Черно и Бяло 86/2014 by Enthropy 1

ISSN 2367-5055

#86/2014

СЪДЪРЖАНИЕ Поздравителен адрес от Ирина Бокова. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 2 Децата на буквите и словото. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 3 Пред депутатите – богата история „Между три века”. . . . . . . . . . . . 6 Проф. Варджиев: От възрожденската клетва взех символа на българската журналистика . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 9 Тържествен молебен за българската журналистика. . . . . . . . . . . . . . 14 През годините... . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 15 Списание „Луна” – светило в габровската периодика . . . . . . . . . . . 16 Морските издания на България. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 17 На жените... с „любов”. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .19 Янко Забунов жертва кариерата си заради политическите си възгледи. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 21 И вестниците са с пари.... . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 24 Специализираните издания в областта на медиите преди и сега. . 27 Спортната журналистика . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 29 Среща-разговор с посланика на Палестина у нас. . . . . . . . . . . . . . . . 31 Отзвуци от Ботевите празници във Виена. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .32 Без Ботев няма България!. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 34 Слово на Румяна Конева по случай Ботевите празници във Виена. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 35 Румяна Конева: Да се опитваме да поправим бъдещето... . . . . . . . . 36 Гърция остава трета в списъка на най-големите инвеститори в България . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 39 Българските медии в Източна Румелия.... . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 42 На път към Централна България . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 45 Американски балет за България. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 47 Арт Афиш. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 50 Уникална енциклопедия за Китай – най-напред на български. . . . 51

С партньорството на: Съюз на българските журналисти www.sbj-bg.eu Сдружение „Найден Геров” Българска федерация на туристите ветерани

Децата на буквите и словото

6 1 Списание „Луна” – светило в габровската периодика

Отзвуци от Ботевите празници във Виена

Медийни партньори: www.pinks.bg Българско национално радио Издание на „Ентропи 1” ЕООД София, бул. Евлоги Георгиев 169 GSM 0888 33 65 19, ISSN 2367-5055 www.blackandwhitemag.bg e-mail: contactus@blackandwhitemag.bg Главен редактор: Станислава Пекова Зам. главен редактор: Петър Красимиров Отговорен редактор: Снежана Тодорова, Розита Попова Международни връзки: проф. Мими Дичева PR и реклама: Красимир Петков Редактори: Момка Спасова, Росена Иванова Предпечатна подготовка: Андриана Коцева, Симеон Пеков Редколегия: Венцислав Удев, Борислав Петранов, проф. Здравко Райков, Миглена Иванова, Милен Гетов, Николай Пиперов ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

47 Американски балет за България

51 Уникална енциклопедия за Китай – най-напред на български

ЧЕР

иБ

ЯЛ

АРСКИ ЛГ

НО

ОР

РН ЖУ АЛИ

* СТ

ЮБИЛЕЙНИ ЧЕСТВАНИЯ

Рубриката подготви Розалина Евдокимова, снимки: Иван Василев

Децата на буквите и словото

акто се казва, на събор като на събор. Но това не бе обикновен събор, а на българските журналисти и беше посветен на 170-годишнината от родоначалието на българската журналистика и 120 лета от създаването на организираното журналистическо движение у нас. За празника на една от респектиращите професии отвори врати театър „София”, където се събраха различни поколения, отдали своя живот на четвъртата власт. Този път микрофоните и камерите бяха насочени не към политически и държавни персони, а към гилдията, за да отразят нейния двоен юбилей. На празника бяха припомнени онези мигове от първия събор, проведен преди повече от век, с който предците на българския печат слагат началото на идеята си да се обединят, защото само това е пътят българската журналистика да получи своето обществено признание, а и да може да отстоява своите интереси. Макар това да са намерения на видни български интелектуалци отпреди 120 години, те звучат и днес

толкова на място, защото журналистическото племе се нуждае от своето единение в името на професионализма, нравствените ценности и достойното му място в обществото. За съжаление, не можа да се намери възможност съборът да се е състои, както в онази далечна 1894г, в едно от най-будните огнища на културата в столицата – читалище „Славянска беседа”, но въпреки това в салона на театър „София” не липсваше радостната атмосфера от празника. Под звуците на „Радецки марш” беше открит съборът-концерт, който е под патронажа на ЮНЕСКО и лично на неговия генерален директор Ирина Бокова, която изпрати свой поздравителен адрес до участниците. А благодарение на талантливото си перо известният наш публицист и драматург Любомир Пеевски накара всички да почувстват атмосферата, която е царяла преди 120 години по време на първия учредителен събор. Тримата водещи на вечерта – Радина Червенова и Спас Кьосевски от БНТ и Доника Ризова от Бълга-

От името на Министерство на културата награда връчи Игор Чипев

М РУ

Б ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

рия Он Ер, с нескривано вълнение разказваха епизоди от годината, в която 170 български интелектуалци са решили да обединят пишещите братя. Връщането назад във времето се преплиташе с виртуозни изпълнения на български музиканти и певци, прославили страната по широкия свят. Сред виртуозите бяха проф. Виктор Чучков, който с елегантното си чувство за хумор сподели със залата, че пианото, на което ще свири, е връстник на българската журналистика. А голямата медийна антроположка Татяна Лолова анализира накъде духа вятърът в българската журналистика, като всичките нейни размишления на глас бяха в стил, познат ни от риториката на министърката на младежта и спорта и на лидера на ДПС Лютви Местан, което допринесе за вдигане градуса на настроението в залата. Пъстрият букет на участниците в събора включваше не само представители на българското изкуство, но и известни имена, вдигнали летвата в журналистиката. Да споделят празника с колегите си бяха многократно награждаваната Добрина Чешмеджиева от БНТ, водещата на едно от най-слушаните и обичани предавания по БНР „Алегро виваче” Ирина Гаделева. Според Добрина, 2014г наистина се оказа година на българската журналистика, защото освен двата юбилея, отбелязваме и 55-годишнината на БНТ. А участието на Ирина в събора е голяма чест, тя е представител на музикалната журналистика и се гордее със своята работа, защото разкрива пред слушателите красотата на хубавата музика и вече е сигурна, че дори и в най-

Мичо Димитров

малките селца вече има хора, които не желаят да бъдат удавени в чалга. Журналистът от БНТ Андрей Захариев, който е водещ на едно от най-гледаните тв предавания – „История.БГ”, сподели, че е най-щастливият човек, защото журналистиката се е превърнала за него в участ и съдба. Да поздравят колегите си с юбилея бяха дошли и представители на факултета по Журналистика и масови комуникации при СУ „Св. Климент Охридски” в лицето на проф. Лилия Райчева. Тя поднесе грамота по повод юбилея на СБЖ, която получи и.д. председател Снежана Тодорова. Лили Райчева припомни думите на едно от светилата в българската журналистика, Дафин Тодоров, че хората се делят на журналисти и други. Много други колеги споделиха от сцената какво им е дала и каква според тях трябва да е българската журналистика. Сред тях бяха Лили Маринкова от БНР, Иван Тодоров и много други. Един от водещите журналисти-международници, Светослав Терзиев, както винаги, успя да ни „хване” с думите си. Неговите слова-изповед бяха насочени към това какви са имената в днешната наша журналистика и какво би останало за бъдещите поколения от професията, което те да си спомнят така, както ние днес си спомняме за случилото се преди 120 години. Той не скри болката си, че днес 9 висши училища подготвят кадри по журналистика, но повечето от тях започват да правят PR-политика и това е така, защото журналистиката, като че ли загуби опора в общество-

Вели Чаушев свали шапка пред българските журналисти

то. „Едно време хората са си давали последните стотинки, за да си купят вестник и по този начин са гласували за журналистиката - каза той, - а сега медиите гледат как да се слеят с държавата, за да получават средства.” Според него днес държавните медии са много по-свободни от частните да казват това, което ги вълнува, защото за разлика от тях частните се съобразяват с това кой дава парите. Да поздравят българските журналисти дойдоха и колеги от чуждестранни медии, които работят в България. Това бяха кореспондентът на китайската медийна група „Икономик дейли” Джан Чун Джун и на ИТАРТАСС Игор Ленкин. Както винаги топ перото Велислава Дърева буквално изправи залата на крака. В емоционалната си изповед тя сподели, че българската публицистика не е само на сто и кусур години, а се е родила далеч назад във вековете с писмената на Черноризец Храбър. „Ние сме деца на буквите и словото - каза Велислава. – И благодарение на тях съществуваме като народ, нация и държава. Без тях няма да ни има нито във времето, нито в пространството. С тези букви можем да напишем най-красивите и най-грозните думи и не бива да срамим онези, които са ни ги дали, както и не бива да срамим Ботев, Каравелов, Смирненски.” И като казвам, че тя изправи залата на крака, това беше по повод, че известната наша журналистка призова всички свои колеги да не забравят сутрин преди да поемат по делата си, да си кажат една молитва и тя ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

е: „Аз, буки веди…” - да изрекат нашата стара азбука, за да знаят, че благодарение на буквите днес всички пишем своите думички. Свои преживявания в горещите точки на планетата сподели пък топ репортерът на bTV Десислава Ризова, която наскоро получи награда за своите репортажи от Украйна. За доброто настроение на участниците в събора се погрижиха световноизвестният цигулар Мичо Димитров, станал 23-ия музикант на годината у нас, народната певица Гуна Иванова и вечно чаровният Вели Чаушев, който, появявайки се с шапка на сцената, припомни, че гениалният Габриел Гарсия Маркес никога не носел шапка, за да не я сваля пред никой, а той – Вели, е сложил такава, за да я свали пред българската журналистика. Наред с многото поздравителни адреси от президента Росен Плевнелиев, председателя на НС Михаил Миков и топлите слова в писмо от Стефан Данаилов, не липсваха и отличия. Министерството на културата поднесе на Снежана Тодорова „Златен ритон” и грамота, с които отбелязват своя респект и уважение към СБЖ. И след като с „Радецки марш” започна съборът, в неговия край залата бе изправена на крака от прочувственото изпълнение на Борис Христов „На многая лета”, като всички развълнувано пяха с него. Нека тези слова да ни крепят и дават сили в така трудния ни занаят през следващите години!

ЮБИЛЕЙНИ ЧЕСТВАНИЯ

Пред депутатите – богата история „Между три века” Глътка свеж въздух в тези напрегнати за политици и граждани дни може да се нарече откритата във фоайето на парламента фотоизложба, посветена на двойния юбилей, който отбелязва тази година българската журналистика, която е под мотото „Между три века”. Тя е дело на художника Огнемир Киров и на Петя Миронова. Изложбата беше открита от проф. Иван Маразов. Той подчерта, че тя е на най-подходящото място, защото точно тук, в Парламента, се срещат политици и журналисти, които би трябвало внимателно да следят накъде ни водят.

„Мястото – да, но може би времето не е най-подходящото за изложба, защото вече си отива този депутатски корпус”, – каза в словото си известният наш интелектуалец. Но според него много е важно политиците да са информирани за това, че българската журналистика е постара от българската политика. Цитати, факсимилета, снимки, рисунки показват интензивния живот на тази млада за България професия, водят ни през времето на успехи и терор, на мир и войни, на солидарност и разпри, споделя още проф. Маразов. Според него често българският вестникар е за-

емал честна позиция по въпроси от национална значимост и е критикувал политиците, които не са вършили това. Той не пропусна да спомене, че журналистите не са безсмъртни, като истината, а още повече, че много от тях са заплатили със живота си тази истина, което се случва и днес и то не толкова далеч от нас. „Журналистът и политикът са съюзници в общата им цел да помогнат на народа си” – е убеден известният наш траколог. – Словото е оръжие, но все пак не е секира, а шпага. Не е оръжие за масово унищожение, а служи като скенер за

диагноза и скалпел за лечение. То е отличителен белег на интелигентността и образоваността.” Домакинът на парламента Михаил Миков поздрави журналистите с техния юбилей и изрази радостта си, че НС е домакин на изложбата и то не само, за да я видят народните представители, а и тези, които се наричат журналисти в парламента. Той направи кратък исторически преглед на историята на българската журналистика и каза, че именно излязлото изпод перото на журналистите далеч назад във времето е създало почвата за Освобождението, Третата българска държава и е отразявало като огледало, кога пристрастно, кога хладнокръвно и обективно, всичко това, което днес може да е повод за подражание. Според него изложбата е добър повод да се върнем към високите изисквания на стандартите във времето. Михаил Миков не пропусна да напомни как журналистите по времето на Учредителното ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

събрание в Търново, чрез своите издания са търсили народните представители да се явят и да изпълнят дълга си в Учредителното събрание. И днес може би трябвало да стане така. Той изрази надежда повече народни представители да отделят време и да разгледат изложбата. И.д. председателят на СБЖ Снежана Тодорова благодари на парламента, че е приел да бъде домакин на юбилейната изложба, посветена на историята на българската журналистика, за да покаже какво е дала тя на България през всичките 170 години. Тя не пропусна да каже, че много важно качество на журналиста е да бъде винаги в опозиция, защото така се ражда истината. Позволих си да наруша вниманието на Михаил Миков, който с интерес разглеждаше изложбата, с питането си какво е за него днес, след 170 години словото на българската журналистика – секира или

скенер. „Словото на българските журналисти е словото и историята на модерна България – каза той. – Колкото до секирата и скенера, не може да е само едно от двете понятия. Когато е силно, добро и без да е подмазваческо, журналистическото слово днес е интересно. А когато е тривиално, когато е видимо повлияно от една или друга седяща зад журналистическото перо сила, тогава не е духовно, а банално.” Вежди Рашидов беше един от първите депутати, които разгледаха изложбата. Хващам го в крачка с моето питане какъв е коментарът му, че българската журналистика е навъртяла вече 170 лета. „Като махнем последните десет години, откакто има монопол над журналистиката, тя е била добра и на ниво. Винаги съм имал прекрасни приятели сред журналистите – каза той. – Смятам, че тя е документалистиката на времето.” На 25 табла изложбата проследя-

ва цялата история на българската журналистика. Част от фотосите са от частни колекции, други са открити на най-различни места, като се тръгне от битака, та се стигне до албуми и снимки, съхранявани от различни хора. За първи път има и табло, подготвено от факултета по Журналистика и масови комуникации при СУ „Св. Климент Охридски”. Освен със създаването на организираното журналистическо движе-

ние у нас, експозицията запознава и с изданията, които са се нароили през годините в България. Интересен момент е, че по време на Балканската война 1912-1913г, в окопите на фронта по идея на големия български художник Александър Божинов се създава и първият фронтови вестник „Зор заман”, чийто илюстратор е той. Знае се, че журналистите са винаги в горещите точки. Така е било и тогава, за което из-

ложбата разказва. Тогава на фронта кореспонденти са били представители на изданията „Вечерна поща”, „Дневни новини”, „Мир”, „Утро” и други. Създаването на първите журналистически организации, живота в тях и още много други теми намират място в изложбата. След НС се предвижда изложбата да обиколи страната и културните центрове. Идеята е юбилеят да получи признание чрез изложбата и на други места.

ЮБИЛЕЙНИ ЧЕСТВАНИЯ

ПРОФ. ВАРДЖИЕВ: От възрожденската клетва взех символа на българската журналистика При проф. Тодор Варджиев ме заведе новината, че той е автор на пощенската марка, посветена на 170-годишнината на българската журналистика и 120 години организирано журналистическо движение, чието валидиране бе на 17-и юни. С него разговаряме в едно от ателиетата на НХА, където непрекъснато влизат и излизат студенти, чиито дипломни и курсови работи предстои да бъдат оценявани от него и колегите му. Той също е следвал в академията, но след национален конкурс заминава за Германия, където завършва Herder-Institut за немски език и Академията за графика и изкуство на книгата в Лайпциг. През 1972г придобива магистърска степен по изкуство на книгата и графичен дизайн при проф. д-р Алберт Капр и проф. Валтер Шилер.

ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

Проф. Варджиев има многобройни участия и отличия в национални и международни изложби и биеналета за графичен дизайн и изкуство на книгата и шрифта в Белгия, Япония, Германия, Италия, Франция, Холандия, Финландия, Чехия, Унгария, Русия, Куба, Румъния, Китай, Кипър, Йордания. Сред тях са златният и сребърен медал от Биеналето на графичния дизайн в Бърно (1980 и 1984г) и бронзовият медал от Международната изложба на книгата в Лайпциг през 1977г. Негови творения са иконостасът в храма „Сан Виченцо и Анастазио” на площада при Фонтано ди Треви в Рим, мемориалната композиция по повод посещението на папа Йоан Павел ІІ у нас в Градините на Ватикана, на паметния знак на Манфред Вьорнер в Южния парк в София.

„Имах щастието да уча при добри учители тук в Академията – проф.д-р Васил Йончев, в Лайпциг – при проф.д-р Алберт Капр, проф. Валтер Шилер и проф. Хилдегард Коргер – изключителни професионалисти в областта на естетиката на шрифта и типографията – казва с нескрито вълнение той. – Нещо повече, допуснаха ме до себе си като професионалист и човек. Възможно е и аз да имам „вина“ за това. Търся тази магия толкова години и с моите ученици. Не знам какво им казвам и показвам, но им се радвам като на равностойни достойни колеги и приятели. Гордея се, като разгръщам поредната им книга, чуя за тяхна награда, радвам се на заслужения успех. Доволен съм, че семето не е хвърлено напразно!” РЕ: Какви послания сте втъкали в марката за юбилея на българската журналистика, проф. Варджиев? Какво изпитахте, когато Ви поканиха да я изработите? И какви символи предпочетохте за нея? ТВ: За мен е голяма чест да съм съпричастен с творенията си при отбелязването на юбилея на журналистическата гилдия. При всяка задача аз си набелязвам сюжети и символи, които бих могъл да използвам за даден продукт. Така направих и сега. На лист нахвърлях освен визуални виждания и имена. Записал съм си Константин Фотинов, Иван Богоров, Йосиф Хербст… Помислих си обаче, че когато е юбилей, свързан с тези личности, какво ще използвам? Естествено техните портрети. И така се отказах от такова решение. Хрумна ми идеята да се спра на символите на журналиста и ги композирах във вид на възрожденската революционна клетва. Както навремето нашите революционери са се клели върху Евангелието с револвер и кама и аз преплетох три елемента – пачето перо, писалката и микрофона, образуващи буквата „ж” – инициала на журналистиката. Подредил съм ги обаче върху първите печатни издания „Любословие” и „Български орел”, а за да привнеса и още един български елемент, съм прибавил и трикольора ни. Така че избрах тази визия за марката. Клетвата като един морален закон за журналиста да отразява свободно и независимо правдата. Днес дали е така, всеки може да си отговори. Има и препратка, защото това може да е перото на Паисий, писалката на дядо Вазов и микрофонът на Петър Увалиев, когото слушах тайно по времето на соц-а и много му се възхищавах. Много съм благодарен на председателката на съюза Снежана Тодорова, на Любомир Пеевски, като консултант и съветник, за всичките тези проекти, които съм натоварен да изработя, както и на библиотекарката Яна Джоргова, която всеотдайно ми предостави първите броеве на сп. „Любословие”, „Български орел” и много други материали. РЕ: Как възприемате значението на графичното представяне на текста в съвременната ни журналистика и по-специално в печатните издания? Мнението ви за проблемите на нашата типографска кирилица в тях? ТВ: Това е тема за отделен и много сериозен разговор, но ще се опитам да споделя накратко мнението

си. Не знам колко вече са изданията, но в голямата си част, според мен, те са чалга. Много малко са тези, които имат чиста визия, добра типография, подбрани шрифтове и най-вече такива, които са изградени на основата на българската традиция, на българската кирилица. Известно е най-вече сред гилдията, че съществува мнението за двете кирилици – българската и руската, които се различават помежду си. Българската се отличава с рязко разграничаване на формата на малките или още както се казват, редовни букви от главните. Докато в руската малките са намалени главни букви и шрифтовата картина е по-еднообразна и бедна. В българската традиция разликите са съществени. Сега в ЕС нашата кирилица много по-добре си кореспондира и се свързва с латиницата и гръцката азбука. За съжаление обаче от години руската кирилица се е наложила на пазара и нашата голяма болка на гилдията, на катедрата ни в НХА и в СБХ е, че не можем да убедим държавниците ни поне на компютрите в държавната администрация да има български кирилски шрифтове. Другото много важно нещо е поне Министерството на образованието да въведе българската кирилица в учебниците. Ако те са набрани с нея, децата свикват с графиката на буквите и така тя постепенно ще се наложи в цялата страна. Но след като не можем да убедим държавниците, как ще убедим един собственик на частна медия да използва българска кирилица. За него е важно изданието му да се чете. А не само в това е значението и функцията на шрифта. Освен да представи информацията, той трябва да носи и естетически послания с красивите си форми. Да вземем за пример един вестник, написан само с главни букви. Ами още през първите пет минути четене ще се уморите. Същевременно шрифтът не бива да се налага сам за себе си. Той не бива да боде с визията си, а да е деликатно на втори план, дискретно да възпитава читателя с красотата си. РЕ: Наричат Ви човек-школа в калиграфията, баща на фирмените знаци. Как приемате тези определения за Вас и как се ражда един популярен знак? ТВ: Миналата година отбелязах 70-годишния си юбилей с изложба, която кръстих „Дизайн 50/70”. Това е един много популярен формат на хартията. Вицът е 50 години творчество и 70 години живот. По този повод имаше в медиите много публикации и дори с такива заглавия, като определенията, които споменахте. Те естествено ме топлят. Но за човекашкола съм съгласен, защото догодина ще направя 40 години като преподавател в НХА и смело мога да кажа, че съм създал своя школа в образованието по шрифт и калиграфия. Освен това преподавам и графичен дизайн и имам стотици ученици по целия свят – Европа, Канада, САЩ, Азия, Австралия. Кореспондирам си с тях. Преди няколко месеца се срещнах с двама мои бивши студенти в Дубай – единият е българин, другият арабин. И двамата преподават в американски универси-

Проектът за пощенска марка по случай юбилея на българската журналистика Фрагмент от наброските на проф. Варджиев за марката

ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

тети там. Що се касае до определението „баща на фирмените знаци”, не мога да се съглася, защото аз съм ученик и последовател на истинския баща на запазения знак маестро Стефан Кънчев, когото имах честта да познавам и да сме приятели. Той е един от десетината топ дизайнери, признати в целия свят. От друга страна аз също имам много запазени знаци и смело се подписвам под тях. Не съм правил компромис по отношение на визията. Слава Богу, някои още съществуват. Ето знака на НХА, на Министерството на околната среда и водите и други. Но тук ми се ще да споделя болката си за т.нар. „балкански синдром” в България. Първата работа на всеки нов директор е да смени логото на ведомството си. Да задраска всичко, което е направено преди него и така мисли, че започва нова ера на институцията или фирмата. Така отпаднаха логата на България Ер, на спортния тотализатор. Дори преди време установих, че гербът на град Симитли, чийто автор бях, също е сменен от новия кмет. Представяте ли си за какво става дума? Кога „Мерцедес” или „Кока кола” ще си сменят логата? Кой кмет в Европа би дръзнал да смени герб? Малко за терминологията – има спор дали да се нарича лого или запазен знак. Макар да съм против чуждиците, няма как, трябва да се съобразяваме и с новите международни термини, защото те вече се налагат и у нас. Колкото до запазените знаци – поклон пред маестро Стефан Кънчев, но аз също ги проектирам с най-голямо удоволствие, защото те са навсякъде около нас и колкото и авторът да е неизвестен, те се виждат и запомнят. И когато моите приятели ме питат и този ли знак съм направил аз или някой друг, това ме топли. Дори някъде ме бяха нарекли „лорда на запазената марка”. РЕ: Кое се реализира по-трудно и къде се чувствате в свои води – при създаването на пощенските марки, калиграфията, скулптурата или илюстрацията? ТВ: Май като че ли съм се поразпилял в областта на графичния дизайн. Колкото до скулптурата, не бих казал, че я правя, защото моите неща са символични. Те не са истинска, ръкотворна пластика, дори отбягвам да споменавам, че са такива, а казвам, че са мемориални знаци. Вероятно имате предвид мемориалния знак в Градините на Ватикана по повод посещението на папа Йоан Павел ІІ в България, иконостаса в храма „Сан Виченцо и Анастазио” на площада на Фонтана ди Треви, паметния знак на Манфред Вьорнер в Южния парк в София. Това са естествени форми от камък, които съм избрал по мой предварителен проект. От друга страна те са много знакови по своето значение. Дизайнер съм на Атлантическия клуб в България и оттам д-р Соломон Паси като негов президент, по-късно ме покани да изработя гореспоменатите. Много съм му благодарен за доверието и вярата му в мен. Ами аз направих цялата рекламна кампания по приемането ни в НАТО, която включваше пощенска мар-

ка, плакати и други, работих по цялото посещение на папата. Направих един луксозен албум за тази визита и бях отличен за него с наградата „Хр. Г. Данов”. Но да се върнем на въпроса. Няма лесно в моята работа. Донякъде има опит, рутина, но да стане нещо както аз го виждам и искам ми коства много време и енергия. Правя много проекти – за себе си, длъжен съм да опитам много варианти. Та нали се подписвам. Ето марките обикалят целия свят. Много рядко нещо става от първата скица. Имал съм такива случаи. В смисъл, че след много опити съм се връщал пак на първото решение. РЕ: Като споменахте за рекламната кампания за НАТО – какво мислите за паметника пред НДК, посветен на глаголицата и на светите равноапостолни братя? Как го възприемате? Какво е мнението Ви за логото на България, за което вече цяла година вървят горещи спорове, че не е това, което трябва да бъде, че е откраднато от Киргизстан. ТВ: Първо за паметника. Уважавам идеите на колегите и трудно отхвърлям техните неща. Дълбоко в себе си мога да не се съглася, но нали са му гласували доверие, обявили са конкурс или възлагане. Материалът е гледан от много хора и комисии и са го приели. Ако е трябвало да бъде спрян, трябвало е да се случи навреме, а не да се изгради и тогава да мислим как да се разруши. Така че темата за глаголицата и кирилицата, образите на светите братя, могат да се интерпретират по много начини. Ето ние разговаряме в ателие, чиито прозорци гледат към паметника на моя приятел Гиновски. Реплики на паметника му на св.св. Кирил и Методий има в посолството ни в Рим и в Мурманск. Така че е въпрос на авторска гледна точка. Нека стои този паметник, той вече е факт. А и го приемам. Що се касае за логото на България, отказах на няколко медии да го коментирам, защото имах чувството, че ако се появя, ще кажат – ето го пак този Варджиев. Но се възмутих когато разбрах изискванията. Фирмите „трябва да имат минимален оборот общо за предходните 3 години в двоен размер на прогнозираната стойност на позицията, за която кандидатстват”. Или нещо подобно. На България логото струва 1,4 млн. лева. Излиза, че маестро Стефан Кънчев, ако беше жив и като свободен артист няма право да участва в такъв конкурс. Нито пък аз. Не съм съгласен нито с условията, нито с резултата. Наподобява логото на Киргизстан, което се появи и в медиите. А такъв символ е много съществена част от визията на една държава, в случая България. Ами този елемент е основен в целия графичен стандарт. РЕ: А ако трябва вие да изработите логото на България, кои елементи бихте вплели в него, че където го видят по света, да кажат: Ето това е България! ТВ: Ако на мен ми се възложи, трябва да седна и да направя едно яко проучване. Ето както за марката съм направил един поменик от символи. Така и за логото на България бих направил. Иска ми се да използвам кирилицата и глаголицата например. Не случайно в

Демонстрация в Базел

емисията за документите за самоличност от 1999г, на които аз съм дизайнер, умишлено използвах елементи от глаголицата и кирилицата, както и най-красивия български орнамент от църквите на цар Симеон Велики в Преслав. Те бяха основните. Така че бих опитал да ги вплета и в някакво ново лого. В документите за самоличност пространството е голямо, но в едно лого на държава символите трябва да се сведат до минимум. Едно е да решиш какви да са елементите, а друго е как ще се визиуализират. Трябва да са много четливи и ясно отличаващи се в сравнение с други лога. Като го види, зрителят веднага непоколебимо да каже, че това е типично за България, а не за Холандия или Турция. Споменавам ги тях, защото и за едната, и за другата са характерни лалето, гюла, а ние имаме розата като даденост. ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

Да не говорим, че старото лого на България беше роза/слънце. Розата е вече и символ на определена политическа сила у нас. Така че много е важно какво ще се избере и как ще се изработи тази визия, за да е оригинална и запомняща се, а и символът да бъде отличаващ се и точно представящ характеристиката на държавата, която изобразява. РЕ: В края на разговора ни какво бихте пожелали на българските журналисти за техния юбилей? ТВ: Да имат свобода, независимост и смелост при отразяване на истината! Да не се подават на никакъв меркантилен натиск от страна на властимащите, било то ръководители на медии или правителство. Нека цитирам Йосиф Хербст: „Никому в угода, на никого напук!” Благословен празник!

ЮБИЛЕЙНИ ЧЕСТВАНИЯ

Тържествен молебен за българската журналистика С камбанен звън в катедралния храм „Св. Неделя” бе извършен молебен за българската журналистика. Поводът беше 170-годишнината на българската журналистика и 120-годишнината от организираното журналистическо движение. С църковната церемония започнаха тържествата по повод двете големи годишнини. Молебенът беше отслужен от викария на Софийския митрополит Дядо Григорий. Под сводовете на катедралния храм се бяха събрали журналисти от всички възрасти, за да се помолят и да станат съпричастни към духовното тържество. „В този паметен ден отправяме горещите си молитви към Бога за всички български журналисти, отправяме молитви и благодарим на Бога, че българската журналистика съществува вече 170 години - каза в приветственото си слово след края на службата епископ Григорий. – През всичките тези години българските журналисти се трудят непрестанно, стараят се и все на по-високо професионално ниво вършат своята отговорна към обществото работа. Преди 120 години тук, в този храм, за първи път е отслужен молебен по повод 50 години от началото на българската журналистика. Именно тогава всички журналисти заедно с държавната власт и главата на БПЦ отправят молитви към Бога. След молебена се е състояло грандиозно литийно шествие, тръгнало от входа на катедралния храм „Св. Неделя”, с което отбелязват този паметен ден. Днес ние отбелязваме 170 години българска журналистика – немалък период, през който българските журналисти са се трудили в полза на обществото, в служба на правдата и своите ближни.” От името на Негово светейшество българския патриарх и Софийски митрополит Неофит епис-

коп Григорий поздрави всички български журналисти с юбилея. Главата на БПЦ пожела винаги върху представителите на медиите да бъде Божията благодат. Нека да бъдат обективни, да разпространяват истината и да са нейни служители. В края на молебена храмът бе огласен от „На многая лета”. Членът на УС на СБЖ и известен български публицист Любомир Пеевски с нескривано вълнение благодари на БПЦ, че е споделила двойния празник на българската журналистика заедно с нейните представители. Припомни на присъстващите в храма епизоди от случилото се преди 120 години на същото това място, където се събират Иван Вазов, Алеко Константинов, Стоян Заимов, Михалаки Георгиев, проф. Шишманов, П. Р. Славейков и още 170 представители на българския духовен елит, за да отбележат с тържествен молебен половинвековния юбилей от зараждането на българската журналистика. „Денят е обявен за национален празник от главата на БПЦ екзарх Йосиф І и от министър-председателя Константин Стоилов - каза Любомир Пеевски. – В цялата страна е имало невероятни празници и навсякъде са отслужени

молебени. Искам да благодаря на Негово високо преосвещенство българския патриарх и Софийски митрополит Неофит, че след 120 години ние отново сме тук. Българската журналистика и БПЦ винаги са вървели близо една до друга. Преди Освобождението една трета от българските вестници и списания са излизали в Истанбул и са взели участие в борбата за църковна независимост. От цялата срана са идвали депеши, адресирани до Иван Вазов, до правителството, до екзарха и до П.Р. Славейков за неговата невероятна битка, която е водил за църковната независимост. Започвал да издава вестник – спирали го. Започвал нов и така стигнал до 11 вестника, но не се отказал. Искам да пожелая на българските журналисти едно бъдеще, в което да защитаваме заедно България, българския народ и БПЦ. Бог да бъде с нас!” С камбанен звън започна и камбанен звън изпрати представителите на медиите, които в този знаменателен ден бяха намерили пътя към храма в сърцето на София, за да почетат и да запалят свещица за здравето и благоденствието на българската журналистика, която особено днес се нуждае силно от това.

СПЕЦИАЛИЗИРАНИ ПЕРИОДИЧНИ ИЗДАНИЯ

ПРЕЗ ГОДИНИТЕ...

ешки аз да изгорех, та не списанията ми... За народа загуба велика.“ - така се жалва един от найколоритните герои на Вазов – Иванчо Йотата, „всичките тия съкровища“ изгорели в пожар... Затова често караше дъщеря си Андроникия, или Мужепобедителка, както я наричаше в български превод, да му пее известната патриотическа песня: Де са нашите славни списания? И нашите славни списатели? И той повтаряше все тия тъжни думи: – За народа загуба велика!“ В онези години „списания“ са назовавали всичко онова, с което се описвали някакви факти или явления – от дамаскините и житията, до наивните представи за история и бит. Но така или иначе става дума за печатно слово, за появата на една много специфична, силно развълнувана и крайно битовизирана част от националното самосъзнание, която постепенно се отделя от най-масовите елементи на ежедневното съзнание, но много органично се вписва в развитието на националното битие – нещо повече, бележи с ярки примери неговия път през годините. 170 години от началото на тези първи опити, веднага наложили се като нещо ново и значимо. Въпросите за „различните поучения“, обясненията за света около нас и за света вътре в нас откриват пътя към масовия интерес и просветителските текстове. В българския обществен живот навлизат нови вълнения – закъснялото Българско Възраждане в общи линии дава тълкувания за историята, за гордото минало, отложено с векове, за новите герои на епохата и стремежите за приобщаване към нови идеи и нови обществени отношения. Заражда се една нова писмовност, която откликва на една изключително важна обществена нужда – просвета от по-висш порядък и просвещение с по-разнообразни прояви. Това вкарва българската журналистика в нови посоки на взаимодействие с действителността – ентусиазмът и възторзите на национално-освободителните борби постепенно се успокояват и отстъпват място на нови въпроси, които ще създадат основата за съграждането на държавата и за пътя, по който тя върви. В общи линии така може да се обобщи пътя на специализираните издания, които пък на свой ред оформят и нови посоки в журналистическия труд. „Много чело, много знай!“ - към тази наивна, мила оценка на Вазовите герои в годините ще се натрупат много нови наблюдения, но и нови отговорности, които българските журналисти ще осъзнаят. Това ще намери място в многобройните издания, посветени на конкретни сектори от знанието и обществения живот. Вече не само партийните и полиЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

тическите прения, но и тематичните интереси, браншови проблеми, културните събития – всичко това заживява свой живот по страниците на вестници и списания – и нещо много важно – не само разширява обсега на журналистическите търсения, но усложнява и начините за неговото представяне. Информацията дава място на анализа, чисто редакторските анализи се съчетават с участието на по-широки кръгове от автори – специалисти, учени, творци. Просветата навлиза в по-висшите категории на знанието, опиращи се на научните подходи и световния опит. В следващите страници ще Ви срещнем с автори и творби, които илюстрират тези тенденции в развитието на българската журналистика, по същество – част от бурната и противоречива история на българската държава. Сравненията и аналогиите? Нека да оставим отговорите в пътя на родната журналистика, който продължава... Розита Попова

СПИСАНИЕ „ЛУНА” – светило в габровската периодика След Освобождението, в град Габрово започва бурно икономическо и културно развитие. Априлов-ската гимназия вече има своите първи випускници завършили средното си образование на българска земя. Естествено е да се развие и издателска дейност, макар съвсем плаха и с ограничени размери. Заслужава да се отбележат първите вестници през 80-те години, като в-к „Росица”, в-к „Борба”, читалищния вестник „Известия”, в-к „Родолюбец”, „Възход” и др. Интересно е да се знае, че първият вестник „Марица” на нова България е с основател Тодор Бурмов, който е родом от Габрово. Въпреки че икономиката в Габрово е в разцвет и го превръща в „Българския Манчистер”, първото списание „Луна”, което се появява през март 1919г не е с индустриална тематика, а с поетична. Негов основател и редактор е едва 19-годишният Николай Марагозов. От списанието се пазят два броя в Габровската библиотека, като вторият (от април) е двойно по-голям по обем. Съдбата му сякаш е предначертана от редакционната бележка в края на първия брой: „Облачни двери разтварят възхода на „Луна” и бледна е нашата надежда за лазурни простори, стара съдба на всяко светило...” Иначе намерението на младите автори в списанието е да се печатат оригинални и преводни лирически стихове, художествена проза, драматически етюди, статии върху изкуството, театрални и други критики, бележки и хроники. Естетическото им кредо е за чисто изкуство и индивидуализъм. Те витаят в облаците на безбрежни небеса където е „царството на бледни царкини и лунни лъчи”. Предпочитаният жанр в списанието е поезията. Публикувани са 25 стихотворения от наши автори, четири стихотворения в проза, а три са в превод от руски поети.

Всички са издържани в стила на символизма и декаденството, с което определят и цялостния облик на изданието. Редакторът Николай Марангозов е с най-голямо участие. Освен оригиналните му творби „Елегия”, „Последната нощ на Клеопатра”, „Песни” и „Есенно интермецо” се представя и с рубриката „Художествена хроника”. Стихът му е образен, плавен, със стегната композиция в схемата на символистическата поетика. Поетът Иван Мирчев сътрудничи и в двата броя на списанието. Стиховете му са подчертано символични. Негови са „Отрицател”, „Меч” и есето „Сребърен дъжд”. Един позабравен поет е Петър Кишмеров, който е доста активен по онова време. „Страникът” е стихотворение подписано с псевдоним Петър Русян. Като ярки представители на символизма запомнящи се са „Прелюдия на скръбта”, „Сказка”, „Когато вишните цъфтяха”, „Интермецо” и „Утро”. Поетът-лирик и драматург Димо Димитров публикува и под псевдонима Ванимил Димитров. Негови са публикациите „Брези” и „Черна песен”. В първия брой свои стихове помества и младият поет Борис Марзоханов. Негови са стихотворенията „Морски князе”, „Нощта настъпва”, „Над моя дом, дете, веч слънцето залязва” . В списание „Луна” помества и представителка на нежния пол – Стефана Ангелова. Нейно е стихотворението „Лебедова песен”. По едно стихотворение публикуват и С. И. Стаев – „Плач сред пустинята”, Васил Милев – „Ръце треперещи, костеливи не простирам...” , Р. Д. Звездин – „Проплакват глухо клавесини”, Самотник – „Бохеми”. Не липсват и модерните по това време стихове в проза, представени в „Луна” от Христо Миндов: „Жълти хризантеми” и „Писма до Миранда”. Изборът на преводната поезия е

в унисон с естетическите и поетични предпочитания на редакторите. В списанието са публикувани стихотворенията на Валери Брюсов „Армагедон” в превод на Иван Христов и на Занаида Гипиус, „Ти” – преведено от Николай Марангозов. Поместена е и елегията на малко известния руски символист Иван Бустничкий „В градината на фениксите” в превод на Иван Мирчев. Във втория брой на списание „Луна” в рубриката „Художествена хроника” главният редактор Никола Марангозов представя с кратки ренцензии две музикални събития в Габрово: гостуването на оперната певица Елена Орукин от Берлинската Кралска консерватория и виолониста Георги Актарджиев. Той високо оценява тяхното изпълнителско майсторство и остро порицава безразличието и апатията на културната общественост в града. Положителен отзив е поместен и за излязлото веднага след първия брой на „Луна” ново списание „Сцена” за театър, музика и литература, редактирано от Ст. Узунов и Л. Н. Вълчанов. Интересна е и статията етюд „Шопен”, която също може да се причисли към жанра „Художествена критика”. Тя е с автор Ст. Пшибишевски и е преведна от Р. Радославов. Списание „Луна” не може да остави трайна диря със своите два броя в българската периодика, но то е интересно свидетелство за началото на творческия път на поети и писатели като Николай Марангозов, Христо Миндов, Иван Мирчев и много други. Със своето съдържание то обогатява жанровата стилистика на българския литературен печат и показва художествените вкусове и естетически метаморфози на обществото в първите години на ХХ век. Нина Иванова Тотка Полякова

СПЕЦИАЛИЗИРАНИ ПЕРИОДИЧНИ ИЗДАНИЯ

МОРСКИТЕ ИЗДАНИЯ НА БЪЛГАРИЯ

а 9-и юни 1891г излиза първият брой на вестник „Черно море” – обществено политически и „непартизански приятел на правителството, със задачата да му се спомогне в изпълнението на длъжностите му към народа и със стремеж за безпристрастие и самостоятелност в мненията си”. Тези редове са част от програмната статия на редакционния колектив, но в зависимост от промените в политическия живот се променят и приоритетите на издателите на вестника. В началото на новия двадесети век печатните издания са един от специфичните белези на динамичното развитие на страната. Вестник „Черноморски куриер” се появява през 1904г, поднася на своите читатели предимно политически и културни теми. Четири години по-късно вестник „Търговски фар” известява своите читатели, че ще бъде пространство за поднасяне на информация за земеделие, търговия, изкуство, политика, индустрия. Съществува до 1915г. В-к „Пристанищен работник”, „защитник на интересите на пристанищните работници – хамали, колари и талимани”, се появявя през 1910г. Година по-късно, на 2-ри ноември 1911г, под ръководството на отговорния редактор Радослав Крайчев и екип от руски емигранти във Варна, започва издаването на нелегалния руски вестник „Моряк”, тираж до 2000 броя, предназначен за екипажите на руските кораби, плаващи в Черно море. Тематично е насочен срещу руската царска власт. В хронологичен ред от края на второто десетилетия на века се появяват „Титаник”, „Крайморски новини” – за политика, култура, търговия и стопанство, „Морска библиотека” – пропагандно издание на Българския морски сговор, както и „Черноморски смях” – фриволен местен вестник. Нови вестници излизат през 1923г – „Морска заря” и курортният брой на т.нар. „Шангова вечерна поща”, списван единствено от С. Шангов. Излиза и първият „безцветен” брой на хумористичния вестник „Морски бич”. Вестникът на БЗНС във Варна също предпочита име, свързано с морето – „Черноморски новини”. Списание „Рибарство и отраслите му” се приема радушно от морската общественост и отразява твърде подробно тенденциите на риболова у нас и в чужбина. Впоследствие се слива със списание „Морски сговор”, което започва да излиза от януари 1924г. „Морски сговор” е популярно илюстровано списание. Публикува материали по въпроси, отнасящи се до морето и морските труженици. Официален орган на Българския народен морски сговор. Помества статии и съобщения за търговското, военното корабоплаване, морските и речни стопански отрасли, биология и геология, история и география, поезия, белетристика, за значението на морските летовища и спорт. На 24-ти май 1924г излиза и списание „Море”, но неговата насоченост е в различни жанрове на изкуствоЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

то. Издава го варненски художествен кръжок. По тематика до него стои и новият вестник „Черноморец”. Органът на Съюза на българските моряци „Морски ратник” излиза на 1-ви март 1926г, два пъти месечно и помества статии по юридически, технически и специализирани въпроси, свързани с мореплаването, разкази, съюзни вести и обяви. Изданието избягва политически теми. През май се появяват и вестниците „Черноморец”, „Морски ек” и „Черноморска трибуна”. През юли и август на 1927г вниманието на варненската общественост е привлечено от рекламен лист „Курортен бюлетин”, издаван от градската община за пропагандиране на курортното дело. Започва да бие и в-к „Черноморската камбана”. Сдружените земеделци, макар само за четири месеца, списват седмичника „Световен фар”. Той съдържа разкази, колонка за жената, хумор, кратки новини. На следващата година се появявя и в-к „Курортни вести”. Истински издателски бум на вестници с морски имена започва през последните години на третото десетилетие на века. През 1929г в хиляден тираж се появява вестник „Курортна Варна”, който има за цел рекламата на града като курурт. Отново има вестник с името „Черно море” на симпатизантите на БЗНС, а през следващата година и в-к „Черноморски шепот” – литературен младежки вестник с религиозна пропаганда. За кратко време излизат редица издания и извън морската столица, които носят морето в имената си. „Морска мисъл” става орган на морското спортно дружество „Кораб”. Това списание в хиляден тираж излиза през юли 1931г с цел да се пропагандират водните спортове. През 1934г във Варна се появява първи брой на двуседмичното издание „Морски поглед”, чиято полиграфическа изработка се извършва в печатницата на Морското училище, безплатно и с цел пропагандиране на морското дело – предимно военното корабоплаване, военноморската ни история, стихове, разкази и календар, страница за младите моряци. На 29-и юли 1936г се появява органът на Съюза на възпитаниците на Морското машинно училище при флота на Негово величество. Вестникът ратува за „силна и мощна България, граничеща с трите морета”. През 1939г възпитаниците на Морското училище, по случай празника на морската Алма матер – на 21-ви ноември, Архангелов ден, издават в хиляден тираж възпоменателен лист „Морски подвиг”. През 1942г ръководството на Варненската корабостроителница одобрява и подпомага излизането на брой първи на списание „Корабостроител”, което отразява живота в корабостроителния комбинат, а също и проблемите на българското корабоплаване. През 1945г излиза органът на Народния морски съюз „Морско дело”, а през 1947 – „Морски преглед” –

списание за морските войски. През 1951г ръководството на КОРБСО решава да издава в-к „За родно корабостроене”, който след това приема името „Корабостроител”, а на следващата година, на 24-ти юни 1952г, се появява вестникът на българските моряци и докери „Маяк”. Десет години по-късно започва да излиза списание „Корабостроене”, което от 1965г се развива като сп. „Корабостроене и корабоплаване”. Излиза и вестник „Димитровска вахта” предназначен за възпитаниците на ВВМУ „Н. Й. Вапцаров”. Започва да се разпространява и вестник, който отразява развитието на курортния бизнес – „Варненски бряг” от 1966г. Подготвят се и юбилейни издания. През 1967г излиза и брой първи на научно-популярния алманах „Фар”. Най-високият връх във варненската морска журналистика, през всичките изминали години отбелязва появата на списание „Морски свят”. Богатството в тематично отношение умело се съвместява и с майсторството на списването, а луксозният за това време печат го прави своебразен еталон за модерна журналистика. Стартира през 1987г и просъществува само пет годи-

ни. В началото на новото столетие варненски журналисти издаваха списанието в продължение на няколко години, но впоследствие издаването беше окончателно прекратено. След него престанаха да излизат и вестниците „Корабостроител”, „Варненски бряг”, „Димитровска вахта”. Вестник „Маяк” промени името и концепцията си и се разви като седмичник „Морски вестник”. С това име в 16 страници излиза за кратко време луксозният двуседмичник „Морски вестник”, със собственик Параходство БМФ. В края на първото десетилетие на новия век изданието се поддържа в електронен вид. Морски издания се подготвят и разпространяват и в Бургас. „Морска заря” е независим всекидневен вестник, който се издава от декември 1923г, а година по-късно се обединява с в-к „Бургаски фар”. „Черноморски глас” е друг независим седмичник, който се издава в периода 1928-1942г. Във втория по големина морски град се подготвят и специализирани морски издания, които са посветени на конкретни форуми или професионални празници. из „Варненската журналистика”

СПЕЦИАЛИЗИРАНИ ПЕРИОДИЧНИ ИЗДАНИЯ

На жените... с „любов” През XIX век публичното пространство е мъжки свят. Българските жени нямат избирателни права до 1937г, когато цар Борис III с указ предоставя такава възможност на „жените-майки със законен брак”. Жените не могат да бъдат избирани за депутати или общински съветници чак до социалистическата епоха. Невъзможно е било да бъдат министри или да упражняват някаква професия с изключение на лекарската или учителската, но само докато са госпожици. Патриархалните нрави на XIX век изключват жените и от журналистическата професия. Въпреки това на 1-ви януари 1893г във Варна се появява списание „Женский свят”. Списанието излиза два пъти месично, на 1-во и 20-о число, а в определени дни и с притурката „Домакиня”. Тиражът е 1000 броя, годишният абонамент – 5 лв. Печата се в „Типолитографията” на евреина Лудвиг Нитче във Варна. Изборът на печатницата не е случаен. По това време печатницата на Л. Нитче е известна с богатия избор от гръцки, френски и други чужди букви. Общественото внимание било провокирано и с печатането на книги, които третират темите за участие на жените в политическия и стопанския живот и за публичната изява на слабия пол като жени, майки и общественички. Поредното предизвикателство било печатането на списанието „Женский свят”. Предизвикателството не е само в тематичната насоченост, но и в амбицията жените да навлязат в професията на журналиста. Особено са подразнени мъжете от афиширането, че това е „периодеческо списание, редактирано от жени, за госпожи и госпожици”. Списанието се издава от сестрите Теодора и Елена Манови. През 1983г Теодора е вече съпруга на Георги Ив. Ноев, който след две години ще бъде избран за заместник-кмет на Варна. Сестра ѝ Елена Манова все още е госпожица и има ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

грижата само за притурката „Домакиня”. Теодора Ноева е директор на списанието. Двете сестри се занимават и с благотворителна дейност като активистки на дружество „Майка”. Организираната на 13-и ноември 1893г благотворителна вечеринка на дружеството отприщва натрупаното мъжко раздразнение от нахлуването на жените в публичното пространство. Редакторът на в-к „Черно море” П. Бобчевски критикува дамите в своя вестник по повод на вечеринката: „Именно разпоредбите в салона трябва да бъдат тъй точни, внимателни и прилични, щото поканеният да не губи разположението си и да се каже, че е употребил труд и разход нощно време, вместо да почива в сън. Никому не е нужно да знае, че канителите имали незнам каква цел, та затуй да търпи разни небрежности... Слободиите и извратеното възпитание изпъдиха и изпъждат от нашите обществени събрания всеки малко-много възпитан човек...” Дамите поемат хвърлената ръкавица и като истински мъже се впускат във вестникарски дуел. В следващия брой на „Женский свят” обширно пишат за злобния дух на П. Бобчевски и се шегуват с „драгоценното му време за спане”. Мъжете не могат да преглътнат атаката и отговарят с унищожителна статия на 12-и февруари 1894г, озаглавена „Българки, доста се лъгахте със спис. „Женский свят”!” Материалът е във вид на писмо, подписано от „Варненец”. Авторът наред с обвиненята в некомпетентност нарича сестрите Теодора и Елена гагаузки, които не знаят български език, защото са завършили гръцки училища. Като продължение на тази теза ги обвинява в плагиатство от атински вестник, което било страшно престъпление, защото така опорочавали невинните българки, развращавали ги и ги превръщали в лукави гъркини. Освен това уверява, че и мъже

пишат в списание „Женский свят”. На края завършва с думите: „И сполучват, защото снизхождението на нашия печат – яд ме е дори – е толкоз голямо, че допуща на едни такива базиргяни да си плетат кошничката и после пак нам да се смеят и да доказват, че сме хаплювци – и жените, па и мъжете. Вари ги, печи ги – все са гърци, даже нещо повече – гагаузи. И ти, българко, събираш ум и памет от атинската Калиррои Паррен по български, пълниш затуй кесийката на едни гагаузи тука и въздигаш едни неграмотни гагаузки в средата си!” Постепенно „Черно море” става антифеминистка трибуна с публикуването на дописки, писма и статии от страната. Например от Плевен се оплакват от учителката Тодора Анастасия Маждракова, която на 21-ви ноември 1893г, след водосвета на Девическото училище държала сказка върху еманципацията на жената. Особено се подразнили плевенчани, че учителката разкритикувала афоризмите на Русо, Милтън и Юго за жените. А свещеник Кръстьо, който бил един от най-интелигентните свещеници не само в Плевен, още докато сказката не била преполовена, си взел патрахила и требника и си излязъл почервенял от срам. Теодора Ноева не губи присъствие на духа и отговаря с „Две думи”: „Местният ни в. „Черно море” напоследък вече отстъпил колоните си на разположението на всякакви дописници. От това нещо се е възползвал един известен нам „Варненец”, за да излее всичката си жлъч против директорката на списанието г-жа Т. Г. Ноева лично и под булото уж на критика отправя по един уличен начин най-неблагоприличните и най-безобразните псувни и не само против нея, но и против г-ца Е. Манова, учредителката на „Притурката”... Уверени сме, че и читателите ни, които са добре вече запознати от една година и повече с „Женски свят”,

Александър Добринов, Шаржовата рисунка от 1935 г. на 106 видни български поети, писатели, критици, певци, артисти, художници, архитекти, индустриалци, политици в някогашното кафене „Цар Освободител“, снимка: архив на vesti.bg

„Икономика и домакинство”, 1934-35г, снимка: www.starite-knigi.com

ще узнаят злобата и ще се отвратят от този пасквил; при всичко това обаче, казваме, счетохме за нужно да споменем за него в колоните си с цел от една страна да обявим, че дирекцията ни най-малко не я е страх и ще продължава преспокойно работата по предначертаната програма и от друга – да изкажем съжалението си, че има у нас вестници, които стават органи на такива безсъвестни хора, като им спомогнуват в удовлетворението на мизерните и ниските им тенденции. Ние вярваме, че читателите ни ще ни опростят дето им отнехме времето за един толкова недостоен въпрос, като ги уверим, че трябваше веднъж завинаги да отговорим на този невъзпитан Варненец и че втори път няма да го удостоим нито с дума, ако би той продължавал вечно да пише.” В тази битка за публичното пространство списание „Женски свят” извоюва правото си на съществуване в една професия, изискваща силни граждански позиции и мъжество. Списанието излиза до 1898 година, оставяйки трайна следа в българската журналистика. доц. д-р Георги Калагларски

СПЕЦИАЛИЗИРАНИ ПЕРИОДИЧНИ ИЗДАНИЯ

Янко Забунов жертва кариерата си заради политическите си възгледи

ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

директор. Славата му на специалист обаче го изпраща в новото и престижно стопанство на двореца на Фердиданд още на следващата година. Там Забунов става първият управител на изба „Евксиноград“. По това време – от януари 1894г, бъдещият земеделски идеолог започва да издава списание „Орало”, от което излизат шест броя. Мотото на първото българско специализирано списание е „Оралото и мотиката хранят цял свят”. След първите шест броя, то става орган на Българското земеделско дружество, а Забунов основателно се счита като създател и идеолог на БЗС. Началото на 90-те години на ХІХ век са трудни времена за българското лозарство. Налагат се спешни мерки за спиране на бързото развитие на филоксерата и пероноспората у нас, които унищожават масово лозята. Забунов прилага иновации и опита на модерната европейска аграрна наука и постига бързо отлични резултати. Затова е желан консултант не само във варненския край, но и в цяла Североизточна България. Верен на просветителската си мисъл, той организира курсове в Евксиноград и обучава лично десетки млади лозари, с които споделя богатия си опит. Малко по-късно през 1902г, в Плевен, известен като лозарски край, е създаден Институтът по лозарство и винарство. Първоначално то се е именувало Държавна опитна станция по лозарство и винарство, а една от основните му цели е именно борбата с филоксерата. Станцията е създадена с решение на Министерството на зeмеделието и търговията, а по-късно Янко Забунов свързва съдбата си с нея и по-точно с лозаро-винарското училище, което съществува и до днес. Регионът на Плевен е определен като подходящ за основаване на станцията по препоръка на известния в Европа проф. Пиер

Янко Забунов

Тези дни в българските медии бяха изнесени данни, че повечето държавни резиденции у нас са на загуба, а властта не умее да управлява добре своите почивни бази. Интересно е обаче, че 40% от приходите на най-известната резиденция – тази в „Евксиноград” – над 150 000 лв., са от продажба на алкохол. Стопанството на някогашния дворец на Фердинанд /макар че проектът е започнат още при Батенберг/ е бутилирало м.г. над 25 000 бутилки бяло вино и 1052 бренди „Евксиняк“. В голяма степен тези резултати се дължат на наричания първоапостол на земеделското сдружаване Янко Забунов. Още през лятото на 1894 година той е назначен за управител на лозята и винарницата в „Евксиноград“. Специалистите считат, че именно Забунов е основоположник на модерното лозарство и винарство в царския дворец. Интересен е пътят на сирака, роден на 12.06.1868г в с. Момина църква, Бургаско, до висшия пост, откъдето е уволнен лично от монарха. Подкрепен от Сливенската община, той влиза в Садовското земеделско училище през 1883г и го завършва през 1886г. След това Забунов работи две години като селски учител и общински земеделски надзирател в Сливен. През 1890г Окръжната постоянна комисия в Сливен отново му отпуска стипендия, за да довърши образованието си. Така Янко Забунов се озовава във висшето училище в австрийския град Клостернойбург. Там той следва две години винарство, като перспективата била след време той да поеме ръководството на бъдещата изба в Сливен. Действително, след завършването си бъдещият земеделски деец отива на работа във винарската изба в Сливен. По-късно, през 1894г, е назначен за неин

Виала от Парижкия земе-делски институт. Държавната опитна станция е първото научно-изследователско учeреждение в областта на лозарството и винарството у нас и пето в света след Русия (1828), Италия (1872), Франция (1874) и Унгария (1898). Едва на 01.01.1944г с Указ на ХХV-то Народно събрание станцията е преобразувана в Лозаро-винарски опитен институт. В областта на винарството, прилагайки опита и познанията си, придобити в Клостернойбург, Австрия, Забунов е основен технолог на прочутите и до днес качествени бели вина от сортовете „Димят”, „Червен мискет”, „Кокорко”, „Тамянка” и „Виненка”. Лично Фердиданд нарежда те да се сервират на приемите в царския двор. Фердинанд неведнъж публично хвали Янко Забунов и дори подготвя изпращането му на нова специализация в Европа. Политическите възгледи на младия специалист обаче довеждат до неизбежен конфликт с царската особа. Смята се, че през август 1897г, когато Фердинанд е в двореца „Евксиноград”, научава за статия написана от Забунов във варненския в-к „Земеделец”. В статията си авторът открито споделя републикански политически идеи, а накрая пита риторично: „Няма ли в България човек, който да направи

Едни от първите броеве на сп. „Орало”. Най-дълголетното българско списание, вече излизащо под името „Земеделие плюс”, през 2014-а навърши 120 години. През 1994г съдбата го повери в същите ръце, които издават и сп. „Черно и Бяло”.

коренни промени в държавата?!” Забунов призовава да се създаде земеделско-еснафска партия за общо спасение на България. Предстои височайша среща с Фердиданд, на която пътищата им се разделят. Князът го освобождава и йезуитски му изказва „специална благодарност за добрата работа в изба Евксиноград”. След княжеската изба, Забунов става директор на Плевенското винарско-земеделско училище. В Плевен той продължава политическата си дейност и става един от инициаторите за свикване на учредителен конгрес на Българския народен земеделски съюз. Янко Забунов не се задържа дълго и на този пост. След като сдава поста директор на Плевенското винарско училище, през 1899г той е назначен за земеделски надзирател при Окръжния съвет на Плевен. Малко наивно по това време Янко Забунов е смятал да се издържа от журналистическа и издателска дейност. По-късно обаче той потъва в дългове, спира активната си политическа дейност и се връща на поста си като директор на винарското училище. Негова е заслугата за установяването на Трифон Зарезан като празник на лозарите. На 01.01.1909г Плевенското винарско училище е затворено, а Забунов е уволнен от служба. Оставали му само два месеца преди да получи право на пенсия. Принуждава се отново да постъпи като държавен агроном в Плевен. Умира на 19 декември 1909г. В историята Янко Забунов остава като наивен поддръжник на професионално-просветния характер на земеделския съюз, но по-късно приема наложилото се решение за неговия политически характер. Той остава като образец на себеотрицателен общественик и способен ръководител на младата земеделска организация. Той „открива” за обществения живот Александър Стамболийски и Александър Димитров, което говори за отвореност и доверие в младите хора. Иван Каневчев ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

СПЕЦИАЛИЗИРАНИ ПЕРИОДИЧНИ ИЗДАНИЯ

И вестниците са с пари... Вестник „Ден” – компромис с капитала Характеристиката, която дават изследователите на вестник „Ден”, особено в периода на първото десетилетие на ХХ век и до Балканската война е положително. Впрочем, не може и да бъде другояче. Велчо Т. Велчев е известен със своя демократичен радикализъм и кристално русофилство. Политическите му тежнения са към пргресивно-либералната партия. В разгледания период, обаче, Велчо Т. Велчев застава над тези партийни позиции, мъчейки се да направи вестника „независим”. Друг важен фактор, който определя в-к „Ден” като открита и честна трибуна, е участието на двамата изтъкнати писатели – Стоян Михайловски в първия период и на „неуморимия обвинител” Антон Страшимиров /в периода до 1904г и през 1909г/. Властното перо на двамата писатели е насочено преди всичко към царския институт. В първия период на вестника взима участие и цветът на българската интелигенция: Петко Тодоров, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Стилиян Чилингиров, Кирил Христов и др. Но „Ден” не се превръща в литературно издание, а продължава да отстоява политически позиции, преди всичко със средствата на журналистиката и публицистиката. Гражданският бунт на в-к „Ден” рязко го откроява от другите вестници, навъдили се по негово време. „Ден” е вестник-гражданска трибуна, докато те са трибуна на сензацията, на пикантно поднесената информация, на рекламата като доходоносно перо. Конкуренцията в печата полека-лека ограничава тиража на вестника. „Ден” не е свързан нито с центровете на финансовия капитал, нито с безотчетните министерски фондове, нито пък рекламите му са приходоносни. Разчита само на тиража си. Нека прибавим, че материалното

положение на вестника се усложнява от честите конфискации на отделни негови броеве и други репресивни мерки. В брой 1519 от 8.04.1908г в-к „Ден” пише „...една безумна конкуренция, която отива до самоунищожение, при която да се наложиш на публиката трябва да прибегнеш до всички средства на сензацията и алармата, направи трудно виреенето на вестниците, които искат сериозно и добросъвестно да се отнасят към своите задачи и които разчитат само на редовните си доходи.” В тези няколко думи е дадена блестяща картина на състоянието на печатното дело в този период. Но това горчиво признание същевременно е и реквием на вестника, защото лишен от средства, той спира. Вероятно в-к „Ден” не би видял повече бял свят, ако в негова помощ не се бе притекъл на помощ едрият финансов капитал в лицето на капиталиста /бъдещ неколкократен министър/ Атанас Буров и ако Велчо Т. Велчев не беше се съгласил на тази помощ. Така се създава събирателно дружество „Ден” за издаване на вестник със същото име. Атанас Буров внася сумата от 25 000 лева. Но той си запазва правото „да води делата и да управлява дружеството, било сам или чрез свой пълномощник.” За свой пълномощник Буров определя адвоката Стефан Консулов, големият акционер на Първо българско акционерно дружество за мукавено производство, Княжево. Така на 12.06.1908г, след двумесечно мълчание „Ден” отново среща читателите си. Тази сделка не е останала в тайна за българската общественост – за политическите приятели и врагове на Велчо Т. Велчев, за конкурентите му, сеячи на сензации. В обществото се шушука, печатът надава вой. „Аз не познавах лично младия

Буров – пише Велчо Т. Велчев – но познавах баща му Д. Буров.” И ето как оправдава съдружието си с капитала, оформено в бележка „Към читателите“ в подновения вестник: „... Фактът, че се намериха в България съзнателни хора да подкрепят едно предприятие, непредставляващо никаква търговска съблазън, само от идейно съчувствие е до висша степен отреден за българското общество.” Дали с тези думи Велчо Т. Велчев проявява политическа наивност или явно „близко застава до позициите на народняците”? В бележката той ясно казва „от идейно съчувствие”. Един внимателен анализ през втория период показва как вестникът напада и критикува всички буржоазни партии с изключение на Народната и Прогресивно-либералната. Без да обявява открито симпатиите си към тези партии, вестникът редовно информира за техния партиен живот. Всъщност Велчо Т. Велчев е привърженик на идеята за обединение на двете партии, което и действително става, но през 1920г. В тези години това е още рано. Тази своеобразна двойственост на вестника решава и неговата съдба. На 18.09.1912г той окончателно спира. Една година по-късно Велчо Т. Велчев прави опит да създаде анонимно акционерно дружество за възстановяване на вестника, но се проваля. Подписката няма успех. Записват се само инициаторите. Но по същото време вече е основано друго акционерно дружество, което в близките години ще стане най-богатото вестникарско капиталистическо предприятие у нас. Още по-късно ще го видим превърнато в „банка”, концентрирала не едно и две печатни издания, израснала като могъщ монопол. Появява се в-к „Утро” и по-точно акционерно дружество „Утро”.

АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО „УТРО“ – ПЪРВИЯТ ПЕЧАТЕН ТРЪСТ В-к „Утро”, съответно с това акционерно дружество „Утро”, е в постоянен икономически и политически възход. Печалбите се увеличават ежегодно. Дори през 1916г на работниците и служителите са раздадени 7000 лева като награди и поощрения. Но... до втория национален погром на България, сред виновниците за който е и в-к „Утро” – глашатай на една отречена политика. На 24.02.1919г общото събрание на акционерите на „Утро” решава ликвидацията му. Така дружеството фалира, но вече е Банка „Утро”, по точно „Банка за търговия, индустрия и книжнина”, която се включва като важна банка в системата на монополизиращия се капитал на буржоазно демократична България.

АТАНАС ПЕТРОВ & ВЛАДИМИР МИТОВ Конкурентният начин за разпространение на печата започва твърде романтично. Разбира се, това е нова и прогресивна форма, заменила перманентния абонамент на партийните вестници, тъй като по този начин се дава широк размах на разпространението и вестникът стига до широките слоеве. В столицата – центъра на „независимата” преса – се налага ръчната продажба. Две малки вестникарчета – Атанас Петров и Владимир Митов – също тичат да продават вестници. Съвременници си ги спомнят седнали на тротоара пред журналистическото кафене „Панах” да разпределят вестниците. От 1901г са вече в „съдружие”, закупуват камион и взимат вестниците направо от редакцията. От сега нататък те не са вестникарчета, а работодатели на цяла армия гаврошчета. Така започва израстването на един голям монопол във вестникарската индустрия. В своята „История на българския всекидневен печат” Георги Николов, говорейки за Атанас Петров и Владимир Митов, иска да ни убеди в две неща: • Дружеството /по-късно наречено „Куриер”/ е държало ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

строго неутрално положение спрямо разпространяването на всички вестници и списания. • За този вид услуга са взимали „незначително” възнаграждение. Всъщност Петров и Митов никога не са били неутрални към пласмента на едно или друго издание. Сам цитираният автор казва: „Понеже разпространителите симпатизирали Николову, направили така, че да се харчи „Нов дневник“. До момента, когато „Дневник“ на Брадинов фалира.” Второто твърдение на Г. Николов също е неоправдано. За този вид дейност Митов и Петров са взимали комисионна в размер на 40% върху брутната стойност на вестниците с продажна цена 5 стотинки и 50% – за изданията от 10 стотинки. Както се вижда, този процент не само не е „скромен”, а е даже убийствен. Близо половината от брутната стойност на изданието потъва в джобовете на Митов и Петров и техните „настоятели“ в провинцията. Наистина, някоя и друга стотинка те заделят и за вестникарчетата-гаврошчета. Фирмата „Атанас Петров & Владо Митов” пуска филизи из цялата

страна. Не само в големите градски центрове, а чак в Трън, Радомир, Бяла, Оряхово е др. Организаторските способности на двамата съдружници се реализират по един блестящ начин в началото на 1908г. На 8.01.1908г Софийският окръжен съд регистрира „Сдружение на вестникарските настоятели в България”. Уставът, който приемат учредителите, съдържа клаузи, че се създава и правно регламентира една монополна организация. Предмет на дейност на сдружението е да поеме „представителството на вестниците и да ги разпространява – посредством членовете си – из цялата страна”. Членове на Сдружението могат да бъдат само онези досегашни настоятели, които разпространяват поне два вестника. В онези градове, където вече има членове на Сдружението, нови не се приемат. Член 15 от Устава предвижда една типично монополна разпоредба: „Забранено е на членовете на Сдружението да си правят конкуренция под каквато и да е форма.” Друга подобна разпоредба е, че „Сдружението ще разпространява само представлявани от него издания”. Освен това ще кредитира своите членове пред издатели-

те-стопани и въобще „по всякакъв начин” ще защитава техните интереси. В предмета на дейността на сдружението влиза и събирането на абонаменти, обяви, реклами и организирането на кореспондентска служба. Основният фонд се набира чрез вноски на членовете в размер на 50-300 лева. В сдружението могат да членуват и издатели на вестници, които се освобождават от членски внос, но без право на решаващ глас в Общото събрание. Учредителното събрание избира Управителен съвет в състав: председател Ал. Кожухаров от Пазарджик, а „деловодител“ става Атанас Петров. Съветник е Вл. Манев от Свищов, а директор-касиер – Д. Т. Бурилков. Още през следващата година настъпват сериозни промени в управителното тяло. Председател става Атанас Петров, а директор-касиер – Ал. Паскалев. Монополът влиза в действие. През 1909г централното ръководство на сдружението пуска Циркуляр №5 /бързо, тайно/ до членовете си из страната, в който се правят следните констатации и се дават типични за пазарно-конкурентната действителност нареждания: „В първите дни на м. септември 1909г „Вечерна поща” /Наумовата/ има по-малко продажба отколкото „Дневник”. Макар че е затънала в дългове, „Вечерна поща”

започва да приготовлява списък на други настоятели, да води преговори с балканска агенция, да иска да образува „картел” с други редакции...” В името на „единството” Централното ръководство нарежда на членовете си „да откажат разпространението на „Вечерна поща”... За настоящето нито ще говорите, нито ще пишете някому ... дорде се появят отзиви в печата...” Накрая в строго секретния циркуляр е дадено следното заключение: „Поздравяваме Ви предварително с победата над един вестник, който поиска да се постави в нелоялни отношения със сдружението ни... Уверени сме, че положението на „Вечерна поща” е съвсем отчаяно и с нея ще свършим по-лесно, отколкото с „Шанговата поща”, която трая повечко, защото не ѝ обръщахме внимание и защото Шангов бе пословичен в издръжливостта си.” Тези изрази са толкова красноречиви – съдбата на печата е в ръцете, в плен на двама полуграмотни, но блестящи в комбинациите си хора. По спомени на софийския адвокат Георги Константинов – неписан закон между българските журналисти задължавал всеки издател, преди да пусне вестника, да отиде и да се „подмаже” на Митов и Петров, ако иска изданието му да има що годе дълъг живот и да

не загине на третия ден. Прийомът, който владеели и усъвършенствали Митов и Петров, бил лесен и прост. Ако издателят е създал вестник, предназначен за интелигентски кръгове, те – чрез вестникарчетата – го разпращали на простолюдието из крайните квартали. Или обратното. Така още на втория ден вестникът губел клиентела и загивал. На 10.10.1913г сдружението се превръща в командитно дружество „Куриер“ на Ат. Петров, Ал. Паскалев, Вл. Митов, Ив. П. Дойнов & Сие, които са същевременно и неограничено отговорните членове на дружеството. Ограничено отговорните членове, т.е. „настоятелите“ в страната, влизат в дружеството с дялов капитал от 1000 до 5000 лева. Две години по-късно Митов и Петров успяват да изтласкат Ал. Паскалев и Ив. П. Дойнов и в продължение на 29 години /до 1934г/ да са пълновластни господари на разпространението на печата в цялата страна. Откъсите от книгата на Рашо Рангелов „Студии върху икономическата история на българската журналистика” препечатваме с незначителни съкращения, като сме съблюдавали смисловите и фактологични авторови обобщения.

blackandwhite mag.bg 26

СПЕЦИАЛИЗИРАНИ ПЕРИОДИЧНИ ИЗДАНИЯ

Специализираните издания в областта на медиите преди и сега Когато пишем за специализираните издания в областта на медиите и комуникациите в България, се връщаме към обществено-политическите промени в страната, започнали през 1989г. Създаването на една нова област на публичен интерес и изследвания от различен калибър е част от формирането на среда, която да подхранва трансформацията на съществуващите медийни институции от пропагандни структури в частни или обществени източници на информация, коментари, забавления, култура и образование. С възникването на двойствената обществено-комерсиална медийна система в България по модела на европейските медийни системи се създадоха условия за независимост, конкуренция, плурализъм и отчитане на очакванията на публиката от средствата за масова комуникация, което съответно рефлектира и върху обсъжданите теми в различни публикации. В новата политическа среда се появиха списания, чиито публикации поставиха фокуса върху демократичното реформиране на медиите и необходимите условия за това. Издадени бяха и първите монографии по медийно право. Този процес обаче в никакъв случай не протичаше гладко и безпрепятствено. Това се отразяваше както върху дискусиите в появилите се специализирани издания, така и върху тяхната съдба. Много от изданията, за които говорим, са вече спомен, а няма и нови, които могат пълноценно да запълнят нишата. Преходът на медиите в България като елемент от политическия преход постави своя отпечатък както върху изграждането на медийната система, така и върху нейното обяснение и анализ. Някои учени нарекоха българския преход „вторичен”, „паралелен” свят“, създаЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

ден изкуствено и имитиращ, а не провеждащ истински реформи. В сравнение с другите централно и източноевропейски страни, където се развиваха подобни процеси, в посткомунистическа България се утвърждаваше елитарната демокрация, демокрация на конкуриращите се олигархични кръгове с минимално или никакво участие на гражданското общество. Според предложената от цитираните автори схема за сравнение България може да бъде характеризирана като партокрация – страна, в която целият обществен живот и публична сфера са монополизирани от политическите партии, подкрепяни от икономически гру-

пировки. Бързото и широко либерализиране на медийния сектор без прилагането на необходимата правна рамка дълго време след обществено-политическите промени (ЗРТ беше приет едва през 1998г) доведе в различни периоди до сериозни институционни противоречия, ескалиращи до съдебни дела и скандали. Първоначално ябълката на раздора беше съдържанието на закона за електронните медии и неговите основни принципи. Конституционният съд също участваше в дебатите и даде задължително тълкуване на чл. 39, 40 и 41 от Конституцията, отнасящи се до свободата на изразяване, свободата на печата и търсенето

и получаването на информация с фундаменталното Решение №7 от 1996г по к.д. №1/1996. Споровете, които се водеха и на страниците на специализираните издания, се отнасяха главно до гарантирането на независимостта на регулатора в областта на електронните медии, както и до начина на неговото избиране и правомощия. Така както в много отношения националната медийна система се стремеше да копира по-развити и световно утвърдени модели, повечето изданията бяха финансирани от международни програми и на фона на неразвитостта на българската медийна система популяризираха чуждия опит. В края на краищата медиите у нас не можаха да повторят на практика желаните образци поради различията в икономическо, политическо и културно отношение, а специализираните издания изчезнаха от пазара, тъй като техните спонсори се оттеглиха от България или просто спряха осигуряването на финансова помощ. Списания като „Четвърта власт” и „Демократически преглед” се превърнаха в история. Тук е мястото да се подчертае, че изчезването от пазара на списание като „Демократически преглед”, което анализираше разнообразни проблеми на медиите в контекста на популяризирането на либералното гражданско общество у нас, е загуба както за медийната теория, така и за активното демократично гражданство. Това издание беше уникално с широкия диапазон от дискутирани теми и с диалогичния си подход, изследвайки интердисциплинарно различни проблеми, жанрове и гледни точки на либералната демокрация. Впоследствие наследник на списанието така и не беше намерен. Междувременно присъединяването на България към ЕС поставяше нови условия и в общата европейска рамка страната ни трябваше вече сама да се справя с предизвикателствата пред медиите и изданията, които изследват развитието на сектора. По-конкретно печатните медии бяха подложени на сериозна конкуренция от бързо

набиращите позиции и радващи се на подкрепата на младите поколения електронни издания. В момента книжни специализирани списания в областта на медиите и комуникациите в България практически не съществуват, като изключим годишниците на ФЖМК в СУ и НБУ и някои сборници от конференции, които се публикуват от време на време. Издания на английски език в глобализирана област като медии, журналистика и комуникации няма, което до голяма степен капсулира българските проучвания и ги ограничава за местно потребление. Финансовата криза постави своя отпечатък и сви до крайност издателските планове относно издаването на специализирана медийна книжнина. Има обаче онлайн издания в областта на медиите и журналистиката, които привличат автори и читатели. „Медии и обществени комуникации” например, е научно електронно списание за медии, PR, журналистика, бизнес комуникация и реклама. „Newmedia21.eu” е онлайн издание за изследвания, анализи и критика. Публикуваните материали дискутират комплексните аспекти на медиите на XXI в. Прави впечатление, че сайтът привлича млади изследователи – докторанти във ФЖМК. Посочените електронни издания донякъде продължават традицията на първите медийни специализирани издания от началото на промените, въпреки че третират много по-практически ориентирани въпроси, свързани с журналистическата и рекламната дейност. Порталът Liternet, електронно списание за литература и хуманитаристика, също понякога публикува статии дори в двуезични версии по въпроси на традиционните и новите медии и тяхното регулиране. Тези примери са доказателство, че Интернет все повече превзема пространствата на класическите печатни публикации, вкл. и по отношение на изучаване на ролята на медиите и журналистите и че ако ще говорим за ренесанс на специализираните издания, той трябва да се търси в мрежата.

За разлика от България в другите централно и източноевропейски страни класическите списания се радват на стабилност и широка публика. Така например в Хърватска се разпространяват пет списания, които са обособени според съответни подсектори и третират различни проблеми в медийната сфера – информация, научни изследвания, архиви, култура и връзки с обществеността. Това обстоятелство позволява много по-задълбочено и всестранно да се изследва обществената функция на медиите с различните ѝ елементи и взаимовръзки. В Полша шест специализирани списания обсъждат медиите и комуникациите. Сред тях Central European Journal of Communication е официалното издание на Полската асоциация за комуникации, създадено през 2007г. Оттогава досега списанието се радва на висок международен престиж. То е широк форум за теоретични, емпирични и критични изследвания в областта на комуникациите, като често се цитира като авторитетен източник. По време на Седмата международна конференция по медии и комуникации на страните от Централна и Източна Европа „Changing Media and Democracy: 25 Years of Media Freedom and Public Sphere in Central and Eastern Europe”, състояла се във Вроцлав от 12 до 14 юни 2014г беше представена обобщена база данни за специализираните медийни издания в региона, чиято цел е да подпомогне взаимните контакти, участия и сравнителни проучвания на учени и специалисти от новите демокрации. Базата данни ще се допълва и актуализира и е достъпна в интернет. Тези възможности, които позволяват отваряне на българските проекти, споделяне на национален опит и разгръщане на интердисциплинарните партньорства в динамична съвременна област като медиите, са изключително положителни и трябва да бъдат използвани на различни равнища в България. Д-р Бисера Занкова

СПЕЦИАЛИЗИРАНИ ПЕРИОДИЧНИ ИЗДАНИЯ

СПОРТНАТА ЖУРНАЛИСТИКА

ървата ми среща със спортната журналистика беше чрез в-к „Спорт”, с издател Иван Селвелиев. Четях го още от прогимназията, защото правехме футболни отбори по махали и се наричахме с имената на нашите любимци като Жук, Валяка, Палаврата, Майцата. За спортните събития четях и във вестниците на баща ми „Утро”, „Зора” или в спортните листове, посветени на отделни събития. Голям интерес предизвикваха у нас младежите, проявите на прочутия ни борец Дан Колов, колоездачите Цветко Георгиев, Н. Ненов, конниците Владимир Стойчев и Крум Лекарски. Първенството беше на футбола. Радио „София” по това враме също започна да предава по-подробно спортните състезания. В „Отечествен кинопреглед”, който се появяваше отвреме-навреме преди филмите по кината, също имаше спортни състезания. Като ученик в гимназията, вече участвах и във представителния футболен отбор на града – „Цар Крум”, който беше в един период и първенец на Северозападната дивизия. С интерес четях коментариите във в-к „Спорт” на Иван Селвелиев. Тогава прочетох името и коментариите на Климент Симеонов и на кореспондентите от страната. След 9-и септември 1944г, като студент, в един период участвах и във футболния отбор на известния тогава „Академик”, треньор и състезател на който беше не кой да е, а прочутият Васил Спасов - Валяка. След завършването на СУ „Кл. Охридски”, бях назначен във в-к „Труд”. Първият ми по-голям репортаж беше „Футбол по аржентински”, за срещата между „Славия” и „Левски”. Тя завърши наравно с традиционните повишени „децибели” и спречквания на терена. Откъде да знам тогава, че футболът в Аржентина е един от най-коректните! Заглавието беше впечатляващо, а материалът – добре написан. Тогава получих и първата си журналистическа награда. Имах късмета да работя с един от най-талантливите журналисти на времето – бившият гл. редактор на в-к „Мир” Петър Тасев, който беше литературен редактор на в-к „Труд”. След национализацията на българската кинематография, постъпих в редакцията на седмичния кинопреглед. Естествено – спортната тематика ми беше приоритетна. Минавах вече за специалист в тази област. Подготвях с голямо удоволствие спортните обекти на кинопрегледа. Тогава се запознах и с Николай Колев – Мичмана, който работеше на стадион „В. Левски” и с когото станахме добри приятели. Още нямаше програма на българската телевизия. Кинопрегледът, ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

Милен Гетов

който беше вече седмичен, се ползваше с голяма популярност. Основният ни информационен конкурент беше Радио „София”, което по късно се превърна в Българско национално радио. В спортната редакция там работеха вече много добри специалисти като Боби Симеонов, Любен Попов, Петър Петров, Петър Милушев, Асен Минчев и др. По стечения на обстоятелствата, беше ми възложено да правя само спортните обекти на кинопрегледа, а по-късно и периодично спортно издание. По този начин, станах и първият „екранен” спортен журналист. Тогава България беше една от спортните авторитети не само на Балканите,

но и в Европа и света. Телевизията, Радиото и наследникът на популярния спортен вестник „Спорт” – вече „Народен спорт”, както и кинопрегледът и специализираните киноиздания бяха в основата на спортната информация. Около спортните издания на кинохрониката се оформи една ентусиазирана група от млади кинооператори като Веселин Донов, Стойко Апостолов, Кирил Тошев, както и „ветераните” Илия Китанов, Георги Дуров, Борис Шарланджиев, журналиста Жак Шемтов. Имах късмета да привлека за сътрудници „енциклопедиста” от Радиото, невероятно грамотния и талантлив Боби Симеонов и „дясната ръка” на Иван Селвелиев от бившия в-к „Спорт” — Климент Симеонов. В киноархивите стоят още знаменателните победи на българските волейболисти над световните първенци – отборът на СССР, победата над направилият фурор в Европа футболен отбор на Унгария, световните медалисти на щанги, борци, „златните” момичета на художествената ни гимнастика. Впечатляващи са победите ни в Балканските игри и златните медали на Олимпиадите и Световните първенства. Съхранени са и проявите на бъдещите футболни звезди като Гунди, Котков, спечелили младежкото европейско първенство, баскетболните шампионки на „Славия” и на Европа, отличното представяне на ЦДНА по футболните терени на Европа и филмите за тях – „Атлетико или ЦДНА”, „Белият отбор”, „Рим – градът на Олимпиадата“ и много други. Нямаше валута за командировки, но имаше желание за работа и бяхме отворени да видим света. „Черешката на тортата” беше нашият любимец – директорът на продукцията Васил Братанов. Дългогодишен емигрант, с богат житейски опит – той беше човекът, за когото нямаше невъзможни работи. Спомням си за един уникален случай. Бяхме включени в състава на българската спортна делегация за участие в Олимпийските игри в Рим. Един ден преди заминаването ни, операторът реши да не пътува, тъй като спортната федерация отказа да ни плати билетите за път и трябваше сами да ги платим, Нямаше време за финансови операции. Бай Васил категорично ми заяви, че ще пътуваме и без оператор, но филм ще направим. Бях шокиран! Получавахме по международния обмен всички материали за Олимпиадата. Но там я има – я няма наши спортисти. Сетих се, че нашият бивш колега Васил Керанов – оператор в про-

хождащата телевизия, ще пътува, за да заснеме кратък репортаж. Камерата му беше 16мм, а ние снимахме на 35мм и никаква гаранция, че ще може да прехвърлим материала за наше ползване, ако все пак се съгласи. Бай Васо ми звъни рано сутринта и командва: „Ставай и тръгвай! Там ще го измислим.“ Колкото и куриозно да е – тръгнахме без оператор. В самолета се договорихме с Керанов и той се съгласи да снима и за нас, като ми обясни, че има варианти да се прехвърли материала. Така и направихме филми със заснетия материал за нашето участие и този от международния обмен, за Олимпийските игри в Рим. Голяма подкрепа ни оказваха редакторът на кинопрегледа – Румен Григоров, член на УС на СБЖ, както и цялото Ръководство на кинохрониката. Имахме възможност заедно с нашите участници в различните български, европейски и световни първенства, Олимпиади и Универсиади, да правим филми за техните успехи. По това време, журналистите бяхме едно голямо, спортно семейство. В отразяването на по-големите международни състезания се събирахме журналисти от почти всички медии, разменяхме си информация, материали, снимки. Там бяха и представителите на много ежедневници като Шико Алмалех, Никола Ексеров, Люпи Неделчев и др. След преминаването ми в Българска телевизия, там имаше вече спортни репортери в информацията – Кирил Писарски и Цветан Алипиев. Първият ми „спортен“ тандем за директни спортни предавания, след получаването на Подвижните телевизионни станции, беше с Николай Колев - Мичмана. Директно предавахме всички по-значими спортни прояви. И това продължи няколко години, докато се ориентирах в реализацията на телевизионните програми, филми и сериали. С идването на Иван Славков в БНТ, спортната редакция получи своя облик. За ръководител беше назначен Д. Джаров, а пред камерите заставаха специалисти в своята област като В. Манченко – баскетбол, Н. Чупаров – тенис, В. Маринова – худ. гимнастика, Сашо Диков – ски, Вл. Попов – шахмат и др. Спортната журналистика и тогава и сега – винаги е била „на мода“, има своите български традиции, защото има своята история. Милен Гетов

МЕЖДУНАРОДНИ ВРЪЗКИ

Среща-разговор с посланика на Палестина у нас Наградиха Снежана Тодорова с почетен плакет

Н. Пр. д-р Ахмад Ал Мадбух, извънреден и пълномощен посланик на Палестина у нас се срещна с български журналисти в СБЖ за пресконференция по негово желание. Темата на срещата бе „Ескалация на напрежението в района на Близкия Изток и развитието на израелскопалестинския конфликт”. Малко преди срещата стана ясно, че заради убийството на палестински журналист, Международната федерация на журналистите е взела решение с 14 гласа „за” от общо 17 възможни, да прекрати членството в организацията на Съюза на израелските журналисти. На въпрос как ще коментира този факт, д-р Ахмад Ал Мадбух заяви следното: „ За нас това е потвърждение за справедливостта на каузата ни, както и за това, че Израел започва да се озовава все по-ясно в международна изолация. Преследването на палестински журналисти и палестински медийни институции стана нещо като обичай за Израел”. Той добави, че действията на Израел са насочени не само срещу палестинските, но и срещу журналисти от цял свят, които пристигат, за да отразяват конфликта, като им се отказва повторен достъп до териториите. „Нашата надежда е да се обърнем не само към МФЖ, ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

която вече зае своята позиция, но и към националните журналистически организации да ограничат контактите си със Съюза на израелските журналисти, заради действията, които тяхната държава предприема по отношение на журналисти и медии. Знаци за бойкот на Израел показват вече някои спортни и академични среди”, подчерта дипломатът. Д-р Ахмед Ал Мадбух бе категоричен, че дори Израел да отхвърли предложението за продължаването на мирния диалог, палестинската страна няма да обяви война, а борбата за независимост ще продължи с дипломатически ходове и народна съпротива. Според него, въпреки провалът на предишните деветмесечни преговори, палестинската страна е готова да ги възобнови с мандат от още толкова, при условие, че в първите три месеца бъдат определени границите на двете държави. В края на срещата дипломатът връчи почетен плакет на г-жа Снежана Тодорова, и.д. председател на УС на СБЖ, с благодарност за приноса в развитието на отношенията между Палестина и България. Ивета Балевска

МЕЖДУНАРОДНИ ВРЪЗКИ

Отзвуци от Ботевите празници във Виена Пред препълнената с публика театрална зала на БКИ „Дом Витгенщайн” във Виена, Австрия, на 4-ти юни се състоя тържествена вечер посветена на Денят на Ботев и загиналите за свободата и независимостта на България. Съорганизатори на вечерта са Посолството на Република България в Австрия и Българската културно-просветна организация „Кирил и Методий”, с любезното домакинство на БКИ „Дом Витгенщайн”. Извънредният и пълномощен посланик на Република България в Австрия, Н.Пр. г-жа Елена Шекерлетова приветсва бълргарската общност в Голямата зала на БКИ „Дом Витгенщайн”.

Председателят на БКПО „Кирил и Методий” проф. Мими Дичева получава подаръка от врачанската общественост.

Слово по случай празника поднесе Извънредният и пълномощен посланик на Република България в Австрия, Нейно превъзходителство г-жа Елена Шекерлетова, която поздрави специално председателя на БКПО проф. Мими Дичева, за нейния неувяхващ ентусиазъм при организирането на тези тържества. Вечерта беше почетена от делегация начело с г-н Богданов, заместик-кмет на гр. Враца, който поздрави

Ансамбал „Пендари”

Децата на Виена рецитират стихове на Ботев и танцуват.

сънародниците ни във Виена и поднесе като подарък портрет на поета от врачански художник. Доклад на тема „Саможертвата на Ботев и нейното значение днес” прочете проф. Румяна Конева, директор на БКИ „Дом Витгенщайн”. Поздравление от името на изпълняващият длъжността Председател и Главен секретар на Съюза на българските журналисти г-жа Снежана Тодорова прочете актрисата Лина Гладийска. След официалната част последва концерт на самодейни, ансамбли от гр. Виена, които тази година се конкурираха при записването си за участие в тържествения концерт. По думите на официалните гости ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

такъв празник на българския фолклор рядко са виждали на други места в Европа, на които се провеждат подобни чествания. Особено емоционално звучаха рецитациите на стихове на Ботев от най-малките представители на българската общност в Австрия, както и фолклорните изпълнения на танцовите състави „Китка” и „Пендари”. Тази първа вечер приключи с традиционно, обхванало цялата зала българско хоро, на което публика и изпълнители се смесиха спонтанно и чаша червено вино от България. Красимир Пеков

МЕЖДУНАРОДНИ ВРЪЗКИ

Без Ботев няма България!

Илия Бешков

Из „Есе за Ботев”, Илия Бeшков, Париж, 1939

Илия Бешков пише през 1939г: Ботев определи съдбата на българския човек и мястото му в света на историята и с това го направи смислен за самия него и задължителен за другите народи. Тоя луд син всели в нас божествената си лудост... Неговият дух се понесе с песен и тревога над страната ни и стана небе на България. Като дъждовния облак тоя син в най-чист порив напои разораната пръст с алената си кръв и върху нея ведно с вятъра прошумя неговия стих, затрептя като копие, забито в жива плът. Той опозна своя народ чрез сърцето си, и него даде, за да го запази от безсърдечните. Той даде на земята си своето име, а нас назова „свои братя невръстни” – да помним и да знаем и като него да мрем за тая чудно хубава и вечна майка земя. Ще догорят ли запалените от поета надежди и ще стигне ли огънят на пламналия дух, обхванал простите народни души? Та какво са робството или свободата пред тоя огън и тая любов, които нямат начало, нито край. Без тях обаче смъртта и пустотата ще се вселят в сърцата ни, ще ни сковат и изпепелят, а ние ще обеднеем, па макар и всред най-тлъсто благоденствие. Ботев прие онемялата и заглъхнала земя от дедите ни, насели я и ожени за вековете, изяви българския човек, даде му път за изминаване, определи съдбата му и мястото в света на историята и с това го направи смислен за самия него и задължителен за другите народи. Без Ботев няма България! „На тая робска земя” той стана небе, което я огрява и оплодява – самата нея и „свободния дух” на тия, които я работят. Той не пожела да направи повече, защото наистина няма по-велико от това да превърнеш въздишките му в стих, плача му в песен и страданието му в подвиг и саможертва. И в най-облачните и бурни дни българската земя ще има своето слънце – Ботев!

МЕЖДУНАРОДНИ ВРЪЗКИ

Слово на Румяна Конева по случай Ботевите празници във Виена Уважаеми дами и господа, уважаеми сънародници, Вече за 138-и път на 2-ри юни българите си спомнят, тачат и се прекланят пред делото и паметта на един от най-достойните си синове – Христо Ботев – сина на Ботьо Петков и Иванка Ботева, сакрализират родителите му и ги сравняват с Йосиф и Мария, а неговия житейски път оприличават с извървeния от сина им в началото на новото летоброене път към Голгота. Съратниците и следовниците на Христо Ботев пък от своя страна биват определяни като апостоли на Българското възраждане, а в по-сетнешните години и строители на съвременна България. Близо деветнадесет века отделят атеиста Ботев от бащата на християнството, но народът макар и с различна политическа мотивация или надежда, съзира в делото на своя Христо Ботев спасителя на своите надежди и въждъления. Когато в Калофер в началото на 1848г в семейството на Ботьо Петков се ражда малкият Христо, Европа е пред едно от най-значимите си предизвикателства по пътя на разрива със старото и битката за отстояването и утвърждаването на новия модерен мироглед. През февруари същата година във Франция е обявена Втората република, въведено е всеобщо избирателно право, свобода на словото и печата. През ноември е приета и републиканска конституция. Въстават Берлин, Франкфурт на Майн, редица италиански провинции, в австрийската империя в следствие на въстания се отменят феодалните отношения на селяните срещу откуп, възникват републики, започва новата европейска самоличност на народите. В България в средата на XIX век Българското възраждане влиза в решаващата си фаза и за три десетилетия успява да достигне равностойна с останалите европейски народи образователна и църковна инфраструктура, културен и духовен напредък, политически размах и идеологическа зрялост. Заслуга за нея имат плеядата български възрожденци – борци за национално освобождение от Паисий до Ботев през Възраждането. А след възстановяването на българската държавност, отсъствала почти пет века от европейската карта – от първите конституционалисти и последвалите застъпници на новия образ на свободна България до мнозината известни и неизвестни герои, загинали за своето отечество, онези герои, които почитаме днес, на Деня на Ботевата саможертва са българските европейци, които дори и в идейно противоборство помежду си, са се борели за поглед, устремен в бъдеща, преуспяваща България. Или както Иван Вазов беше формулирал: „Българийо, за тебе те умряха. Една бе ти достойна зарад тях, и твойто име само кат мълвяха, умираха без страх”. Така, без страх, загина и Христо Ботев. На 2-ри юни 1876г. На 28 години. За своите 28 години Ботев извървява целия духовен и мисловен европейски път и ни завещава поезия, журналистика, политическа мисъл, революционна стратегия, огранизаторски размах, философска дълбочинност, огромно човеколюбие, народопсихологическа проницателност и далновидност, които и до днес тълкуваме, осмисляме, преоценяваме и канонизираме. За 28 години и Европа извървя своя път към модерност и нов поглед към правата на народите и тяхната воля за свобода. Ако през 1848г тя се вълнуваше от вътрешнодържавните си проблеми, то през 1876г отправи поглед към останалите европейски народи, видя един народ, вдигнал се на въстание през април, решен на всичко заради свободата си, видя един творец, един талант, който съзнателно поднесе себе си в жертва, защото пророчески знаеше, че Европа вече е друга, че Европа вече изповядва солидарността и достойнството на гражданите си. И това беше първото послание на Ботевата саможертва – тя събуди европейската съпричастност. Защото Ботев знаеше вече за мощта на обществената закрила на духовните водачи още преди да са стигнали до идеята за Общество на народите. Канонът Ботев е използван в историческите повратности на времето различно. Няма партия в следосвобожденска България, която да не се е опитвала да „присвоява” в своя угода саможертвата на поета, използвайки в историческа перспектива посланията в конюнктурна изгода. Имало е и десетилетия, когато Ботевият интернационален призив индиректно е обслужвал чужди и скрити неоимперски интереси. Независимо обаче от домогванията до него от различно естество, денят на българската преданост и преклонение пред саможертвата му е непроменен. Непроменена е и свещената връзка на всеки родолюбец с „неговия” Ботев. А той е повече от ясен: непримирим защитник на истината, непреклонен борец за духовно и гражданско извисяване, ненавистник на всякакъв вид потисничество, възторжен поклонник на любовта към отечеството и човечеството. Христо Ботев продължава да ни възпитава и ни задължава да живеем и работим с разширен хоризонт. Както той преди 140 години изповяда: „Само разумният и братският съюз между народите е в състояние да унищожи теглилата, сиромашията и паразитите на човеческият род и само тоя съюз е в състояние да въдвори истина, свобода, братство, равенство и щастие на земното кълбо”. ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

МЕЖДУНАРОДНИ ВРЪЗКИ

РУМЯНА КОНЕВА: Да се опитваме да поправим бъдещето... ЧиБ: Г-жо Конева, как съизмервате Ботев, целия му живот и дейност, с процесите на европейското развитие по онова време? РК: По принцип една от големите слабости на нашата историография е, че невинаги успяваме, не съумяваме да се съизмерваме с процесите в останалите съседни и по-далечни страни. Такива процеси са сходни за всички континенти и особено за европейския. Когато говорим за един геноцид, когато говорим за едно преследване, когато говорим за една неправда, хубаво е да я съпоставим с подобни сходни неправди, със сходни трагедии в национални държави или империи, за да може тя да бъде поставена като европейска трагедия, а не трагедия само на една граница /примерно в Одринска Тракия и България, в днешна Македония или бивша Южна България и днешна България/. Всичко това, когато се разгледа в цялостен балкански и европейски контекст, има повече тежест. Тогава вече ние можем да обясним къде са нашите основания да търсим поуки, да търсим някаква равносметка и да се опитваме да поправим бъдещето, защото всъщност миналото ние никога не можем да поправим, ние можем да разкажем за него, но разказвайки го, трябва да гледаме напред в бъдещето, а се боя, че с това парцелирано отношение към историята и разглеждането на нашите национални проблеми сто години поназад частично ни застрашават да допуснем същите грешки. А и отново ще е погрешно и много анахронично да интерпретираш историята от преди век като „участник” в събитията. ЧиБ: И то, в по-уродлив вид? РК: Аз не съм футурист и не мога да кажа в какъв вид, но всяка една неправда е уродлива. Когато става въпрос за изкривяване, а често и умишлено изкривяване то вече е безспорно извън нормата. ЧиБ: Във връзка с това бих попитал, Вие сте известен специалист по въпросите на изследването на културата в България, но и в европейски мащаб, имате богат опит в редица държави, почти цяла Централна Европа. Според Вас културата дава ли шанс човечеството да избегне тези сблъсъци в чисто материален характер, военни, насилствени действия, от които се пораждат и тези конфликти, за които говорихте преди малко? РК: Благодаря! Въпросът е безкрайно интересен. Първо ще Ви помоля за едно уточнение. Далеч не мога да съм специалист по Европейска култура. Навремето,

когато в Благоевградския университет въведоха специалността „История на Европейската култура през ХХ век” и ме помолиха да чета, аз им отговорих, че и Кенет Кларк да поканят, ще им каже, че не е подготвен. И затова едни такива изхвърляния, които бяха характерни и продължават да са характерни за специалисти по всичко, са много плъзгава материя, много са опасни. Но за някакви процеси и наблюдения бих могла да говоря, дотолкова, доколкото се опитвам да съизмервам развитието на българската култура, която също не претендирам да познавам в дълбини, а в найобщи рамки. Да мога да преценя – доколко ние сме в синхрон и в унисон с общоевропейските процеси и доколко изоставаме, а в някои моменти можем дори да имаме една водеща позиция в насоките, които следват останалите европейски страни. Проблемите за културата, за войната и стълкновенията са моя отдавнашна тема. Това беше първата ми работа. Още като аспирантка, през 1982г избрах темата за културата и войната и по-скоро културната политика на България през периода 1912-1918г. И още тогава имаше много голяма съпротива. Три пъти не ми разрешаваха тази тема от научния съвет, затова защото общата инерционност се опитваше да наложи тезата, че „когато оръдията стрелят, музите мълчат”. А културната политика включва и музите, и пропагандата, и науката, и концепции за настояще и бъдеще. Музите по време на войната естествено не мълчат. Но те не винаги са в синхрон с устроения живот... Тази тема беше малко подвеждаща и за мен самата, защото човек може много лесно да се въодушеви и от всичките патриотични изяви на интелигенцията, но те не можеха да бъдат и други, когато става въпрос за Освобождение, Обединение на български територии и за отхвърляне на неправдите от Берлинския конгрес. Помним особено Първата национална катастрофа след Втората Балканска война, където Боян Пенев пише, че „...ние не желаем да ни съдят хора, които не знаят колко воля влагахме във всичко това.” Отправено към днешните поколения, към нас самите едновременно с това, после грешката, повторена през 1915-1918г, е донякъде ако не фатална, поне не толкова лесно простима. Защото цяла Европа, слава богу не само България, са запленени от една невиждана дотогава омраза. А омразата не може да бъде градивна. Когато в културата се вкарат в оборот чувства като омраза, ненавист, осмиване, обругаване, както и в една наука, не може да се пише с

омраза, това е пагубно.... Когато отхвърляш една научна теза, ти можеш с научни аргументи да я обориш, но да влагаш вътре чувства, това вече не е интелектуално, не е научно, не е присъщо на изследовятеля, на човека на перото. Хората на културата са именно за това – те да дават любов, да работят за облагородяването на човека. И донякъде може би и тези производства на оръжия, тези индустриални количества, създадени от човека за убийството на човека, да са тръгнали именно от тази благородна задача да се запазят хората от един очакван, неочакван или предизвикан враг. Аз съм голям привърженик на диалога, да постигнеш споразумение чрез диалог, защото иначе идва нещо по-разрушително, идва една унищожителна война, а във войната аз никога не смятам, че има победители и победени. Победени са и двете страни. И затова културата, хората, които са имали щастието да я изберат като своя професия, а за някои това е и повинност и дар божи, бих казала, да се занимават с една по-специфична сфера, имат огромна мисия. И мисията е именно това – да разпростаняват, да проповядват и дори и да налагат духовността, тук мога да кажа – независимо с какви средства, естествено не с оръжие. ЧиБ: Средства, които те владеят? РК: Затова творецът трябва да бъде обърнат към себе си с оглед неговото усъвършенстване, защото колкото по добър е той, толкова по-убедителен ще стане. Т.е. не с лозунги и с опит да се представиш на първо място пред телевизии и пред вестници, а да се опиташ чрез своите възгледи да възпитаваш. Най-напред можеш да започнеш от един малък кръг и постепенно да се разширяват хората, запленени от това, което ти правиш и заедно да ставате все по-мощни и по-мощни. Единността, съзвучието, съгласието, което проповядваше проф. Иван Шишманов, подкрепата и повече разбиране са нашето спасение. ЧиБ: Споменахте проф. Иван Шишманов. Вие сте положили специални усилия и сте изследвали един период, доскоро не толкова известен най-вече в България, може би само в най-тесния кръг научни работници, които са се занимавали с неговото творчество. Това е периодът, през който той работи във Фрайбург и през който той поставя модерната идея за обединяване на континента. РК: За съжаление този период от живота на проф. Шишманов не беше известен дори на тесните специалисти и не зная това мой късмет ли беше, някаква предопределеност или натовареност съдбовна, но така или иначе съдбата ме срещна съвсем случайно във Фрайбург с обстоятелството, че проф. Иван Шишманов е преподавал там. Това се знае от няколко изречения от спомените на съпругата му, от някои негови колеги, но какво е правил във Фрайбург, къде са му лекциите, какво е чел, какъв му е кръгът от приятели, какви са неговите идейни възгледи през този период, беше абсолютно неизвестно. Още по-неизвестно, напълно неизвестно, беше обстоятелството, че той поема в свои ръце присъединяването на България към движението Пан Европа, след като се завръща в у дома ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

Румяна Конева

през 1924г, вече оставил много дълбока следа в града в подножието на Шварцвалд, във Фрайбург, от където е изпратен с много съжаление от своите колеги. Прибирайки се в България, по-една чиста случайност, министър-председателят Ляпчев го натоварва със задачата да установи нужните контакти, с оглед присъединяването на България към движението Пан Европа. Изглежда ерудицията и мащаба, силата и мощта на професора много улесняват процеса. И на Първия паневропейски конгрес във Виена, през 1926г проф. Шишманов е вече в Президиума на Конгреса. Имах радостта да открия една много интересна реч, която многократно имах възможността да разпространя и да публикувам. А това, което беше убягнало от погледа на изследователите, е голямото разочарование на проф. Шишманов от тези войни. Защо той – родолюбецът, защо той – човекът, свързан и с несгодите на българската история, особено в Македония, защо човекът, който толкова милее за България, изведнаж се обръща и сам опровергава своите доскорошни виждания за подкрепа на България в Балканските и Първата световна войни. Затова, защото той като голям човеколюбец, като голям европеист и като голям хуманист разбира, че пътят на една обединена Европа не е с отстояването на граници с помощта на оръжие, с помощта на насилие и с помощта на някакви военни конфликти, а именно чрез възпитаване и даване възможност на всяка нация да се развива духовно. И неслучайно той предлага да има един общ Европейски университет, учените да общуват помежду си, да могат да гостуват в различни университети, което сега ни звучи съвсем естествено, но пръв проф. Иван Шишманов по онова време ги

е предложил. И точно това се питам – да можеше да бъдат малко по-единни българите и да разберат големите послания на проф. Иван Шишманов и не се деляха отново на наши, ваши, техни, образовани и помалко образовани. Срещу тези недъзи на нашенските, на махленско равнище разпри апелира не само той, а още баща му преди това и още преди това – дядо му. Ако бяхме се вслушали, може би щяхме и да осмислим онова голямото, което изтърваваме и което всъщност може би и ни принадлежи, защото ние далеч не сме бездуховни, далеч не сме по-слабо любознателни и послабо образовани от останалите европейски народи. Това го казвам за тогава. За сега не смея да говоря, защото не съм изследвала. Мога само на журналистически податки да се позовавам, но за мен това не е наука. Но напълно съм убедена, че ако използвахме енергията си в изучаването на народите и техните езици, а не в обиди и комплексарски нападки, щяхме да постигнем много повече. Какви са тези учени, които не могат да общуват с колегите си от другите страни свободно? Интелектуалецът винаги се съмнява, той не е „последна инстанция мисъл”. ЧиБ: Ако се позовем на случилото се вчера в залата /концерт по повод празника на Ботев/, където видяхме, че българската общност в Австрия, във Виена, има свое духовно средище в лицето на БКИ „Дом Витгенщайн” и в лицето на Българската културно-просветна организация „Кирил и Методий”, българите продължават да носят стремежа си към духовност така, както са го носили в предишни години, което за съжаление в историческата ни родина в момента не се случва. Но виждаме, че на почти хиляда километра от България това е възможно и българите успяват да се съхранят. Може би това, за което Вие говорите – стремежът на българина да се съпреживява като духовен. В този смисъл по-лесно ще можем да представим пред публиката Вашата идея да посветите дейността на БКИ „Дом Витгенщайн” и Вашите първи изяви в управлението на този институт, да ги свържете с 25-годишнината от падането на Берлинската стена, която всъщност разделяше както физически, чисто териториално, но може би в по-голяма степен духовно хората, учените, хората на културата в двете части на Европа. РК: Да, истината е, че аз неслучайно още в концепцията, която бях подготвила за кандидатстване за този мандат, се насочих именно към тази 25-годишнина. Затова, защото независимо от всякакви политически, икономически и стопански взаимоотношения, една от най-облагодетелстваните в сферата на общуванията между народите е именно културата и науката. Това изкуствено разделяне допреди 25 години оставяше зад едни стени хора, които мислеха еднакво, хора, които желаеха европейците и не само европейците, всички народи, независимо от тяхната принадлежност, да обменят възгледи, до които са стигнали. И много често се оказва, че и в едната част и в другата, в т.нар. „източен блок” и в т.нар. „западна разруха”, хората мислеха еднакво и желаеха едно – чрез духовност, чрез възпи-

тание, чрез развитието на културата и формиране на последвалите поколения, те бяха еднакви. Те просто имаха една единствена мечта и от едната, и от другата страна на Стената – да се развива духовността и знанието, да се разширява хоризонтът. И затова посветих 25-ата годишнина на цялата програма на БКИ „Дом Витгенщайн”, която сега е в абсолютно нов дизайн и чрез нея се опитваме да изпратим и нашите послания от всяко едно събитие, което подготвяме. Но вчера събитието за 2-ри юни беше посветено на този много вълнуващ ден, когато почитаме паметта на всички дали живота си за България. Те не само са дали живота си в директната битка, не само с физическото си жертвоприношение – имаме и такива, които са загинали в духовната битка и са се подложили също на лишения, на мъчения, на низвергване дори, за да отстояват своите духовни възгледи. И тези хора заслужаваха едно тържество и най-вече естествено Ботев, на което всички българи във Виена да покажат, че те могат да бъдат заедно. Независимо от това, кой смята себе си за по-добър, кой се съизмерва в неговите собствени граници и кой се съизмерва в по-големи мащаби, сцената е една и тя най-добре показва кой какво може. И затова ми беше мечтата на тази сцена да дойдат всички, които обичат България. И когато проф. Мими Дичева, председателката на БКПО „Кирил и Методий”, дойде при мен още в началото на годината, за да ми разкаже за тази традиция на Българската културно-просветна организация и попита дали можем да направим празничен симфоничен концерт, аз ѝ казах, че това не е проблем, но ми се щеше тук да има една живинка, която Ботев много хубаво заложи в своята поезия – и „...кавал свири на поляна” и да, получи се – имаше кавал, имаше и едно дете, което пя чудесно и двете танцови групи от най-млади до доста по-улегнали, пяха и танцуваха с еднаква любов. Това трябваше да бъде показано – еднаквата любов към България. Всеки носи в себе си, скътана в сърцето си любов към България. Въпросът е тази любов да я използваме в градивна посока и да отстояваме, да запазваме българското затова, защото сме в една чуждоезикова среда. Българите и по време на османското владичество са били застрашени от опасността да скъсат с корените си... знаем за емиграцията в Румъния и за емиграцията в Сърбия. Затова е опасно и сега да не се случи за няколкото поколения, които остават тук в Австрия да забравят своя корен. И така получава се, че този Дом, който преди 40 години българската държава е закупила ще играе ролята и на Дом-пазител на българското. Целта е била и винаги е била културните центрове да показват на чуждите, на останалите култури българската култура и с нея да се съизмерва и сега аз вече виждам, че тази роля е добре изпълнявана през годините и може още много неща да се пожелаят в тази посока. Имам доста идеи. Но много трябва да се наблегне и на това – този Дом да бъде и пазител на онова, останало българско във Виена. Разговора води Красимир Пеков

МЕЖДУНАРОДНИ ВРЪЗКИ

Интервю с Н. пр. г-н Димостенис Стоидис, извънреден и пълномощен посланик на Гръцката Република в Република България:

Гърция остава трета в списъка на най-големите инвеститори в България Гръцкото председателство беше успешно, особено на фона на изключително ограничения бюджет, който не превишаваше 50 милиона евро Н.пр. г-н Димостенис Стоидис e роден е в Кавала през 1953г. Завършва политически науки в университета „Пантеон” в Атина, после добива магистърска степен по международни отношения в Keele University, Великобритания. Дипломатическата му кариера започва в Министерството на външните работи на Гърция, като в различни периоди работи в различни дирекции. В дипломатическите мисии навън се издига постепенно: от трети, втори, първи секретар, през зам.-ръководител на мисии до посланик на страната си. Работи в посолствата във Венеция /Италия/, Абу Даби /Обединени арабски емирства/, Брюксел /Белгия/, Париж /Франция/. Преди да дойде в България, от 2009 до 2013г е посланик в Република Сърбия. От 2013г е ръководител на мисията у нас. Неслучайно Н.пр. г-н Димостенис Стоидис е награден от президента на Република Гърция с ордена Висш офицер на Ордена на феникса. ЕП: Ваше Превъзходителство, ще ви помоля да коментирате резултатите от неотдавнашните евроизбори. ДС: Резултатите от евроизборите показаха, че Европейският съюз е стигнал до критичен кръстопът в развитието си и че са необходими незабавни политически инициативи за възстановяването на доверието на гражданите към европейския ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

проект. Нарастването на влиянието на крайната десница и увеличаването на проявите на евроскептицизъм, в резултат предимно от икономическата криза, която разкри слабостите на европейските институции, са темите, които трябва да занимават сериозно европейските ръководители. Те са длъжни да изпратят ясно послание към гражданите на Европа, че европейските институции действат. Стана ясно за всички, че проблемите на конкурентноспособността, борбата с безработицата, създаването на нови работни места и социалната кохерентност са теми, които трябва да бъдат включени приоритетно в дневния ред на ЕС и на Европарламента през идните години. ЕП: Гърция завърши поредното си, пето председателство на ЕС. Как ѝ се отрази това след тежката криза, през която премина страната? ДС: Гърция пое председателството на Съвета на Европа през един период, когато полагаше усилия за оздравяване на икономиката си чрез важни реформи. От тази криза, обаче, тя получи много ценен опит, който използва сега, в този важен момент, когато ЕС е призван да пристъпи към модернизация на европейските институции, за да се опита да даде убедителни отговори и решения на проблемите, с които се сблъскват гражданите му. Във финалния етап на гръцкото председателство може да направим заключението, че то несъмнено

беше успешно, особено на фона на изключително ограничения бюджет, който не превишаваше 50 милиона евро. През последните шест месеца беше завършена политическата реализация на 67 законодателни текста, съответстващи на приоритетите ни. Ще се спра накратко на най-важните от тях. На първо място, това са Единният механизъм за оздравяване (SRM) и Междуправителственият договор за Единен фонд за оздравяване (SRF), които бяха съгласувани по време на гръцкото председателство като важни крачки от първостепенно значение за банковия съюз. Второ, предприехме мерки за засилване на конкурентноспособността на европейската икономика с цел увеличаване на заетостта и на социалната кохерентност. Те са насочени към увеличаване на капитала в Европейския инвестиционен фонд, с цел засилване на кредитирането на малките и средни предприятия. Договорът за безпрепятствено финансиране на Европейския фонд за морето и риболова, пък е в интерес на усилването на новата Обща риболовна политика на ЕС. Трето, в областта на управлението на миграционните потоци и преди всичко на нелегалната емиграция, гръцкото председателство постигна утвърждаването на Правилника за надзор на външните морски граници на Съюза, с координиращата роля на FRONTEX, като постави

принципа на солидарността в основата на управлението на проблемите на убежището, на границите и на миграционните потоци. Бяха разгледани както списъкът на третите страни, в светлината на необходимостта от издаване на визи, така и предпоставките за влизане

на граждани на трети страни в ЕС с цел временна заетост. Четвърто, важен успех на гръцкото председателство е, че ЕС прие Европейската стратегия за морска сигурност, която засяга секторите на икономическото развитие, на енергетиката и на укрепването на

сигурността. Накрая, в областта на културата, гръцкото председателство постигна единодушното утвърждаване от държавите-членки на неформалното споразумение, което постигнахме с Европейския парламент относно Инструкцията за връщане на културните ценности, които са били отнети и изнесени незаконно от територията на страните-членки. Цел на тази инструкция е да се увеличи резултатността на механизмите, които осигуряват връщането на националните културни съкровища. ЕП: За всички държави-членки един от основните проблеми е безработицата. Взеха ли се мерки за нейното намаляване през шестте месеца на гръцкото председателство? ДС: Действително, днес безработицата е най-сериозният проблем, пред който са изправени европейските общества. Икономическата криза, която извади на бял свят по най-неприятния възможен начин деформациите на европейските икономики, ни дава съществен урок за бъдещето. За да може Европа да се справи успешно с проблемите на безработицата и особено на младежката безработица, тя ще трябва да подобри конкурентноспособността си като инвестира в научните изследвания, в иновациите и в насърчаването на предприемачеството. Гръцкото председателство инициира редица мерки в това отношение, с крайна цел – увеличаване на заетостта. Сред тях е утвърждаването на законодателния пакет за собствените приходи, който ще осигури стабилното финансиране на европейските граждани чрез Многогодишната фискална рамка. Бяха прокарани и законодателни решения, свързани с развитието на достоверни и резултатни електронни комуникации между фирмите, гражданите и държавните органи. А също и Инструкцията за откъсване на трудещи се, която усъвършенства правилата за функциониране на вътрешния пазар на труда и подпомага борбата със скритата безработица.

ЕП: Наболял проблем в момента са бежанците, особено по външните граници на ЕС в нашия район. Как виждате Вие неговото решение? ДС: Управлението на нелегалната миграция през последните години се превърна в остър проблем за страните, които се намират на южните външни граници на ЕС. Вследствие на хуманитарната криза в Сирия, на България ѝ се наложи да поеме несъразмерно голям дял от миграционните потоци, особено на сухопътните си граници. От своя страна, Гърция, която разполага с изключително голяма брегова ивица, е подложена на постоянен натиск от нарастващи миграционни потоци и нелегална миграция. Искам да отбележа, че само през първите три месеца на 2014г. бяха задържани 9 500 души за нелегално проникване на територията на нашата страна. Смятаме, че проблемът се нуждае от решаване на две нива. Първа и непосредствена необходимост е солидарността и подкрепата на държавите като Гърция, България и Италия, които са принудени, освен с управлението на миграционните потоци, да се заемат и с неотложните нужди на хората. Трябва да се осъзнае, че този проблем не може да бъде решен поединично и индивидуално от всяка отделна страна: нужен е единен подход и разпределение на тежестите, които възникват в отделните държавичленки, тъй като става дума за общоевропейски проблем. В това отношение гръцкото председателство постигна утвърждаването на Правилника за наблюдение на външните морски граници на ЕС, в рамките на оперативното сътрудничество, което се координира от FRONTEX. В центъра на вниманието бе поставен принципът на солидарността, на базата на развитието на ефективни политики за репатриране, обвързани с визовите политики и реадмисията. ЕП: Важно събитие по време на председателството станаха събития в Украйна. Каква е позицията на Гърция? ДС: От самото избухване на ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

кризата, Гърция се обяви в подкрепа на спазването на принципите и нормите на законността и на международното право. В сътрудничество с партньорите ни от ЕС, но и на двустранна основа, се стремим да съдействаме за намирането на решения по дипломатически и политически път. Както знаете, неотдавна Гърция пое от България председателството на Черноморското икономическо сътрудничество. От само себе си се разбира, че за развитието и икономическия прогрес на страните от Черноморската зона е необходимо възстановяване на стабилността и на сътрудничеството. ЕП: Гърция подкрепя разширяването на ЕС. Какви са мотивите ѝ за това? ДС: Единадесет години след приемането на Дневния ред от Солун, гръцкото председателство по един много по-динамичен и категоричен начин потвърди през месец май ангажимента на ЕС към европейската перспектива на страните от Западните Балкани. Считам, че амбицията на тези страни за присъединяване към Съюза способства за подобряването на регионалната стабилност и сигурност, за укрепването на демократичните институции и за развитието на района чрез спазване на принципите на добросъседството, на регионалното сътрудничество, на зачитането на международния правов ред и на усвояване и прилагане на европейските ценности. ЕП: Подкрепяте и нашата страна за Шенген? ДС: Гърция подкрепя стабилно и неизменно искането на България и на Румъния за присъединяване към Шенгенското пространство. Впрочем, двете страни вече имат „зелена светлина” от Европейската комисия. Освен това, присъединяването ще допринесе за по-нататъшното сътрудничество между нашите две страни, както и за успешното управление на проблемите на нелегалната миграция. Надяваме се и онези държави, които продължават да изразяват някакви възражения, да се убедят в скоро време за готовността на България.

ЕП: Какво е състоянието на двустранните ни отношения в момента. В кои области сте съсредоточили вниманието си? ДС: Областите на сътрудничество между нашите две страни са многобройни. Най-важните от тях са туризмът, културата, изграждането на инфраструктурни обекти, трансграничното сътрудничество, енергетиката, търговията, отбраната. Както и съвместната борба с негативни явления като тероризма, организираната и конвенционалната престъпност, противодействието на нарастващата нелегална миграция. Икономическото сътрудничество между нашите две страни продължава да се развива на високо равнище. Гърция остава трета в списъка на най-големите инвеститори в България с общ размер на инвестираните капитали от порядъка на 2,8 милиарда евро, със създадени над петдесет хиляди нови работни места, със силно присъствие в банковия сектор. В областта на енергетиката следва да се отбележат усилията за реализиране на тръбопровода за природен газ Trans Adriatic Pipeline (ТAP), за прокарване на интерконекторни тръбопроводи като IGB, за изграждане на други инфраструктурни обекти в подкрепа на Южния коридор за природен газ, който ще съдейства за сигурността и за диверсификацията на енергийните източници. ЕП: Как се чувствате като посланик в България? ДС: Впечатленията ми през първите девет месеца след акредитирането ми в България укрепват убеждението ми за един много интересен и богат като опит мандат във Вашата страна, която е едновременно съсед, съюзник и партньор на Гърция. Гледам напред с оптимизъм и надежда за още поголямо взаимно разбирателство и взаимодействие между нашите приятелски народи. Екатерина Павлова Снимки, предоставени от посолството на Република Гърция

ИСТОРИЧЕСКО НАСЛЕДСТВО

БЪЛГАРСКИТЕ МЕДИИ В ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ Преди Освобождението българите са имали средищни градове, но не и столица. Пловдив, Русе, Търново, Шумен и отчасти София се развиват и издигат като икономически, военни и културни средища. След Освобождението българите придобиват две столици – за двете си държави, породени от решенията на Берлинския договор 1/13 юли 1878г. По силата на този международен акт само земите между река Тимок и Черно море, между Дунав и Стара планина заедно със Софийския Санджак остават в пределите на Княжество България. То обхваща 63 752кв. км и население около 2 милиона. За столица е избрана София, вместо Търново, с оглед на бъдещето обединение на българските земи. Независимо, че София е била в края на Княжеството и се оказва трудно достъпна при тогавашните съобщителни мрежи, то нейното политическо и културно развитие много скоро я издига като столица на по-високо ниво в сравнение с другите градове в Княжеството било то Търново, Габрово, Свищов или Русе. За българите Пловдив се налага като безспорна столица на Източна Румелия с територия 32 978кв. км, включваща земите между ихтиманска Средна гора на запад и Черно море на изток, Стара планина на север, Родопите и Странджа на юг, под политическото и военно върховенство на султана. Населението на многонационалната румелийска столица Пловдив (през 1878г наброява 28 000 души, а в края на 1885г – 33 432) от тях половината българи, 25% турци (7,144), около една седма гърци и гъркомани (5 497), останалите – 2168 са евреи, 1061 – арменци и т.н. През седемте румелийски години в Пловдив се издават много книги, 35 вестника и списания. Сред тях най-видно място заема в-к „Марица” – първата българска печатна медия след Освобождението. Излиза от 2 юли 1878г до 6 септември 1885г в Пловдив, два пъти седмично (през 1882/1883 – три пъти). Излизат общо 745 броя на изданието. Вестник „Марица” се появява като медия по инициатива на тогавашния вицегубернатор на Пловдив Тодор Бурмов и се субсидира от руското гражданско управление. Издател е родоначалникът на книгоиздаването в България – клисурецът Хр. Г. Данов. Негови редактори последователно са Гр. Начович, Ив. Гешов, Г. Груев, М. Маджаров, и С. С. Бобчев. Сред сътрудниците на вестника са Ст. Михайловски, Св. Миларов, М. Дринов, Д. Хр. Бръзицов и др. Медията си поставя задачата да подкрепи изграждането на свободния живот на българския народ, да изразява любовта му към руските освободители и да съдейства за всестранното

развитие на културата. В центъра на вниманието му стоят общонационални интереси. Изразява надеждите на Народната партия за осъществяването на национално обединение с помощта на Русия. Въпреки че непрекъснато проповядва каузата за обединение на българския народ, когато условията за това назряват, вестникът в съзвучие с позицията на царска Русия се обявява против провъзгласяването на Съединението. Успоредно с източнорумелийските проблеми на страниците на „Марица” се дискутират и политическите проблеми в Княжеството, както и богатия обществен живот в него. След „Марица” по значимост се нарежда вестник „Народний глас” излизал от 24 юли 1879г до 31 август 1885г (общо 545бр.) с редактори Иван Вазов и Константин Величков. Други краткотрайни печатни издания са вестник „Южна България” (220 броя) – орган на източно-румелийската Либерална партия. Излиза в Пловдив, веднъж седмично от 6.01.1893 до 31.08.1885. Основател и главен редактор е Г. Бенев. Сътрудници са И. Салабашев, Гр. Караджов, Сл. Кесяков, д-р П. И. Данчов, З. Стоянов и Д. Тончев. Средствата за издаването му се събират от депутати в Областно събрание, а програмата му е да защитава интересите на отечеството, „като се грижим за опазване на солидарността ни като един неразделен народ”. Когато в Пловдив се създава БТЦРК, в-к „Южна България” се включва в подготовката на съединението на Северна и Южна България. Възприема се становището, че оставането на Княз Александър I Батенберг на българския престол е необходимо за укрепването на българската държава. Вестникът следи и положението в Княжеството, помества информации за най-важното в международната политика, отделя внимание на просветата и икономиката, защитава българското население в Македония. В Пловдив Иван Берковски започва да издава вестник „Съединение”. Първият брой е отпечатан на 30.12.1882г, а последния на 7.8.1886г. Излизат общо 148 броя. След държавния преврат на 27.4.1881г дейците на Либералната партия от Княжеството – Петко Каравелов и Петко Р.Славейков емигрират в Източна Румелия. В Пловдив те започват да издават в. „Независимост” (1881-1882г) с програма за възстановяване на конституционния режим в Княжеството. Редактори са Ив. П. Славейков, Д. Кр. Попов, Н. Караджов, К. Калчов и др. Вестникът води борба против княз Александър I Батенберг, обявява се против румелийските консерватори водени от Ив. Гешов и стои на русофилски позиции. Под редакцията на Илия Йовчев от 5 януари – 9 ав-

густ 1885г на медийния пазар в Източна Румелия се появява вестник „Народът” (43 броя), излиза също в 43 броя от 31 юли 1882 – 20 юни 1883г „Кукуригу” – хумористичен вестник. Във вестникарската летопис могат да се запомнят и в-к „Положение” на издателя Вълко Нейчов през 1882г (24 броя). На 28 май 1885г в-к „Борба” се ражда като Бог в кошарата на витлеемските овчари, с баща – Захарий Стоянов, редактор, вдъхновител и творител – Захарий Стоянов. Цел единствена – Съединение! Средства – едно огнено перо и дързост до безумие. За три месеца в петнайсет броя, Захариевите публикации взривяват българския дух, преливат бента на народното негодувание и удавиха изкуственото отроче на Берлинския конгрес – Източна Румелия. Това е уникалния път за спечелването на великата кауза – Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Пловдивските румелийски вестници отразяват не само събития, но и обществените настроения и тенденции особено през 1882г след създаването на политически партии и групировки, които понякога се примесват и с личен „привкус” от амбиции. Показателен в това отношение е панагюрецът Вълко Нейчев – депутат, който по-късно е назначен за член на Върховния съд в Пловдив и започва да издава в-к „Положение”. Като консерватор и бивш човек на Мидхад Паша започва да пише срещу бившия премиер Петко Каравелов и срещу П. Р. Славейков, че са дошли от Княжеството, „за да развалят спокойствието и рахатлъка... в Източна Румелия, със своите либерални проповеди.” Както пише в очерците си за Източна Румелия Маньо Стоянов, Петко Рачев Славейков му отговаря по свой словесен начин, като написва и изпраща на свои приятел две писма с молба да ги препрати във вестник „Положение” като народни песни, „слушани от Кера Налбантката от с. Чукурлий от С. Катранов”. Нейчев веднага ги публикува (в бр.8), като публично благодари на Катранов за изпращането им. Песните са следните: I Никола бре ергенину, Ергенину харамио, Иди кажи на майка си, Че та люби самодива, Ем та люби, ем та мрази; Вечер фучи, утром плачи, Ем си плачи, ем нарежда: Луди млади харамио, У мен ела, залюби ма Да се земим и оженим. II Любава пролет настана, Утиди зима студена, Дърви са с цветя покриха, Ем да тий драго да гледаш! Неда в градина ходяше, Ем си тя ходи, ем плачи, ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

И тъжно кахърно нарежда: Че де си, либе Стоене, Една ми дума да кажеш; Вече три години минаха И теб’та никой не чуе И никой не знай каде си Защо мя остави, Стоене, Във вкъщи сама саминка? Една ни женска рожбица, Еленка мило ангелче, Няма кой да помилва. „Два часа след пущане броя в продажба, пише Никола Генадиев в мемоарите си, тогава ученик в Пловдивската гимназия – Вълко Нейчев тичаше като луд из кръчмите да ги събира, но хората ги бяха вече чели и се смееха през глава.” Началните букви на стиховете образуват акростих: „Нейчев е луд. Луд е Нейчев и извеен”, който той бе разбрал, едва когато един читател му го прочел. Сред списанията издавани в Източна Румелия се откроява българското месечно научно-книжовно списание „Наука” (1881-1884г), орган на Научнокнижовното дружество в Пловдив. Главен редактор и председател на дружеството е Ив. Вазов. В редакционната колегия влизат К. Величков, С. С. Бобчев, И. Салабашев, Д. Минков, П. Наподков и др. По характер напомня издаваното преди Освобождението в Браила

„Периодическо списание”. Съдържа разделите „Поезия, разкази и повести”, „По науката и социологията”, „Биографии и описания”, „Критика и библиография”, „Педагогия”, подреждани в различен ред за отделните годишнини. Членовете на редакционната колегия предоставят на Иван Вазов не само редактирането, но дори коригирането и администрирането на списанието. От 1880 до 1881 година в Пловдив излизат 17 броя от списание „Законоведец”, издавано от хърватина Перец. Както и самото му заглавие подсказва, в него се поместват статии свързани със законодателството, правосъдието и администрацията. През 1885г Димитър Тончев издава 20 броя от „Съдебен вестник” със задача „да обяснява действуващите в областта закони и правилници”. Под редакцията на Йоаким Груев се появява педагогическото списание „Училищен дневник” в 12 книжки от 1883 до 1884г. Като орган на Дирекцията на просветата в него се поместват материали свързани с просветното дело, педагогически и други теми. Освен в Пловдив през седемгодишния румелийски период в Стара Загора се печата в-к „Земеделец” (1883-1885г) с издател и редактор Димитър Наумов. Това първо периодично старозагорско издание се явява и първия земеделски вестник след Освобождението. Списание „Знание” се издава от книжевното дружество в Стара Загора, под редакцията на Александър Козаров. Своего рода то е едно от първите литературно-научни издания в Източна Румелия. Публикациите в него са в областта на просветата, книжнината,

икономиката, медицината, географията, природата. В Сливен пък се издават вестниците „Българско знаме”, „Съветник”, „Смешлю” и др. Решителният момент в борбата за защита на българския характер на Източна Румелия са проведените през 1879г избори за Първо областно събрание. Общо в събранието има 41 българи. Така изцяло централното управление на областта е в български ръце. Естествено като официален се налага българският език. Шестимата префекти са българи. От околийските началници 22 са българи, 4 гърци и 2 турци. София става държавен и политически център, но Пловдив запазва естествения си статут на културен център. Тук се създават културни институции от изключителна важност: библиотека, музей, театър. Първият театър „Люксенбург”, в който са положени основите на професионалния театър в България, е построен в Пловдив. Дори тогава Археологическият музей притежава най-богатата елинистична колекция в страната. Иван Мърквичка и Антон Митов подреждат първата художествена изложба в страната в залата на областната библиотека в Пловдив. Първият хор с диригент Ангел Букурещлиев е основан също в Пловдив. Първият обществен парк в България е създаден тук. Дворцовият градинар на Наполеон ІІІ и любимец на султан Абдул Азис, Шавалие, направил чудеса в градския пейзаж. Пловдив става домакин и на Първия конгрес по стенография. Пловдив има основна заслуга за историческия акт на Съединението на Княжество България с Източна Румелия, обявено в града на 6 септември 1885г. Светът бил шокиран от политическата воля и решимост на българите, от начина, по който е осъществено Съединението и от готовността на младата армия да понесе огромните отговорности и рискове за защитата на този акт. От запазените архивирани течения на румелийската периодика, спокойно можем да кажем, че събратятавестникари са се справяли добре със своите професионално–творчески ангажименти. Очертали са една обективна и пъстроцветна картина на обществено-политическия, стопанския и културен живот в областта. Съединението е един от редките случаи в многовековната ни история, когато енергията на целия български народ е била насочена към една цел – обединението на Княжество България с Източна Румелия. Кауза, на която южнорумелийските новинари са били съпричастни с делото на будните българи, работели за общонационалния идеал – обединение на Отечеството. Съединението издига България като геополитически фактор, а победата над Сърбия рязко повишава нейния международен престиж. Пловдивската революция или както е известно още Съединението, дава само една но много скъпа жертва – м-р Райчо Николов, чиято памет трябва да пазим и тачим. д-р Георги Найденов

ТУРИСТИ ВЕТЕРАНИ

НА ПЪТ КЪМ ЦЕНТРАЛНА БЪЛГАРИЯ Интересът на членовете на Клуба на ветераните при ТД „Шипка” Пловдив към опознаване на нашите планини и красотите на Родината е трайно явление в практиката на клуба. Затова през последните години неизменно в плана за работата му и на вниманието на ръководството на дружеството е организирането на дву- и тридневни опознавателни екскурзии из различните региони на страната. Първата за тази година подобна проява бе осъществена наскоро в посока централна северна България, като обект на посещенията бяха исторически обекти и градове около централния Балкан, както и трите забележителни духовни обители – Троянския, Гложенския и Етрополския манастири. При отлично време /измежду многобройните дъждовни дни/, повече от петдесет планинари, въоръжени с настроение и желание за пътешествия и водени от вещи екскурзоводи, се отправиха с туристически песни на дълъг път. Първият жест на организаторите от дружеството към пътуващите беше една изненада – симпатични стюардеси в униформа раздадоха на участниците бонбони и специално подготвени дипляни с начертан маршрут на пътуването и кратка справка за всеки предвиден за посещение обект. Първите впечатления и настъпилото удивление за мнозина бе изкачването по Троянския проход – острите завои, скалистите образувания, безкрайните шеметни бездни и неизброимите върхари напомниха на всички крилатата фраза на дядо Вазов: „Швейцария ли?!” След близо двучасовото начално пътуване дойде ред и на полагащата се почивка. Кафе паузата и предложените подкрепителни закуски на курортното селище Беклемето повдигнаха още и без това ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

доброто настроение. Екскурзоводите поднесоха кратка информация за историческите събития около прохода от времето на римския император Траян до Освободителната война от 1877-78г. Пътуването продължи, като следващото спиране бе в красивия балкански град Троян, чието име се свързва с посочения римски император. Разгледахме централната му част и някои забележителности, след което групата се отправи към известното селище Орешака и важната света обител, Троянския манастир. Възхищението на всички ни е обяснимо – манастирът е построен сред красива природа, сградите са с впечатляващ архитектурен облик, а самият той е бил важно средище и крепител на българищината през вековете. След полагането на цветя на гроба на предпоследния български патриарх Максим, отправяме се за близкото село Черни Осъм за запознаване с интересната туристическа

атракция, Природонаучния музей. Мнозина от нас останаха приятно изненадани от богатия на експонати и подреден с вкус музей, а тия, които бяха идвали преди години констатираха, че той се е попълнил с нови колекции. Денят вече се беше преполовил и по програмата следваше нов обект – малко известното, но интересно село – архитектурен резерват, Старо Стефаново, Ловешка област. Тук, любезно посрещнати от местното семейство Мартинови, си дадохме почивка. Другарският обяд сред красивата природата и очарованието на това етнографско поселение ни дадоха нови сили, за да продължим. Програмата налага своя порядък и поемаме към нови места, по по-дълъг маршрут, през Троян къмто Шипково, Рибарица и Тетевен. И тук гледките са прекрасни, а диплите на Балкана просто нямат край. По пътя научаваме, за Васильовска планина, страничен дял от главното старопланинско

било, за това, че е била заселена още в древността; че на билото ѝ има останки от антично значимо селище, чакащо своите археолозиоткриватели; че тук има две хижи, „Васильов” и „Коман”, които чакат да ги посетим... Задължително спираме на историческата местност Костина край едноимената река, където е святото за всеки българин „кладенче на Бенковски”. С импровизирано поклонение и полагане на цветя, както и с рецитал от г-жа Анна Камчева, Секретар на ТД „Шипка”, на стихотворението на Вазов, посветено на гибелта на Бенковски, завърши престоят ни тук . Продължаваме нататък и след броени километри пристигаме в Тетевен, крайната цел на пътуването ни през първия ден. По божията милост, след излял се обилен дъжд, градът ни посреща слънчев. Впечатлява ни неговата панорама, сгушен между склоновете на Васильовска планина от север и Златишко-Тетевенския дял, от юг. Последва настаняване в туристическата спалня Козница, полагащ се отдих, а на свечеряване всички се отправиха на другарска вечеря в столовата. Самодейците от клуба на ветераните туристи изненадаха

с подготвената забавна програма, а музикалното оформление създаде условия за много хора и танци. Веселието продължи до късна доба. Отпочинали и след приятното кафе в центъра на Тетевен, отново залят от слънце, поемаме по програмата. За съжаление, лошият планински път не ни позволи да достигнем до Гложенския манастир, затова продължаваме към „столицата” на халвата, град Ябланица. След публична дегустация на разновидностите ѝ в околните магазини и сладкарници, всички се запасяват с подходящи количества. И отново на път – сега към китното Етрополе, сгушено между склоновете на Етрополска планина и страничния рид Било. Кратка беседа за запознаване с миналото и настоящето на града от екскурзовода и тръгваме по стръмния и тесен път към едноимения манастир, дал толкова много за нашето духовно оцеляване през вековете със своята книжовна и иконописна школа. Денят е празничен и обителта е пълна с миряни. По обичайния ред посещаваме църквата, запалваме свещи, разглеждаме сградите с интересната архитектура и забележителния водопад зад манастира, снимки за спомен и отново в

автобуса – сега към гр. Правец. И тук имаме късмет, дъждът е спрял, грейнало е слънце и разходката из града е истинско удоволствие. Възниква идея да се обядва в заведение и колко му е – групата се отправя за колективно хапване. Но екскурзоводът е неумолим, тръгваме отново на път, къмто двата последни обекта от набелязаните – с. Скравена и Ботевград. С минута мълчание отдаваме почит на героично загиналите Ботеви четници в околностите, правим снимки за спомен, подпечатваме и тук книжките за 100-те обекта и след няколко километра сме в Ботевград. Мнозинството оставаме изненадани от красивия и благоустроен център на града, чистите улици, приятните и уютни заведения, забележителностите му, особенно часовниковата кула и историческия музей. И отново снимки, подпечатване на книжки и екскурзоводът ни повежда за последно към автобуса. Поемаме по магистрала Хемус, пресичаме планината, прехвърляме се на магистрала Тракия и привечер сме си в Пловдив. С „довиждане” и „до нови срещи” завърши и тази приятна туристическа изява. Димитър Луканов

КУЛТУРА

Щрихи от четвъртото издание на

Американски балет за България Събитието, което описвам е само щрих от работния процес в зала и представлява онази част от работното ежедневие на артистите, отвъд което блясъкът е заслепяващ. Поканата да присъствам дължа на Сара-Нора Кръстева и най-вече на Момчил Младенов. Ще направя необходимото отклонение, за да уточня, че тя е заместник-директор на Софийска опера и балет, а той е органичната връзка на българските артисти с американските. Името на Момчил се цитира непрекъснато от 2011г, когато стартира най-крупния замисъл за култура в областта на балета между България и САЩ. Проектът се нарича „Американски балет за България” и се осъществява в партньорство между „Cultures bridges“, Софийска опера и балет, както и фондация „Америка за България”. Момчил Младенов е председател на сдружение „Cultures bridges“ и от години живее в САЩ, работейки като премиер-солист за балета на Сюзан Фарел. Животът му /както той споделя/ е балет, а идеята „Американски балет за България“ се е превърнала в негова мисия. И така, вече четвърта година... В залата е тихо. Поглеждам през открехнатата врата. Виждам две… не, три фигури. Поздравявам едва чуто и влизам плахо. Пристигнала съм на време. След броени минути ще започне отвореният клас, ръководен от балетмайстора на Tom Gold Dance, Уили Бърман. Тук са Сет Орза, Том Голд и Мария Коуроски. 10 часа сутринта е. В голямата репетиционна зала на операта откривам ренесансова атмосфера. Не си задавам въпроса „защо”. Тук се танцува класически балет, а стилът му носи усещания за отминали епохи. Асоциативността е неизбежна. ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

Момчил Младенов

Уили Бърман с Мария Коуроски и Сет Орза в залата по време на репетиции

Лицемерието е недопустимо. Артистите присъстват на 100 % и танцуват с душите си. Уили Бърман е един от тях, но и нещо повече. Вниманието на събралите се вече за сутрешен клас балетисти е фокусирано върху малкото думи, които той изрича и въздържаните движения, с които ги илюстрира. Походката му е плавна, създаваща впечатление за танц върху лед. Отношението му към всички като цяло и поотделно говори за абсолютна задълбоченост и завидна проницателност. Той е Уили Бърман и е балетмайсторът на Tom Gold Dance. Трудността при овладяване на движението, най-общо казано, се обяснява с невидими на пръв поглед фактори. Само за владеещите в детайл тънкости на това изкуство не е тайна, че идеалното познание се постига, когато тялото се шлифова до ниво на съвършенство. Тогава духът ти е водещ, а мисълта ти регистрира само емоции. За да се постигне такова изразяване е необходим източник, т.е. учител. Аз имах привилегията да бъда част от магията, създадена от Уили Бърман и в рамките на шестдесет минути да се слея с енергиите на всички артисти в залата, чиито поглед е насочен единствено и само към върха при овладяване на най-сложното изкуство за човека – балета. Със сигурност Том Голд притежава изострен нюх, срещайки невероятните Уили Бърман, Пол Буус, Сет ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

Орза, Мария Коуроски. Тази година в проекта „Американски балет за България” за първи път американските артисти танцуваха с българските си колеги. Сред тях се вписаха имената на Марта Петкова и Катерина Петрова. На 20, 21 и 22 юни почитателите на балетното изкуство аплодираха спектакъл, изграден от пет части: • “Apollo“ е по музика на Игор Стравински и хореография на Джордж Баланчин и пресъздава мита за Аполон и трите музи. • “Gershwin Preludes“ е по музика на Джордж Гершуин. Хореография – Том Голд. Изразните средства са джаз и класически балет. Участват и българските музиканти Рузанна Ташчян, Теодора Христова и Людмил Ненчев. • “Concertino” е по музика на Игор Стравински и хореграфия на Джером Робинс. Представлява съвременен балет, ползващ неокласически изразни средства. • “Junk Duet” е по музика на Доналд Кнаак и хореография на Туайла Тарп – класически балет и свободни движения. Заглавието е вдъхновено от клавирното произведение “Junk Music” на Кнаак. • “La Plage” е по музика на Джон Зорн и хореография на Том Голд – произведение в стил неокласика. Даниела Владимирова Христова

КУЛТУРА рез летните месеци културните институции обикновено почиват, ремонтират своите сгради или правят турнета из страната. В София повечето галерии са затворили врати, някои от постоянните им експозиции са поместени в алтернативни пространства. Театрите пълнят залите на областните и общински градове в провинцията, а БНТ-лятно кино събира публика под звездите. Независимо от това, че се намираме в разгара на летния сезон и повечето от нас почиват в планинските или морски курорти на страната, софийският културен афиш все пак има какво да ни предложи. Преди седмица се състоя официална пресконференция, организирана от СГХГ за новия ѝ проект с общината за алтернативни форми на изкуство – Фонд за иновации в културата, приканваща заинтересованите да участват с проекти. Различни по-малки галерии правят откривания на нови изложби, Destructive Creation и други арт-организации ни изненадват с различни прояви, а НХГ ни зарадва с новината за предстоящото гостуване през есента на три оригинални рисунки на Микеланджело Буонароти. Междувременно можем да видим в залите на НДК съвременна живопис от огромната колекция на Националната галерия. Сега обаче Ви обръщаме внимание към една изложба във филиала на СГХГ – галерия „Васка Емануилова”, където до края на септември може да видите една различна кураторска експозиция: 1. „Реставрация на паметта. Не/познатите художници от една картина“, галерия „Васка Емануилова”, 01.07 – 30.09.2014г. 1. Произведението на Асен Василиев „Обсъждане на картина” е в основата на експозицията, представена в галерия „Васка Емануилова”. Създадена в средата на миналия век, творбата многократно е включвана в изложби, но дълго време изобразените в нея личности остават непознати за публиката, а и за специалистите. Научното любопитство на Илинка Чергарова и Пламен Петров след почти двегодишна работа помага тези „онемели“, потънали в забрава образи да се възродят наново. Изследванията показват, че в платното са изобразени едни от най-изтъкнатите художници на Кюстендил – Владимир Димитров - Майстора, Иван Ненов, Крум Кюлявков, Кирил Цонев, Богомир Лазов, Стоян Венев, Борис Колев, Драган Лозенски, Борис Елисеев, Любен Стоименов, Иван Йорданов, Григор Попдимитров, Васил Евтимов, Никола Иванов – Шаната, Райна Евтимова, Евтим Томов, Богомир Лехчански, Асен Янчев, Владимир (Поп)Григоров, Мордохай Бенцион и самият автор на картината Асен Василиев. Авторите на проучването се натъкват на впечатляващ детайл от произведението, който разкрива връзката му с прословутата фреска на италианския художник Рафаело – „Атинската школа“. Eкипът, създал експозицията, е подбрал произведения на всеки от изобразените в картината художници, голяма част от които не са показвани от десетилетия. Освен творби, дело на немного познати автори, в залите на галерията могат да се видят платна на Майстора, Кирил Цонев и др., които изненадват и представят в нов аспект техния богат художествен талант. Наред с преобладаващите живописни платна са включени графични отпечатъци и скулптура. Изложбата е придружена от каталог, в който е проследен процесът на проучване на „Обсъждане на картина”, а за всеки един от изобразените на платното е подготвена кратка биографична справка, която предоставя единствените към момента известни данни за някои от художниците. За по-доброто разбиране на времето и контекста, в който се появява картината на Асен Василиев, в изданието е публикуван и задълбочен анализ на проф. Евгения Калинова за културата и идеологическия императив зад Желязната завеса в началото на Студената война. В експозицията са включени произведения от колекциите на Организацията на евреите в България „Шалом”, ХГ „Владимир Димитров - Майстора” – Кюстендил и СГХГ, като последните две институции са съорганизатори в подготовката и създаването на изложбата и каталога.

КУЛТУРА

Уникална енциклопедия за Китай – най-напред на български Нещо твърде приятно и същевременно уникално събра всички приятели на Китай в салон „Журналист” в СБЖ, който се оказа тесен за желаещите да присъстват на представянето на Енциклопедия Китай. Луксозният и мащабен проект е дело на Радио Китай за чужбина и издателската къща „Ентропи1” в лицето на списание „Черно и Бяло” – медиен партньор на СБЖ. Над 500 страници са събрали най-интересното от историята, културата, икономиката, изкуството и философията на Поднебесната империя. Според нейните създатели, Енциклопедия Китай е четиво за любознателните от всички възрасти. Те могат да се потопят в магията на Китай и да разкрият лю-

бопитни тайни на тази невероятна и необятна страна. Сред дошлите бяха и студенти и преподаватели от СУ „Св. Климент Охридски”. Според Снежана Тодорова, на тази юбилейна за българската журналистика година се отбелязват и две важни събития – 65 години от установяването на българо-китайските отношения и 30 години съвместни връзки на СБЖ с Асоциацията на китайските журналисти. Според нея това издание, което днес се представя, ще бъде от голяма полза за всички, които се интересуват от Китай, за студентите китаисти и техните преподаватели. Гости на презентацията бяха съветникът по въпросите на културата на посолството на Китай Ли Ян и журналистката Гу Фън, която

също е служител в амбасадата. Радост и чест за сп. „Черно и Бяло” е, че участва от българска страна, каза неговият главен редактор Станислава Пекова. Тя съобщи, че това издание на български език на Енциклопедията е първото в Европа, като предстои нейното излизане на Стария континент на още 30 езика. В работата по книгата са участвали всички журналисти от българската секция на Радио Китай и екип от български специалисти, чиято работа е била не помалка от тази на техните китайски колеги. Целта на издаването на Енциклопедия Китай е засилването на неправителствения обмен, като за това голям принос имат неправителствените организации, като

От ляво на дясно: г-жа Гу Фън, първи секретар към посолство на КНР в България, г-н Ли Ян, съветник по въпросите на културата към посолство на КНР, Снежана Тодорова, председател на СБЖ и Станислава Пекова, главен редактор на сп. „Черно и Бяло” ЧЕРНО И БЯЛО, #86/ 2014

една от най-големите сред тях е СБЖ. „Много съм радостен да присъствам на премиерата на книгата за Китай – сподели Ли Ян. – Това е голям подарък от българските журналисти по повод годишнината от установяването на отношенията между България и Китай и същевременно е хубав плод от съвместната работа на българските и китайските журналисти. Бил съм в много страни, но тук за първи път на местен език се издава енциклопедия за Китай. В Австралия, ЮАР и Унгария, където бях, също издадоха подобна книга, но там я направиха, ползвайки английски текст, а тук направо беше преведена от китайски, което е уникално за изданието. Мисля си, че излизането на Енциклопедия за Китай в България ще се отрази на задълбочаването на отношенията между двата народа.”

„РАЗКАЗВАХ НА КИТАЙСКИТЕ СЛУШАТЕЛИ ЗА КРАСИВАТА БЪЛГАРСКА ПРИРОДА“ Работейки в българската секция на Радио Китай, Гу Фън е предпочела да си избере красивото българско име Ангелина. Била въведена традиция, работещите там журналисти да носят нашенски имена. Та Гу Фън и до днес обича

да се обръщат към нея с името Ангелина. Тя сподели за сайта на СБЖ: ЧиБ: Защо се разделихте с журналистиката, Ангелина и поехте по пътя на дипломацията? ГФ: Мисля си, че независимо каква професия упражнявам, това е в служба на държавата. ЧиБ: Работили сте в българската секция на Радио Китай. Беше ли ви интересно и какво научихте за нашата страна? ГФ: Повече се занимавах с преводи, но според мен това беше един много хубав начин за изучаването на българския език и това ми даде шанса да дойда да работя в България. Да бъда по-близо до българския народ, до тази прелестна страна ме кара да се чувствам поприятно. Но независимо къде съм, за мен България ми е като втора родина. Много я обичам! ЧиБ: Като журналист коя беше любимата ви тема за нашата страна? За кое най-много обичахте да разказвате на вашите слушатели за страната ни? ГФ: Преди всичко това беше българската кухня, красивата българска природа и туризма. Много харесвам българската култура и изкуство, но ако трябва да споделя своите предпочитания, те клонят към българската кухня. Е, и спортът също много ми допада. Розалина Евдокимова снимки: Мари Каналян

ЕНЦИКЛОПЕДИЯ КИТАЙ

Преоткрийте изключителния свят на Китай. Непознати митове и легенди, необятна природа и красиви туристически дестинации, култура, обичаи и архиелогически открития – всичко това може да прочетете в еднотомната компактна енциклопедия. В книжарниците от септември Издателство „Ентропи 1" ЕООД София, ул „Граф Игнатиев“ №4, ет. 3 GSM: 0886 336 519

ALTA MODA в Рим с Диди Чолакова Колекцията есен-зима 2015 на италианската стилистка РАФАЕЛА КУРЕЛ, повлияна от изкуството на руските класици и стремежа им към съвършенство и артистична красота, към всичко хубаво в душата на голямата Русия…, триумфира и отново взриви модните подиуми в Рим. Модели в черно и златно, пепел от рози и зелено, руски туники и артаксесоари – всичко това от несравнимата Рафаела…