Списание ЛИК брой Юни 2013 by Списание Лик

евр оп ей ски б ележ ник

ХАМБУРГ

БАЗЕЛ ЛОНДОН Британската библиотека изследва темата „Власт и пропаганда” в изложба за държавната международна пропаганда през ХХ и ХХІ век. От 17 май до 17 септември.

Art Basel от 13 до 16 юни – авторитетен панаир за модерно и съвременно изкуство.

Кунстхале представя от 26 април до 7 юли изложбата „Паул Клее. Ангели”. Художникът рисува повечето (надхвърлящи осемдесет) образи на ангели между 1938 и 1940, в последните години от живота си, като размисъл над собственото си положение в онзи момент.

ВИЕНА Виенски типажи от края на ХІХ век: клишета и реалност: изложбата в Музея на историята на град Виена е от 25 април до 6 октомври.

БАЛЧИК

ПАРИЖ В музея Майол до 28 юли може да се види изложбата „Крехко– Мурано“ – за традицията на майсторите стъклари от остров Мурано край Венеция и нейното включване в практиката на съвременни творци като Калдер, Кокошка, Сезар, Томас Шюте, Мона Хатум.

ВЕНЕЦИЯ

СОФИЯ

В центъра на изложбата на Едуард Мане в Двореца на дожите е картината „Олимпия”, напуснала за пръв път от 1890 насам Франция за среща с „Венера Урбинска” на Тициан. Около 70 творби на френския импресионист от музея „Орсе” и други световни музеи са представени в компанията на работи на италиански майстори. От 24 април до 18 август.

Сфумато, от 26 юни до 5 юли. Работилница „Малък сезон”: ателие „Пулсиращият човек” (водено от Асен Аврамов и Мила Искренова), дискусия „Героят на нашето време” върху предмета и предназначението на театъра днес.

И Варна. Международен фестивал за късометражно кино „В Двореца“ – за единайсети път, от 29 юни до 6 юли.

2013

юни

■ ЛИК в т о р а с т р а н и ц а

моята лична класация гостуването на Марио Варгас Льоса (София, 17–18 май) се нарежда сред сюблимните срещи с писатели като Орхан Памук, Умберто Еко и Амос Оз, гостували в България. Освен че са изключителни автори, те са умно говорещи, ерудирани, мъдри, космополити и с прибрано, но величествено излъчване. В своето академично слово като доктор хонорис кауза на СУ „Кл. Охридски” Льоса сложи акцент върху удоволствието и смисъла от четенето – за него, но и за онези мъже, които вечно му подават книги за автограф... но за жените, сестрите и дъщерите си. Те самите нямат време за четене и в задочен спор Льоса се опитва да им обясни какво пропускат. Защото перуанският писател помни по-добре книгите от детството си (естествено „Тримата мускетари”, но също списанията за деца без картинки, изписвани от Перу и Аржентина), отколкото лицата на съучениците си. Защото да четеш е начин да живееш по-добре, да се спасиш, да избягаш – тъй силни импулси на младостта. Не случайно наричат Льоса „животно в литературата”. Той с първичен инстинкт гради катедрали върху две теми: военните диктатури („Градът и кучетата”, „Панталеон и посетителките”, „Кой уби Паломино Молеро?”, „Литума в Андите”, „Празникът на козела”) и еротиката (същите романи, но още и „Леля Хулия и писачът”, „Възхвала на мащехата”, „Лудориите на лошото момиче”). Собственият му опит от обучението във Военната академия го е сблъскал с насилие, расизъм, мачизъм и злоба – но и с усещане за реалност. Льоса е прозрял същността на диктатурите, но срещу тях е възправил „литературата като действие” (по Сартр). Еротизмът за него е голяма революционна сила, дух на противоречие и бунтовничество, отхвърляне на авторитета. Откъснат от тези характеристики, еротизмът би бил монотонен, абстрактен и какофоничен. В срещите в България акцентът беше повече върху убежденията на писателя, отколкото върху литературата му (предполагам, че посветената му научна конференция на испанистите е компенсирала това). Но пък така Льоса се открои като прозорлив мислител, който отбеляза разпада на латиноамериканската идентичност, описа изчезването на ерата на диктатурите, но не и на критическата литература като при Балзак, изрази опасенията си за политически коректното като замяна на едни предразсъдъци с други предразсъдъци, не прие еднозначно новите технологии и представи себе си като пътешественик, който изживява писането приключение. У нас и са преведени, и са проникнали в културния живот повечето от неговите романи, както и част от есетата му – при това равномерно през годините, с някои прекрасни преводи. Всъщност големият пропуск не е издателски, а драматургичен – така и недоумявам защо пиесите на Льоса не са познати на българската публика. Специфичният му космополитизъм, начетеност и усет към магичното, мистерията и детайла ни карат абсолютно да му се доверим и в страха ни от „Сендеро Луминосо” в Андите, и в ужаса от Трухильо и неговата безпомощност в Доминиканската република, и в самотата за Кейсмънт в Конго, и в самобитността на племето мачигенга в амазонската селва, и във влюбването във възрастни и грозни вещици... Льоса неизменно е разказвачът и писачът, но и онзи, който умее да слуша, вижда, забелязва, отсее, тъгува, страда, копнее... Колкото чувства и истории, толкова паралелни реалности ни поднася, ту отдалечаващи се, ту преплитащи се – неговата литература е досущ градина с разклоняващи се пътеки, каквато е традицията на най-доброто в латиноамериканската литература. Петя АЛЕКСАНДРОВА 2

юни

2013

На корицата Анселм Кифер, Shebirat Ha Kelim

Месечно издание на БТА Година XLIII, брой юни 2013 Главен редактор: Ясен Атанасов Редактори: Нина Венова Петя Александрова Василка Николова Дизайн: Данаил Алексиев Предпечат: Здравка Пентиева Коректор: Людмила Райкова

В списването на този брой участват: Албена Шарбанова, Антон Стайков, Асен Константинов, Асен Терзиев, Борислав Колев, Вера Генова, Владимир Гаджев, Даниела Радева, Демна Димитрова, Десислава Бошнакова, Дилян Еленков, Елина Сотирова, Елияна Генчева, Здравка Михайлова, Ивайло Кицов, Ирена Гъделева, Калина Любомирова, Кирил Прашков, Мария Петрикова, Мартин Христов, Павлина Желева, Соня Александрова, Толя Радева Снимки от EPA, Пресфото – БТА

■ ЛИК с ъ д ъ р ж а н и е 4 ВОУГИНГ: 20 ГОДИНИ

SOFIA CONTEMPORARY 2 Кирил Прашков за втория Фестивал за съвременно изкуство

ПО-КЪСНО Зрелищният феномен набира скорост – филми, книги, компилации и една нова хаус сцена, вдъхновена от корените му, са свидетелство за това

юни 2013

8 АКЦЕНТИ НА МЕСЕЦА

Аскеер 2013 – Асен Константинов. Нощта на литературата и Европейската нощ на музеите – Вера Генова Изложбата „Горгони в депото или Апокалипсис сега” в Софийска градска художествена галерия – Демна Димитрова и Елина Сотирова

AРТИСТ ИЛИ ХУДОЖНИК? Анкета сред художници, галеристи, реставратори, колекционери очертава картината на съвременната живопис

СПИРУ НА 75 ГОДИНИ Антон Стайков проследява пътя на емблематичното пиколо на издателство „Дюпюи”

14 ДОБРЕ ДОШЛИ В УТРЕШНИЯ

СВЯТ Новите технологии ни превръщат в напълно предвидими същества – коментари за тези и други следствия от цифровата култура

СБОГОМ, РЪКОПИСИ? Полемика около твърденията, че умението да пишем на ръка става излишно, а обучението му – загуба на време

ЛЮТОСЛАВСКИ КВАРТЕТ В СОФИЯ Младите полски инструменталисти пред Ирена Гъделева

ВИНАГИ СВОБОДЕН! Саймън Ратъл се сбогува с Берлинската филхармония през 2018 след изтичането на договора му като главен диригент

24 ВАЖНОТО Е ДА СЕ ЧЕТЕ

ПОДИР НОТИТЕ НА ВЕРДИ Историческо-музикално-туристическа разходка по местата, свързани с Джузепе Верди – Соня Александрова

26 КАРТОГРАФИЯ НА ЕДНО

СКАЗАНИЯ ОТ МУЗЕЙНИЯ ОСТРОВ Три изложби в Берлин припомнят блясъка на древноизточните цивилизации – впечатления на Нина Венова

КНИГОИЗЛОЖЕНИЕ Впечатления на Здравка Михайлова от Международния панаир на книгата в Солун

28 ЖИВОТЪТ МЕ ИНТЕРЕСУВА

САМО АКО ПИША Мишел Уелбек издаде сборник поезия „Конфигурация на последния пристан”

31 САМОТЕН ТРУД ВЪВ ВРЕМЕ

НА МЕДИЕН ШУМ Реставраторката Лозинка КойноваАрнаудова пред Владимир Гаджев

34 ТEАТЪР ПЛЮС...

Акцентите от Международната програма на МТФ „Варненско лято” 2013 – Асен Терзиев

36 ВСИЧКО СИ Е СУПЕР, ХаХаХа Десислава Бошнакова представя импровизационния театър ХаХаХа, гост на фестивала „Варненско лято”2013

ЗЕЛЕНА ЕНЕРГИЯ Покана за танци-манци с „Джамирокуай” – Ивайло Кицов

КАТО СЪН Около мемоарната книга „Момиче от провинцията” на ирландската писателка Една О’Брайън Тим Уотърстоун, основател на известната верига книжарници във Великобритания, се обръща към електронните книги

ДА СИ ОБИТАТЕЛ НА „КОСМОПОЛИС“ Даниела Радева разговаря с Красимир Терзиев по повод на изложбата му в галерия ИСИ – София

18 ОСОБЕНОСТИ НА

ГЕРМАНСКИЯ БЕСТСЕЛЪР Преглед на заглавията, предизвикали най-голям читателски интерес в Германия през последната година

АТЕЛИЕТО КАТО ТВОРБА За книгата „Анселм Кифер – ателиета” на изследователката Даниел Кон и философията на германския художник и скулптор

КАН 2013 Докосването на греха – Борислав Колев за филмите от основния конкурс. Убежището на културното изключение – Павлина Желева за фестивала с особен поглед

МАЧ В РАЯ Мишел Гондри създаде филма „Пяната на дните” по романа на Борис Виан

БИБЛИОТЕКА ЛИК „Алегро Черковника” от Дьорд Фердинанди

ПОСЛЕДНА СТРАНИЦА „Гълъбите” от Дилян Еленков

2013

юни

■ ЛИК култура

юни

2013

Воугинг: 20 години по-късно Елегантни пози, луди състезания, свръхволтова денсмузика... 20 години след хита на Мадона Vogue воугингът е отново на върха... Обяснения на Хавиер НИНДЖА, найталантливия воугър днес, и на близкия до движението хореограф Дъг ЕЛКИНС.

Кадър от Pars is Burning

култура. Уили Нинджа, за когото първоначалният проект е бил предназначен, вече не е между живите, умрял е през 2006. Елкинс обаче успява да открие една нова перла: Хавиер Нинджа, възприемащ себе си като духовен син на Уили. Той е неустоим в тази класика. Виртуозни движения на ръцете, изумителна гъвкавост... Към които се добавя и едно друго предимство: умението да общува с публиката, което Хавиер владее до съвършество. Scott, Queen of Marys не е разказ за баловете въобще: звездата в него е един-единствен воугър, Уили, чиято роля изпълнява Хавиер. Въпреки това филмът

Дъг Елкинс

имата на 1993. По идея на Сали Съмър, специалистка по история на танците и единствения критик, проявил интерес към нюйоркския нощен ъндърграунд, първото издание на френския танцов фестивал Сюрен Сите Данс (Сюрен е западно предградие на Париж) програмира за финала Pars is Burning. Документалният филм на Джени Ливингстън от 1990 вече е минал през много фестивали и е носител на куп награди (от Сънданс, Берлин, Торонто...). Но малцина във Франция са гледали този апотеоз на воугинга, показващ света на баловете (balls), които през уикенда събират афроамериканци и латиноси в къщите (houses) с имена Нинджа или Сен Лоран. Черешката на тортата: Уили Нинджа, фантастичен танцьор, гениален имитатор на манекенски пози и жестове от кунг фу филми и един от героите на Pars is Burning, е поканен да представи филма в Сюрен. Уили е и звездата на Scott, Queen of Marys, който Дъг Елкинс, хореограф, дошъл от хип-хопа, снима през 1994. Двата филма документират края на този славен епизод от уличната градска култура, белязан от битки и съперничества между неговите основни фигури, повечето от които биват покосени от дрога и спин. Двайсет години по-късно Елкинс, вече утвърдил се като един от най-атрактивните хореографи отвъд Атлантика, се завръща към този вълшебен спектакъл. Римейкът на Scott, Queen of Marys е блицилюстрация на американския дух, експлозивна смес от хип-хоп, ирландски танци, почти класически балетни фигури и воугинг, навързани в едно с високоскоростна интелигентност в рамките на по-малко от един час. Оригиналният саундтрак на Мио Моралес прави останалото: редки са спектаклите, предизвикващи у публиката необузданото желание да затанцува, в случая това става моментално и навсякъде – в театъра, на сцената или на улицата. Истински химн на тялото и движението, събрал в едно класически танци и клубна

Уили Нинджа

Като достоен негов духовен син – „или по-точно дъщеря” – Хавиер постоянно засвидетелства почитта си към Уили. На ръката си е татуирал Music is my drug. DJ is my dealer. Но спомена за Уили Нинджа носи в сърцето си.

пресъздава съвършено атмосферата на онази сладка лудост. Този малък шедьовър на денскултурата, полят с модерен сос, беше показан на 21-то издание на фестивала Сюрен Сите Данс в края на януари, където Хавиер Нинджа предизвика небивал фурор. Нещо, напълно нормално за една истинска „кралица” на нощта! „Уили беше дете на улицата. Аз също идвам оттам. Повечето мои познати нямат представа какво е да си богат. Тези хлапета не знаят за какво става въпрос. Аз съм тук заради тях и други като тях. За да им попреча да затънат в дрогата и бандите – разказва Хавиер Нинджа

Хавиер Нинджа в римейка на Scott, Queen of Marys, photo Julieta Cervantes

пред Inrockuptibles. – Воугинг е много лично изживяване, фантастичен свят.” Дъг Елкинс продължава: „Този танц има два аспекта: физически (пърформанс) и социален. В САЩ на партитата на заможните класи, както и на университетските балове, начинът, по който танцуваш, е и начин да изразиш себе си пред света. Воугинг е същото с тази разлика, че неговите герои са бедни, гейове, травестити или чернокожи.” Без значение дали става въпрос за бал (така воугърите наричат сбирките, на които се състезават помежду си), или за представление – последователността на фигурите и по-специално работата с ръцете, които са като умножени и невероятно гъвкави, те кара да пренебрегнеш социалното измерение. Когато обаче Мадона създава световния си хит, придружен от онзи зрелищен лъскав клип, голямата публика всъщност забелязва единствено пламъка. Или по-точно пайетите. Малкълм Макларън, друг голям преследвач на тенденции, също създава една година по-рано Deep in Vogue – Уили Нинджа се появява в клипа към него. И за да бъде затворен кръгът, Хавиер Нинджа беше поканен от поп кралицата да >> 2013

юни

■ ЛИК култура

Началото

Vogue

Малкълм Макларън

юни

2013

Индианаполис, САЩ, 12 февруари 2012. Мадона излиза на сцената за полувремето на Супербоул, американското футболно събитие. Прозвучават първите тактове от Vogue, стар неин хит отпреди 20 години. Тогава, през 1990, поп дивата насочи прожекторите към ъндърграунда на нюйоркската клубна култура и един от нейните най-възбуждащи феномени – воугинга. За голямата публика това е откритие, за гей обществото – признание на един танц, зародил се в затвора Райкърс Айланд и прехвърлил се на травеститските балове в Харлем от 60-те години, върнали се на мода през 80-те. Това е времето, когато танцът е вдъхновен от модата, бизнеса и лукса (на първо място модната библия „Воуг”), на базата на които създава своя собствена граматика с характерни манекенски пози, съчетани с ъгловати, линейни и отсечени движения на тялото, ръцете и краката. Танцът се превръща в нещо като социален отдушник за гей обществата през 80-те години. На организираните от „къщите” (houses) и техните фенове балове (balls) присъстващите – главно чернокожи и латиноси – дефилират, преоблечени като жени. Избират се кралици, правят се състезания по танци, които са по-скоро жестоки денсбитки, в които оръжията са предизвикателно поведение, убийствени погледи, екстравагантен външен вид и манекенските пози, чрез които танцьорите искат да демонстрират своята женствена същност или пък лудост. Звездите на тези купони носят имената Уили Нинджа, Кевин Ейвиънс. Феноменът, превзел гей ъндърграунд сцената на Ню Йорк, оказва влияние върху поп индустрията и по-специално върху Мадона и Vogue. Впечатлен, Малкълм Макларън, бивш мениджър на „Секс Пистълс”, пръв яхва вълната през 1989 със заглавието си Deep in Vogue. Мадона е следваща с хита си Vogue през 1990. Воугингът предизвиква фурор в найкултовите дискотеки на града и по-специално в Саунд Фактори, където миксират диджей звездите Литъл Луи Вега и Джуниър Васкес. Така постепенно танцът, възникнал отначало като акт на самоутвърждаване, на гордост и търсене на идентичност, се смесва с хоп-хопа, R&B и дори с попа.

През март 1990 големият хит на Мадона Vogue предизвиква небивал фурор: клипът към него, великолепен и реализиран от тогава почти неизвестния бъдещ филмов режисьор Дейвид Финчър, показва звездата, заобиколена от невероятни танцьори. Мадона обаче рециклира – както обикновено обича да прави, – една тенденция

танцува по време на появата й на Супербоул през 2012. Така жанрът продължава да впръсква своята омайна хореографска отрова. Недотам мейнстрийм, какъвто е хип-хопът, той е част от течението, което в САЩ носи името ърбън денс и което включва елементи от хауса и брейк денса. „Баловете са нещо различно, участниците в тях не се нуждаят от външен свят, за да съществуват – казва Сали Съмър, авторка

на документалния филм Check Your Body at the Door, посветен на златния век на нюйорските хаус танцьори. Участие в него имат фигури като Уили Нинджа, Брамс „Браво” ЛаФортюн или Арчи Бърнет. – Нюйоркската сцена вече не е толкова луда, колкото преди двайсет години. Който наистина желае да усети този дух, трябва да отиде в Атланта, където съществува голяма чернокожа общност, или в Маями, където има много гейове.”

Срещите, макар и непостоянни, са истински моменти на побратимяване. „Съществува семейството, в което си се родил, и това, което си си избрал. Това е хаус – споделя Хавиер Нинджа, който, подобно на много други като него, е бил пропъден от къщи. – Баловете, клубовете, състезанията са нашият храм.” Най-важното не е да си тръгнеш оттам с не знам какво си отличие, а да докажеш, че си го заслужил. И че съществуваш.. „Има една категория, която е може би по-важна от останалите: Realness �� (автентичност) – потвърждава Дъг Елкинс. – Парадоксът е, че тя е стъпила върху илюзията. Но това е все същата голяма американска история, част от която е възможността да си избереш идентичност.” Този невероятно елегантен танц, дошъл от негърската и латино култура, е още един пример за присвояване от страна на доминиращия американски свят: „Навремето белите изкопираха от черните минстрел шоу и водевила. Малцинствата винаги са били ограбвани, отнема им се всичко стойностно. Така че в крайна сметка танцът е отвсякъде. Ние нямаме традиции, които да поддържаме живи, както европейците”, разсъждава Сали Съмър. Тя твърди, че днес курсовете по воугинг стават все по-популярни, особено сред американци от азиатски произход. Които изобщо не подозират, че жанрът, нашумял през 80-те, е бил създаден от гейове и травестити с тъмен цвят на кожата. Днес воугинг е нещо много повече от зрелищно състезание, каквото е бил навремето. „Той може да бъде разчленен, да се изучава”, твърди Елкинс, който проявява жив интерес към субкултурата на „ърбън танца” и виртуозно миксира всички тези градски стилове. Хавиер пък е фен на стила Боливуд. С което предизвиква възхищението на Михаил Баришников… „Ако някой иска да разбере нашия свят, трябва да знае, че всеки в него е едновременно участник и зрител. И не забравяйте никога, че вашето тяло е вашата сцена.” ■

Книгата на Шантал Рено

Картини от една дълга история Двайсет години по-късно воугингът за завръща, отново благодарение на Мадона, но преди всичко на една нова хаус сцена, вдъхновена от корените му, пише електронният сайт Telerama.fr.. Канадците от Azari & III, автори на една сексуално двойствена и сластна денсмузика, са нейните най-ярки представители. Друг знак за това е тройната компилация, публикувана от лейбъла Soul Jazz, както и една книга за воугинга, илюстрирана с великолепните фотографии на французойката Шантал Рено, направени в Ню Йорк между 1989 и 1992. Пристрастеният към клубната култура журналист Тим Лорънс написа предговора към нея: една дълга история на това толкова впечатляващо, но малко познато движение. Трудно ли е било да я разкаже? „Да, защото голяма част от фигурите на това движение, създателите на „къщите” и организаторите на баловете, бяха покосени от спин епидемията. Трябваше да се съберат разказите на хора, които са ги посещавали, или да се изровят стари интервюта от онова време...” Воугингът и хаус музиката са познати от началото на 80те. Заедно ли пораснаха тези две движения? „Убеден съм в това. Воугингът изплува в разгара на диско ерата. Затова Love is the message на MFSB се превърна в негов химн. Хаус музиката се появи по-късно. Някои воугъри я използваха за допълнение към своя стил, сещам се например за едно заглавие, The Ha Dance на Masters At Work. Успоредно с историята на воугинга се пише и тази на хипхопа и на брейка, станал впоследствие много по-популярен... „В САЩ винаги са били силно привлечени от мъжката култура, а брейкът определено е по-мъжествен от воугинга.” Малкълм Макларън, Мадона, Кевин Ейвиъс популяризират жанра с хитовете си. Защо обаче той не успява да се задържи задълго на сцената? „Малкълм Макларън не направи нищо друго, освен да сърфира върху това ъндърграунд движение, преди да се прехвърли на следващото, което да промотира. Мадона пък винаги е търсела млади продуценти и модни стилисти, които да й създадат нов имидж. Нейната артистична същност е оснавана върху идеята на промяната, затова беше повече от ясно, че тя няма да се задържи на воугинга за повече от една песен и едно турне. Кевин Ейвиънс (прочут като �� воугинг�� кралица) беше по-упорит, защото беше част от тази култура, но пък танцьорите не пожелаха да останат вечно с песните, в които се говори за воугинг. Просто нещата се изхабиха... Какво е мястото на воугинга днес? „Има една доста представителна ъндърграунд сцена в Ню Йорк, но тя няма онова признание, което имаше движението от времето, когато Малкълм Макларън и Мадона се потопиха в него в края на 80-те и началото на 90-те.” 2013

юни

Аскеер 2013:

Шекспир или документален театър? Дали е по-достойно да спечели „Хамлет” на Явор Гърдев от Народния театър, или пък „Майките” на Неда Соколовска в Червената къща, където показва своите спектакли Студиото за документалeн театър Vox populi? Разбира се, не това е било питането, пред което са се изправили членовете на журито, избиращи носителите на Аскеер 2013. Най-малкото защото във всяка категория опциите са три, а дилемата „Шекспирова драматургия или автентични интервюта” потъва като литературен повод за артистичните постижения на отделните творци на спектакъла. Коментаторите се мъчат да извлекат тенденции от разнородната продукция на родния ни театър през годината, а задачата на номиниращите и награждаващи комисии към Академия „Аскеер” е била да забележи и открои ценното от сезона без оглед на по-глобалните концепции. Въпреки това двете отличителни линии, с които ще запомним сезона, се отляха в 8

юни

2013

предложенията и се сблъскаха за призовете. Шекспир убедително спечели с пет награди от шестте си номинации пред другата червена нишка на театралната година – документалния театър (а той заслужава отделен текст). „Хамлет” в Народния препотвърди хегемонията си от наградите Икар на Съюза на артистите и получи призовете за най-добър спектакъл, за режисура, за главна мъжка роля и за сценография, а „Ричард ІІІ” на Теди Москов в Народния взе Аскеера за музиката на Антоний Дончев. В добавка извънреден почетен Аскеер 2013 бе присъден на проф. Александър Шурбанов за новите му преводи на „четирите високи трагедии на Шекспир”, между които е и този, ползван от Явор Гърдев за неговия прочит. Така предварително обявеният Шекспиров сезон на българския театър бе увенчан с гилдийните награди, макар и само чрез най-ярката от многото постановки през изтеклата година. Другата не толкова

Леонид Йовчев като Хамлет

Щастливата усмивка на Явор Гърдев

■ ЛИК акцент на месеца

официална и кампанийна посока, тази на автентичния доументален текст, остана в сянката на вечните слова на страдфордския класик, въпреки социалните и политически катаклизми, разтърсили България междувременно. Бихме сгрешили обаче, ако направим извода, че българският театър предпочита да остане в собствената си кула на чистото изкуство, да се самонаграждава с консервативни отличия и да премира исторически продукции. Всъщност Шекспировият сезон започна още с постановките на „Зимна приказка” на Марагарита Младенова и пост Хамлетовата пиеса на Иван Добчев и Георги Тенев „Завръщане във Витенберг” в „Сфумато”, както и с McBeth на Теди Москов в Младежкия театър – всичките номинирани и наградени с Икари и Аскеери на предишни церемонии. Вълната продължи и в другите театри начело с Народния, но няма нищо общо с казионното честване на кръгли годишнини или

персонаж. Интелектуалният вътрешен монолог на скептичния и самоироничен европеец едновременно играе отчуждаваща роля като зонговете ала Брехт в спектакъла, а в същото време е мост за зрителя, който може да се доближи и влезе в наглед далечните и частни драми само през по-общата гледна точка на съвременния градски човек. Дали заради лошия старт на постановката през декември, когато излезе на сцената на „Сфумато” незавършен, или за да не дублират Икара му за най-добър спектакъл, Аскеер го номинира само за музиката на Асен Аврамов. Един глас пък не е достигнал на „Медея – майка ми”, за да влезе между трите номинации за драматургичен текст. Вместо него, наред с „Хамлет” и носталгично-горчивоизповедния спектакъл „Търси се стар клоун” на тримата ветерани Марин Янев, Стефан Мавродиев и Илия Добрев, застана „Майките” под режису-

нови български пиеси. Първият опус на Vox populi „Невидими 1”, посветен на хората с физически увреждания, си остана невидим за театралите, също както и „вносната” документална пиеса „Заполярная правда” на Юрий Клавдиев, събрала думите на болни от СПИН от руския град Нурилск, по която германският режисьор Георг Жено е направил изключителен пърформанс пак в Червената къща. Доколкото е имало състезание между „Хамлет” и „Майките” за най-добър спектакъл и режисура, изборът изглеждаше предрешен. Наградите могат да се видят и като поредна победа на институционалния театър над независимите формации, на големите супрпродукции над малките представления със скромни бюджети, на центъра над периферията. Струва ми се обаче, че след като всичките 24 номинирани за Аскеер 2013 спектакъла не представляват и 10% от годишната продукция на бъл-

със синдрома на българските продуценти (във всички области) да копират конкурентите си, симулирайки повърхностни моди. Нито пък режисьорите търсиха в Шекспировите сюжети бягство от безперспективната ни действителност в едно отдалечено театрално минало. Напротив, чрез пиесите на ангийския класик за властта българският театър показа философските, екзистенциалните и моралните кризи като продукт на политическия и етически разпад на обществото ни. В „Хамлет” на Гърдев отчуждението и нежеланието на едно поколение да влзе в света на родителите/управляващите не успява да го спаси от работещата политическа машина – тя премазва и вече деформираните, които я обслужват, и отвратените, които се опитват да й убягнат. В предишната му мащабна постановка на голямата сцена на Народния театър преди седем години крахът на Наум Шопов като престарелия крал Лир бе песимистична житейска равносметка, а прелитащият от „Хамлет” лайтмотив на „разглобения век” се успокояваше меланхолично с циклите на слънчевите затъмнения, в които човечеството периодично привижда знак за апокалипсис. Сега младият Хамлет на Леонид Йовчев мъчително се съпротивлява на „жребия си клет” да подрежда света, но не му е позволено, както на Лаерт, да метне раницата си на гръб и да отпраши към Франция. В другия край на драматургичния спектър е влечението на сцената към интервюто като основа за спектакъл. Посоката се прояви ясно през този сезон още преди закъснялото решение на медиите да дадат думата на „гласа на улицата”. Масовите протести в края на зимата обаче сякаш санкционираха интуицията на театъра да използва директно пряката реч на днешните българи, за да разкодира чрез нея усещанията, настроенията, мислите и проблемите, които терзаят публиката, да ги подреди, свърже, да потърси общия им корен, демонстрирайки аналитичната сила на театралното представление, толкова необходима за болезнено отсътващата ни саморефлексия. Достоен съперник на „Хамлет” за Аскеера за най-добър спектакъл между постановките, ползващи документален материал, щеше да е „Медея – майка ми” на Иван Добчев и Маргарита Младенова в съавторство с поета Стефан Иванов. В него интервютата с бивши възпитаници на домове за изоставени деца са композирани в сюжетна рамка и коментирани от авторски текст на външен за контекста

„Майките”,

рата на Неда Соколовска. Необяснимо е защо Академията е избрала найтривиалния като тема на изследване и незабележим като актьорско присъствие от трите пърформанса на Vox populi, с които новата група съмишленици заяви сериозните си намерения в документалния театър за пръв път през тази година. „Етнографското” им представление за родопчаните „Яце форкаш” спечели Икар за драматургия, но Аскеер (според мен с право) не включи доста произволния монтаж от интервюта, прикрепени с лични изповеди на изпълнителите, в списъка си с 25-те поставени през този сезон

гарския театър, а останалите над 90% изобилстват от друг вид цели, задачи и стратегии за привличане на публика в салоните, по-скоро представленията, които произвеждат смисъл, като цяло са маргинализирани в актуалния контекст. Междувременно очакваме да видим „Хамлет” на турне във Варна през юни, когато по думите на Явор Гърдев спектакълът ще бъде „съблечен” от впечатляващата си сценография и тежката театрална машинария, оставайки само „по актьори”. Като в „бедния театър” по Гротовски. ■ Асен КОНСТАНТИНОВ 2013

юни

■ ЛИК акцент на месеца

Нощи, в които градовете Слушам как нобелистът Марио Варгас Льоса убеждава събралите се в аулата на университета, че „четенето на добра литература е важно, защото ни напомня, че има общност от човешки същества, към която принадлежим“. И си мисля как видях това с очите си точно преди два дни по улиците на София. В топлата вечер хора бързаха, но не за вкъщи, не на купон… Въоръжени с нестандартни карти на града с означени места по кьошета и улички, те имаха вид на „нещотърсачи“ от позабравените детски игри. Включвам се в приключението, обявено като

Нощ на литературата

В чайна, придала аюрведически дух на тухлените стени на стара софийска фабрика на „Бенковска“, Деси Стойчева и дъщеря й Алиса, влезли по идея на Британския съвет в кожите на майка и дъщеря от „Последният от Хаусманови“ на Стивън Бересфърд, са се впуснали в темпераментен диалог, думичките за който е намерила на български Аглика Маркова. Недалеч, в декадентската атмосфера на бар „ДаДа“ съпровод на китара подчертава римите на Влада Урошевич, наричан от Левчев „един от последните чудотворци в световното царство на поезията“, преведени от Роман Кисьов и изпълнени от Иван Калошев. На сто стъпки в градинката зад Руската църква край паметника на Пушкин звучат стихове на млади руски поети в изпълнение на превелите ги Румен

юни май

2013

Шомов, Светослав Нахум и Петко Недялков. В уютно ъгълче на салона на Чешкия център в топлата светлина на настолна лампа топлият глас на Ицко Финци увлича събралите се с хумора на „Отпътувалата любов“ на Зденек Сверак, за да ги пренесе сред скритите в облаци кули на Пражкия храд, и на хората някак не им се тръгва, след като в последните редове „ниското налягане се отмести и японците дигитално си откраднаха паметника и си го отнесоха за вкъщи“. В патиото на френската медиатека на фона на ромона на шадравана доминира „Гастрономическият разум“ на френския философ Мишел Онфре: Лайбниц обяснява теорията за мехурчетата на Дом Периньон с гласа на Александра Гюзелева. В писмовния салон на Централната поща все още потраква печатът на гише 38, а Явор Бахаров пренася насъбралите се в „Небето под Берлин“ от Рудиш. В подлеза пред университета Филип Трифонов чете „Врач“ от Ришави. В тишината на двора на Алма Матер звучи: „…и кога се чуло и видяло университетски професор да загуби контрол…“ – откъс от „Виенско колело“ на Клеменс Зец (спряган като наследник на Кафка), избор на Гьоте институт в прочит на Веско Мезеклиев. От седем години насам все повече градове на Стария континент се включват в Нощта на литературата. У нас това е второто й издание. Този път и съвременни български поети четоха свои стихове в книжарницата „Клет-

ка за птици“ под егидата на сдружение „София: Поетики“. В дъното на заговора е Чешкият център, въвлякъл в начинанието културните представителства на европейските страни.

Две майски нощи, в които градовете в България излязоха от привичния си ритъм, стъпките на хората по улиците се отклониха от всекидневните маршрути и барометърът показа необичаен рекорд на добро настроение в резултат на не толкова масов напоследък тоник – културата, преценява Вера ГЕНОВА.

Опашка за култура… пред Археологическия музей

Нощта на книгите… В чайната се чете „Последният от Хаусманови“ на Стивън Бересфърд…

Бар „ДаДа“ – в настроение за поезия…

В Чешкия център – топлият глас на Ицко Финци в топлата светлина на настолна лампа…

Формулата се оказва успешна: тук е и предизвикателството на намирането, и тръпката от нестандартното занимание, и разпаленото от чутия откъс любопитство, и наградата за събраните печати – истинска книга… София чете! Предполагам, че в не по-малко празнична атмосфера „четоха“ и Варна и Бургас, Пловдив, Велико Търново и Плевен, Русе, Габрово, Шумен и Перник. А три дни по-късно над градовете на континента се спусна

Европейската нощ на музеите

Отново я преживявам в София. Започвам от Градската художествена галерия, където на фона на страховити образи от проекта „Горгони в депото“ 15-те самураи, както наричат с любов в Япония ансамбъла „Софийски солисти“, повдигат духа с Бах и Хендел, адажиото на Корели и „Годишните времена“ на Вивалди, а накрая показват как звучат песните на бийтълсите в изпълнение на един класически оркестър. В съседния салон потъвам в магия от светлина сред изящ-

не спят ните фантазии от хартия, събрани за биеналето на хартиеното изкуство. Селекцията наистина е под наслов „Послания от светлина“ и включва автори от Япония и Корея до Австрия и Австралия – тежката артилерия на ефирното хартиено изкуство. А в Градската градина лятната вечер е набрала скорост: на зелената морава са се разположили живописно компании – все едно някой е мултиплицирал с вариации сцената от „Закуска на тревата”. Настроението искри. Едни с решителен вид и бърза крачка са се впуснали да съберат 20 печата от музеи и галерии, за да получат за награда обещаната от Vivacom флашка. Други са се насочили към заинтригували ги изложби или пърформанси. Трети просто са излезли да попият от настроението на майската вечер с вкус на изкуство. Пред криптата на „Александър Невски“ се е извила опашка – много са желаещите да видят новите попълнения в колекцията от икони и църковна утвар. Момченце с бяла риза и папийонка излиза със сериозен вид, оценило важността на момента. Хартиеният Артфест е превзел и залата на Художествената академия: ренесансови костюми, яки, криле показват студенти от класа „Мода”.

екран, все едно от птичи поглед, се разгъва дигитална възстановка на стара Сердика. Специално за тази нощ е подготвена изненада: какво са имали на трапезата си преди 2000 години римляните. Малко преди полунощ пред музея на Вапцаров още има движение – български поети и журналисти четат свои стихове. Къщата на Яворов, уви, този път не фигурира на картите. А В бившия дворец картините на Георги Баев будят мечтание за море с дълбочината на синята му палитра. Малките танцьорки от студио Vaya тъкмо са приключили изпълнението си и се оглеждат, щастливи, в сияещата с нова позлата и огледала Бална зала. Блясъкът като че прониква в съседния салон и играе върху портретите на дами от висшето ни общество в началото на отминалия век. Топлата майска вечер сияе с милион усмивки. Цели семейства са тръгнали като на празник. Носи се ухание на цъфнал бъз. Лястовици се стрелкат над покривите в лъчите на залязващото слънце. Е, можеше жълтите павета да се опразнят от коли за пълно щастие… Бива ли найцентралният площад на столицата да бъде паркинг? Няма да успея да стигна до Историческия музей в Бояна. За някой друг ден ще остане и ули-

В двора на университета

Хартиеният Артфест е превзел и залата на Художествената академия: ренесансови костюми, яки, криле показват студенти от класа „Мода“

Малките танцьорки от студио Vaya събраха голяма публика в обновената Бална зала на двореца

ца „Цар Самуил“, превърналата се, казват, в улица на галериите. Пред Археологическия хора стоят търпеливо, за да видят Вълчитрънското златно съкровище, маската на Терес, главата на Севт �� III�� – отблясъци от загадъчното време на траките. На

само преди година по стълбите към втория етаж, където поетът е живял с Лора, в мъждукащата светлина на поставените на всяко стъпало свещички стояха млади хора, говорейки шепнешком в желание да не нарушат магията на проникване в миналото. Предстои неясно преустройство на сградата под претекст на наложителния ремонт и ме е страх да си помисля как ще изглежда след него този скъп спомен от историята на София. Ще го има ли изобщо? Ще остане ли тук духът на Яворов? Пак се сещам за Льоса: „Капитализмът задвижва механизми, които отприщват огромна творческа енергия и могат да създадат чудеса, но опасността е в голямата пропаст, която дели богатите от другите. Спасението е в културата: тук капиталът може да отговори на очакванията на хората.“ Дано. В галерия „Изток–Запад“, настанила се в запазена от стара София сграда на ъгъла на „Раковска“ и „Московска“, студенти от класа на Андрей Даниел са окачили свои творби. Харесвам тази до входа: картата на света с опънати между градове и континенти метри и заглавие „Близо. По-близо. Заедно.“ ■ 2013

юни

■ ЛИК акцент на месеца Изложбата „Горгони в депото или Апокалипсис сега” в Софийска градска художествена галерия (от 30 април до 2 юни 2013), видяна от Демна ДИМИТРОВА и Елина СОТИРОВА. „Земята е плоска, всяко дете го знае много добре – има ръб и зад този ръб дебнат животни, пълни с очи.” Ани Васева Това е третата изложба от проекта „Другото око” по идея на куратора Мария Василева. Нейни куратори са Ани Васева (театрален режисьор), Боряна Росса (художник) и Моника Вакарелова (културолог). Предишните две издания бяха „Художник в депото” (2010) на Лъчезар Бояджиев и „По никое време” с куратор философът Боян Манчев. „Другото око” е колажно око. Благодарение на това, че е друго, му е „позволено” да действа различно, според вижданията си. Затова то може да наложи полумрак в галерията, да създава интензивни натрупвания на смисли, ползвайки и свързвайки „откритото” в депото галерия – застинали, съхранявани, пазени, колекционирани, заклещени призрачни, силуетни, чудовищни, безформени, нечовешки образи – вкаменените в скулптурна завършеност трофеи на горгоните. Между мисленето за вкаменяващия поглед на горгоните в текста към каталога на трите кураторки се промъква и идеята как те обединяват погледа си по „обърнато” подобие на сестрите на горгоните – граи, които непрестанно прехвърляли една на друга единственото си око и един зъб. Нищо не можело да убегне на окото, а зъбът можел да разкъса всеки човек. Зъбът трябва да е защитавал окото, защото граите били безсмъртни. Окото тук обаче е отделено от зъба и остава уязвимо. Захвърлено в света на образи, беззъбото око попада в странен порядък от изображения – страшни, пусти, изоставени, пълни с чудовища и същества. Сглобените, наситени смислови конструкции са притихнали в своята образност, застинали са в пика на движението, 12

юни

2013

изпълващи пространството с очи, с погледи, втренчени вътре в самата изложба. „Напрежение с неясен източник” (А. Васева) е т(р) айното усещане, което пълзи из цялата изложба. Особена заплаха наднича от притихналите образи на празни, лишени от човешко присъствие пейзажи („Трансплантация – Стъкленият кей”, В. Симитчиев, „Пейзаж с къща”, М. Маринов), от нощта, от тъмното („Нощен пейзаж”, Р. Гарашов, „Спомен”, Г. Баев, „Нощ – роден нефт”, Хр. Кръстев), от погледите на децата, от застиналите чудовищни изображения, от внезапно скованата динамика на животните. Недиректната апокалиптична представа в работите на Боряна Росса и Олег Мавроматти „Робот, революция, онанизъм!”, „Апокалипсис сега” на Георги Баев или „Бомбардирана София” на Цанко Лавренов провокират тази тревожност, те по-скоро я допълват. Напрежението се провира в страшната прикованост на образите, залепнали в своите (не)движения за плоски повърхности – вписани завинаги там. Отвъд релефа, зад него, в образите с „двойно дъно” (А. Васева и М. Вакарелова), зад ръба на света – такъв е модусът на гледане. Не отстранен, а неистово тихо извличащ напрежението, което „идва от „основата” на изображението, без да е изписано на повърхността му” (М. Вакарелова). Константната заплаха, чувството за нея може да ужаси, да подлуди, защото апокалипсисът е перманентен (А. Васева), защото той е почти безшумен, защото там е пусто, изоставено, защото човешкото е заличено и лъжливо напомня за себе си чрез призрачни тела и кухи страшни погледи („Квартално кино”, Ал. Жендов). Присъствието, остатъците от човешко са или безлицеви („Годеницата на Посейдон”, Андрей Лекарски), или са неясни силуети, сякаш пространството е „де-

Апокалип

разказани з корирано” с подобия на хора („Париж”, П. Георгиев, „София, монотопия”, П. Балкански), или човешкото е само евентуална преходна форма, преди съвкупността от образи да нахлуе изцяло там, където са останали само същества, чудовища и деца („Един мой сън или опит за летене”, Николай Майсторов, „Композиция III”, Едмонд Демирджиян, „Изповед”, Станислав Памукчиев). Детският образ настоява за своето място в пространството на изложбата. Детето на апокалипсиса е вечното дете. Не му се пораства, то или е видяло разрухата, или тепърва ще я създаде. Има армия от чудовища и животни, то е получудовищно създание, което се разполага комфортно в останките от цивилизацията, в нищото. Наслаждава се на пустошта, защото самото то е празнота. Не се страхува от извергите, с които се обгражда, защото са сходни в природата си. Секс, насилие, апокалипсис и чудовища са вкаменени от погледа на горгоните, за да направят видим един свят на краищата и началата, Апокалипсис с happy ending. Пространството

псиси,

за деца

на галерията предлага особено пътуване на порастването и смаляването. „Алиси в страната на очите” (А. Васева) се смаляват и уголемяват в търсене на своя реален размер в апокалиптично измерение. Някои от творбите дават конкретен императив за действие като „Изпий ме” на Стефания Батоева. Стоманената кутия не обещава порастване или смаляване, само предполага трансформация, подобна на Алисината, и възможността да те направи твърде малък или твърде голям за пространството, в което се намираш. Израстването е трудно в апокалиптично време. Неговата застиналост не е толерантна към промените. „Детска фигура” на Иван Русев е детето, повито така, че да не може да порасне, без да сгърчи и изроди тялото си. Повоите на едно вечно и мъчително детство превръщат фигурата в нечовешка форма на неосъществения растеж. Напрежението между дете и възрастен се изостря пред настоятелните детски погледи. То се превръща в конфликт между мъжко и женско, човешко и чудовищно. Детските глави (�� „Детска главичка” – Николай Шмиргела, „Детска глава” – Вергил Павлов) наблюдават от позиция, отвъд тази на възрастта. В тях няма присъщата на детството от рекламите невинност и безгрижност. Вкаменени от горгоната в момента на своето нетипично

детство, те на свой ред петрифицират наблюдателя с ужасяващия си настойчив поглед. Осъществяват насилие над него с парадоксално безоко гледане („Сестри”�� на �� Стефан Гацев). Разбирането на детето като празнота, като предусещане за бъдещо превръщане в нещо дава свобода за експлоатация на този образ и изпълването му с безкрайни смислови съдържания. Погледът и отношението са тези, които превръщат обекта в дете. Неговата другост провокира желанието. Желание, удоволствие, секс, власт и насилие са част от тематичното ядро на апокалиптичната експозиция. Като елементи на една жестока детска игра с неочакван край. В нея има роли, които се разменят, разбъркват, но неизменно има печелещи и губещи. Празните детски погледи от едната стена на галерията са вперени в цикъла „Добрата, лошата и грозният” на Боряна Росса и този на Иван Мудов и Десислава Димова Still life, разположени на отсрещната стена. Сексуално-агресивните сцени провокират ролевите принципи на играта, като смесват желание, насилие и удоволствие. Все елементи, които присъстват в различна степен и в същинската детска игра, а в тази на апокалиптичните деца от изложбата – съвсем експлицитно. Те имат особени занимания с обектите на своето внимание. Малко момиченце с пророчески жест и невиждащи очи стои пред детска рисунка върху стъкло („Празник – Асамблея”, Маргарита Пуева). Отчуждено от рисунката, то по-скоро гледа през нея, отвъд, в това, което тя се опитва да скрие. Друго дете си играе с конче („Момиче с кон”, Емил Попов), което всъщност представлява само изродената глава на животното. Детето също е не по-малко деформирано в тази плашеща зрителя игра. „Певица” на Бинка Вазова също става

част от тревожното преобръщане на детските занимания и от пеещо момиче става участник в странен ритуал, в който ликът се изкривява в превръщане не толкова във възрастен, колкото в чудовищна женска гримаса. Детските игри и тези за възрастни престават да се различават. „Войната на малките момиченца” на Ани Васева заиграва с медийно конструирания образ на сладкото малко момиченце, като го въоръжава с тухли, бирени бутилки и го „мобилизира” в една игра на еротика и насилие. Въпреки агресията в сцените от цикъла фотографии сякаш остава едно закачливо намигване – все пак всички момиченца си скубят косите, независимо дали са малки, или „малки”. Детето е мощен източник на натрапчивото безпокойство, вписано в цялата образност. Това неясно напрежение в много по-голяма степен е породено от липси, от отсъствия на човешко, на познато. Изображенията са застинали, вкаменени в нещо като неподвижното-неясно-кога. Времето няма място тук, защото то отсъства. „Времето преди началото и след края на света – което е едно и също време”, (А. Васева) е конституирано чрез места, картини, без човешко присъствие, силуети, деца, погледи, разпадащи се фигури, аморфни тела, чудовища, животни. Всички те са застинали в своята другост, двойственост, в своето повторение. Ани Васева и Моника Вакарелова мислят апокалипсиса в множествено число, aпокалипсиса не като унищожително еднократно събитие, а повтарящо се или още по-заплашително – постоянно. Образите са застинали в мига на разпада, но нищо не го предшества и не следва от него. В крайна сметка остава само допускането, че има възможност след него да започне изграждане. (Необяснимо – това също е тревожно.)

2013

юни

■ ЛИК медии и Тома Бернс пък го определят като плодотворна парадигма. Под „нова алгоритмична управляемост” те разбират една тенденция на властта – била тя политическа или икономическа: вече да се стреми да контролира не пространството и нашите физически тела, а времето и нашите цифрови двойници. Нашето поведение в Мрежата – веднъж запомнено, свързано и интерпретирано – очертава едно цифрово същество и въпросът е неговите постъпки и действия да се предвидят било заради маркетинга, било за сигурността. Предложението за наказателно преследване на всеки, който посещава често и редовно сайтове в интернет, възхваляващи тероризма, или изпращането на реклама за уикенд в луксозен хотел в Лондон на някого, който е качил коментар във форум, посветен на джиповете Хамър, се подчинява на една и съща логика. Според нея ние се свеждаме до статистическите комбинации на нашите навици. Това несъмнено е най-голямата илюзия, поднесена от тези много научни вярвания.

Добре дошли в утрешния свят Анализирано и представено в алгоритми, нашето поведение в Мрежата ни рисува като напълно предвидими същества. Това е манна за рекламните агенции и за полицията. Трябва ли да се отнасяме с подозрение към тези нови статистически вярвания? Коментар на френски медии оносно тези и други следствия от цифровата култура. Ще продължим ли да се подиграваме на гадателите и астролозите, които имат претенцията да предсказват бъдещето ни? По неочакван начин новите технологии съживяват тази стара амбиция, като мобилизират последните научни постижения. Техните инструменти са гигантските бази данни, огромната изчислителна мощ, сложните алгоритми. А областите на приложение са най-разнообразни. Знае се, че анализът на търсенията в Гугъл вече позволи да се прогнозира разпространението на някои епидемии много поточно, отколкото направените предвиждания от национални и международни институти. Американската полиция използва в някои градове статистиките за извършените престъпления (обири, кражби на коли), за да открои повторенията (крадците, които правят успешни удари, са склонни да предприемат нови опити в същия квартал, в същия час с интервал от три-четири дни), и създава модели, които 14

юни

2013

показват местата, където патрулните коли имат най-голям шанс да попаднат на свои „клиенти”. Неотдавнашно проучване показа, че може да се предвиди продължителността на една любовна връзка, като се анализират репликите, разменени в Мрежата от участниците по време на свалката. Напоследък психолозите успяха да свържат нашето поведение онлайн (честота на изпращане на имейли, участия в чатове, продължителност на присъствие в посещаваните сайтове) с депресията. Анализът на поведението дава възможност да се открият склонности към депресия още преди да се усетят симптомите на болестта. Любов, болест, престъпност следователно изглеждат предвидими благодарение на машините и на изобретателността на онези, които ги програмират. Рекламният бизнес потрива ръце: да предвидиш реакциите на интернет потребителите означава да можеш да им продадеш онова, което желаят, още преди да го пожелаят – всяка следа, която оставяме във Фейсбук, Гугъл и продуктите на Амазон, служи за това. Някои са обезпокоени. В „Общество на предвиждането” есеистът Ерик Саден вижда в това тревожен симптом на времето след 11 септември. В статия в списание „Мюлтитюд” белгийските университетски преподаватели Антоанет Рувро

Трансмедийната ера

Скоро ще стартира сайт, посветен на пиесата „Театър без животни” от Жан-Мишел Риб, който ще предлага повторения и пряко проследяване на спектакъла

Интернет коренно промени начина, по който се разказват истории по телевизията. Качени в социалните мрежи или на мобилните телефони, те вече не зависят от малкия екран и стават интерактивни А това е една вълнуваща революция. Заниманията на�� главните �� действащи лица в нея са трудни за произнасяне: „story архитекти”, „дизайнери на наратива“, „трансмедийни девелопъри”... Нейсе. Главното е другаде, а революцията вече е в ход: добре дошли в трансмедийната ера – един нов начин на писане и изживяване на историите, за който интернет открива необятни хоризонти. Телезрителят става участник в онова, което гледа. Отнася се за всички области: игралното, документалното кино, видеоигрите. За аудио-визуалната индустрия въпросът е да не пропусне шанса си. Франс Телевизион, Арте, Оранж, Канал + всяка година инвестират милиони евро, за да развиват тези проекти от нов вид, убедени, че бъдещето

на развлечението ще е трансмедиа. А това поставя редица въпроси. Какво точно се нарича трансмедиа? Това са истории, написани едновременно по няколко медии: телевизията, социалните мрежи, мобилния телефон... Едно кликване с мишката и е възможно да изберете персонажа, който ще разкаже историята; едно движение на пръста по тактилния екран и се появява полицейско разследване, в което всеки може да пипне виновника; няколко удара по клавиатурата и вече е възможно да се монтира филм, да се даде становище по обществена тема, да се спори със сценаристите на сериал, да се избират актьорите... Най-шантавите проекти вече са в папките. „Единственият общ знаменател, обяснява Борис Разон, отговарящ за пула „Нови сценарии” във Франс Телевизион, е промяната на ролята на телевизионния зрител. От пасивен той става активен участник.” Онези, които са най-навътре в темата, вече не говорят за телезрител, а за потребител, не за история, а за преживяване, не за масова медиа, а за общностна медиа. „Трансмедиаторите” са като пионерите, поели през 1849 към американския Запад – територии, които да разорат и където може би да открият злато. „Опияняващо е – казва Александр Браше, продуцент в компанията Упиан, специализирана в уеб-документалистика. – За всеки автор, сценарист или журналист разработваме различни интерфейси, подходящи за тяхната история. Всичко трябва да се измисли.” Като него са мнозина – около четирийсетте, – които говорят за интернет като за „пространство на взискателността и на качеството”. Движеща сила на този малък утопичен свят е една цифра: почти 75% от интернет потребителите използват втори екран, когато гледат телевизия. „Този нов начин на използване се разви по-бързо,

Канал + ще стартира трансмедийната си система с втория сезон на сериала „Призраци”

отколкото способността ни да разказваме истории – обяснява Борис Разон. – Оценката за големите канали ще е според способността им да се адаптират.” В момент, когато публиката се разлива по безброй канали, облогът е огромен. Франс Телевизион побърза да създаде пул „Нови сценарии” с годишен бюджет от 4 милиона евро и екип от 12 души. За момента не се предвижда възвръщаемост на инвестицията. Ала всички са сигурни: до десет години трансмедиа ще е господстващият модел развлечение. А за момента? Точно тук нещата се усложняват. За да може да се следи една трансмедийна история, е необходима магистратура за Туитър, докторат по приложни видеоигри и бакалавърска степен по съвременна история на интернет. За човек, роден преди 1993, това е потискащо и губи време. „Нашата публика се състои от интернет потребители, фенове на вече съществуващи съдържания – обяснява Фабиен Фурке от Канал+.�� – Предлаганият свят трябва да е познат; в противен случай няма да бъде приет.” За сериала „Призраци” Канал + чака втория сезон, за да стартира трансмедийната си система. „Единственият начин да успеем засега е да експериментираме възможно наймного”, признава Борис Разон.

Влезте в играта

Франс Телевизион: Най-последната история се нарича „Краят”. С три клика можеш сам да композираш филм, създаден от Летисия Масон на тема обещание, като избереш своите предпочитани теми. Скоро ще бъде активиран интернет сайт, посветен на пиесата „Театър без животни” от Жан-Мишел Риб. Той предлага повторения и пряко проследяване на спектакъла от кулисите на парижкия театър „Рон-Поан”. Арте: Брюксел бизнес онлайн дава

възможност на интернет потребителите да влязат в кожата на европейски депутат. В дневния ред: проектозакон, подготовка на бюджети, дебати с гадни лобисти. Докато сериалът „Спиралата” предлага на интернет потребителите да намерят откраднати картини. Канал+: Преди излъчване на епизодите от сериала „Брако” има интерактивни игри с неговите герои.

Феновете се намесват

Разочаровани сте от „24 часа”?�� Ня�� мате търпение да видите продължението на „Игра на тронове”? Искате още след последната страница на „Милениум”? Феновете намериха разрешение: продължават, допълват или коригират писмено предпочитания си филм. Появили се в САЩ, фенфикшъните никнат като гъби в Мрежата от близо двайсет години. Сериали, романи, филми, анимации, комикси и видеоигри се преработват от онези, които са ги гледали със затаен дъх в продължение на месеци. На сайта Fanfiction.net 21 000 текста са посветени на „Д-р Хаус”, 30 000 на „Междузвездни войни” и 207 000 на сагата „Здрач”. След като заразата вече е влязла в кръвта ви, трябва да познавате всички форми: драма, фентази, романс, авантюра, хорър. Разказите са класирани и според формата им: sequel (продължение), prequel (пролог), spin-off (заимстващ измисления свят на базисен опус), crossover (смесица от няколко истории) и т.н. И продуцентите на някои сериали също си позволяват волности: „Американските продуцентски компании вече смесват епизоди от сериалите, събития, герои и т.н.” – отбелязва социологът Себастиен Франсоа, автор на две книги за фенфикшъните. Във форумите се е организирала истинска мрежа за четене, препрочитане и корекция, публикации и критики. Всеки автор има четец, който го напътства през цялото време на писането. След публикуване идва ред на коментарите, които редакторът чака с нетърпение. Един ден някои от техните автори – мнозинството са жени – се надяват да бъдат публикувани. Такъв е случаят с Франсоаз Сесил Дюкен, на 24 години, чийто роман „Четворно убийство на улица „Морг” б�� e�� издаден, след като авторката чиракува във форумите на феновете на Дж. К. Роулинг. Точно в тези блогове в желанието си да пренапише „Здрач” Е. Л. Джеймс качи онова, което се превърна в бестселъра „Петдесет нюанса сиво”. Дали британската авторка няма да прочете скоро фенфикшъна на собствения си роман? ■ 2013

юни

■ ЛИК особен поглед

Относно твърденията, че умението да пишем на ръка става излишно, а обучението му – загуба на време. американски щати се канят да въвеждат децата в Word, вместо да ги учат да изписват буквите…

Разбира се, все още се пише. Дори много, но все по-малко на хартия. Нека се запитаме какво сме надраскали върху хартия през последните дни освен няколко набързо съставени списъчета за пазаруването (макар едно приложение за смартфон да върши по-добра работа), малки бележки, лепнати на хладилника, за да си припомним това или онова, и от време на време някое писмо (�� макар електронната поща да гарантира освен незабавно изпращане и по-лесно четене и спестява купуването на пощенска марка и плик и отиването до пощенската кутия)? При подобно допитване във Великобритания 40% от гражданите заявяват, че не са писали на ръка от шест месеца. Изтъквайки закърнялата му употреба, някои прагматични

юни

2013

Сбогом, ръкописи? люде стигат до заключението, че вече няма никаква полза човек да усвоява писането на ръка. В САЩ 45 щата се готвят да го направят свободно избираем предмет още през 2014 г. ...и препоръчват децата да учат Word, а не безнадеждно старомодното изписване на думи от слети букви. За някои тази перспектива е стряскаща. Но веднъж поставен, проблемът заслужава да бъде проучен, както прави списание Point. Оказва се, че гробокопачите на ръкописното

разполагат с няколко убедителни аргумента. Първо, смъртната опасност. Седем хиляди американски граждани са изложени на опасността да загубят живота си, тъй като няма да могат да прочетат или разчетат надрасканата от техния лекар рецепта. Малко трудно е за вярване, но акцентирането върху невинните жертви, посечени от писалката на олтара на хартията, помага да се печелят точки. Второ, сравнението. Да се научиш да яздиш е било векове наред необходимост. Днес ездата е елегантен спорт, който помага за стягане на бедрата, но е хиляди пъти по-удобно да се качиш на колата или да вземеш трамвая, за да се придвижваш. Същото е и с писането на ръка. Има очарование, история, но който иска да изпрати бързо съобщение, ще направи по-добре да го качи на електронната си поща. Трето, писането на ръка не е надеждно, изписването на буквите е спорно и разчитането изисква голямо старание. И накрая, има различни видове ръкописно писане и от учениците се изисква огромно усилие, за да научат да разчитат почерци. Нищо в реалния живот не прилича на писането на тяхната учителка в подготвителния клас.

Но както всеки път, когато някой масово използван инструмент е изместен от друг, носталгиците надават вой. Този жест, заявяват те, е наследство на нашата култура, той има голяма заслуга към човечеството и заслужава нашата почит. В какъв свят ще живеем, ако нашите внуци няма да могат да четат писмата от нашата младост и дори последната ни воля, надраскана, преди да предадем Богу дух? Те не пропускат да споменат колко приятно е докосването до чистия лист, колко омайващ е шумът му�� при пипане, колко красиво изглежда перото, танцуващо по него. Писането на ръка изразява чувства, от каквито е лишено писането на екран. „�� В писането на ръка се чувства онова, което тялото изразява, усеща се дали пишещият е разгневен, щастлив или припрян. Четящият може да си представи лицето и да разпознае по почерка в какъв емоционален контекст е написано писмото. Писането на екран отразява сдържаност, �� студенина” – заявява със съжаление Жак Жилбер, лектор по литература в Сорбоната. Той признава обаче, че предпочита студентите да му предават заданията си принтирани. Тези съжаления не трогват поклонниците на клавиатурата, сред които Ан Трюбек, преподавател по писане в колеж в Охайо: „Писането на ръка гасне, защото е бавно и неефикасно. Когато се появява нова технология на писане, старата винаги придобива ро-

на

мантичен ореол. За монасите печатането е било ненадеждно и единствено копието – вярно.” Бъдещето показа, че не са били прави. Но писането на ръка Езикът носи със себе си великолепие, усмихнатите човечета знаци, символи, които машината не умее да пресъздава. Жак Жилбер съжалява, че в принти раните работи “отсъства�� интер�� Усмивка текстуалността. Вече ги няма малките драсканици, цветчетата, нахвърлените рисунки в полетата. Машината преобразява жеста и го смалява.” В известната си книга „ИнЗадоволство тернет води ли към затъпява не?” американският есеист Никълъс Кар разказва за Фридрих Скептичен, Ницше, който си купил пишеслисан ща машина. След като се наизраз учил да чука по клавишите, той можел да пише със затворени очи, използвайки само Тъжен, върха на пръстите си, така че ядосан мисълта отново можела да се излива върху страницата. Ала машината имала по-чувствително отражение върху негова та работа. Приятел на Ницше, Намигване композитор, забелязал промя на в неговия стил на писане. Прозата му – която и без това Учудване, била лаконична, станала още изненада по-сбита, телеграфна. Благода рение на този нов инструмент можеш да създадеш нов език, писал му приятелят и доба Голям смях вил, че в собствената му работа неговите мисли за музиката и езика често се влияят от перодръжката и хартията. Имаш право, отговорил Ницше, нашите инструменти за писане участват в избликването на мислите ни.”

Това схващане се споделя от всички – били те защитници на писането на ръка или обърналите се срещу него. Прави ли го това обаче по-обосновано? По-зряло обмислен ли е текст, написан на хартия, от текст, начаткан набързо, като се знае, че може да бъде изтрит, пренаписан, коригиран, разместен с няколко команди? „Копипействането освободи писането от необходимостта да се обмисля отговорно. С клавиатурата се мисли по-лесно и полеко – отбелязва Ролан Жуве, психиатър в Националния център за научни изследвания (CNRS на Франция�� ). – Творческите инструменти на ума се усъвършенстват, но не могат да заменят таланта: Леонардо да Винчи вероятно би нарисувал Джокондата и с нещо, различно от четката.�� ”�� С други думи, писането не означава мислене. И да пише по-бързо, човек мисли, но мисли различно, отклонява се, носи се насам-натам. След двайсет години един начален учител сигурно няма да може да удържи двайсет малчугани в клас да изписват буквите тънко и дебело, предрича ученият, но това не го натъжава. „Живеем в преходен период, който обхваща две-три поколения. Всички сме учили да пишем красиво и нашият мозък се е организирал на принципа на симулацията: при четенето той действа, сякаш пише. Когато тракаме на клавиатурата, нашият мозък не симулира. Но той ще привикне към тази промяна.” Впрочем няма и избор. ■

Емотикони Писането на клавиатура, макар бързо и четливо, е лишено от емоция. Ако авторът не умее да изразява деликатно чувствата си, напечатаното послание може да доведе до недоразумения. Как да се усетят иронията, смайването, радостта или шегата в един SMS или мейл? За щастие писането на клавиатура роди смайлитата �� (�� усмихнатите човечета), създадени въз основа на типографски знаци. Тези фантастични символи с три знака прибавят към писмото мимика, наситена с емоции. Първото усмихнато човече е създадено от американския професор Скот Фалман през 1982, за да покаже на студентите си, че посланието му е шеговито. В западните „усмихнати човечета” различните изрази на лицето са концентрирани върху устата – усмивка, гримаса, цупене, пренебрежение, отворена уста, изплезен език и т.н. Японските пък пресъздават различни погледи. 2013

юни май

■ ЛИК литература

Особености на германс Хитлер през XXI век като телевизионна звезда; падението на съвременния мениджър; мечтаната автобиография на една писателка; историята на евреин, завърнал се в Германия след 1945; животът пред прага на смъртта и животът през очите на другите – ето някои от литературните изненади през последната година в Германия. По материали от немската преса.

„Той пак е тук” от Тимур Вермес С продадени над 400 000 екземпляра и над 17 лиценза за чужбина. Дълго време оглавява класацията на бестселъри на „Шпигел”. Той е Адолф Хитлер, който се връща в днешното общество. Човекът зад тази странна идея е писателят Тимур Вермес, роден в Нюрнберг. Адолф Хитлер се събужда на едно пусто място в центъра на Берлин. Няма война, няма я Партията, няма я Ева. Цари пълен мир, навсякъде пъплят чужденци, а начело на държавата е Ангела Меркел! 66 години след своя край Хитлер се приземява в съвремието и против всякакви очаквания прави кариера… в телевизията. Този Хитлер не е герой от вицовете и тъкмо затова е стряскащо реален. А 18

юни

2013

страната, в която се появява, е цинична, жадна за успех и въпреки десетилетията демокрация – напълно неспособна да се справи с демагозите. Откакто се появи в края на миналата година, книгата поляризира мненията до крайност. Обикнаха я не само книготърговците в Германия, но и чуждите издателства. Успехът й се дължи на първо място на книжарите, както и на пиара „от уста на уста”. В германските медии тя не намери съответното на успеха и съдържателната й висота внимание. „Хамбургер Абендблат” я определи като „успяла, но тягостна сатира на масовия убиец и масмедиите”. Според „Зюддойче Цайтунг” романът е политически наивен, оневиняващ, четивен и напрегнат. Тимур Вермес е роден през 1967, син на германка и избягал през 1956 унгарец. Следва история и политология, работи като журналист. Пише за „Абендцайтунг” и „Експрес” от Кьолн, както и за много списания. От 2007 насам е публикувал четири книги като писател в сянка, две все още са в разпространение. Може ли Хитлер да се разхожда из днешния Берлин? Може ли да попада в ситуации, които са смешни? Да – категоричен е пред „Зюддойче

Тимур Вермес

Този кратък преглед на найвисоко оценените романи на Германия от последната година се явява продължение на публикацията в миналия брой на ЛИК „Национални особености на бестселъра”. Трябва да уточним, че предпочитаните белетристични заглавия са различни за различните класации: „Шпигел”, Amazon.de, Lovelybooks, Weltbild.de и др. Освен това ранглистите се променят и според това дали става дума за книга с твърди корици, джобен формат, или електронен вариант. Независимо от всички различия обаче остава една закономерност: никой не може да планира литературния бестселър. Непрекъснато се случва издатели и критици да отхвърлят или подценяват даден текст, който впоследствие намира директен път към читателските сърца. Ето някои от изненадите през последната година.

Цайтунг” писателят. Романът е написан от първо лице единствено число. Вермес признава, че не е имал задръжки пред перспективата да влезе в кожата на диктатора, напротив. На читателите, които си казват: „Отново книга за Хитлер”, той отговаря: „Имаме не прекалено много Хитлер, а много от все същия Хитлер. Все едни и същи обяснения, едни и същи гледни точки. И често възприемаме

кия бестселър Хитлер само като чудовище – за да се чувстваме по-удобно.” Все още никой не е открил причината защо голяма част от германците симпатизират на Хитлер, заявява Вермес. С образа на чудовището Хитлер се живее по-лесно, защото колкото по-неустоимо е злото, толкова по-малко вина носят тези, които са му помагали. И обратното: ако Хитлер не е абсолютното зло, внезапно става ясно, че много хора доброволно са го следвали. „В моята книга политиците формално не правят грешки, но накрая Хитлер е нападнат от съвременни неонацисти. А който е малтретиран от неонацисти, не може да е лош човек, това е лесният извод. Нов Хитлер няма да се появи, но ние сме изложени на други форми на прелъстяване. Трябва да го приемем.”

„Йохан Холтроп” от Райналд Гьоц Панорама на стремежа към власт и на загубата на властта, каква е действителността по шефските етажи в германските концерни, където литературата не се осмелява да надникне. Райналд Гьоц е сред съвременните немски писатели, които черпят вдъхновение от досега с действителността и нейните герои. Години наред всички очакват от него тъкмо това: голям роман за Германия от найблизкото минало. За разлика от предишните си романи тук Гьоц не се захваща с културата, а със сферата, където през последните десетилетия се водят най-ожесточените битки: шефските етажи на световните концерни. Панорамата представя системата на медийния бранш в началото на XXI век, прави диагноза на съвремието със средствата на сатирата. Читателите без проблем разпознават редица фигури от политиката и икономиката. Сред прототипите са Томас Миделхоф, бивш шеф на концерна Бертелсман,

както и бившият канцлер Герхард Шрьодер. В трите си части „Йохан Холтроп” описва възхода и падението на главния герой, неговата алчност, неговите пари, неговата смърт. В началото на романа е едно уволнение. Йоханес Холтроп, на 48 години, който властва над 80 000 души и годишен оборот от 20 милиарда, се разделя с ръководителя на един филиал в Източна Германия. „Твърде стар, изчерпан ментално”, червена коса, силно парфюмиран, освен това има проблем с алкохола: от гледна точка на Холтроп той няма бъдеще. Лесна жертва, с чиято оставка могат да се покрият редица злоупотреби. Ала противно на очакванията, уволненият започва да се съпротивлява. Във втората част Холтроп ни става странно близък: той не е просто западнал образ на преуспелия западен типаж в стила на Брет Истън Елис или Мишел Уелбек, а учудващо многостранна и понякога дори симпатична фигура, рядко срещана сред кариеристите. Човек с власт, който не се бори отчаяно за нея, а я спечелва с обмислени средства, за да я пропилее после по детински. Светът на героя е херметично организираният свят на мъжете с власт, в който жените играят решаваща роля – тъкмо защото лавират между ролите, които им вменяват шефските етажи: на овластени шефки, на плячка и

Райналд Гьоц

украшение. Романът не разказва просто една история, а представя цяла епоха на алчност. И успява, макар и отчасти: коравосърдечните герои понякога изглеждат твърде едностранчиви. Според „Цайт” те са по-близо до новинарската емисия по телевизията, отколкото до Балзакова галерия от образи. Все пак реалността е по-сложна от това, което Райналд Гьоц представя. Според „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг” обаче романът съдържа „някои от найкомичните сцени в немската литература”. Силата му се проявява в описанията на конкретните отношения в този свят на мъже, облечени във власт. През 2012 романът е сред номинираните за Немската литературна награда, връчвана всяка година по време на Франкфуртския панаир на книгата. Спечелва я друг роман, за който също ще стане дума. Райналд Гьоц е роден през 1954 в Мюнхен. Следва история, театрознание и медицина. От 1976 публикува във вестници и списания, сред които е и музикалното списание Spex. Първият му роман „Луд”, разказ от една психиатрия, излиза през 1983. Решаващо влияние върху писането на Гьоц оказва появата на техно и хаус музиката. Той придружава диджей звезди по време на техните турнета и създава поредица широко обсъждани текстове за техно и диджей културата. Днес Гьоц живее в Берлин.

„Хопе” от Фелиситас Хопе

Фелиситас Хопе

Фиктивната автобиография на Фелиситас Хопе е виртуозно литературно произве- >>

2013

юни

■ ЛИК литература дение, което опровергава представата, че литературата трябва „да се преживее” или да казва на читателя нещо за действителността. Интелигентен и комичен, този роман е пародия на автобиография, той представя мечтаната биография на писателката: канадско детство върху тънкия лед, австралийска младост, пътешествия по море и бягство в Америка. Описанията на живота и пътуванията оформят трагикомично повествование, което разхожда читателя по света и после го връща обратно в германската провинция. История за напразни желания, провалени сватби и неосъществени кариери. Фелиситас Хопе е родена през 1960 в Хамелн, следва в Тюбинген, САЩ, Рим и Берлин. Днес живее като писателка на свободна практика в Берлин. През 1996 излиза нейният дебютен роман „Пикник на фризьорите”, през 1999 след 4-месечно околосветско пътешествие на борда на контейнеровоз се появява и романът „Пегафета”. Следват още романи, два се оттеглят в далечното минало – на легендарната Жана д’Арк и света на Артур. През 2012 Хопе получи наградата Бюхнер, най-значимото немско литературно отличие. Тя се нарежда сред големите пътешественици в немската литература като Петер Хандке, Урс Видмер, В. Г. Зебалд. Заменила е тояжката и шапката с червено-бяла карирана раница, която е обявила за своя емблема: символ на едно поетично съществуване, сменящо времена, пространства и идентичности. В романа Хопе разказва за една друга Хопе. Очарователна и забавна, но същевременно сериозна и умна проза, както я определя критиката. Авторката си приписва живот в Канада и Австралия като хокеистка, музикантка, диригентка и писателка. Намесва предания и съвременни митове, история на преселенията и мотиви от своето творчество. Чуват се фиктивни литературоведски и критични гласове, разиграва се завладяваща игра с действителността и фикцията, реалността и поезията. Всичко това превръща книгата в романтична автобиография, виртуозна проза, чийто постмодерен характер съжителства мирно с болезнената красота на старите копнежи, „поетичен и поетологичен манифест” („Франкфуртер Рундшау”).

„Окръжен съд” на Урсула Крехел Безспорно литературно събитие на 2012, романът напълно заслужено 20

юни

2013

получи Германската литературна награда – живеещата в Берлин писателка предлага нещо повече от брилянтна литература. Тя разказва за края на 40-те и 50-те години в Германия, за отчаяните опити на един евреин, съдия по професия, да си върне поне част от предишния живот. Рихард Корницер, евреин изгнаник, се завръща след 1945 в Германия с намерението отново да стане съдия. Роден е през 1903 в Бреслау (Вроцлав), юрист по професия, уволнен през 1933 заради еврейския си произход. През 1939 бяга в Куба, а през 1948 се връща в Берлин, но не е посрещнат с отворени обятия. Той търси своите права. За разлика от милиони други никой от близките му не е убит, но семейството му е разрушено от войната. Оженил се е през 1931 за Клер, самостоятелна за времето си жена, която ръководи фирма за кинореклама, тя е протестантка, но това не помага на съпруга й, както и на двете им деца. През януари 1939 шестгодишният Георг и тригодишната Зелма са отведени с организиран детски транспорт в Англия, където трябва да намерят сигурност. Скоро след това Рихард получава виза за Куба, но не и Клер. Семейството се разпилява. Ри-

хард прекарва войната в далечните Кариби, Клер – в бомбардирания Берлин, после в мирния Линдау на Боденското езеро, а в Англия децата се озовават от едно приемно семейство в друго. Никой не знае нищо за останалите. Минават почти 10 години – травмите вече не могат да се компенсират. Единственото, което според Рихард Корницер може да се компенсира, е принудителното прекъсване в професионалната му кариера. Бихме си помислили, че не е трудно. Но не е така. Романът „Окръжен съд” не започва с уволнението на героя, а с неговото завръщане през 1948 в Линдау по молба на съпругата му. Никой друг не се интересува от изгнаника и никой не го очаква освен нея. Той не може и да помисли за възстановяване на кариерата си – няма свободни места, заети са от онези, които са служили вярно на Третия райх. Корницер разбира службата си емпатично, той не иска само да раздава правосъдие, а да постига справедливост. Скоро след основаването на Федералната република го назначават в окръжния съд в Майнц – нов опит за изгнаник като него, този път изгнаник в родината си. „Когато бях малка, спомня си родената през 1947 в Трир Урсула Крехел, във всеки дом имаше снимка на мъж в есесовска униформа и черна траурна лента. Това беше всичко, което можеше да се разбере за войната.” Непосредствено след 1945 Германия страда от амнезия. Оцелелите продължават напред, професионалните пътища се възстановяват без проблеми, пенсиите се изплащат, стига да не си бил изгнаник, върнал се отдалеч, като Рихард Корницер. Корницер е реална личност, казвал се е другояче, но неговият случай е реконструиран от писателката до най-малки подробности по документи от окръжния архив на Рейнланд-Пфалц. Изследвала ги е повече от 10 години, а после е работила 26 месеца върху 500-те страници на романа. Маратон, който е издържала благодарение на предишния си роман от 2008, разказ за евреин изгнаник в поделения между различни сили Шанхай. Още в него писателката се посвещава на съдбите на завърнали се в Германия бежанци – при един такъв случай открива в архивите експертиза, написана толкова добре, че се заинтересувала от автора й. Той оглавявал окръжния съд в Майнц, но оттам не пожелали да й дадат информация за починалия през 1970 съдия. Проявила упорство и започнала да рови из архивите. Романът не признава границите

„Живот” от Давид Вагнер

Давид Вагнер

на трансплантация. Няколко години по-късно в своя роман той прави равносметка. През март тази година „Живот” спечели наградата на Лайпцигския панаир на книгата. „Заздравей, мой черен дроб!”, пише пациентът. Две трети от черния му дроб са унищожени, той е на смъртно легло и очаква донор. Отведен е в Бърза помощ, защото е получил кръвоизлив. Описанията и езикът на разказвача са сдържани, но всяко изречение прозвучава като екзистенциална бомба: „Зная, ако този кръвоизлив не бъде спрян бързо, скоро ще съм мъртъв.” Или: „Дори в мирни времена, когато хвърлим поглед назад, животът ни се струва само оцеляване – цяло чудо е, че хората около нас още са живи.” Давид Вагнер става известен през

От дете Давид Вагнер страда от опасна болест - автоимунен хепатит, и трябва да му се направи чернодроб-

2000 с дебютния си роман „Моите нощно сини панталони”, посветен на детството му през 70-те и 80-те години. Публикува разкази, поезия и есета, романът му „Четири ябълки”, както и другият „Говори детето” са номинирани за Немската литературна награда. „Живот” смесва фикцията с автобиографичната проза. Давид Вагнер е написал едно важно изречение: „Всичко беше точно така, но съвсем различно.” Книгата се състои от 277 номерирани миниатюри на екзистенциални теми: върху какво разсъждава един човек на смъртно легло; как се живее със страха от скорошна смърт; какво те държи жив, когато тялото ти отказва? И още: колко убийствено скучно е да си в болница. Вагнер протоколира протичането на една болест, която бавно разяжда пациента отвътре; протоколира неговото спасение чрез трансплантация и мислите му; преминаването от депресия към еуфория и накрая към страх, че тялото може да отхвърли чуждия орган. Ще се промени ли самият той след трансплантацията? И кой е човекът, на когото дължи живота си? В болницата разказвачът мисли за детето си: то е пълната противоположност на всички мъртъвци, които обитават тази книга: майката, приятелката, дядото, хората в болницата. Тук чуваме типичния саунд на Давид Вагнер: далечен, меланхоличен, спомен за отлетелите щастливи мигове: „Да се чуваш как разказваш – това означава, че още живееш.” Самоспасение чрез разказване и писане, вълнуваща и голяма литература, пледоария за живота, чийто смисъл е в смеха на едно дете. Давид Вагнер е роден през 1971, израства в Рейнландия, следва литературознание и история на изкуството в Бон, Париж и Берлин. Дълго време живее в Рим, Барселона, Мексико, а сега е писател на свободна практика в Берлин.

любовта, професията, семейството. Погледът към нея се сменя във всеки от епизодите, сякаш наблюдаваме живота й през прозорец: с очите на родителите, на най-добрата й приятелка, на странния наемодател или на един правозащитник. Само веднъж, в средата на книгата, героинята говори от първо лице, прави равносметка на преживяното дотогава. Необикновена книга – като език и стил, не е от романите, които се четат вечер в леглото. Ако все пак се случи, читателят ще трябва да заспи с проклетия въпрос: наистина ли сме тези личности, за които се смятаме? Или пък сме това, което другите мислят за нас? В немската литература рядко се срещат подобни експерименти със стила, които освен това се четат с удоволствие, смята критикът на „Цайт” Ийома Манголд. Темата за квазикристалите не е нова, но е режисирана страхотно. Фрагментите функционират като квазикристали – създават решетка, която прилича на случайност, защото не можем да разпознаем нейната подредба. Става дума за времето не като абстракция, а като конкретна среда, в която се движим. Едва чрез нея някои решения придобиват тежест, защото пропуснатите шансове не могат да се върнат. Лесно е да се каже, трудно е да се постигне в една история, тъкмо това е изкуство. Ева Менасе е родена през 1970 във Виена, там следва германистика и история и започва да работи като журналист. По-късно става редактор във „Франкфуртер Алгемайне”. От 2003 живее в Берлин. Природена сестра на писателя Роберт Менасе. През 2005 първият й роман „Виена”, посрещнат положително в Германия и по-скоро критично в Австрия, се задържа месеци наред в класациите на бестселъри. ■

„Квазикристали” от Ева Менасе „Фатална жена, царица на драмите, интелектуалка”, житейският калейдоскоп на една жена, която предизвиква спорове: така „Шпигел” определя експерименталния роман, появил се в началото на 2013. Книгата е структурирана като квазикристал, променя се като калейдоскоп. Всъщност такъв е всеки живот. Само погледът отгоре помага да се подреди. В 13-те епизода проследяваме житейския път на героинята: от младостта, докато става баба, през

между разказ, документация, есе и анализ, той се появява в момент, когато усилено се говори за кризата и дори за края на фикцията. Заслужено „Окръжен съд” получи Германската литературна награда – живеещата в Берлин писателка предлага нещо повече от силна литература. Книгата й осъществява онази справедливост, която е отказана на героя. Посвещава се не само на една индивидуална съдба, а на съдбата на едно поколение, проект, който не може да бъде изчерпан толкова лесно. Крехел вече работи върху трети роман за хората, откъснати из корен през Втората световна война. Този път темата е принудителният труд в нацистка Германия.

2013

юни

■ ЛИК литература

КАТО СЪН

Разказ за младостта в суингиращия Лондон, където човек среща Шон Конъри, Мариан Фейтфул, Пол Макартни... Мемоарите на ирландската писателка Една О‘БРАЙЪН днес могат да звучат като каталог на светски личности. И нищо повече? Внушителна фигура в ирландската литература, Една О`Брайън издава на 82 години мемоари – нещо като литературно завещание, тъй като заглавието „Момиче от провинцията” препраща към заглавието на първата й книга „Момичета от провинцията”, публикуван през 1960. Изглежда, така се затваря 22

юни

2013

кръгът за писателката, чиито първи романи бяха забранени в Ирландия, а някои дори изгорени, отбелязва Нели Каприелян в Inrockuptibles. Католическата, реакционна, назадничава и налагаща ограничения на жените Ирландия е люлка на нейните романи. В началото на „Момиче от провинцията”

Една О`Брайън в „Крайстчърч Колидж”, Оксфорд, през 2011

Пол Макартни, с когото писателката преспива една нощ

Една О`Брайън описва пространно тази Ирландия, която я е подлагала на изпитания през собствения й живот. Спомня си за своето детство в ирландското село и после разказва поучителен епизод: родителите й посрещнали на нож факта, че отива да живее с мъжа, когото обича и за когото ще се омъжи – писателя Ърнест Геблър. Сцената наистина е стряскаща, когато един ден нахлули заплашително в дома му, за да я приберат насила. Майка й, неспособна да освободи дъщеря си от принудите, налагани на самата нея, непрестанно я съди, без никакво съчувствие. Но бягайки от семейството си, Една О`Брайън попада в друг капан – на брака със себичен, подозрителен и затворен мъж, който я следи с бинокъла, щом тя тръгне да се разхожда около къщата, и в крайна сметка й дава да разбере, че няма право да бъде по-добър писател от него. В началото на 60-те години в Ирландия и Англия мъжът все още може да тормози жена си със заплахи, че ще й отнеме децата... А тъй като „тайнството на писането е, че избликва от огорченията, от пристъпите на тъга, когато сърцето е изтръгнато”, тя пише все повече и жъне все повече успехи. Към средата на книгата попадаме в суингиращия Лондон. Една О`Брайън се е развела и й предстои да се срещне с почти всички големи имена (преди всичко на светските звезди) от културните среди по онова време, които сякаш до един ходят на вечеря в дома й – Роже Вадим и Джейн Фонда, Мариан Фейтфул, Шон Конъри и Марлон Брандо, които я свалят, Пол Макартни, с когото преспива една нощ и който

влиза в стаята на синовете й и ги събужда, свирейки на китара... Списъкът е дълъг и доскучава. А втората част на книгата, вместо да се превърне в каталог на нашумели личности, би трябвало да прикове интереса на читателя повече от първата с разказа за годините на село, Като истинско провинциално момиче, О`Брайън въпреки напредналата си възраст сякаш не може да повярва, че е общувала с всички тези прочути хора. Покъсно, след като заживява в Ню Йорк, тя организира голяма вечеря, на която идва Ал Пачино. Но тя не ни казва нищо повече и трябва да открием дребния детайл, който разкрива всичко – затрогваща или поетична фраза. Изглежда, не е успяла да види или да запомни почти нищо, бързайки да нанесе в бележника известните имена, за да напише един ден мемоари. Тези хора сякаш са играли в театър на сенките, който за нея е бил животът й, но всъщност тя не е участвала истински в него, а те не са се запечатали в съзнанието й, забързани да се върнат в реалния си живот. И накрая, пак в Ню Йорк, тя става най-близката приятелка на Джаки Онасис: „Онази вечер двете бяхме съвсем сами в нейния апартамент. Заговори за семейство Кенеди, за безспорния им наследствен магнетизъм и за техните слабости, с което намекна за изневерите им, но без да разкрие нищо конкретно. Г-н Кенеди баща не се свенял да докосва коляното й под масата. Срещата с Джак я „разбила” – в сърцето си знаела, че ако се омъжи за него, животът й ще стане огромно изпитание, но друга възможност била немислима.” Откровението стига дотук. Има и една прекрасна нощ с Робърт Мичъм. Да, Робърт Мичъм – с когото се запознала на соаре в Лондон в началото на 60-те години. Носел мека тъмнокафява шапка. Разбутал тълпата и тръгнал право към нея: „Обзалагам се, че бихте предпочели да съм Робърт Тейлър и се обзалагам, че никога не сте яли бели праскови.” И много бързо добавил: „Да тръгваме,... бейби.” Тръгнали да обикалят баровете, после отишли в дома

й. „Мълчалив в киното, той беше словоохотлив в живота, гордееше се с предците си по майчина линия – норвежки моряци, и по бащина – работници. Баща му загинал в железопътна катастрофа в Северна Каролина. Никак не приличаше на кинозвезда – по-скоро беше като уличен поет, с неустоим чар.” Тя преживява любовни мъки, но не се задълбочава за тях в текста, сякаш бяга от всякаква ретроспекция и анализ. Но може би човек на 82 години разказва точно така за живота си: без да го разфасова, само разказва, сякаш е низ от факти и случки. Резултатът е необичаен: звучи като живот, преживян от страничен наблюдател.

„Момиче от провинцията”

Импресия, а не изповед

„Момиче от провинцията” са мемоарите, които Една О`Брайън се бе зарекла да не напише никога, отбелязва лондонският „Телеграф”. Но тъй като нейните истории сякаш размиват границата между факти и фантазии, повечето от нещата, за които разказва – бягството от тиранията на църквата в тиранията на брака, скока от безвремието на Ирландия в Англия на суинга през 60-те години, – са познати на читателите на нейните романи. Онези,

Една с децата си Карло и Саша Геблър, 1959

Цитати от Една О`Брайън „Когато някой ме попита за ирландския характер, му казвам да погледне дърветата. Осакатени, оголени, разкривени, но свирепо издръжливи.” „В най-вглъбените си мигове казваме най-неуместните неща.” „Причината любовта да е толкова болезнена е, че тя винаги се свежда до двама души, които искат повече, отколкото двама души могат да дадат.”

които очакват нови откровения от Богинята на любовта, ще бъдат разочаровани от неохотата й като автобиограф. Имала много любовни преживявания, но разказва твърде малко за тях. Страстта е една от темите й, но хората, които е обичала страстно, са споменати бегло в приказката. Спестила е дори името на могъщия политик, който разбил сърцето й. Стремила се е да напише импресия, а не изповед. Подобно на психоаналитик, О`Брайън следва логиката на свободните асоциации, вместо правилата на хронологичния разказ. Това превръща прозата й от самото начало в нещо като сън, като усещане за халюцинация. Въвеждащата глава започва със сън, в който тя се движи „по булеварда към Друзбъро, къщата, в която съм се родила, и тя е истински храм”. Приликите с началото на „Ребека” на Дафне дю Морие: „Снощи сънувах, че отново отивам в Мандерлей” – със сигурност не са случайни: мемоарите на О`Брайън са поднесени в качествена литературна опаковка, а привлекателната сила на думите и писането е определяща в нейния живот. Родена е през 1930, майка й има скромен селски произход, докато баща й е издънка на голям земевладелски род, но семейното богатство е пропиляно на хазарт, когато тя се ражда. Тази двойствена наследственост според нея се проявява в две посоки: тя е и купонджийка, и отшелница; независима в сексуално отношение, тя не проявява никакъв интерес към „сестринството”. Животът й е раздвоен между Англия, където живее повече от 50 години, и Ирландия, от която се вдъхновява в писането и към която постоянно се връща. ■

„Гласуването на избори не означава нищо за жените. Трябва да бъдем въоръжени.” „Градовете в много отношения са най-добрите хранилища за любовна връзка. Когато човек е в гората или в царевичната нива, когато се разхожда край морския бряг и оставя стъпка след стъпка отпечатъци в пясъка, целувката или сговорът на думите се загубват в необятността и безразличието на природата. В града има места, които ни напомнят какво се е случило.”

2013

юни

■ ЛИК литература

Важното е да се чете Къщата на Тим Уотърстоун в Холанд Парк, Западен Лондон, е кацнала на ръба на истински клъстър от знакови за книгоиндустрията имена. Точно зад ъгъла е централата на Granta – издателство и литературно списание „Гранта”. Съвсем наблизо се намира и луксозен клон на Daunt Books („Донт Букс”), компанията за продажба на книги с шест магазина, собственост на Джеймс Донт, който в момента е и управляващ директор на веригата, основана от Уотърстоун през 1982 и сега собственост на руския магнат Александър Мамут. Уотърстоун – човек, който излъчва спокойствие и откритост, твърде различен от представата за голям играч на пазара – скоро ще навърши 74 години. След три неуспешни опита да откупи обратно веригата, носеща неговото име, той помогна за най-новата смяна на собствеността и макар участието му в момента да се свежда общо взето до обеди от време на време, той твърди, че веригата е в „правилните ръце” и има много добър бизнес план. Мамут, с когото той е работил по общ проект за продажба на книги в Москва, е „много културен, човек на литературата – трябва да призная, че това е нещо твърде необичайно за руски олигарх”, казва той пред „Гардиън”. Сега Уотърстоун може да се съсредоточи върху писането – две новели са почти готови, четири са вече публикувани. (От тях най-голямо внимание привлече In for a Penny, In for a Pound, посветена на преживяното от него в корпоративния свят.) Освен това той е и рисков капиталист – инвестира в магазини за хранителни стоки, в козметичната индустрия и издаване на списание. Има намерение да се върне в бизнеса с книги като ръково24

юни

2013

дител на нов проект, наречен Read Petite. Това е онлайн аутлет за електронни книги – кратки форми на художествена и нехудожествена литература, – чиито потребители ще плащат месечен абонамент („няколко британски лири”) и ще имат неограничен достъп до текстове в размер на около 9000 думи. Уотърстоун уверява, че тази услуга гарантирано ще има висок стандарт. Предлаганите произведения ще са на автори, излизали в традиционна печатна форма, и ще стигат до Read Petite чрез издател. „Отделният разказ например може и да не е бил отпечатван, но авторът ще е утвърден и публикуван. Целта е да се избегнат блудкави или слаби материали. Ще гарантираме качествени четива.” Названието Read Petite е вдъхновено от класическото парче в стил ритъм енд блус Reet Petite на Джаки Уилсън от 1957. Едно от главните действащи лица, бившият редактор на Bookseller Нийл Дени, внася още яснота за проекта. Двамата разказват разпалено за възможността да пуснат като поредица кратки художествени форми в стила на Чарлз Дикенс и отново да предложат на читателите отдавна забравеното изкуство на разказите сериали с неочакван край. Ентусиазирано споделят, че електронните книги сякаш са засилили апетита на читателите за кратки творби. Според „Ню Йорк Таймс” се наблюдава възраждане на разказа и от нови, и от утвърдени писатели. „Голяма част от най-добрите разкази така и не се разпространяват по подходящия начин, тъй като на издателите не им е изгодно”, смята Уотърстоун. Докато е бил в книгоразпространението, не могъл да постигне успех с разказите на Греъм Грийн, но подобни постижения са твърде рядко явле-

Тим УОТЪРСТОУН, основал преди трийсет години една от най-известните вериги книжарници във Великобритания, днес е готов да се впусне в ново начинание с електронни книги.

Тим Уотърстоун

ние. „Дори и в сборник, как да ги представиш? Трудно е с печатните издания: парите отиват за производство и разпространение и не остават достатъчно за промотиране. В дигиталния свят разходите за издаване са на практика нулеви, не се харчи нищо за разпространение и така остават повече възможности.” Възнамеряват да публикуват и журналистически материали. Още не са съвсем наясно как ще се споразумеят с авторите, но както казва Уотърстоун, „ако сайтът тръгне добре и ако або-

повече и повече с този начин на пазаруване, като се започне от хранителните продукти и се стигне до книги от Amazon. Онзи, който твърди, че знае бъдещето, ще ви излъже грубо.” Сред жертвите, падащи по главните улици, е и HMV, компанията за продажба на книги, видеоигри, музика, която Уотърстоун купи в края на 90те години и оглавяваше до 2001. „Уотърстоунс” влезе в HMV през 1998. „Тогава тези магазини имаха изключителен успех и се управляваха много добре. В следващото десетилетие обаче управата на HMV �� взе ужасяващи решения, просто бяха слепи за случващото се. С твърде мудни реакции, твърде бавно се изправиха срещу истината. По въпроса със свалянето на продукти – по-скоро реагираха след събитията, вместо да поемат инициативата и да се опитат да пробият. Много ми е тъжно като потребител. Имам деца на 18 и 19 години и те вече изобщо не се интересуват от HMV. Всичката им музика е свалена от интернет. На този пазар нещата се смениха много бързо.” С продажбите на книги положението е по-балансирано. От Amazon – мнението на Уотърстоун за тях не е еднозначно, той признава нарастващата им роля в продажбите на книги в Обединеното кралство, но смята за възмутителни данъчните им трикове – твърдят, че продават повече електронни книги, отколкото печатни издания. Като цяло обаче книгите на хартия все още доминират пазара и делът на електронните е 9 процента. Въпреки че броят на ползвателите на електронни четци през 2012 се увеличи със 150 на сто, прогнозите са за намаляване на този темп. С други думи, революцията в дигиталното четене продължава, но по-постепенно, отколкото би могло да се очаква. Когато преди около година му се обадил Робърт Макръм, бивш литературен редактор на „Обзървър”, да му съобщи, че пак подготвя нещо на тема „умира ли книгата” и да му предложи да се включи, първата реакция на Уотърстоун била: „За бога, хайде стига вече, тол-

наментите са достатъчно високи, ще разполагаме с прилични суми”. Не е чудно, че Уотърстоун има Kindle. Последната книга, която прочел на устройството, е „Облакът Атлас” на Дейвид Мичъл. Когато обаче за първи път използвал електронен четец, буквално се вцепенил от страх. „Преживях истинска криза – дошъл ли е краят на „Уотърстоунс”, краят на търговията с книги? Изпаднах в жестока депресия. Преструвах се, че не съм, но вътрешно бях ужасно зле и си мислех, че може би трябва да умра.” Вече смята, че електронните и печатните книги могат да съжителстват, поне засега. Ала главните улици, където толкова много магазини все още носят неговото име, са в безпрецедентна криза. Засега книжарниците „Уотърстоунс” може да са спокойни, но доста известни имена вече изчезват и бъдещето на града и градския център е забулено в мъгла. Никой не знае какво ще стане. Уотърстоун също е обезпокоен, но в същото време е и оптимист. Наемите в центъра на града, обяснява той, най-сетне падат. Неговата верига книжарници се връща към идеята, че магазините „трябва да са театър. Книжарницата трябва да е едно приятно място, където да отидеш в неделя следобед. Самото докосване до книгите и разглеждането им е изключително приятно. Книжарниците са важна част от националната ни култура.” Хората все по-трудно балансират с бюджета си и онлайн търговията е все по-примамлива. „Всички свикваме все

In for a Penny, In for a Pound

кова често съм писал по въпроса!” Все пак склонил да опита, след като се отбил в стаята на дъщеря си. „Тя е на 19 години, учи в Оксфорд. Влязох и там буквално нямаше къде да стъпя от книги. А тя е абсолютно в час с всички технически новости... Затова й звъннах и я попитах: „Защо са ти всички тези книги?” „Обичам с химикалка в ръка да си пиша разни бележки в полетата на страниците.” Ето затова за мен и двата вида книги съжителстват мирно.” Но ако хората разполагат с ограничен бюджет за книги? Ако дават еди-колко си британски лири за електронни книги, не означава ли това, че тази сума няма да бъде похарчена в традиционна книжарница? И в какъв смисъл дори нови начинания като неговото допринасят за евентуалния край на онова, което му е скъпо? „Сложен въпрос, тъй като никой от нас в действителност не знае какво се случва. Сигурен съм, че ако повече хора придобият навика да четат, с времето ще четат все повече и повече. И ако след 50 години ще се четат само дигитални книги, тъй да бъде.” Важното е хората да четат. „И ще четат. Това е чудесно!” ■ 2013

юни

■ ЛИК литература

Карто книго

От Александрия на Кавафис до поетиката на Балканите – Здравка МИХАЙЛОВА за събитието в Солун. Изпълвайки 10 години динамично присъствие, тазгодишното издание на Международния панаир на книгата в Солун има амбицията да премине към нов етап за зрелост въпреки затрудненията, предизвикани от кризата и проблемите на неговия основен организатор – Гръцкия център за книгата (ΕΚΕΒΙ). От 16 до19 май книгоизложението отново събра професионалисти – над 200 издатели, 30 автори от чужбина, културни организации и стотици читатели, привлечени от широкия спектър заглавия. След обичайните приветствия от митрополита на Солун Антимос и кмета на града Янис Бутарис Солунският държавен оркестър откри артистичната част с музика от английски композитори (Б. Бритън, У. Бърд и др.) в чест на фокусната страна Великобритания. Книговезка работилница, сценични откъси от Шекспирови пиеси, нови издания на дипломатически архиви за Македония, фотоизложба, посветена на „поета на репортажа“ Р. Капушински, пътеки на електронното четене са само някои от щрихите на панаира. Запомняше се и детската му секция; както всяка година тя бе цветно жужащо петно. В светлината на прожектора бяха автори от фокусната стра26

юни

2013

на като Джонатан Коу, Виктория Хислоп, Андрю Круми, Силия Рес и др. Двата пилона на панаира бяха видеопрожекции, дискусии, четения, документални филми и изложба, посветени на 150-та годишнина от рождението на К.П. Кавафис, и Вторият балкански фестивал на поезията. С участници от 8 балкански страни: Р. Ризоевич, Босна; Р. Ванку, Румъния; П. Николова, България; З. Анчевски, Република Македония; А. Пепелник, Словения; М. Джурджевич, Хърватия; М. Ченгиз, Турция; А. Гушо, Албания; и имена от Гърция като И. Никопулу, К. Сотириаду, М. Пратикакис, Пр. Маркоглу, Сп. Вретос и др. Поетичните четения излязоха извън панаирното пространство и продължиха вечерта с дъх на разцъфнал салкъм в бар „Газия“ в центъра на града. Тазгодишното издание на фестивала бе посветено на паметта на поета Мимис Сулиотис (1949–2012) от Флорина, радетел на балканската идея, първопроходник на поетичното общуване в Югоизточна Европа. Издаваното от него списание Asylum е давало подслон на не един балкански поет и на българите Г. Борисов, Р. Баросов и др. Поет и прозаик, преподавател по литература и творческо писане в университета на

Патриция Николова и Елена Хузури

2013 е обявена за „година на Кавафис“, тъй като се навършват 150 години от рождението и 80 години от смъртта на поета

Западна Македония, Сулиотис бе инициатор на литературни издания, основател на резиденциалния център „Балканската поетична стряха“ (отшелническа обител за поети) в село Калитеа на брега на Преспанското езеро. Убеден в устната традиция на поетичното слово, в рамките на Солун – културна столица на Европа (1997), той организира „ударни групи“ от униформено облечени млади актьори, които нахлуваха в държавни служби, в градския транспорт и универсални магазини, рецитирайки стихове от известни поети. Изобретател е и на прочулата се в Гърция „бакалска хартия“ (с отпечатани върху нея известни стихове, раздавани като амбалаж на Централните хали в Солун). Организатор на т. нар Поетични щурмове на гръцката провинция, на конкурси и алтернативни прояви, кулминирали в зрелището „Балкански стъгда“ с музиканти и танцьори от всички балкански страни, Сулиотис изковава понятието „Балканизатор“, добило популярност и като заглавие на едноименния филм на режисьора Сотирис Горицас „Валканизатер“.

ография на едно оизложение На откриването на Фестивала председателят на Съюза на гръцките писатели Димитрис Калокирис каза, че самоиронията, хуморът, сатирата, пародията, но и дълбокият лиризъм и епиграматичният тон на размисъл са някои от проявленията на многопосочния талант на Сулиотис. Калокирис цитира и емблематична в Гърция песен на Дионисис Савопулос „Тук е Балкан, не е шега работа.“ „Призоваването на Балканите в нея ни поощряваше към пробуждане, ако не и към сдържан бунт срещу тогавашната диктатура на полковниците (1967–1974). Принадлежим към Балканите, както принадлежим към Средиземноморието, към Юга или към Севера, към културата на виното, на бирата или на водката (и колкото повече се отдалечаваме от морето, културата на солеността му освобождава пространство за културата на пипера, след това на канелата и т.н.), зоната на емоционалността се отдалечава от зоната на осъзнатата самодисциплинираност…“, каза Калокирис. По думите му фестивалът имаше за цел да открои елементи на взаимодействие „чрез разменна монета красотата, чиято стойност надхвърля езиковите отстояния, както и да предизвика усещане за празник, като езиковите ни фойерверки присмехулно се изплезват на всякакви кризи, които прекосяват границите, галопирайки, непрестанно напомняйки на всички нас, че е възможно да настъпят усложнения и проблеми, но решения неизменно се намират чрез механизма на човешкото слово и разум (логоса)“. Тема на тазгодишния фестивал бяха общите балкански корени. Идентифицирайки Атлантида с острова на поезията, Патриция Николова определи чувството за география при поетите като никога конкретно или константно, тъй като е напълно духовно и дори съвсем въображаемо. Както знаем, в „Държавата” на Платон управляват философите – а поетите са излишни. „В която и да е държава поетът винаги е детето, което посочва, че царят е гол, а народът му е беден и страда. Но кой днес има необходимост да чуе гласа на това дете?“, отправи риторичен въпрос българската поетеса. Тя завърши размислите си с утопичната география на руския поет и нобелов лауреат Йосиф Бродски: „Криволичещи

маршрути на духа (особено за поетите, родени и израснали на Балканите) доказват отново тезата на Бродски – че поетът е обречен да живее в един измислен град, несъществуващ на никой глобус, в никой атлас. Това твърдение се отнася в пълна степен, ако не и с двойна сила, до поетите, имали особения късмет да се родят на Балканите.“ 2013 е обявена за „година на Кавафис“, тъй като се навършват 150 години от рождението и 80 години от смъртта на поета. В своите „Есета” първият гръцки нобелов лауреат, поетът Г. Сеферис, казва, че според него „Кавафис изглежда “най-трудния” поет в съвременната гръцка словесност”. Не е случайно, че около само 154-те негови стихотворения растат планини от несекващи студии и критически отзиви. Твърде рано, още в началото на ХХ век, александрийският поет започва да осъзнава какво би означавал за литературата неговият авангарден принос. Размислите му за съдбата на човека на изкуството, за жертвите, на които се подлага един голям творец, свидетелстват колко ярко и горчиво е разбирането му за очакващия и самия него дълъг и трънлив път към признанието и към постигане на индивидуален литературен глас. „Изпълнен с премеждия” е бил и пътят, изминат от Кавафис към родната Александрия, където преживява целия си живот и умира, докато тя се превърне за него в щастливо творческо откритие, в умален модел на света. Това откритие идва късно, след четирийсетата му година, след дългогодишна и упорита борба със себе си и с този град. Едва тогава поетът открива символичните възможности, които градът му предоставя, и се помирява с неговата действителност. Така в „Итака” той ще свърже смисъла на човешкото съществуване с непресъхващата радост от познанието, с предаността към „мисълта висока”, която дава криле на пътуването през живота. Здраво стъпилият на Балканите, в миналото почти левантински град, сравняван с Измир, Бейрут и Константинопол заради облика му на пристанищен и търговски мултикултурен център, Солун има непрекъснато присъствие на Балканския полуостров в продължение на 2500 години. Многонационален до Втората световна война, „Йерусалим на Балканите“ с неговата много-

Проявите под егидата на Солунската община, посветени на 1150 години от Великоморавската мисия на солунските книжовници и просветители на славянството Кирил и Методий, са опит за отмахване прахта на забравата и от славянското камъче в мозайката на града

бройна еврейска общност до депортацията й през 1943, „столица на гръцките бежанци“ от Мала Азия и Понт след Малоазийската катастрофа от 1922, „град на литературата“ за гръцки и чуждестранни писатели, той бе закономерното място за представяне на студията на историка Одет Варон-Васар „Геноцидът на евреите: изплуването на една трудна памет“. Ползвайки подхода на Цветан Тодоров при интерпретиране на забравата и мълчанието, а впоследствие вербализирането в Гърция и в Европа на травмиращия спомен за Холокоста, изследването й отключва значими за съвременна Европа теми за расизма, ксенофобията, толерантността към другия, различния. Места на паметта, институционална памет, културна идентичност на еврейската диаспора, солунското еврейство, литература на Холокоста и лагерите, историография на геноцида и нейното музейно експониране са още някои аспекти, разгледани в студията. Проявите под егидата на Солунската община, посветени на 1150 години от Великоморавската мисия на солунските книжовници и просветители на славянството Кирил и Методий, са опит за отмахване прахта на забравата и от славянското камъче в мозайката на града. Асоциацията на издателите от Северна Гърция бе инициатор на мининаучна сесия за Солунските братя и приноса им за просвещението на славянските народи. Празникът на славянската писменост и просвета 24 май бе отбелязан с откриване на техен паметник, което ознаменува началото на честванията им през тази година. 2013

юни

■ ЛИК литература Мишел УЕЛБЕК се връща към първата си любов. Носителят на най-авторитетната френска литературна награда Гонкур за 2010 с романа „Карта и територия” и автор на помнещи се заглавия като „Елементарните частици”, „Възможност за остров”, „Платформата” издаде сборник поезия „Конфигурация на последния пристан”.

Животът ме интересува само ако пиша

Трогателно е, че този толкова известен и награждаван автор може да чувства необходимост да се връща към един толкова малко четен жанр, но с който фактически дебютира през 1988. В живота той е�� също толкова прозорлив и духовит, както в романите си. Прозорливост, която може да го отведе до безнадеждност, ако за него нямаше един остров – миг щастие, споделено с другиго. Това е мисълта, която преминава от край до край в новата му прекрасна поетична сбирка, която излезе през април. В „Конфигурация на последния пристан” Мишел Уелбек възпява един човек, следвайки го от началото на Х�� IX�� век до днес. За два века този човек овладява страха си на същество без корени, чувства се у дома в абсурда и вече нито безкраят, нито разочарованията му причиняват болка. Поколение след поколениe, малко по малко ентусиазмът напуска живота му, който приема формата на голяма и удобна въпросителна, върху която би могло 28

юни

2013

да се изпише думата „досада”. Ала две неща като че ли въпреки всичко са оставили следи в ума му: красотата и любовта. Освен ако това не е тяхната отразена сянка. Нима красотата и любовта са мъртви звезди или пък невидими, но живи принципи? Поместени в пет раздела (Сивата шир, Удълженуикенд в зона 6, Мемоарите на един пенис, Пространството на празнотата и Сцена), стиховете в „Конфигурация на последния пристан” сякаш извеждат типичната за Уелбек фраза (романтична, съвременна, къса, понякога брутална, непрекъснато жонглираща между ефектите на баналността, на посредственото всекидневие и лиризма) от формата на романа, за да я предложат по-добре за четене. Емоцията въздейства по-директно, чувствата се разкриват по-лесно, романтизмът се утвърждава по-естествено. Времето на едно непрекъснато подновявано търсене: възможността за едно последно щастие преди смъртта.

С привичната си откровеност писателят се разкрива в интервюта пред списанията Marianne и Inrockuptibles и разсъждава за литературата и живота, обяснява каква е разликата в нагласата на един творец, когато пише роман и когато съчинява поезия. „За мен бъдещият роман изглежда като неясна маса, която трябва да придобие форма и да се постави в ред. Докато поетичният сборник обема вече завършени по отношение на формата елементи, отделни малки нещица, когато усетиш, че има смисъл да бъдат събрани. Относително лесно е да се завърши стихосбирка, в определен момент разбираш, че не може да се открие някакъв по-висш ред. Докато върху романа може да се работи безкрайно и чак когато ти писне, решаваш, че е завършен.” Защо това връщане към пое-зията? „Просто защото имах достатъчно стихотворения, за да направя сборник. В даден момент качих няколко в интернет, но Епъл престана да поддържа

софтуера и сайтът ми изчезна. Вече съм сигурен, че електронната книга ще свърши зле�� . Някой някога ще реши да не поддържа някои програми и всичко ще изчезне. Така че колкото и малко екземпляри да се продават, все пак си струва да се пишат книги с поезия. Интернет като че ли е по-пригоден, тъй като истинското цяло е поемата не сборникът, но аз загубих доверие в способността на мрежата да поддържа нещата живи за дълъг период. Радвам се от провала във Франция на цифровата книга. Имах един iPad и го препродадох, защото ме отегчаваше. Малко срамно е да го казвам, но предпочитам да чета лоша книга на хартия, отколкото добра в цифров формат. Вещаят изчезването на хартията, но аз изобщо не го вярвам. Освен това външният облик на книгата е много приятен. Това

е един от най-прекрасните произведени предмети. Библиотека в апартамент направо изглежда красиво...” В неговата все пак има повече романи. „Чета повече романи, отколкото поезия, но поезията никога не я хвърлям, докато има доста романи, от които гледам да се отърва. Тъй като предпочитам да чета посредствени романи, отколкото никакви, притежавам доста посредствени книги, а има и книги, които намирам направо лоши и нарочно хвърлям, за да не ги чете никой. Няма да кажа имена, защото съм станал добричък! Все пак ще спомена едно: Бернар Вербер. Не знам защо, но Бернар Вербер ме дразни. Него бих хвърлил. Изобщо не съм моралист и хората могат да четат и лоши книги, това не ми пречи. Все пак всеки е мъничко творец, като чете.” Трябва ли поетичният сборник да се чете като нещо цяло? Или читателят може да отдели една поема и дори стих от поема, без да извърши предателство? „Смятам, че в литературната история никой не се е стеснявал да прави подбор... Но наистина стихотворението е основна единица. Не би могло да се каже, че съм против „избраните откъси”. Например четох за пръв път „Клетниците” в light версия... Все пак Виктор Юго е много по-добър в съкратен вид...” Какво се е променило в поезията му? „Повечето от поемите в този сборник биха могли да са част и от предишен. В две от тях все пак звучи едно ново при мен трагично оголване. Също така има по-малко поеми, които изискват здрав гръден кош във физическия смисъл на думата. Предполагам това е резултат от остаряването, изглежда, има връзка между възможностите на белите ми дробове и дължината на стиховете ми, тъй като си мърморя, когато пиша, и съчинявам, мърморейки. Би трябвало да спра да пуша... Нямам обаче чувството, че откакто пиша поезия, съм претърпял развитие. С първия стих от последната поема „Влюбеният господар

„Конфигурация на последния пристан”

във фиктивно предизвикателство” наистина не знам какво съм искал да кажа. Това е една от интересните особености на поезията: има фрази, които не разбираш, но които са интересни. Същото може да се случи и в живота: човек не разбира всичко, което става, но е задължен да се интересува�� . Случвало ми се е да гледам как хората се движат по улицата и да не разбера какво става. Както често бива със сънищата: някои трудно могат да се изтълкуват, но пък ги намираш интересни. Само това би оправдало съществуването на поезията: присъствието на моменти или ситуации, които намираш интересни, но в които няма залог. В сравнение с романа полето на поезията е едновременно по-широко, защото позволява нечетливостта, тоталната неуместност�� , и по-ограничено, защото има сюжети, които изобщо не стават. Например нещо, пробвано от мен самия: порнографията. Дълго време твърдях, че порнографските поеми на Верлен са добри, но като ги препрочетох, не ги намерих чак толкова добри. Пиер Луис, автор на добри порнографски романи, се опитва да пише порнография в сонети в класическа форма, но изобщо не се получава.” Поезията, изглежда, променя някои от романтичните му представи. Като че ли писателят не изразява съвсем същите идеи в романите си, сякаш смяната на регистъра води до смяна на идеите. „Поезията е в силата си, за да отразява моменти от живота, които са�� сякаш лишени от смисъл. Животът понякога направо изглежда неуместен, странен и тогава поезията встъпва в правата си. Затова неразбираемото >> 2013

юни

■ ЛИК литература е пò намясто в поезията (�� говоря за неразбираемото, което се ражда от неуместното, не за неразбираемото, плод на „работа върху езика”, която винаги е трудоемка и скучна). Поезията също така има по-големи възможности да улавя неологизмите, технологизмите. Но самите ми идеи не вярвам да са се променили.” Кои са авторите, оказали влияние върху поезията му? Нервал за някои думи, Ламартин за начина на изразяване на тъгата, Бодлер за предпочитанието към александрина, Рембо за общата конструкция на сборника. А също Маларме. „И Верлен, Лафорг, Аполинер... Обожавам Верлен, при него наистина има уникални неща. Обичам и Рембо, започнах да го чета, защото се надявах да изпадна в пълна сетивна и умствена безпътица, а през същите седмици четох и Лотреамон. Лотреамон така се наложи, че оставих Рембо настрана и оттогава наистина не съм го чел много. Смятам, че съм се повлиял от целия XIX век още от самото му начало до неговия край, докато XX век ме оставя напълно равнодушен. Нека добавя, че за мен Пруст все още принадлежи към XIX век, той сякаш е неговият последен и възвишен апотеоз. Изразява неговите вкусове. Той например по превъзходен начин е почувствал значението на Вагнер, което е толкова важно и плодотворно във Франция през цялата втора половина на XIX век – почти толкова важно за поезията, колкото това на Шопенхауер за романа... Войните оскотяват хората. Още след Първата световна война упадъкът вече се чувства. След Втората е направо страшно.” Споделя ли мнението, че след Холокоста не може повече да се пише поезия? „Не приемам този тип морализаторски предписания, които тук почиват върху неразбиране на естеството на поезията, която Адорно приема като „нещо, поръсено с розова вода”. Може да се каже, че след Холокоста повече е невъзможно да се мечтае. Сред мечтите има и кошмари. По-скоро мъчителната повеля за политическа ангажираност нанесе огромна вреда на литературата.” Чрез някои стихове с провокативна острота Уелбек желае „да предизвика шок у читателя, да мобилизира способността му да се бунтува, да се събуди. От тази гледна точка няма разлика между романите и поезия-та.” „Конфигурация на последния пристан”, „Отсъствия с ограничена продължителност” – не е изневерил на влечението си към техническите фор30

юни

2013

мулировки. Припомня, че подобно на „Елементарните частици” романът „Теория на информацията” на Орелиен Беланже е успешен въпреки техническите пасажи и дори благодарение на тях. „Техническото съдържание се вписва по-трудно в един роман за разлика от положението с поезията, където всеки речник върви, защого въпросът за разбирането не е толкова важен. Желанието да разбереш в един роман е истинско, докато в поезията думите са си думи. Научният речник наистина принадлежи на ХХ век. Символистите и декадентите, които се опитваха да работят с максимум езици, не използваха техническия. Докато мен този език ме кара да мечтая. В поезията думата не е в служба на нищо, нито на някаква история като в роман, нито на идея като в есе. Поезията позволява повече от романа да се изразяваш интимно.” Има ли впечатление, че е създал школа? „Това впечатление датира от няколко години. Наистина има общо увеличаване на социологическия реализъм, което може да се припише на мен.” През „Конфигурация” преминава от край до край въпросът за щастието,

за момента на пълното сливане между двама души. А лично той и щастието? „Имам едно-единствено качество, което ми дава малко щастие: да правя често едно и също нещо не ме отегчава. Но в основата си не съм много надарен за щастието.” За какво ще съжалява най-много, ако научи, че му остава един месец живот? „Преди всичко ще бъда възмутен. Ще съжалявам по-скоро за хора. Да, интересувам се от хората. И тъй като това не е очевидно, наложително бе да го уточня.” Тринайсет години, от 1999 до 2012, Уелбек живее в Ирландия. Как вижда Франция след завръщането си в Париж? „Има неща, които вървят по-зле, други са двусмислени. Нараснала е несигурноста, истинската бедност. А онова, което чувствително върви позле, е недоверието на управляваните към управляващите. До такава степен, че вече няма друго решение, освен да се премине към пряка демокрация.” Дали работи върху нов роман? „Не истински. Но онова, което осъзнах напоследък, е, че животът ме интересува само ако пиша. Звучи патетичо, но е така.” ■

Гениалната меланхолия на Уелбек Уелбек неведнъж е заявявал, че приживе ще стане свидетел на смъртта на поезията. Във всеки случай той е последният съвременен поет на широката публика.�� Прозорливостта �� му е изключителна, а репутацията – превъзходна. Особено силно е влиянието му сред младежите. Томчето с негови стихове присъства в библиотеките на много тийнейджъри, там където винаги са били Бодлер и Рембо, често пъти сред стари книги за Хари Потър и Юго от учебната програма. По странен начин той често измества романите на ужаса. Именно това е едно от очарованията на поезията на Уелбек: меланхолията му е зрелищна. Това е също свободна поезия. Тя въздейства. Има рими и александрин, нормални думи, понякога сцени или разкази. Човек разбира нещо. Приятно е, защото това изобщо не вреди на поетичните ефекти – напротив, дори ги подсилва. В поезията на Уелбек човек намира онова, което харесва във вариететната песен, което представлява безгранична поетическа волност. Прости неща и чувства. Жестокост и нежност. Антидепресанти и прошка. Уелбек е човекът, който успя да направи така, че съвременната поезия се продава в супермаркетите. Изкушавам се да предложа следната хипотеза: тезата за залеза на поезията не може да издържи, тъкмо обратното, поетичното слово заедно с триумфа на езика на рекламата изживява някаква форма на апотеоз. Критичното чувство замлъква, логиката се разхлабва, истината е прогонена; продуктът е представен като тотално сетивно изживяване, търси се музикалността на слоганите, описва се един пречистен и мирен свят, говори се за удоволствия, които ще бъдат напълно удовлетворени едва в един друг свят. Елементарната нужда от поезия щеше да бъде напълно удовлетворена от рекламното предлагане, ако не съществуваше едно незначително неудобство. В действителност малко марки са способни да предложат наистина тотално поетично изживяване – с изключение може би на туроператорите. Но биха останали неотразени чувства като злобата, самотата или страха от смъртта. И точно тук се намесва Уелбек.”

Орелиен Беланже (р. през 1980), един от най-емблематичните последователи на Уелбек сред трийсетгодишните френски писатели, автор на книгите „Уелбек, романтичен писател” и „Теория на информацията

■ ЛИК дискусионно

Самотен труд във време на медиен шум – Вие сте най-близо до историята, госпожо, за да знаете подобре от всички, че масовият български манталитет не поощрява внимание и грижовност към знаците на миналите епохи – все едно дали материални, или нематериални.

Така започва разговорът на Владимир ГАДЖЕВ с реставраторката Лозинка КОЙНОВА-АРНАУДОВА в тихата утрин, последвала Нощта на музеите. В момента тя продължава работата си по южната фасада на храма „Св. Преображение господне” в едноименния манастир край Велико Търново, дело на двамата майстори Димитър Софиялията и Кольо Фичето. В навечерието на 200-годишнината от рождението на Захарий Зограф (1810–1853) тя напълно обнови знаменития му стенопис „Колелото на живота”. Първоначално го прави в екип с вече покойната си сестра Светла Койнова-Мечкуева, а сега продължава с Даниела Евгениева. Практически към момента това е единственият обект у нас, в който текат реставрационни работи. Масовият българин наистина е апатичен и немарлив към своето културно наследство, освен ако – както се случва напоследък! – не става дума за някое тракийско златно съкровище, превръщано в шумна медийна сензация, а не в научно откритие. Свикнали да търсим вината винаги извън нас (справка с днешния ни политически живот), по инерция и заради удобството тази незаинтересованост като правило се оправдава с греховете на завоевателите ни, но никога с лично нашите. Макар примерите в това отношение да са твърде многобройни, дори всекидневни. Като неми свидетели те укоризнено призовават към по-голяма самокритичност и смирение. Отидете във Велико Търново например, за да разпознаете по оградите на някои старинни къщи дялани камъни, отмъкнати за домашно ползване преди повече от век от дворцовите и храмовите руини на Царевец и Трапезица. Частникът и някога, и сега продължава да се ръководи от онзи хищнически инстинкт, според който „моето си е мое, а държавното

също е мое”. Този манталитет е повсеместен. Не е чужд и на чиновническото съсловие, та дори и на клириците, издигнали се на ръководни постове. За потвърждение се позоваваме на някогашното решение на софийската община (1906) за разчистване на терена с руините на базиликата „Св. София”. Така символът на столицата ни можеше и да не съществува, ако не се намесва големият герман-

Лозинка Койнова – по-голямата част от нейния професионален живот преминава в църквите, където реставрира безценни стенописи и икони Захарий Зограф – Колелото на живота, Преображенски манастир

ски учен проф. арх. Корнелиус Гурлит със застъпничество пред княз Фердинанд и по този начин спасява от небитието този безценен паметник. С примерите може да се отиде още по-високо в административната йерархия, особено след Втората световна война, та чак до днес. Ще си ги спестим, за да предоставим това право и задължение (!) на индивидуалната историческа памет на читателя. Ще се задоволим само с нелицеприятната констатация, че още от времето на Освобождението българският гражданин припознава държавата си по-скоро като мащеха. Което определя и поведението му към нея, винаги дистанцирано и винаги с подозрение. На целия този сгъстен и набързо нахвърлян фон някак незабелязано, в ъгъла на общата картина, са се сгушили уменията и трудът на реставраторите. В Художествената академия от няколко десетилетия съществува катедра „Реставрация”, която подготвя необходимите кадри за опазване и поддържане на културното ни наследство. Което очевидно не е било известно на „експертите”, подготвили преди десетина години >> 2013

юни

■ ЛИК дискусионно класификатора на професиите в България. В него дейността „реставрация” е поставена редом с „ноктопластика” (!), т.е. чиновниците от Министерството на труда и социалните грижи са приравнили грижите за стенописите в Боянската черква с маникюра на манекенките. В края на 2011 е направена приемлива поправка и професията „консерватор/реставратор” попада в раздела „Скулптори, художници и сродни на тях” (код 2651). Този термин, макар и поприемлив, е компромисен, тъй като един и същ специалист в англоезичните страни се нарича „консерватор”, а в останалите държави – „реставратор”. И като стана дума за Боянската черква (Х, ХІІ и ХІІІ век), автоматично се налага да припомним 20-годишната реставрационна работа на Лозинка Койнова в този най-престижен наш и световен паметник, поставен още от 1979 под закрилата на ЮНЕСКО. Под заглавието „Земен рай” в швейцарския вестник Neue Zurcher zeitung (19.08.2011) Томас Везер публикува очерк за работата на сестрите Койнови в храма. Той е първият (пак чужденец!), който казва очевидната, но услужливо премълчана у нас истина – имената на реставраторките липсват в мемориалната плоча, монтирана до входа на Боянската черква. Независимо от много високите оценки за деликатния им, отговорен и безкористен труд, давани от професионалната гилдия. За сметка на това присъстват около дузина никому неизвестни фирми. Единствените две фамилии, „заслужили” честта да бъдат изписани на плочата, са на доскорошен премиер и на хлевоуст „служебен историк”, който, попаднал в коридорите на властта, се разпорежда като слон в стъкларски магазин за довършване на работата от друг специалист. Правилото „всичко започва от нас” (да не забравяме и следващото го по петите „след нас и потоп”) не подминава да бележи и найценния културен и християнски паметник на България. Лозинка Койнова научава от нас за тази публикация. И макар повече да не е стъпвала в Боян32

юни

2013

ската черква, с мъдро всеопрощение добавя: „Тази плоча все някога ще бъде махната оттам.” Нейното име се свързва и с други обекти на световното културно наследство, което недвусмислено говори за високия й професионален авторитет. Такъв обект е тракийската гробница с кариатидите при с. Свещари (ІV–ІІІ в. пр. Хр.), включен в списъка на Световното културно наследство през 1985 година. Той е завършен и вече социализиран. „През този археологически сезон предстоят много интересни открития – споменава г-жа Койнова. – Помните ли как през есента на миналата година Диана Гергова откри ковчеже със златно съкровище току до входа на гробницата? При предстоящото разкриване и проникване в старината се очакват още по-богати находки.” Казва го с радостта на учения, с трепета на висококултурния човек в очакване на нови артефакти от историята, била тя българска, римска или тракийска. Оттамнасетне – уви! – се трупат разочарованията, които не са спестени на всеки що-годе интелигентен българин. И всичко започва от онази сграда на арх. Константин Йованович в София, която е фокус на незрелите български политически страсти. Приетите досега закони и ЗИД (Закон за изменение и допълнение) в областта на културата са толкова неадекватни на новите условия, колкото анахронична е и системата за управление. Ролята на държавата в системата на опазването е много слаба, с което се

Работа по пластичното решение на официалния герб на страната

Гробницата в Свещари – световен обект

различаваме и отдалечаваме от високо цивилизованите страни. Съществуващият натиск от посоката на различни интереси – нелегални разкопки, трафик на ценности, незаконно строителство, частно колекционерство и пр. – продължава да бъде много голям. Общата философия на законите, ако въобще може да се говори за такава, не е свързана с равнопоставеността на държавната, общинската и частната собственост. И съответно с разпределение на ангажиментите от държавното до частното равнище, до собственика. Закъснялата реформа в тази област ни прави консуматори на последиците. Една от тях е неосъщественото още GIS-картографирането на културно-историческите зони. Ние не сме го направили дори за задължителното според изискванията на ЮНЕСКО GIS-картографиране на 7-те български обекта на Световното културно наследство. А логиката на реформата е ясно формулирана още от Атинската харта (1933), Венецианското споразумение (1964)

и всички следващи международни договорености, сред тях и четири европейски, които в крачка допълват правилата в новите условия. Чрез своята историческа последователност те ясно очертават еволюцията на критериите, принципите, методите и технологиите за опазването. Документът от Нара (1994) за автентичност продължава да бъде приоритетен, срещу което се нареждат примерите за нарушаването му у нас все заради онези парвенюшки амбиции да се преизграждат и довършват паметници, изчезнали или в руини. Тези примери започват още от Царевец преди повече от три десетилетия и продължават днес на Трапезица и в Созопол. Виждаме ги в черквата „Св. Четиридесет мъченици” във Велико Търново, административно решено (!) да се превърне в пантеон на българските царе. Съзираме ги и в набиращата популярност идея за възстановяване (?) на Голямата базилика в Плиска. Тази зараза е плъзнала по цялата територия на България, все в името на туристите и хипотетичния все още зародишен културен туризъм. Порочна и безотговорна практика, която специалистите с висок граждански морал традиционно онагледяват с вече анедоктичната възможност да се възстановят липсващите ръце на Венера Милоска. Освен всички международни документи и договорености, ратифицирани и от България, съществува и по-новата стратегия за „интегрална консервация”, развита в Ла Валета (1992). Чрез нея се координират археологическите проучвания, консервационно-реставрационната дейност и устройствената политика. Регламентират се и ефикасни инструменти за регулиране на обществения и частния интерес със строги правила и режими, които изключват субективизма и корупционните практики. “Ние отдавна не участваме в конкурси, а в търгове, при които се

отдава предпочитание на най-евтиния проект. Лицензионните режими са толкова относителни, та с тази дейност се занимават всевъзможни хора ” – споделя Лозинка Койнова. – Превръщаме се в предприемачи, от които се иска да разбират от строителство, ВиК съоръжения, ел. инсталации и какво ли още не.” И илюстрира порочната практика с пример от Арбанаси, където фирма за строеж на язовирни стени организира търг за реставрационни дейности. Добавя и проекцията на субективния вкус, винаги нисък, конюнктурен или материално мотивиран, какъвто се наблюдава в пловдивския храм „Св. Марина” (грубо лакирани изящни дърворезби и тапети вместо стенописи) и в мелнишната църква „Св. Антоний” (липсващи редове от иконостаса, плетени покривчици и вазички с изкуствени цветя). Лозинка Койнова е работила дълго време в Мелник и дори има издадена книга „Икони от Мелнишкия край” (1980). По-голямата част от нейния професионален живот преминава в църквите, където реставрира безценни стенописи и икони. Поради което в свободния ни разговор отново се връщаме към изпълнението на задачата в църквата „Св. Преображение господне”. Темата е важна, защото засяга ктиторството и даренията от гражданството, които имат дълбока традиция още отпреди Възраждането. Г-жа Койнова разказва за проекта на семейство Василеви, към който е присъединен и британският гражданин Дейвид Арчър. Не крие възхитата си от мениджърските умения на главата на фамилията, който с неприсъщо за днешната практика съчетание от деловитост и висока морална отговорност ръководи проекта. Всъщност идеята е на фондация „Интелектуални проекти” и датира от 2003. Реализацията му, както личи, се развива бавно, но неотклонно и системно. Което идва да подскаже на свикналата да мрънка и да се оплаква интелигенция, че при всякакъв недоимък и индустриални кризи съществуват различни възможности за набавяне на така необходимите финансови средства. Дори Българската национална телевизия е разбрала това, отваряйки дарителска сметка за спасяване на стенописите в катедралния храм „Св. Александър Невски”. Което е друга тема в нашия разговор. „Периодът, в който е изписван „Св. Александър Невски”, е период на залез в стенописното изкуство. Това е т. нар. �� fin du �� siecle�� , който в България, естествено, закъснява. По храма

са работили много художници, всеки от които с различна представа за ползваните технологии. По тази причина фреските са в окаяно състояние, ронят се като мъртвите клетки на пърхота и за спасяването им е необходима дългосрочна програма с гарантирано финансиране. Едно е безспорно – тези фрески са най-ценното нещо от сакралното изкуство на българския ХХ век и отношението към тях е направо срамно.” Тези думи на г-жа Койнова автоматично извикват спомена за проблемите и пренията около позлатяването на куполите, както и при реставрирането на смалтовите мозайки над входните врати. А също така и нерешения още найактуален казус за собствеността върху „Св. Александър Невски”. От което по веригата следва порой въпроси без отговори, един от които е за мястото на доскорошния НИПК (Национален институт за паметниците на културата), преименуван неотдавна в Национален институт за недвижимо културно наследство. Със смяната на абревиатурата сякаш приключва и ангажиментът на държавата. „Както вървят нещата, съдбата на института е сякаш предрешена. За последните две десетилетия непрекъснато се отнемат големи части от неговите изначални функции, което го обрича на доизживяване. Пък и авторитетът му, все повече административен, непрекъснато спада.” И тук ще си позволим една ретроспекция, която най-красноречиво подсказва каква е ролята на интелигенцията и интелектуалците при опазване на културното наследство. Преди няколко десетилетия общинската управа на Виена решава да събори Дом Витгенщайн и за целта докарва тежките машини. Новината бързо стига до просветените умове на австрийската столица – архитекти, инженери, писатели, актьори, музиканти и др., – които се свързват по телефона, събират се, превземат къщата и се барикадират в нея. Разрушителните работи спират. Кметът и общинските съветници се принуждават да преразгледат въпроса и под увеличаващия се натиск на общественото мнение отменят първоначалното си решение. Точно в този момент българската държава хвърля спасителен пояс, купува Дом Витгенщайн и по този начин спасява от гибел паметника, тясно свързан с големия австрийски философ. Въпрос с повишена трудност за читателя: можете ли да си представите същото нещо да се случи в София? ■ 2013

юни

■ ЛИК варненско лято И през юни 2013 двата най-мащабни театрални форума у нас – МТФ „Варненско лято” (1-12 юни) и „Световен театър в София” (3-8 юни) представят за първи път в България качествения и иновативен театър от цял свят. ЛИК вече помести материал за документалния спектакъл „Облаци”, ето и останалите акценти от международната програма, представени от Асен ТЕРЗИЕВ.

Тeатър плюс...

Задачата на международната програма на МТФ „Варненско лято” и „Световен театър в София” е да развива и разширява театралните хоризонти на очакване. Да ги провокира с вълнуващ и необикновен театър – в разнообразни форми и жанрове, каквито най-малко сме очаквали и там, където не сме подозирали. Тази година тя започва не на сцената, а във въздуха, върху покрива на емблематичната необарокова сграда на Драматичния театър и опера на Варна с вертикалния танц „Бяло действие” на 34

юни

2013

Чешкия център и Италианския културен институт, а в София се представят с любезното съдействие на Столична община.

Театър + музика и кино

венецианската компания „Ил Посто”, гостуваща специално и единствено за официалното откриване на фестивала на 1 юни във Варна. Останалата част от програмата може да бъде проследена паралелно във Варна и София, като пълната информация по дни, места и часове може да бъде намерена на www. theatrefest-varna.org. Всички спектакли са с осигурен превод на български език. Гостуванията на международните спектакли са осъществени с любезното партньорство на Британския съвет, Института „Сервантес”,

„Завръщане”

„Една нощ в киното” на Самуел Финци е оригинален театрален концерт върху музика и мотиви от класическото и ново световно кино. Самият Финци е не само един от найобичаните актьори в България, но и от най-ценените в Германия. Преди повече от 20 години той започва своята кариера на немска сцена и през 2011 заедно с режисьора Димитър Гочев и актьорите Алмут Цилхер и Волфрам Кох става носител на престижния театрален приз на Берлин. Независимо дали на сцената, или на екрана, Самуел Финци неизменно пленява със своя артистичен талант. Той може да бъде всичко – и актьор, и музикант, и танцьор… Или с други думи, – автентичен джазмен на изкуствата. В концертното шоу „Една нощ в киното” той събира в експлозивно цяло страстта си към театъра, киното и музиката. Негови партньори са изключителният джаз музикант Георги Дончев и младият немски композитор на театрална и филмова музика Даниел Регенберг. Тримата организират музикално филмово пътешествие с импровизации по класически песни, композиции и монолози от ленти на Чарли Чаплин през Уди Алън до Дейвид Линч и Дейвид Финчър. От театралната сцена те споделят своята вяра, че: „Има филми, които така се запечатват в съзнанието ни, че понякога една история, няколко музикални тона или просто едно намигване са достатъчни да извикат отново пред очите магията на техните образи”.

Театър + смяна на перспективата

„Буря” на Градския театър в Любляна и режисьора Йерней Лоренци е най-мащабният спектакъл в тазгодишната програма, който транспонира класическата пиеса на Александър Островски в съвременна тоналност. Оригиналната постановка облича руските нрави в съвременни елегантни костюми и ги разполага сред впечатляващ декор, в който сякаш извън времето се наслагват едни върху други жестове, костюми, аксесоари и предмети от стила на живот на руската заможна класа от времената на царска и социалистическа Русия. Майсторската режису-

ра, изключителната актьорска игра, ефектната, стилизирана сценография и музикалните изпълнения на живо превръщат спектакъла в едно от събитията на словенския театрален сезон и по време на най-големия фестивал на словенския театър Borštnikovo srečanje той отнася цели 9 награди, включително и за режисура и най-добро представление. Бурята е не само природно явление – буря бушува в сърцата на онези, които искат да живеят според собствените си разбирания. През ХІХ век в руските провинции това не е било леснопостижимо. Пиесата е емблема на драматичния сблъсък между закостенелите и посредствени обществени порядки и желанията на сърцето и душата.

Театър + радио, филм, комикс

Вестник „Гардиън” определя компанията Forced Entertainment като „найвеликата експериментална компания на Обединеното кралство” и това не е пресилено. Основана през 1984, тя вече повече от четвърт век има репутацията на новатор в съвременния световен театър. Нейни спектакли са представяни на всички водещи европейски и световни фестивали, а историята и стилът й се изучават в училищата по изкуство. Като във влакче на ужасите техният

спектакъл „Празна история” следва двама комиксови герои, изпаднали в беда. Ким и Джаксън – две безпомощни същества, попадат в антиутопичен кошмар. Губят апартамента си и се опитват да избягат от въо-ръжените специални части в подземните канали. Нападат ги пчели убийци, скриват се в боклука, после се озовават в хотел, обитаван от призраци, и нещата отиват на все по-зле… Страховити градски пейзажи, обири, престрелки, преследвания... Изгубени в пустошта, в съмнителни и потайни лунапаркове, двамата герои пътуват към сърцето на дълбоката нощ, в която не се виждат никакви звезди. Forced Entertainment представя мрачната и комична съвременна приказка в уникално съчетание между филм, театър и анимация. Актьорите седят пред микрофони, прелистват страници, озвучават на живо стрелбите, дъжда и смущенията в телефонните линии. На сцената нахлуват видеообрази – кадри от една невъзможна филмова версия на безподобния сценарий на Тим Етчълс. Някъде между живия диалог, звуковите ефекти и колажните образи е мястото, където тази „празна история” се случва в действителност.

те танцови компании на Испания. Самият Мурадай е отличен с Националната награда за танц през 2006, връчвана ежегодно от Министерството на културата на Испания. За спектакъла „Завръщане” той кани звездата на испанския театър и кино – актрисата Марта Етура, носителка на международни филмови награди и многократно номинирана за националния филмов приз „Гоя”, който печели през 2009 за ролята си във филма Celda 211. Чеви Мурадай учи балет в Escuela de Carmen Senra, след което продължава в Ню Йорк. Успешно се представя на танцовите награди в Мадрид през 1992 и печели стипендия за Центъра „Лабан” в Лондон. Марта Етура се нарежда сред новите големи имена на испанския театър и кино. Още в Театралното училище започва да се занимава и с танц. Професионалната й кариера започва в киното, но тя жъне успехи и на театрална сцена, сред които е номинацията и за „най-добра актриса” на Театро де Рохас за ролята й на Офелия в постановката „Хамлет”. През 2011 е избрана за вицепрезидент на Испанската филмова академия. По повод на нейното гостуване в България Институтът „Сервантес” организира и безплатна прожекция на филма „Тъмносиньопочтичерно” с нейно участие на 8 юни от 19.00 ч в Младежкия театър в София. ■

Театър + танц

„Завръщане” е емоционална танцова история, в която се срещат две от най-известните имена в съвременния испански танц, театър и кино. Страстта на актрисата Марта Етура към танца и интересът на хореографа и танцьор Чеви Мурадай към думите ги събира заедно в този спектакъл. С езика на съвременния танц двамата разказват една история за превратността на човешките взаимоотношения. Етура и Мурадай се впускат в опасна и поетична игра, опитвайки се да разберат естеството на любовта и сложността на отношението към другия. Компания Losdedae е основана през 1997 от хореографа и изпълнител Чеви Мурадай и днес е една от най-значими2013

юни

■ ЛИК варненско лято Десислава БОШНАКОВА представя импровизационния театър ХаХаХа, който е сред гостите на фестивала „Варненско лято”. „Животът е сцена, а всички ние сме актьори в нея”, е казал не някой друг, а Уилям Шекспир. Животът е една импровизация, в която всеки един от нас импровизира, търсейки най-доброто за себе си, и без да го осъзнава, се превръща в актьор в представлението, което е собственият му живот. Замисляли ли сте се как импровизирате? Давате ли си сметка колко често ви се налага да импровизирате в работата, в кухнята, в личните отношения, в бизнеса? Човек няма как да оцелее, без да импровизира. А някой учил ли ви е да импровизирате? Знаете ли колко често импровизациите ви се получават? Умеете ли да се проваляте в импровизациите си? Или се страхувате от провала? Умеете ли да общувате? Или винаги сте войнствено настроени? А какво ще си помислите, ако ви поканя на театър, като ви кажа, че не знам какво ще гледаме. И не защото не съм се поинтересувала, а защото дори самите актьори до края не знаят точно какво ще изиграят. Точно в този момент е добре да спра с въпросите и да ви отправя покана да надникнем в един малко по-различен импровизационен спектър, където се крият интересни истории с неочакван край. Ако обичате да играете или да разказвате истории, то това непременно ще ви хареса. Ако ми се доверите, няма да съжалявате. Ще надникнем в света на театъра, но не този театър, който всички познават. Представлението, което ще гледаме, няма да се повтори никога повече, въпреки че е възможно актьорите и публиката да се съберат отново. А досега гледали ли сте импровизационен театър? За тези, които не са, ще кажа, че в него няма сценарий и предварително зададени роли. Актьорите изпълняват много и различни роли. Често им се налага да влизат от една роля в друга изключително бързо и неочаквано. На сцената няма реквизит, не се използват костюми. Каквото и да се случи, се случва само веднъж, само пред публиката и само заради публиката. Буквално. Oпитват се да не правят смешки, а да разказват истории. При това исто36

юни

2013

рии, в които публиката взема активно участие. В импровизационния театър няма „аз“, има „ние“. Всеки играе за другите и за това те да могат да развият своя образ и да го направят по найдобрия начин. Най-важният принцип, на който се базира философията на импровизационния театър, е „Да, и...“. Съгласяваш се, каквото и да ти сервират на сцената. „Да, и...” е принцип, който подпомага разказването на история. Този принцип е изключително важен в комуникацията по принцип. Философията, че една идея не може да се развива с отрицание, а само чрез приемане и доразвиване, е в oсновата на успешната импровизация. Според мнозина импровизационният театър развива умения за общуване, развива креативното мислене, уменията за работа в екип и за вземане на решения, както и подобрява способността на хората да реа-гират в неочаквани ситуации. Умения, които са важни, с каквото и да се занимавате, дори и да е изключително различно от театъра. Поради тази причина много училища и университети по света включват в програмата си часове по импровизационен театър. Под една или друга форма импровизацията присъства във всяка човешка дейност. Означава ли това, че всеки може да го прави? Разбира се, че да. Но също така всеки може да се научи да бъде по-добър импровизатор. И така, водени от желанието всичко да си е супер, през 2009 петима млади актьори решават да се посветят на този различен театър. След упорити тренировки в паркове и апартаменти (защото при импровизациите няма репетиции) и след плах показ пред най-близки приятели групата решава да направи своето първо представление ХаХаХа ИмПро #1. Датата е 19 декември 2009. Мястото – читалище „Славянска беседа“. След тази дата нещата тръгват стремглаво нагоре. Трупата участва на различни форуми и фестивали като: Беглика, TEDxBG, Buskers Play In, Ржана, Горичка, София диша, Въздухария, Варненско лято... Играят и на открити места като Борисовата градина, парка на Военната академия и пред Народното събрание.

Всичко си Постепенно към групата се присъединяват още професионални актьори. Други си тръгват. Всички актьори в ХаХаХа ИмПро Театър днес са завършили НАТФИЗ. Ивайло Рогозинов, Тони Карабашев и Владислав Виолинов са състуденти от последния клас на професор Крикор Азарян. Петър Мелтев и Александър Митрев са възпитаници на професор Снежина Танковска, а Васил Бовянски и Константин Лунгов завършват актьорство за куклен театър при проф. Боньо Лунгов. Живко Джуранов е кукловод от класа на проф.

театър на НАТФИЗ, като тяхно постоянно място за момента е кино „Влайкова”. На 1 април 2013 ХаХаХа стартира свой нов формат „4D филм”, чието първо представление събра над 300 души зрители. За първи път на сцената се импровизира цял филм, като към него се прибавиха интервюта с актьорите и режисьора, изиграни бяха отпаднали кадри и други любопитни сцени. Присъстващите станаха участници и зрители на първия подобен формат у нас. На излизане мнозина не вярваха, че всичко се е случило импровизирано. Дълго разговаряха и спореха. Факт е, че когато импровизираш добре, рискуваш мнозина да не повярват, че импровизираш. С тренировки обаче можете да развиете въображението си и уменията си да импровизирате.

и е супер, ХаХаХа Дора Рускова. Към тях се присъединяват Алиса Атанасова и Диляна Георгиева, както и Драгомир Симеонов. В рамките на традиционното представление актьорите импровизират по зададени от публиката теми и думи, но следвайки правилата на предварително избрани игри. Игрите са много, а водещият обяснява на публиката какви са те и взема от тях основните участници, място, тема или друго, за да могат актьорите да имат в рамките на какво да импровизират. В импровизационния театър публиката играе изключителна

роля. Тя не просто е в залата и наблюдава, а активно участва в създаването на сюжета, в развитието на историята и нерядко хора от публиката участват в разказването на историята. И понеже импровизацията е нещо, присъщо на всеки – броят на хората, които посещават представленията на ХаХаХа, расте. Въпреки че самите актьори не ги наричат представ-ления, а ИмПро и ги номерират. Към момента на писане на този текст вече са стигнали до #115. Играят на различни места: Модерен театър, Микстейп *5, Учебен

Мнозина от публиката на представленията се вслушаха в думите на Шекспир и си дадоха сметка, че изпълняват главната роля в представлението на собствения си живот. Осъзнати, те се насочиха към импровизационния театър. Първият ИмПро клас, воден от актьо-рите Ивайло Рогозинов и Тони Карабашев, стартира през 2010. Събират се банкери, програмисти, адвокати, бранд мениджъри, студенти, бизнесмени, социални работници и други. Експериментът се оказва толкова успешен, че няколко месеца по-късно се появява още един ИмПро клас. Най-отдадените от двата класа днес са заедно и са Първата непрофесионална група за импровизационен театър „3мпро”. Импровизационният театър изисква преди всичко въобръжение и кураж. Импровизационният театър развива въображението и ви зарежда с кураж. Все едно дали сте на сцената, или сте в публиката. Важно е да импровизирате и да помните, че историята няма да се получи, ако не прилагате принципа „Да, и…”. ■

2013

юни

■ ЛИК изобразително изкуство

Sofia Contemporary Кирил ПРАШКОВ за втория Фестивал за съвременно изкуство. Времето на втория фестивал за съвременно изкуство Sofia Contemporary изтече в деня на изборите. Започналата на 19 април поредица от акции практически съвпадна с месеца на най-провокативни „активистки“ действия на местните политически конкуренти. Не че това пречи на фестивала – напротив. Политическото битие е изсипвало и продължава да сипе материал, който предизвиква разравяне и изследване чрез художествените практики. И немалко куратори и художници директно или индиректно се интересуват от него – особено, бих казал, в наши дни. За щастие стъпките им в основата си са доста по-морални от „оригинала“. Именно така си позволих да тълкувам пърформанса на Лиз Меджик Лейзър The Digital Face, 2012�� . Жестовете й повтарят движението на известни политици пред камера, превръщат образа им в „пръстов“ – каквото е и първоначалното значение на дигитално, и най-важното – карат публиката да се усмихне на портретиращата пантомима, след като придружаващите я иначе тежки заявления са сведени до догадка. Доста актуално за България прозвуча и Процесът, 2010, на Росела Бискоти. От високоговорителя идват пледоарии от италиански съд от 1970-те; равният глас на присъстващата преводачка, симултанният, с вероятни отклонения превод; удивително наподобяващата с тракането си картечница пишеща машина – запис, с наслагващи се отклонения на превода. С една дума, – съд... Макар второто издание на фестивала да заработи доста скоро след първото – на едва половин година дистанция, територията, която подобни инициативи са способни да покриват, стана очевидно по-обширна. През октомври–ноември 2012 проектът Сегашно продължително на Яра Бубнова настояваше на обвързаността на съвре38

юни

2013

мието „тук“ и „там“ чрез цели и език, адекватни на живота в неокапиталистическия град, диалогични спрямо публиката и едновременно предизвикателни и спрямо нея, и спрямо неанализираното ни минало. За следващата кураторка Овюл Дормушоглу с нейното разбиране в Близо, по-близо, заедно – уроци по съжителство темата за своеобразието на софийската художествена сцена е отпратена като вече решена. Няма как днес да стоиш сам, встрани. Особеността или неуловимостта на една или друга проява не се приемат като проблем на художника, а по-скоро на зрителя, който по презумпция трябва да се вглежда, вслушва, разсъждава. Животът и работата на кураторката в центрове като Истанбул, Виена и Берлин разпознават публиката като наднационален съучастник – запозната с днешните понятия в изкуството и съставка на един фестивал. А ако съучастието не й е по силите или не съответства на желанията й – убеждението е, че има къде да потърси онова, което я привлича. Споменах за заети по-обширни територии на местната сцена, защото в основа на проявата се превърна не много популярният у нас пърформанс – независимо дали в чист вид на художническо действие, като лекция или срещи за разговор с даден автор по програмата

Росела Бискоти, Процесът

Ева Котяткова, Домашен арест

Лиз Меджик Лейзър, The Digital Face

Попитай художника. Подобни форми на директно общуване са и важни, и нужни, но разбираемо усложниха графика и на зрителите, и на организаторите от Столична община и Фондация „София за култура и изкуство” – част от платформата на сп. „Едно”. Пърформансът е нещо, което не чака, случва се и се стапя като захарния памук по засадени „дървета“ от Общи блага за колективно добро, 2013, на Искра Благоева, колкото авторката и да ги захранваше с материал. Или изтръгнатият от Ахмет Огют нощен миг от Истанбул, когато, привлечен от бумтенето на мотоциклет в тъмна уличка, авторът открил, че шумотевицата е заради фара, осветяващ през прозорче работата на бръснар, пресъздадена в Another Perfect Day. Някой от елементите на един пърформанс – дали захарта, дали бензинът, винаги свършва и остава само споменът. По същия начин отлита строгата, сочеща „напред“ стрелка, влачена от моторен парапланер в небето над София във Future Idea, 2013, на Камен Стоянов. За да си припомни това „напред“, на човек

ще му се наложи да запише къде точно е вдигнал главата си нагоре, какво точно е виждал до този момент и после да направи справка по картата на града. Посоката се оказва непредвидима и в други случаи – като в Яздене на бик, 2012, на Самуил Стоянов. Бикът, механичен или не, си остава, особено ако стои наблизо до банка, символ на борсата, и кога и къде точно ще ви хвърли от хлъзгавия си гръб като цяло малко зависи от уменията ви. Създателят и собственик на мрежата e-flux Антон Видокле – едно от най-известните лица, участвали във фестивала, показа пърформанса си Космическата енергия е неразрушима. На фона на кадри от пресичана от далекопроводи степ разиграният текст отпраща към философията на Николай Фьодоров за възкресяване на предците, неизчезващата им енергия, „складирана“ около Земята, връзката й с идеите за овладяване на Космоса. Намигането чрез спомен за загиналия летец – баща на автора, включените части от поемата Безумният вълк на Николай Заболоцки, споменаване-

то на прочутата инсталация на Иля Кабаков Човекът, излетял в Космоса от стаята си не отменят една от вечните мечти на човечеството – безсмъртието. Разбира се, човечеството (или поне част от него – може и художниците) трябва първо да го обясни... Предложението за кабаретна вечер в Swinging Hall на Десислава Димова събра кръг от четящи, свирещи, рисуващи във въздуха, разиграващи публиката автори, любителски бъркащи, така да се каже, в чужди полета на изява. Толкова по-трудна се оказа работата на журито, раздаващо награди на кабаретните „артисти“ – членовете му трябваше да изиграят сами себе си, което никога не е било лесна работа. Страничният поглед разкрива често неразличими за привикналото око неща. За разлика от не един и двама чужденци, стъписани пред т. нар. клекшопове в града ни, Ахмет Огют реши да открие свой с работата си Загадъчната хоризонталност на един клекшоп. След „Клек-арт“ проекта на Яра Бубнова, който показваше видео в мазе и кара-

Ахмет Огют, Another Perfect Day

Камен Стоянов, Future Idea

ше зрителя да се държи спрямо изкуството там, както обикновено спрямо цигарите и алкохола в истинската продавачница, тук отношенията са се променили. Носещата �� собствен смисъл връзка между продавач и купувач с едно изместване към местната реалност се превръща във връзка между вдигащия се на пръсти и приклякащия, а оттам метафорите са безброй. При Домашен арест на Ева Котяткова вдигането на пръсти не бе достатъчно – там стъпването на табуретка отвежда главата на зрителя в отвора на обърнат пресечен конус с надвиснали полици, изпълнени с учебници. Усвоени твърдо или полузабравени, стъпилият „върху“ тях се оказва затворен под ключ. Просто това се осъзнава дълго след поглъщането им. Обширната мистификация Гавазов и неговото време на Вера Млечевска и Димитър Шопов е игра с разравяне на роден ъндърграунд. Бих казал, че „археологията“ им впечатлява най-вече в полето на визуалното – заетата от ранните опити на експерименталното кино идея за филм, свещената сфера/футболна топка/севернокорейски спътник от тротоарни плочки... Това поле у нас обаче е доста бедно откъм изходен материал и за разширяването му винаги се е налагала отбивка – към историята/историите, каквито в България има повече от достатъчно. Но дори официално разказваното за страната ни, за миналото и сегашното й е дотолкова манипулативно само по себе си, че се получава манипулация на манипулацията. А тогава разликата между ъндър- и не-ъндърграунд изчезва. Радикални посвоему решения по отношение на парите (и капитализма като цяло) предостави в представянето >>

2013

юни

■ ЛИК изобразително изкуство Парадоксални форми на обмен Чезаре Пиетроюсти. Въпросът е в директното превръщане на банкноти в произведение при преминаването им през въздействие с киселина или на основателно сдъвкване. Пътят на остойностяването им може да бъде дори през човешки хранопровод, осигуряващ доволството от съдържане, макар и временно, например на 500 евро. Готов съм да споря, но именно възгледът на Пиетроюсти потвърди убеждението ми, че погледът на художниците тук е обърнат към миналото, докато на други места – към бъдещето, колкото и нелицеприятно да е то. Впрочем логично е италианецът да е привърженик на правата перспектива, а българинът – на обратната. Поне така сочи традицията. Гюлсун Карамустафа показа в градинката пред някогашния Кристал познатото си триканално видео Плачещи мъже, 2001. И в трите откъса от стари филми мъжете плачат по „небалкански“ – за жени, в годините на вече отминалата си горда младост, като европейци. Всички се променяме – няма как, макар приказката „а дядо ми на неговите 70...“ още да се чува туктам. Нестройно, но така и трябва да бъде, прозвуча работата на Хива К – художник с опит от тоталитарен режим, събиращ в различни места групи за изпълнение на песни за „мечтите, провалените утопии и свободата“. Съмнявам се доколко е ставало дума за свобода в Моя страна, моя България... да се върна... или във Вземи във оня хубав ден една българска роза от мен..., но думите на тези хитове днес създават усещането за пълно несъвпадение на значенията. И ако в помощ на плачещите мъже светът е създал виаграта, то в този случай оправия няма. Лекциите посвоему се оказаха най-забележима част на фестивала и заслужават отделен материал. Възможността да изслушаме един след друг куратора на dOKUMENTA (13) Каролин Христов-Бакърджиев, макар всеки да се е надявал да я види тук преди тази най-прочута в света изложба да се състои Чарлз Еше, директор на музея 40

юни

2013

в Айндховен, философа Боян Манчев, куратора Катрин Ромберг и други лектори изисква подобна на Sofia Contemporary конструкция. Христов-Бакърджиев разказа за представата си за художника като свидетел – волен или неволен, още спящ, когато вместо него наблюдават технически средства, – залегнала в основата на най-големия й проект. Еше говори за Модернизъм и съвременизъм, след като не зачита постмодернизма като достойно течение и смята, че промяната след епохата на

модернизма все още предстои. Нищо общо. Политика и изкуство в епохата на ликвидацията бе тема на Манчев, кръстосала се с Любителството на Ромберг, която базира изследването си на развитието и последствията от провокативната акция Чужденците вън на вече покойния Кристоф Шлингензиф

Гавазов и неговото време

Гюлсун Карамустафа, Плачещи мъже

Хива К, Момчетата от Чикаго

преди години във Виена.�� Изобщо и двете части от фестивала – Публични лекции и Попитай художника – сгъстиха разбирането за Близо, по-близо, заедно. Паралелно течащата във �� VIVACOM Art Hall, изложба Нови гледни точки в китайското съвременно изкуство на куратора Син Донг Ченг, демонстрира промени в мисленето на цял пласт художници от огромната страна. Промени, които дори и да ни изглеждат близки по собствения ни преход, означават непознат мащаб, налагащ нови мерни единици в целия свят. Тази изложба също предполага отделен текст, което не е лесна задача. Неописани останаха и други лекции и работи от разпрострялата се и като време, и като места из София проява. Справянето на организаторите с изолационизма по отношение на съвременното изкуство, царящ до голяма степен през последните години в страната, премина през активизиране на всички, способни да предизвикат идването на влиятелни фигури, не само с поканата на чуждестранен куратор. Погледът отвън буди не по-малко интерес от погледа навън. Фестивали като Sofia Contemporary осигуряват �� и двата. Осигуряват и възможност за завръщане поне с работата си на немалкото напуснали страната ни художници. И най-важното – създават международна атмосфера, която ни е абсолютно необходима. Набирането на скорост, започнало с първото издание на фестивала, продължи. Имайки предвид, че след година предстои трети рунд, натрупването изглежда особено важно. ■

Изследователката Даниел Кон е посетила различните ателиета на Анселм КИФЕР. И им посвещава книга, в която показва как тези монументални места са едновременно произведения на художника, автопортрети, складове и утаени пластове на неговото творчество. Докато самият творец разкрива своята философия.

АТЕЛИЕТО КАТО ТВОРБА Ателието на художника омагьосва. От хамбара във Валдюрн-Хорнбах до халето в Бухен, от тухларната в Хьопфинген до бубарницата в Баржак или до склада в Кроаси-Бобур – от четирийсет години Анселм Кифер завзема все по-обширни индустриални или полски целини. Изследователката Даниел Кон, философ и специалист по естетика, прекрачва прага на всички ателиета, отмервали творческия път на германския художник. В блестяща книга с богата иконография тя предлага нов поглед към подхода и творческата продукция на Кифер, изхождайки от тези пространства, които той вае и преизвайва до безкрай, като им отрежда така статут на пълноправна творба. Защо са я заинтригували ателиетата на Анселм Кифер? „Посещението на ателието в Баржак беше откровение за мен – споделя тя пред списание Beaux Arts. – Проумях, че към Кифер трябва да се пристъпи от гледна точка на пространството, а не от гледна точка на времето. Че за да се прозре въпросът за паметта и забравата, трябва да се тръгне от въпросите за заемането на пространството (било то на ателиетата или на местата му за излагане), да се тръгне също от въпросите за самата пространственост на неговата живопис. Струва ми се, че начинът на Кифер да решава проблеми, свързани с травмите от германската история, е да работи в едно

пространство, където „прави” нещо. Той си остава художник, а художникът, творецът в края на краищата има само два инструмента: пространството и материята.” Защо около ателието на художника и до днес витае такова очарование? „Когато бутнеш вратата на ателието, където художникът работи, вече не си просто възприемащ спрямо твореца, осъзнаваш времето на творението и материалността на творческата дейност. Да видиш как работи Кифер означава да осъзнаеш физичския аспект на занаята на художника. Той е там със своите огромни кофи с боя, с четките, с мистриите си… Свидетел си на истинска битка с платна с гигантски формати.” Книгата е богато илюстрира-

Ателието в Баржак „Седем небесни дворци” Анселм Кифер. Работил десетилетие и половина в Баржак, Южна Франция, където е създал своя „дворец на паметта”. Днес германският художник и скулптор се поделя между парижкия квартал Маре и ателието си в Кроаси в района на столицата

на и – изненада – много снимки са направени от самия Кифер… „Малцина знаят, но Анселм Кифер отдавна се занимава с фотография, още от младостта си. Прави снимки от пътуванията си, снима ателиетата си, както и пейзажи. Изкарват го метафизичен художник, но всъщност повечето от произведенията му изхождат от едно улавяне на реалното. При подготовката на голямата си картина за изложбата за Германия в Лувъра беше наизвадил много стари снимки, които е правил някога по бреговете на Рейн. Прожектираше ги върху платното и работеше въз основа на тези образи. Така че Герхард Рихтер не е единственият, който го прави!” Има ли някаква специфика на ателиетата на Кифер? Тяхната монументалност например? „Безспорно, те са винаги огромни. Първо, защото Кифер работи в големи формати, но също и защото в ателието, където постоянно живее, има потребност да се допитва до миналите, сегашните и в известен смисъл бъдещите си работи. Той не обича да смята произведенията си за завършени, непрестанно >> ги подема и продължава.” 2013

юни

■ ЛИК изобразително изкуство За четирийсет години Анселм Кифер е заемал много различни места. Дали структурата и атмосферата на местата променят природата на произведенията? „Творбата има свое самостоятелно разгръщане независимо от ателието и все пак в картините несъмнено личи присъствие на местата. В началото на творческия си път в Германия Кифер много е рисувал хамбара във Валдюрн-Хорнбах. Тухларната в Хьопфинген му е служила поскоро като място за разполагане и за излагане на работите. В Баржак той взема късчета от пейзажа, цветя, които отглежда и които внася в картините си.” Какъв е статутът на ателието: място за сътворяване, място за показване или за утаяване, рециклиране, инсталация? „Всичко това едновременно. Фактът, че Кифер променя природата на местата всеки път, когато ги заеме, превръща ателието в неразделна част от творчеството му. В Баржак, имот от 35 хектара, той буквално е преобразил пейзажа. Направил е оранжерии и двайсетина къщички от каменни блокове, където излага работите си. Издълбал е подземни галерии и пещери, които свързват всички постройки и на свой ред приютяват творби. В Кроаси-Бобур, където вече се е настанил в някогашен склад от 40 000 кв. м на магазина „Самаритен”, също не се е сдържал да не присъедини външната среда. Посадил е цветя и различни растения, разпръснал е творби под открито небе.” Кой населява ателието заедно с него? „Заобиколен е от екип майстори, пръснати в дърводелски и железарски работилници, цехове за електролиза… Цял един изкусен свят, който той ръководи. И после я има неговата самота пред платното. Кифер снове между шума и тишината, между гъмжилото и уединението.”

„Картините ми трябва да остареят” Анселм Кифер е един от най-славените и високо оценявани съвременни художници, 42

юни

2013

ухажван от музеи и колекционери от цял свят. Преследван от образа на Холокоста, той първо изравя болезнената памет на Германия. После се впуска в големите митове на човечеството. Картините му, натежали от материя и осеяни с препратки, изследват основите на съществуването. В нашата хаотична епоха техният отзвук е само още по-необикновен. Преди да се установи в Париж и да заснове между квартал Маре и ателието си в КроасиБобур в района на френската столица, Кифер работи петнай-

„Парсифал ІІІ”: В началото на творческия си път в Германия Кифер много е рисувал хамбара във Валдюрн-Хорнбах

В една от оранжериите на имениетоателие в Баржак, на петдесетина километра от Ним, Южна Франция

сет години в Южна Франция, недалеч от Ним, в Баржак. Настанява се там през 1993, след като напуска Германия. Прави езера, издълбава километри тунели, издига петдесетина постройки, които приютяват творбите му. Създава невероятно място, изгубено сред природата, което нарича свой „дворец на паметта”. И пожелава да го предостави на френско-германска фондация и да го отвори за публиката. Идеята му хрумва, когато през 2008 получава заедно с Кристиан Болтански наградата „Дьо Гол–Аденауер”, присъждана на личности със забележителен принос за сближаването на двете страни. Двамата министри на културата посещават Баржак и започва да се работи по идеята. Символично това е много важно за него. Но пред проекта за френско-германска фондация, която да осигури управлението на Баржак, изникват бюрократични спънки. „Германците бяха съгласни, французите го намираха за по-сложно, въпреки че Кифер смяташе редовно да продава творби, за да подпомага финансирането”, обяснява Даниел Кон. Тогава Кифер решава да превърне Баржак в място за пребиваване на художници. Волфганг Лайб работи там вече от няколко месеца. Следващият обитател без съмнение ще бъде Ричард Сера. Мисълта ателието да не е вече място за творчество е непоносима за Анселм Кифер.

„Роден съм през март 1945, месец преди края на войната, в мазето на една бомбардирана болница – разказва художникът пред Express. – Нямам спомени от нацизма, но историята на Германия е моя история и дълбоко ме е наранила. Като млад, през 60-те години, бях обсебен от думите на Теодор Адорно: „Да се пише поезия след Аушвиц е варварство.” Аз също съм се питал възможно ли е да се твори след Холокоста. Обиколих впрочем художествените училища, за да призова студентите да престанат да рисуват. Накрая почувствах прекалено силен натиск. За да оцелея, трябваше да се изразявам. Капитулацията на Германия не подобри състоянието на света, оттогава се занизаха диктатури и ужасът продължи. Днес световните равновесия са в бурно сътресение. Творецът трябва непрестанно да си задава въпроси наравно с философа. Не съм песимист, не съм затънал в отчаяние. Какъв е смисълът на живота? Никой не може да отговори. Кои сме ние? Откъде идваме? Какво ще стане с нас? Това са фундаментални въпроси. Човекът е микрокосмос в макрокосмоса, не можем да го забравяме. Лично аз съм убеден, че съм запазил спомени отпреди съществуването си на Земята. Имам чувството, че паметта ми се връща до епоха-

та на динозаврите. В опитите си да разбера изучих различни вярвания: египетската, месопотамската, ацтекската митология, после будизма, индуизма, юдаизма.” Спътниците му са много. Повече писатели, поети, философи, отколкото художници. Той ги извиква в творбите си, понякога осеяни с техни цитати. Необикновена привързаност към думите… „Винаги съм имал силно влечение към литературата и особено към поезията. Обичам Селин, Рембо, Маларме, Жьоне… За мен стихотворенията са като шамандури в бездната: плувам от едно до друго. Без тях съм изгубен. Чета впрочем всяка сутрин, това е първото, което правя. Слизам в библиотеката си и вземам някоя книга, почти на сляпо. Можех да стана и писател.” Наистина ли е нужна искра, за да се започне една работа? „Това е несъзнателен акт. Аз боравя с цветовете, с материалите, без да знам точно какво правя, подчинявам се на някакъв вътрешен тласък. След известно време се озовавам пред нещо, което още не е картина, но с което мога да се съизмеря. Тогава в главата ми започва борба: как да продължа? Винаги има безброй възможни пътища. Случва се да свърша за един ден, но е рядкост. Защото пове-

Биографични ориентири Март 1945. Анселм Кифер се ражда в Донауешинген, Германия. 1980. Представлява Германия на биеналето във Венеция. Участието му предизвиква скандал, но бележи началото на международната му кариера. 1993. Установява се в Баржак, недалеч от Ним в Южна Франция. 2007. Открива в Париж програмата Монумента, която всяка година предоставя обширно пространство в Гран Пале на един съвременен художник.

Монумента в Гран Пале (горе)

Обложката на „Анселм Кифер – ателиета” от Даниел Кон (ляво)

„Лилит в Червено море”

чето от картините ми трябва да остареят. Обикновено се обръщам за помощ към природата: изнасям ги навън, излагам ги на слънцето, на дъжда, на снега. Оставям ги да се променят, да понесат поражения и после ги затварям. В ателието в Кроаси и другаде трябва да имам вече към 120 контейнера, пълни с платна, някои от които датират от началото на 70-те години. Но аз имам великолепна памет. Може изведнъж да се сетя за някое и да поискам да го завърша.” Картините му са натежали от материя: цимент, слама, керамични фрагменти, парчета стъкло, изсъхнали цветя… „Не правя нищо случайно. Някои материали препращат към спомени, като тухлата. Като дете нямах играчки, затова събирах тухли из развалините около нашата къща и строях. По правило използвам материали, в които се съдържа някаква идея, някакъв дух. Като гностиците вярвам, че искрици от небето са паднали в материята. А оловото открих случайно. Живеех в една стара къща в Германия, чиито тръби бяха оловни. Веднъж се наложи да повикам водопроводчик за поправка и останах запленен от материала. По-късно научих, че оловото е било първият етап в опитите на алхимиците да получат злато. Алхимиците не правят нищо повече от природата, която разгръща геологичното време върху милиони години, но го правят по-бързо. Цял символ. А и когато използвам олово, оставям да работят времето, дъждът: атмосферните влияния го рисуват. ■ 2013

юни

или художник? на тази година един непоканен артист пробил дупка в стена на сграда и добавил следния надпис: анонимен артист, 20 000 г. пр. Хр./януари 2013, живопис, смесена техника (дървета, атмосфера, автомобили, мъже, жени и т. н.). Идеята му е проста: всеки прозорец, всеки отвор в стена е рамка, която отграничава картина от делника. Следват резултатите (накратко) от разследване, с което сп. Beaux Arts оборва упорити клишета. Анкетата сред съвременни художници, галеристи, реставратори, колекционери очертава една много по-нюансирана картина.

ар ти с

■ ЛИК изобразително изкуство

1. Живописта е мъртва

Какво е състоянието на съвременната живопис и изобщо има ли място за нея? „Когато някой, който не е от „средите на изкуството”, ме пита с какво се занимавам в живота, отговарям, че съм художник... макар никога да не съм рисувал! Защото когато преди казвах, че съм „артист” и обяснявах, че правя „инсталации”, в най-добрия случай мислеха, че ги баламосвам, а в най-лошия изразяваха съмнение, че това може да бъде изкуство. За хората да си артист означава художник! Работа с четката и толкоз!” Тези думи на един признат артист, не пожелал името му да бъде цитирано, са предадени от главния редактор на Beaux Arts Фабрис Бусто. Както и следното мнение на Даниел Бюрен: „Всъщност от Средновековието нищо не се е променило в изкуството: от векове огромното мнозинство артисти правят картини, предназначени за колекционерите, да си ги окачват по 44

юни

2013

стените!” И единият, и другият имат право. Живописта, която критиците обявиха за мъртва още през 70-те години на миналия век, остава в колективното съзнание и в художествените практики изразът, самата идентичност на изкуството. А не е така. Защото не само артистите се изразяват чрез различни средства (от видео до пърформанс), но най-вече защото свеждането на изкуството до една живописана повърхност е все едно да го обявиш за предмет, а то е начин на мислене и съществуване. Затова живописта не престава да се обновява и да ни изненадва. По време на панаира в Делхи в началото

Марсел Дюшан, „Фонтан”, 1917

Дейвид Хокни, Garrowby Hill, 1998

НЕ. Наистина Марсел Дюшан, гениален провокатор и силен в шаха, но посредствен с четката, още през 1912 обявява по време на изложение по аеронавтика: „Живописта е мъртва. Кой би могъл да направи нещо по-добро от тази перка?” Наистина бялото платно е било символично прострелвано (Ники дьо Сен Фал), нацепвано (Лучо Фонтана) и омърсявано по всевъзможни начини. Но фактите са налице: немалко великолепни творци по света са избрали живописта за свое изразно средство. Сред тях има, разбира се, свещени чудовища, някои на достопочтена възраст – Герхард Рихтер, Анселм Кифер, Дейвид Хокни, Ед Руша, Пиер Сулаж..., чиито изложби привличат всички публики. Към тях няма как да не се споменат имената на художници в разцвета на силата си като Люк Тюйманс, Кристофър Ул, Питър Дойг, Марлен Дюма, Елизабет Пейтън, Карен Килимник, Микаел Бореманс, Нео Раух, Джонатан Мезе... Е, какво, свършено ли е с живописта?!

2. По отношение на техниката днешната живопис стои по-ниско от класическата

НЕ. Техниката обхваща два

техните протагонисти с млади чернокожи. Немският художник Даниел Рихтер извлича от символизма топлата палитра и насечените хоризонти на последната си серия творби. Във Франция Тиери Брюне използва пародийно и гротескно живописни препратки. Та може да се каже, че днешната живопис понякога страда дори от прекален диалог със самата себе си. Но не задължително, нали Пикасо вече всичко е погълнал, смлял и преизобретил...

3. Днешните художници не познават историята на изкуството

НЕ Е ИСТИНА. Заблуждават се онези, които непременно искат да си представят съвременните художници като врагове на традицията, безразлични към миналото. Нещо повече: не е забранено да се съжалява, че днешните художници всъщност познават толкова добре историята на изкуството. Да отминем тези, които направо пишат солидни проучвания по темата (впечатляващото „Тайни знания – изгубените техники на старите майстори” от Дейвид Хокни), за да отбележим широкото присъствие на класическото изкуство като мотив в днешната живопис. Например американецът Кихайнд Уайли си присвоява творби на Рафаел, Веласкес и Мане, подменяйки

4. Художниците вече не търсят красотата

ДА. Най-малкото ако красотата се разбира като хармонична идеализация на формите за омая на погледа и избор на приятни мотиви. От тази гледна точка Курбе и Мане вече са разчупили линиите от 50-те години на ХІХ век. Все още съществуват застъпници на „красивото рисуване” и загладения гланциран стил на един Михаел Бореманс очевидно се родее с тайствения чар на художниците от ХVІІ век или скандинавските майстори от ХІХ век. Но по-общо канонът, търсенето на точното съответствие или деликатната имитация на природния изглед на красивото (при пейзаж, лице...) вече се приемат за овехтели. Оттам и твърдения като казаното от Марсиал Рейс, че „красотата, това е лошият вкус”...

Photo/Courtesy the Artist and Petzel, New York

аспекта: единият се отнася до техниката и сръчността на ръката, другият – до материала и неговото владеене. Несъмнено старата живопис изисква да се покрие високата норма за академично майсторство – сигурна ръка и остър поглед за точен щрих, – разчупена през ХХ век (постдадаизъм, сурово изкуство), така че днес е възможно да претендираш за статута на голям художник, без непременно да си виртуоз. Но нормата продължава да съществува. Достатъчно е да се обърнем към омайващия хиперреализъм на Жерар Шлосе и Чък Клоуз. И най-вече трябва да се отчете необикновено сложният материал, с който работят днешните художници, които изнамират собствени начини и суровини.

Чък Клоуз, Портрет на Лу Рийд

Уейд Гайтън, Untitled, 2010, Lamay

5. Съвременната живопис е твърде скъпа

ДА. Това е свръхскъпа колекционерска страст и произведенията на един утвърден художник достигат понякога 100 000 евро в галерия... Часовете работа и уменията, които

Питър Дойг, Бяло кану, 1991

се предполага, че са вложени в тяхната изработка, историческата им легитимност и фактът, че са единични екземпляри (за разликата от фотографията, гравюрата и част от скулптурата), оправдават тази цена без гаранция, че тя ще расте при препродаване на творбата. И още по-малко – при остаряване. Оттук и смущаващи пазарни изкривявания. Например „Бяло кану” на шотландския художник Питър Дойг е купена от украинския индустриалец Борис Иванишвили за над 8,5 милиона евро през 2007, докато изключителна картина зрителна измама от майстор от ХVІІ век е продадена на аукцион в Сотбис за 85 000 евро през 2010, да не говорим, че маслена живопис от анонимен ренесансов художник, достойна за големите музеи, може да се открие от експертно око за около 7000 евро...

6. Не е модно да се определяш като художник

ДА. Малка е вероятността да чуете някой да казва, че е „художник”. Днешният език предпочита по-общото „артист”, звучи по-нахакано и има предимството да означава както „начин на живот”, така и „идентичност”, а не просто занаят. Макар да излагат картини, редица художници предпочитат да не се афишират като такива, а да се определят по-широко и необвързващо като „пластични или визуални артисти”. Първо, защото повечето се занимават наред с рисуване – ако не и най-вече – с други неща (видео, скулптура...), а и защото им е по-удобно да оставят за художниците „истинските” въпроси, свързани с живописта, – онези, които вдъхват страх и са заобикаляни отдалеч от „пластиците”, засягащи медиума, неговите ограничения, перспективи, приключения и изпитания. Нищо че „пластик” може да въведе в заблуждение, че сте специалист по производство на пластмаси. Проблемът с етикета не е маловажен и издава истинско неудобство при дефинирането и отграничаването на една творческа практика. Макар да се отнася пряко и >> 2013

юни

■ ЛИК изобразително изкуство напълно за рисуването, използването на думата „художник” за означаването на тази дейност е подозрително, страда от дефицит на модерност, от някаква смътно реакционна конотация за ексклузивност, затвореност спрямо другите форми на изразяване. За сравнение, не е срамно да се наречеш просто „фотограф”... От тази гледна точка един Герхард Рихтер е художник и не се страхува да го каже.

7. Абстрактното уби фигуративната живопис

Мартин Кипенбергер обявява „завръщането към живописта” (фигуративната живопис) – всеки портрет го показва в смешна ситуация, препъващ се по улицата или по бански със спасителен пояс. От друга страна, самата абстрактна живопис се взема за фигуративна. Това се нарича „намерена абстракция”. Намерена къде? В логото на търговски марки (от швейцареца Франсис Бодьовен), в рисунката на автомобилно трасе (от американеца Блеър Търман) или в къс архитектура (от Елсуърт Кели, откривател на already-made абстракцията). Сякаш абстрактната и фигура-

специализират в категории, които изглеждат овехтели... Но дали наистина са чак толкова овехтели? Днес някои художници методично изследват класическите жанрове или се посвещават „да рисуват живописни сюжети”, както обявява Ронан Баро. През 1999, 26-годишен, той показва серията си Vanitas (поджанр на натюрморта), преди да продължи с „Пейзажи” през 2002. Има и специалисти по отделен жанр: Елизабет Пейтън и Ян Пей-Минг са смятани за портретисти, Джорд Шоу е пейзажист. На особена почит е историческата живопис. Докато Люк Тюйманс рисува под сурдинка портрети, пейзажи и натюрморти, а филигранно – историческа живопис, помнеща събитията на века.

10. Живописва се с четка и туби боя

Алекс Кац, Black Hat (Bettina), 2010

НЕ. И не защото не са правени опити! Още в началото на ХХ век абстракционизмът помпа мускули, откривайки нова ера в историята на изкуството. Със самочувствието на носител на модерността има намерение да натика фигуративното изкуство, като твърде сантиментално, в килера на традицията и да го заключи там. Художниците, които редовно се опитват да разбият ключалката, връщайки се към рисуването на човешко лице, дълго време биват набеждавани за назадничави поддръжници на стария ред и традиционните форми. Та цяла потомствена верига, от Франсис Пикабия до Люк Тюйманс или Джон Кърин, минавайки през Зигмар Полке и Алекс Кац, комично и иронично обиграват маргиналната позиция, която модернисткият догматизъм отрежда на фигуративната живопис. След привидно снишаване последната ще се обнови в звучен изблик на смях! Например с поредицата си автопортрети с колкото носталгично, толкова и саркастично название „Скъпи художнико, нарисувай ме” 46

юни

2013

тивната живопис са били орисани да съществуват съвместно, за добро или лошо.

8. Всичко вече е нарисувано

НЕ. Неоснователно и глупаво твърдение, понеже историческото развитие непрекъснато предлага нови сюжети. А и множество художници имат амбицията да са зорки наблюдатели на своето време и да го изобразяват с едновременно критично и естетическо око.

9. Класическите жанрове са изчезнали

НЕ. Наистина традиционната йерархия на жанровете (в снижаващ се ред: сюжети от вековната история, свещена или митологична; пейзажи; жанрови сцени; натюрморти) не устоява пред разрушаването на академичните структури през ХІХ век и по-късно при раждането на абстракционизма. Художниците, пропити с концептуална култура, ги е грижа повече да завършат конкретна творба, отколкото да се

НЕ. Нито четките, нито тубите, нито гърнетата, нито палитрата са задължителен атрибут на живописта. Още през 60-те години на миналия век художниците предпочитат да използват на пръв поглед непригодни инструменти: горелка за „Огнената живопис” на Ив Клайн, аерозолна туба при Мартин Баре; Кадзуо Ширага рисува с ходилата си, Брайс Мардън – с върха на клонка. Да се освободиш от традиционните сечива означава да разшириш средствата си и обсега на действие, да изпробваш техническите иновации. Уейд Гайтън днес рисува, като оставя своя принтер да плюе мастило върху платното; Джейкъб Каси използва индустриален химически метод, та без да го докосва, да получи сребристо монохромно платно с огледален ефект; докато покачен върху столче, Джон Армледер излива кофи метализирана корабна боя.

11. Колекционерите предпочитат инсталации и фотография пред живописта

НЕ. Колекционерите не са загубили интерес към съвременната живопис. Доказателство са такива мастодонти като Саачи и Пино.

12. Съвременната живопис е трудно съхраняема

ДА. С появата на индустриални материали през ХІХ век живописта губи от своята трайност. Още повече че срещата с вечността не е основна грижа. Музеен директор сравнява съвременните художници със спортисти от високо ниво: „Немалко избират да създават обекти по вкуса на пазара в определен

НЕ. По всички етажи на художествената среда навлизат артисти от периферни в миналото сцени. Живописта не прави изключение. След притока на художници от Източна Европа, след захаросаните манга платна от тима Мураками хоризонтът се разширява към Китай.

16. В художествените училища вече не се учи живопис Оливие Дебре, Kyoto, 1990

момент и развиват кариерата си като футболисти, рентабилизирайки краткосрочно своята продукция.” Какво ги интересува състоянието на творбите им след триста години, трябва да оптимизират подходящия момент! Жил Барабан от Изследователско-реставрационния център към френските музеи отбелязва: „Ролята на реставратора на съвременно изкуство до голяма степен се свежда до предпазване от рисковете.” Проблемите са многобройни: отсъствието на лак (и следователно на защита срещу агресиите на околната среда); лошото сцепление при матовата живопис; недоброто изсъхване на смеските; небрежност към качеството на подложката... Творби на художници като Оливие Дебре и Жан-Пол Риопел изискват непрекъснат надзор. Други са изложени в много по-малка степен на опасност, понеже майстори като Сулаж и Коне са запалени по консервационните техники.

13. За да те забележат, действай в стил траш или провок’

ДА. Дръзката поза на невчесани мърлячи и маргинали е успешна, та художници периодично биват изкушени от нея. Течението Bad Painting, появило се в Ню Йорк през 1978 на едноименната изложба, деформира фигурите, предпочита биещи се цветове, внася техниката на графитите и саркастично комбинира позовавания на високата и на популярната култура. Само че обществото, институцията, колекционерите накрая канализират това непочтително поведение, замръзнало в пънк маниеризъм, както доказва програмираният (от рекламиста Саачи) шум, вдигнат от лондонската излжба Sensation през 1990. Е, тогава какво е мръсно в живописта? Какво шокира през 2013?

14. Френските художници са задминати и в живописта

ДА. Големите представители на френската живопис не са се сменили на международната сцена от двайсет

години насам. Чуждестранните погледи се обръщат неизменно все към Даниел Бюрен, Бернар Фриз и Пиер Сулаж. Защо? Има хиляди причини за тази липса на видимост. Защото художниците от 90-те години на ХХ век едва сега започват да бъдат признати в собствената си страна, след дълго прекосяване на пустинята, което отчасти се дължи на успеха на релационната естетика (или естетиката на отношенията, формулирана от френския критик Никола Бурио през 1995, която оценява художествената творба съобразно взаимоотношенията, които представя, произвежда или предизвиква), на развитието на пластичната фотография и появата на видеоизкуството. Та тези художници почти трябваше да се извиняват, задето рисуват. Нито англичаните, нито германците, нито американците са се сблъсквали с подобна спънка. Днес във Франция едва започват да признават на художниците правото да бъдат артисти наравно с всички останали.

15. Американските художници продължават да доминират световната сцена Виктор Ман, Untitled, 2012

НЕ Е ИСТИНА. В Художествената академия не само се преподава живопис, но студентите се учат да разсъждават какво включва или предполага рисуването, какви са залозите и границите на тази практика.

17. Живописта вече не интересува галеристите

НЕ Е ИСТИНА. Ако вече няма галерии, които да показват само живопис, няма и такива, които никога да не я показват.

18. Художниците работят сами в своите ателиета

НЕ. Романтичният модел на прокълнатия художник, зъзнещ в мансардата пред статива, е само кратък епизод в практиката на разделението на работата в ателието на художника. Рембранд, Рубенс, Рафаел в миналото, Уорхол и неговата Фабрика, Мураками и неговата Кайкай Кики Корпорация, Джеф Кунс и армията му асистенти... Само няколко примера измежду многото.

19. Художествената критика пренебрегва днешната живопис

ДА. Или по-скоро това е само отчасти вярно. Ако напоследък във Франция никнат специализирани издания за съвременните практики в областта на рисунката, звука, фотографията, изложбата, то е, защото това са относително бели полета за специфична критическа интерпретация. Докато да пишеш за живописта изисква огромен багаж, познаване на чудовищна библиография, което може да внуши на новите тълкуватели, че всичко вече е казано и че са закъснели с появата си. Художествените критици са дезертирали от размисъла над самата същност на живописта несъмнено и поради това, че подобно на зрителите са изгубили определена култура в сравнение с времето, когато живописта е била на първо място сред изящните изкуства. ■ 2013

юни

■ ЛИК изобразително изкуство

Спиру

на 75 години Емблематичното малко пиколо на издателство „Дюпюи” прекосява с червения си костюм цялата втора половина на XX век и се променя заедно с обществото – по време на война, икономически кризи и развитие на нови технологии за разпространение на образи. Пътят му проследява Антон СТАЙКОВ. Спиру е един от малкото измислени персонажи, които принадлежат на издателя, а не на създателя им. Приключенията му са публикувани в едноименното списание и в повече от 60 албума. Червената униформа, която не съблича никога, е на пиколо от хотел „Мустик”. Многобройни са авторите, които рисуват и следват приключенията му. От първия – Роб-Вел (1938), през Жиже и Франкен, до Йоан, Велман и Шварц през ХХІ век, около двайсет художници са рисували разказите за Спиру и приятелите му. В годините преди Втората световна война скаутското движение е популярно в цяла Европа. Популярни са и рисуваните истории. През оживените пристанища на Белгия проникват американски и италиански рисувани герои. Издателят Жан Дюпюи след успешен опит с издаването на вестници замисля ново издание за млада публика. Заедно с героя, вдъхновен от пиколо спасител в истинско корабокрушение, идва и името – Спиру на валонски диалект е катерица, но и хитър или дяволит. Какво по-забавно за децата! През 1938 „Списанието на Спиру” се настанява в къщите на белгийските домошари. Създаден под режисурата на самия Дюпюи от художника Роб-Вел и съпругата му Давин, пиколото още в първия епизод среща риска в лицето на Бил Мъни, а той го отвлича на приключение. Помощник също се намира – катерицата Спип! 48

юни

2013

След военната мобилизация на Роб-Вел рисуването се поема от нови екипи. По време на немската окупация през 1940 героят се поема от Жиже. През 1943 Propaganda Abteilung, нацистката организация, натоварена да следи пресата, предлага на Дюпюи да вкара немски цензор в издателството. Следва възмутен отказ и спиране на изданието. В паралелна история в друг вестник се появява Фантазио, оттук нататък неразделен приятел на Спиру. Екипът се увеличава, приключенията продължават. През 1946 талантливият Жиже

Изложбата, посветена на 75-годишнината на Спиру в Белгийския център на комикса, Брюксел

решава да пътува по света и предава персонажа на един млад автор като горещ картоф, по средата на епизода („Сглобяеми къщи”), даже без указание какво да следва. Андре Франкен не се стряска, рисува в същия стил и е още по-изобретателен в геговете, разнообразието на ракурси и графичните открития. Талантът му се развива заедно с приключенията на героя, за да го утвърди като един от символите, заедно с Ерже, Морис и Пейо, на белгийския гений в комикса. Франкен е генератор на идеи и герои. Появяват се Паком Егезип Аделар Ладислас дьо Шампиняк, граф и миколог на своята страна, подлецът Цантафио (престъпен братовчед на Фантазио), гениалният мегаломан Зорглуб, фаталната Секонтин. А симпатичното животинче с толкова дълга опашка, Марсупилиами е от далечната Паломбия. Франкен създава успореден свят, донесъл на комикса, заедно с „Тентен” на Ерже, непозната преди достоверност. Няколко от епизодите на „Спиру” като „Рогът на носорога”, „Гнездото на Марсупилиами”, „Затворникът на Буда”, „З като Зорглуб” се превръщат в хрис-

томатийни за комикса в Европа. Ситуации и отделни изрази от тях влизат във всекидневния език. През 60-те години в „Спиру” се нанасят нови герои – „Бул и Бил” на Роба, „Смърфовете” на Пейо. Списанието се продава в над 200 000 броя седмично, полиграфията е все по-добра. Златният период на „Спиру” свършва в края на 60-те. През 1966 Жиже рисува „Танги и Лавердюр” за френския „Пилот”. През 1968 Делпорт също напуска списанието и предава редакторското място на Тиери Мартенс. Продажбите на седмичника започват да падат и става наложително да се подновят сериите и да се намерят нови. Лансирането на „испански” сюжети и „Съдията Ди”на холандеца Фриц Клоцеман по Роберт ван Хюлик отдалечават списанието от типичния френско-белгийски дух. Но след 1969 списанието намира отново формулата за продажби – с „Джес Лонг” на Пиротон, „Наташа” на Франсоа Валтери, „Йоко Цуно” на Роже Льолуп и „Изабела” на Уил. Следват завладяващите „Сините туники”, „Сами”, „Агент 212” и т.н. Новите редактори търсят млади имена – и в рубриките за дебютанти правят първи стъпки известните днес Берковичи, Макс Харди, Ян, Макио. През 1976 в специална вложка на „Спиру” Франкен рисува макабрените „Черни идеи”, които продължава после във френското „Флуид гласиал”. Вложката „Илюстрован тромбон” излиза само 30 пъти,

но не успява да достигне повъзрастната публика. Като че ли Белгия държи на познатия сатиричен стил, изграден още преди войната. След 1978 героите Спиру и Фантазио се поемат последователно от Ник Брока, Ив Шалан, Том и Жанри, които им осигуряват плавна приемственост. През 2005 излиза 3500-ят брой (вече в тираж само 4000), а след 2008 прочутият Фредерик Нифле като редактор модернизира дизайна и добавя приложения. През 2006 Спиру и Фантазио пътуват до Япония, а албумът съдържа и епизод в стил „манга”, нарисуван от Ошима. На кориците на японски списания се чете: „Спиру! Добре дошъл в страната на мангата!” За героите се издават неколкократно пощенски марки в Белгия и Франция.

„Списанието на Спиру”, бр. 9 от 1938

Професия журналист

Освен авантюрист Спиру е преди всичко журналист. Като други знаменити комикс герои – Супермен и Лоис, Тентен и кученцето Милу. Журналисти са и

Малкият пиколо на Роб-Вел и този на Франкен

приятелите на Спиру – Фантазио, чаровната Секонтин и винаги залутаният Гастон Лагаф. Те се борят с бита на професията (закъснение с плащанията, глоби, орязване на текстовете) и с тях заживяваме в типичната редакция. Три циркови маймуни, донесени от Гастон, са увлечени в работа: на телефона, зад пишещата машина, препрочитат текстове, избират фотографии. И най-вече пакостят. Групата журналисти е с разнообразни качества: любопитство, бързина, находчивост. Героите се справят с различни возила – кола, мотор и самолет, учат за часове екзотични диалекти. И естествено, се борят за сензационна фотография. В „Затворникът на Буда” Фантазио пред лицето на смъртта възкликва: „Да не забравяме професията”, и вади апарат: „Ще направим зашеметяващ репортаж!” Комиксовите журналисти помагат на полицаи и на американски шерифи. И все пак Спиру е журналист по неволя. С костюма си на пиколо той се откроява – а не може да скрие и прямия си характер. Верен и морален, понякога сякаш не е от професията... Но той обича приключенията! Като рисувания си конкурент Тентен. Фантазио води разследванията и му помага в правописа и фотографията. Но и не протестира, когато се отправят заедно на най-опасните места – в южноамериканската джунгла или сред режими на диктатори. От „Радарът робот” (1947) Спиру разбира самата същност на репортажа: един вестник ви изпраща по неясна причина в някаква безинтересна дупка в провинцията и се намирате противопоставен >> 2013

юни

■ ЛИК изобразително изкуствоо на побъркан учен и луд робот. А не трябва да избягате. Дали всички журналисти са такива? И Фантазио има качествата на голям репортер: жив, холерик, спортен, смелчага. Името му по букви започва с „Ф” като фантазьор, „А” като артилерия... Той прави всичко: анкети, репортажи, интервюта, фотографии. Когато „Мустик” го наема да донесе репортаж от Инкогнито Сити, където живеят звезди и милиардери, преработва лулата си на фотоапарат. Дегизира се като горила, за да доближи големите маймуни и да ги снима за пръв път. А неговата гордост? След като му е отказана статия, се дегизира и прави фалшив обир на магазин – но кой истински журналист не е флиртувал с незаконното? Единственото място, на което не се справя, е офисът – там е вечният неудачник Гастон Лагаф. Никой, като се започне от него самия, не знае зашо, от кого и кога е нает да работи в редакцията на Спиру. Единственото му журналистическо качество е търпението. Когато Спиру го пита на първата среща „какво правиш тук”, той отговаря „чакам”. Лагаф е смело офис момче, което накрая получава прес-карта. След като напълни мастилниците и привърши с фотокопията. Както казва Спиру, „това момче е пълно с добра воля и е честно”. Коя редакция няма нужда от един тип, който винаги е готов да отиде до пощата, за да пусне писмо, да направи покупки за пенсионирането на служител, да поправи парното по спешност, да лъсне паркета в приемната и да пожелае „ЧНГ” на читателите, докато всички още спят (1 януари 1969). Може да се каже, че неговата наивност, неговата алергия към усилията, неговият идеализъм и липсата на критичен дух са несравними в професията на журналиста. Понякога все пак проявява забележителни рефлекси. Да видим епизода, когато Фантазио се заклещва между етажите на вестника: преди да го освободи, Гастон предлага да направи снимка. Секонтин, истинското й име е 50

юни

2013

Софи, още с първата си анкета („Рога на носорога”) се развива непрестанно. Секонтин означава „работа, работа, работа”. Командарка, упорита, нахъсана, анекдотично организирана и в най-лудите приключения. Тя пише добре, но е и дързък оратор. Фантазио й казва един ден „заминавам за Луната, за да не ви виждам повече”, а тя отговаря светкавично: „Ще ви придружа, едно такова пътуване не може да мине без добър репортер.”

Велман и Йоан

Последният комикс

Най-новите приключения са подписани от Йоан и Велман. Спиру и Фантазио попа-

Специалното издание за годишнината

дат в лапите на безскрупулен милиардер. Нищо не върви вече във вестника, фирмата е пред фалит. Жил Кьор Ваян, известният детектив изследовател, застаряващ герой, който е обичал Спиру в младостта си, идва да спаси фирмата. Той запознава Спиру и Фантазио с ВИПЕР, финансова империя, която ще помогне на списанието срещу тотално заробване. Но Спиру се справя по друг начин. Автори са Йоан Шивар и Фабиен Велман, наети през 2009 от издателството „Дюпюи” за „Спиру и Фантазио”. Йоан е ученик на Франкен, знае всичко за персонажите. Фабиен Велман е еклектичен сценарист, работи еднакво добре реалистичен, хумористичен и абсурден комикс. Двамата автори се допълват като героите си. Последната авантюра на Спиру и Фантазио е много актуална. Сценаристът показва, че персонаж, роден преди 75 години, има мястото си и днес. Списанието се подава над водата в един не толкова добър за комикса период и продава 40 000 книжни броя на седмица. А заедно с това – и приложения за таблет. Новата стилистика идва с технологиите на ХХІ век. Спиру на 75 изглежда учудващо млад.■ В текста са използвани материали от „Фигаро”, списание „Спиру”, биографията на Жан Дюпюи, „Енциклопедията на комикса” на Гомон и др.

■ ЛИК българите Поредната самостоятелна изложба на Красимир ТЕРЗИЕВ с название „Космополис“ се проведе от 22 март до 4 май в галерия ИСИ–София. Без да е направена с намерението да е ретроспективна, изложбата изнася на преден план развитието на някои от най-характерните за художника теми за работа – безкрайното пространство, дигиталноаналоговата природа на художественото произведение, мултиплицирането и/или модифицирането на понятието „свят“. Изложбата „Космополис“ установява нови връзки (или възли) между дългогодишно разработвани идеи на Красимир Терзиев. За запознатите с неговото творчество гледането на новите работи протича паралелно със сравняване и преосмисляне на изтеклото време. За друга част от публиката може би ще е интересно да види и проследи историята на някои от работите в изложбата. Заради това и разговорът по този повод продължи под формата на картографиране на творческата биография на автора. Това беше провокирано от неговия начин на работа да схематизира идеи, мисли и художествени действия под формата на работи на изкуството – Даниела РАДЕВА.

Какво означава „Космополис”? – Не съм сигурен, че в момента мога да възпроизведа дефиниция или етимология на думата, но ми хареса препратката, която тя съдържа като заглавие на изложбата – а именно това състояние на гражданство/ гражданин на полиса, но на един полис, който вече е придобил космически размери. Полис вселена. Това ми се стори като перфектния ключ, с който може да се гледа изложбата. Няма ли връзка с филма „Космополис“ на Кроненбърг, в който също като в твоите работи става въпрос за пазарите и финансовата криза? – Всъщност гледах филма в момент, когато работите бяха направени и вече мислех за оформянето на изложбата, заглавието и т.н., та трябва да призная, че заглавието дойде именно от филма на Кроненбърг. В същото време както сюжетно, така и визуално няма почти нищо общо между филма и работите в изложбата ми. Така че Кроненбърг просто ми помогна да назова по най-точния начин онова състояние, чийто израз търся в изложбата. Също така има ли връзка между идеята за космическото пространство и финансовите събития на Земята?

да си обитател на космополис

– Сега, за да отговоря, трябва да уточня вече какво е това място „Космополис“, което е централно за изложбата. Всички работи са израз на онова парадоксално състояние, в което се намираме благодарение на комуникационните технологии, виртуализацията на човешкия опит и глобализацията (колкото и изтъркан да е този термин). А именно състоянието, в което нещата в света са интимно близо, на една ръка разстояние, на един клик на екрана, и едновременно на недостижими, на космически дистанции, в които личният опит изглежда немислим. Та това може да е и връзката

Карта на произведенията на Красимир Терзиев

Монумент на изтеклото време, 2013, 30х33х27 см., лаптоп, гравирана рисунка

между дистанциите между мен като земен жител, като зрител и такива отдалечени светове като финансовите пазари, Луната, далечния Космос. Светове, които без съмнение съществуват, но които имат повече виртуални измерения. Т.е. аз научавам всеки ден какво се случва на пазарите – подеми, спадове, катастрофи. Получавам усещането, че знам за тези неща, но в същото време нямам шанс да пробия абстрактната и комплексна повърхност на събитията, да достигна до логиката, която стои зад случващото се. В тази логика дойде и работата „Пазарите са...“ – надпис от трептя- >> 2013

юни

■ ЛИК българите щи LED диоди, който съобщава „пазарите са нервни“. Просто съобщение, подобно на съобщението, което направих на фестивала Sofia Contemporary миналата година, което гласеше „Бог да пази пазара“. Това вероятно обяснява рисунките „Синхронно реене”, „Семейство” и тапетът „Без название“ (и трите от 2013) – извънземните сюжети и рисуването на ръка и с боя след дългогодишния ти опит с дигитални изразни средства. – Това беше някакъв не особено осъзнат импулс, докато работите се появяваха една след друга. Но в един момент, като ги видях в изложбата, си дадох сметка, че присъства някакво желание да се излезе от формата на мигащите картинки на екран и да се потърси някаква материалност на работите, та оттам формата на рисунката, участието на ръката, обектите. Защото именно мигащите мимолетни образи на екран създават това състояние на интимно близко и недостижимо далечно. „Карта на маршрути между световете“ (2010) е най-ранната работа в изложбата. Виждам „света”, който се нанася три пъти, и тази гъста мрежа от линии и се опитвам да ги проследя, за да хвана логиката на движение, но се изгубвам... – Да, това е най-старата работа в изложбата, от 2010. Въобще исках малко да променя начина, по който съм правил изложби досега – проектен принцип на кохерентно цяло, създадено специално за случая.

Та този път, освен че връзките между работите са много по-усложнени и не толкова кохерентни, присъстват и множество различни техники и материали, има и микс между по-стари и по-нови работи. Беше ми важно да видя и аз за себе си как ми е протичал интересът към коментираните феномени през годините. Та картата, освен че е найстарата работа в изложбата, е и може би най-непрозрачната, но пък, надявам се, това има свои преимущества – изискването възприемащият да направи известно усилие не е за подценяване. Все още ми се ще да правим разлика между индустриите на забавлението и художествената сфера. В нея има игра между образа на световната карта, повторен три пъти във фриз, и векторите на маршрутите, които свързват на свободен принцип точки от различните получени копия на континенти: Америка 1 с Австралия 3, Азия 2 с Европа 1, и т.н. Надявам се така да се получава парадокс между мултиплицирането на света, ускорено с развитието на комуникациите и виртуализацията, и същевременно ограничеността на света не само като материалност, но и като образ.

Семейство, 2013, рисунка, 40 х 50 см (нерамкиран размер), черен акварел, хартия

Тридесет и девет години по-късно, 2011, рисунка, 52/82 см (рамкирана), черен туш и акварел на хартия, текст, рамка

На чисто, 2013, 96 х 71 см, релефна карта

юни

2013

Има ли политически подтекст в „На чисто“ (2013)? – Разбира се, в известен смисъл обръщането на картата на България с гръб и гледането на негативна бяла релефна повърхност има политически заряд, но това е само на някакво метаполитическо ниво. А и при мен никога не се получава така, че предварителна стратегия да се превърне в завършено произведение при следването на рационален интелектуален процес. Така че бялата карта е пър-

Без название, 2013, тапет, 280 х 345 см., мастиленоструен печат, хартия

во материалност, повърхност, резултат на любопитство (какво ако се обърне всичко наопаки) и след това всички политически текстове, които изникват в резултат на преобръщането. Нейната физическа позиция в изложбата също има значение, защото ако се върнем към дистанцията на погледа, е важно да спомена, че картата е поставена хоризонтално, ниско, така че погледът към нея е поглед отгоре, от позицията на сателит. Но всъщност, понеже релефът е обърнат, това е по-скоро поглед от земното ядро към повърхността – отвътре навън. Можем ли вече да използваме свободно определението „дигитален оригинал“? – Не знам дали имам достатъчно основания, но от известно време съм си втълпил, че проблематизирането на дигиталните технологии и културните ефекти от повсеместното

им проникване не е задължително да се прави с дигитални средства. Изложбата излезе именно като аргумент в тази посока. Всяка една работа реферира към или ползва някакви образи, достигнали до мен онлайн, но ги превежда в друг вид. Този мъртъв компютър например, който показвам като „Монумент на изтеклото време”, ми се струва, че е много по-силно твърдение като мъртъв черен екран, на който гравирам (суха игла) автопортрета си, отколкото ако правя нещо с неговия функциониращ интерфейс. Нещо като опит да фиксирам най-сетне трептящите ефимерни изображения на дисплея, които е възпроизвеждала машината в краткия си живот, в образа, който в крайна сметка е имал най-трайно присъствие през всичкото онова време на опресняване на екрана – втренченото лице на юзъра, прекар-

Карта на маршрути между световете, 2010, 60 х 260 см., пигментен печат, хартия

ващ все по-дълги периоди от време пред този екран. В изложбата има носталгия към аналоговия свят, но в същото време май има носталгия и към дигиталното, или онова пространство, което може да се разширява във всички възможни посоки. – Ами, да, малко носталгично се получи, и за мен е стряскащо, защото не е носталгия, поне не на съзнателно ниво, към някакво конкретно минало. И затова се чудя дали пък проблемът не е, че вече възприемаме всяко търсене на телесна топлина единствено като носталгия. А също ми се струва важно да уточня, че работите в изложбата не са плод на влечение, както ти казваш, към пространство, което се разширява. Не са плод на някаква позитивистка програма. По-скоро те отчитат това разширение като случило се, и се опитват отново да търсят опорни точки, на които да се захванат в нулевата гравитация. Светлана Куюмджиева беше писала във в. „Култура”, че търся Kосмоса като единствено възможно място, където могат да се срещнат произведение и зрител. Докато моята логика е, че по-скоро реагирам на някакви процеси, които усещам, че се случват или са се случили вече. Не мечтая за мястото Космополис, а ми се струва, че вече живеем в него. То ми се струва проблемно, ветровито, изплъзващо се, пълно с митове. С работата си се опитвам да дам израз/образ на онези парадоксални моменти, свързани с обитаването на такова място. Има една сцена в „Космополис” на Кроненбърг, в която годеницата на главния герой – мултимилиардер, занимаващ се с финансови спекулации, го пита (цитирам свободно по памет): „Чудя се какво работиш. Ти знаеш неща, това е твоето занимание.” Та, в моя „Космополис“ аз по-скоро вкарвам себе си в състояние на някой, който нищо не знае. Не знае, че релефната карта се гледа откъм лицето, не откъм гърба, не знае, че екранът на компютъра се ползва за визуализация на изображения, а не за гравиране на такива, не знае, че в Космоса семейства не може да има и т.н. ■ 2013

юни

■ ЛИК музика

Лютославски квартет

2013 е официална година на Витолд Лютославски в Полша в чест на 100-годишнината от рождението на бележития композитор. Четирима млади поляци, членове на Филхармонията във Вроцлав, имат привилегията да бъдат в центъра на тези чествания – техният струнен квартет носи името на Лютославски. Полският институт в София, който пренася честванията и на българска сцена, покани квартета за концерт в рамките на Европейския музикален фестивал – с музикантите разговаря Ирена ГЪДЕЛЕВА. В София квартетът пристигна с променен състав – примариус беше Шимон Кшешовец, който замени лидера Якуб Якович. Другите трима титуляри: Марчин Маркович – втора цигулка, Артур Розмислович – виола, и Мачей Млодавски – чело, откликнаха на поканата ми да разговаряме за мястото на Полша на световната камерна сцена. Какво трябва да знаем за вашия ансамбъл? Артур: Най-основното за нас е, че се срещнахме в Музикалната академия във Варшава, така че се познаваме от дълго време. Тогава още не знаехме, че 54

юни

2013

ще свирим в квартет професионално. Всеки от нас замина в чужбина като продължение на обучението си – Мачей учи в Германия, Марчин – в САЩ, аз – в Лондон. След години всички се срещнахме във Филхармонията на Вроцлав – ние сме там оркестранти, но сформирахме този квартет. Марчин: Интересното за нашия ансамбъл е, че всеки от нас води свой, различен от останалите музикален живот. Свирим във Филхармонията и в камерни състави, ходим на различни фестивали, а нашият първи цигулар Якуб Якович има солистична кариера. Така че не сме от онзи тип квартети,

които работят всекидневно, през цялото време заедно. Това, по наше мнение, запазва свежестта. Понякога не се виждаме по цял месец и повече. Мачей: Хубавото е, че свирим различни стилове и жанрове музика – така ни е по-интересно и се забавляваме. Марчин: И се стараем да програмираме концертите на квартета по същия начин, например в София залагаме на класиката – Бетовен, но освен това имаме Квартета на Лютославски, който звучи много съвременно, нищо че е писан преди 50 години, и една моя творба, която пък не звучи чак толкова модерно като Лютославски, въпреки че е създадена преди 4 години. В нашия репертоар има произведения на Павло Микетин – един от големите полски композитори в наше време. Той също написа квартет преди 4 години, а музикалният му език е толкова модерен – не може да се сравни с нищо друго. За догодина предвиждаме още нови творби на съвременни автори. Така че се стараем да съчетаваме нещата и все пак да сме в нашето време. Важно е, че представяте съвременната полска музика. Може би това ви прави още по-интересни за публиката в чужбина. Артур: Надяваме се да е така, но не се съобразяваме – не свирим тази музика, за да сме интересни. Свирим, каквото ни харесва – хубавата полска музика е част от това. Марчин: Ние сме късметлии, защото ХХ век е наистина много силно време за полската музика. Имаме няколко икони: Лютославски, Пендерецки, Гурецки и Шимановски преди тях. Всъщност Шимановски слага началото в първата половина на миналия век на велика полска композиторска школа. Затова ние свирим тази музика по света. Поне опитваме. Мачей: И разбира се, защото тя е най-близо до нас – все пак това е родната ни култура. Музиката на Микетин и на нашия колега Марчин е съвременното продължение. А 2013 е година на Витолд Лютославски – отбелязваме неговата 100-годишнина, така че всички искат от нас да свирим неговата музика. Защо избрахте точно него за патрон на квартета? Марчин: Нашият квартет е един от

в София

съставите на Националния музикален форум – голяма и важна институция във Вроцлав, която събира под един покрив Вроцлавската филхармония и няколко камерни групи, сред които и нашия струнен квартет. Патрон на Филхармонията също е Лютославски. Това е една от причините. А другата е, че всеки от нас обича неговата музика. Тя е нещо много, много специално. Той е създал удивителен струнен квартет. Мачей: Само един, но наистина невероятен квартет. Може да звучи различно всеки път, така че Лютославски все едно е създал повече творби. Вероятно няма място по света, където камерната музика е лесно занимание и лесно препитание. Тук, в България, има само няколко активни квартета и в повечето случаи е въпрос на ентусиазъм от страна на музикантите, които поддържат огъня. На вас кой ви помага да оцелявате? Мачей: Всъщност, като се замисля, това е много странно. Защото камерната музика е по-лесна за възприемане – не е толкова силна като звук, но в наши дни хората предпочитат симфоничната музика. За разлика от публиката в предишните епохи – през ХVІІІ век например е било обратно. Артур: Хората се впечатляват, когато има 120 човека на сцената – звукът е силен и въздействащ. В симфониите на Малер може да има 8 корни… Марчин: Но трябва да признаем, че има велики творби, създадени за голям оркестър – не е въпрос на сила на звука. Аз мисля, че имат значение традициите на всяка нация. Ако живееш в Германия или в САЩ, или в Англия, там има огромни традиции в камерно-

то музициране – свири се по домовете, дори от аматьори. Адвокати и лекари се срещат в събота вечер, пият вино и свирят квартети от Моцарт или Менделсон. От друга страна, можем да видим, че най-много камерна музика в световната литература е създадена в Германия. Ако погледнем полската музика, там също няма чак толкова много пиеси за квартет, а хубава музика за клавирно трио направо липсва. Това се дължи на традициите. Артур: Всичко трябва да започне с образованието в училище. В Полша целта винаги е да се създават солисти. В академията, а дори и в училищата ви учат: Иди на конкурс, спечели конкурс! Упражнявай се усилено, свири концертите от Виенявски, от Паганини! Мачей: При пианистите в Полша всички са обсебени от Шопен. Свирят концертите му, соловите пиеси, а дори нямат идея, че Шопен е писал за клавирно трио. Но сега границите се отварят и хората могат да смесват лесно културите, да отидат да учат където пожелаят и да открият какво голямо удоволствие е да изпълняваш камерна музика. Артур: И все пак е въпрос на избор – някои хора не харесват камерната музика и толкова много искат да са сами на сцената, да са солисти. А като се замислим – не е възможно за всички. Не са много хората, които са дотам талантливи, пък и психологически трябва да си напълно подготвен да бъдеш солист. Не всички го могат и не са щастливи, затова имат нужда да седнат в оркестъра. Получава се така, че няма нужда да има толкова много солисти. Марчин: В САЩ, ако отидеш в Джулиард Скул, там има солисти, като например Ицхак Пърлман – той знае, че ще бъде страхотен солист, но трябва да премине обучението си и по камерната музика, защото е важно. Докато в Полша, в академията свириш един квартет на година и учиш камерна музика само две години. Когато учех в Бостън, там по време на цялото обучение трябваше да премина през шест различни камерни състава – разликата е огромна. И когато си преминал през такова обучение по камерна музика, а после станеш оркестрант, слушаш по-внимателно останалите около теб и така оркестърът също свири по-добре. Това вече не е група от солисти. В съзнанието на музиканта не е заседнала мисълта, че има да работи концерт на Виенявски, а се налага да седи във втори цигулки и да свири симфония от Моцарт. Хората започват да се наслаждават на работата с други музиканти.

Често за професионалните квартети се разказват истории – за това, че музикантите не се харесват, не искат да отсядат в един и същ хотел и да си контактуват по време на пътуванията. Предполагам, че за Лютославски квартет още е рано… Марчин: Струнният квартет е като брака – в определен смисъл трябва да се обичаме, но не можем да избягаме от различията. Артур: Толкова е тънка границата между любовта и омразата… А кой разказва вицовете за виолиста? Артур: Аз нямам проблеми с вицовете за виолисти. Мачей: Аз също нямам проблеми с вицовете за виолисти (бурен смях). Марчин, вие сте и композитор. Марчин: Даа, да, хората така казват. Разкажете ни за творбата, която представихте в София. Марчин: Определено е най-слабата творба в програмата. Мачей: Не е вярно! След концертите често идват и ни казват, че харесват музиката на Марчин. Зависи от хората, които слушат и какво очакват. Ето, има я любовта във вашия квартет, сега я усещам. Марчин: Никога не съм учил композиция. Винаги съм знаел, че не искам да уча тази специалност... и не мога да говоря за моите произведения. Опитвам се да разработвам различни мотиви в минималистичен стил. Няколко прости интервала само в два мотива за 14 минути – това е. Мачей: Но не е толкова скучно, колкото звучи, когато той го разказва. Марчин: Една от темите ми е заимствана от пиеса на Шимановски. А кой полски автор освен Лютославски най-много обичате да изпълнявате? Артур: Много харесвам Пендерецки, но засега не свирим нищо негово. Ще се поправим. Мачей: Наскоро завършихме записите на интеграл с квартетите на Гражина Бацевич за Naxos. Предстои монтаж. Беше уморително. Марчин: Аз вече споменах, че много харесвам Павло Микетин. В музикален смисъл той е нещо като наследник на Лютославски, негов продължител. Мачей: Преди месец излезе албумът ни The Bridge, в който са Вторият квартет на Шимановски, Третият на Шостакович и Квартетът на Марчин Маркович, който представяме и в София. ■ 2013

юни

■ ЛИК музика

ЗЕЛЕНА ЕНЕРГИЯ Покана за танци-манци с „Джамирокуай” през юни – от Ивайло КИЦОВ

юни

2013

доброто старо диско. И за който основната дума е „вдъхновение”. Вдъхновение от светлината на живота. Но и вдъхновение от тъмнината на денсклуба, където и по света да е отворил той. Въпросът е купон да става. Или Let The Good Times Roll, казано на чист български J. Обаче! Нека не забравяме първите седем и да изчистим след нас в края на веселията, приканва Джей Кей, когото посветените свързват и с екологичните му позиции, обобщени в неговата любов към природата и Земята по принцип. Събраните отпадъци – сортирани разделно. Парти, което не изхвърля вредни газове, а наздравици и денс с мисъл за парниковия ефект. И, моля, без спиртни злоупотреби. „Аз съм един от малкото бели артисти по „черните” телевизии; списанията за черна музика ме търсят, а те никога не са имали бял на кориците си. Кой всъщност съм аз?.. Аз съм един твърде объркан пич”, с такива разсъждения тръгна британецът в началото на 90те, когато другият бял изпълнител от кориците за „черна музика” – американецът Еминем, все още не бе поднесъл иглата на грамофона към първия винил в живота си – титаничния сингъл на Айс-Ти Reckless. „Животът започва на 40, клишето е вярно – и се чувствам привилегирован и късметлия все още да съм в играта. Това е важно за мен. Пътят е много, много дълъг. И без значение кой какво казва, трудната част е в началото, на живо, на първите концерти, които те карат да продължиш нататък. И каквото и да се е случило в миналото – грешно или вярно, – да си все още в играта е фантастично”, обяснява оригиналът към днешна дата. Въпреки че той обяви оттеглянето си от сцената през 2007, след излизането на диска Dynamite (2005), възнамерявайки да се занимава единствено с проду-

Албумът Rock Dust Light Star

Скоростта е зверски наркотик…

центство, отново зае фронта на купонджийския саунд. Днес Джей Кей живее в 80-акрово старо английско имение в Бъкингамшир, в мазето си има студио, но невинаги е било така. Роден е в индустриалния Манчестър на 30 декември 1969. Майка му Карен Кей е джаз певица, която се изявява в различни нощни клубове по света всяка нощ и навсякъде води малкото си момченце. Тя е страстен почитател на Ела Фицджералд и Дайна Уошингтън. Класическите джаз заведения, със задимена и изпълнена с музика атмосфера са основата за Джей Кей. Баща

Добре дошли на планета Фънк! Но не се събувайте! Повелява го не толкова доброто възпитание, колкото алармата на самосъхранението, която пиука: ще ви изпотъпчат! Защото в света на „Джамирокуай” се танцува. Много се танцува. Предимно се танцува – и от всички. Тоя зноен фънк пали свещ под задника (маратонките) дори на онези с полумухлясало самочувствие, дето на парти принципно обират паяжините по ъглите на хола, като ги преобразява в купонджийски зверове. Те са там, за да започнат да се забавляват. И да спрат да не се забавляват. А „там” този път е столичната зала „Арена Армеец”, където легендарната британска фънк/ eйсид джаз група „Джамирокуай” на 28 юни свири сбор на българските фенове. За втори път. Родните й почитатели – обитаващи най-различни възрасти, се надяват да бъдат комплиментирани за дългогодишната си меломания. И очакват тотален реванш от гостите, чиято изява в Разлог се провали – точно преди две години (и четири дни), след като фронтменът и едноличен лидер на формацията – Джейсън Кей, навехна глезен. (Не знам дали не беше от танци-манци...) С 20-годишна кариера и безброй хитове в дискографията си, не е никаква изненада, че този сценичен спектакъл от свежа музика, калпазанливи маратонки и емоционален коктейл с блестящи плодови тонове пленява публиката навсякъде по света и до момента. Освен най-популярните си парчета музикантите ще представят у нас и песни от своя последен, седми студиен албум Rock Dust Light Star, издаден през ноември 2010. „Джамирокуай” е историята на едно момче и неговата група, която минава през стени и музикални стилове със скоростта на спортна кола. Британците станаха лице на един саунд за забавление, носещ корените на

му е португалец, с когото синът така и не се запознал, но твърди се, и до ден днешен носи снимката му в паспорта си. Не е забравил и разказите на майка си, че любовта му към бързите коли и бесните скорости е наследствено качество по бащина линия. „На колите може да се разчита повече, отколото на жените – не спорят с теб, не ходят да пазаруват; но трябва да си призная, че не мога да живея без жени”, казва вокалистът, прочут с колекцията си от тузарски лимузини. Пурпурно Ламборгини Диабло SE-30; черно Ферари 355; две други ферарита; две беемвета; два мерцедеса; един АстонМартин; малък мотоциклет Дукати; мотоциклет Хонда 50 Мънки; и няколко мерцедеса GE 300, взети просто „за да си обикалям имението”, Порше Карера 911 RS... За сведение на посрещачите: вашият човек може да дойде и по въздух – Джейсън е горд собственик и на хеликоптер – Robinson R44 Raven 2, с който се вихри във видеото към актуалното си парче White Knuckle Ride. „Една от любимите ми коли е Ferrari 250 GT California Spider, с къса колесна база. Дали я притежавам? Не, нямам си – в

момента една такава струва между 1,5 и 1,8 милиона лири, а за съжаление парите ми не стигат чак дотам. За да съм честен, дори аз не харча чак толкова много за автомобили – това е колкото да си купиш къща някъде другаде. Е, нямам и нужда от кола, която да бутам, това е сигурно. А какво ми е необходимо ли? Няколко мили думи, само това. „Боже, изглеждаш чудно с тези обувки... Боже, искам да те чукам с тези обувки!” , смее се Джей Кей. Той отдавна е изкушен от гъстата емоция на спийда. Не, не става въпрос за амфетаминови съединения, а точно за високата скорост. Тя е зверски наркотик, за който са необходими: ферари, прав участък и скъпоплатена курва, която да ви духа, докато давате на 180, 190, 200, 210... и така до вечността. Класици, избичващи лудостта докрай: Роби Уилямс, Били Айдъл и разбира се, нашият човек. Воден от изключително необузданата си енергия, Джей Кей напуска дома едва 16-годишен и изключително успешно се запилява по улиците. Танцува брейк и кара скейтборд. Живее по всевъзможни изоставени складо-

ве и гаражи, без електричество; спи в спален чувал; парите си изкарва къде с дребни кражби, къде с разнасяне на пици и други такива, с които човек обикновено се захваща, когато не се сеща за по-умен начин да изкара кинти за насъщния. Приятелите на чешита са „странстващи” художници на графити и всякакви други подобни представители на уличната флора и фауна. Тогава логично музикалните му интереси са свързани предимно с хип-хопа. Свидетели на онези му години пазят в тайна дали още тогава Джей е носил, нахлупена над очите си, някоя от онези изродски шапки (доста често по-големи от главата му), с които ще се свързва видът му след време. По онова време Джей Кей се явява и на конкурс за певец на „Бренд Ню Хевис”. Но след като не успява да стане част от тази банда, събира свой проект. Името на групата си – „Джамирокуай” – взима от едно индианско племе, което е част от народа на ирокезите. За тях са характерни вярата в земните сили и убедеността, че всяко нещо, всеки предмет има дух. Логото на шайката, което още тогава си избира (човече с доста голяма рогата шапка), изобразява индианско украшение с рога на бик. Всичко това много добре пасва на „еколога”. „Ако не я нося тази шапка, приятел, никой няма да ме разпознава”, обяснява с остъклен поглед колоритът. Джейсън създава „Джамирокуай” в Лондон през 1991 заедно с Тоби Смит (кийбордист и съавтор на повечето парчета), китариста Саймън Катц, барабаниста Дерик Макензи и басиста Стюърт Зендър, припознаван по едно време и като съкреватник на бонбона Мила Йовович. Първият запис, който бандата издава, е сингълът When You Gonna Learn. На пазара той е пуснат през 1992 от инди компанията Acid Jazz, за която се говори, че дала име на музикалното течение – едно от най-популярните в края на 90-те, дефинирано от групи като „Инкогнито”, „Джеймс Тейлър квартет” и „Бренд Ню Хевис”. В онези години интервютата на Джей Кей били доста объркани, темите най-често се въртели около Земята, небето, звездите и всички проблеми на разбитата ни планета. Още оттогава музикантът се слави като човек, който трудно си затваря устата. Затова и след време британската преса ще го нарече „човека с голямата уста и голямата шапка”. Навремето критиката определя вокалния стил на Джей като доста повлиян от Стиви Уондър. На което той отговаря: „На мен винаги ми казваха, >> 2013

юни

■ ЛИК музика че съм... Стиви Уондър и затова не мога да бъда себе си. Аз обаче съм нищо в сравнение с него. Не мога да свиря на клавири, не владея барабаните. Аз не мога да правя тези шибани работи! Просто използвам устата си, за да „изкарвам” нещата навън.” През 1993 „Джамирокуай” са вече достатъчно популярни и подписват договор с гиганта Sony и първият сингъл за този каталог е Too Young To Die. Музикантите усещат, че са напът леко да вкарат крак във вратата на съдбата. Това наистина се случва през март 1993, няколко месеца след като пускат и дебютния си албум Emergency On Planet Earth. Неговият класически фънк удиви ухото със звуци на електрическо пиано и латино перкусии, а и с цветни партии на любимия на Джей Кей диджериду – традиционен аборигенски духов инструмент, който неизменно присъства и в следващите проекти на формацията. Дебютът веднага влиза в класациите под номер едно, а конкуренцията е мощно отвята от големия вентилатор на хитсинглите Too Young To Die и Blow Your Mind, които се класират в Tор 10 на Острова. Две години след дебюта формацията издава втория си проект The Return Of The Space Cowboy. Той надхвърля по продажби Emergency Оn Planet Earth и носи слава на групата дори в Япония. С този албум музикантите тотално заличават границите между стилови и културни традиции. В парчето Half The Man Джей Кей пее като типичен черен соул и джаз изпълнител; в Space Cowboy е развилнял се бял уличен тип, който демонстрира класическите си „кръстосани” стъпки и движения и сякаш символично прескача стени. Пуританите пък подрипват и искат преработка на този клип заради „джойнт” намеците в него. Какъв ти намек, то си е жив натвърдък! Ще припомня, че в няколко кадъра на видеото

се виждат мънички, светещи и летящи листчета канабис. „Чист съм вече! От всичко! Просто минах най-лошото и трябваше да спра. На 34-я си рожден ден си помислих, че ставам твърде стар за това, то ми вреди и хората си мислят, че щом стана сутрин от леглото, почвам да се друсам, което въобще не е така. Взимах може би веднъж или два пъти седмично. Сега пийвам по някое и свивам джойнт от време на време, но мога да си живея спокойно без него. То и без това не си струва, понеже качеството е ужасно. Бих убил да си намеря малко истинска яка тревичка. Не мога обаче... Пазарът на ямайска трева в Бъкингамшир явно не е голям”, дедраматизира с присъщото си чувство за хумор фронтменът,който ще навърши 44 в края на 2013. През 1996 британците намират свои привърженици и в Съединените щати и следващият им диск – Travelling Without Moving, става платинен там, печелейки и Грами. Останалото – да пробутам клишето, е история и суха статистика, вторачена в челото на класациите. Но все такава заразителна мелодика, видяна със сърцето. Rock Dust Light Star излиза през ноември 2010 с логото на нова звукозаписна за бандата компания – Mercury Records. А човекът с рогата (и все по-често с перата) не е сменил матрицата на възприятията. 12 парчета по формулата Jay Kay. Стар, но проверен саунд с младо ухание. Точно за онези почитатели, които още навремето са се черкували под високия свод на музиката за интелигентно парти. Дълги пасажи, които биха се вписали в легендарните соул лейбъли Motown и Stacks, преемоционален бял алтърнатив на черните ритми, запълващи смислено пространството на танцувалния стил. С думички, измерващи разстоянието между реалността и

Джей Кей в кръстосани стъпки • Джейсън имал брат близнак, който починал съвсем малък. • Вокалистът е един от първите артисти, поканени за участие в популярната поредица Late Night Tales. Тя е дете на новото хилядолетие и предлага на меломаните компилации с най-доброто според най-добрите. Серията е дело и идея на лондонския независим лейбъл Azuli Records. Всяко от тези издания представя утвърдени имена от алтернативната електронна (и не само) сцена със задача да съставят албума на мечтите си – „музиката, която ги е вдъхновила да бъдат музиканти”. • Известният филмов композитор Дейвид Арнолд избира „Джамирокуай” за основната тема в саундтрака към филма за Джеймс Бонд The World Is Not Enough, но в последния момент товари с тази задача „Гарбидж”, тъй като Джей Кей настоял „Денийс имаше любов с част от парчето да бъде документален запис от рали между таблоидите, докато аз – не.” него и съседа му. 58

юни

2013

мечтата. Естествено, фънкът е основен мотив; ейсид джазът �� –�� лесен етикет. Просто едно момче и неговата група си казаха: Let‘s Funk The Planet! И по дяволите, успяха... Трите сингъла – Blue Skies, Lifeline и White Knuckle Ride, излетяха подобно ядрени глави (с насочване) и паднаха като водородни бомби, давайки камертон на поредния купон. (Че и рима се получиJ.) White Knuckle Ride щурмува клубовете с убийствен ремикс на именития британски продуцент и диджей Сиймъс Хаджи. Той е поредният, изкушен да препипа парче на „Джамирокуай” по каноните на модерната електроника. И да се строи във фенклуба на фронтмена наред с такива грандове на пулта като един от бащиците на нюйоркския хаус Дани Теналия, Дейвид Моралес и Мед Професър, сред най-влиятелните реге и дъб съвременни продуценти, който често кани Джей Кей на гости в своето прочуто студио Ariva. Електронните дрехи наистина много тичат на фънка на британците, просто звучат страшно хубаво, притегляйки впечатление за нещо истински космическо – точно като за личните сай-фай пристрастия на Джей Кей. А също и като перфектния фон, на който да направи още едно кръгче с някое от фераритата си... Добре. Щом толкова много обича природата, защо са всичките тия коли, питаме се. Защо не ползва автобуса? „Айде ти ползвай градския транспорт в моето положение! Дори не знам къде минават автобусите тук. Когато си публична фигура, физически не е възможно да се метнеш на рейса. Винаги има някой, който идва и иска да ти каже нещо, и разни такива. Не е добре за сигурността ми... пък и предпочитам да си удрям носа във волана.”

• Певецът дарява приходите от австралийското турне на формацията в помощ на жертвите, пострадали от атентата в Бали през 2002, и семействата им. • Джей Кей е печелил в категорията за най-стилно облечена поп звезда на списание Elle. • Между 1998 и 2001 фронтменът имаше връзка с британската актриса, певица и тв водеща Денийс ван Отен. Джейсън: „Аз бях този, който искаше да предизвика раздялата ни, защото нещата не вървяха. Не знаех обаче как. Аз съм джентълмен, не говоря за това… А и в нашия случай: влизаш в местната бензиностанция и виждаш 17 списания с нея на корицата, разказваща как всичко между нас трябва да приключи. Денийс имаше любов с таблоидите, докато аз – не. Не бих излизал пак със знаменитост. Дали е вярно, че ми е наложила забрана за секс, понеже е трябвало да става рано за The Big Breakfast (сутрешното шоу на BBC, което Денийс водеше)? Доколкото съм информиран – не, ама беше трудно да получиш нещо от нея, понеже си лягаше още в 3 следобед.”

Новината взриви блогосферата: сър Саймън РАТЪЛ няма да продължава своя договор с Берлинската филхармония след 2018.

Винаги свободен!

И така, Саймън Ратъл няма да е повече главен диригент на Берлинската филхармония след 2018. Каквито и да са мотивите за оттеглянето му, следва да се припомни, че още с идването на сър Саймън в Берлин през 2002 стилът и личността му предизвикваха безкрайни дебати. Макар засега да отказва да обясни причините за решението си, той признава, че може би то ще улесни нещата през следващите шест години и дори ще му даде възможност да премине към нов етап. Разговорът му с „Диапазон” изпреварва новината и е своеобразна равносметка – след десет години начело на един от най-престижните оркестри на планетата – на човек, опиянен от музиката, поставил си за цел да я предаде на другите. Страстен, свободен, непрекъснато нащрек, категорично неспокоен, човек, който не възнамерява да се вкопчва в трона си и който е решен да продължи борбата срещу закостенелите навици. И след 2018. – можем да бъдем сигурни. Как той и оркестърът са се

променили от тези десет години съвместна работа? �� „Берлинските филхармоници са уникален ансамбъл. Нашата връзка си остава силна, вълнуваща и изпълнена с ентусиазъм. Но нещата никога не са прости. Главното ми удовлетворение идва от това, че музикантите бяха спътници в развитието на оркестъра в много направления и дух на откритост. Далеч отвъд въпросите, свързани с репертоара, начина на свирене, отношението към пресвятата традиция – теми на постоянни дебати в колектив като нашия, организиран по демократичен начин. Освен това оркестърът вече се вписва по-дълбоко във всекидневния живот на града. Да се поддържа готовността на всички е предизвикателство на висотата на много силните индивидуалности, от които е съставена тази формация. Тяхното желание, ангажираност и енергия никога не отслабнаха. Канализирането на тази енергия е невероятно трудна битка, която изисква време и често налага болезнени компромиси.

Ще опустее ли Филхармонията без Саймън Ратъл?

Показателно е как музикантите възприеха принципа на дигиталната концертна зала (Digital Concert Hall). Ако през 2008 сам бях тръгнал да развивам проекта, хвалейки им безкрайните възможности за разпространение, родени от техническия напредък, и предупреждавайки ги, че това няма да донесе печалби, щяха да ме вземат за луд. Икономическият модел впрочем още не е осигурен. Ала това световно >>

2013

юни

■ ЛИК музика присъствие ни донесе послания отдалеч, някои напълно неочаквани. Предпочитаното от мен е снимка, изпратена от най-големия индиански резерват в Минесота. Обитателите му бяха проследили изпълнeнието на Симфония № 2 на Малер, прожектирано върху екран от бяло платно... Невероятно! Симфоничният оркестър е една много елитарна институция. Дигиталната концертна зала събаря стените.” През този сезон ще бъдат излъчени концерти в киносалоните на близо седемдесет и пет германски града... „Това ще проработи само при много широка аудитория и облогът още не е спечелен. В една пълна зала публиката има усещането, че е част от нещо, че споделя. В киното е различно. Ако из-

юни

2013

лъчването интересува трийсет души, нашите шансове са ограничени. Трябва да сме търпеливи и да оставим времето да помогне на интереса да се затвърди. Лично аз съм убеден в необходимостта всеки да има възможност за достъп до музиката, независимо дали тя му говори, или не. Това е смисълът на многобройните инициативи по адрес на младата публика, на възпитателните програми, на които придавам голямо значение. Наш дълг е да заразим слушателите с този вирус. А после да се надяваме, че заразата ще е неизлечима! Животът и усещанията ни се променят много бързо, пред очите ни:се създава нов свят: трябва да се намерят нови пътища за комуникация. Визуалното

„Дигиталната концертна зала събаря стените”

измерение е нещо, което говори на зрителя. То издигна изпълнението на Матеус Пасион на Бах, поставено от Питър Селърс със светлина и картини, до незабравимо изживяване – от онези, които наистина променят живота на човека. Възнамеряваме да представим Страданието по Йоана (Евангелие от Йоана) догодина, а след това – Пелей и Мелизанда. Дебюси мечтаел Мелизанда да умре сред цигулките, а музикантите да са като дърветата в гората...” Да се раздвижат оркестърът и певците, да се смесят със соловите инструменти е смайващо предизвикателство. Каква е реакцията на публиката ... и на музикантите? „Селърс извърши нечувана работа с певците и Хора на Берлинското радио. Той си даде

Изненадата

През 2018 Саймън Ратъл ще нин по рождение, капелмайстор е на 64 години. ... Ще е останал по традиция и върховенство. Но шестнайсет години начело на Бертози „консервативен” избор би линската филхармония. Преди бил рискован, а и Тилеман неоттова осемнайсет години беше гладавна пое Дрезденската държаввен диригент в Бирмингам. на капела. Даниел Баренбойм ще Саймън Ратъл е роден в Ливърбъде ли отново на линия? Той е пул и това ни подсеща за Бийтълсвързан до края на живота си с сите: „Ще се нуждаеш ли от мен, Берлинската държавна капела, а когато стана на 64?” (When I’m и стана генерален музикален ди64?) Време е някой друг да поеме ректор на Държавната опера... до прекрасното предизвикателство, 2022. Без да говорим за неговия наречено Берлинска филхармоизраелско-арабски западно-изтония. Оркестърът заявява, че го чен Диван оркестър, нито за възуважава, че съжалява за това „личрастта му – 76 години през 2018. но решение” и желае да отдаде поРикардо Шайи, който тази гочит на извършената от главния дидина ще навърши 60, е една от ригент работа. „С изключителната възможните кандидатури, като се си музикалност и креативност той има предвид, че този италиански печели нови слушатели всеки ден диригент е в свои води в германи оформи националния и междуския репертоар и че вдъхна нов народния облик на оркестъра”, Караян с Берлинските филхармоници живот на Концертгебау �� (�� Холанзаяви Мартин Хофман, генерален дия) и на лайпцигския Гевандхаус. директор на фондацията, която управлява Берлинските филНеговият наследник в Амстердам латвиецът Марис Янсонс, хармоници. който е и музикален директор на Оркестъра на баварското След един ХХ век, белязан от две продължителни царуварадио, е с деликатно здраве и е вече на 75 години, което не ния на немски диригенти – Фуртвенглер и Караян, после от е малко. Но пък неговият ученик и сънародник Андрис Нелдемократичния преход, олицетворен от Абадо, Ратъл въвесонс няма и четирийсет – прекрасна възраст! А и притежава де Берлинската филхармония в XXI век – ансамбъл, винаги впечатляваща ръка, интелигентност и репертоар. Да не протолкова пищен, виртуозен, по-свободен отпреди и глобален пускаме от неговото поколение венецуелското чудо Густаво както никога с концертната зала в интернет. Застраши ли Дудамел, чието медийно присъствие и популярност са унитой легендарната „златна звучност” на Берлинските филкални, или пък руския диригент на Лондонския симфоничен хармоници – тема на всички спорове и фантазии? Някои оркестър Владимир Юровски. Малко по-възрастният Даполемици обвиниха в това английския диригент – музиниъл Хардинг не се ползва с единодушно одобрение, но той кант, отворен към музикантите от своето време и към стабе асистент на Ратъл в Бирмингам и на Абадо в Берлин, а рите инструменти прекалено много за вкуса на някои ностова му е създало връзки. И накрая да не забравяме един талгици. зрял диригент композитор – финландеца Еса-Пека СалоНай-трудното ще е да му се намери приемник, който да нен, който през 2018 вече ще е изкарал десет години с лонне е нито въплъщение на „връщането към”, нито залог за донския оркестър „Филхармония”. В британската столица приемственост. Ако си представим списъка на претендентинякои вече виждат хлапето от Ливърпул да наследи през те сред диригентите, редовно гостували на Филхармонията, 2016 Валерий Гергиев начело на Лондонския симфоничен на първо място идва името на Кристиан Тилеман, берлинчаоркестър.

време да ги убеди един по един. Накрая бе запомнил името на всекиго! Още при първата ми репетиция с хора вълнението бе осезаемо. То достигна апогея си на концертите. Питър ни отведе отвъд въпросите за стил, изпълнение със или без вибрато, състав... Ние бяхме толкова запленени, пътуването, на което той ни канеше, беше толкова разтърсващо, че от значение бе единствено дълбокият смисъл на произведението. За малко да се запитаме защо изобщо е трябвало да се композира музика след Бах!” Друг новаторски експеримент са късните нощни концерти, които започват в 22,30 след някои концерти по абонамент. „Исках да променя цере-

мониала, да експериментирам по-къс формат, да заинтересувам друга публика... а и да бъда по-ексцентричен, отколкото мога да си позволя на нормалните концерти! Публиката от предхождащия концерт има право на безплатен достъп. Успоредно с това цената на билетите – 10 евро – привлича нови слушатели за Филхармонията.” По-млади, нощни птици? „Да, фенове на джаз клубовете... и не само. Много абонати приемат този сблъсък на светове, към който не биха подходили спонтанно. Това се отнася до известна степен и до самите музиканти, тъй като участието им е на доброволна основа. Being Beauteous (Прелестно

създание от „Озарения” на Рембо), кантатата на Ханс Вернер Хенце за сопрано, арфа и четири виолончела, която изпълнихме през декември с Барбара Ханигън, е не само шедьовър, но и идеална музика за този късен час... Вложих цялата си енергия, за да убедя всички – късните концерти да станат редовни. В началото се плашеха. Филхармонията е традиционен ансамбъл, част от изпълнителите са твърде консервативни. Понякога трийсетгодишните са дори по-консервативни от петдесетгодишните. Изкушението да се мисли, че нещата са неизменни, е една забавна черта от отношението на германците към културата. ■ 2013

юни

■ ЛИК маршрути Историческо-музикалнотуристическата разходка по местата, където е живял или минал Джузепе Верди, е удоволствието, което Соня АЛЕКСАНДРОВА си позволява в чест на 200-годишнината от неговото рождение. Свидетел и пряк участник в Рисорджименто и обединението на Италия, неговият живот е пълен с радости и болки. Артистичната му дейност трае над 70 години. Композитор, политик, земеделец и благодетел, Верди се ражда в епохата на коня и умира в тази на двигателя, докосвайки с ръка многобройните достижения на техниката и на науката: телеграфа, железницата, електричеството, автомобила, радиото, фонографа и др. Местата на Верди не са само тези, в които се намира, но найвече онези, които трансформира. Опитах се да разбера защо композиторът, който е и добър гастроном, внимателен към градския и естествения пейзаж, към приложното изкуство, е свързан точно с тях. Маршрутът из родните места на Верди спазва хронологичния принцип. Началото е в Ронколе Верди, където на 10 октомври 1813 в осем часа вечерта в стаята на родителите си – баща кръчмар и майка предачка, е роден Джузепе Фортунино Франческо Верди. Неговото кръщелно е на френски (тогава Ронколе е част от Наполеоновата империя). Родният дом на Верди е скромна селска къща от тухли, запазена в оригинал. Тук той прохожда и прекарва първите десет години от живота си, тук влага спечеле-

юни

2013

Подир нотите на

Верди ните от оперите си пари в закупуване на терени. Къщата става национален музей в 1901, един ден след смъртта на Верди. Реставрирана е през 2001 по случай 100 години от смъртта му. Основната покъщнина в нея (мебели) е строга, оставена в естествения си вид. Има за цел само да възкреси атмосферата, която е дишал композиторът: приземният

Бронзовият паметник пред родната къща на Верди в Ронколе Родната къща на Верди в Ронколе Църквата „Свети Архангел Михаил” в Ронколе, в която малкият Верди свирел на орган

етаж е бил кръчма, докато на първия е живеело семейството. Туристите вътре свещенодействат, тишината е задължителна, младо момиче с гордост и удоволствие отбелязва детайли от живота на Верди. Той никога не забравя произхода си: „Бях, съм и ще бъда винаги селянин от Ронколе.” Този надпис е навсякъде из селцето, наброяващо хиляда жители. Върху бронзовия паметник пред къщата не липсват свежи цветя. Музеят гледа към църквата „Свети Архангел Михаил” от другата страна на площадчето. В нея Верди е кръстен ден след раждането си; тук едногодишният Бепино успява да се спаси от руските войски, скривайки се с майка си в камбанарията, както разказва поставената плоча. От най-ранна възраст камбани и улични музиканти омайват детето. Майката разказва: „Когато минаваха странстващи музиканти или латерни, беше невъзможно да го задържиш.” Църквата помни първите органови уроци и изпълнения на шестгодишния Верди. Един път той, омаян от органа, остава глух за зова на водещия лигургията капелан, който го изритва. Ядосаният Бепино му пожелава да го удари гръм, което след години се сбъдва. През 1822 Верди, само 9-годишен, е органист в църквата със заплата. В малкия музей под органа са събрани Вердиеви реликви: копие от кръщелното, едно от пианата му, копия на партитури. Сладкодумният възрастен свещеник може да те държи часове и да те залива с подробности за живота на най-видния гражданин на Ронколе.

Виждайки страстта и способностите на сина си, бащата му подарява спинет втора ръка, поправен безплатно от органист „заради доброто желание на младото момче да се научи да свири на този инструмент”. Прозорливият баща, който иска да образова Верди, „за да не се занимава с ръчна работа”, го изпраща на пансион да учи в гимназията. Тя е в Бусето – градче на изкуството и културата с минало, богато на история и традиции, следващ етап от моята обиколка. Там са събрани многобройни и ценни свидетелства за композитора, почитан всяка година през октомври с фестивал, посветен на него. Слизам от влака и тръгвам по главната улица, за да стигна до централния площад, където е къщата музей Бареци, която за Верди има съдбовно значение. Над надарения младеж бди Антонио Бареци, богат търговец на ликьори, който, снабдявайки семейство Верди в Ронколе с тях, обръща внимание на талантливото дете. Именно той подсказва на бащата да продължи образованието му. Стипендията за гимназията не стига и е допълнена от благодетеля Бареци, почитател на музиката, основател и президент на Филхармоничната общност в Бусето. На следващата година след завършване на гимназията Верди се преселва в къщата на Бареци, където дава уроци по пеене и пиано на дъщеря му, негова бъдеща съпруга. Не може да си позволи университета в Парма, но Бареци му помага икономически, за да „перфекционира музикалното си изкуство” в Миланската консерватория. През 1832 Верди тръгва за Милано, придружен от баща си. Поради различни обстоятелства и въпреки че спечелва изпита по композиция, не е приет в Консерваторията. Пак Бареци му плаща престоя и частните уроци в Милано по контрапункт. В музея има богата колекция от предмети и документи, свързани с отношенията на композитора със семейството на търговеца. Къщата е свидетел на първите музикални стъпки

на Верди, стените й са слушали първите му композиции и изпълнения, видели са раждането на любовта му към Маргарита, дъщерята на Бареци. Тъстът благодетел окуражава композитора в трудни моменти (ранната смърт на Маргарита и на двете им деца), става за него „баща, благодетел и приятел”. В последните мигове от живота на „господин Антонио”, както Верди винаги го нарича, той му свири на запазеното пиано Va pensiero от „Набуко” и умиращият промълвява: „Моят Верди, моят Верди.” Обхваща ме вълнение, когато влизам в салона с оригиналните мебели. В следващите зали са съхранени ценни автографи и документация за живота и кариерата на маестрото – от младостта му в дома Бареци до смъртта му, портрети на негови изпълнители. Между многото предмети се запомнят първият портрет на младия Верди, правен с въглен от сина на Бареци; писмото, с което композиторът посвещава „Макбет” на покровителя си; масата, на която Верди и Маргарита обядват в деня на сватбата си; вестници от епохата, обявяващи смъртта на Верди; съболезнователни телеграми; две палки – на Артуро Тосканини и на Рикардо Мути, дирижирали Вердиеви опери в театъра по повод негови годишнини. Срещу музея са паметникът

Театър Верди в Бусето

Вила „Палавичино” в Бусето, която от 2009 е седалище на националния музей „Джузепе Верди”.

на Верди и оперният театър с неговото име. В предишната му сграда „лебедът на Бусето” се изявява на 15 години, дирижирайки своя симфония, с много овации преди представянето на „Севилският бръснар”. Местните жители решават да построят нов театър, на което Верди, който им е ядосан, че коментират личния му живот (живее 12 години без брак с разделена от мъжа си жена), се противопоставя, защото „е много скъпо и ненужно за в бъдеще”. Отхвърля и предложението на кмета театърът да се нарече на негово име. С това си навлича нови критики. При откриването му през 1868 с „Риголето” не е поканена спътницата и музата на Верди сопраното Джузепина Стрепони, а самият композитор >> 2013

юни

■ ЛИК маршрути отсъства в знак на протест. Така и не вижда как на тържествената вечер дамите са облечени в зелено (verdi – на италиански зелени), а господата са със зелени вратовръзки. Верди никога не стъпва в този театър. С отекващите в ушите ми познати арии го напускам, за да поема по алея с тополи, която отвежда към чудесната вила „Палавичино”, седалище от 2009 на националния музей „Джузепе Верди”. Пътуването из обновената експозиция чрез епохата и оперите на Верди, построено от история, музика, романтична атмосфера, е оригинално и емоционално. 21 зали следват хронологията и придружават Верди, артиста и човека, чрез представянето на всичките му 27 опери. Сценографът режисьор Пиер Луиджи Пици възпроизвежда техните оригинални сценографии според издателската къща Рикорди чрез музика, картини, костюми, тъкани и мебели от епохата. В това пътуване главното действащо лице е музиката. С изключение на първата зала „Милано” и 19-а „Салонът” (възпроизвежда салона на Верди) останалите 19 са посветени на Вердиевите опери и носят техните имена. С Бусето Маестрото има отношения на любов и омраза през целия си дълъг живот. Той остава свързан с града, макар да живее в прекрасната вила „Верди” в Санта Агатa, последен етап от пътуването ми. Без нейното посещение е невъзможно да се разбере истинският свят на Маестрото. Купува я през 1848 след завръщането си от Париж, но се премества окончателно в нея през 1851 с Джузепина Стрепони. През останалите 50 години от живота си той практически не се разделя с вилата. Далеч от хорските клюки, в нея посреща малко и отбрани гости, може да си позволи да „живее в по-голяма свобода” и да съгласува музиката със селскостопанските си работи. Двете вървят в изключителна симбиоза. Веднага след „Набуко” (1842) Верди става най-обожаваният италиански композитор, най-обичаният от тълпата, импресариите, издате64

юни

2013

лите, най-търсеният и най-оспорваният. И като последствие – най-щедро платеният. Композиторът мъдро администрира финансите си. В спокойствието и творческата свобода на Санта Агата са родени „популярната трилогия” „Риголето”, „Трубадур” и „Травиата” и последните ноти на „Фалстаф”, минавайки през върхове като „Бал с маски”, „Силата на съдбата”, „Дон Карлос”, „Аида” и Реквием. Практичността на Верди е видна в архитектурата на вилата, в избора на мебелите, във всичко, което издава вътрешния ред в семейството. Обстановката е хубава, проста и елегантна, съответства на удобството. Жилището е достойно за един артист, в какъвто се превръща този господин със своите опери и изобретателност. Вилата на Верди задоволява неговото желание да намери постоянен дом в спокойствие и самота. На свой приятел той пише: „Написах всичките си опери, с изключение на първите, в „Санта. Агата”, без да нарушавам моите самотни и селски навици. Тук нищо не може да ме разсее. Възстановявам се, като излизам сам сред моите земи, занимавайки се с огромно желание със селско стопанство.” И днес вилата е обитавана от наследниците на Верди, поради което могат да се видят само пет от 13-те зали. Те съхраняват оригинална мебелировка и огромно количе-

Вила Верди в Санта Агата, в която Верди създава повечето от големите си опери

Пианото на Верди в къщата музей Бареци

ство предмети. Започва се със спалнята на Стрепони, в която почти всичко е непокътнато: мебели, картини, (рисунки на любимите куче и папагал), скулптури (бронзов бюст на Верди), фотографии я изпълват и обогатяват. Надниква се и в съблекалнята на Джузепина, където са съхранени някои нейни дрехи, тоалетката й, препарираният папагал Лорито, едно от пианата на Маестрото. Следва стаята на Верди, също пълна с мебели и предмети.

Сред тях са негов бюст върху второто пиано, по-модерно, използвано до края на живота му; най-често разгръщаните книги до леглото му. Влиза се в студиото, където Верди поддържа счетоводството на терените си. В гардероба под витрина са копията на всичките му опери (оригиналите са собственост на издателя Рикорди). В други две витрини стоят лични вещи на композитора – шал, ръкавици, табакера, очила, чадър и шапка, документи, свързани с политическия му живот. Обикновено Верди музицира в своята стая на приземния етаж, просторна, пълна със светлина и въздух. Прозорците и стъклените врати гледат към градината, за да може всеки момент да излезе сред природата. Как композира Верди разказва съпругата му Стрепони: „Веднъж започнал работата, той й се отдава с трескава жар и нищо не може да го откъсне. Това е природата на неговия талант.” Екскурзоводката допълва, че Верди е писал прав пред стойката за ноти, оставена тук, без да изпитва нужда да се докосва често до пианото. „В нощната тишина от тази стая тръгват резки хармонии, бълвани от таланта на гения”, пише свидетел на времето. Вилата в Санта Агата е за Верди най-приятният престой. В пет часа сутринта той е сред алеите на парка, посещава полета и ферми, забавлява се с

малкото корабче в езерцето, което лично управлява. За да си почине от музиката, Верди прибягва до поезията; за да уравновеси силните емоции от едното и от другото, се скрива във философията и историята. Няма област от човешкото познание, на която неговият неспокоен ум, жаден за култура, да не се нахвърля. Безкрайното любопитство на Верди към изкуство, поезия, агрономство, икономика и политика е видно от многобройните периодични издания, на които е абонат и част от които са изложени. Историческо-литературната му библиотека заема цяла зала, в нея е най-хубавото от класическата и модерна култура, италианска и европейска – от спомените на Казанова до Платон и Шо-

Вход на националния музей „Джузепе Верди”

Зала Риголето в националния музей „Джузепе Верди”

пенхауер, от Балзак до Зола, от Паскал до Дарвин, за да се стигне до театрални текстове на Есхил, Дюма, Юго, Сарду, многобройни издания на Шекспир. Музикалната книжнина е в съседната стаичка. До леглото му, подръка, са партитури на Бах, Хендел, Керубини, Шуберт, Берлиоз, Брамс, Вагнер, млади композитори от италианската и френската школа. Сред запомнящите се експонати са гипсовите отливки на ръцете на Верди и Стрепони, сухите цветя от гроба на Алесандро Манцони, ръкавиците, използвани при дирижирането на Реквиема в памет на писателя, пътната чанта, с която е пътувал до Петербург с партитурата на „Силата на съдбата”. От студиото се влиза в последната малка стаичка, в която са запазени мебели и предмети, пренесени от миланския хотел, в който е издъхнал Верди. Визитата продължава навън в част от огромния, повече от 6 хектара, парк с над 100 растителни вида от цял свят. Всичко в него – дърветата и цветята, езерото във форма на ключа сол, проектира талантливата практичност на Верди, в която се преплитат буйната му фантазия с неговия жив и раздразнителен темперамент. Спирам се пред паметника на погребаното тук куче Лулу с надписа „В памет на един истински приятел”, стигам до езерото, пещерата, ледницата (пълнена през зимата с лед, формирал се от езерото, за да се съхраняват храните през лятото), мазето и гаража с файтоните. Те са шест, един от друг по-оригинални, използвани от Верди по различни случаи в зависимост от сезона и разстоянията, които трябва да се изминат. Моята разходка подир нотите на композитора ми откри и човека Верди с неговата ранимост, който иска на всяка цена да раздели работата от личния си живот. Местата, скъпи за Маестрото, ми помогнаха да опозная неговия характер, да си създам малък свят около личността на безспорно най-любимия на италианците композитор. ■ 2013

юни

■ ЛИК маршрути

Сказания от Му Три изложби в Берлин предлагат гмуркане до главозамайващи дълбини на човешката история: обединявайки разпръснати и непоказвани досега съкровища, сглобяват археологически находки и научни открития в разказ за цял цивилизационен пласт. Впечатленията си от едно пътуване из минали светове се опитва да подреди Нина ВЕНОВА. Опашките пред големите музеи станаха нещо обичайно и са като барометър за успеха на всеки туристически сезон. В Лондон Британският музей вече е обсаден от нетърпеливите да се потопят във всекидневния живот на Помпей, преди да е бил погребан под лавата (вж. миналия брой на ЛИК). В Берлин музеят Пергамон�� и �� Новият музей отгръщат обвеяни от легенди страници от прастари времена, от блестящи цивилизации на Древния изток. Изложбата „Урук – 5000 години мегаполис” за първи път представя пред широка публика, и то в цялостен образователен разказ, резултатите от разкопките, откритията и изследванията на германски археолози, започнати преди сто години в земите от Библията, през зимата на 1912/1913. Разположена в Пергамон от 25 април до 8 септември, изложбата ще се премести в Манхайм, в музейния комплекс „Райс–Енгелхорн”, за периода от 20 октомври до 21 април 2014. Най-новите научни резултати за Урук захранват международен научен колоквиум. След ритуалното изкатерване по стъпалата на внушителния Пергамски олтар на Зевс, след дължимото възхищение пред великолепието на вавилонската Порта на Ищар Алеята на процесиите ни извежда до Урук под зоркия поглед на крачещите редом с нас лъвове. Урук е един от най-големите градове в древна Месопотамия, споменат в Библията като Ерех при изброяване на народите (Битие 10:10), владение на Нимрод в земята Сенаар (където са разположени също Вавилон и Акад). Днес мястото е познато като Варка в Южен 66

юни

2013

Ирак. Освен като земята, където е покълнала и достигнала висок стадий на развитие градската организация на живот, това е люлка на първата писменост и родно място на легендата за Гилгамеш. Изложбата се разгръща по тези три оси, откроявайки „революционните” аспекти и нововъведения, не изгубили значението си до днес. „За първи път представяме триизмерни модели на внушителната монументална кирпичена

архитектура на ранния Урук, открита в лошо състояние при разкопките. Моделите са генерирани от Германския археологичен институт на базата на последните научни резултати, включващи и сателитни образи с висока резолюция” – обяснение на Маргарете ван Ес, научен директор на Източния департамент на Германския археологичен институт.

Самара, порцеланова купа със зодиакална декорация

Дигитална реконструкция на Урук

В центъра на експозицията голям дигитален макет дава нагледен урок по изобретяването на рационално и мащабно планиране на градския живот. В края на ІV хилядолетие пр. Хр. е установен (вероятно) първият голям градски център в света с комплексна структура за обществен живот и управление, както и обезпечаване на нуждите на многобройното на-

Самара, фрагмент от стенна облицовка

Урук, реконструкция на зигзагообразна мозайка от градската архитектура

ходки от археологическите разкопки на град Самара, могъща столица на абасидския халифат, разположена по бреговете на Тигър на 130 км северно от Багдад. С изложбата „Самара, център на света” до 25 май се отбелязва годишнина (101 години) от откриването на древните останки от немския археолог и >>

селение. Водоснабдяване, доставка на храна и всекидневно оборудване, разпространение на „вносни” стоки и знания са сред основните функции на полиса. Погледът спира върху реконструкция на внушителните храмове на покровителите на града, бога на небето Ану и дъщеря му Ищар. Разцветът на града, в продължение на три хиляди години разпростирал влиянието си не само върху Древния изток, но и върху елинистичния свят като културен, научен и религиозен център, е показан чрез великолепни свидетелства – експонати, събрани за случая от германски и чуждестранни сбирки, като тези на Лувъра и Британския музей. Прави впечатление обаче, че докато развитието на архитектурната, научната, икономическата и административната мисъл (характерните цилиндрични печати, чието разгърнато изображение поема наниз образи, церемониалните вази…) е материално документирано, не откриваме свидетелства за домашния бит. Монументалната архитектура говори за силна власт, съществуват белези на дълбоко разслоение в обществото, но при разкопките не са разкрити жилищни квартали, така че рамката на обикновения

живот остава неизвестна. Опасването на града с масивна градска стена се приписва на полулегендарния цар Гилгамеш. Трябва наистина да е бил владетел на Урук около 2700 г. пр. Хр., но стига до нас като герой на доста по-късен епос, отнасян към най-древните литературни творби на човечеството. Изправяме се пред колосална статуя на героя (гипсово копие на оригинал от края на VІІІ в. пр. Хр., което събужда в съзнанието разхвърляни спомени за неговите подвизи). Теракотени релефи разказват епизоди от епичните му битки и търсенето на безсмъртие, за дружбата му с Енкиду и отношенията му с богинята Ищар... Отделна зала е отредена на най-значителния (със сигурност) принос на Урук към световната култура: началото на писмеността. Първата писмена система се развива от пиктограми и фонетични символи, отпечатани върху глинени плочки, до клиноообразно писмо. Присвоено от администрацията, то бързо започва да се използва за запис на литературни, религиозни и научни (астрономически, медицински, математически...) текстове и дори за размяна на дипломатически ноти! Няма как да не изпитваме страхопочитание, взирайки се в изложените образци. По стълбището към Ислямския раздел на музея Пергамон преодоляваме хилядолетия, за да се озовем в ІХ век сред на-

узейния остров

2013 67 юни юни 2013 67

■ ЛИКмаршрути ЛИК

ориенталист Ернст Херцфелд. Експозицията дава представа за развитата урбанизация – найцялостно запазен план на град с гигантски дворци, джамии, ограден ловен парк, терени за конни надбягвания, който се простирал на дължина 41,5 км в посока север–юг и на широчина между 4 и 8 км. Фрагменти от дворцови стенни орнаменти и живопис, дървени облицовки и мозайки, предмети, бижута, бронзови статуи, порцелан, керамика, гравирано стъкло... – находките, свидетелство за архитектурното и художественото великолепие на града, обявен от ЮНЕСКО за „център на света”, са ситуирани с помощта на карти и макети и почти оживяват на исторически снимки от разкопките, правени от Херцфелд, които са запечатали не само пейзажа, но и ежедневието на работниците. Под знака на столетие е поставена и изложбата „В светлината на Амарна” – сто години от откриването на бюста на Нефертити, символ на непреходната красота. В храмовата атмосфера под купол на Новия музей, царстваща в средата на 68

юни

2013

кръгло празно пространство, във фокуса на мека светлина и на очаровани погледи Нефертити подканя към обожание. За случая берлинските музеи вадят невиждани досега находки (при разкопките на Амарна били открити между 7000 и 10 000 обекта, 5000 от които се намират в Берлин, като голяма част от тях и до днес не били проучени и реставрирани), подкрепени със заемки от чуждестранни открития и музеи (включително и от нюйоркския Метрополитън), за да се позволи по-добро вникване в историко-културния контекст. Да се разкаже неразбулената докрай история на кратковременния блясък – с разцвет на ново изкуство – на древноегипетския град Ахетатон (днес известен с арабското си име Тел ел-Амарна), въздигнат само за няколко години като великолепната нова царска столица на фараона реформатор Аменхотеп ІV (1351–1334 г. пр. Хр., приел

Гилгамеш, колосална статуя на герой, гипсово копие

Самара, стенна ниша от дворец, фотография от разкопките, 1911–1913, Ernst Herzfeld

Нефертити подканя към обожание

името Ехнатон със забраната на култа към бог Амон) и неговата съпруга Нефертити. Градът с пищни дворци и храмове на новия култ – към единен върховен бог на духовното слънце Атон – бива изоставен след завръщането към старите религиозни традиции с Тутанкамон. Продължението е тъжно – до болка позната история за религиозна нетърпимост, гонения и разрушаване на изображения. Изложбата може да се види до 4 август. А по всяко време заслужава да се разгледа архитектурното постижение на Дейвид Чипърфийлд (отличено през 2011 с наградата Мис ван дер Рое), успял да съживи пострадалата тежко от бомбардировки по време на Втората световна война сграда на Новия музей (строен 1843–1855). Той бе открит наново през 2009 и дълго време беше трудно да се попадне там без предварително записване. ■

■ ЛИК кино

Докосването на греха Борислав КОЛЕВ за любовта и насилието, семейството и съзряването във филмите от основния конкурс. Тя е феята със сините коси. Но не феята на Пинокио, а една много еротична фея, която предизвиква взривове от чувства в сърцето на 15-годишно момиче. И двете заживяват заедно. Щастливо като в приказка – поне на първо време. Преплетените красиви тела на момичетата пламтят от страст и екстаз. И някои вероятно го намират за грях. Но и Мария Магдалена е блудница за едни, докато за Бог не е. „Животът на Адел“ на френския режисьор от тунизийски произход Абделатиф Кешиш съдържа някои от базовите теми в основния конкурс на тазгодишния Кан – съзряването, любовта, семейството, избора. Филмът отива отвъд екзотиката на хомосексуалната връзка, не спекулира евтино с деликатната тема, а навлиза в дълбочина. Приемаш го като завладяваща любовна история, без да се интересуваш от пола на влюбените. Актьорският дует Леа Сейду–Адел Екзарчопулос е изключителен. Специално Сейду, с излъчването си на жена дете, е неустоима – чувственост на ръба на поносимото.

Зад канделабъра на шоубизнеса

На „обратна“ връзка е посветен и „Зад канделабъра“ на Стивън Содърбърг, по истинската история на пианиста виртуоз от 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ век Либераче (Майкъл Дъглас). Либераче се залюбва с младия провинциалист Скот (Мат Деймън). Това е Пигмалион в съвременен гей вариант – Либераче е в ролята на скулптора, Скот е неговото творение. В буквалния смисъл – пианистът прави така, че обичливият селски младеж чрез хирургическа интервенция да заприлича на самия него като млад... Но ако не ставаше въпрос за гей връзка, историята едва ли щеше да излезе от линията на баналността въпреки „Пигмалионо-

вата“ перверзия. Загадка е защо Содърбърг не акцентира върху творческата уникалност на Либераче, с която се превръща в икона на американския шоубизнес, а упорито се занимава как Дъглас и Деймън се сношават в кадър. Това отдавна не е интересно. В сериозното кино далеч по-защитено художествено са го правили в по-ново време Анг Лий с „Планината Броудбек“ и много, много преди в Холивуд дори да им мине през ума за такова нещо – Фасбиндер с „Керел“. Глава от историята на шоубизнеса в Америка присъства и „В съзнанието на Луин Дейвис“ на братя Коен. Героят е измислен, но не и духът на щатската фолк сцена, излъчила

Кадър от „Животът на Адел“ (горе) Режисьорът Абделатиф Кешиш („Животът на Адел“) Майкъл Дъглас в ролята на Либераче („Зад канделабъра“) Режисьорът Стивън Содърбърг („Зад канделабъра“)

герой като Боб Дилън. Действието се развива през 1961 и проследява няколко дни от живота на талантлив, но неуспял фолк певец. Той тъне в мизерия. Оцелява с помощта на приятелите си, което не означава, че им е благодарен. Отношенията му с тях са белязани с малки и големи предателства от негова страна. Грешен е отвсякъде. А филмът е обагрен с прословутия черен хумор на братя Коен, чиято жертва този път е road movie естетиката – емблема на 60-те. Лее се и доста музика. Ако човек си пада по американски фолк, ще бъде доволен. Ако ли не, добре е да се абстрахира от него, за да се потопи в чисто филмовото майсторство на Коен. И тук то е в изобилие. >>

2013

юни

■ ЛИК кино Кадър от „В съзнанието на Луин Дейвис” на братя Коен

Плътта като търговия и изкупление

В „Млада и красива“ фрацузинът Франсоа Озон регистрира първите пожари на плътта у 17-годишно момиче, които след сбогуването с девствеността ескалират в откровена проституция. Няма сериозни причини в биографията на девойката, които да я тласкат към порока. Просто я влече. А съзряването й е единствено в трупането на солиден сексуален опит, който неясно каква визия чертае за бъдещето й. Това оставя филма на повърхностно равнище. В проститутка, но не по собствен избор, а насилствено се превръща героинята на Марион Котияр в „Имигрантката“. Тя отива от Полша в Ню Йорк през 20-те години на миналия век, за да сбъдне американската си мечта, но попада в ада. Режисьорът Джеймс Грей се опитва да сътвори класическа мелодрама, вдъхновен по собственото му признание от творчеството на холивудския корифей в жанра Дъглас Сърк. Грей обаче не успява да намери сплавта между езика на киното в епохата на Сърк и съвременните филмови реалности. Всичко в „Имигрантката“ е ултраминорно, прекалено на сериозно, разминава се с модерното кино, където все пак би трябвало да има и малко чувство за хумор в цялата ужасно кахърна история. Това влияе и върху актьорската игра на Котияр и партньора и Хоакин Финикс, която е обречена да е еднопланова. Друга „свята уличница“ има в „Григри“ на режисьора от Чад Махамат-Салех Харун. Тя мечтае да стане модел, но продава 70

юни

2013

тялото си, за да оцелее. В нея се влюбва сакато момче, което въпреки недъга си е изключителен танцьор. Тя е бременна от друг, но той й предлага да създадат семейство и да стане баща на детето й. Макар че живеят в ужасяващо бедна и враждебна среда, двамата не се предават, борят се за своето право на малко щастие. Вярно, че сюжетът не е оригинален, но на фона на измислените, псевдоекзистенциални филми от претенциозни автори от богати държави „Григри“ има особено очарование със своите копнеж и искреност при целия си наив.

Несломима жестокост

Много грешници – момиче, което търгува с тялото си, както и цял отбор убийци (някои – физически, други – духовни) – обитават китайския „Докосването на греха“. Проследяват се историите на четирима души от различни части на Китай. Историите са самостоятелни, герои-

Кадър от „Ели” (Амат Ескаланте)

Режисьорът Амат Ескаланте („Ели”) (долу)

те не се познават. Онова, което ги обединява, е дълбоката неудовлетвореност от действителността и тяхната непригодност към нея. Икономическият просперитет на Китай според тезата на автора е съпроводен от криза на морала и духа. Във филма обаче има прекомерно насилие и натурализъм, а и разказът се разводнява от желание да се кажат прекалено много неща. Мексиканският „Ели“, напротив, е фокусиран върху една история, която е изградена перфектно в най-малкия сюжетен и психологически дейтайл. Вероятно това накара журито да присъди на Амат Ескаланте наградата за режисура. В този мрачен разказ за аутсайдери в днешно Мексико темите за семейството, съзряването и насилието се преплитат. Човешкият живот няма никаква стойност. 12-годишно момиче е отвлечено и изнасилено от бандити, след като преди това баща му е убит, а брат му (главният герой Ели) изтезаван пред очите му. В нейния случай съзряването е равносилно на преждевременно остаряване, съдбата й е прекършена. Натурализмът и жестокостите в кадър обаче идват в повече. Истинска вакханалия на насилието, населена с килъри и курви, е „Само Бог прощава“ на датчанина Николас Виндинг Рефн: режат се уши, вадят се очи, транжорната работи с пълна сила. Американец (Райън Гослинг), забягнал в Тайланд, защото е преследван в Америка зарази престъпен бизнес, тръгва да отмъщава за смъртта

на брат си. Майка му (Кристин Скот Томас) има зловеща роля в цялата история, в която мистериозен тайландец раздава правосъдие – разбирай трепе на поразия по най-жестокия начин. А в свободното си време пее тъжни песни. Това може би е някаква препратка към древногръцкия хор, ако се съди по разни умни разсъждения на Рефн. Според него главният герой влиза в битка със самия Бог, а филмът му е построен по законите на античната трагедия. По моето скромно мнение режисьорът говори за някакъв друг филм, който е само в неговото съзнание. Онова, което

църковна институция. И уж е крясък срещу подмяната на истинските ценности с лъскави фалшификати, но по ирония самият филм стои като неумел фалшификат на блестящи оригинали – „Сладък живот“ и „Рим“ на Фелини. Претрупан е от предъвкани мъдрости, ненужни сюжетни повторения, досадни визуални и музикални орнаменти. Тежък, лепкав кич.

представи в Кан, бе откровена издънка – абсолютно безвкусна, псевдофилософска, самоцелно брутална.

ситуация е крайно сложна, а въпросите за любовта и съмнението, истината и лъжата, отговорността към себе си и другите (особено към децата) нямат еднозначен отговор. Така както и моралът понякога се оказва нещо относително, зависи от гледната точка. Темата за съзряването също присъства чрез образа на 16-годишната голяма дъщеря на главната героиня, която не може да се примири с любовните връзки на своята майка, защото те я откъсват от нея. „Минало“ е дълбоко екзистенциален филм, с прецизно изграден разказ, психологически изпипан, нюансиран и в най-дребния детайл. Препраща

Фалшива красота

Друг филм с големи претенции е „Великата красота“ на италианеца Паоло Сорентино. В зимата на живота си светски лъв, някога обещаващ писател, осъзнава, че е извършил грях спрямо собствения си талант. Отдал се е на външно ефектно, но кухо съществуване, в което няма място за истинската любов. Стремежът на Сорентино е да създаде сатира на римското хайлайф общество, както и на изпразнената откъм съдържание и потънала в пороци

Кръвни и духовни връзки

В „Минало“ на Ашгар Фахради една жена (Беренис Бежо) е на кръстопът – между миналото си с един мъж и настоящето с друг. Семейната й

Брус Дърн в „Небраска” (реж. Александър Пейн)

към жалонни творби на Антониони и Бергман. Класата му е наистина респектираща. Но не хваща сърцето. Разбираш драмата на героите, обаче това става на рационално равнище, не на емоционално. В „Какъвто бащата, такъв и синът“ на японеца Хироказу Корееда след 6 години две семейства научават, че при раждането синовете им са разменени. Завръзката е като от сапунка, но развитието на историята води до сериозен размисъл за кръвната и духовна връзка. Без дидактика, без присъди се защитава позицията, че да бъдеш родител не е просто биологична функция. Във филма има и чувства, и хумор. И много любов към децата. Темата за семейството и родовите корени е изведена в найчист вид в черно-белия „Небраска“ на американеца Александър Пейн, съчетал в едно комедия, драма и road movie. Старец, който страда от деменция (Брус Дърн), си е внушил, че е спечелил един милион долара от лотария. Тръгва на дълго пътуване с единия от синовете си (Уил Форте), за да си прибере „печалбата“. Озовава се в родното си градче в Небраска. Възкръсват спомени, стари приятелства и вражди. Пари няма, но има нещо много по-ценно: баща и син се преоткриват. Изключително човечен, топъл, носталгичен филм. Едновременно смешен и тъжен. Пречистващ. След него ти се иска да станеш подобър. Поне за малко. Въпреки докосването на греха. ■

ОСНОВНИТЕ НАГРАДИ Златна палма „Животът на Адел“, реж. Абделатиф Кешиш, Франция Гран при „В съзнанието на Луин Дейвис“, реж. Итън и Джоел Коен, САЩ Режисура Амат Ескаланте, Мексико, за „Ели“ Награда на журито „Какъвто бащата, такъв и синът“, реж. Хирокадзу Корееда, Япония Сценарий Цзя Жундзе, Китай, за „Докосването на греха“ Женска роля Беренис Бежо, Франция, за „Минало“, реж. Асгар Фахради Мъжка роля Брус Дърн, САЩ, за „Небраска“, реж. Александър Пейн Призът на Международната критика (ФИПРЕССИ) „Животът на Адел“, реж. Абделатиф Кешиш, Франция

2013

юни

■ ЛИК кино „Какъвто бащата, такъв и синът“

Убежището на културното изключение Павлина ЖЕЛЕВА за фестивала с особен поглед. И тази година фестивалът в Кан успя да озари хоризонта на киното с екзотични и чувствени истории от различни кътчета на планетата. Мексико се срещна с Китай, Япония – с Холандия, Сингапур – с Австралия... Главозамайващ филмов коктейл, както се полага на най-престижния форум на изкуството, което често наричаме „седмо“. Близо петте хиляди критици се надпреварваха да гледат и описват максимален брой филми от официалния конкурс, от допълващия го „Особен поглед“, а също и от придружаващите ги „Петнайсетдневка на режисьорите“ и „Седмица на критиката“. Многобройните търговци търсеха най-добрите сделки с вече завършени филми, но също с такива, чиито трейлъри „зарибяват“ бизнеса доста преди готовите произведения да са видели бял свят. Търговията на „зелено“ отново дебнеше героите на киното в аванс, като например култовия руснак Александър Сокуров, който след като засне уникалния си „Руският Ноев ковчег“ в Ермитажа, сега смята да настани неистовия 72

юни

2013

си талант в друг световноизвестен музей – този път в парижкия Лувър. И тази година „красивото чудовище“ Кан не изневери на собствения си образ! В същото време, не само заради необичайния дъжд, въздухът на фестивала се оказа наситен с напрежение. Министерства, сдружения, авторитетни имена: Франция успя да мобилизира всичките си налични сили, за да се опита да обедини международната общност, така че да не се допусне „културното изключение“ да се превърне в жертва на предстоящите търговски преговори между Европа и САЩ. Когато на официалната церемония на закриването в зала „Люмиер“ точно преди обявяването на наградите „кралят на киното“ и председател на тазгодишното международно жури Стивън Спилбърг заяви, че „културното изключение е важно, защото на него се крепи разнообразието в киното“, публиката го дари с бурни аплодисменти. Но какво се беше случило? На 12 февруари стана известно, че се подготвя старт на преговори за Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство между Щатите и Европа. На 13 март Европейската комисия по-

лучи предварителен мандат за преговорите, предвиждащ либерализиране на търговските отношения. Стана безнадеждно ясно, че аудио-визуалният сектор ЩЕ БЪДЕ част от тях. Това предизвика силни брожения в цяла Европа, а и извън нея и фактически предопредели дневния ред на тазгодишния фестивал в Кан. Организаторите трябваше да реагират по същество. Те трябваше максимално да използват и да се възползват от медийната слава на фестивала. С всички сили трябваше да отстояват постигнатия преди двадесет години статут на „изключение“ за киното в споразумението ГАТТ. И да напомнят, че Конвенцията за опазване и насърчаване на многообразието в културното изразяване на ЮНЕСКО от 2005 все пак е ратифицирана от 148 страни! Нямаше как фестивалът в Кан да не се намеси в драматична ситуация като тази, когато „културното изключение“ (а това ще рече протекция и държавни помощи) вече се бе превърнало във въпроса на въпросите. Още повече че преди откриването на Кан вече валяха прояви на съпротива. Беше тръгнал процес на безпрецедентно мобилизиране на уважавани кинематографисти, утвърждавани през годините именно от и на фестивала в Кан, начело с Люк и Жан-Пиер Дарден от Белгия, Михаел Ханеке от Австрия, Кенет Лоуч и Стивън Фриърс от Англия, Марко Белокио от Италия, Джейн Кемпиън от Нова Зеландия. Те организираха международно движение, с което алармираха общественото мнение за заплахата над авторското кино. Над 5000 изявени творци подписаха категорична петиция, изискваща от Европейската комисия „да не се поддава на либерален натиск“. В медиите заваляха спомени от времето на 1945, когато в замяна на финансови задължения няколко европейски държави се съгласяват да прекратят ограничителните квоти за разпространение на американски филми. „В резултат на тези решения Белгия не успя да изправи на крака националното си кино до началото на 80-те“ – напомниха вестниците. И продължиха: „Ами Южна Корея, един от големите производители на кино в света, която през 2010 (под натиск) подписа договор със САЩ и в резултат „успешно“ намали броя на националните си филми с 25 процента?” Засегнатите филмови автори предложиха да бъде използвано правото на вето. Както винаги, Франция застана начело и

обяви, че ще упражни това си право „в синхрон с културните си традиции“. Стана така, че точно преди Кан на едната страна на везните се озова великият американец Спилбърг, създателят на любимия на всички „Извънземното“, а на другата – недоволните европейски режисьори, опасяващи се за свобода на творчеството си. В тази ситуация мегафестивалът имаше само един избор – да използва престижа си и да събере представителна част от онези, чиито кариери безрезервно бе защищавал през годините. За щастие, американският отбор се оказа силен: Стивън Содърбърг, Джим Джармуш, Александър Пейн, Робърт Редфорд, Джеймс Грей... А и французите нямаха намерение да отстъпват с по-известните си Франсоа Озон и Арно Деплешен, но също и с френската италианка Валерия Бруни Тедески, с тунизиеца от Ница Абделатиф Кешиш, с иранеца в Париж Асгхар Фархадир. Така, волно или неволно, тазгодишният Кан обилно насити състезанието си с американски, френски или подпомогнати от Франция авторски филми. Диалогът между тях, естествено, се съсредоточи върху необходимостта от спешна и безрезервна подкрепа на „културното разнообразие“ в киното. Ето как държавата фар, трасирала пътя на всички европейски директиви и норми за протекция на националното кино, не изостави собствения си фестивал и в този решителен момент. Министерството на културата и прилежащият му Национален филмов център (разполагащ с 500 души на щат и още 700 експерти) свършиха огромна работа. Те успяха да обединят ВСИЧКИ сродни европейски институции в защита на културната кауза на киното. Организираха и проведоха (20 май) впечатляваща конференция на тема „Укрепване на културното изключение в Европа на бъдещето“. Този път мегаинституционалното събитие в Кан не бе поредно формално събиране на чиновници. Доказа го емоцията на директора на

френския Национален филмов център Ерик Гарандо, който заяви: „Нека го кажем просто, без „културното изключение“ нямаше да има национални институции за кино, нямаше да го има и фестивалът в Кан!“ Резултатът не закъсня: 27-те филмови центъра на страните членки, но също и този на Хърватия, която на 1 юли вече ще е пълноправен член на Евросъюза, застанаха зад еврокаузата на страната домакин. Министърката на културата Орели Филипети също успя да привлече за каузата достатъчен брой страни. За щастие България не се оказа в списъка на отсъстващите, където впрочем и до този момент продължават да се намират Великобритания и Холандия. В Кан Филипети обясни, че „14-те държави, в които живее и работи голяма част от населението на Съюза“, са се съгласили да подпишат писмо до Европейската комисия и до ирландското председателство, с което се противопоставят на

търговската либерализация в полза на могъщата американска аудио-визуална индустрия. „Тези, които си мислят, че Франция е самотна в тази борба грешат. Става дума за общ интерес! – това каза Филипети в Кан. Именно заради това по време на фестивала френските медии масово информираха, че между официалната позиция на комисарката по въпросите на културата на ЕС Андрула Василиу и изявленията на мастития американски продуцент Харви Вайнщайн няма разлика. На еврофорума в Кан той бе поканен по инициатива на

Беренис Бежо във филма „Минало“(реж. Асгар Фахради)

Китайският режисьор Цзя Жундзе (и съпругата му) с наградата за сценарий за филма „Докосването на греха“

Мишел Хазанависиус, френският режисьор на спечелилия Оскар „Артистът“ (Вайнщайн e американският разпространител на филма). Така Кан отново се доказа като идеално място за лобиране. Провокиран от собствения си опит, Вайнщайн категорично защити съхраняването на „културното разнообразие“, „защото то е по-добро за бизнеса“. „Когато в един момент в Италия започнаха да правят едни и същи филми, никой не искаше да ги купува. Нека режисьори-те правят филми, които са свързани с техните култури и идентичности“ – каза култовият продуцент в Кан. Явно тук някъде се крие и причината, заради която тази година в Кан бяха пристигнали повече и по-качествени американци. Те бяха там, защото в този момент фестивалът имаше нужда от тях. Затова, когато Спилбърг обяви, че „Златната палма“ се присъжда на френския „Животът на Адел“, и то в лицето на режисьора Кешиш и на двете му актриси едновременно, публиката стана на крака. Този акт на журито се възприе като символ на естетическа, но и на политическа подкрепа. Далеч не заради еднополовата любов между две жени с красиви лица и тела, а най-вече заради правото на създателите на филми да правят киното, което искат. Така, „Адел“ се превърна в една от най-красивите победи на „културното разнообразие“ в Кан. Вярно, засега най-вече морална, защото окончателното решение още не е взето. На 14 юни страните членки на ЕС ще трябва да се обединят около окончателна позиция. А дотогава споменът от филмите на тазгодишния Кан и мечтите по предстоящия ще продължават да вълнуват много хора по света. ■ 2013

юни

■ ЛИК кино

МАЧ В РАЯ Между режисьор и писател. Мишел Гондри създаде филма „Пяната на дните” по едноименния роман на Борис Виан. Френските медии аплодират. След като се поддаде на изкусителните песни на американските сирени и засне в Съединените щати „Зеленият Хорнет” (The Green Hornet) и „Ние и аз” (The We and The I), Мишел Гондри се завърна във Франция, за да развихри необузданото си въображение в „Науката за сънищата” (La Science des rêves) и „Превъртете лентата назад, ако обичате” (Rembobiner s’il vous plaît). Новият му филм „Пяната на дните” е екранизация на романа от 1947 на Борис Виан, писател, с когото се родее. Мнозина нареждат творбата, превърнала се в култова, сред стоте най-добри романа на ХХ век. Тя описва въображаем поетичен свят с безброй сюрреалистични препратки. Смайващите образи на Виан са майсторски пренесени на екрана. Пред зрителя се разгръща необуздано поетичната история за младия идеалист изобретател Колин, влюбен в Клое, родена сякаш от блус на Дюк Елингтън. Радостта от идиличната им сватба се вгорчава, когато Клое се разболява: в белия й дроб започва да расте водна лилия. За да плаща за лечението й, Колин е принуден да работи във все по-абсурдни условия в някакъв фантасмагоричен Париж. Прекрасният им апартамент започва да овехтява и се стеснява, а приятелите им – талантливият готвач Никола и Шик, пламенният почитател на 74

юни

2013

философа Жан-Сол Партр (разбирйте Жан-Пол Сартр), постепенно ги напускат. Филмът очарова с вярното пресъздаване на романа. Откриваме много от предметите и съществата, родени от въображението на Виан: пианококтейла; ножичката за рязане на клепачи; мишката, обитаваща живия, стесняващ се и разнебитващ се апартамент, символизиращ живота и връзката между Колин и Клое; змиорката, която се подава от крана за студената вода, защото много обича ананас; водната лилия; сърцеизтръгвача... Гондри предпочита не дигиталните, а оптичните и механичните ефекти, които създават поезията и вълшебството на филма. Визуалните му находки са толкова вездесъщи, че на моменти засенчват историята. Но това не й пречи да е добре разказана. Фокусирана е върху Колин и Клое, наситена е с понякога трудноразбираемите диалози от романа, ала това е без значение, щом не се изгубваме, понесени на крилете на филма. „Пяната на дните” е успех и заради отличния кастинг. В центъра е актьорският дует Одри Тату и Ромен Дюрис. Според Гондри „Одри Тату се наложи безапелационно, макар че във въображението на Виан героинята е русокоса”. Режисьорът бил привлечен от „актрисата с характер”, от жената, която може да бъде „едновременно и

Новият филм на Мишел Гондри „Пяната на дните” е екранизация на романа от 1947 на Борис Виан, писател, с когото се родее Кадър от филма

парадоксално много крехка, и много силна”. Редом с нея Ромен Дюрис е „мъжествен, но и уязвим”. Мишел Гондри предизвиква възхищение и с избора на актьорите за второстепенните роли. Ролята на Никола, вярната дясна ръка на Колин, е поверена на Омар Ши, който направи фурор в „Недосегаемите” и който според Гондри придава „невероятна човечност” на своя герой. Гад Емалех играе Шик. „В него има нещичко от Питър Селърс, но с френски привкус, затова го обожавам”, твърди режисьорът. Фактът, че Гондри е решил да екранизира роман на Виан, не бива да ни учудва, защото всеки, запознат с творчеството му (включително и с видеоклиповете за певицата Бьорк), знае, че голяма част от „неговата художествена вселена е директно повлияна от произведенията на Виан”. Гондри споделя, че е пуснал в ход въображението си, за да „създаде предмети и атмосфера в съзвучие с романа”, и по време на снимките е

Актьорският дует Одри Тату и Ромен Дюрис

използвал „много зрителни измами, които са по-въздействащи от дигиталните ефекти”.

Ромен Дюрис е „мъжествен, но и уязвим”

Тайните на снимачната площадка

Гондри се срещнал с романа на Борис Виан още като юноша, по съвет на брат си: „Трудно ми е да кажа какво реално си спомням от този първи прочит. Може би една картина: мелето и труповете на пързалката... Както и усещането, че книгата се вписва в традицията на любовните романи, в които любимото същество си отива завинаги. И навярно кинематографичната идея, родила се в главата ми, преди да стана кинорежисьор: как цветът постепенно отстъпва пред черно-бялото.” Идеята за екранизиране на романа дошла от продуцента Люк Боси. Той предложил първия вариант на сценария. Гондри: „Заедно го преработихме, но запазихме идеята да покажем още в началото на филма ателието, в което книгата се изработва. Искахме да докажем, че книгата не може да се заобиколи. Тя е желязна, неразрушима. В нея е всичко, написано предварително. Когато четем „Пяната на дните”, си даваме сметка, че историята се движи сякаш по релси, завладява ни чувството за неизбежност.” Люк Боси добавя: „Мнозина мислеха, че книгата е неподходяща за екранизиране. Във всяко изречение има игра на думи. Ала много от главите на романа са естествено кинематографични, защото Борис Виан е чедо на поп културата, повлиян е от киното, от научната фантастика, от джаза.” Тъй като атмосферата на романа е богата и оригинална, режисьорът решил да не се отдалечава от образите, появили се в съзнанието му при първия прочит на книгата. А екипът предпочел да не се придържа буквално към вселената, описана в романа, за да се съсре-

актьорите, докато намерят точното си място. „Не се опитвахме да засенчим зрителния ефект, щеше да бъде пресилено. Но и не биваше да го оставяме той да ни засенчи.” Техническият екип създава повече механични специални ефекти, отколкото дигитални, което според Гондри е много по-трудно от това да се снима на зелен фон. Във филма той използва анимацията като естетичен ефект (например ястията, приготвени от Никола (Омар Ши), но и като източник на вдъхновение (за да изобрази прословутия джаз танц лудисон, измислен и описан от Борис Виан). „Предпочетохме краката да не се подчиняват на танцьора, също като в музикалните анимационни филми на Дисни от трийсетте години, когато аниматорите повтарят движенията до безкрайност и създават впечатление за кошмар.”

Завръщане към изворите Така Гондри, навлязъл в петото си десетилетие, определя „Пяната на

доточи върху детайлите. Мишел Гондри е известен със своята свръхкреативност и през цялото време използвал талантите си на изобретател. Въпреки че действието на филма не се развива в определена епоха, препратките към седемдесетте години на миналия век са многобройни: Мишел Гондри и художникът на филма Стефан Розенбаум са израснали тъкмо в това кинематографично десетилетие. Думи на режисьора: „Опитвах се да избегна носталгията, но от технологична гледна точка именно в тази епоха всичко ми е ясно... Не ми се искаше да покажа в отрицателна светлина ателието, в което книгата се създава по доста странен начин, защото всеки работник пише едно и също изречение. Когато уволняват Колин, колегите му го подкрепят. През седемдесетте години на миналото столетие баща ми изработваше високоговорители в едно ателие (...) и аз пазя свеж спомен от онова време. Фактът, че предметите са почти толкова живи, колкото и хората, съответства на начина, по който възприемам света. Като дете ми се случваше да гледам на тях като на живи същества, дори да си мисля, че искат да ми навредят.” Мишел Гондри не крие удоволствието си да променя предназначението на предметите. В неговите филми визуалното е вездесъщо. Ромен Дюрис обяснява какви трудности са срещнали

дните”. Основа на неговия филм е текстът на писателя, когото поставя найвисоко в личния си пантеон. Останал е верен на думите и идеите в текста, неотклонно подкрепян от изпитани съмишленици. На първо място от музиканта Етиен Шаи, приятеля пънк от гимназията. „За мен беше важно – казва Гондри – да работя с композитор, който да не е повлиян от Дюк Елингтън. Не желаех да джазира мелодиите, защото филмът би звучал старомодно.” Зад облика си на вечен юноша режисьорът прикрива тъмната си страна: болезнената си стеснителност, която по собствените му думи споделя с Борис Виан. Мишел Гондри има и комплекса на самоук в занаята и изпитва силна неприязън към критиците, отнесли се отрицателно към първите му филми. Той влага и лично преживяване (когато се е грижил за болната си приятелка) в героя си Колин, карайки го да изпитва известен срам от това, че не може да стори нищо повече за болната си съпруга, освен да осигурява материално лечението й. Гондри ни вълнува най-много, когато в своите странни творения върху най-неочакваните сюжети изразява сърдечните си терзания. Дали документалният анимационен филм, който тъкмо е завършил, върху теорията на Ноам Чомски за езика, няма да се окаже найвълнуващ? Засега режисьорът не възнамерява да се връща в Съединените щати. „Нуждая се от повече свобода.” ■ 2013

юни

■ ЛИК библиотека

Дьорд Фердинанди (р. 1935, Будапеща) е унгарски писател, поет, критик, литературен историк, университетски преподавател. Носител е на наградите Атила Йожеф (1995), Шандор Мараи (1997) и др. Член е на Съюза на френските писатели и на Международното унгарско филологическо дружество. Напуска Унгария след потушаването на революцията от 1956, емигрира във Франция, живее дълги години в Пуерто Рико и САЩ. Разказът е от книгата му „Самотна гургулица”, която предстои да излезе на български от издателство „Ерго”.

Алегро Черковника Дьорд Фердинанди

1 Помня, и в своето детство хлапе като мен се сблъскваше с не една трагедия. Но най-голямата измежду всички беше, когато сериозни, възрастни хора се отричаха един от друг. Всяко идващо от разтрогнато семейство дете добре знае за какво говоря. Има обаче нещо по-ужасно и от предателството на родителите: тогава, когато божият слуга, този свят човек, изостави поверените му мъничета в беда. Неотдавна енориашеството от детските ми години, църквата във Фелшьо-Кристинаварош, беше възстановено. Отидох да видя резултата. Ремонтът трябва да е бил оскъден, в параклиса нищо не се беше променило. При вратата на изповедалнята, където за първи път признах греховете си, още личаха следите от военновременните шрапнели. Но тези рани сега извикаха в паметта ми не въздушното нападение, което още преди покайвам се и съжалявам сложи край на първата ми света изповед. От водовъртежа на миналото изникна образът на един млад свещеник, първият ми образец за подражание, на когото се уповавах, докато наоколо бомбите правеха родния ми град на пух и прах. Казваше се Янош Шарди, ето, сетих се и за името му. Висок, прегърбен млад мъж, потната му коса лепнеше за черепа му. Гласът му бе прегракнал, като на пушач, ръцете му танцуваха, потреперваха на амвона. Главното е, че моят образец за подражание немного след това, както се казва, окачи расото на гвоздей. Още през есента на четирийсет и четвърта, по време на бомбардировките. По-късно, разбира се, човек проумява много неща. Защото за кого ли днес свещеническата кариера още е привлекателна! В тропиците, където живея, професиите не се раждат. Тук от памтивека внасят свещениците от Испания. И така е добре! – обичат да повтарят местните. Внуците на конкистадорите трудно биха понесли кореняк свещеник. Е, да. Оттатък, в Стария свят, земята се наследява от найголемия син, а да се запишеш във войската е скъпо удоволствие. За другите остава само свещеническа кариера. В Щатите, разбира се, всичко е различно. В Севера – както е знайно – търсенето се определя от предлагането. Вярно, професии не се раждат и тук, но е срамно в пуританска среда в 76

юни

2013

семейството да има педераст. Та какво ти пазарно стопанство! Цяло щастие, че духовните семинарии ги приобщават. Казват, не е лесно и на положилите клетвата. Които са се озовали в яйцето. Но това вече си е тяхна работа. Вече не е моята история. Защото тези, за които ще стане дума тук, искат да се поправят. Вярват, че животът може да се започне отначало. Фернан, дижонският бакалин, пуска кепенците, затваря магазина. Жената вече е сготвила супата, Фернан обича тежките вина с подправки. Всяка вечер след вечерята пеехме. Грегориански песни, респонсории и псалми. Сегиз-тогиз цинично се подсмихвахме, аз – там, дето се припяваше visibilium. Но въпреки всичко не се подигравахме, изобщо не. Бакалинът се просълзяваше след някое добре сполучило Tantum ergo или след триумфалното възвание на Christus vincit. Той никога и никъде не дезертира. Беше обикнал малката закръглена женичка и семинарията премести в магазина. Казват, че по-късно искал да се завърне и че го приели повторно. Според други се обесил. Но за тези неща аз вече не знам. Когато още пеехме заедно, бяха хубава двойка. Сърцата им почти се разтапяха от доверие. След вечеря женичката си лягаше, а ние продължавахме да се дерем. Също както оцелелите от диктатура пеят маршове. Отървали сме се и въпреки всичко! Това беше за нас младостта. Лагерът за принудителен труд и духовната семинария. А в крайна сметка вярата и надеждата бяха толкова красиви! Толкова красиви бяха работническите песни! Дали пък най-добре не постъпи онзи, който не захвърли расото? Който – щом обстоятелствата вече са се стекли така – извървя започнатия път докрай? Изживях живота си, без да мога да реша. Когато Алегро Черковника поиска съвет от мен, обещах, че ще му помогна. 2 Това се случи след раждането на сина ми, долу в тропиците. Вече бяхме купили люлката, не беше дори люлка, а голяма плетена кошница, подплатена с вата. Но детето – как да кажа – дойде на света неочаквано, не ни остана време да набавим

дори пеленки и пудра. Снежанка беше съставила списък, намерих го в мойсеевата кошница. Когато донесох покупките вкъщи, се оказа, че трябва и шкаф: не мога да държа хигиенните пособия на пода. Така купих и един скрин. Току-що се бях прибрал, когато ме изненада Алегро Черковника. Идваше тъкмо навреме, напоследък трябва да сглобяваш мебелите вкъщи, а аз винаги обърквам различните елементи. С една дума, седнахме на земята, в стаята с панорамния балкон, и завинтихме винтовете на шкафа с чекмеджета. Докато свършим, стана тъмно. Прибрахме вътре пеленките и ето на, моля! Детето можеше вече да си идва. Алегро беше слаб, сериозен младеж, мълчалив, с очила. Неотдавна напуснал свещеническата служба, съпругата ми го познаваше още от енориашеските му години. От всяка негова дума и от всяко движение личеше, че идва отдалече. Мирисът на самотата се вгнездява в самотниците. Имаше у него известна прусашка твърдост. Нещо кисело и задушливо. Някаква чуждост. – Кога ще ги прибереш? – попита. Отворих бутилка каталонско вино. Още навремето, при семейството на тъща ми, Алегро обичал да пийва. По-късно, когато се появих и аз, господин пасторът вече беше захвърлил расото. Наследихме го ние, Снежанка, аз и детето. Дотук всъщност всичко би било наред. Алегро искаше семейство, дете. Лошото е, че сменяше поредността. Например изпитваше патологичен страх от жените. – До една са бестии! – само повтаряше. – Да ги знаеше какви са! – Виж! – казвах му. – Само тук, в квартала, живеят наймалко петстотин. Самотни майки, възпитаващи децата си без чужда помощ. Напразно му говорех. – Знам ги аз! – махваше с ръка приятелят ми. Беше изповядвал десет години местните. Освобождавал ги от греховете им, Господ ще ви прости, но колко странен е човек! Самият той не беше простил прегрешенията им. – Ти си късметлия! – само повтаряше. Задето съпругата ми била девствена. – Девствеността – опитвах се да го накарам да проумее, – нали разбираш, не е физическо състояние. Разбираше какво искам да кажа, не беше глупав. Но за него съвкуплението и зачатието, връзката между двама души, бяха нечисто дело, което Господ осъжда. Изпихме виното, Алегро тръгна към стаичката под наем, където живееше. Стоях в коридора и гледах след него. Напразно носеше дънки и напразно бе увесил на носа си слънчеви очила, дали не го правеше четинестата му, късо подстригана коса? Походката му, както повдигаше крак или както измерваше – от долу на горе – хората с поглед? Пишеше му на челото, че е испанец и че има свещенически сан. Че не е раждан тук, в тропиците. Понякога повдигаше ръка до устата си. Асансьорът тъкмо потегли, когато стигнахме до него, и той мушна пръста си в пролуката. На мен обикновено ми спираше, но него машината го прищипна. За миг ръката му подпухна като втасал хляб. – Карай да върви! – рече през смях и вече крачеше надолу по улицата. Само дето не носеше свещеническо расо на раменете си или някое министрантче не развяваше подире му кадилницата. 3 – Търси работа! – каза една вечер Снежанка. Да, за капак и това. Латинската начетеност можеше да си я окачи в рамка, както обичат да казват, а да преподава

катехизис на оттеглил се свещеник не беше разрешено. В семинарията обаче друга квалификация не даваха. Самоотлъчилите се започваха работа в книгоиздаването, един стана помощник-книжар, друг поправяше ръкописи по редакции. Поради липса на по-добро Алегро завърши някакъв вечерен курс. Стана психолог, с една дума, вече изповядваше за пари. Приятелка обаче така и не си намери. Жените неизменно му казваха „отче“, той често посещаваше предишните си другари духовници. Тогава се случи племенницата на жена ми да се пресели обратно в островния свят. – Ще ги запознаем! – каза Снежанка. Мойра тъкмо се беше развела някъде в Севера. Ето как първата жена, с която горкият Алегро се запозна, дори не беше непорочно момиче, а отлъчена от църквата поради смъртен грях. Всъщност не беше лесно да завоюваш Мойра. За мъже не искаше и да чуе, за късмет кършещият ръце душелечител не беше особено мъжествен. Беше хубаво момиче, двайсетгодишна млада госпожичка. Ходехме на морето всяка неделя, ровеше дупки в пясъка, докато Алегро зяпаше синия безкрай, а аз прегръщах жена си в бушуващите вълни. Съзнателно или не, постепенно се сближиха. Трябва да призная, че Снежанка си разбираше от работата. Мойра и Алегро държаха сина ми над кръщелния купел. Стояха с новороденото там, пред светената вода, като двама младоженци. После започнаха спънките. Брака на Мойра някак още успяха да разтрогнат. Не е консумиран! – твърдеше младата госпожичка, което значи единствено че първата брачна нощ – юридически – се е отложила във времето. Срещу пет хиляди долара Светият престол не се възпротивява на подобни изявления. Опрощаването на годеника обаче вече не беше проста работа. Работодателят му го беше отлъчил и като такъв повече не можеше да изповядва светите тайнства. Костваше им години – и цяло малко състояние, – докато анатемата на църквата бъде отменена и черната овца можа да сключи брак. За тяхна чест дочакаха го. Консумирането за тях не беше спешно. После дойде и сватбата. Господин пасторът смигна на сватовниците и там, в собствената си енория, изрече ощастливяващото „да“. – Ред е на брачната нощ! – прошепнах в ухото на Снежанка, а тя ме плясна по ръката, защото седяхме на първия ред, другаде все пак не биваше. В онези времена малцина островитяни бяха по-щастливи от тях. Наеха двустаен апартамент, скъсваха се от работа и изплащаха вноските на Светия престол. Добрият Господ обаче им натри носа още веднъж, като за последно: – Дочакахте ли? Много ви бива да чакате! И се заинати с мъжката рожба, за която отдавна копнееха. Мойра навлизаше в трийсетата си години, Алегро също отдавна бе чукнал четирийсетте. Обикаляха частните клиники за изкуствено оплождане и сега вече на тази, другата индустрия плащаха месечните вноски. Налага се да кажа, че горкият ми приятел не познаваше живота. Знаеше, разбира се, че там вън, в света хората неуморно блъскат, докато в енорията той монотонно напяваше псалми. Сега обаче беше като обсебен! Работеше денем и нощем, без спиране. Напразно му казвах да се опита да поживее. Знаеше едно, целта в живота е работата. Изкуплението. А не любовта. Какво мислеше Мойра за всичко това, не зная. За щастие >> на осмата година дългоочакваното отроче се роди. 2013

юни

■ ЛИК библиотека 4 Беше хубаво, кръглолико момченце. Кръстиха го Габриел, очевидно на архангела, вече предизвестил друго, отдавна състояло се зачеване. Черковникови купиха една миниатюрна пристройка в предградията. Приятелят ми гордо заяви, че трийсет – да, трийсет! – години ще изплаща вноските. Тогава вече беше държавен служител, посещаваше болни по домовете им. – Всъщност съм следовател! – обясни. Изобличаваше мнимите болни. – Повечето, които получават болнични – каза, – работят и надомно. Този-онзи печели съвсем прилично. Тук, при нас, човек ляга в леглото само за да умре. На тропиците лежащо болният е бяла врана. – И? – попитах. – Докладваш ли ги? – Провеждам – отвърна – оглед на място. Попълвам въпросниците. Добре, хубаво, трябва да се живее от нещо. Но мен, признавам, ме побиха тръпки от това. Не толкова заради работата му. Но поне да не беше толкова горд с нея! – Семинаристите е трябвало да долагат един за друг! – каза Снежанка. – Честта там е изисквала така. А и впрочем на свещениците не се полагаха нито болнични, нито отпуски по болест. Алегро явно смяташе помощите за излишно великодушие. Добре, но да предположим, че някой като него, петдесетгодишен, напусне отбора. И тогава се окаже, че работодателят не му е плащал осигуровките. Работил е без обезпечение, може да пукне като животно, ако, не дай боже, изпадне в беда. Тези ясни като бял ден неща приятелят ми научаваше едва сега, стъпка по стъпка. И ето че изпадна в паника. Едва беше изплатил дълговете си и започна да обсажда застрахователните дружества. От този момент нататък само за това разказваше. За колко милиона е сключил застраховка срещу наводнение и пожар, също срещу болест и нещастен случай, и каква огромна полза биха извлекли от тези удари на съдбата Мойра и детето. Плати даже и следването на Габриел. Сина си впрочем никога не виждаше. Излизаше в ранни зори, а вечер, когато се прибереше, детето отдавна спеше. Така живееше. Както се казва, опъваше каиша. Когато се опитах да го разубедя, отвърна, че на мене ми е лесно. Аз не съм започнал живота си на петдесет. Имаше едничка страст, пушенето, и сега отказа дори цигарите. – С Мойра какво става? – попитах една вечер. – Виж – каза Снежанка. – Първият й мъж я лъжеше подпът и надпът. Този поне е сериозен човек. – Сериозен като смъртта! – отвърнах, но жена ми не се засмя. Който живее така, рядко има приятели. Другарите му духовници се изгубиха, от старите остана само един негов земляк. Хасинто също 78

юни

2013

бил свещеник, и той окачил расото. Но взе за жена една монахиня, селска девойка от Бургос, която липсата на църковен брак ни най-малко не безпокоеше. Така че младото семейство изплащаше месечните вноски не на Светия престол. Направиха това, от което разбираха: отвориха ресторантче. Тук, в тропиците, хората обичат испанската кухня. Всяка неделя Хасинто канеше Черковникови. Добрата кръчма няма нужда от фирма, къщата на Синтови скоро стана сборище на весели компании. В неделните дни свещениците и спътничките им коренячки припяваха в хор пикантните испански песни. Алегро нямаше музикален слух, но по-голямата беда беше, че не умееше и да разговаря. Всяка неделя изброяваше на колко места плаща застраховка живот, после просто сядаше в ъгъла и мълчеше. Случваше се и да се катурне от стола. Друг път вземаше сина си на колене и го питаше: колко обичаш татко? На което детето трябваше да отговори: много-много. Иначе не го пускаше от коленете си. Имаше три такива фрази, тях повтаряше цял следобед, докато с мрачно отчаяние надигаше бутилката ром. Когато малкият Габриел се разприпка, ги поканих на спортната площадка. Моят син също тогава започна да играе баскетбол. – Ела! – казах му. – Играй със сина си. Потичайте! Но приятелят ми тогава вече едва стоеше на крака, а да играе може би никога не е можел. – Ден и нощ – смънка – за тях работя! Не можах да го убедя, че да играеш баскетбол е по-важно. 5 Дали прав не беше онзи, който не захвърли расото дори и само на инат? Който и без вяра, и без надежда изброди започнатия път? Такъв човек беше другият образец от ранното ми детство. Тогава, след войната, такива свещеници блуждаеха навсякъде. Преподобният учител водеше литургията по гуменки, на оцапаните си крака не бе обул дори чорапи. Основното му занимание беше да ухажва майка ми: заедно съпровождаха в провинцията групите с деца. В областите Толна и Бараня немските семейства подслоняваха столичани. По-късно, когато това вече не беше необходимо, на изхранване ни посрещнаха и Холандия и Белгия. Помня, в скута ми седеше девойче с плитки. Бяхме опрели носове в прозореца, влакът препускаше с нас към Виена. Учителят ни преподобен е хубав като слънце! – пееха момиченцата. – Цветя никнат накъдето се обърне. Има коса блестящо къдрава, като на захарен младенец лъскава! Преподобният, Ищван Борошка, се спомина трийсет години по-късно във Виена. Да, и така може също. Който успееше да направи себе си полезен, понасяше съдбата си по-лесно. Църквата обаче не възпитаваше семинаристите в резултатност. Когато небесната про-

повед замлъкна, Алегро можеше да разчита само на себе си. От слабия, сериозен младеж дотогава бяха останали само очилата. Приятелят ми напълня, по духовнически, в лицето. Промени се дори походката му. Виждах го рядко, най-вече само у Хасинтови, в неделите. Добре си спомням деня, когато баща му почина. Може би защото този ден пи повече и от обичайното. – Кога тръгваш? – попитаха го свещениците. А Алегро изброи колко и колко струва самолетният билет. По памет за всяка една отделна въздушна линия. – На него вече му е все тая! – не спираше да повтаря. – А аз ще получавам дневно с четирийсет долара по-малко! Така и не отиде на погребението. Уби в себе си и човека, не само свещеника. Имаше страшно голям късмет, все пак съм длъжен да го кажа. Можеше да разчита на Мойра във всичко, наистина във всичко. С годините хубавата, ведра жена се бе превърнала в строга матрона. Тя го подкрепяше до вкъщи, не позволяваше да му се присмиват, ако се наквасеше. Защото по онова време безразборно плещещият, подпийнал свещеник трябваше да се отбранява и от другарчетата на Габриел. Дойде денят, когато Хасинтови вече не поканиха Черковникови. Това беше началото на края, това предателство. От себе си го отблъсна последната човешка общност. Алегро остана толкова потресен, че отказа дори пиенето. Късно. Една сутрин, казват, докато отивал на работа, в главата му се пукнало едно капилярче. А той настъпил газта и помел една след друга, като плочки от домино, спрелите край пътя коли. Научихме това вече оттатък, във Флорида. Бях се пенсионирал, роднините на Снежанка се преселиха и ние също ги последвахме. Алегро единствен остана на острова. Имаше малка градинка, садеше лимонови дръвчета. Стана онзи, който щеше да бъде, ако не се беше намесила семинарията. Мойра обаче знаеше, че не би издържала дълго сама с него. Продаде къщата и тя също купи жилище в латинския квартал на Маями. Тук, във Флорида, може да се намерят евтино селски къщи. Алегро би могъл да обработва градинката си. За това обаче – има такива необясними пропуски – жената дори не беше помислила. Когато се връщах от Стария свят, им отивах на гости. Мойра възторжено ме посрещаше. Алегро също беше в стаята, но като че ли отсъстваше. Седеше пред компютъра, гъстата му четинеста коса бе посивяла. Отново беше същият като на младини. Слаб, с очила и мълчалив. Може би само тилът му се беше променил: сякаш преходът между черепа и гърба му бе заличен. Не отговаряше на поздрава ми. Вглъбено натискаше копчетата на клавиатурата. – Всяка сутрин води службата! – каза Мойра. Е, да. На стари години дезертиралите свещеници наново отслужват литургии. Дали и той би пял на латински, както онзи другият? Но да пее Алегро не умееше. Превод от унгарски Мартин ХРИСТОВ 2013

юни

■ ЛИК последна страница

Гълъбите Дилян Еленков Понякога знаеш какво трябва да правиш. И татко го правеше. Всяка вечер, всяка сутрин, всеки ден и всяка нощ. Тогава, преди 4 години. Татко беше там, беше при него. Татко удължи живота на дядо ми с поне 10 години. Може и с 15. След онова падане и всичко останало представете си 86-годишен човек, падащ от 4 метра, и какво се случи с него. Няма да обяснявам. Ребра и такива неща... от 4 метра, 86-годишен човек... баща ми отиде да живее там, кой друг щеше да отиде? Другите ми роднини нехаеха, само чакаха парата, докато татко броеше и делеше хапчетата, слагаше ги в малки бели хартийки с надписи от 1 до 7 – дните на седмицата, които режеше с една ръждясала ножица, сортираше ги по цветове и часове, по дати и смелост, пишеше с молив разни неща по тях, защото и той забравяше, и нито се примиряваше, нито се прибираше. Сменяше памперсите на човек, който някога е скачал с парашут, за да пази задниците ни. И явно се е справял, макар че до последно се съмнявах дали се гордее с мен. Той беше най-едрият от всички роднини, за които знам. Все казваше „яж повече, виж се какъв си слаб”. После ме потупваше по рамото с едната ръка, докато с другата трополеше с пръстите си по масата. И се разбирахме. Докато беше жив, така и не се ожених, нито почнах някаква продължителна и „стойностна” работа. Мисля, че това не беше проблем за него, той схващаше тия неща; освен другото, ако съм виждал в рода си човек с чувство за хумор, това беше ТОЙ. Защото имаме поне двама-трима самоубийци сред клоните. Въжета,

пушки, и такива работи. С часове седяхме на терасата и ми разказваше истории. За елата, растяща на няколко метра пред нас, как я засадил, когато построили блока, как тогава малката еличка била едва 50 сантиметра, и сега, после, винаги гледахме високо нагоре, към върха на елата, която беше повисока от блока; гледахме, докато ни заболят очите, докато се просълзим. Въпреки че това се случваше често и се повтаряше при гостуванията ми, никога не усещах досада; винаги накрая гледахме нагоре, към върха на елата, и очите ни сълзяха, без значение дали бяха опечени от слънцето или намокрени от дъжд. Изтривахме мълчешком сълзите си, после се прибирахме вътре. С татко си тръгвахме. След това дядо падна от четирите метра и просто чакахме смъртта. Беше ужасно. Винаги се чудех дали ще го видя отново жив. Месеци наред не стана от леглото. И една сутрин просто седнал на ръба на дивана и казал на татко: добре съм. И това беше. Това било, аз не бях там. Това е чудото за мен. За много от нас. Подновихме разговорите си на терасата... за войната, за елата, понякога, по-рядко, за баба. Струваше ми се като сън. Той беше прав, стоеше до мен, този едър и силен човек, вярно, прегърбен от тежестта, но още вдъхващ респект. Обичах го. Може би егоистично, като последната ми връзка към детството. Татко се прибра в къщи. Въпреки това всеки ден ходеше д му носи ядене, а от време на време и аз ходех да сготвя нещо топло на място. Дядо седеше на масата и се усмихваше, приказвахме си. В един момент забелязахме нещо

Дилян Еленков e роден през 1978 в София. Завършва педагогика на обучението по изобразително изкуство в СУ „Св. Климент Охридски”. Следва магистратура „Библиотечно-информационни науки и културна политика” в същия университет. Изпълнител и автор на текстове и музика в група „Кака Сяра”. Пише поезия, проза, сценарии. Филмът по 80

юни

2013

интересно – колкото и да метяхме, колкото и малко хляб да ядеше дядо, целият под в кухнята ВИНАГИ беше покрит с трохи. Баща ми, явно понаивен от мен, поне в този момент, все се караше, измиташе трохите и казваше „бъди по-внимателен”. Това продължи доста дълго. И в един момент разбрахме. Онази сутрин отидохме с баща ми по-рано да занесем разни неща, дядо още спеше; влязох в кухнята и видях над 10 гълъба с ОТРЯЗАНИ КРИЛЕ, всички в кухнята – по масата, в умивалника, по пода, ох, навсякъде. Вратата на терасата беше широко отворена. Разбрах. Казах им тихо: хайде, милички, излезте за малко... избутвах ги с ръце, навън, те не можеха да летят, бяха като кокошки, като кокошките, които дядо някога е отглеждал на село... заболя ме, не исках да казвам на татко, затова един по един хващах гълъбите и ги пусках през терасата, не им стана нищо, бяхме на втория етаж; изметох трохите и всичко беше „наред”, направих пилешка супа, после дядо дойде, не каза нищо, хапна от супата и отиде да легне. Не след дълго си тръгнахме. Дядо почина преди 2 години. Татко беше там. В кухнята било пълно с трохи. И с гълъби с отрязани крила. Каза ми, че изглеждали напълно опитомени. Не се плашели изобщо. Да, да. Самотност, опитомена. Старост, опитомена. Наложи се да продадем апартамента. И досега хората, живеещи там – една приятна лелка с внучката си, ни казват как през април терасата им се изпълва с гълъби, повечето без крила... седят на перваза, и чакат.

негов сценарий „5 метра коридор” печели награда за най-добра анимация на Филмово предизвикателство Sofia Short Challenge 2. Публикувал е в „Капитал Light”, „Литературен клуб”, „Кръстопът”, „Литернет”, „Преса”, „Антимовски хан” и др. През 2011 излиза първата му стихосбирка „Ципове, копчета, дни” (Арс).

■ ЛИК

2013

април

VALID THRU