Аз казвам стоп! by YMCA Gabrovo

Тази публикация се осъществява в рамките на проект: „Тормозът спира до тук!”, целящ да популяризира толерантността и преодоляването на тормозът и насилието в училищната среда, като подкрепи децата и младежите да споделят своето мнение по темата. Така децата и младите хора имат възможност по един креативен и нестандартен начин да предлагат своите решения за преодоляване на проблема и да изразят отношението си към различните проявления на тормоза в училище. Всички творби в публикацията представят гледната точка на децата по темата “Аз казвам СТОП — не на насилието в училище” Публикация цели да послужи като справочник на учители, психолози, младежки работници и т.н., в който тормозът в училище е представен през призмата на децата около нас!

Съдържание Въведение………………………………………………………………………………....4 Спрете насилието…………………………………………………….………..…………………..6 Аз казвам, СТОП!................................................................................................8 Бъди добър! ........................................................................................................10 Стоп!......................................................................................................................12 Аз казвам—СТОП ………………………………………………………………………………….16 Да спрем насилието! .......................................................................................18 Не на насилието!..............................................................................................20 Аз казвам СТОП!...............................................................................................30 Без кавички…………………………………………………………...……………………………..32 Страхът от отхвърлянето…………………………………………………………………….34 Референция ………………………………………………………….………………….36

Въведение Драги читателю, Тази книжка е създадена като сборник, съдържащ в себе си 10 детски творби и още 32 рисунки и снимки, които представят насилието в училище през погледите на децата и младежите. Подкрепени да споделят своето отношение по темата, те успяват по един креативен и нестандартен начин да предложат дори и своите решения за преодоляването на проблема. Защо създадохме тази книжка? Насилието в училище е проблем, за който дълго време не бе прието да се говори. То е темата, избягвана и от ученици, и от учители, превърнала се в споделената тайна на училищната общност и на всички нас – тези, които могат да бъдат промяната и да заявят своето мнение открито. Как събрахме тези торби? Всичките творби са на участници в конкурс на тема „Аз казвам СТОП”, организиран от Младежка Банка Габрово по проект „Тормозът спира до тук!” чрез който деца и младежи от област Габрово на възраст от 7 до 19г. получиха възможността да изразят и споделят по интересен и нестандартен начин гледната си точка и да популяризират толерантността в училищната среща, както и предотвратяването на тормоза и насилието в училище.

За какво може да се използва тази книжка? Тази книжка е насочена към всеки, който работи с деца и младежи и смята, че тормозът в училище е важна тема, на която е време да обърнем внимание и е необходимо да създадем благоприятна среда в училище и в местната общност - там, където заедно бихме могли да споделяме и да разговаряме за този проблем и заедно да достигнем до възможните решения. Книжката е създадена и за всеки, който се интересува от проблема и по какъв начин и да каква степен той е осъзнат от децата. Тя също може да послужи и да помогне на всеки един родител при взаимоотношенията му със своето дете.

,,Спрете насилието”

Щом видиш човек в беда – помогни му, подай му ръка!

Не се предавай, не се вцепенявай

Очи не затваряй, не го подминавай.

иди и помогни, за да не стават бели

Добро дело стори и бъдещето ще те

и доброто възцари.

възнагради.

Сърцето друго ще ти благодари и казваш си сега,

Без повече обиди, без повече лъжи

че няма по-хубаво от това

втурни се ти без замисъл една

да помогнеш на човек в беда.

да помогнеш на човека в беда. Човека спаси и бъдещето ще

Помогни и светът малко по-добър

те възнагради,

направи.

а светът ще ти благодари. Виктория Чиликова, 11 години

Виктория Чиликова, 11 години

Цветелина Митева, 16 години

Доротеа Христова, 10 години

,, Аз казвам, СТОП!’’ Стига! Не мога повече! Защо, аз? Защо все на мене? Това са едни от най-често задаваните въпроси от хората, които са били подложени на някаква форма на насилие. Силните, шумните, звучните думи на "слабите", "беззащитните" потърпевши. Колко вида насилие познавате? Най - известните са: физическо, сексуално и емоционално насилие. Като всяка вреда и насилието оставя крайни белези върху тялото, върху психиката, върху същността. Поради това няма как да сравним по степен на лекотата различните видове насилия. Външно можеш да се излекуваш от насилието, но винаги дълбоко в тебе остава късче чужд гост. Този "гост" е невидим, той е скрит за околните, за близките, за приятелите. Но едновременно с това ти тежи, изпитваш трудност, болка, гняв от този невидим и неканен гост. А само за околните ли е невидим? Невидим е и за тебе. Но чувствата, които те карат да изпиташ - да не го забравяш никога. Да се сещаш в тихите, спокойни минути, часове - през тъмната нощ, през ранното утро.... Насилието се среща навсякъде. То е в дома, в училище, по улиците. В момента живеем в свят, в който нападенията са нещо "нормално", "приемливо", "задължително", като вид "защита". Къде остават думите в тази картина, в тази ситуация?! Думите са найголямата, силна, мощна защита! С всяка изминала минута губим същността си, разума си, за да се превърнем в егоисти, нетолерантни нисши същества. Загубили разбирането си за хуманност? Защо се сприятеляваме с насилието? Защо тичаме устремено към него? Защо го виждаме като добър помощник и съюзник? За да покажем колко сме "велики", "могъщи"- повече и повече. И какво от това? Какво печелим? Като всяка "печалба" и тази е кратка, с къс живот.

Независимо от възрастта ни всички ние трябва да отстояваме пред насилието. Не трябва да допускаме да влиза в нашите домове, в нашите училища, да се разхожда по улиците притеснено, да влиза в самите нас. Не трябва да допускаме да омаловажават достойнство ни. Не трябва да позволяваме тайничко да влиза в мислите ни, да безпокоява подсъзнанието ни. Например, училището е място, където прекарваме по-голяма част от времето си, а именно и там ставаме свидетели на различните видове насилия. Затова, трябва в училищата да има часове по самозащита, защото всеки трябва да се защитава. За по добри резултати, трябва. За да не се страхуваме, когато излизаме сами на улицата, трябва. За да не ни закачат в училище и да не ни мислят за техни играчки, трябва! Айсен Кременлиева, 16 години

Момчил Иванов, 15 години

,,Бъди добър!” Не убивай не кради,

За лошите думи,

Враг не бъди,

За обидите безкрай,

Мир и любов да има в твоето сърце,

Нека и насилието да спре,

Усмивка на твоето лице.

Да сложим край!

Не ставай враг,

Александър Стефанов, 10 години

Бъди приятел! Не ставай нападател! Да няма зло в твоята душа, Но по-добре да няма, Лоши намерения за хората. Убийството и кражбата, Все дела на дявола са те. От Бог мира и любовта, Обичта към всичко живо по света.

Николая Богданова, 11 години

Алекс Радков, 15 години

Антония Николова, 10 години Учениците от IV б клас, ОУ „Ран Босилек”, гр. Габрово

,, СТОП!’’ Взирам се в празния лист, мисли всякакви ме връхлитат. Искам да кажа стоп на тормоза,

Толерантност и уважение,

стоп на насилието в училищата!

а не демонстрация на сила. Не юмруци и отмъщение,

И страдаме всички,

а жестове и добра дума!

деца, родители, учители. Проблемно поведение, унижение,

Нека да помогнем на децата,

Всичко това – жестока агресия!

у дома с родителската топлина! Нека съхраним усмивката на лицата,

Нека съхраним детето, без страдание на личността. Нека проличи и по лицето, колко важна днес е мъдростта!

със училищната светлина!

Спирам да се взирам във листа,

Казвам СТОП и спирам до тук,

и ще го запълня с едно изречение.

и нека с дръзновение,

Нека то да бъде моята молба,

формулата за успеха -

към всички деца по света!

у всички огромно търпение! Илина Ганчева , 12 години

Николай Петров, 10 години Кристиян Александров, 12 години

„Аз казвам - СТОП“ Тормоз. Основният проблем в обществото, в училище, дори и в детските градини. Все по-често ставаме свидетели на различни агресивни прояви, било то физически или психически, вербални или невербални. Ако трябва да опишем тормоза по някакъв начин, то това е всяка форма на агресия, която е системна и повтаряща се във времето. В днешно време най-често срещания тормоз е между връстниците, ученици на друга възраст или към учители. В един такъв случай на тормоз, всеки обвинява детето, което е нанесло побоя или обидата. Но нека не забравяме, че децата учат поведение копирайки го от възрастните. В семействата често се случва агресията да е начин за справяне с даден проблем. Тогава как очакваме децата да решават проблемите си по-друг начин?! Има много деца, които нямат правилния модел на поведение в конфликтни ситуации. И тук е ролята на институциите, училищните психолози и педагозите, които следва да „покажат“ и научат децата на този модел. Нека сега поговорим за училищните педагози. Повечето гледат как да се скарат на децата, вместо да потърсят отговор на въпросът : - „Защо правят това?“ . Упражняването на някакъв вид тормоз може да по много и различни причини. Например семейни проблеми от типа на незаинтересованост от страна на родителите, прекаляване в упражняването на контрол или понижаване на авторитета на детето – следователно то желае да си върне по някакъв начин, но понеже не може да отвърне на родителите си, подсъзнателно изпълнява желанието си към други личности. Всеки един случай на агресивно поведение е индивидуален, но най-честите причини се коренят в: незадоволени потребности от обич, сигурност; страхове с различен характер; тревожност; търсене на внимание, уважение, социален статус; липса на опит.

Учителят е този, който би следвало да подходи към насилника с разбиране. Т.е. да се подходи както към едно страдащо дете, чиито потребности не са задоволени. Като към човек, който е изгубил баланса си. Едно страдащо дете не се нуждае от етични и наставляващи лекции, от наказания, то обикновено е привикнало към тях и те не му въздействат. Едно „агресивно“ дете често се нуждае от това да изгради емоционален контакт със стабилен възрастен, който би могъл да му покаже „другата страна на нещата“. Някой, който се опитва да разбере неговото страдание и да му покаже социално приемливия начин да задоволи потребностите си. Как да се справим с проблема? - За да изградим една среда без тормоз първата стъпка е да създадем „Защитна мрежа“ с ясни граници и правила, който не допускат проявата на тормоз. Втората стъпка е да има 2 дни в учебната година, който да са на тема – „Стоп на тормозът!“ и ден – „Направи някого щастлив“. Така децата ще имат освен правила и нагледно дни, в който показваме нашата загриженост относно тази тема. Според мен това ще е един добър мотив за повечето деца, който упражняват тормоз да спрат да го правят. Чрез включването им към един такъв „празник“ и допринасянето към него те ще усетят какво е да си част от нещо и ще се почувстват значими. Защото това да се чувстваш незначим кара всеки от нас да е агресивен. Другото най – важно нещо е да се назначават правилните хора на тези работни места. За да си педагог или психолог трябва да изпитваш любов и уважение към всяко дете, независимо възрастта му и постъпките му. За да му въздействаш правилно, ти трябва да умееш да говориш на неговият език и да го разбираш. Така то ще ти обърне внимание и ще се вслуша в теб. самите са ги правили щастливи.

16 Така те успяват да разберат същността, на това колко е важно да се държиш добре с всички. Започва да им харесва да правят другите щастливи, един вид отплащане на това, че тях самите са ги правили щастливи. За това хора обичай те се! И като казвам любов нямам предвид тази, която възниква между мъж и жена, а напротив. Говоря за тази чистата и Платоническа любов. Тази между брат и сестра, между най-добри приятели. Обичате се не защото се познавате, ами само заради това, че и другият е човек, точно като теб. Защото някой, които се чувства обичан никога не би тормозил другия. Янита Йотева , 16 години

Данислав Стайков, 11 години Инна Петрова, 10 години

Веселин Петров, 13 години

Йоан Павлов, 12 години

Бояна Минчева, 11 години

,, Да спрем насилието!’’ Нека спрем насилието навсякъде! То ни кара да се страхуваме от другите хора, които ни изнасилват. Всички видове насилие вече се случват толкова пъти и то все по-лоши и по-лоши. Но ние можем да спрем това. Насилието се случва в учебното заведение (детска градина, училище, гимназия и др.), в семейството, сред своите партньори и с непознати хора. В учебното заведение често насилието е побой между връстници или поголеми ученици. Обидите също се срещат сред учениците. Когато си с друг твой връстник, обаче с него сте врагове и той започва да те бие, обижда, присмива ти се. Трябва да кажеш на някой човек, независимо какъв, че твоят враг те е наранил. Тогава ще вземат мерки. Вторият вид е в семейството. Понякога се случват промени в отношението на един от твоите родители. Те могат да те набият, накажат строго, да те изоставят или найлошото – да те накарат да крадеш от други хора. Съвет: Бъди на страната на родителя, който не мисли да те изнасилва. Третият вид насилие е с твой партньор. Той може да поиска да правите секс, но ти не пожелавай. Ако няма кой да те спаси просто избягай от това място. Четвъртия вид насилие е сред непознати хора. Ако се изгубиш някъде и някой непознат ти предложи някаква храна ти му я откажи. В нея може да има опасен за живота наркотик. Съвет: Не приемай храни или други неща от непознати. Стой винаги с родителите си! Наталия Димитрова

Калоян Стоянов, 10 години

Моника Цонева, 14 години

,,Не на насилието!’’ Не на насилието, ти кажи за мир и приятелство се ти бори. Насилието вкъщи и навън внася страх, дори на сън. Дори без удар с обиди и тормоз, животът става тъжен, влиза мрачен гост. Страхът настъпва бавно в думата и сваля той усмивката от устата. На насилието „Не” кажи и мирът и добротата възцари.

Кристияна Савова , 10 години

Кристиан Петров, 11 години

Ника Томова, 12 години

,,Аз казвам СТОП!’’ Още при първата безсънна нощ, диагнозата може да бъде поставена- ТОРМОЗ. Лечение не е известно, а заразата дебне на всеки ъгъл в коридора на любимото ти училище. Не отминава бързо като хремата. Не може да определиш обаче и колко време ще се проточи. Симптомите не се забелязват, докато не изпиташ страничните ефекти. Духът ти не е прикован, а направо нитован към болнично легло. Никой не поставя тялото ти под карантина и кухото ти същество, марширувайки с единия крак в гроба, накуцва в транс през заразения коридор, неумишлено обричайки се стигне ли до вратата на класната стая да се хвърли право в пастта на Цербер, но не за да сложи край, а за да удължи колкото се може повече агонията си. Няма изход. Нито си жив, нито мъртъв. Разпънат си някъде по средата, така че да усещаш както назъбените остриета на недружелюбния човешки свят, така и огньовете на Ада. Така и аз, неосъзната, подтисната, сломена, се будя всяка сутрин с болка в ляво и напрежение в цялото тяло. Заради лошите сънища почти не съм мигнала, а знам, че ми предстои цял ден напоен с кошмари. Коридорите са оживени, в очакване на втория звънец, преди първия час. Стоя до един от прозорците, с гледка към вътрешния двор, пред кабинета по литература и преговарям, преди да дойде госпожата. Всичките ми съученици са се струпали около съседния прозорец и оживено разговарят помежду си. Стремя се да не привличам вниманието им и изцяло се фокусирам върху страниците на учебника. Не попивам нищо от написаното, но пък съзнанието ми е изпълнено с молби денят да свършва по- скоро.

Забелязвам с периферното си зрение как класът ми се раздвижва. Петима съученици се отделят от голямата група и се насочват към мен. Притискам се плътно към рамката на прозореца и не отделям поглед от учебника. Те ме доближават и ме обграждат. - Здравей, зубър. Обръщат се към мен, но не по име. Никога не използват името ми. По- голямата част от компанията им, отстрани, избухват в неестествен, но гръмък смях. А аз продължавам да поддържам съсредоточен, върху учебника, образ. - Пак ли демонстрации колко много учиш, а? Тази реплика, съвсем не на място, я изрича момичето, което допреди два месеца ми се обаждаше всеки следобед, за да й диктувам домашните. По онова време бяхме „найдобри приятелки”, а после тя реши да мине на „другата страна”, защото изглеждат поавторитетно. И излезе права. Двуличието й я спаси. Не тя бе унижавана по коридора, в класните стаи или дори в двора и след училище. Водеше се с „тях” наперено, като че ли нейна бе идеята да ме нарочат. - Стига си препрочитала едно и също! Този, който се обажда, няма от къде наистина да знае, че съм се вторачила само в един ред. Но фактът, че е разкрил защитата ми, започва да стапя сигурността ми. Изпадам в тиха паника, когато същия човек посяга да избие учебника от ръцете ми. Стискам го здраво и почти се превивам на две. Малко преди ръката му да се стовари върху моята, чувам как госпожата отключва кабинета и преди да се усетя, всички, включително и хората, които бяха около мен, вече са влезли в стаята. Осъзнавам, че ръцете ми треперят и учебника се изплъзва измежду пръстите ми. Той пада и ехото от срещата му с пода се разнася, по вече пустия коридор. Навеждам се, за да го взема, но ми се завива свят и падам на колене. Не смея и да си помисля какво ще се случи щом последна вляза в стаята. Всеки кикот, всяка прошепната

24 дума имам чувството, че се отнася за мен. Най- вероятно започва да ме обзема параноя, но не без основание. Обидите са истински. Заплахите и натякванията стават все по- чести с всеки изминал ден. Страня от всички, които ме нападат, но те се връщат и без никаква провокация от моя страна, започват да се заяждат. Не разбирам, защо ме мразят толкова! Какво съм направила? Дори да не разбират модела ми на поведение, защо е необходимо да се заяждат? Защо ме нападат? Защо мен? На въпросите, които имам, няма кой да ми отговори. Според агресорите всички са невинни, а нападките към мен са метод за поддържане на общото благо. Но аз не съм вещица, че да ме подлагат на ритуали за пречистване! Без отговори на въпросите ми, аз не мога да отвърна на нападките. Единственото което мога да направя е да мълча. Ако отговоря на обидата с обида, с какво ще съм поразлична от тях? Ако им посегна, няма ли да изляза аз виновна? Съвсем не е за подценяване и факта, че те са много повече от мен. Мълчанието и пасивността ми остават единственото решение, а сякаш именно тези две неща озлобяват съучениците ми още повече. С мъка преглъщам болката от вътрешната си дилема и се изправям бързо. Все още се чувствам разтърсена, но часовете започват, а с тях и истинската борба. Отварям вратата на кабинета по литература и заварвам всички по местата си. Вадят учебниците си, разговарят и се смеят, а госпожата брои отсъстващите. Насочвам се към единствения свободен чин- третия по средата. Щом ме забелязват всички млъкват и се вторачват в мен с интерес. Настанявам се точно в центъра на всеобщото внимание и малко преди да седна нарушавам тишината събаряйки един химикал. Всички избухват в смях, след което се връщат към другите си занимания. Сядам на стола си, но не смея да се облегна назад, за да не се впият още по- дълбоко

ножовете, които нося на гърба си. Не мога да се наведа напред, защото трябва да преместя стола, а ме е страх, че ще изскърца. Чувствам се не на място и оставам превита над чина.

Велина Димитрова, 16 години

26 Госпожата отваря дневника и отново настъпва тишина. Тя произнася моя номер и всичко вътре в мен се преобръща. Изправям се, в очакване да бъда изпитана. Госпожата ме моли да рецитирам последното стихотворение, което сме учили и малко се успокоявам, защото точно него съм учила цяла седмица. Казвам заглавието и автора и започвам да рецитирам. А в същото време, стаята се изпълва с глъчка. Някои се смеят, други разговарят, трети се побутват или подсвиркват. Долавям някои от грозните прякори, които са ми измислили. Това е саботаж. Надвикват се само и само да ме разсеят. Проблемът е, че им се получава. Фокусирам се върху госпожата и продължавам без да спирам със стихотворението. Човекът, на чина зад мен, изкрещява истерично и после се разсмива, при което губя концентрацията си. Госпожата се опитва да въдвори ред, но никой не я слуша. А аз млъквам. Не помня до кой стих съм стигнала, не знам как да продължа. Госпожата ме изглежда с търпение в очите и ми дава подсказка. Но аз не я чувам, прекалено шумно е. Сърцето ми бие ускорено, цялата треперя и едвам сдържам сълзите си. Почервенявам от неудобство, когато моля госпожата да повтори казаното. Това са най- дългите четиридесет и пет минути в целия ми живот. Рецитирам стихотворението, но с много прекъсвания. А наглите самодоволните физиономии на съучениците ми почти ме разплакват. С края на часа, започнат десетте минути, в които мога да се скрия някъде и да си спестя униженията. В крайна сметка обаче не мога да се спотайвам в някоя ниша под стълбите вечно. Накрая се отправям към кабинета по история и за мое успокоение госпожата е там. Оставям си нещата на първия чин и тъкмо се настройвам да потъна в учебника отново, когато тя се обръща към мен и ме моли да занеса една папка в учител-

ската стая. Съгласявам се и тръгвам стегнато по коридора, за да свърша възможно най- бързо задачата си. Тъкмо слизам по стълбите и се срещам с един шестокласник. Когато ме вижда, се свива до стената и потреперва съвсем забележимо. Разминаваме се, а аз оставам с впечатлението, че е още един от „алергичните” към мен хора. Всички ли в това училище не могат да ме понасят? Връщам се бързо в стаята. Госпожата ми благодари, а аз си вадя помагалата от раницата. Но тя вече е отворена. Вътре са тетрадката и учебника ми, но сборника с въпроси липсва. Чак тогава осъзнавам, че две трети от съучениците ми са се скупчили около един от чиновете и яростно пишат в своите сборници. Просветва ми твърде късно. Бяха ровили в чантата ми, за да препишат домашното! Не можех да повярвам, че това може да се случва и то в присъствието на учител! Има двайсет и един души в стаята- четирима са болни, а един е избягал, и нито един измежду присъстващите не се е застъпил за мен. Отивам при тях и тихо, без да привличам внимание, се опитвам да се пресегна през кръга, който са сформирали, и да си взема сборника обратно. Но те ме изблъскват. - Защо си такъв долен егоист! - изкрещява един с гняв в очите. Стоя без да помръдвам, загледана във всички ръце, през които минава помагалото ми. Чувствам се не просто ограбена. Чувствам се незачетена. Никой в тази стая не се интересува, че съм отделила време и съм положила усилия, за да напиша поставената задача. Миналата седмица ми съдраха яката на якето докато се опитваха да ми откраднат качулката. Вчера ми изчезнаха три цветни молива, все в мои любими нюанси. А сега, преписват мои изречения, мои размишления. Крадат ми идеите.

28 Намесват се не само в материалния, но и във вътрешния ми свят. Прокопават не дупки, а цели миньорски тунели в душата ми, докато отвличат моите думи! Отнемат ми всичко! Пред очите ми. Присвояват си вещите ми, достойнството ми, словото ми! Не помръдвам. Преписващата бригада се разпуска и аз се хвърлям напред, за да си върна поне помагалото. За щастие не е скъсано, а само малко смачкано като самата мен. Часът започва, но докато госпожата говори, дълги болезнени самоанализи преминават през главата ми и по средата на часа изпадам в състояние на самосъжаление. Мислите ми обаче са рязко прекъснати от нечовешки жален писък. Преди госпожата да успее да реагира, всички излизат навън и аз след тях. В другия край на коридора, избягалия от час мой съученик, същия, който по- рано се опита да избие учебника по литература от ръцете ми, е повалил на земята шестокласникът, с който се разминахме на стълбището, и го рита с всичката злоба която има. Шестокласникът е много по- дребен от тренирания ми съученик, който съжалявам, че познавам. Сцената на насилие разиграваща се пред очите ми, ми припомня за всичката психическа болка и душевни терзания, които съучениците ми някога са ми причинявали. Сега отново стоя няма и бездействена, докато едно дете е мачкано и физически, и психически, много повече от мен, в дъното на коридора. Същия коридор, който след по- малко от петнайсет минути, когато бие звънеца, ще се изпълни със смях и приятелски шеги. Същия коридор, в който препънеш ли се ставаш за посмешище. Същия коридор, в който аз треперя всеки път щом ме приближи мой съученик. Точно сега, в този коридор, виковете за помощ на едно непознато момче събуждат в мен всичката болка изживяна някога.

Сега страхът ми и ужасът от видяното не ме приковават, а ме тласкат напред. Тласкат ме към дъното. Към дъното на коридора, където някой има нужда от помощ.

Цветелина Митева, 16 години

30 Всички насъбрали се пред класните стаи, възкликват изумени когато ме виждат да тичам към шестокласника. Не съм достатъчно силна физически, за да поваля съученика си. Но елемента на изненадата е на моя страна и нищо не подозиращия насилник е втрещен и вцепенен, когато юмрука ми се забива в челюстта му. Части от секундата обаче са му необходими, за да се осъзнае и за да извади джобно ножче от якето си. Усещам как краят, след три месеца тормоз, лети към на забавен кадър. Нямам време, за да се осъзная и да избегна удара, но съм готова да поема празнотата ако това е цената, за да спра агресията. Чист късмет е, че в същи този момент един учител и двама приятели на шестокласника се хвърлят върху момчето с ножа. Аз се отдръпвам и помагам на момчето на земята да се изправи. Агресивният ми съученик успява да събори учителя, но другите двама шестокласници му извиват ръката и ножчето пада на земята. Уплашен, че е обезоръжен, наглия хлапак се стрелва надолу по стълбите, в опит за бягство. По- късно същия ден, научавам, че е заловен и изпратен в полицията. В следствие на тежкия удар на главата си, господинът намесил се в схватката, изпадна в кома. Найсетне някой се сети, че насилието в училище както психическо, така и физическо не е мит, а истинска ситуация и съответните институции изпращат анкети с мотото „Аз казвам стоп!” А аз се питам, необходимо ли е да бъде отнет нечий живот, за да се сети масата хора, че в училищата обстановката е напрегната? Има ли смисъл на хартия всички да сме единни и против насилието, а в същото време сляпо да изпълняваме функцията на агресори, безразлични и жертви? Вярвам, че първо трябва да си дадем сметка коя е нашата позиция в тази така бру-

тална схема, за да излезем от нея и да помогнем за прекратяването цикличността на този затворен модел. Аз не казвам СТОП на ТОРМОЗА. Поредното обръщение към абстрактното понятие, нищо няма да промени. Три думи пуснати във въздуха само ще затруднят нечие дишане. Аз крещя ПРЕСТАНЕТЕ, право в очите на АГРЕСОРИТЕ. Готова съм да се боря, за да изляза от положението на жертва! Готова съм да се съпротивлявам, за да не съм безразлична! Готова съм да помагам, за да не съм причина, за нечие страдание! Мирела Казакова, 16 години

,,Според мен трябва да бъдем толерант-

ни към всички, но на първо място трябва да уважаваме себе си, естествено, без да се надценяваме, защото не сме нищо повече от другите - имаме еднакви права, плащаме еднакви данъци, равни сме пред Бог. Толерантността е част от дългия и сложен процес на себеопознаване и коства много усилия, време, а понякога и жертви - гради се трудно песъчинка по песъчинка и то не къде, а именно в сърцето. ’’ Весела Христова, 16години

,,Без кавички’’ От думите понякога боли.

Да бъдем толерантни и добри

И думите ни нараняват.

не струва никакви пари.

Поспри, попитай, разбери.

И пиша на дъската в клас:

И в мен, ако поискаш, вярвай!

Подкрепяйте се всички! Защото -

Не удряй и не нагрубявай.

Приятелство е дума без кавички!

От ударите винаги боли.

Деница Чукова, 13 години

Обидата и болката със гума не се трият. Светът е наш. На всички – На теб, на мен, на моя клас. Приятелство се пише без кавички. И ето казвам си на глас: - Аз съм един от вас. - Аз съм като вас.

Габриела Сашева, 10 години

Андон Вретенаров, 11 години

Михаела Пенчева, 10 години

Моника Величкова, 10 години

,,Страхът от отхвърлянето’’ Ти си просто човек. Една миниатюрна, незначителна и безполезна, на пръв поглед, частица. Ти си един от многото. Сливаш се с обществото. Робуваш на норми и стереотипи. Вълнуваш се. Мечтаеш. И после какво? Осъзнаваш, че това е грешно, защото „големите“ казват, че мечтите не се сбъдват и този свят не се движи от емоции. Тогава заключваш сърцето и ума си и даваш ключа на непознати, хора, които желаят да си като тях. Поставят своите идеали и разбирания в душата ти и ти се превръщаш в един от тях. И си горд с това, защото си се приобщил към тяхната групичка. Отказваш сам да мислиш и разсъждаваш. Отказваш да чувстваш, защото това е грешно, защото вече друг държи ключа… Понеделник е. Влизаш в училище и се сблъскваш с нацупени, недоспали и недоволни тийнейджъри. Всички еднакви. Някога са били различни, но и те, също като теб, „членуват“ в някоя групичка, изгубили идентичността си. Чудиш се дали наистина и ти си като тях, но спираш да мислиш, защото да разсъждаваш сам, без чуждите насоки, е забранено. Питаш се кога и защо се превърна в един от многото. И тогава се сещаш. Стомахът ти се свива, краката ти започват да треперят само при мисълта за него-твоят страх от отхвърляне. Точно той те подтикна да продадеш душата си на обществото. Спомняш си за миналото, когато ти беше различното дете, онова, което стоеше на последния чин в ъгъла, драскайки някакви щури и идеи. Детето, което се смееше непринудено и беше винаги позитивно, но другите му се подиграваха, защото не беше като тях. Нещо не беше наред с теб и накрая ти разбра, кое е то-ти имаше собствено мнение, желание да внесеш промяна, да разнообразиш скучното сиво ежедневие, ти мечтаеше… Но уви, страхът надделя.

Влизаш в класната стая и всички те поздравяват, ти си „най-готиния“. Всеки иска да е като теб и сега ти си този, у когото са чуждите ключове за чуждите души. Но ти не си доволен, само се преструваш на такъв, защото така се изисква от теб. Бягаш от някой час и половината клас тръгва след теб, а останалите са смотани и страхливи, те още на са продали мнението си. Правиш всичко възможно, за да запазиш мястото си в „групичката на готините“, но не осъзнаваш, че така нараняваш себе си и околните. Така се осъществява кръговрата на страха, отново и отново. Несъзнателният, невидимият тормоз в училище се прилага всеки ден върху теб, без дори да подозираш. Но един ден, когато останеш сам, далеч от своята среда, разбираш, че ти всъщност си никой. И отново започваш да търсиш нови групички където да се слееш с тълпата. Просто, защото така е по-лесно, защото те е страх… Нанси Соуейд, 17 години

Йордан Никифоров Мартин Колев, 10 години

Гергана Минчева, 12 години и Ана-Мария Антонова, 12 години

Тази публикация подкрепя кампанията “Движение за език без омраза”

Дороти Ботева, 12 години и Камелия Керемедчиева, 12 години

Референция Кристияна Савова – IV клас, ОУ „Св. Св. Кирил и Методий”, гр. Габрово - първо място в категория Литература 7 -12 години ь Илина Ганчева – VI б клас, ОУ „Иван Вазов”, гр. Габрово - второ място в категория Литература 7 -12 години ььь Виктория Чиликова – IV в клас, ОУ „Св. Св. Кирил и Методий”, гр. Габрово - трето място в категория Литература 7 -12 години и участник в категория Рисунка, плакат, колажььььььььььььььььььььььььььььььь Мирела Казакова – Х г клас, НАГ, гр. Габрово - първо място в категория Литература 13-19 години Нанси Али Соуейд – 10 г клас, НАГ, гр. Габрово - второ място в категория Литература 13-19 години Айсен Кременлиева – СОУ „Васил Левски”, гр. Севлиево - трето място в категория Литература 13-19 години ььььь Весела Христова – 16 години, НАГ, гр. Габрово - първо място в категория Снимка/Видеоклип ьь Тихомир Ангелов – IV клас, ОУ „Св. Св. Кирил и Методий”, гр. Габрово - второ място в категория Снимка/Видеоклипьььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььь Учениците от IV б клас, ОУ „Ран Босилек”, гр. Габрово - трето място в категория Снимка/Видеоклип Бояна Минчева – 11 години, СОУ „Отец Паисий”, гр. Габрово - първо място в категория Рисунка, плакат, колаж 7 -12 годиниььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььь Габриела Сашева – 11 години, СОУ „Отец Паисий”, гр. Габрово - второ място в категория Рисунка, плакат, колаж 7 -12 годиниььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььь Дороти Ботева – 12 години и Камелия Керемедчиева – 12 години - трето място в категория Рисунка, плакат, колаж 7 -12 годиниььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььььь Доротеа Христова – 10 години, IV клас, ОУ „Св. Св. Кирил и Методий” - поощрителна награда в категория Рисунка, плакат, колаж 7 -12 години ьь Цветелина Митева – 16 години, СОУ „Отец Паисий”, гр. Габрово - първо място в категория Рисунка, плакат, колаж 13 – 19 години ььь Момчил Иванов – 15 години, СОУ „Отец Паисий”, гр. Габрово - второ място в категория ьЬЬЬ Рисунка, плакат, колаж 13 – 19 години

38 Янита Йотева - Х в, ПГТ ,,Пенчо Семов”, гр. Габрово Деница Чукова - 13 години, ОУ ,,Ран Босилек”, гр. Габрово Александър Стефанов - 11 години, ОУ ,,Св. Св. Кирил и Методий”, гр. Габрово Наталия Ковачева - 10 години, ОУ ,,Св. Св. Кирил и Методий”, гр. Габрово Габриела Събева - 11 години, СОУ ,,Отец Паисий”, гр. Габрово Инна Петрова - 11 години, ОУ ,,Св. Св. Кирил и Методий”, гр. Габрово Ника Томова - 12 години, СОУ ,,Отец Паисий”, гр. Габрово Александра Кирякова - 11 години, ОУ ,,Св. Св. Кирил и Методий”, гр. Габрово Йордан Никифоров - ОУ ,,Св. Св. Кирил и Методий”, гр. Габрово Мартин Колев - 10 години, ОУ ,,Св. Св. Кирил и Методий”, гр. Габрово Моника Величкова - ОУ ,,Св. Св. Кирил и Методий”, гр. Габрово Андон Вретенаров - ОУ ,,Св. Св. Кирил и Методий”, гр. Габрово Николай Петров - 11 години, ОУ ,,Св. Св. Кирил и Методий”, гр. Габрово Николая Богданова - 11 години, СОУ ,,Отец Паисий”, гр. Габрово Кристиян Александров - 12 години, СОУ ,,Отец Паисий”, гр. Габрово Йоан Павлов - 12 години, СОУ ,,Отец Паисий”, гр. Габрово Веселин Петров - 13 години, СОУ ,,Отец Паисий”, гр. Габрово Михаела Пенчева - 11 години, ОУ ,,Св. Св. Кирил и Методий”, гр. Габрово Кольо Данчев - 13 години, ОУ ,,Св. Св. Кирил и Методий”, гр. Габрово Калоян Стоянов - 10 години, ОУ ,,Св. Св. Кирил и Методий”, гр. Габрово Антония Николова - 10 години, ОУ ,,Св. Св. Кирил и Методий”, гр. Габрово Алекс Радков - 15 години, СОУ ,,Отец Паисий”, гр. Габрово Данислав Стайков - 11 години, СОУ ,,Отец Паисий”, гр. Габрово Ванеса Петрова - 12 години, СОУ ,,Отец Паисий”, гр. Габрово Кристиан Петров - 11 години, СОУ ,,Отец Паисий”, гр. Габрово Моника Русева - 12 години, СОУ ,,Отец Паисий”, гр. Габрово Моника Цонева - 14 години, СОУ ,,Отец Паисий”, гр. Габрово Мириан Методиева - 13 години, СОУ ,,Отец Паисий”, гр. Габрово Фисен Хаимлова - 12 години, СОУ ,,Отец Паисий”, гр. Габрово Вилияна Николова - 11 години, СОУ ,,Отец Паисий”, гр. Габрово Велина Димитрова - Национална Априловска гимназия, гр. Габрово

Тази публикация се осъществява по проект „Тормозът спира до тук!", реализиран в рамките на дейността на Младежка банка Габрово, с помощта на Фондация „Работилница за граждански инициативи".