Любящо

БЛАГОДАТНАТА ГОСПОДНЯ ГОДИНА

© © Иконом Емил Паралингов ISBN xx

ЛАГОДАТНАТА ОСПОДНЯ ГОДИНА

Иконом Емил Паралингов

Пловдив, 2022

Благодатната Господня година сяка нова календарна година се посреща и започва с много нови надежди и добри очаквания. Било за здраве, било за по-добра работа, за по-стабилно финансово състояние. Както и за още ред други неща, за които се безпокои и грижи човека, смятайки ги за най-важни и потребни за живота му / ср. Лука 10:41/. В това, разбира се, няма нищо лошо. Естествено е за човека да желае да е здрав, защото това му дава възможност да е работоспособен и с честен труд да изкарва прехраната си. Естествено е и за труда, който полага, да получава редовно заплатата си, а когато това е възможно, тя да бъде и по-висока. Сам св. ап. Павел казва: „Работникът заслужава своята заплата“ /1 Тим. 5:18/. Така че всичко това наистина е нормално и в него няма нищо грешно и греховно. От личен опит знаем обаче, че една част от тези наши надежди и желания, с които влизаме в новата година, се сбъдва, а друга – не. Също така не рядко се оказва, че много от нещата, за които сме се надявали да постигнем или получим, полагайки неимоверни усилия за това, вече станали реалност, се е оказало, че не са ни принесли никаква полза. Както и че несбъдването на други надежди и очаквания не ни е нанесло вреда. Това е така поради обърканата ни, подменена и

8

Благодатната Γосподня година

направо сбъркана ценностна система пред която има само два пътя. Първият е пътят към Бога, защото „създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна влицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа“ /Бит.2:7/, и тази душа, бидейки по природа богосвързана, се стреми към своя Създател. И втория път – на събирането на „съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат“ /Мат. 6:19/. Повечето хора днес сякаш избират именно втория път. В Божиите очи този избор е безумство. Сам Господ Иисус Христос ни разкрива това чрез притчата за богаташа, чиито ниви и градини щедро наспорили / Лука 12:16-21/. Виждайки преизобилните плодове, т.е. сбъдналите му се надежди за голяма печалба от богатата реколта, той възкликнал: „Ще съборя житниците си и ще съградя по- големи, и ще събера там всичките си храни и благата си, и ще кажа на душата си: душо, имаш много блага, приготвени за много години: почивай, яж, пий, весели се“ /Лука 12:18-19/. Смятал, че всичко необходимо за земното му добруване не само за една, а за години напред, било осигурено. Богатият земевладелец, според своите представи, не бил забравил и душата си. Доволен, той се обърнал и към нея: „Душо, имаш много блага, приготвени за много години: почивай, яж, пий, весели се“ / Лука 12:19/. Придобитото от разпродажбата на богатата реколта било и за нея – за душата, но изразено в почивка, ядене, пиене и веселба. Но докато потривал ръце, изпълнен със задоволство, горд от себе си и постигнатото, чул милостивия, но винаги справедлив

Благодатната Γосподня година

9

Божий глас: „Безумнико, нощес ще ти поискат душата: а това, що си приготвил, кому ще остане?“ /Лука 12:20/. Господ Иисус Христос нарича този богаташ безумец, защото е безумство да събираш „имане за себе си“, а да не богатееш за Бога /Лука 12:21/. Безумство е да мислиш, че душата се храни с тленни ястия и се пои с избрани питиета. Та нали и цялото материално богатство на света да придобие човек, не ще може да даде откуп за нея пред Бога? /вж. Марк 8:36-37/… В Свещеното Писание човекът е наречен „безумник“ само на още едно място. В „Псалтир“-а на св. пророк и цар Давид. Два псалома започват с думите: „Рече безумец в сърце си: „няма Бог“ /Пс.13:1, Пс.

52:1/. Отнесено към притчата за богаташа, безумен се явява всеки, подчинил себе си на страстта да трупа материални блага, смятайки, че те са всичко, че са единственото необходимо за съществуването му, и че успешното им придобиване е негова лична заслуга. Такъв човек „в своята гордост… пренебрегва Господа и… във всичките си помисли дума: няма Бог!“ /Пс.

9:25/. Или ако смътно долавя Неговото съществуване, то „нехае за Бога, думайки в сърце си: „Ти няма да търсиш сметка“ /Пс.9:34/. Но Бог Го има, и ще търси сметка от човеците не за придобитите „съкровища на земята“ /Мат.6:19/, но само и единствено за това как сме се погрижили за душата си и с какво сме я хранили и поили. Ще търси сметка и за живота ни. Как сме го живели, но и как сме го завършили? Защото човекът стана „жива душа“ /Бит.2:7/, едва тогава, когато Бог му „вдъхна в лицето… дихание за живот“ /Бит.2:7/…

10

Благодатната Γосподня година

А ценим ли този наш живот!? Ценим ли всяка глътка въздух която изпълва дробовете ни? Всяко наше дихание което трябва да е хвала Богу? Да се обърнем назад и видим, че още от първия си ден новите ни години започват с известия за трагични случаи на убийства и самоубийства, за неспиращо вълнуване на народите, и замисляне суетни неща от племената /Пс. :1/? Виждаме да „въстават царете земни… против Господа и против Неговия Помазаник“ /Пс.2:2/ чрез проливането на толкова много човешка кръв по всички краища на света? Гърмежите от тапите на новогодишното шампанско, от фойерверките и бомбичките замлъкват, но не замлъкват истинските бомби, оръдия, картечници и автомати. Толкова много смърт. Толкова много човешка кръв, викаща от земята към Бога /Бит.4:10/ оше в началото на новата година… Бог ще чуе и чува този страшен глас. Но чуваме ли го ние? Отеква ли в сърцата ни? Колко дълго в личната и обществената памет остават „потреслите“ ни събития? Семейните трагедии, терористичните актове и природните бедствия с толкова много отнети животи и масови жертви? Не е ли само докато са в центъра на новинарските емисии? След това бързо ги забравяме. Защо? Защото гледаме на тях от дистанцията на телевизионния зрител. По-лошо. Гледаме на тях като на телевизионно шоу или криминален филм. Доволно безучастно, защото онова, което е на телевизора, не е пред вратата ни. Спокойни сме, че можем когато ни омръзне от новини – добри или лоши, да се спасим в „уюта“ на някое кулинарно преда-

Благодатната Γосподня година

11

ване, спортно състезание или безкраен сериал, превключвайки канала… Станали сме напълно безразлични към другия, към неговата лична болка, болка, която не може да бъде успокоена от крясъците на улицата за справедливост, честност и политическа коректност, а само и единствено от жертвеното внимание на споделеното време, на благата дума или дори само на мълчаливото, но изпълнено с разбиране на другия присъствие… Ето, в една от отминалите зад гърба ни години млади баща от Пловдив, в самото и начало се самоуби след като преди това застреля съпругата си и двете си малки деца. Нима не е могъл да сподели вътрешните си проблеми, довели до такова ужасяващо и непоправимо с нищо дело, със своите роднини?! С приятели?! С колеги?! Нима толкова не се е намерил някой, който да му помогне, или дори ако е необходимо, да се пожертва по някакъв начин за него?! Как не се е намерил поне един човек да забележи душевните смущения на този млад човек, когато е ясно, че големите вътрешни проблеми не остават скрити, а се проявяват и навън, било в поведението ни, било само в израза на лицето и очите ни? Как не се е намерил някой, който да успокои притеснената душа с „елея и виното“ на благи, вдъхващи кураж и надежда слова?!… А може би самият той да не е потърсил помощ? Да е криел старателно и от най-близките притесненията си, с надеждата, че е достатъчно силен да се справи сам. И когато е видял, че това не се получава, натрупваното малко по малко отчаяние е експлодира-

12

Благодатната Γосподня година

ло в него като бомба със закъснител… Отчаянието, изкарващо винаги хиляди хора по улиците в знак на протест срещу някого или нещо, с което не са съгласни. Отчаянието, че няма шанс за нормален живот в България, накарало най-вече младите да я напускат, с надеждата, че някъде там навън е обетованата земя на материалното благополучие, професионално признание и спокоен живот. Отчаянието, превръщащо десетки младежи, именно там – в обетованата земя на успеха, – в терористи и убиици. Отчаянието, породено от чувството за безизходица и безнадеждност. А път с надежда и изход има. Винаги е имало и винаги ще има. Въпросът е дали ги търсим в правилната посока? Въпросът е, когато си пожелаваме много здраве и благини за новата година, не само да не забравяме душата, а да знаем точно от какво има нужда тя. Тази наша „жива душа“ /Бит.2:7/ има нужди, различни от тези на тялото. Различни са и нейните стремежи и надежди. Те въобще не се свеждат до „душо… яж, пий, весели се“ /Лука 12:19/. Скотско е такова мислене. Скотски е и всеки начин на живот, който ни храни, облича, образова и весели, но оставя сърцето ни празно. Бог е главната нужда и стремеж на душата, и стойностният и пълноценен живот се състои в това да познаваме Едного Истиннаго Бога и Пратеният от Него Иисуса Христа /Иоан. 17:3/. Бог е единствената истинска и непроменяща се надежда. Бог е Пътят, и Вратата, през която който влезе „ще се спаси, и ще влезе, и ще излезе, и паша ще намери“ /Иоан 10:9/. Бог е надеждата, която никога не предава надяващите се

Благодатната Γосподня година

13

на нея и ги спасява от всичко враждуващо против тях / ср. Пс. 16:7/. Бог е опората, която никога не рухва, когато напрат на нея водните стихии на житейското бурно море /вж. Мат.7:25/. Бог на прага на всяка нова година, „сее Своята кръв“ /св. Димитрий Ростовски/, „търпи обрязване и Сам всички човешки съгрешения обрязва като благ“ / из Кондак на Обрезание Господне/. Бог още Младенец, забележете, пролива собствената Си кръв за човека, а не желае и не търси човешката кръв да се пролива в Неговото име. Но Бог никого не привежда насила към Себе си, а преминава покрай всеки един човек като нежен полъх, и го призовава да тръгне след Него /ср. Мат. 4:18 – 19, 21/. Човек трябва напълно самостоятелно и без никакво принуждение сам да откликне на този призив. Трагедия за едно дете е да расте без да познава своите баща и майка. Но още по-голяма трагедия е, когато ги познава, да им обръща гръб. А точно това сме направили и все още правим ние спрямо нашия Отец, Който е на небесата /вж. Мат. 6:9/. Получили своя дял, подобно на блудния син, прахосваме и разпиляваме всичко, което Бог по безграничните си любов и милост ни е дал /Лука 15:12-14/. Не ни прогонва Той от Себе Си, а ние сами Му обръщаме гръб и се отдалечаваме от Него в ада на безумното безбожие. Синът Божий ни предупреждава: „Внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преяждане, пиянство и житейски грижи…“/Лука 21:34/. А ние съзнателно допускаме това да се случва. Сърцата ни да са отегчени от преяждане, превръщайки все-

14

Благодатната Γосподня година

ки празник, дори и църковния в тържество на чревоугодието. Да бъдат опиянявани от силно влечение към измамното материално благополучие, като сами влизаме в капана на житейските грижи. Капан, който може да се окаже смъртоносен за душата, ако не търси първо „царството на Бога и Неговата правда /Мат.

6:33/. В началото на всяка нова година искаме и се надяваме на промяна. Каква? Икономическа, социална, политическа? Искаме я от някого, за когото смятаме, че е длъжен да ни даде тази промяна. Не я искаме обаче единствено от себе си. А всичко започва от самите нас. От това как можем да се променим ние. Колко хора днес се замислят за това?! Колко хора смятат, че влизайки в нова календарна година, трябва да желаят не от нея нещо по-добро, а да пожелаят самите те да станат по–добри?! Колко хора, гледайки назад в изминалата година и правейки равносметка за нея, поглеждат и в себе си, за да видят какви са били те самите като поведение, изречени думи или помисли, скрити в главите им?! Желателно е да се вслушаме в думите на св. Теофан Затворник: „Всяка Нова година бележи началото на дните от поредното лето, затова в този ден е редно да съберем в душата си такива мисли, чувства и настроения, както подобава на християни, и те да управляват всичките ни дела през цялата година. Това можем да сторим само ако разсъдим какво представлява новата година в духовния живот“. И още: „Нова година в духовния живот започва тогава, когато някой в ревност за спасението си, пре-

Благодатната Γосподня година

15

мине от нерадение към богоугоден живот. Щом реши това, всичко в него се преустройва и поставя ново начало, а старото отстъпва място на новото. Ако ти си взел такова решение – поднови го; а ако не си – вземи го – и ще влезеш в Новата година“. Първата крачка към изпълнение на това решение, е да сложим на колене „его–то“ си. Т.е. да придобием „сърце съкрушено и смирено“ /Пс. 50:19/. Само такова сърце Бог не ще презре /Пс. 50:19/, и ще му се притече на помощ, превръщайки трудностите в живота му, в „иго…благо, и бреме… леко“ /Мат. 11:30/. Така и новата година ще се превърне в нещо много повече от поредната година в нашия живот, а ще бъде Благодатната Господня година /ср. Лука 4:19/, в чийто край ни очаква „прекрасният плод“ на личното ни изкупление /по св. Димитрий Ростовски/.

16

Главното в духовния живот е вярата в Божия промисъл рочетох тези думи на забележителния духовен старец, архим. Иоан Крестянкин, в една негова беседа и те много ме впечатлиха. Вероятно съм ги чел или чувал много пъти под една или друга форма, но ето, едва сега те ме накараха да се замисля над тях. Да се замисля за моята вяра в Бога. Дали тя е такава, каквато Бог иска от мен да бъде? Вяра, на която е подчинена цялата моя воля, мисъл, душа, цялото ми същество, способности, действия, надежди и очакване. Вяра, при която се отричам от себе си, взимам кръста си и се предавам изцяло на Божията воля, Бог да ме води там където Му е угодно /вж. Марк 8:34/. Вяра до кръв, като тази на св. мъченици и изповедници. Вяра, при която не изричам, а направо викам от цялото си сърце: “Да бъде Твоята воля...“/ Мат. 6:10/. Или моята вяра, е такава, че всеки път когато Господ протегне ръка към мен и ме извика да отида при него, аз тръгвайки по вълните на житейското море, в първия момент, тръгвам с лекота, издигнал се над трудностите и неволите, но много скоро, при най – малкото вълнение, се оставям на страха пред изпитанията и започвам да се давя в бездната на отчаянието, за да чуя тъжния глас на Спасителя, Който ме

Главното в духовния живот е вярата в Божия промисъл

17

пита: „Маловерецо, защо се усъмни“ /вж. Мат. 14:2831/. Да! Вярата в Божия промисъл е проверката за нашата вяра в Бога. Вярата в Божия промисъл е “твърда увереност… и сигурност в онова, което не се вижда“ /Евр. 11:1/. Но също и препъни камък да се обърнат към Бога онези на които им е трудно да се чувстват уверени и сигурни в невидимото /архим. Пласид/. Старецът Паисий Светогорец обяснява по найточен начин състоянието на такива хора. Той казва с голяма болка, че „съвременният човек се чувства сигурен единствено ако застрахова всичко: къща, кола, имущество, дори тялото си… И дава стотици средства за да знае години напред какво може да му се случи, за да се подготви и оцелее… За него наистина вярата в Божия промисъл и живота на християните по тази вяра е съблазън и безумство“. Какво е Божий промисъл ние разбираме още при описанието на сътворението на човека: “И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори. И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над морските риби / и над зверовете/, над небесните птици /и над всякакъв добитък, над цялата земя/ и над всякакви животни, които пълзят по земята. И рече Бог: ето, давам ви всякаква трева, що дава семе, каквато има по цялата земя, и всякакво дърво, чийто плод е дървесен и дава семе – това ще ви бъде за храна... И видя Бог всичко, що създаде, и ето,

18

Главното в духовния живот е вярата в Божия промисъл

беше твърде добро“ /Бит.1:27-29,31/. Не сме ли се докосвали до това устроиване на живота на първите хора и ние чрез личния опит!? Както Бог подготвил райската градина и настанил в нея човека, така промислят за бъдещето на децата си всички родители, още от мига на зачаването им, до раждането, та и много напред докато децата тръгнат по пътя на самостоятелния живот. Т.напр., детето е още в утробата на майката, а тя заедно с бащата подготвят вече дома си да приеме новия живот. Много често обособяват за детето отделна стая. И тази стая превръщат за него в един малък райски кът. Цялото обзавеждане на детската стая е такова, че възприемаики от люлката всичко около себе си с любопитните и опознаващи света около себе си очи, детето да вижда и чувства, че е попаднало на едно място „твърде добро“ /ср. Бит. 1:31/. Тази любеща промислителна родителска грижа продължава дълго след като детето е проходило, проговорило и започнало да мисли. Тя всъщност не спира да го покрива и през живота му на възрастен, изразена в „майчините молитви скрепяващи основите на домовете“ /Требник/… Обърнете внимание. Бог създава човека найнакрая. Защо!? Защото преди това се е погрижил да подготви и създаде всички необходими условия за живота му. „И насади Господ Бог рай в Едем, на изток, и там настани човека, когото създаде“ /Бит. 2: 8/. О. Михаил Помазански пише: „Създал човека, Твореца не оставил първосъздадените хора извън Своя промисъл. Благодатта Божия постоянно обитавала в нашите прародители, служила им, по израза на св. Отци, като

Главното в духовния живот е вярата в Божия промисъл

19

небесна дреха. В тях обитавало съвършенно чувство на близост с Бог. Сам Бог бил първият им Наставник и Учител, удостояващ ги с непосредствените Си откровения. Явяваики им се, беседвал с тях и им откривал Своята воля“/“Догматическое богословие“, 1992 г./. Но Бог не оставил Своето съвършено творение – човека и след грехопадението. В Неговите думи към изкусилата Адам и Ева змия: „И ще всея вражда между тебе и жената, и между твоето семе и нейното семе“/Бит.3:15/, и особено в израза: „то / семето на жената – б.а./ ще те поразява в главата....“/пак там/, мнозина св. Отци единодушно виждали Божието обещание, че сатаната никога няма да може да победи човешкия род, и ще дойде време когато Бог ще изпрати Спасител, Който ще стъпче окончателно главата на змията, т.е. ще победи дявола. И когато се изпълнили времената Бог изпратил Своя Единороден Син /Гал.

4:4/... Вярата в Божия промисъл не е непостижима. Всички просияли светии са имали тази вяра. Тя е била основния двигател на живота им. Но особено внимание заслужават два примера: праотеца Авраам и Света Богородица. Веднъж Бог се обърнал към Авраам и поискал от него нещо страшно: да принесе в жертва всесъжение единствения си син, който двамата с жена си Сара придобили в старос т/Бит.18:11-14/. Авраам не се усъмнил в Божието желание, не се съпротивлявал, не мъдрувал. Когато Бог се обърнал към него, Авраам рекъл простичко: “Ето ме“ /Бит.22:1/ и изпълнил

20

Главното в духовния живот е вярата в Божия промисъл

всичко, което Бог поискал от него. А когато предаваният в жертва син Исаак го попитал къде е агнето за всесъжение, Авраам пак така кротко, твърдо уверен в добрия Божий промисъл отговорил: “Бог ще Си предвиди, синко, агне за всесъжение“ /Бит.22:8/. Както и станало. Когато Авраам вдигнал ръка за да заколи сина си, Ангел Господен го спрял, а сам верният Божий приятел, видял зад гърба си „овен, който се бе заплел с рогата си в гъстака“, и него принесъл всесъжение вместо сина си /Бит. 22:11,13/. Бог изпратил този овен защото видял, че Авраам се бой от Бога и не пожалил едничкия си син за Него /Бит. 22:12/, имайки велико послушание и непоколебима и силна вяра. В две свои послания св. ап. Павел възхвалява авраамовата вяра в Божия промисъл. В Посланието до римляни, той пише: „Авраам, без никакво основание за надежда, повярва с надежда, че ще стане баща на много народи, според казаното: „тъй многобройно ще бъде семето ти“. И без да отслабне във вярата, той не помисли, че тялото му е вече умъртвяло /понеже беше току – речи стогодишен/ и утробата Саррина е в омъртвение; а в обещанието Божие се не усъмни чрез неверие, но остана твърд във вярата, като въздаде Богу слава, напълно уверен, че Той е силен и да изпълни това що е обещал“/Рим. 4:18 – 21/. В Посланието до Еврейте: „С вяра Авраам, бидейки изкушаван, принесе в жертва Исаака; и тоя, който бе получил обещанията, принесе единородния си, за когото му бе казано: „от Исаака потомство ще се назове с твое име“; защото той мислеше, че Бог е силен и от мъртви да възкреси Исаака, поради което го

Главното в духовния живот е вярата в Божия промисъл

21

и прие назад като предобраз на възкресението“/Евр.

11:17 – 19/. Вторият пример e Божията майка. Св. арх. Гавриил се явява на назаретската девица Мариам и и съобщава неочаквана, невероятна и чудна вест. Че ще зачене и че Младенеца, Който ще носи в утрбата си и ще се роди от нея ще бъде обещания Месия. Изслушвайки смирено думите на небесния пратеник Мариам покорно отговаря: “Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти“/Лука 1:38/. Цялата природа е очаквала да чуе отговора на избраната от Бог девойка, в която трябвало да се въплъти Словото Божие. Сякаш Сам Бог е бил притаил дъх. Защото за изпълнението на Божия промисъл е била необходима свободната човешка воля и преданост. Смирено свежда глава Мариам пред Ангела и с отговора си прави възможно нашето спасение. Изреченото от Св. Богородица: „…нека ми бъде по думата ти“, и от св. праотец Авраам: „Бог ще Си предвиди, синко, агне за всесъжение“, разкриват по най – ясен начин не само силната вяра на двамата, но именно това, че силата на тяхната вяра се обуславя от вярата в Божия промисъл. Вярата, че Бог, Който толкоз обикна човека, че отдаде Своя Син за неговото спасение, не желае нищо друго, а само и единствено това. Бог не оставя никой човек без възможност да Го познае, и като Го познае, Му дава възможност да Го последва, като Му се довери. Представете си, че стоим на брега на море или езеро, и се качваме на кораб или лодка, за да го преминем. Знаем колко е пътя,

22

Главното в духовния живот е вярата в Божия промисъл

знаем крайната точка, но не знаем как ще го преминем. И се доверяваме на капитана, че ще ни изведе безбедно до крайния бряг. Така трябва да имаме доверие и на Бог. В това се крие и смисълът на думите от Господнята молитва: „Да бъде Твоята воля“ /Мат.

6:10/. Защото човешките сили и възможности имат предел. Разумът и паметта му имат предел. И чисто човешкият му промисъл има предел. Човекът е пределно същество. А Бог е безпределен. Безпределна е и Неговата любов към човешкия род. И Неговите милост и щедрости нямат предел /ср. Пс. 102:4/. Няма предел и дълготърпението Му /ср. Пс. 102:8/. „Защото Той знае нашият състав, помни, че ние сме пръст. Дните на човека са като трева; като полски цвят - тъй цъфти той: понесе се над него вятъра, и няма го и мястото му го вече не познава. А милостта на Господа е отвека и довека към онези, които Му се боят, и правдата Му е върху синовете на синовете, които пазят завета Му и помнят заповедите Му, за да ги изпълняват“ /Пс. 102:14-18/.

За Кръста Христов „О, знаменито и прославено дърво!...О, кръстно дърво, чрез което бяха обуздани греховете ни!...О, Кръст – съкровище от много благодатни дарове, и водителю към Божието царство!“ Св. Климент Охридски ве хиляди и петнадесет години ни делят от онова време на страшната Христова Кръстна смърт на Голгота. Сърцата ни се ужасяват пред вида на обезумялата тълпа, която подкупена от книжниците и фарисеите крещи: „Разпни Го, разпни!“ /Лука 23:21/. Изпаднала в някакво диво изстъпление тя не съзнава, че предава на най – страшното от всички наказания, коeто може да измисли човешката злоба“/св. Лука Симферополски/ „Най – прекрасният от синовете човешки“ /Пс. 44:3/, Най – невинният, „Оногова, Който не знаеше грях…“ /2 Кор.5:21/. Оногова, Който дойде за да имаме живот, при това живот в изобилие / Иоан 10:10/, и чрез Когото „всичко …стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало“ /Иоан 1:3/… Да, преди две хиляди и петнадесет години човекът разпна на Кръст своя Бог. „Носителят на Божия образ станал богоубиец.

24

За Кръста Христов

Той пробил пречистите Христови ръце и нозе с железни гвоздеи, издигнал своя благ и кротък Учител на дървен кръст и пролял Неговата невинна кръв, навличайки си с това заслепение от собствената си злоба / Прем. 2:21/ своето осъждане: „Кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни“ /Мат.27:25/ /На Сащ, Канада и Австралия митрополит Йосиф/ Страшното безумство на разумния човек, разтърсило неразумната природата. „Земята се потресе; и скалите се разпукаха…“ /Мат.27:51/, „ и настана мрак по цялата земя до деветия час; и потъмня слънцето…“ /Лука 23:44-45/. Едва тогава някои дошли в себе си, докоснати в сърцата си от „незримата светлина изхождаща от разпнатия на Кръста Христос“/св. Лука Симферополски/. Така разбойникът висящ от дясната страна на Божественият Страдалец, се обърнал към Него в покаяние и с изповедна молба: „Спомни си за мене ,Господи, кога дойдеш в царството Си!“/Лука 23:42/. След това стотникът, изпълняващ кесаревата заповед Христос „да бъде разпнат“/Иоан 19:16/, виждайки бунта на природата срещу страшното богоубийство извършено от човека, твърде много уплашен, извикал: „Наистина Божий Син е бил Тоя Човек!“ /Мат.27:54/. И народът, същият този народ, които викаше: „Разпни Го!“ „като видя станалото, връщаше се, удряйки се в гърди“ /Лука 23:48/ разкаян и уплашен… Господ Иисус Христос с предсмъртна въздишка изрекъл: „Свърши се!“И като наведе глава, предаде дух“/Иоан 19:30/…Но кое се свърши!? Само Неговият земен живот ли!? Само това ли!? Такава мисъл до-

За Кръста Христов

25

пусната в човешкото сърце, по думите на Блажени Теофилакт Охридски, свидетелства за смущение, и дори разочарование, породени от маловерие в Христовите обещания. В такова смутено вътрешно състояние се намирали пътниците за Емаус /Лука 24:13-33/. Без да разпознаят в приближилият се към тях странник Възкръсналият Син Божий, те споделили пред Него своето разочарование: „Иисуса Назарееца, Който беше пророк, силен на дело и слово пред Бога и целия народ;…нашите първосвещеници и началници Го предадоха да бъде осъден на смърт и Го разпнаха; а ние се надявахме, че Той е Оня, Който ще избави Израиля…“ /Лука 24:20-21/. Да, те се надявали, но се надявали по човешки, подобно на много други свои сънародници, несмислени и мудни по сърца /Лука 24:25/, очакващи в „лицето на Христа спасител и избавител от угнетяващите ги злини и от римското иго“/Бл. Теофилакт Охридски/, възстановител на Давидовото и Соломоновото царство, над което Сам Той ще се възцари, и ще царува, но не другаде, а тук на земята… Не за това обаче дойде Сина Божий, и не това се свърши с Кръстната Му смърт. Господ Иисус Христос дойде не за да устрои със силата на оръжието и цената на проляна човешка кръв земно царство, а дойде заради спасението на човешката душа от греха и неговия баща - дявола. Заради нея Господ проля Своята собствена кръв и умря на Кръста, „та всеки, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен“/Иоан 3:15/. На Кръста се свърши, делото, що Бог Отец бе дал на Сина Си да

26

За Кръста Христов

изпълни, както и Сам Синът казва: „Свърших делото, що Ми бе дал да изпълня… Явих Твоето име на човеците… словата, що си Ми дал, предадох им ги… Аз им предадох Твоето слово… “ /Иоан 17:4, 6, 14/… На Кръста чашата на божествената мисия за изкуплението на човешкия род е изпита докрай /ср. Лука 22:42/. С въвеждането на благоразумния разбойник в рая /Лука 23:43/ пътят към него отново е отворен за човеците. Но завръщането в обетованата земя на изгубения рай няма да е лесно. Христовата мисия на земята се свършила, но не се е свършила нашата лична духовна борба, нито с греха, нито с поднебесните сили на злобата. Пътят е отворен, но не е широк и просторен, а стеснен /вж. Мат. 7:14/, или както отбелязва преп. Порфирий Кавсокаливит, не е път, а тясна и трудна за изкачване пътека, „покрита цялата с дяволски мрежи“, в които „ще стъпваме до Второто Христово пришествие“ /св. Теофан Затворник/. Съвършеният Ковач Господ Иисус Христос обаче, ни изкова на Голгота велико и несъкрушимо оръжие, снабди ни с уникален радар чрез който не само ще откриваме тези мрежи, но и ще ги разкъсваме до пълното им унищожаване – Честният Кръст. Приснопаметният свещеноик. Аспарух Стоичков, изповедник в храм „Св. Петка Епиватска“ в Пловдив съветваше: „Ако искаш да не грешиш, имай винаги пред очите си Разпънатия на Кръст Господ Иисус Христос“. И продължаваше: „Когато ти се даде да почувстваш целия ужас на това което виждаш, се запитай, защо се допусна това!? И знай, че отговорът е страшен: от любов!“. Но, както Христовото Разпятие

За Кръста Христов

27

„за иудеи е съблазън, а за елини безумство“/1 Кор.

1:23/, така егоистичното съзнание на съвременния човек не може да побере в себе си „онова,…що е по – мъдро от човеците…/ и/ що е…по – силно…“ от тях/1 Кор.1:25/ - Божията жертва принесена на Кръста. Трудно му е да приеме за истински Бог унизеният и осъден на позорна смърт Богочовек – Господ Иисус Христос, за това Го и отхвърля. Следователно отхвърля и Божията любов която през Кръста, като през проводник преминава към човека в най – чистия си и съвършен вид. Защото именно на Голгота се яви с нищо несравнимата и непостижима за човешкия разум любов на Бога към човека /св. Лука Симферополски/; любов, постижима за ума и сърцето само на онзи, който „няма любов по – голяма от тая да положи душата си за своите приятели“/Иоан 15:13/. Само такъв може да разбере Христовата Кръстна жертва... Авторът на забележителната книга „Закон Божии“ прот. Серафим Слободской пише, че Разпятието Христово е най-ясният начин по който Бог се разкрива на човека, и този път човека няма право да не познае Своя Бог. Този път - защото първия път, когато Бог се откри на човека в райската градина, и човек трябваше да Го познае в Неговата даряваща любов, той Го отхвърли. В тези първи дни на съществуването на човека, на неговото възприемане на света, в който бил поставен за да бъде негов грижовен уредник, но и господар, ползващ се щедро от всичко заобикалящо го /вж. Бит. 1:28-29/, човека е трябвало да открие и познае своя Създател именно така, като Любов, която дарява. Любов която дори когато иска

28

За Кръста Христов

нещо, не насилва за да получи, и не се сърди /1 Кор.

13:5/, когато нейното желание не бъде изпълнено. Бог казал на Адам: „От всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло да не ядеш от него...“ /Бит. 2:16-17/, но в тази Божия заповед, Адам не чувствал никаква принуда. В този първи момент на свободно личностно взаимоотношение на разумното творение с Твореца, любовта като жертва е трябвало да прояви Адам. В какво се състояла тази жертва!? В това, сам, воден от любов към Бога, без принуда, човека, да пожертва най – ценният Божий дар - свободната си воля, онова което дори Бог не можел да му отнеме, и не за друго, а пак поради любовта си към него. Уви, Адам избрал себе си. Човекът не пожертвал егото си в името на общението и любовта към Бог. Последствията са ни известни. „Вкусвайки плода, Адам отведнъж унищожил светлината в себе си и се изпълнил с тъмнина...Адам изгубил Бога и Бог изгубил Своя приятел, който се отказал от любовта…Човекът бил оставен на самия себе си и на горчивия опит на своята откъснатост от любящия Бог…/и/ бил длъжен да опознае цялата дълбочина на своето нещастие, за да може след това, когато отново му се открие Светлината, той доброволно да предпочете тази Светлина...“ /прот. Серафим Слободской /. И тя се открила. Когато настъпило времето за това, Светлината – Господ Иисус Христос, „която просветява всеки човек, идващ на света /Иоан 1:9/, се явил и разкрил на целия човешки род на Голгота. Затова именно този път човека нямал, а и днес, две хи-

За Кръста Христов

29

ляди години по – късно няма право да не познае Своя Един и Единствен Бог, като Любовта, която се жертва. Господ Иисус Христос се обръща към всички ни, и ни казва: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“ / Марк 8:34/. Обърнете внимание на това. Никой не е принуден насила, на никой кръста не е привързан с вериги на плещите му, като на роб или пленник. Който иска да тръгне след Христос, трябва да направи това свободно, като свободен човек, по свободната си воля, без принуда. Ако направи това обаче, ето, има и условие: да се отрече от себе си, т.е. пак тази своя свободна воля, да принесе жертва Богу, уподобявайки се на св. ап. Павел, който казва: „ Разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене“ /Гал.2:19-20/ … Друг път – безкръстен, за следване на Христос няма… Затова е важно, да разберем и следното казано от Сина Божий: „Който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене“ /Мат.10:38/. Това са думи предупреждение. Казани, защото има такива хора, които искат да бъдат христоносци, т.е. такива, които изпълняват по някакъв начин евангелските нравствени норми, но не желаят да бъдат кръстоносци, в смисъл, да постигнат Царството Божие с усилие и духовна борба /ср. Мат.11:12/. Такива „християни“ подражават не на Христа, а на богатият момък, дошъл при Спасителя, уверен, че живее по Божиите заповеди /Мат.19:20/. Всичко изисквано от тях изпълнявал, но си отишъл натъжен, когато Господ

30

За Кръста Христов

му казал: „Иди, продай имота си, и раздай на сиромаси;…па дойди и върви след Мене“ /Мат. 19:21/. Момъкът си отишъл натъжен защото разбрал, че формалното изпълняване на Божиите заповеди, не го прави съвършен за Бога и не му осигурява нетленното съкровище на небето /Мат. 19:21/ - вечния живот. Отишъл си натъжен, пише св. ап. Матей, „защото имаше много имот“ /Мат. 19:22/. Този имот обаче, не бива да възприемаме само в смисъла на материално богатство. Не. Наш имот са и всичките ни навици, привички, желания, очаквания и надежди. Всички неща които ни е трудно да пожертваме, и чието и най – малко нарушаване и неслучване по нашия начин, могат да предизвикат в нас буря на раздразнителност, гняв и др. под. реакции. С което ясно показваме, че в нас няма любов. А истинското носене на Кръста Христов е възможно само с нея. Защото то, кръстоносенете, означава отричане от своето в името на другия. При това, отричане поискано понякога най – неочаквано, когато най – малко сме готови да го направим. В този смисъл са и Христовите слова: „Който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две“ /Мат. 5:41/. Т.е. в малкото усилие проявено за другия, трябва да покажем, че в нас има любов. Тя е силата с която не само ще можем да вземем кръста си, но и успешно да го понесем. Тогава и за нас ще се отнася похвалата на Господаря: „Добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя; влез в радостта на господаря си“ /Мат. 25:21/, „днес ще бъдеш с Мене в рая“ /Лука 23:43/…

За Кръста Христов

31

Някога Ангел Божий застанал на онези порти на Иерусалим, през които император Ираклий найтържествено, облечен в царска порфира и със златен венец на главата искал да внесе в града, спасения от него Кръст Господен, взет преди това в плен от арабите. Небесният воин със строг глас му казал: „Не така е носил кръстното дърво нашия Творец, както го носите вие“. Казаното от Ангела чул Иерусалимският патриарх Захарий, и разбирайки смисъла му развълнуван се обърнал към императора с думите: „Знай, царю, че не може човек, облечен в богати одежди и украсен с царски скъпоценности да носи това свято дърво, което обеднелият заради нас Христос е носел със смирение и унижение. Ако искаш да го носиш подражавай на Неговата нищета“. Ираклий възприел казаното от патриарха, и веднага съблякъл царските си одежди, надянал върху себе си груба власеница и събул обущата си. Едва тогава „понесъл честното дърво на светия Кръст и вече без всякакво притеснение“, Го „внесъл и поставил…на същото онова място в църквата, откъдето го взел персийският цар Хозрой“ /“Жития на светиите“, м. септември, изд. Зографски манастир, с. 416/… Какво можем да съблечем ние от себе си за да внесем Кръста Господен в нашите сърца? Царска багреница нямаме, но имаме гордост, себелюбие, егоизъм, които проявяваме с повод и без повод. Облечени сме във „вражди, свади, ревнувания, гняв, разпри, разногласия, съблазни, ереси, завист /Гал.

5:20-21/. Във всичко онова което св. ап. Павел нарича

32

За Кръста Христов

делата на плътта. Това и още много друго можем да съблечем от себе си, обличайки се в духовната власеница, изтъкана от плодовете на духа: „любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание“ /Гал. 5:22-23/, и тръгнем по Кръстния път с босите нозе на смирението. Тогава и носенето на кръста ни, ще бъде за нас иго благо и бреме леко /Мат. 11:30/. И накрая, да не се леним, а да положим духа си в праха под Кръста Христов, както ни призовава митрополит Трифон Туркестанов, в съставения от него Акатист „Слава Богу за всичко“, и да вземем и понесем кръста, който Бог ни е дарувал - той е точно по нашата мярка, и е толкова тежък, колкото сили имаме да го носим. В деня на Страшния съд Светият Кръст ще се превърне във везната, на която Съдията Христос ще претегля делата, думите и помислите ни, и ще отсъжда справедливо, въздавайки на всеки онова което е заслужил. Онзи, който си е отишъл натъжен, т.е. отказал е да прояви и най – малкото усилие за да следва Христос, предпочитайки рожковете на земното и преходното, ще чуе страшната присъда: „Зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си. Защото казваш: богат съм, разбогатях и от нищо не се нуждая, а не знаеш, че ти си злочест и клет, сиромах, сляп и гол…“ /Откр. 3:15-17/... А онзи, който се постарае да бъде верен и носи търпеливо кръста си, ще се оприличи на Симон Киринеец, възхваляван от св. Лука Симферополски с думи-

За Кръста Христов

33

те: „О, блажени Симоне, знаел ли си чий кръст носиш? Не, разбира се. Но за това носене на Христовия Кръст се удостои с Божието царство“.

34

Споделено за св. Богородица рудно ще се намери дете, помолено да каже няколко думи за своята майка, което да не може да отвори сърцето си, за да потече оттам извор от слова на любов, благодарност и признание. Същото би трябвало да се отнася и за нас православните християни спрямо Св. Богородица. Като осиновени на Голгота, при Кръста Христов, от Божията майка /вж. Йоан 19:26/, нима ще се намери между нас някой който да не може да намери в сърцето си благодарни слова към Владичицата на света!? Наистина няма да се намери такъв човек... Подобно на дете и аз отворям сега сърцето си, за да споделя породилите се и развивали се през цялото време на Богородичния пост в мен мисли...Постът отмина, но не смятам споделянето им сега за закъсняло. На прага на септември ние отново се срещаме с Божията майка, в празника на нейното Рождество. А и месец октомври започва с празник в нейна чест – възпоменание на чудното явяване на св. Богородица над Влахернския храм в Константинопол във времето на царуването на император Лъв V Мъдри /886 – 912 г./. „В преславната църква на Пресвета Богородица, намираща се във Влахерна...по време на всенощното бдение във възкресния ден на

Споделено за св. Богородица

35

първи октомври, в четвъртия час на нощта, в присъствието на множество народ св. Андрей, юродив ради Христа, издигнал очи нагоре и видял Небесната Царица, Покровителка на целия свят, Пресветата Дева Богородица, стояща във въздуха и молеща се, сияеща със слънчева светлина и покриваща хората със Своя честен омофор. Като видял това, св. Андрей казал на своя ученик, блажения Епифаний: „Виждаш ли, брате, Царицата и Господарката на всички, молеща се за целия свят? Св. Епифаний отговорил: „Виждам Я, свети отче, и се ужасявам.” /Жития на светиите, м. октомври, с. 9 – 11/... Връщам се в първата вечер на Богородичния пост...Ето ни събрани в катедралния храм „Успение Богородично” в Пловдив – духовници и миряни, во главе с нашия кириарх Пловдивския митрополит Николай. Отслужва се Вечерня с Молебен канон към Св. Богородица. Навън гърми, светкавиците са толкова силни, че светлината им проблесва и в храма. Вали дъжд. А вътре под църковния купол ние се чувстваме сигурни и защитени. При нас е Божията майка чрез своята Божигробска икона на отците агиотафити...После Вечерното богослужение свършва и трябва да са приберем по домовете си. Но много от нас се събираме под камбанарията на храма, на границата между благодатната светлина на Божия дом и нощната тъмнина на шумния и суетен свят. Продължава да вали. Не стоим дълго под камбанарията. Един по един тръгваме в нощта, знаейки, че не сме сами – Божията майка и сега е с нас, покриваща ни „със Своя честен омофор...”...

36

Споделено за св. Богородица

Във Ватопедският манастир на Св. Гора се пазиедна много стара икона на Св. Богородица. Наречена е „Ктиторска”. С тази икона е свързано едно чудо станало през X или X I в. Сарацински пирати нападали често Атонския полуостров и светите обители на него. На такова нападение и разграбване бил подложен веднъж и Ватопедския манастир. Еклисиархът йеродякон Сава успял в последният момент да скрие в един кладенец Ктиторската икона на Божията майка и кръста, който носел при битката си с Максенций св.равноапостолен цар Константин. Пред иконата запалил свещ. За по – голяма сигурност покрил кладенеца с каменна плоча. Малко след това сарацините пленили и него и го отвели на о. Крит. Седемдесет години прекарал в пленничество светогорският ватопедски монах. Когато бил освободен се върнал в обичния си манастир където намерил ново братство, трудещо се по възстановяването на св. обител. Скоро старият еклисиарх си спомнил за скритите от него светини и попитал братята за тях. Никой нищо не знаел...Тогава той събрал всички около кладенеца и с голямо благоговение отместил камъка. Дивно чудо се открило пред очите на монасите. Ктиторската богородична икона и кръста стояли изправени във водата, а свеща продължавала да гори така сякаш току що била запалена... Седемдесет години тихо и неизвестно никому горяла свещта под земята...Подобно на тази чудна свещ е преминал живота на Св. Богородица. В скромност,в тишина и в мълчание, следвайки своя Син, силна в послушанието към делото на човешкото

Споделено за св. Богородица

37

спасение от сатаната и греха. Като тази неугасима свещ пребивава и днес Божията майка сред нас. Ненатрапващо се, без да ни насилва да я търсим, но готова скоропослушно да помогне на всеки, който се обърне към нея със сърдечна молитва. А нима няма какво да просим от нея!?...Майките – за децата си!? Особено когато днес сатаната вече открито е повел страшна борба за душите на най– малките. Със сълзи на очи трябва да молят майките св. Богородица да им помогне да възпитат децата си в светлината на Христовото Евангелие. Да възпитат в тях любов към Бога и хората, защото „и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща...щом любов нямам, нищо не съм”/1 Кор.13:2/. Да бъдат децата не велики гении, а просто добри и кротки човеци, което е най–голямото чудо днес /Св. Серафим Саровски/. Молете я съпруги за съпрузите си. За мир и разбирателство в дома ви. Молете я за това на колене, защото сатаната ненавижда здравото християнско семейство. Особено вие жени, чиито мъже са поразени от бесовете на алкохолизма, блудните страсти и други пороци. Обърнете се към нея не като жертви, защото истинските жертви са поробените от страстите ви мъже, а с готовност да се пожертвате, за да спасите една душа и една домашна църква, и Майката Божия, която пожертва своя възлюбен Син за спасението на всички ни ще ви върне мъжете... Молете я девойки, да насочи стъпките ви или към спасителните двори на манастир, или към крепостта, която е благословеното от Бога семейство.

38

Споделено за св. Богородица

Защото трети път няма. И старецът Паисий Светогорец ви го казва: „Годините минават, хората остаряват. Недейте да стоите на кръстопътя...тръгнете по един от двата пътя на Църквата ни”, т.е. монашеството или семейния живот. Трети път няма. Защото „рече Господ Бог: не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен...И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека. И рече човекът: ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми;...Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат /двамата/ една плът”/Бит. 2:18, 2224/...И това е така „защото Бог тъй е благоволил”. Свещеникът произнася тези думи в края на Венчанието/Тайнство Брак, когато благославя невестата с думите: „И ти, невесто, възвеличи се като Сарра, развесели се като Ревека и умножи се като Рахил, радвайки се на своя мъж и пазейки наредбите на закона...”/Требник, с. 134/...Св. Богородица също се е подчинила на това Божие благоволение към човешкия род приемайки обручение със св. праведен Иосиф Обручник. Синът Божий се ражда по плът, в рамките на едно семейство чрез което Бог отново благославя семейния живот... От дясно на входа на митрополитския храм в гр.Серес има много малък параклис посветен на Иерусалимската икона на Св. Богородица. Същата икона коята преди единадесет години посети България. В параклиса има направено нейно копие. Когато влезеш почти веднага заставаш лице в лице с иконата. Очите ти срещат очите на „по чтимата от херувимите и по –

Споделено за св. Богородица

39

славната от серафимите”. Бързо свеждаш очи надолу. Трудно ти е да издържиш на погледа, на онова което излъчва лика на Божията майка. А то знаете ли какво е...Кротост...Кротост каквато светът, в който живеем не познава. Но срещнали макар и за миг погледа на Св. Богородица – Иерусалимска усещаме как по – чуден начин тя успява да укроти бурята в постоянно смущаващите се и от най – малкото нещо наши сърца. Старецът Паисий казва, че тази Богородична икона е най – близка до истинския образ на Св. Богородица. Нека видимтогава как Божията майка ни говори без думи. Как ни наставлява само с външния си лик. Как насочва вниманието ни към онова, което изисква от нас Господ Иисус Христос: „Поучете се от мен понеже съм кротък и смирен по сърце”...Сложно ли е това!? Някой казват, че не разбират Св. Евангелие. Че онова което изисква Господ Иисус Христос от Своите последователи е трудно постижимо и непосилно...Така както го почувствали първоначално и св. апосотли и запитали: „А кой може да се спаси?”/Лука 18:26/. Господ им отговорил утешително: „Невъзможното за човеците е възможно за Бога”/Лука 18:27/....С присъщата си кротост св. Богродица попитала небесният пратеник св. архангел Гаврийл, как ще зачене след като мъж не познава. Когато той и обяснил, колкото и за нея това да било необяснимо и неясно тогава, тя с послушание изрекла думите: „Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти.”/Лука 1:38/. Вяра, че „у Бога няма да остане безсилна ни една дума”/Лука 1:37/, послушание и готовност да послужи на Божията воля проявила в този момент де-

40

Споделено за св. Богородица

вицата Мариам...Същото иска тя и от нас. Достойно е наистина да облажаваме Богородица, и достойна е тя за това. Но достойни ли сме ние за нея. Този въпрос трябва да си задаваме винаги когато сме в дните на Богородични празници. Да си го задаваме винаги, когато застанем пред нейна икона. А достойни ще бъдем, когато делата ни, думите ни, и помислите ни са вярни на Господа Иисуса Христа и Неговото Евангелие. Когато сме вярни на онова, за което Той се моли с такова усърдие в Гетсиманската градина, та потта Му беше кървави капки пот: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, - та да повярва светът, че Ти си ме пратил”/Иоан 17:21/. Много често използвам в проповед тези Христови слова, но никога досега не съм обръщал по – сериозно внимание на думите с които свършват: „та да повярва светът, че Ти си ме пратил”. Виждате ли, по какво светът познава, че ние сме Христови, че не само с уста се наричаме християни, а че дълбоко в сърцата си сме такива!? Чрез единството помежду ни което му показваме. Единство на любовта в семейството, в енорията, в монашеското братство...Ако Господ Иисус Христос е казал, че е там където са двама или трима събрани в Негово име, то колко повече е в едно благословено и обдарено с деца семейство живеещо като домашна църква!? Колко повече е в една православна енория в която енорияшите чувстват себе си като събрано в Христа семейство над което Божията майка разпростира невидимо своя покров!?.. Св. Димитрий Ростовски пише: „Както някога

Споделено за св. Богородица

41

св. Иоан Богослов видял на небето велико знамение, жена, облечена в слънце, така и св. Андрей, във Влахернската църква, подобна на небе, видял Неневестната Невеста, облечена в слънчева порфира /вж. Откр.

11:19, 12:1/....Св. Андрей и ученика му Епифаний съзерцавайки дивното явяване на Божията майка видяли, че тя се моли дълго за присъстващия в храма народ със сълзи на очи. Когато завършила молитвата си снела от себе си покривалото, което носела на пречистата си и свята глава и го разпростряла над всички/ Жития, м. октомври, с. 11/.. В края на Малкото повечерие издигаме молитвен глас към Божията майка и възгласяме: „Всичкото си упование на тебе възлагаме, Майко Божия, запази ни под твоя покров”. Същото прошение възнасяме и в края на вечерните домашни молитви. „Във всички бедствени наши дни ние имаме нужда от Твоя милостив покров, о, Пресвета Дево! Покривай ни през всички дни на нашия живот и особено в страшния ден, когато душата ще се раздели с тялото. Яви се с Твоята помощ и ни запази от въздушните духове на поднебесната злоба, а в деня на страшния съд ни скрий в тайника на Твоя Покров. Амин” .

42

Св. Теофилакт, епископ Никомидийски „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им.“ /Евр. 13:7/ ои са тези наставници, за които ни говори св. ап. Павел? Би могъл да възникне такъв въпрос. От една страна защото съвременният човек често има за единствен авторитет и наставник само себе си. От друга, защото именно по тази причина лукавият го тласка в духовните си търсения да се обръща към всевъзможни мними учители, които не само няма да му помогнат, но със сигурност ще погубят душата му. Вярвайки само на себе си и на никой друг, човек много лесно може да започне да вярва не на когото трябва. За онзи обаче, който наистина иска да стъпи на здрава духовна основа и да върви по сигурния път на чистата православна вяра, отговорът не е труден. Достатъчно е да погледне църковния календар и ще открие първите си наставници, които са проповядвали чрез живота си словото Божие, а чрез кончината си, особено мъченическа, са изповядали вярата си… Светиите – ето ги най-близките до нас

Св. Теофилакт, епископ Никомидийски

43

наставници във вярата и духовния живот, които Бог е поставил като светилници на високо /ср. Мат. 5:15/, да осветяват пътя ни и да ни помагат да не се отклоним от него в неправилна, душепагубна посока… Ето ги тези, чиито свършек на живота трябва да имаме винаги пред очите си и да подражаваме на вярата им. Господи, възкликваме в една от молитвите на Великото повечерие, „ако нямахме Твоите светии за молитвеници и Твоята благост, която ни милва, как бихме смеели, Спасителю, да възпяваме Тебе, Когото ангелите непрестанно славословят?“ Ако нямахме светиите за наши застъпници пред Бога, как щяхме да търсим Божията милост, когато постоянно съгрешаваме. Как щяхме да влизаме в невидимата духовна бран с поднебесните сили на злобата и да излизаме победители, ако нямахме тази непобедима светийска армия зад гърба си… Но как можем да им подражаваме, ще попита някой?! Та нали те са светии, а ние мсе грешни човеци? Такива въпроси обаче са лукаво оправдание на ленивата душа, която не желае да се поправи и остави греха. На душата, която е свикнала с роковите и тинята на пороците и не желае да се промени.Защото нима светиите не са били хора като нас?! Нима не са изпитвали същите нужди – духовни и материални, същите чувства, каквито изпитваме и ние днес?! Изпитвали са ги. Но над всичко са поставили любовта към Бога… И веднъж запалена в тях тази любов, те са оставили тя да изпълни цялото им същество. Да загори неугасимо в тях, да ги изгори, като унищожи ветхия човек, за да се роди, подобно на

44

Св. Теофилакт, епископ Никомидийски

злато, седем пъти пречистено в огън, новият човек в Христа Иисуса. На Божията любов в земния си живот, светиите са отвърнали със своята любов, готова да се отрече от всичко, дори да се жертва в името на Онзи, Който пожертва Себе Си не за спасението на един човек, а на целия човешки род… Това са нашите наставници и всеки ден Църквата ни среща с тях. Всеки един ден е празника на вярата, живяна и защитена от Божиите угодници. Един такъв достоен наствник, проповядвал и с цената на изповеднически подвиг Словото Божие, е св. Теофилакт Изповедник, еп. Никомидийски. Сравнително кратко е неговото житие. Светителстването на св. Теофилакт е в тежкото за Св. Православна църква време на втората иконоборческа вълна. Възтържествувало при императрица Ирина / 797-802 г./, иконопочитанието отново се сблъсква с иконоборството след нейната кончина. Сред найяростните императори-иконоборци от това време е Лъв Арменец /813-820 г./. От житието на св. Теофилакт разбираме, че светецът е произхождал от „източните страни“ , вероятно Сирия или Палестина, и дошъл в Цариград по време на първите иконоборчески гонения срещу Православната църква. Тогава бъдещият Цариградски патриарх св. Тарасий, с когото св. Теофилакт се сближил, бил още мирянин и сенатор. Когато св. Тарасий станал патриарх, подкрепян от императрица Ирина, свикал Седмия вселенски събор, на който иконоборството било осъдено като ерес. Св. Теофилакт приел монашество и бил изпратен от

Св. Теофилакт, епископ Никомидийски

45

патриарха в манастир на брега на Черно море. Там преуспявал в добродетелите на монашеския подвиг и получил от Бога дръзновения пред Него в молитвите си. Веднъж при голяма горещина настъпила суша и хората изнемогвали от жажда. Св. Теофилакт и неговия събрат св. Михаил, по-късно Синадски епископ, се помолили и сухият меден съд е манастира започнал да се пълни с вода. След смъртта на св. патриарх Тарасий и императрица Ирина на императорския престол се възкачил Лъв Арменец, при когото отново се надигнала бурята на иконоборческата ерес. При него се явил новия Цариградски патриарх св. Никифор, продружаван от сонм избрани светила на Източната църква. Това били св. Емилиан, еп. Кизически, св. Михаил Синадски, Евтимий Сардикийски, Евдоксий Аморейски, Иосиф Тесалоникийски и св. Теофилакт, който бил вече епископ на Никомидия. Светите иерарси „много поучавали царя от свещените книги на божествените отци, увещавайки го да не внася смут в Христовата църква с тази ерсе, която Седмият вселенски събор проклел“, но не могли да вразумят „развилнелия се цар, изпълнен със змийската отрова на ереста и дипащ ярост и гняв срещу тях“. Тогава глас издигнал св. Теофилакт Никомидийски. Смело излязъл напред и казал на императора: „Оскърбявайки Божието дълготърпение и пренебрегвайки своето спасение, се противиш на древното предание на св. отци и смущаваш Църквата; но подобно на буря внезапно ще те настигне люта пагуба и неочаквана беда и няма да намериш

46

Св. Теофилакт, епископ Никомидийски

избавител“. Думите на светителя още повече разгневили императора и той издал заповед светите архиереи, опълчили се срещу него, да бъдат заточени всеки на различни места в империята. Мястото на заточение на св. Теофилакт Никомидийски бил гр. Стровул, в югозападна Мала азия. Тук светият изповедник прекарал останалото време от живота си, около тридесет години, в постоянни притеснения от враговете на св. икони и така, в страдания и мъки, се представил в Господа. Самият император наистина по предсказанието на светеца го настигнала „люта пагуба“. Той бил убит от своите войници по време на богослужба, на която присъствал в храм „Св. София“. Думите на преп. Теофилакт се оказали пророчески… Това е, което се знае за живота на този светец… Но то ни стига, за да се поучим от него. Да се поучим на смело и безстрашно изповядване и защитаване на православната вяра, дори ако сме застанали пред силните на деня. Смелостта, с която Божият архиерей Теофилакт се изправя в защита на православното почитане на св. икони, и безстрашието, с което изболичава беззаконния император, заплашвайки го със скорошно Божие наказание, е истински подвиг. Ние знаем народната мъдрост: преклонена глава сабя не я сече. Но в християнски смисъл преклонението значи смирение. Само преклонената от смирение душа няма да бъде отсечена от меча на гордостта. Когато обаче преклонението, което се изисква от нас, е равно на отричане от вярата чрез нейното изопачаване, тогава в сила са думите на св. ап. Петър,

Св. Теофилакт, епископ Никомидийски

47

изискващ винаги да бъдем готови да дадем отговор за нашата вяра и да я защитим /ср. 1. Петр. 3:15/. От къде е дошла тази смелост у св. Теофилакт и събратята му. Веднага можем да отговорим: от примера на Самия Господ Иисус Христос, Който изобличил слугата на първосвещеника (ударил го несправедливо) и по-късно отговорил смело и на римския управител на Иудея Пилат Понтийски: „Ти не щеше да имаш над Мене никаква власт, ако ти не бе дадено свише“ /Иоан 19:11/. От примера на много свети иерарси, техни предшественици, начело със св. Василий Велики, който отговорил на епарха еретик Модест, пренебрегвайки отправените му заплахи: „Във всичко друго ние показваме кротост и смирение, но когато става дума за Бога и дръзват да възстават против Него, тогава ние пренебрегваме всичко останало и гледаме само към Него Единия“. Изумен от тези смели думи, епархът възкликнал: „Никой досега не е говорил толкова дръзновено с мене!“ И чул още по-смелия и твърд отговор: „Да, защото преди не ти се е случвало да говориш с епископ.“ Подобно на него застанал пред император Лъв Арменец и св. Теофилакт Никомидийски. Епархът Модест обаче се оказал по-благоразумен от императора-иконоборец и оставил в мир св. Василий Велики да ръководи Кесарийската църква, докато василевсът последвал в беззаконието древния фараон, озлобявайки до край сърцето си… и погинал безславно като него. Безстрашието и смелостта на защитниците на св. Православна вяра идва и от съзнанието, че не

48

Св. Теофилакт, епископ Никомидийски

гнева на императора и прокуждането в заточение са страшни, а загубата на „венеца на правдата“, който „Господ, Праведният Съдия…“ е приготвил за всички, които са Го възлюбили /2 Тим. 4:8/. Св. ап. Павел с вдъхновение пита: „Кой ли ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли, или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч?“ /Рим. 8:35/. Или днешните светоуправници. На всички, които желаят да ни разделят от нашия Бог, нека сме готови да кажем: „Ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ“ /Рим. 8:38-39/ Да се помолим и на св. Теофилакт Изповедник, еп. Никомидийски: „Лъчезарен светлиник си бил до краищата на земята, светителю Теофилакте; проповядвал си Единосъщното на Отца и Духа Слово, събора на Божествените от ци си изяснил и си се явил угодник на Троицата, пред Която предстоиш, моли се непрестанно за всички нас“, смело да изповядваме своята вяра в онзи момента, когаот Господ Иисус Христос категорично ще поиска това от нас. Амин! Паметта на св. Теофилакт Изповедник, еп. Никомидийски се отбелязва на 8 март.

Светлина, която мракът не обзе Св. Лука изповедник, архиепископ Симферополиски риснопаметният Неврокопски митрополит Натанаил пише: „Бог по всяко време изпраща Своите чеда – светиите, верните служители на Словото Му, в светата Църква, за да покажат на скитащите се в тъмнината пътя към светлината и истината”. Нашето „объркано от идеологии и идоли време” Бог също не е лишил от тази милост. Така сред пътеводните светлини – прославените в лика на светиите Божии угодници от ХХ в., Бог постави и св. Лука изповедник, архиепископ Симферополски. Светлина, която мракът на жесток воинстващ атеизъм и богоборчество в Съветския съюз не обзе. Достоен пример за подражание от всеки един човек, било то архиерей, свещеник или редови християнин. В лицето на св. Лука, ние срещаме от една страна, изпълнено с много любов и пастирска грижа сърце. От друга, безкомпромисен спрямо неправдата изповедник на вярата, зорко пазещ словесното си стадо от посегателствата на безбожието, на политическия разкол, на чуждите за православието религиозни учения и изповедания. Но още преди това, като мирянин, и един млад човек достигнал съвършеното послушание на истинските подвижници, готов

50

Светлина, която мракът не обзе

във всичко да се подчинява на Божията воля. Затова и тя е била такава - Валентин Войно-Ясенецки, да поеме върху плещите си кръста на свещеническото служение, а по – късно и на архиерейското, за да бъде поставен на високо и да свети, за да просвещава всички /вж. Мат.5:15/. Обдарен от Бог с таланта на художник, но почувствал силно желание да помага пълноценно на хората, Валентин Войно –Ясенецки /името на св. Лука в света/, прекъснал обучението си в Художествената академия, и се записал в Медицински институт. Стъпка по стъпка израствал в това високоотговорно поприще с ясно съзнание, че Сам Бог поверява грижата за човешкия живот в ръцете на лекаря. Дарът да рисува обаче, не бил заровен /ср. Мат. 25:18/, и д-р Войно-Ясенецки, много често в своите научни изследвания сам правел точни анатомични скици на различни части от тялото на човека, запазени и до днес, в авторските му учебници по анатомия и медицина. Още мирянин Валентин, често не само посещавал богословски сказки, но и сам се изказвал на тях по въпроси на вярата. Така веднъж Ташкентският архиепископ Инокентий след едно изказване на младия лекар по богословски въпрос му казал, че „ще бъде полезно да стане свещеник”. С най – голямо смирение и без да се замисля и минута той отговорил: „Добре, владико, ще бъда”. В свещенически сан, о. Валентин проявил послушание и към свещеномъченика и изповедник патриарх Тихон, който го задължил да не оставя и лекарската бяла манта, продължавайки и научно

Светлина, която мракът не обзе

51

– медицинските си изследвания. В своето свещеническо и особено в архиерейското си служение св. Лука изпил до дъно горчивата чаша на постоянни оскърбления, унижения, гонения, арести и заточения. Но Бог не го оставял сам в изпитанията му. С Негова помощ св. Лука не само претърпял нечовешките условия на заточението си отвъд полярния кръг, но можел да помага и на другите, които споделяли същата съдба на заточеници. Дори грижата за другите поставял над грижата за самия себе си. В тежките условия на заточенията си св. Лука от подръчни материали /ножове, вилици, конски и човешки косми и др./ сам си правил хирургически инструменти, с които извършвал сложни хирургически операции, като всички те били успешни. Бог му помагал защото цялото същество на светеца – хирург било подчинено на постоянно изпълнение на Христовите думи: „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най – голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си…” /Мат. 22:37-39/. Немощите на стотици страдащи от телесни и душевни недъзи св. Лука поел върху себе си, бидейки истински Христов подражател. Сам възлюбил страданието, той неуморно се трудел за премахването му при другите… Любовта към Бога и оттам любовта към ближните са били единствените ръководни принципи в живота на св. Лука – и като лекар, и като свещеник, а по – късно и като архиерей. Към всеки болен подхождал с особена загриженост, имайки предвид

52

Светлина, която мракът не обзе

чувствителността на душата и страха от предстоящата операция. За него лежащият на операционната маса, бил страдащият ближен, когото светителят с много любов и топла вътрешна молитва оперирал, призовавайки винаги Божията десница да направлява неговата немощна човешка десница. Във времето на държавно гонение на православната вяра, св. Лука, винаги преди операция помазвал кръстообразно с йод болното място, носел расо под лекарската манта и имал икона на Божията майка в операционната…Подобно на св. Серафим Саровски, св. Лука виждал във всеки един човек безценния образ и подобие Божии. Виждал човека такъв какъвто Го вижда Сам Бог…не ценен, а безценен. В края на живота си св. Лука загубва зрението си. Но през целия си отдаден на хората живот той винаги бил с широко отворени сърдечни очи. С тях прозирал болките, но и влизал в радостите на хората бивайки наистина „за всички…всичко, щото по какъвто и да е начин” да спаси душите им /ср. 1 Кор.

9:22/. Бог прославил своя угодник и след смъртта, като запазил нетленни очите, сърцето и мозъка му. Очите които не били слепи за човешката мъка, сърцето което и състрадавало и се разкъсвало с нея, и мозъкът знаещ, че цялата си надежда трябва да възлагаме на човеколюбивия и всемилостив наш Бог. Днес св. Лука продължава да помага на всички, които се обръщат към него с молитва, и чудесата му нямат край. Едно от последните дивни чудеса на светеца, станало през 2001 г., необяснимо от съвременната наука е възстановяването на отрязаните пръстови

Светлина, която мракът не обзе

53

фаланги на лявата ръка на десетгодишния пианист Назар Станиченко. Премазани от тежка метална врата те били ампутирани, но след молитвено призоваване на светеца от страна на майката на Назар, израстнали отново и се възстановили напълно, така че младият пианист продължил развитието си на музикант. Медицинската наука мълчи пред това чудо, вярващите прославят „Владиката, прославян в Своите раби” /св. Василий Велики/. Всяко едно житие е икона в букви. Затова нека молим св. Лука изповедник, архиепископ Симферополски, да ни дава сили да подражаваме на вярата му и когато това е необходимо и на изповедничеството му. Той няма да презре молитвите ни и ще ни помогне да усилим ревността си за по – добри дарби, т.е. добродетели, показвайки ни път още по – превъзходен – пътя на любовта, която никога не отпада /1 Кор. 12:31,13:8/.

Св. Сергий Радонежски и ние дно нещо сигурно ще направи впечатление на онзи, който за първи път отваря православния църковен календар. Това е големият брой светии (извън почитаните от древност), свързани само с определена поместна църква, но тачени от всички православни. В това няма нищо чудно, а е още едно доказателство за универсалността на християнството. Така както Господ Иисус Христос дойде за всички и изпрати Своите апостоли по цялата земя, така и просиялите в христолюбие с примера си сгряват сърцата на всички православни и могат да помогнат на всички хора независимо от религията, която изповядват. Един такъв светъл пример за вярващите е и великият руски подвижник от XIV в. св. Сергий Радонежски Чудотворец. Неукрепналите във вярата вероятно се смущават от факта, че за някои светци се казва, че са избрани от Бога още от майчина утроба. Не трябва Творецът да бъде обвиняван в предпочитания към едни за сметка на други. Такава една мисъл е грешна и греховна и е склонна да отрече Божията любов, която не дели хората, а ги огрява едновременно. Привидната избирателност на Бога е резултат от Неговия план за спасението на човешките души. Бог е Всевиждащ и като такъв знае всяко едно сърце. Копнежи-

Св. Сергий Радонежски и ние

55

те и тревогите на това сърце са ясни пред Него. Бог знае и силите на всеки един отнас доколкото сами сме твърди във вярата и доколко имаме нужда от постоянна подкрепа. Както учителят открива по-надарените деца, поощрява ги и ги дава за пример на другите, така и Бог открива и показва на света онези, които ще бъдат стълб и крепило на вярата и на техните плещи ще легне грижата за по-слабите, неуверените и колебаещите се. Угнетен и потиснат бил руският народ във времето, когато се родил св. Сергий Радонежски. Близо век и половина той се намирали под монголско робство и подлагани на постоянни унижения, много от русите се отказали от православната си вяра. Повечето обаче се опирали именно на нея, за да се съхранят в обкръжението на езичниците монголи. За да ги подкрепи, Бог показал чрез знамение, че скоро сред тях ще се яви “велик избраник и светъл израстък“, който ще бъде не само светило за православните, но ще даде начало и на освобождението им от робството. Още докато се намирал в майчината утроба, бъдещият светител показал своята радост в Бога и ревност по Него. Малко преди неговото раждане майка му Мария отишла на църква. В храма се отслужвала св. Литургия и три пъти по време на литургията отрокът радостно извикал от утробата й. Един път на Трисветата песен, втори път по време на Хрувимската и трети път – при възгласа „Вонмем! Святая святим“. Божият промисъл показал, че детето, което ще се роди ще бъде защитник на Божието триединство,подобен на херувим и достоен свещено служител.

56

Св. Сергий Радонежски и ние

Св. Сергий се родил на 3 май 1319 г. в дома на болярина Кирил. Нарекли го Вартоломей, защото в деня на кръщението му (11 юни) Църквата почита паметта на св. ап. Вартоломей. Радост изпълвала всеки, който следял отблизо израстването на момчето, надарено с доброта, смирение и дълготърпение. Може би затова близките му се натъжавали, виждайки, че въпреки високите нравствени качества, то изоставало в учението и съучениците му постоянно му се подигравали за това. Гордостта на знаещите е интересен въпрос за изследване от страна на православните психолози. Разумът е духовно богатство, но и опасно оръжие. Знаещият чрез силата на разума, даваща му възможност да се докосне до много тайни, може да убие всяка невинна и неопитна душа. От друга страна, имащ възможност да разбира по – добре Свещеното Писание, той може да изпълни сърцето си с благодат и същата тази благодат да предаде и на по-слабите в знанието от него. Колко често и ние, подобно съучениците на св. Сергий, сме се подигравали на изоставащите в уроците, и въобще сме се подигравали на по – слабите от нас. Презирали сме ги и сме странели от тях. А какво би станало, ако изведнъж разумът ни изчезне и станем безпаметни? Ще има ли тогава как да разберем, че преди всичко е сърцето и точно то е най – добрият помощник, и в най – труден момент. Свикнали чрез разума си да покоряваме недостижими височини, изведнъж ще видим колко страшен е мрака на безпаметноста, и може би в ужаса които ще изпитаме ще

Св. Сергий Радонежски и ние

57

разберем, че знанието е истинска светлина само когато е свързано със сърцето. Страдащ от подигравките, малкият Вартоломей всеки ден се молел Бог да не го оставя без знание за книжната мъдрост. Молел се не защото искал слава и почест, а защото чрез разбирането на книгите е можел да укрепва във вярата. Чрез силната вяра и горещата молитва скоро и мърдостта на книгите станала достъпна за бъдещия чудотворец. Оттогава всяко негово слово удивлявало хората, тъй като виждали пред себе си не опитен старец, а малко момче. Заслужават внимание думите на един монах, казани на родителите на св. Сергий Радонежски, след като разговарял с юношата: „Господ ви е удостоил с велика радост. Той е избрал вашия син още преди раждането… Знайте, че велик ще бъде синът ви пред Бога и хората заради добродетелния си живот.“ Кой родител не би се гордял с такова дете и кой не би бил щастлив, когато вижда, че то следва правилен и богоугоден път? Когато извършим грях или се предадем на отчаяние, често ни дават за пример живота на някой светец. Тогава ние вдигаме безпомощно ръце в знак, че този светец е Божи угодник, идеал недостижим за нас. Или казваме, че времето в което живеем е пълно с изкушения, които ни се струват непреодолими със собствените ни сили. За съжаление правим това като оправдание – за да се успокояваме, че сме изпълнили всичко, което зависи от нас. Истината е, че сме толкова силно привързани към света, та всяко едно отказване от каквато и да било негова част приемаме като лично физическо или

58

Св. Сергий Радонежски и ние

душевно осакатяване. И най-лошото е, че любовта ни вече не е разделена между Бога и мамона, а е изцяло отдадена на второто. Затова отсичаме, че добродетелен живот в днешния пълен със съблазни свят не може да се води и оставяйки се на страстите, напразно си мислим, че в съдния ден ще можем да се осланяме само на Божията милост. Но съблазни е имало и по времето на св. Сергий Радонежски. Тогава също мнозина са се отказвали от бащината си вяра, за да получат богатство или власт. Покорните на монголите князе са се опълчвали срещу архиереите, единствени защитници на националното достойнство. Злото е влизало през същите врати в човека, през които влиза и днес. И последствията са били същите – погубени човешки души. Как се е борил св. Сергий с трудностите на времето? Как е водил добродетелен живот? Св. Филарет Московски обяснява това: „Той остави света, преди още света да го познава.“ Много точно и ясно светителя е описал целия живот и човеколюбивото дело на Радонежския чудотворец само в едно изречение. Той остави света, всичко онова в него, което разсейва сърцето и се опитва да го вкара в сатанински капани. Оставил света и хората, за да може в уединение да се подготви за служението си на хората. Житиеписецът на св. Сергий пише, че бесовете най-често го нападали в образа на диви зверове. След грехопадението и хармонията между човека и животните била нарушена. Те започнали да се страхуват един от друг, да се дебнат и убиват, защото всеки виждал в другия заплаха за живота си. Разбира се, ка-

Св. Сергий Радонежски и ние

59

то човек и св. Сергий се страхувал, но не оръжие вземал, а търсел защита в молитва към Бога и първоначалният страх бързо изчезвал, като се прехвърлял върху самите зверове. Накрая дошло и такова време, в което зверовете идвали до килията на отшелника не за да го плашат и наранят, а да търсят защита за себе си. Неправилно е да се мисли, че от нас се иска да бъдем копие на светците, че нашият живот трябва да бъде пълно отражение на техния, че техните постижения са недостъпни за нас, защото те са плод на вярата, надеждата и любовта. А кой може да каже, че няма силна вяра в истината, след като днес се доверява на всяка новина, подадена свободно от средствата за масова информация. Кой може да се откаже от надеждата в Спасителя след като лягаме и ставаме с надежда във временни мателиални блага, осигуряващи земното ни съществуване. И кой би дръзнал да каже, че сърцето му е тясно за любовта, която обича и враговете, след като може лицемерно да търси ползата от същите тези врагове. Не нещо друго, а тези три добродетели е имал и св. Сергий Радонежски. Дадени му от Бога така, както ги е дал и на нас. Ако все пак смятаме, че сме слаби да вървим по Божия път, то вместо да се отдаваме на отчаяние, нека запомним молитвата на св. Сергий към Божията Майка и тя да ни бъде подкрепа: „Пречиста Майко! Ходотайко, застъпнице и крепка помощнице на човешкия род! Тебе Майката на Иисус Христос призоваваме на помощ… Бъди на всички спасително успокоение и пристанище!“

60

Познаваме ли преподобни Паисий Хилендарски? ададох си този въпрос, провокиран от факта, че Пловдивският държавен университет, носещ името на преподобни Паисий, продължава да се нарича само „Паисий Хилендарски”. Може би поради незнанието какво точно се крие зад понятието „преподобен”, управата на университета продължава да го пренебрегва. Но без него не можем да познаем, а оттам да признаем, и достойно да почетем „този будител на българския народ” /Левкийски еп. Партений/. Какво означава „преподобен”? Кого Православната църква нарича така? Позовавайки се на известния гръцки богослов Димитриос Ризос, преподобни „се наричат онези светци, които приложили в живота си думите „затова излезте из средата им и се отделете”/2 Кор.6:17/, напуснали света и се посветили на Христос изцяло, живеели според Христа и починали „в мир”. Това са монасите, подвижниците, отшелниците, въздържниците, живели или в общежителен манастир, или уединени в пещери” /”Агиология”, СИ, с.105/. Чрез богоугодния им живот те се пре-уподобили на Самия Господ Иисус Христос. Така още в ранна възраст постъпил и преподобни Паисий Хилендарски. Напуснал света и отишъл

Познаваме ли преподобни Паисий Хилендарски

61

най – напред в люлката на българското монашество – Рилския манастир, където „под благодатта на великия наш отец Иоан /св. Иоан Рилски – б.а./ порасна духом и известно време прекара в послушание при някой опитни старци” / ”Жития на българските светии”, Зографски м-р, с.672/. По – късно, двадесет и три годишен приема монашество в Хилендарския манастир на Света Гора с името Паисий. Причината за тази ревност по Бога, и толкова ранното желание за монашество, не е случайна. Тя се крие в семейната среда. Преподобни Паисий се ражда в Банско през 1722 г., в семейството на „много благочестиви родители”. Това благочестие било видно от факта, че единият от братята му – Лаврентий, бил монах в Хилендарския манастир, а по – късно и негов игумен. Другият брат – Вълчо, извършил поклонение по светите места в Палестина „поради благочестие”, а после станал ктитор на Хилендарския и Зографския манастири. Естествено е, че сред такова боголюбиво домашно обкръжение – „такива родители и братя”, и преподобни Паисий Хилендарски не е могъл да израсне като безплодна смоковница /вж. Мат..21:2022/, а се е развил като предобър плод от много добро дърво. Благотворно влияние върху духовното развитие на младия монах, оказва и периода, в който той приема монашество на Света Гора. Както пише Левкийски еп. Партений в житието му, по това време „Атон беше истинско духовно поле, където растяха цветя с духовно благоухание, и подвижниците се поощряваха един друг към все по–големи подвизи”. Сред тези

62

Познаваме ли преподобни Паисий Хилендарски

благодатни отци е великият подвижник на руската земя, преподобни Паисий Величковски, станал по–късно възродител на монашеството и исихастката традиция в Молдо-Влахия и Русия. Монаси от цяла Света Гора – гърци, българи, руси, сърби и власи, го молели да ги приеме сред духовните си чеда. Със сигурност и преподобни Паисий Хилендарски е възприел от него много нещо „за полза на душата си, която е търсела спасение в Христа Иисуса”… На Атон тогава се подвизавал и свещеномъченикът Козма Етолийски, просветителят на поробените гърци, „този наистина Божи човек, учител и проповедник на Светото Евангелие”/св. Никодим Светогорец/. Освен това, на Света Гора по времето на преподобни Паисий имало и много други подвижници. Това били преподобномъчениците, тези, „които преди с неразумната си воля или под турско насилие са се отричали от Христа, но после, подбуждани от съвестта, се подготвяли за мъченичество в Атонските манастири, и когато ставаха готови, излизаха в разни градове, изповядваха Христа пред турските съдии,…и биваха мъченически убивани за християнската вяра”… Тази духовна атмосфера, този „духовен въздух”, който дишал преподобният наш отец, както и по – ранното влияние на семейството, допринесли за изграждането на онзи монашески образ, предаден ни от Левкийски еп. Партений: „Самият преподобен отец Паисий се отличаваше с доброто си възпитание: с кротък нрав, какъвто подобава на добрия монах… Беше много въздържан по отношение на храната и питието…Въздържан беше и в съня, за да може и в

Познаваме ли преподобни Паисий Хилендарски

63

църква да присъства заедно с другите монаси и плътта да подчини на духа чрез неспане и молитва… Беше изпълнен с ревност по Бога, подвизаваше се за Христовата добродетел, до разболяване се въздържаше от угаждане на плътта и не се уплаши от несгодите, нито от самата смърт, когато отиде да послужи на своя народ в името на неговото благочестие и свобода ”. Преподобническа е и кончината на отец Паисий. За нея житиеписецът пише: „Къде умря и от каква смърт, остана неизвестно: не умря ли от мъченическа смърт, подобаваща на светите апостоли, понеже така тайно изчезна от попрището на земния живот, без някой да види и да знае нещо за него?” Точно така, тайно и неизвестно за човеците, много често отиват при Бога светите преподобни отци, подвизавали се с добрия подвиг, вярата опазили, достойни да получат венеца на правдата, който ще даде Господ, Праведният Съдия, на всички, които са Го възлюбили /вж.

2 Тим. 4:7-8/. Наистина мястото на кончината им остава неизвестно, но верните Богу знаят къде предстоят душите им – пред Божия престол в Царството небесно и ги търсят в своите молитви. Всички гореизложени достоверни исторически свидетелства, макар и на кратко разкриват какво означава „преподобен”, и кой заслужава да се нарече така. Израствайки духовно в монашеските подвизи, а не пропускайки много бдения и утрини и „против канона и черковний звън…”, както ни го представя в „Епопея на забравените” Иван Вазов, отец Паисий написва „История славянобългарска”. В послесловието

64

Познаваме ли преподобни Паисий Хилендарски

и, преподобният сам споделя, че затова свое дело го подтикнала ревността и жалостта „за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе” /”История славянобългарска”/. Но я написва не само „за полза на българския народ”, но и „за слава и похвала на Господ Иисуса Христа”. Такова е и последното изречение с което завършва книгата си: „Нему /на Господ Иисус Христос – б.а./ подобава всяка слава, чест и поклонение с безначалния му Отец и пресветия, преблагия и животворящ негов Дух, сега и винаги и във вечни векове. Амин”. Самата „тая историйца”, далеч надхвърля желанието да се върне споменът на българите за „древната слава на българската държава и църква”/Левкийски еп. Партений/. Преподобни Паисий Хилендарски пропива своя разказ с идеята, че Бог присъства непрекъснато и неизменно както в цялата човешка история, така и в историята на всеки един народ. Идея изразена толкова точно от св. ап. Иоан Богослов в началото на неговото Евангелие: „Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало”/ Иоан 1:3/. Своята вяра във вездеприсъствието Божие преподобни Паисий предава така: „Дивни са присъдите на Бога, неизследима е бездната на неговите съвети за управлението на тоя свят и за промисъла, с който управлява царствата на тоя свят – раздава ги, променя, пренася и когато иска, погубва и пак възстановява. Понякога ни се струва, като че не се грижи за нас, като че ни е пренебрегнал с безкрайна забрава, но не е така. Може в летописите и историите на евреите

Познаваме ли преподобни Паисий Хилендарски

65

да се узнае как много пъти ги предаваше в плен и запустение и пак ги събираше и закрепваше в тяхното царство, както и сега се вижда от упадъка на източното гръцко и българско царство. И струва ни се, че не окончателно бе отхвърлено и забравено от Бога. Но кой ще постигне ума Господен или кой ще последва Неговите съвети, за да възстанови пак и събере разпръснатите и изцери съкрушените? Това знае само Бог със своите свети присъди”. Бог е отсъдил в едно особено тежко за българите време – турското робство, да избере преподобния отец Паисий, иеромонах от Хилендарската Атонска обител, и да го постави нависоко, за да свети на мнозина /вж. Мат. 5:15/. Тази негова светлина, сияеща и до днес не е угаснала, защото не е горделивата светлина на земна слава или измамно богатство, а е светлината на светата православна вяра, за която столетия преди отец Паисий първият българин-мъченик за нея – св. княз Боян–Енравота, пророчески каза: „Тази вяра, заради която сега умирам, ще се преумножи на българска земя. Напразно се надявате да я потъпчете с моята смърт. Кръстният знак ще бъде изправен навсякъде, отново ще бъдат въздигнати храмове на истинския Бог и чисти свещеници чисто ще служат на чистия Бог” /„Жития на българските светии”, Зографски м-р, с.450/. Така истинското познаване на личността на преподобни Паисий Хилендарски преминава през познаване на вярата му, така както и истинското му почитание и подражание през почитание и подражание на същата тази негова чиста вяра /вж. Евр. 13:7/.

66

Познаваме ли преподобни Паисий Хилендарски

Останалото е лицемерието на днешните „неразумни юроди”, увлекли се в подражание на чужди политически, културни и религиозни идеи и учения, предпочитащи да виждат в него само „див светогорец”/Иван Вазов/, някакъв бунтовник или революционер, но не и велик български светец, достигнал висотата на монашеските подвизи, явил се образец на монашески живот. Бидейки „земен ангел и небесен човек”, преподобни Паисий саможертвено се потрудил на българите отново „да се запроповядва благочестието / Словото Божие – б.а./ на разбран за тях език…”, послужил и на „промисълът на Света Троица за освобождението на нашия род” /тропар на преподобни Паисий Хилендарски/.

За намирането на светите мощи „И ето, след това ще излея от Моя Дух върху всяка плът, и ще пророкуват синовете ви и дъщерите ви; старците ви ще сънуват сънища, момците ви ще виждат видения” /Иоил 2:28/ две Свои притчи Господ Иисус Христос сравнява Царството Божие с „имане скрито в нива, което човек намери, и укри, и от радост за него отива, та продава всичко що има и купува тая нива”/ Мат. 13:44/. И още с „търговец, който търси хубави бисери, и като намери един скъпоценен камък, отиде та продаде всичко, що има, и го купи” Мат. 13:44-46/. Подобно имане и скъп бисер, но неоценими с никакви човешки мерки, са мощите на нашите светии. В случая на онези от тях, чиито свети мощи по една или друга причина са пребивавали дълго време в забвение, било под земята, било в някоя пещера /св. Петър Атонски – 12 юни/, на морското дъно /св. свщмчк Климент, папа Римски – 25 ноември/ или са престояли „под открито небе” оставяйки „цели и съвършено неповредени от каквото и да било тление”, а напротив „изпълващи с прекрасно ухание въздуха наоколо”, какъвто е случаят с мощите на св. прпмчк Ни-

68

За намирането на светите мощи

колай Нови Вуненски – 9 май /вж. ставрофорен. Ик. Павел Гърбов, „И в България просияли”, СИ, с. 136/. Намирането мощите на светиите, отварят за нас небесната врата, и преминавайки през нея по невидимата за телесните ни очи небесна стълбица /ср. Бит.

28:12 / слизат при нас, за да ни помогнат, да издигнем сърцата си нагоре, към Отца във висините /ср. Иоан 16:28/. Те ни „говорят, търсят, настояват за храмове и вяра, за богослужения и отдавания, сливайки миналото с настоящето, събаряйки преградата на вековете, за да споделят даденото им царство с нас тук и сега, в съвременността, притегляйки ни в прегръдка към себе си”/ Анула Христова/. Бог разкрива истинността на мощите чрез дела на чудотворство произтичащи при намирането им: „слепи проглеждат и хроми прохождат, прокажени се очистват и глухи прочуват, мъртви възкръсват…”/ср. Мат.11:5/. От друга страна, което е особено важно, се потвърждават думите Христови, че Бог „не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи”/Лука 20:38/. Така и светиите напуснали земния живот чрез неизбежната за всеки човек смърт, продължават да бъдат сред нас, да се грижат за нас, изпълнявайки даденото ни от тях обещание: на онова място, където ще почиват светите им мощи, и ще се почита паметта им, ”нека там да няма нито глад, нито мор, нито смъртоносни болести,…а на това място да се възцарява мирът, благоденствието и изобилието…от земни плодове…” /молитва към св. свщмчк Харалампий/… Датите на намирането на светите мощи от най – ранни времена станали паметни, за тях се съставяли

За намирането на светите мощи

69

служби и в тези дни започнали да се отслужват празнични богослужения, като всички християни били изпълнени с „онази радост, която е имала блажена Елена, когато намерила Честния Кръст” /из Свето Тайнство Брак, Требник, с. 116/. Със същата почит и с тържествено богослужебно честване се ознаменувало и пренасянето на мощите на светиите от мястото на намирането им до онова място, на което самите те показвали, че искат мощите им да пребивават постоянно. Т. напр. за Намиране честните мощи на св. мчци в Евгения, отбелязвано от Православната църква на 22 февруари е записано в житийното възпоменание за този ден: „Светите мощи били принесени със слава в църквата, а безбройно множество хора със свещи и псалмопения съпровождали шествието” /Жития на светиите, м. февруари, с. 525/… Друг подобен празник е Пренасяне мощите на св. Николай в Бари, отбелязвано на 9 май. В житията на светиите за месец май за това събитие пише, че светителя сам се явил на сън на „един презвитер, христолюбив и праведен“ от гр. Бари и му казал: „Иди и кажи на гражданите и на целия църковен събор да отидат в гр. Мир, да ме вземат и да ме положат тук, понеже не мога да пребивавам там, в опустошеното място. Такава е волята Божия“/с. 246/. По това време – началото на ХI в. арабски племена нахлули във Византия и започнали да опустошават всичко по пътя си. Пострадал и град Мира в Ликия, „в който почивало тялото на светителя Николай, тяло драгоценно и всечестно, извършващо дивни и преславни чудеса“/с. 245/. „Светите мощи заминали от Мир в 11- ия ден на

70

За намирането на светите мощи

април, а пристигнали в Бари в деветия ден на месец май, неделя вечерта, и още в понеделник сутринта изцелили 47 болни мъже и жени, страдащи от различни недъзи…Като виждали преславните му чудеса, гражданите /на Бари – б.м./ се преизпълнили с голяма радост и съградили голяма и прекрасна църква на името на светителя и чудотвореца Николай и сковали за мощите позлатен сребърен ковчег…Поставили мощите на светеца в сребърната рака, а след това епископите и велможите я пренесли в новата голяма църква и я положили в олтара…”/Жития на светиите, м. май, с.247/. По Божие допускане намирането на мощите на някои светии се предхождало от множество видения, като самите светии се явявали на едни на живо, на други – на сън. Бог обаче предупреждаващ ни каква тежка участ очаква всеки, който съблазнява ближния си /ср. Мат.18:6/, както Сам Той, така и светиите Му никога няма и не могат да бъдат съблазнители. Затова всичко се устройвало така, че да не се похули Божието име и вярата да се посрами, а да се прослави То още повече и вярата още по – силно да се укрепи. Виждаме това особено в случаите когато светиите искащи мощите им да се разкрият, се явявали не само на един човек, а на няколко човека, като едно и също повтаряли на всички тях, докато явеното на сън, чрез „устата на двама или трима свидетели„ /Мат. 18:16/ по – късно се разкривало наяве и доказвало истинността на сънищата. Пример в това отношение е намирането мощите на св. Петка - Параскева Епиватска, чиято памет се

За намирането на светите мощи

71

чества на 14 октомври. Преподобна Петка напуснала още в млада възраст родния град Епиват и подвизавала се в пустинята дълги години, когато се завърнала в него никой от онези, които я познавали вече не бил сред живите. Както пише в житието и тя била погребана, като „непозната чужденка”, а мощите и запазени нетленни останали никому неизвестни под земята, дотогава докато Бог не решил да ги яви на света. Там където лежали светите мощи на преподобната морето изхвърлило тялото на удавен моряк. Оставено непогребано под слънчевите лъчи то скоро започнало да мирише. Наблизо се подвизавал стълпник, които помолил местните хора да погребат разлагащото се тяло. Когато започнали да копаят гроб, открили нетленните мощи на св. Параскева, „но понеже бяха неопитни, пренебрегнаха станалото като незначителна работа, и захвърлиха там зловонния труп заедно с нетленното тяло и го засипаха с пръст”. Тогава светицата се явила на един благоговеен и христолюбив човек на име Георги в сънно видение и му казала: „Скоро вземете моите мощи и ги положете на почетно място…”. Същата нощ се явила и на една благоговейна жена на име Евфимия със същото нареждане. Сутринта двамата споделили виденията си, и „всички се спуснаха към гроба, взеха нетленните мощи на преподобната, със свещи и кадила радостно ги положиха в църквата „Св. Апостоли”, дето лежаха и извършиха много знамения” /Жития на светиите, м. октомври/. По подобен начин, но в средата на ХХ в. били намерени светите мощи на митилинските мчци Ра-

72

За намирането на светите мощи

фаил, Николай и Ирина. Близо петстотин години те престояли скрити под земята, докато в края на 50 – те и началото на 60 – те години на ХХ в. светиите започнали да се явяват на „малки и големи,…образовани и неграмотни,…вярващи и невярващи. Дори и на благочестиви православни християни, живеещи далеч в чужбина” /В. Рали, „Споделено царство”, СИ, 2013 г./. Това довело не само до намиране на мощите, но се разкрила цялата история на никому неизвестни до този момент светии, както и чудната, но мъченическа история на двата средновековни манастира съществували над с. Терми между 9 и 15 в.… Наистина, както пише богослова П. М. Сотирхос: „Църквата не може да приеме /и то с право/ провъзгласяването на лица за светии единствено по доказателства от сънища и видения. За тях, както се знае, има еднаква вероятност и да не произхождат от Бога, а да са примка на лукавия или на лукави хора, които се възползват от лековерието и простодушието на добронамерените души”. Същото в пълна степен се отнася и за обявяването на намерени тленни останки за свети мощи. В случая обаче с намирането мощите на св. Рафаил, Николай и Ирина не става дума за измамно въображение, лековерие на простички хора, религиозно – народно творчество или подмяна на фактите. Защото хората на които се явявали светиите не били случайни, а били православни християни с „постоянен молитвен живот и често откриване на скритите помисли пред духовник в изповед…” /А. Христова/. Така всичко което преживявали на сън и наяве разкрито пред изповедника или енорийският

За намирането на светите мощи

73

свещеник получавало „съответната санкция на Църквата, чиято Глава е Сам Иисус Христос…”/А. Христова/. И самият човек, на когото били дадени съответните откровения и съновидения, имащ редовен църковен живот нямало как да се заблуди в тях, и остане сам и изгубен в смъртната сянка на сънищата. Не е без значение и това, че „цялата история на явяванията на тримата светци от Терми” била възприета с най – голяма духовна трезвост от известният иконописец и църковен писател Фотис Кондоглу. Познат на православните хриситияни в Гърция „като силно и разумно богобоязлив” човек, който „не било никак лесно да бъде убеден в нещо съмнително…”, Ф. Кондоглу прозрял великото Божие чудо извършено за нас чрез явяването на света на такава дивна троица светии, и не само нарисувал първата икона на светиите, но оставил и великолепен разказ за всички „свещени разкрития и находки” в Терми, в книгата си „Велико знамение”. С боговдъхновени слова прославил св. Рафаил, Николай и Ирина и най – добрия православен химнограф, светогорският старец Герасим Микраянанит. В Акатиста към тях той ги възпява така: св. Рафаил - „Укрит в Терми през много години в земята, Рафаиле богоносни, по чудесен начин се откри на вярващите, със силата на славни видения и знамения, удивлявайки всички с чудеса…”/Песен 6/; св. Николай – „Като извървя богомъдро пътя на мъченичеството, остана скрит под земята много години, Николае блажени в Терми, и наскоро се откри по чуден начин…”/ Песен 7/; тримата заедно - „Като светилници запале-

74

За намирането на светите мощи

ни на о. Лесбос, наскоро се открихте на света, с отблясъците на вашите чудеса…”/Песен 11/… Св. Йоан Дамаскин пише в „Точно изложение на православната вяра” относно почитането мощите на светиите: „Владиката Христос ни дари мощите на светиите като спасителни извори, от които многообразно се изливат благодеяния и блика миро от благоухание. И нека никой не се съмнява в това! Защото щом като по Божия воля в пустинята бликнала вода от здравата и твърда скала /вж. Изх. 17:6/, когато Бог пожелал това, а за жадния Самсон – и от магарешка челюст /вж. Съд. 15:18 19/, то нима е невероятно, че от мъченически мощи изобилно изтича благоуханно миро?...” Нека никой не се съмнява и нека никой не изпитва Божиите мисли и пътища /ср. Ис. 55:8/. Да, св. ап. Йоан Богослов ни съветва: „Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога…”/1 Йоан 4:1/. И всеки благоразумен православен християнин знае с какво внимание трябва да се отнася към сънищата. Но не бива да забравяме, че пак Бог е този, Който дава на човека сънят /ср. Бит. 2:21/ и има власт над него. Затова Му се и молим: „„Дай, Господи, и на мене, недостойния Твой раб, Твоето спасение, когато съм на леглото; просвети ума ми със светлината на Твоето свето Евангелие, душата – с любовта към Твоя кръст, сърцето с чистотата на Твоето слово, тялото ми – с Твоите спасителни страдания, мисълта ми опази с Твоето свето Евангелие, душата – с любовта към Твоя кръст, сърцето с чистотата на Твоето слово, тялото ми – с Твоите спасителни стра-

За намирането на светите мощи

75

дания, мисълта ми опази с Твоето смирение и ме дигни навреме да Те славословя. Защото си препрославен с безначалния Твой Отец и Пресветия Дух во веки! Амин!”/из Молитва на св. Антиох/. Дивен е Бог в Своите светии!... .

76

Пропуснатите минути в. Серафим Саровски съветва всяка минута да се вглеждаме критично какво сме направили, казали или помислили в предходната. Т.е. всяка минута да даваме отчет пред съвестта си – Божия глас в нас – за онова, за което ще ни се иска сметка на Страшния съд. Някой обаче може да каже, че една минута е твърде малко време, за да съгреши човек. Но колко време отнема изричането на една клевета, на една обидна дума?! По – малко от минута. Тогава съвета на св. Серафим е напълно приложим… Господи! На нас ни е трудно дори в края на деня да си направим такава равносметка, а какво остава за всяка минута. Толкова много грижи ни тежат, с толкова много житейски проблеми е обременена мисълта ни, нима ще имаме време и за това? Така че, когато съвестта ни осъжда за някоя изпусната лоша дума или недобра мисъл, ние се оправдаваме, че трудно сме могли да следим думите и помислите си поради многото грижи и ангажименти през деня. Вината прехвърляме върху ситуацията, която винаги е напрегната или тревожна. Така дните преминават в месеци, месеците в години, докато накрая, уморени от борбата с ежедневието, влезем в последните часове от нашия живот. Но кой може да каже кой час е последен за него?

Пропуснатите минути

77

Само тази невъзможност за предугаждане на неизбежната смърт е достатъчна да се замислим върху необходимостта по-често да се вглеждамевъв времето, което отхвърляме зад нас. Така един свят старец казал, че всеки ден трябва да се живее като последен. Друг - постоянно да бъдем в покайно настроение. А Господ Иисус Христос след молитвата си в Гетсиманската градина се натъжил, защото намерил учениците Си заспали. „Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение“ (Мат. 26:41). Колко вяра и колко твърдост се иска за последното, след като не към физическа будност ни призовава Спасителя, а към духовна. В една от книгите на прочутия изследовател на индианската езическа мистика в Северна Америка Карлос Кастенда се казва, че смъртта винаги дава минута време на онзи, при когото е дошла. Дали е подобно и християнското разбиране? Донякъде. В евангелската притча за богатия човек, който се грижел единствено как да прибере и запази за дълги години напред богата си житна реколта, а нехаел за състоянието на душата си (Лука 12:16-21), съкаш му била дадена такава минута време. Когато изградил достатъчно големи житници и всичкото жито било прибрано, той спокоен и доволен си легнал да спи. Тогава обаче се чул предупредителният Божии глас: „Безумнико, нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане?“ (Лука 12:20). Нощес ще ти поискат душата...Ето, минутата време, която Всемилостивият Бог му дава. Но ние, православните християни не се ли молим да ни

78

Пропуснатите минути

предпази Бог от внезапна смърт? Т.е. смърт, която не дава минута време. А не дава, защото Господ ни е дал цял един живот, в който имаме време за всичко. „Време да се родиш, и време на умреш; време да садиш, и време да скубеш насаденото;…време да събаряш; и време да съграждаш;…време да търсиш, и време да губиш; време да къташ, и време да пилееш;…време да мълчиш, и време да говориш…”/Екл. 3:2,3,6,7/…Да, има време за всичко, стига да не пропускаш и минутите в живота си… Нощес ще ти поискат душата, са страшни думи, страшни и за това, че могат да означават и „Какво ще дадеш Богу, когато дойде този последен миг от живота ти?“. Смъртта идва и взима душата такава, каквато е – чиста от грехове, защото човек цял живот е бдял над нея и се е трудил за спасението й, или проядена от грехове, натрупани заради лекомисленото махане с ръка, че има още много време. Странно е, че казваме: има време, а колко често в Тайнството Изповед се каем пред свещеника, че… нямаме време. Вечер, когато си лягаме, нямаме време дори за кратка молитва, защото сме уморени от тежкия ден и всяка минута сън е ценна за нас. Спим дълбоко, изглежда спи и съвестта, а освен нея няма кой друг да ни каже, че през изминалия ден сме обидили близък човек, че сме се отнесли грубо със собствения си баща или сме вдигнали ръка срещу майка си, че постоянно злословим приятелите си, че сме помислили нещо лошо за онези, които ни правят добро, че сме погледнали с презрение на подадената за милост ръка, че... Да, има още много и много други

Пропуснатите минути

79

незабележими и невинни на пръв поглед „че” – та, неща, извършени само в един час, дори за една минута, за които в деня на Съда Господ Иисус Христос ще ни каже: „Идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели...“ (Мат. 25:41). За всяка дума, мисъл и дело ще ни се иска сметка на Христовия съд. Равносметката пък я правим тук и сега, в отреденото ни време на земята. Благоприятно време за това е началото на новата календарна година. Както винаги се подготвяхме шумно за нея, и шумно я посрещнахме. Но сега цветните експлозии на фойерверките, и гърмежите от тапите на шампанското са заглъхнали. В настъпилата тишина да се обърнем назад, и се вгледаме в извървения дотук път. Защото дните, часовете и минутите от новата година много бързо ще се завъртят, за да се окаже, че сме пропуснали най – важното – да се подготвим за спасение на душата. А за това всяка минута е ценна и пропусната, ако не сме я усвоили, и не винаги може да бъде наваксана.

80

Светлина, която мракът не обзе

.

Пример за достойно свещенослу­ жение и пастирство. Препо­ добноизповедник Сергий (Сребрянски) о-малко от сто години са изминали от кървавото гонение, което претърпя Православната църква в Русия след „победата“ на Октомврийската революция през 1917 г. Настоящият Руски патриарх Алексий II справедливо сравнява повдигнатото от новата власт на „работниците и селяните“ гонение срещу Христовата църква с гоненията през първите три века на християнството: „Изповедническият подвиг на руските новомъченици е продължение на подвига на мъчениците от първите векове. Нашите доблестни Христови воини, както и техните далечни предшественици са пролели кръвта си и са отдали най-ценното – живота си – за Бога и ближните“, обвинени единствено в „християнска вяра и благочестив живот“. По-голямата част от руските новомъченици, пострадали за вярата след революцията и о време на сталинските репресии, са духовници – епископи, свещеници, монаси, дякони. Един от тях е и св. Сергий (Сребрянски). Преподобноизповедник Сергий (вмире Митрофан Василиевич Сребрянски) е роден на 1 август 1870

Преподобноизповедник Сергий (Сребрянски)

81

г. в село във Воронежкаобласт, в семейството на местния свещеник Василий Сребрянски. Като повечето момчета от свещенически семейства, Митрофан Сребрянски постъпва в Духовна семинария. Но след завършването ѝ той не поема по пътя на баща си, а както пише йером. Дамаскин „попада под влиянието на онази част от образованото общество (в Русия), която по това време била настроена против Православната църква“. Подвластен на такива идейни течения, но същевременно силно желаещ да е истински полезен на своя народ, Митрофан заминава за Варшава, където постъпва във Варшавския ветеринарен институт. Бащата, отец Василий, макар и неохотно, се съгласява с избора на своя син, пред това да бъде като „някои безумци, които се решават безсрамно и прибързано да се стремят към свещенство, и да го приемат, без да са призвани от Христовата благодат“ (св. Ефрем Сирин), каквито по това време имало немалко в Русия. Но възможно ли е да се върви срещу Божия промисъл? Въпреки лошото антицърковно влияние, под което се намира, Митрофан Сребрянски носи в сърцето си кълновете на православното домашно възпитание и семинарско образование, които започват да израстват... И докато следва ветеринарство във Варшава, в него се появяват известни съмнения „за правилния избор на своя път“. „В душата му гори пламенно желание да служи на хората, но достатъчно ли е да се ограничи с външното служение... да помага на селяните в грижата за стопанството“. Нещо гори в

82

Преподобноизповедник Сергий (Сребрянски)

сърцето и не му дава покой (ср. Лука 24:32). Не е ли това Божият глас, който го призовава да приеме „духовното, свято, досточестно, безукоризнено... необикновено чудо... тайнството на свещенството“? (св. Ефрем Сирин). Сега Митрофан няма да сбърка, и в помощ за окончателния правилен избор ще бъде запознанството му в полската столица с Олга Владимировна Изполатовска, дъщеря на свещеник, за която много скоро се оженва. На 2 март 1893 г. Митрофан Сребрянски е ръкоположен за дякон от Воронежкия еп. Атанасий. На следващата година е ръкопложен за свещеник от Острогожкия еп. Владимир. В душата настъпва покой... За три години младият свещеник ще премине през няколко местоназначения до окончателното му въдворяване за настоятел на строящия се Покровски храм в Орел, който ще бъде молитвен дом и на 51-ви драгунски Черниговски полк. Почетен патрон на полка е великата княгиня Елисавета Фьодоровна, покъсно преподобномъченица, чийто път по-късно ще се пресече с този на отец Митрофан. Ако в началото паството се е отнесло с известно недоверие към непознатия млад свещеник, то неговите „искрена вяра, смирение, простота и липса на лукавство“, както и пълното себеотдаване на повереното му словесно стадо, много бързо кара хората да видят в него, макар и твърде млад, истински духовен наставник и пастир. Реалните измерения на „здравата връзка“ между пастир и паство са бързото завършване на Покровския храм и откриването към него на неделно училище и богата библиотека. През

Преподобноизповедник Сергий (Сребрянски)

83

1900 г. за „добра пастирска дейност“ отец Митрофан е награден със златен нагръден кръст с драгоценни украшения... Такова е началото на свещеническия път на бъдещия преподобноизповедник Сергий. Виждайки ревността му в душегрижието, Бог скоро го призовава на още по-висока степен на служение. През 1904 г. започва руско-японската война. На 11 юни с. г. за Далечния изток заедно с 51-ви драгунски Черниговски полк заминава и отец Митрофан. Йером. Дамаскин пише: „За свещеника нямало никакво съмнение, нито помисъл да се откаже от изпълнение на свещеническия си дълг.“ Отец Митрофан е абсолютно убеден в необходимостта да бъде на фронта. Тук мнозина православни войни ще загинат, но те не бива да напуснат този свят без изповед и причастие. Затова „навсякъде по бойното поле, където имало възможност, отец Митрофан устройвал походна църква и извършвал богослужение“. „Под огъня на неприятеля... напътствал ранените и погребвал убитите“... В началото на 1906 г., той се завръща в Орел, на а 12 октомври с. г. е възведен в сан „протойерей“ и отличен с нагръден кръст с Георгиевска лента за „изключителни пастирски заслуги във военно време“. Отец Митрофан продължава с голяма любов и усърдие да ръководи своето паство до 1908 г., когато получава покана от великата княгиня Елисавета Фьодоровна (решила да приеме монашество след убийството на съпргуа ѝ, великия княз Сергий Александрович през 1905 г.), да поеме духовното наставничество на основаната от нея в Москва Марто-

84

Преподобноизповедник Сергий (Сребрянски)

Мариинска девическа обител. Отец Митрофан пристига в Марто-Мариинската обител в края на 1908 г. За неговото служение тук, за грижата му за духовното израстване на монахините най-ясно свидетелства самата княгиня Елисавета в писмата си до своя сродник руския император Николай II. В едно от тях княгинята, вече игуменка на обителта, пише: „Господ благослови това наше дело чрез свещеника... Той е пример за чистота, прост живот, толкова скромен и висок по безграничната си любов към Бога и Православната църква...“ През 1916 г. временно управляващият Московска епархия Волокаламси еп. Фьодор внася в Св. Синод предложение за награждаването на отец Митрофан с правото да носи по време на богослужение митра за „полезната му работа в обителта“. Отличието „митрофорен протойерей“ му е връчено на 2 октомври с. г. Настъпила революцията от 1917 г. За „победилата“ болшевишка власт Православната църква била естествен идеен враг... Още в края на 1917 г. въоръжен отряд от работници и студенти нахлува в обителта, за да арестува сродницат ана императора игумения Елисавета. Но на прага той е посрещнат от отец Митрофан, духовния наставник на обителта: „Кого сте дошли да арестувате? Тук няма престъпници. Всичко, което е имала майка Елисавета, е отдала на народа. С нейни средства е построена обителта, църквите в нея, приюта, болницата. Нима това е престъпление?“ Безстрашието, с което отец Митрофан изрекъл това,

Преподобноизповедник Сергий (Сребрянски)

85

жертвоготовността му и „светостта на честното му лице“ (св. Димитрий Ростовски) смутили нападателите и „разбрали, че вършат недобро дело“, те напуснали обителта. На 20 март 1919 г. се навършвали двадесет и пет години оте свещеническото служение на отец Митрофан. В края на с. г. той и съпругата му Олга, които „живели години в съпружество, отгледали трима племеника – сираци, сами желаели да имат деца, но Господ не изпълнил това тяхно желание и виждайки в това Божията воля за тях“, приели монашество с благословението на патриарх Тихон. Отец Митрофан бил постриган с името Сергий, а спъругата му с името Елисавета. В началото на 1920 г. отец Сергий е възведен в сан „архимандрит“ - с това започва неговият истински изповеднически подвиг. През 1922 г. - пише йером. Дамаскин – безбожната съветстка власт започнала изземването на църковните ценности от храмовете“. В отговор на този кощунствен акт патриарх Тихон излязъл с призив към духовенството да не допусне това поругаване на светините. В резултат „много свещеници били арестувани, а други – разстреляни“. Отец Сергий е арестуван на 23 март 1923 г. След четири месеца в затвора в очакване на дело, на 24 август е заточен в гр. Тоболск. Освободен е от заточението през февруари 1925 г., но месец по-късно отново е арестуван за „Антисъветска дейност сред монахините в Марто-Мариинската обител“ и изпратен в затвора Бутурки. Докато е там, самата обител е затворена, една част от монахините са заточени на

86

Преподобноизповедник Сергий (Сребрянски)

рзлични места из Тверска епархия, а друга – в Средна Азия. Отец Сергий е освободен от затвора с. г. на 2 юли, но му е забранено да живее в Москва. По това време, вече със сериозни здравословни проблеми, той и монахиня Елисавета поемат кръста на изгнанието заради Словото Божие. Установяват се в с. Владичино, Тверска епархия, където преди революцията свещеник е бил прот. Владимир Изполатовски, бащата на сестра Елисавета. Първите две години от престоя тук отец Сергий посещава местния Покровски храм само молитвено – без да взима участие в св. Литургия. Но когато през 1927 г. започва и да служи, голямата част от духовните му чеда, разпръснати от репресиите, като научили местопребиваването му, започнали да го посещават и образували около него малка църковна община. В лицето на отец Сергий се изпълнили Христовите думи: „праведните ще блеснат като слънце“ (Мат. 13:43). Хората се обръщали към него за помощ и много от тях по вярата и молитвите на праведника получавали изцеление на телсните и душевни болести. „Спокойният“ живот във Владичино продължил до 1932 г., когато хора, „чиято съвест постоянно била изобличавана от богоугодния живот“ на отец Сергий, направили срещу него донос пред местната власт. В доноса се казвало: „...от амвона призовава за единение и поддръжка на Църквата... В резултат на неговите проповеди в с. Гнезци категорично отказват да се включат в колхоза. Така свещеник Сребрянски се явява политически вреден елемент.“ На 14 февруари 1932 г. отец Сергий е арестуван и срещу него е заведено де-

Преподобноизповедник Сергий (Сребрянски)

87

ло за подривна антисъветска дейност сред селяните... Буди възхищение отговорът, който отец Сергий дава на 10 март с. г., когато е призован на разпит: „Към революционерите се отнасях като с престъпници, нарушаващи спокойствието в страната... В проповедите си говорех, че тях трябва да ги предават в ръцете на правосъдието... Събитията в Москва и другите градове от 1905 г. (февруарската революция) считах за престъпни, насочени против царя, отечеството и Църквата... вярвах в монархията като орган на управление... В проповедите си съм говорил още за равенството между бедни и богати единствено на началата на християнството... За виновен не се признавам!“ На 23 март въз основа на това „самопризнание“ срещу отец Сергий е формулирано следното обвинение, по което е и осъден: „Обвиняемият Сребрянски като служител на култа от дореволюционно време до 1930 г. е водил активна борба против революционното движение... Октомврийската революция не произвела никакво впечатление в Сребрянски, а през 1922 г. той усилено подкрепя контрареволюционните призиви на патриарх Тихон да се укриват църковните ценности. Като поддръжник на монархическия строй, обвиняемият е водил системно антисъветска агитация с цел срив на предприетите от съветстката власт мероприятия в селата, използвайки религиозните предразсъдъци на масите, каквото деяние е наказуемо.“ Присъдата е произнесена на 7 април – пет години каторжен труд в Сибир. По това време отец Сергий е на 62 години.

88

Преподобноизповедник Сергий (Сребрянски)

Но каторжническото село на р. Пинега, където е изпратен, за него ще бъде не място за страдание и мъка, а онази благодатна за боготърсене, богопознание и богосъзерцание пустиня, към която се стремят истинските подвижници на вярата. „Отец Сергий и тук водил подвижнически живот и бил в постоянно молитвено настроение“, пише йером. Дамаскин. „Давал духовни съвети и утешавал страдащите. И тук станал известен като добър духовен старец, на когото каторжниците поверявали болките си.“ Да споделят каторжническия живот с него, в селището дошли сестра Елисавета и духовното чедо на отец Сергий от Орел Мария Зиморина, приела по-късно монашество с името Милица. Те живеели заедно в една къща, която превърнали в малка манастирска община. Отец Сергий е освободен от каторга през 1935 г. заради влошеното му здравословно състояние. След кратък престой в Москва се заселва окончателно в с. Владичино, където се „посвещава изцяло на духонвите си чеда и тяхното спасение“. Въпреки че повече не е преследван от съветската власт, му е наложено последно наказание, което за него е по-тежко от всичко, претърпяно до този момент – да не служи до края на живота си... Но и това той претърпява със смирение, както личи от казаното на свещ. Квинтилиян Вершински, бивш лагерник и свидетел на последните години от живота на отец Сергий: „Вие сте щастлив, много щастлив, защото стоите пред престола Божий, а ето аз за своите грехове и недостойнство съм лишен от тази милост Божия.“

Преподобноизповедник Сергий (Сребрянски)

89

Отец Сергий Сребрянски умира на 23 март 1948 г., на 78 години. На своите духовни чеда малко преди кончината си обещава, че никога няма да ги остави. Бог, дарил го приживе с дар на прозорливост и чудотворство, удостоил и светите му мощи със силата да облекчават елесни и душевни недъзи на идващите при гроба му за поклонение. Причислен е към лика на руските свещеномъченици от първата половина на двадесети век през 1999 г. Един от последните съвети на отец Сергий към духовните му чеда е: „Лоши хора няма, има само хора, за които много трябва да се молим“. по „Мученики, исповедники и подвижники благочестия Русской православной цееркви XX столетия“ от йером. Дамаскин (Орловский)

90

Светлина, която мракът не обзе

Светогорският старец Паисий ­ живот и поучения тарецът Паисий (Езнепидис) от Света Гора е подвижник на правословното монашество от ново време (роден 1924 г. – починал 1994 г.). У нас отец Паисий стана известен първоначално чрез отделни публикации за него и на негови поучения в „Църковен вестник“. През последните три години българският атонски манастир „св. Георги – Зограф“ издаде две книги за стареца – „Старецът Паисий от Св. Гора“ на йеромонах Христодулос и „Да превърнеш чуждата болка в своя“ на отец Дионисиос Тацис и авторската книга „Светогорски отци и светогорски живот“, част от издателската програма на манастира. Бързото изчерпване на тези книги ясно показа колко навременно и необходимо е било словото на стареца Паисий да достигне до православните християни в България , а и до всички, желаещи да се докоснат до неизчерпаемата съкровищница на православната духовност. Подобно на св. ап. Павел, старецът Паисий е „избран съд“ (Деан. 9:15) за делото на Христовото благовестие. Още от малък „сърцето и умът“ му са „всецяло отдадени на Христос и на Пресвета Богородица и силното желание да стане монах изпълваше целия му живот“ („Старецът Паисий…“). Това желание

Светогорският старец Паисий – живот и поучения

91

не угасва в него дори в годините, когато е в армията, и веднага след като отбива военната си служба заминава за Атон. Годината е 1950. Четири години покъсно той е постриган за монах с името Аверкий в манастира Есфигмен. Получил заради строгия си подвижнически живот „много духовни дарования“, едно от които е дарът на действената молитва, старецът Паисий се моли „при всяка една ситуация: за хората, които лежат в болница, за съпрузите, които са в конфликт, Бог да утеши децата им… за тези, които се връщат от работа късно, за тези, които пътуват, да бъдат запазени от злополука…“ Моли се още „Бог да помогне на хората да стоят настрана от нощните заведения“ и т.н. („Старецът Паисий…“. Молитвата му винаги достига до Бога и бива чута, защото „голяма сила има усърдната молитва на праведника“ (Иак. 5:16). Като неочакван топъл полъх в студена нощ молитвата на стареца намира изпадналия в беда, измъчвания от непосилни телесни болки, отчаяния, решил да посегне на живота си… Хората, които идвали при стареца Паисий „почти винаги… говорели за разбити бракове, душевни заболявания или смърт, причинена от рак“, разказва йеромонах Христодулос. Той като „духовен магнит“ извличал навън „скърбта на страдащите хора“ и им показвал, че причината за всичко това е прекъсната изконна връзка с Бога. „Зад светския дух на днешната „свобода“, зад липсата на уважение към Христовата Църква, към по-възрастните, към родителите и учителите, се крият духовно робство, смут и

92

Светогорският старец Паисий – живот и поучения

анархия, които водят света към безизходица, към душевна и телесна гибел.“ И още: „Разрушението у човека идва от изболието на материални блага, тъй като то му пречи да почувства Божието присъствие и да оцени Неговата благост. Ако искате да отдалечите някого от Бога, дайте му изобилие от материални блага и той ще Го забрави завинаги“ („Старецът Паисий…“). С особена тъга отец Паисий говори за младите хора в днешно време. Той казва „Младите хора имат странно поведение, те искат да учат без да присъстват в училище… искат да получат висока степен без да се трудят сериозно и искат дипломите им да бъдат донесени в кафенетата, където седят и се забавляват“. И продължава в „Да превърнеш чуждата болка в своя“ – мисълта и всичките им старания са насочени към това „как да живеят по-добре, с повече удобства и с помалко труд“. В резултат на такъв лесен живот от този „добър материал“ излиза „сплескан хляб“ за нищо негоден. „Колкото повече хората се отдалечават от естествения, простия живот и напредват в разкош, толкова повече се увеличава у тях душевният стрес. И колкото повече се разпространява светската учтивост, толкова повече се губи простотата, радостта и естествената човешка усмивка“ („Светогорски отци…“). Заради това се изпълват думите на св. прор. Михей: „Няма вече милосърдни по земята, няма правдиви между людете“ (Мих. 7:2). Хората са станали чужди едни на други дори в рамките на собствените си семейства, а „психиатриите и затворите се

Светогорският старец Паисий – живот и поучения

93

пълнят и прелълват“ („Старецът Паисий…“). Светът, казва старецът, прилича на „тенджера под налягане с много клапани, готови да експлодират. Ако не се пропука от едно място, ще се спука от друго“. Както и става… С духовните си очи отец Паисий вижда всичко това… и страда. Но неговото страдание не е дистанцираното съчувствие на психотерапевтите, чиято професия не им позволява по-голяма близост с пациентите им. Старецът не само сърдечно съчувства на човешката болка, не само състрадава, но и премахва всяка дистанция между себе си и хората, дошли при него за утеха. По примера на Иисус Христос, Който „взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи“ (Ис. 53:4), старецът приема чуждата болка, „прибавя я към собствените си телесни страдания“ и я „превръща… във въздишки, молитви и сълзи“ („Да превърнеш…“. Тогава се извършва и чудото на истинското душелечение. Но то не става даром. В замяна той иска от човека, на когото е помогнал, само едно: „Иди си и недей вече греши“ (Иоан 8:11). Когато казва на хората да живеят без грях, старецът не иска от тях дела свръх силите им. „Вие не можете да избягате от света“, но „насочете всичките си сили към това добре, което можете да извършите в него“ („Да превърнеш…“). Той учи човека, че понякога е достатъчно, „ако не можем да се подвизаваме много или никак, поне смирено да го признаваме и да просим Божията милост“. Бог заради смирението ни ще ни предпази от вършене на зло… Вземи „малко от касата на търпението“ и живей

94

Светогорският старец Паисий – живот и поучения

в „дух на непрестанно славословие и благодарност, защото най-големият грях се оказва неблагодарността, а най-големият грешник – неблагодарният човек“ („Да превърнеш…“). Повери на „Бога това, което от човешка гледна точка е трудно изпълнимо… Тогава ще имаш и външен и вътрешен покой… и ще се избавиш от стреса и напрежението“ („Да превърнеш…“). „Да вярваме в Бога и имаме доверие към Неговата бащинска грижа за нас… да знаем, че Бог познава всичките ни нужди и се грижи за проблемите ни… Когато имаме тази вяра и това вътрешно разположение, ние ще можем да видим Божиите чудеса – Самия Бог, Който е близо до нас при всички обстоятелства. Но за да стане това, трябва да приемеш другия човек като свой брат“ („Да превърнеш…“). Още по-велико е да разбереш, че с него сте едно. Ако се изпълни това, ще изчезне между хората завистта, която „изяжда душата“ (св. Василий велики), гневливостта, от която се ражда омраза и ратоненавист, ще престане срамното клеветничество, ще бъде сразена „гордостта на Денница“, от която дойде злото в света, и ще настъпи в сърцата и в живота на хората „Благоприятната Господня година“ (Ис. 61:2), за което се е трудил и молил старецът Паисий през целия си живот. Отец Паисий смирено и тихо предал светата си душа на Бога на 12 юли 1994 г. Погребан е в девическия манастир „Св. Иоан Богослов“ край Суроти, близо до Солун. Ако не можем да запомним и изпълним всичко, казано от стареца Паисий, то нека поне запишем в

Светогорският старец Паисий – живот и поучения

95

сърцата си и се опитваме да спазваме тези два съвета: „Живейте колкото е възможно по-просто. Не усложнявайте живота си. Многото удобства превръщат хората в роби“ („Светогорски отци…“); „Живейте с търпение, защото в днешно време другояче не става.“ „Всичко е суета и гонене на вятър“ (Екл. 2:11), ако я няма истинската светлина в живота ни – Христос Бог.

96

„Ето, ти оздравя; недей греши ве­ че…“ (Йоан 5:14) реподобни Паисий Светогорец казва, че лекарството за рака е постоянно пред очите ни. Това означава, че то може да е някоя добре известна билка, познато цвете или дори плод. Бог обаче все още не ни дава да го познаем като средство за преодоляване на коварната болест. Веднага някой може да попита: защо? Нима Бог иска да страдаме от болести и да умираме в тежки мъки? Не, Бог не желае човешкото страдание. Та нали Сам по Своята безкрайна любов към нас „отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” /Йоан 3:16/. И ние вярваме и изповядваме, че Сина Божий „бе разпнат за нас…и страда“ (Символ ва вярата). Апостолът на любовта, св. ап. Павел ясно ни посочва единственото и главно Божие желание: „да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината…” /1 Тим. 2:4/. „Бог е любов“ /1 Йоан 4:8/, а „любовта…зло не мисли” /1 Кор. 13:5/. Така и Бог не може да желае смъртта на човека, нито се радва, като го вижда прикован на болничния одър в смъртна опасност, а непрестанно търси начини да го оживи, да го излекува, да го дари с радостта на те­ лесното здраве и духовните сили. На въпроса зада­

97

„Ето, ти оздравя; недей греши вече…“ (Йоан 5:14)

ден от учениците на св. Йоан Предтеча: „Ти ли си Оня, Който има да дойде, или другиго да чака­ ме?“ (Мат. 11:3), Господ Иисус Христос отговаря така: „Идете и разкажете Йоану,…слепи проглеждат и хро­ ми прохождат, прокажени се очистват и глухи прочу­ ват, мъртви възкръсват…“ (Мат. 11:5). Бог лекува, а не разболява. Бог оживотворява, а не умъртвява. Това прави човека сам по своята собствена воля когато избира да тръгне по пътя на греха, от който път, винаги се ражда смърт (вж. Иак.

1:15)… Бог казва на Адам: „Загдето си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах като казах: не яж от него, – проклета да е земята по­ ради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си; тръни и бодили ще ти ражда тя…“ (Бит. 3:17–18). Малко преди това се обръща към Ева с думите: „Кога си бременна; с болки ще раждаш деца…“ (Бит. 3:16). Тези страшни Божий отсъди са пожелани от самия човек. Те са резултат от неговият свободен избор да обърне гръб и пре­ небрегне на Божиите заповед и предупреждение: „От всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш“ (Бит.

2:16–17)… „Поради тебе“, се отнася за човека, не за Бог. Човекът е причина земята да започне да ражда „тръ­ ни и бодили“ и „с болки“ да се раждат децата чо­ вешки. В края на творческия процес когато „бидоха свършени небето и земята и цялото им войнс­

„Ето, ти оздравя; недей греши вече…“ (Йоан 5:14)

98

тво…“ (Бит. 2:1–2), видя Бог „всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро“ (Бит. 1:31) и в него нямаше нито развала, нито смърт. Те дойдоха чрез човека както ясно пише св. ап. Павел: „Затова, както чрез един човек греха влезе в света, а чрез греха – смърт­ та, и по – такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгреши­ ха“ (Рим. 5:12). В Молебния канон на св. Богородица се казва: „От многото мои грехове боледува тялото, боледува и душата ми…“. Греховете са общите болести, виру­ сите поразяващи едновременно и тялото, и душата, защото те „не могат да съществуват поотделно“ (св. Максим Изповедник). Те заедно се ползват от плодо­ вете на духа: “любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържа­ ние“ (Гал. 5:22–23). Но заедно участват и в делата на плътта: „прелюбодейство, блудство, нечистота, разпътство, идолослужение, магии, вражди, свади, ревнувания, гняв, разпри, разногласия, съблазни, ереси, завист, убийства, пиянство, срамни гощавки и други такива…“ (Гал. 5:19–21). И пак така заедно търпят последствията и от едното, и от другото – „правда и мир, и радост в Светаго Духа“ (Рим 14:17) или болести и смърт, които са „платката, що дава грехът“ (Рим. 6:23). Господ Иисус Христос се обръща към разсла­ беният от тридесет и осем години с предупреждение­ то: „ Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да не те сполети нещо по – лошо“ (Иоан 5:14). Не е известно какво е сторил този човек преди толкова години, ве­

99

„Ето, ти оздравя; недей греши вече…“ (Йоан 5:14)

роятно в младостта си, но то явно е било такова, че го е приковало на болничният одър. Може да е бил крадец прескачащ ловко под прикритието на нощния мрак оградите на чуждите домове, за да проникне в тях и ги ограби. Или подобно на блудният син рано поискал от баща си своя дял от наследството, на­ пуснал бащин дом и отишъл надалеч от него да жи­ вее свободно и както си иска (Лука 15:12 – 13). Да живее убеден, че Господ „не дири сметка“ или по – лошо – думайки в нечестивите си помисли: „няма Бог“ (Пс. 9:25). Но Бог има, и Бог дири сметка, защото затова и дойде сред човеците – „да подири и спаси погинало­ то“ (Мат. 18:11). Не да накаже и унищожи, а да вразу­ ми и спаси. А погиналото, отдалечилият се и забравил напълно за Бога човек разбира, че Го има и вдига очи към Него едва когато се окаже в плен на тежка и неизлечима болест или прахоса всичко което пак Бог му е дал да притежава, или в живота му най – неочаквано нахлуе някакво друго изпитание и се окаже сам и изоставен от всички. В това състояние той може да изпадне в униние и отчаяние, и да за­ върши живота си с извършване на единственият непростим грях – самоубийството. Но може да дойде в себе си, да осъзнае суетата и празнотата на живо­ та без Бог, и без ропот да приеме, че болестта е по­ вече възможност за лечение на душата отколкото наказание за тялото. Защото Господ не иска „смърт­ та на грешника, но да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив“ (Йез. 33:11). Сред мъката и страданието живелият в

„Ето, ти оздравя; недей греши вече…“ (Йоан 5:14)

„преяждане, пиянство и житейски грижи“ (вж. Лука 21:34), изстинал за Бог и нехаещ за спасението на душата си човек, стига до прозрението на блудният син: „Колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам! Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм достоен да се нарека твой син…“ (Лука 15:17 – 18). Прикованият на болни­ чен одър ще погледне към небето и поеме пътят на завръщането си не с обездвиженото си тяло, но със съкрушено и смирено сърце, каквото Бог не ще презре (вж. Пс. 50:19). В затворничеството на бо­ лестта е призован да принесе Богу Манасиевото по­ каяние и Давидовото изповедание… Манасия бил син и наследник на престола на благочестивия иудейски цар Езекия, но за съжаление на бил като баща си. Той вършел неугодното „пред очите на Господа“ (4 Цар. 21:2) и заедно с народа си постъпвали „по – лошо и от ония народи, които Господ изтреби отпред лицето на израилевите сино­ ве“ (2 Парал. 33:9). Заради гнусните му дела Господ се отдръпнал от него и оставил асирийци да го на­ паднат и пленят. Окован и свързан с вериги, Мана­ сия бил откаран във Вавилон, където в плена си наченал да моли Господа, своя Бог: „Господи, Все­ държителю, Боже на отците ни, на Авраама, Исаака, Иакова и на тяхното праведно потомство…Мно­ гобройни са моите беззакония, Господи, многобройни са беззаконията ми…Аз съм прегърбен от многото железни окови, та не мога глава да подигна, и няма почивка за мене, защото Те прогневих и сторих зло

101

„Ето, ти оздравя; недей греши вече…“ (Йоан 5:14)

пред Тебе: не изпълних волята Ти, не спазих запове­ дите Ти,…И сега прекланям колената на сърцето си и Те моля за благост. Съгреших, Господи, съгреших и зная беззаконията си, но прося и Ти се моля: прости ми, Господи, прости ми, и не ме погубвай с беззако­ нията ми, не ме осъждай в преизподнята…“ (2 Па­ рал. 33:11­12, 36 гл.). „И Бог се приклони към него, чу молбата му и го възвърна в Иерусалим на царството му. И разбра Манасия, че Господ е Бог“ (2 Парал. 33:13). А Давидовото изповедание, изповедта на разкайващия се за греха си цар (2 Цар. 3­4, 15­17) кому не е известна. Всеки православен християнин водещ редовен молитвен живот произнася покайните Давидови слова: „Помилуй ме, Боже по голямата Си милост, и по многото Си щедрости изглади беззако­ нията ми. Много пъти ме умий от моето беззаконие и очисти ме от моя грях, защото беззаконията си съзнавам, и моят грях е винаги пред мене. Пред Те­ бе, пред Тебе едничкия съгреших и лошо пред Твои­ те очи извърших; тъй че Ти си прав в Твоята присъда и чист в Твоя съд…“ (Пс. 50:1­6). Признанието на цар Давид: „съгреших пред Господа“ (2 Цар. 12:13) накарало Господ да снеме от него греха му и прости прегрешението му. Всички болести, „всяка рана, всяка болка, всеки бич…“ (из Молитва против всяка немощ) на страшна­ та диагноза изплющяващ най – неочаквано над чове­ ка, дори когато смята, че е в разцвета на силите си, или каквато и друга беда или злощастие да го споле­ тят, са онзи тревожен камбанен звън който трябва да

„Ето, ти оздравя; недей греши вече…“ (Йоан 5:14)

проникне дълбоко със „сила и мощ в душите на хи­ ляди и хиляди люде, събуждайки ги от греховния им сън, привеждайки ги към покаяние“ (из Акатист на оптинските новомъченици Василий, Терапонт и Тро­ фим). Грехът е мъртвешки сън. Затова и св. ап. Павел се обръща към спящите в смъртната сянка на греха с призива: „Стани ти, който спиш, и възкресни от мъртвите, и ще те осветли Христос“ (Еф. 5:14). Господ се обръща към призовал Го в немощ телесна: „Господи, ако искаш, можеш ме очисти“, с утеши­ телните слова: „Искам, очисти се!“ (ср. Мат. 8:2­3). А край одъра на мъртвия Сам се смилява и казва: „Те­ бе думам, стани!“ (Лука 7:14). Но Бог е и този който предупреждава: „Ето ти оздравя, недей греши вече…“ (Йоан 5:14). Човек сам ще реши, дали възприемайки с радост проявената към него Божия милост, ще се окаже трънлива почва, отново задушена от „грижи, богатство и светски наслади“ и не принасяща плод (Лука 8:14). Или ще се потруди да бъде добра земя, „добро и чисто сърце“ даващи неувяхващите плодове на „най – висшата добродетел,…любовта към Бога и ближния“ (преп. Гавриил Ургебадзе).

Не бой се, само вярвай, и спасена ще бъде (Лука 8:50) Сред многото чудеса, които Господ Иисус Христос извърши, докато „живя между нас“ (Иоан 1:14), е и изцелението на дванадесетгодишната дъщеря на началника на синагогата Иаир, и на страдащата дълги години от кръвотечение жена (Лука 8:41-56). „И ето, дойде един човек, на име Иаир, който беше началник на синагогата, и като падна пред нозете на Иисуса, молеше Го да отиде дома му, защото имаше едничка дъщеря, на около дванайсет години, и тя беше на умиране…“ (Лука 8:41-42). Да си началник на синагога е висока длъжност с влияние и в религиозния, и в обществения живот на иудеите. Такъв човек се очаква да смята себе си, че не е „като другите човеци“ (ср. Лука 18:11) и да се поставя по-високо от тях. Иаир едва ли е бил толкова високомерен, но и за него със сигурност не било лесно да падне на колене пред един странстващ Учител, Който „няма де глава да подслони“ (вж. Лука 9:58). Много хора смятали, че Господ Иисус Христос е именно такъв, а още повече, че освен Господните ученици, около Него постоянно пълзели като тъмни сенки и искащите да Го уловят в нарушение на закона и пророците (вж. Мат. 21:46). Това били първосвещениците и фарисеите, хора от обкръжението на Иаир, разбиращи много добре, че чрез притчите си и всичко, което казва, Христос изобличава именно тях като лицемери и слепи водачи,

водещи последователите си повече към геената, отколкото към царството Божие (ср. Мат. 21:45, 23:1333). Как такива властимащи човеци ще реагират, когато видят или разберат, че един от техните е паднал „пред нозете на Иисуса“ (Лука 8:41). Че моли за помощ Този, Когото толкова много мразят и искат да погубят (вж. Марк 3:6)? Но „кой баща… ако син му поиска хляб, ще му даде камък? Или, ако поиска риба, ще му даде змия вместо риба“ (Лука 11:11)? Кой баща няма да направи всичко, каквото е необходимо, за страдащото му от тежка болест дете? Нима ще презре Лекаря, след като е чул за изцеленията, извършени от Него? Страданието не само смирява, но заличава и различията между хората. Пред болката всички са равни. Пред нея няма бедни или богати, умни или глупави, царе или слуги. Затова Иаир, пренебрегвайки високия пост и положението си в обществото, воден от дълбока скръб по умиращата си дъщеря, паднал на колене пред Онзи, в Когото виждал единствена надежда за изцеление на детето. Надежда, изразена и чрез конкретната молба какво точно да се направи. Той помолил: „Възложи върху ѝ ръце, за да оздравее, и тя ще бъде жива“ (Марк 5:23). Виждайки бащиното смирение и вяра, Господ Иисус Христос тръгнал заедно с Иаир към дома му (вж. Лука 8: 42)… „А когато отиваше, народът се притискаше о Него. И една жена, която от дванайсет години страдаше от кръвотечение и която бе разнесла по лекари целия си имот и не могла да бъде излекувана ни от едного, приближи се изотзад, допря се до края

на дрехата Му; и веднага кръвотечението ѝ престана“ (Лука 8:42-44). Целият този народ бил пречка за кръвоточивата, но много ли иска тя? Не. Дори не търси, подобно на други страдалци, личен контакт, а казва в себе си: „ако се допра само до дрехите Му, ще оздравея“ (Марк 5:28). Нищо повече не желае. Само едно докосване до края на Христовата дреха, но извършено със силната вяра, че то ще я изцели от тежката, но и срамна болест. Защото кръвотечението, предизвикващо телесна нечистота при жените, се смятало за оскверняващо ги във времето на протичането му (вж. Лев. 15:19-24). А положението на тази жена било още по-обременяващо. Тя имала кръвотечение „подълготрайно от обикновеното ѝ…“ (ср. Лев. 15:25). Знаейки много добре закона за телесната нечистота, страдалката искала никой да не види и да не разбере, и дори Сам Христос да не усети допира, от който „веднага кръвотечението ѝ престана“ (Лука 8:44)… Но нищо не може да остане скрито за Бога. Кръвотечението веднага спряло, но и Изцелилият го веднага разкрил на всички станалото: „Допря се някой до Мене, понеже усетих, че излезе сила от Мене“ (Лука 8:46). Христовите ученици се учудили: „Ти виждаш, че народът Те притиска, а питаш: кой се допря до Мене? Но Той гледаше наоколо, за да види оная, която извърши това. Жената пък в страх и трепет, като знаеше какво стана с нея, приближи се, падна пред Него и Му каза цялата истина“ (Марк 5:3133). Сърцеведецът Христос разкрива чудото, за да

покаже на събралото се разнородно множество какво означава силата на вярата в Него. Също така за да усили и надеждата на Иаир. Господ знае, че съвсем скоро тя може да бъде разколебана. „ Докато още говореше, дойде някой от дома на началника на синагогата, и му рече: дъщеря ти умря; не прави труд на Учителя“ (Лука 8: 49)… Няма по-страшна вест за един родител. Но донеслият вестта не е бил свидетел на чудото с бързото спиране на кръвотечението при жената. Такъв е бил Иаир. Затова точно той трябва да вярва, че същата сила, която е изцерила кръвоточивата жена, ще възкреси и умрялото момиче, защото тази сила „изцеряваше всички“ (Лука 6:19). Той не бива да се съмнява, нито да се страхува. След като е чул казаното на изцерената жена: „Дерзай, дъще, твоята вяра те спаси; иди си смиром!“ (Лука 8:48), да се вслуша в насочените към него окуражителни Христови слова: „Не бой се, само вярвай, и спасена ще бъде“ (Лука 8:49-50). Вярата и надеждата му трябва да останат неразколебани, дори когато в дома му „всички плачеха и ридаеха… защото знаеха, че тя е умряла“ (Лука 8:52-53)… В прочувственото си слово „Пази вярата си, българино брате“, св. Николай Велимирович предупреждава човека, търсещ Бога: „Зли ветрове те удариха от всички страни… Тези три ветрове са: неверието, кривоверието и маловерието. Неверието иска да подсече корена на твоята душа… Кривоверието иска да изкриви твоето сърце и душа, и характер, както ги е изкривило у своите последовници… Маловерието иска само да се

наричаш християнин, но да не бъдеш такъв… Безверието иска да разбие кандилото на твоята душа. Кривоверието иска да налее вода вместо елей в кандилото ти. Маловерието ти дава свободата да държиш кандилото си както искаш, само не желае да го види запалено. Това са три зли ветрове, които са ударили твоята душа в тия дни…“ Неверието казва на Иаир: „Дъщеря ти умря…“ (Лука 8:49). То упорито смята, че нищо не може да се направи пред лицето на природните закони за живота и смъртта. По-лошото е, че обрулените от него не искат да позволят на други да повярват и да следват вярата си… Съмнението е отровното семе, посято от сатаната още в сърцето на Ева: „Истина ли каза Бог, да не ядете от никое дърво в рая?“ (Бит. 3:1). То шепне и на Иаир: „Не прави труд на Учителя“ (пак там). Безсмислено е. Всичко свърши… Маловерието в слабостта си намира опора в подигравките: „…смееха Му се, защото знаеха, че тя е умряла“ (Лука 8:52-53). „А Той, като отпрати всички навън и я хвана за ръка, извика: момиче, стани! И възвърна се духът ѝ; тя веднага стана; и Той заповяда да ѝ дадат да яде…“ (Лука 8:54-55)… Божиите чудеса се разкриват само пред имащите смирени сърца, за да ги възприемат (ср. Иаков 4:6). Те не са за очите на присмехулници. Те са бисер, който не бива да бъде хвърлян на свинете (вж. Мат. 7:6). Съмнението, маловерието и неверието са точно тези нечисти животни, които ще ги стъпчат с краката си, ще ги обругаят и унизят (пак там). Та нали

и при множество свидетели чудесата що „извърши Иисус“ (вж. Иоан 21:25) биваха отричани от книжниците и фарисеите. Заслепени от злоба, те отхвърлиха дори чудото с възкресяването на четиридневния мъртвец Лазар и търсеха да уловят и убият не само възкресилия го Господ Иисус Христос, но и самия Лазар, „защото поради него мнозина иудеи ги напускаха и вярваха в Иисуса“ (вж. Иоан 11:57, 12:11). Винаги е имало и ще има хора, за които ще се отнасят думите на св. прор. Исаия: „с уши ще чуете, и няма да разберете; с очи ще гледате, и няма да видите; защото сърцето на тия човеци е закоравяло, и с уши тежко слушат, и затворили са очите си, за да не би някога с очи да видят и с уши да чуят, и със сърце да разберат, та да се обърнат, и ги изцеря“ (Мат.

13:14-15). Както и винаги е имало и ще има подиграващи и надсмиващи се над вярата, подобни на търсещите да убият и Лазар, не пощадиха Спасителя Христос, дори когато Го разпънаха на Кръста. Св. ап. и ев. Матей свидетелства за тях: „И, като Го съблякоха, облякоха Му багреница; и сплетоха венец от тръни, наложиха Му го на главата и Му дадоха в дясната ръка тръст; и като заставаха пред Него на колене, присмиваха Му се и думаха: радвай се, Царю Иудейски!… И след като Му се наприсмяха, съблякоха Му багреницата, облякоха Му Неговите дрехи и Го поведоха на разпятие…“ (Мат. 27:28-29, 31). По-късно, висящ на Кръста, „първосвещениците заедно с книжниците и стареите и фарисеите се присмиваха и думаха: други

спаси, а Себе Си не може да спаси. Ако Той е Цар Израилев, нека сега слезе от кръста, и ще повярваме в Него…“ (Мат. 27:41-42)… В житието на св. Силвестър, папа Римски, има забележителен случай. Римските иудеи по внушение на „изконния враг на християнството – дявола“, непонасящ „църковния мир и разпространяващата се светлина на благочестието“, предизвикали св. Силвестър на диспут по въпроси на вярата в присъствието на св. Константин Велики. Целта им била да изобличат и посрамят християнската вяра като неистинна и измамна. В един момент от разговорите те поискали да се намери и доведе пред тях „голям и свиреп бик, и твое величество и всички присъстващи веднага ще се убедят, че няма друг Бог освен…“ проповядваният от иудеите. Водачът им Замврий казал: „Ако аз прошепна нещо на ухото на бика, той веднага ще издъхне. Защото смъртно същество не може да понесе името Божие и не може да остане жив този, който чуе това име“ (Жития на светиите, януари, с. 92). Странната им на пръв поглед молба била изпълнена и когато бикът бил намерен и доведен, Замврий „му прошепнал нещо на ухото и бикът начаса, издавайки силен рев, се затресъл и паднал мъртъв“. Това направило потресаващо впечатление и хулителите на Христовото име тържествували, но св. Силвестър, знаейки, че не Бог, Който е казал: „Аз моря и съживявам…“ (Втор. 32:39), е умъртвил бика, а „бесовете,… използвали всички средства за създаване на пречки за усилване на християнската вяра“,

предложил по същия начин Замврий да „оживи бика със същото Божие име, с което го е умъртвил…“. Или сам той, Силвестър, по вярата си в силата Христова „чрез призоваване на Неговото свято име…“ ще възкреси убития бик. Замврий заявил, че „не може да бъде бикът да оживее“, но ако това стане, ще изповяда, че „Христос е Бог“ и ще приеме Силвестровата вяра, като „същото казали всички иудеи“. Тогава св. Силвестър, „преклонил колене, се помолил усърдно и със сълзи на Бога, а след това, като станал и издигнал ръце към небето, произнесъл на глас пред всички: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий и Боже, Ти, Който можеш да умъртвяваш и да оживяваш, да поразяваш и да изцеляваш, благоволи чрез призоваването на Твоето пресвято и животворящо име да оживиш бика, който Замврий умъртви чрез призоваване на бесовете, защото настъпи времето да се извършат Твоите чудеса за спасение на мнозина, чуй мене, Твоя раб, в този час, за да се прослави Твоето пресвято име!“ След това св. Силвестър се изправил, приближил се към мъртвия бик и с висок глас казал: „Ако проповядваният от мен Иисус Христос, роден от Дева Мария, е истинен Бог, то вдигни се на краката си и като оставиш предишната си свирепост, бъди кротък!“ И бикът „начаса оживял, станал и стоял тихо и спокойно“. Замврий и всички свидетели на чудото възкликнали в един глас: „Велик е Богът, Който проповядва Силвестър!“… Смъртта винаги отстъпва когато пред нея застане „Началника на живота“ (вж. Деян. 3:15). Така

било с починалия син на Наинската вдовица (вж. Лука 7:12-15). Мъртвецът чул Христовия призив: „Момко, тебе думам, стани!“ и „като се подигна, седна и почна да говори; и и Иисус го предаде на майка му“ (Лука 7:14-15). Така било и с Лазар, който от четири дена бил в гроба и вече миришел (Иоан 11:39). Смъртта, отнела живота и разлагаща тялото на Лазар, го освободила от плена си след като Господ Иисус Христос извикал към гробната пещера: „Лазаре, излез вън! И излезе умрелият с повити ръце и нозе в погребални повивки, а лицето му забрадено с кърпа. Иисус им казва: разповийте го и оставете го да ходи“ (Иоан 11:43-44). Пред смъртното ложе на Иаировата дъщеря застанал „Началникът на живота“ (вж. Деян. 3:15) и я призовал към живот с думите: „Момиче, стани! И възвърна се духът ѝ; тя веднага стана...“ (Лука 8:55). Иаир и жена му се почудили, когато видели дъщеря си жива и напълно здрава (Лука 8:56), но в това няма нищо чудно. Защото Господ Иисус Христос казва „на вярващите в Неговото име“ (вж. Иоан 1:12): „С името Ми ще изгонват бесове, ще говорят на нови езици; ще хващат змии, и, ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди; на болни ще възложат ръце, и те ще бъдат здрави“ (Марк 16:17-18). Нали така станало с „един човек, хром от майчина утроба“, просещ портите на Иерусалимския храм (Деян. 3:2). В отговор на молбата му за милостиня св. ап. Петър му казал: „Сребро и злато аз нямам, а каквото имам, това ти давам: в името на Ииуса Христа Назорея стани и ходи! И като го хвана за

дясната ръка, изправи го, и веднага му заякнаха стъпалата и глезените, и като скочи, изправи се и проходи, и влезе с тях в храма, като ходеше, скачаше и хвалеше Бога“ (Деян. 3:3, 6-8). Хромият бил известен на целия град Иерусалим, затова виделите го да ходи се изпълнили „с ужас и почуда от това, що се бе случило с него“ (Деян. 3:10). Към тях св. ап. Петър се обърнал с думите: „Мъже израилтяни, какво се чудите на това, или какво сте се вгледали в нас, като че ли със своя сила или благочестие сме направили тоя да ходи? Бог на Авраама, на Исаака и на Иакова, Бог на отците ни, прослави Своя Син Иисуса… И заради вярата в Неговото име, името Му укрепи тогова, когото гледате и познавате, а вярата, що е чрез Него, му даде изцеление пред всинца ви“ (Деян. 3: 12-13, 15-16)… Страдащата от кръвотечение жена повярва в себе си, но делото от вярата ѝ бе разкрито пред всички. Началникът на синагогата с вяра потърси Лекуващия „всяка болест и всяка немощ“ (Мат. 4:23) и по вярата му Господ изцели дъщеря му. Известният български проповедник прот. Иван Кондаков казва в една своя проповед по темата: „В стаята на умрялата Иаирова дъщеря се дава на цялото човечество едно насърчение и завладяващо обещание: за Бога няма ограничения. Той е господар и на смъртта. Господ Иисус Христос показа не само при тоя случай, че душата съществува и може да се възвърне в тялото с небесна сила. Той възкреси и други мъртъвци и накрай Сам понесе погребение и смърт, за да ни покаже, че Бог е Господар на живота и в царството на

смъртта Той ни води към друг живот“… Но този друг живот „не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа“ (Рим. 14:17). Паспортът за влизане в него не е здравето на тялото, а чистота на душата от всеки грях. Затова и Вратата към вечният живот – Господ Иисус Христос (ср. Иоан 10:9) ясно казва: „По-добре е за тебе да влезеш в живота без ръка или без нога, отколкото с две ръце и с две нозе да бъдеш хвърлен в огън вечний;… по-добре е за тебе с едно око да влезеш в живота, отколкото да имаш две очи, и да бъдеш хвърлен в геената огнена“ (Мат. 18:8-9). И „каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“ (Мат.

16:26). На нея – богодаруваната душа, – дори и когато е „почти на умиране“ от „кървавия убийствен грях, защото всеки грях е убиец и заколител на душата…“ (блажени Теофилакт Охридски) ѝ е необходимо много малко, за да възкръсне за нов и чист в Бога живот. Само едно докосване до Иисусовата дреха, до безкрайната Божия милост, едно падане в нозете Христови и тя „спасена ще бъде“ (Лука 8:50).

Възкресяващата сила на прошката Голгота Висящ на Кръста, Господ Иисус Христос разтваря Своите пречисти ръце, за да прегърне в кръстна прегръдка целия свят. И кой първи е приютен в нея? Един от двамата разбойници разпнати с Него (вж. Марк 15:27). Св. Лука Симферополски в една своя проповед казва за този разбойник: „Кой е бил той? Не знаем с точност, но за нас е важно,…той е наречен злодей, което не ни дава основание да го идеализираме. Сърцата на злодеите са тъмни, пълни с желание за зло и престъпления. Вероятно такова е било и сърцето на този удивителен изповедник на Божествеността на Господ Иисус Христос“ (Проповеди за цялата година, храм „Св. Параскева“, Пловдив, с. 398-399). Църковното предание е запазило името му. Наричал се е Димас. Наистина, той едва ли е бил по – различен по делата си от разпнатият от ляво на Христос. Дори сам признава, че е осъден на смърт „справедливо“ (Лука 23:41). Но ето, че само той чул как Онзи, Който „нищо лошо не е сторил“ (Лука 23:41) се моли Бог да прости на убийците Му (вж. Лука 23:3536). Чул нечувана досега молитва, пълна противоположност на старозаветното правило: „живот за живот, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, нога за нога…“ (Изх. 21:23-24)…Сина Божий можещ да извика „повече от дванайсет легиона ангели“ които да изпрати Бог Отец и да Го свали от кръста, не

пожелал това (вж. Мат. 26:53). Отхвърлил възможността да бъде спасен свише. Вместо това към небето се понесло: „Отче! Прости им, понеже не знаят, що правят“ (Лука 23:34). Разбойникът Димас, получаващ „заслуженото според делата си“ (Лука 23:41) бил докоснат до дъното на сърцето си от тази Христова молитва. В мрака на беззаконието където до този момент се губела душата му проблеснал лъч светлина. Родила се мисълта, че постъпващият така не може да бъде никой друг освен Бог. Сърцето се съкрушило и смирило (вж. Пс. 50:19) и в покаяние извикало: „Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си!” (Лука 23:42). Злодеят се превърнал в изповедник достоен за великата награда пръв да влезе в рая (Лука 23:43). Бащин дом Дали не е бил подобен на разбойника, но без най – злите му дела и блудният син от известната евангелска притча (вж. Лука 15:11-32)? Той напуснал бащин дом и отишъл в далечна страна живеейки там разпътно. Когато прахосал напълно своя дял от наследството и изпаднал в пълна нищета, изоставен от всички, се размислил за положението си и си казал: „Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм достоен да се нарека твой син…“ (Лука 15:12-18). Както и направил. А бащата?...Бащата виждайки сина си „когато беше още далеч“, му домиляло и

затичвайки се към него се „хвърли на шията му и го обцелува“ (Лука 15:20). Не е ли виновният този, който трябва да се затича и поиска прошка от обиденият и наскърбен от него човек? Дори да се хвърли в краката му? Така трябва да бъде, но по – чисто човешките закони. Но бащата на завръщащият се у дома и разкайващ се син не действа по тях. Ръководен за него е Божият закон за любовта която „не дири своето, не се сърди, зло не мисли…“, любовта, която „всичко извинява“ (вж. 1 Кор. 13: 5-7). По същият този закон преди това той отпуснал детето си, да поеме по избраният от него път. Бащиното сърце е предчувствало какво ще се случи с „по – младият“ син (Лука 15:12). Какви изпитания и неволи ще претърпи. Но не го е задържал насила. Защото истинската любов не оковава, а освобождава. Тя е огнището което винаги трябва да държим затоплено с молитвите си, за всичко и всички… Вътрешно той страдал във всичкото време на отсъствието на сина и чакал с неугасваща надежда завръщането му. И когато това станало, отворил широко сърцето си за прегръдка, защото бил простил много преди да му се поиска прошка. Отнесъл се с детето си със снизхождение, любов и кротост, за които св. Йоан Златоуст казва, че са по силни от всяка строгост и насилие. Резултатът? Или наградата му? Радостният възглас: „Тоя мои син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери”/Лука 15:24/. Какво би станало със сина ако баща му не го бе приел? Ако приближавайки към бащиният дом,

притеснен от това какво ще каже и как ще го посрещнат, чуе гласа на баща си долитащ към него като ураган: „Спри там където си! Не си достоен да се завърнеш в дома ми. Иди си там където си бил и откъдето идваш“. Можем ли да си представим ефекта от тези думи върху копнеещото за бащината прошка и прегръдка дете. И къде точно го биха върнали те… Може би, отхвърлен от близките си, ще се върне отново към гибелният за душата му начин на живот, живеейки в разпътство с нови „добри“ приятели? Или ще потърси утеха в наркотиците? Или ще сложи край на живота си, лишен от бездната любов на своите близки (вж. Рим. 11:33). Защото приемането на каещият се и молбата за прошка дарява с нов шанс съгрешилият. Така както отказът им е равносилен на убийство… Или на отпадане от Бога… Такъв случай е описан в житието св. мчк Никифор (9. 02). Той бил приятел със свещеника Саприкий. Двамата „изпитвали такава любов един към друг и били така задружни, че някои ги мислели за родни братя“ (Жития на светиите, м. февруари, Зографски м-р, с. 204). Дяволът, ненавиждащ „всичко добро, им завидял и посял у тях такива плевели на вражда, че те не искали дори и на улицата да се срещнат, дотолкова се били възненавидели…“. Враждата продължила доста дълго време, и този които решил да я прекрати бил св. Никифор. Най – напред той изпратил общи приятели и съседи, за да

ходатайстват пред Саприкий, „да прости на него, каещия се, и да го обикне с предишната любов…“. Въпреки молбите им свещеникът „не пожелал да изостави враждата си“. Вторите пратеници изпратени от св. Никифор също не го склонили към милост и той отново „не простил на брата си“, а още повече „ожесточил сърцето си и останал неумолим“. Тогава Никифор сам отишъл при Саприкий, „паднал в краката му и казал: „Прости ми, отче, заради Господа ми прости!“. А старият му приятел „дори и не го погледнал“. По това време над Римската империя царували Валериан и Галиен. Вторият започнал гонение срещу християните и свещеник Саприкий, също бил заловен и подложен на мъчения. Колкото и страшни да били те, той смело изповядал вярата си в „Христа Бога, защото само Той е Истинен Бог…“, готов да умре за Него. Виждайки непреклонността съдията издал смъртна присъда. Св. Никифор научавайки за това, „побързал да го пресрещне, паднал в краката му с гореща молба: „Мъчениче Христов, прости ми, съгреших пред тебе!“. Саприкий не отвърнал нищо, „защото сърцето му, както и преди, било обзето от бесовската злоба“. Той останал „ослепен от ненавист и безсърдечие, …неумолим, и въобще нямал намерение да… прощава“, дори и преди самото изпълнение на смъртната присъда. А това била последната възможност да изпълни молбите на св. Никифор за прошка и помирение: „Моля те, мъчениче Христов, прости ми, ако като човек нещо съм съгрешил пред

тебе. Писано е: „искайте, и ще ви се даде“ – и ето, затова аз те моля – дай ми прошка!“. Но такава не била дадена и сега. Тогава станало нещо което нито св. Никифор и Саприкий, нито мъчителите очаквали. Когато мечът на палача вече бил вдигнат над главата на Саприкий, той извикал като обезумял: „Не ме убивайте, аз ще изпълня това, което са наредили царете: ще се поклоня на боговете и ще им принеса жертва“. Толкова силно „ненавистта заслепила сърцето…“ му, че „го откъснала от Божията благодат. Този, който измъчван не се отрекъл от Христа, сега, „вместо вече да приеме мъченическия венец на славата, се отрекъл от вечния живот и станал отстъпник“. Праведният Съдия Христос, „със Своя справедлив съд вдигнал благодатта Си от Саприкий и той веднага отпаднал от Господа и се лишил от изплетения за него венец на мъченичеството“. Св. Никифор ставайки свидетел на отричането и отпадането „от светата вяра“ на своя някогашен приятел „започнал на висок глас да вика към мъчителите: „Аз съм християнин и вярвам в нашия Господ Иисус Христос, от Когото Саприкий се отрече! Затова посечете мене вместо Саприкий“. Което и станало. След като получил заповед да освободи отреклият се от Христос свещеник, палачът посякъл вместо него св. Никифор. Неочакваният изповедник на вярата „радостен заминал при Христа Господа, за да приеме от Неговата десница венеца на победата и да застане пред Него в лика на светите мъченици“.

И накрая… Господ Иисус Христос ни учи да се молим така: „Отче наш, Който си на небесата!…прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си…“ (Мат. 6:9,12). Защото, казва Христос Бог, Прощаващият: „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вшият Отец няма да прости прегрешенията ви“ (Мат. 6:14-15, Марк 11:26). Да, има условие поставено от Бог, за да се получи Неговата прошка. И това в никакъв случай не противоречи на Божията любов и милост оказвани винаги на човека. Но трябва да се припомнят думите на св. ап. Павел: „И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си“ (Мат. 5:23-24). Само в тяхната светлина може да бъде разбрано и Божието условие за измолване прошка за греховете човешки. Защото, какъв по – добър дар може да се поднесе на Господ Иисус Христос, Който казва: „Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго…“ (Иоан 13:34), от сърце, което „всичко извинява“ (вж. 1 Кор. 13:7). Не защото то приема греха, а защото знае какво означават думите на св. ап. Павел: „Не доброто, което искам правя, а злото, което не искам, него върша. А щом върша това що не искам, не аз го върша вече, а

грехът, който живее в мене“ (Рим. 7:19-20). Пред тази вътрешна сърдечна борба е изправен всеки един човек. И който знае трудността и ще разбере и думите на преподобният старец Порфирий Кавсокаливит: „Когато някой постъпи несправедливо спрямо нас по какъвто и да е начин, било чрез клевети, било чрез обиди, нека мислим, че е наш брат, който сега е завладян от врага. Станал е жертва на противника… Нека възприемаме злобата на ближния като негова болест, която го мъчи, а той страда и не може да се избави”. Нека простим. Нека винаги прощаваме. И не само за да прости Бог нашите грехове, а за да се изпълнят над нас Христовите думи: „Истина, истина ви казвам: който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по – големи от тях ще върши…“ (вж. Иоан 14:12). А какво по – голямо дело и дори – чудо, от възкресяващата сила на прошката (ср. 1 Кор. 13:5).

Божията тъга Кой не знае евангелският разказ за възкресяването на Лазар (Йоан 11: 1 – 45)?. Наистина, преди него Господ Иисус Христос възкресил сина на наинската вдовица и дъщерята на Иаир (вж. Лука 8:4156), но случаят с Лазар е друг. По свидетелството на св. ап. Йоан Богослов: „сестрата на умрелия, Марта, Му казва: Господи, мирише вече; защото е от четири дена“ (Йоан 11:39). Това означава, че тялото на брат и е започнало да се разлага и ако се вдигне покриващия гробната пещера камък, цялото зловоние на разлагаща се плът ще излезе навън. Но, Христос, „Хлябът на живота…“ (Иоан 6:48) отговорил на предупреждението и така: „Не казах ли ти, че ако повярваш, ще видиш славата Божия?“ (Иоан 11:40). И ето какво виждат Марта и Мария, и всички които са с тях. Как „Иисус дигна очи нагоре и рече: Отче, благодаря Ти, че ме послуша. Аз и знаех, че Ти винаги ме слушаш; но това казах за народа, който стои наоколо, за да повярват, че Ти си Ме пратил. Като каза това, извика с висок глас: Лазаре, излез вън! И излезе умрелият с повити ръце и нозе в погребални повивки, а лицето му забрадено с кърпа. Иисус им казва: разповийте го и оставете го да ходи“ (Иоан 11:41- 44). Да си представим тази сцена, като сцена от филм за Батман или някой друг подобен филмов супер герой. В нея вървенето с повити ръце и крака без дори да се стъпва на земята е илюзия пресъздадена с помощта на специални филмови

ефекти. Но кои са те в случая с четиридневният мъртвец Лазар? Тук няма снимачни средства измислени от компютърен специалист. Няма и илюзия. Всичко е реално и засвидетелствано от „мнозина от иудеите, които бяха дошли при Мария и видяха…що стори Иисус“ (Иоан 11:45 – 46). Тук има само един единствен ефект – гласът Господен, за когото св. пророк и цар Давид възкликва: „Гласът Господен се носи над водите;…Гласът Господен е силен, гласът Господен е величествен. Гласът Господен поваля кедри;…Гласът Господен секне огнен пламък. Гласът Господен разтърсва пустиня, разтърсва Господ пустиня Кадес. Гласът Господен освобождава бременни кошути и оголва гори…“ (Пс.

28:1, 3-5, 7-9). Гласът Господен извиква от смърт към живот… Както е било във всички онези случай за които Христос казва: „Идете и разкажете…каквото чувате и виждате…мъртви възкръсват“ (вж. Мат. 11:5). Както е било и при потъналият в дебрите на смъртта и тлеещ четири дена в гроба Лазар… Но преди това, преди да възкреси Лазар, при срещата си с Мария, неговата сестра, светият евангелист разкрива, че „Иисус, като я видя да плаче, и дошлите с нея иудеи да плачат, разтъжи се духом, смути се…“ и „се просълзи“ (Иоан 11:33, 35)… Защо Господ се разтъжил и просълзил? Блажени Теофиалкт Охридски дава следният отговор: „За да знаем, че Той наистина се облякъл в нашето естество. Иоан, в сравнение с другите евангелисти, възвестява за Господа по – висше учение и богословства нещо

велико; поради това и от телесните Му дела разказва за по – унизените. Затова и в скръбта на Господа той намира нещо много човешко и с това доказва истинността на плътта Му, за да познаеш ти, че Господ е бил Бог и заедно с това – Човек“ (Тълкувание на Евангелието, ч.2, с. 594, Зографски манастир „Св. вмчк Георги). В същият дух са и думите на съвременният православен духовник, о. Лев Жиле: „Човекът в Иисус може да се поддаде на вълнението и да се наскърби поради загубата на един приятел…От друга страна, Богът в Христа притежава властта и може да заповядва на смъртта – „извика с висок глас: Лазаре, излез вън! И излезе умрелият“ (Православен портал „Богоносци“). Извън тези, по – скоро догматични отговори, има и нравствен такъв на който е добре да се обърне внимание. Застанал пред гробната пещера, Господ Иисус Христос, се натъжил и просълзил, от това, че виждал пред Себе Си унижението в смъртта на онзи, когото Бог „понизил…малко нещо спроти Ангелите; със слава и чест…го увенчал и…поставил над делата…“ (Евр. 2:7) на Божиите ръце – човека. Създаден по образ и подобие Божии (вж. Бит. 1:26-27), нему Бог, „всичко…покорил под нозете му“ (Евр. 2:8), и за него „насади Господ Бог рай в Едем“ (вж. Бит.

2:8). И пак на човека даде Бог да има живот, и то живот в изобилие (ср. Иоан 10:10). А ето го сега! Лишил се от всичко това, в плен на тлението, затворен в мрачен и студен гроб.

Кой баща не би страдал когато подавайки на детето си хляб, то избира камъка или змията (ср. Лука 11:11)!? Така и Бог страда по „падналото човечество“ (проф. Тотю Коев), само избрало гибелта си. В една от стихирите от Опелото се казва: „Плача и ридая, когато помисля за смъртта и виждам в гробовете създадената по Божи образ наша красота да лежи безобразна, безславна и изгубила вид…Как се подложихме на тление? Как се свързахме със смъртта?...“ (Требник, с. 261-262) Как!?!...„Както чрез един човек греха влезе в света, а чрез греха – смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха“ (Рим.

5:12). Ето така дойде смъртта в света. Чрез човека причина за собственото си падение, за духовната си и телесна смърт, но повлякъл след себе си и цялото творение. Защото точно това означават Божиите думи отправени към Адам след грехопадението: „Проклета да е земята поради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си“ (Бит.

3:17)… Христос се натъжил и втори път. Тогава когато след възкресението на Лазар бил посрещнат тържествено от жителите на Иерусалим, а „цялото множество ученици, възрадвани, почнаха велегласно да славят Бога за всички чудеса, каквито бяха видели…“ (Лука 19:37). Радостната еуфория била голяма, но Сина Божий минал през нея така сякаш не Той е причината. Вълнението народно не Го докоснало. Точно обратното. Господ като „се

приближи и видя града, заплака за него“ (Лука 19:41). Сърцеведецът Христос знаел, че една част от тези, които сега така въодушевено викат: „Благословен Царят, Който иде в име Господне!“ (Лука 19:38), утре ще крещят: „Разпни Го, разпни!“ (Лука 23:21). Христос гледал града и тъгувал заради онова, което щяло да се случи с него и говорел в Себе Си: „Ще настанат за тебе дни, и враговете ти ще те обиколят с окопи и ще те окръжат, и ще те стеснят отвред, и ще съсипят тебе и децата ти в тебе, и няма да оставят в тебе камък на камък, понеже ти не узна времето, когато беше посетен“ (Лука 19:43-44). По – късно казал на учениците си: „А кога видите Иерусалим обсаден от войски, тогава знайте, че е наближило запустяването му;…защото тия дни са на отмъщение, за да се изпълни всичко писано. А горко на непразните и на кърмачките през ония дни; защото голяма неволя ще бъде на земята, и гняв върху тоя народ; и ще паднат под острието на меча, и ще бъдат откарани в плен по всички народи; а Иерусалим ще бъде тъпкан от езичници, докле се свършат времената на езичниците“ (Лука 21:20, 22-24). Колко мъка има в думите Му, отправени към Давидовия: „Да беше и ти узнал поне в този твой ден, какво служи за твой мир!...“ (Лука 19:42). И още: „Иерусалиме, Иерусалиме, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените при тебе! Колко пъти съм искал да събера чедата ти, както кокошка събира пилците си под крилете, и не рачихте! Ето, оставя се вам домът ви пуст!“ (Мат. 23:37). Именно нежеланието на жителите му,

(нежелание на което ще се поддават човеците до Второто Христово пришествие), да познаят и приемат в лицето на Господ Иисус Христос, Месията, Въплътеното Слово Божие (вж. Иоан 1:10-11, 14) е причината за тази тежка участ на града. Нежелание напълно осъзнато – „ти не узна времето“ и „не рачихте“ (не пожелахте) - най – силно потвърдено от жадните за Христовата смърт думи: „Кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни“ (Мат. 27:25)… А „Бог е любов“ (1 Иоан 4:8) и „Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син…“ (1 Иоан 4:9). Защото Бог не иска „смъртта на грешника, но да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив“ (Иез. 33:11). Затова и Христос не чака, а Сам казва: „отивам да го събудя“ (вж. Иоан 11:11). Господ застава пред гробната пещера където в мрака и тлее поразената от смрадни грехове човешка душа и я вика да излезе вън от тях. Но докато мъртвото тяло не може без Жизнодавеца Бог, да се върне към живот, то мъртвата „заради мръсните грехове душа“ (св. Софропий Врачански), може сама да се възкреси. Стига да чуе призива: „Стани ти, който спиш, и възкресни от мъртвите, и ще те осветли Христос“ (Еф. 5:14)… Не случайно Православната църква в периода на Великия пост посвещава една от неделите на св. Мария Египетска. Защото тя е най – добрият пример на такова възкресение на душата. Бог по Своя спасителен за всеки човек промисъл разкрил не само падението, но не оставил скрит и подвигът на покаянието и чрез стареца Зосима на

когото тя разказала живота си, го поставил на „светилник, за да виждат светлината ония, които влизат“ (Лука 11:33) в пътя на спасението си. Житието и съставено от св. Софроний, патриарх Иерусалимски, разкрива, че една част от живота си св. Мария преминала, по нейните собствени думи в „тинята на блудството“, но след чудното просветление при портите на храма на Христовото Възкресение в Иерусалим, тя се погребала в Йорданската пустиня, където прекарала четиридесет и седем години, седемнадесет от които в жестока борба с безумните страсти, „като с диви зверове“. Борба от която някогашната блудница излязла победител. Защо? Защото влязла без страх в нея и сложила веднъж ръка на ралото на спасението си не се обърнала назад (ср. Лука 9:62). Ето нейния разказ…„Бях на дванадесет години и родителите ми бяха още живи, когато отхвърлих тяхната любов и се отправих към Александрия. Как погубих девическата си чистота и започнах неудържимо, ненаситно да се предавам на любодеяние, за това без срам не мога да си помисля, камо ли да го опиша подробно…Седемнадесет години, и повече дори, аз вършех блудство с всеки срещнат…за да удовлетворявам моята похот…за мен животът се състоеше в това… Веднъж, по време на жътва видях, че много мъже…отиват към морето…Кой слух, кой език може да понесе разказа за позорните дела, които извърших на кораба по време на пътуването?...Така пристигнах в Иерусалим…Най – сетне дойде празникът

Въздвижение на Светия Кръст, а аз, както преди, тръгнах на лов за младежи. Като видях, че рано сутринта всички един след друг бързат към църквата, отправих се натам, влязох с другите в притвора и когато настъпи часът на светото Въздвижение на Честния Кръст Господен, понечих, заедно с народа, да проникна и аз в църквата…Всички безпрепятствено влизаха вътре, а мен Божествената сила не ме допускаше. Отново се опитах да вляза, но отново бях отстранена – останах сама в притвора…църквата приемаше всички, единствено мене, окаяната, не ме допускаше…Когато се опомних, помислих си: каква ли е причината, която не ми позволява да видя Животворящото Дърво на Господния Кръст? Светлината на спасителния разум, Божията истина, която просвещава душевния взор, докосна сърцето ми и аз съзрях, че мерзостта на моите дела не ми позволява да вляза в църквата… Като повдигнах очи, видях горе на стената иконата на Пресвета Богородица и като обърнах към нея телесните и душевните си очи, възкликнах: „О, Владичице Дево, която си родила Бога в плът! Знам, дълбоко съзнавам, че не е чест и похвала за теб туй, че аз, нечистата и скверната, се взирам в лика ти, Приснодево, чиста по телом и по душа. Справедливо е твоята девствена чистота да се гнуси и да ме ненавижда мене, блудницата. Но чувала съм, че Роденият от тебе Бог затова и се въплътил, да призове към покаяние грешниците. Ела при мене, изоставената от всички, и помогни ми! Повели да се отвори и за мене входът на църквата, дай ми да зърна

Светото Дърво, на което с плът е бил разпънат Роденият от тебе, пролял Светата Своя Кръв, за да избави грешните и мене. Повели, Владичице, и за мен, недостойната, да се отворят дверите на църквата, та да се поклоня на Божествения Кръст! Бъди ми вярна поръчителка пред твоя Син, та да не осквернявам повече своето тяло с мръсно блудство, но като зърна Кръстното Дърво, да се отрека от света и съблазните му и да отида там, където ти ме поведеш, застъпнице за моето спасение“ (Жития на светиите, м. април, Зографски м-р, стр. 16 - 19)… Господ Иисус Христос казва: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“ (Марк 8:34). И посоката на следване е само напред. Но пътят, по който води Христос не е широк, а стеснен (вж. Мат. 7:14). Затова едни ще поискат да тръгнат по него, но бидейки твърде богати на страсти, и не желаещи да се откажат от тях (ср. Лука 18:23), постоянно ще се обръщат назад с някаква носталгия по отминалия „свободен“ живот, като накрая ще го оставят и върнат назад (ср. Иоан 6:66). Други, подобно на гадаринците получили даром чрез Христос „повод за спасение…не разбрали това“ и виждайки изцелението на хванатия от бесове (вж. Лука 8:35), по думите на Блажени Теофилакт, вместо „да се удивят на силата на Спасителя и да повярват в Него,…умолявали Иисус да си отиде от тях“ (Тълкувание на Евангелието, ч. 2, с. 100, Зографски м-р). За тях загубата на материалната печалба получавана от свинете била по – голяма от

чудото с изцелението на бесноватия, чрез което той станал „толкова здрав по ум, че познал Иисуса и Го молел да бъде с Него“ (пак там). Но Господ промислил друго. Направил го благовестник на Божиите „велики и страшни дела“ (вж. Втор. (10:21), като му казал: „Върни се в къщата си и разказвай, какво ти стори Бог“ (Лука 8:39). Такъв вестител бил и четиридневният мъртвец Лазар, който „шест дни преди Пасха…беше един от седналите с Него на трапезата“ (Иоан 12:1-2). Сега той стоял до Дарилия му живот именно като свидетел на великото чудо станало с него. Чудо, увенчаващо всички онези „много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно,…и цял свят не бе побрал написаните книги“ (Иоан 21:25). За съжаление и за него някои останали слепи и глухи (ср. Иоан 12:40). Такива били книжниците и фарисеите, желаещи не само да унищожат Христос като Го убият, но и да заличат и спомена за Него, убивайки и „Лазаря, защото заради него мнозина иудеи ги напускаха…(Иоан 12:10-11). В Похвалното си слово за Лазар, св. Климент Охридски, остро ги изобличава с думите: “Заради това ли, о, беззаконници, вие станахте законоучители, за да въставате против Законодателя…Затова ли, о беззаконници, ковете коварства против Него, защото ви преведе чудно през Червено море и ви хранеше с небесна храна в пустинята четиридесет години? А ви сега и измамник Го нарекохте, о престъпници, защото и мъртвец възкресява, и всякакви изцерения извършва. Затова ли казахте: „Лъжец е“(вж. Мат. 27:63)

…Вместо похвала коварство ковахте срещу своя Творец. А трябваше да Му отдадете хвала и чест, виждайки, че Той възкресява мъртви, дарява на слепите светлина, изгонва бесове, изцерява всякакви болести, - Този, Който дойде да спаси човешкия род“ (Слова и поучения, СИ, 1970 г., с. 102). „Душо моя, душо моя, стани, защо спиш?!“, издига глас св. Андрей Критски. „Краят наближава и ти ще се смутиш. Но стресни се, за да те пощади Христос Бог, Който е навсякъде и всичко изпълва“ (Велик покаен канон). Влез в радостта на господаря си по изгубената овца, радост изпълваща и небесата (вж. Лука 15:5,7). Бъди причина да се разсее Божията тъга.

Върху Марк 2:3-12. За вярата, прошката и лошите помисли И дойдоха при Него с един разслабен, когото носеха четворица… Като видя вярата им, Иисус каза на разслабения: чедо, прощават ти се греховете… (Марк 2:3, 5; ср. Мат. 9:2) Според Блажени Теофилакт Охридски, Господ Иисус Христос видял най-вече вярата на носещите разслабения. Св. евангелисти Марк и Матей не уточняват какви са му били те. Дали приятели или просто състрадателни човеци решили да помогнат? Но това не е и от голямо значение. По-важното е, че тяхната вяра не била на думи, а доказана на дело (ср. Иак. 2:17, 20). Те пренесли болния през улиците на града, до къщата „дето се намираше Христос“ (Марк 2:4). Като разбрали, че не могат да стигнат свободно до Лекаря на лекарите, „поради навалицата”, се качили на покрива, разкрили го и отворили в него широка дупка през която спуснали одъра, „на който лежеше разслабеният“ (Марк 2:4), в Христовите нозе. Какво внимание е било необходимо, за да се изтегли обездвиженото тяло нагоре, така че да не бъде изпуснато? И какъв труд за разкриването на покрива с голи ръце? Колко изтощителни физически усилия се искали за всичко това, но нищо не спряло четиримата. Те били готови на подвиг в името на

Благодатната Γосподня година

страдащия, защото вярвали, че Христос ще го излекува. От друга страна, според митрополита на българската епархия в САЩ, Канада и Австралия Йосиф, Господ бил впечатлен от вярата на разслабения. В една своя проповед митрополит Йосиф казва: „Неговата блага надежда и неговата вяра именно пуснали корена на вярата и в другите, и ги ободрили да дойдат, и убедени от него самия, да разкрият покрива и да го спуснат през него пред Господа. Без волята на разслабения четворицата не биха направили това…“ (Митрополит Йосиф, „Да пазим Божия закон“, Омофор, 2009, с. 27). Със сигурност и двете твърдения са верни. Защото колко често налегнатият от тежка и продължителна болест, макар и да се е въоръжил с вяра и надежда за изцелението си, стига до униние и отчаяние. И колко пъти в такива случаи близки и приятели му вдъхват надежда и усилват вярата в скорошното му избавление от болестта. Както и обратно. Болният, верен на думите на Господа Иисус Христос: „Духът е бодър, а плътта – немощна“ (Марк 14:38), и вярващ без съмнение, че Христос иска да го изцели (ср. Мат. 8:3), сам ободрява и усилва вярата и надеждата в своите близки, познати и приятели, отпаднали духом, бидейки свидетели на тежкото му здравословно състояние. Св. евангелист Марк не разкрива колко дълго бил прикован на болничния одър този разслабен, но вероятно страданието му било от години. Въпреки това, той не се отчаял и вярвал, че един ден отново

ще проходи. Затова като чул, че се е появил Можещ да изцерява „всички немощни, налегнати от всякакви болести и недъзи,… и разслабени…“ (Мат. 4:24), не се поколебал, а веднага пожелал да бъде отнесен при Него. Потърсил кой да му помогне и се намерила тази четворица мъже. Неговите вяра и надежда станали техни, а техните – негови. Но какво се случило? Разслабеният бил донесен, за да получи изцеление от болестта си, а Христос, сякаш без да забелязва телесните страдания на лежащия в краката Му човек, се обърнал към него с думите: „Чедо, прощават ти се греховете“ (Марк 2:5). Там се намирали „някои от книжниците“ (Марк 2:6). Те, както и фарисеите, винаги следели Христос с цел да „уловят нещо от устата Му, за да Го обвинят“ (Лука 11:54) в нарушаване на Моисеевия закон. В казаното сега от Него видели добър повод за това и бързо отсъдили в себе си: „Какво тъй богохулства Тоя? Кой може да прощава грехове, освен един Бог? (Марк 2:7). Сърцеведецът Господ Иисус Христос отговаря на тайните им сърдечни помисли с два въпроса. Първият е: „Що размишлявате това в сърцата си? (Марк 2:8), като при св. ап. Матей въпросът е: „Защо мислите лошо в сърцата си?“ (Мат. 9:4). Христос пита книжниците не скрито, а явно, пред цялото събрало се множество (Марк 2:2). Целта Му не е да ги унижи публично, а да им покаже, че след

Благодатната Γосподня година

като знае какви са скритите им мисли, то точно Той е Този един и единствен Бог, имащ власт да прощава човешките грехове. И това да стане ясно за всички намиращи се там… Защото „кой човек знае, какво има у човека…“ (2 Кор. 2:11), освен самият човек и… Бог! Затова и св. пророк и цар Давид възкликва: „Не са били скрити от Тебе костите ми, когато съм бил създаван тайно, образуван в дълбочината на утробата. Твоите очи видяха зародиша ми; в Твоите книги са записани всичките назначени за мене дни, когато нито един от тях още не съществуваше“ (вж. Пс. 138:15-16). Но чрез въпроса: „Що размишлявате това…“ Синът Божий разкрива и още нещо: че не подобава на човека да изкушава Бога (ср. Мат. 22:35), като изпитва Неговия промисъл. Сам Бог казва: „Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища“ (Ис. 55:8). А св. ап. Павел пише на римските християни: „О, каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога! Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пътища!“ (Рим. 11:33). Затова Божиите промисъл и действия не се изпитват. Човек, ако вярва в Бога, Му се доверява, и проявявайки послушание, смирено казва: „Да бъде Твоята воля“ (вж. Мат. 6:10) и тръгва след Него (ср. Мат. 4:22, 25), оставяйки всичко (вж. Лука 18:28). От друга страна предаденият от св. ап. Матей Христов въпрос насочва вниманието към това, колко лошо е да осъждаш човека, дори и скрито в мислите си. Питайки се: „Какво тъй богохулства Тоя?“, книжниците осъдили Казалият: „Не съдете, за да не бъдете съдени“ (вж. Мат. 7:1) и оставяйки се сърцата

и умовете им да бъдат помрачени от осъдителните помисли, не могли да познаят в Простилия греховете на разслабения, очаквания „Месия, наричан Христос“ (вж. Иоан 4:25). Те мислели, че пред тях стои човек, а не Онзи, за „Когото писа Моисей в Закона, и говориха пророците“ (Иоан 1:45). И за чието идване учили самите те. А Той, Месията Христос, им задава още един въпрос: „Кое е по-лесно да кажа на разслабения: прощават ти се греховете ли; или да кажа: стани, вземи си одъра и ходи?” (Марк 2:9). Тоест, да излекувам душата или да излекувам тялото? Ясно е, че за Него като Бог и двете са еднакво лесни. Но така поставен въпросът, идва да подскаже на човеците, че да се прощава е също толкова лесно, колкото да извършиш подвиг или да се пожертваш в името на ближния. Св. ап. Павел пише: „Да предам тялото си на изгаряне, щом любов нямам, нищо не ме ползва“ (1 Кор. 13:3). Защото любовта „… не се сърди, … всичко извинява,… всичко претърпява…“ (1 Кор.

13:5, 7-8). И главното мерило за нея – дали я има или няма в даден човек, е склонността му да прощава… Свещеникът призовава изповядващия се, без да скрива нищо и без стеснение, да каже всичко що е сторил с предупреждението: „И тъй, внимавай, понеже си дошъл в лечебницата: да не си отидеш неизцерен” (Требник, с. 82). Лечебницата е Църквата. Тайнството Изповед е духовната хирургическа операция, изрязваща тумора на греха. А лекарството, което лекува и възстановява душата, е именно прошката. Тя е онзи лечебен балсам, превръщащ

Благодатната Γосподня година

разбойника в обитател на рая (вж. Лука 23:42), гонителя на християните Савел в апостола на народите Павел (вж. Деян. 9:1-22), блудницата Мария от Александрия във великата подвижница Христова Мария Египетска, страшния разбойник Моисей в аскета Моисей Мурин. На тези, които смятат, че е трудно да се прощава, Христос, Дошлият не да съди, а да спаси, ще каже: „Невъзможното за човеците е възможно за Бога“ (Лука 18:27). Бащата на хванатото от ням дух момче, чувствайки в себе си недостатъчно силна вяра, извикал към Него: „Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми“ (Марк 9:24). Така и човек, ако няма сили лесно да прости, но има желание, трябва само да помоли Бога, и Бог ще му даде сили. Защото Сам е казал: „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец“ (Мат. 6:14). Може би и разслабеният, мислейки за живота си преди болестта, открил някой на когото да прости, а и някой, от когото сам да потърси прошка. И скритото от човеците, но знайно за Бога покаяние, прибавил към търпеливото понасяне на болестта, към надеждата за изцерение и силната лична вяра, че именно Иисус Христос е Този, Който ще му помогне. За всичко това той получил и онова, което не търсил – изцеление на душата чрез прощаване на греховете, и това за което дошъл – вдигане от болничния одър. Без да дочака отговор от книжниците Господ Иисус Христос се обърнал към тях с думите: „„Но за да знаете, че Син Човеческий има власт на земята да прощава грехове…“ (Марк 2:10), а после и към

разслабения, и му казал: „Стани, вземи си одъра и върви у дома си“ (Марк 2:11). И разслабеният „веднага стана и, като взе одъра си, излезе пред всички, тъй че всички се чудеха и славеха Бога, като казваха: никога такова нещо не сме виждали“ (Марк 2:12). Блажени Теофилакт Охридски пише в заключение на тълкуванието си на този евангелски откъс: „Той (Христос) не само е изцерил болния, но и му е дал сила. Така постъпва Господ и с душевните немощи: не само ни освобождава от греховете, но и ни дава сила да изпълняваме заповедите. И така и аз, разслабеният, мога да се изцеля… Защото чрез изпълнение на заповедите ставам син Божий и ще ми се простят греховете. Но как ще ме занесат при Иисуса? – Като пробият покрива. И какъв е този покрив? Умът, като връх на нашето същество. Върху този покрив има много земя и керемиди, т.е. земни дела: но когато всичко това бъде свалено, когато силата на ума бъде разчупена и освободена от тежестта, когато после се спусна надолу. т.е. смиря се,… тогава ще се изцеря и ще взема одъра си, т.е. тялото, подтиквайки го към изпълнение на заповедите. Защото трябва не само да стана от греха и да позная своя грях, но и да взема одъра, т.е. тялото си, за вършене на добро. Тогава можем да достигнем и съзерцание, така че всички помисли в нас да кажат: Такова нещо не сме виждали, т.е. никога не сме имали такова разбиране, както сега, изцелявайки се от разслаблението. Който е очистен от грехове, той наистина вижда“ (Блажени Теофилакт, Архиепископ Български, Тълкувание на Евангелието, ч. 1, М-р „Св. вмчк Георги Зограф“, 2005, с. 345-346).

Благодатната Γосподня година