М Ъ Ж Е С УС ТРЕ М
А откога сте композитор? Такъв съм цял живот. Бях на 10, когато съчиних първата си мелодия. И до ден днешен пиша не само текстовете, но и музиката за всичките си песни. Единствено в новия ми проект – в памет на Варлам Шаламов, използвам неговите стихове. Досега никой не е успял да напише музика по тях. А аз, четейки поезията на Шаламов, просто я виждам в ноти! Вашето име е сякаш съдбовно свързано с музиката. Едуард Лазарев се нарича също и молдовският композитор, автор на балета „Майстора и Маргарита“, както и на молдовския химн. Провиждате ли карма в това? Този въпрос докосна правилната струна в сърцето ми… Как се сетихте? Да, аз наистина смятам, че няма случайни неща. И доста съм мислил за това сходство в имената. Музиката е наистина съдба, карма… Ще ви разкажа една любопитна история. Ако отворите ето този мой диск („Филантроп“ – бел.ред.), ще видите снимки на майка ми. Погледнете датата, на която мама си отиде от този свят – 17.10.2014. А сега ще ви покажа едно съобщение на стената ми във Фейсбук от Галина Лазарева (така се казваше и майка ми!), която ми пише точно 17 месеца по-късно, на 17 март – „Страхотна песен, изпята много добре. Браво!“ Все едно ми го написа отнякъде мама… Ето това е карма. Това е Кабала. Много силна връзка ли имахте с майка си? Невероятна! Аз съм израснал без баща. Имах такъв, но той просто не беше с нас. Твърде много си падаше по млади момичета… Обичаше прекомерно живота. Мама отгледа сама реално три деца – мен, сестра ми, и едно момче, което считам за брат. Тя го откърми. Изключителна жена! Така и не я видяхме с друг мъж. Казваше: „Мъж като баща ти няма как да се появи. Защо ми е да се занимавам с друг?“ Когато станах на 14 години, казах, че не искам повече да работи. И излязох на улицата да печеля пари като музикант… Петък, събота и неделя свирех по всякакви поводи. Имаше сватби, в Северен Кавказ живеят много националности, а основно музикантите имаха фолклорен репертоар. Докато аз можех да изпълнявам рок. И внасях очарованието на Изтока в музиката – подобно на сегашните компилации „Буда бар“. Хората много харесваха това. За един уикенд успявах да изкарам и да донеса вкъщи 150 рубли, докато месечната заплата на майка ми беше 120. Затова я помолих да си остане вкъщи. И без това имаше диабет… Учихте ли музика като дете? Да, разбира се. Завърших с отличен музикална школа. Свирех на тар и на пиано. Тарът е национален азербайджански инструмент. За пианото пръстите ми бяха твърде къси и ми беше тежко. Докато тарът искрено ми харесваше. И явно съм напредвал бързо, защото на 13 години изсвирих азербайджанския химн по телевизията. Живот! А първата ми сериозна изява беше на 7 години, пред комисията за музикалната школа. Тогава свирих на китара и изпях песен на Висоцки. С него са свързани най-ранните ми детски спомени… С него и с Бах. Защо? Защото вкъщи просто нямаше други плочи! Имахме една синя с песните на Висоцки, а Бах – вижте колко интересно! – беше издаден от вашия „Балкантон“. Никой в Северен Кавказ не си купуваше Бах, логично, но това бе единствената плоча, която струваше рубла и петдесет копейки. Седеше си някак ненужна в магазина, докато останалите бяха над 3 рубли… Никой не посягаше към класиката! Аз бях много малък, но искрено се интересувах защо никой не купува тази плоча… Занесох я вкъщи и разбрах, че се докосвам до нещо
велико. И сега слушам страшно много класическа музика. А Висоцки? В някои от песните си много напомняте за него… Висоцки е гений и дете на своето време. И до ден днешен много хора не го разбират. Кога отидохте да живеете в Израел? Истината е, че там имаме много роднини. Аз не съм просто евреин, а от правилното семейство… Фамилия Лазареви е с дълга история. Когато в Русия идват комунистите, започва голямото преследване. Родът ми се укрива, жертва пари, злато, за да се спаси... И някак си във всички тези дълги години на комунизма успява да се опази. Поглеждате ли с гняв назад? Никога през живота си не съм изпитвал истински гняв. Защото всичко, което се случва на този свят, е в крайна сметка наше дело. Отговорността е нещо страшно важно. Не разбирам как някои хора просто могат да обвиняват съдбата. Ето, виждам ви пред мен – сигурно сте станала в 7… Всъщност, в 6. Именно! Това кафе ви е десетото – познах, нали? И кой знае с колко хора сте разговаряла днес, в какви ситуации сте се оказвала. Докато някой просто си седи някъде, зяпа пред себе си, върти пръсти или пък гледа сериали и обвинява живота – сякаш той му е крив, че не му върви. Е, кой му е виновен на такъв човек?! И има ли право да изпитва гняв? Не! По същия начин днес не можем да говорим и против комунистическия строй – защото всички ние позволихме той да просъществува толкова дълго. Да се върнем на кариерата ви. Дълги години не се занимавате с музика, а с бизнес в Израел… Да, така е, но един прекрасен ден преди няколко години разбрах, че просто не искам да продължавам. Защото започнах да губя приятели. С какво точно се занимавахте? С много неща… Основно с диаманти и охранителен бизнес. Както и с цигари – от всичко съм пробвал. Но ми дойде до гуша. Видях, че хората в тези среди губят своето благородство, а аз предпочитам да остана джентълмен.
43