Хипотези за детското развитие на някои от водещите психолози на ХХ век Зигмунд Фройд Алфред Адлер Ерик Ериксън Л. С. Виготски А. С. Леонтиев
Хипотези за детското развитие на някои от водещите психолози на ХХ век: Зигмунд Фройд Алфред Адлер Ерик Ериксън Л. С. Виготски А. Н. Леонтиев
Публикувани в списание “Психология журнал” 2011 г.
Автор: Георги Хаджийски
Copyright © Георги Хаджийски Www.georgihadjiyski.blog.bg
Теории за детското развитие - съдържание
СЪДЪРЖАНИЕ 1. СЪЩНОСТ, ХАРАКТЕРИСТИКА И КЛАСИФИКАЦИИ НА НЯКОИ ОТ ТЕОРИИТЕ ЗА ДЕТСКОТО РАЗВИТИЕ…………….......…………стр. 4 2. ЗИГМУНД ФРОЙД - ДЕТСКОТО РАЗВИТИЕ КАТО ПРОЯВИ И ИЗМЕНЕНИЯ НА РАЗЛИЧНИТЕ ФОРМИ НА СЕКСУАЛНОСТТА...............................................стр. 6 3. АЛФРЕД АДЛЕР - ДЕТСКОТО РАЗВИТИЕ КАТО ИЗГРАЖДАНЕ НА ЧУВСТВОТО ЗА ОБЩНОСТ ЧРЕЗ КОРЕГИРАНЕ НА СТРЕМЕЖЪТ КЪМ ПРЕВЪЗХОДСТВО И ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА ЧУВСТВОТО ЗА МАЛОЦЕННОСТ...................стр. 20 4. ЕРИК ЕРИКСЪН - ДЕТСКОТО РАЗВИТИЕ КАТО ПРОЦЕС НА ВЪЗНИКВАНЕ И ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА СПЕЦИФИЧНИ ПСИХОСОЦИАЛНИ ЖИТЕЙСКИ КРИЗИ, ВЪЗДЕЙСТВУВАЩИ ВЪРХУ ФОРМИРАНЕТО НА ИНДИВИДУАЛНАТА ИДЕНТИЧНОСТ......……………………….……стр. 31 5. Л. С. ВИГОТСКИ - ДЕТСКОТО РАЗВИТИЕ КАТО ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ НА ОНТОГЕНЕЗАТА И ОБУЧЕНИЕТО..................................................................стр. 44 6. А. Н. ЛЕОНТИЕВ - ДЕТСКОТО РАЗВИТИЕ КАТО 2
Теории за детското развитие - съдържание
ВЪЗНИКВАНЕ И ИЗМЕНЕНИЕ НА ОПРЕДЕЛЕНИ ОСНОВНИ ПСИХО-СОЦИАЛНИ ДЕЙНОСТИ В ХОДА НА ДЕТСКИЯ ЖИВОТ................................стр. 51 7. НЯКОЛКО ДУМИ ЗА ЗАКЛЮЧЕНИЕ............ стр. 58
3
Теории за детското развитие - същност
СЪЩНОСТ, ХАРАКТЕРИСТИКА И КЛАСИФИКАЦИИ НА НЯКОИ ОТ ТЕОРИИТЕ ЗА ДЕТСКОТО РАЗВИТИЕ “Началата, заложени в детството на човека, приличат на изрязаните в кората на младо дърво букви, разтягащи, развиващи се заедно с него, съставляващи неотменна негова част.” В. Юго
Темата за човешкото развитие е вълнувала умовете на много поколения мислещи хора от дълбока древност до наши дни. Въпросите за причините за човешкото развитие, за етапите през които преминава то, за същността на този процес и върху въздействията върху него, с оглед правилното му протичане, са анализирани в произведенията на много психолози, педагози и медици. С оглед на поставените задачи настоящото резюме ще бъде насочено към теориите за детското психическо развитие, разработени в трудовете на някои от най-големите психолози и психоаналитици на изтеклия 20 век, живели в различни страни и по различно време и създали оригинално творчество, често цитирано от техни последователи, изследователи и читатели. Както във всяка полипарадигмална наука, така и в съвременната психология има различни концепции за феномена на детското развитие, а сърцевината на различията се отнася предимно до постулатите относно: “а) условията, б) причините, в) хода на развитието”. Изхождайки от това, биха могли да бъдат направени редица класификации на съществуващите теории за детското развитие, като за база за сравнението се приеме един или друг от тези три признака - напр.: ендогенистки теории, приемащи развитието за вътрешнообословен процес; екзогенистки теории наблягащи предимно на външното въздействие; теории за конвергенцията на психическото развитие, опитващи се да обединят “унаследяваното и придобиваното” в хода на психическото развитие; диалектико-материалистически /марксистки/ теории; теории за равновесието… В тези класификации са включени и теориите за детското развитие, които ще бъдат разгледани в настоящата разработка, а цялото това разнообразие от различни акценти върху хода на този
4
Теории за детското развитие - същност присъщ на всички хора процес, убедително доказва сложното влияние което оказват различните вътрешно-личностни, личностно-действени, етно-културни, религиозни, национални, идеологически и безброй други процеси и явления върху развитието на човешкия интелект, правейки от всеки индивид уникално същество, което въпреки привидното си сходство с другите, трудно се включва в схематизации и класификации. И въпреки това, бидейки уникален и неповторим, всеки човек в своя стремеж към безсмъртие извървява определен житейски път, сходен по своите етапи, цели и край с този на себеподобните му, чрез които се опитва да превъзмогне неизбежността… Въпреки че теориите за човешкото психическото развитие са понякога вътрешнопротиворечиви и твърде често на пръв поглед трудно съвместими една с друга, все пак всички техни автори са единодушни, че детството е особено важен период в онтогенетичното, филогенетично и актуалгенетично развитие на личността. За това именно в него психолозите и психоаналитиците търсят корените на всички проявяващи се в индивидуалния живот психически процеси и явления, които могат да бъдат положителни или патологични. И понеже предметът на психологията на развитието е “анализът на психическите изменения - по-точно измененията от по-нисшето към по-висшето, от простото към сложното”, тук ще бъде направен опит да бъдат разгледани само онези части от отделни, преведени на български език произведения на З. Фройд, А. Адлер, Е. Ериксон, Л. С. Виготски и А. Н. Леонтиев, които се отнасят до т. нар. “нормално” развитие на детето от неговото раждане до пълнолетието му, като акцентът ще бъде поставен върху училищната възраст и понеже З. Фройд от мнозина е смятан за един от “отците” на съвременната психоанализа и психология, то изложението ще започне именно с него.
5
Теории за детското развитие - Зигмунд Фройд
ЗИГМУНД ФРОЙД – ОНТОГЕНЕЗАТА КАТО ПРОЯВИ И ИЗМЕНЕНИЯ НА РАЗЛИЧНИТЕ ФОРМИ НА СЕКСУАЛНОСТТА Поради значителното място, което заема анализът на онтогенезата в творчеството на З. Фройд, тук вниманието ще бъде насочено предимно към причините за това развитие, неговите етапи и тяхната същност, като стремежът ще бъде насочен към максимално възможния вариант на придържане към мисълта на автора, нещо разбира се трудно осъществимо и отдавна забелязано от самия Фройд: “…за съжаление човек рядко е безпристрастен, когато става въпрос за най-важните неща, за големите проблеми на науката и живота. Мисля, че тук всеки е дълбоко завладян от дълбоко вкоренени в него предпочитания, които той без да иска, подкрепя с разсъжденията си.” (1) Хипотезите на З. Фройд за причините за човешкото развитие се отличават със своята значителна релативност, което е рано забелязано от негови ученици като К. Г. Юнг и А. Адлер, които изхождайки от някои негови предположения, са успели да създадат свои оригинални теории за човешкото развитие. Търсейки причините за онази част от онотгенезата на човека, които се отнасят до корените от които се захранва психиката, а това според Фройд са нагоните, той 6
Теории за детското развитие - Зигмунд Фройд
прави в едно от най-дискутираните си произведения “Отвъд принципа на удоволствието”, своеобразен преход в еволюцията до времето на възникването на първите живи организми и базирайки своите анализи върху предполагаемите качества, които те са притежавали, доказани са чрез експериментите на микробиолозите върху примитивни форми на живот по негово време (20-те год. на 20 век) и са предадени в хода на еволюцията на така наречените по-висши форми на живот, той достига до някои твърде интересни изводи относно същността на тези нагони. Според него: “нагонът представлява вътрешно присъщ стремеж на живия организъм към възстановяване на някакво предишно състояние, което е трябвало да бъде изоставено под влияние на външни смущаващи въздействия, нещо като органична еластичност или, ако искаме проява на инерцията на органичния живот.”(2) От този стремеж на живия организъм към възстановяване на някакво предишно състояние, разкриващо според Фройд консервативния характер на нагоните, той извежда хипотезата за тяхната дуалистична природа: “От самото начало нашето схващане бе дуалистично и днес повече от всякога е такова, след като вече противопоставяме не азовите нагони на сексуалните, а нагоните към живота на нагоните към смъртта.”(3) В основата на нагоните към живота лежи стремежът на първичните живи организми да се сливат и обменят органична материя, като по този начин техните шансове за реализиране на някакво хипотетично 7
Теории за детското развитие - Зигмунд Фройд
безсмъртие, чрез процеса на деление, значително се увеличават. Това е и източникът на либидна енергия, която захранва голяма част от осъзнаваното или не осъзнаваното, реализиращо се или подтискано поведение на човека, чиито усилия са насочени към извършване на някакви съзидателни дейности. От своя страна, в основата на нагоните към смъртта лежи първичният стремеж на току що възникналото живо нещо да премахне съществуващото вътре в него напрежение и отново да се слее със заобикалящата го нежива материя от която е произлязло. Това е присъщо за всички живи същества, но при човека в тези нагони се коренят причините за големите жестокости, характерни за определени хора от различни исторически времена, които са довели до безброй страдания на другите. Действието на тези “излизащи навън” прояви на нагоните към смъртта е трудно контролируемо, тъй като е заложено в животинската природа на човека: “Инстинктът за смърт се превръща в разрушителен порив, когато чрез някои органи насочва действието се навън, срещу странични обекти. Живото същество защитава така да се каже, собственото си съществуване, унищожавайки чуждия елемент.”(4) Анализирайки по този начин същността на двойствения характер на присъщите на всички живи същества нагони, Фройд прави следния извод относно тяхното значение за развитието на човека: “Обяснението на животинското развитие ми се 8
Теории за детското развитие - Зигмунд Фройд
струва достатъчно и за досегашното човешко развитие, а неутолимият стремеж към съвършенство, които наблюдаваме у малък брой човешки индивиди, може без трудност да се приеме за последица от изтласкването на нагоните, върху което е построено най-ценното от човешката култура.”(5) И тук би трябвало да бъде споменато че макар и нагоните да играят важна роля в развитието и поведението на човека като захранват с енергия всички негови психични процеси, все пак в своето превръщане в подтик към определено целенасочено действие, те са подложени на контрол от Аза и Свръхаза. Те в най-чист вид, така да се каже се проявяват в То като: “в него се борят Еросът и нагонът към смъртта…”(6) От своя страна Азът и Свръхазът, въпреки че черпят енергия за своето функциониране от То, в съответствие със специфичните задачи, които са поели в човешката психика, са в състояние до голяма степен да обуздаят нагонните пориви, като ги подложат на изтласкване, отклоняване, сублимиране… Така например Азът, “който е представител на външния свят, на реалността”,(7) непрекъснато съзнателно или безсъзнателно преценява възможностите на идващите от нагоните пориви да бъдат превърнати в определен тип обективно насочени действия, допускайки до осъществяване само онези от тях, които са в съответствие с принципа на реалността. Твърде често обаче “Свръхазът му се противопоставя като адвокат на вътрешния свят, на То.”(8) Именно този Свръхаз възникнал под влиянието на 9
Теории за детското развитие - Зигмунд Фройд
“авторитети, религия, просвета, четиво”(9) и придаващ на психиката на индивида белезите на присъщата за средата му култура, властва над Аза “под формата на съвест, може би на неосъзнато чувство на вина.”(10) По този начин Свръхазът играе ролята на цялостен цензур върху поведението на човека. И така би могло да бъде обобщено, че според Фройд човешкото психическо развитие се осъществява чрез сложното и комбинирано въздействие на сексуалните нагони /Еросът/ и нагоните към смъртта, те захранват с енергия психиката и се контролират от онези слоеве на психиката, наречени Аз и Свръхаз. Следователно, онтогенетичното развитие представлява поредица от етапи на които съответствуват определени типове сексуално поведение и може би подтискане на деструктивните енергии, идващи от нагоните към смъртта, а понеже “целта на всеки живот е смъртта”,(11) то детството при т. нар. нормални случаи, според Фройд, е времето което е най-отдалечено от тази крайна житейска цел. Поради това в детството преобладават сексуалните нагони /Еросът/, които под влияние на принципа на удоволствието се борят за удоволетворяване. Самото удоволетворяване обаче е обективно и субективно ограничено. Фройд не еднократно е изтъквал, че детската сексуалност е съвсем не лесна за изучаване, тъй като трудно се свързва с класическите представи за сексуалността, видяна като физиологически процес насочен към продължаването на рода. От друга страна за това спомага и своеобразната анамнезия на личността по 10
Теории за детското развитие - Зигмунд Фройд
отношение на най-ранните й спомени и действия. При все това в неговите хипотези за онтогенетичното развитие, сексуалността започва с раждането на индивида и началото на неговият самостоятелен живот. Тези най-ранни форми са наречени от него инфантилна сексуалност. Техните цели са насочени към постигане на определено удоволствие, постигано чрез удоволетворяване на потребности, свързани с поддържането на живота. От тях най-важно място заема кърменето, което задействува цял набор от приятни усещания в детската душа и понеже източникът на удоволствие е устата, този сексуален етап е наречен орален. Еротизмът, целящ задоволяването на сексуалните нужди от този период, може да бъде “пренесен” от непосредствения си обект - майката върху собственото тяло (автоеротизъм), или върху други обекти чрез смучене, пушене, пиене и т.н.т. Дори при определен тип хора (т. нар. “орални личности”), това желание се запазва цял живот. По-нататък в развитието на детето се проявяват редица други ерогенни зони, които поставят нови, изискващи специфично задоволяване сексуални цели, а механизмът на тяхното действие може да бъде формулиран така: “става въпрос за възможността, проектирането в ерогенната зона усещане на дразнене да бъде заместено от външно дразнене, което поражда усещане за удоволетворение и слага край за усещането за дразнене.”(12) Споменатите ерогенни зони са свързани най-вече 11
Теории за детското развитие - Зигмунд Фройд
с развиващата се и укрепваща мускулна дейност на детето, която става все по-подвластна на неговата воля. Наред с това този период е свързан с все по-осезаемо целенасочено въздействие върху постъпките на детето от страна на неговите родители и други възрастни, които по този начин се стремят да детерминират детското развитие в границите на културата, чиито носители се явяват и самите те. Понеже така наречената “Западна култура” се характеризира със своеобразен култ към “луксозната опаковка” (облекло, завивки, килими, сгради и т.н.т.), то една от най-ранните цели на детското възпитание ще бъде насочена към овладяването на тази дейност. Поради голямото значение, което се отдава на тази мускулна дейност, осъществявана чрез процеси на задържане и изхвърляне и съпроводена от специфични еротични изживявания, този етап от детското развитие Фройд е нарекъл анален. В него са заложени основите на такива черти на бъдещия характер като инат, алтруизъм и редица невротични разстроиства. По нататъшното развитие на детската психика е свързано с появата на силен интерес към гениталната област, който съпроводен с определени ерогенни усещания, започва де играе важна роля в поведението на детето. То, според Фройд, се опитва да си обясни половите различия, загадките около раждането и същността на специфичните полови дейности, породени от Еротичните нагони или т. нар. “първична сцена”.(13) Опитите за обясняване на половите различия и 12
Теории за детското развитие - Зигмунд Фройд
доминиращият стремеж за идентификация с мъжа, водят до появата на “кастрационния комплекс”, съгласно който детето е в състояние да види в жената кастриран мъж, и ако е момче, да изпитва силен страх от загубата на своя пенис, което оставя трайни следи в неговата психика, а в случай че е момиче - да изпитва завист поради липсата на такъв орган. След това детското развитие е свързано с преодоляване на този комплекс и води до окончателната идентификация на половете, като момчето се идентифицира със своя баща, а момичето със своята майка. Така възниква нов комплекс “Едиповия”, на който е съдено да играе още по-важна роля в човешкото развитие. Според Фройд момчето се стреми да види в своята майка източник за задоволяване на своето еротично либидо, осигуряващ обективния пълнеж на неговия Аз, което е породено от сексуалните нагони, бушуващи в неговото То. Момчето изпитва желание да отхвърли бащата като съперник и твърде често проявява необуздана агресивност спрямо него. При момичето положението е аналогично, но ролите на бащата и майката са разменени (т. нар. комплекс на Електра”). В процеса на преодоляване на този комплекс, се осъществява формирането на Свръхаза, носител на определен тип морал, който поема функциите да подтиска или отклонява еротичните пориви. Етапът, отговарящ на съответната фаза на детското развитие се нарича фалосен, а с това подтискане, отклоняване и сублимиране на сексуалните нагони е свързано детското душевно развитие през следващия 13
Теории за детското развитие - Зигмунд Фройд
латентен период, през който еротичните потребности значително отслабват. Това е времето, когато детето тръгва на училище, а учебната дейност започва да играе важна роля в неговия живот. Механизмите на самото учене обаче, в своята същност представляват стремеж към удоволетворяване на сексуалните нагони: “Жаждата за знание не може да бъде причислена към елементарните компоненти на влечението, а е подчинена изключително на сексуалността. Нейната дейност съответствува на сублимирания начин на овладяване. От друга страна, тя работи въз основа на енергията на сексуалното любопитство. Но нейното отношение към сексуалния живот има особено значение, защото както научихме от психоанализата, жаждата за знания при децата поразително рано и неочаквано интензивно опира до сексуалните проблеми и може би дори се събужда от тях.”(14) От друга страна, развиващите се в човешката психика Аз и Свръхаз, упражняват все по-осезаем контрол върху идващите от То нагони и върху породените от тях инстинкти, целящи своето удоволетворяване, но самите сексуални нагони запазват възможността си да привличат значителни психически сили: “Ако човек притежаваше инстинктивно знание, едва ли щеше да ни учудва фактът, че то се отнася предимно към процесите на сексуалния живот, макар че по никакъв начин не се изчерпва с тях. Подобно инстинктивно знание би образувало ядрото на 14
Теории за детското развитие - Зигмунд Фройд
неосъзнаваното, примитивната душевна дейност, която в последствие е детронирана и сведена до нула от развиващия се в човека разум. Но често - може би при всички - запазва способността си да притегля към себе си висши духовни сили.”(15) За правилното развитие на детето в рамките на този етап, особено голямо значение се пада на целенасоченото възпитание, което трябва да помогне Азът и Свръхазът на личността да бъдат приучени да контролират идващите от То нагони: “До този момент възпитанието винаги си е поставяло за задача да обуздае и подтисне правилно нагоните. Успехът далеч не е бил удоволетворителен.”(16) През този етап от детското развитие започва оформянето на индивидуалния характер, което става чрез изграждането на споменатите механизми за контрол на нагонните пориви: “Това, което наричаме характер на човека, е изградено в значителна степен от материала на сексуалните подбуди и се състои от фиксирани още в детството нагони, от придобити чрез сублимиране конструкции и от такива, които са предназначени да подтискат ефективно перверзиите, осъзнати като неприложими мотиви.”(17) От казаното до тук би могло да бъде изведено твърдението, че според Фройд, човешкото интелектуално развитие, започващо в зората на индивидуалния живот, особено активизиращо се през латентния период, (или т. 15
Теории за детското развитие - Зигмунд Фройд
нар. ученическа възраст) и продължаващо до смъртта, черпи енергия за своето функциониране от сексуалните нагони и се опитва непрекъснато да овладява и пренасочва неосъзнавания натиск идващ от тях. Колкото по-силни са идващите от сексуалните нагони подбуди, колкото порано започват да действат те, активизирайки психическите усилия, насочени към тяхното овладяване, подтискане, пренасочване, сублимиране, толкова по-големи са шансовете на съответният индивид да постигне някакви що годе по-значителни умствени успехи: “Често ранната сексуална зрялост върви паралелно с преждевременното интелектуално развитие. Като такова тя се среща в историята на детството при найзначителните и способни индивиди.”(18) Последният етап от детското душевно развитие започва с настъпването на пубертета: “С настъпването на периода на пубертета започват изменения, които трябва да приведат инфантилния сексуален живот в окончателните му нормални форми.”(19) Така започва оформянето на индивидите, според отредената им от майката природа мъжка или женска полова функция, която има за цел, според хипотезите на Фройд за нагоните, стремежът към някакво илюзорно безсмъртие: “… половият нагон започва да обслужва функцията за продължаване на рода. Може да се каже, че той става алтруистичен.”(20) Окончателното полово формиране е свързано с възобновяване в съзнанието, подсъзнанието и несъзнаваното на душевни процеси от времето на 16
Теории за детското развитие - Зигмунд Фройд
“Едиповия комплекс”, появата на често болезнени фантазии, ангажиращи значителни психични сили и възникване на нови соматични напрежения, свързани с крайната полова идентификация: “Но изборът на обект става първо в представите и половият живот на съзряващия юноша може да се разиграе само във фантазията, т.е. в представите, които не са длъжни да се осъществяват. В тези фантазии при всички хора отново се появяват инфантилните наклонности, засилени сега по соматичен път. Според тези фантазии, закономерно и често повтарящи се, на първо място се намира диференцираният вече благодарение на половото притегляне сексуален стремеж на детето към родителите, на сина към майката, на дъщерята към бащата. Едновременно с преодоляването и изоставянето на тези инцестуални фантазии се извършва една от найзначителните и най-болезнени психични дейности в пубертетния период освобождаването от авторитета на родителите, благодарение на което се създава толкова важна за културния процес противоположност между новото и старото поколение.”(21) Накрая, като заключение би могло да се каже, че теорията на Фройд за човешкото развитие е безспорно една от най-интересните в психологията. Както всяка логически издържана постройка тя е оказала много голямо въздействие върху развитието на западната културна мисъл в областта на човекознанието, образованието, философията, отношенията между половете (от 17
Теории за детското развитие - Зигмунд Фройд
сексуалното разкрепостяване до движението на феминистките). Както всяко човешко творение тя има своите предимства и недостатъци, които са оказали своето противоречиво въздействие върху представите на хората за себе си и себеподобните. И до днес на Запад Фройд се смята за идеолог на т. нар. “Сексуална революция”, довела от сексуалното освобождаване до “бича божий” на ХХ век СПИН-ът и рухването на традиционните представи за любовта и ролята на семейството в човешкия живот. За много от свързаните с това проблеми Фройд, като човек умеещ да предвижда резултатите от своята дейност, е предупреждавал още на времето: “В периодите, когато завладяването на любовта не среща пречки, както например по времето на залеза на Античната култура, любовта се обезценява, животът опустява и за да се възстановят крайно необходимите афектни стойности, са нужни силни реактивни образувания Reaktionsbildungen. В тази връзка може да се твърди, че аскетичното течение в християнството създаде такива психични оценки за любовта, каквито езическата древност никога не можеше да й даде. Найголямо значение има то за аскетичните монаси, чиито живот е бил изпълнен почти изцяло от борба с либидинозното изкушение.”(22) За съжаление обаче, както не веднъж Фройд е изтъквал, много по-лесно е човек да се научи да удовлетворява поривите на Ероса, отколкото да ги пренасочва или сублимира. Затова и днес на Запад (а и у 18
Теории за детското развитие - Зигмунд Фройд
нас), след като веднъж духът на сексуалния нагон е изваден от дълго време запушената бутилка и е пуснат на свобода, е много трудно въпреки призивите на интелектуалци, политици, духовници за връщане към традиционните християнски ценности като семейство, деца, “чиста” любов, брак и т.н.т. да бъде върнат там, където му е мястото, защото средностатистическият човек и понастоящем - в епохата на Интернет и полетите да Марс е много по-близък до скота, отколкото до Ангела… Литература: 1. Фройд, З. - “Отвъд принципа на удоволствието” изд. “Наука и изкуство” С.1992 г. стр. 155 2. Пак там стр.134 3. Пак там стр.148/149 4. Писмо на Зигмунд Фройд до Алберт Айнщайн, публикувано в сп. “Куриер на ЮНЕСКО” от април 1993 г., стр. 34 5. Фройд, З. - “Отвъд принципа на удоволствието”, стр. 139 6. Фройд, З. - “Аз и То” В “Отвъд принципа на удоволствието” стр.197 7. Пак там, стр. 178 8. Пак там, стр. 178 9. Пак там, стр. 177 10. Пак там, стр. 177 11. Фройд, З. - “Отвъд принципа на удоволствието” стр. 136 12. Фройд, З. - “Детската душа” изд. “Евразия” С. 1994 г., стр. 27 13. Пак там стр. 247 14. Пак там, стр. 36 15. Пак там, стр. 314 16. Пак там, стр. 163 17. Пак там, стр. 349 18. Пак там, стр. 351 19. Пак там, стр. 319 20. Пак там, стр. 320 21. Пак там, стр. 337 22. Фройд, З. - “Психология на сексуалността”, изд. “Хр. Ботев”, С. 1991 г.
19
Теории за детското развитие - Алфред Адлер
АЛФРЕД АДЛЕР ОНТОГЕНЕЗАТА КАТО ИЗГРАЖДАНЕ НА ЧУВСТВОТО ЗА ОБЩНОСТ ЧРЕЗ КОРЕГИРАНЕ НА СТРЕМЕЖА КЪМ ПРЕВЪЗХОДСТВО И ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА ЧУВСТВОТО ЗА МАЛОЦЕННОСТ А. Адлер е един от учениците на Фройд, който сравнително рано забелязва биологичния детерминизъм, характерен за неговите концепции за човешкото развитие и прави един от първите опити да го преодолее. В духа немскоезичната хуманитарна мисъл от времето на Хегел, разглеждаща историческото развитие като движение на колективната Абсолютна идея или волята за власт при Шопенхауер и Ницше, той в своята теория за психическото развитие отделя значително внимание на културното въздействие върху този процес, целящо създаването на специфично чувство за общност на индивида с неговата социална среда. Според него това чувство за общност, даващо насока на цялостната онтогенеза, се проявява още в най-ранна възраст: “Накратко, с изненадваща яснота се откри, че в хода на душевното развитие не бяха станали никакви промени, че външната форма, конкретизирането, вербализирането на душевните явления, т.е. формалното можеше да се променя, но основите, насоката и 20
Теории за детското развитие - Алфред Адлер
динамиката т.е. всичко, което движи душевния живот към целта, оставаше непроменено.”(1) Адлер разглежда психическото развитие на човека като процес, които се осъществява под въздействието на характерната за всички живи организми “жажда за живот”. В своят стремеж към съществуване, човекът е принуден да развива е себе си специфични душевни качества, които му помагат да живее. Поради това, че той е движещо се същество, трябва да умее да реагира адекватно на непрекъснато изменящите се външни условия и да предвижда резултатите от своята дейност: “...в развитието на душевния живот трябва да се открият всички елементи, свързани с движението; от всички трудности, свързани с промяната на местоположението, можем да заключим, че душевният живот е призван да предвижда, да събира опит и да развива памет, за да я представи за ползуване в изменчивата жизнена практика.”(2) Също така човекът, подобно на болшинството живи същества е твърде слаб, за да живее сам. Поради това се стреми чрез своята културна среда да се създаде такива условия на съществуване, които да компенсират присъщата му слабост: “от природна гледна точка човекът е непълноценно същество (minder-werttiges wesen). Но тази неизбежна малоценност, която той осъществява чрез усещането за краткотрайност на съществуването и за несигурност, действува като непрекъснат дразнител, повеляващ да се открие път за осъществяване на приспособяването към този живот, за да се подсигури 21
Теории за детското развитие - Алфред Адлер
предварително чрез създаването на ситуации, в които природните недостатъци на човека ще бъдат компенсирани.”(3) От тук произлиза и стремежът на индивида да се интегрира в своята среда чрез развитието на чувството за общност, което е присъщо на всички хора, затова: “В историята на човешката култура няма форма на живот, съществувала по начин, различен от обществения.”(4) Още със своето раждане детето желае да превъзмогне толкова характерната за него безпомощност /чувство за малоценност/, като се опитва да бъде непрекъснато център на внимание от страна на своите родители /чувство на превъзходство/: “… В началото на всеки душевен живот стои по-дълбоко или по-слабо изразено чувство за малоценност. То е движещата сила, точката от която тръгват всички стремления на детето и в развитието си формират една цел; от тази сила детето очаква успокоение и гаранции за своя живот в бъдеще, както и да проправи пътя, който му се струва подходящ за постигането на тази цел.”(5) Тази цел, даваща насоката на детското психическо развитие е свързана с утвърждаването на стремежът към превъзходство, а: “Начинът, ще възникне целта, за /достигане на/ превъзходство, се определя от големината на чувството за общност.”(6) От педагогическа гледна точка интерес представлява твърдението на Адлер, че в стремежът на детето за преодоляване на чувството за малоценност, се 22
Теории за детското развитие - Алфред Адлер
крие и потенциалната му обучаемост: “В тези обичайни условия, в стремежа на детето да преодолее състоянието си на слабост, който дава тласък за разгръщане на редица способности е заложена възможността за възпитаването му.”(7) Опирайки се на този стремеж, и непрекъснато съобразявайки се с подтиците на развиващото се чувство за превъзходство, защото: “Детето иска, подобно на възрастния, да постигне повече от всички други, то се стреми към превъзходство, което би трябвало да му донесе и запази онази сигурност и адаптация, която то отдавна има за цел.”(8), на възпитанието се пада нелеката задача да осъществи онази принудителна социалност относно развиващата се детска психика, която да доведе до утвърждаването на чувството за общност в детското съзнание. Самото възпитание е обществено детерминирано и поради това всяка мисъл, всяко чувство, всяка постъпка, възникнали или практикувани в изграждащия се детски интелект не могат да бъдат други, освен аналогични на съществуващите в присъщата на детето културна среда. Та, така да се каже, се явява външна за него и единствения начин за реализиране на житейските цели е свързан с активно приспособяване към господстващите в нея обективни и субективни дадености. Въпреки че детското развитие до голяма степен се осъществява под въздействието на целенасочен възпитателен процес, върху него влияят и редица други положителни или отрицателни фактори на които детето е 23
Теории за детското развитие - Алфред Адлер
принудено да откликва в съзвучие с доминиращите в неговата душа чувство за малоценност или чувство за превъзходство. Сблъсквайки се непрекъснато с техните въздействия, детето изгражда в психиката си качества, които го подготвят за реализация в условията на реалния живот. Според Адлер, трудностите, с които е принудено да се справя детето, спомагат за развитието на чувството за превъзходство. Под непрекъснатия техен натиск, детето може да получи прекалено сурова закалка, която да пречи за установяването на нормални отношения с другите. В училище подобни деца се отличават със своя стремеж да доминират, да застават винаги в опозиция /дори на възпитателя/, когато почувстват стремежът си за превъзходство застрашен. Когато детето в своето развитие непрекъснато е улеснявано, то прекалено се изнежва. Свиква да няма свое мнение и да разчита винаги на другите. От казаното до тук би могъл да бъде направен изводът, че според Адлер детското развитие е целенасочен процес, който има за задача да подготви детето за неговия бъдещ пълноценен живот, включващ “трите главни житейски задачи (любов, професия и общество).(9) В този процес детето развива у себе си такива психически качества, които са в значителна степен детерминирани от господствуващите в неговата културна среда. Независимо обаче от социалните ограничености, на всички деца са присъщи чувството за общност, чувството за малоценност 24
Теории за детското развитие - Алфред Адлер
и чувството за превъзходство. Корените на тези чувства се намират в несъвършенствата на човешката природа, а развивайки ги в хода на своя душевен живот по определен начин и детето, и възрастният съзнателно или несъзнателно желаят да преодолеят тъй присъщите на всички хора слабости. Това обикновено става чрез превъзмогването на чувството за малоценност посредством компенсаторно развитие на чувството за превъзходство и чувството за общност. Именно тук се крият причините за голямото значение, отдавано в много присъщи на детската душа психически дейности, на стремежът към значимост, видян като отражение на съществуващите в света на възрастните и характерни за специфичната култура йерархически структури. Поради това: “При изследване на детските фантазии се оказва, че като съществен фактор значително място в тях заема играта на власт, че в тях винаги се отразяват целите на честолюбието. Повечето фантазии започват с думите “когато стана голям” или нещо подобно.”(10) Или пък: “В играта по правило се демонстрира подготовката за бъдещето: в начина, по който детето се отнася към игрите, в избора им, в значението, което им приписва. В играта винаги се показва също така и какво е отношението на детето към околните, как е поставено то спрямо близките си - приятелски или враждебно, и най-вече дали склонността му към господство е особено изразена.”(11) Поради голямото значение, отдавано на стремежът към превъзходство в културната история на 25
Теории за детското развитие - Алфред Адлер
човечеството, според Адлер в детското развитие много важна роля играят съществуващите отношения /по негово време/ между половете. Тъй като има много предразсъдъци, свързани с доминиращата роля на мъжа в културата, получени посредством разделението на труда, момчетата още с раждането си са поставени в много попривилегировано положение от момичетата. Първите растат с чувството, че са предопределени да властват, макар и най-често само в семейството, докато на вторите е отредена незавидната роля предимно да се примиряват със съществуващото неравноправие: “Нека се опитаме да си представим какво означава за момчето това, че още от първите му дни навсякъде се набива в очите първенството на мъжа. Още при раждането си то е прието с много по-голяма радост от едно момче и го чествуват като принц. Общоизвестно и широко разпространено явление е, че родителите предпочитат да им се роди момче. На всяка крачка на момчето се дава да усети, че като мъжки отрок го предпочитат и ценят повисоко. Различните отправени към него или случайно доловени думи непрекъснато му внушават идеята за важността на мъжката роля. Надмощието, превъзходството на мъжкия принцип му се представя и в това, че жителите на дома от женски пол се използват за най-малко престижната работа и дори жените от обкръжението на детето не винаги живеят с убеждението, че са равнопоставени на мъжа. Те често играят роля, явяваща се подчинена и малоценна. Важният за жената 26
Теории за детското развитие - Алфред Адлер
въпрос, който тя винаги трябва да поставя на мъжа преди брака: какво мислиш за принципа за мъжкото надмощие в културата, особено в семейството, обикновено не намира отговор през целия живот. Следствието в някои случаи е по-силно изразения стремеж към равноправие с мъжа, а в други случаи - някакъв вид резигнация с различна сила.”(12) При подобно междуполово отношение, момчетата израстват с чувството, че са по-висшестоящи от момичетата. Те, копирайки света на възрастните, си изграждат редица представи за това какъв трябва да бъде мъжа, кое е достойно за него и кое не е, а отношението към другия пол се обременява с редица предразсъдъци относно тяхната непълноценност. Така става получаването на “мъжката закалка”(13) на характера. От своя страна момичетата в стремежът си към значимост, сблъсквайки се непрекъснато със съществуващото неравноправие, избират различни пътища за приспособяване към своята културна среда, при наличните в нея отношения между половете. Едни от тях от малки избират копирането на мъжки дейности - играят с момчета на “мъжки игри”, вършат “мъжки” работи и т.н.т. Други се развиват под влияние на чувството за малоценност, предопределено от женската им роля в живота - те се опират на авторитета на мъжете в техния живот - бащи, съпрузи, вождове, винаги, когато се сблъскат с някаква трудност. Трети се осланят на своята “женска слабост”, използвайки я като оръжие за борба със “силните”. . . 27
Теории за детското развитие - Алфред Адлер
В своята теория за човешкото развитие, Адлер се спира и на специфичните качества, които се развиват у децата в зависимост от това дали имат братя и сестри и дали те са по-големи или по-малки. Например според него най-голямото дете се развива като най-самостоятелно, а най-малкото е заобиколено с най-много грижи и най-наймного обич, които го карат по-често да разчита на другите. Безспорно Адлер представя Човека в светлината на редица новаторски идеи. Днес неговото име е едно от найчесто цитираните, когато става въпрос за човешката същност... За разлика от своя учител Фройд, разкриващ в творчеството си толкова характерният за всички евреи космополитизъм, Адлер е белязал своите изследвания с духа на немскоезичната част на многонационалната Австро-Унгарска империя, към чиято култура принадлежи по рождение. От тук произлиза и голямото значение, което отдава той в своето човекознание на толкова присъщите за всички германци, поради култивирането им в живота на много поколения, чувство за общност, видяно като принадлежност към определена култура и дължащо се на специфичната роднинска връзка между германците поради общото им потекло (das volk); чувството за превъзходство и чувството за малоценност, проявяващи се чрез прословутата за немците дисциплина и желанието им да бъдат поставяни над останалите /в политическо, или просто икономическо положение/. За притежаването на тези психически качества немскоезичните сънародници на Адлер от Германия и Австрия заплатиха с цената на 28
Теории за детското развитие - Алфред Адлер
установяването на управленския режим на съотечественика на Адлер - Адолф Хитлер и вината за найкървавата война в историята на човечеството. Във връзка с това, биха могли да бъдат цитирани думите на Адлер, които звучат като предупреждение за тези предстоящи събития: “Не, човешкото същество до такава степен е склонно да се подчинява, че може да стане жертва на човек, който застава в позата на благодетел, защото поголяма част от хората толкова често живеят с нагласата да се доверяват без проверка, да признават авторитети, да се оставят да бъдат увличани и сплашвани, безкритично да се подчиняват, което разбира се, никого не е могло да внесе ред в съвместния живот на хората, а е водело до разрушителни бунтове от страна на подчинените.”(14) Литература: 1. Адлер, А. - “Човекознание” изд. “Евразия” С. 1995 г., Стр. 10 2. Пак там, стр.20 3. Пак там, стр. 33 4. Пак там, стр. 31 5. Пак там, стр. 74 6. Пак там, стр. 76 7. Пак там, стр. 39 8. Пак там, стр. 27 9. Пак там, стр. 125 10. Пак там, стр. 60 11. Пак там, стр. 97 12. Пак там, стр. 131
29
Теории за детското развитие - Алфред Адлер 13. Пак там, стр. 132 14. Пак там, стр. 70
30
Теории за детското развитие - Ерик Ериксън
ЕРИК ЕРИКСЪН – ОНТОГЕНЕЗАТА КАТО ПРОЦЕС НА ВЪЗНИКВАНЕ И ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА СПЕЦИФИЧНИ ПСИХОСОЦИАЛНИ ЖИТЕЙСКИ КРИЗИ Вече бе споменато /макар и на не особено претенциозно ниво/, за твърде интересното влияние, което оказват специфичните особености на националните култури върху творчеството на такива значими и обективно ориентирани автори като З. Фройд и А. Адлер, отнасящо се до проблемите на общочовешки процес като психическото развитие. Еврейското потекло на З. Фройд /за което той е говорел често и с охота/, е една от причините за голямото значение, което той е отдал на сексуалността за психическото развитие на човек. Предаваните в продължение на хилядолетия Старозаветни идеи от поколение на поколение, че евреите са богоизбраният народ, че Бог ще направи от рода на Израел племе, толкова многобройно, че да насели цялата Обетована земя, безспорно са оставили своят отпечатък върху Фройдизма като цялостно интелектуално направление. Голямото значение, което отделя немскоезичната културна мисъл от ХIХ и началото на ХХ век на стремежът към превъзходство над останалия свят, е оказало своето въздействие върху концепциите на Адлер за човешкото 31
Теории за детското развитие - Ерик Ериксън
развитие. По сходен начин американският произход на Е. Ериксън рефлектира върху неговата теория за детското психическо развитие, а в нейната основа е поставен процесът на формиране на личностната идентичност, преминаващ в индивидуалната онтогенеза през различни етапи, белязани от специфични психо-социални кризи. . . Проблемът за идентичността присъствува като неизменна част в много от формите, показващи т. нар. “американски начин на живот” - белязан от присъствието на множество коренно различаващи се национални културни традиции, от възможностите за неограничени личностни изяви от огромна свобода и значителни контрасти. Този толкова американски проблем би могъл да бъде проследен в творчеството на големите американски писатели от XIX и ХХ век - Е. А. По, М. Твен, Д. Лондон, Д. Стайнбек, Ф. С. Фицджералд, Ъ. Хемингуей, У. Фокнър, Д. Селинджър и много други, чиито герои се лутат в търсене на себе си между силата и слабостта, доброта и злото, богатството и нищетата, любовта и омразата, жестокостта и хуманността… Самият Ериксън, наясно със сложността на проблемите, отнасящи се до идентичността, предупреждава за опасността от вербализирането на разсъжденията, които се насочени към нейната идентификация: “Колкото повече човек пише по този въпрос, толкова повече думата става термин за нещо, което е 32
Теории за детското развитие - Ерик Ериксън
толкова непроницаемо, колкото и всепроникващо. Човек може да я изследва единствено като установи потребност от нея в различни контекстове.”(1) За значителното място, което е отделено на идентичността в творчеството на Ериксън, спомагат и неговите изследвания, свързани с медицинската му практика по лечение на изгубили паметта си американски ветерани от Втората световна война, както и наблюденията му върху живота на някои американски индиански племена, но както самият той казва, всички разсъждения върху идентичността като процес на личностно формиране, би трябвало непрекъснато да подтикват към преоценка на собствената си обективност, в контекста на социалната култура в чиито рамки се развиват: “И накрая да пишеш или да си писал за идентичността е особен обективен урок за пишещия по въпросите за човешкото развитие: той не може да избегне необходимостта от преоценка на собственото си мислене в светлината на интензивните исторически промени.”(2) Според Ериксън процесът на формирането на индивидуалната идентичност се характеризира със своята изключителна релативност. Той се осъществява под въздействието на онтогенетичното развитие на личността (развитие на Егото), при наличието на изключително голямо и противоречиво влияние, което се оказва от външните въздействия в лицето на значимите общоприети културни модели, присъщи на културната среда към която принадлежи непрекъснато самоутвърждаващият се 33
Теории за детското развитие - Ерик Ериксън
индивид. Този процес започва в зората на най-ранната детска възраст, и не прекъсва “докато не престане да трепти пламъчето на живота” в сърцето на човека: “Ако сега трябва да направим пауза и да постулираме няколко минимални изисквания за проумяване на сложността на идентичността, би трябвало да започнем, като кажем нещо такова /и нека го кажем/: в психологически термини формирането на идентичността включва процес на симултанно отразяване и наблюдение. Това е процес, осъществяващ се на всички нива на умствено функциониране, чрез който индивидът преценява себе си в светлината на начина по който според него другите го преценяват в сравнение със себе си и според типология, която е значима за тях. Той пък преценява техния начин да го преценяват през призмата на това, как самия той възприема себе си в сравнение с тях и в сравнение с типове, релевантни за него. Този процес е за щастие и по необходимост в по-голямата си част безсъзнателен, освен в случаите когато вътрешните условия и външните обстоятелства се комбинират, за да утежнят болезненото или ликуващо “съзнание за идентичност.” Описаният процес е непрестанно променящ се и развиващ се: в най-добрия случай това е процес на нарастваща диференциация и става все по-обхватен и с все по-силно осъзнаване на разширяващия кръг значими други за индивида - от майката до “човечеството”. Процесът “започва” някъде от първата истинска “среща” на майката и 34
Теории за детското развитие - Ерик Ериксън
бебето като двама души, които могат да се докосват един друг, и не “свършва”, докато не изгасне човешката сила за взаимно утвърждаване.”(3) Процесът на индивидуалното развитие, осъществяващ се чрез Его-синтеза и формирането на идентичността, въпреки честите конфликти, породени от несъвпадението на индивидуалните желания и възможностите, които предлага социалната среда и според Ериксън (както и при Фройд и Адлер), е подвластен на толкова присъщия на всички живи организми стремеж към безсмъртие: “Ако мнозинството млади хора могат да се погодят със своите родители в един вид братска идентификация, то е, защото те заедно оставят технологията и науката да носят товара на намирането на самообезсмъртяващ се и самоускоряващ се начин на живот.”(4) Всяка култура обаче предлага свои собствени решения за осъществяване на тази крайна житейска цел, като за да подхранва една такава толкова бленувана илюзия, всяко племе, всеки народ, сътворява собствена митология за своята уникалност, създава собствената си история с надеждата, че това е пътят водещ към нейното постигане и изисква от подрастващите лоялност към съществуващите традиции и морал. В хода на своето индивидуално битие, човекът непрекъснато проектира себе си в рамките на обкръжаващият го социум, приемайки или отхвърляйки доминиращите ценности, той демонстрира своето отношение към живота: “От 35
Теории за детското развитие - Ерик Ериксън
изучаването на живота разбрахме, че след детството, което осигурява моралната основа за нашата идентичност, и отвъд идеологията на младежта, само етиката на зрялата възраст може да гарантира на следващото поколение еднакъв шанс за преживяване на пълния цикъл на човешкото качество. И само това осигурява възможността индивидът да се издигне над своята идентичност - да стане наистина толкова индивид, колкото изобщо човек може да бъде наистина отвъд всяко отделно съществуване.”(5) За съжаление, разрастващата се цивилизация предлага на децата, въпреки културната им принадлежност, универсални и еднотипни модели на поведение, по чиито пример те осъществяват отношението си към себе си и околните: “Разширяването на цивилизацията, заедно с нейната стратификация и специализация е наложило децата за основат своите егомодели на променливи, разделени на части и противоречащи си прототипи.”(6) А изграждащата се детска идентичност, така, както я разкрива Ериксън, е особено податлива на влиянието, което оказват върху нея доминиращите в обществото поведенчески модели и стереотипи. Затова и отговорността на съответното общество за правилното осъществяване на социализацията на детето, изразяваща се в натрупване на определен обем житейски опит (или его-синтез), който да му помага за решаването на непрекъснато възникващите проблеми на битието, е изключително голяма. В хода на развитието на детето, социалната среда непрекъснато предлага 36
Теории за детското развитие - Ерик Ериксън
определени реални или въображаеми модели за идентификация, а то избира онези от тях, които отговарят на изискванията на биологичното му съзряване и вече придобития его-синтез. Този процес може да утвърди в детската психика чувството за съпричастност към значимите за обществото ценности, или да го кара да избира радикални, често противоречащи на господстващите начини на себеизграждане. Защото детето в стремежа за преодоляване на своята слабост и зависимост от другите, непрекъснато преценява тяхното отношение към себе си и по този начин се осъществява процесът на неговата интеграция или отхвърляне от обществото. Началата на този процес са заложени в поемането от майката на изключително отговорните помалко биологични и повече социални задачи по отношение на отглеждането на нейното дете. Когато те са организирани правилно, детето расте с чувството на континуитет или тъждественост на своя вътрешен свят със заобикалящия го: “Онтологичният източник на вяра и надежда, възникващ по този начин нарекох чувство за базисно доверие; това е първата базисна цялост, тъй, като, изглежда означава, че вътрешното и външното могат да се преживяват като взаимосвързана доброта.”(7) Обратният процес, наречен от Ериксън базисно недоверие, са всички онези негативни преживявания, които са свързани с обществено отхвърляне. Базисното доверие и базисното недоверие се съхраняват под определени форми през целия живот, а 37
Теории за детското развитие - Ерик Ериксън
социалните институции с които влиза в контакт детето в хода на своето израстване, могат чрез дейността си да затвърдят това чувство за базисно доверие чрез изграждането в развиващото се съзнание на детето на идеята за Абсолютното добро като сбор от всички познати или непознати фактори, които спомагат за постигането на някаква сигурност и увереност в бъдещето;както и да дадат на базистното недоверие форми на Абсолютното зло, видени като противоположни процеси. Това се осъществява главно чрез възпитанието и “само комбинацията от толерантност и твърдост” може да предпази детето от изпадане в крайности. Индивидуалното развитие, осъществявано по този начин трябва да доведе до изграждането на чувството за вътрешна идентичност, видяно като съвкупност от всички качества, които са от значение за индивида; и осъзнаването на чувството за групова идентичност, осъществяващо се чрез приемането на значимите за културата ценности и ориентири. Както вече беше споменато, детското развитие според Ериксън, се осъществява на определени етапи, в хода на които възникват и биват преодолявани психосоциалните кризи, породени от вътрешните желания на растящата личност и възможностите, които предлага социалната среда за тяхното удоволетворяване - той /Ериксън - бел. авт./, “представя човешкия растеж от гледна точка на конфликтите - вътрешни и външни, на които виталната личност отстоява, излизайки отново и 38
Теории за детското развитие - Ерик Ериксън
отново след всяка криза със засилено чувство на вътрешна зрялост, с повишена възможност за преценки и засилена способност “да се справя добре” според собствените стандарти и според стандартите на онези, които са значими за нея.”(8) На всеки един от тези етапи доминират определени психически нагласи по отношение на околните и себе си, в основата на които лежат чувствата за базисно доверие или базисно недоверие. В ранната младенческа възраст, поради голямото значение на храненето в живота на бебето, се развива стремежът към “поглъщане” на всичко, което удовлетворява тази потребност. Тази психическа нагласа се запазва и на по-късните етапи на жизненото развитие, в съзвучие с която индивидът “поглъща” със своите сетива всичко, което му се струва красиво, видяно в съответствие с културните ценности, които са значими за него и като път за постигане на някоя от формите на стремежът към безсмъртие. На по-късният етап, съответствуващ на аналния при Фройд, се развиват чувствата за даване и вземане (получаване), разбирани в най-широк контекст - от потребителските нагласи на индивида по отношение на съществуващите в културата ценности, до найвъзвишените прояви на алтруизма, а ролята на майката през целия етап за правилното развитие на тези психически качества е изключителна. Тя със своето поведение по отношение на детето си, може да даде тласък за развитието на неговата вяра (в собствените му сили и 39
Теории за детското развитие - Ерик Ериксън
добронамереността на околните) и надежда в бъдещето. Чувствата за даване и вземане спомагат за изграждането на автономната воля на детето, която се себеосъществява чрез активните му действия по отношение на заобикалящата го среда, или пък непрекъснати съмнения и срам за тяхната правилност, разкриващи наличието на преждевременно развита съвест. Етапът на детското развитие, който съответствува на “латентния период” при Фройд, е белязан от засилващата се роля на движението в детския живот. Именно то е в основата на чувството за инициатива, което трябва да се изгради по това време, като възможност за преоценка на собствените желания, методите за постигане и налаганите от другите ограничения. През този период започва идентификацията на момчетата с мъжете и на момичетата с жените, а що се отнася до тъй значимия за Фройд “Едипов комплекс”, Ериксън смята, че той е предимно културно детерминиран (както и кастрационния). Следващият етап от онтогенезата на детето и според Ериксън е белязан от тръгването му на училище: “Мъдростта на базисния план е такава, че по никое друго време детето не е така готово да учи бързо и жадно, да пораства в смисъла на споделяне на задълженията, дисциплината и изпълнението, както в края на периода на експанзивното въображение. То е нетърпеливо да прави едновременно нещата, да споделя с другите деца конструирането и планирането, вместо да се опитва да ги 40
Теории за детското развитие - Ерик Ериксън
принуди или провокира ограничения. Децата сега се привързват към учители и родителите на другите деца и искат да наблюдават хора, представящи професия, която могат да разберат - пожарникари, полицаи, градинари, водопроводчици и боклукджии.”(9) Това е времето, когато детето получава основния жизнен опит, който е достижение на културата към която принадлежи то, и който е решаващ за неговото жизнеутвърждаване. Ериксън изтъква културната детерминираност на този процес, показвайки как той бива осъществяван при народите с различни култури - при “предобразованите” - в хода на самия детски живот, без предварителни образователни планове и професионални възпитатели, но при наличието на шумно обществено одобрение или неодобрение; и при образованите, при които “между детството и зрялата възраст нашите деца ходят на училище и училищното умение само по себе си изгражда цял свят със свои собствени цели и ограничения, свои постижения и разочарования.”(10) Получавайки социалния опит в хода на своето развитие чрез учебния процес, детето развива чувството за създаване, което се изразява в преценката за обществената значимост на неговите дейности, при наличието обаче на невъзможност да се адаптира към изискванията на своята среда, може да развие противоположното чувство - за малоценност, видяно като трайна невъзможност да се справя с изискванията на живота. 41
Теории за детското развитие - Ерик Ериксън
Върху хода на развитието на този процес голямо влияние оказват съществуващите междуличностни отношения в обществото, породени от наличието на класови, имуществени или расови отношения. Твърде значимо е и влиянието на учителите, под чието наставление се развиват децата, в лицето на техните личностни качества и общественото отношение към дейността им. Също така, поради съществуващата трайна тенденция в глобален мащаб за феминизация на учителската професия, и при наличието на желание на децата да се идентифицират със значимите за техния пол социални дейности, според Ериксън, има голяма вероятност децата да приемат знанието за чисто женска работа и момчетата да се разграничават от него. Ериксън предупреждава и за редица опасности, които съществуват от технологизацията на образователния процес, от налагането като социално значими само на онези качества в детската личност, които са в съзвучие с господствуващия обществен ред, от лишаването на детето от традиционните форми на социализация, осъществявани чрез играта, фантазията и свободното въображение... Последният етап от детското развитие и според Ериксън, е свързан с пубертета - това е преходното време между детството и зрелостта, когато става окончателната идентификация на личността - то е белязано от биологичното съзряване и приемането на обществените изисквания. Затова при него личността непрекъснато проектира себе си върху другите - чрез любовта, която за 42
Теории за детското развитие - Ерик Ериксън
Ериксън през този период е наситена с повече вербална и по-малко сексуална насоченост, с търсенето на значимите житейски ценности в съществуващата идеология на обществото, в непрестанно търсене, откриване и преоткриване на себе си. И на този етап са присъщи определени кризи, част от които са остатъци от отминалите и преодолени по един или друг начин жизнени цикли, други са характерни само за този период, а тяхното превъзмогване дава насока на бъдещото житейско развитие, което по думите на Ериксън не свършва до края на живота... Литература: 1. Ериксън, Ерик - “Идентичност - младост и криза” изд. “Наука и изкуство”, С. 1996 г., стр. 27 2. Пак там, стр. 29 3. Пак там, стр. 42/43 4. Пак там, стр. 56 5. Пак там, стр. 67 6. Пак там, стр. 75 7. Пак там, стр. 116 8. Пак там, стр. 121 9. Пак там, стр. 127 10. Пак там, стр. 164 11. Пак там, стр. 165
43
Теории за детското развитие - Л. С. Виготски
Л. С. ВИГОТСКИ – ДЕТСКОТО РАЗВИТИЕ КАТО ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ НА ОНТОГЕНЕЗАТА И ОБУЧЕНИЕТО Л. С. Виготски е един от най-големите психолози от началото на ХХ век. Той е всепризнат авторитет в Източноевропейската психология, а името му е често цитирано в речници, учебници и отделни изследвания. Поради изискванията на историческото време в рамките на което е работил, в творчеството му значително място заемат проблемите за целенасоченото въздействие върху детското развитие, осъществяващо се главно чрез образователния процес и формиращо определени обществено значими качества у индивида. В своята теория за детското развитие, той изтъква, че още в предучилищната възраст трябва да стане преходът от “учене по собствена програма”(1), видяно като спонтанно, не целево детско психическо изграждане, към развитие чрез целенасочено обучение. Това трябва да се постигне посредством съгласуването на специфичната учебна програма, чрез която се въздействува по определен начин върху детското психическо развитие с особеностите и възможностите на тази детска възраст, защото: “детето от предучилищна възраст може да учи дотолкова, доколкото програмата на учителя става негова програма.”(2) От тук произтича и необходимостта от определянето на онези 44
Теории за детското развитие - Л. С. Виготски
граници в онтогенезата на детето, в рамките на които неговата психика е особено чувствителна към външните въздействия, целящи развитието на нейните специфични функции (памет, мислене, реч, възприятия и т.н.). Опирайки се върху изследванията на редица психолози, Виготски отстоява идеята за наличието на оптимална долна и горна граница в детското развитие за усвояването на учебното съдържание, което цели развитието на определени психически характеристики. Това са т. нар. “сензитивни периоди на развитието”(3) на Дьо Фриз, в рамките на които: “специфичните въздействия на средата, които имат решаващо значение за насочването на развитието в една или друга насока, оказват действието си само тогава, когато са приложени в определен момент от развитието, а преди и след него се оказват еднакво неоснователни за тези влияния.”(4) Поради това ефектът на учебните програми, целящ бързото, лесно и безболезнено усвояване на даденото учебно съдържание, се постига тогава, когато отговаря на достигнатата психическа зрялост на детето, а: “отклоняването нагоре или надолу, т. е. твърде ранните и твърде късни срокове за обучение винаги се оказват от гледно точка на развитието вредни, отразяващи се неблагоприятно върху хода на умственото развитие на детето.”(5) Анализирайки състоянието на детската психика в предучилищна възраст, с оглед на възможностите й да бъде обект на въздействие на един целенасочен образователен процес, Виготски прави следните обобщения относно 45
Теории за детското развитие - Л. С. Виготски
нейното състояние: в границите от 3 до 6 години се изменят функциите на детските възприятия преминавайки от непосредствен към опосредстван характер, това спомага за развитието на детското мислене, което става все по-склонно да прави обобщения, нараства силно и значението на паметта, която дава основите за тези психически функции; изменят се интересите и потребностите на детето, като водещ става смисъла, който то влага в ситуациите в които изпада, а не самата ситуация; и като цяло детето преминава към творчески тип действия. От тук той прави изводът че: “детето от предучилищна възраст по своите особености е способно да започне някакъв нов цикъл на обучение, недостъпен за него преди това.”(6) Това трябва да се осъществи по учебна програма за предучилищна възраст, която да отговоря на детската специфика, да се отличава от учебната програма за училищната възраст, но и да отговаря на изискванията, които училището поставя пред предучилищното възпитание, които са: “а) готовност на детето за училищно обучение; б) детето да бъде готово за предметно обучение; в) училището изисква и грамотност, макар че това положение не се споделя от всички.”(7) И като цяло предучилищното обучение трябва да създаде условията в развиващата се детска психика за бъдещото усвояване на науката, с оглед специфичната й логика. Самата училищна възраст в детското развитие 46
Теории за детското развитие - Л. С. Виготски
според Виготски, се отличава със своя собствена специфика. Тя се дължи на тясната връзка, която съществува между процесите на развитие и обучение. В статията си “Проблемът за обучението и умственото развитие в училищна възраст”,(8) той прави анализ на зависимостите между обучението и развитието и изказва интересната хипотеза за развиващия характер на обучението. Според Виготски съществуват три теории за връзката на детското развитие с обучението. Първата с представител Пиаже защитава предположението за “независимост на процеса на детското развитие от процеса на обучение.”(9) Съгласно нейните постулати, развитието винаги има изпреварващ характер по отношение на обучението. Според втората теория с представител Джеймс: “обучението е развитие.”(10) При нея “тези два процеса протичат равномерно и успоредно, така че всяка крачка в обучението съответствува на крачка в развитието.”(11) Третата теория с най-ярък представител Кофка “се опитва да преодолее крайностите на едното и другото схващане чрез простото им съчетаване. От една страна развитието се схваща като процес, независим от обучението, от друга страна, самото обучение, в процеса на което детето придобива много нови форми на поведение, се схваща също като тъждествен с развитието.”(12) Тези теории предполагат решаването по различен начин на проблемите за целенасоченото въздействие върху 47
Теории за детското развитие - Л. С. Виготски
детското психическо развитие, с оглед на специфичните изисквания на определена образователна програма. Спирайки се на техните слабости и анализирайки връзката между развитието и обучението, Виготски изтъква, че обучението на детето никога не започва на празни място “че обучението на детето започва дълго преди училищното обучение.”(13) Постъпвайки на училище на определен етап от своето развитие, то притежава известен обем от знания, умения и навици, получени от обкръжаващата го социална среда към която то принадлежи, като този процес е осъществен предимно чрез подражаване на възрастните, а подобни образователни въздействия твърде често коренно се различават от целенасоченото обучение, целящо усвояването на основите на науките. От тук произтича необходимостта: “да разберем отношението, което съществува между обучението и развитието изобщо, и след това сме длъжни да разберем какви са специфичните особености на това отношение в училищната възраст.”(14) За да изясни тези отношения, Виготски предлага определянето на две равнища на развитието на детето, които разкриват неговото състояние, осъществено чрез определен целенасочен възпитателен процес. Това са зоната на “актуалното развитие на детето”,(15) имаща своеобразен диагностичен характер, поради това че отразява нивото на вече достигнатото състояние на развитие на специфичните психически функции на детето. Другото равнище е наречено от него “зона на най-близкото развитие на детето.”(16) Тя 48
Теории за детското развитие - Л. С. Виготски
отразява онзи минимум от неусвоени до този момент психически качества от детето, които то може да придобие с помощта на възрастния, чрез процеса на подражаване. Въз основа на тези разсъждения, Виготски извежда изводът, че обучението, което следва развитието на детето, е слабо резултатно и трябва да бъде заменено от обучение, което изпреварва детското развитие и така да го насочва в определени социално-значими рамки. Корените на този процес са в историческото развитие на човечеството защото: “всяка висша психическа функция в развитието на детето се появява в развитието на детето два пъти: най-напред като колективна, социална дейност, т. е. като интерпсихична функция, втория път като индивидуална дейност, като вътрешен начин на мислене на детето, като интрапсихична функция.”(17) Тук безспорно се усеща влиянието на Енгелс и неговата идея за ролята на труда за превръщането на маймуната в човек, но по-важното е, че тези постановки даваха насоката на образователния процес в много от бившите социалистически страни, който беше ориентиран към развиващото, изпреварващо обучение, чийто резултат бе например коефициентът на интелигентност на нашите български деца, който бе един от най-високите в света... Литература: 1. Л. С. Виготски - “Мислене и реч”, изд. “Наука и изкуство”, С. 1983 г., стр. 457 2. Пак там, стр. 458 3. Пак там, стр. 458
49
Теории за детското развитие - Л. С. Виготски 4. Пак там, стр. 459 5. Пак там, стр. 460 6. Пак там, стр. 465 7. Пак там, стр. 466 8. Пак там, стр. 469 9. Пак там, стр. 469 10. Пак там, стр. 471 11. Пак там, стр. 471 12. Пак там, стр. 472 13. Пак там, стр. 476 14. Пак там, стр. 477 15. Пак там, стр. 478 16. Пак там, стр. 479
50
Теории за детското развитие - А. Н. Леонтиев
А. Н. ЛЕОНТИЕВ – ДЕТСКОТО РАЗВИТИЕ КАТО ВЪЗНИКВАНЕ И ИЗМЕНЕНИЕ НА ОПРЕДЕЛЕНИ ОСНОВНИ ПСИХОСОЦИАЛНИ ДЕЙНОСТИ В ХОДА НА ДЕТСКИЯ ЖИВОТ А. Н. Леонтиев е един от продължителите на делото на Л. С. Виготски, творил в относително по-близко историческо време (до 1979 г.). Неговото творчество също е много интересно, но с оглед ограниченият обем на настоящата разработка, ще бъде анализирана най-вече статията му “Към теорията за развитието на психиката на детето” публикувана в книгата му “Проблеми на развитието на психиката”. Основната задача на тази статия е свързана с “осветляването на теоретическия въпрос за движещите сили на развитието на детската психика, чрез изясняването преди всичко на това, което определя психологическата характеристика на личността на един или друг етап от нейното развитие.”(1) Според Леонтиев в процеса на детското развитие, осъществяван под въздействието на конкретни обстоятелства, се изменя мястото, което заема самото дете в системата на човешките отношения. Този културно детерминиран процес влияе изключително силно върху насоките на развитие на детската психика. Това е показано от него чрез характеристиката на някои от основните етапи, през които 51
Теории за детското развитие - А. Н. Леонтиев
преминава в развитието си детето. Предучилищната възраст е ознаменувана с действеното опознаване на света от детето, и то главно чрез игрите, което определя и “независимостта” на детските дейности от реалността. Детето е изключително зависимо от околните хора, които са сведени до два кръга познати и непознати. Отношенията с първите имат много личен и интимен характер. Постъпването на училище бележи нов етап от детското развитие. Изискванията на обществото, осъществяващи се чрез учебната дейност, изменят мястото на детето в системата на човешките отношения, които губят интимният си и личен характер. При юношата водещо място заема включването му като равноправен член в обществения живот, чрез овладяването на трудовата дейност и поемането на житейски отговорности. Това изменение на мястото, което заема детето в системата на обществените отношения, според Леонтиев, определя не спецификата на детското развитие, а този на вече постигнатото стъпало от него, като: “онова, което непосредствено определя развитието на психиката на детето, то е самият му живот, развитието на реалните процеси на тоя живот, с други думи, развитието на дейността на детето, както външна, така и вътрешна.”(2) Именно развитието на дейността на детето дава насоката на неговото психическо развитие. От своя страна самата дейност на детето е детерминирана от редица обективни (социално-исторически) и субективни 52
Теории за детското развитие - А. Н. Леонтиев
(вътрешно-личностни) дадености. Наред с това в живота на детето се появяват и се изменят редица различни видове дейности, с различна относителна тежест по отношение на развитието му, но от най-съществено значение с оглед водещата й роля за развитието на детската психика е “водещата дейност”,(3) като нейното изменение е признак за преминаване от един етап на жизненото развитие в друг. Нейното присъствие в определен етап на детското развитие е белязано от наличието на три признака: “На първо място, това е такава дейност, под формата на която възникват и вътре в която се диференцират други, нови видове дейности... На второ място, основната водеща дейност е такава дейност, в която се формират или се преустройват отделните психически процеси. На трето място, водещата дейност е такава дейност от която най-тясно зависят през даден период от развитието психични промени в личността на детето.”(3) Тази водеща дейност определя най-важните промени в психиката на детето за даден етап от неговото развитие и се характеризира с изменения в зависимост от възрастта му, но самите етапи през които преминава детското развитие и изменението на свойствената за тях водеща дейност не са някаква конкретна даденост, а са детерминирани от конкретните исторически условия в които расте и се развива самото дете. Тези условия определят коя ще бъде водещата дейност в детския живот на даден етап от него, както и конкретното й съдържание, 53
Теории за детското развитие - А. Н. Леонтиев
а това оказва съществено влияние за развитието на детската психика. Последователността на смяната на водещата дейност през отделните етапи през които преминава детското развитие, е от особено значение за правилното протичане на този процес. Едно изкуствено социално определено задържане на по-ниско ниво от възможностите на детето като правило води до кризи на развитието, които се избягват: “ако психическото развитие на детето става не стихийно, а представя разумно ръководен процес - насочвано възпитание.”(4) За да изясни как става смяната на основната дейност в детското развитие, Леонтиев прави анализ на понятията дейност, действие и мотиви. Според него: с “дейност” “означаваме само такива процеси, които осъществявайки едно или друго отношение на човека към света, отговорят на особена, съответствуваща на тях потребност.”(5) Поради тази своя особеност дейността на човека винаги е свързана с наличието на определен мотив за нейното осъществяване, а самите мотиви могат да бъдат от различно естество. Дейността е нещо различно от действието, което: “е такъв процес, мотивът на който не съвпада с предмета му (т. е. с онова, към което е насочено), а лежи в онази дейност, в която дадено действие е включено.”(6) Поради възможността на мотивът да преминава върху предмета на действието, то може да се превърне в дейност. От своя страна, мотивите са от особено значение за основната детска дейност, която се 54
Теории за детското развитие - А. Н. Леонтиев
осъществява под въздействието на две основни групи мотиви: “само разбираеми мотиви”(7) или мотиви на дълга, изразяващи се в някакъв вид обществена принуда за определени детски дейности; и реално действуващи мотиви”,(8) които определят детската основна дейност с оглед възможността за по-бързо постигане на някакви детски желания. В процеса на детското развитие се наблюдава постоянен преход от “реално действуващите мотиви” към “само разбиращите мотиви”, което дава насоката на смяната на основната дейност през различните етапи на онтогенезата. От своя страна, “смяната на водещата дейност служи като основа за по-нататъшни промени, характеризиращи развитието на психиката на детето.”(9) За да изясни същността на тези промени, Леонтиев прави анализ на измененията в психологичната характеристика на действията. Според него “за да възникне действието, необходимо е неговият предмет (непосредствената цел) да бъде осъзнат в отношението му към мотива на дейността, в която това действие е включено.”(10) Поради това целта на едно и също действие може да бъде осъзнавана по различен начин в зависимост от своята връзка с мотива поради който възниква. Осъзнаването на едно целенасочено действие, придава свой, специфичен смисъл в системата на основната дейност, характерна за даден етап от детското развитие: “в зависимост от това - в каква дейност е включено действието, то получава една или друга 55
Теории за детското развитие - А. Н. Леонтиев
психологична характеристика”,(11) а тези отношения в развитието на детската психика са определени от мястото, което заема детето в системата на обществените отношения. Самото развитие на детската психика се осъществява чрез осъзнаването на определени социалнозначими действия в тяхната превръщане в дейности, които могат да се извършват и по безсъзнателен път, но при нужда винаги могат да бъдат извикани в съзнанието. За този процес голямо влияние оказва изграждането на правилно ориентирани психични операции и усъвършенствуването на психо-физиологичните функции. Самите промени, които се наблюдават в развитието на детската психика на всеки стадии “стават не независимо една от друга, а са свързани вътрешно по между си”(12) и именно така се осъществява правилното социално-детерминирано детско развитие. Литература: 1. А. Н. Леонтиев - “Проблеми на развитието на психиката”, изд. “Наука и изкуство”, С. 974 г., стр.507 2. Пак там, стр. 506 3. Пак там, стр. 506 4. Пак там, стр. 510 5. Пак там, стр. 510 6. Пак там, стр. 512 7. Пак там, стр. 513 8. Пак там, стр. 513 9. Пак там, стр. 515 56
Теории за детското развитие - А. Н. Леонтиев
10. Пак там, стр. 516 11. Пак там, стр. 516 12. Пак там, стр. 524
57
Теории за детското развитие - Заключение
НЯКОЛКО ДУМИ ЗА ЗАКЛЮЧЕНИЕ Накрая, като заключение би могло да бъде казано, че познаването на някои от теориите за детското развитие, дори и на такова повърхностно ниво като изложеното дотук, ще спомогне за опознаването на спецификите на детската душа, което е особено необходимо в днешните противоречиви времена за хората, които имат работа с децата - а това сме всички ние - родители, учители, общественици... Несъмнено това би помогнало за усъвършенствуване на образователния процес, осъществяван от педагозите, а това може да бъде направено чрез едно целенасочено оптимизиране на учебно-възпитателната дейност с оглед на индивидуалната специфика на детето. За съжаление това е изключително трудно...
58