На “Oриен афе”
От над десет години Атанас Шиников
поддържа блога си inscriber.org, а името е свързано с отдадеността му към арабската
калиграфия. Описва я като “саморефлексивна
традиция”, овладяването ѝ е невъзможно без
по-дълбоко потапяне във всеки аспект на
културата. Той също така списва рубриката
“Ориент кафе” на “Тоест”, където се занимава
с теми като: какво казва Коранът за алкохола
и махмурлука, начините на интимни онлайн
запознанства, навлизането на изкуствения интелект в исляма и тайните на добре
поддържаната брада.
За Шиников, завършил арабистика в
Софийския университет, изследовател на
Арабското средновековие и фотограф,
потапянето в тази култура е до голяма степен случайност. “През 1998 г. завърших езиковата
гимназия в Пазарджик, реших да уча
по-екзотична филология, защото ми беше
писнало от английския, но без предварителна
идея накъде да се ориентирам. Приеха ме
арабистика в София и японистика в Търново.
Родителите ми реагираха учудващо
либерално и ми казаха да правя каквото
искам. Хвърлих ези-тура, падна се три пъти
арабистика“, казва той.
“Калиграфията вече е такава част от мен, има такова потъване, че ми е трудно да си спомня
как започна всичко.” Шиников проявява интерес към калиграфията при първите си стъпки в арабистиката, въпреки че ресурсите, с които разполага за подготовка, са
(подарен учебник от Германия
някой познава езика, това все пак не означава, че ще се справи с рисувателния аспект. Подобна дисциплина изисква и самото научаване на езика и всичките културни, исторически или духовни специфики около него.
Имало едно време в Дамаск
Между 2001 и 2002 г. Шиников живее в Дамаск като част от програма за обмен на студенти и престоят му там го изпълва с чувство на несигурност какво ще се случи в региона. Той пристига
да разбирам езика: какво се говори по “Ал-Джазира”, за какво се пазарим, разбрах, че е малко смешно да си намеря жилище на класически арабски.” Запознава се и със стар калиграф на един
пазар, когото кани на своя изложба в Българския културен център към българското посолство в Дамаск, а самата подготовка се превръща в урок по дисциплина. ”В един момент започваш да гледаш отвъд занаята и да се фокусираш върху огромната традиция, да проявяваш вътрешна рефлексия към нея, а с езика започваш да откриваш извори, исторически натрупвания и как шрифтовете еволюират, достигаш до една по-плътна картина. Това нещо на Запад го няма, калиграфската традиция прекъсва, изчезва като изкуство
мълчание, което идва оттам.”
Годините, отдадени на калиграфията, са и
внимателен баланс между набиране на опит, който позволява правенето на
експерименти: Шиников често изписва
библейски текстове вместо ислямски, а
понякога дори и съвременни стихове,
например на Цочо Бояджиев. “Научаваш се
да живееш със себе си, с грешките си.
Същевременно никога не си достатъчно
добър. Има букви, които избягвам, тъй като в
моите очи са твърде трудни за рисуване, от
друга страна, човек не се научава, освен ако
не се пробва и не греши стотици пъти.”
Този опит върви ръка за ръка със също
безкрайното самоусъвършенстване на езика.
“Най-големите скокове в знанието си не съм
имал от посещение на арабска страна и
говорене в естествена среда, а примерно от четене на средновековен текст, от който в
началото нищо не разбираш. Срещата с
добре сканиран ръкопис от този период
развива едновременно и езиковите, и
калиграфските умения. Не е просто
елитарно, направо си е маргинално.”
”Търпението е ключ към щастието” (арабска поговорка)
През годините Шиников е бил преводач в посолството на Египет, както и на бежанци и
мигранти у нас, работил е за държавни
институции като консултант по въпросите на
исляма и арабския език. Откъде той черпи актуална информация за вълненията и разбиранията
лични проблеми. Но в свещения закон (шариат) трябва да
Шиников има неиздадена книга за фетвите като жанр, а проучванията му са от историческо и културологично
се като протестант.
“Поляризацията
казва, че ако
си с
крайности. “Всеки
си против нас, а не би трябвало да е нетипично някой да е едновременно против политиката на Израел и политиката на Иран. Обратното е пример за фалшиви дихотомии, в които хората се вкарват лесно.”
Въпреки че не акцентира върху политическите си убеждения, казва, че за определено време е имал позиции, които биха могли да се разчетат като
про-израелски:
превес
или колко трябва да са те, че да е
приемливо?”
Атанас Шиников е против да влиза в
крайностите на диалога днес, тъй като
наблюдава как полемиките пускат корени в
историята и човек лесно може да започне да се идентифицира с тях. “Бих препоръчал на
всеки повече скептичност и повече саморефлексия. Не вредят. Никой не е
най-добрият човек на света, а много често
имаме мнение, но нямаме достъп до цялата
информация. В историята често се оказва, че
понякога “добрите” не са толкова добри,
понякога “лошите” не са толкова лоши. Затова
и трябва малко повече интелектуална скромност.”
О
ДИЛЯНА МИНЧЕВА ОТ MCMASTER UNIVERSITY В КАНАДА ЗА ЖЕНСКИТЕ
ДВИЖЕНИЯ В БЛИЗКИЯ ИЗТОК
Диляна Минчева е доцент по комуникационни изследвания и медийни
изкуства и преподавател по религиознание (ислям) в McMaster University (Канада). Казва, че интересът ѝ към Близкия изток не се
появява внезапно и всъщност по-ранният ѝ живот в България я подготвя за това: “човек
неизбежно живее
Минчева се интересува не просто как се представя ислямът в публичното пространство, а къде и при какви условия се формират самите гласове, които говорят от името на мюсюлманския опит. “Така постепенно се оформи и концепцията, която развивам в книгите си: за западноислямската публична сфера като динамично, често крехко и експериментално пространство на изразяване, в което се срещат различни традиции, езици и етика.”
Авторка е на книгите Muslim Intellectual Discourse in the West (2016/22) и Adversarial Islamic Feminism in the Western–Islamic Public Sphere (2024), която се фокусира върху женския онлайн активизъм на мюсюлманките.
С Минчева разговаряме за дълбокия ѝ интерес към женските движения в Близкия изток и как те вдъхновяват и други граждански протестни действия:
Да документираш онлайн активизма във вечно променливо време
В платформи като Twitter (Х), Instagram и TikTok, човек неизбежно се сблъсква с една изключително ефимерна публичност. Гласове се появяват, придобиват сила, влизат в конфликт, създават общности… и понякога изчезват почти без следа. Това поставя изследователя в особена позиция: не просто да документира, а да
говори предимно на образовани, либерални
публики и често остава безсилна или
отдалечена от ежедневния опит на хората,
които се срещат с исляма основно през
медиите и техните стереотипи. Втората ми
книга се роди и като необходим коректив:
обръщане към онези гласове – често
феминистки, често маргинализирани, които
не намират място в тази “висока“
публичност.
Социалните медии се оказват именно
пространството, в което тези гласове могат
да се заявят по различен начин. Там достъпът
е по-демократичен, езикът –по-непосредствен, а посланията – способни
да достигнат до различни аудитории. Тази
демократичност идва със своята цена: нестабилност, уязвимост, постоянно
излагане на възможен конфликт.
Поетика на съпротивата
Тези феминистки гласове не търсят
непременно консенсус. Те често отказват да се впишат във вече установени рамки, независимо дали те са либерални, религиозни или културни. В този отказ има
нещо дълбоко творческо.
Дори когато става дума за кратки
публикации, за хаштагове или за дигитални
кампании, те носят в себе си елементи на
стил, ритъм, образност. Една своеобразна
поетика на съпротивата. Това отново ме
върна към въпроса за публичната сфера не
като стабилна структура, а като
пространство, в което смисълът се
произвежда чрез краткотрайни,
по-широки протестни вълни. Те са по-скоро възли, точки, в които различни линии на съпротива се срещат, усилват се и се пренареждат. И именно в тези възли виждаме как публичността функционира като жив процес: поле на непрекъснато възникване, в което политическото, етическото и поетичното
разкриват
напреженията и възможностите на това пространство. Феминистките позиции, особено тези, които не се вписват нито в
либерални, нито в традиционалистки рамки, функционират като своеобразни
“лаборатории“. Те са едновременно
политически и поетични: създават език там, където езикът липсва, и често съществуват в кратки, ефимерни форми. Публикации, свидетелства, жестове на солидарност, които могат да изчезнат, но оставят следи.
Именно тази ефимерност ме привлече: идеята, че публичната сфера не е стабилна структура,
цялото глобално многообразие на
В Канада съжителстват и се изследват
ислямски идентичности в изключително
широк спектър – не просто в рамките на
познатото разделение сунити–шиити, а през различни форми на практики и духовност: от
суфийски и исмаилитски традиции до
милениални, марксистки, феминистки и
куиър интерпретации на исляма.
Ислямът в Северна Америка влиза във
взаимодействия с други движения на
идентичност и справедливост. Освен
интензивните феминистки дебати, в които
мюсюлманките заемат активни и
нюансирани позиции, се развиват и силни
куиър и транс ислямски движения. Те се
артикулират в пряка връзка с по-широки северноамерикански борби: за граждански
права, за расова справедливост, за
равноправие в брака, за достъп до
здравеопазване, за суверенитет на
коренното население, за социална защита и срещу различни форми на държавен и
полицейски надзор.
Ислямът в Северна Америка не е затворена религиозна категория, а активно участва в
оформянето на социални и политически
хоризонти. Това личи от политическата
кариера на фигури като Наийд Ненши,
дългогодишен кмет на Калгари (2010 – 2021, далеч преди възхода на Зоран Мамдани в Ню Йорк), чиято публична роля
демонстрира как мюсюлманската
идентичност може да бъде част от един
по-широк, космополитен и граждански
ангажиран политически хоризонт, както и от
автори
просто географско
пространство, а място, от което ислямът се вижда едновременно като част от “нас“ и като постоянно проблематизирано “друго“.
Тази двойственост има дълбоки
исторически корени, но тя не е просто
наследство, а активна структура на възприятие. Ислямът присъства в
ежедневието – в езика, в културните
практики, в социалните отношения – но същевременно остава обект на
подозрение, често кодиран като заплаха, изостаналост, несъвместимост.
Тази перспектива може да бъде ограничение, когато води до страх и
затваряне, но може да бъде и ресурс:
възможност за по-фино разбиране на исляма като живо, вътрешно разнообразно явление, което не се изчерпва с външни категоризации. За разлика от някои западни академични традиции, които мислят исляма предимно през глобални абстракции, балканският опит настоява върху неговата ежедневна, въплътена реалност.
Опитвам се да мисля тази перспектива не като дефицит, а като
Журналис ъ , ой о с рои
мос ове ъм Иран и
Румъния
ВЛАДИМИР МИТЕВ ЗА ИРАН И ДЕФИЦИТА НА
“ДРУЖЕЛЮБНОСТ, ДОБРОНАМЕРЕНОСТ И
ИСКРЕНО ЛЮБОПИТСТВО”
Журналистът Владимир Митев е от тихите
експертни гласове, които рядко са в
медийния екшън или в размяната на крайни
мнения: той е автор на два сайта, които
изразяват и двата негови задълбочени
интереса, що се отнася до култура и
политика. Единият е The Bridge of Friendship (Мостът на приятелството, friendshipbridge.eu), посветен на международните отношения между България и Румъния, а
другият е The Persian Bridge of Friendship (Персийският мост на приятелството, persianbridge.eu), който изразява
дългогодишния му интерес към Иран. И двата проекта са свързани с различни етапи от
живота му: завършва “Иранистика” в СУ “Св.
Климент Охридски”, а към днешна дата живее в Русе и често е в Букурещ.
Как се променят отношенията в мирно и
военно време
Донякъде избягвам да имам контакт с хора в
Иран, защото може да им създам
неприятности. Контактите с чужденци,
особено с журналисти, могат да създадат
проблеми. Ако въобще общувам с някого в
Иран, гледам да говоря с хора, които имат
нужното положение, което да им позволи
общуване с чужденци без риск. По време на
война не пиша на никого, включително защото няма интернет връзка. Но
за събития и
опозиционни организации.
Комбинацията от всичко това създава частичен пъзел, за който знам, че не е
прецизен, но ми позволява донякъде да обновявам представите си. Отразяването на
новините за войната на сайта на БНР също има принос в това отношение.
Какво западният свят не разбира
Най-дефицитното нещо по отношение на
Иран и иранците не е знанието, а липсата на
дружелюбност, добронамереност, искрено любопитство. Без значение дали става
въпрос за хора от Северна Америка и
Западна Европа или от Централна и Югоизточна Европа.
В нашия регион Иран до голяма степен е редуциран до риск по сигурността. Иранците тук са по-малко и остават по-непознати. И когато се канят иранци в медиите, ни липсват критерии, за да отсеем до каква степен тези иранци са представителни за обществените нагласи. Ние нямаме досег с разнообразни литературни или обществено-политически текстове, написани от иранци. В случая, преди да изработим своя мяра за дадено общество, ние дори не можем да разберем истински какво се случва в него. А нашите телевизионни експерти за Иран в почти всички случаи: 1) не говорят персийски език; 2) не са били в Иран; 3) възпроизвеждат
субект често отсъства: иранците или са проксита на своята държава, или на нейните
врагове.
Нашето познание ще направи крачка
напред, когато видим иранците като хора, способни да действат независимо, макар и отслабени от хегемонията около и в Иран.
Големият проблем на наративите, които чуваме така често, е, че те дехуманизират населението. Иран е редуциран до молли,
аятоласи, военни, терористи и т.н. Това оправдава военните действия и избиването, което наблюдаваме днес, което се случва в разрез с международното право, тоест с международния ред, базиран на правила. И без да предизвика вълната на солидарност, която наблюдавахме по отношение на случващото се в Палестина.
Идеологии и тенденции
В политически план е изкушаващо да видим поне три тенденции – режим (ислямистка),
опозиционно лява (светска) и монархистка (крайно дясна). Всъщност има много повече
политически развития.
Например тенденцията, свързана с режима,
може да е представена от Революционната
гвардия, но може да бъде и реформистка.
Светската опозиция може да бъде базирана
в Иран – работническа, феминистка, кюрдска
и т.н., а може и да е представяна от
групировката в изгнание “Народни
муджахедини”. Монархистите също са
нееднородни: някои марксисти тактически
приемат ръководството на Реза Пахлави, защото смятат, че той като лидер е способен да задвижи
убеждения.
Любима дума на персийски и любима дума на румънски
Харесвам много една дума, която Руслан Трад използваше за своя някогашен блог. Той го беше кръстил с арабското Intidar. На
персийски думата е “ентезар” и когато се добави към глагола “правя” – “кардан”, се превръща в глагола “чакам”. Струва ми се, че по отношение на Иран хората
съответните изводи…
А една от румънските ми любими думи бе популяризирана от покойния антрополог Винтила Михайлеску. Hai-hui. Това означава най-общо хаотично, неефективно и безцелно, но интензивно движение. Всеки румънец, пред когото изрека тази дума, се усмихва –сякаш тя е ключ за битието в нашия регион.
Свързвам тази дума със самоироничното отношение на съответните народи – дали когато са хиперактивни
Пътят от изгнанието към
Историята на Хамдан е белязана от
емиграцията още в самото начало. Роден
през 1962 г. в Палестина, той помни родината си свободна само в първите
няколко години от живота си. След войната от 1967 г. семейството му е принудено да
замине за Йордания – преход, белязан от
усещането за вечно изгнание.
“Първите години бяха страшно тежки.
Трябваше ни много дълго време, поне
десетилетие в Йордания, за да започнем да
се чувстваме като равноправни граждани, докато станах на 18-19 години. Бих казал, че
нямах детство – не мога да се гордея с него или да му се зарадвам като на нормално детство“, споделя той с глас, в който звучи
мъдростта на човек, превърнал травмата в
градивен материал.
В началото на 80-те съдбата го отвежда в България. Изборът му какво да следва е стратегическо отстъпление в името на
голямата му любов – литературата.
Признава, че избира инженерна
специалност, за да избегне сухото зубрене
на биологична терминология в медицината
и да спечели “повече време лично за себе
си – да чета литература и това, което ме
привлича“. В епохата преди интернет той
развива езиковите си способности чрез
физическия допир до книгите, разчитайки
на библиотеките и подкрепата на
редактори и приятели.
Първоначално превежда собствените си
текстове от арабски, но след четвъртата
година събира смелост да пише директно
на български. Днес Хамдан е автор, който
държи на “хигиената на езика”. Избягва
жаргона и уличните фрази, защото вярва, че
флора в
арабския език. “Затрудненията ми са
най-вече в многообразието на растенията и дърветата в България. Тъй като тук има много гори и планини, това разнообразие го
няма в по-голямата част от арабския свят.
Понякога трябва да се използват научни
думи с малко по-дълги обяснения, за да се разбере за какво растение става дума.“
Въпреки неговите усилия, Хамдан е
категоричен, че българският читател
познава едва “една хилядна” от
съвременната арабска литература. Той с
болка отбелязва, че в България все още
липсват утвърдени фондове, които да
подкрепят превода
автори. Сред
йорданският писател Джамал Наджи и
романът “Сезонът на русалките” – критична
дисекция на съвременните радикални движения. Хамдан подчертава и нуждата от по-широк поглед върху палестинската
поезия отвъд класика Махмуд Даруиш и
посочва фигури като Джабра Ибрахим Джабра – интелектуалец от огромен мащаб, превел Шекспир на арабски. В списъка му влизат още десетки сирийски и ливански творци, които носят автентичния дух на
Изтока, далеч от медийните клишета.
Когато настоящето е повод да
пренапишеш нещо от миналото
В момента Хамдан е погълнат от пренаписването на собствения си роман “Пясъци”,
в това състояние.
“Имах намерение да приключа някъде до
двеста страници, но изведнъж се случи тази война и си казах: ”Не, той трябва да се събуди и да започне да преживява и
сегашните събития.” Това е може би след
средата на романа – започват вече ударите
и всичко онова, на което целият свят бе
свидетел“, разказва Хамдан.
Българското заглавие “Царят на хвърчилата”
е вдъхновено от сън на главния герой, който
като дете е наричан така. Веднъж неговото хвърчило се издига толкова високо, че
преминава границите на Газа и пада в един
кибуц в Израел. Там момчето се озовава
лице в лице с израелски войник, въоръжен
от глава до пети. “Той му казва да се омита, а
вижда как хвърчилото се разпада и
Животът
съпричастността
Въпреки “чернилката”, която Хамдан вижда
в съвременната литература от региона, той
настоява, че духът в Газа, където всъщност
никога не е бил, е несломим. От разказите
на свои близки и от всичко, което гледа и
следи там, изникват историите за
болезнените и абсурдни в своята искреност
въпроси, които децата задават, като това
дали ще се удавят бързо от порой в
палатката. “Животът придобива друг бит:
части от танкове се използват за стая, кухня или простор, децата учат на измислени от
дъски столчета, хората се женят,
него това е философска книга за
екзистенциалния избор и отпечатъците, които всеки индивид оставя след себе си – в паметта, в природата и в отношенията. Авторът описва структурата
да
започне от всяка страница, тъй като действието е съвкупност от моменти и равносметки.
“Човек живее само веднъж и може да прекара 50 години по течението, просто защото така е свикнал и така вади хляба си, без да търси алтернатива. Макар че тя би могла да му даде много по-мощно начало”, споделя Хайри Хамдан. В романа морето и планината не са просто фон, а огледала, пред които героите се изправят, за да открият себе си. Авторът признава, че чрез написването на тази книга е открил отговори на въпроси, които е търсил дълго време. “Когато го написах, ми олекна. Знаех, че съм сложил точка на теми, които дълго време са ме вълнували. След този роман дишам по-дълбоко.”
В края на разговора ни Хамдан напомня, че писателят не дава готови отговори, а само насоки. Освен с молитва за мир и покой в душите на всички се разделяме и с надеждата, че докато думите са пулс, който не спира дори когато всичко наоколо е разрушено,
кино“ критикът Годфри Чешир казва, че “най-поразителното в иранското кино е дълбокият и всепроникващ хуманизъм, който задава въпроси за всички
аспекти на живота в Иран и затова тези
филми са политически, но в най-добрия и
социален вид на думата.“
Чешир казва също, че силата на иранското
кино е в това, че използва всевъзможни
начини за преодоляване на цензурата.
Ограниченията само помагат на
креативността на иранските режисьори да
работят със замах, непознат за западната
индустрия.
Един от начините, по които иранското кино
заобикаля цензурата, са децата-актьори.
Цензурата, наложена след Революцията (1979), забранява всякакви сцени на насилие
и интимност във филмите, а децата-актьори
бавно изместват възрастните от екраните и
изнасят теми като: война (“Turtles Can fly”, 2004); раздяла (“A Separation”, 2011; “Hit The Road”, 2021) и революции (“The Seed Of The Ssacred Fig”, 2024). Първият ирански филм,
номиниран за “Оскар“, е “Деца на рая” (1997)
на Маджид Маджиди.
Както историята на иранското кино, така и
наследената персийска митология, поставят
детето в центъра на важни събития, а
усещането за надежда и устремеността към
бъдещето са неизменна част от иранското
битие и от посланията на иранското кино.
Да победиш цензурата с кино
Иранското кино е един от най-светлите
примери за това как културата може да стъпи там, където властта присъства чрез
Панахи снима “Това не е филм” и превръща домашния си арест в кино. Филмът е заснет и изнесен тайно от Иран, а градските легенди твърдят, че флашката пристига на фестивала в Кан, скрита в торта.
Миналата година Панахи тайно заснема последния си филм “Обикновен инцидент”. Отново е осъден на лишаване от свобода, заради острата критика към режима на Ислямската република и насилията ѝ. Филмът беше награден със “Златна палма” на кинофестивала в Кан и номиниран за “Оскар“. Може да се види по кината у нас, като част от програмата на “София филм фест“.
От няколко месеца Панахи пътува между Франция и САЩ. В навечерието на церемонията по връчването на Оскарите, режисьорът повтори, че независимо от войната, която САЩ и Израел водят срещу Иран, той ще се върне, за да излежи присъдата си. Той вярва, че така ще бъде до близките си хора и ще покаже на всички, че вярва в онова, за което се бори – свободен Иран.
Другият номиниран за “Оскар“ ирански филм тази година беше ”Cutting Through The Rocks” на Мохамадреза Ейди и Сарах Кахки. Документалният филм разказва за първата жена (акушерка), която успява да
влезе в местната управа на нейното село и да започне трудна битка за развитието на общността си. Никой от опонентите
убит. Персийската войска е демотивирана
и е на прага да загуби
на
Зарир – седемгодишният Бастур, който с
дързостта си побеждава магьосника,
изпратен да го залови. Това връща бойния
дух и Персия е спасена.
Впоследствие детето в персийската
литература започва да се появява по
време на кризи и застава срещу
несправедливостта и алчността, за да намери простичко решение за
най-сложните ситуации.
Мъдрото и смело дете на персийската литература, което е изправено пред големи затруднения в живота, е същото, което срещаме и в съвременното
да създаде локална култура за
подрастващи. Фокусът му е насочен към киноиндустрията.
От 1969 до 1978 г. с помощта на Канун са продуцирани и излъчени 115 филма: художествени, анимационни и образователни.
През 1966 г. се открива и първият киносалон за деца и юноши “Cinemonde“ в Техеран. Киносалонът е със специален дизайн. С това режимът на Пахлави потвърждава значимостта на децата и техния свят в социалното и културно
(“Bread And Alley”, 1970; “The Traveler”, 1974),
(“Harmonica”, 1974)
(“Downpour”, 1972;
Кадри от филмите Children of Heaven (1997), реж. Маджид
The White Balloon (1995), реж.
“Safar”, 1972), които без никакъв опит, чрез
експериментиране, създават едни от
най-значимите филми в историята на Иран.
Вдъхновени от италианския неореализъм,
много млади режисьори снимат филми с
малък бюджет, с непрофесионални актьори, случайни локации, малки екипи и така
главният герой става “малкият“ човек и
неговата социална среда, което маркира
езика на алтернативното кино, като задава
неговия път през следващите десетилетия.
Някои критици казват, че с ангажирането на
интелектуалците в Канун режимът на
Пахлави ги е разсеял от пукнатините в
системата, които режисьорите все пак
критикуват, използвайки децата като
претекст във филмите си.
Децата в иранското кино след Революцията: от инструмент
роля в предаването на тези послания.
България и иранското кино
Дългогодишната работа на екипа на “Sofia MENAR Film Festival” създава все по-задълбочен интерес към киното от Близкия изток, Централна Азия и Северна Африка. В програмата тази година бяха представени дозина ирански филми, а “Цветът на Рая” на Маджид Маджиди е един от емблематичните, свързани с темата за децата в иранското кино.
Иранските филми намират своя път и в други български кинофестивали като “Sofia DocuMental” и “София филм фест”. Всичко това показва, че борбата за свободен
Кадър от филма Turtles Can Fly (2004), реж. Bahman Ghobadi
Сградите за култура винаги са заемали централно място в разговора за
архитектура, защото често те са
най-отличителният символ на
обществата или общностите, към
които принадлежат. Те са места, на
които си “вдъхновен не само да
мечтаеш, но и да действаш и
създаваш”, казва пред “ВИЖ!” Джуд ал
Калауи от екипа на пространството
Wonder Cabinet във Витлеем.
Създателите му съзнават, че именно
през тях се формира културната
продукция и обмен, с които една
общност се заявява – и пред себе си,
и пред света.
Съвременните пространства за
култура отдавна не са просто
съхранители на памет и
Стаята на чудесата във Витлеем
Wunderkammer (стая на чудесата) през XVI
век в Европа са се наричали колекции от редки и необичайни предмети, събрани от
различни краища на света – произведения на изкуството, екзотични артефакти и
природни находки. Wonder Cabinet, разположен във Витлеем на Западния бряг, стъпва върху идеята за подобна “стая на
чудесата“, но вместо да събира артефакти, тя събира, тоест насърчава развитието на
различни дисциплини – архитектура, дизайн, изкуство, музика и гастрономия.
Проектът е иницииран и реализиран от
палестинското архитектурно студио AAU ANASTAS на братята Елиас Анастас и Юсеф Анастас. През миналата година Wonder
Cabinet спечели една от най-престижните награди за архитектура – Aga Khan Award, която се връчва на най-значимите проекти в мюсюлманския свят.
Wonder Cabinet е независимо
пространство,
от екипа на Wonder Cabinet споделя с нас, че “творческият и артистичният сектор в Палестина, макар и изпълнен с най-различни таланти и голям креативен потенциал, страда от липса на
необходимата инфраструктура и ресурси“, което превръща Wonder Cabinet в
естествен отговор за развитие на среда за работа и среща на младите творци.
Wonder Cabinet се финансира чрез комбинация от частна подкрепа, културни фондове и собствени дейности на
организацията – от производство и продажба на обекти до програми, събития и резиденции, както и чрез приходите от международната архитектурна практика на AAU Anastas.
Под покрива на Wonder Cabinet се събират архитектурното студио на Елиас и Юсеф, техният бранд Local Industries и онлайн радиостанцията Radio AlHara, която има глобална аудитория и се превърна в символ
Изложба “Структурни недостатъци“ от Хани Амра, The Wonder Cabinet 2024. Фотограф: Mikaela Burstow
единствено от семплата геометрична рамка от видим бетон. В номинацията към
Aga Khan Awards Елиас Анастас споделя: “Ние си представяхме архитектура, която е прозрачна и пропусклива. Архитектура,
която превръща сградата по-скоро в
градска сцена – всичко, което се случва вътре, е видимо от улицата и от квартала.”
Тази прозрачност е символно отваряне на
сградата към общността и към артистите, които пространството събира. Местни
занаятчии и творци участват активно и в самото изграждане и оформяне на облика ѝ. Майстори от региона работят по
металните елементи като осветителните тела и различни части от интериорния
дизайн. Сомнат Бхат и Айед Арафе
създават стенописа на северната фасада, а
въртящият се надпис “Wonder Cabinet” на
върха на сградата, движещ се спрямо
посоката на вятъра, е изработен от
Бишара Ал Хадуе.
Атриум, който пробива центъра на сградата
Анастас. “Когато влезеш, на секундата те посрещат огромни прозорци, откриващи гледки към хоризонта. Всеки етаж е видим, където и да се намираш. Помня първото си посещение. Бях поразена и си помислих, че името, което са му дали, е идеално”, допълва Джуд.
Ако погледнем през призмата на
архитектурната история, моят личен прочит на Wonder Cabinet е за сграда, която
десетилетия след появата на брутализма на световната сцена успява истински да
въплъти неговите идеалистични цели. Брутализмът
на неподправени сгради за общностите – част от философията
Днес обаче Wonder Cabinet показва как привидно проста структура в комбинация с внимателна работа с прозрачност и светлина може да създаде истинско публично креативно пространство, разположено между няколко стени.
В контекста на войната и насилието, които бележат живота на палестинския народ, Wonder Cabinet придобива и друго значение. Съществуването му се превръща и в своеобразна форма на съпротива. Чрез своята
разпознаваема сграда.
Културният център Dawar El Ezba,
проектиран от египетския архитект Ахмед
Хосам Сафаан, се появява в среда, в която
културната и образователната
инфраструктура почти отсъстват. В квартал
с над 700 000 жители, където днес съществува едно-единствено училище, центърът се утвърждава като важно
обществено пространство и през 2023 г.
получава наградата Ethical Architecture
Award за социалния си принос.
Сградата е създадена за Dawar Arts –
независима организация, която използва
изкуството като инструмент за социален
диалог, образование и подкрепа. Новият център надгражда съществуващата Dawar
Kitchen – социално предприятие, което
чрез кулинарни инициативи осигурява работа и обучение за жени от общността.
Културният център Dawar El Ezba в Кайро. Източник: Ahmed Hossam Saafan
като жив елемент в квартала –разпознаваема и привличаща общността към себе си”.
В изграждането на сградата са
използвани наличните на място ресурси, което подчертава връзката между архитектурата и местните занаятчийски практики. В квартала има множество работилници за дърво и метал, чиито материали и умения намират пряко приложение в реализацията на проекта –в дървената конструкция и в яркожълтата метална облицовка от профилирана ламарина.
Този подход е доказателство, че с прости и достъпни материали, но със смела архитектурна идея може да се постигне силно въздействие за общността, която разпознава сградата не само като културен център, но и като важен ориентир в гъстата градска тъкан.
активен
със страните
изток. Малко познат факт е, че по това време български архитекти и инженери
участват активно в изграждането на значими сгради, комплекси и инфраструктурни
проекти в региона. Огромна част от тях са по
линия на държавното дружество
“Техноекспортстрой“, което играе ключова роля в международната дейност на
българската архитектура през този период.
Едни от най-впечатляващите подобни
примери в Близкия изток се намират в Абу Даби. Сградата на автогарата и сградата на
общината в града днес са включени в
списъка на модерното архитектурно
наследство на емирството. Тези и други
водещи примери с българско участие бяха
представени в изложбата “Сгради по
хоризонтала“ между 26 септември и 31
октомври 2025 г. в Центъра за съвременно
изкуство “Кристо и Жан-Клод“ в Габрово. Големият български архитектурен експорт
Българските архитекти тогава често
международни конкурси, чрез които постепенно се позиционират на пазара в Близкия изток. Според някои източници един от факторите те да пробият там е, че познават и интегрират добре ислямската култура и архитектура в проектите си, защото тя съществува и по нашите земи. Архитектурата, естетиката и функцията на сградите, които създават, комбинира в себе си модернизма с локалните проявления на ислямската култура – така те създават впечатляващи примери на регионализирания модернизъм, който черпи вдъхновение
утвърдените културни форуми като
кинофестивала Sofia MENAR, университетските кръгове, занимаващи се професионално с
Близкия изток и обикновените единици любознателни хора, средата в България е
белязана в най-добрия случай от незаинтересованост и много повърхностен досег с тези страни и култури.
Това не би трябвало толкова да ни учудва – отношението ни, или по-скоро липсата на отношение, едва ли е по-различно от онова, което имахме към бивша Югославия, докато се разкъсваше от войни през 90-те. Или ако се
Youmna Saba Wishah (2023)
Оригинална среща на арабския уд
традиционното пеене с ембиънт и
експериментални похвати в електроакустичната музика. Юмна Саба е родена през 1984г. в Бейрут, където завършва музикология. Петият ѝ студиен албум Wishah (“було“ в превод от арабски), издаден от британския лейбъл Touch, е сюита от 5 части (“Венци“, “Комар“, “Сянката“, “Неделя“ и “Път“), тематично фокусирана върху паметта и трансформацията.
Kayhan Kalhor, Aynur Dogan, Salman Gambarov & Cemîl HawniyazQoçgirî(2016)
Иранският кюрдски композитор, виртуоз
на кеманче и сетар и носител на “Грами“
Кейхан Калхор е институция в световната
музика от няколко десетилетия. Започва да свири персийска класическа музика с
Оркестъра на Националните радио и
телевизия на Иран още от 13-годишен.
В началото на 80-те, когато е само на 17, заминава за Рим, за да учи в университет.
Губи родителите си и брат си по време на
войната между Ирак и Иран. Живее в
Канада, в САЩ, в Иран, после отново в
САЩ и отново в Иран, като всички тези
местения често не са личен избор, а
борба с американската административна машина. Свирил е и е записвал с “Кронос Квартет“, Йо Йо Ма, Тумани Диабате, Хосейн Ализаде, Ердал Ерзинджан, има
Mayssa Jallad Marjaa: The Battle of the Hotels (2023)
На този албум ми обърна внимание Максим Мокдад преди година-две. Майса Жаллад, също архитект, родена в Бейрут през 1990 г., в самия край на
Ливанската гражданска война, ни връща към началото на войната (1975–76), когато в застроения с хотели район на Минет ел Хосн в центъра на Бейрут се
разразява т.нар. Битка на хотелите (Battle of the Hotels). Битката на хотелите и опазването на историческото
наследство са във фокуса на дипломната работа на Майса Жаллад, но текстовете
на песните в албума са не толкова
документален, колкото поетичен
препрочит на онези тъмни месеци – от различни гледни точки,
Tunefork Recording Studios.
Jerusalem In My Heart If He Dies, If If If If If If (2015)
Избрахме този по-ранен албум на
аудиовизуалния проект Jerusalem In My Heart на живеещия в Монреал, Квебек
ливански музикант, звуков инженер и визионер Радуан Гази Мумнех, защото е
по някакъв начин основополагащ за цялостното му творчество.
Тежък, мрачен ембиънт, ориенталски рифове на бузук, гранулирани и
дефрагментирани от различни ефекти и
машини, потъвания в бял шум и
изплувания на мътни вокални линии, вдъхновени от касетки със сирийска
музика от бежанските лагери. Проектът е
болезнен личен коментар на Радуан
върху глобалната, но и върху локалната
политическа ситуация в Ливан, Сирия, Палестина и целия регион – двете няма
как да съществуват отделно едно от друго. А движението от
TootArd
