Механите са нам тесни, крещим: „Хайде на Балкана!”, но си остават в механите. Грабват пушката само докато са подпийнали. Но гърците имаха смелостта да гласуват за нещо алтернативно като СИРИЗА. Ние тук какво правим? Ние изпробвахме всички алтернативи. Патриоти. Царе. Спасители. Американофили. Оказа се, че нямаме достатъчен потенциал. Чисто човешки. Това не означава онзи прословут лаф за лошия мат’риал. Но когато се създава България след турското робство, една значителна ЧЕРНО И БЯЛО, #92/ 2016

част от анализаторите, наблюдаващи Балканите, са силно впечатлени, че България намира сили да създаде персонал за армия, дипломация, учителство и т.н. Те са мислели, че България няма да има дори човек, който да стане стрелочник по Ориент експрес. Сега обаче излезе обратното. Че при целия този напън да се направи нещо, няма достатъчно персонален потенциал, който да спре тази месианска поза, че все се спасяваме. И реформираме... Как може 25 години след всички промени да заговорим отново за реформи?! Ами нали през тези 25 години това беше идеята. Да, имаме едно не много приятелско обкръжение в геополитически смисъл. Но според мен този провал се дължи на това, което е вътре в нас. Това вътре в нас е решаващото. Иван Хаджийски казва, че „общественият ни и културен живот е под знака на посредствеността и полуинтелигенцията”. Навсякъде посредствеността е войнствена. Посредствеността не е толерантна към избраните. Но тук това съотношение е много по-силно застъпено. Няма свестен човек, който да не е бил обект на ненавист и на подигравки, включително и футболистите. И Стоичков, и Бербатов започнаха да бъдат мразени, когато станаха звезди. Но има и друго нещо, Хаджийски използва фразата „оптимистична теория за българския народ”, а аз смятам, че никакъв оптимизъм не се реализира, след като излезе тази книга. И това наше мъчително чувство за неувереност ни прави уязвими. Не знаем какво можем да направим и какво не можем. Извинявайте, но преди 9-и септември България съвсем не е била тази цветуща страна, както сега разправят. Нима София е била Виена?! В хотел „България” банята е била етажна до 1944г. А там са отсядали от Баучер до всички останали кореспонденти, които резидират или преминават през България. Ние трябва да се вторачим в себе си и най-напред да се обърнем към миналото си. В българската история няма само блясък и триумф. Има поражения, има мрак. Има решения, които са безумни. Най-смешното е, че най-лудите решения, които са вземани, са били вземани самостоятелно. А не под натиск. Обявяването на Втората балканска война, присъединяване към Тристранния пакт, обявяването на война на Англия и Америка – това са самостоятелни решения. Така че, когато казваме, че България взема самостоятелно независимо решение, изобщо не означава, че това решение е мъдро. Другите нации си ценят успешните държавници, ние непременно им скрояваме шапката и край. Който и да е кадърен, ще го обявим за ужасна персона и ще го затрием...

Има такова нещо. Всички знаем вица за българите, дето се варят в казана. И който се опита да се издигне, го дърпат надолу. Но има и контрапункт на този виц. Този, който се преиздига, получава мания за величие. Нямаме натрупвания. Вижте например как караме кола. Ние караме кола, дръвчейки се. Агресивно. Попържаме. Това е, защото дедите ни са карали каруци. Докато в другите страни хората имат деди, израснали на коли и не смятат това за някакво пътно предимство, а камо ли за социален статус. О, да. Веднъж разглеждах едни витрини в Залцбург. Гледам, всички спират около мен, а те ме чакат да пресека, защото съм близо до пешеходната пътека. Във Византийската гръцка историческа енциклопедия пише, че „след като унищожил Аварската империя, хан Крум запитал аварските пленници: „От какво мислите, че загина вашата държава?”. А те отговорили: „От това, че съдиите се съюзиха с престъпниците и крадците; от взаимните клевети, които погубиха храбрите и умните; освен това от подкупничество – всички станаха рушветчии…”. И така нататък. Като гледам, нашето общество отговаря на всички симптоми. В упадък ли сме? Всички съвременници на своето време, не само у нас, са смятали, че са разочаровани от своето съвремие. Нека напомня, че изразът: „О, времена! О, нрави!”, е произнесен по време на цъфтежа на гръко-римската култура. Така че винаги има и старци като мен, които казват: „Едно време какво беше”, има една автоматична носталгия на противопоставяне. От друга страна, аз не смятам, че имамe толкова общо нещо с първите канове, с волжските българи, защото това не е още модерна нация. Модерната българска нация се развива едва в условията на османското робство. Имаме някакъв средновековен идентитет, но той е свързан най-вече с управители на области, с династически комбинации и пр. Ако има величие в българския национален живот, то това е българският език, който остава без институция, която да го контролира и въпреки това, от Ниш и Тимок до Малко Търново се запазва един език, който с леки диалектни различия запазва усещането на нацията за една обща принадлежност. Защото иначе говорим за едно славно минало, за това-онова, а когато Паисий казва: „О, неразумний юроде”, това „юроде” значи „малоумник”, нали?! По това време Мария Антоанета е държала в скута си детето гений Моцарт. По онова време Европа силно дръпва напред. А нашата цяла енергия е била именно с този език и с православието да запазим някаква воля за облик. И за да се реализираме отново, е трябвало от-

ново да имитираме. Ей това е разковничето. Тук всичко е имитация. Аз често се шегувам, че само чушкопекът е българско изобретение. Всичко друго, дори и богомилството, е някакво възпроизвеждане, копие, продължение на ветровете на Европейския континент. И може би тази идея, че нищо не е изобретено освен чушкопека, ни прави толкова силно уязвими към чуждото, включително да слушаме чужда музика, а не своя, българска. Например, като каже някой, че е живял в Америка... Ама, чакай сега, това качество ли е?! Кажете ми. Това качество ли е? А ще ви кажа и друго. През 1907г. у нас в парламента искат да закрият университета, защото студентите освирквали Фердинанд и казват разни фигури като проф. Иван Шишманов и други: „Недейте бе, това е университет, как ще го закривате!”. Тогава един става и казва: „А във Франция по време на аферата „Драйфус” закриха университета”. А останалите казват: „Еее, щом във Франция са го направили и ние ще го направим”. Няма еднозначен отговор за духа на времето – дали сега е упадък, а преди не е било и пр. Но самият факт, че се терзаем все пак, носи лъч надежда. Когато човек е потиснат от това, което е като състояние и генерира недоволство, това все пак е залог за някаква промяна. Защото иначе, ако кажем, че много сме добре, значи ставаме като щастливите свине на Платон. Все обвиняваме турското робство за нашето изоставане. Имаме ли основания? Имаме, разбира се. Но ако сравните историята на Балканите с историята на Европа, ще видите, че още преди Османската империя да се появи на Балканите, има едно своеобразно дръпване на Запада в сравнение с нас. Примерно ние не знаем името на боянския майстор. Уж преди Джото, преди италианския Ренесанс, но ние не знаем кой е бил майсторът на икони и пр. Ако сравните всичките тези катедрали – Нотр Дам дьо Пари, Уелската катедрала и другите, ще видите, че те са започнати тогава, когато в България няма турци и турско робство. Така че има едно изоставане на Балканите, което е отпреди Османската империя. Някои го обясняват с това, че има желязна руда и мед повече на запад, отколкото на изток, има различни обяснения за причините. И затова турците се юрват тук, защото това е като водата. Тя прелива там, където има слаби съпротиви, добра пропускаемост. Когато турците стигат до Виена, знаем какво става. Турците спряха до Виена, но този град в момента е препълнен с емигранти. Както и цяла християнска Европа е в началото на една асимилация, емигрантска... Германците например искат турците да дой-

дат сутринта, да им заведат децата на училище, да сготвят, да изчистят дома и тоалетните и вечерта да се върнат в Истанбул. Дори и при съвременните комуникации това не може да се случи. Тази потребност от ниска работна ръка, която Западът приема, е бумеранг, защото тези хора остават, раждат деца, децата им се образоват, трима турци вече играят в германския национален отбор. Не може да се гледа само едната страна. Този тероризъм само от някакви маниаци ли се осъществява, дето ги чакат девици в рая, или има и някаква друга причина?! Добрата политика предотвратява проблемите, а не ги решава. Ето, гърмяха се половин година в Украйна и сега решиха да прекратяват огъня. Не можеше ли да се разберат още преди да е започнал огънят? Както и с нашето реформиране. Китайците не говореха толкова много за реформи, но ги направиха. Винаги има две страни в една история, дори ако е злодейска история. Отначало Хитлер става грандиозен лидер по простата причина, че в началото говори верни неща. Ние се вайкаме от Ньойския договор, но Версайският договор е много унизителен за Германия, много по-унизителен, отколкото Ньойският договор за България. Една Норвегия е обявила своята независимост едва през 1905г., но е богата и добре уредена, а дори не е член на ЕС, безработицата там е 3%, една от най-ниските в Европа. Явно причината не е в това кога си придобил независимост. Трябва да се внимава много, има едно особено лудване на българите. По СДС, по царя, по патриотството, защото те отчаяно търсят, подсъзнателно търсят някого, на когото да вменят качества, които той не притежава. И понеже няма хора, изведнъж решават, че този или онзи е спасител. Само с бедност ли може да се обясни хищническата алчност на българските управляващи от всички политически партии? Много кражби, без никакво усещане за обществен интерес… Защо не ги боли тези хора за нашата страна? Не се ли включва в тях някакъв механизъм за държавничество? Първо, не съм видял човек, който да е влязъл беден в парламента и да е излязъл богат. Те си влизат богати там. От друга страна, всеки един депутат не може да не прави някакви комбини. Не само корупционни, но и административни и др. Поради простата причина, че преди това е казал на някой още по-богат от него: „Моля ти се, подсигури ми кампанията да ме изберат, ще бъдеш възнаграден!” Това е нещо много важно и у нас съществува това. Обаче има и трети момент, с който много се спекулира: това е идеята за социална справедливост. Това е безсмъртен инстинкт ЧЕРНО И БЯЛО, #92/ 2016

в природата на самия човек. Социализмът не е съвършен, това е ясно. Но той растеше именно върху това чувство за равенство. Константин Иречек пише за нас като позитив, че „българите изпитват отвращение към неравенството” – от детската скамейка до фабрикантските постижения. Извинявай, но братята Георгиеви не са герои. Те са благодетели. Защото едно е да дадеш пари, друго е да дадеш кръв. Тук се създава един исторически култ към предприемача, към банкерите, което е другата пък крайност, в сравнение с борците против капитализма и фашизма. На нас, българите, ни липсва ключовата дума равновесие. В римското право има един постулат: „А сега да изслушаме и другата страна!”. У нас е само така или само иначе. Но хората така или иначе не са равни. Комунизмът (или социализмът) в реалността се провали, не може да има унификация на всички. Комунизмът не сработи. Да вземем например десет индикатора за стойностите на човешкия живот. Продължителност на живота, колко кила месо може да си купи една чистачка, колко деца се раждат, колко умират и пр. И, от друга страна, да вземем десет сигнала за пороци. Проституция, корупция, лъжовност, даже един беше казал, че като дойдат комунистите на власт, жените ще станат общи, а се оказа, че сега жените са по-общи. Сравнявайте, сега и тогава. Откъде се пръкна тази изключително злобна, човеконенавистна десница, мракобесна, която разпъва на кръст всеки, който не мисли като нея. Нали уж демокрация, а се оказа просташки деспотизъм на публичното пространство. Десните у нас имат сталинистски и тоталитарни рефлекси и това е силно отблъскващо за всеки мислещ и фин човек. Защото са гузни. Те знаят, че Западът никога няма да ни заобича. Западът ни смята за несигурен фактор и съюзник. Ние сме православни, ние сме русофили или славяни, няма значение какво. Този синдром на десницата е всъщност комплексът на човек, който знае, че имиджът на България не е позитивен въпреки всичките лимузинени прегръдки и усмивки. Колкото по-гузен е един човек, толкова е по-верноподанически настроен в момента. От двайсетте катедри по идеологическа подготовка, научен комунизъм и т.н., всички тези хора сега са сини политолози. Да не говорим за децата на членовете на Политбюро. Поведението на десницата е един комплекс за вина, симптом за гузна съвест. Когато някой започне да лае антикомунистически, да знаете, че работата не е читава. разговора води Калина Андролова

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

Божана Апостолова: Господа журналисти, моля ви, вземете се в ръце! „България си отива. И е възмутително, че днес, когато всички, начело с журналистите, трябва да полагаме усилия за спасяването на страната и нацията ни (която вече напълно загуби духовността си), сутрешните блокове, а и не само те, ни занимават с новия съпруг на Наталия Кобилкина, или с клюки около Евгени Минчев, или… Господа журналисти, моля ви, вземете се в ръце“. Така започва коментарът поетесата и основател издателство „Жанет-45“, жана Апостолова, който публикува във Фейсбук.

на на Ботя

„Уважаеми дами и господа, Уважаеми журналисти, България си отива. И е възмутително, че днес, когато всички, начело с журналистите, трябва да полагаме усилия за спасяването на страната и нацията, сутрешните блокове, а и не само те, ни занимават с новия съпруг на Наталия Кобилкина, или с клюки около Евгени Минчев, или… Господа журналисти, моля ви, вземете се в ръце! Не виждате ли, че е дошло време не за алабализми, а за целенасочена политика към оцеляването на България и на българите като цяло. Унищожихме заводи, предприятия, работни места, които хранеха българите. Нямаме икономика, нямаме средна класа, нямаме… В момента българският народ не усеща бездната, към която върви, защото европейските фондове някак си закърпват дереджето. Но ви питам – след две години и половина, когато фондовете свършат, какво се случва с България и българите? Ако през оставащите няколко години правителството не тръгне към създаване на икономика, към подкрепяне и умножаване на нацията, към

създаване на средна класа, България няма да я бъде. Уверявам ви, България си отива. Както казва Труман Капоти: Погубє духа и духовността на една нация, а територията си тя сама ще напусне. И тя вече я напуска. Два и половина милиона са извън България. Уважаеми дами и господа, Къща се строи само при здрави основи. Моля ви от сърце, нека положим взаимни усилия, нека подкрепим духовността,

културата на нацията, както и бизнеса, за да спасим единственото, което все още имаме – България. Каня ви да създадем Комитет за защита на България. И да натискаме правителството, да се борим, да изискваме, да помагаме на властимащите – кой с каквото може, но в правилната посока, адресирана към спасението на страната ни. А не като сега – на хавая.“

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

Медиите в България стават все по-зависими Затъването продължава... През 2015-а медиите в България задълбочиха всичките си досегашни проблеми, подчинявайки се на политически и корпоративни интереси. Продължава порочната обвързаност между медии, бизнес и власт. Средствата за масова информация у нас почти забравиха за функцията си да информират. Нещо повече – само за последната една година те се превърнаха в арена за разчистване на политически и бизнес сметки, а журналистите не просто загубиха рефлекса да отразяват новини, те загубиха способността си да ги разпознават. Етични стандарти на практика няма, а тези медии, които все пак се опитват да ги спазват, са приемани за „бутикови малотиражки“. Случили се (или изобщо неслучвали се) събития в масовата практика не са нищо повече от оръжие срещу „врага“. А врагът пък е противникът на финансиращия медията. Ако пък няма информационен повод, който да бъде ползван за дискредитация на опонента, той рано или късно се оказва „гей“ (въпреки че остава дълбоко неясно защо подобна информация трябва да бъде позоряща). Впрочем всичко това са процеси, които не са започнали през настоящата година. Медиите-бухалки набраха скорост още в предходните 12 месеца, но възходът на пропагандните сайтове, често служещи си с неистини, се случва именно сега. Че медиите се използват като бухалка за саморазправа, включително и между журналисти, потвърди и един от основните изводи на годишното изследване за свободата на словото от Асоциацията на европейските журналисти в България. Когато бизнес и политика се обединят Същото изследване сочи и един любопитен момент – икономическият натиск върху редакционното съдържание измества натиска, оказван от политици и собственици на медии. Икономическите субекти (69,2%) и рекламодателите (60,8%) са новите властелини на медийното съдържание, показва проучването. През настоящата година продължи и сериозното влияние на политически лица (67%) заедно с държавни и общински институции (42,7%) върху съдържанието на медиите. Изводът, направен въз основа на отговорите на анкетираните журналисти, може да послужи и за основа на по-генерален извод за публичността у нас. Анкетираните уточняват, че „политическите лица често представляват държавата, но също така и икономическите субекти и ЧЕРНО И БЯЛО, #92/ 2016

работодателите”. Зачестилите случаи на побои над журналисти (поредица подобни инциденти имаше при отразяването на предизборната кампания) е пореден задълбочаващ се симптом на болестта, от която страдат медиите. Заплахите и посегателствата, освен признак на тотално чувство за безнаказаност, са и разбира се, липса на страх от ефективно правораздаване. Наред с физическата саморазправа, която досега се случваше обаче предимно сред маргинални общности, 2015г. донесе още един медиен феномен – известният български предприемач и едър бизнесмен Кирил Домусчиев сметна, че му е позволено да се разгневи на журналистически въпрос дотам, че да нарече репортера „олигофрен“ и буквално да го изблъска от импровизирания брифинг. Прецедентът доведе и до поредното неприятно откритие за медиите у нас. Дали заради влиянието на Домусчиев, дали по друга причина, ответната реакция от страна на самите засегнати се забави повече от обичайното за подобни инциденти. Което е и поредният щрих от медийния пейзаж – услужливостта към властимащите и страхът от тях. Фалираха „Преса” и „Тема” Настоящата година бе белязана от още едно неприятно събитие в сферата на публичността. Фалитите на вестник „Преса“ и списание „Тема“ могат да се приемат като сериозно предупреждение за спукване на медийния балон у нас. Още повече, че и двете издания имат индиректна връзка с фалиралата КТБ. Седмици преди фалита акционерите Тошо Тошев и Валери Запрянов прехвърлиха акциите си на задлъжнялата строителна компания „Интегрирани пътни системи“. Дружеството-купувач се свързва с Бисер Лазов, близък до собственика на КТБ Цветан Василев, който сега е основен свидетел в разследването срещу него, т.е. по-скоро част от лагера на Делян Пеевски. От тази гледна точка „Преса“ и „Тема“ могат да служат само за прогноза какво вероятно предстои да се случи с разгръщащи се по медийния ландшафт „информационни империи“. Полина Паунова

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

Интервю на архимандрит Филип за значението на срещата на Руския предстоятел с Римския папа и за прославянето на арихепископ Серафим Какво е значението на срещата между Московския патриарх Кирил и Римския папа Франциск в Куба? Това ще бъде историческа среща, защото за пръв път в историята се срещат Предстоятелят на Руската православна църква и Римският папа. Тази среща е подготвяна в течение на последните почти 20 години. През 1996–97г. се открила възможност за среща между Патриарх Алексий II с Йоан-Павел II в Австрия. Но по независещи причини от страна на Руската православна църква тази среща не се е състояла. Католическата страна тогава отказала в заключителните документи да осъди унията като път към единството на църквата. Унията, от гледна точка на Православната църква, не е път към единство и обединение на християнския свят. В същото време, за Римо-католическата църква унията е именно способ за обединяване на Православната и Католическата църкви. Но не само това е причината, за да не се състои тази среща през 90-те години. Макар нито Предстоятелят на Руската православна църква, нито нейните официални представители да не са отричали възможността за подобна среща за в бъдеще. И сега по всичко личи, че независимо от съществуващите разногласия и сложни въпроси и проблеми такава среща е необходима.

Защо именно днес? Защото пред целия свят сега стоят сериозни предизвикателства. Това е на първо място преследването на християните в Близкия Изток и в Северна и Централна Африка, където погиват десетки и стотици хиляди хора. В тази ситуация е необходимо да обединим нашите общи усилия в защитата на християните. И не само на християните, но и на хората, които гинат в зоните на конфликти. Освен това Европа, включвайки естествено и България, стои пред лицето на важни предизвикателства, свързани с нейните изконни християнски ценности. Става дума за защита на традиционния от гледна точка на християнството поглед за семейството, за това, че бракът е съюз между мъж и жена, при това само между един мъж и между една жена. Исторически Европа е основана именно на християнските ценности. За обединяването на тези усилия е необходима срещата на Предстоятелите на двете най-многочислени църкви на християнския свят. В тази среща се наблюдава и хуманитарен, културен контекст. На мнение съм, че след срещата между Светейшия патриарх Кирил и Предстоятеля на Римо-католическата църква в Куба, културният обмен, научно-богословският диалог, сътрудничеството на социално ниво между руската, българската и другите право-

славни общини в Западна Европа ще бъде по-интензивно. Аз дълго време служих в Италия и мога да кажа, че представителите на Римо-католическата църква възприемат тази среща много позитивно, дълги години са я очаквали и сега с голям възторг и нетърпение чакат нейните резултати. Разкажете, моля, за значението на канонизацията на владика Серафим (Соболев) за Руската и Българската православна църква. Владика Серафим е един от най-почитаните подвижници на вярата и благочестието в България. Дори и човек да не посещава редовно църквата, т.е. дори да не е въцърковен, поне веднъж в живота си той е чувал това име: дядо Серафим, който е погребан в криптата на нашия храм. Неговият живот и служение са свързани именно с България, по-голямата част от живота си той е прекарал именно тук – от 1921г. до 1950г. – служил е в Николския храм в София. Още от деня на своето представяне – 26 февруари 1950г., той е всенародно почитан подвижник на вярата и благочестието. Всеки ден на гроба му за поклонение идват стотици и даже хиляди хора. Владика Серафим е един от нашите съвременници. Ако погледнем от историческата мярка за време, можем да кажем, че неговото успение не е така далеч от нашите дни. Все още сред живите са не-

говите съвременници – хората, които го знаят и помнят добре, на тези от тях, на които е оказал още през живота си непосредствено духовно влияние. В Деянието на Освещения събор на Руската православна църква, провел се на 2–3 февруари 2016г. в Москва, е определено прославянето му в лика на светителите. Сред сонма на светителите се прославят подвижниците, които са извършили своето служение в архиерейско достойнство. Владиката не претърпял мъченическа смърт, той живял в „хорошей сторонушке“, както той сам казвал, в свободна страна, до 1944г. тук са се отнасяли с голямо уважение и любов към православната църква и към руските духовници и архиерей. Много негови съвременници, останали в Русия през този период, претърпели изпитания и мъчения. Владика Серафим не последвал тяхната съдба и той не се сдобил с мъченически венец. Той мирно се ЧЕРНО И БЯЛО, #92/ 2016

представял в Господа в деня на Тържеството на Православието – 26 февруари 1950г. Затова и Архиерейският събор на Руската православна църква го прослави именно в лика на светителите. Тук можем да си спомним и за св.Йоан Шанхайски, който точно така, както и архиепископ Серафим бил в клира на Руската задгранична Църква. За много от вярващите чеда на Българската православна църква прославянето на владика Серафим е дългоочаквано събитие. Те с голяма радост възприеха тази вест. Как подворието на Московския и на цяла Русия Патриарх в София се подготвя към прославянето на владика Серафим? От руска страна очакваме пристигането на голяма делегация на Руската православна църква, начело с Волколамския митрополит Иларион, председателя на Отдела на външните църковни връзки на Московския патриархат, който от руска страна ще възгла-

ви тържествата по случай прославянето на владика Серафим в лика на светителите. Нашият храмподворие активно се подготвя към това важно събитие – сега протичат реставрационни работи в криптата и в самия храм, където след премахването на стария паркет съвсем неочаквано се откри първоначалната мозайка, създадена още през 1914г., която в момента се възстановява. Съвместно със Синодалното издателство подготвяме към деня на тържественото прославяне на владика Серафим издаването на неговите проповеди и поучения на български език с предисловие на Негово Светейшество Българския патриарх Неофит и на Негово Вископреосвещенство Варненския и Великопреславския митрополит Йоан. Това ще бъде нашият общ подарък – презентацията на книгата е на 26 февруари т.г. от 18:00 часа в Дом на Москва. Хорът към Подворието подготвя празничен концерт, посветен именно на това събитие. Разбира се, за нас е от изключителна важност, че прославянето на владика Серафим ще стане съвместно с участието на Българската православна църква, която беше представяна на Архиерейския събор, провел се в Русия, от Варненския и Великопреславския митрополит Иоан и Знеполския епископ Арсений. Това е безпрецедентен случай, когато две автокефални Православни църкви заедно прославят светец. разговора води: Миглена Китанова

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

Снежана Тодорова е новият председател на КС „България – Русия” Снежана Тодорова, дългогодишен журналист и председател на СБЖ, стана председател на Координационния съвет „България – Русия“. В четвъртък (11 февруари) в Руския културно-информационен център (РКИЦ) в София се проведе среща на Координационния съвет „България – Русия“ по повод избора на нов председател. Представители на 8 организации, работещи в сферата на българо-руските отношения, се събраха, за да изберат кой ще наследи Любомир Коларов като нов председател на Координационния съвет „България – Русия“. Единодушно бе взето решение това да бъде Снежана Тодорова – председател на Съюза на българските журналисти (СБЖ) и председател на Обществото на възпитаниците на съветски и руски ВУЗ-ове „Найден Геров”. „Руски дневник“ се срещна със Снежана Тодорова, за да я попита за бъдещите є планове като председател, а тя разказа много повече. Накара ни да се почувстваме носталгично и да си припомним красотата на Санкт Петербург, богатата руска култура и многообразието на руския език. Пренесе ни във времето, в което беше престижно да познаваш и цениш руското. И ни зарази със своята любов и жар. А не е ли именно това целта на подобна организация?! Първата среща с „една велика култура“ и „едни прекрасни хора“ „По онова време учих в руското училище към Посолството и оттам започна моето запознаване с една велика култура и едни прекрасни хора“, започва увлекателния разказ г-жа Тодорова. „Аз съм видяла само добро от Русия и от руснаците и никога няма да кажа нищо друго, защото смятам, че най-важно е човек да живее в съгласие със съвестта си и да бъде честен пред себе си“. Снежана споделя, че е изненадана от избора є за председател на КС „България – Русия“, но е изключително щастлива от факта, че є е гласувано доверие. Смята, че в един такъв период, в който не винаги се говори с добро за Русия, е нейно задължение да се опита да направи нещо за организацията. „България винаги е била свързана с тази страна, българският народ е бил свързан с русна-

ците и сега, въпреки че през тези последни 25 години бяха направени много сериозни опити да бъдем откъснати от Русия, най-хубавото е, че в отношенията между хората това не се случи. Аз мисля, че българите както са се отнасяли преди с много топлина и любов към руснаците, така продължават и сега“. Новият председател съжалява, че днес младите не знаят много неща за историята ни, която в голямата си част е свързана с Русия, но смята, че това не се дължи само на домашното възпитание, а и на училището. „След като родителите ми се завърнаха от тогавашна Югославия, ние със сестра ми продължихме образованието си в българско руско училище „Пушкин“, след това в гимназията „Михаил Калинин“. Имах великолепна учителка – Лиана Петровна Карарусинова. Тя ме запали по руската литература. И след като завърших първи курс тук, ми предложиха да продължа в Ленинград, защото имах най-висок успех. Така, след първи курс заминах за Ленинград. Там продължих в Ленинградския държавен университет“. И именно там, в днешен Санкт Петербург, Снежана за първи път се сблъсква с „една велика култура“ и „едни прекрасни хора“. Именно там се ражда любовта є към всичко руско. Санкт Петербург – „всичко там е шедьовър“ С трепет в гласа Снежана Тодорова разказва за улиците на Санкт Петербург и духа на известните руски поети и писатели, който се чувства от всяка къща. „Санкт Петербург е най-европейският град в Русия. Той е бил създаден от Петър I като прозорец към Европа. Всичко там е шедьовър. Всяка една сграда за мен е паметник на архитектурата и на културата. Прекрасно е да живееш в един град, да ходиш по тези улици, по които са се разхождали големите руски писатели и поети. Достатъчно е да кажа само Пушкин, Достоевски, героите на Достоевски. Виждаш къщата, в която е станало престъплението от „Престъпление и наказание“.

Да не говорим за големите руски критици, големите руски художници. Самата възможност да посетиш Ермитажа – най-прекрасния музей в света, най-богатата съкровищница на изкуството. Тогава, когато аз учих, казваха, че ако стоиш пред всяка една картина и пред всеки един музеен експонат само по 1 минута, са ти необходими 6 години, за да разгледаш всичко“. Снежана се връща в Санкт Петербург преди две години и отново е завладяна от обаянието на този уникален град. „Там всичко те връща към истинските корени на нещо безценно. Аз твърдя, че руската литература е най-прекрасната литература на света по хуманно звучене, по богатство. И дори ще кажа нещо много лошо, но на мен ми се струва, че човек трябва да пише, ако може да напише по-добро от това, а ти по-добро от това не можеш да напишеш“, споделя Снежана. „Руският народ като народ има мисия“ За народа на Русия новият председател на КС „България – Русия“ не може да каже нищо друго, освен хубаво. Тя е впечатлена от интелигентността и богатата му обща култура и е убедена, че руският народ има важна мисия. „Руснаците са изключително интелигентни хора с богата обща култура. Обърнете внимание само как говорят руснаците по руската телевизия. Обикновени хора от улицата – с ЧЕРНО И БЯЛО, #92/ 2016

какви познания, с какво умение, как не се притесняват от камерата. Това показва, че това е една наистина много просперираща нация, която върви напред, с която всички страни по света се съобразяват, и аз съм убедена, че бъдещето е на Русия“. Според Снежана в света има много хора, които разчитат Русия да не допусне апокалипсиса, към който „някой така успешно ни тласка“. „И вярата, че някой ще може да спре разпада на морала, деградацията във всяка една сфера, тази ненормалност, която се шири и която Западна Европа и Америка се опитват да ни убедят, че е нормална. А защо се възлага на Русия такава надежда? Именно защото Русия и руският човек са наследници на една изключителна култура, изключително богати традиции, изключителен хуманизъм“, твърди председателят на КС „Русия-България“. За Снежана Тодорова Русия винаги ще бъде мястото, където се прави и цени хубава литература, където културата е необятна и наднича от всеки ъгъл, от всяка малка къща, от всяка закътанa уличка. Тя говори за Русия с любов, а на нас пожелава, ако не друго, то винаги да „помним, да не забравяме и да разказваме“, за да говорят и нашите деца за Русия, за Русия с любов. Десислава Бонева

КИТАЙ – ИЗВЕСТЕН, НО НЕПОЗНАТ

Перспективата за сътрудничеството между Еврозоната и Китай в рамките на Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции В средата на януари бе открита официално Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции (АБИИ) в Пекин. Според някои коментари, целта на Китай за създаването на тази многостранна финансова институция е да се противопостави на Световната банка, ръководена от САЩ. В момента Китай активно се опитва да търси начини за промяна на правилата за управление на глобалната финансова система. Въпреки противопоставянето на Вашингтон, някои негови съюзници, като Австралия, Великобритания, Германия, Италия, Филипините и Южна Корея станаха членове на АБИИ, признавайки все покатегорично икономическото влияние на Китай. При откриването на АБИИ китайският председател Си Дзинпин заяви, че тя ще предоставя помощ на страните-членки за създаване на все повече инфраструктурни проекти с „високо качество и ниски разходи“. Търсенето на финансиране за изграждане на инфраструктурни съоръжения в Азия е огромно и по думите на премиера Ли Къцян континентът е важен двигател за глобалния икономически растеж и трябва да се обърне особено внимание на инфраструктурните проекти и контактите по тази линия. Очакванията са през първите 5–6 години АБИИ да раздаде кредити на стойност 10 до 15 милиарда долара. Президентът на АБИИ Дзин Лицюн заяви пред медии, че в момента между ръководената

от него и други международни банки за развитие вече съществуват няколко съвместни проекта за съфинансиране и посочи, че макар заемите да са в долари, АБИИ ще започне да набира капитали и в други валути като евро и юани. Финансовият министър на Люксембург Пиер Грамена посочи, че създаването на АБИИ е пример за ребалансиране на глобалната икономика. Стабилна и функционираща АБИИ, независима от Световната банка и Международния валутен фонд, ще бъде победа за Китай в дипломацията. Пекин, по думите му, винаги се е противопоставял на ръководения от САЩ глобален финансов ред, който не може напълно да представя интересите на развиващите се страни. Президентът на банката Дзин Лицюн посочи, че тя ще създаде отдел за изследвания, който директно ще докладва пред Съвета на директорите. Според осведомени лица, цитирани от „Ройтерс“, АБИИ ще изисква проектите да бъдат законни и прозрачни, да защитават интересите на обществата в съответствие с изискванията за чиста околна среда. АБИИ няма да изисква заемодателите да подават молба за кредити чрез приватизация или дерегулация, няма да прилага икономическите политики за свободния пазар на Световната банка, възможно е да избегне критиките като други международни банки, които натрапват ирационални изисквания към заемодателите. Някои китайски политици смятат, че АБИИ не само е

икономически, но и политически проект. Дзин Лицюн заяви още, че 30 страни-учредители вече са ратифицирали споразумението за нейното учредяване, като общите им акции заемат 74% от всички, а останалите държави ще приключат процеса по одобрение преди края на годината. Неотдавна председателят на Еврогрупата Йеруен Дийселблум заяви, че всички страни от Еврозоната, които участват в АБИИ, ще създадат представителна група в АБИИ. „Одобрихме споразумението за представителната група, което е важен сигнал за влизането на Еврозоната в силно сътрудничество с АБИИ“, подчерта той. Още през декември миналата година Дийселблум заяви, че финансовите министри от Еврозоната са обсъждали въпроса за създаването на такава група в рамките на АБИИ. По съобщение на холандски медии, главен представител на групата ще бъде германец – Николай Пучер, а негови помощници – официалната представителка от Финансовото министерство на Холандия Ирене Янсен, както и един французин. Към момента 18 европейски страни са се присъединили към АБИИ, сред които Германия, Франция, Италия, Люксембург, Холандия, Испания, Португалия и Австрия от Еврозоната, а сред останалите са Дания и Великобритания. По информация на китайския „Първи финансов всекидневник“, една от първите

страни-партньори – Германия, вече е предоставила документа за ратификация на Споразумението за АБИИ пред Министерството на външните работи на Китай. Германия предостави 4.5 милиарда долара капитали за банката, с което стана четвъртият по големина акционер в нея и най-големият извън Азия. Германското посолство в Китай посочи, че страната вече е реализирала обещанието си за предоставяне на бърза и ефективна подкрепа за работата на АБИИ и ще изпълнява задълженията си в нея, подкрепяйки въвеждането и прилагането на международни стандарти. Германия ще има и постоянен представител в АБИИ, чийто офис ще бъде в Пекин. ЧЕРНО И БЯЛО, #92/ 2016

Според германското правителство присъединяването към АБИИ означава, че Германия успешно участва в изграждането на международна банка за развитие и финансова институция и ще реализира целта за подкрепа на важни инфраструктурни проекти. Германия очаква банката да се развива и налага бързо в света, а някои германски медии я определиха като „китайската Световна банка“. Президентът на АБИИ Дзин Лицюн заяви, че след официално създаване на банката, ще започне работата по привличане на нови членове. Членовете на Международната банка за възстановяване и развитие и Азиатската банка за развитие могат да подадат молби

за присъединяване към АБИИ, но техният статут ще бъде на редовни членове. АБИИ приветства всички, които имат желание да се включат в нея, добави Дзин. Както бе съобщено, важните сфери, в които ще бъдат правени първите инвестиции ще бъдат енергетиката, електрическата енергия, транспорта, телекомуникациите, селата и селската инфраструктура, водните проекти и третирането на канализационни води, опазването на околната среда, урбанизацията и логистиката. Очаква се първите заеми да бъдат одобрени още през средата на настоящата година. Дин Хао, коренспондент на сп.„Черно и Бяло” от Пекин

КИТАЙ – ИЗВЕСТЕН, НО НЕПОЗНАТ

Проф. Александър Федотов: Китай отдавна не е тигър, а дракон „В една държава, която се управлява с разум, бедността и нищетата са срамни. А в държава, която се управлява без разум, богатството и почестите са срамни.” Конфуций

аскоро темата на разговор в предаването „Денят разказва“ с Емил Янев и Кин Стоянов на ТВ Европа, беше Китай, където корените на цивилизацията са на пет хиляди години, но сега там текат динамични процеси, позволяващи ни да потърсим корените на днешната китайска модернизация. Коментатор беше проф. Александър Федотов – експерт по далекоизточна история и култури и директор на Центъра за източни езици и култури към Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Анализът тръгна от идеята за китайския марксизъм днес, въплътен в образа на една държава с два строя и хронологически се разпростря от културната революция и народните хунвейбини от времето на Мао Дзедун, за да стигне до хармоничния социализъм на Дън Сяопин и начина, по който Пекин на Кси Дзипин днес се стреми да се утвърди като свръхдържавата на ХХI век. Проф. Федотов посочи, че „днешният Китай се управлява добре. Понастоящем в Китай има

повече милиардери, отколкото в САЩ. Това се съчетава със спазването на идеологическата обвързаност с марксистката идеология и прави впечатление, че режимът не толерира корупцията. В основата на успешната политика на Пекин е използването на „меката сила“ на китайската дипломация – пример е срещата в Сингапур през миналата седмица между лидерите на континентален Китай и о-в Тайван.“ В заключение проф.Федотов сподели личните си впечатление от честите си посещения там, посочвайки огромния напредък, постигнат от китайците през последните 1–2 десетилетия въпреки регионалните различия в Северен, Централен и Южен Китай. Китайците „победиха глада и вече гледат напред“, посочи той, включително и с оглед огромното количество американски ценни книжа, които китайците държат и уверено завърши, че „Китай отдавна не е тигър, а е дракон”. Олга Тенева

КИТАЙ – ИЗВЕСТЕН, НО НЕПОЗНАТ

Китай не е причина за глобалния срив на акциите, а само извинението

ричината за кошмарния старт, който акциите регистрираха в началото на 2016г., не е Китай. Китай е само извинението. Това е мнението на стратега от Societe Generale Андрю Лапторн, изказано по Bloomberg. Акциите в световен мащаб страдат от влошаване на фундаментите, като с години те са поскъпвали, без това да е оправдано от ръст в печалбите на компаниите. Коефициентите цена/печалба на акциите се вдигаха, след като най-лошото от Световната ЧЕРНО И БЯЛО, #92/ 2016

финансова криза премина и разхлабените парични политики подкрепяха ръста на капиталовите пазари, обяснява Лапторн. По неговите думи именно това е основната причина за резкият спад при акциите в началото на 2016г. „Китай е просто още един елемент от доминото, който падна в процеса, през който инвеститорите осъзнаваха, че не всичко със световната икономика е наред“, каза експертът. Той подчерта, че истинският проблем остава липсата на

растеж, проблем, който количествените облекчения са прикрили, но не са решили. Широкият глобален индекс MSCI World поевтиня с 6% през първата пълна търговска седмица на 2016г. Лапторн предупреждава, че ако отношението цена/печалба на индекса се върне на нивото от 2011г., то това ще предполага поевтиняването на акциите в световен мащаб с 50% при условие, че печалбите останат на същите нива. източник: novinite.bg

КИТАЙ – ИЗВЕСТЕН, НО НЕПОЗНАТ

КИТАЙСКИ ДНЕВНИК: Общуване без бариери Манджурия, област Дзилин, Североизточен Китай Единствено на човек е отсъдено да мечтае. Ако ви кажат, че някое друго живо същество, където и да живее то, мечтае, всъщност ще се окаже или анимационен герой от детско филмче, или ловка манипулация на колектив от учени, надяващи се на субсидия от обществените фондове. Та, хората в Манджурия мечтаят. Този край, опрян в далечния изток на Русия и в севера на Северна Корея доста години е изоставян в развитието си, както всеки подобен граничен район по света. Но хората тук мечтаят. Да живеят по-добре, детето им да има хубава работа, да имат разнообразна храна на масата. Да сменят рикшата с велосипед, а после велосипеда с триколка, защо някога да нямат и собствен автомобил... Къде по света тази мечта не е била амбициращата движеща сила на прогреса? И ето през ноември 2015 година, 70 години след основаването на Китайската народна република, голяма част от манджурците са подпрели велосипедите си във вътрешните дворове и се придвижват с автомобили.

Oбласт Манджурия

Град Чанчун, Манджурия, област Дзилин, Североизточен Китай. Основите му са в древността, но след като Чингиз хан го е сринал, всеки следващ нашественик се е чувствал длъжен също да го стори и да го гради наново, но по свой вкус. Пропъждали са населението му и то пак се е завръщало. Последни са го на-

правили японците през 1939 година. С тонове бомби. Каквато и да е била съдбата на жителите му, сред които живял известно време и последният китайски император Пу И, тук не спирали да мечтаят. Днешният Чанчун е смесица от ръчна манифактура и роботизирани линии за производство на последните модели Фолксваген и Ауди. Тези, които са градили този нов Чанчун, вече са навлезли дълбоко в третата възраст. Точно те ме интересуват, защото искам да видя в очите на живи хора реализираните им мечти. Квартал „Шиуей” е точното място – далеч от лъскавите централни витрини и блестящите сгради над тях, далеч от неимоверния автомобилен трафик, гарниран с изгорели бензинови пари и огласян от неспирни клаксони. Обикновен работнически квартал. Стандартни четири и пететажни, предимно бежови сгради, с накачено пране по терасите, с остъклени балкони. В малките градинки под прозорците – насадени готово за прибиране зеле и свежи лехи с кориандър. Насред тази композиция – триетажен обществен комплекс. Сграда, предназначена за осмисляне на свободното време. Нейна управителка е млада жена, със завладяваща усмивка и заредена с енергия като атомен реактор. Точно тази енергия се предава и на десетките възрастни съкварталци, дошли в следобедните петъчни часове на раздумка и добротворчество. „Тунг му а мън, синг уа мън...“ Провокирал съм току що възрастен мъж от Клуба на поетите да ми рецитира някое свое стихотворение. Включвам камерата и той, вече преодолял първоначалното смущение, вади от чекмеджето на бюрото си един лист и хвърляйки по някое око в текста начева своя стих. Добре, че камерата работи! Не смогвам да запиша, а и не съм сигурен, че записвам вярно на хартия строфите му, изобщо дума не разбирам. Ритмиката на стиха, обаче, завладява. Звучи като песен тази поетична балада, на моменти глъхне в гърлото му, на моменти се извисява мощно до тавана. „Цунг уа мън, цунг уа фау, фан джън джъ“ – спирам да записвам, защото чувствам, че нищо не правя, а поетът завършва с патос – „Тунг уа чин“, покланя се и с двете си ръце ми подава ръкописа си. След това и печатна книга с поетичните му изповеди. Освен работата си, през годините имал хоби – да отглежда и разсажда цветя. Сега е председател на Клуба на цветарите в квартала. Е, за това негово хоби вече езиковата бариера между нас пада. Показва снимки на нацъфтели стайни саксии и живописни улични градинки, а поетичният му кът, тук в сградата, е като ботанически рай. Самият той е около 80-годишен, с тъмносива, закопчана плътно догоре куртка и шапка с коЧЕРНО И БЯЛО, #92/ 2016

зирка – модел на характерната за 50-те години на миналия век гражданска униформа. Така е свикнал с нея, че едва ли би облякъл светло яке и би нахлупил таке. Да не е японец... В съседното помещение са художниците и калиграфите. И за тяхното изкуство не е нужен преводач. Пищни птици с разноцветни дълги пера, източни пейзажи с планински чукари, криви борове с дълги бодли, всичко обвито в лека мъгла. Тук повечето творци са жени. Най-близката до вратата е завършила картината си върху прозрачната оризова хартия и топи личния си печат в кутийка с гъста червена боя. Ръцете издават възрастта є – изпъкналите вени, старческите петна по тях. Но гальовни, с нежни пръсти. Йероглифът с името є ляга в долния ляв ъгъл, контрастира на фона на зеленикавата творба. После с отривисти движения на четката изписва десетина йероглифа и вади от кутийката на масата друг печат. Червеното яйцевидно клеймо завършва композицията, после двамата се снимаме с творбата пред камерата, а след минута, сгъната прилежно и завързана с червен конец, получавам картината с традиционния поклон. Покланям се и аз, поемам с двете си ръце този ценен дар, благодаря на чист български, тя ми отвръща на чист манджурски и най-интересното е, че се разбираме отлично. Същото повтаряме с още няколко любители на четката и боите. Питат коя картина ми е харесала най-много. „На вкус и цвят флумастерите са различни!“ шегувам се, за да изляза от ситуацията, а те се заливат от смях. По коридора в дъното е голямата зала, двадесетина жени в бяло-червени носии и коронки на главите играят танц по нежна музика. Размахват ръце като лебедови крила, силно гримираните им лица изразяват радост, надежда, оптимизъм, очарование. Завършват, покланят се и идват да се снимаме. Господи, под грима им само очите са запазили младежкия си блясък. Сложили са редичка столове за чужденците, те стоят прави зад тях. Не мога да седна там, потънал в своето неудобство, а заобикалям и заставам редом с тях. Протестират, но не съвсем енергично, което ме стимулира да сложа ръце върху раменете им. Чудна снимка, още я гледам и не мога да повярвам, че и в тази зала няма езикова бариера. После си правим селфи – аз съжалявам, че ръцете ми не са по-дълги и хващам само трима от тях, а те всички вдигнали два пръста в знака на победата, което не знам какво означава на китайски. Трябва в интерес на истината да ви споделя, че нито те разбираха моя английски, нито аз – техния, за това знака с двата пръста дали обозначаваше демокрация или е някакво азиатско заклинание за вечна дружба остана загадка.

От долния етаж зазвучават саксофони – я, и жива музика ли ще има? По стъпалата се виждат и бързащи хорица, с бастун или ветрило в ръка, заемат местата си в салона и вадят нотни листа или пак йероглифни текстове, или и двете заедно, не мога да определя без да смутя някого с нетактичната си европейско-балканска близост. Мелодията за четири саксофона и двадесет и осем потреперващи гласа вече владее изцяло пространството между четирите стени. Репетират за фестивал, на който ще представят квартала си, града си, държавата си. Великолепни! Повечето са посребрени или направо беловласи. Всичките – пенсионери. Независимо за какво пеят, в повествованието на разказа им се усеща, че има небесна хармония, сияйна зора, слънчево спокойствие, дълга пролет, нацъфтели вишни, кървавочервен залез, сбъднати мечти. Дано спечелят, заслужават да бъдат наградени за труда си, за ентусиазма си, за надеждите си. През цялото време около нас щракат фотоапарати. Местни репортери ще отразяват нашия интерес към този дворец на пенсионерите. Млади момичета и момчета чакат да уловят някоя издайническа сълза в ъгълчето на ококорените ни очи. Виждат вълнението ни и искат да го покажат в утрешните броеве.

Снимам се и с тях, те също вдигат с пръсти знака на победата. Един, дето ходи неотлъчно с нас, решавам да го науча на една българска дума като подарък от мен. Хем да му е лесна за произнасяне, хем да я запомни. Съдбата ни предлага на път към изхода старец с кошница сливи в ръка. „Тин, това е слива“, вдигам към него зрелия плод. „Сли-ва“ повтаря чинно Тин. Продължава да щрака с фотоапарата, търси различния ракурс, който ще му осигури място на първа страница. След малко поглежда часовника си, махва с ръка за довиждане и чувам отново „Сли-ва“. В редакцията му дежурните екипи подготвят челната страница. „Има ли някой, който да иска да поиграе пингпонг?“ – пита момичето, което ни съпровожда в този дворец на творчеството. Не мога вече да използвам друго определение за тази наглед съвсем обикновена сграда в обикновения чанчунски квартал. Десетина маси, равномерно потракване на хилки и топчета, възслабички старчета дирижират с добре отренирани движения този монотонен спектакъл. Я, къде ме пращаш – мисля си. Отдавна не съм я играл тази игра, не са ми в категорията, за тях е национален спорт, за мен – пубертетско забавление. Нека продължават да прехвърлят хармонично мрежата. И тук нямаме бариери,

освен възрастови, сигурен съм, че когато се пенсионирам ще отглеждам цветя, ще пиша стихове, ще опитвам да рисувам овце на внуците си, но пинг-понг няма да играя. Единствената за целта метална маса в градинката на моя софийски квартал преди десетина години остана първо без един крак, после окуця и с втория, накрая я откараха с конска каручка едни мургави сънародници и още не са я върнали. Между другото, превозни средства, теглени с животинска тяга не видях не само в центъра на Пекин, но и в покрайнините на Чанчун. Дори в Хонг Конг, Шанхай или Шънджън... В една антикварна галерия имаше платно с талига, старец с остен и волове, но датирана отпреди век и половина. Значи и тук познават този превоз, но не го допускат вече в градовете си. Надраснали са го в стремежите си. Забравили са го при спомените си. Ето как, на 200 километра от Владивосток и може би на хиляда от Пхенян и на още толкова от Пекин, живеят също мечтатели. Не говоря за младите. В тях е бъдещето. Пред тях е опита на бащите и дедите. Около тях е историята – възход и падение на империите, възход и падение на идеологиите, възход и падение на религиите. Забраната за отглеждане на повече от едно дете в семейство отпадна ЧЕРНО И БЯЛО, #92/ 2016

съвсем скоро. Със сигурност ще се възползват от всичко това. Мога да го сравнявам с предишното поколение, което опознах при друго посещение в югоизточната част на Китай. Вече има ведри и усмихнати лица по улиците. Вече ходят модерно и разноцветно облечени. Момичетата са по-напредничави. Изрусяват и къдрят смолистите си коси, боядисват ги в светлокестеняви и дори яркочервени тонове. Късо подрязани или дълги до кръста. Грим, червило и лакирани нокти, стилни диадеми и панделки. А момчетата още се подстригват като таралежи с къси бодли и една бира ги развеселява неимоверно. Може би затова популярният феминистски израз „Всички мъже са еднакви“ е изречен най-напред от китайка, загубила приятеля си и трескаво вторачена го търси във всекиго в тълпата на площада Тянанмън. Вече задължително младите се представят и с друго име, различно от рожденото, според чуждия език, който владеят. Вдигат високо бариерите пред общуването. По-високо от небостъргачите в градовете, над Великата китайска стена, над широко отворените врати на Забранения град. Дали това не е било някога също мечта за техните родители? Валентин Колев

КИТАЙ – ИЗВЕСТЕН, НО НЕПОЗНАТ

Официално откриване на новия център Модел-Институт „Конфуций” към Софийския университет „Св. Климент Охридски” В новата база са обособени специализирани помещения – учебни зали, кабинети, фонетични кабинети, библиотека с читалня, изложбена зала, мултифункционална конферентна зала и театрална зала. Мащабната реконструкция е осъществена със съдействието на СУ и Пекинския университет за чужди езици. На церемонията по тържественото откриване на новия център на Института „Конфуций“, в края на миналата година, присъстваха министърпредседателят на Република България Бойко Борисов, както и секретарят по образование, наука и гражданско общество на Президента на Република България доц.д-р Румяна Коларова, зам.-председателят на Народното събрание доц.д-р Янаки Стоилов и др. Официални гости от китайска страна бяха г-жа Сю Лин, главен изпълнителен директор на Централата на Институтите „Конфуций“ и генерален директор на Съвета за международно разпространение на китайския език към Министерството на образованието на Китай (Ханбан), посланикът на Китайската народна република в България Уей Дзинхуа, председателят на Университетския съвет в Пекинския университет за чужди езици Хан Джън, директорът на Института за международно образование към Шандунския университет Нин Дзимин, ректорите на пет китайски висши училища – Пекинския университет за чужди езици, Китайския университет за медии и комуникации, Се-

верозападния педагогически университет, Хонгконгския университет и Шанхайския университет за международна търговия. Присъстваха и директори на Институти „Конфуций“ в Европа, преподаватели, студенти. Събитието се проведе в мултифункционалната конферентна зала на Институт „Конфуций“ и бе открито от проф. Александър Федотов, почетен директор на Институт „Конфуций“ и директор на Центъра за източни езици и култури към СУ„Св. Климент Охридски“. Той приветства присъстващите с „Добре дошли“ и изрази радостта си от тази международна среща. Проф. Федотов припомни, че по света в момента има близо 500 Института „Конфуций“ и само 14 от тях са модели, образци Институт „Конфуций“ и подчерта, че Институт „Конфуций“ в София е един от тях. От името на колегията на Софийския университет ректорът на СУ„Св. Климент Охридски“ проф.дин Иван Илчев изрази удоволствието си университетът да бъде домакин на две знакови събития – откриването на разширения Институт „Конфуций“ в София и провеждането на общата конференция на Институтите „Конфуций“ в Европа. „Преди повече от половин век Софийският университет бе първото висше училище у нас, в което започна преподаването на китайски език и култура и бе създадена специалността „Китаистика”. С годините хиляди български младежи можаха не само да се

докоснат, но и в различна степен да овладеят основите на езика, на който говори повече от 12% от населението на Земята и на древната китайска култура с нейния неоценим принос в световната история. Преди близо десетилетие в Софийския университет с енергичната помощ на Ханбан беше създаден един от първите в региона Институти „Конфуций“. Проф. Илчев отбеляза активната дейност на българските директори на института – проф.Александър Алексиев, д-р Антония Цанкова и г-жа Аксиния Колева и техните китайски колеги – проф. Тиен, проф. Гу и проф. Гъ, благодарение на които Институтът се е оказал особено успешен. „Преподавателите в него установиха контакти с различни обществени сфери у нас, издигнаха все нови и нови инициативи, за да го превърнат в едно от най-добрите звена в Софийския университет и в жива връзка между българското общество, университета и Китай. Свидетелство за признанието на китайската страна бе и обявяването на Института „Конфуций“ в София за един от 14-те модел-институти“. Според проф. Илчев допълнително доказателство за високата оценка на дейността на Института „Конфуций и на СУ бе избирането на Университета за европейски координационен център на инициативата 16+1 в областта на висшето образование и науката, а на ректора му – за президент на Асоциацията на китайските и европейски университети в рамките на тази инициатива. В приветствието си проф. Илчев отбеляза, че през всички

тези години Софийският университет и ръководството на Институт „Конфуций“ са работили в тясно сътрудничество с генералния директор на Ханбан г-жа Сю Лин и благодарение на нейната подкрепа китайската страна е решила да инвестира в създаването на един по-голям и модерен Институт „Конфуций“ в София, който е най-големият в Европа. „Цялата инвестиция от близо 2.5 млн. лв., както и допълнителните средства, които вложи и влага СУ, щяха да са безпредметни, ако преди четири години министър-председателят на Република България Бойко Борисов не беше разрешил дългогодишния спор на Съюза на българските художници и университета и правителството не бе отстъпило на СУ сградата, в която сега се намираме. Важна роля изиграха и нашите партньори от Пекинския университет за чужди езици, който сега е единственото място в Китай, където се изучава български език и култура като бакалавърска специалност. Това е третата голяма инвестиция в Софийския университет през последните години, заедно с европейския проект за модернизиЧЕРНО И БЯЛО, #92/ 2016

ране на Университетската библиотека и пълната реконструкция на 272-ра аудитория“ . Проф. Илчев благодари на архитектите и инженерите, работили по проекта за реконструиране на сградата, на зам.-ректора по имотите на СУ доц. Бенова и началника на Стопанския отдел инж. Юрукова, както и на всички, работили по обновяването на сградата на Институт „Конфуций“. След приветствието си, ректорът връчи на г-жа Сю Лин разрешението за ползване на Институт „Конфуций“ към Софийския университет. Г-жа Сю Лин изказа своите поздравления по случай откриването на новия център и изрази благодарността си към българското правителство, посолството на Китай в България, към Софийския университет и към всички, които се отнасят с внимание и подкрепа към развитието на Институтите „Конфуций“. Тя благодари и на присъстващите представители на Института „Конфуций“ от 22 страни в Европа. „Китай и България са велики

страни с древна история. Макар да са разделени от хиляди километри, приятелските отношения между нашите два народа имат дълга история“ – заяви г-жа Сю Лин. Тя припомни, че важна част от Пътя на коприната, артефакти от който се съхраняват в Историческия музей в София, минава през България и че това е неоспоримо доказателство за връзките между двата народа през древността. Тя припомни още, че след създаването на КНР, България е втората държава в света, която е установила дипломатически отношения с нея. През тези над 60 години на дипломатически връзки непрекъснато се засилва взаимното политическо доверие, сътрудничеството в различни области се задълбочава и отношенията между двете страни имат отлични перспективи. Г-жа Сю Лин отбеляза още, че основният принцип на Институт „Конфуций“ е да задоволява интереса към изучаването на китайския език и култура, да сътрудничи с чуждестранните университети и да предоставя висококачествени услуги в

образованието и представянето на китайската култура. „Институт „Конфуций“ в София активно провежда академични и културни дейности на високо ниво – например международните научни конференции „Пътят на коприната”, събрали заедно изследователи и учени-синолози от над 10 страни”, каза тя. Тя отбеляза, че през миналата година Институт „Конфуций“ покани Нобеловия лауреат за литература проф. Мо Йен, който беше удостоен с титлата „Доктор хонорис кауза“ на Софийския университет. Г-жа Сю Лин припомни още, че при посещението на президента на България Росен Плевнелиев в Китай е било обсъдено двете страни да продължат да подкрепят развитието на Институт „Конфуций“ в София. Тя изрази увереността си, че институтът ще се развива все по-добре и ще допринесе за развитието на връзките между Китай и България. Посланикът на Китайската народна република в България Уей Дзинхуа не скри радостта си, че присъства на откриването на сградата на Модел-Институт „Конфуций“

в София и на тържествената церемония по откриването на общата конференция на Институтите „Конфуций“ в Европа. От името на посолството той благодари на почетните гости от Китай, на преподавателския колектив и на приятелите, които се грижат за развитието на Институт „Конфуций“. „През годините на изграждане и развитие Институт „Конфуций“ се превръща в съставна единица в културния и социален обмен между Китай и света. Институтът не само предостави на местните студенти възможност да учат китайски език и да опознават китайската култура, но и разкрива цялостния облик на страната“, отбеляза посланикът. Доц. Румяна Коларова, секретар по образование, наука и гражданско общество на Президента на Република България, прочете поздравителен адрес от името на Росен Плевнелиев, в което той отбелязва, че днешното събитие е резултат от едно изключително успешно партньорство между СУ и Пекинския университет за чужди езици. Институт „Конфуций“ все повече се ут-

върждава като образователен и културен център със значим принос както за преподаването на китайски език и обогатяване на познанията за китайска култура и традиции, така и за развитието на сътрудничеството и приятелските отношения между Китай и България, се казва още в поздравителния адрес. В него президентът Плевнелиев изразява убеждението си, че модерната материална база на новия център е отлична платформа за реализирането на важни и разнообразни образователни, научни и културни проекти. В приветствието си министър-председателят на България Бойко Борисов подчерта, че Институт „Конфуций“ в София е един прекрасно направен институт с много зали, фонетични кабинети, зала за чаени церемонии, което дава възможност да се опознава китайската култура и да се помогне на бизнеса и на междукултурните връзки на двата народа. Той изрази възхищението си от модерната и функционална библиотека на Института и препоръча на

всички да я посетят. Министър-председателят отбеляза още, че достъпът до сградата е лесен и тя е подходяща и за хора с увреждания. Премиерът изрази благодарността си, че у нас е най-големият Институт „Конфуций“ в Европа. След официалното откриване на новия център започна годишната конференция на Институтите „Конфуций“ в Европа. За първи път Институт „Конфуций“ към СУ и най-старото висше училище в България са домакини на събитието, което се провежда ежегодно. Основната цел на конференцията е да насърчи обмяната на идеи и опит между институтите „Конфуций“ в Европа, да съдейства за тяхното сътрудничество и балансирано развитие. Участниците са от 22 държави – Полша, Унгария, Румъния, България, Сърбия, Словакия, Чехия, Словения, Хърватия, Черна гора, Македония, Босна и Херцеговина, Албания, Украйна, Беларус, Гърция, Малта, Кипър, Молдова, Швеция, Холандия и Белгия, както и представители на китайски университети и образователни институции ЧЕРНО И БЯЛО, #92/ 2016

и ръководители на учебни заведения с преподаване на китайски език в България. Институт „Конфуций“ в София е първият на Балканския полуостров и един от първите в Източна Европа. Създаден е на 9 юни 2006г. като партньорска организация между Софийския университет „Св. Кл.Охридски“ и Пекинския университет за чужди езици с подкрепата на Съвета за международно разпространение на китайския език към Министерството на образованието на Китай (Ханбан). Дейността му стартира официално на 22 юни 2007г. Предвид потенциала и възможностите за развитие, през декември 2013г. Институтът „Конфуций“ към СУ беше издигнат в статут на Модел за развитие на Институтите „Конфуций“. Подобен статут имат само 14 от над 475-те института в света. Като част от международната мрежа от културни институти, Институт „Конфуций“ предоставя платформа за реализиране на образователни, научни и културни проекти, свързани с Китай. Институтът организира езикови курсо-

ве на различни нива, провежда стандартизирания изпит за ниво на владеене на китайски език HSK, организира всяка година двата национални кръга на конкурса за ученици и студенти „Китайски езиков мост“. Институтът сформира екип от специалисти за превод и издаване на произведения на класическата и съвременна китайска литература, създаване на китайски литературен форум и студентски конкурс за превод на китайска литература. През февруари 2015г. със съдействието на Институт „Конфуций“ беше издаден първият преведен от китайски език роман на Нобеловия лауреат за литература Мо Йен – „Уморен да се раждам и умирам“. Световноизвестният китайски писател стана почетен доктор на Софийския университет през 2014г. Също през февруари 2015г. Институт „Конфуций“ организира за първи път в България Фестивал на съвременното китайско кино. Източник: www.uni-sofia.bg

КИТАЙ – ИЗВЕСТЕН, НО НЕПОЗНАТ

Трупа „Танцът на лъва на Лю Хао” Провинция Хъбей обгражда Пекин, в непосредствена близост е до вътрешното море Бохай. Провинция от значителна важност в Северен Китай, тя притежаваща дълга история и богата култура. Изпълненията на трупата за сценични изкуства „Хъбей“ са изградени от няколко конктретни елемента – акробатиката от местността У-чияо, танцът на лъва на трупата на Лю Хао, „смяна на лица” и традиционната китайска етническа музика. Местността У-чияо е известният роден град на акробатиката в Китай. Акробатичната трупа на У-чияо е основана през 1955г., стилът на изпълненията е чудат, комичен, духовит, разкрива жизнеността и пъстротата на китайската традиционна култура. Трупата често участва в „Международния празник на акробатичното изкуство на У-чияо”, получавала е наградите „Златен лъв”, „Сребърен лъв” и специалната награда „Малък лебед”. Печелила е първи награди в различни категории при международни участия в Русия и Мароко. Поставяла е свои спектакли в над двадесет страни и райони в Европа, Азия, Северна Америка и Африка, посрещана е горещо от публиката и е високо оценявана. Трупата „Танцът на лъва на Лю Хао” е основана през 1989г. Характеристиката на „Танца на лъва“ е уникалното съчетание между акробатика, кунг-фу и танц; стилът е жизнерадостен и едновременно с това подобно на лъва – пресъздаващ неподчинима сила и свирепост. Танцът е покоряващ с реалистичността си, движенията са грациозни, а танцът на трупата е определен за емблематичен за китайската култура. Трупата е награждавана с

много почетни златни награди при участията си на мащабни състезания. „Смяна на лицата” е традиционно китайско изкуство, съчетаващо танцови, вокални и комични елементи. То е едно от най-известните китайски изкуства. Изпълнителите могат в рамките на много кратко време да променят лицата си, използвайки над десет различни маски. Изпълнителят е част от трупата на Национален театър „Дървено кречетало” – провинция Хъбей и се казва Джа Син-дзие. Дамската трупа за традиционна музика и танц от град Щъдзияджуан е основана през 2001г. Това е известна трупа от провинция Хъбей, която изпълнява музика на различни традионни инструменти. През тези четиринадесет години трупата създава и поставя многобройни, различни по стил китайски и чуждестранни традиционни музикални произведения. Едновременно с това трупата запазва наследството, скрито в съкровищницата на традиционните древни музикални инструменти. От друга страна, в тон със съвремието, трупата неуморно създава и нова музика. Съчетанието от всички тези елементи обогатява и подобрява сценичния ефект на изпълненията на трупата. Из-

пълнителките поставят свои спектакли в Северна Америка, Белгия, Италия, Холандия, Южна Кореа, Франция и много други държави, а публиката приема възторжено техните изпълнения. Изпълнението на ър-ху на маестро Гао Шао-чин Маестро Гао е професор към Шанхайската академия за визуални изкуства и гост-професор при Китайската музикална академия и Тайванския университет за изкуства. Композирал е музика за много американски и канадски филми, телевизионни програми и реклами; печелил е много престижни международни награди за композициите и изпълненията си. Неговите музикални произведения за ър-ху са използвани в много филмови и телевизионни продукции на Холивуд. Той често концертира с известни оркестри. Изпълнителят на пипа Ту Шансян е национален музикант от първи ранг. През 1998г. прави турне в Япония, като прекосява общо 6300км. През 2000г. прави турнета в Карнеги хол, Франция, Русия, Китай, Япония – отбелязва тридесетата си годишнина като професионален музикант в тези пет държави и дванадесет града. Турнетата му отбелязват забележителен успех. Гу Фън

КИТАЙ – ИЗВЕСТЕН, НО НЕПОЗНАТ

Майстори на китайското декоративно изкуство Уан Лиан – Кралят на скакалците Уан Лиан е роден през 1956г., а артистичното му име е „Кралят на скакалците”. Той е роден в селото Чън-ней в провинция Шъндзъ, член е на Китайската асоциация за фолклорна култура и изкуство. Той е майстор-творец от национален ранг по занаяти и изкуства и майстор-творец по фолклорно изкуство на провинция Хъбей. Той изработва произведения на изкуството, използвайки брашно от късозърнест ориз и пшеница. Уан е признат от ЮНЕСКО за китайски творец-майстор на фолклорното изкуство. През 1998г. участва в изложба на фолклорни творби в Израел, 200 от неговите творби са събрани в колекции от различни държави. За декоративното изкуство, чиито материали ca брашнотo от късозърнест ориз и пшеница, има писмени сведения още от династия Хан (202г. пр.Хр. – 8г. сл.Хр., 25г. – 202г.). Унаследявано и обогатявано в период от хиляди години, то е вече е неизменна част от китайската култура и фолклорно изкуство. Първичният материал, който се използва за произведенията, основно е пшеничено брашно. Процесът на обработването на материала е доста сложен, различните цветове на творбите се получават след като се оформят самите елементи. Формите с различни цветове са вече боядисани в различни цветове тестени елементи – чрез този процес творците разкриват в пълнота творческия си потенциал и майсторството, демонстриращо богатството на всеки детайл. Една завършена творба преминава през етапи на структуриране на дизайна, правене на тестото, сваряването му на пара, разточването му, прибавяне на подходящ цвят, моделиране, изсушаване и опаковане. По време на моделирането се използват методите на месене, оформяне, притискане, търкане между ръцете, плъзгане с дланите на ръцете, изравняване и изглаждане, изтегляне с пръсти, изрязване и други. Творбите са реалистични по форма, а цветовете им са ярки и богати. С развитието на техниките, които предотвратяват разлагането и разпадането на елементите, има произведения, които се запазват в продължение на десетки и дори над сто години. ЧЕРНО И БЯЛО, #92/ 2016

Пу Дъ-рон и изкуството с яйчени черупки

Пу Дъ-рон се занимава със създаването на творби върху яйчени черупки от 1995г. През 2004г. е признат за творец-майстор на провинция Хъбей. През последните двадесет години постига големи творчески успехи в изкуството на релефно издълбаване на яйчени черупки. Творбите му са изложени в много национални музеи и са част от частните колекции на много ценители на изкуството. Създаването на шедьоври върху яйчени черупки постепенно се възприема като нова форма на изкуство, неговите първоизточници датират от времето на династиите Мин и Цин (1368–1912). Оформянето на яйчени черупки в произведения на изкуството изисква солидна основа от познания и умения. При скицирането и самото оформяне трябва да се осмисли връзката в перспектива на самото изображение. При изработването оказват влияние тънкостта и крехкостта на основния материал, неравностите върху него и други характеристики. По време на създаването на творбата, когато се използва нож вместо молив, трябва от началото до края да се запази спокойствие на духа, увереност на ръката, прецизност при използването на ножа. Особено важно е запзаването на концентрация при най-съществе-

ните моменти от процеса, само един кратък момент на невнимание и трудоемката работа до момента ще бъде напразна. Творбите с релефни яйца преминават през няколко важни етапа: избиране на яйцето, осмисляне на структурата, скициране, издълбаване, отстраняване на неравности и завършване, полагане в поставка. Уредите, които се използват, са сравнително прости, необходими са само молив, гума и нож за дялкане.

Дзян Йен-хуа, Джоу Шу-ин и изкуството за изрязване силуети от хартия

Дзян Йен-хуа е родена в провинция Хъбей, в семейството на майстори на изкуството на изрязване на хартиени силуети. Преминавайки през дълги години на събиране на опит и стимулиране на творческото новаторство, уменията є непрестанно се доусъвършенстват, превръщайки я в творец на истински шедьоври, тя става носител на признанието „необикновено умелата дама на Китай”. Нейните творби са съвършено оформени като отделни детайли и структура, те оживяват с действителността на изображеиието. През 2005г. тя открива Работилница за фолклорно изкуство на Необикновено умелата дама на Китай, Дзян Йен-хуа. Джоу Шу-ин е представител от национален ранг на нематериалното културно наследство. Нейният баща, Джоу Йон-мин, е известен пряк наследник и последовател на майстори по изрязване на хартиени силуети от провинция Уей, а самата тя принадлежи към второто поколение китайски майстори на древното изЧЕРНО И БЯЛО, #92/ 2016

куство. Изкуството на изрязване на хартиени силуети е едно от най-древните изкуства на Китай. Посредством ножица и лист хартия могат да се пресъздават различните форми на житейските състояния и емоции – радост, нещастие, покруса и гняв. Бидейки изкуство, чиято основа са изваяни върху празно пространство форми, зрително то дава на хората едно улавящо празнотата естетическо удоволствие. Ножицата оформя от хартията картини, които са различни по форма и се поставят на различни места: цветя за прозорец, „писмо за врата”, цветя върху стена, цветя върху тавана, цветя-светлинки, които показват пътя. По време на празници или щастливи поводи като сватба, хората окачват върху прозорците, стените, вратите и фенерите, красивите и цветни изображения от хартия, чрез които празничната атмосфера изпъква с още по-наситени багри. Гу Фън

КИТАЙ – ИЗВЕСТЕН, НО НЕПОЗНАТ

Чундзие – Китайската Нова година Чундзие – Пролетният празник, е началото на годината по китайския лунен календар. Нарича се още Гуониен – преминаване от старата към новата година. Той е най-тържественият, жизнерадостен и важен традиционен празник в Китай, уникален за китайската култура. Самият празник представя най-централизирания образ на китайската цивилизация. Традициите около Пролетния празник възникват през династия Западен Хан (III вeк пр.н.е.) и продължават до ден днешен. От традиционна гледна точка празникът започва на 23-ти декември и приключва на 15-и януари по китайския лунен календар, като навечерието и първият ден на Новата година са апогеят на тържествените празненства. И националност Хан (основната националност в Китай), и голямо количество от останалите етнически групи провеждат различни празненства, главно свързани с преклонение към прародителите и боговете, пропъждане на старите неволи, посрещане на новия късмет и молитви, отправени към Небесата, за щастие и

богата реколта. Формите на празненствата са разнообразни и пъстри, те представят богатството на националните специфики. На 20-и май, 2006г. Пролетният празник е включен в списъка на първите нематериални културни наследства с национално значение. Десет дни преди Новата година, всяко семейство започва да подготвя различни неща за веселото изкарване на Пролетния празник. От голямо значение е приготвянето на храната: различни ястия с птиче месо, рибни блюда, различни гозби с месо – всички приготвени с разнообразни сосове, а като напитки се приготвят чай и китайска ракия; на масата присъстват бонбони и плодове. Също се приготвят подаръци, които роднини и приятели си разменят при настъпването на Новата година. Чундзие е празник на радостта и хармонията. Също така това е ден, в който се събират под един покрив всички членове на семейството. Децата, които учат и работят извън родния край, се приби-

рат вкъщи по време на Новата година. На 30-и декември по лунния календар, т.е. навечерието на Новата година, събирането на цялото семейство на богатата трапеза и посрещането заедно на Нова година е най-важната традиция в страната. Поради географските и културни специфики на различните райони на Китай, новогодишната храна е различна. Като цяло в Северен Китай, хората ядат пелмени, а в Южен Китай се предпочита вид оризова лепкава торта, защото в китайския език името є се произнася по същия начин, както и йероглифът за радост. Затова хората смятат, че хапването на тази торта ще донесе радост и веселие през цялата година. На първия ден от Новата година хората носят празнични носии, отиват на гости на роднини, като първо се поднасят благопожелания на найвъзрастните в семейството. Възрастните дават парички на децата. На втория и третия ден на Пролетния празник хората се поздравяват с новогодишни пожелания, разхождат се по улиците и по раз-

лични пазари. На 15-и януари по лунния календар се означава краят на новогодишните празненства. Около една седмица преди Новата година хората започват да чистят домовете си, мият съдовете, премитат стаите, перат дрехите – така ще посрещнат Новата година с красота и чистота. Според традиционната култура, почистването на дома ЧЕРНО И БЯЛО, #92/ 2016

може да остави лошото във вече изминаващата година и да донесе доброто в настъпващата година. Една интересна традиция за посрещане на Пролетния празник е залепянето на йероглифа „Фу“ върху вратата и прозорците. „Фу“ означава „щастие“, той е един от най-използваните поздравителни йероглифи в китайския език. Той се изписва върху червена хартия

и се залепва върху вратата и прозорците. Най-интересен обаче е начинът на залепването му – в Китай този йероглиф се поставя наобратно, защото така той се чете като „Фу Дао“, т.е. „Щастието пристига“. Хората вярват, че по този начин щастието ще озарява семейството през цялата година. Друга важна традиция в страната е „Шоусуей“ – будното изкарване на Новогодишната нощ. След новогодишната трапеза всички членове на смейството се събират заедно, хапват плодове и бонбони, гледат телевизия, разговарят цяла нощ и заедно посрещат Новата година. Когато бие новогодишната камбана, събралите се роднини хапват пелмени и пускат фойерверки. Една характерна за последните тридесет години традиция в Китай е гледането на специалния новогодишен концерт, излъчван по Китайската национална телевизия. Въпреки че сега хората имат богат избор от новогодишни забавления, този концерт остава задължителен за почти всеки китаец. Успоредно с икономическото развитие на Китай, през последните 20 години все повече и повече китайци заминават на екскурзии в чужбина по време на Китайската Нова година. В началото съседните източни и югоизточни азиатски държави и райони са найтърсените туристически дестинации за китайците, сега в стария континент, Америка, Австралия и навсякъде по света може да се намерят следи от любознателността и стремежа за опознаване на нови светове, присъщи на представителите на китайската култура. Поздравяваме и нашите български читатели с Честит Пролетен празник – Чундзие Куайлъ! Гу Фън

КИТАЙ – ИЗВЕСТЕН, НО НЕПОЗНАТ

Китайският пролетен празник На 7-и февруари китайците празнуваме Нова година или както го наричаме тук – Пролетния фестивал (Чундзие). Традиционно Пролетният фестивал започва на 23-тия ден от последния месец по лунния календар и приключва на 15-ия ден от първия месец или трае общо цели три седмици. През този период най-важни са нощта на 30-ия ден от последния месец и следващия първи ден от новата година. В Китай обичаите, свързани с празнуването на Пролетния фестивал са най-различни, но общият елемент в тях е семейното събиране в навечерието на новата година. Тогава, в Южен Китай на масата задължително трябва да присъства риба и соево сирене (тофу), символизиращи изобилие. В Северен Китай пък хората ядат в новогодишната нощ пелмени (дзяодзъ). Традиционни за новогодишната трапеза са ястието „ниегао“, символизиращо подобряването на живота с всяка изминала година, блюдата „танюен“ и „юенсяо“, които символизират единението и щастието. Новогодишните фойерверки са естествено допълнение на празненствата по случай Китайската нова година. Фойерверките в новогодишната вечер, са от важно значение, тъй като са силно обвързани с китайските традиции и култура. Съществуват много мнения за значението на фойерверките. Едно от разпространените вярвания е, че шумът от бомбичките ще събуди дракона, който лети в небето и ще донесе пролетния дъжд, с който да се напоят посевите. Тъй като Китай е страна, в която по-голямата част от населението си изкарва прехраната със земеделие, навременните дъждове са били от голямо значение. „Байниен“ е друга традиция, свързана с Пролетния фестивал. Тя повелява в първия ден от новата година членовете на семейството да се облекат в празнични дрехи и да посрещат гости в дома си или самите те да посетят близки и приятели. Тази традиция помага също, ако между съседи е имало дрязги и проблеми, те да бъдат изгладени и всички да започнат новата година на чисто. Казват, че Пролетният фестивал вече има 4-хилядолетна история. В началото, той не се е казвал така и е нямало точна дата през годината, на която да е бил отбелязван. Преди две хилядолетия празникът се е наричал „Суей“, а след това е бил именуван „Ниен“, като и двете думи означават „година“. Това е най-големият

празник в Китай. Въпреки че с годините съдържанието и начините на празнуване се променят, мястото на Пролетния фестивал в живота на хората неизменно остава едно и също. Обичаите за Пролетния фестивал са много и най-различни. През последните няколко години, един ден преди настъпването му, в цял Китай започват да се прожектират нови филми по случай новата година, организират се театрални представления, изпълнява се известният танц на лъвовете, танцът „янкъ“, хората посещават храмовите панаири – една традиция с особено силни корени в столицата Пекин. Естествено, голяма част от времето си, хората, особено в градовете, прекарват и пред телевизионния екран, който изобилства от различни празнични програми. Пътуването в чужбина за Пролетния фестивал стана също нова мода сред китайците, а младежите се поздравяват за празника по интернет и мобилните си телефони. През последните години по време на Пролетния празник много чуждестранни туристи се насочват към курортния град Саня, Южен Китай на екскурзия. Там е винаги топло като лято. Има хубаво море и красиви плажове. Туристическото управление, хотели и забележителности в Саня също организират различни специални програми за отпразнуване на Пролетния празник. Освен това, много чужденци, работещи или живеещи в Китай, обичат да прекарват празника с китайци, за да почувстват празничната атмосфера и традиционната китайска култура. По време на Пролетния празник, всички китайци изпращат поздрави на близки, роднини и приятели, с пожелания за много здраве и щастие през идната година. Дин Хао

АКТУАЛНО И ДНЕС

Редакцията на сп.„Черно и Бяло“ не застава по никакъв начин зад тезите, защитавани в материалите от тази рубрика. Единственото ни желание е да се докоснем до текстовете на наши колеги, без оглед на политическите им пристрастрия. Сп.„Черно и Бяло“ не е трибуна за подкрепа на политически тези и партии, а рубриката „Актуално и днес“, се сътои само от материали, свързани с историята на българската журналистика и нищо повече.

Психофизиология на постоянното държавно разбойничество в България В историята на българщината има работи, които поразяват съвестта и слисват разсъдъка. Българинът винаги е бил управляван от художниците на гнета, от теоретиците на злотворството, от протомайсторите на мамилото, от не знам какво властителско франкмасонство, безстидно в своите посегателства, безжалостно в своите светотатства. У прабългари, у нови българи – все една песен: чернилото иде отгоре! Управникът е лекар на държавата; какво да се прави, когато тоя лекар е най-големият разпространител на зараза? На тези питания нито прабългаринът намираше, нито новобългаринът намира отговор. И охкаше първият, и охка вторият в съзнание, че техният повелител е винаги бил техен развратител и гонител. И разоряваха и опустошаваха. Тогавашната рая – раята на православните сатрапи, раята на онези Асеновци и Шишмановци, които не бяха може би татари, но бяха втатарчени – тогавашната рая бе едно грозно сбирище от опросели и оголели клетници. И когато османлиецът нахлу в българско, тези клетници се съюзиха с него, помогнаха му да сгази тяхната българска управа, помогнаха му – често думаха: „Всяка друга власт, каквато и да бъде, ще бъде по-добра от нашата!” И тогава се извърши едно дивно и безумно нещо: за да могат навеки да ездят простонародието, за да запазят своите привилегии, за да останат и под турско владичество официални грабачи, смукачи и дерачи – българските велможи и управници приеха мюсюлманството. За агарянския хомот, за фанариотския ярем е излишно да говорим. Има една българска поговорка – многозвучаща в своя лаконизъм и болезнена в своята комичност, която гласи: „Турчин със сила и грък с книга – докараха ни до този ЧЕРНО И БЯЛО, #92/ 2016

хал!” В тези дванадесет думици четем историята на пет дълги столетия. Па ето ви и друга, още по-характерна подумка: „Да кажа криво, не смея от бога, да кажа право, не смея от бея!” Каква горчивина в това подмятане, какъв плач в тая гавра! Освободи се България... В кратко време епопеята се превърна във фарца. Освобождението на българина не бе друго нещо освен промяна на самара. Христогонителят агарянин бе заместен с християнстващ кесаджия: Захари Стоянов, тоя циничен родоначалник на свирчовщината, тоя прототип на всяка хищност и на всяко человеконенавистничество, се провикна еднъжки в Търново: „Във всяка българска къща има бел хлеб, във всяка българска къща има тригодишно вино. Българският народ е много повилнел, защото е много заможен... Натоварете го с данъци – и ще го укротите! Той мирува само когато му бъркаме в пазвата! Не бойте се, котката има девет души, българинът – двадесет и девет; няма да го осмъртите тъй лесно! Берии и тегоби доказват тегло у другите народи: у нас те са цер против теглото!” Свирчовци се придържат раболепно о тая програма! Те изгладяват българина, за да му дадат дохаки, осъждат го на банкрутство, за да го стреснат, за да го сплашат, за да го направят гъвкав и податлив, за да го направят лесноуправляем. Българино, великий търпеливецо, камата на еничарина, пищовът на дерибея не можаха да те изтребят, ще оставиш ли да те усмъртят козните на половин дузина дворцови лакеи? Не, това няма да стане, влечугите не сгазват, а биват сгазени. Стоян Михайловски Вестник „Ден”, 23 декември 1903 година

АКТУАЛНО И ДНЕС

Промяната – блян и илюзия Преди няколко дни гледах пиеса, в която автор и режисьор страстно призоваваха към събаряне на съществуващия западен свят и замяната му с друг, нов, по-справедлив, по-човечен свят. И двамата, нелишени от талант млади хора, настояваха, че днешното западно обществено устройство е толкова отвратително и лошо, че промяната му е единственото ни спасение. Те приведоха доказателства за крещящи обществени безправия, за потисничество и експлоатация, за гнилост на нашите нрави и липсата на свобода, пренебрегвайки дребния факт, че пиесата им, агитираща смърт за западното общество, все пак се представяше свободно в театър, принадлежащ на това именно общество. Според тях първата стъпка към мечтаната промяна трябва да бъде разрушаването, унищожаването, ликвидирането чрез тотална и безмилостна революция на буржоазния свят и всички негови стойности. След това ще дойде ред на изграждането на новия свят. Но направи ми впечатление, че докато предложенията им за разрушаване и смърт бяха много конкретни и ясни, идеята за втората стъпка – изграждането на новия свят – беше толкова неясна и бледа, като че се отнасяше за планета извън Млечния път... ...Мога да изброя стотици други по-големи и по-малки примери на ежедневни апели за промяна в една или друга посока на обществото, в което имаме щастието или нещастието да живеем. И не само отделни хора, но цели организации, партии, обществени групи, режими и идеологии са създадени в името на промя-

ната или поне оправдават съществуването си с нея. Така да се каже променянето на обществото е станало някаква втора природа в живота на нашия век. Затова ми се иска да се опитам да изясня някои основни понятия, тъй като ми се струва, че на мнозина чистосърдечни апостоли на промяната не им е много ясно за какво говорят и дали сериозно говорят. Що се отнася за онези, които се препитават с идеята за променяне на обществото, ние ще видим, че единствената промяна, която те са реализирали, е постигането на собственото благополучие, разбира се, за сметка на другите... ...Когато се говори за промяна, естествено възникват двата най-основни въпроса: Промяна на какво? И промяна в какво? При търсене отговора на първия въпрос човек с изумление вижда, че се иска преди всичко промяна на обществената структура и на всички свързани с нея институции като икономика, образование, околна среда и т.н. Някак механично е прието, че човек е едва ли не елементарна функция на околната среда и щом тя се променяла, самият човек щял също да се промени и всичко щяло да стане хармонично променено. Без ни най-малко да отричам важността на околната среда, аз храня най-сериозни съмнения за степента на нейното въздействие и намирам безброй доказателства за твърде ограниченото є влияние върху характера на отделния човек. Ако се вгледаме в живота на нашия век, ние ще видим, че са били предприети огромни и разнородни опити за промяна на живота на хората чрез

промяна на обществената организация. Ние сме свидетели на революции, преврати, преустройства и други актове, всички от които, поне на книга, са били декларирани като основна промяна на дадено общество, за да стане то подобро и по-щастливо. И във всички тия случаи на промяна на обществената структура ние виждаме, че резултатът е, че обществото нито е станало по-добро, нито пощастливо. Тъкмо обратното – най-често нещата са отишли в лошата посока... ...Формално погледнато, много неща са променени, но те се отнасят по-скоро до промяна на форми и едва на второ място косвено – до промени в съдържанието, които пък са точно в обратна посока. Положението на човека не само не бе променено в положително отношение, но и по принцип бе влошено. Една тежка държавна машина е заменена с друга, още по-тежка държавна машина, един корумпиран морал е заменен с друг, още по-корумпиран, една икономическа зависимост е заменена с още по-жестока икономическа зависимост, една експлоатация на човек от човека е

заменена с далече по-страшна експлоатация на човека от цял режим, една относителна липса на свобода е заменена с пълното є отсъствие. Човек трябва да е луд, за да приеме, че един космически кораб в небето може да бъде нещо свързано с щастието на земята, че притежаването на сто хиляди танка е признак за щастлива промяна, че ядрена мощ означава удовлетворени духовни интереси. Промяната на една униформа с друга униформа, на едни господари с други господари, на една религия с друга религия, по никакъв начин не означава, че е промяна за по-добро... ...Опитите за насилствена промяна на човешкото щастие чрез промяна на обществената структура се оказаха или глупости, или измама. Толкова по-очевиден е провалът на този опит за промяна, когато се вгледаме не в гардеробите, хладилниците и чорапогащите, а в хората. Може ли някой с чисто сърце да твърди, че днешните властници в България са по-добри хора от тези преди 40 или 50 години? По-честни ли са те? По-справедливи ли са? По-отзивчиви ли са? По-малко корумпирани ли са? Мисля, че отговорът е прекалено ясен. Но не само ръководителите... ...И ето го категоричния, очевидния и очевадния факт, че всяка промяна на обществената структура, направена в името на по-щастлив живот за другите, се е оказала измама, защото променените форми не са довели до променяне на същността – Човека. И тъкмо тук, където е нашата най-ужасна слабост, нашата невъзможност с един замах или чрез едно убеждение да променим себе си, тук е и нашето опасение. Като гражданин аз мога да съм силно възмутен от това, че моят президент и неговите хора не са донесли обещаната промяна ЧЕРНО И БЯЛО, #92/ 2016

и са разиграли трагикомедията „Пременил се Илия пак в тия“, но като човек, като жител на тази планета, трябва да приема това, защото то е самата истина. Представяте ли си колко ужасно щеше да бъде, ако въпросният президент и неговите хора можеха с едно драсване на перото да направят всекиго щастлив. Ако всички внезапно приемехме християнските апели на Солженицин и се превърнехме в ангелогласен хор? Ако нашите лица можеха само да се усмихват и нашите гласове да казват само благи думи? Това наистина би бил краят. Слава Богу, че човек е толкова сложно, мистериозно, пълно с противоречия, трудно променливо, кучешки устойчиво същество, чието чувство за красота се определя от грозотата, чието чувство за свобода се определя от робството, чието чувство за смисъл се определя от безсмислието и всеки опит да се премахнат противоречията му означава той да бъде убит. Когато разни идеалисти, поети или момчета с жълто около устата или пък идеологически търговци говорят и обещават по-щастлива промяна, те пропускат много простия факт, че всеки човек на този свят е щастлив посвоему, че няма рецепта за общо щастие. Материалистическата догма, че щом всички получават равни пари, щели да се чувстват щастливи, е една от най-наивните измишльотини. Тъкмо обратното, огромен брой хора се чувстват щастливи, когато не са равни, когато са повече от другите... ...Дори да приемем, че човек придобие някакво съвършено обществено съзнание, той едва ли би действал според него. Всички до един знаем момента, когато превъзходно съзнаваме, че не бива да правим нещо и в същото време го правим. Всички неведнъж са се

улавяли, че в нас напира сила, която побеждава властта на съзнанието и която идва дълбоко от нашите характери. И пак повтарям – това е найголямото ми щастие – че сме това, което сме и че се развиваме в посока, командвана от собствената ни природа, а не от законите на обществото, към което се приспособяваме. Наистина в света, в който живеем, стават ужасни неща. Кой не би потръпнал пред подлости, насилия, убийства, предателства, войни... Но така е било, откакто свят светува и при абсолютно всякаква обществена система. Изглежда, че то е неизбежна част от нашата собствена човешка драма. Кой може да си представи триумф на добродетелите, без да са съществували пороците? И всичко това, цялата тази противна чернилка на нашия живот е част от естествено развитие, може би част от бавна, невидима, еволюционна промяна към подобро. Пътят към човешкото съвършенство вероятно е безкраен, но това означава, че животът на човечеството ще бъде безкраен, защото съвършенството е смъртта. Ето че такава изкуствена промяна на човек и човешкото общество, с която толкова се спекулира в съвременния свят, е нещо съвсем илюзорно. И това е най-оптимистично заключение. Аз не смятам, че хората не трябва да търсят промяна. Част от абсурда на нашия неспокоен човешки дух е именно напрегнатото търсене на промяна с дълбокото убеждение, че такава промяна няма, или поне малко зависи от нас. Много пъти ние имаме най-насъщната нужда да се излъжем, че има какво да се променя и има в какво да се променя. И това е съществена част от нашия живот. Георги Марков (със съкращения)

КУЛТУРА

За художника и сценографа Тодор Игнатов – Тони „Служете на другите с талантите, които Бог ви е дал”

Тодор Игнатов рисува в ателието си

они е един от онези хора в българското изкуство, които представят достойно България навсякъде. В продължение на дълги години той е главен сценограф във Варненския драматичен театър, преподава „Сценично оформление“ и във Варненския свободен университет. По случай шестдесетата му годишнина през 2011г. прави голяма юбилейна изложба, посветена на годините в театъра. Поради претрупана програма и недостиг на време, рисува предимно нощем в своето ателие. През 2000г. получава наградата „Изключителни художници и дизайнери” за „забележителен принос в областта на театъра и пластичните изкуства” от International biographical centre,

Cambridge, Англия. Включен е в сборника „2000 Outstanding artist and designers of the 20th century” („2000 изключителни художници и дизайнери на XX век”). По случай 170-годишния юбилей на българската журналистика през 2014г., Тони, който е и член на СБЖ, участва в изложба заедно със свои колеги в Международния дом на журналистите във Варна. През април 2015г. имаше самостоятелна изложба в сградата на Българска търговско-промишлена палата в София. За самостоятелна изложба бе поканен и в галерия „Европа“ в София през юни 2015г. – изява, към която също бе проявен голям интерес от медиите. Изложбата бе открита с кратък концерт и рецитал по стихосбирката на Лъчезара Йосифова „Вяра, надежда и любов“. „Автор на забележителни живописни творби, от които струи талант и висок професионализъм. Достойна фигура, чието творчество в областта на маслената живопис и сценографията е съпоставимо с това на едни от найвидните български художници!“, казва за него член-кореспондентът Лола Звонарьова от Русия, арт-критик, доктор изкуствовед. Той е оргинален художник и събеседник. Гостувахме в ателието му във Варна, където има много картини, сценографски макети, албуми... Разговорът ни започна с интересен щрих – с картината му „Арката на Христос”. Тони разказа за известната картина на Леонардо да Винчи „Тайната вечеря“. Когато един негов почитател забелязал чашата, възкликнал колко е красива. Тогава Леонардо веднага заличил чашата от картината и казал: „Нищо не искам да засенчва лика на моя спасител Господ Иисус Христос!“ Вие сте автор на сценографията и костюмите на повече от 165 театрални постановки и множество концерти. Имате участие в повече от 140 изложби в България и по света, в това число 19 самостоятелни изложби „Живопис” и 7 сценографски изложби. Коя е Вашата мотивация за всичко това? Дълго обмислям всяка нова творческа идея, която реализирам. Идеята ме кара да избирам материала. Работя във всички жанрове. Оп-

КУЛТУРА итвам се да дам своя принос в обществения живот на Варна и България. Имате няколко номинации и 5 награди за сценография в България, както и 3 награди „Варна” за изключителни постижения в сферата на културата и театъра... Стремял съм се да реализирам множество проекти в архитектурата, интериорния дизайн, пластичните изкуства, киното, телевизията, операта, балета, музейни експозиции, частни и институционални поръчки. През 1992г. имах участие в Red Square Gallery – Лондон, през 1993г. в Италия и Франция и самостоятелни изложби в Москва 2006г., Кошице 2007г. и Виена 2009г. Споменавам точно тези изложби, защото смятам, че са ключови прояви в моята кариера. Вашата картина „Nana” е продадена на търг от престижната френска аукционна къща „Drouot” – Париж, през 1991г. Участвал сте в 17 международни арт-фестивали и пленери в Германия, Чехия, Словакия, Русия, Полша, Турция, Хърватска, както и във всички издания на Пражкото квадриенале, Чехия, със свои театрални сценографски проекти и реализации в периода 1976–2010г... Отнасям се с уважение към всяка една покана за подобни форуми – били то театрални или в сферата на изобразителното изкуство – от най-малкия до най-големия. Желанието ми е да зарадвам публиката на моите спектакли и картини. Изявите ми в чужбина като че ли са били дори по-успешни и са се посрещали с по-голямо уважение и интерес. Имал съм много ценни запознанства в чужбина, както и множество откупки на мои творби. Ваши картини са притежание на частни, корпоративни и обществени колекции в Италия, Германия, Русия, Франция, Великобритания, Холандия, Швеция, САЩ, Канада, Финландия, Норвегия, Турция и други. В някои от тях има интересни християнски образи и послания. Бихте ли разказали накратко за Вашия път към християнската вяра? Винаги съм знаел, че Бог съществува и съм се старал да спазвам някои правила. Повярвах преди няколко години, но най-напред синът ми, който също е художник, Тодор Игнатов-младши, силно повярва. Мисля, че е важно да обичаме Господ Иисус Христос и да Го следваме според Словото, това е достатъчно за живота ни. Той е толкова любящ, велик, могъщ. Веднъж един баща подарил на сина си Библия и написал следното посвещение: „Синко, или тази Книга ще те държи далеч от греха, или грехът ще те държи далеч от тази Книга.“ разговора води Лъчезара Йосифова ЧЕРНО И БЯЛО, #92/ 2016

black and white mag.bg 35

КУЛТУРА

Послание чрез фолклора Вървя по булеварда и усещам уханието на пролетта. Пролет през февруари! Топлото време е само детайл от това приятно настроение. Имам усещането, че идва празник, който стопля сърцата и душите на хората. Може би точно такъв празник е Баба Марта. А след нея, с ново вдъхновение пристига и пролетта. С тези мисли и един въпрос се отправям към една репетиционна зала, в която ме посреща песента на четири слънчеви, млади и талантливи момичета, обединени с името „Авигея”. Те са решили да вдъхнат нов живот на народната музика. Здравейте, момичета! Разкажете ни по няколко думи за вас. От кога се занимавате с музика и как се събрахте? Здравейте, казвам се Милена Великова. Завършила съм музикалното училище в Русе, специалност пиано, но докато учех там, пеех в една вокална фолклорна формация „Изгрев”, откъдето са и първите ми впечатления за фолклора. Майка ми също е народна певица и съм отраснала сред танцови ансамбли, с които танцувахме хора, ръченици и пеехме песни. Иначе в момента съм докторант в Софийския университет, съчетавам висшето си образование като музикален педагог със социалната педагогика и се занимавам с това да изследвам как заниманията през свободното време с музика помагат на децата за развитието им като личности? Здравейте! Името ми е Сибина Раденкова и съм от град Перник. Занимавам се с музика от малка, защото съм родена в музикално семейство. Моят баща е народен певец. Първа-

снимка Румен Проданов

та ми изява е едва на 5-годишна възраст, в едно телевизионно предаване – „С бъклица и дрян”. А музиката е моята страст, моята любов, най-добрият ми приятел. В момента съм и студентка по музика в Софииския университет, трети курс. Много съм щастлива от това, което правим с момичетата, защото музиката ни дава възможност да изразим себе си и най-вече да направим нещо стойностно, което да оставим след себе си за хората. Аз съм Ралица Кирилова, от с.Велковци, Пернишко. От малка се занимавам с пеене, започнах в двореца на културата в град Перник, в музикалната формация с ръководител Силвия Симеонова в ансамбъл „Граовска младост”. Учила съм в природо-математическа гимназия, не съм се занималава профилирано с музика, но въпреки това продължих да се развивам и в музикално отношение. Сега съм студентка 3-ти курс в УНСС и продължаваме напред с момичетата, творим с любов, с отворено

сърце и голяма страст и се надяваме на хората да им харесва това, което правим. Здравейте и от мен! Казвам се Александра Василева от град Радомир. До тук съм се занимавала изцяло с музика в живота си. В момента също уча в Софийския университет – Музикална педагогика, последна година. А как се срещнахте, какво Ви събра? Събра ни музиката. Иначе ние се познаваме отдавна, заедно пяхме в един хор, там се опознахме като хора и като музиканти. А повода да се съберем в този състав беше една покана от центъра за работа с деца със специални потребности „Св. Врач”, където ни поканиха да направим една фолклорна програма за техния празник. Аз веднага събрах момичетата. Получи се страхотна програма, децата много се забавляваха, видяхме как им въздейства музиката. Това много ни впечатли и зареди и решихме да продължим напред, защото мислим на едни вълни, имаме идеи за реализи-

ране, които кореспондират с личността, с впечатленията и с амбициите на всяка една от нас. Откъде идва това оригинално и интересно име? Ние много мислихме как да се казва нашата група, защото вярваме, че името носи своето послание и своята мелодия. Решихме да се кръстим „Авигея”, защото първо всички сме водени от вярата в Бог и смятаме, че идвайки на тази земя с талантите, с които той ни е дарил, е добре да ги проявяваме и изявяваме. Всъщност Авигея е библейски персонаж, била е съпруга на един коравосърдечен мъж, но впоследствие става царска жена. Изключително благоразумна, мъдра, красива по душа, не само като визия. Но освен това свързахме името Авигея и с това, че има своята звучност, че Гея означава „земя”, „Аве” и „вива” – „живот” и мислим, че правим нещо хубаво. Защо точно фолклорна музика? Защо в тези толкова модерни времена, пренаситени с всякакви стилове, жанрове и технологии избрахте да се върнете към традицията? Това е българска народна музика, музиката на нашия народ. Това е нашата национална черта. Това е музиката, която най-добре описва нашите корени. Българската народна песен разказва живота и историята на народа ни. На първо място много ни харесва, интересна ни е и искаме да покажем, че българският фолклор не е нещо остаряло, архаично, не е нещо безинтересно. Може да носи силно послание, да бъде поднесен с вкус, да бъде достъпен и за младите хора, когато бъде съчетан с жанровете, които днес се слушат, но в един по-различен аранжимент, с ритъм, който те харесват. Българският фолклор ни отличава, това е нашата визитка пред света. Когато го изЧЕРНО И БЯЛО, #92/ 2016

пълняваме, кръвта ни кипи и забелязваме, че на концертите ни публиката се омагьосва бързо, не є трябва много, за да затанцува с нас. Напротив, това е ритъм, това е мелодия, която е с тяхното ДНК и бързо започваме да говорим на един език. А може би съществува и един провокативен въпрос „Не знам дали повечето млади хора са се замисляли, защо всъщност фолклорът ни навън се цени толкова, а някак в родната ни страна не се говори много за това, не се слуша много, вметва Сибина. Интересно е защо чужденците го ценят и слушат и буквално стават на крака, пълнят се големи световни зали, а в България няма слушаемост. Може би е добре да се замислим над това. И едно от нещата, което искаме да покажем на хората, особено на по-младото поколение, което сега се възпитава и изгражда някакъв вкус е, че не трябва да свързват фолклора само с техните баби и дядовци, с битието на село, с неща, които те гледат в музеите като експонати – носии, инструменти от бита, а е нещо, което може да бъде в днешното им ежедневие, толкова интересно и забавно. Те просто го свързват с нещо остаряло. И може би това е нашият плюс, че виждайки как фолклора е представен от млади творци, той ще е по-достъпен за тях, ще са по-склонни да се заслушат. Не случайно едно от нещата, които правим в момента е да възпитаваме най-малките, правейки специални концерти за тях. Вашият живот е докоснат от музиката. С какво тя допринася в изграждането Ви като личности, на какво Ви учи? Мислите ли, че когато човек се докосне до някое изкуство се променя неговият светоглед, мисли по-различно, чувства по-различно?

Всяко изкуство има възпитателна функция. Обаче музиката въздейства и на емоционално ниво. Всъщност музиката е тази, която е помогнала да съм човека, който съм сега. Това, разбира се най-добре виждат моите найблизки хора. За тези, които не ме познават, музиката ми е помогнала да бъда по-добър човек. Както Миленка каза, музиката възпитава. Мен лично ме е научила на търпение, на постоянство, че това е талант, който изисква много работа и точно от там идва цялата дисциплина и в музиката, а от там се предава и в живота. На много неща може да те научи музиката, споделя Ралица. Всъщност за хората, които се занимават с музика тя е като един спорт, в смисъл това е нещо, което го тренираш и градиш с времето. Можеш да го започнеш на всяка възраст, зависи с какво желание и с какви амбиции си, т.е. музиката не е само за професионални музиканти, музиката е за всеки – който иска, може да се занимава с нея. Първо, ние живеем заобиколени от музика, тя звучи навсякъде, тя е част от природата, сърцето ни бие в някакъв ритъм. Това е нещо, което е много обвързано с нас, защото и ние сме част от природата, допълва Милена. Момичетата бяха много изчерпателни. Това, което исках да кажа е, че музиката учи на организираност и на трудолюбие, защото в музиката, особено ако човек иска да се занимава професионално с нея, се изисква много постоянство. Не е както повечето си мислят, че един певец просто излиза на сцената отваря устните си и запява. Съвсем не е така! - усмихва се Сибина. Необходим е много, много труд. Повечето професионални музиканти посвещават живота

Концерт в чайна „Чай във фабриката”, 16.1.2016г.

си на това като започват да се развиват от най-ранна възраст. За мен лично музиката е и най-бързата връзка с Бог, тя най-бързо докосва душите ни, сърцата ни. Миленка беше много права като каза за ритъма на сърцето. Всъщност музиката живее в нас, ние живеем в музиката и тук е мястото да апелираме отново към младите хора, че всяко едно нещо, независимо дали е музика, дали е рисуване, дали е спорт, дали е работа свързана с IT-сферата, всичко изисква много труд и много постоянство. Вярно е, че в България има много талантливи хора, но всъщност всичко се постига с много труд, много организираност и много дисциплина. Дисциплина, дисциплина, дисциплина! Така че, нека всички талантливи хора да се трудят, защото така се

реализират мечтите. Също така музиката много развива въображението. Това е полезно както за любителите, така и за децата. Този процес ще помогне в работата на всеки. Неслучайно много известни хора в областта на науката са се занимавали и с музика, това е развивало тяхната креативност. Друго, което искам да добавя е, че музиката е професия като всяка друга, но някои хора я подценяват и казват „Ама Вие с какво друго се занимавате? Да, пеете – супер, но какво работите?”. Ами ние работим това! - уточнява Милена. Ние сме на репетиция всеки ден по минимум 4 часа и по време на тази репетиция обсъждаме какво ни предстои, както и всякакви административни дела. Творим и правим нови песни, защото ние с тях изра-

зяваме нашето послание, т.е. искаме да има нови песни, младите да слушат нова музика. Има много голямо богатство от български песни, но e различно когато изразиш посланието си с авторска музика, уважението е по-различно, младият човек си казва „Гледай ги! Правят нещо ново”, а не за пореден път да повтарят стари песни на други певци с малко по-различен аранжимент. Ние работим активно всеки ден, това е нашата работа. Какво искате да кажете с Вашата музика? Към коя аудитория е насочена тя? Аудиторията е от най-малките до най-възрастните почитатели на музиката. Който има желание да ни слуша, музиката е за всички! Някои песни са по-подходящи за попорастнали деца, защото там говорим за любов, задяв-

ка, наричане, игри, но имаме и репертоар за по-малките и специални концерти за тях, с подбрани за тях песни и те много се забавляват. В тази връзка разкажете ми малко повече за концерта на 28-и февруари? Освен, че е обвързан с една от най-автентичните български традиции Баба Марта, той е насочен може би точно към най-малките? Концертът на 28-и февруари е нашият трети концерт за деца, който е за нашите наймалки почитатели и техните родители, но са добре дошли всички, които искат да се забавляват. Програмата е съобразена с най-малките – хорца и ръченици, които те могат да танцуват. В случая концертът се казва „Пеещи мартеници” и е посветен на 1-ви март или Баба Марта. Той ще се проведе в чайна „Чай във фабриката” в 14 часа, т.е. всички бебета и родители, които са купонясвали в събота вечер са добре дошли на един релаксиращ неделен следобед, по време на който ние ще попеем и потанцуваме. Много държим да разкажем за всички съпътстващи март месец традиции, обичаи, свързани с мартеничките – как се правят, от какво се правят, защо се избират тези цветове, защо ги слагаме на ръцете си, на животни, на дървета, кога ги сваляме, за кого ги наричаме, къде са ги слагали и какво са предвещавали те преди време на нашите деди. Искаме да споделим тези неща, които може би не всеки знае. Освен, че ще правим мартеници, ще пеем и ще танцуваме, заедно с нас за веселото ни настроение ще се погрижат и музикантите Добри Рахнев – гайда, Здравко Здравков – тъпан и Петър Иванов – кавал. Те са с нас откакто сме започнали да правим нашите концерти за деца и сме им благодарни и щастливи, че прегръщат наЧЕРНО И БЯЛО, #92/ 2016

шата идея. Има ли някоя любопитна или интересна история, която да Ви се е случила по време на концерт? Аз веднага се сещам за ситуацията на първия ни концерт като „Авигея”, – „Момини игри”, в който разказвахме как протича денят на една мома. Имаше един момент, в който ние трябваше да се преоблечем за много кратко време, да свалим закичените китки и да си сложим пендари, които се връзват и изобщо да преоблечем изцяло носиите си и аз бях тръгнала да излизам с много странна прическа към сцената. Добре че минавайки се видях, беше плашещо и много забавно. Друго интересно е как вечер в просъница на мен ми хрумва някоя мелодия из главата с текст и ставам и започвам да търся химикали и моливи в тъмното, понеже не е удобно да светна. Но вече съм подготвена, до главата ми всяка вечер има тетрадка и химикал, споделя Сибина. Издайте нещо любопитно от бъдещите си творчески планове? Това, което направихме отново за децата е една детска песен, която ще влезе в една книжка-мюзикъл на писателят Иван Раденков – „Котаракът Франт”. Децата ще могат да я разиграват като спектакъл, ще има диск с музика към нея. По негова покана направихме една фолклорна песен, той много я хареса и ние сме страшно горди и щастливи, че работим заедно. Това, което предстои с тази песен и с другите песни към книгата е един конкурс за най-добро изпълнение. Той ще се проведе края на пролетта и в него ще има възможност да участват всички желаещи. Най-доброто изпълнение ще бъде записано на диск. Друг проект, с който сме много щастливи, че ще вземем участие в шоуто на един от

най-добрите DJ в България – Иван Шопов. Третото поред издание на One man party ще е на 15-и април в „Mixtape 5” и в него публиката ще може да се наслади на различни музикални стилове. Иван Шопов кани специални гости артисти, с които ще твори на живо и ще имате възможност да се докоснете до традиционния фолклор, вълнуващо съчетан с електронни звуци. Друга възможност да ни чуете е на 3-ти март. Софийска филхармония организира ден на българската музика и гостите ще имат възможността да слушат музика от различни жанрове. Все още не знаем точно от колко часа ще е нашето представяне, но ние сме много активни във фейсбук-страницата ни, където можете да научите много интересни неща не само за нашите концерти, но и за българската народна музика. На читателите на сп.„Черно и Бяло” искаме да кажем: Бъдете много смели в мечтите си, защото всичко е постижимо когато човек има желание, когато е малко по-дисциплиниран и мечтае смело напред, защото ние така постигаме мечтите си! Мечтаем нашироко и нависоко и малко по малко всичко се сбъдва. Оставям момичетата с пожелание за много успешни творчески проекти и покорени мечти. Тръгвам си от тази малка репетиционна зала в още по-добро настроение. Вече знам отговора на моя въпрос. Щастлива съм, че тези толкова млади момичета са почувствали истински стойностните неща от живота и умеят да се наслаждават и да предадат на младите поколения красотата и неповторимостта на нашето най-голямо богатство – българският фолклор! разговора води Деница Йорданова

АРТ АФИШ

Великият Гетсби Кога? – 18 април 2016г., 20:00 часа. Къде? – Национален дворец на културата, София. Какво? – спектакъл „Великият Гетсби”, музика – Константин Меладзе, продуцент – Алена Матвиенко.

яма да сбъркаме, ако решим да съпреживеем този спектакъл. Защо? Причините са ясни. Ф.Скот Фицджералд, сагата за успеха, постановката на американски хореограф (Дуайт Роден), специалното участие на украинеца Денис Матвиенко и разбира се намесата на „Жокер медия”. Ще разберем в каква степен 28-те балетиста от Марийнския театър си партнират с украински солисти и американската трупа „Complexion” в този иначе познат от книгата и филма сюжет. И така, очаква ни вълнуващо преживяване, в което класиката ще бъде само един от стиловете, чрез които ще разпознаем почерка на постановчика Дуайт Роден. Ще аплодираме четирикратния носител на Гран при от най-престижните балетни конкурси и солист в Марийнски театър Денис Матвиенко. Очакваме перфектна техника, безупречна хореография и неподражаема артистичност. Даниела Владимирова Христова

Марийнският театър гостува на София

ЧЕРНО И БЯЛО, #92/ 2016

xli