Issuu on Google+


евр оп ей ски б ележ ник

БРЮКСЕЛ АМСТЕРДАМ

ЛОНДОН В Кралската художествена академия може да се види (от 21 септември до 8 декември) австралийска живопис. По темата за пейзажа са показани редом платна на първите заселници, на съвременни артисти от европейски произход и днешно аборигенско изкуство.

От 21 септември до 27 януари 2014 Стеделейк за първи път представя самостоятелна изложба на полската артистка Паулина Оловска (р. 1976). „Женско щастие” приема формата на театрална инсталация, разсъждение върху феминизма, консумеризма и дизайна чрез живопис, рисунки, колажи, видео, неон. Догодина изложбата отива във Варшава.

Международният фестивал на изкуствата „Европалия” се обръща към Индия (до 26 януари 2014). В програмата: литература, концерти, театър, срещи, две открояващи се изложби. „Индомания, от Рембранд до Бийтълс” се интересува от индийските влияния върху Запада. „Тялото на Индия” чертае широка панорама на основните темели от над 3000 години насам. Поголямата част от заемките от индийските музеи никога не са излизали от техните фондове.

БАЗЕЛ Кунстмузеум събира три големи имена от изкуството на ХХ век – Пит Мондриан (на снимката), Барнет Нюман и Дан Флавин, извървели по различно време пътя от фигуративното до абстракционизма. От 8 септември до 19 януари.

Седмо международно триенале на сценичния плакат, Божидар Икономов

СОФИЯ

БИЛБАО Изложбата „От обекта до скулптурата“ предлага пълна триизмерна панорама на творчеството на каталонския артист Антони Тапиес (1923–2012). В Гугенхайм от 4 октомври до 19 януари.

ПАРИЖ Международен панаир на съвременното изкуство FIAC в Гран Пале и отвъд, 24–27 октомври. Четирийсето издание.

МАРСИЛИЯ „Мостът“ – своеобразна Вавилонска кула на изкуствата в европейската столица на културата – свързва експозиции в Музея за съвременно изкуство и на 27 други места, минавайки от една култура и естетика към друга. Обединява 145 артисти от 40 националности и всевъзможни изразни форми. До 20 октомври. Затова пък в МuCEM (на снимката) изложбата „Черно и синьо, една средиземноморска мечта” продължава до 6 януари.

Седмо международно триенале на сценичния плакат, от 3 до 31 октомври, Галерия на СБХ „Шипка“ 6. 350 плаката на автори от 30 страни. Седми фестивал на изкуството на барока, 25 септември – 22 ноември. Първо издание на фестивала за документално кино Sofia Biting Docs, 10 –17 октомври.

2013

октомври

1


■ ЛИК в т о р а с т р а н и ц а

еветият световен фестивал на анимационния филм във Варна (11– 15 септември) се опитва бавно и мъчително да „зариби” местната, а и не само, публика към другото лице на анимацията. Една амбициозна и благородна задача – да се срещнат достъпността със задълбочеността, която предполага, уви, дългосрочни усилия и инвестиции. Програмата беше пъстра и разнообразна, както се правят фестивалите от такъв ранг: с документални филми, студентски изяви (четете на стр. 11), детски уъркшопове, изложби и ретроспективи на членовете на журито (Прийт Пярн, Иржи Барта, Теодор Ушев и Цветомира Николова) и ин мемориам. Но основното й качество е, че отразява реалното състояние на анимацията в световен план. А тя, анимацията, е разчекната между пълнометражната стилистика на „Дисни” и „Пиксар”, компютърните облекчения и копнежа по авторството. Дигиталните технологии днес не могат да изместят или компенсират оригиналните хрумвания в анимацията, които винаги са отключвали изобилие от неочаквани технически решения. Достатъчно е да изгледаш панорамата от филми на Иржи Барта, който така находчиво и философски обиграва ръкавици от бунището в „Изгубеният свят на ръкавиците” (1982) или охлузени манекени в „Клуб на отхвърлените” (1989). Не им е лесно и на детските филми – хем се опитват да се оттласнат от стереотипите на очакванията, хем да са разбираеми за малките си зрители. Така често попадат в капана на други стереотипи. Например руските гости на фестивала с внушителната си и на високо професионално ниво програма („Снежинка”, „Петел и котка”, „Приказка за хотанския килим”) и не по-малко внушителната си традиция се оплакваха, че по фестивалите филмите им не се „кльопат”, вероятно от „преяждане” с тях. За мен поне изненадващото е, че в игралното руско кино е пълно с „чернуха”, докато в анимацията те представят главно своето нежно сърце и одухотворено лице. Може би затова ги гледат с недоверие зрителите от бившите соцстрани. И обратно, световната и по-конкретно европейската анимация за възрастни повече „Любовни игри“ от всякога изобилства от тревожност, дискомфорт и уродливост. Което на екран изглежда като несъгласие и неприемане на физическото си тяло („Храна за червеите”, „Белуга”, „Седем минути във Варшавското гето”, „В рамка”, „Включи се и играй”, „Заплетено дете”, „Близнаци”) – разчекнато, самоизяждащо се, пълно с нечистотии, разглобявано, хищно. В анимацията се откриват неограничени възможности за отблъскващата телесност и тук въображението на авторите работи на пълни обороти. Човек за човека е враг, враг му е и природата, и социумът, и той на самия себе си. В посоката на черногледството и мизантропията анимационният фестивал приличаше на другите големи кинофестивали. Отдавам го и на факта, че повечето от филмите бяха произведени през 2012, а тя натрапчиво ни караше да си мислим за края на света. Бяхме например озадачени на кого може да се връчи наградата „Доньо Донев”, след като тя предполага поне малко хумор, ако не и приемственост от автора на „Тримата глупаци”. И това ли е алтернативата на детските приказки – да затънем в безпросветния мрак и да се самоунищожаваме? Така че разбирам единомислието да се връчи Гран При на японския „Любовни игри” – в него се преплитат всички желани елементи: изчистена графика и простота без елементарност; културни традиции (от чай до оригами) и разбираеми общочовешки послания; копнеж за обич и мъдро приемане на тленността. Малко топлота в реките от безпокойство. Петя АЛЕКСАНДРОВА 2

октомври

2013

© ГAdam Kokesch

Д

На корицата: Адам Кокеш. Без название 13-о Истанбулско биенале

Месечно издание на БТА Година XLIII, брой октомври 2013 Главен редактор: Ясен Атанасов Редактори: Нина Венова Петя Александрова Василка Николова Дизайн: Данаил Алексиев Предпечат: Здравка Пентиева Коректор: Людмила Райкова

В списването на този брой участват: Аглика Маркова, Албена Шарбанова, Антон Стайков, Асен Константинов, Валерия Душкова, Владимир Гаджев, Диана Попова, Димитър Алтънков, Здравка Михайлова, Зорница Йончева – Даниловска, Ивайло Кицов, Илиана Захариева, Ирена Гъделева, Искра Ангелова, Кирил Прашков, Мария Василева, Мария Ландова, Мария Петрикова, Мария Якова, Милена Милева, Митко Новков, Нина Димитрова, Палми Ранчев, Силвия Петрова, Соня Александрова, Толя Радева

Снимки от EPA, Пресфото – БТА


■ ЛИК с ъ д ъ р ж а н и е 42

4

ТОВА ЛЯТО В ЛОНДОН За променадните концерти Промс и карнавала в Нотинг Хил – Здравка Михайлова

„ПАСКИН – ОТ ВИДИН ДО ПАРИЖ“ Изложбата в СГХГ представя Мария Василева

6 ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА УЧЕНИТЕ

октомври 2013

Фотографска изложба в НБУ

7

АКЦЕНТИ НА МЕСЕЦА Галерия „Червената точка” – Нина Димитрова; Пловдивски aртвавилон – Асен Константинов; Фортисимо фест 2013 – Ирена Гъделиева; ­­­ІХ Световен фестивал на анимационния филм във Варна – ­­Валерия Душкова, Мария Якова

42

54

ЗА ЦВЕТОВЕТЕ „Изкуство и химия, разследване в лабораторията на художниците”, книга на Филип Валтер

4 14

48

18 ПОРТРЕТ НА МОЗЪКА КАТО

АРТИСТ За книгата на Пиер Льомарки

26

56

ДРУГОСТТА Какво ни казват поетите и романистите по въпроса?

29 ПРАВОСЪДИЕТО СРЕЩУ

70

ПИСАТЕЛИТЕ Застрашена творческа свобода във Франция?

39

68

ЕЗИК С Тошо Дончев, директор на Унгарския културен институт в София, писател и преводач, разговаря Митко Новков

ВЕНЕЦИАНСКИ КОНТРАСТИ Изборът на Соня Александрова от тазгодишната Мостра на киното ПРАЗНИК НА СВЕТЛИНАТА Международен фестивал на филмовата камера „Братя Манаки“ в Битоля – Зорница ЙончеваДаниловска

75

36 ЕДИНБУРГСКИЯТ ФЕСТИВАЛ

Силвия Петрова в разговор с японския театрален критик Киоко Иваки

ГЛАС КАТО ЧЕРНА МАГИЯ Сопраното Красимира Стоянова, от Аполония 2013, пред Илиана Захариева

72

34 ПАРАЛЕЛНИЯТ БЪЛГАРСКИ

39 ЗАЕДНО С ФУКУШИМА

65

68

Джон Ървинг за новия си роман

Впечатления от фринджа, който остави в сянка официалната програма

НЮПОРТ – ПЕРЛА В КОРОНАТА НА ДЖАЗА Владимир Гаджев представя 59-то издание на фестивала GET HAPPY С „ПИНК МАРТИНИ” За гастрола на формацията – Ивайло Кицов

26 В ЕДИН ЧОВЕК

за 13-и път в Берлин

56

60

Защо ходим на концерт? Какво е модерно? Какво смятаме за истинско и красиво?

32 ЛИТЕРАТУРЕН ФЕСТИВАЛ

ЕКПЕРИМЕНТИ С КАКВО ЛИ НЕ Антон Стайков в разговор с художниците от студио ГЕКОН Сотир и Пенко Гелеви БЕЗ РИСКОВЕ В ЗАЛЦБУРГ Акцентите на прочутия музикален форум

20 ПРЕД ПРАГА НА СЕЗОНА

23 СЛОЖНАТА ВРЪЗКА С

48

52

14

16

МАМО, АЗ ВАРВАРИН ЛИ СЪМ? Истанбулското биенале, впечатления на Кирил Прашков УСИЛИЕТО НА ПАМЕТТА За изложбата „Забравените художници на България“ – Мария Ландова

DA FEST Събитието, преживяно от Диана Попова ВИЗА ЗА ОБРАЗА Международен преглед на фотожурналистиката в Перпинян

45

БАРОКОВО РАЗНООБРАЗИЕ Фестивал на световното кино в Монреал – Димитър Алтънков

72

76

БИБЛИОТЕКА ЛИК „Таксим” – от Анджей Сташук

79

ПОСЛЕДНА СТРАНИЦА „Зверчето” – от Палми Ранчев 2013 октомври

3


■ ЛИК култура Тя се случи малко неочаквано и благодарение на инициативата на един частен колекционер – Даниел Папаро. Подкрепена от френското посолство в София и енергията на Давид Вайсман, идеята постепенно прерасна в проект, увлече доста други участници и успя да се реализира.

През годините са правени и други опити за по-пълно представяне на изкуството на Жул Паскин в България. Осъществявани са контакти с различни институции, които притежават богати колекции от негови творби, но те винаги са се проваляли, „спънати“ от високите застрахователни цени и музейни такси. Затова и идеята да се работи с колекционери, частни галерии и най-вече с Комитет „Паскин“ се оказа плодотворна. В изложбата са включени творби, собственост на Даниел Папаро, Том Крог, който е и председател на Комитета „Паскин“ със заместник-председател г-жа Розмари Наполитано, галериите „Актис“, Лондон, галерия „Льо Минотор”, Париж–Тел Авив, и галерия „Етуар”, Париж. Изброените имена, както и представителите на галериите бяха мотивирани преди всичко от огромно желание изложбата да се осъществи и Паскин да бъде показан в родината си. В този смисъл много административни проблеми бяха преодолени с разбирателство и отношение. Разбира се, работата с частни колекции е специфична. Тя винаги е лична и винаги се намесват много емоции. Освен това неизбежно стои въпросът за автентичността и качеството на работите. А когато се организира представителна изложба на един художник, основен е и проблемът дали наличните произведения покриват всички периоди от творчеството му и дали показват различните му аспекти. 4

октомври

2013

Изложбата „Паскин – от Видин до Париж“

Последният въпрос отекваше с още по-голяма сила и тежест именно в случая Паскин, защото за него специално в България, но не само е изградена едностранчива и крайно невярна представа. По принцип той е повече обект на литературно-есеистични писания, посветени на бурния му личен живот, отколкото на сериозни изкуствоведчески анализи. Животът, както и творчеството му са разделени между Париж и Ню Йорк и това в голяма степен пречи на изграждането на цялостен образ. Обикновено американските изследователи пишат за американския период, френските – за френския, а други моменти от творческото му развитие остават напълно непознати. Клишето за Паскин като бохем и майстор на голото женско тяло така сериозно се е настанило в главите на мнозина, че е изключително трудно да бъде преодоляно. Всъщност тази изложба постига именно това, представяйки Жул Паскин в цялото разнообразие от теми, сюжети, материали, исторически периоди. 115 рисунки, акварели, маслени картини, графики и един колаж разкриват в значителна степен образа на художника, показват как се е развивал и какви са творческите му интереси. Най-ранните включени произведения са от 1903/1905 година. Това са рисунки от периода „Симплицисимус“. За това известно мюнхенско списание Паскин сътрудничи между 1905–1913 и между 1920–1929 и създава 82 сатирични рисунки. Тези ранни години са решаващи за оформяне на вкуса и характера на автора. Жул Паскин е роден като Юлий Пинкас през 1885 във Видин. През 1891 семейството се премества в Букурещ. През 1902 той вече е във Виена като човек с определени интереси в областта на изкуството. Оттук започва творческото му развитие, което през следващите години минава през Мюнхен и Берлин, за да стигне през 1905 в Париж. Този период изглежда много кратък, но той е съществен за развитието му, още повече че Паскин поддържа връзки


с германската художествена сцена и след установяването си във Франция. Началото на ХХ век е времето на сецесиона и художникът попада в найактивните центрове на това течение, общува с много негови представители. Господството на рисунката, вкусът към еротиката и интересът към реалността са онези три водещи линии, спомогнали несъмнено за изграждане характера му на художник. С творческите му нагласи съвпада и любопитството на съвременниците му към „живия живот“ и по-специално към живота на хората от големия град – един от белезите на сецесиона е неговият ясно изразен градски характер. Попадайки в Германия, Паскин е във връзка с представители на мюнхенския и берлинския сецесион, участва в изложби на съответните дружества. През този период печатната графика, политическата и сатиричната рисунка имат много силно развитие. Иронията се превръща в белег на цялата култура. В тази атмосфера на интерес към рисунката като регистратор и коментатор на събития, на интерес въобще към „случващото се“ Паскин намира идеалната среда за работа и развитие. В изложбата в Градската галерия могат да бъдат видени ранни рисунки от периода, както и оригинално издание на списание „Симплицисимус“ в документалната част към изложбата. Експозицията проследява по-нататъшното развитие на художника и оформянето на интереса му към голото женско тяло след преместването му в Париж през 1905. Включена е и рисунка от 1913 г., пресъздаваща обстановката в академията „Гранд Шомиер“, която Паскин посещава. Представени са и еротични рисунки от различни творчески периоди. Специално място е отделено на американския период на художника и найвече на неговите пътувания из южните американски щати и Куба. Като част от тази система на рисунки-пътеписи са и творбите му от неколкократните му пребивавания в Тунис. Когато Паскин пристига в Ню Йорк през 1914, той вече е добре познат. Забелязан още през 1912 на известната международна изложба „Зондербунд“ в Берлин, той е поканен да участва в легендарната изложба „Армъри“ в Ню Йорк през следващата година редом с други представители на европейския модернизъм – Пикасо, Мане, Моне, Гоген, Ван Гог, Матис, Глез, Пикабия, Бранкузи, Брак, Дерен и др. Паскин показва 12 работи, 6 от които веднага са откупени от Джон Куин, който ста-

ва един от големите му дългогодишни колекционери. Паскин се интегрира бързо в американската сцена, намира галеристи, колекционери, критици и среда. Той повлиява с изкуството си определен кръг американски художници, които в тези ранни години се движат в едни доста по-затворени и консервативни рамки. Доказателство за мястото, което по това време заема Паскин, е фактът, че е поканен в изложбата „Картини от деветнайсет живи американски художници“ в Музея за модерно изкуство в Ню Йорк. Важна част от пребиваването на художника на американска земя са неговите пътувания. От този период са запазени доста рисунки и акварели, както и два скицника – кубински и карибски, които разкриват таланта му на рисувач в пълнота. Тези „пътни бележки“ са невероятно освободени. Като че ли в тях художникът е най-искрен и истински, без да му се налага да прави реверанс към модни стилове и тенденции. Паскин винаги е бил достатъчно отворен към новите модерни направления и търсенията му са по посока и на експресионизма, и на кубизма. Тези му увлечения могат да бъдат видени в изложбата. В пътеписните рисунки експериментът остава на заден план. Паскин рисува с лекота и неподправеност. В изложбата са включени и рисунки по библейски и митологични сюжети, към които той също има определена слабост. Блудният син, историята за амазонките, Саломе, Сократ и учениците му – темите, които избира, му дават възможност да прави препратки към реалния свят, който обитава. Жул Паскин не може да бъде разбран като художник, ако не се възприема като съвкупен образ от всички негови интереси и активности. В изложбата са представени и някои от изданията, които той илюстрира. Те заедно с рисунките от пътуванията, етюдите на голи тела, портретите на Ермин Давид и Люси Крог, еротичните и сатиричните рисунки, библейските теми ни помагат да си съставим представа за него като творец, която е много по-близка от всичко, което ще прочетем в някоя енциклопедия на изобразителните изкуства. Той е типичен представител на модерната култура от началото на ХХ век – динамичен, търсещ, отдаден до край. Мария ВАСИЛЕВА, куратор на изложбата и автор на книгата „Жул Паскин и художествените процеси от началото на ХХ век” 2013

октомври

5


■ ЛИК култура В рамките на Европейската нощ на учените, която се проведе в София на 27 септември под мотото „Триъгълникът на знанието и европейското гражданство”, ви предлагаме акцент върху фотографската изложба „Светът през погледа на учените” в галерия УниАрт на НБУ. „Хората снимат за удоволствие, за да съхранят късче красота от природата, за да запечатат мигове от приятелски съпреживявания, вълнуващи събития, специални празници и след време снимките им да ги връщат в спомените. Толкова е прекрасно да върнеш времето чрез снимките от семейния албум и отново да преживееш красиви емоции. Затова любителските фотографии разкриват чрез ракурса, композицията, светлосенките и най-вече чрез избора на гледна точка отношението на фотографиращия към света. С тази изложба ние искаме да ви покажем светоусещането, човешкото лице на едни достойни учени и страстни почитатели на живота в различни негови проявления. Тези фотографии разкриват повече за тях от формалните информации в техните биографии. Който има очи, да гледа...” Иво ДРАГАНОВ

Светът през погледа на учените

„Природата на Коста Рика”, Антони Славински

„Мачу Пикчу е пред мен”, Елисавета Гурова „Така изглеждат парашутът и каменната котва (200 кг) под повърхността“, Георги Илиев „На мен се крепи този Министерски съвет“, Васил Гарнизов „Каменна сватба”, Иван Богомилов

6

октомври

2013


© Лилия Йотова

■ ЛИК акцент на месеца

Червена точка в центъра „Доста велики художници са търсили нарочно идеи в парижките нощни клубове на чаша абсент и много от тях са ги намерили. Аз бях в Париж на 43 години и беше вече късно да търся това”, казва с усмивка Дъната, с когото разговарям по повод откриването на „Червената точка”. Кой е Дъната? Авторът на първата селекция в новооткрита софийска галерия със заявка за нов подход към пазара. Какво е „Червената точка”? Малко, изящно подредено място в центъра на София, тих оазис, където да избягаш от динамиката на големия град. Новата галерия, отворила врати в средата на септември, търси и намира пресечната точка между изкуството и битието и така открива за себе си ниша, неразорана досега на българския пазар за изкуство. С уважение към авторското търсене галерията предпочита да се заяви като „мястото за интериорни допълнения и акценти”, предлагайки пластики, решени в коренно различни стилове, но обединени от материала – дърво. Изборът му очевидно е продиктуван от биографията и опита на автора. Даниел Мирчев-Дъната е дърворезбар по образование и призвание. Може би именно заради това, пристъпвайки прага на галерията, усещам и нещо повече – несъмнена любов към дървото. Дълги години обаче работи в областта на графичния дизайн и на събитийни и рекламни декори. Негово е графичното оформление на последните няколко срещи на българските медии в чужбина, организирани от БТА и АБМС например. Сега се завръща към изконното си вдъхновение и с откриването на галерията планира да се посвети повече на скулптурите от дърво и техния диалог с интериора. „Човечеството не би оцеляло без дървото. Смятам, че в каквато и посока да се развива светът, дървото неизменно ще

присъства в живота и дома ни. Обратното би било пагубно – споделя Дъната. – Дървото създава топлина, за разлика от стъклото например, независимо, че то се ражда в топлина.” Темата за абсента засягам с конвенционалния въпрос „Как ти хрумват идеите?” Питам, разглеждайки с изненада и приятно чувство изложените пластики, и разбирам, че функцията тук не е задължителна, макар концепцията на галерията като място за интериорни акценти да подсказва, че е разрешена. Изненадата идва от хрумките, заложени в пластиките, и от играта на дървото с другите материали. Виждам как стара шивашка ножица разрязва лист от дърво. Чудя се защо и как стара мелничка за царевица е издигната в култ в заигравката й с дървен постамент. Усещам вятъра, проял есенно листо. Виждам силата на морето в къс история от дърво. Искам да притежавам всичките. „Нещата, които предлагаме в галерията, са този последен щрих в един завършен интериор, който „оживява” всяко едно пространство. Откакто човек е започнал да обособява свое място за живеене, съществува и нуждата от нещо, което да радва окото и да провокира въображението му, било то статуетка, картина или друго. Това в случая са нашите „акценти” – обяснява концепцията си за „Червената точка” Дъната, за когото ролята на галерист е дебютна. Името на галерията също буди интереса ми. Защо точно „Червената точка”? Звучи различно и запомнящо се според автора му, който добавя: „Ако търсим символика, тя е, че червеният цвят е топлина, енергия, любов, страст, а кръгът е съвършената форма. В съчетание двата символа са много силни. Най-често в галериите червената точка показва, че едно произведение е откупено или „ан-

гажирано”, тоест оценено. Така че можем да търсим и такава връзка.” „Пластиките на Дъната са не толкова скулптури в чист вид, колкото обекти за възхищение и наслада за окото за всеки артестет. А самата галерия „Червената точка”, нетрадиционна по своя замисъл и стил спрямо стандартните галерии, има за задача да бъде посредник между художника и дизайна, който ненатрапчиво влиза в дома на всеки един от нас”, сподели на откриването първите си впечатления Кольо Карамфилов, познат и обичан творец, доказал се в почти всички жанрове на съвременните визуални изкуства – графика, скулптура, живопис, пърформанс и инсталации. Дали ще има щастлив край флиртът между интериора и пластиката, създадена специално за него? Дано, защото в споделената идея за място за интериорни акценти има заложена една пресечна точка между бизнес концепция и изкуство, по природа несимпатизиращо на бизнеса. И ако тя се окаже успешна, ще спечелим всички. Нина ДИМИТРОВА 2013

октомври

7


■ ЛИК акцент на месеца

ПЛОВДИВСКИЯ

Оливия Робинсън и Джеси Стайлс, Modern Lovers

Против установените си лениви навици на привикнал да се къпе в изкуство патриций, през есента Пловдив се отдава рязко на такава неистова вакханалия от багри, звуци, екстремни преживявания и силни думи, че след главоломната експлозия в Нощта на музеите и галериите отново бавно трябва да се връща към обичайния си табиет – преял с артистизъм и изтегнал обли хълбоци, обсипани с архитектурните скъпоценности на великите му епохи. Нощта срещу Равноденствието и Независимостта е пикът на този порой от събития и изложби, но маратонът, наречен Есенен салон на изкуствата – Пловдив, се простира от последните дни на лятото в началото на септември, когато се откри с концерта Сто цигански цигулки, до 24 октомври, когато със спектакъл на турската група „Сема” от университета „Селчук” в Коня започва изложбата Въртящите се дервиши. Един месец не стига на града на изобилието за десетките събития от общо 15-те ежегодни фестивала, така както една нощ не стигна на феста на музеите и галериите и тази година той преля в дълъг уикенд от застъпващи се случки на четирийсетина различни локации в центъра и около него. Въпреки множественото число на нощите началните 8

октомври

2013

часове на много от събитията съвпадаха и за феновете на изкуствата беше невъзможно да видят всичко от програмите. Почитателите на майсторското слово например трябваше да избират във втората вечер Култура и клуб между литературната среща от поредицата Spirt and spirit с Деян Енев, Алек Попов и Михаил Вешим в култовия пъб „Петното на Роршах”, дискусията с Пламен Дойнов, Емилия Дворянова, Михаил Неделчев и Йордан Ефтимов от Нов български университет „Смущаващо изкуство” – разговор с пловдивския поет Борис Роканов и представянето на първия му сборник с пиеси „Да живее кралицата” от актьора Петър Мелтев в стария квартал „Капана”, и поредното издание на Лига на разказвачите с Катя Атанасова в книжарница „Хеликон”. Предишната вечер пък голямото тичане беше за ловците на мелодии и визии, защото между тепетата се чуваха синкопите на джазмените в програмата на феста „A to Jazz в нощта”, меланхоличният фюжън на полско-украинското трио Dagadana на лятната сцена пред галерия „Сариев” и електронният саунд на партито „Комсомол” в превърнатото в артпространство от Камарата на архитектите в България изоставено и рушащо се соцкино

Превърнатото в артпространство соцкино „Космос” Акция на Добчев и актьорите му от „Възвишение” Мапинг върху Балабановата къща

„Космос”. Над тракийското селище навръх Небет тепе пък се разнасяше камбаненият звън от инсталацията на австрийския артист Мартин Щурм, докато по фасадата на Балабановата къща играеше видеомапингът на Петко Танчев, а в друг исторически пласт на българския вечен град – в Античния стадион на площада до Имарет джамия, просветваха неонови светлини в синтетични разцветки по триметровата надуваема псевдоантична хермафродитска скулптура на американците Оливия Робинсън и Джеси Стайлс. Точно там на следващата вечер Гичо, героят от романа на Милен Русков „Възвишение”, се провикна над главите на нищо неподозиращата публика в амфитеатъра: „Мили братя българи! Настало е вече време да ся подигне и нашто гордо племе. Удря час за решающа и возвишающа промяна!” С пламенните думи от злополучния революционен позив на котел-


ЯТ АРТВАВИЛОН ския комита Бойко Кръстанов, който играе ролята му в постановката на Иван Добчев в Пловдивския драматичен театър, се вряза в друго представление, което течеше долу в Античния стадион – „За феите и драконите” на финалистите от FameLab на Британския съвет. В него млади учени показваха физични и химични опити, прожекции и представяне на исторически и артефакти като театър на науката. Изненаданата в гръб публика на шоуто нямаше време дори да ръкопляска на Кръстанов, защото с пукот на пушки и юнашки възгласи каруцата, натоварена с „револуционерите”, потегли веднага след неочакваната тирада на Гичо по главната улица към театъра. Около талигата, теглена от дядо Юван (много по-млад и бърз кон от този в романа), подтичваше тълпата от зрители и фотографи, които искаха да уловят шеметната акция на Добчев и актьорите му. За по-малко от час те успяха да всеят смут и да объркат движението по претъпканото с хора трасе, влизайки в интеракция с уличните артисти, музиканти и танцьори между инсценирания обир на турската хазна във виенската сладкарница над банка по стъргалото, обсъждането на атентата срещу султана пред бюста на Стамболов на централния площад и „заравянето” на чувалите с арабаконашката плячка пред сградата на театъра. Както се полага на театрали, тяхната акция успя да вдигне адреналина на публиката и дори в пренапрегнатата от впечатления Нощ на музеите и галериите да прикове вниманието към спектакъла по големия роман на Русков, който беше и най-очакваното събитие на театралния фестивал Сцена на кръстопът. Мащабният театрален форум, който за две седмици показа 25 от най-добрите български спектакли през последния

сезон, плавно преля в Дни на стария Пловдив със закриващия концерт на Антони Дончев и Мая Новоселска, която същата вечер беше специален гост на откриващата премиера на филма за големия пловдивски джазмен и бохем Огнян Видев – „Дъждовен ден” на Андрей Чертов. В него изкушената от музиката актриса участва заедно с Милчо Левиев и Ибряма. Концертът на прочутия кларнетист пък е от основните събития на застъпващия Международен фестивал Дни на музиката в Балабановата къща. Там театърът пак присъства във вечер, посветена на новите преводи на трагедиите на Шекспир от Александър Шурбанов, със специалното участие на новия Хамлет от постановката на Явор Гърдев в Народния – Леонид Йовчев. Кукленият театър бе честван с 40те спектакъла, акции, улични шествия и инсталации от фестивала на открито Двама са малко, трима са много, видеоартистите се изявиха на фестивала Фасада, уличното изкуство завзе ул. „Найден Геров” със Стрийт артфест Пловдив 2013, а през октомври продължава национална изложба Арт колаж 2013. Следват Седмица на съвременното изкуство „Смущения в структурата” в Баня Старинна с куратор Илина Коралова, Международен фестивал „Пловдивски джаз вечери”, Международни дни на фотографията с куратор Никола Лаутлиев. Култът към изкуството в Пловдив изглежда неизчерпаем и всеобхватен. Когато и последното събитие от двумесечния фестивал на фестивалите отшуми, артът пак ще бъде в тази висока концентрация, която няма аналог – Градът на тепетата е уникална, жива сплав от въображението на хората, които са творили тук през многото му векове. Застъпването, контрастите, прели-

Малката базилика

ването и взаимодействието между различните изкуства, епохи, стилове и жанрове създава типичния въздух на града, толкова щедър на форми, цветове и звучения. По-изненадващо е, че сред цялото изобилие от архитектурни и археологически забележителности винаги има нещо ново за откриване. Тази година това беше Малката базилика от V-VІ век с реставрираните си многоцветни подови мозайки в чисто нова модерна конструкция между панелните блокове. Тя бе тържествено открита специално за Нощта на галериите и музеите. От този изходен пункт многобройните зрители на феста се пръснаха по капризните криволици на Стария град, разгръщайки, зашеметени, карти с безбройните локации, за да открият сред тълпата и мрежата от ориентири своята малка находка, парченце артистизъм, мимолетна провокация за мисълта или сетивата. Но и това се оказа недостатъчно за амбициозните организатори на празника, които обичат фанатично града си – този, в който живеят, познатия на туристите и онези невидими градове, които са до него, под него, преди него, скрити зад пищните му видимости. В ръцете на гостите на феста се появи и втора, алтернативна карта на Пловдив с другите му, по-малко очевидни маршрути и тайни „забележителности” – Тютюневото градче с фабричните си сгради, Соцмаршрута с типичните си паралелепипеди и маршрута „Религии” с 14 храма на различни вероизповедания. Моето лично откритие от тази карта бяха сградите на арх. Светослав Грозев от маршрута „Баухаус”, които сега изглеждат като скромни целомъдрени братовчедки до по-възрастните си, наконтени в необарока, неокласицизма и неоромантизма на ХІХ век роднини, но през 30-те са били последен писък на модата с изисканите си, привидно семпли и функционални тоалети. Найстранното е, че тези дистанцирани естетки винаги са си били там, минавал съм десетки пъти край фасадите им, но някой е трябвало да ми посочи леко надменната им хубост. Асен КОНСТАНТИНОВ 2013

октомври

9


■ ЛИК акцент на месеца

Фортисимо фест 2013

Фестивалът премина традиционно през София, Пловдив, Варна и Бургас, а за първи път се представи в Русе и Велико Търново – общо шест концерта с три различни оркестъра и много солисти между 30 август и 15 септември. Ирена ГЪДЕЛЕВА представя акцентите в програмата на Фортисимо фест. Диригентът Максим Ешкенази обича да лети. Буквално. Той е пилот, а едно от важните качества за един пилот е да бъде смел. Едва ли някой свързва дирижирането точно със смелостта, но за да следваш мечтите си и да ги превръщаш във високи цели, да правиш в България силен летен фестивал на открито, при това с музиканти от най-високо световно ниво, си трябва кураж. Максим очевидно притежава и друго качество – да пали околните със страстите, в които той самият гори, а това се вижда винаги, когато се готви негово събитие. Идеи черпи от опита, натрупан като диригент в Америка – настоятелно да се привличат децата в концертните зали, за да се запознават с класическата музика, същевременно професионални музиканти да изнасят открити уроци пред четвъртокласници в училищата и да им показват музикалните инструменти от оркестъра. И накрая всичко да се увенчае с празник – концерт в зала „България” с голям оркестър и атрактивни солисти. Образователните програми набират популярност, но всичко започна през 2010-та с фестивала, който обединява няколко много привлекателни елемента – програмите на концертите не изискват кой знае какво познаване на класиката, те съчетават най-често много популярни класически шедьоври, съвременни джаз аранжименти или произведения на фолклорна основа и един последен сегмент с музика от филми и видеоигри, съпроводен традиционно с пищни фойерверки за финал. Публиката иска такива концерти. През тези четири години на Фортисимо фест идват и деца, и възрастни, често по-голямата част от тях стоят прави в продължение на близо два часа, а на лицата им е изписано удоволствие. „Този фестивал е създаден с идеята да привлече хората, които никога не са ходили на класически концерт. Затова про10

октомври

2013

„Музика под звездите” на шест сцени

грамите много прецизно се обмислят и държим на нивото на солистите, които каним, за да може по някакъв начин да изненадваме всеки път публиката си“ – думи на директора на Фортисимо фест Ростислава Генчева. Тя лично се грижи за видеоклиповете, които публиката гледа на огромни видеостени по време на изпълненията на филмова музика. Концертите в Бургас (30 август) и Варна (1 септември) бяха с Варненската филхармония. Там аплодираха известния наш цигулар Марио Хосен, когото миналата година гледахме в София. Двама млади варненци – гордост на тамошната цигулкова школа, свириха като дуо – братята Мартин и Александър Зайранови, отличени в конкурса Vitam Inspirare. Пъстрота внесоха и модерните джаз аранжименти на Михаил Йосифов секс-тет, и световната шампионка по бийтбокс Адриана Николова-Печенката. Различна беше програмата в Русе и Велико Търново, където за първи път посрещнаха турнето „Музика под звездите”. Феноменалният цигулар Светлин Русев пристигна специално да солира на Русенската филхармония. Освен Интродукция и Рондо капричиозо от Сен-Санс и прочутото Танго на Гардел той участва в дует с народната певица Нели Андреева в изпълнението на Евридика от Георги Андреев. Самият Георги Андреев също беше солист и предизвика овациите с виртуозно изпълнение на гъдулка. „По принцип класическите музиканти не обичаме да свирим на открито – споделя Светлин Русев, – има вятър, не се чува, често и озвучаването не е достатъчно качествено, но тук нещата са направени много добре и е организирано по съвсем друг начин, за да се получи както трябва. Много е интересно и ако не участвах в концерта, аз със сигурност щях да отида да го слушам.“ Георги Андреев добавя: „Такива кон-

церти осмислят всички жертви, които си направил, за да станеш музикант. Заставаш на сцената, а пред теб са 4–5 хиляди души и в един момент усещаш как те следят всяка твоя фибра, харесват видяното и се стараят да го разберат по найдобрия начин. Всичко това предизвиква у мен неописуема емоция. Възхитен съм от Русенската филхармония! Това, което прави Фортисимо фест за хората, е изключително и много ценно точно в този момент. Носи нещо от възрожденския дух.“ Изненади имаше и в концертите в София и Пловдив, съпровождани от Софийския фестивален оркестър. Първата голяма изненада в столицата беше проливният дъжд, който принуди организаторите да пренесат събитието за броени минути от пространството пред Народния театър „Иван Вазов” в зала „България”. Публиката запълни залата изцяло и продължи да се стича и след началото, отредено за класиката. Радостни овации спечелиха с представянето си участниците в конкурса Vitam Inspirare – братя Зайранови и Кристина Георгиева, а голямото име в тази програма бе пианистът Людмил Ангелов, когото чухме с част от Първия клавирен концерт от Чайковски и Балада №1 от Шопен, която звучи във филма на Роман Полански „Пианистът”. По време на изпълнението на Рапсодия в синьо от Гершуин на сцената с гръм и трясък се появи и още една изненада – този път режисирана – актьорът Валентин Ганев, който органично и доста комично вписа в програмата откъси от моноспектакъла си „Контрабасът” по Патрик Зюскинд. Пловдив посрещна Фортисимо фест с хубаво време и идеални условия за фойерверки в красивия Античен театър. Там Фортисимо фест си взе „довиждане” с публиката си до следващото лято. ■


СФАФ 2013 Документалното кино за анимацията

© www.varnafest.org

„Любовни игри”

„Анимацията е философска притча, разказ за деца и възрастни” – с тези думи Анри Кулев, художник, режисьор и продуцент, обяви началото на IX Световен фестивал на анимационния филм във Варна. А ето и впечатленията от паралелните програми на две студентки от НБУ, интегрирани в екипа. Точно на прага между лудостта на лятото и пъстротата на есента е идеалният момент да докоснем хоризонта или да пипнем дъгата. На втория ден със задължителната порция магия беше представен документалният филм за една всепризната фокусница в анимацията: „Лоте Райнигер: Танцът на сенките”. По покана на организаторите,на СФАФ гостува един от авторите на филма – Курт Шнайдер. Той ни въвежда в света на Лоте с няколко встъпителни изречения, но истински впечатляващи бяха последните му думи, оформени като въпрос към голямата дама на немската анимация: „Г-жо Райнигер, как успяхте да направите тези почти перфектни филми?” Риторично питане, очевидно провокиращо по-дълбоко изследване на работата на художничката и нейния перфекционизъм. Доказателство за влиянието на Лоте върху днешните аниматори е и фактът, че филмът е по идея и изработен предимно от студенти. Той разказва за историята на един творец през призмата на неговото творчество. При Шарлот (Лоте) Райнигер

личният и професионалният живот са необратимо свързани, най-верният й сътрудник в създаването на творбите й е нейният съпруг Карл Кох, без чиято техническа иновативност и подкрепа филмите на Лоте едва ли щяха да имат характерния си облик. Лоте Райнигер е същински пионер в анимационното изкуство и абсолютен виртуоз на силуета. В „Танцът на сенките” виждаме прецизността и отдадеността на немската кинохудожничка в изработването на изрезките, необходими за филмите й. Вдъхновена от азиатския театър на сенките, тя напомня Мелиес и неговото новаторство, но този път в анимацията. Вероятно за непросветения зрител информацията, че първият пълнометражен анимационен филм е дело на г-жа Райнигер, би била изненада. „Приключенията на принц Ахмед” е създаден през далечната 1926 и е абсолютна наслада за сетивата в рамките на 60 минути. Когато се говори за анимирано кино, в съзнанието ни често изниква цветното и разпознаваемо съдържание на >>

„Апостолът”

Награди: Гран при – „Любовни игри“, Южна Корея, Юми Йонг Най-добър пълнометражен филм – „Апостолът”, Испания, Фернандо Кортисо Най-добър детски филм – „Птичето и листото”, Швейцария, Лена фон Дьорен Най-добър студентски филм – „Цикличен”, Япония, Томоки Куроги Най-добър телевизионен сериал – „Добре дошли в Брик и Брак”, Франция, Амандин Галерон Награда на критиката – „Кики от Монпарнас”, Франция, Амели Аро Награда на името на Доньо Донев – „Кръпка“, България, Милена Симеонова Награда на СБФД – „Дългият мост към целта”, Русия, Иван Максимов Грамоти: за ТВ серии – на „Тумблита”; за студентски филми – „Чужденец” и „Вятър”; късометражни – „Боулс”, и за визуално решение – „Джунгла под прозореца” на Иван Веселинов; детски филми – „Гахунгу”, „Бутой”. 2013

октомври

11


■ ЛИК акцент на месецасеца

„Боулс“

филмите на Дисни. Но повярвайте, анимацията е много, много повече. Танцът на силуетите на Лоте Райнигер е черно-бяла феерия от преплетени форми, съвършен детайл, характерни за аrt nouveau, подправени с експресионизъм и щипка магия за разкош. „Пярнография” е дума, която не сте чували, освен ако не сте почитател на „сериозната” анимация. Но спокойно би могла да се превърне в термин на съвременната кинематография. „Пярнография” е поредното заглавие от поредицата документални филми на СФАФ 2013. Посветено е на големия естонски художник Прийт Пярн, който имахме удоволствието да видим на тазгодишното издание на форума като член на журито. Самият г-н Пярн представи филма, като не пропусна да отбележи, че авторът Харди Волмер е усетил отлично неговата натура, представяйки работата и личността му с изключително фино чувство за хумор. Прийт предупреди, че много от нещата, показани на лентата, биха могли да бъдат пълна измислица, но могат и да са „голата истина”, а интерпретацията е въпрос на личен избор на всеки зрител. Прийт Пярн е световно признат аниматор, карикатурист, художник и илюстратор, а също така и преподавател. Творбите му са силно гротескни, абсурдни и забавни и на въпроса можем ли да говорим за отражение на реалността в анимацията той отговори: „Да се отразява реалността – да. Реалността неотразена – не.” Доказателство за думите му са всичките негови произведения без изключение, кадри от които вървят като фон в „Пярнография”. Рисунките на Пярн са същинска карикатура на реалността от самото начало на неговата работа като аниматор през 50-те години на миналия век. Естонският режисьор е еколог по образование (от филма разбираме, че „пярн” означава лимоново дърво на естонски), но винаги е бил ангажиран с фундаментални философски въпроси: „Кръгла ли е Земята?”; „Съществува ли времето?” и т.н. През 1958 бъдещият режисьор е поканен като помощник-художник в проекти на друг небезизвес12

октомври

2013

тен естонски режисьор – Р. Раамат. След това сътрудничество призванието на младия тогава еколог е повече от предопределено, и то в съвършено различна посока. Героите на Прийт Пярн са изключително некрасиви и дори нещо повече – техните действия са ужасяващи. В „Пярнография” няма коментар от него по този въпрос, но получаваме ключ, без който тълкуването на творбите му би било немислимо. А именно: Пярн се надсмива над системата, над глупостта, над ежедневните порядки с такава лекота и прямота, че успехът му е гарантиран, но и изненадващ за времето си. Международно признатият филмов критик, теоретик и автор на филми Пол Уелс гостува на фестивала тази година с документалните си творби „В зелената книга” и „Анимирана утопия”. Г-н Уелс започна представянето на последните си проекти с твърдението, че се е превърнал в „Плюшкин на британската анимация”, тъй като ревностно издирва и събира всичко, свързано с нея. Голям принос в това отношение има и самият Джон Халас, на когото Пол Уелс посвещава „Анимирана утопия”, и на усилията му в развитието и естетиката на британското кино, макар самият той да е с унгарски произход. Филмът показва архивни кадри от работата на Халас. В кратък епизод той разказва за старанието си да убеди великия Пикасо да изработи анимационен филм. За съжаление този филм остава само бленувана утопия. Режисьорът гостува на СФАФ с още един авторски филм, който е разказ за един от най-интересните и колоритни майстори на анимацията – Джеф Дъбнар. От „В зелената книга” разбираме за съдбоносната роля на двете зелени книги в живота на Джеф. Първата разказва за появата на Мики Маус, а втората е с рисунки на Тулуз Лотрек. Дъбнар прави анимационен филм по скици на френския постмодернист, с който печели Златна палма през 1975. В ретроспекцията за британския режисьор участват още негови съвременници и сътрудници, един от тях е сър Пол МакКартни, който не пее, но много успешно квака като жабок в екранизацията на Дъбнар от 2001 „Вторник”. Пол Уелс информира зрителите в залата, че работи по създаването на още документални филми за великите личности на британската анимация и си пожела догодина отново да гостува на фестивала, за да ги представи. Валерия ДУШКОВА

Университети Във всеки един от дните между 11 и 15 септември във Варна бяха представени различни филмови университети от Европа. Почти всеки от тях имаше официален пратеник, който да „рекламира” атрактивните им учебни програми. За тези пет дни се изгледаха над 70 студентски филма. Видяха се много и различни техники за правене на анимация, усети се стилово разликата между всеки един от университетите. Темите бяха ту забавни, ту романтични, а някои и доста мрачни. Заговори си дори за тенденция в анимацията към мрачните сюжети, но според мен разнообразието от филми обори тази теза, поне в рамките на СФАФ. Едни от представените университети бяха двете най-добри български школи по кино. Нов български университет с неговата бакалавърска програма „Анимационно кино”, основана през 1994 от проф. Анри Кулев, показа филми на своите студенти от последните две години. Усилената работа на преподаватели като Иван Веселинов, Стоян Дуков, Пенчо Кунчев, Цветомира Николова и др. е развила програмата, защото много нейни студенти вече получават награди от международни фестивали. В подбора имаше както нежни, така и поучителни и забавни истории. Аз лично мога да откроя два филма, които ме впечатлиха най-много. Единият от тях е „Кръпка” на студентката на НБУ Милена Симеонова, който се оказа не само мой фаворит, защото беше отличен с наградата на името на Доньо Донев за най-добър български филм. Другата пленила ме анимация беше „Златната рибка”. Историята е вдъхновена от живота и творчеството на Христо Смирненски. Темата е доста експлоатирана, но във филма на Ирина Арменкова тя е поднесена по изключително докосващ начин. Зрителите успяха да видят и анимации на студенти от най-старата филмова школа в България – Национална академия за театрални и филмови изкуства. Обучението по анимация в НАТФИЗ датира от 1980, като негов основател е доайенът на анимацията Тодор Динов. Именно в този университет се полагат основите на рисуваното и кукленото кино в България. Много негови студенти са получавали големи международни награди и широко световно признание през годините. Програмата на НАТФИЗ също беше пълна с интересни филми, които успяха да приковат вниманието на зрителите без много усилия. Прожекцията започна с поучителна анимация, а такива не липсваха въобще. Даниела


ите в света на анимацията Попова очарова с „Черно-бяла историйка” – изводът беше, че няма значение дали си бяла, или черна, овца, защото накрая всички са остригани. Други любопитни заглавия бяха „ХРАС!” и „Сивото синьо”, като последният засяга изключително болезнената тема за опазването на околната среда и колко важна е нашата роля. Доброто българско представяне беше последвано от киноакадемията Баден-Вюртенберг. Тя е основана през 1991 в едноименната провинция в Германия и е едно от най-известните международни филмови училища. Програмата и е ориентирана към реализирането на филмови и телевизионни продукции, като едни от изучаваните направления са писане на сценарий, режисура, операторско майсторство, монтаж, анимация, сериали, продуциране и др. Всяка година около 250 филма на нейни студенти успяват да се класират на най-добрите международни фестивали. Киноакадемията може да се похвали с награди като Студентски Оскар и Златен леопард, номинация за Оскар и много други. Исолде Асал, която е режисьор и преподавател в Баден-Вюртенберг, откри програмата на университета, която беше разделена на 3 блока по 7 филма. Първата част бяха филми на студенти от I курс, които са направени без никакъв бюджет в рамките на две седмици. Втората част съдържаше филми на студенти от II курс, които са имали съвсем малък бюджет и 16 седмици на разположение. Третата част представи дипломните филми на студенти от Баден-Вюртенберг, като за направата им те са разполагали с една година. Безспорно това беше една от най-добрите университетски програми и моите фаворити там са много, но ще споделя два от тях. Първият е „Съборен от вятъра” на режисьорите Юлия Урбан и Виктор Щикел. Това е двеминутно падане на отхапана ябълка от дървото. Докато стигне от короната до земята, ябълката вече е изгнила. Тук личната ми интерпретация свърза падането на „Кръпка“

„Цикличен”

ябълката с човешкия живот. Вторият ми голям фаворит е „Трябва ми още ЧЕРВЕНО”, парадоксална история, която те кара да мислиш задълбочено какво си видял. Другият голям международен университет, който взе участие с две филмови програми, беше от Единбург. Едната от програмите показа филмите

„Птичето и листото”

от проекта „10х10х13”. През януари 2013 студенти по анимация и музика от Единбургския колеж по изкуства и студенти по анимация от НБУ се впускат в истинско приключение, в което всеки участник за 10 дни трябва да направи по един филм на ден и да го качи във Вимео. Този проект ражда 146 филма, като в програмата на фестивала са включени най-отличилите се. Един от тях е „Огледалце на стената” – 50-секундна анимация на Силвия Иванова, който взе участие и в конкурсната програма. Вдъхновител за това смело начинание е Джаред Тейлър, който е гост на фестивала за втора година и заедно с Джонатан Мъри от Единбургския колеж беше член на журито на СФАФ. Те споделиха няколко думи за филмите и университета преди началото на втората филмова програма, която съдържаше най-добрата селекция от филми на техни студенти. Всички те са продукт на последната година бакалаври, като някои от тях са по-дълги творби на студенти, участвали в „10х10х13.” Един от най-радващите резултати от гостуването им ми-

налата година са двама студенти от България, които са записали магистратури там, защото това дава възможност следващата година на СФАФ да се покажат техните български филми, направени в Единбург. Единственото държавно висше училище в Естония, което предлага образование в сферата на киното и изящните изкуства още от 1914 година, също взе участие на СФАФ. Естонската академия на изкуствата има над 1100 студенти, ръководени от 83 преподаватели. Едно от важните неща за академията е индивидуалното отношение към всеки обучаващ се. Университетът представи 11 филма на студенти от Департамента по анимация, който предлага и двегодишна магистърска програма по анимация на английски, където преподаватели са световно признатите аниматори Юло Пиков , Олга Пярн и Прийт Пярн, който беше член журито във Варна. Филмовото училище La Pоudriere от Валанс, Франция, беше включило в програмата си 8 филма на свои студенти. То предлага 2-годишен курс на обучение за френски и чуждестранни студенти, като залага на учители с широк практически опит в правенето на анимационно кино. Университетът за приложни науки и изкуства Hochschule в Люцерн, Швейцария, също показа богата програма от избрани филми, а студентката Джейн Мъмфорд направи кратка презентация на своето училище, което предлага бакалавърска и магистърска програма по анимация. Проследявайки университетските програми, се замислих колко важен е нагледният пример с филми. Тази година за пореден път организаторите на Световния фестивал на анимационния филм доказаха, че ролята на подобни фестивали е не само да популяризира анимационното кино или филмовото изкуство като цяло, ами и да даде тласък на младите творци. Включването на подобни университетски филми мотивира младите. Така СФАФ се сдобива с една нова роля – обучителна, защото малкият свят на анимацията в България има нужда и от това. Мария ЯКОВА 2013

октомври

13


■ ЛИК медии

Насред многомесечни протести, насред политическа, икономическа, морална и прочие криза в държавата и насред изложбите от четвъртия DA Fest в сградите на Националната художествена академия неочаквано ме споходи мисълта за „магията на изкуството”. Клишираният израз открай време се опитва да ословеси всеобхватното ни обсебване от отделни произведения, а от друга страна, допълнително се обезсмисля от безброй работи, които не могат да постигнат такова въздействие. В случая обаче „магията” е по-скоро конкретна и опира до направата. Защото става дума за дигитални изкуства – за произведения, създадени с технологии, за които имам доста смътна представа и които за мен работят сякаш по чудо. Авторите съвестно са описали техническите им параметри, но честно казано, не пожелах да вникна в тях. Оставих се на непосредственото им въздействие – редом, а понякога и в конкуренция с децата в залите. Другото ниво на конкретната „магия” е свързано със способността на произведението да откликва на контекста, да е адекватно и при извънредни обстоятелства в обществото, в което се представя. Дори да е създадено в друга среда, а понякога и с различна базисна авторова идея, качеството на произведението до голяма степен зависи от полето за интерпретации, което отваря за зрителя. Затова и ще започна с инсталацията „Порочен кръг” на Петер Уилям Холдън (Англия/Германия), представена в галерия „Академия”. Група безглави механични фигури в „естествен” ръст извършват синхронизирани движения с ръце под звуците на „Танц на рицарите” на Прокофиев. Гледката е зловещо красива. Хореографията напомня ансамблово съчетание или гимнастици на парад, а движенията добавят металически звуци към застрашителното и завладяващо настъпление 14

октомври

2013

на музиката. Въздействието се допълва и от контраста между механично оголените скелети на фигурите и най-близкото до човешкото в тях: пластмасовите отливки на китките и дланите – крехки и на моменти безпомощни придатъци на своите роботизирани носители. Според автора инсталацията е критична към прогреса на човечеството. И със сигурност е така. Но пред нея си мислех защо, когато истински човешки същества действат в пълен синхрон, „като един”, това ни запленява и възхищава. А когато машини/роботи онагледят тази наша способност, ги възприемаме като заплаха. Говорим за „военна машина”, за „държавна машина” и прочие със значителна доза страхопочитание. И с усещането, че някъде там програмата предварително е зададена и единствената ни възможност е сякаш безмозъчното подчинение. Иначе „машината” ще те изхвърли, без дори да те забележи – като дребен, излязъл от строя елемент. И проблемът съвсем не е в „индустриалната революция” и технологиите – влязох в задочен спор с автора. Той е човешки, даже твърде човешки – си мислех предвид буксуващата българска държавна машина, която принуждава все повече елементи да излизаме от строя... В съседство е интерактивната инсталация „Как да образоваме управник? – новооткрити фрагменти от наръчник” на Пьотр Вижиковски (Полша). Обстановката е библиотечна, съсредоточаваща, едновременно архаична и (дигитално) съвременна. На масата е сложен проектор, на стената отсреща има екран, вдясно – кутия със „страници”, които последователно поставяш върху проектора. В резултат на екрана отсреща се появяват старинен текст и гравюри, които се развиват в триизмерна анимация. А тя пък се контролира и променя, като местиш „страницата” върху проектора. Междувременно чуваш музика и глас, който на английски произнася текста на съответния закон. За жалост гласът е твърде „старинно” гъгнив и не му се разбираше твърде много, така че разчитах

„Порочен кръг” на Петер Уилям Холдън

DА Fest ©Ели Жотева

Фестивалът, преживян от Диана ПОПОВА.

„Лампа Дора 2.0” на Венелин Шурелов

на анимираните гравюри да ми разяснят същността. Според анотацията наръчникът е базиран на книгата на Робърт Грийн „48 закона на властта”. Не съм я чела, но от инсталацията разбрах, че това не ще да е Марк Аврелий, а по-скоро Макиавели: гравюри с игра на шах, с обезглавявания, с лицемерни придворни... По-късно от интернет научих, че съм на прав път. Включително и за лекотата, с която властта от векове слива цинизма с мъдрия съвет и сякаш обрича управляваните да искат ако не по-морални, то поне по-умели управници. „Къде живее марсианският президент?” е инсталация на Петко Дурмана (България), която, признавам си, не разбрах. На монитор тече в безкрайно повторение изречение от реч на Барак Обама във връзка с полети и кацане на Марс. Не знаех, че трябва да погледна в малката камера на статив пред видеото, за да видя „истинското лице на американския президент по време на речта му в космическия център Кенеди”. Мислех,


че някой просто документира видеото. Постфактум предположих, че в камерата президентът изглежда като марсианец. А на място се бях замислила върху написаното в анотацията, че Обама бил отложил стъпването на човешки крак на Марс „в неопределено бъдеще”, докато в изречението, което произнася във видеото, много ясно се чува „средата на 2030-те”. След объркването ми при марсианската инсталация интерактивното произведение „Лампа Дора 2.0” на Венелин Шурелов ме потопи в уюта на привична и на пръв поглед леко архаична ситуация: настолна лампа, надвесена над масичка, осветява отворена тетрадка с бели листа. Особеното в случая е, че самата лампа – чиято крушка е заменена с видеопроектор – изписва върху листовете думите, които произнасяш. Произведението бе голяма забава за децата, особено когато лампата правеше грешки – например млад посетител й каза „ютия”, а тя изписа „Youtube”... Няколко зрители в залата й продиктувахме повика на деня – ОСТАВКА. Мен ме разбра съвсем точно, но при други имаше объркване с „поставка” и „доставка”... „Инфрачервена Мона” на Христо Колев (България) е забавно, но драматично в същността си произведение. Виждаме черен правоъгълник в рамка, знаем, че там има образ, но той е достъпен само през екрана на цифрова камера или мобилен телефон. Спомних си как преди години се шегувахме с японските туристи, които обикаляха забележителностите по света буквално с фотоапа-

рат пред очите, а после вкъщи разглеждаха какво всъщност са „видели”. А сега, пред невидимия образ на стената, вече не става дума за ексцентричност, а за невъзможност на сетивата да се справят без посредничеството на техника. Искаш, настояваш, жадуваш да видиш, но не можеш! И в този момент въобще не те интересува дали образът си заслужава да се види. Манипулирането на сетивата със средствата на киното е заложено в трите произведения на Бернд Опл (Австрия). Но това манипулиране е „меко” и с естетическа цел. Макет на интериор с врати се върти пред статична камера, а прожектираният образ представя лабиринт от тъмни и светли пространства. Във видеото Flock архитектурни обеми и форми се подчертават, изпъкват и изчезват посредством подвижен черен облак прах, докато интериорът на „Хотелска стая” бавно замръзва и се покрива с лед... „Едисон” на Сибин Василев и Фабиан Блайш (България/Германия) е голяма спираловидна конструкция от електрически крушки, която чрез светлини, музика и текст дискутира проблема за замяната на класическите крушки с енергоспестяващи модели. „Дали спасявам планетата, или застрашавам семейството си?” – чуваме в началото. И докато слушах конкретните аргументи, си мислех, че глобализацията води със себе си глобални кампании с глобални интереси, които може би не са толкова благородни, колкото се заявяват. В „Кинознак” на Ангел Чобанов гледаме видео през сенник на стара камера. Виждаме

© Мария Василева ©Мария Василева

t магията на направата

„Как да образоваме управник? – новооткрити фрагменти от наръчник” на Пьотр Вижиковски

„Инфрачервена Мона” на Христо Колев

кадри с размяна на шамари от множество филми, комбинирани така, че плющенето се превръща в музика. Забавно е. Същото може да се каже и за инсталацията „Дигитални графити” на Роботев. С нея всеки може да се пробва като графити артист, без опасност да се изцапа с боя например. Обясних на едно дете как работи съоръжението – естествено, след като бях изписала „Оставка” в различни цветове. В програмата на фестивала имаше още презентации, пърформанси, видеопрожекции и дори съпътстващ НЕ фестивал, които почти не успях да видя. Защото DA Фest продължи само пет дни (10–14 септември 2013). И това е основната ми критика към него. Фестивалът има потенциал да привлече различни публики – чрез „магията на направата” към „магията на изкуството”. За целта обаче поне изложбите би следвало да стоят по-дълго време. За да не се получава така, че едва „пробляснал”, фестивалът да изчезва сред други събития и вълнения в обществото. ■ 2013

октомври

15


■ ЛИК медии Всяка година през септември те се срещат в Перпинян, във френската каталонска област. През останалото време кръстосват планетата, за да документират актуалността. Международният фестивал по фотожурналистика „Виза за образа“ за 25-и път в продължение на две седмици (31 август–15 септември) се превърна в „най-голямото списание на света“. Двайсет и пет години изложби, репортажи, награди и отличия за професията на фоторепортера. Година след година свидетелства за състоянието на света и събитията по всички континенти: войни, кризи, политика, спорт, култура, наука, околна среда, странни феномени... „Занаятът се промени в техническо отношение с цифровизацията, но основите остават същите: става дума да се разкаже една история“, казва днес Жан-Франсоа Льороа, основател на фестивала. И този септември изложбите бяха разпръснати из целия град, вечерните прожекции на открито ставаха във великолепния средновековен декор на манастира Кампо Санто. Щандовете на агенциите и на големите марки за фотографска техника, срещите на професионалистите и колоквиумите бяха със свободен достъп за публиката. Множество изследвания показват, че след като са рискували живота си, за да свидетелстват за случващото се по света, някои журналисти страдат от синдрома на посттравматичния стрес и от депресия. Данните, събирани през последните десет години, за психологичното здраве на военните репортери бяха представени и обсъждани на кръгла маса. Защитата на журналистите, на техните информации и източници вече зависи от умението им да боравят с техническите средства. Специална работилница бе посветена на дигиталната сигурност и на обучението на журналистите в начините за 16

октомври

2013

Животът през предпазване на техните данни и комуникации. Перпинян е мястото, където професионалистите се срещат, за да споделят своите проблеми и да обсъждат въпроси за произвеждането и използването на образи, за бъдещето на професията.

Да снимаш войната Възрастта на петимата на сцената възлиза на 383 години. Или средно на всеки се пада по 77 години... За своята 25-годишнина фестивалът събра ветерани на военната фотография, превърнали се в паметници на жанра: британеца Дон Мак Кълин (77 години), американците Джон Морис и Дейвид Дъглас Дънкан (96 и 97 години), французина Патрик Шовел (64 години) и младока в компанията, руснака Юрий Козирев (само на 49 години, но 20 години по военните фронтове). „Всички ние имаме 70 години конфликти, от дебаркирането до Сирия“, припомни Реми Урдан, журналист от „Монд“ и вое-нен кореспондент, натоварен да ръководи дискусията. Продължилата над два часа среща, наситена с вълнение и хумор, ще се помни като един от най-ярките моменти на фестивала. Въпросната вечер Изложбеният дворец в Перпинян се пукаше по шевовете от хора и приличаше на Фестивалния дворец в Кан с блясъка на светкавиците и бурните овации на станалата на крака публика, отбелязва „Монд“. Джон Морис, навремето фоторедактор на Life и голям приятел на Робърт Капа, не пропуска да подчертае важността на деня, в който са се събрали да обсъждат темата за военната журналистика: „В същия момент светът обсъжда дали трябва д�� се впусне в нова война.“ И припомня: „Битката на моя

Ерик Був, Фестивалът Burning Man, края на август 2012 Възрастта на петимата на сцената възлиза на 383 години (без водещия дискусията)


з фотообектива

Ирландски бездомник, Ист Енд, 1969 Откровеността, интимният, незабравим и затрогващ характер на работата на Дон Мак Кълин...

© Eric Bouve

© visa pour l’image

Василий Илински, Руската армия, 2012

живот е срещу потайността на правителствата.“ Патрик Шовел додава: „Един американски генерал каза, че първата жертва на войната е истината... Снимката трябва да вдигне шум на ухото на управляващите, та да не им е толкова лесно да изпращат младежи да умират в битката.“ Военната фотография като средство да се разбуждат съзнанията, да се алармира общественото мнение (все пак не да се шокира). Както подчертава Патрик Шовел: „Чрез фотожурналистиката индивидуалното и колективното съзнание е информирано. Днес вече никой не може да каже, че не е знаел.“ „Никоя снимка не може да промени бъдещето, никоя“, е мрачната констатация на найвъзрастният, Дейвид Дъглас Дънкан, бивал свидетел на какви ли не ужасии. Дон Мак Кълин също не може да се отърси от образи, запечатани от камерата му. „Със снимането започваш страстно и свършваш с разбито сърце, защото не печелиш всички битки. Но всички любовни истории те карат да страдаш.“ Домини-

Военен кореспондент в американски пресцентър в Калвадос, Франция, юли 1944

канската църква в Перпинян подслони ретроспективната изложба – 55 години фотожурналистика през обектива на Дон Мак Кълин. В спокойното тихо място, отредено за вглъбение, отекнаха жестокостта и ужасът, запечатани от неговия обектив. Роденият през 1935 в Лондон Дон Мак Кълин влиза във война под знамената на Кралските военновъздушни сили като асистент-фотограф. Както сам казва, хвърлил се телом и духом във войната първоначално от вкус към приключението и предизвикателството, много бързо прераснал в гняв и ужас от вечно повтарящата се история. Бил е на много фронтове – Северна Ирландия, Кипър, Виетнам, Eрусалим, Чехословакия, Бейрут..., – в много бедстващи райони, поразени от холера, глад, геноцид. Десетилетия по-късно тези образи не са изгубили силата, с която поразяват съзнанието на наблюдаващия ги. Колко нещастие, колко ненужна жестокост по света! За работата си Мак Кълин бе удостоен с първата почетна Златна Виза. Ето какво казва за него Сюзан Зонтаг: „В едно модерно общество фотографията предлага основния начин за достъп до реалности, които не са директно преживени. За да стане събитието реално, трябва да има образи, определени образи. (…) В голямата традиция на фотожурналистиката, наричана понякога ангажирана фотография или фотография на съвестта, широтата, откровеността, интимният, незабравим и затрогващ характер на работата на Дон Мак Кълин остават ненадминати.“ ■ 2013

октомври

17


■ ЛИК особен поглед

Льомарки:

Как изкуството въздейства върху мозъка

Джеф Кунс, Balloon Flower

Какво е отражението на красивото върху здравето? Може ли изкуството да лекува? Пиер Льомарки, автор на книгата „Портрет на мозъка като артист”, е убеден в това. Хораций казваше, че мисията на изкуството е да учи и да радва (docere et delectаre). А каква е тя според Пиер Льомарки – почитател на изкуството и невролог? С какво взаимодейства изкуството – с чувството или с разума? И с двете – категоричен е той. Невробиологията потвърждава интуицията на Хораций и учи, че изкуството мобилизира 18

октомври

2013

двете части на нашия мозък. Най-старата, която Льомарки нарича Дионисиева, е центърът на желанието, тя ни подтиква да се забавляваме, да се храним и възпроизвеждаме: без нея не можем да живеем. Другата – свързана с Аполон, управлява способността да разсъждаваме, усещането за пропорции, за мярка. Тя е един вид полицай, който регулира нашия емоцио-

Корицата на книгата „Портрет на мозъка като артист”

нален и интелектуален живот, така че те да не взаимодействат прекалено. Пред едно произведение на изкуството Дионисиевият мозък ни казва: „Харесвам” или „Не харесвам”, докато Аполоновият решава дали „Това е красиво” или не. Например нашият еволюирал мозък ще ни каже, че една творба на Рубенс е красива, защото цветовете и пропорциите са красиви, но другият, по-инстинктивен, може би ще вметне, че у дома предпочитат да имат картина от Джеф Кунс пред платно на Рубенс. Дали това е, защото Кунс особено привлича болните от Алцхаймер? В работата си с пациенти Льомарки използва по-специално едно произведение, Balloon Flower, изложено във Версай. То връща към света на детството, но съдържа и сексуален подтекст за майчината гърда – за която Дарвин казваше, че е първото произведение на изкуството, с което човек се е сблъскал. Привлекателността й вероятно се дължи на овала, който напомня линията на красотата, класическа форма, представена вече при Микеланджело. Или пък на жълтия цвят: ако бъдат помолени хора, загубили способността да говорят, да изразят състоянието си, като посочат някой цвят, те избират сивото или черното, ако са тъжни и са жители на Запада, и жълтото, ако са радостни. С една дума, балонът на Кунс въздейства върху широка палитра афекти – еротичен, естетичен, гастрономичен, – които преминават и през двата мозъка. Но какво е въздействието на красотата върху мозъка? Когато човек вижда нещо красиво, системата на „удоволствието и възнаграждението”, която се намира в Дионисиевия мозък, се активира и произвежда допамин – невромедиатора на желанието, – но понякога и ендорфини, които успокояват болката. Гледайки едно и също произведение, двама души могат да реагират различно При някои то може да въздейства върху центъра на отвращението.


Важни дати в живота на Пиер Льомарки 1959 г. – Ражда се в Епинал (Вогезите). 1972–1975 г. – Учи в църковното училище на Малките певци на Лотарингския кръст 1977–1984 г. – Органист в църквата „Нотр Дам” в Жуан-ле-Пен. 1991 г. – Шеф на клиника по неврология в Медицинския факултет на Марсилия. Дипломи по електрофизиология, неврофармакология, китайска медицина, сексология и др. 2005 г. – Съосновател на Международното научно дружество по неврология на Юга. 2007 г. – Включва се в групата за изследвания на стареенето и устойчивостта (Борис Сирулник, Антоан Льожон и Мишел Делаж). 2009 г. – Издава „Серенада за музикален мозък”. 2009 г. – Съосновател на фестивала Музика Класика, Корсика. 2010 г. – Учен – преподавател в университета на Тулон. 2012 г. – Издава „Портрет на мозъка като артист”.

Има ли специфични характеристики мозъкът на артиста? Според неотдавнашно откритие при артиста тези центрове на желанието и на възнаграждението са малко по-активни, отколкото при средностатистически индивид. И обратно – при артиста полицаят често е безсилен да се справи! Артистът улавя сетивни информации, които ни се струват второстепенни, и прави аналогии и комбинации, за които ние не се и сещаме. В известен смисъл мозъкът на артиста е по-близък до мозъка на детето: при него морковът действа по-добре, отколкото тоягата... Случва се обаче двата мозъка да си противоречат, тъй като може да преценят, че една творба е красива и същевременно не я харесват. Накратко, би могло да се каже, че нашият интелектуален мозък е нормативен, а другият субективен. В този случай би ли могло

да има универсално определение на красивото? Дефиницията според Льомарки не е абсолютна, а относителна, тя се позовава на кодове. Някои пропорции, както и някои музикални акорди са хармонични. При музиката това отговаря на физически закони и на честотни взаимодействия, в резултат на които „това звучи добре”. Льомарки смята, че на Запад хората като че ли притежават божествената пропорция*, макар да не знаят за нейното съществуване. Привличането, което красотата упражнява, е универсално. Но ако се зададе въпросът кога са имали впечатлението, че стоят пред нещо красиво, едва 10% от хората отговарят „пред произведение на изкуството”. Мъжете под 50 г. обикновено говорят за онова, което става в леглото. По-възрастните мъже и жените сочат красотите на природата, към които малцина остават безразлични. Онова, което ни привлича към едно, а не към друго произведение, е преди всичко дали то е познато. Човек харесва формите, към които е привикнал, които отговарят на неговото тяло, на онова, което вижда около себе си. После еволюиралият мозък, където се намират огледалните неврони, поема щафетата и ни позволява да обработим информацията и да отидем по-далеч. Така ние функционираме по аналогия: онова, което прилича на приятен спомен, ще ни хареса. Например ако някой ни напомня за приятел, склонни сме да го харесаме. Точно така човек може да се излъже. Ние непрекъснато асимилираме новите форми, с които се сблъскваме, но е нужно време, за да свикнем. Сикстинската капела, пирамидата на Лувъра, „Малката танцьорка” на Дега – произведения, които днес се смятат за класически – са предизвиквали бурни спорове. И сега още много хора не виждат никаква красота у Пикасо. Така че като се тръгне от индивидуалната субективност на възпитанието и образованието, околната среда, действащите кодове играят все по-решаваща роля в нашия „избор”. Някои изкуства обаче по-лесно се възприемат от всеки, особено музик��та. Японците обожават Моцарт, докато много хора са емоционално инвалиди пред живописта. Наистина, обяснява Пиер Льомар* Божествената пропорция, а също златната пропорция, златното число или сечение –– архетип на красотата и хармонията. Това е унифициращо съотношение, което позволява да се изрази красотата с езика на математиката и е приложимо и общо за скулптурата, изображението, симфонията, стиха и почти за всичко около нас.

ки, музиката несъмнено има дълбоки и по-стари корени в нашия мозък. Ние притежаваме повече неврони за слушане, отколкото за всички останали сетива, взети заедно. Езикът е един вид специализация на зоната на възприемане на звуците: с други думи, човекът е пял, преди да говори. Борхес казва, че ако „Одисеята” не е била пята, тя щяла да се забрави. Това несъмнено обяснява, че дори една песничка може да ни накара да настръхнем. Човек не изпитва такива емоции, като слуша някой да говори, освен ако не е влюбен, нито пред картина или това е голямо изключение. Възможно е абстрактната живопис да произвежда по-лесно този род ефект: ако искаме мозъкът да действа пряко на емоциите, не трябва да има прекалено много елементи за анализиране и кодове, които да интервенират. Циганите имат обичай да карат китарист или цигулар да свири на бременните жени месеци преди раждането. Франсоаз Долто откри, че така децата имат шанс да станат много добри цигулари. Няма ли опасност такива открития да бъдат използвани при процедури за рационализиране на производството на деца? Ще се появят ли например клиники, които обещават: Тук вашето дете ще бъде музикант? В първата си книга „Серенада за музикален мозък” Пиер Льомарки обяснява, че музиката помага на болните от Алцхаймер да си върнат някои спомени. В някои старчески домове е имало джубоксове, за да могат пациентите да слушат музика по свой избор, като натискат бутон, което според него е малко абсурдно. Хубаво е пансионерите на домовете за възрастни хора да пеят или в танцовите школи да се организират секции за болни от Паркинсон, тъй като е доказано, че музиката има благотворен ефект на всички етапи от живота, включително пренаталния. Затова е добре децата да учат музика. Наистина ли изкуството може да има терапевтично въздействие? Да – отговаря Пиер Льомарки. Разбира се, няма магически акорд, който лекува. Но е доказано, че изкуството може да е терапия; след като активира производството на някои субстанции, то действа като медикамент – при това без страничните ефекти. Музикотерапията е нещо много сериозно. За да оправдае бюджетните съкращения, един министър на Берлускони бе казал, че „културата не се яде”. Ще ми се – отвръща Пиер Льомарки, да му отговоря, като плагиатствам Ницше: „Без изкуството животът би бил грешка.” ■ 2013

октомври

19


■ ЛИК дискусионно Музикалният критик на Classica Ален Дюо и известен радиожурналист редовно споделя в своя блог и с читателите на списанието мнението си по въпросите, които го вълнуват.

Да отидем ли на концерт?

Защо все още имаме желание да ходим на концерт? Какво ни носи това? Има някаква тайнственост в онова, което кара зрителя да си запазва място, да инвестира определена сума, да излезе от дома след трудовия ден, за да се окаже сред стотици непознати хора и да се надява на уникална връзка с изпълнителя. А артистът ще даде най-доброто от себе си не толкова заради този зрител или неговия съсед, а заради връзката, която създава отново и отново на всеки концерт с композитора чрез произведението, на което той временно е защитник. Ролята на публиката е само на свидетел край пътя, свидетел, който не притежава всички пароли, които биха му позволили да сподели тази интимна връзка между артиста и творбата и артиста и композитора. Странно приключение е тази среща на двама души, зрителя и артиста, които вървят един към друг, без да се познават, без да си говорят, без да се докосват, без каквато и да било друга връзка, освен това кратко и мълчаливо доближаване до мисълта и чувствителността на някого другиго. И наистина какво поражда желанието на публиката да отиде на концерт? Звездата изпълнител или творецът. Още през 1951 Артюр Онегер писа: „Хората идват, за да видят изпълнението на известен диригент или на прочут пианист. А това като че ли е повече от областта на спорта, отколкото на изкуството.” Смятам обаче, че публиката не е толкова тъпа, както се твърди с някакво странно презрение, или пък е научила да разгадава механизмите на маркетинга, за да отиде да слуша артиста ... или произведението, които я интересуват. С други думи, 20

октомври

2013

зрителят, който посещава концерт, отива с ясно съзнание, подтикван от стремеж да се потопи по време на концерта в определено изживяване, откъсвайки се от света, но и бидейки в този свят. Това копнежът за красота ли е? Стратегиите на желанието са неуловими, но точно те подтикват към действие. Може би защото зрителят знае, че музиката, която идва да слуша, ще го изтръгне от всекидневието, ще го потопи в сън, който не е сън. Както това може да направи любовта. Нека си припомним думите на Берлиоз: „Любовта не може да даде представа за музиката, но музиката може да даде представа за любовта.” Точно това търсене на изключителни изживявания винаги поражда желание да се отиде на концерт – отговор на първия въпрос. Вторият въпрос обаче е потруден, защото тази красота, на която се надяваме, макар да прави добро, не носи нищо, не ни прави по-добри, тя е естетическа наслада, с която етиката няма нищо общо. Как да разберем защо един началник на концентрационен лагер може в края на деня, след като е изтезавал евреи, да слуша квартет на Шуберт и да се просълзява от вълнение? Стремежът към красота няма нищо общо с някакъв нравствен или идеологически ред. Има убийци, изнасилвачи, педофили, които ходят на концерт... И от друга страна, какво все още поражда у артиста желанието да дава концерти? Може би самият израз отговаря на въпроса: артистът дава концерт и това даване е за него същността на неговия живот. Сам със своя инструмент артистът пише на всеки концерт писмо до един непознат. Но как да получиш това писмо? Как да се увериш, че е адресирано до теб? Как да го прочетеш? Нали то е написано със симпатично мастило? Трябва ли зрителят да отиде на същото място, да чуе отново същия артист и дори със същата програма? Но очевидно всичко ще е различно: всяка година листата на дърветата се появяват отново напролет на същите дървета, но всяка година те са различни. Така че хората

Размишления пред Защо все още имаме желание да ходим на концерт? Какво е модерно? Как с времето се променя усещането за истинско и красиво?

Плакатът на „Травиата” от 1956


Новата опера на Валенсия, Испания

прага на сезона

перо върху гръбнака й. В какво се изразява модерността на едната и овехтяването на другата? Без съмнение онова, което трябва да е най-важното в художественото, архитектурното, театралното, музикалното и литературното творчество – изискването за красота. В случая с Опера Бастилия стремежът е бил да се вкара с идеологическа обувалка („народна опера”) една сложна сграда в едно неподходящо и претрупано пространство. Във Валенсия са избрали празно пространство, за да го обзаведат със сграда, чието първо изискване е естетическото. Резултатът е очевиден. Модерността и вечният спор около нея може да се открият и в оперното творчество: какво е модерно днес – минималистична опера от Матиас Пинчер или „Никсън в Китай” от Джон Адамс? Конформистите на оперно коректното и официалната модерност ще ви кажат, че Матиас >>

ще продължат да ходят на концерти, подтиквани от дълбокия стремеж към красота, който не носи нищо, но който отличава човека от животното. Ще продължат да чакат писмото, което артистът им е написал. И заедно със стария Хемингуей ще си казват, че „без музика може да се живее, но по-зле”.

Кое е модерно?

След Рембо и сюрреалистите всички артисти от повече от един век насам искат да са абсолютно модерни. Ала кое е днес гаранцията за тази модерност? Разсъждавах за това, възхищавайки се от визуалното великолепие на Двореца на изкуствата „Кралица София” – новата опера на Валенсия в Испания. Защото когато човек е парижанин и архитектурната „модерност” се олицетворява от Операта Бастилия – хангар без никакъв чар, с привлекателността на фризер, който вече е остарял, изхабен, демоде, – той веднага приема модерната архитектура, която предлага Сантяго Калатрава, авторът на тази прекрасна и дръзка сграда, приличаща на бял кораб, с хармонични и нежни форми, увенчана с нещо като дълго

Новата любов на Михаел Ханеке Германският режисьор се връща отново към Моцарт с „Така правят всички“ в брюкселския Театр дьо ла Моне. Триумф на истинската любов или на най-отчаян цинизъм? За същността на двойната сватба, с която завършва операта след повече от три часа музика и любовни терзания, зрителите продължават да се питат, но не и дали Михаел Ханеке има право да оставя от време на време камерата си, за да постави опера. Бракът между киното и операта бе често консумиран, за добро (Лукино Висконти, Беноа Жако) или за зло (Колин Серо с „Манон“ на Масне миналата година в Парижката опера). Дълъг е списъкъ�� на кинематографисти, които се впускаха в оперната авантюра: от Мал до Тарковски, от Бертолучи до Киаростами, Полански или Грийнауей. Ханеке вече доказа в Париж с един достоен за антология „Дон Жуан“, че може да се справи с Моцарт – дори и да си позволява волности с либретото, – ръководейки певците като артистите в киното: с точност до милиметър. На сцената на Театр дьо ла Моне можем да видим елементите на този успех: вместо декор – еднаединствена италианска вила, пресъздадена от моден архитект, галантен празник в стила на Вато с long drinкs, припадаща лятна нощ (великолепно осветление, дело на Урс Шонебаум), изпъстрена със звезди, които ще са напълно безполезни за астрологията на любовта на двете млади двойки, подложени на експериментите на трета – дон Алфонсо, приличащ на граф Валмон (от „Опасни връзки”), и Деспина, превърната в малък тъжен клоун, сякаш излязъл от калъпа на Фелини. Героите се дегизират, търсят се едни други, наливат си питиета до края на нощта, после се греят на огъня, запален в камината... С една дума, живеят на сцената, нещо, което оперните режисьори толкова често забравят. И макар либретото на Да Понте да излъчва убийствено женомразство и да съдържа куп неправдоподобности, Ханеке не се колебае да използва всичко, за да разкаже тази история днес, да разкаже за вихрите на желанието и на страданието в съзвучие с оркестъра. Резултатът е впечатляващ. Благодарение на стрийминга всеки е могъл да се увери безплатно на своя екран. 2013

октомври

21


■ ЛИК дискусионно Пинчер е вестоносецът на една самопровъзгласила се модерност. Но резултатът – такъв, какъвто имахме възможността да го оценим през 2004 в Парижката опера с „Последното пространство” – е жалък, докато операта на Джон Адамс, която редовно се играе на много сцени по света, е изградена върху история, структурирани персонажи и взискателна музика. Кой тогава е „по-модерен“? Онзи, който демонстрира аристократично високомерие с претенцията на откривател на нови форми, или онзи, който се старае да развълнува публиката с истинското и красивото? Естествено, този въпрос вълнува и оперната постановка: едните и другите си го прехвърлят взаимно с категорични анатеми. Постановка като тази на „Сватбата на Фигаро”, създадена от Джорджо Стрелер през 1972, по-малко модерна ли е от онези, които се пръкнаха през последните десетилетия под названието Rеgietheater, режисьорски театър? От „Пръстенът” (на нибелунга) на Шеро

Строителите на музикални храмове не остават без работа. Някои са завършени, други още се строят, трети може никога да не видят бял свят – като например невероятната виенска зала във формата на черупки, плод на въображението на индиеца Кетам Сантош Кумар (на снимката). Медисън Опера Сентър (Уискънсин, САЩ) е пред завършване и ще предостави на оперната трупа най-сетне покрив след петдесет и две години совалки между различни театри. По-амбициозният Китай предвижда изграждането в Харбин, Манджурия на две зали с 1600 и 400 места на остров с площ от 117 000 кв. метра. Новата зала на Sinfonia Varsovia ще се задоволи с 20 000 кв. м. Предвижда се да бъде завършена през 2016.

Новият театър на Антиб – Anthea, – открит на 6 април с „Травиата”, разполага с две зали от 1200 и 200 места за „една новаторска и дръзка програма“, каквото е обявеното намерение

Metaphone, нова концертна зала в Па дьо Кале. Единственият в света „инструмент за градска музика” – нейната фасада, замислена от лютиер, произвежда и разпространява звуци

22

октомври

2013

до „Дон Жуан” на Ханеке, преминавайки през „Атис” на Вилежие – можем да извикваме безброй добри примери и съпътстващи ги парадокси, да се връщаме в миналото и да си казваме, че постановката на „Травиата”, направена от Лукино Висконти през 1955 в Миланската Скала, положително е по-модерна от много от онези, които ни предлагат оттогава – от Петер Мусбах до Кристоф Марталер, – защото много често не само се бърка декор с мизансцен, а преди всичко не се прави разлика между ефект и размисъл. Истинското и красивото се променят с времето, но винаги са отговор на един фундаментален въпрос, който стои вечно пред хората – за тяхната съдба. Фактически модерността е отражение на кризата на ценностите. Обществото, обществата вървят напред само когато поставят под въпрос възприетите ценности..., но за да създадат други. Разрушаването на ценностите е само момент от процеса на модерността: проблемът е, че много гурута, които се обявяват за модерни, се спират на това първо стъпало, без да разбират, че в един втори момент истинската модерност ще изгради нови ценности. Именно тази диалектика, която взема под внимание историята, миналото, паметта и старите ценности, проектирайки ги в бъдещето чрез дейност, създаваща нови ценности, придава модерност на един архитектурен, литературен, музикален или театрален жест. Бодлер, който бе истински модерен, е казал всичко: „Модерността е мимолетното, преходното, случайното, половината от изкуството, другата половина е вечното, непреходното.” ■


■ ЛИК литература

какво знае литературата за другия

Homo sum, humani nihil a me alienum puto, „Човек съм и смятам, че нищо човешко не ми е чуждо”, провъзгласява римският поет Теренций в емблематична за европейския хуманизъм фраза, която литературата отдавна е прегърнала като девиз в своето непрестанно изследване на другия и другостта. Какво знае литературата, което можем да прозрем само чрез литературата? Защото ако днес постигаме отново съгласие в убеждението, че литературата не е само развлечение, а произвежда знание – и следователно някаква форма на въздействие върху света, – остава да разберем какво специфично и незаменимо притежава словото, което наричаме литературно, да проумеем какво толкова интересно ни казват поетите и романистите, като в същото време се държат настрана от обикновената истина, отказвайки да си служат с демонстрации и общи теории, а по-скоро прибягвайки до въображението, за да ни поднесат особени и смущаващи случаи, странни и поразителни ситуации, разтърсващи и паметни примери. Какво повече е способна да внесе фикцията в нашето познание за света, какво добавя към казаното от философите и учените? Един от най-убедителните отговори на този нееднозначен въпрос, пише Magazine Littéraire, предлага може би стар мит, който води началото си от Лукиан от Самосата и се мярка

тук-там из литературата: митът за Мом и Вулкан. Според легендата, когато Вулкан му показал глиненото изваяние, предназначено да даде форма на хората, богът хулител Мом го упрекнал, че не е отворил прозорче към човешкото сърце, като така ни е лишил от прекия поглед и ни е принудил да търсим какви ли не начини да опознаем душата на другия. Във версията, която дава на легендата великолепният роман на Лорънс Стърн „Тристрам Шанди”, за обитателите на нашия свят душите не блестят през тялото, а са скрити зад дебела непрозрачна обвивка от кръв и плът. Непрозрачността и невидимостта ни карат да се впускаме в безкрайна игра на построения и проекции, за да разберем и опознаем другия, обиколни пътища, при които разминаванията и опростителствата са безброй: такова е проклятието, от което литературата трябва да ни избави. Подета като основополагащ мит от романисти и критици, тази легенда, която у Стърн илюстрира трудността да се вникне в чуждата душевност и ограниченията

на точната биографична фактология, свидетелства за непрестанния стремеж на художественото слово да ни открие достъп до другия, за да споделим неговата гледна точка и вълненията му – или посвоему да открехне прозореца, затворен от Вулкан. Поетът „няма самоличност, така че си присвоява чуждо тяло” – тези думи влага Жерар Масе в устата на Кийтс в „Предишни животи”: фикцията ни позволява не само да видим другия, да застанем лице в лице с него и да бъдем „пазач на брата си”, както ни приканваше етическата философия на Левинас, белязала така дълбоко литературата на нашето съвремие, а и да станем, поне временно, другият. Тласкан от желанието да прозре истината за другия, както културна, така и феноменологична, поетът превръща душата си в „баснословна опера” (Рембо) и прави крачка към собствената си другост, към откриването на другия в себе си, което е може би в сърцевината на лирическата поезия, театралното преображение или тъканта на романа – жанр, в който >> 2013

октомври

23


■ ЛИК литература писателят, давайки глас на героите си, се изправя пред своята вътрешна множественост. От позицията на читатели или зрители, с риск да прихванем онова, което краят на ХІХ век нарече „боваризъм” – тоест онази зараза, по силата на която забравяме собствения си живот, за да заживеем въображаемо живота на другиго посредством литературата, – ние получаваме достъп до разни форми на времево, личностно или пространствено откъсване от себе си: писането за другостта и неговите романни способи на игра с гледната точка ни проектират в множествени тела и души и ни позволяват да разберем идеи, които биха ни били чужди сами по себе си, да споделим различни идентичности; фикцията ни дава възможност да изпитаме недостъпни иначе радости и страдания, да изживеем забранени или просто експериментални ситуации, като се потопим в ума на разказвача или на някой от героите му. С полифоничната магия на литературното изложение можем да се деидентифицираме от себе си, за да променим положението си (социално, психологическо, културно, полово и т.н.) и да се докоснем не само до някой друг, а до множеството на другите.

Открехнатият друг

В образа на прозореца кристализира многообразната двойственост на отношението с другостта: той е, разбира се, шлюзова камера между вътрешното и външното, но може да внася и пречупена гледна точка, да прегражда или държи на разстояние. Домът на фикцията има не един, а безброй прозорци: знаменитата дефиниция на Хенри Джеймс от предисловието към „Портрет на една дама” придава на образа на прозореца стойност на метафора на художественото творчество. От една страна, прозорецът „обрамчва” реалното – онова, което Джеймс нарича „човешката сцена”, простираща се отвъд всяко прозоречно стъкло – и прави достъпна за сетивата неуловимата безкрайност, каквато 24

октомври

2013

„Прозорецът”, Пол Делво

е светът (да припомним тук значението на образа в историята на живописта, като се започне от теорията на Леон Батиста Алберти, който през Ренесанса превръща прозореца в оптическа и концептуална рамка на картината). От друга страна, размишлението на Джеймс огъва метафората, като отрежда основна роля на субективния поглед: прозорците са нищо без присъствието на онзи, който гледа – или, с други думи, без присъствието на твореца. Но домът на фикцията е също – логично – къщата, обитавана от романните герои, за чийто „личен поглед” говори Джеймс: чрез него реалното се възприема винаги различно от всеки индивид. И принципът не е запазена територия на интроспективния роман. Достатъчно е да си помислим за повтарящия се образ на Ема Бовари, облакътена на прозореца, който за нея „замества театъра” – но постепенно се превръща в емблема на затворничеството й: ролята, която прозорецът приема в определянето на субективната гледна точка, се разкрива така като допълваща в реалистичната традиция неговата функция на описателен топос, на структура, организираща представянето. С други думи, със стойността си на праг, разчленяващ пространствата на творчеството и на фикцията, прозорецът позволява да се изобрази определено отношение към себе си и към другия. Това е без съмнение и една от причините за завладяващото присъствие на фигурата му в хода на историята на литературата и живописта. Като всеки праг прозорецът свързва

„Портрет на Хенри Джеймс”, Жак-Емил Бланш

и разделя едновременно: той се разполага в центъра на диалектиката между вътрешното и външното, чиито пространствени определения се натоварват със символни стойности. Преди всичко през този винаги двойствен праг се разиграва отно-

„Телескопът”, Рене Магрит


шението на субекта към света. Самият прозорец впрочем гледа; според старата метафора той е окото на едно тялокъща, което наблюдава света навън и в същото време изследва собствения си вътрешен свят. Но прозорецът-око е и гледан: чрез него душата става видима на прозрачната повърхност на стъклото. В литературното представяне прозорецът е мястото, което съчленява личностното определяне на индивида и сложната връзка с другостта. Няколко примера в кратък обзор на историята на литературните прозорци ще ни позволят да подкрепим тази теза. В основата на лириката е един прозорец или по-точно два: очите на поета. Образът намира най-развитата си формулировка у Петрарка. Подемайки Платоновия възглед за страстта („Федър”), прозорецът на очите изобразява прага, през който преминава – за да стигне до сърцето – любовното чувство, материализирано в стрелите на Амур или в лъчите и струите, идващи от други два прозореца: очите на лю-

бимата жена. Така по протежение на целия „Песенник” погледът на поета е запленен от тези прозорци, които го плашат (защото са способни да причинят страдание), и все пак не може да откъсне очи от тях. Но най-интересното на образа е в неговото преобръщане, т.е. в идеята, че пред прозорците на очите на Лаура очите на поета също се превръщат в прозорци, пронизани от слънчевите лъчи „като през стъкло”. Прозорецът позволява и да се свърже външното възприятие с потапяне в съкровеното, което е самата същност на лириката. Това показва поемата, наричана „песента на виденията”, чието начало извежда на сцената погледа на самотния поет на прозореца („Стоейки сам един ден на прозореца”) и предизвестява съзерцателната поза, типична за романтизма – у Тенисън, Леопарди или Виктор Юго. В течение на историята идеалната прозрачност, която прозорците на Петрарка установяват във връзката със себе си и с другия, се превръща в химера. Подемът на романа го доказва: по думите на Дорит Кон романът бленува за една невъзможна прозрачност в името на „необикновената власт на романиста като създател на същества, чийто вътрешен живот може по своя воля да разкрива”. Съчинението на Кон „Прозрачност на вътрешния свят” (Transparent Minds, 1978) анализира именно „другите пътища” за достъп до съзнанието (психологически разказ, вътрешен монолог, предаден или преразказан монолог) като завои за заобикаляне на липсващия прозорец, този на сърцето. Но блянът за прозрачност се сблъсква и с все по-непроницаемите прозорци, които литературата поднася, дори в рамките на любовното общуване. Ако театралната традиция до епохата на романтизма превръща прозореца в мястото, създадено за проникване в интимното пространство, като разполага прага, какъвто е той, в сърцето на едно любовно отношение, отдадено на конкретизирането си, то модерният роман от своя страна усложнява образа – като се започне конкретно със сцената на нощното шпиониране в „Принцеса Дьо Клев” на Мадам дьо Лафайет (1678) – отреждайки му ролята на препятствие за общуването, непреодолим праг, върху който се кондензира тогава воайорският поглед. Променят се и начините на обитаване: ХІХ век, свидетел на демократизацията на прозорците в градското пространство, се бори срещу тяхната прозрачност в името на зачитането на личния живот. В защита срещу външ-

ния непознат домът обвива обитаващия го индивид по образа на буржоазния апартамент, който действа като „калъф”. Такава е тезата на Валтер Бенямин в „Париж – столицата на ХІХ столетие” (1939), която реалистичният роман идва да потвърди: сред около хиляда и тристата прозореца, обрисувани в Балзаковата „Човешка комедия”, трудно ще се намери и един, който да не е съпроводен от завеса, щора или кепенец, закрилник на тайнствата на личния живот… Затвореният прозорец се превръща в новото място, призвано за литературното творчество: „Този, който гледа отвън през отворен прозорец, не вижда никога това, което вижда човек, застанал пред затворен прозорец.” Началото на поемата в проза „Прозорците” (1863)* на Бодлер утвърждава така мощта на въображението като единствен начин да се улови една „действителност” („това, което се случва зад стъклото” на затворения прозорец), неуловима за онзи, комуто се явява в цялата светлина на отворения прозорец. И именно зад затворен прозорец поетът вижда „презряла жена, бедна и сбръчкана вече”, чиято история е в състояние да пресъздаде и да си разказва през сълзи; с нея веднага се завързва отношение на братство, което стига до отъждествяване с другия: „И вечер си лягам, горд от това, че съм живял и страдал в други – не като мен.” Можем ли да вярваме в едно такова емоционално проектиране? Краят на поемата поставя въпроса и разкрива връзката, която се установява чрез прозореца между другия и себе си: „Може би ще ми кажете: „Уверен ли сте, че тази история е истинска?” Какво ме засяга каква е цялата действителност извън мене, щом тя ми помага да живея, да усещам, че съществувам, и да разбирам какво съм?” Бодлеровият прозорец се превръща така в място на другостта: място на една пропусната връзка според Жан Старобински, който разглежда невзаимността на погледа като доказателство за разделение между съществата; или може би мястото на една връзка с другостта, която позволява утвърждаването на идентичността на поета („какво съм”) и проектирането към другия. Тоест едно ново дистанцирано отношение, нямо, болезнено, което връща поета към познанието за себе си, в пълното съзнание за дехуманизацията, присъща на модерния свят. ■ * Цитатите в поемата са в превод на Кирил Кадийски

2013

октомври

25


■ ЛИК литература

В най-новия си роман „В един човек” (In��������� one����� �������� Per� ���� son, 2012) изтъкнатият американски писател Джон ЪРВИНГ (на снимката) проследява от 50-те години до наши дни историята на сексуалността и хомосексуалността в Съединените щати. Разгръщайки книгата, читателят е на позната територия с вечните теми в творчеството на Ървинг: търсенето на непознатия баща, Дикенс, сексуалността, Виена, проблемите на говора. В нея има нещо от култовото произведение на автора „Светът според Гарп”: същото романтично великолепие и същата несравнима сила.

Нашите желания ни формират Поставена под знака на Шекспир (заглавието е взето от „Ричард II“: „И тъй в един човек играя аз безброй лица”*), книгата е роман посвещение, чието действие се ��азвива в протежение на петдесет години. Читателят проследява живота на Били Абът – персонаж, който има много общо с автора, като се започне от годината на раждане – 1942, – после юношеството му, времето, когато открива бисексуалността си и призванието си на писател. Той се влюбва едновременно във втория си баща, истинския почти не познава, и в мис Фрост – яка библиотекарка с малки гърди, бивш борец, известен под прякора Големия Ал. „На либидото ми не бе нужна повече от минута, за да поискам * Превод Валери Петров. – Бел. ред.

26

октомври

2013

Джон Ървинг е автор на тринайсет романа, последният засега е „В един човек”. Предстои да излезе Avenue of Mystery

едновременно да стана писател и да спя с мис Фрост – впрочем не непременно в този ред.” Били се движи в свят на преструвки, притворство и лъжи: майка, суфльор в любителски театър, която крие истината за произхода му, дядо и баща, които се дегизират като жени, лицемерието на пуританското общество... Търсейки своята идентичност, той ще приеме двойната си същност, своя „неопределен пол” и ще свали маските, зад които се крие. Успоредно с това авторът проследява историята на хомосексуална Америка: претърсванията на полицията в гей баровете на Вилидж през 60-те години на миналия век, опустошенията, нанесени от СПИН през 80-90-те години, на които са посветени вълнуващи стра-


ници, ЛГБТ движенията днес. Ървинг отлично дозира различните емоции, преминавайки с очарователна небрежност от бурлеската към трагедията. Горчиво-сладък коктейл по изпитаната рецепта. Романът е написан в първо лице. Разказвачът и героят Били има говорни нарушения, учил е във Върмонт, прочитането на „Големите надежди” на Дикенс променя живота му и той става писател. Движи се в университетска среда и получава стипендия да учи немски език във Виена. Все общи моменти с живота на автора. Каква е биографичната част в този роман? „Макар да е от моето поколение, Били е много различен от мен в сексуално отношение, в усилията си да приеме своята бисексуалност. Точно защото е толкова различен, исках да му припиша толкова много общи с мен повърхностни черти, за да го направя близък до себе си. Моят дядо отлично изпълняваше травеститски скечове. Но само на сцената... Той бе суров и скучен бизнесмен, с когото много малко общувах като дете. Точно обратното на дядо Хари в романа, който е образец на широко скроен човек и на голям веселяк. Но на сцената дядо ми отлично умееше да се представя за жена, още повече че бе дребен на ръст като мен. Винаги съм го харесвал... като жена. Но когато отново ставаше дядо ми – направо бе разочароващ“, обяснява Джон Ървинг пред „Нувел Обсерватьор“ във връзка с излизането на романа на френски език. Романът започва и завършва с две програмни изявления за терзанията на сексуалната идентичност: „Нашите желания ни формират”; „Не ми лепете етикет, не ме поставяйте в някаква категория, преди да ме опознаете.” „Дълбоко съм убеден, че всички ние сме оформени от нашите желания. Но това е още по-вярно, когато обществото ти вменява чувството, че принадлежиш към сексуално малцинство – хомосексуално, лесбийско или бисексуално. Колкото по-силно е чувството, че си извън наложената от обществени-

теусловности „норма”, толкова по-внимателен трябва да си в избора на хората, на които се доверяваш, и толкова повече ти се налага да си задаваш въпроси за сексуалната си идентичност. Ако човек е хетеросексуален, не съм сигурен, че му се налага да се определя в такава степен чрез сексуалната си идентичност“ – такава е философията на автора. Били е сексуален маргинал. „Исках да е образец на смелост. Той е и образец на толерантност – към другите, но и към нетолерантността.“ Дали може да се каже, че романът е история на сексуалността в САЩ, една наистина политическа книга? „Несъмнено. Само четири от моите тринайсет романа са наистина политически книги. Под политически разбирам романи, които се вписват в дебат и заемат ясна позиция. Този, както и „Светът според Гарп“, е израз на голям гняв срещу сексуалната нетърпимост и дискриминация. Двата романа обаче са различни. „Гарп” е по-краен, по-сатиричен и пародиен – и по-нереалистичен. Той съдържа екстремни и невероятни перипетии: в него един мъж е убит от жена, която ненавижда мъжете, тъй като майка й е била убита от мъж, който мрази жените. „В един човек” предлага по-реалистична история и по-деликатна в поднасянето. Тя включва един реален исторически момент, който дебне героите – епидемията от СПИН, която представям реалистично в един доста невероятен аспект, който обаче аз лично съм изживял в Ню Йорк: както много хетеросексуални, открих във връзка с това, че имам много повече приятели гейове, отколкото предполагах. Открих хомосексуалността на някои от тях едва в навечерието на смъртта им, което ме накара да си задам въпроси за себе си: какво в моето поведение по отношение на тях ги е разубедило да ми признаят хомосексуалността си? Но дори и приятели гейове се сблъскаха с подобни неочаквани открития. Много млади хора не смееха да признаят на никого тайната

Корицата на романа

на сексуалния си живот, а това правеше болестта и агонията още по-мъчителни и самотни. Научаваш, че някой е в болница, мислиш, че е претърпял инцидент, докато не разбереш, че е бил болен от СПИН. Исках Били да почувства малко от вината, каквато почувстваха всички, които оцеляха – хомосексуални или хетеросексуални, макар да не бяха взели повече предпазни мерки.“ Романът проследява и непрекъснатите промени в речника на хомосексуалността за тези петдесет години. „ Всички малцинства се борят, за да бъдат определяни чрез политически коректен термин. За пример ще посоча бързата еволюция на „расовия” речник. Спомням си времето, когато нямаше проблем с използването на думата негър, по-късно заменена с черен, която на свой ред стана некоректна и бе изместена от афроамериканец. Днес (и то не защото Обама е президент) отново се приемат и двете определения – чернокож и афроамериканец. Всичко зависи от начина, по който човек се възприема. Налага ми се да питам 20-годишния си син какви думи младежите използват спонтанно на улицата и по кварталите. Днес трябва да казваш трансджендър, а не транссексуален, за да си политически коректен. Също така думата гей загуби част от положителните си конотации. Романистът Едмънд Уайт е един от най-близките ми приятели. Ние сме почти на една възраст. Взаимно си четем ръкописите и той бе в течение на този проект много преди да напиша книгата. Спомням се, че по време на редактирането на романа му казах: „Проблемът на Америка е, че сексуалната свобода бе обявена прекалено рано. Да се твърди, че бунтовете в Стоунуол (през 1969 в Ню Йорк – поредица конфликти между хомосексуални и нюйоркската полиция) са белязали победата на сексуалното освобождаване е пълна глупост.” Едмънд Уайт се засмя и призна, че е било малко преждевременно да се тръби за победа след Стоунуол. Достатъчно е да се види какво става >> 2013

октомври

27


■ ЛИК литература във Франция или в САЩ, за да се разбере, че този процес на освобождаване далеч не е приключил. В романа може да се прочете, че в разгара на епидемията от СПИН Рейгън през годините на президентството си (1981–1989) така и не е произнесъл тази дума. Неговата администрация приема епидемията за нещо като чума. „Били е гневен на Рейгън за това. Поведението на Рейгън по отношение на СПИН е направо възмутително. От една страна – мълчанието му, неговата пасивност, изоставянето на болните на тяхната съдба. Починалите от СПИН нюйоркчани бяха повече от убитите във Виетнам американци! Ако покосените от СПИН не бяха предимно гейове, правителството щеше да се мобилизира и да го превърне в национална кауза. Всички го знаят. Още по-лошото е, че американският президент познаваше и общуваше с много хомосексуални, знаейки, че те са такива. Повечето президенти идват от юридическите, финансовите, политическите или дипломатическите среди, където се срещат малко признати хомосексуалисти. Но Рейгън идваше от Холивуд, света на спектакъла – макар да бе слаб актьор и лош председател на синдиката на актьорите! Той не само познаваше много гейове, но и много от неговите приятели умряха от СПИН. И въпреки това не пожела да направи нищо. Ето това намирам за непростимо! Докато аз познавам толкова много гейове, понеже се движа в театрални среди. Много актьори казваха: Играех театър още преди да се кача на сцената. Трябвало да играят роля в истинския живот, да крият истинската си индивидуалност. Слава богу вече не е така. Говори се за опасността, на която била изложена голямата образцова институция – хетеросексуалното семейство. Това майтап ли е? Нека вземем големите класици на литературата: какво образцово има в семейството на Едип или на Хамлет? А нима искате да сте дете на Шарл и Ема Бовари? Зад гърба си имаме векове доказателства за страданията и опустоше28

октомври

2013

нията, предизвикани от хетеросексуалния брак и семейния модел. Да се твърди, че хетеросексуалните са пример за подражание, е величайша глупост. Малко ли са децата, чийто живот е провален от нефункциониращо семейство. За детето е противоестествено не ако има двама бащи или две майки, а да се появи на света нежелано и да страда от това, да се чувства в тежест, да расте с отсъстващи родители или в отровна атмосфера, вместо да се чувства непрекъснато обичано и желано.“ Накрая традиционният въпрос кои три книги би отнесъл авторът на самотен остров: дали Шекспир, „Мадам Бовари”, „Големите илюзии”, или „Стаята на Джовани” на Джеймс Болдуин, които така силно присъстват в романа? Джон Ървинг признава, че из-

Фестивалът в Удсток през 1969 – стремеж към утвърждаване на сексуалната свобода

борът е труден: „Но ще кажа със сигурност Шекспир и Мелвил. Не мога да се лиша от „Моби Дик”. Единствените американски писатели, които са ме белязали в детството и младостта ми, са Мелвил и Хоторн. Аз обаче не ги приемам за наистина американски автори, а по-скоро за писатели от Нова Англия. И аз самият се смятам за такъв. А третият ми избор без съмнение ще е Дикенс. Случаят със „Стаята на Джовани” е специален: за разлика от Били аз винаги съм знаел, че Джеймс Болдуин е черен. Но пък нямах понятие, че е гей. И когато като юноша прочетох романа му, очаквах книга главно за борбата за граждански права. Такава беше, но и нещо повече. Това бе първата хомосексуална любовна история, която четох. Бях потресен, но шокът бе прекрасен! ” ■


Правосъдието срещу писателите

Във Франция се издават все повече присъди срещу автори, обвинени в посегателство върху личния живот на реални личности, вдъхновили ги за създаването на поредната им творба. Не е ли това признак за застрашена творческа свобода?

Юристите не съзират в поредицата присъди белези на промяна на епохата. Фактът, че падат глави, се дължал на случайното определяне на датите за съдебните заседания. И все пак се намира една дама - магистрат от 17 съдебен състав на първоинстанционния съд в Париж, която признава, че „броят на ли-

Патрик Поавр д’Арвор

Агат Борн

тературните дела се увеличава”. Писателите са разтревожени. Сигналите са многозначителни. Дори холивудските полубогини, които си имат много други грижи, са се втурнали да ги преследват. Скарлет Йохансон дава под съд Грегоар Делакур, автора на френския бестселър „Първото, което поглеждаш”, в >>

© Paris Match

През септември 2011 на първа инстанция бе произнесена присъдата срещу известния френски журналист, телевизионен водещ и писател Патрик Поавр д’Арвор и неговата издателска къща „Грасе”. Съдът постанови, че някогашният първи журналист на Франция и издателят му трябва да платят на Агат Борн, бившата приятелка на Патрик Поавр д’Арвор, обезщетение в размер на 25 000 евро за фалшифициране и посегателство върху личния й живот в книгата „Фрагменти от една изпаднала жена”. Към тази сума се добавят още петнадесетина хиляди евро за съдебни разходи. Романът е с автобиографично звучене и неговото преиздаване бе забранено. Очаква се решението на Апелативния съд. Със сигурност можем да твърдим, че в други времена съдът би бил много по-благосклонен към писателите, твърди Даниел Кавиоли, който прави разследване по темата за сп. „Нувел обсерватьор”. Напоследък присъдите във Франция валят една след друга: Марсела Якуб и нейният издател „Сток” трябва да платят 50 000 евро на Доминик Строс-Кан, главния герой в книгата „Красавица и звяр”. Лионел Дюроа е принуден да изплати 10 000 евро на своя син, описан в романа „Гняв”. Кристин Анго и издателство „Фламарион” са задължени да преведат 40 000 евро по сметката на Елиз Бидоа, унижената съперница на писателката в книгата на Анго „Малките”.

2013

октомври

29


■ ЛИК литература който главната героиня (на име Жанин Фукампрез) се представя за кинозвездата. Какво е прихванало Скарлет? Адвокатът й прави следния коментар: „Тя атакува незаконното използване за целите на романа на своето име, известност и имидж без никакво зачитане на личния й живот, като на всичко отгоре романът съдържа непристойни намеци.” Макар и ексцентричен, случаят Йохансон–Делакур е красноречив. Възможно ли е в наши дни писателят да се вдъхнови от реално съществуващи лица? Да речем, от някоя знаменитост, от някой политик (нека припомним, че освен спечелилия делото Даниел СтросКан и Жан-Мари Льопен осъди Матийо Лендон), от някой роднина или бивш любовник/ любовница? „Разкарването на литературата по съдилищата е скандално! – громи подобни практики писателят академик Жан-Мари Руар. – Навремето мадам Дьо Варанс би трябвало да даде под съд Русо, защото той е разкрил любовния триъгълник в имението „Шармет”, както и факта, че тя е покварила малолетен. Бихме ли искали Пруст да не излиза от съдебната зала, защото граф Монтескиу и графиня Дьо Шевине водят процеси срещу него? Трябва ли да припомним, че съвременниците на Стендал или на Балзак прекрасно са знаели кой се крие зад техните герои? Живеем в безумни времена!” Един адвокат споделя тревогите му: „Ако следваме докрай логиката на съдиите, всеки автор би могъл да бъде осъден, ако героят в неговата книга може да бъде идентифициран и се приеме, че здравето или сексуалността на въпросния герой са описани недоброжелателно. С други думи, литературата дължи своето спасение на факта, че повечето хора не обичат съдебните процеси.” Писателят Патрис Юмбер допълва: „Разбирам, че съдиите търсят равновесната точка между творческата свобода и закрилата на частния живот. Но по този начин не принасят ли литературата в жертва? Дори и в най-заплетената художест30

октомври

2013

вена измислица авторът описва реални хора, които могат да се разпознаят или да бъдат разпознати. Следователно, без да споменаваме адвокатите и заплахите от съдебно дирене, писателят може да се самоцензурира.” През миналата есен Матийо Ларноди населва своята книга „Ожесточение” с известни личности от обкръжението на Саркози и ги описва не особено ласкаво. За щастие без проблеми. („Съмнявам се, че бившата министърка Надин Морано чете моите книги.”) След което предлага на издателство „Акт Сюд” да посвети роман на една жена, която медиите споменават много често. „Проектът бе разгледан от юридическия отдел на издателството. Обясних ясно на юристите какво възнамерявам да напиша и под каква форма. Отговориха ми, че съдебното преследване е твърде вероятно.” Проектът не е изоставен, но писателят се колебае. „Притиснати сме от две страни. Най-напред ни убеждават, че понятието личен живот е несъвместимо с романа. Но за мен е трудно да напиша книга за някого, без да разкрия интимната му страна. Втората подводна скала е умишленото търсене на скандала и играта с него.” Ан-Мари Сотро, председател на съдебния състав за

„Фрагменти от една изпаднала жена”

Кристин Анго

първото дело, заведено срещу Патрик Поавр д’Арвор, признава, че „автоцензурата представлява голяма опасност за писателите. Затова ние издаваме присъди само когато интересите на ищеца са сериозно накърнени.” Писателите, към които се обърнахме, до един са наясно, че всеки човек може да изпадне в шок, когато се появи в книга, и че не всички процеси са несправедливи. Матийо Ларноди: „Когато от позицията си на автор пишеш, за да унижиш някого, не бива да се учудваш, че засегнатото лице ти отвръща с оръжията, с които разполага.” Голяма част (да не кажем всички) водени дела имат за първооснова лична драма: изгубена любов, изгубен близък, семейна вражда или всичко това накуп. Анализът на съдебните решения показва, че хората приемат нещата по различен начин. Никола Фарг не е накарал


бившата си жена да се терзае много от факта, че е описал обидни подробности от техния брак, ала Патрик Поавр д’Арвор е причинил неизброими страдания на Агат Борн, редовно показвала се с него по снимки в „Пари Мач”. Лионел Дюроа е прекрачил жълтата линия, разкривайки конфликта със сина си, докато писателят и издателят Оливие Фребур получава благословията на закона да разкаже, въпреки несъгласието на бившата си съпруга, за техния разпаднал се брак след смъртта на недоносеното им бебе. Адвокатът Матийо Симоне се опитва да развърже сложния юридически възел: „Казано по-просто, съдът се опитва да установи коя е недобросъвестната страна. В случая с Никола Фарг писателят грубо нарушава правото на личен живот на бившата си съпруга , но съдът го оправдава, защото в продължение на пет години след появата на книгата тя не реагира, тъй като двамата са в добри отношения. Съдиите преценяват, че няма морални щети. Що се отнася до Кристин Анго, те са сметнали, че тя е използвала ролята си на писател, за да разчисти сметките си с Елиз Бидоа. Същото се отнася и до Лионел Дюроа, който описва безмилостно своите близки, за да се почувства по-добре.” Сигурно е така. Но трябва ли да оставим съдиите да изясняват причините за написването на

една книга? Какво биха си помислили за авторка като Клое Делом, която твърди, че е написала книгата „Моят дом под земята”, за да „убие” баба си? За съжаление магистратите не спират дотук. Те навлизат в територията на литературната критика. Упрекват Анго за нейните твърде „манихейски” портрети. Смятат, че „писането, което ти помага да не се сринеш” (думите са на Дюроа), преследва „личен интерес” и че романът, създаден „с терапевтична цел”, няма нищо общо с изкуството. Текстовете на техните присъди понякога звучат като литературни трактати. Използват мъгляви понятия, като прословутото „дистанциране” (разбирайте преобразуване на действителността, превръщането й във фикция). Там, където опитните университетски преподаватели се колебаят да дадат определение на автофикцията, на фикцията и дори на романа, магистратите решават деликатните въпроси със замаха на касапин чирак. „Някои съдебни решения – добавя Матийо Симоне – предполагат, че от момента, в който реалността премине през филтъра на паметта и перото, тя се превръща във фикция. Размишлението е вярно. Ала съдиите приемат и друга, твърде опростенческа гледна точка, като системно я прилагат: ако събитията са били преживени от автора, той не създава фикция. Започват да квалифици-

Марсела Якуб и нейният издател „Сток” трябва да платят 50 000 евро на Доминик СтросКан, главния герой в книгата „Красавица и звяр” Жан-Мари Руар: „Това е скандално! Подобни съдебни решения нарушават изконното право на писателя да се вдъхновява от хората, които е познавал, от близките, от мъжете и жените, които е обичал. Почти не съществува фикция, която да не тръгва от реалността. Намесата на съдиите в литературното творчество напомня нахлуването на слон в стъкларски магазин. Що се отнася до мен, в почти всички мои книги, за да създам литературен герой, съм се вдъхновявал от една или от много личности. На свой ред съм служил за модел. Не смятам този факт за шокиращ. Колегите ми са се отнасяли към мен по-скоро добре. Ако не искате да фигурирате в роман, затворете вратата си за писателите“

рат текстовете. Дават неясни обяснения, като недостатъчна „дистанцираност” от страна на Патрик Поавр д’Арвор, въпреки че книгата му се възприема като роман. Достатъчен е само един пример: в края на книгата неговият “алтер его” се самоубива. Ако това не е роман, то какво е тогава?” „Ние не отсъждаме с лекота – казва Ан-Мари Сотро. – Прочитаме цялото произведение. Невинаги сме съгласни един с друг. Разискванията могат да бъдат много оживени.” Всъщност в правораздаването се срещат твърде странни неща. От присъдата срещу „Малките” на Кристин Анго научаваме, че романът „има претенциите да изрази една универсална истина, отнасяща се до човешкото съществуване. Ала повествованието е толкова дълбоко вкоренено в действителността, че текстът няма нищо общо с „изразяването на една универсална истина”. Писатели, внимавайте как изразявате универсалните истини, отнасящи се до човешкото съществуване. Така ще спестите пари, за да си купите Ауди А4. ■ 2013

октомври

31


■ ЛИК литература

Литературен фестивал в Берлин: за 13-и път Международният литературен фестивал в Берлин (4–15 септември) впечатлява не толкова с интернационалността на авторите (международен той винаги е бил), а по-скоро с тяхната известност, отбелязват немските медии.

Нобеловият лауреат Джон Максуел Кутси идва (за пръв път) в Берлин, китайският поет и писател Ляо Иу, миналогодишен носител на Наградата за мир от Франкфурт, Тайе Селаси, Джон Бойн, T. К. Бойл, Салман Рушди, Катя Петровска, Мошин Хамид и др... Южноафриканският писател Кутси представи най-новия си роман „Детство Исусово”, който излиза в Германия през октомври. Мнозина от присъстващите дълго след това се чудеха на какво са присъствали, отбеляза „Тагесшпигел”, дали на лекция с чаша вода или на философски сеанс, изнесен на превъзходен английски, а може би на едночасова приказка в детски тон, изпълнена със свещена сериозност, но и с дълбока ирония. Това се случи на 9 септември, а на следващия ден Кутси заедно с актьорите Самуел Финци и Бургхарт Клауснер четоха откъси от кореспонденцията между Кутси и Пол Остър. Двамата писатели се срещат през 2008, а скоро след това започва кореспонденцията им. От се32

октомври

2013

мейния живот до спорта, от кинофестивалите до инцеста, от философията до световната икономическа криза, от Кант до любовта – техните писма засягат много теми и рисуват отчасти доста комични портрети на двама интелектуалци в битка със сложността на „тук и сега”. Салман Рушди, авторът на „Сатанински строфи”, осъден на смърт през 1989 от ръководителите на ислямската революция в Иран, който от много години живее като „невидим”, непрекъснато на път, непрекъснато охраняван, говори в Берлин за романите си. 13-то издание на фестивала бе открито с блестяща реч на Тайе Селаси „Африканската литература не съществува”. Тя е нищо неозначаващо определение, твърди писателката. Придържането към континенталното деление е „предателство към сложността на африканските култури”. Континентът се състои от 55 държави, признати от ООН, и 56, ако включим Сомалия, над 2000 езика се говорят в Африка, само

в Нигерия те са повече от 400, а Южна Африка, предпочитаното изключение, има 11 официални езика. Писателката с баща ганаец и майка от нигерийскошотландски произход е родена в Лондон, израснала в Бостън, има американски паспорт, живее в Рим. Тя говори за пачуърка от идентичности в съвременната западна литература, но не и за езиците, на които се изразява. Нейният йоруба е посредствен, а английският й е безупречен. С други думи, много повече неща я различават от Уоле Шоинка, нигериеца, който с мъка научава английски и през 1986 става първият африканец, носител на Нобеловата награда за литература, отколкото от американеца Джонатан Францен. Като писателка номад Селаси е впечатляващ прототип. Как различните култури подхождат към възрастта и стареенето – темата събра 25 от събитията на берлинския фестивал. Поканени бяха 10 писатели и журналисти от различни страни да говорят през личния си опит за отно-


шението към възрастта в техните култури. От написаните специално за проекта текстове възникна литературна панорама на образите на старостта, която обогатява научното познание. Освен това водещи немски изследователи говориха за най-новите проучвания по темата. Ингрид Бахер, правнучката на Теодор Фонтане, която неотдавна написа книга за своето семейство, вярва, че заради продължителния период на благосъстояние възрастните в развитите страни забравят, че времената биха могли да са и по-лоши. Тя вижда дълбока пропаст между тях и по-младите, живеещи без перспектива. И които, контрира я италианската писателка Дача Мараини, не ценят опита на по-възрастните поколения. Уважението към възрастните, констатира геронтоложката Соня Ерет, зависи от нивото на образование и житейския опит. В обществата, които предават традициите си само устно, с помощта на старите хора, те са много по-високо ценени. Многообразието на немската комикс сцена беше почетено на фестивала с дискусии с гости от различни страни, една изложба и един манифест. Изложбата „Комикси от Берлин. Образи на един град” представя 22-ма художници, които от 80-те години насам определят художественото лице на този град, обяснява кураторът Йенс Майнренкен. Показани са отделни панели и цели комиксови поредици, скици и предварителни рисунки, но и големоформатни картини. Историите се въртят около Берлин, но не само. Разделеният град е тема, но често метрополията е само кулиси за всекидневни истории. Представени са звезди като АТАК, чиито илюстрации излизат в „Ню Йорк Таймс” и „Франкфуртер Алгемайне” и който преподава илюстрация във висше художествено училище. Други известни имена са Анке Фойхтенбергер, носителка на наградата „Макс и Мориц“ много награждаваният Райнхард Клайст, Хенинг Вагенбрет, професор по илюстрация и графичен дизайн в Уни-

Дж. М. Кутси

„Тук и сега”, кореспонденцията на Кутси и Пол Остър

България беше представена от журналистката Ивайла Александрова, автор на документалната книга „Горещо червено”

верситета по изкуствата в Берлин, и много други. Сред тях е и Петер Ауге Лоренц, един от създателите на легендарната берлинска библиотека за комикси „Ренате”. Освен местните художници и много чуждестранни създатели на комикси използват града като извор за вдъхновение. Възможност за възход на комиксовата сцена след падането на Стената дава възникналата мрежа от по-големи и по-малки издателства като „Авант”, „Репродукт” и др. Освен изложбата фестивалът обяви 8 септември за ден, посветен на графичните новели, много от проявите преливаха и към други художествени форми. Въпреки растящите успехи

на немския комикс в страната и зад граница обаче авторите се чувстват недоволни. След създаването преди няколко седмици на фондация за комикси се появи и манифест. Подписалите го заявяват, че докато киното, театърът и другите изкуства се подкрепят с публични средства, художниците на комикси, сценаристите и издателите не могат да разчитат на подкрепа. Въпреки че младите автори на комикси стават все повече, още няма стипендии за тях. Подписалите манифеста настояват за по-добра подкрепа и за създаване на национален институт за комикси. Документът предизвика противоречиви реакции и доста критики. Фестивалът включваше още разговори за варварския ХХ век и за 100-годишнината на Албер Камю, изложба, посветена на Варлам Шаламов, концерт To Russia with Love на пианиста и диригент Даниел Баренбойм, цигуларя Гидон Кремер, пианистката Марта Аргерих в подкрепа на политически преследваните в Русия. И още много четения и срещи с писатели. България беше представена от журналистката Ивайла Александрова, автор на документалната книга „Горещо червено” (изд. „Жанет” 45), посветена на трагичната съдба на Райко Алексиев и живота на българската интелигенция между 30-те и 60-те години на ХХ век. ■ 2013

октомври

33


■ ЛИК намерени в превода

Тошо Дончев

и паралелният български език Тошо Дончев (1944), в момента директор на Унгарския културен институт в София, е писател, преводач, общественик. Основател на сп. „Хемус“, културно издание на българите в Унгария. На 18 септември в УКИ бе представена неговата книга „Умната! Или петте правила на щастието“ („Литературен форум“), негова четвърта на български език. Именно с интересното заглавие Митко НОВКОВ започна своя разговор. „Умната! Или петте правила на щастието“… Универсални ли са? – Трудно е да кажа. Те са на баща ми, а „Умната!“ е завет на прадядо ми Съби. Семейно наследство… И съм горд, че когато беше назначен за държавен секретар, синът ми цитира моите, а всъщност думите на прадядо ми, давайки и кратка формулировка на „Умната!“ Че е цяла философия какво отношение трябва да имаш към себе си и света. Баща българин, майка – унгарка. На кой език проговори? – На унгарски (смее се). Майчин език ми е унгарският. Вкъщи се говореше на унгарски. Баща ми през 1932 идва в Унгария и със своя ортак от с. Драганово мълниеносно почват работа. В бакалски магазин. И няма как – унгарски клиенти, трябвало е за нула време да научи езика. Той ставаше рано, прибираше се късно и като дете аз се виждах с него едва в неделята. Ходехме на черква, православният храм „Св. св. Кирил и Методий“ в Будапеща, построен с доброволни дарения на българите в Унгария. Това ми беше 34

октомври

2013

българското възпитание – ходенето на черква. Аз така съм и кръстен, като православен. Ние с баща ми, двамата православни мъже – в черквата, майка ми и сестра ми като католички – вкъщи вършат домакинска работа (смее се). Храмът до създаването на българския Културен дом беше средище на българите. И независимо от масираните атаки на тоталитарния режим – и в Унгария, и в България – против вярата и религията, българите продължаваха да се събират там. По време на службата беше едно общо жужукане, приказки, цените, стоките, пазарът, домашните – свещеникът от време на време извисяваше глас, за да припомни на хората, че се намират в черква, ама ефектът траеше кратко. После, като излизахме, имаше в двора един македонец, продаваше сладко, локум, тахан халва, родителите купуваха, децата играехме на криеница, гоненица – един български остров в унгарската столица… Близо до храма имаше бирария, баща ми с приятели пийваха по бира и това беше моята редовна среща с българите в Унгария. Лесно ли навлезе в българския?

– Е, вътре в теб живеят паралелни светове, паралелни сигнални системи. Аз от най-ранна възраст усвоих някои български думи и изрази. Понякога няма докрай съответстваща дума на унгарски, например „кеф“ или пожеланието „Честито!“ Има изрази и идиоми, които – макар да търсиш еквиваленти, може само с бележка под линия докрай да преведеш. Кого си превел? – Първият ми голям превод беше в сборник, съставен от Петер Юхас, „13 века българска литература“. Средновековни произведения: апокрифът „Соломон и жена му“, Григорий Цамблак с „Похвално слово за патриарх Евтимий“. Веднага ме хвърлиха в дълбоката вода (смее се). Но имах в Народната библиотека в Будапеща добър съветник – не българист, но преводач, превел „Махабхарата“ и „Рамаяна“; той ми каза, че ще се справя, ако препрочета Библията. На унгарски Библията има протестантски и католически вариант, и двата превода от XVI век, и така в техен стил намерих подходящия тон. Работих и като „негърче“ в „София прес“, издаваха на английски, френски, руски, немски, в това число и на унгарски – бюлетин „България днес“. Нямам точна библиография: и научна фантастика съм превеждал, Любен Дилов; и криминални романи, Богомил Райнов; „Здравей, грешнико“, разкази на Константин Колев, старозагорски автор; участия в сборници с българска литература… Впечатлен си от Елисавета Багряна… – Бях млад, на 25 години, нямах някакви заслуги, но ме поканиха да превеждам. И като завършил българска филология знаех кой кой е. Друго си е да видиш с очите си жив класик. Има писатели със страхотно творчество, които на живо не ти правят кой знае какво впечатление, но Елисавета Багряна правеше. На 60 и колко години беше, не си спомням, но излъчваше женственост и безспорен авторитет. Благородството личеше и в движенията й, и в говора й, в цялото й поведение… Като местен секретар на Българския културен институт имах възможност да се срещна с поети и писатели като Атанас Далчев, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Георги Джагаров, Любомир Левчев… Е, къде без него, навсякъде се е врял… – Става дума, че с всички тях бях и като преводач, и като придружител, и като посредник при срещите им с колеги или публиката. Атанас Далчев беше


много непринуден, скромен, честно казано, приличаше ми на човек, на когото по-скоро подобава да бъде спретнат администратор, отколкото голям поет. „Хемус“? – Ами има го, излиза. Аз, както казах, дълго работех като секретар в Българския културен институт, в посолството като преводач, знаеха ме и след промените ме избраха единодушно за действащ председател на Дружеството на българите в Унгария. С моите колеги, председатели на другите 13 признати етнически общности, направихме консултативен съвет и те – много се гордея с това – ме избраха за председател на Кръглата маса за малцинствата. Започнахме преговори с правителството да се приеме закон и за първи път постигнахме съгласие в унгарския парламент да се избират и представители на малцинствата. През 1993 се прие законът, той осигуряваше материална база, институции, средства за масова информация, и се откри възможност с пари от държавата да се създаде наш орган. И аз се възползвах, за да стане „Хемус“ – двуезично списание с 4 книжки годишно. Бях първият главен редактор. Но бяхме екип – както тогава, така и сега няколко души литератори, преводачи, унгарски българисти, автори от двете страни… Смятам, че това е списание на ниво, не е аматьорско, краеведско, етнографско, самодейно, искахме да бъде на високо професионално ниво. И слава богу до ден днешен се е запазило такова.

Унгария беше през 2012 фокусна страна на софийския Панаир на книгата? – 24 превода. И за моя приятна изненада се оказа, че УКИ в София е издал най-много заглавия. 24 – безпрецедентно! На Панаира в Москва през септември моят колега представи само 6 заглавия. И ме поканиха да изнеса доклад пред 130 души преподаватели, професори, които преподават унгарски език и литература в университетите по света. Аз много се гордея, че в унгарската културна политика книгата е на преден план; че въпреки кризи и т.н. не се щадят средства за участие на унгарската литература в различни панаири. На това акцентирах в моя доклад: книгата не е еднократно мероприятие като концерт, изложба, представление, филм, тя влиза в библиотеките, в къщите на хората, стои десетилетия, столетия. И оказва трайно въздействие. Имам публикации за въздействието на унгарски литературни произведения върху българската литература и как една книга може да окаже влияние върху човек, който води общественото мнение, „властитель дум“, както казват руснаците. Например навремето сборник със стихове на Шандор Петьофи попада в ръцете на Иван Вазов – дали през сръбски, дали през руски, и той превежда стихотворението „Лудият“. И така чрез Иван Вазов и „Лудият“ унгарската литература плътно влиза в България – рецитации за изпит в НАТФИЗ, изследвания и т.н.

Тошо Дончев открива в Сливен изложбата „Огнена магия“

Тоест книгата е изключително важно средство, медия, както е модерно да се казва, за трайно влияние и инфилтриране, ако щеш, на една култура в друга. И да, България не е голяма страна, един глас има в ЕС, но изобщо не е без значение как гласува – в подкрепа на Унгария или не. И това е свързано с факта, че всички или поне мнозинството българи знаят кой е Петьофи, какво е унгарска литература, какви отношения имаме като обща история и културни връзки. Аз смятам, че е много трудно да издириш, да ги наречем, подсъзнателните канали, но един от начините е литературата. И съм убеден, това е найправилната пътечка. Ние може да направим голям концерт, цял стадион, но той минава и заминава, а книгата влияе дълго. Българската книга в Унгария? – Преди промените се разчиташе на спогодби, а след тях благодарение на личните усилия на Дьорд Сонди – литератор, издател, преводач, който издава кажи-речи със собствени средства, търси под дърво и камък спонсори, излиза българска литература. Десетки книги се появяват, Юлия Кръстева и Цветан Тодоров, които, разбира се, са от френски, те минават за френски автори, но се знае, че имат български корени. Разликата е, че ако в България много издателства издават унгарска литература, в Унгария това прави почти само Дьорд Сонди. А ти какъв автор си – български, унгарски? – Един критик казва, че всеки автор може да се определи по това какво детство описва. Ако вземем Агота Кристоф, която е унгарка, пишеща на френски, но описва унгарска действителност, то аз описвам действителността на българите в Унгария на унгарски. Може би съм като Филип Рот, когото харесвам: в книгите му почти без изключение срещаме живота на евреите в Америка. Основни герои са американски евреи. Моите герои са унгарски българи и – това съвсем на шега – мога да кажа, че съм нещо като африкански писател, който пише на френски (смее се). ■ 2013

октомври 35


■ ЛИК театър

Единбургският фестивал 2013 Съществува ли явлението „чисто изкуство“? Ползата от културното многообразие. Върхове и низини. Някои изводи и водещи линии от разсъжденията и впечатленията на театралния критик на Guardian Лин Гарднър (споделени живо и с хумор в блога й), вдъхновени предимно от богатството на неофициалната фриндж програма, затъмнила тази година неблестящата с нищо според нея официална програма. Едно от насърчителните изказвания преди откриването на Международния фестивал в Единбург беше направено от художествения директор Джонатан Милс. Той заяви, че програмата включвала „както високохудожествени опери, така и комични сценки като на вечеринка”. Сега се питам кому всъщност беше необходимо неговото разрешение: недвусмислен факт е, че съюзът между официалната програма на фестивала и програмата на фринджа е нещо великолепно. Една от заслугите на Милс е, че по време на директорския си мандат той непрекъснато се опитваше да преодолее пропастта между двете. Нали една от значимите му инициативи беше учредяването на специална награда, целяща именно това – сближаването на двете форми на фестивала. Винаги съм съжалявала хората, споделящи глупавото убеждение, че кабарето няма какво да ни каже, а жонгльорството никога не може да стане изкуство. Те губят толкова много! Това ни се доказва дори ако сме гледали само някои постановки, например „Балада за горящата звезда” в театър „Плезанс”, която разглежда психологията на Държавата Израел през призмата на разбирането ни за джендър и в кабаретен стил; или да сме видели феноменалната постановка на „Гипсирани”, която пък тълкува 36

октомври

2013

понятието „джендър”, за да ни е ясно, че изкуството е жонгльорска топка (нищо, че във втората постановка се употребяват не топки, а ябълки и чирепчета). Все още обаче съществуват хора, които държат на разделението между двата стила – този на „свещената култура” е за тях много по-възвишен от онзи на „всекидневната култура”. Ценното в една култура те неизменно разглеждат в нейния конкретен контекст, а това означава, че освен Кралската Шекспирова трупа, Националния театър и всички театри по лондонския Уест Енд друго в театралния свят не съществува. Затова едно от нещата, които обичам в августовския единбургски театрален празник, е, че той обединява „възвишения театър” с онова, за което през останалата част на годината театралните критици просто не намират ни време, ни място. Единбург опложда чрез кръстосване на културите. Защото една от блестящите характеристики на Единбургския фестивал е, че не само дава форум на реколтата, отгледана на домашна сцена, но и прави преглед на онова, което расте

„Събитията”

„Бой по Шефа!”

далеч от нас. С други думи – насочва ни на какво чуждестранно можем да се насладим в официалната програма, но главно във фринджа, където театралните трупи от Обединеното кралство се каращисват с колегите си от РЮА, Саудитска Арабия, Индия, Русия... „Съмърхол” тази година преливаше от европейски постановки – от съживения миналогодишен хит La Merda


състояние на ума бива постепенно преодолявано и една от причините е, че доста млади британски театрали пътуват в чужбина, за да учат там.

Кое е много и кое – прекалено?

до абсурдно злобната и уморително смешна Solfatara, та до мрачно ритуалистичния „Турникет 2013”, част от белгийския минисезон – такива постановки могат да бъдат мъчителни, докато ги гледаш, но се закотвят в паметта ти едва ли не за цял живот. А има и друго, не по-малко важно. През осемдесетте и деветдесетте години на миналия век несломимата енергия на Ричард Демарко, постановчик и организатор, доведе на фринджа толкова много чуждестранни трупи, че Единбург през август се превърна в истински отворен към света прозорец. От докараните благодарение на него продукции научих за случващото се в Източна Европа толкова, колкото от новините във вестниците. На прага между ХХ и ХХІ век сезоните Aurora Nova съживиха донякъде този откривателски дух и виждам, че фринджът отново се превърна в сцена, благодарение на която международният театър играе пред огромна аудитория, а актьорите се

запознават един с друг и може би ще сложат началото на нови сътрудничества. Защото само онази култура, която гледа надалеч, извън националните си граници, може да се развива и да остава жизнена. Години наред британският театър си оставаше само британски. Смятахме, че той е най-добрият в света, но само защото не знаехме какво постига светът в същото време. Дори и днес се натъкваме на искрено учудване пред съзнанието, че някой прави театър по различен от нас начин. Това понякога ни докарва до чиста паника. За щастие такова

„Клетката”

От „Събитията” на Дейвид Крейг до новата адаптация на Ларс фон Триер цялата програма на фринджа по мое мнение беше съставена на принципа „качество – не количество”. В това отношение фринджът напомняше маратон от едно представление на друго и от една сцена към друга. Това може да е добре за касовите сборове, но дали е добро за изкуството? Не съм сигурна, защото как да сместиш забележителната пиеса „Събитията” на Дейвид Крейг в „Травърс” с унищожителната „Нирбхая”*, като нямаш време да ги смелиш? Не е приятно да слушаш как една жена ти описва изнасилването си с графични подробности и десет минути след това вече да гледаш остроумна комедийка. Като театрален критик смятам, че водещият принцип на фринджа трябва да е представянето или на талантлива нова трупа, или блестяща нова пиеса, а не бройката. Затова реших тази година да го давам бавно, но славно. И какво стана? Исках да видя „Бой по Шефа!”, злобарската адаптация на „Ню перспектив” на комедията на Ларс фон Триер, както и тълкуването на режисьорката Луси ПитманУолас на „Изкуплението Шоушенк” . Но ако си почитател на „Птиците” на Хичкок, как да пропуснеш чаровната сюрреалистична постановка на „Клетката” с Джеми Во в „Асембли”? Ще го гледаш, естествено. Това представление, ту чаровно, ту подигравателно, ту псевдозадълбочено, те кара да се смееш, като същевременно незабелязано кълве подсъзнанието ти и буди неосъзнатите ти страхове за опасностите, грозящи света, все едно дали птичи грип, или наводнение. След като го гледаш, затваряш очи при всяка >> * „Безстрашният“, псевдоним на член на индуската банда, изнасилила миналата година една студентка. Петимата бяха осъдени на смърт в Делхи. – Бел. прев.

2013

октомври

37


■ ЛИК театър прелитаща край теб единбургска чайка. Ами новият мюзикъл, „Тит Андроник”, в който играят само жени? Ами половинчасовото шоу, в което един мъж крепи на главата си накачени един връз друг камъни? Това е едно от нещата, които най-много обичам на фринджа – мащабът, формата и съдържанието ти оставят възможност да тълкуваш. В програмата спектаклите може да са категоризирани като „кабаре” или „танц” или „театър и музика”, но съдържанието им неизменно изненадва зрителя. Най-полезният съвет, който мога да дам на публика и критика, е: скъсайте програмата на фринджа и изберете неизброденото. Видях много добри пиеси, много незначителни пиеси, но нищо наистина страхотно. Програмата беше доста безлична, обаче положението се промени с

Минифестивала на творчеството на Бекет

и с представлението на „извадената от килера” негова радиопиеса, представена за първи път през 1957. И така: „Всички падащи“* в единбургския

* „Господ поддържа всички падащи и изправя всички свалени” – „Псалми”, 114,14 – Бел.прев.

„Хъб” ни напомни как Бекет създава в пиесите си нова роля: тази на на звуковите ефекти. С необикновен възторг ни кара да слушаме как мучат крави, блеят агънца, биват форсирани мотори. Или как вали. Дъждът е предимно в душата ни. Съвсем неотдавна пиесата мина с голям успех в Лондон, с Ейлин Аткинс в ролята на скапаната тлъста Мади Руни, която дълго и бавно пътува към гарата, за да посрещне своя сляп тираничен съпруг, и с Майкъл Гамбън в ролята на Дан Руни, мъж, който гние с всяко вдишване. Пиесата е смесица от неудържим смях и черно отчаяние, сякаш семейство Руни твърде добре съзнава, че смехът е единствената опция пред лицето на космическа катастрофа и собственото им

Най-доброто и най-лошото на фринджа в Единбург 2013 Брайън Логан с Лин Гарднър, „Гардиан” Костюмите? Че кому са нужни костюми? Нито една от комедийните сценки, представени на фринджа тази година, не би била значима, ако не включваше щипка голота. Тасманийската комичка Хана Гадсби смъкна дрехите си, за да подчертае колко е важен телесният облик. Ал Любъл го направи единствено за да направи странното си шоу още по-странно. Адриан Тръскот и Надия Камил го сториха, за да спечелят точки за феминизма. Дано тая тенденция да не се окаже заразна. Както и да е, представленията в „Аполо” промениха театъра завинаги. Най-зашеметяващото преображение. Това, което хвърли театрална бомба на сцената на близкоизточната политика: „Балада за горящата звезда”, смъртоносна сатира, анализираща израелския манталитет. Все едно да научиш, че „Американски психар” е написана от Пейшънс Стронг*. Най-добра игра. Никой не можа да стъпи на малкия пръст на Луси Елинсън в „Приземена” от американеца Джордж Брант. Пиесата е монолог на жена – летец от ВВС на САЩ, чиито крила биват подрязани от майчинството. Удивителна игра – пиесата ще стане фокус на всички театрални рецензии в момента, в който пристигне на сцената на лондонския театър „Гейт” на 12 септември. Най-доброто, ама изкуство ли е? О, за тази класация има смайва*Уитифред Ема Мей (1907–1990), английска поетеса, чиято лирика възпява природните красоти. – Бел.прев.

38

октомври

2013

„Изкуплението Шоушенк”

съществуване на живи трупове. Сякаш за да не забравят колко близко е смъртта, зрителите седят върху възглавнички, избродирани с черепи, на отделни люлеещи се столове. Голи електрически крушки висят над главите им като безмилостни звезди. Живи актьори няма, чуват се само гласове, съчетани със звукови и светлинни ефекти, но цялото представление е убийствено живо. А героите биват обрисувани чрез многословния, витиеват коментар на Мади. Бекет е искал пиесата да „се появи от мрака” и интригуващата постановка на Гавин Куин в театър „Пан Пан” в стила на художествените инсталации осъществява желанието му. Странно явление е тоя Единбург! ■

що голям брой претенденти. Първо – мъжът, който танцуваше със стари полиетиленови торбички в „Следобедът на един фавн” (с торбички, да, но представлението определено не беше боклук!). Ами оня, който крепеше на главата си камъни, наредени един върху друг? След това: удивителните седем минути под надслов „Блян”, в които зрителят ляга върху корабен контейнер и се оставя да го залеят звук и светлина? Или Хари Джайлс, който даваше съвети как да се справиш с дълговете си, финансови и емоционални. Колкото и да е странно, точно този спектакъл не породи у никого въпроса „Това театър ли е?”, докато след простичкия и чаровен разказ на Дани Брейвърман, озаглавен „Кво? Нямате ли риба?”, историята на дългия брак на неговите чичо и леля, човек не може да избегне този въпрос. Театър ли беше спектакълът на Дани? Но като се има предвид, че показваха как се приготвя риба, не беше ли урок по готварство? Защо по-малкото е по-красиво? От театрална гледна точка фринджът доказа тенденцията по-малките формати да отговарят на повече въпроси. Старата пушка „Травърс”, театър, който тази година чества петдесетата си годишнина, ни заля с представления, дъблинският Аби Тиътър направи турне с „Тихичко”, експлозивна трилогия за размириците в Северна Ирландия, Форист Фриндж отново зае полагаемото му се място със задълбочената игра на Хана Джейн Уокър и Крис Торп в „Къде си, самота!” И все пак най-добра ми се стори поредицата от сценични есета в „Съмърхол”, сложен хибрид от изобразителни изкуства, театър, пърформанс и инсталация. Претендент за наградата „Що не си стоя у дома”. Неоспорвано име: Стивън Бъркоф, някогашният велик театрален новатор, който в спектакъла си „Актьорска жалба” се перчи на сцената, докато се изложи напълно с кашата от стонове и пъпосъзерцания – от ония, заради които театърът се сдобива с лоша слава.


Киоко Иваки живее и публикува в Лондон и Токио и е една от малкото японски театрални критици, които не се специализират върху традиционното театрално изкуство на Япония, а върху най-новите му проявления, а именно т. нар. „Шогекиджо“ (Shogekijou – буквално: „малък театър“). В момента тя работи над новата си книга, в която изследва влиянието на катастрофите в Хирошима и Фукушима върху японската театрална сцена. Ето и разговора й със Силвия ПЕТРОВА. В Токио има около 130 театъра и много от японците дори не подозират за тяхното съществуване. Вие обаче твърдите, че в този град има още около 200 театрални пространства и групи на т. нар. малка или както ние бихме я нарекли, независима сцена. Защо искахте да пишете точно за нея? – На първо място, исках да пиша за тези групи, разработили изцяло собствен театрален език, който в крайна сметка е възникнал от тях самите, а не е продукт на наложени отвън комерсиални тенденции. На второ място, исках да представя това първо по рода си поколение творци, което открито, смело и съвсем съзнателно се конфронтира не с образа на добре познатата ни „икономически силна Япония“, а с една „чужда Япония“ – несигурна и нестабилна в много отношения. Старите критици са му поставили етикета „изгубеното поколението”, т.е. тези, които са загубили стабилността на постоянната работна заетост, сигурните фирмени структури, надеждното социално осигуряване и т.н. Поради тази причина тези театрали, повечето родени в средата на 70-те години, са били оценени като творци, от които се очаква да представят една по-песимистична картина на нашия живот. Аз не одобрявам това определение и не смятам, че те трябва да бъдат класифицирани единстве-

Театър заедно с Фукушима The Acting Motivation

но от гледна точка на социалноикономическото им положение. Като театрален критик, който също е част от това поколение, аз исках чрез книгата си да предложа контрааргумент на въпросното клише, показвайки, че това, което те се опитват да пресъздадат чрез своя театър, всъщност не е отчаяние, а един вид надежда. Как е организирана тази сцена? – „Шогекиджо“ съществува от средата на 60-те години на миналия век, когато възниква като контрадвижение

Киоко Иваки е родена в Токио, където първоначално завършва специалността класически балет, а след това следва в университета Кейо. От 2001 започва да пише за съвременната театрална сцена в Япония и създава собствено културно списание. През 2011 издава първата си книга „Театърът на Токио днес: разговори с осем млади режисьори“, в която са включени интервюта с Акира Такаяма, Тошики Окада, Дайсуке Миура, Широ Маеда и др.

на вече установената сцена „Шингеки“(Shingeki – буквално: „нов театър“), която тогава се е смятала за мейнстрийм. Най-бележитите представители на първото поколение независими групи са Тадаши Сузуки, Юкио Нинагава, Макото Сато и Юро Кара. В началото те са създавали свои театрални групи, с които за правели представления след работно време в различни малки пространства – например в импровизирани палатки, в преддверието на някой храм, на горния етаж на старо кафене или в малко независимо кино. Повечето, ако не и всички от тях са имали друга основна работа, с която са се издържали, защото по това време не е имало абсолютно никакво финансиране на полулюбителските групи. След икономическия бум в Япония през 80-те години демаркационната линия между мейнстрийм театрите и тези от „малката сцена“ започва да се размива и някои от тези творци всъщност се превръщат в найголемите имена на мейнстрийма. Ето защо днес този термин е доста противоречив, но ако има нещо, което със сигурност може да се каже за днешното поколение, то е, че малките театрални групи все още се препитават от друга работа и репетират вечерта. Тази двойнствена житейска ситуация с цялата ѝ циничност беше перфектно показана >> 2013

октомври

39


■ ЛИК театър

в представлението The Acting Motivation на танцьора и хореограф Пиджин Неджи през 2011. В спектакъла Неджи заявява, че за да може да спечели парите за ежедневните си разходи, както и тези за неговата група (в Япония независимите театрални групи трябва да плащат наем за пространство на отделните театри), той е работил пет дни в седмицата в продължение на една година във верига магазини за хранителни стоки от 9 до 17 ч, а след това в един павилион от 18 до 23,30 ч и не е имал възможност да репетира. По време на изпълнението си, в което той изобщо не танцува, а само говори, Неджи признава, че дълбоко в себе си вече не може истински да почувства дали е танцьор, който поработва допълнително в магазин за хранителни стоки, или е поскоро продавач, който понякога танцува в някой театър. Въпреки че в днешно време има значително повече възможности за финансиране в сравнение с 60-те години, коментарът на Неджи представя много добре бедственото положение на много от хората, работещи в независимата сцена. Как реагира театралната сцена в Япония на катастрофата във Фукушима? – Театралната сцена в Япония реагира и продължава да реагира по много различни начини. Един от първите ре40

октомври 2013

жисьори, които взеха отношение по темата, беше Акира Такаяма. Шест месеца след бедствието той създаде т. нар. „Референдум проект“, в чиято основа беше пътуващ микробус, където публиката можеше да гледа заснети интервюта с младежи от пострадалата от бедствието зона. Целта на Такаяма беше да провокира дискусия сред японското общество и да даде възможност на хората да вземат отношение по темата за бедствието във Фукушима и последствията от него. Докато театралният режисьор Танино Куро умишлено реши да не реагира на катастрофата. Работещият в миналото като психиатър Танино заяви, че да се реагира на подобно събитие чрез изкуството е безсмислено. Той смята, че изкуството е политическо sui generis, но въпреки това то трябва до известна степен да бъде отделено от проблемите на реалността и да бъде изпълнено с хумор и еротика, точно както произведенията на Марсел Дюшан. Интересен пример е новата постановка на Тошики Окада Ground and Floor, която имаше премиера на фестивала Kunstenfestivaldesarts в Брюксел през май тази година. В това представление Окада използва мизансцен, заимстван от традициите на театъра Но, за да общува с мъртвите, тъй

„Референдум проект“

Chekhov?! на Танино Куро

Ground and Floor (c) Kamel Moussa

като срещите с духове на сцената са норма в традиционния театър Но. Млада жена се появява на сцената и публиката много скоро разбира, че тя е майка на двама синове и е загинала при инцидент преди „две години и половина” (премиерата в Брюксел беше около две години и три месеца след бедствието във Фукушима). Според Окада една от основните теми в пиесата е стремежът към „по-големи дипломатически усилия между живите и мъртвите”. Той смята, че през последните няколко десетилетия в Япония науката и рационалността са изолирали гражданите от мъдростта на зачитане на мъртвите, която е съществувала някога в държавата ни. Ако не се възстанови тази почит към мъртвите, това може да се обърне срещу предимствата на живите. Затова в постановката той се опитва да осъществи контакт с мъртвата жена, използвайки четирима живи характери, които имат противоречиво отношение към нея. Един говори всеки ден с духа ѝ, за да не я забрави, друг напълно отхвърля съществуването ѝ и стига в отрицанието си чак дотам да твърди, че е аро-


гантно един мъртвец да иска нещо от живите. Първото издание на Фестивал/Токио след март 2011 коментира темата за бедствието със заглавието „Какво можем да кажем?“. Миналата година мотото беше „Отвъд думите“. Сега се говори за периода „след бедствието“ или за театъра след Фукушима. Какво се е променило за хората на изкуството в Япония през тези две години и половина? – На първо място трябва да поясня, че ние всъщност не живеем във време „след бедствие“. Това по-скоро е период на „вътре във“ или „по време на“ бедствието. Японците винаги са живели заедно с природните и причинените от човека бедствия, но случилото се през март 2011 напомни на японския народ още веднъж, че животът ни всъщност протича в крехкото и ефимерно време между катастрофите. Проблемът е, че Фукушима не е единичен случай, а по-скоро, ползвайки думите на Пол Вирилио, „тотална катастрофа от планетарен мащаб, нещастен случай, който може да включва цял набор от инциденти и бедствия като верижна реакция”. Всъщност събитието не е приключило все още, тъй като след повече от две години от реактора продължава изтичането на замърсена вода в океана. Затова можем да кажем, че живеем в едно интракатастрофално време: по средата на те-

кущата верижна реакция от бедствия. Така че мисля, че не само хората на изкуството, а изобщо хората в Япония не изхождат от гледната точка на преди и след бедствието, а от позицията на една завръщаща се нормалност на един живот заедно с бедствието. Вие имате възможност да живеете в чужбина и да погледнете японското общество от разстояние. Споменахте, че е трудно да се пише за тема като театъра след Фукушима. Можете ли да обясните защо? – Много ми е трудно да отговоря. Каквото и да кажа, може да прозвучи като безразлична критика отвън. Моля, имайте предвид, че не искам да нараня никого от пострадалите в района Тохоку или на други места в Япония. Най-голямата причина, поради която ми е трудно да говоря или да пиша за трагедията, е тази, че инцидентът е твърде близо до мен – времево, физически и психически, и точно тази близост до бедствието ме прави много колеблива. Веднага след бедствието fly-jin (съчетание от думите „летя“ и „чужденец“) стана модерна дума. Тя се използва като критика към чужденците (gai-jin, на японски), които безотговорно се върнаха в страната си, а не останаха при жертвите на бедствието. Мен също ме считат за такава, макар и в по-малка степен, защото точно по време на катастрофата не бях в Япо-

ния, а и четири месеца след това ми се наложи да напусна страната отново. Във времена на криза японците поставят на най-високо място това, което аз наричам „кода wa на хармоничната цялост“.* Културната антроположка Чие Накане още преди половин век заявява, че японската етика поставя хармоничната интеграция на членовете на групата над гласа на индивида. Друг учен, Ешун Хамагучи, твърди, че в японското общество така нареченият „интервидуализъм” предхожда гласа на индивидуализма. Това означава, че индивидуалността на японеца се крие винаги в интеракцията му с другите хора. Чувството за собственото аз не е нещо абстрактно или непоклатимо вкоренено в нашето съзнане, а по-скоро нещо, което се преобразява и пречупва, когато общуваме с друг човек. С една дума, почти винаги (и най-вече по време на криза) кодът wa е приоритет пред този на индивидуалния глас. Ето защо отделните изказвания или действия, които пренебрегват този код, могат да бъдат критикувани особено остро от обществото. Затова, връщайки се отново на факта, че бях оставила Япония няколко месеца след бедствието, аз като потенциален нарушител на този код имам големи трудности да пиша спокойно и свободно за „театъра след Фукушима“. ■ * WA може да означава аз, ние, както и мир, хармония. Използва се също и като символ на Япония

2013

октомври

41


■ ЛИК маршрути

ИНСТИТУЦИИ НА МУЗИКАЛНАТА От концертната зала до зрелищата на открито в Лондон – впечатления на Здравка МИХАЙЛОВА. И 119-ят сезон на Промс, летните променадни концерти на Би Би Си, остава верен на традицията и първоначалните цели, поставени при стартирането им през 1895 от сър Хенри Уд: представяне на възможно най-широк музикален репертоар в изпълнение, отговарящо на най-високи стандарти, пред максимално многобройна публика. Първият концерт на Промс е рожба на импресариото Робърт Нюман, мениджър на новопостроения в края на ХІХ век Куинс Хол в Лондон. Организирал дотогава симфонични концерти в същата зала, намерението му е да достигне до по-широка публика, като предложи популярни програми в понеангажиращ формат и запази цените на билетите в ниския регистър. Идеята на Нюман и Уд е да се дават нощни концерти, възпитаващи вкуса на публиката на лесноусвоими етапи: отначало популярни, постепенно вдигащи летвата, докато бъде отгледана публика за класическа и съвременна музика. През февруари 1895 Нюман предлага на Уд диригентската палка на постоянен оркестър в Куинс Хол и на първия сезон на Промс. Това лято от 12 юли до 7 септември, през повече от осем заредени с музикална енергия седмици, бяха представени 75 концерта в Роял Албърт Хол, 13 в Кадоган Хол и четири променадни концерта в различни паркове на Великобритания. Даниел Баренбойм дирижира Вагнеровата тетралогия „Пръстенът на нибелунгите“, отбелязваща двестагодишнината от рождението на немския композитор. Малтийският тенор Джозеф Калея, звезда вокалист от миналогодишната последна Промс вечер, се завърна, за да почете юбилея от рождението на Верди в един от четирите концерта в негова памет. Източна Европа бе на фокус по повод стогодишнината на композитора Витолд Лютославски. Неиз42

октомври

2013

менното настояване за повече британска музика на Промс бе удовлетворено с концерти, посветени на стогодишнината от рождението на Бенджамин Бритън, в паралел с негови съвременници като Майкъл Типет и селекция от композиции, написани по повод коронацията на кралицата Елизабет II преди 60 години. От Малкълм Арнолд до Франк Запа, от госпъл до лека органова музика и от градски класически концерти до филмови теми и семейни матинета – диапазонът на Промс е впечатляващ. Концертният подиум посрещна четирийсет диригенти от Великобритания и чужбина. Всички концерти можеха да бъдат чути по Би Би Си Радио 3, излъчвани седем дни след музикалното събитие, а някои бяха заснети и от телевизията на Би Би Си. Независимо как решите да ги преживеете – лично, излегнати на канапето, по радиото, телевизията или онлайн, – включително на вашия смартфон или таблет, директорът на фестивала Роджър Райт пожела на всички вдъхновяващо музикално изживяване. Туристи и кореняци лондончани, млади и възрастни, посветени на класическата музика, и случайни минувачи стоят прави или седнали, заслушани в музиката. Акустиката на Роял Албърт Хол, подобрена през 1969 чрез спуснатите от тавана топки от фибростъкло, поглъщащи ехото, се превръща и във визуално изживяване. Осветени в призрачно синьо, те контрастират с оттенъците на винено-виолетовото плюшено, доминиращо в залата, и камерите на режисьорите от Би Би Си често се насочват към тях. Моят фотоапарат също. Домакин в Лондон ми беше музикалният журналист и главен редактор на списание „Сонглайнс“ (Songlines) Саймън Брайтън, отговарящ и за телевизионния запис и излъчване на

Албърт Хол, поглед отвътре

Промс по Би Би Си. Той казва, че през шейсетте, като младеж интересуващ се от музика, е израснал с фестивала. „Това е неформално събитие, не те кара да се чувстваш „сплашен“ от грандиозността на залата, нито смазан от тежестта на имената на кл��сици и виртуози, няма код за облеклото“. Според него Промс представляват един вид британска институция в добрия смисъл на думата, тоест достъпна институция. „Това е едно от най-добрите места за слушане на жива музика.“ Запалените меломани имат две възможности на най-достъпната цена от 5 лири за правостоящ билет в Албърт Хол


И УЛИЧНАТА КУЛТУРА

– арената в близост до сцената, осигуряваща уникална близост и общуване с изпълнителите. На нощните концерти, когато публиката оредява, някои, притиснати преди това в многолюдието на вечерния концерт, могат и да се излегнат на пода, зареяли поглед в мистичносините гъби и високите музикални селения. Галерията също приютява свои почитатели, на които пък се пада неповторим изглед към цялото бляскаво зрелище в Албърт Хол. По покана на Саймън имах възможност да чуя няколко концерта от ложата, където бяха инсталирани камерите на Би Би Си. Жестът му ме лиши от насладата да опитам опашката на Промс, която за мнозина е част от удоволствието и „те висят на нея със същото усърдие, с което любителите на тениса се редят за билети на Уимбълдън“, както пише „Би Би Си Мюзик Магазин”. Малко „неудобство“ бяха и бележките, оставени по столовете в ложата, предупреждаващи публиката там да не гледа към камерите, докато снимат, и да не тактува с крак, докато оркестърът свири, да не би вибрациите леко да ги изместят от местата им. При първото ми съприкосновение с Роял Албърт Хол в началото на 90-те вкусих атмосферата на галерията, а сега от първи балкон отново имах широкообхватен

поглед към цялата зала и неизменно преданата аудитория на фестивала. Вечерният концерт включваше Фантазияувертюра от Ромео и Жулиета на Чайковски, песни от цикъла Wesendonck от Вагнер и Симфония № 5 от Прокофиев в изпълнение на Ротердамския филхармоничен оркестър под диригентството на канадеца Яник Незет-Сегуин. Тя бе последвана от етносрещите на нощния концерт с азербайджанския изпълнител на традиционна музика в стил мугам Гочак Аскаров в дует с неговата ученичка Фидан Хаджиева. С произход от Азербайджан, но живееща в Лондон, тя е четвърта стипендиантка на Академията „Световни маршрути“ (World Routes Academy) на Би Би Си Радио 3. Стипендията събира музикален ментор от дадена страна и млад, живеещ във Великобритания музикант от имигрантско семейство от същото място. Стипендиантът прекарва част от времето в страната на произхода си, получавайки интензивни индивидуални уроци, като взима участие и в местни културни прояви. Схемата сработва и с други разселени във Великобритания общности, шлифовайки изпълнителски умения и осигурявайки възможности за

били записани в Боливия, Екваториална Гвинея, Египет, Малайзия, Парагвай, Азербайджан. Устойчивостта и посветеността на музикантите навсякъде, някои съпротивляващи се срещу диктаторски режими и осакатяваща цензура, мощното въздействие на фолкмузиката чрез значимостта на житейските ритуали като превъзходен и най-пряк начин да се достигне до сърцата на отдалечени или изолирани етнически общности и отпор срещу ефекта на глобализацията върху традиционните култури – това е в сърцевината на концепцията на Академията „Световни маршрути”. Накарана да замлъкне след военния преврат миналата година, музиката на Мали се чувства у дома на лондонска сцена, показвайки как една от най-бедните страни в света може да отгледа една от най-богатите и жизнени музикални традиции. Доминирала през последните години световната музикална сцена повече от всяка друга африканска страна, родила едни от най-емблематичните, достъпни и виртуозни музикални ритми на черния континент като тези на Али Фарка Туре, певеца Салиф Кейта, рокерите от пустинята Тинаривен, виртуоза Басеку Куяте, тя очарова

Албърт Хол, поглед отвън

радио, Промс и WOMAD дебюти. „Котва“ на програмата е Луси Дуран, която представи гостуващите изпълнители. Заедно с екип от продуценти и звукооператори тя е пропътувала света, посещавайки респектиращ брой страни (над 60), за да изследва традиционната музика. Само тази година програми са

продуцентката Люси Дуран още при първото й пътуване до Мали през 80те. Оттогава тя е посетила страната 50 пъти, изследва, прави записи, филмира и продуцира радиопрограми или просто попива музикална атмосфера. Цитираната от нея поговорка „Мали е дълбок кладенец, никога няма да стигнеш >> 2013

октомври

43


■ ЛИК маршрути

Атмосферата на карнавала в Нотинг Хил

до дъното му“ се потвърждава, когато музикантите засвирват новаторските ритми на Басеку Куяте. През 2006 той изважда от сянката ngoni (подобен на лютня западноафрикански музикален инструмент с хилядолетна история) с формирането на акустичния ансамбъл Ngoni Ba, живо доказателство за музикалната култура на страна без инфраструктура за възпитаване на млади музиканти. Юлският брой на сп. „Сонглайнс“ беше посветен на етномузикалната програма на Промс – на стила мугам в азербайджанската музика и на 25-те топалбума от Мали. За съжаление престоят ми в Лондон не позволи да дочакам легендарната заключителна вечер на Промс с предизвикващото разнородни реакции развяване на британски знамена и буйното веселие. Друга, макар и далеч по-млада, лондонска институция е карнавалът в Нотинг Хил. Започнал от карибските общности като начин да се реабилитират културно в очите на обществото след размириците в този район в края на петдесетте години, днес той е бляскаво зрелищно шествие и импровизирано присъствие предимно на млади хора. Разхождам се из антиквариатите на Порто Бело Роуд и собствениците на няколко магазина предупреждават, че в следващите дни ще са затворени заради предстоящия карнавал. Така за мен концертната зала отстъпва място на зрелищата на открито. Магазините са не само затворени, а витрините на много от тях са покрити с шперплатови плоскости, предпазващи от уличен вандализъм. Британската романтична комедия „Нотинг Хил“ с Джулия Робъртс и Хю Грант, голяма част от която е снимана на Порто Бело Роуд, също допринася за популярността на района. От скром44

октомври

2013

ното начало на карнавала като начин афро-карибските общности да честват своята култура днес той се е превърнал в най-голямото празненство от този род в Европа. Тази година двудневното събитие се случи на 25 и 26 август, съвпадайки с дългия уикенд, оформен от традиционния почивен ден (Bank Holiday) в края на август. Искрящи от цветове костюми, над четирийсет музикални сцени, стотици улични лавки с карибска храна и повече от 40 000 доброволци, които посрещнаха над милион карнавални фенове. Около музикалните сцени с надънени децибели вътрешностите ти направо вибрират от оглушителната музика. Случващото се всяко лято в Нотинг Хил има своите корени в карибските фестивали от началото на ХІХ век, празнуващи отменянето на робството. По онова време съществувал силен пародиен елемент

в песните и танците. След забраната по време на робството да имат собствени празненства тринидадците се възползват от относителната нова свобода, до която води еманципирането им като граждани. Костюмирани и имитиращи европейската мода и маниерите на техните бивши господари, дори избелващи лицата си с брашно и носещи бели маски, те установяват традиция, продължаваща и до днес в Нотинг Хил. В средата на седемдесетте карнавалът е помрачен от размирици, в които предимно карибски младежи влизат в сблъсък с полицията – непрекъснато в прицела им поради продължаващия натиск, на който чувстват, че са подложени. По това време отразяването в пресата е негативно оцветено, поради което мнозина остават с едностранчиви впечатления за карнавала. Известно време изглежда като че ли събитието ще бъде забранено. Принц Чарлз е от малцината във върхушката, които подкрепят съществуването му. Най-оригиналната за мен среща, обикаляйки улиците, не бе толкова с пъстроцветните платформи с танцуващи, а карибска тийнейджърка с раста шапка, на която се четеше „Кокаин и хайвер“. Почитащите етиопския император Хайле Селасие растафари (с безброй вариации на щампования образ на Боб Марли) са примесени и с други, не само карибски, имигрантски общности – в тълпата се мяркат татуировки с полския орел. Карнавалното шествие в Кенсингтън и Челси е водено от общности от т. нар. Западни Индии, но в него може да участва всеки. И тази година, улеснено от летните температури – 26 градуса, – то привлече милион зрители. Днес вече мнозина смятат, че като карнавала в Рио или Тринидад Нотинг Хил трябва да се приема за национален ресурс и да получава финансова подкрепа от общината. И да се виждат все повече лондончани не просто наблюдаващи фестивалното буйство иззад предпазни метални ограждения, а самите те увлечени във въртопа на карнавалния дух. Какво по-добро доказателство за това, че нещата са в правилното русло, ако не появяването в U-tube на видео с лондонски бобита в светлоотразителни жилетки, танцуващи в карнавален ритъм под одобрителните възгласи на множеството. Коментарът на говорителя на лондонската полиция бе: „Не смятам, че е проблем, ако служителите на реда се смесват с тълпата.“ Общинските власти приветстваха огромния успех и поздравиха организаторите, полицията и посетителите, а броят на престъпните прояви тази година беше значително занижен. ■


■ ЛИК маршрути

Т

азгодишното 37-о издание представи повече от 400 заглавия от над 80 страни, като отново се придържаше към утвърдения принцип да предпочита изобщо непоказвани творби. Честото споменаване на „световна премиера“ създава у публиката приятното илюзорно усещане за тържественост, но крие опасността от среща със случайно попаднал в селекцията филм. Такива недоразумения не са рядкост. Затова опитният зрител сяда предвидливо и разумно в края на реда в киносалона, за да си осигури бърз достъп до спасителния изход, в случай че неговият идеал за филмово творение се различава драстично от представените на екрана стил и повествование. С годините събитието си извоюва престиж сред кинематографисти и зрители като фестивал на доброто кино, колкото и да е относително това понятие. Преводът означава, че става дума за филми с добро качество, но които рядко ще откриете в търговска версия на диск или предлагани от някой търговски сайт. Съдбата на повечето от тези филми е периодично да запълват телевизионно време в канал за зрители, които не гледат екшъни и се интересуват от човешките драми. През последните десетина години следя този фестивал с удоволствие, тръпка и неотслабващ интерес. След като миналогодишното издание се откри с блудкаво-сладникава история за огромен крокодил, преследващ дългокрака манекенка в китайско село („Крокодилът за един милион долара“,

Бароково разнообразие Фестивалът на световното кино заема особено място в сърцето на монреалския кинофен. Разположен в края на лятната ученическа ваканция, когато последните топли дни галят зажаднелите за слънце жители на мегаполиса, той е истински тест за преданост към седмото изкуство. Преданост, каквато засвидетелства Димитър АЛТЪНКОВ. реж. Ли-Шен Лин), а година преди това Джеки Чан получи специалната награда за приноса си към световното кино, от организаторите на фестивала може да се очакват всякакви изненади. Фестивалът е своеобразна томбола за любителите на филми. Предоставянето на богат избор в ограничен период от време налага бърза реакция и разкъсващи дилеми. Каталогът е над 300 страници и само частично може да се приеме като достоверен източник на информация, тъй като всяко заглавие е придружено с резюме на френски и английски език, но едната версия не е точен превод на другата. След прочитането на двете версии кинофенът придобива твърде мъглява идея за темата и

„Искам да живея”

жанра на филма. Според мнението на познавачи добър източник на информация се оказват редовните следобедни бирени сбирки на терасата на хотела, където работи организационният комитет, а журналисти, продуценти, разпространители и всякакви кинодеятели, съзерцавайки урбанистичния залез, се срещат и обменят мнения и впечатления. Насочих се, както обикновено, към игралните филми, като пренебрегнах документалните. От любопитство по-скоро към публиката, отколкото към информацията, посетих за кратко късна прожекция на журналистическото разследване за покушението срещу Георги Марков – немско-българската продукция   „Накаран да замлъкне: Георги Марков и убийството с чадър“ (реж. Клаус Дексел). Салонът се оказа пълен със зрители, привлечени от екзотиката на това престъпление от студената война, търсещи покритието на популярния израз „български чадър“. Филмите от конкурсната програма са с най-сигурна гаранция за качество и аз се ориентирах към тях с определени очаквания. Шокирани от избора на домакините, участници в организационния комитет на фестивала в Кан ме предупредиха за присъствието на монументалния френски провал „Жаплу“ (реж. Кристиан Дюге). На професионален език подобен филм се окачествява като „флоп“, може би заради звука, който издава предмет, цамбурнал във вода. Реших да се възползвам от предимството, което крие гледането >>

2013

октомври

45


■ ЛИК маршрути на филм, предшестван от не особено положителна репутация, заради възможността да опресня собствените си критерии за оценка. Цамбурването на „Жаплу“ се оказа не само финансово, но и естетическо. Става дума за историята на френски жокей, който зарязва кариерата си на адвокат, за да се отдаде на любимия си спорт върху гърба на дребното конче с невероятен отскок, чието име е дало заглавието на филма. Фестивалът е представителен форум на постиженията на местната киноиндустрия, живуркаща под сянката на колосалния Голям Брат от южната съседка САЩ. Тази година квебекското кино бе представено с двата „камерни филма“: „Другата къща“ (реж. Матийо Роа) и „Домът на рибаря“ (реж. Ален Шартран). Първият е в традицията на семейните хроники, скъпи на местните кинодейци, и разказва трогателната история за отношенията на възрастен мъж, страдащ от болестта на Алцхаймер, с двамата му синове. Следващ строго каноните на мелодрамата, филмът извайва нюансирани образи и се спира детайлно на нишките (предимно разпри и разкъсващи страсти), свързващи главните герои. Базиран върху чудесен сценарий и великолепни актьори (специална награда на Мишел Сабурен за ролята му като 86-годишния Анри Бернар), филмът предизвика за пореден път кратка медийна полемика по повод съдбата на пенсионерите, държавните инвестиции в областта на здравеопазването и геронтологичните изследвания. Вторият квебекски филм е силно политизиран поглед към края на 60-те години в канадската провинция и началото на твърде активен етап в борбата за независимост на Квебек. Подобно на съветски следреволюционен агитационен филм, това поръчково произведение е просмукано с патриотичен патос и разкрива мизерията на народа, срещу която се възправят във въоръжена борба четирима млади и пламенни политически активисти. Филмът може да се разглежда като примитивно и ефикасно сред46

октомври

2013

ство за разпалване на тлеещите местни суверенистични страсти, за поддържане на антиимпериалистически настроения и като любопитен документ за хипи периода. Редно е да се отбележи, че неговият режисьор е син на Мишел Шартран – иконата на синдикалните борби в региона и войнстващ радетел за национална независимост. По стечение на обстоятелствата попаднах на три заглавия, които бих обединил в цикъл под заглавие deus ex machina – финалът на историите е юридически текст и присъда, въдворяваща справедливост. Германският „Игрови инстинкт“ ме привлече с обещанието за психологически трилър и не ме разочарова. Действието отвежда зрителя в гимназия, в която богаташки

„Другата къща” (горе вляво) „Присъдата”

„Ча Ча Ча” (горе вдясно)

„Къщата на рибаря”


син въвлича своя съученичка в безсмислен и опасен шантаж, прикрит зад алтруистични мотиви. С много усет и елегантност акцентът е поставен върху еволюцията на съпротивата на жертвата срещу изключително ефикасната манипулация. Белгийският „Присъдата“ на режисьора Ян Верхейен, отличен с наградата за режисура, представя съдбата на Люк, съкрушен от загубата на жена си и дъщеря си, които са намерили смъртта случайно, по време на обир. Поради административна грешка и процедурно недоглеждане задържаният убиец е освободен. Когато всички легални усилия на Люк да намери възмездие се увенчават с неуспех, той решава сам да потърси отговорност от убиеца и хладнокръвно отнема живота му. Главният герой се оказва на подсъдимата скамейка и в центъра на голям публичен дебат относно съдебната система в Белгия. Голяма част от филма заемат пледоариите на защитниците и обвинителите, но филмът не доскучава поради добре дозираните елементи на съспенс. Третият „юридически“ филм от моята селекция е корейският „Национална сигурност“, чието действие се развива през 80-те години на миналия век, когато диктаторският военен режим търси „врага“ навсякъде. Ким е редови член на опозицията, когото група следователи е нарочила за шпионин на севернокорейските спецслужби. Филмът проследява старателно физическите мъчения и психологическия тормоз, на които е подложен главният герой. Бих окачествил това произведе-

ние, вдъхновено от автобиографията на Ким Джон Те (станал по-късно министър на здравеопазването), като визуален наръчник на инквизитора. Финалната сцена, в която жертвата, вече депутат в парламента, се среща със своя покаял се мъчител, е силно въздействаща с простотата и лаконичността си и е заслужен подарък за зрителя след почти документалната разходка в сферата на рафинираното насилие. Бих се спрял и на още две заглавия от изключително продуктивното корейско кино: „Фатално“ и „Нуна”. И двата филма третират темата за вината и угризенията. В първия млад мъж се покайва за участието си в тежко криминално деяние, останало ненаказано. Неговите душевни страдания се превръщат в източник на разговори и размисли, които ще предизвикат драматичен финал в екстремния изразителен стил на азиатското кино. Другият филм е разказ за девойка, която оцелява при наводнение, докато брат й загубва живота си. Угризения, вътрешни терзания, към които се добавя и физически тормоз от страна на бащата, който я упреква за нещастния случай, превръщат ежедневието й в постоянен кошмар. Възможен изход се ока��ва връзката й със съученик, но това заплашва да включи ново измерение на травмата й. Конкурсният италиански съспенс „Ча-ча-ча“ на Марко Ризи потопи зрителя в история за власт, любов и убийство. Към разследването на частния детектив авторите са смесили и забъркали механично почти всички елемен-

ти на класическия film noir. Фаталната жена е заменена с глуповата наивна красавица и жертва в изпълнението на великолепната Ева Херцигова. Филмът привнася редица италиански (и бих казал балкански) елементи към конвенционалната сценарна схема, за да изгради една почти весела картина на общество от корумпирани функционери, политици, журналисти и полицаи. В личната ми видеотека бих поставил полския „Искам да живея“ на режисьора Мачей Пепшица някъде между „Тенекиеният барабан“ и „Гудбай, Ленин“. Филмът е заснет по автентичен случай и е хронологичен разказ за живота на тежко болния от парализа Матеуш. През погледа на детето инвалид преминават животът на страната и семейните истории. Независимо от диагнозата, според която Матеуш просто вегетира, става ясно, че той има аналитичен ум и след време започва да комуникира с околните. Коментарите му за събитията около него са пропити с особено чувство за хумор, при което смехът на публиката е горчив и искрен. Бих нарекъл филма „откритието на фестивала“, тъй като единодушно той бе подкрепен с наградата и на публиката, и на журито под председателството на Иржи Менцел. Фестивалът на световното кино има това предимство, че с бароковото си разнообразие обърква кинофеновете, но им дава повод за антропологична равносметка относно състоянието на глобалното село в един динамичен свят, изтъкан от прилики и противоречия. ■ 2013

октомври

47


■ ЛИК изобразително изкуствоо

Мамо, аз варварин ли съм? Под този въпрос, зает от заглавието на роман от Лале Мюлдюр (2006), в най-големия европейски град на 14 септември се откри 13-тo Истанбулско биенале. Впечатления на Кирил ПРАШКОВ.

Тази изложба не представлява апарат за незабавна промяна, а по-скоро процес, който да подхрани мисленето, и над всичко друго начин за изпитване на новите представи, означени от „варварина” – с тези думи завършва предговорът на куратора Фюлия Ердемчи в изложбения гид, явно писани преди градът да се взриви. Варваринът, както е коректно да се смята, е онзи, който настоява неговото бар-бар-бар да се разчете от гражданството на цивилизования полис и по един или друг начин да бъде взето под внимание за промяна на статуквото. Е, исторически, 48

октомври

2013

преди варвари и граждани да постигнат някакъв консенсус, играта най-често е била груба. Тъкмо това се случи с биеналето – сблъсъкът го изпревари и погълна. Резултатът е, че триумфално звучалите от 1992 откривания се смениха с несигурността на варварите пред немерената и още по-варварска сила на държавата. До най-традиционното място на Истанбулското биенале – Антрепо №3 на самия бряг на Босфора, стои до известна степен бутафорно работата на Айше Еркмен бангбангбанг (2013) – кран с топчеста тежест, предназначена за разру-

Диего Бианки, Пазар или смърт, фрагмент Джанан ал-Ани, Сенчести обекти II, кадър от видео

шаване на стени, в нашия случай на сградата. Значението е явно двояко, но промяната в територията наистина предстои да се случи, както и на много други места в града – логично, за лошо или не. Тук знаем само, че обвиняем е съвремен-


ният капитализъм, без който биеналето не би се и родило. Не от вчера витае критиката за обвързаността му с холдинга „Коч“, главен спонсор и днес – семейство, попадащо в графата „олигарси“. Но ето че броени дни след като изложбата се откри нарочно без откриване, семейство Коч се оказа обвинено от друга страна – за подпомагане на военното изгонване на предишна ислямистка партия от парламента. И това най-вероятно е заради превръщането на сгради на холдинга в полеви болници и убежища за протестиращите на площад „Таксим”. Гръмко, направо бойно звучи Wonderland (2013) на друга звезда от турската сцена – Халил Алтъндере. Критичното по презумпция изпълнение на хип-хоп банда срещу разрушаването на циганския квартал „Сулукуле” в града наистина хваща с динамизма и креативността си. И с красота, разбира се – няма как, щом група шарени момчета тича върху акведукта на император Валент. Работата със сигурност ще има успех и като чист от политика клип, независимо от даващия указания „коронован цигански цар“. Вероятно в предприетото от града навлизане в живота на една етническа общност има всякакви лицеприятни и особено нелицеприятни интереси, но от собствен опит знаем, че гетоизацията никога не е водила до добро. В биеналето участват и други декларативни работи, например на групата Freee – банер с надписа Protest Drives History, но доста по-силно действа изложбата от фотографии��������� �������� от „Таксим” в сградата на Тютюн депо. Драстичните сцени и ясни описания на прокараните от правителството нови правила, видимо орязващи секуларизма в обществото, поставят сериозно въпроса рано ли е, или не, протестът да се впише в историята. Протестиращите всъщност са доста разделени, пътищата за активизиране на опозицията срещу Ердоган – трънливи със спомени за военни режими или корупционен разпад. Ненапразно във великолепната ретроспекция на гостувалата наскоро

на Sofia Contemporary II Гюлс����� ун Карамустафа в SALT на булевард „Истиклал” мрачното време на военно управление е време на решителна борба за свободи, последвано от времето на „разцвета“, с кичозната, потисническа посвоему култура на новобогаташите. Фината ирония, която Карамустафа влага в ярките си, „национално оцветени“ по-скорошни работи, размагнетизира един модел на пълзящ провинциализъм, навлякъл си маркова опаковка. И ако при новите богати бавното прокрадване на либерализма е все пак възможно, то посоката към стабилност чрез национални ценности, даже при демократично избрани правителства, особено при свързаните или ползващи се с услугите на религия, сочи отново към мрак. Решението на Фюлия Ердемчи програмата на биеналето да не напуска пространствата на изложбата, взето за да не се искат разрешения от репресивната власт за ползване на обществени места, говори и за опасенията, че при антилибералните настроения „отгоре“ да се набеди за прегрешил който и да е изобщо не е проблем. Предупреждението присъства – по водещата към „Таксим” пешеходна „Истиклал” съвсем откровено стояха паркирани бронирани коли с водни оръдия, в някои от разклоненията пазеха въоръжени жандармеристи, имаше пълни с униформени автобуси. Чува се достатъчно и за широк набор административни наказания спрямо участници в протеста. Още с влизането си в Антрепо №3 зрителят е спрян от дълга тухлена стена – Замъкът (2007) на Хорхе Мендес Блаке. Хора пред нея винаги има – мястото е възлово, предоставя

От ранните работи на Гюлсун Карамустафа

Гюлсун Карамустафа, Пантера табуретка

Хорхе Мендес Блаке, Замъкът

избора ляво-дясно. Това вече прави работата интересна, да не говорим колко идеи може да събуди в съзнанието действаща с дължината си стена. И вероятно именно заради струпването на хора и представи забелязах малко по-късно леката неравност отгоре в центъра на градежа, резултат от нарушената хоризонталност на подредбата. Погледът проследява кривината до пода, за да открие подложената под тухлите книга – „Замъкът“ на Кафка. И се получава как независимо от културната обвързаност на определени обекти има времена, когато всичко се чете политически. Както и при Синтия Марсело и Тиаго Мата Мачадо – Векът (2011), където всевъзможни изпотрошени битови предмети безразборно долитат сред пушек и трясък отдясно, за да покрият захабената улична настилка, след малко опразнена, за да се случи същото наново – този път отляво. От една от „черните кутии“ >> 2013

октомври

49


■ ЛИК изобразително изкуствоо за видео гръмко и на руски звучи „Варшавянка“ – маршът на Червената армия около неуспешния й в крайна сметка поход в Полша през 1920. Видеото Упълномощените (2012) на Хорхе Галиндо и Сантяго Сие-ра ми изглежда емблематично за всеобхватна критика спрямо всеки на власт. На екрана по Гран виа в Мадрид черно-бяло се придвижва кортеж от седем внушителни мерцедеса със стърчащи, завъртени наопаки към покривите на колите огромни портрети. Всичко напомня за тържествено погребение, малко на соцманифестация, особено със споменатата музика. Изображенията са на крал Хуан-Карлос и шестимата (само толкова?) испански министър-председатели от епохата на Франко насам, явно деституирани заради кризата в страната и изобщо. Не им помага, че някога кралят спря неофранкистки преврат, че Фелипе Гонсалес например ръководеше Испания повече от социално... Друг тип отношения с властта и миналото описват в авторски вестник Вутен Остерхолт и Елке Уитентуйс в Паметник на хуманността – Помагащи ръце (2011/13) – свързани с разрушен след изказване на Ердоган паметник в граничния Карс, привидян като критичен спрямо турската позиция за разгрома на арменското малцинство от 1915. От две гледащи се фигури е останала единствено една ръка – преди, подадена към „другия“, сега, подаваща се от терена. Авторите я отливат, тръгват с отливката из града, събирайки мнения за случилото се, предлагат да отлеят ръцете на всеки желаещ да се включи в акцията. В крайна сметка над града се появява алтернативен паметник – стотици излизащи от земята ръце. Интензивна терапия 29/3/2013 на групата Ритвелд Ландскейп е преместена от желаното място на „Таксим” в залата. Предложението е било осветлението на сградата на Културния център „Ататюрк” на площада, арена на сблъсък, да се синхронизира с ритъма на дишане на тежко болен пациент. Трудностите, пред 50

октомври

2013

които са се изправили организаторите, са ясни, промяната в работата – значителна, но дори представена като светлина, неравно пулсираща като от мазе, тя изпълнява своето – настоява за повече въздух. Заложеното от куратора в цялата експозиция напрежение продължава например във видеото Мълчание на овца (2009) на напусналата ни миналата година Амал Кенауи. Заснет е драстичен пърформанс, принудително сгъстен по време – група от 15-ина платени изпълнители се придвижва на ръце и колене през множеството по улица на не особено организирания Кайро. Автобуси бият спирачки, всеки снима пълзящата редица, задръстване, вбесени шофьори, полиция, възмутени граждани – „Казали са ви, че да карате хора да ходят като животни е изкуство?!!“ (още повече, че Кенауи е жена...), и в резултат – прекарана от всички участници в съответния арест нощ. Именно затова споменах, че пърформърите са платени – поначало филмът е замислен срещу експлоатацията, но сблъсъкът между приемливо и неприемливо за случайната, но неминуемо присъстваща в общественото пространство публика го разпростира в засегналите мнозинството посоки. Как общности са способни да привиждат съвременния художник и какво може да последва от това, извежда в Заподозрян (1980–2013) Гийом Бийл. Авторът възстановява стаята си в Антверпен във вида й след полицейски обиск, основанията за който, подадени от съседи, са официално протоколирани по следния начин: „Прибира се късно през нощта, вероятно пиян. Видян е по телевизия на левичарска демонстрация. Има дълга коса и винаги носи джинси. Изнася боклука си в неправилни дни. Много пуши. Намерен е фас в коридора. Виждан е често в странна женска и мъжка компания. Прекарва много време в книжарници и обществени паркове. Винаги пуска през деня негърска музика...“ Има още една стая, която ми се ще да опиша – от фотография смисъл няма, усещането какво се случва може да се получи

Карла Филипе, Инсталация Роршах

Адам Кокеш, Без название

единствено наяве. Работата се казва Домейн (2011) – т.е. притежание, владение, и е на Мартин Кордиано и Томас Еспина. Влиза се в голяма, обзаведена с всичко, да я наречем, всекидневна, само че от небогатите, като наета от студент, където се събират готвене и хранене, работа и почивка, пране и четене – познато. Познатото обаче носи усещане за ненормалност и при вглеждане откриваш, че няма буквално нито един предмет – чаша, лаптоп, шкаф, книга, печка, диван, часовник, прозорец, покривка и т.н. до края, който да не е счупен, спукан, скъсан, слепен, съшит и все така. Работата е в сграда на някогашно гръцко начално училище – между другото не първото, използвано от биеналетата. В изложбата на Гюлсун Карамустафа може да се види фотосерия, свързана с бягство-


то на гърци от града дори след Втората световна война – например при безредиците след пуснатия слух, че родната къща на Ататюрк в Солун е взривена. По идеята на Ердемчи преди протестите градът в противоречивото си развитие трябваше да е в центъра на вниманието на биеналето. В ARTER, отново на булевард „Истиклал”, иначе сграда на колекцията Коч, две видеа на Джанан ал-Ани – едното далече отвисоко, другото отгоре отблизо, създават паралел сред населени всяко посвоему места. Сенчести обекти (2011) – територии, чиято геометрия, видяна от Космоса, сякаш е подготвена от спътника за ракетна атака. Поне така сме свикнали, виждайки разчертани от пътища пустини с вписаните един в друг, подчертани от сянка, правоъгълници на обитаваните „обекти“. Перспективни съкращения няма – научени сме да четем построеното в план, пуст от всичко, което нарушава правилността. Близкият поглед при Изкопчии (2010) е центриран към тъмния пробив в пясъчния фон, изход на скрит някъде там отдолу бункер мравуняк. „Безсъзнателните“ насекоми наподобяват човеците – полагат не помалко геометрично в правилна окръжност изнесен от дупката

материал, създавайки образ на мишена, просто плачеща за нападение. Още естествени „гадинки“ са работили в полза на Карла Филипе за Инсталация Роршах (2011–13). Проядените в дебелината си най-вероятно от дървояд (сигурно трябва да се нарече „книгояд“) десетина неназовани латински книги наистина напомнят за прочутия тест с неизбежната си еднаквост на всеки един разтвор. Оттам нататък тълкувания, както при теста – изчетен или не преди реалното му поглъщане текст, избиран специално или не път на червейчето напреки страниците, подчертани или отречени изречения? Серия от посмъртни маски на „големи хора“, отпечатани в Берлин през 1927, са основа за Тишина (1995–2012) в две части на Давид Морено. В едната застиналите завинаги образи са снабдени с рупори, усилващи онова, което не бихме могли (или не бихме искали) да чуем. В другата част героите са ослепени с мастилени петна – сигурно от изписаното за тях, когато не са могли да отговорят. Ще ми се да спомена още Адам Кокеш, напомнящ за онова, което дори при неприсъща функционалност днес често се нарича „дизайн“. Серията му обекти без название сякаш ще проработи ей сега – т.е. ще почне да свети, върти, снима, записва, произвежда енергия, всякакви дейности, в които можем да заподозрем изчистените, красиво техницизирани скулптури по осъвременени конструктивисти или Баухаус, защо не и по живописта на Мондриан. Наистина е интересно, когато дизайнът на ХХ век се връща към „картината“. Логично за всеки един мегаполис в биеналето се включва Пазар или смърт (2013) на Диего Бианки. Голямо пространство в SALT е задръстено с такива-онакива предмети, надписи, опаковки, отнякъде израстват живи пляскащи ръце, нещо протича или просто аудио-визуално шуми (помислих си колко намясто би се оказъл лозунгът БОГ ДА ПАЗИ ПАЗАРА на Красимир Терзиев

Гонзало Лебрия, Оплакване (горе) Тишина, Давид Морено Вутер Остерхолд, и Елке Уитентуйс Паметник на хуманността

от Sofia Contemporary I). И не по-малко логично в Антрепо №3 само чрез малкия размер на фигурата, увеличаващ пустотата наоколо в Оплакване (2007), Гонзало Лебрия подчертава отчаянието, което може да настигне всеки навсякъде. Може да се говори още много за 13-то Инстанбулско >> 2013

октомври

51


■ ЛИК изобразително изкуство

Усилието на паметта „Забравените художници на България“ (47 картини от сбирката на Александър Керезов) в галерия „Академия“, НХА – разказ на Мария ЛАНДОВА. „Паметта не е само възстановяване на факти от миналото. Тя е и емоционалното ни отношение към него, и чувството, което възпоменанието предизвиква, определя яркостта на появилия се в съзнанието образ.“ Георги Данаилов, „Безсилието на паметта“ Халил Алтъндере, Wonderland

Aйше Еркмен, bangbangbang

биенале, за напрежението, извлечено от работите на художниците, или за енергиите, породили с открилия се по същото време художествен панаир ARTINTERNATIONAL – всъщност производно на биеналетата в осъвременяващия се и забогатяващ град. Показаното там – в Конгресния център „Халич” на брега на Златния рог – от десетки най-прочути до съвсем нови 52

октомври

2013

галерии е много по-лъскаво, много по-комерсиално. Но го има и усещането как работите на имена, изградили славата на биеналето, достигат до колекции – потребители не по-малко от зрителя в залите. И колко много променя обществото, иска или не иска то, една поредица от мощни международни прояви на съвременното изкуство. ■

Емоционалният край на историята, където битува изкуството, е нейното активно начало. Той формира и деформира, оцветява и изяжда фактологическия като захапал опашката си Уробор. Емоциите са едновременно слабостта, но и силата на паметта ни. Самото й поддържане изисква усилия. Изложбата „Забравените художници на България“ е такова усилие. Тя не просто показва 47 картини на непознати или забравени художници от колекцията – скромно наречена сбирка от събирателя Александър Керезов. Тази изложба съумява да реконструира забравена духовна среда, събирайки в просторната зала на галерия „Академия” забравените, но озарени от забравени чувства и мисли лица на българи и българки, живели преди повече от 100 години. Достолепие! Това е ключовата дума към тази изложба. Достолепие, достойнство, одухотвореност и почтеност излъчва галерията от образи. Зрителят се оказва пред критичните очи на дедите си. Стяга гръб, изправя рамене, гълта корема и приглажда с пръсти косата си. Заставен е да го направи. Колекцията, съставена преимуществено от портрети, ни среща с целия спектър от лица – типажи на епохата, – чисти, открити, възторжени: горди офицери в парадните си мундири с амулети и ордени за храброст, наперени войници със засукани мустаци, вглъбени в делата си цивилни мъже в строги европейски костюми, възторжени д��скали, адвокати, поети с фишута, елегантни градски жени с парижки шапки, селски баби Илийци и розовобузи невести. Селяни и граждани. Млади и стари. Деца. Народ. Освен със силна доза патриотизъм тази изложба респектира с още шест качества: ● Да направиш колекция е лично начинание, а не дежурна дейност на някаква институция, финансирана по някакъв проект. Завладяваща е енергията на колекционерската страст – да търсиш и да намираш, да върнеш към живот, да научаваш още, да го споделиш... И в резултат на това да си удовлетворен и вдъхновен за ново търсачество. ● Издирваческата страст на Керезов напуска традиционното русло и поема по неотъпкана пътека. Вместо неизвестни творби на известни художници


с относително гарантирана търговска реализация той изважда от мазетата забравени от себе си и разлюбени от наследниците си творби на неизвестни и дори анонимни художници. Керезов изкупува платна в окаяно състояние и като лелята вълшебница ги преобразява. Показва ги на бала в целия им блясък. Подобно приключение изисква вложения, но също така отношение и всеотдайност към идеята да се реконструира една забравена атмосфера чрез парчета загубена в превода на времето живопис. ● Респектиращи са усилията по окомплектуването на колекцията. Те напомнят на отдадеността, с която „забравените” са рисували – не за слава, а защото добросъвестно са правили онова, което могат и искат. Не за да бъдат запомнени, а защото самото рисуване е памет за времето и за хората в него. Намерените творби са реанимирани и ни радват с отличното си „здраве”. Светят като нови, защото са грижовно почистени, консервирани, реставрирани и подобаващо рамкирани. Колекцията е тематично и стилистично издържана, а всеки експонат е „оборудван” с така необходимите му атрибути: име на автора с кратка биография, година на създаване, техника, тема, свидетелство за оригиналност и произход, дори и прелюбопитни сведения за портретувания. ● Специално издаденият каталог е достоен завършващ и обобщаващ щрих към изложбата. В него са побрани усилията на изкуствоведа Благовеста Иванова – нейният упорит проучвателски труд. Извършено е пространно и трудоемко издирване на данни за авторите и конкретните им творби, както и по повод датирането и поставянето на артефактите в съответната им културна ситуация. ● Положените усилия по намирането, проучването и описването на експонатите допълват и обогатяват картината на епохата между Освобождението и Втората световна война. Това е времето, в което са се наливали основите на новата – модерна в смисъл на адекватна на европейските процеси – българска живопис от края на ХІХ и началото на ХХ век. Времето, в което се ражда нейният светски профил – не съвсем автентичен и дори доста вторичен, но едновременно с това оставащ близък, до иконописното и декоративното й приложение до освобождението. ● Изложбата връща самоличността на „забравените художници“ – пионери, които са имали волята да не спират да работят, докато преподават рисуване

в гимназиите, а и не само. Със своя съхранен възрожденски дух те са органично неделима част от първострои-телите на духовната сграда на млада България. Някои от забравените обаче не са непознати. Такъв е възпитаникът на мюнхенската академия Лазар Биненбаум. Италианецът Георги Канела пък е състудент на Константин Величков във Флоренция, дошъл с него известно време в млада България, заедно с множество други италианци и чехи. Преобладаващите картини в изложбата са живопис. Портретите преимуществено са рисувани с маслени бои в духа на официалния семеен портрет с топли домашни следи от иконописната традиция. Колекцията включва и малки картини с пейзажи и трогателно наивистични алегорически картини с патриотичен патос. Впечатляват баталните акварели на Павел Кръстев от голяма самоковска художническа фами-

лия. Рисунките с въглен, молив и креда са в най-добрите академични традиции на етюда, защото повечето от „забравените“ са учили в известни европейски академии. Моите лични фаворити от дамите са Екатерина Бояджиева, представена с ярко съвременен, пластичен и жив портрет на баба си. Художничката Ивана Ксенофонова учи живопис и декоративно изкуство в Германия и Русия. Нейният портрет на възрастна жена е невероятен, стилизиран, запомнящ се. Роза Дайчева е уникална със своята биография – завършва академията при Борис Митов, учи живопис във Виена и заедно с това завършва Виенската консерватория с оперно пеене. Нейният „Портрет на млада жена в кафяво“ е в сложна и богата златистокафява гама и излъчва изключителен финес и вкус. От голямата мъжка компания се откроява Съби Иванов с много свободна мазка, изграждаща мощна форма в двата малки като размери живописни етюда. Христо Данов е представен с много силни моливни портрети и невероятно нежен етюд на момиче в гръб, рисуван във Флорентинската академия. Другият убийствен моливен портрет на жена е на Никола Попов... Всеки експонат от колекцията крие поне две истории – на художника и на изобразения обект. Отделните картини и техните истории влизат в съзвучие като инструментите на оркестър... Някак си очакваш в салона да зазвучи валс и да започне балът...Тогава Полковник Некушев с красивата униформа с еполетите, нарисуван от Лазар Биненбаум, ще покани красивата млада жена с изящно наклонена глава, на художника Никола Тахтунов, от отсрещната стена... Даскалът, нарисуван от Васил Костакиев, със сигурност ще спори разпалено на политически теми с адвоката-журналист-социалист-земеделец, а през соца дори председател на СБП Трифон Кунев, нарисуван със загадъчно бомбе и сенчест поглед на декабрист от Димитър Хаджииванов. „Забравените художници на България“ не са вторият ешелон на изобразителното ни изкуство и нямат претенцията да са третият. Те не са и „салонът на отхвърлените“. Тези чудесни художници са останали неизвестни по някакви стечения на обстоятелствата или други конюнктурни съображения. Забравени или незапомнени, в тяхното ново битие на намерени те са безценни със своята апостолска художническа дейност. Успешно и в голяма степен чаровно те изпълняват своята мисия по „довършването“ на пейзажа. ■ 2013

октомври

53


■ ЛИК изобразително изкуство

Химията на цветовете Най-новите открития в химията и физиката винаги са имали принос за изработването на нови материали, както и за разбулването на мистериите на велики платна или на праисторическо изкуство. Педагогически труд по темата представя последните постижения. Защо Джокондата се смята за изключителна картина? Коя е формулата, помогнала на Ив Клайн да получи онзи толкова необикновен син цвят? Как да бъде разобличен един фалшификатор на стари картини? Отговорът на тези въпроси трябва да се търси в химическия анализ на произведенията на изкуството. Замислена като анкета във вътрешността на лабораторията на артиста, книгата „Изкуство и химия, разследване в лабораторията на художниците” на Филип Валтер, ръководител в CNRS (Национален център за научни изследвания), повдига завесата върху все още забулени в тайнственост сегменти от историята на изкуството. Новите научни методи (електронен микроскоп, дифракция на Х-лъчите, инфрачервен спектрометър и ускорители на частици) позволиха изучаването на пигментите до части от милиметъра. С помощта на науката вече стана възможно преминаването от невидимото във видимото, което дава достъп до ново измерение на художествения акт. Изработването на бои съществува от незапомнени времена. Първите следи от пигменти – по това време те са били използвани в суров вид, – открити от археолозите в Африка или в Европа, датират отпреди повече от 250 000 години. За да изрисуват пещерите, както 54

октомври

2013

в случая с Ласко преди близо 10 000 години, нашите прадеди вече са умеели да подбират материалите, да ги смилат и смесват с цел да получат различни цветове – от катраненочерно до нюанси на кафявото, червеното или жълтото. Още в праисторически времена пигментите са били свързвани с вещества, позволяващи фиксирането на материала върху основата. Този тип открития подкрепят схващането, според което е възможно да са съществували праисторически общества, които са били способни да създават произведения на изкуството чрез отработени техники. Химията ни учи, че полихромията в този си вид се е появила в древен Египет преди повече от пет хиляди години. За да изобразят растенията, водата и небето, египтяните са създали първия синтетичен пигмент: египетското синьо. Цветът е бил използван за украсата на гробници, паметници и други предмети, а приготвянето му изисквало сръчност и изобретателност. Рецептата е вече позната: трябвало е да се смесят в точно определени съотношения мед, пясък, калций, натрий и растителни сажди, които, оформени на топчета, били изпичани на температура от 870 до 1100 градуса. Ако температурата се повиши и се намали количеството на медта, се получава египетското зелено.

Палитрата на Йожен Дьолакроа: художникът прекарвал дълго време, комбинирайки цветовете

Корицата на книгата „Изкуство и химия, разследване в лабораторията на художниците”

В периода на Древността художниците разширяват цветовата си палитра благодарение на появата на нови пигменти като червена смола, наричана драконова кръв, добивана на остров Сокотра в акваторията на днешен Йемен, или оцветителя индиго, извличан от едно индианско растение. Но иновацията се дължи главно на начина на полагане на цветовете: енкаустиката, способ, състоящ се в разтварянето на цветовете в разтопен восък, задължава художниците да работят на топло; при рисуването ал фреско пък не се допускат корекции, защото основата, състояща се от влажна вар, поема много бързо веднъж положения разтворен във вода пигмент. Маслената боя, използвана като свързващ материал от братята Ван Ейк в началото на ХV век, донася нови пластични решения на художниците от Ренесанса. Леонардо да Винчи достига до върховна изтънченост в боравенето с маслените бои. Кол-


кото и внимателно да се вглеждате в Джокондата, не бихте могли да забележите и най-бегла следа от движението на четката. Всяка форма, най-дребният контур са разтворени в една неуловима игра на сенки. През 2004 картината беше подложена на много подробен анализ. Зад загадъчната й усмивка, зад мекотата на нейното излъчване е скрита невероятно трудоемка техника: прословутото сфумато, постигнато чрез натрупването на безброй пластове glacis, почти прозрачен материал, оцветен с малко черен пигмент. Анализите позволиха да бъде възпроизведена цялата последователност на техниката на италианския гений. Найнапред Леонардо е положил пласт бяла боя върху паното от топола, като мястото на лицето е оцветил в розово. Тези първи пластове са по-фини от косъм, дебелината им е две хилядни от милиметъра! След това той търпеливо е нанесъл отгоре тъмните тонове glacis, полагайки ги на фини пластове. Между всеки от пластовете е трябвало да чака, докато материалът изсъхне. За някои от местата това е отнемало до две седмици. Леонардо е успял така да размие сенките, че да постигне нюансите на плътта, на дрехата или на пейзажа, постигайки съвършена имитация на природата. От ХVІІІ век насам цветовете, с които разполагат художниците, непрекъснато се умножават и усъвършенстват. По примера на фирмата Sennelier, изработила за Пикасо много мазни пастели, днес артистите могат директно да правят по-

ръчките си на търговците на бои. През 1954, след продължили шест месеца лабораторни експерименти, Едуард Адам успява да създаде онова ослепително турскосиньо, поръчано от Ив Клайн. Синтетична смола, добавена към пигмента, позволява да се запази блясъкът на любимото турскосиньо на художника. През 1960 Клайн патентова формулата в Националния институт за индустриална собственост. Художниците се възползват и от новите индустриални продукти. Използвана за първи път през 1962 от Анди Уорхол, акрилната боя влиза в ателиетата на Лихтенщайн, Ротко или Хокни, преди да придобие по-масово приложение. Какво

Ив Клайн и неговото турскосиньо (1961)

Ще оцелеят ли във времето неоновите рисунки на Кийт Харинг?

предизвиква интереса на художниците към този материал? Те оценяват разнообразието от ефекти, които той произвежда, освен това акрилът пасва на всякакъв вид основа, съхне бързо, не залепва, не пожълтява и не се напуква. Химията е успяла да създаде продукт по мярка, който отговаря на всички техни изисквания. „Новите нужди пораждат нови техники”, обобщаваше Джаксън Полък, който работеше с лакови бои, предназначени за строителството. Някои творби действително са устояли на времето, други – по-малко, което се случва при смесването на различен тип бои или при използването на нетрайни пигменти. Съществува реална опасност съвременните рецепти в бъдеще да се окажат сериозно предизвикателство за директорите на музеи, галеристи и колекционери. Как например неоновите рисунки на Кийт Харинг, чиито цветове се разкриват на тъмно, ще оцелеят във времето? Същото важи и за плътната текстура, характерна за платната на Люсиен Фройд. Напредъкът във физикохимията би могъл да намери решения за онова, което в момента се очертава като един от големите залози, свързани със съхранението. ■ 2013

октомври

55


■ ЛИК българите (Още преди да постъпи в Художествената академия, Сотир Гелев прави авторски анимационен филм. С основите на анимацията се е запознал в Пловдив, където завършва художествена гимназия за сценични кадри. Филмът е заснет в кръжока по анимация. Филмът „Пилето” е изграден от блестящ гег и 90 рисунки, изобретателно комбинирани.) Да започнем с анимационния филм „Пилето”, който предизвика толкова коментари, а и видях, че си направил нов вариант тази година. Сотир Гелев: Рисунките бяха направени така, че да могат да се снимат в различен ред. Снимахме го на 16-милиметрова филмова лента и го изпратихме на любителски кинофестивал в Русе. Там журито, в което бяха Стоян Дуков и Анри Кулев, го хареса, а Стоян Дуков ме покани да го направя професионално – за държавната анимационна студия в Киноцентъра. И трябваше да го нарисувам наново. Заснехме го вече на 35-милиметрова лента „Кодак“, с камера „Крас“. Първият вариант изчезна, възможно е все още да е някъде в Пловдив. Тогава започва и фестивалният път на „Пилето”? Впрочем все отминаваш без коментар политическото послание на тази анимация, което всички разбираха през 1984. Пилето, което прави невероятни усилия да долети донякъде, а се оказва, че срещу него има вентилатор. С.Г.: На фестивала за късометражно кино в Лайпциг през 1984 „Пилето” спечели голямата награда Златен гълъб. Преди това участва и на Берлинале, където беше определен за награда за късометражен филм, но поради информация, че е участвал на други фестивали, беше дисквалифициран. Никой от българската делегация не се е противопоставил, въпреки че филмът не беше участвал на други фестивали. Бяха апаратчици и просто не са знаели нищо за филмите. Така че от берлинския фестивал имам само диплома за участие. Тази история май само аз я помня... Пенко, ти участваше ли по някакъв начин в правенето на 56

октомври

2013

ЕКСПЕРИМЕНТИ С КАКВО ЛИ НЕ Още с основаването си през 1995 Студио „Гекон” навлезе в различни области на изкуството. Сотир ГЕЛЕВ и Пенко ГЕЛЕВ са реализирали през последните 23 години значително количество визуални разкази, показвани, награждавани и коментирани в България и по света. Студио „Гекон” създава рекламни клипове, два игрални филма, три телевизионни сериала за деца с повече от 300 епизода, няколко анимационни филма, хиляди страници комикси. Сотир Гелев пише сценарии, фотографира, рисува и режисира. Пенко Гелев рисува, прави дизайн на плакати, каталози, списания и книги. С тях проведе свободен разговор Антон СТАЙКОВ, който следи развитието им след 80-те.

„Вълшебната флейта“, Пенко Гелев

„Тамара“, Пенко Гелев


тази анимация? Пенко Гелев: Тогава бях още ученик. Докато Сотир учеше в академията, бях в гимназията (в Пловдив имаше две – аз бях в тази за изящни изкуства). Последната година завърших Софийската художествена и живеехме в една квартира. А след казармата, през 1989, една година бях учител по рисуване и математика в начално училище в Асеновград. Как стигнахте до телевизията? С.Г.: След 2000-та започнахме да правим като продуценти за Националната телевизия сериалите „Приказки за физиката” и „Приказки за астрономията”, а по-късно „Добър ден, господин Жасмин”. Това бяха

образователни сериали за деца с приказни герои и много перипетии... Колко години се занимавахте с тях? Помня, че бяха с безчислени епизоди. П. Г.: От „Физиката” заснехме 140, от „Астрономията” – 94. А от „Добър ден, господин Жасмин” направихме само 45 епизода. Това са около 300 епизода! За колко години? И какъв екип трябва за такава продукция, в която има актьори, костюми, декори, анимация, а и специални ефекти! Сигурно сте били поне трийсетина. С.Г.: Как 30, по света за такъв сериал работят 300 души (смее се). Ние бяхме петнайсетина. Освен всичко със страшно

„Господарят на пръстените“, Сотир Гелев

много анимация и специални ефекти, за да визуализираме информацията и експериментите, които правехме в епизодите. За много от опитите аз създавах реквизита – за един епизод ми се наложи да направя електромотор от хартия, който работеше! П.Г.: Оператор, озвучител, режисьор и гримьор. Това беше екипът, без да броим актьорите. И Митето, който вършеше всичко, от което има нужда в момента. А за сериала даже и аз правех анимация освен Сотир. С.Г.: В тези сериали имахме възможност да експериментираме какво ли не. Обикновена, плоска, 3D, рисувана, колажна. Анимация имаше от всеки възможен вид, някои не подлежат на класификация. В някои епизоди имаше по 10 минути анимация, а това си е доста работа. Тези сериали имаха дълъг живот и се приемаха много топло – чувал съм го от много деца в тийнейджърска възраст. А как протичаше самото снимане? П.Г.: Работихме по сериалите без прекъсване около 7 години (2001–2008). Всяка седмица изкарвахме по един епизод. Петдесет седмици годишно... С.Г.: Почивката ни беше само август – две седмици. И не можехме да ангажираме децата актьори през седмицата, те ходеха на училище – тяхното участие трябваше да се планира през уикендите. А и през седмицата в студиата в „Балкантон” беше доста шумно. Как шумно – нали са специално направ��ни за тази цел? С.Г.: Да, но нямахме пари да ги обезшумим като хората. Накрая в сградата дойдоха да записват рок банди и стана направо невъзможно да се работи. По това време и от телевизията ни отрязаха... така че тази авантюра приключи. Различните ви качества ви правят единствени в България – едновременно художници, сценаристи, режисьори, продуценти и т.н. П.Г.: Сещам се за много примери по света – Тери Гилиъм и Стенли Кубрик са режисьори, чиято първа професия е художник. Всъщност много >> 2013

октомври

57


■ ЛИК българите режисьори, сценаристи, писатели, а и някои продуценти са били художници. Сещам се и за някои известни музиканти... С.Г.: Джим Хенсън с „Мъпет шоу”. Или Тим Бъртън... Тери Гилиъм прави собственоръчно анимациите в „Монти Пайтън”... Значи това бяха телевизионните продукции. А кинопроектите преди това? С.Г.: През 1997–2000 направихме като продуценти два игрални филма. „Магьосници”, който разделихме след това на 4 епизода за телевизионно излъчване, и „Колобър”, телевизионен игрален филм. Имаха ли някаква реализация по света тези продукции? С.Г.: Освен че могат да се свалят от пиратски торенти, „Магьосници” го взе „Пепърминд” – голяма разпространителска немска фирма, която беше специализирана в европейско кино. Продадоха го на Изток – Нова Зеландия, Австралия, Тайланд ... и после фалираха. Познай какво ни казаха адвокатите на фирмата, като ни се обадиха по повод фалита! П.Г.: Но пък „Магьосници” и „Колобър” са едни от най-показваните филми по българска телевизия. С.Г.: Парите от авторски права отдавна надхвърлиха хонорарите ми като режисьор по време на снимките на филмите... След телевизионните сериали се заехте сериозно с анимация. С.Г.: Продуцирали сме 3 анимационни филма от един голям проект, в момента работим над 4-и и 5-и филм. Това са поредица филми, които ще бъдат обединени в един пълнометражен филм. Догодина започваме работа по 6-я и 7-я, последен филм от поредицата, който ще обединява останалите. П.Г.: И късометражен игрален филм – „Жълто куче” на режисьора Мария Николова, който снимахме за БНТ и който пътува в момента по фестивали и вече има доста награди, някои от които значими. В самото начало на прехода се занимавахте основно с реклама... 58

октомври

2013

С.Г.: Между 1990–95-а работехме заедно с наши приятели – режисьора Иван Георгиев-Гец и оператора Ивайло Пенчев. През тези години голям процент от телевизионните реклами бяха наши. Някои бяха хубави, други – изключително глупави. Тогава това беше ново и ни беше интересно... П.Г.: И правехме ужасно много плакати, корици, дизайн на списания. Спомням си кориците на криминалетата на Хейс. Тогава си казвах: „достойно продължение на Текла Алексиева от „Галактика”. П.Г.: Един ден (през деветдесетте години) се разхождах из центъра на София и осъзнах, че почти всички плакати, налепени наоколо, са мои (смее се). Скоро разгледах цялото течение на вестник „Венче” от 1990 до 2000 година. Във всеки брой има ваш комикс. П.Г.: Бях ги забравил. Там бяха „Магьосникът от Оз”, „Озма от Оз”, „Маугли”. Сотир рисуваше комични страници – „Професор Плеш” и „Пин и Гвин”. „Маугли“ излезе в самостоятелен албум. С.Г.: Пенко го оцвети и преработи, аз направих специален наборен шрифт за изданието. Издадохме го за удоволствие, знаехме, че комикс трудно се продава. Да, след печалния ви опит със собствено списание. Разкажи за това как се роди „Рикс”. С.Г.: В края на 80-те, още докато бях студент в академията, започнах да публикувам в известното комикс списание „Дъга”. Избрах си Билбо Бегинс, обичах тази история, след това рисувах и „Повелителят на пръстените”, книгата не беше още преведена и издадена на български език. А след 90-а решихме да издадем собствено списание (заедно с наш приятел – Красимир Куманов). Така събрахме екип и подготвихме няколко броя напред. Разчитали сте на инерцията от списание “Дъга”. П.Г.: Някои приятели ни предупредиха, но ние не ги послушахме и отпечатахме огромен тираж (два броя по 50 000

„Хъкълбери Фин“, Сотир и Пенко Гелеви

„Билбо Бегинс“, Сотир Гелев

екземпляра), който не успяхме да реализираме и после претопихме изцяло. С.Г.: Историите бяха добри и нарисувани хубаво, просто бяхме наивни, не преценихме времето. Но там за първи път публикува Алекс Малеев, който сега рисува за Марвел и ДС в Ню Йорк. Пенко рисуваше история по мой сценарий. В момента могат да се видят част от тези неща на изложбата на комикса в СБХ. Ето че след повече от двайсет години тези епизоди са своеобразна митология за пионерите на комикса. Какво се случи с проектите ви след „Маугли”? Това е много качествено издание, единствено по рода си според мен. П.Г.: „Маугли“ ми донесе сътрудничеството с английския издател Дейвид Салария. На един панаир на книгата той видя албума и поиска да работи с нас.


П.Г.: Историята за „Дичо пъдаря”, която нарисувах за албума, съдържа и истински факти. А неговата – „Призрак” – е за художник по време на Втората световна война. Следва вторият албум на сдружението „Проектът Дъга”, организатор на Първата национална изложба на българския комикс в СБХ на „Шипка 6”. Плакатът за изложбата е на Пенко, по идея на Сотир. Спиридон се промъква зад статуята на Майстора в СБХ много символично. Комиксът си беше лошото дете, чак сега го признаха за достойно изкуство. И то не всички. С.Г.: Имаше един герой в „Приказки за физиката” – Спиридон Дантелата, за когото бяхме замислили сценарий. Но този Поръча ми няколко комикса по известни книги и пиеси. Даже поиска от мен предложения за автори и заглавия, но нещо не ни съвпаднаха вкусовете. Но и така си имал удоволствието да рисуваш по текстове на Мелвил, Шекспир, Дюма... Това не са класически комикси, а разкази в картини по английска традиция, в които текст придружава последователни картини и в тях няма балони. Все пак те са комикси – ракурси, последователности, разделение на панели. П.Г.: Има балони! Тези комикс книги са правени от литератори с опит и наистина са много добре адаптирани. Нарисувах 22 книги в течение на пет години. В някои от тях Сотир ми помагаше за оцветяването. Един ден се опитах да преброя колко рисунки си направил за тях – излезе някакво страшно число, към 10 000! А след тях последва „Проектът Дъга”... С.Г. Няколко приятели се събрахме и решихме да направим албум 20 години по-късно, за да припомним годините на „Дъга”. С Петър Станимиров, Румен Чаушев, Димитър Стоянов проектирахме специално как да направим събитие около тази годишнина. Така излезе албумът „Над дъгата” и се продаде за две седмици. Измислихме и нарисувахме специално историите за албума.

„Вълшебната флейта“, Пенко Гелев

Кратка библиография на студио ГЕКОН 1990–91 Списание „Рикс” 1997 „Алиса в страната на чудесата” – балет, Софийска опера, хореограф Б. Сечанова 1997 Албум „Маугли”, худ. П. Гелев 1999 „Магьосници” – игрален филм, сценарий С. Гелев и П. Гелев, реж. С. Гелев 2000 „Колобър” – телевизионен филм, сценарий С. Гелев и П. Гелев, реж. С. Гелев 2001–08 „Приказки за физиката”, „Приказки за астрономията”, „Добър ден, господин Жасмин” – телевизионни сериали за деца 2005–10 22 комикс албума за издателство „Салария”, Великобритания, и „Барънс” САЩ, художник П. Гелев 2010–012 „Дорога”, „Керата”, „Орбис”, „Пилето” – анимационни филми 2012 „Жълто куче” – телевизионен филм за БНТ, реж. М. Николова

тук е друг Спиридон. За плаката помислихме доста – решихме да е с много цветове и да има абсурден елемент. П.Г.: За новия албум всички ще дадат истории без продължение, специално написани за него. Аз рисувам по сценарий на Сотир едно фентъзи. Петър Станимиров и Румен Чаушев заминаха за Белград да представят „Над дъгата” с изложба по специална покана на организаторите на Международния фестивал на комикса. Българският комикс набира скорост и има добра организация, вие сте част от тези процеси. С.Г.: Ще се постараем да публикуваме албума „Над дъгата 2013” до края на годината. Поканени сме вече в няколко града да го представим с изложба. И имаме много друга работа. Още няколко готови сценария чакат да им дойде редът. Пенко, на 10 октомври ни очаква премиерата на книга, върху която работиш последната година. Тя е разточително богата и барокова. Разкажи ни с няколко думи за нея, сигурен съм, че ни очаква събитие в българското книгоиздаване. П.Г.: Книгата се казва „Приказка за вълшебната флейта“. Вече я има в книжарниците. Направихме я по идея на певицата Ина Кънчева. Това е историята от операта „Вълшебната флейта“ на Моцарт. Професор Борис Парашкевов преведе либретото на операта. Книгата е написана чудесно от Юлия Спиридонова, а аз много старателно нарисувах илюстрациите. Рисувах ги повече от половин година. Много ми помогнаха Ина Кънчева и Пенка Казанджиева със съвети и идеи. Книгата съдържа и компактдиск с аудиодраматизация, арии от операта, изпълнени от български певци и Оркестъра на националното радио под диригентството на Емил Табаков! Тя е луксозна книга с твърди корици, която стана към 150 страници и в нея има 47 илюстрации. Планирам да направя и изложба с илюстрациите от книгата, в която освен илюстрациите да включа и много подготвителни рисунки, скици и ескизи. ■ 2013

октомври

59


■ ЛИК музика

© Ruth Walz

Без рискове в Залцбург

60

октомври

2013

ното отдаване на интенданта и затова Перейра получил отказ. Главната героиня в Залцбург тази година беше Жана д’Арк, а една от централните теми — търсенето на единство между музикалните традиции на Европа и Азия. На светицата бяха посветени концертни изпълнения на операта Жана д’Арк на Валтер Браунфелс (диригент Манфред Хонек, ръководител на Питсбъргския симфоничен оркестър) и  Жана д’Арк на Верди (в титулната партия Ана Нетребко). В театралната част на фестивала фигурираше драмата на Шилер „Орлеанската дева”, постановка Михаел Талхаймер. Както обикновено, бяха представени водещи оркестри в света, популярни солисти, именити диригенти като Марис Янсонс, Зубин Мета, Кристиан Тилеман, Рикардо Мути. Симфоничните програми обаче не бяха интригуващи като в предишни години. Въпреки всички близо 90 концерта – от будистки свещенически хор до Едита Груберова, от перкусиониста Мартин Грубингер до Моцар-

Гауейн (горе)

Отвличане от сарая

Луций Сула

тово матине или изпълнение на Виенските филхармоници. Наред с изпробваното мото „Звезди, звезди, звезди” този път бе търсено равновесие между изгряващите и опитните музиканти. Другата обща тема: обемен блок ораториални съчинения със сакрално-църковен харак-

© Wolfgang Kirchner

С близо 287 000 зрители това лято Залцбургският фестивал достигна своята кулминация от 1920 насам. За 6 седмици бяха показани 80 представления на 14 сцени. Запълняемостта на местата нарасна до 93 %. И при приходите настоящият интендант на фестивала Александер Перейра постигна рекорди: оборотите са нараснали с 2,4 милиона евро, макар че в едно интервю той обвини надзорния съвет, че не е разбрал неговите художествени идеи и не е имало нито един конструктивен момент в съвместната им работа. Интендантът ще се задържи на този пост до 2014, т.е. под негово ръководство ще премине само още един фестивал идното лято, преди Перейра да оглави Ла Скала. Австриецът се е опитал да се договори с президента на фестивала Хелга Рабл-Щадлер да съвместява длъжностите поне още един сезон, за да осъществи интересните за него планове и да не пропаднат подписаните контракти, включително и договорът с Йонас Кауфман за дебюта му в Отело. Ала фестивалът се нуждае от пъл-

© Servus TV / Andreas Kolarik

Под ръководството на Александер Перейра успехите на Залцбургския фестивал са най-вече финансови. Неговият естетически кодекс обаче е насочен към публика, която се е уморила от експерименти, посочва немскоезичната критика.


© Michael Poehn

поставили миналата година при голям успех операта Войници на Цимерман. Другите важни оперни заглавия това лято: Така правят всички и ранната опера на Моцарт Луций Сула, Норма на Белини. 200-годишнината на Верди бе отбелязана с постановки на Дон Карлос и Фалстаф, а 200-годишнината на Вагнер – с Нюрнбергските майстори певци, постановка Щефан Херхайм, и Риенци в концертно изпълнение. Перейра, който произхожда от виенско семейство дипломати, е бил мениджър на Olivetti, преди да се заеме с култура. След златния му период в Цюрихската опера постът в Залцбург трябваше да увенчае една нетрадиционна кариера. Перейра настояваше на всяка цена в програмата да присъства операта Гауейн, както и непременно да покани 1300 деца от венецуелската музикално-социална програма El Sistema, и за целта финансира тези проекти с престижни събития като концертното изпълнение на Набуко, дирижирано от Рикардо Мути, и Жана д’Арк на Верди, също концертна версия с Нетребко и Доминго, както и Норма на Чечелия Бартоли или Отвличане от сарая, което се разиграва в хангара на летището. Гауейн. В постановката бе ангажиран звезден състав: именитият интерпретатор на Вотан и внушителен бас Джон Томлинсън, американското сопрано Лаура Айкин, а главната роля бе поверена на британеца Кристофър Малтман, един от най-известните изпълнители на Дон Жуан. При Бъртуистъл партиите са трудни и неблагодарни, защото оркестърът играе главната роля, един огромен ансамбъл (9 контрабаса, 3 туби!), който из-

Така правят всички

Нюрнбергските майстори певци

пълва огромното пространство на Фелзенрайтшуле в Залцбург. За диригента Инго Мецмахер е огромно предизвикателство да координира тази широка инструментална палитра. Томлинсън успешно изпълни двойната партия на Зеления рицар и домакина на тайнствения замък, в който след дълго пътешествие пребивава Гауейн, най-достойният рицар на Кръглата маса. Малтман изпя главната партия умно и гъвкаво, не случайно критиката го посочва като един от най-интелектуалните оперни певци на нашето време. Но най-шумният успех е на колоратурното сопрано Лаура Айкин  – Фата Моргана, точна и издръжлива. А Фелзенрайтшуле е магическо място, идеално за средновековната сага. Латвийският режисьор (той е и сценограф на постановката) създава специално за него многоизмерно зрелище. На Кръглата маса от сагата за крал Артур цари скука, докато не се появява тайнственият Зелен рицар, който надменно предлага на рицарите да му отсекат главата. Отвръща му сър Гауейн, племенникът на крал Артур, ала научава, че след година и един ден самият той ще се раздели с главата си. Когато Алвис Херманис обмисля постановката, бързо стига до >>

© Salzburger Festspiele / Forster

тер, обединени под заглавието Ouverture Spirituelle. Включиха се диригенти като Николаус Харнонкурт, Томас Хенгелброк, а също и японски традиционни ансамбли. Прозвучаха ораториите Сътворението на света и Годишните времена на Хайдн, както и Реквием на Моцарт. Представена бе и будистката традиция – ритуални химни, съчетани по особен начин с грегориански песнопения. В същата серия се вписаха и опусите на двама големи японски композитори от различни поколения  – Тору Такемицу, починал през  1996, и  неговия ученик, вече надхвърлил популярността му, Тошио Хосокава. Всяко лято трябва да е ново, обяви Перейра преди време, когато пое ръководството на фестивала. За 2012, първата му година в Залцбург, това беше невъзможно, опера не се пише от днес за утре. За това лято беше заявена Краят на играта от Бекет, първата опера на Дьорд Куртаг, 87-годишния унгарски композитор, известен със своите лаконични, изключително концентрирани произведения. Но и Куртаг не беше готов навреме – което не учуди никого, както отбеляза „Нойе Цюрхер Цайтунг”. Затова композиторът, представен на това фестивално издание в Залцбург, бе британецът от по-старото поколение Харисън Бъртуистъл, който дълго време е живял в сянката на своя велик съгражданин Бенджамин Бритън. През 1968, по време на премиерата на първата опера на тогава 34-годишния Бъртуистъл, Бритън напуска театъра в знак на протест – лош знак за бъдещата кариера на провинциалиста от графство Ланкашир. По ирония на съдбата в годината, когато в Залцбург се отбелязва юбилеят на Бритън, вниманието бе насочено към 80-годишния Бъртуистъл. В  оперната програма бе включена неговата трета опера  Гауейн, която след премиерата си в Лондон през 1991 не е поставяна никъде. Либретото почива на средновековната легенда за сър Гауейн и  Зеления рицар. Постановъчният състав е силен: диригентът Инго Мецмахер и режисьорът Алвис Херманис,

>> 2013

октомври

61


извода, че иска да представи не битката на християнина Гауейн с езичника в лицето на Зеления рицар, а битката между природата и цивилизацията. Действието в средновековната легенда е пренесено в бъдещето, годината е 2021, когато екологична катастрофа е унищожила цялото човечество. А рицарят Гауейн поразително напомня на немския художник Йозеф Бойс, спектакълът изобилства от цитати от неговите пърформанси, включително и от прочутия пърформанс с койота (в Залцбург ролята на койота изпълнява куче). Отвличане от сарая. Още едно зрелище. Действието се развива на „необикновено място” – летището в Залцбург, в един голям хангар са изградени повече от 10 сцени. Залцбургският проект се осъществява заедно с компанията Servus TV. В гигантската футуристична стъклена капсула сред Алпите, където се съхранява колекцията исторически самолети и се правят изложби, оркестърът Камерата Залцбург под диригентството на Ханс Граф, Bach Choir и солисти пресъздават Отвличане от сарая (постановка Адриан Марталер). Радикалността се състои дори не в техническото обкръжение на летището, където работата не секва и по време на представлението, а рев на излитащи самолети съпровожда ариите на Моцарт. Тя не е и в трактовката на сюжета, прехвърлил героите в съвременния свят, където Селим паша е моден гуру, опитал се да съблазни блондинката Констанца. Радикалността е в технологията на това зрелище, в новия формат на взаимодействие между артисти и публика. Оркестърът свири в Хангар 8, а звукът му, както и жестовете на диригента се предават в Хангар 7, но не заради публиката, която не чува нищо от оркестъра, а заради певците, които поддържат контакт с диригента по специално създадени за целта слушалки. Публиката се мести след артистите из гигантската площ на Хангар 7. Там пеят и говорят Диана Дармрау в ролята на Констанца, Хавиер Камарена като Белмонте, Тобиас Морети – Селим паша: появяват се върху крилото или стълбата на самолета, в състезателен автомобил или някъде другаде из огромното пространство. На финала героите на Моц��рт са отнесени от истински вертолет. За да бъде заситен не само слухът, но и очите, виенската модна дизайнерка Лена Хошек е създала костюмите за постановката. Нейният стил, както е обявено, представлява микс от „градски ретро шик и селска традиционна мода”. Използвани са двайсет камери от най-различни модели освен работ62

октомври

2013

© Monika Rittershaus

■ ЛИК музика

Дон Карлос

ните камери, които осигуряват контакт между диригента и субдиригентите. При толкова много камери нито един детайл не може да се изплъзне от погледа на телевизионната публика. Защото постановката е предназначена предимно за нея. Александер Перейра още през 2008 е изпробвал в своята Цюрихска опера това, което сега показа в Залцбург: опера само за телевизия, бъдещето на жанра според него. Луций Сула. Много рядко изпълняваната опера на 16-годишния Моцарт е със сюжет от древната римска история. Постановката е на канадския режисьор Маршал Пиноски и известния френски диригент Марк Минковски, а главната партия изпълни прочутият тенор Роналдо Виласон. Как е създадена операта, се знае от писмата на бащата на композитора Леополд Моцарт. Операта е поръчана за постановка в Милано, премиерата била обявена за 26 декември 1772. Композиторът трябвало да пристигне на място още през ноември, като имал задължението предварително да създаде само речитативите, а всички арии трябвало да бъдат съчинени на място, в контакт с певците. За беда тенорът, който трябвало да пее Сула, заболял внезапно и не могли да му намерят друг заместник освен един църковен певец, с чиито скромни възможности композиторът трябвало да се съобразява. Чистата музика в операта е 4 часа, а като антракт показвали балет. Днес обаче публиката е пощадена, затова Марк Минковски е съкратил партитурата, по-точно речитативите, и дори е премахнал един от персонажите. Но се появява и допълнение: напълно неизвестни на публиката речитатив и ария

на Сула, взети от едноименната опера на Йохан Кристиан Бах. Накратко, сюжетът разказва за любовта на преследвания от жестокия диктатор Сула патриций Цецилий към Юния, дъщерята на консула Гай Марий, към която се домогва и диктаторът. Цецилий организира заговор срещу Сула, проваля се, но в края Сула внезапно прощава на всички и даже се оттегля. Безусловното в операта обаче не е либретото, а музиката. Марк Минковски напълно се доверява на младия Моцарт, не гледа на операта като на младежки опит на бъдещия автор на Сватбата на Фигаро или Дон Жуан. И дори това, което в тази музика изглежда повърхностно и орнаментално, при оркестра Les Musiciens de Louvre-Grenoble звучи много обективно и енергично. Ариите са колкото ефектни, толкова и трудни. След операцията на гласните струни тенорът на Виласон е изгубил много от южняшката си нежност и сетивна пищност, станал е по-светъл и строен, а това превръща певеца в идеален Моцартов изпълнител. Отлично му партнират четири певици: Олга Перетятко (Юния), Мариана Кребаса (Цецилий), Инга Кална (Цина), Ева Либау (Целия), всички колоратурни виртуози и при това всяка посвоему очарователна. Режисьорът Маршал Пиноски, който в първоначалната си кариера на танцьор се интересува от сценичната естетика на XVIII век, съумява да придаде плавни движения на страховитото действие. Така възниква исторически информирана, но не и историзираща постановка, непреходността на човешките чувства става осезаема по трогателен начин, въпреки че героите носят барокови об-


© Silvia Lelli

лекла и се движат сред античен декор. Сценографията е поверена на Антоан Фонтен, художник, който е работил върху филми като „Мария Антоанета”. Той е създал императорски разкош, а на моменти и феерично зрелище. Така правят всички. Моцартовата музика е неизменна константа в Залцбург, не зависи нито от смяната на интенданта, нито от естетически или тематични парадигми. През това лято Хаус фюр Моцарт започна новия си проект Моцарт/Да Понте тъкмо с Така правят всички, последната премиера на фестивала. Тя беше позиционирана като част от сценична трилогия, която ще се появи в сезоните 2013/15: „Моцартовите шедьоври“, чийто либретист е Лоренцо да Понте, – Така правят всички, Сватбата на Фигаро, Дон Жуан. Екипът, който реализира проекта, режисьорът Свен-Ерик Бехтолф и сценографът Ролф Глитенберг, вече се поставял Моцарт/Да Понте в Цюрих, когато там директор е Перейра. С първия си спектакъл на сцената на Хаус фюр Моцарт те посочват своите приоритети: никакъв постмодернистки стрес, живописна красота, галантни типажи, развлекателна лекота на действието. Този нов естетически кодекс, както отбелязва Перейра, е насочен към публика, която се е уморила да гледа картечници. Зрителите попадат в Моцартовия XVIII век, в аристократично общество с галантни дами и кавалери, флиртуващи изящно помежду си. На сцената – огромна остъклена оранжерия със зелени дървета, цветя, птици, сред които Дон Алфонсо (Хералд Финли) с воайорски поглед следи дамите в басейна Дорабела (Мари-Клод Шапюи) и Фиордилиджи (Малин Хартелиус). Нежна светлина, пръски вода и нега изграждат чаровната атмосфера на спектакъла, в която се разиграва леката лобовна драма. Екзистенциалната ирония на Моцарт, съпроводена с арии на чувствена красота, намират отклик у диригента Кристоф Ешенбах. Благодарение на него Виенските филхармоници (в помалък състав) звучат въздушно. Въпреки това част от публиката го освирка. Блестяща повърхност, малко дълбочина – така критикът на „Велт” характеризира последната нова постановка на тазгодишния фестивал, потвърдила това, което се усети още миналата година. Залцбургският фестивал се върна във времената на Караян. СвенЕрик Бехтолф е прочел операта на Моцарт като кротък натуралистичен фарс. Липсват психологически дълбочини, както и критични отпратки към днешния ден, режисьорът с не особено сил-

Фалстаф

но драматично въображение не предоставя полезни ходове на певците. Нюрнбергските майстори певци. Поводът е 200-годишнината на Рихард Вагнер. Режисьорът Щефан Херхайм се е заел да освободи творбата, дирижирана тук за последен път през 1938 от Вилхелм Фуртвенглер, от политически неудобни трактовки. Преди 10 години Херхайм предизвиква фурор в Залцбург със своята постановка Отвличане от сарая и оттогава се радва на поредица триумфи. При Вагнер обаче режисьорът се дистанцира от всякаква държавност, макар че оставя темата за немската мечта, но тя е транспонирана в 1830, уютната епоха на бидермейер, когато германският дух не е бил заплаха и е пребивавал в т. нар. домашно и съзерцателно състояние. Тъкмо в тази епоха удобно се вписва приказното, фолклорно начало: не само защото именно в този период излизат сборниците с немски фолклор „Приказки” на Братя Грим и „Вълшебният рог на момчето” на Клеменс Брентано. Еньовден, когато се развиват събитията в Майсторите певци, е датата и в Сън в лятна нощ на Шекспир, подходящ паралел. Макар че някой би се запитал защо е този страх от Вагнер: та нали в Майсторите певци няма епични герои от северните саги и могъщи крале, които да се асоциират от широката публика с нацистката пропаганда. Не става дума за проклятие или за рицарите на Светия Граал, а за любов и изкуство, при това финалът е щастлив. Има наистина щекотливи моменти: първият е Нюрнберг, сакралното някога място, където са се съхранявали регалиите на Свеще-

ната Римска империя, а вторият – пламенната финална реч на Ханс Закс за държавното величие на немското изкуство, длъжно да се противопостави на чуждите влияния. Диригентът Даниеле Гати, застанал на пулта пред Виенските филхармоници, е непоследователен: тромав за търсения камерен тон, човъркащ в партитурата, несигурен и твърде силен за певците. Това се отразява силно на формата на оркестъра. Певческият състав също разочарова. Налице е един очакван успех – Михаел Фоле в своята коронна партия на Ханс Закс, както и един неочакван успех – Маркус Верб, интересно изпълнение на писаря Бекмесер. Като безспорен виртуоз в този спектакъл бе оценена Хайке Шиле, автор на сценографията, тя е измислила за Голямата фестивална зала какви ли не кинематографични и други вълшебства. На финала на второто действие цяла поредица приказни герои излизат от сборниците на Братя Грим, а в третото действие оживяват играчките на починалите деца на Ханс Закс — гигантските кукли се задвижват, влакчето изпуска дим. Някои критици биха се изкушили да нарекат спектакъла детски, ако не е неговата продължителност от 5 часа и половина. Дон Карлос. 200-годишният юбилей на Джузепе Верди бе отбелязан в Залцбург с нова постановка на Фалстаф, концертни изпълнения на Жана д`Арк и Набуко в звезден състав. Но основното събитие, което беше шесткратно продадено далеч преди началото на фестивала, а след това напразно се търсеха билети за него, бе Дон Карлос в постановката на Петер Щайн. >> 2013

октомври

63


■ ЛИК музика редакция, твърде обемиста в сравнение с първоначалната парижка версия). Но и в музикален план успехът не е голям. Маестро Антонио Папано, застанал на пулта пред Виенските филхармоници, от много години дирижира творбата (за пръв път през 1996 в Париж), ала изглежда нерешителен в своите представи за темпата и странно безличен в драматургичното направление. Фалстаф. За комедия в Залцбург не може да става дума, дори при Фалстаф. Режисьорът Дамиано Микелето е заселил героите от късната опера на Верди в старчески дом за артисти. Медицински сестри возят в колички спретнати старчета – това е Casa Verdi, вилата в Милано, която през 1896 Верди със собствени средства превръща в действащ и до днес дом за бедни възрастни певци и музиканти. И сам намира покой там, в градината на вилата. В съня на Фалстаф оживяват призраците от миналото, появяват се на прозорците, настойчиво чукат по стъклата, пропълзяват в дома. Персонажите от съня са облечени в костюми от ХIХ век; неочаквано Фалстаф излиза в разкошен театрален костюм от Шекспирово време, така епохите на Шекспир и Верди кореспондират със съвременния Залцбург, където властва еклектиката на стиловете и епохите. Зубин Мета с неподражаемо изящество води оркестъра на Виенските филхармоници, координира сцената и оркестрината и се концентрира напълно върху театралното действие. В  спектакъла пеят изключителни италианци от школата на белканто. Всички демонстрират отлично владеене на похватите на parlando, а накрая вирту-

© Arno Declair

Привлекателното в нея на първо място бяха знаменитият тенор Йонас Кауфман в главната роля и неговата партньорка Аня Хертерос, двамата чудесно се допълваха. Имаше и други известни имена от по-старото поколение: Томас Хемпсън (Родриго, маркиз Поза), Мати Салминен (крал Филип  II), Робърт Лойд (Монах). Въпреки това постановката на Щайн не бе убедителна освен в любовните сцени. Неотдавна завърнал се на Залцбургския фестивал с Макбет (отново от Верди), той не предизвика въодушевление: покрай размаха, пищността и принципния консерватизъм малко се запомни и от Дон Карлос. Либретото провокира режисьорите за сериозна интерпретаторска работа в по-голяма степен от други опери на Верди. От една страна, тя предполага епична и многолюдна история, а от друга – психологически нюанси. Бунтът на принц Карлос срещу краля баща, чувствата му към Елизабет Валоа, която му става мащеха, а не жена, отмъщението на влюбената в Дон Карлос принцеса Еболи – всичко това е налице и в трагедията на Шилер, която е в основата на либретото. И без голямо усилие в тази драматургична рамка могат да се впишат всевъзможни модели на тълкуване, както твърди критиката – в диапазона от Шекспир и Расин до Фройд. Както и много политика: вярата на крал Филип в необходимостта от твърда ръка, Дон Карлос между родната реакционна Испания и чуждата прогресивна Фландрия... Петер Щайн обаче отдава значение като че ли единствено на невъзможната любов и на всички ремарки в либретото (за постановката в Залцбург е избрана късна италианска

Орлеанската дева

64

октомври

2013

озно и прецизно изпълняват сложната хорова фуга. Но в ансамбъла доминира Амброджо Маестри, който изпълнява Фалстаф от 12 години комично и със замах. Движи се с грация независимо от килограмите си, баритонът му винаги е гръмовен, не случайно всяка година го канят в Арена ди Верона. Въпреки веселия хаос обаче спектакълът е по-скоро тъжен. Възрастните хора си спомнят с мъка за предишния свят. Сънят, от който Фалстаф не иска да се събуди, е неговото бягство в миналото, подмяна на тъжния старчески живот в реалността с мечта, в която се живее пълнокръвно. Орлеанската дева. При 38,6 градуса температура на въздуха театралният режисьор Михаел Талхаймер, найхладната глава сред немските режисьори, поставя творбата на Шилер на сцената на залцбургския Ландестеатер. Всички пет действия само за два часа. Минималистично, както се очаква от него, 13 от 27-те герои в „романтичната трагедия” са зачеркнати, а останалите 14 са изиграни от 11 актьори. В пиесата, представена за първи път през 1801 в Лайпциг, чрез Йохана говори Бог, всъщност Божията майка. Когато връзката с Бога е прекъсната, Йохана изглежда безпомощна, а когато Бог е с нея – непобедима. Режисьорът и сценографът му Олаф Алтман са избрали радикална оптика. Защото не могат да радикализират самата пиеса. Все пак средновековната дева не се е превърнала в ислямистка с динамит на кръста, тя остава 17-годишна дъщеря на пастир, която получава напътствия от небесата, осенена е. Само един прожектор хвърля лъч през голата сцена, точно натам, където стои Катлийн Моргенайер. Почти през цялото време неподвижна, в невинно бяло, в дясната ръка с дълъг меч, лявата ръка, обърната към зрителите, благославяща, даряваща живот. Всички други фигури говорят от мрака. Времето е мрачно, последният период от Стогодишната война между Франция и Англия. Режисьорът не знае как да подходи към историческите театрални фигури. Те респектират вярата му, но и го дистанцират. Затова оставя главната героиня да рецитира в абстрактното нищо, неподвижна и сама. Нито веднъж актрисата не си позволява високия тон, който обживява стиховете на Шилер. Представа как звучи Шилеровият език дава Алмут Цилхер, режисьорът й е оставил две кратки появи като войнствената кралица майка. И внезапно всяка дума получава тежест, а езикът – ритъм. Всред виковете се появява значение, защото текстът е повече от повърхностно звучене. ■


Нюпорт

перла в короната на джаза Фестивалната форма на джаза се появява след Втората  световна война, при това най-напред в Европа – в Ница през 1948. Много бързо тя се пренася и в Америка,  където се развива в сгъстено темпо и се превръща в своеобразна институция на това музикално изкуство. Първенството отвъд океана се държи от Newport Jazz  Festival (1954), за който разказва Владимир ГАДЖЕВ. От 2 до 4 август се състоя 59-ят Но несъмнено мястото на Нюпортна културно разнообразие в общо взе„Нюпорт джаз фестивал”,  организиския фестивал в тази десетка е по-осото спокойната, но скучна атмосфера на ран от вече 87-годишния мениджър бено. И не само заради това, че се пролетния Нюпорт. На парти в присъстДжордж Уейн, един от създателите на вежда в родината на джаза, но и поради вието на  Джон Максън, директор на този най-голям форум на джазовото изподдържания до днес висок авторитет Rhode Island School of Design, семейкуство в света. В първите два дни трина своеобразен двигател в развитието ство  Илейн и Луис Лорилард и други те сцени, построени във Форт Адамс на това музикално изкуство. влиятелни личности от бизнеса  доСтейт Парк, бяха предоставени на утЕдна бърза историческа справка отмакинът заявява, че иска да направи върдени артисти и състави. Сред тях кроява градчето, разположено на Род нещо различно. След  продължително личаха имената на  Лю Табакин, МарАйлънд, като сателит и яхтено присобсъждане приятелската компания се къс Милър, Еди Палмиери, Стив Коултанище на отстоящия на 30-ина килоспира на предложението за два конмън, Джим Хол, Уейн Шортър, Натали метра Ню Йорк. В началото на 50-те церта на Нюйоркския филхармоничен Кол, Чик Къриа, Есперанца Спалдинг, години на ХХ век то наброява 34 хил. оркестър. При това на открито пред Рой Хайнс,  Джошуа Редмън, Дейвид жители и се ползва с популярността на сградата на казиното. Речено – стореГилмор, „Дизи Гилеспи биг-бенд” (рълуксозен морски курорт за богаташите но! Така през лятото на 1953 оркестъководен от Пакито Д’Ривера) и др. Треот мегаполиса. Сред неговите  забелерът, ръководен от Ленард  Бърнстейн, тият ден представи на  многобройната жителности се открояват посещаваната изнася плануваните концерти с пропублика дебютантите на „Нюпорт джаз от Джордж Вашингтон Trinity Church, грама от произведения на  Йоханес фестивал”, сред които за първи път и построена през  1726, и най-старата в Брамс, посветена на 120-годишнината артисти от Близкия изток – Амир Ел САЩ синагога Old Stone Mill. Към тях от рождението на композитора. За зла Сафар, Рез Абаси, Али Амир и др., какможем да прибавим и казиното, около участ времето е дъждовно и се налато и вече нашумялата японка Хироми. което  през 1953 започват да се кроят га  проявата да се прибере в голямата Към днешна дата в света се провеждат различни фестивални проекти.  зала на казиното. Която пък предлага  неколкостотин подобни  форума, сред Първоначалното неудобство на много лоша акустична среда и доброто които най-големи и престижни са деселището е свързано с наложителнанамерение се превръща в  самоцелна сетте от т. нар. „първи пръстен” – този та  смяна на няколко различни трансатракция. Брамс е дискусионен, а фив Ница на френската Ривиера, Нюпорт портни средства за придвижване,  нанансовият резултат – катастрофален. (1954) край Ню Йорк, Монтерей (1958) земни и морски, преодоляно чак през Очевидният неуспех не отчайва орв Калифорния, Монтрьо (1967) на езе1969 с построяването на  Нюпортския ганизаторите, които само трансформирото Леман в Швейцария, New Orleans мост. Не е трудно да се досетим, че рат своя проект, пренасочвайки го към Jazz and Heritage Fest (1970), „Джаз в доста от богаташите на  Ню Йорк джаза. Не е известно дали ползват вече Марсиак” (1978) във Франция, Копенпритежават летни резиденции в граднеколкогодишния опит на фестивала в хаген (1979),  Монреал (1980) и Ванкучето. Една от тях е на  филантропа Ница. По-вероятно е да не знаят нищо вър (1986) в Канада, както и фестиваДжордж Хенри Уорън и точно в нея за него. Но идеите за културно уплътлът в Париж. през 1953 се ражда  идеята за внасяне няване на к��рортния сезон вече витаят >> 2013

октомври

65


■ ЛИК музика във въздуха и компанията от Нюпорт също ги улавя. В този процес все по-голяма роля започва да играе семейство Лорилард и особено Илейн. От своя страна нейният съпруг Луис  – макар и с голям опит в мениджмънта – откровено признава, че е несведущ като продуцент в тази област, и търси сътрудничество с опитни в джазовия живот специалисти. Така към групата е привлечен  Джордж Уейн, бивш пианист и настоящ ръководител на джаз клуб в  Бостън. По-късно към нея се присъединяват и знаменитият радиоводещ  Уилис Кановър (който става Master of Ceremony на фестивала от 1955  до 1962 година), популярният Джон Хамонд и др., които оформят директорския борд на фестивала. Взима се решение за финансиране на проявата да се потърсят средства от частни дарители, университети,  училища по изкуствата, известни критици и музиканти. Семейство Лорилард прави първата вноска от 20 хил. долара. Със свой спонсорски  принос се включват композиторът и диригент Ленард Бърнстейн, джазовият  критик и преподавател по английски Маршал Стърнс от Нюйоркския университет, Норман ОКонър от университета в Бостън, Джон Хамонд и ред други известни личности от артистичния и академичния свят.  Така на 17 и 18 юли 1954 с три концерта – два вечерни и един следобеден – се ражда знаменитият Нюпортски фестивал, аргументиран многозначително да насърчи ползването на джаза в Америка и да спонсорира изучаването му в цялата страна като оригинална форма на изкуството. Тази мотивация има особено значение, защото за първи път джазът официално се формулира като специфична американска разновидност на музикалното изкуство. Дело е на неправителствено обединение и ще трябва да мине още  четвърт век, за да може джазът да получи подобно признание и от  най-високо държавно равнище – Сената на САЩ.     66

октомври

2013

През своето вече 60-годишно съществуване (включваме зараждането на идеята, както и обсъждането й през 1953) фестивалът, който няма конкурсен характер и още от самото начало е отворен за всичко най-интересно в областта на джаза в Америка, представя изкуството на всички най-големи артисти с реален принос в развитието на джаза. Без изключения и стилов пуризъм! Сред участниците в първата проява  се открояват „Модърн джаз квартет”, квинтетът на тромпетиста Дизи Гилеспи, триото на пианиста Оскар Питерсън, квартетът на баритон саксофониста Джери Мълиган, квинтетът на пианиста Джордж Ширинг, триото на барабаниста Джин Крупа, певиците Ела Фицджералд  и Били Холидей и др.  Очевидно много добрата работа на Джордж Уейн и специалистите от неговия екип бързо привлича общественото внимание. Намесва се и звукозаписният бизнес, който в лицето на фирмите Columbia, Verve, а покъсно и Atlantic от 1956 започва да документира част от фестивалните прояви, да предлага на публиката избраните и подкрепяни от тях стилови  направления и естетически концепции. Успоредно с това още от този момент научната общност намира своето специфично място в темата с поредица от семинари, първия от които е „Мястото на джаза в американската Култура”. (В следващите години последователно се обсъждат темите  „Джазът отвън навътре”, „Джазът отвътре навън”, „Джазът като комуникация” и др.) Нека прибавим и добавянето на дъщерния Newport Folk Festival, стартирал  през 1959 след постигнато пълно разбирателство между Джордж Уейн и  Албърт Гросман. Гросман е син на емигрирали руски евреи и мениджър на редица известни артисти, сред които са блус певецът Джон Ли Хукър,  формацията „Питър, Пол и Мери”, а малко по-късно Боб Дилън и Дженис  Джоплин. Той е и човекът, комуто дължим албума на лейбъла Elektra „Музика от България” (1965) със записи на

Джордж Уейн

Есперанца  Спалдинг

ансамбъла на Филип Кутев, направени в Париж през 1958 за фирмата Harmonia Mundi, но нереализаран  пазарно от нея.  И става ясно, че първоначалната идея да се разнообрази курортната скука  с нещо по-различно по думите на филантропа Джордж Хенри Уорън отива далеч отвъд забавата и развлечението, приобщавайки други музикални  разновидности, интересите на бизнеса, изследователските пориви на науката и дори амбициите на политиката, както ще се разбере не след дълго. Ръководени от първоначалните успехи, но и в съзвучие с типичната за деловия американски живот динамика, инициаторите на „Нюпорт джаз фестивал” непрекъснато усъвършенстват управленските структури и неколкократно  пререгистрират името и статута на фестивала. Веднъж възприетата формула динамично се допълва и видоизменя според духа и актуалностите на времето.  Така още през 1956. Нюпорт посреща първите задокеански гости – пианистите  Тошико Акиоши от Япония и Фридрих


Гулда от Австрия с техните състави.  Две години по-късно сцената е предоставена и на Newport International Jazz Band с музиканти от цяла Европа, в това число Полша и Унгария от комунистическия блок. Очевидно „джазовата дипломация” (справка с книгата на Lisa E. Davenport „Jazz Diplomacy – promoting America in the Cold War era” от 2009) бързо се превръща в тактически инструмент на американската външна политика, като резултат от която е направен и първият пробив в желязната завеса. Това  се случва през 1962, когато в Съветския съюз изнася серия от концерти съставът на Дейв Брубек, а на фестивала в Нюпорт (и Вашингтон) за първи път се включва сегментът Iron Curtain Jazz с гостуването на полския хард боп квинтет на Анджей Часковски Wreckers от Вроцлав.            На 5 януари 1972 Джордж Уейн анонсира намерението си да представи през лятото фестивала в Ню Йорк. Така форумът за дълги години се премества в мегаполиса и става известен като Newport Jazz Festival–New York. Новият адрес му придава допълнителна притегателна сила за музикантите по света. Те  знаят, че поканата за участие в него се превръща в международно признат паспорт за качество, който гарантира по-нататъшен траен интерес от страна на световните джазови сцени. И гарантира предимството на най-високия статут. Към края на това десетилетие фестивалът приема и един български състав – „Бели, зелени и червени” от Пловдив с ръководител Веселин Николов. 25-ят „Нюпорт в Ню Йорк” се открива на 22 юни 1979 със солов пианистичен рецитал на Ал Хейг в Карнеги Хол. На различни сценични площадки, под покрив и на открито, в най-престижните зали и в парковете, под егидата на различни асоциации и с различна, но винаги конкретна насоченост (включително програми за деца) във форума участват над 150 ансамбъла.

Българите свирят в последния фестивален ден, 1 юли 1979, неделя, наречен „Джаз панаир на 52-а улица” (между Пето и Седмо авеню). На три сцени в последователност програмата включва концерти на Арт Блеки с „Джаз месинджърс“, квинтета на Тед Кърсън, „Ню Орлийнс джаз бенд” на Уолъс  Давънпорт, квинтета на Джони Грифин, „Супер плейърс” на Чико Хамилтън, квинтета на Робин Кениата, квартета на Джими Лайънс, секстета на Хауърд Макгий и както пише в програмата, първата американска проява на джаз група от България: „Зелени, бели и червени”. (Грешките са две – обратният ред в изписването на групата и фактът, че българите вече са свирили на джаз фестивала в Рино, Невада, през 1976.) От Европа участват само финландците на Хейки Сарманто и „Бели, зелени и червени”. У нас в. „Работническо дело” (04.07.1979) отбелязва българското участие в своята рубри-

„Бели, зелени и червени” на подиума на „Нюпорт – Ню Йорк” (1979) (горе)

Али Амир – за първи път в „Нюпорт” (2013) участваха и артисти от Близкия изток

ка „Накратко” между съобщението за учение на войските от Балтийския военен окръг в Съветския съюз и информация за публикувано комюнике на разговорите между Йосип Броз Тито и генералния секретар на Френската комунистическа партия Жорж Марше, водени на остров Бриони. Изречението, отделено на българския успех гласи: В Ню Йорк се състоя фестивал на джазовата музика, в който нашата страна бе представена за пръв път от състава от Пловдив „Бели, зелени и червени” с музикален ръководител Веселин Николов. Едно-единствено изречение (!) в словесната многотия, съпътстваща опитите да привлечем световното внимание към наближаващата 1300-годишнина от създаването на българската държава. До днес други българи не са стъпвали на подиума на „Нюпорт джаз фестивал”. Междувременно Джордж Уейн продължава да внася промени във фестивалната формула. През 1981 форумът се завръща в Нюпорт, а продължението му в Ню Йорк става известно като Kool Jazz Festival. От 1984 до 2008 проявата в мегаполиса носи името и логото на фирмата JVC, която е генерален спонсор на този и още няколко джаз прояви, свързани във фестивална верига. Световната икономическа и финансова криза води до оттеглянето на JVC, а в момента фестивалът е с нов генерален спонсор – Natixis Global Asset Management. ■ 2013

октомври

67


■ ЛИК музика Импресионистичен поп – това е саундът на „Пинк Мартини” според Ивайло КИЦОВ. Позволявам си да залепя този малко фриволен етикет върху звученето на американската формация с ясното съзнание, че ще гризна кьотек от цяла тълпа, представителна извадка от встрастените фенове на: 1) ���������������� ������������� т. нар. популярна музика; 2) строгата класика; 3) лежерния джаз; 4������������������� ) електронната ������������������� поетика; 5) знойното латино; 6) шведското олдскул диско����������������������� – �������������������� полуакустично и съвсем вокално, луупнато в ремикс; и 7) театралите авангардисти, що се отнася до визията на музикантите по време на сценичните им изяви. „Пинк Мартини” е перфектният коктейл (от него – проверено, глава не боли дори след предозиране), с който ще изпратим лятото със стилна чаша емоции в зала 1 на НДК на 16 октомври при първия гастрол на формацията у нас. Коктейл, розов и ароматен. 100% мартини. А вместо лед – леко старомодните, но доказано вечни хармонии на истинската мелодия, чудя се как ли оцеляла в апотеоза на баналността, с която ни давят последните две десетилетия. Get Happy – напук на всичко. Това е и името на последния албум на групата, чиято официална премиeра бе на 23 септември. Музикантите, които се провъзгласиха за посланици на щастието, пристигат да го представят и у нас, наред с хитовете си дотук. Формацията идва в София с магнетичната и нежна фронтдама Сторм Лардж. Вокалистката става популярна зад Океана след участието си в шоуто Rock Star: Supernova, където впечатлява с изпълненията си на известни рок хитове. През 2009 представя автобиографичния спектакъл Crazy Enough при безпрецедентен интерес на публиката и напълно разпродадена зала в продължение на цели 17 седмици. Но ������������������� заекът на късмета изскача за Сторм преди две години, когато получава покана от бенд лидера Томас Лодърдейл да се присъедини към �������������������������������� бандата������������������������� . ����������������������� Така с нейното присъствие батериите за бъдещето на проекта са презаредени. 16-те парчета в Get Happy – записани на английски, немски, френски, китайски, японски, испански, турски, румънски и дори на фарси, са първият – така да се каже „оригинален“, материал от Splendor In The Grass (2009), ако, разбира се, не се броят коледният диск Joy To The World (2010) и���������������������������� ����������������������������� великолепието ��������������������������� от песни, съ68

октомври

2013

Нe искам да работя! Get Happy с „Пинк Мартини” и перфектната буря Сторм Лардж. брано в японския албум на „Пинк Мартини” – „1969”, съвместно с известната певица Саори Юки през 2011. ����� (���� Първият диск с участието на японски изпълнител, който влиза в американската класация за албуми от 1963 насам.) Интересното е, че в Get Happy ������ участват радиокореспондентът на Белия дом Ари Шапиро, който е близък приятел на групата, покойната вече актриса

Филис Дилър, френският певец и продуцент Филип Катрин, австралийската танцьорка и кабаретна примадона Мелиса Грей, по-известна с артистичния си псевдоним Meow Meow. Специално внимание заслужава включването на именития канадския вокалист Руфъс Уейнрайт, звезда на т. нар. барок-поп, в бляскава колаборация с Чайна Форбс за Get Happy/Happy Days.


Какво стана с тая, прелестната, вокалистка, състудентката на Том от Харвард, която изпя Sympathique и изстреля формацията в звездна орбита������������������������ през ����������������������� 1997?������������� ������������������ – ще подрипнат феновете на „Пинк Мартини” от ранния им период, когато отношенията в групата все още не бяха напаснати докрай, но се сипеха хит след хит? Онази, която ни зарази с припева, заявяващ „Не искам да работя!” (Je ne veux pas travailler!), неофициален химн на мнозина стачкуващи французи и до ден днешен. Ето тая питанка се заби и в моето съзнание сега – като игла (ама безопасна). Супер си е, въпросната фурия още се вихри във формацията, но повече като гост. Чайна е решила да изпита егото си с още един индивидуален албум – „78” (2008), след дебюта Love Handle (1995), а както виждам, амбицията й за солова кариера все още не е ударила на камък: работи по следващ диск (������������������������������������ обявен да се появи, когато... се появи), подхванала наново старите отношения и интелектуалната игра с продуцента и барабанист Грег Уилямс (Шерил Кроу, Дъ Уолфлауърс, Денди Уорхолс). Освен Лодърдейл и Лардж, в зала 1 на НДК ще видим Робърт Тейлър (тромбон), Гевин Бонди (тромпет), Никълъс Кроса (цигулка), Панси Ченг (виолончело), Дан Фенъл (китара), Фил Бейкър (контрабас), Тимъти Нишимото (вокали и перкусии), Брайън Лавърн Дейвис (барабани и перкусии) и Антъни Джоунс (барабани и перкусии). Вир���� туози – артистични и еклектични, повечето от които със самостоятелни албуми. Извън безсмислено надутите децибели. Към постоянния състав за турнето са асоциирани още седем инструменталисти. Дали няма да отеснее сцената за този миниоркестър от 18��������������� , ������������� дишащи романтичната част от живота с пълни гърди? Те обещават бляскав спектакъл, много настроение, безгрижност и купон, който ще пренесе феновете във времето на пищните костюми от първата половина на ХХ век и ще ги разходи из различни точки на света. Веселбата ще бъде допълнена от винтидж естетиката на трийсетте, от чието междупластие надничат и суингът, и рокендролът, и кул джазът, и идейната многотия от ритъм-ендблус бара (за ри-тъмен блус говоря, не за модерно га(ъ)зираното ар-ендби). Плюс някои визуални пинизи от бурлеската, отворили нови посоки

за избор на не един или двама актуални артисти от какви ли не стилове на популярния жанр. Тоя саунд коктейл, колкото и да не ви се вярва, все още не е изпаднал в емоционална кома, харчи се здраво от мокрия бюфет на меломаните. По света и у нас. (Справка: което и да е парти с логото на родния диджейски тандем The Smugglers Collective или пък шоу на шармантните „Сентиментъл Суингърс”.) Историята на „Пинк Мартини” започва почти като анекдот през 1994 в Портланд, където изгряващият политик и бъдещ кандидат за кмет Томас Лодърдейл посещава активно партийни срещи за набиране на средства... и ден след ден

в главата му се набива блудкавата, шумна и неприветлива музика, която някой избира за саундтрак на подобни събития. Както подобава на всеки политик с желание наистина да работи в полза на обществото, Лодърдейл покачва градуса на здравословната агресия и решава да промени завинаги фона, огласящ подобни публични събирания, като основава „малкия оркестър”, както сам нарича „Пинк Мартини”. Почти виждам как енергията кундалини се събужда и тръгва нагоре по гръбначния стълб на неговото пиано... Той е наясно����������������������������� : ��������������������������� искаш максимално, за да получиш достатъчното. И кани Чайна Форбс... Е, разбира се, съдбата не погали само с меко време историята на „Пинк Мартини“, захлупи ги и с няколко черни облака – за няколко години, пращайки музикантите в тресавището на импровизационите проблеми. Особено по бесния си лайф трафик и в ремиксите бяха като мощна издънка на някакво холандско транс������������������������ /����������������������� електро с апатично подрусващ ритъм и напластени лустросани атмосферични синтове (което, меко казано, не събуди залпове неудържим възторг������������������� )������������������ , или пък представяха на живо бозав комерсиален поп, намъквайки в нова опаковка старите си хитове. Залагаха на бийт, лишен от всякаква оригиналност, живяха фасадно и попиваха, просто попиваха еднодневките от чартовете за 40-килограмови ученички около 16те, все още откриващи секса. Което си личеше. И точно в това беше проблемът тогава – личеше си. Вярно, змеят на мерака към популярност на всяка цена успя да изведе по някакъв начин феновете до хепиенд, ама кански измъчен беше този бис в името на миналото. Не случайно обаче сега мисля, ерго – говоря��������������������� /�������������������� пиша, в минало свършено време. Защото останалото е история, оцветена не само от албумите на „Пинк Мартини” (близо 3 милиона продажби) и хитовите сингли, но и от изяви с над 50 оркестъра по целия свят. Музиката им е използвана в много филми и сериали, сред които „Семейство Сопрано”, „Западното крило”, „Г-н и г-жа Смит” и други. Но по-същественото е, мисля си, че музикално-емоционалният коктейл на „Пинк Мартини“ е житейски и ежегоден, универсален саундтрак – този на лятото. ■ 2013

октомври

69


■ ЛИК аполония 2013

Глас като черна магия Красимира СТОЯНОВА получи наградата „Аполон Токсофорос” за 2013 веднага след откриването на празниците на изкуствата „Аполония” в Созопол „за развитието на българската култура по света”. За втора поредна година Фондация „Аполония” организира срещиразговори с българи, прославящи България по света. Целта на тези разговори е да надникнем в ежедневието на артистите, да научим повече за пътя до успеха, за болките и лишенията, за радостта и щастието, което те преживяват. Илиана ЗАХАРИЕВА описва срещата с Красимира Стоянова, толкова земна, непосредствена и откровена в изказа си, усмихната и приветлива, назоваваща нещата простичко, но задълбочено – така, както може би подобава на всички големи в изкуството. Предлагаме ви части от разговора. Темата на срещата е „цената на успеха”, но може би найдобре е да започнем с темата за „радостта от успеха”. – Определено не ми беше лесно, защото винаги когато се връщам у нас за концерт или друга изява, изпитвам вътрешно напрежение дали ще мога да бъда убедителна, добре ли ще се представя, да дам най-доброто от себе си. Защото човек винаги иска пред най-близките си да се представи максимално добре. Голямата награда „Аполон Токсофорос”, която получих от фондация „Аполония”, бе за мен истинско признание от страна на организаторите, голяма подкрепа за това, което правя. В такъв момент вълнението те сковава и не може 70

октомври

2013

съвсем добре да се изразиш. Концертът бе посветен на 200-годишнината от рождението на Джузепе Верди. Неговото творчество заема централно място във вашия репертоар, какво ви дава неговата музика? – Верди е знакова фигура в оперната литература. Операта не би могла да запази този си класически вид, ако не преплита най-ранното мадригално и църковно пеене през оперите на Хендел и Вивалди, Люли, Глук, Моцарт и така нататък. Стигаме до Верди, който като италианец с темпераментен, бурен характер, здраво стъпил на земята, има изключително духовно изражение. Следейки музиката му, виждаме, че тя е събрала като пяна всичко хубаво от предшествениците си. Той съчетава в себе си духовника и патриота и е надвиснал в изкуството като буреносен облак – всичко, слято в едно. За него казват, че е безбожник. Според мен не е вярно. Дори когато Верди каз-

Красимира Стоянова получи наградата „Аполон Токсофорос” за 2013

Красимира Стоянова е оперна певица, сопран. През 1998 е поканена да стане солистка на Виенската опера от директора й Йохан Холендер. Дебютира като Микаела в „Кармен”, следват участия на сцените на Карнеги Хол, Метрополитън опера, Ковънт Гардън, Вашингтонската национална опера, Залцбургската опера, Лондонската кралска опера, Цюрихския оперен театър, Националната опера в Хелзинки, Националната опера в Берлин, Театро Колон в Буенос Айрес и други. През 2007 Красимира Стоянова е обявена за „Музикант на годината“ от предаването Алегро виваче на БНР, а през 2009 е удостоена със званието „камерзенгерин”, което е найвисоката титла в Австрия, присъждана на оперни певци.


© Петър Кръстев

и личност, о къпана в светлина ва „аз съм еретик”, го прави, защото е против външните изяви, показната част на вярата, а това е всъщност истинското преживяване на вярата. Веднага за пример давам духовните му сцени – сцената на Дездемона „Аве Мария”. Не мога да си представя по-красиво нещо, написано в музикалната литература – един вярващ човек, който иска да каже молитва към Света Дева Мария. След бушуването на истинска буря в душата изведнъж се разнася райски звук, райска хармония. Това не може да бъде написано от някой, който не е вярващ. Просто защото тази хармония, тези тонове, този феноменален духовен спектър не би стигнал до него. Защото композиторът е изразителят на Божията воля и проникновение. Само трябва да се отвори към другите и да го покаже. Оставям настрани личностния изказ, всеки писател, художник, композитор имат различни потребности на изразяване – това е психология. Но при всички можеш да познаеш таланта им по спонтанността на израза – там няма чернови и поправки, всичко е бликнало като извор… Та какво щяхме да правим ние, певците, без Верди – ами щяхме да стоим без работа. Ние всички пеем неговата музика. Защото тя е спонтанна, простичка и удивителна. Аз имам вече 12 негови роли. Не се отъждествявам с героините си, би било патологично. Обичам всичките си героини, но само ги пресъздавам. Работите с най-известните диригенти. С кого се чувствате най-спокойна? – При всички се притеснявам, защото те са не само големи професионалисти, но и големи личности. Например със сър Колин Дейвис съм пяла в Девета симфония на Бетовен, Глаголическа меса. Той е диригент с изключително чувство за хумор, с типична английска насмешка дори към трудния си живот и вдъхва изключително спокойствие около себе си. По време на репетиция седна на един стол и каза: „Ох, толкова съм уморен…” Казваш си: и сър Колинс може да е уморен, как е възможно… Или Рикардо Мути – аз му казвам на репетиция тук сбърках, не е така, а той ми отвърна: „Ти какво си мислиш – и аз бъркам.” Много е впечатляващо, че толкова велики личности, с които само съм си мечтала да работя един ден, се

оказаха толкова естествени и човечни. Основният показател е този – колкото повече една личност расте професионално и духовно, колкото по-голям допир има с публиката,толкова по-естествен и нормален човек се оказва. Как учите нова партия? – Не ми е лесно. При мен нещата са в голямо движение. Аз съм цигулар по образование и пеенето е вървяло едновременно със свиренето, после се наложи да го уча много бързо. Певците по света са подготвени много сериозно. Аз не уча със записи, уча по ноти. Разчитам си партията като книга, след което си записвам моя глас. След това я наизустявам. По този начин не копирам чужд глас и чужда интерпретация. Не уча една партия за една нощ – това не е реално и никой не е в състояние да го направи. Аплодисментите са много измамно нещо. Успехът идва, когато усетя, че съм покрила задачите, които съм си поставила – технически и художествени. Ако човек може да постигне каквото сам си е поставил за цел – това е успех, въпреки че е измамно. Защото нямаме обратна връзка. Ще влезе ли в репертоара ви „Аида“? – Ако сравним нашия труд с този на спортистите, то аз съм някъде в средната категория. Не съм тежкоатлет. Смята се, че „Аида“ е доста трудна роля. Догодина партията ще е на сцена – обещавам. Надявам се да се получи нещо добро. Какви са взаимоотношенията ви с режисьорите? – Особени. Оказва се, че диригентите не са водещите в един спектакъл. Режисьорите са нещо много важно, но и много вредно понякога. Има режисьори, които искат от певците невъзможното, дори буквално да се разголват на сцената. Не разбирам естетическата и художествена стойност на една атлетична Саломе. Режисьорската намеса не трябва да бъде коварна. Тя не трябва да измества драматургичния музикален смисъл. Но слава богу съм имала срещи само с прекрасни режисьори, които дълбоко са влизали в психологията на образите и макар на пръв поглед постановката да изглежда малко налудничава, когато се вгледаш в смисъла, който те влагат, можеш само да се обогатиш .

Каква е цената да бъдете част от световния певчески елит? – Мисля, че цената си определя всеки сам. Когато започваме тази професия, смятаме, че е лесна и опияняваща до сблъскването с първите трудности. И в един момент човек си задава въпроса – дали наистина трябва да приеме начина на живот, който се оказва, че трябва да води? Всеки решава до каква степен е готов да се отдаде на него. Аз съм пожертвала даже и семейството си, защото всичко се върти около моите пътувания и ангажименти. Но не трябва да се превръщаме в грандомани и примадони. Трябва човек да се съхрани такъв, какъвто е! Голямата дисциплина и аналитичната работа ще те изведе на правилния път. Това е работа като всяка друга работа, но проблемът е там, че ние имаме само един опит – при спортистите имат право на три опита, на пет опита, ние имаме само един. Излизаш на сцената и толкова! Затова вкъщи опитите са безкрайни. И пак повтарям – всеки избира сам. Искам да бъда такава, този начин на живот е моят и след като се чувствам щастлива, че работя тази работа, не трябва да се оплаквам. Щом усещам призвание, се чувствам длъжна да работя и се чувствам щастлива. България ви посрещна с криза – икономическа, политическа и найвече духовна, а тук сме се събрали на културен фестивал. Какво празнуваме? – Сега, когато има обществени колизии, обхванали целия начин на живот – тока, бензина храната, църквата, изсичането на горите…, – „Аполония“ в момента е оазис: не мислиш за нищо, окъпан си от пъстротата на улицата, потопен си в концертите, спектаклите, книгите, изложбите … Можеш да окъпеш всичките си сетива и душата си. Но това не означава, че трябва да забравим за другото. Ние просто трябва да се борим. Не трябва да позволяваме интересите, пошлостта да взимат връх. Единственият интерес трябва да бъде бъдещето на страната, бъдещето на децата ни! Слава богу, че имаме художници, инструменталисти, певци, актьори, които представят най-доброто от България. Държавата трябва да застане зад културата у нас. И ние трябва да се борим за това всекидневно! ■ 2013

октомври

71


■ ЛИК кино

Вeнециански контрасти Наградите на Венецианския кинофестивал са вече известни и широко коментирани. По традиция Соня АЛЕКСАНДРОВА оставя за списание ЛИК впечатленията си отвъд тях. Във филми от всички секции на общо бедната на големи творби година тя намира привлекателни заглавия. Бертолучи не се оказа председателят на журито, когото очаквах, но документалният филм „Бертолучи за Бертолучи” на Лука Гуаданино и Валтер Фасано неочаквано ме спечели. Режисьорът разказва своя живот в хронологичен ред. Монтирани са умело италиански и международни интервюта по повод филмите му или някое киносъбитие. Той свободно преминава от английски на френски, за да изрази ясно позициите си за политиката, творчеството – своето и на повлиялите го автори. Отдава се на спомени за родители, приятели и колеги, спътници и съветници в немалкото му трудни избори. С течение на годините си противоречи за едни неща, в други се съмнява. Стилът на филма да проследи еволюцията на режисьора през собствените му очи е издържан докрай. 72

октомври

2013

Повлияна от вкусовете на Бертолучи, заявени в посветената му творба, останах изненадана от неговите странни предпочитания към конкурсните филми. От присъдата на журито убягнаха две особено впечатлили ме ленти. В „Терасите” (Франция– Алжир, реж. Мерзак Алуаш) ме приковаха пет успоредни, мистични и хаотични истории, обединени от мястото на действието – тераси по покривите на народен квартал в град Алжир. Те съответстват на петте дневни мюсюлмански молитви, с които започва всяка една от тях, и се преплитат, макар и за няколко минути, в рамките на един ден. Началото подвежда към комедия с леко привнесена драма, докато накрая терасите се оцветяват в кръв с неочаквани експлозии на гняв. Един мъж е изтезаван, че не иска да подпише мистериозен

Кадър от документалния филм „Бертолучи за Бертолучи” на Лука Гуаданино и Валтер Фасано

документ; момиченце общува с чичо си, самозатворил се неясно защо в клетка и разказващ на детето истории от френско-алжирската война; собственик изчезва, след като се опитва да изгони възрастна жена със семейството й, незаконно обитаващи част от терасата му; група младежи репетират за бъдещия си концерт и напразно се опитват да избягнат насилието върху жена, наблюдавано отсреща; младо момиче се самоубива поради нямата си и невъзможна любов с друго момиче. Пет различни лица на един и същи град, в който съжителстват насилието и смъртта. Елегантността и суровостта на стила покоряват. Близък до него тематично е и израелският филм „Ана


Арабия” на Амос Гитай, сниман в един-единствен дълъг план от 81 минути. Млада израелска журналистка мюсюлманка отива в Йерусалим за репортаж. Попада на малка общност от евреи и араби, които живеят заедно в покрайнините на Хайфа, и остава впечатлена от техните истории. Открива персонажи, далеч от обикновените клишета, чиято човечност, надежди, мечти, любов, разочарования пленяват. Възприятието им за времето е различно от това на заобикалящия ги град. Метафората на крехката утопия в остров на мира сред света на омраза наоколо се върти около фигурата на жената от заглавието на филма. Тя е полска еврейка, избягала от Аушвиц, укрила се в Израел, където става мюсюлманка от любов към бъдещия си съпруг. Филмът е последователен в разказаните истории, но образът на журналистката, която уж би трябвало да води действието, се обезличава зад много по-правдоподобните персонажи. Достоверни са и реално съществувалите лица от „Паркланд” (реж. Питър Ландсман). Този без особени претенции филм възстановява четирите ужасни дни от атентата в Далас до погребението на Джордж Кенеди. Режисьорът дебютант, известен военен кореспондент от горещи точки на планетата, се спира на неизвестни хора, близки до президента в последните му часове в болницата „Паркланд” и останали извън телевизионните камери: съмняващият се и несигурен лекар; медицинската сестра; шивачът, заснел случайно с любителската си 8-милиметрова камера убийството; служителите от секретните служби. Половин век след покушението авторите вече не се интересуват как и защо е убит президентът, а се съсредоточават върху останалите анонимни герои. Куршумът попада в тялото на Кенеди, но белязва завинаги и техните съдби. Интересен ми беше нетрадиционният поглед към събитие, обгледано като че ли вече отвсякъде. Необичайна е и гледната точка на „Валенса, човек на надеждата”. Патриархът на полското кино Анджей Вайда,

получил на фестивала премията Persol, прави игрален филм, преплетен с документални кадри, за Лех Валенса. Той дойде да сподели наградата с режисьора, връчена изключително тържествено в Голямата зала на Мострата. Влизайки в личния и дори интимен живот на героя си, Вайда улавя изключителната метаморфоза на създателя на профсъюзното движение „Солидарност” от обикновен работник до обичан лидер. Животът на нобеловия лауреат за мир е неизбежно вплетен със събитията в Полша. Вайда тръгва от електротехника (1970), за да свърши с президента Валенса (1989). Черно-белите кадри са хроника на времето, цветът е оставен за истинския филм, дълго интервю на италианската журналистка Ориана Фалачи в дома на Валенса през 1981. Двамата, затворени в една стая, се предизвикват. Тяхната срещасблъсък, нелишена от емоции, е един от ключовете към творбата. Италианката задава въпроси на Валенса, които никой преди това не се е осмелявал да попита. Пътят на героя към политическата му зрялост върви успоредно със семейните му проблеми. Политиката и любовта, страхът и сигурността, необходимостта да се преклониш и желанието да се противопоставиш – филмът, точно както и животът на Валенса, е пълен с контрасти. Неговото чувство за дълг към народа се смесва с това към семейството, любовта към съпругата и шестте им деца – с любовта към страната. Противоречивата фигура на Валенса предизвиква спорове и до днес. С течение на времето той се интегрира в контекста на международната политика. За нея става дума и в последния ми предпочитан филм от политическия полиптих, само половинчасовия „Изкупление” (Португалия–Франция– Германия–Италия, реж. Мигел Гомеш). Четирима европейци, трима мъже и една жена, от различни места и епохи, разказват задкадрово на своя език откъси от живота си: в португалско село(1975) дете пише писмо на родителите си в Ангола, че му е тъжно в Португалия; въз-

„Паркланд” на Питър Ландсман

Плакатът и кадри от филма на Анджей Вайда „Валенса, човек на надеждата”

растен човек в Милано (2011) си спомня първата любов; мъж пише на новородената си дъщеря в Париж (2012), че няма да може никога да бъде истински присъстващ баща; по време на сватба в Лайпциг (1977) младоженката е обсебена от опера на „този фашист Вагнер”, която не й излиза от главата. Кои са анонимните лица, изповядващи се толкова лично? Измислените от авторите истории са на фона на монтаж от архиви на съответните страни. Те обединяват личен живот и политика, поетични текстове – дневник и откъси от филми, държавни и частни, най-вече домашна супер 8 мм камера. За да не разсейва вниманието, алегоричната творба разкрива чак накрая, че това са португалецът Педру Коелю, италианецът Силвио Берлускони, французинът Никола Саркози, германката Ангела Меркел и подчертава, че „всички текстове >> 2013

октомври

73


■ ЛИК кино Документалният филм „Отвъд Бергман” на Хинек Палас и Джейн Магнусон

са плод на авторското въображение”. Реалните персонажи са само отправна точка за разсъждения върху политиката и морала. Иронията на филма е предизвикателно-привлекателна – фалшивата интимност е съчетана с верни исторически факти. След толкова радващи възприятието и душата ми заглавия дойде и едно разочарование. Любимият ми Ким Ки Дук, миналогодишният носител на Златния лъв, се представи извън конкурса с „Moebius”. Мразеща съпруга си заради постоянните му изневери, съпругата иска да му отмъсти, но по погрешка наказва сина им и обзета от чувство за вина, напуска дома. Виновният баща, за да изкупи сексуалните си прегрешения, се кастрира, за да има същата рана като детето, което отглежда с любов. Общата им болка, физическа и душевна, тъкмо започва да за-

глъхва, когато майката се завръща и повлича семейството към още по-жестока агония. Филмът очевидно е скандален, спрян от цензурата в Южна Корея заради сцените на непоносима жестокост, кръвосмешение, открито показване на мъжкия полов орган, размятащ се по улиците. Смятан за брутален и опасен за непълнолетни, във Венеция беше показан в интегралната си версия. В 19-я и вероятно най-противоречив филм на режисьора ме подразниха самоцелността и безсмисленият натурализъм на кастрирането и

„Отчуждение” с награди от Венеция След 23 години отсъствие от конкурсната програма на най-стария кинофестивал в света – Венецианския, българското кино се появи точно на юбилейното му 70-то издание. То влезе през парадния вход, а не парашутирано, както това стана преди 3 години със „Сбогом, мамо”, напъхан в последния момент в ничие пространство. „Отчуждение” на Милко Лазаров беше един от 12-те филма, избран измежду близо 3000 заглавия, селекционирани за една от най-гледаните програми „Авторски дни”, която навършва 10 години. Малката, но уютна зала на официалната вечерна прожекция се напълни. Накрая останаха немалко хора, привлечени от визуалната сила на филма и от непознатото им българско кино. Те обсипаха екипа, излязъл на сцената, с „Отчуждение” въпроси, най-показателните от които предавам. Какво искате да кажете със заглавието? Милко Лазаров: – Съвременната алиенация ни отдалечава. Можем да подменим родителите и децата си. Сближаването, което би трябвало да се случи чрез интернет, всъщност ни разделя още повече. Защо в дебюта си избирате толкова деликатната тема за незаконно купуване на новоро- Режисьорът Милко Лазаров 74

октомври

2013

Moebius, на Ким Ки Дук, миналогодишния носител на Златния лъв

отмъщението. Ким Ки Дук прекалено се опия-нява от тях. С омайващия шведски документален филм „Отвъд Бергман” на кинокритиците режисьори Хинек Палас и Джейн Магнусон приключва моята разходка из контрастите на венецианския фестивал. Творбата отвежда в мистичния дом на Бергман на остров Фарьо в компанията на режисьори от цял свят, посетили го след смъртта му. Това е историята на неговата обител, живот, някои от най-важните му филми и наследство. Захласвам се пред непознат досега архивен материал зад кулисите по време на снимките на някои от шедьоврите му. Разрушава се митът за недостъпния и студен Бергман, който много често се шегува с екипа си. Редуват се интервюта на режисьори в къщата му или по света: Уди Алън, Ларс фон Триер, Анг Лий, Михаел Ханеке, Такеши Китано, Джан Имоу, Мартин Скорсезе, Франсис Форд Копола, Клер Дени, които говорят за въздействието на Бергман върху техния живот и кариера. Филмът преплита техните размишления пред огромната му библиотека и видеотека от 1711 касети. Обобщение за всеобщото боготворене са думите на Алехандро Гонсалес Иняриту: „Ако киното беше религия, домът на Бергман би бил Мека или Ватикана.” ■

дено? – Тя дава възможност да наблюдаваме поведението на хора в стресова ситуация. Ние пропускаме самата процедура по купуването. Дори филмът свършва с раждането на бебето и не е ясно дали героят ще го вземе, или не. Диалогът и музиката са сведени до минимум, заложено е основно на изображението. Това ли е вашият стил? – Дългото и втренчено наблюдение е основният ми похват на работа. Всичко заслужава внимание. Умишлено забавихме движението, за да могат хората да видят, че има и друго кино. Срещнахте ли трудности при снимането? – Никакви. Имахме късмет. Екипът е много добър, всички са професионалисти. Снимахме на лента с анаморфотна оптика за 2 седмици и почти всички кадри са в един дубъл. Какво е положението на киното в България? – Не е по-различно от световното. Хората са затрупани от информация. Добре че има фестивали, които да поддържат киното живо. Двете награди за „Отчуждение” – специален диплом „Лейбъл Европа синемас” и награда за най-добър режисьорски дебют на ФЕДЕОРА (федерация на европейските и средиземноморските критици), приближи ха взискателната публика на Венецианския фестивал към българското кино.


Празник на светлината

Зорница ЙОНЧЕВА– ДАНИЛОВСКА по повод 34-я Международен фестивал на филмовата камера „Братя Манаки“ (14 – 20 септември). Битоля отвори прозореца и пусна светлината да влезе в кинозалата. Така започна 34-ят Международен фестивал на филмовата камера под мотото Let the light in. Светлината, която моделира кинообраза. Светлината – най-поетичната част от палитрата на оператора. 12 филма имаше в конкурсната програма, в която доминираше черно-бялото изображение. Доминираше експресивността на нюансите между черното и бялото, светлото и тъмното, светлината и сянката – Oh, Boy (реж. Ян Оле Герстен и оп. Филип Кирсамер). Украинският оператор Римвидас Лейпус успя да изведе нюансите в черно-бялото изображение на филма „Къща с кула“ (реж. Ева Нюман) до поетична графичност – натуралното бяло на снега, сивотата на пейзажа и сянката на войната. Това беше и единственият филм, заснет на 35 милиметра. Другата черно-бяла визуална приказка „Снежанка“ на оператора Кико де ла Рика някак си предвидимо спечели журито в състав Хосе Луис Алкайне, Деян Дуковски, Елма Татарагич, Божидар Манов и Амнон Залаит, който връчи на испанския оператор Златна камера 300. Сребърната камера 300 отиде в ръцете на Виржини Сент Мартен за нейната „визуална акустика“ в „Танго либре“. Другият черно-бял акцент в конкурсната програма „Папуша“ на операторите Войчех Старон и Кшищоф Птак получи Бронзовата камера 300. Благой Куновски-Доре, селекционер на конкурсната програма, отново бе събрал много различни операторски стилове, различно рисуване със светлината – „Уроци по хармоника“ (оп. Азиз Жамбакаев), „Петият сезон“ (оп. Ханс Брус младши), „Докосване до греха“ (оп. Нелсон Жулик-Вай и Дзя Джанке, документално-пасторалното изображение в „Спри, разтуптяното сърце“ (оп. Диего Ромеро и реж. Роберто Минервини), „Сладки“ (оп. Фред Калеман, реж. Йозеф Пичхадзе), „Ило, Ило“ (оп. Беноа Солер и реж. Антъни Чен), „Стая с пиано“ (оп. Томи Салков-

ски и реж. Игор Иванов). Със съдействието на ИМАГО – европейската федерация на филмовите оператори, в лицето на Найджъл Уолтърс бяха направени два майсторски класа с Хосе Луис Алкайне (носител на Златна камера 300 за цялостно творчество) и Анес Годар (Специална Златна камера 300 за принос в световното киноизкуство). Хосе Луис Алкайне е силно свързан с испанската кинематографска изобразителност и е един от водещите испански кинооператори. Той работи с Педро Алмодовар във филмите: „Кожата, в която живея“, „Жени на ръба на нервна криза“, „Завръщане“, „Ела, завържи ме“. С режисьора Фернандо Труеба изгражда изображението на „Бел Епок“. Маестрото застава зад камерата и при визуалното решение на филма на Брайън Де Палма „Страст“. Алкайне изгражда и естетичната ероХосе Луис Алкайне тичност и атмосфера във филмите на Бигас Луна – „Шунка, шунка“, „Златни топки“ и „Гърдата и Луната“. С Карлос Саура работи над филма „Ай, Кармела“. Творчеството на Алкайне преминава през цветната сюрреална сексуалност на Алмодовар, визуалната еротика във филмите на Бигас Луна до „Бел Епок“ на Труеба. Светлината в кадъра за испанския маестро е част от атмосферата – дали това ще бъде директно отвореният прозорец, през който нахлува сноп светлина, или пък запалената свещ, която ще придаде пластичност на лицето, светлината е участник в действието. Светлината е категория в киноизображението, тя беше и ядрото, около което се въртеше майсторският клас. При интериорните снимки Алкайне винаги използва натуралното отразяване на светлината – отвореното пространство, което създава, се вписва драматургически. Може би най-интересната част от тази среща на кинооператора с публиката бе неговата собствена теория около създаването на прочутата картина на Пабло Пикасо „Герника“. Според Алкайне Пикасо е бил инспириран от филма „Сбогом на оръжията“ от 1932 на режисьора Франк Борзак по рома-

на на Хемингуей, в главната роля Гари Купър. Алкайне илюстрира тезата си с конкретни откъси от филма, които той открива в картината на Пикасо, изобразяваща безсмислието на войната и насилието, което поражда. Гари Купър е единственият човек, свързан реално с киното, който Пикасо е познавал лично. Известна е любовта на Пикасо към тореадорите, той е искал да бъде тореадор. Хосе Луис показа снимка на Хемингуей, поставил маска на бик върху лицето си, и прави асоциация на страстта на Пабло Пикасо към битките с бикове. И сякаш представените откъ-

си от филма изкристализираха върху картината на Пикасо. В контраст със статичната светлина и перспектива от филмите, заснети от Хосе Луис Алкайне, бе поставена Анес Годар – майстор на движещата се светлина и перспектива. Анес Годар започва като асистент–оператор на Роби Мюлер („Порейки вълните“, реж. Ланс фон Триер, „Отвъд облаците“, реж. Антониони и Вендерс) и Анри Алекан („Криле на желанието“, реж. Вим Вендерс). Анес Годар – дамата на френското „кинооко“ – използва камерата като собствено око. Дълги години в тандем с режисьорката Клер Дени, тя създава своята кинематографична естетика на екрана. Анес Годар отстъпи мястото си в малката кинозала в Битоля на голямата артистка Изабел Юпер. Тя пък сякаш напусна образа си от филма „ Дом“ на реж. Урсула Майер в артистичното сътрудничество с Анес Годар и оживя на сцената. „Звездната светлина“, която разпръсна Изабел Юпер, се сля със светлината, идваща от отворения прозорец на Хосе Луис Алкайне и символично завърши празника на светлината. ■ 2013

октомври

75


■ ЛИК библиотека

Анджей Сташук пише своя роман „Таксим” цели десет години. Българските читатели вече познават полския писател и знаят, че той е очарован от разрушението, а не от реда, описва бедността, а не богатството, привличат го мечтите, а не реалността. Той открива в полската и едновременно с това в европейската литература неизследвано досега пространство. Сташук поставя на мисловната карта на Европа една територия, подвластна на никому неизвестните, нисшите, неудобните. Авторът, както винаги, ни напомня, че и други страни минават през същата безкрайна промяна – Словакия, Унгария, Румъния. Добре познатата и у нас куфарна търговия от началото на прехода е в основата на романа, който излиза с марката на издателство „Парадокс”.

Таксим Анджей Сташук

През есента се вижда, че градът умира. Онези, които го напуска­ ха, отдавна бяха заминали. Привечер се долавяше ми­ ризмата на подпалена шума. Димът се смесва с мъгла­та и покрива покрайнините. Светлините стават жълти и мътни. Пешеходците едва се виждат, защото стават черни като асфалта и трябва да се внимава. Понякога го пресичам надлъж и нашир и виждам, че няма къде да се спре и защо. Четири кръстовища, едно кръгово движение, светофарът мига със жълта светлина вече от десет вечерта. Когато духа от север, се усеща смрадта от мъртвата фабрика. Всички вече са я напуснали. Ос­танали са само онези, дето за нищо не ги бива. Стават сутрин рано, поглеждат през прозореца и никъде не из­лизат. Освен ако нямат куче. Тогава отиват на площада да огледат некролозите, да проверят кой е умрял и да се порадват, че и тоя път са останали сред живите. В десет вече цари мъртвило. Само бензиностанция­ та свети. Никой не зарежда. Купуват алкохол или дремят в кръчмата. Колите им са все по-големи, все по-евтини и все по-стари. Купуват ги от търговците на чуждес­транни ламарини. Да, всъщност всички се изнасят или нещо внасят. Тук няма нищо. Колите им ей сега ще се разпаднат, подовете им ще се продънят, а каросериите ще се озоват в горичката край града. Вече никой няма да ги купи. Ще се настанят в тях лисици или яребици. Лисиците са умни. Все по-често ги виждам край града. Хората изхвърлят храна. Купуват я и не могат да я изяд­ат. Тя е евтина и гадна. Тъкмо за лисици. Понякога пре­сичат пътя като котки или кучета. Ядат човешки салам и живеят в ръждясалите лимузини. Защото никой няма да ги разчисти. Старо, живуркащо желязо. Но на тия от бензиностанцията това не им пречи. Те са главно пле­шиви, кльощави и ушите им стърчат. Като недохранени са. Понякога зареждам през нощта и ги разглеждам през стъклото. Движенията им са като на насекоми, нервни. Сигурно като деца са ги били. Безполезно. Те са глупа­ви и непрестанно псуват. А после, като се разделят, като останат сами, те несигурно вървят в сянката на стените и вдигат поглед. И ченгетата се събират там. И те са главно плеши­ ви. Може и да са по-охранени, по-големи, по-спретна­ ти и по-самоуверени. Но това е самоувереност, научена от американски филм. Нощем освен бензиностанцията работят 76

октомври

2013

само видеотеките. Хората си вземат по два, по три, по четири филма и пак се връщат по къщите си. Ченгетата с нищо не се различават от останалите. Може би само им се струва, че са по-добри от тях, гледат съ­щите филми и по същия начин седят в бара на бензинос­танцията. И като тях чакат някаква революция, която ще промени всички. Само това се долавя в градчето – очак­ването. Всички живеят временно. Изчакват с надеждата, че всичко ще се преобърне с главата надолу, че ще стане съвсем по-различно, че най-сетне последните ще станат първи. Онази вечер седях на една маса, а на съседната се­дяха баща и син. Преминаващи. Те се разпознават лес­но, защото се вижда, че са несигурни. Непрекъснато се оглеждат. Дори когато е спокойно наоколо, не могат да спрат да се озъртат, сякаш очакват удар или заяждане. Бащата беше едър, мустакат. Седеше отпуснат, но по­ стоянно попоглеждаше настрани. Синът приличаше на него, евтината и обилна храна започваше и него да го раздува. Аз чаках един човек и около половин час ги слушах. Говореше главно бащата. За някаква кола, по точно за вратата на някаква кола, дали си струва да се лакира и смени, а синът с всичко се съгласяваше и само кимаше с глава. Думата облицовка се чу поне де­сет-петнайсет пъти, като ритмично маркираше безинте­ресната му лекция. Бащата придаваше на това бърборе­не тежест, присъща на бащинските поучения за смисъла и принципите в живота. Бяха си поръчали като първо боб чорба, а в кухнята им приготвяха пържоли. В един момент разговорът премина към мобилните телефони на достъпна цена „цял пакет”. Синът пак се съгласяваше с всичко и отговаряше само с междуметия. После се на­дигна и отиде да вземе второто от гишето. Беше облечен в тъмносин анцуг. А бащата – с кожено яке. Не ги дочаках моите хора и трябваше да тръгвам. Още през прозореца ги видях. Бащата бавно предъвк­ваше и продължаваше да говори. Синът ядеше с поглед, забит в чинията. Не бяха оттук, но пътуваха към подоб­но място. Да речем, някъде към Жлобиск или още по-далеч, до границата. Там само уличните лампи и колите им са по-малко, другото е същото. Сега обаче още седя­ха на изкуствена кожа, на масата, имитираща дърво, под изкуствено цвете, в никелираното и почистено помеще­ние и никак не бързаха да се прибират. Така се беше съз­дало градчето. Хората идваха тук, защото


не издържаха у дома си. Сега бягат оттук и правят място на такива като тях. Колкото алъш-веришът да върви. След време и той замира и се премества някъде другаде. Остават само тези, дето вече нямат сили. Навсякъде остават такива и се заемат с остатъците. Като мен. Десет минути са достатъчни да го пропътуваш от единия край до другия. В целия град има 22 магазина с дрехи втора употреба. Някои изглеждат така, сякаш про­дават нови дрехи: огледала, пробни, много светлина, а в други се влиза като в мазе. Нито имат прозорци, нито вентилация. Цялата стока идва от Европа. Така казват. Веднъж в седмицата на слепия коловоз пристига товар­ният влак и изсипва огромни бали с пресовани в тях дрехи. Собственичките на магазините, защото това са главно жени, си поделят стоката, теглят я, плащат и то­варят на фургони. Всичко това се случва във вторник и тогава магазините работят само следобед. Хората казват, че всичко идва от Европа. Така казват, защото Париж за тях винаги е някаква радост. Особено за жените, които оглеждат вещите отвсякъде, повдигат към светлината, опъват ги, а после казват: „Запазете ми го. Утре ще дой­да с пари.” Този вторнишки влак после поема към планината, към границата и влачи същите вагони за Сабинов, до Гонец или Бистрица. На рампите го очакват жени, коли и мъже, наети за разтоварване, а в Бистрица освен ко­лите го чакат и конски впрягове. Жените плащат на ки­лограм, но понеже няма как всичко това да се претегли, те се карат с подавачите на едро, които псуват на пет езика. Точно така изглеждат и тук нещата: изрусени блондинки изваждат отделни вещи от тесните опаковки, повдигат ги, пъхат ги под носа на дебелите търговци с кожени якета и крещят: „Това ли ти е Парижът? Това ли ти е Францията?! Това е препиканата ти Турция!” Познавам ги много добре. С фургон ходех с тях да разтоварвам. Обаждаха ми се да отида в седем, в шест или по-рано. Помня смрадта на евтиния прах за пране. Лято­то ставаше непоносима. Половин час под ламаринения покрив и се задушаваш. Карах стока до Жлобиска, до Гробов и понататък. После се запознах с Владек и започнахме да го пра­ вим двамата, без посредници, без жени, товарехме наред от вагоните, плащахме и потегляхме. Той можеше бързо да брои и да връща ресто. В главата му бяха всичките курсове: на седем, осем, девет валути. Делеше, умно­жаваше, изваждаше и броеше процентите, а в същото време разговаряше, пушеше, пазареше се с клиентите и се караше с тях. Това му беше останало от времето, когато с джобове, пълни с рубли, леи, форинти и крони, пътуваше от Черньовце до Сучава и после се връщаше през Сату Маре, Токай и Кошице. Сега спирахме някъде към Оженна или от другата страна на планината в Хаваи, в Миковей, далеч от вла­ковете, от главните пътища. Владек беше напълнял и станал по-бавен, но все още се справяше със селските жени. По-хубавата стока закачахме на стойки – доста­тъчно беше да я извадим от фургонетката и да я пока­жем на площада пред магазина или кръчмата: сака, пал­та, якета. Останалото го карахме в найлонови кутии. От няколко дъски правехме нещо като сергия и можехме да почваме. Владек имаше познат кмет в Торис и като раз­первахме стоката, от радиоточката на селското кметство секретарката обявяваше неповторимата възможност да се купят европейски или световни дрехи на необичайно ниски цени в местна валута. А после пристигаха жените с лилави забрадки, попипваха, разглеждаха на светлина­та, мачкаха в ръцете си изкуствената коприна, степания памук, протритата вълна и питаха: „Колко струва?” Тогава Владек поглеждаше към небето, сякаш го бяха опарили, и отговаряше: „Уважаема госпожо и скъпа при­я-

телко, няма такъв въпрос „колко”, защото това не стру­ва почти нищо, това ти е без пари, това ти е евтиния..., а оттук чак до Прешвар няма да намерите нищо....” Той вземаше прозрачния зелен, набран найлон, слагаше го на оформения си корем, правеше половин крачка наля­во, половин надясно, а жените го следяха с поглед като магьосник, вълшебник, който е пристигнал тук, за да промени живота им. „Парис – Лондон – Ню Йорк – това ви пише тук.” И им пъхаше в лицата красивите, бродира­ни със златна нишка етикети, сигурно изработени някъ­де в Истанбул или Пекин. „Ей, Парис” – отговаряха те и дърпаха от ръцете това развлечено от пране менте, тоя изхвърлен след три обличания боклук, дрехи, отдавна демоде, преди още някой да ги забележи. Да, без него нямаше да се справим. Без него и на циганите нямаше да можем нищо да продадем. И кога­то това наистина беше селото Ториса, циганите слизаха от отчаяния си махала-катун, разпънат на хълмовете над селото. Да, дори на тях нямаше нищо да им продадем, макар да изглеждаха като хора, които имат нужда от всичко. Това бяха главно жени, жени с деца. Заставаха в полукръг и чакаха, докато отстъпят белите, докато се на­гледат те, докато купят нещо за синя или червена банк­нота. Белите все още някак си го докарваха. И нормално бяха облечени, нещо, което си бяха избрали, нещо, което имаше смисъл, нещо обикновено. А тия, другите, пред­ставляваха нещо като световен конфекционен космос, жълти, червени, зелени и сини, фосфоресциращи като факли, водещи към изцеление. Под тях просветваха шо­коладовите им тела, разкъсаната мургава кожа и блясъ­кът на 1001 нощи с различни ципове. „Черни братя и сестри....” – така се обръщаше той към тях и аз вече ставах ненужен. Оставях го и разглеж­дах спретнатите тухлени къщички, устремени с покри­вите си нагоре. Тези селца изглеждаха като ниски град­чета. Какви села са това, ако не се виждат нито кокошки, нито конски фъшкии. Всичко е някъде скрито, зад порти и зидове. На четиристенните църковни кули бяха нари­сувани часовници със стрелки, спрели на 12 без 5, сякаш ей сега нещо щеше да се случи, нещо да дойде, нещо да промени, сякаш татарите или турците щяха да дойдат, или немците, или руснаците, или американците, или за тоя четвърт час сякаш щеше да стане чудо някакво и ни­кой повече векове наред да не се появи. – Е, черни братя и сестри! Знам, че нямате пари, знам, че не са ви много, макар че бих искал да имате, и то колкото се може повече, и то все ваши, цигански, от циганската народна банка, и да са по-силни от долара и еврото, взети заедно, братя и сестри... Но няма да се кълна, че беше именно в Ториса. Може би тогава стигнахме най-далеч на юг? И съвсем не ни бяха наобиколили тогава белите жени, а веднага имен­но тия, другите, защото това беше някъде в село Влахи или в село Бистрани? Винаги той определяше маршрута и намираше пътищата, той беше измислил целия този бизнес и той дойде при мен един ден да ми каже: – Какво пътуваш назад-напред из тая дупка и разна­сяш на 20 жени стоката, които може да станат и 30? Я да идем там, където наистина имат нужда от нас и където жените още ги няма. Да отидем там, където е още по-бедно. Попитах го тогава защо не отиде сам. – Защото не обичам да пътувам. Но обичам рано да се напия. Това ми е противоречието. Но все пак не подкарваше с пиенето отрано. Някъде от обяда само по една малка. И ако бяхме напът, на ра­бота, той издържаше до вечерта, до смрачаване, на редо­вен почасов ритъм. Можеше да си настроиш часовника. Изгаряше точно >> 2013

октомври

77


■ ЛИК библиотека като химическа реакция в лабораторни условия. Тогава рекох „добре”, защото и тоя изход беше също толкова безнадежден, колкото и всички останали изходи, но поне бях сигурен, че никой преди нас не се беше се­тил за това. – И освен това нямам пари за начало – добави на­края. Но онова „добре” го казах след доста време. Преди това той доста дълго ми разказваше. Откриваше ме на глухия коловоз, на бензиностанцията, докато зареждах или ядях, или просто сядаше, докато чаках на светофа­ра. Днес ми се струва, че винаги съм го познавал, но за нищо на света не мога да си спомня къде и как сме се запознали. В градче като това винаги срещаш едни и същи хора и накрая чуждият ти става близък, защото си го виждал, после ти става познат, а после не можеш да си представиш, че светът е могъл да съществува без него. – Всичко се промени – казваше. – Преди пътувах с новата кола по градовете. Там, където бяха най-големи­те пазари. До Сучава например или някъде другаде, или до изгладнелите руснаци, или на Келети, но тия време­на минаха. Беше минал и през Мексикоплац. Сега се на­лага със старата да обикалям по селата. Дето е стара за града, но за селата е още добра. И да е шарена като по телевизора и там, където друг още не е бил. Или поне не много пъти. Помисли! Чуждестранна стока от чужбина! Това ще хване дикиш! От своите няма да си купят, но от нас – да. Преминавахме мъртва клисура насред планината. Огромни остъклени сгради стояха насред пустошта и вятърът ги блъскаше отвсякъде. Отдалеч приличаха на изоставен космически кораб или на потрошен супер­маркет. Бяло-червените бариери стърчаха към небето и ръждясваха. Прозорците бяха потрошени. От децата ли, от прелетните птици ли, от вятъра ли – не се знае. Когато наближеше пролетта, когато станеше потопло, от южните склонове на планините идваха циганите и си правеха тук нещо като катун. Отвън палеха огън, готве­ха, просто живееха и спяха при хубаво време. Вътре в канцелариите, в залите за митническа проверка, в буд­ките, където някога седяха пазачите с компютрите си, с пистолети глок и с бутона за вдигане на бариерите, те се пренасяха, когато завалеше. Всъщност станаха нещо като нова гранична служба. Колите, както обикновено, тук намаляваха. Влизаха в сянката на отворения и пъ­лен с вихрушки хангар по заучен респект, а те тогава изскачаха от ъглите, преграждаха им пътя и просто си искаха мизата: дечурлига, жени с пеленачета на ръце, мъжете стояха пò отзад, но достатъчно близо. И повече­то от преминаващите си плащаха. Отваряха прозорците и даваха някакви дребни суми. Двайсет цента, злоти, петнайсет крони, сто форинта, 50 копейки, 20 бани – и ги даваха с удоволствие, защото това беше и нещо като печат в паспорта. Мургавите деца се люлееха на барие­рите като на люлки, бащите стояха с ръце на гърдите и с неподвижен поглед ги гледаха, а жените просто се доближаваха с протегната ръка, сякаш получаваха пари за билет за зрелището. На простора висеше прането им и се носеше лека мъгла. Толкова често преминавахме оттам, че от нас не вземаха нищо. Ние спирахме, а мъжете идваха да 78

октомври

2013

ни поздравят. Понякога отбивах встрани, там, където някога митничарите отбиваха колите, за да преглеждат багажа, и тогава Владек отваряше страничната врата. Избираше някое фосфоресциращо чудо, понякога две или три, и го подаряваше с поклон на някоя от по-добре изглеждащите жени. Мъжете черпеше с цигари. После пак поемахме през гората, изкачвахме се на кар­патския вододел и след петнайсетина минути се озова­вахме от другата страна на планината. – Скоро те ще са повече от нас тук – казваше при вида на първите по-стегнати къщи край пътя. – Ще си направят своя държава и край.


последна страница

© Данаил Алексиев

Продължение от стр. 80

Такива му бяха идеите, защото непрестанно живееше с бъдещето. Вероятно затова и накрая се съгласих. За да не мисля за това какво ще стане, кой ще се захване с това. Е, и за да не усещам миризмата на града. Не­прекъснато пътувах. Както и бедните плешивци, дето си правеха двойни ауспуси и си мислеха, че така трябва да изглежда пълният с приключения живот. По същия начин. С тая разлика, че аз имах стар муласти дизел, с който се опитвах да печеля. Превод от полски Искра АНГЕЛОВА и Милена МИЛЕВА

се, взе две чаши от бара и седна обратно на масата в ъгъла. Оттам се виждаше цялото помещение и тя можеше да контролира кой влиза. Побутна към него едната чаша и наля поравно. – Искаш ли да учим по математика? – попита тя и широкото й бяло лице приближи към неговото. – Или по нещо друго. – Не искам! – Нали помниш какво сме се разбрали – продължи тя, почти без да му обръща внимание. – Винаги, когато си тук, ще учим по някой предмет. Не искам да си като останалите тъпаци. Двамата седяха един до друг и отпиваха от чашите. В шишето беше останала още един пръст кола. – Налей си я – каза тя. – На мене ми стига толкова. – Ти си налей. – Аз ще потърся хартия да порешаваме задачи. – Не искам сега. Казах ти! Тя отново се изправи, пресегна се към бара, откъсна с една ръка няколко листа от празния кочан за сметки, затисна го в единия край с длан и седна по-близо до него. Усети кръглото й рамо, после и ханша, който беше като огромен деформиран хляб. Косата й миришеше приятно. Не беше сигурен точно на какво. Стана му топло и усети как топлината в гърдите му се разстила, после се прегъва, размеква се. Тогава очите му отново се напълниха със сълзи. – Онзи още ли те тормози? – Какво те интересува? – Добре де, няма да питам – изрече делово тя. – Нека решим поне няколко задачи. И се наведе към него. Усещаше я плътно до себе си. Стана му още по-топло, отпусна се и сълзите потекоха по страните му. Наташа спря да пише и се заслуша, без да го поглежда. – Плачеш ли? – попита тя. – Но без да се чува – изрече със злоба Наско. – Никакъв звук. Нито ох, нито ах. – Нещо случило ли се е? – Нали ти казах, че не искам да уча – почти изкрещя той. – Казах ли ти, или не? Стресната от неочакваната му реакция, тя примигваше. Още не беше забелязала, че Наско извади ножа от джоба си. Стискаше го в разперената си ръка. Предчувстваше нейната изненада, когато го види. Вече мислеше да каже: Я виж какво имам в ръката! И всичко да се превърне в шега. Тогава се усука, рамото му пропадна надолу и едва не извика от болка. Напрегна мускулите си, лицето му се изкриви от напрежение, но съпротивата му не беше достатъчно силна. Вече беше видял над себе си собственика на кафето, който продължаваше да му извива ръката. Накрая измъкна ножа от омекналите му пръсти. – Казаха ти да не прибираш това зверче! – Дете е. – Тогава защо държи нож? – попита той, вдигна го над главата, а с другата ръка му изви ухото. – Марш навън! Излезе пред кафето, като сдържаше желанието да си разтрие с длан ухото. Постоя отпред и скоро напълно забрави, че някога го е боляло. Отново усети как топлината започна да изпълва гърдите му. Този път очите му останаха сухи. Погледна нагоре към безредно разхвърляните по небето звезди. Направи няколко крачки, обърна се и загледа светлинната реклама на кафето. „А”-то беше изгоряло и почти не се виждаше. Опитваше се да сравни чувството, което изпитваше от близостта на Главата и от бли��остта на Наташа. Приличаха си. И двата пъти усещаше топлина, размекваше се и му се доплакваше. Но вече беше сигурен, че са напълно различни. ■ 2013

октомври

79


■ ЛИК последна страница

Зверчето Палми Ранчев

Възпитателят изкрещя, че отдавна трябвало да загасят лампата, сам я загаси, предупреди ги да не затварят вратата и се отдалечи по коридора. Наско се отмести към стената, където се чувстваше по-сигурен. Изпусна ножа и с разперени пръсти го потърси под завивката около себе си. Закачи го с пръсти, хвана дървената дръжка и притвори очи. Почти веднага ги ококори. Стори му се, че се чува подозрителен шум. И отново всичко утихна. Децата на съседните легла дишаха равномерно. Но той трябваше да е нащрек. Стресна се и седна в кревата, подпрял се на едната си ръка, когато Главата изръмжа в лицето му. Целият пламна, сякаш го поляха с вряла вода. Неусетно беше се унесъл и той пак го свари неподготвен. Трескаво затърси ножа зад гърба със свободната си ръка. Тук някъде трябваше да е. Накрая, успокоен, стисна дръжката. – Хайде, нали си знаеш упражнението – прошепна Главата съвсем близо до лицето му и се ухили. – Седни по-удобно. Или забрави какво си правил вчера и онзи ден. – Махай се! – каза Наско. И се изтегли плътно към стената. Топлината в гърдите му бавно се разстла, прегъна се по края като нагорещен восък. И почти веднага потече. – Махай се! Предупреждавам те! – Чакай, чакай! Нали я знаеш нашата игра. – Не е моя игра. – Наша е! – Не, само твоя си е. Почти веднага беше го сграбчил с две ръце, както всяка вечер, за ушите. Не ги стискаше много силно. Просто ги държеше между дланите си. Изправи се, надвесен над него, и опита да го вдигне. Пружината на леглото се разклати под краката му и потъна дълбоко, почти до пода, от тежестта му. Освободи хватката си, сграбчи го по-удобно и отстъпи. Придърпа го, слезе от леглото, за да му е стабилно под краката, и без да го пуска, отново се опита да го вдигне. – И да не пищиш! Щото тогава, нали знаеш, ще ми направиш една свирка. Усещаше как ушите му се удължават и заедно с болката всеки миг ще се откъснат от главата му. Почти две седмици всяка вечер правеше едно и също. След няколко неуспешни опита най-накрая щеше да го вдигне във въздуха. Издържеше ли, без да вика, според уговорка80

октомври

2013

та, го оставяше обратно и си отиваше. Хилеше се гъгниво през широките си ноздри. Беше три години по-голям, доста потежък и як. В пансиона имаше дваматрима, които можеха да му се опрат. Но с тях Главата беше в приятелски отношения. Не си пречеха, дори наложеше ли се, си помагаха. Никого не можеше да помоли за помощ. Всички знаеха, че през два-три месеца той си заплюваше някой от малките и постепенно сломяваше съпротивата му. Сега го задържа по-дълго във въздуха, попита „Как е?” и с рязко странично движение го остави да падне настрани в леглото. – Пак не изпищя . Но този път правилата се променят. – Нищо не се променя! – прошепна Наско. – Даже не изохках. – Повече не ми се чака. Какво като не си изохкал. Все някога ще изохкаш. Гласът му беше станал съвсем приятелски. В интонацията му имаше молба и покана да се примири. Дори забеляза, че му се усмихва. Вече не беше изродът, който очакваше всяка вечер, а момче като него. Усети ръката му на рамото си. И топлината отново заизпълва гърдите му. – Плачеш ли? – Не. – Поплачи си. – Мамка ти! – прошепна Наско. – Мразя те! – Аз те обичам. Клекна, като внимаваше да не загуби равновесие, легна на хълбок и се примъкна плътно до него. Вече усещаше якото му бедро, опряно в неговото, когато ръката му описа кратка дъга. Главата изкрещя от неочакваната болка и бързо се претърколи настрани. Настигна го и ножът отново се заби в тялото му. Щеше да го намушка още веднъж, но той беше се свлякъл на пода и виеше отдо-

лу. Наско срита завивките и се изправи. Беше легнал облечен. Дори не си свали маратонките. Изчака да разбере какво ще направи. Но той продължи да скимти, претърколи се и изчезна под леглото. Прекрачи над страничната табла, скочи и излезе в коридора. Вървеше бързо и се оглеждаше. Имаше малка възможност въпреки раните Главата да го последва. Още не беше се появил. Скоро побягна по стълбите към долния етаж. Лесно извади трите разхлабени пирона от прозорчето, което възпитателите мислеха, че е заковано, и се прехвърли навън. Пресичаше двора на училището, без да мисли. Вървеше по средата и едновременно с това се наблюдаваше от етажа, на който живееше. Не го интересуваше мястото, където отиваше, нито дори посоката. Спря по средата и вдигна глава към небето. Беше дълбоко и далечно – като дъно, обсипано със светли звезди. Той беше единственото момче от пансиона, което по това време можеше да ги гледа колкото поиска. Ей така, ще стои, вперил поглед нагоре, без да му пречи който и да било. Спомни си, че след като го намушка два пъти, беше готов още да го мушка. Не искаше да е толкова зъл. И същевременно изпитваше задоволство. Бързо стигна до денонощното кафе. Показа си само главата и огледа празните маси. Наташа първа го видя. – Пак ли си избягал? Влезе, усмихна се и вдигна рамене в отговор. – Какво ще пиеш? – Кола – отговори бързо той и добави – половин кола. – Искаш да си я разделим както предишния път, така ли? Наташа се изправи от мястото си, отвори малка бутилка кока-кола, пресегна Продължава на стр. 79

Палми Ранчев е роден на 9 февруари 1950 г. в София. Бил е боксьор, треньор, собственик на кафене, директор на вестник, сценарист, телевизионен водещ, журналист на свободна практика и безработен. Негови стихове и разкази са включвани в антологии у нас и в чужбина. През 2008 г. сборникът му с разкази „Малко късмет за по-късно” е сред спечелилите международната награда „Банк Аустрия Литерарис”, която се присъжда за художествена литература, поезия и проза на писатели от Източна и Югоизточна Европа. През миналата година берлинското издателство „Дитрих” издаде романа му „Посока Сакраменто” в поредицата „Балкани”. Последната му публикувана книга е сборникът със стихове „В процепа на хоризонта”.


■ ЛИК

2013

юли

81


VALID THRU


Списание ЛИК Октомври 2013