■ ЛИК в т о р а с т р а н и ц а
К
огато споменаваме международни награди, Нобеловите винаги се приемат за еталон на висок престиж и относителна обективност. Е, и те не са безспорни, но кои ли пък са? И ето, канадската писателка Алис Мънро спечели тази година в категорията за литература, всички медии, както си му е редът, отбелязаха новината, но… като изключим преводните материали, не усетих в техните коментари нито един глас на човек, който действително да я е ЧЕЛ. Веднага си признавам – за мен тя е непознат автор, макар че явно има нейни отделни публикувани разкази в списание „Съвременник” (а може би и другаде). За читателя на български език обаче в литературното пространство тя е бяло петно. Не че не се случва непрекъснато с нобеловите лауреати, но за чест на родните ни издатели те бързо реагират и попълват празнините: така прочетох (и бързо забравих) Уоле Шоинка, (пре)открих Сарамагу и се прехласнах по Гао Синдзян. Причините са разнообразни както за връчването на тазгодишната награда, така и за неизвестността на Алис Мънро у нас. Сред първите вървят обичайните разпределения на „квотен принцип”. Хубаво е да има жени (само 13 досега между над 100 имена), а и географията да се разнообрази (това е първият канадски писател, Нобелов лауреат). Но найосновният акцент все пак пада върху кратката проза. Изненадата е, че Мънро никога не е писала роман и комитетът е впечатлен единствено и само от разказите й (за поезия също не се споменава). И това се случва за първи път. В този смисъл печели разказът, тази леко пренебрегвана форма. В нея, както и у самата Алис, има известна скромност и сдържаност. Но пък възможността да се усети изкуството на писането е съизмерима с романа. И ако повечето писатели се вълнуват от стила\овете (четете на стр 29), то точно разказът е територията, на която в най-големи количества и с по-малки рискове се правят експериментите. От прочетеното за Алис Мънро разбрах, че при нея героините основно са жени, без да е мъжемразка. И ги разполага в малките градове, без да е русоистка. Но стилът й, какъв е той? Паралелите са най-вече с Чехов, предполагам в посока на умението да води втория план. Но притежава ли например чувство за хумор? Апологетите говорят за деликатност, дълбочина, ненатрапчивост, мъдрост, прецизност, последователност – майстор на психологични описания. Противниците споменават еднообразие, пуританство, провинциализъм, „женска литература”. За причините Алис Мънро да е непозната в България основното пак си остава в същото поле: разкази се издават, продават, рекламират, анализират и четат по-малко от романи, поне като отделни книги. Въпреки че какво повече можеш да искаш от 82-годишна писателка – тя има 14 сборника, както и множество престижни награди, включително Букър за цялостно творчество 2009 (за новата й лауреатка – на стр. 32). А онова, което е предимство при определянето на повечето награди (национално, етническо, сексуално разнообразие), е по-скоро спънка при широкото разпространение. Мънро не е нито политически ангажирана, нито светска звезда. Тоест няма с какво друго да те заинтригува, освен може би … с литературата си. Искам да я чета! Може да се каже, че написах този текст като молба към издателствата в очакване на хубав превод - с моя basic english не съм сигурна, че ще усетя „подводното течение” на текста, а пък силно се надявам в разказите на Мънро да го има. Петя АЛЕКСАНДРОВА 2
ноември
2013
Месечно издание на БТА Година XLIII, брой ноември 2013 Главен редактор: Ясен Атанасов Редактори: Нина Венова Петя Александрова Василка Николова Дизайн: Данаил Алексиев Предпечат: Здравка Пентиева Коректор: Людмила Райкова
В списването на този брой участват: Албена Шарбанова, Асен Константинов, Боряна Матеева, Вера Генова, Владимир Гаджев, Диана Попова, Елиана Генчева, Здравка Михайлова, Ивайло Кицов, Ирина Зебилянова Кирил Прашков, Кремена Димитрова, Майя Праматарова, Мариана Мелнишка, Мария Петрикова, Мира Тодорова, Михаил Байков, Митко Новков, Розия Самуилова, Толя Радева, Тодор Тодоров, Цветан Цветанов, Яра Бубнова. Снимки от EPA, Пресфото – БТА