ВИЖ! Vol. 156

СТАРАТА ВЪЛНА, НОВАТА ВЪЛНА БУНТ И ПАМЕТ

БЕЗПЛАТНО МЕСЕЧНО ИЗДАНИЕ

ЮНИ 2026

#156

СУБКУЛТУРИ В ЕРАТА НА АЛГОРИТЪМА

В И Ж! T EMA

А ТИ ОТ КОИ СИ? Историята на субкултурността и бунтарството – независимо дали говорим за краткотрайни движения или за такива, оставили дълбока следа, независимо дали са носили деструктивна или конструктивна енергия – винаги във взаимодействие със съвременните явления. Независимо кой период от историята разглеждаме. В една епоха у нас те почти се превръщат в синоним на дисидентство – проводник на нови влияния и преживявания, алтернатива на политическия ред и пространство за човешки ценности. През 2026 г. в тях може да видим една lo-fi революция, напомняне за човешките колебания и несъвършенства в ерата на AI стерилността и суетата в социалните медии, преоткриване на желанието за човешка връзка въпреки факторите, които ни разделят като общество. Задаваме и въпроса дали все още субкултурите и контракултурите имат способността да променят обществото: дали вече не са напълно победени и изхабени?

А ВТО Р – СВ Е ТО СЛ А В ТО ДО Р ОВ

В новия брой на ВИЖ! проучваме защо 80-те и 90-те години на ХХ век са все още източник на вдъхновение за младите, какво прави едно общество устойчиво на политическите конфликти и консуматорските тенденции, къде са субкултурите сега и изглежда ли онлайн животът по-истински от реалния. А също така дали вече и “ранният интернет“ не е обект на носталгия и идейно рециклиране. Германският журналист Щефан Кунце разказва за рециклирането на идеи от предишни десетилетия през ъгъла на вейпъруейв жанра, който според него функционира подобно на човешката памет. Зекие Емин се потапя в света на “локалните” и “алтките”, за да проследи какво различното им ежедневие, влияния и ценности казват за младите днес. Документиралият косплей явлението фотограф Николо Растрели разказва пред Мая Стефанова как субкултурите винаги са се раждали чрез взаимно преплитане и заимстване. Йордан Тодоров пък се среща с Даниел Шнайдер, директор на Архива на младежки култури в Кройцберг, Берлин, за да развенчае някои от клишетата около определени субкултури и да обясни рядко подозираните политически и корпоративни връзки в развитието на някои музикални сцени.

ВИЖ ПОВЕЧЕ Повече съдържание и разширени материали ще откриете на

vijmag.bg

БЪДИ ПАТРОН

“ВИЖ!” e безплатна независима медия за изкуство и култура. Станете патрон на списанието с еднократен или месечен абонамент. Вашата подкрепа е важна за нас. Тя помага не само на развитието на медията, авторите, художниците и фотографите, но и на съществуването на качествена културна журналистика и независим печат.

В ИЖ! Т ЕМА И Л Ю СТРАТО Р – JU L I E TA I NTE RGA L ACTI CA АВТОР – ЗЕ КИ Е Е М И Н

Субкултурите в България в ерата на алгоритъма От “алт” до “локал”: за политиката, естетиката и как се променя чувството на принадлежност през призмата на младите и експертите

2

За “локалите” вероятно сте чували от вълната новини за надигащата се агресия сред младите, а през последните години все по-често момичетата с алтернативни на мейнстрийма интереси са “алт-ки”. Доколкото може да генерализираме, това са двете големи групи, понякога ценностно различни, на които се делят младежите у нас днес. С тези две названия те понякога описват себе си, но по-често – връстниците си. Така разграничават кои принадлежат към мейнстрийм културата и кои от тях търсят себеизразяване чрез своята различност. Това винаги е била основната характеристика на субкултурите – чрез естетика, поведение, музика, пространство в градската среда и т.н. да сигнализираш на външния свят какъв си, с какво се различаваш от масовата култура, къде принадлежиш и от какво се дистанцираш. “Локални” (както всъщност ги наричат връстниците им) и “алт” са прекалено широки категории, за да се нарекат субкултури в класическия смисъл на думата, но около този вододел се организира голяма част от младежкия живот в България днес. Според събеседниците ми от “алт” полето отделните субкултури днес по-скоро съществуват като подкатегории на това голямо “алт” пространство. Самата дума идва от “алтернативен” – различен, не като останалите, не като мейнстрийма. А мейнстриймът, поне през погледа на “алт” хората, най-често се олицетворява именно от “локалните”, тоест “местните“, които те свързват с по-консервативната настройка към живота, чалга културата, неприемането и подигравките към различните.

“Core” естетика – едновременно алтернатива и продукт на алгоритмите Под шапката на “алт” днес най-често влизат десетки по-малки субкултури и естетики – emo, goth, punk, metalheads, skaters, anime kids, scene, grunge и още безброй вариации и смесици между тях. Част от тях имат корени в музикални сцени и контракултури от десетилетия назад, други се раждат директно от интернет. Появяват се или се разпространяват в TikTok, Pinterest, Instagram. Но най-вече се формират от Бога на социалните мрежи – алгоритъма, който изплюва на потребителите безброй “core”

естетики. Думата “core” не се отнася непременно за субкултура или музикален жанр, а по-скоро за специфична интернет естетика или визуален стил. В нея съществуват много вариации – cottagecore, weirdcore, dreamcore, clowncore и още десетки микроестетики, които се раждат, смесват и понякога изчезват със скоростта на алгоритъма. Докато преди подобни общества са се изграждали около музикални сцени, физически пространства и по-стриктен код на общуване и външен вид, то днес голяма част от тези естетики съществуват в полето на дигиталното и след това се пренасят в реалния живот. ”Вече всичко започва да се слива, разликата е в това дали познаваш корените на една субкултура или не“, казва Стеф, която е на 23 и едновременно косплейва, гледа аниме и слуша k-pop. За себе си казва: “Не мога да се определя като алтернативна, но виждам как отстрани изглеждам такава”. Според нея голяма част от тези “субкултури” всъщност са се превърнали в повърхностна естетика. Често хората, които се асоциират с тях, не познават в дълбочина политическите и социалните измерения на субкултурата си, както и нейната история. Но Стеф признава, че все още има и такива младежи, които истински разбират от какво са част и осъзнато изживяват принадлежността си.

Субкултурите не изчезват, просто се променят Според Валентина Георгиева, доцент по културология в Софийския университет и председател на Мрежата за културни изследвания, подобно размиване не означава непременно, че субкултурите са изчезнали или че вече съществуват само като естетика. По-скоро се променя начинът, по който тези общности функционират. ”Промяната не е в това, че няма субкултури, а че се трансформира чувството за общност и принадлежност“, обяснява тя. Ако преди субкултурите са се изграждали около по-стабилни социални връзки, музикални сцени, форуми и физически пространства, то днес интернетът и алгоритмите правят идентичностите много по-флуидни и разпокъсани. ”Алгоритъмът не е като форума, в който преди 10 – 15 години някой влиза и намира същите потребители“, казва

3

В ИЖ! Т ЕМА

Георгиева. Според нея самото естество на днешния интернет постоянно разпилява вниманието и прави усещането за общност много по-трудно за поддържане. Това не означава липса на автентични общности сред младите. ”Винаги ще има пънкари, винаги ще има метъли.“ И макар интернет да размива границите, за много хора субкултурите продължават да бъдат пространства на реална принадлежност – към общност, музика, ценности и политически идеи.

Началото: от престъпленията по улиците до плакатите в детската стая Самото понятие “субкултура” се появява през 20-те и 30-те години на ХХ век. ”Първоначално терминът се въвежда за групи, които се възприемат като отклоняващи се от нормите… дори криминални такива“, разказва Георгиева. Тоест още в самото си начало думата е свързана с хора, които стоят извън “нормалното” общество. Едва през 60-те и 70-те години понятието започва да придобива нов смисъл отвъд криминалното и да се свързва с младежки контракултури и музикални сцени, които все пак продължават да се бунтуват срещу установените правила чрез изкуство и активизъм. Така думата придобива съвременното си възприятие. Не просто различност, а и форма на съпротива – срещу масовото, срещу нормите, срещу очакванията как трябва да изглеждаш и живееш. Според Георгиева хората рядко сами се определят чрез подобни категории. ”Когато говорим за субкултури, много рядко човек сам казва “аз принадлежа към тази субкултура”. Това по-често се вижда и дефинира отвън“, обяснява тя. Може би защото в основата на субкултурите винаги стои странен парадокс – желанието едновременно да бъдеш различен от всички останали и да намериш хора, които са различни по същия начин като теб.

Политическите измерения днес Още от самото си начало много субкултури са изградени около политически идеи и форми на съпротива:

4

срещу статуквото, срещу познатите обществени модели и очаквания. Понякога това се случва директно чрез ясни идеологии, друг път по-неосъзнато – чрез отказа да влезеш в нормите чрез визуалната си естетика и вкуса, който демонстрираш навън. Въпросът доколко днешните субкултури са свързани с реални политически и социални позиции обаче остава спорен. Голяма част от младите, с които говорих, описват “алт” пространството преди всичко през естетика, музика и интернет култура, а не толкова през ясна идеология. ”Дефинициите в последните години залагат на чисто естетически кодове и сигнали, свързани с облеклото“, споделя още Стеф. Според Валентина Георгиева обаче политическото никога не е изчезвало напълно. Напротив, субкултурите винаги са били свързани със социални разделения, класови различия и усещането за изключеност от “нормалното” общество. ”Субкултурата израства от класата“, обяснява тя. По думите ѝ днес темата става дори още по-видима заради все по-осезаемото социално разделение в България. ”Ножицата на неравенствата у нас много силно се разтвори от 2006 г. насам, от въвеждането на плоския данък, най-грубо казано”, споделя Георгиева и според нея това създава условия за появата на нови форми на бунт, които водят към заформянето на нови младежки кръгове и микрообщества. Според Георгиева днес в България отново се наблюдава политизация на младежките общности, но противно на очакванията, според нея те се случват в полето на по-консервативните, националистически и дори крайнодесни нагласи. Интересно е, че дори самите млади често описват разделението между “алт-ки” и “локални” през политически език. Няколко от събеседниците ми определят “локалните” като по-консервативни, докато “алт” пространствата се възприемат като подслон за куиър и ЛГБТИ хора, както и за такива с по-различни и нетипични интереси. ”Идеята е свободата да можеш да бъдеш какъвто си, без да те съдят“, казва Иво, който е на 19. Дори когато младите не говорят директно за

“Промяната не е в това, че няма субкултури, а че се трансформира чувството за общност и принадлежност“ политика, тя сякаш присъства скрито в начина, по който тези групи се оформят – в отношението към различните, към нормата и към това кой има право да заема пространствата в града и в обществото.

Кое е мейн и кое е суб? Възприятията на младите за самите тях и на експертите за субкултурите понякога се допълват, но понякога стоят в пълно противоречие. Докато голяма част от младежите свързват субкултурите преди всичко с леви идеи, различност и бунт срещу нормите, този бунт, напълно парадоксално, все по-често се превръща в част от мейнстрийма. ”Преди, ако гледаш аниме или слушаш k-pop, те тормозят, защото си единственият в класа, който знае какво е това“, разказва още Стеф. ”А сега вече тия неща са супер популярни… мърч се продава в моловете… доста повече деца знаят за какво става въпрос, аниметата всички ги гледат.“ Така различността става много по-видима и приемлива за младите хора днес. Това вероятно има връзка с надигащата се вълна за търсене на автентичност и себеизразяване. Затова и границата между “алтернативно” и “масово” започва все повече да се размива. В свят, в който всички търсят начин да бъдат “автентични” и различни, самата различност постепенно престава да бъде толкова маргинална. Започнах да си задавам въпроса дали “истинските” субкултури днес се намират

по-скоро сред “алт” общностите или пък, както казва Георгиева, започват да се формират като нов вид принадлежности именно сред хората, които бихме приобщили към “локалните”. Не очаквах да срещна толкова много противоречия между начина, по който младите възприемат себе си, и начина, по който експертите гледат на процесите. Едно изглежда ясно – политическото никога не изчезва напълно от субкултурите и те винаги са водени от него, независимо дали осъзнато или не. Днешните напрежения между прогресивно и консервативно, между ляво и дясно, между индивидуалност и принадлежност изглежда неизменно се отразяват и в начините, по които младите изграждат и изживяват идентичностите си.

5

В И Ж! T EMA АВТОР – СВ ЕТОСЛ А В ТОДО Р О В

Книгата на Blood Becomes Water “BG 1985-1995“

СКОРПИОНИТЕ ТАНЦУВАТ (ВСЕ ПО-) САМИ Субкултурите и явленията на 80-те и 90-те години все още са актуални за младите. Макар всяко поколение да преминава през почти идентични бунтарски фази, начините, по които днес се формират общностите и хората общуват помежду си, претърпяват интензивни промени.

6

Зина "Пришълец, фланьор, измамник" на Стефани Стоева и “Нова генерация”, фотограф: Нели Воева

Ако имате усещането, че съвремието се движи с твърде бързи темпове, музикалните субкултури и артистичните сцени днес могат да предложат пространство за повече концентрация и фокус. Концертите на групи като “Нова генерация” са пълни с млади хора, родени не просто след смъртта на основателя Димитър Воев, а дори и след събирането на групата; участието на “Клас” на Phill Good е очаквано колкото гостуването на The Cure, а влиянието на това поколение групи може да се усети при почти всички нови алтернативни имена у нас. Метълите и пънкарите по улиците изглеждат идентично като тези отпреди десетилетия, а всяка фаза на преоткриване на предишен етап от суб или поп културата върви и със съответните естетически и модни съчетания. Въпреки че обществото в България рядко умее да документира собствената си съвременна история, през последните 15 години има все повече опит това да се

случва през изложби, документални филми, книги: от зараждането на пънка и ню уейва у нас, през техно и рейв вълната на 90-те, първите стъпки на драг сцената. Всички тези теми бяха обект на изследване от различни призми, често от ъгъла на стихийни явления, но с немислима за днешното време масовост. Какво прави тези истории все още актуални за младите днес, въпреки че те водят толкова различен живот от този на авторите, написали песните, които пеят? И има ли все по-голяма опасност от имитативност вместо от искрено отдаване?

Кога субкултурите процъфтяват и кога контракултурите умират В края на миналата година арт колективът с вече 15-годишна история Blood Becomes Water издаде най-новата си книга: “BG 1985-1995“. В нея са събрани различни визуални архиви и свидетелства за субкултурите и контракултурите в този период, предимно с фокус върху първите пънк, рок и метъл движения, началото на празнуване на “Джулай морнинг” и навлизането на скейтърите.

7

В ИЖ! Т ЕМА

Публиката по време на осемчасов "рок-маратон" на стадион "Дружба", София, 1988. Източник: Imaginary Archive.

През годините Blood Becomes Water са представяли различни проекти на музикални теми. Например сред по-новите им книги е и The Setlist Collection, в която се обединяват запазените принтирани сетлисти към на над 70 концерта в 13 държави. И все пак, “BG 1985-1995” ги кара да се фокусират върху точно определен исторически период и най-вече върху случващото се в София тогава. В края има и посвещение на Евгени Генчев – Джули (през годините най-вече познат като басист на “Виолетов генерал“), който почина през 2025 г. “Бях приятно изненадана да открия, че вече са положени някои усилия за документиране и анализ на контракултурата от тези години”, казва Рая Ботева, съоснователка на колектива.

Blood Becomes Water започват издирването на архиви по темата преди три години. Сред ранните вдъхновения, заради които те въобще потъват в темата, са изложбата от 2013 г. “Младежката контракултура в България през 70-те и 80-те години“, организирана от доц. д-р

8

Михаил Груев и Боян Гюзелев, както и книгата “Цветя от края на 80-те” на Румен Янев и Емил Братанов. “Изненада беше да осъзная колко трудно се намират визуални материали. Повечето от тях са скрити лични архиви и за съжаление не успяхме да съберем всичко, на което се надявахме. Решихме все пак да издадем това, което имаме и мога да кажа, че това е един от най-предизвикателните проекти – както от гледна точка на съдържание, така и на продукция – които сме инициирали досега.” Според Ботева има ясно разграничение кога говорим за субкултура и кога – за контракултура. “Субкултурата не търси опоненти. Контракултурата се нуждае от опонент, за да съществува, но самата дума е инструмент, използван от обществото, за да дефинира и неутрализира това, от което се страхува или не разбира. Тази категоризация е част от процеса на преопаковане за масова консумация. Ако една контракултура победи или загуби опонента си, престава да бъде контракултура. Тя или се превръща в новия мейнстрийм, или се разделя на нови подземни фракции, търсещи нов опонент.”

На тази и съседната страница: кадри от книгата на Blood Becomes Water “BG 1985-1995“

За субкултурата остава отворен въпросът колко видима трябва да е тя, защото ако е твърде на фокус, тя загубва част от идентичността си. “Голямата разлика от предишните поколения са социалните медии. Наскоро прочетох една статия “Субкултурата е мъртва: алгоритъмът изяде ъндърграунда“. В нея настоящото статукво се описва така: “Добре дошли в ерата, в която бунтът е оптимизиран, културата е вкарана в калъп, а субкултурата е нещо, което консумирате, а не нещо, което ви поглъща.“

Оцелява тази общност, която не търси задължително показ Периодът от края на 80-те и началото на 90-те години продължава да е източник на влияния за новите алтернативни групи, а това вдъхновение се възпроизвежда безпроблемно от поколение на поколение. Често редом със завещаната от Воев меланхолия: “Светът се счупи, без вик, без пламък / Oстана само сянката ми и тя бяга”, пее българското дуо Astic в песента “Пламък” от дебютния им албум “Отмъщение”, появил се едва няколко

месеца след основаването им. Те са част от още една тенденция: все по-често новите групи пеят на (предимно) български език. “В музиката на “Нова Генерация“, “Виолетов Генерал“ или “Ревю“ има нещо много сурово и човешко. Усещане за отчуждение, търсене на идентичност, страх, бунт, които са си също толкова актуални и днес. Те не са се опитвали да звучат модерно или комерсиално, а са създали собствен свят и атмосфера, в които хората продължават да намират себе си и да припознават собствените си емоции”, казват Astic, дуо на Георги Велев и Роксана Николова. Според тях новото поколение усеща тази искреност и затова продължава да се връща към тях. “За нас това влияние е по-скоро емоционално и естетическо, отколкото директно музикално. Опитваме се да изградим не просто музика, а усещане, като сън или спомен от друго време, място, където всеки е бил емоционално, но не задължително физически.”

Astic описват музиката си като death wave, съчетание между witch house, dark wave, EBM, все жанрове, в които самотата,

9

В ИЖ! Т ЕМА

безнадеждността и гневът се съчетават с романтиката. Георги и Роксана описват пространството, което музиката им изгражда, като една “сюрреалистична постапокалиптична атмосфера”. Как музиката им се вписва в днешния артистичен ъндърграунд? “Преди субкултурите са били много по-ясно разграничени, не само като музика, а и като начин на обличане, поведение, места, където хората се събират. Имало е усещане за принадлежност към нещо конкретно. Днес е много по-размито, защото интернет предоставя влияния, естетики и сцени от различни времена, култури, държави. Ние по-скоро се чувстваме някъде между нещата. Има общности и хора, с които се припознаваме емоционално, но не мислим, че се вписваме изцяло в конкретна сцена. По-важно ни е да има автентичност и атмосфера, да бъдем себе си, отколкото да принадлежим. Може би точно това е новият вид субкултура – хора, които се намират чрез усещания и идеи, а не толкова чрез строги рамки и догми.”

Адресна регистрация .com Astic са от Враца – нещо, което казват, че навярно несъзнателно влияе върху музиката им. “В по-малките градове има едновременно чувство за близост и за изолация. От една страна, мислиш, че всичко се случва някъде другаде – големите сцени, концертите, възможностите. Но точно това те кара да си изградиш вътрешен свят и да възприемаш музиката по по-личен начин. Враца има много специфична атмосфера: сурова природа, величествен Балкан, който спира дъха и погледа ти, индустриални следи, тишина, усещане за нещо красиво, но и леко застинало във времето.” Според тях дистанцията от централната точка на събитията дава и различна перспектива: “Свободата да създаваш нещо свое, без да следваш сцена или тенденция. Живеем в собствен свят, изграден върху основите на изолация, но това никога не ни е спирало да изследваме това, което е “отвън”. На подобно мнение е и композиторът Ангел Симитчиев, през годините активен с

10

ембиънт/нойз проектите си Born Erased и Mytrip, електронното дуо Vague Voices, басист е в хардкор групата Expectations и от цели 18 години издава музика през лейбъла си Amek. Роден е в Сливен, а след години на развиване на сцената в София, той прекарва все повече време във Варна, където също организира събития. “Със сигурност навсякъде из България има фенове и артисти, които са обединени от някакъв вид музика, изкуство или занимание, което силно ги вълнува. Това е особено видно по огромния брой нишови Facebook групи, онлайн общности в Discord, Reddit и т.н.”, казва Симитчиев. “Субкултурите от нашето минало – метъли, скейтъри, пънкари – в момента са още по-сегментирани, също както музиката бива раздробявана на все повече и повече поджанрове.” Това води до проблем с автентичността: “Вече е доста по-трудно визуално да различаваш субкултурните от тренди хлапетата, защото съвременните модни брандове превърнаха много от алтернативните белези в аксесоари, които можеш да си купиш от мола. Ако видиш някой с кецове на Vans, не е задължително той да слуша Pennywise или NOFX и може да ги видиш на безплатно чалга парти на “Кристал“. Вече няма толкова значение дали си в София или Сливен, интернет е по-достъпен от всякога, но за момента целта сякаш все още е това, което правиш, да стигне до столицата.” Това раздробяване според него води до по-малко припокриване между отделните групи. “Например със сигурност новите ню уейв фенове в България могат да намерят нещо за себе си в DIY пънк концертите, метълите могат да се изкефят на новите, по-тежки хардкор банди, а техно хората има от какво да се впечатлят и на по-експериментален електронен лайв.” Но това като че ли все по-рядко се случва.

Крещяща нужда Припокриването от миналото е и част от биографията и развитието на интересите на Ангел. Геймърите са първата общност, от която се разпознава, а всяко потапяне води към нов интерес: “Геймърите бяхме обединени от ходенето в първите зали за

Българското даркуейв дуо Astic и Ангел Симитчиев, през годините активен с ембиънт/нойз проектите си Born Erased и Mytrip, електронното дуо Vague Voices, басист е в хардкор групата Expectations.

видео игри и интернет клубове в края на 90-те, метълите бяхме обединени от музиката, която намирахме в интернет, по списанията и сме презаписвали и разменяли помежду си, а впоследствие – пънк и хардкор, заради музиката, която ние самите сме правили.” Хардкор и пънк сцената е тази, която е оказала най-голямо влияние върху него, тъй като е създала у него направи-си-сам (DIY) потребността да не е просто консуматор, а да допринася към цялото както като единица от публиката, така и като организатор и музикант. “Ако истински вярваш в нещо, времето не трябва да променя това отношение. Разбира се, в един момент не е необходимо на висок глас да обявяваш, че си част от него – просто продължаваш да допринасяш, да ходиш на концерти и да живееш за нещата, за които си чел в текстовете на любимите си банди. Най-хубавият момент е, когато дадена сцена или общност вече нямат нужда от теб, защото са се появили нови хора, които да движат нещата напред.” Ангел Симитчиев сам поставя под въпрос впечатлението си, че разминаването днес задължително води до загуба на идентичност: “Може би хората надраснаха желанието да се отличават от другите, а новите поколения толкова бързо сменят своите окраски, че аз лично не мога да

разбера какво се случва. За мен това е странен феномен, защото традиционно в по-бедните държави субкултурната принадлежност винаги е била много важна.” Икономическите проблеми и рефлексът, че определени знания и преживявания трябва да бъдат наваксани, са в основата на начина, по който те са разглеждани още по време на зараждането им. Наскоро в YouTube канала на “Киноклуб Супер 8“ – проект, който проучва, дигитализира и разпространява любителски и архивни филми – се появи епизод на телевизионното предаване “Под 30” от 1998 г. “Искам да изпълнявам волята си, на мен това ми се отдава [...] думата “демокрация” не съдържа нищо в себе си, няма демокрация в България [...]”, казва един от участниците, а друг допълва, че в бъдеще “високомерните граници” ще бъдат преодолени и “културите ще се различават по това дали са направени професионално, дали ще ги има всички собствени естетически закони, или ще бъдат направени с подръчни средства, насочени към пазар, докато личи тяхната лоша, бърза направа”. Макар и често с друг сленг или ключови думи, темите повтарят много от тези близо три десетилетия по-късно: кой и как изследва границите на пола и

11

В И Ж! T EMA

Снимка на продуцента Chervensky в зина "Пришълец, фланьор, измамник" на Стефани Стоева. В него се анализират общностите на три локации в София – градинката на "Св. Седмочисленици", пространствата около бул. "Тотлебен" 55 и репетиционните в "Балкантон"

сексуалността, кое е “модерно” и кое – “демодирано”, умира ли рок музиката, става ли “скандалното – нормално, нормалното – скандално”, има ли клубна култура в България (една от анкетираните казва “почти”, актуален отговор и сега). Опит да се обхване елемент от духа на настоящето е “Пришълец, фланьор, измамник”, зин на Стефани Стоева, част от екипа на “Топлоцентрала“, водеща на подкаста за фотография Obscura. Изданието, резултат от първите менторски курсове на Център за визуални изследвания, се съсредоточава върху три притегателни точки от София: винаги пълната с младежи градинка около храма “Св. Седмочисленици“, студиата на някогашния държавен лейбъл "Балкантон", в които десетки известни и неизвестни групи репетират, както и независимия социален център "Фабрика Автономия" на бул. “Тотлебен“ 55, място, на което също има голяма концентрация на ателиета и репетиционни. Заглавието подсказва и самоосъзнатата роля на Стефани като “пришълец” и “фланьор” както в града, така и между отделните общности.

12

“Субкултурата днес е знание по контекст”, казва Стоева, а според нея най-големите разлики между поколенията е “как гледат на историята. Процесите могат да бъдат описвани едва когато отминат и постигнат цялост.” За Ангел Симитчиев онлайн средата все още има роля на убежище за по-уязвимите, но тя все по-трудно се материализира във фактор от живия живот. “Според мен субкултурите сега се крият в интернет или гравитират около малки, независими пространства, където могат да бъдат оставени на мира от тези, които не ги разбират”, казва Симитчиев и дава пример с наблюденията си върху гейминг общността: “Преди година посетих лекция за историята на гейминг списанията у нас – имаше повече хора в Twitch стрийма, отколкото в залата, та със сигурност някои общности са останали основно дигитални. Дано това се промени, защото България има крещяща нужда от истинска контракултура.”

Старата вълна, новата вълна, вейпъруейвът Щефан Кунце е прекарал голяма част от живота си между зали и клубове, диджей сетове и концерти, но през последните години той най-много се вълнува от това, което се случва в някой Discord канал, анонимен профил в Bandcamp или Soundcloud. Напоследък той е най-вече отдаден на вейпъруейва, по думите му “първата наистина децентрализирана субкултура, тъй като не произлиза от определено общество или място в реалния живот”. Голяма част от писането му през последните десетина години е посветено на намерилия силна стрийминг популярност жанр, който е лесен за забелязване, но труден за описване с думи: имената в него са

полуанонимни, звукът е форма на електронна музика, но с ембиънт и джаз влияния, многобройните препратки към естетиката на 80-те, 90-те и първите години на XXI век го правят едновременно силно носталгичен и покрай новата рамка, в която тези референции влизат – странно футуристичен. Преди да следи отблизо този ъгъл на ъндърграунда, германският журналист има разнопосочен опит както между жанровете и поколенията, така и между по-нишовите и по-комерсиалните музикални течения. Бил е водещ куратор на плейлисти в Spotify, главен редактор на дългогодишното германско хип-хоп

АВТО Р – СВ Е ТО СЛ А В ТО ДО РО В

Германският музикален журналист Щефан Кунце за начина, по който някои субкултури виреят най-добре онлайн и защо това не е лоша новина

13

В И Ж! T EMA

списание Juice, а като автор има опит, който надхвърля над две десетилетия писане. Кариерният му път е свидетелство за начина, по който се развиват вкусовете му с годините - първите му влияния са ню уейва и групи като Depeche Mode, преди да се хвърли към грънджа и Nirvana, трип-хопа и Massive Attack, а след това и към рапа, но първата му любов датира от 80-те и е към скейтборда. През последните години Кунце е в нова фаза и като слушател, и като лична философия. Той поддържа нюзлетъра Zen Sounds, посветен на експериментална и често труднооткриваема музика, от ембиънт до джаз. Има над седем хиляди последователи в Substack, което го позиционира в топ 100 на музикалните автори в платформата. Той е и автор на книгата Zen Style, която отразява оттласкването му от труден период в личен план, несъгласието му с някои от практиките в музикалната индустрия, новооткритите му интереси към будизма и преминаването към по-балансиран начин на живот. Миналата година той гостува в София като делегат на шоукейса SoAlive. Понастоящем той като че ли е сред малкото автори, които са си поставили задачата да документират фаза от музиката, която често се опитва да избяга от дефиниции и прекалена публичност.

Интернето нема умре “Вейпъруейвът често е описван като “интернет пънк”, което е вярно до голяма степен. Това, което го доближава до едно пънкарско и направи-си-сам мислене, е, че няма бариера, всеки може да стане част от тази сцена във всеки един момент, а също така и съвсем умишленото бягане от установените правила на ентъртейнмънта и музикалната индустрия”, казва Кунце. Според него това естествено привлича хора, които някога са се увличали по жанрове с подобен вътрешен и духовен код: примерно емо културата на 2000-те, метъла, различните електронни сцени или дори хип-хопа. “Но интересното е, че вейпъруейвът няма как да бъде комерсиално експлоатиран, никой не става фен или автор по кариерни подбуди: няма много какво да се спечели, така че на фокус са артистичността и самоизразяването.”

14

Един от елементите, които са най-интересни за него е, че това е и жанр, който приютява човешката памет. “Класическият вейпъруейв започва около 2010–2011 г., предимно от американски тийнейджъри, които се чудят как да избягат от скучното ежедневие и желаят да имат различен контакт със света или себеподобни.” Според Кунце тук има по-дълбок фактор от простото желание за бягство от познатото: на сцената има много транс и куиър артисти, които в анонимните онлайн общества намират алтернатива на реалността от живия живот и чувството, че са неразбрани. “Вейпъруейвът е вдъхновен от носталгията по 80-те и 90-те, но напоследък все повече артисти работят с Y2K естетиката около милениума и визуалния език на Frutiger Aero, дизайна, който доминира през първото десетилетие на новия век. Все пак продуцент от поколението Z вероятно вече би експериментирал със звуците на детските предавания и ранния YouTube вместо с архивите на кабелната телевизия или джаз семпли. Някои поджанрове, като т.нар. signalwave, функционират като дигитален колаж – подобно на човешката памет, която може да превърне всеки източник в средство за разказване на история и за създаване на потапящо преживяване. Има цели албуми, които са посветени на сгради, на исторически събития, на лични спомени като например какво е да растеш в унгарската провинция или какво е да си дете в Сърбия по време на бомбардировките на НАТО.” Според Кунце в края на миналото десетилетие сцената около вейпъруейва е била все по-видима и на живо, но ограниченията покрай избухването на ковид пандемията през 2020 г. прекъсват тази тенденция и връщат артистите обратно онлайн. “Сега виждам нови опити тази музика да се представя пълноценно на живо и артисти и слушатели да преминат от URL към IRL общуването, да се открият като живи хора. От друга страна, тази култура е родена онлайн, тя се вдъхновява от самото развитие на дигиталната технология, така че предполагам, че тя ще остане на първо място виртуална.”

Постинтернет ъндърграунд общество

РЕЧНИК:

Опитът на Щефан Кунце и отдадеността му да проучва тези къде по-видими, къде едва уловими движения, го замислят и за поколенческите разграничения.

Vaporwave – жанрът използва различни референции и звуци от миналото като вид инструментален звуков колаж, а визуално често прави връзки към първите години на интернет, японската поп култура, консуматорските и модните клишета на 80-те и 90-те години. Музикално, вейпъруейвът взима по-малко от синт-попа, а повече от джаза, фоновата и медитативната музика, както и звукови архиви.

“Мисля, че хлапетата днес виждат интернет повече като естетически избор, отколкото като набор от ексклузивни клубове по интереси. Някой може да е в своята емо/готик фаза днес, но утре да види как някой в TikTok носи винтидж хип-хоп дрехи от 90-те и да реши, че всъщност това съответства на емоционалността му. Идеята, че трябва да си силно отдаден на определено поведение или униформа, за да си във вътрешния кръг на определена субкултура, може би наистина е вече отминала.” Наскоро Щефан си е говорил с приятел, който е професор по социология и проучва академично зараждането на субкултурите. “Според него е вече невъзможно една сцена просто да се зароди от реалния живот. Но въпреки това си мисля, че местните общества ще продължат да излизат наяве, обикновено хора на подобна възраст, които се събират да правят едно и също нещо, но с ентусиазъм то да остане ъндърграунд, да бъде алтернатива на мейнстрийма. Това, което ми се струва, че ще е различно в близко бъдеще, е, че тези кръгове ще се формират, за да създадат общи възможности за реализация и намиране на публика, вместо задължително сходна естетическа визия. Когато бях миналата година в София и посетих разни места, всичко ми изглеждаше невероятно динамично и живо, докато същевременно нищо не беше прикрепено към определен жанр или звук. Изпълнителите бяха обединени не от това, а от чувството за принадлежност и взаимна подкрепа. Така че в този случай е трудно да говорим за “музикална сцена” или “субкултура”, но може би форма на еклектично постинтернет ъндърграунд общество”, разсъждава Щефан. “От друга страна, какво ли знам? Ето ме мен, вече съм на почти 50 години, слушам вейпъруейв и се обличам като американец, който кара камион.”

Chill synth / signal wave / slush wave – не напълно дефинирани течения, движени от почти изцяло анонимни артисти (това е в различна степен в сила и за другите микрожанрове). Signal wave (понякога наричан broken transmission) често е основан на семпли от предавания, рекламна музика и друг архивен материал.

Slush wave-ът използва подобен подход, но за дълги и протяжни тракове.

Synthwave – може би най-разпознаваемият от широката публика жанр в това семейство, най-вече заради силно повлияните от 80-те години саундтраци на сериала Stranger Things и филма Drive. Част от водещите имена, като Perturbator, са гостували у нас.

Y2K – визуалната култура, вдъхновена от футуристичната естетика на видеоклиповете, рекламите, филмите и дори продуктовия дизайн в края на 90-те и началото на 00-те години.

Frutiger Aero – дизайн, асоцииран със светлите цветове в интерфейса на операционните системи (най-вече Windows 95/98/XP) и програмите в годините преди използването на интернет и онлайн комуникацията да бъдат променени от социалните мрежи. Новооткритата му актуалност е част от Y2K естетиката и личи много в обложките на много вейпър/чил синт албуми и сингли.

15

В И Ж! T EMA

На снимката: Dokutokunaugoki (36 г.) позира с родителите си и тяхното куче в дома им в Токио, Япония. Dokutokunaugoki работи като секретарка и се занимава с косплей от повече от десет години. На снимката тя е в ролята на Кърби – измислен герой от поредицата видеоигри “Kirby“.

А ВТО Р – МА Я СТЕ Ф А Н О ВА

Фотограф: Николо Растрели. От серията “They Don't Look Like Me”

Николо Растрели: Всяка субкултура се сблъсква с доминиращото културно въображение 16

Фотографът Николо Растрели за бързата консумация на днешните алтернативни светове и нуждата от човешки несъвършенства на границата между реалния и дигиталния ни отпечатък

17

В И Ж! T EMA Мануел (28 г.) позира с баба си и дядо си в спалнята им в Ливорно, Тоскана, Италия. Мануел работи като месар и се занимава с косплей от 2018 г.; на снимката той е в ролята на Спайдърмен, герой от комиксите на “Марвел”. Фотограф: Николо Растрели. От серията “They Don't Look Like Me”

За родения във Флоренция италиански фотограф Николо Растрели (Niccolò Rastrelli) визуалното изкуство изплува неочаквано, докато следва счетоводство. От случаен подарък камерата постепенно се превръща в инструмент за съвременен портрет, антропологичен разказ и културен архив. Стилът му балансира между фин хумор и сурова автентичност. Сериите му проследяват различни общности – през църковните храмове („Andate inpace“), неделните обяди (“Il pranzo della Domenica”), героите на градското сметопочистване (“Eroi”) до афроиталианците (“Blackitalians”). Световноизвестен обаче става с проекта си “They Don't Look Like Me“, който се фокусира върху отдадени почитатели на косплея, представени в контрастната среда на своя дом и семейство. В настоящия си проект “IRL (In Real Life)” Растрели продължава да дълбае в човешката идентичност. Той

18

отново влиза в домовете, но този път на поколението Z, за да направи съпоставка между техния реален и дигитален образ. Пред ВИЖ! фотографът разказва още за първия си апарат, спечелен с бонус точки от супермаркет, за тънкостите в занаята на проникване в малки затворени общности и как бързият и лесен достъп до все повече далечни въображаеми светове крие риск от възприемането на различни идентичности като естетика, но не и като преживяване.

Кога за първи път усетихте нуждата да създавате визуално изкуство и защо избрахте фотографията за свое “оръжие“? Страстта ми към фотографията започна почти случайно през студентските ми години. Майка ми спечели фотоапарат чрез програма за лоялни клиенти с бонус точки

в известен италиански супермаркет и ми го подари. Дотогава правех избори, които усещах като много далечни от това, което всъщност съм: бях се записал да уча счетоводство без никаква убеденост, просто защото все още не бях открил нещо, което да успее истински да ме запали – нещо, което да ми донесе онова творческо "гъделичкане". Повратната точка настъпи малко след това, когато се запознах с едно момче, малко по-голямо от мен, което учеше в Академията за изящни изкуства във Флоренция. Станахме приятели и чрез него започнах да откривам един напълно различен свят: хора, които изживяваха творчеството като необходимост, а не като хоби. Това беше моментът, в който осъзнах, че съм поел по грешен път и че трябва да намеря език, който да е по-близък до истинската ми същност. Преди това експериментирах с други форми на изразяване. Свирех на китара и участвах в малки пърформанс проекти заедно с този приятел, докато се опитвах да разбера какво всъщност е моето място в света. Но когато за първи път взех онзи фотоапарат в ръце, се случи нещо различно: веднага разбрах, че светът ми харесва повече, когато го гледам през визьора на камерата.

В поредицата Ви ”They Don't Look Like Me” виждаме сблъсък между много елементи от японската и американската попкултура и дълбоко традиционния италиански дух (т.нар. italianità) на домовете, които посещавате. Извън косплея, кои други ”внесени” субкултури изглеждат най-ексцентрично или чуждо на италианския фон? Честно казано, не бих могъл да кажа коя друга субкултура, освен косплея, се усеща в по-голям контраст с италианската идентичност. Вярвам, че по природа всяка субкултура трябва да се сблъска с доминиращото културно въображение – в противен случай тя губи част от силата си. Субкултурите се раждат именно като отговор, противопоставяне или бягство от обществото, в което живеем, и от наложените ни модели.

Това, което намирам за наистина интересно в косплея, е фактът, че той се превърна в глобален феномен. Един въображаем свят, роден другаде, е успял да се разпространи навсякъде, пресичайки култури, поколения и напълно различни социални контексти. Омагьоса ме да видя как нещо толкова дълбоко свързано с японската или американската попкултура, в крайна сметка може да намери място дори в най-традиционните италиански или африкански домове, да се превърне в част от ежедневието на хората. Косплеят говори точно за това: универсалната нужда да се идентифицираш с даден герой, общност, споделен въображаем свят. И може би тъкмо това глобално измерение, дори повече от самия визуален контраст, ме подтикна да го снимам.

Имате ли усещането, че днешните субкултури разчитат твърде много на външни влияния, вместо да създават нещо наистина свое? Не мисля, че проблемът е в твърде голямото външно влияние. Субкултурите винаги са се раждали чрез взаимно преплитане и заимстване – чрез абсорбиране на различни елементи и трансформирането им в нещо ново. Винаги е работило по този начин: от пънка до хип-хопа, всяко културно движение е резултат от срещи, сблъсъци и нови интерпретации. Това, което се промени днес, е скоростта, с която се случва всичко. Интернет направи всеки въображаем свят неотменно достъпен и понякога това крие риск от превръщането на определени идентичности просто в естетика за бърза консумация вместо в дълбоко изживян опит. Но вярвам, че дори в рамките на тази скорост все още съществува искрена нужда от принадлежност и лично изразяване. Една от причините да реша да снимам косплейърите в домовете им, заедно с техните родители, беше отговорът, който много от тях ми дадоха, когато попитах: "Защо правиш косплей?". Голяма част споделиха, че това е начин да избягат от обществото, от ежедневното напрежение и от реалността, която ги заобикаля.

19

В ИЖ! T EMA

Това беше моментът, в който осъзнах, че косплеят не е просто въпрос на костюми или естетика, а на нещо много по-дълбоко: намиране на пространство, където можеш да се чувстваш свободен, приет и може би дори защитен. Мисля, че всяка субкултура се ражда от това толкова човешко желание да търсиш идентичност и място, на което да усещаш, че принадлежиш.

Косплеят може лесно да бъде представен като нещо нелепо на фона на ежедневните новини и конфликти, но Вашата серия успешно балансира между достойнството и абсурда. Как го постигате? Може би е защото никога не съм смятал косплея за нещо глупаво или нелепо. Напротив, винаги ми е било искрено любопитно. Тъй като нямах дълбоки познания в поп културата, започнах да посещавам фестивали и да навлизам в този свят с много отворена, почти наивна перспектива, опитвах се преди всичко да го разбера. Това първоначално отношение създава огромна разлика: ако не подхождаш към хората с предубеждение, те усещат веднага добрите намерения. Самият акт на това да поискаш да ги снимаш и интервюираш, да посветиш време на техните истории, вече променя динамиката. Те вече не са “обекти” за наблюдение, а хора, които са изслушвани.

20

някак в периферията на силно изразените принадлежности. Склонен съм да предпочитам позицията на наблюдател, отколкото тази на пълна принадлежност или идентификация.

Как успявате да спечелите доверието на хората, които снимате, така че да Ви допуснат до домовете, личното си пространство и семействата си? Чудесен въпрос. Спомням си, че едно от упражненията във фотографското училище беше именно да спираш хора на улицата и да се опитваш да ги убедиш да ти позират. Има фотографи, които притежават тази способност по природа, почти инстинктивно, докато аз я научих бавно, с течение на времето, чрез опит на терен. Изискват се такт, упоритост и известна доза късмет, защото не всеки има желание да се разкрие или да бъде сниман. По пътя получаваш много откази и трябва да се научиш да ги приемаш. Това, което наистина създава разликата за мен, е, че винаги се опитвам да установя форма на сътрудничество с хората, които снимам. Не се интересувам от налагането на предварително конструиран образ от съзнанието си. Обичам да ги включвам в решенията: какво да облекат, къде да снимаме, как да разкажат историята си.

Достойнството изплува на повърхността именно заради това: от признанието. От усещането да бъдеш видян и взет насериозно, дори в рамките на нещо, което отстрани може да изглежда ексцентрично или извън общоприетите мащаби.

Вярвам, че доверието се ражда, когато хората усещат, че не са просто наблюдавани, а са активни участници в процеса. В края на краищата, вместо да “спечелиш” доверие, става дума за изграждане на пространство, в което и фотографът, и субектът могат искрено да се насладят на преживяването.

Снимали сте толкова различни проекти и всеки от тях може да бъде разглеждан като опит за отговор на въпроса ”Кой съм аз и къде принадлежа?”. Какъв е Вашият собствен отговор на този въпрос?

Казвате, че добрият портрет трябва да повдига повече въпроси, отколкото да дава отговори. Какви са основните въпроси и емоции, които се надявате да провокирате с Вашите кадри?

Не чувствам, че принадлежа към някоя конкретна група. Фотографията ме привлече точно поради тази причина: често се създава в самота, но в същото време ти позволява да влезеш в контакт с много различни светове. Винаги съм се намирал

Искам изображенията да останат отворени за интерпретация. Бих искал зрителите да се задържат малко по-дълго пред тях и да се запитат кои са наистина тези хора, какво търсят, колко приличат на нас. Дори когато субектите се усещат

Джес (27 г.) позира с родителите си в хола им в Найроби (Кения); тя работи като дизайнер и се занимава с косплей от 2013 г. На снимката тя е в ролята на Самъс Аран – главната героиня от поредицата видеоигри “Metroid“. Фотограф: Николо Растрели. От серията “They Don't Look Like Me”

далечни от нашия собствен свят, се надявам да се появи усещане за емпатия. Не искам фотографиите да казват “вижте тези хора колко са странни“, а по-скоро “вижте колко са човечни“. Спомням си една публикация на някого в Instagram за “They Don't Look Like Me“, която имаше заглавие в духа на: “Кадрите, които промениха начина, по който виждаме косплейърите“. Това ме докосна дълбоко.

Има ли нови субкултури или необикновени реалности, които попадат пред обектива Ви в момента и какво Ви предстои? Много се интересувам от глобалните

младежки феномени и от това как интернет преоформя идентичността, взаимоотношенията и дори нашето възприятие за тялото и самата реалност. Непрекъснато ме привличат онези светове, които се раждат онлайн, но в крайна сметка имат много конкретни последици в ежедневния живот на хората. В момента работя по нов проект, наречен IRL (In Real Life), фокусиран върху връзката между младите хора – особено поколението Z – и телефоните, социалните мрежи и дигиталните пространства, които те обитават всеки ден. Интересува ме да разбера къде свършва онлайн животът и къде започва реалният живот. И дали тази разлика изобщо има някакъв смисъл днес.

Цялото интервю четете на vijmag.bg, а още за работата на Николо Растрели – на niccolorastrelli.com и @niccolorastrelliphotography.

21

А ВТО Р – Й О Р ДА Н ТО ДО Р О В

Как Берлин превърна бунта в памет Архивът на младежките култури съхранява историята на рокендрола, пънка, електронната музика и графити движението

Берлин прекарва десетилетия в грижливото изграждане и промотирането на образа си като европейска столица на преоткриването — анархистична, творческа, вечно незавършена. Митологията е добре позната: разделеният град, превърнал се в техно-утопия, евтините наеми и изоставените сгради, които привличат артисти, рейвъри, пънкове, скуотъри, мигранти, политически радикали и тийнейджъри. Но какво се случва, когато бунтът и контракултурата бъдат погълнати от мейнстрийма и се превърнат в история?

22

Близо тридесет години след основаването си колекцията на Архива на младежките култури е внушителна. В нея се съхраняват над 100 000 списания и фанзини от повече от 50 държави, включително мейнстрийм издания като Rolling Stone, Tempo, Twen и Bravo, както и 10 000 плаката и ситопечатни отпечатъци, 100 000 флаера, 10 000 фотографии и 3 000 музикални видеа, заедно със специални колекции от произведения на изкуството и модата. “Българската следа“ в архива е екземпляр от Bulgarian Rave Archive на визуалния артист Владислав Илиев, издадена през 2024 г. в лимитиран тираж от 300 броя, а проектът включваше и пътуваща изложба. В колекцията има и около 10 000 музикални записа, част от които са “завещани“ от бившия Berlin Rock and Pop Archive, закрит през 2011 г. Сред тях се намират хиляди демо касети от конкурса Berlin Rock News от 80-те години, финансиран от сената на Западен Берлин. Днес те са дигитализирани и достъпни за посетителите.

Отговорът на този въпрос може да бъде открит в Архива на младежките култури в берлинския квартал Кройцберг. Институцията е основана през 1997 г. от група журналисти и социолози, които се интересуват от младежките култури и събират свидетелства за онези формирования в периферията на германското общество, които рядко намират място в официалната история и музеите. “През 90-те никой не си правеше труда да събира материали по темата. Тийнейджърите и свързаните с тях субкултури като цяло имаха лоша репутация. Така например хората смятаха, че почитателите на техномузиката задължително са аполитични и вземат много наркотици. Или пък че феновете на готик музиката обичат да вандализират гробища”, обяснява 47-годишният Даниел Шнайдер, който е директор на библиотеката и сбирката на архива. По думите му архивът се стреми да разбие тези клишета и да допринесе за по-нюансирано разбиране на берлинските субкултури.

Снимки от Архива на младежките култури На съседната страница: Антропологът Даниел Шнайдер, директор на библиотеката и сбирката на Архива на младежките култури

23

В ИЖ! Т ЕМА

когато е отворен за посетители, в читалнята работят изследователи, студенти и автори на дисертации, а понякога и представители на берлинската клубна сцена. “Миналата година Westbam дойде с екип, който снима документален филм за него, за да разгледа материали за негови партита от 90-те. През 2019 г. предоставихме архивни материали на Dr. Motte за изложбата “30 Jahre Loveparade / Dr. Motte’s Loveparade“, разказва Шнайдер.

През годините архивът преминава през редица трансформации — сменя локации, преформулира фокуса си и се разделя с един от основателите си, журналиста Клаус Фарин. Той е известен с изследванията си върху скинхед движението и германската рок сцена. “През 2016 г. Фарин издаде книга за Frei.Wild – италианска група от Южен Тирол, чийто вокалист има корени в неонацистка субкултура. Книгата не беше критична и ние не искахме да бъдем асоциирани с нея, затова се разделихме с него“, обяснява Шнайдер. Архивът се премества на настоящия си адрес през 2020 г. и днес работи като архив и библиотека, както и пространство за обучения. През последните години се наблюдава и вътрешно пренасочване на фокуса. “Сега се концентрираме повече върху субкултурите, клубната култура и поп музиката, а не толкова върху живота на тийнейджърите. Наблягаме на пънк, техно и графити сцената“, казва Шнайдер. Макар архивът да не организира изложби, той редовно предоставя материали на куратори и институции. Във вторниците,

24

Една от най-значимите сбирки е тази на Ралф Региц – дългогодишен мениджър на Love Parade (1989–2003). След смъртта му през 2011 г. архивът му е дарен от семейството и включва документи, флаери, видеа и физически обекти, сред които и таблото за техническата проверка на 48 камиона по време на парада. През 1989 г.

Love Parade започва като малко ъндърграунд “шествие за мир“ с около сто участници. Година по-късно събитието вече е спонсорирано от цигарения бранд West. “Производителите на цигари подпомагат техно сцената толкова активно, че когато спират да го правят, списанието за техномузика Frontpage, както и компанията Planetcom фалират. Така че можем да кажем, че тютюневата индустрия играе централна роля за превръщането на берлинската техно сцена в това, което е днес.“ Архивът на Региц предлага и други ценни прозрения за историята на Love Parade. От договор от 1999 г. става ясно, че Кристиан Линднер, по-късно федерален министър на финансите и лидер на Свободната демократическа партия, е наел един от камионите с музика. Днес Линднер е смятан за главния виновник за разпадането на т.нар. “Светофарна коалиция“ в края на 2024 г. и последвалата политическа нестабилност в Германия. “От този договор с Линднер се вижда как Love Parade постепенно се превръща от ъндърграунд събитие в мейнстрийм формат с участие на политическите партии. Парадоксалното е, че не социалдемократите или зелените се възползват от него, а консервативният Християндемократически съюз и Свободната демократическа партия“, обяснява Шнайдер.

Сред другите индивидуални архиви са тези на Хайнер Пуделко, вокалист на R&B групата Interzone и Лорд Кнуд – радиоводещ и член на популярната германска бийт група от 60-те The Lords, наричани още “германските Бийтълс“. След тежка катастрофа през 60-те, при която губи крак, Лорд Кнуд се насочва към радиото и става популярен водещ в RIAS, радиото на американския сектор в разделения Берлин. Лорд Кнуд умира през 2020 г., а архивът му е дарен от неговите близки. Тук се съхраняват не само печатни материали, но и обекти: импровизирана седалка от дърво и метал от графити колектив в Сао Пауло, дрехи на авангардния моден лейбъл Next G+U.R+U Now, печати от клуба Mensch Meier (закрит през 2023 г.) и дори две врати от тоалетната на клуба. През годините Архивът на младежките култури постепенно се трансформира от хранилище на историята на контракултурата в мрежа от хора, които работят заедно. Така например той си сътрудничи с архива за зинове Schikkimikki, с който организира Zine Clutch – събитие за фенове на зиновете, което се провежда четири пъти годишно.

жителите, а не на инвеститорите. В Германия тя се проявява чрез кампании срещу джентрификацията, високите наеми и изчезването на важни културни пространства. Архивът на младежките култури е израз на един от основните парадокси на контракултурната история: движения, възникнали като отказ от институциите, днес съществуват именно чрез тяхната памет. Това, което някога е било жест на разрив, на отрицание и излизане извън регистъра на допустимото, днес е подредено, описано и съхранено като културен материал. Може ли бунтът да оцелее след институционализирането си? Този въпрос витае без ясен отговор. Може би всяка контракултура в крайна сметка се превръща в исторически артефакт. Може би самото съхранение неизбежно променя смисъла на онова, което се пази. Или пък архивирането на тези движения ги защитава от пълното им изчезване в комерсиалната митология и селективната памет.

Днес мисията на Даниел разкрива по-сложна история на берлинската сцена: че контракултурата никога не е била само хедонистична. Именно затова пънкът, със своята социална ангажираност, заема централно място в колекцията. Архивът се гордее с една от най-големите колекции от пънк фензини в света, някои от които датират от края на 70-те години. Това са и едни от най-често исканите от посетителите материали. Контракултурната идентичност на Берлин днес все по-често функционира като бранд. През 2023 г. бившите артистични скуотове Тахелес бяха превърнати в луксозен комплекс с апартаменти, галерии, кафенета и магазини по проект на швейцарското архитектурно бюро Herzog & de Meuron. Ето защо архивът обръща специално внимание на социални движения като Recht auf Stadt – социална инициатива, според която градовете трябва да се развиват според нуждите на

25

ПИШЕМ ШЕСТИЦА НА SOFIA LIVE FESTIVAL В края на юни Sofia Live Festival се завръща за своето шесто издание: В откриващата вечер на фестивала (27 юни) дългоочакваният си дебют в България ще направи едно от водещите имена на съвременната алтернативна сцена – бристълската постпънк група Idles. Известни със суровата си енергия и социално ангажираните си текстове, през последните години те бяха хедлайнери на най-големите световни фестивали, включително Glastonbury, Coachella и Primavera Sound. Същата вечер на Sofia Live публиката ще види и канадската рок банда Three Days Grace, този път в пълен състав и с оригиналния си вокалист Adam Gontier. В програмата на 27 юни ще чуем още едно от най-свежите имена на белградската инди-рок сцена – KOIKOI. Завръщане ще направи и изчезналият от сцената през последните години Стругаре, който през миналото десетилетие бързо набра скорост със своя афинитет към играта на думи и различния си поглед към хип-хопа. Хедлайнери на втория фестивален ден ще бъдат легендите на електронната музика – Underworld. С кариера, простираща се в над четири десетилетия, британското дуо на Рик Смит и Карл Хайд остави следа за цяло поколение с парчето “Born Slippy (Nuxx)”, част от саундтрака на “Трейнспотинг“. Към лайнъпа на 28 юни се присъединяват и Nothing But Thieves, малко след излизането на четвъртия им студиен албум Dead Club City. Във фестивала ще се включи и най-успешният български електронен артист на международната сцена Страхил Велчев – KiNK, със своите импровизирани техно и хаус сетове. Глътка свеж въздух за уикенда идва и от френското инди-поп дуо Papooz.

27 – 28 ЮНИ I VIDAS ART ARENA I СОФИЯ

БЕЛОВСКИ И ОБЩЕСТВЕНИТЕ ФУНДАМЕНТИ Станислав Беловски е от малкото съвременни български артисти, които систематично и зряло работят върху важни обществени теми като социално-политическите трусове, хуманитарните кризи и военните конфликти. За него художникът не може да бъде неутрален изследовател, а изкуството е преди всичко “лична позиция, вид политически акт“. Тази житейска философия ясно се вижда и в най-новата му изложба “Фундаменти“ в галерия Doza, която отправя поглед към колективната памет. Чрез акрил, шперплат, плексиглас, цимент, молив, фотография и геометрична абстракция, Беловски поставя фокус върху сегашното състояние на сгради и съоръжения от близкото минало, изоставени на тежестта на времето. Някога двигатели на обществото, места за производство, срещи, услуги, идеи и общности – днес тези пространства са напуснати, разрушени или корозирали. На пръв поглед Беловски сякаш стъпва върху популярния глобален тренд на urbex културата, която романтизира модернизма и изпитва меланхолично очарование от “руините на бъдещето“. Но заедно с това творбите му носят по-дълбок пласт. От една страна, конструктивистката надежда, че архитектурните структури могат да създават нов тип общества, но от друга – тежката памет, че именно колективните утопии произвеждат своя собствен разпад. Беловски ни кара да се замислим възможно ли е днес да си представим общо бъдеще, без да се връщаме към предишни утопии? И има ли все още пространство, в което да се срещнем извън носталгията и виртуалното? ДО 20 ЮНИ I ГАЛЕРИЯ DOZA I СОФИЯ

В И Ж! A DVERTO RIAL “Малката сестра”, реж. Хафсия Херзи

“Маспаломас”, реж. Аитор Ареги и Хосе Мари Гоенага

ГЕРОЯТ НА SOFIA PRIDE FILM FESTIVAL СИ ТИ За 15-а поредна година Sofia Pride Film Fest – единственият международен ЛГБТИ филмов фестивал в България, създава пространство за споделяне, разбиране и съпротива срещу стигмата. Между 2 и 12 юни Дом на киното и Френският институт ще бъдат домакини на културната платформа, която дава видимост на куиър историите у нас и по света. Тази година селекцията е с мотото “Героят си ти!“ и включва осем пълнометражни и единадесет късометражни заглавия, отличени на престижни международни фестивали. За поредна година публиката ще има решаващ глас в определянето на най-добрите филми, като този път към голямата награда за късометражно кино е добавен и паричен стимул от 500 долара. Официалното откриване на 2 юни в Дом на киното е с френската драма “Малката сестра“ на режисьорката Хафсия Херзи. Историята проследява сложните, многопластови отношения в религиозно семейство и улавя невидимите напрежения между обществените очаквания и нуждата на личността да бъде вярна на себе си. Филм, който ни напомня, че най-важните битки често се водят вътре в нас, а най-големите победи са свързани с приемането. Програмата продължава на 3 юни в Дом на киното със “Загадъчният поглед на фламингото“ – визуална поезия, която изследва как индивидът се позиционира между личното усещане за тялото и тежестта

на предразсъдъците. На 4 юни “Маспаломас“ отправя проницателен поглед към едно от най-известните куиър пространства в Европа, което носи идеи за свобода, бягство и нови форми на принадлежност. Специален фокус в тазгодишното издание е вечерта, посветена на феминизма на 5 юни, когато ще бъде представен филмът “Доказателства за любов“. Прожекцията (с втора дата на 10 юни във Френския институт) е с вход свободен, а с нея организаторите се стремят да предизвикат широк обществен дебат. Филмът засяга една от най-невидимите теми в съвременното българско общество – домашното и джендър базираното насилие в еднополовите връзки. В държава, където правната рамка системно игнорира съществуването на тези партньорства, жертвите са поставени пред парадокс: как да докажеш насилие, когато законът отказва да припознае самото ти съществуване? Късометражният блок на фестивала остава най-динамичната територия за радикални идеи и експериментално кино. Тази година в прожекциите в Дом на киното ще видим и две български заглавия – “В открито море“ на режисьорката Димана Марковска (на 6 юни от 20 ч.) и “Те“ на режисьора Коста Каракашян (на 11 юни от 20 ч.).

ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ НА SOFIAPRIDEFILMFEST.ORG И @SOFIAPRIDEFILMFEST. Sofia Pride Film Fest е с финансовата подкрепа на Национален фонд “Култура“, Български фонд за жените и Европейския съюз.

POWE RE D BY CU LTU RAMA “Бах и отвъд” на Франческо Тристано

“Living Being IV: Time Reflections” на Венсан Пейрани

В ИГРАТА СМЕ С ЛЕТНИЯ CULTURAMA FEST Това лято Culturama отново ще смеси смело музикалните жанрове и между 13 и 27 юни ни кани да чуем световни изпълнители на няколко софийски сцени. Мотото на осмото издание на фестивала е Playground, а програмата му включва четири концерта. Фестивалът се открива под открито небе (в градина “Кристал” на 13 юни от 20 ч.) с френския джаз квинтет на акордеониста Венсан Пейрани. С проекта “Living Being IV: Time Reflections” Емил Паризиен, Тони Паелеман, Йоан Сера и Жулиен Ерне търсят баланса между електрониката и акустиката. Албумът им, започнат в първите месеци на ковид пандемията, е смесица от съвременен звук и традиционни танци, с препратка към бароковата музика. На 17 юни от 19 ч. в “Топлоцентрала” мултимедийният спектакъл “Зимно пътуване” ще съчетае песенния цикъл на Франц Шуберт (в изпълнение на баса Лукаш Кониечни и пианиста Николаус Рексрот) с експерименталната поезия на полския автор Кшищтоф Камил Бачински, написана под сянката на Втората световна война и напомняща трескави сънища. Заедно с видеоарта на Пьотр Опавски, спектакълът показва как музиката, поезията и сценичните изкуства могат да преодоляват културните граници и да отварят нови пространства за разбирателство.

Концертната програма продължава на 26 юни от 19 ч. във Военния клуб, където ще чуем изпълнението на последната италианска комична опера на Джоакино Росини – “Пътуване към Реймс”. Под диригентството на Христо Павлов и Рубен Санчес Виеко, международен състав от утвърдени оперни гласове (сред които Ина Кънчева, Петя Петрова и Алдо Сартори) си партнира с млади солисти-стипендианти от националната стипендиантска програма на фондация “Културни перспективи”. На 27 юни от 20 ч. в “Топлоцентрала” финалните акорди на фестивала ще постави Франческо Тристано от Люксембург и неговият проект “Бах и отвъд”. Възпитаник на “Джулиард скул” в Ню Йорк, Тристано умело съчетава акустично пиано и барокова музика със синтезатори и дръм машини, като изследва общата структура на ранната класика и съвременния минимализъм. Програмата включва и Playground Day – детска и семейна работилница с художниците Невена Екимова и Невелин Иванов. Тя ще се проведе на 21 юни в градинката “Кристал”. В духа на играта, като преживяване и култура, осмото лятно издание на Culturama ще пренесе в София силната музикална традиция на стара и съвременна Европа.

ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ И БИЛЕТИ НА WWW.CULTURAMA.ART И @CULTURAMA.ART.

ГЕОГРАФИЯ НА ДУМИТЕ От 4 до 8 юни третото издание на Черноморския международен литературен фестивал отново събира в Бургас водещи писатели, преводачи и издатели от Турция, Грузия, Украйна, Румъния и България. Програмата в Център за съвременно изкуство и библиотека “Пейо Яворов“ включва срещи, четения, дискусии и творчески работилници, а неин куратор е експертът в областта на книгоиздаването и културния мениджмънт Светлозар Желев. Форумът ще се фокусира върху важните въпроси в съвременното книгоиздаване: пазарните реалности в Черноморския регион, преводната литература, институционалните програми за подкрепа и ролята на литературните агенти. Акцент в програмата тази година ще бъде гостуването на писателката Рене Карабаш. Нейният дебютен роман “Остайница“ (в превод на английски от Изидора Анжел) наскоро достигна финалите на престижната международна награда “Букър“. Сред обявените имена на участниците тази година е и световноизвестният украински писател и журналист Андрей Курков. Той е един от най-превежданите съвременни автори от Източна Европа, а книгите му са преведени на над 40 езика. Третото издание на фестивала ще се проведе под мотото “Black Sea Speaks Freedom“, а всички събития в програмата са с вход свободен. Успоредно с литературния фестивал, Бургас е домакин и на ФАРА – най-престижното и мащабно събитие за рекламната индустрия у нас. Фотограф: Яна Лозева

4 – 8 ЮНИ I ЦЕНТЪР ЗА СЪВРЕМЕННО ИЗКУСТВО И БИБЛИОТЕКА “ПЕЙО ЯВОРОВ” I БУРГАС

ЛЯТОТО ЗАПОЧВА С TALES OF SINEMORIA Вместо да разчита на познати комерсиални формати и мейнстрийм имена, второто издание на фестивала Tales of Sinemoria залага на концепцията за т.нар. taste making събития – формат, който тепърва си прокарва път у нас, но вече дефинира независимата сцена в Европа. Организаторите от едноименната фондация споделят, че в тази идея фокусът е изцяло изместен от очакваното към откритието. Фестивалната програма отказва да се подчинява на алгоритми и класации и вместо това събира артисти от България и света, селектирани единствено заради суровата им, автентична енергия на живо. Още с дебютното си издание форумът пренесе културния пулс извън пренаситените градски центрове и показа как крайните географски периферии могат да бъдат истински оазис на творческа свобода. С разширена фестивална зона и нова сцена под открито небе, това лято Tales of Sinemoria ще разгърне органичен звуков пейзаж от 12 концерта на 3 сцени, развиващ се плавно през целия ден. Първите обявени имена в селекцията са международното трио Gordan (Сърбия/Германия/Австрия), което преплита балкански фолклор с експериментална електроника и свободни импровизации, и Mono and the Stereos (България), чиято запазена марка е меланхоличният инди, фолк и рок звук, както и група IVA. Tales of Sinemoria е дълбоко обвързан и с каузата за опазване на дивата природа на Синеморец – деликатна среда, чийто автентичен дух местните жители и емблематични заведения като бар “Кораба“, “Време е за теб“ и “Котката“ бранят от години.

Фотограф: Михаил Новаков

19 – 20 ЮНИ I СИНЕМОРЕЦ

В И Ж! A RTI ST ’S CO R N ER

ГРАФИЧНИ Мирослав Живков – Джингиби е от онези артисти, чиито творчески експерименти с лекота размиват границите между дизайна, живописта и ръчния ситопечат. Едновременно с това той умее да създава и общности. Вече повече от десетилетие неговото независимо семейно студио NoPoint Atelier, скрито в старопланинското село Баланите, се превърна в съвременен център за ризография и ситопечат, където се срещат и творят заедно автори от цял свят. На другия полюс, но в същата орбита, е живеещият в България германец Пол Вогенрайтър. Той определя себе си като one-man studio, което балансира между дигиталния минимализъм, моушън дизайна и прецизно оформените печатни издания. Графичните им светове, иначе толкова различни като подход и нагласа, някак естествено се срещнаха през изминалата година във Велико Търново. За рождения ден на независимото културно пространство ТАМ двамата създадоха 30-метрова хартиена ролка, вдъхновена от

34

Мирослав Живков и Пол Вогенрайтър за експериментите и свободата в творчеството

азиатската калиграфия и замислена като жив обект, който може да се къса, споделя и раздава на ръка. Този експеримент съвсем заслужено ги изстреля сред финалистите за Европейските дизайн награди, чието юбилейно издание гостува за първи път в София от 11 до 14 юни. Миро и Пол ще бъдат и лектори в двудневната фестивална конференция, която ще ни срещне с едни от най-интересните имена в европейския комуникационен дизайн. Броени дни преди началото на фестивала разговаряме с тях за смелите идеи, новите гледни точки във визуалната култура и защо усещането за мастило по пръстите остава последното убежище на човешкия фактор в дизайна.

Противоположностите се привличат Пoл: И двамата работим в сферата на графичния дизайн в печатните и дигиталните медии. Работим както по комерсиални, така и по лични авторски проекти. В същото време подходите ни са доста различни. Аз работя повече в

рамките на практично ориентирания към услуги дизайн, докато Миро има по-свободен, артистичен и аналогов подход. Съвместната работа е доста забавна, защото това, което единият може, другият не може – и обратното.

Предизвикателствата на екипната работа

техните хартиени формати имат много по-издължени пропорции.

Пoл: Експериментирането е съществена

част от процеса ни. Обикновено започваме с чисто типографски плакат, базиран на визуалната идентичност на ТАМ – почти като празен лист хартия. Оттам нататък обменяме идеи, Миро изпраща скици или рисунки и процесът се развива органично. Често на него му хрумва някоя луда идея, която включва необичайни материали или предмети, върху които да печатаме. И просто решаваме да опитаме. Също така предварително създаваме моушън графика като тийзър за рождения ден. Обичаме крайният печатен резултат да остане изненада за ТАМ и техните гости.

Мирослав: Първо трябваше да се видим на живо, което само по себе си е задача, тъй като и двамата живеем в малки села на 60 км едно от друго. Друго предизвикателство винаги е времето. Проектът обикновено се случва в края на годината, когато крайните срокове се натрупват, така че намирането на време и енергия за свободен експериментален проект никога не е лесно. Предизвикателство е и самото производство. Целта ни винаги е да експериментираме с печата и да намираме нестандартни начини за създаване на плакати – чрез необичайни формати, материали, обекти или печатни техники. Но в крайна сметка винаги е забавно да имаме един ден за експерименти и да вдъхнем живот на проекта в NoPoint в Баланите. Това е своеобразен годишен рестарт и възможност отново да се свържем с ръчния печатен процес.

Мирослав: Не мислим, че идеите автоматично стават по-смели или по-добри заради локацията. Въпреки това работата извън големите културни центрове може да даде на дизайнерите повече свобода да развият собствена посока. Има и практически предимства: по-ниски наеми, по-малка конкуренция и често по-бавен ритъм на живот, което оставя повече пространство за експерименти и независими инициативи.

Експериментални практики и формати

Kъм следващото поколение дизайнери

Мирослав: Това, което ни движи, е желанието да експериментираме и да откриваме нови начини за подход към плакатния дизайн и печатното производство. В този случай дългият формат и вдъхновеният от азиатската калиграфия ръчен подход направиха всеки плакат уникален. Идеята зад него всъщност беше доста практична: искахме да създадем нещо, което може да се разкъса и разпространи на ръка, вместо да се третира като ценен експонат. Така че беше по-малко за бунт и повече взаимодействие и достъпност. Самият удължен формат също пасваше добре на плакатите в азиатски стил, тъй като

Мирослав: Приемете новите технологии, но не губете собствената си визия. В ерата на изкуствения интелект именно вашата индивидуална перспектива и визуален език са това, което ви прави ценни като дизайнери. Страхотно е да се учите, да пътувате и да трупате опит в чужбина и в по-големи градове, но има и нещо смислено в това да изграждате практика извън пренаситените творчески центрове. Понякога работата в по-малки или по-слабо конкурентни места ви дава повече свобода да развиете собствения си глас и да създавате работа с реално въздействие. И разбира се, никога не спирайте да се забавлявате!

Къде се раждат смелите идеи

20-ото издание на Европейския дизайн фестивал гостува в София от 11 до 14 юни. Събитието, организирано от Studio Komplekt, посреща отличените с награди дизайнери и студиа от цяла Европа, а програмата му включва oфициална церемония, лекции, изложби, работилници, отворени студиа и градски турове.

35

ЕКИП

Светослав Тодоров

Йордан Тодоров Зекие Емин Мая Стефанова Светослав Тодоров

РЕДАКТОРИ

ФОТОГРАФИ

Камелия Величкова

ВОДЕЩ РЕДАКТОР

Иван Димитров

Мирослав Живков I стр. 34, 35 Михаил Новаков I стр. 32 Нели Воева I стр. 7 Николо Растрели I стр. 16–21 Яна Лозева I стр. 32 Imaginary Archive I стр. 8

ФОТОГРАФ

ХУДОЖНИЦИ

Мая Стефанова Емине Садкъ Зекие Емин

РЕДАКТОР И КОРЕКТОР

Julieta Intergalactica I стр. 2, 5

Боряна Пандова

ДИЗАЙН

VIJMAG.BG I @VIJ.MAGAZINE

АВТОРИ В БРОЯ

ИЗДАТЕЛ

КОРИЦА

ВИЖ! Studio I studio.vijmag.bg

Димитър Колчаков, Пресфото–БТА, от книгата на Blood Becomes Water “BG 1985-1995“

РЕКЛАМА

Камелия Величкова office@vijsofia.bg Мила Михайлова milaxmmila@gmail.com

Александра Недева Андреа Попйорданова Ася Мункова Биляна Брайкова Благовест Йорданов Боря Шапшалова Велислава Желева Вероника Аристархова Владимир Драгоев Гергана Георгиева Гергана Рабаджийска Деметра Георгиева Даниел Томов Деница Димитрова Десислава Станчева Димо Господинов Ева Домарадска Еви Карагеоргу

Екатерина Ангелова Елица Иванова Жени Дечева Златина Димитрова Златомира Тодорова Ива Мечкунова Ина Добрева Йордан Жечев Калоян Колев Любомир Бабуров Любомир Попйорданов Мария Байчева Марина Матеева Мария Змийчарова Мария Вълкова Мина Карабахчиева Михаил Иванов Николай Иванов

Павел Кунчев Петър Стоянов Рая Раева Роза Лермонтова Светина Уейгант Светла Дамянова Светлозара Христова Христо Христозов Цветан Цонев Ценко Христов Явор Димитров Ashira Morris Vangel Imreorov Аicha Zaralieva iniakick Mira Mars

“ВИЖ!” е независима печатна медия за изкуство и култура и се осъществява с безценната подкрепа на всички тези хора в платформата Patreon. Ако харесвате работата ни, подкрепете списанието на: WWW.PATREON.COM/VIJ_MAGAZINE

ПОВЕЧЕ ПО ТЕМАТА НА БРОЯ, РАЗШИРЕНИ И НОВИ МАТЕРИАЛИ ЩЕ ОТКРИЕТЕ НА VIJMAG.BG

© ВИЖ! 2012-2026

ПАТРОНИ

“ВИЖ!“ БЛАГОДАРИ НА:

ПОДКРЕПЕТЕ НИ И СТАНЕТЕ ПАТРОН НА СПИСАНИЕТО С МАЛЪК МЕСЕЧЕН АБОНАМЕНТ

videnie kids

Потапящо интерактивно приключение за деца и семейства, в което изкуството и приказките оживяват около вас. От 1 юни | 60 мин | 4+ Билети: videnie.space