Черно и Бяло

#80/2013

СЪДЪРЖАНИЕ Седмицата на модата в Рим. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 2 Проф. Здравко Райков: Бедните мрънкат за пари и лежат пред телевизора, а богатите мислят как да печелят. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 4 Още нещо около проблемите за шистовия газ, най-вече за безопасността при газово сондиране в Добруджа. . . . . . . . . . . . . . . . 7 Въпроси към посланика на Армения. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 9 Розовият блян на Каталуня. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 11 Танците на тракиеца. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 12 Теорията за големия взрив на киното. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 17 Мигел Анхел Лопес Муньос. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 18 „Горчивата чаша” на 20 години. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .19 UnBlock: различният фестивал. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 21 Китай – известен и непознат. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 24 Делегация на китайската пресгрупа “Economic daily” в СБЖ . . . . 26 Освежаваща красота. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 29 Резбата на Жад в Янгжу. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 30 Изкуството на Чу Бейхонг. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 31 Яндзъ – изумрудената река. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 32 Стефан Вълдобрев: Хората да мислят с главите си, а не с телевизорите си. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 38 Арт афиш. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 41 ДАР: “Сътворяваме приказен свят”. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .42 Един германски младеж в България. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 44 Нов вид европейски примати атакуват дуранкулашкото езеро . . . 47 Автономия за Чепинци . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 49 Писателят дипломат Богомил Герасимов: Най-хубавият паметник на Людмила Живкова е в Мексико . . . . . 50 Първият български екзарх. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 52 Да предаваш новини под смъртна заплаха: Глобален призив за сигурността на журналистите . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 54

С партньорството на:

10 Каталуня и Испания: къде се крие конфликтът

12 Танците на тракиеца

1 2

UnBlock Festival

Китай – известен и непознат

Съюз на българските журналисти, www.sbj-bg.eu Сдружение “Найден Геров” Българска федерация на туристите ветерани Медийни партньори: www.pinks.bg Българско национално радио Издание на „Ентропи 1” ЕООД София, бул. Евлоги Георгиев 169 GSM 0888 33 65 19, www.blackandwhitemag.bg e-mail: contactus@blackandwhitemag.bg Главен редактор: Станислава Пекова Зам. главен редактор: Петър Красимиров Отговорен редактор: Снежана Тодорова Международни връзки: проф. Мими Дичева PR и реклама: Красимир Петков Редактори: Момка Спасова, Росена Иванова Художник: Иво Милчев Предпечатна подготовка: Андриана Коцева, Симеон Пеков Редколегия: Веселин Сейков, Венцислав Удев, проф. Здравко ЧЕРНО И БЯЛО,Райков, #80/ 2013Миглена Иванова, Милен Гетов, Николай Пиперов

24

3

8

Стефан Вълдобрев: Хората да мислят с главите си, а не с телевизорите си Сатира: Автономия за Чепинци

49 1

СЕДМИЦАТА НА МОДАТА В РИМ

Вечният град, Рим, меката на модата. Топ сцените из целия град за изява на световноизвестни и признати дизайнери, бяха завладени от светлини, драперии, оригинални решения и най-вече препълнени от специалисти и журналисти, следящи новите тенденции в есенни и зимни колекции на стилистите.

BIANCA BALTI & STEFANO DOMINELLA Събитието, взривило емоциите на посетителите, беше организирано, както обикновено, от великия Stefano DOMINELLA, куратор и най-желания и търсен организатор на подобни събития за всички дизайнери. Този път Стефано Доминела поведе публиката към новите тенденции в модата чрез запознанство с таланта на найпопулярния на Апенините модел – Бианка Балди.

RENATO BALESTRA Представи новата си колекция сред вълшебната атмосфера на терасата на хотел Рипета в сърцето на Рим, на крачки от дома нa великия Фелини. Неговата агентка за връзки с обществеността Sabrina BALDI, винаги готова с взривяващи решения, привлече каймака на римската аристокрация, с великолепно шоу и спектакъл.

RAFFAELLA CURIEL За колекцията на Куриел в италианските медии се писа, че е ексцентрична, класическа, еклектична, забавна, закачлива, уравновесена – цялата тази палитра от определения показва само, че дизайнерката предлага винаги нови решения в умерен и достъпен стил. „За нея всички са единодушни: Куриел предлага модели, които се обличат лесно и се носят от сутрин до вечер” – сподели за „Черно и бяло” Francesco DABIAGGI..

2

TONY WARLD Вулканичен и брилянтен с решенията в прехода от един цвят към друг. Barbara MANTO, която от години се грижи за представянето на колекциите на Тони, отново привлича магнетично вниманието на широката публика и подава с подобен на цветовете ритъм новите решения и твърдите тенденции, които държат дизайнера на върха на айсберга.

ANTONELLA ROSSI Двайсет модела представиха прехода към есенно-зимния сезон 2012/2013 с нюанси в зелено и синьо. Стабилен остава изборът на тъканите, който според Bianca Cimiotta LAMI – дългогодишен агент на дизайнерката, е вплетен в нишките на коприната, микадото и коприната.

В чест на лятото, неуморните GUITAR Ph Marta от Милано, заедно с неуморните си и прекрасни дъщери, организираха най-светското събитие на седмицата – Miss Bikini Luxe. Стилистките Alessandra и Francesca Piacentini предложиха модели, които едновременно подчертават красотата на тялото и подсказват прехода към необходимото облекло за местата отдалечени от брега и морето. Диди Чолакова ЧЕРНО И БЯЛО, #80/ 2013

3

ПРОФ. ЗДРАВКО РАЙКОВ:

Бедните мрънкат за пари и лежат пред телевизора, а богатите мислят как да печелят ЧЕРНО

ФО Р

и БЯЛО

БЪЛ Г

АЛ УРН ИС Ж

*

УМ

Т

СКИ АР

Как се печели по време на криза? Пари могат да се правят навсякъде, винаги и от всичко – от раждането на човека до погребението, всички сфери на живота стават за правене на пари. Когато се опитваш да правиш пари по различни начини, може да сгрешиш, но всяка грешка ще те доведе по-близо до решението. Томас Едисон е направил 10 000 опита, докато изобрети крушката. Какво щеше да стане, ако се беше отказал на 8 хилядния опит примерно? В книгата ми „Как се печели по време на криза” съм подбрал примери главно с хора, които правят пари по време на криза – останали са без работа, взели са им къщите, автомобилите. Любимият ми пример е за един американски студент, който се дипломира през есента на 2008г. Завършва „Икономика“, но никъде не може да си намери работа по специалността. Изхарчва близо 6000 долара от семейния бюджет, за да си търси работа в околностите на Сан Хосе, където живее, но не намира. И тогава му хрумва щурата идея, докато трае кризата, за 1-2 години да обиколи страната и да поработва на различни места, за да си изкарва прехраната. Прави си план да обиколи 50 области в САЩ и на всяко място да остава по една седмица. Пуска над 20 000 имейла на различни работодатели в цяла Америка, качва се на стария си джип с десетина долара в джоба и с един лаптоп, и тръгва. Първото място, от което получава предложение за едноседмична работа, е да замести болен учител по физическо възпитание. Назначават го, работи от понеделник до петък и заминава за друг щат. Там работи като детегледачка. На трето място вади картофи и т.н. Междувременно си прави блог, в който разказва какво му се случва. Сайтът му става много популярен, вестниците започват да разказват историята му и постепенно става известен. Няколко телевизии правят филми за него. Изведнъж отделните щати и различни компании започват да се надпреварват да го канят на работа, защото покрай него и те стават известни и си правят реклама. В средата на 2009г получава оферти от различни издателства да редактира това, което е публикувал на сайта си и да го издаде като книга. Предлагат му шестцифрени суми. Очертава се след това да се заснеме

4

игрален филм по книгата му. Ето накратко историята на човек, който не се е отчаял, а е повярвал в себе си и е разбрал, че никой не може да му помогне, ако сам не си помогне. Накратко, забогатява се от частен бизнес. В Америка около 28-30% от хората са забогатели от частен бизнес, а в Европа този процент е близо 50%. Другото е от добри инвестиции и от заплати – ако си шеф на „Порше“ и получаваш 60 милиона евро годишно, може и от заплати да забогатееш. Но в основата е частен бизнес, който или развиваш и продължаваш да печелиш, или създаваш, развиваш и продаваш. В България вече има доста хора, които така спечелиха пари. Развиват един бизнес, продават го, инвестират в друг. По време на криза пак се печелят пари. Правенето на пари не се определя от средата, а от главата. Човек или има идеи, инициативен и упорит е, вярва в себе си, или се съмнява и не може да постигне мечтите си. Съмненията отслабват способността ни да постигаме успехи. Голям проблем за България е, че хората неистово се интересуват от политика. Това не е нормално. По статистика найбедните в България – с доход до 500 лева – проявяват най-силен интерес към политиката. При хората, които получават между 500 и 1000 лева, интересът намалява. При тези с доходи над 1800 лева вече се наблюдава нулев интерес към политиката. Едно интересно проучване на изследователи от Европа, Америка и Канада показва, че 80% от свободното време на богатите е посветено на работа за увеличаване на парите – те мислят, раждат нови идеи, правят сделки и комбинации. На бедните 80% от свободното им време минава в лежане пред телевизора. В цял свят е така и в България е същото. Тези, които най-много мрънкат, че нямат пари, не правят нищо, за да променят нещата. Ако четете българските вестници и гледате телевизия, ще видите, че темата за предприемчивостта на хората заема несъществено място. Всичко са гафове, корупционни сделки, скандали. Занимават ни с глупости. Какъв е резултатът? В САЩ социолози питат американците как възнамеряват да излязат от кризата – 82% от анкетираните отговарят: „Сам ще се справя. Имал съм и друг път тежки моменти – знам как да се боря“. През септемвриоктомври у нас социолозите зададоха подобен въпрос.

78% от хората казаха: „Бойко Борисов ще ни оправи”. Според мен светът поне 15-20 години ще се намира в това състояние на несигурност и неопределеност. От 2008г светът вече не е същият, той е много променен, но хората

не искат да чуят лошите новини. Няма месец, в който ще излезем от кризата. Излизайки от една криза, влизаме в друга. Тя ще си отиде, но не като влак, който спира на една гара, пътниците слизат и край с кризата. Чакат ни серия други кризи. Сега тепърва ни предстои голямата инфлационна спирала, защото в момента печатарските машини в големите държави работят. Джордж Сорос казва (и това не се отнася само за България, а и за хората по цял свят): „Музиката спря да свири, а те още танцуват“. Това е истината – музиката спря да свири. От 2008г насам светът е коренно различен. Ресурсите намаляват. Държавите нямат възможности. Половината от световното богатство се е изпарило. Имал си 100 милиона акции – сега имаш 50 милиона. Другите ги няма. Но, ако човек има добра, нестандартна, уникална инициатива, която ще възпламени човешките души, веднага ще намери пари да я реализира. В момента има много инвестиционни компании, които разполагат с огромни пари в наличност. Имат милиарди и търсят къде да ги инвестират. Ако имаш толкова добра идея, те ще ти дадат пари да я реализираш. Хубавото на капитализма е, че ти решаваш дали ще бъдеш в групата, която мрънка непрекъснато или ще вярваш в себе си и ще печелиш пари. Запознах се с любопитно проучване, осъществено от колеги от университета в Канзас и университета ДеПол. Според тях покупката на жилище от хора с ниски доходи неминуемо ще им донесе повече вреда, отколкото полза. За да стигнат до този ключов извод, колегите са анализирали статистически данни за период от 35 години – от 1970г до 2005г. Ето защо не е чудно, че хората с малки доходи най-често остават без пари, без жилища и имущество, ако са били толкова глупави, че да теглят кредит, без да могат да го върнат. Кризата отново показа, че в цял свят банките вземат принудително домовете точно на бедните, на които са дали ипотечен кредит. Финансово състоятелните хора са такива, защото са се научили сами управляват парите си. Обикновеният човек винаги ще е прецакан, когато взема кредит. Затова, ако си знаеш интереса, ще бягаш стремглаво от всякакви заеми. С изключение на един единствен вариант – вземаш кредит, за да завъртиш бизнес. Но да се върнем на въпроса – според проучване на БАН от есента на 2009 година, 67% от кредитите и 87% от заемите са взети за разходи, предназначени за потребности от първа необходимост, включително поддържане на жилището. И само 7% от кредитите и 5,07% от заемите в България са взети за развитие на бизнес. Тези цифри показват защо българинът няма да се отлепи от дъното – да вземаш кредити, за да ги харчиш, е най-сигурния начин да съсипеш не само своята съдба, но и тази на децата си. Древните асирийци са ни оставали един прекрасен завет: искаш ли да живееш спокойно, не вземай и не давай на заем. Ако винаги следваш този принцип, сериозните ти проблеми ще са с един помалко. Проф. Здравко Райков ЧЕРНО И БЯЛО, #80/ 2013

black and white mag .bg 5

ПОЛИТИЧЕСКА КУЛТУРА

Още нещо около проблемите за шистовия газ, най-вече за безопасността при газово сондиране в Добруджа Ще започнем със състоялата се на 28.VІ. т. г. в СБЖ поредна среща с посланика на Дания у нас, който след просторното експозе за ролята на датското председателство на ЕС през редовния му мандат, за успехите на енергетичния и екологичен фронт, беше така любезен да отговори и на конкретно зададения му въпрос за мнението му към проучването и добива на шистов газ в отделните страни. След като изрази мнението си за увеличения добив в САЩ, той пропусна да отбележи, че там, наравно с нарастването на обема на получаването му, има отделни щати, където от местните власти е наложена пълна забрана върху тази дейност, докато не бъдат проучени изцяло всичките възможни негативни последствия от тези разработки. По този повод Управлението по опазване на околната среда (ЕРА) на САЩ започна провеждането на широкомащабни изследвания в реални (полеви) условия за изясняване на всичките тези проблеми, като първите резултати се очакват да станат известни до края на 2012г. Когато заговори за подобен род дейности в Дания, той информира, че в момента датското правителство е разрешило прокопаването на две сонди, едната съвсем близо до Копенхаген, при което се упражнява стриктен надзор от страна на правителството по всичките провеждани дейности. Посъветва ни да следим в медиите текущата информация за датските разработки в тази насока, за да не се стига до нежелателни екологични катастрофи у нас, и по-точно в района на този богат земеделски край за страната ни, какъвто е Добруджа. Той цитира и Бразилската декларация на световната инженерна конвенция от 5 декември 2008г, организирана и спонсорирана от Бразилския федерален съвет на инженерната архитектура и агрономия, Световната федерация на инженерните асоциации и Организацията на обединените нации за образование, наука и култура (ЮНЕСКО) в която взеха уастие над 5000 инженери от 39 страни. Основната тематика на конвенцията през 2008г беше „Инженерните науки и иновации за развитие със социална отговорност”. Обърна внимание и върху Женевската декларация, приета от участниците в ІV Световен форум WЕС 2011, състоял се в Женева през м.ІХ.2011 г. (след WЕС 2000

6

– в Хановер, WЕС 2004 - Шанхай и WЕС 2008 – Рио де Жанейро), като призив за действие срещу промените на климата на Земята и използването на всяка технология без задълбочен анализ както на технологичните и икономически възможности, така и на околната среда за внедряване на научно обосновани и ефективни инженерни решения. И така, в светлината на всичко казано до тук, представлява ли фракингът (хидравличното разкъсване на шистовия пласт дълбоко под земята) заплаха за екологичното равновесие на набелязания район и най-вече за питейните водоизточници. Методът на хидравличния разрив се прилага още от средата на миналия век в обикновените сондажни работи. Но когато сондата достигне шистовия пласт в отвора ѝ се нагнетява смес от вода със съответните химикали и пясък с цел разширяване на пукнатините в него за да излезе газът навън. Новото в технологиите за насочено или хоризонтално сондиране позволява на сондажната глава отклонение до 900м и проникване в шистовия пласт на десетки и стотици метри успоредно на земната повърхност. Основната трудност при това хоризонтално разкъсване са значително големите количества вода с химически реагенти (средно над 15 000 м3 воден разтвор на една сонда). Това налага изграждането на огромни открити басейни за съхраняване на извърляните от множеството сондажи в една локална зона отпадни води с висока концентрация на токсични реагенти в тях. Нещо повече, наред с катастрофалното просмукване и преливане на депонирани отровни разтвори от тези басейни-хранилища, значителни проблеми за замърсяването на подпочвените води създава и некачественото бетониране на сондажните отвори. И въпреки, че представителите на газовата промишленост в САЩ твърдят непрекъснато, че щатските власти прилагат постоянно ефективно контролиране върху тяхната дейност, наяве е явно недоверие към това твърдение, тъй като по законите на редица щати всеки оператор на сонда, отговаря за качеството на питейната вода на разстояние 760м от въпросния сондаж, а новите хоризонтални сондирания могат да достигнат отклонения до 2000м от централния вертикален

ПОЛИТИЧЕСКА КУЛТУРА сондаж. При едно по-сериозно проучване на достъпната информация се вижда, че достъпът до този енергиен ресурс няма да бъде толкова лесен, както твърдят газодобивните компании, а и експлоатацията му ще е твърде скъпа. Освен това, представените анализи винаги се отнасят до резултатите от експериментално проведени единични хидравлични разкъсвания на шистов пласт, в т.ч. и единично прокарани хоризонтални сондажи. За възможно най-бързото и осигуряващо максимални печалби на фирмите промишлено извличане на газа, същите могат да прокарат на едно месторождение голям брой, разположени в непосредствена бизост както вертикални, така и цяла мрежа от хоризонтални сондажи за съответните разкъсвания на пласта. А това вече е реална опасност от замърсяване и отравяне на водите. Това предизвика миналата година в щата Ню Йорк политически конфликт след като ДАС (Управление за охрана на околната среда), без да дочака резултатите от широкомащабното изследване на ЕРА за безопасността на фракинга, обнародва план, в съответствие с който се предостави на сондажните компании достъп до 85% от собствените месторождения на шистов газ и същевременно наложи забрана върху провеждането на фракинг във водосборните зони около Ню Йорк и др. големи градове. Главните цифри на противниците на ДАС бяха, че само за един хоризонтален сондаж са необходими от 8 000 до 15 000 м3 вода, от 55 до 250м3 химически токсични реагенти, а така също и десетки тонове пясък. Дори да си затворим очите за целия контрагент от автоцистерни за тези разтвори остават проблемите с обратните водни разтвори и тяхното съхранение. А те са ни повече, ни по-малко от 75 – 80% от подадените в сондажите разтвори и са пренаситени с голям брой химикали, предназначени за различни цели: за облекчаване на разкъсващите пласта разтвори, за защита на сондажните тръби, за неутрализиране на попаднали радиоактивни и бактериални субстанции, соли и др. от дълбочинните пластове и т.н. За депонирането на тези “токсични отпадъци” са необходими огромни хранилища, които фирмите в повечето случаи изграждат открити, вкопани в земята басейни, в повечето случаи далеч от водосборниците на питейна вода. И независимо, че последните се облицоват със специални изолационни синтетични платна и се спазват всичките предпазни мерки, изолационните материали могат да бъдат повредени, а при поройни дъждове, бури и наводнения сметохранилищата могат да прелеят с всичките произтичащи от това пагубни последствия. “Този отрасъл е свързан с голям риск” казва специалистът по фракинг Тери Енгелдер от Университета в Пенсилвания – един от най-конфликтните по тези проблеми щати в САЩ. Там, например, има установени случаи, при които питейната вода е придобила отвратителната миризма на развалени яйца и възможността да бъде запалена. По този повод проф. Ingraffea пише: “Аз просто искам представителите на газовата индустрия да престанат да твърдят, че фракингът е безопасен. Компаниите се добраха до възможността да използват метода на ЧЕРНО И БЯЛО, #80/ 2013

хидравлично разкъсване. А всичко останало е само словесно жонглиране”. Подтвърждение на тези думи бяха действията на ДАС срещу газодобивната компания Range Resources във Форт Уърт, която разработва сондажите в известните Барнетовски шисти в Тексас. Документално, ДАС изнесе факти, че два водосборни кладенеца, находящи се в жилищен район близо до два газови сондажа на тази компания са били замърсени с метан от “термогенен” произход, който за разлика от “биогенния” (образуващ се от микроорганизми, обитаващи кухините над нивото на водоносните пластове) се съдържа в дълбоките шистови пластове. В пробите са били открити химикали, използвани при фракинга (бензол и някои соли), а водата в кладенците е станала огнеопасна. А може би целият проблем се състои в това, че газът е проникнал поради лошо бетонираната вертикална сонда до повърхността, освен възможността да преминава и през неизвестни газови каверни и пукнатини. В сб. “Proceeding of the National Academy of Sciences USA” четем една от най-интересните публикации за начините на газовата миграция, при което екип, ръководен от г-н Джексън е извършил анализ на водни проби от над 60 частни водосборни кладенци, разположени над шистови пластове в Пенсилвания и щата Ню Йорк. В пробите на 51 кладенеца е констатирано наличието на метан, при което, колкото по-близо е бил кладенецът до газовия сондаж, толкова по-голяма е била концентрацията на метан в него, а химическият анализ е установил “термогенния” му, дълбочинен произход. В пробите обаче не са открити химикали или соли, използвани при фракинга. Това дава основание да се счита, че най-вероятната причина за замърсяване е или лошото бетониране, или появилите се в процеса на фракинга пукнатини, които биха могли да се простират извън границите на хоризонталния шистов пласт. А наличието в тези два щата на изобилие от изоставени сондажни кладенци, които тогава не са се закрепвали с обсадни тръби и не са били херметизирани след приключване на експлоатацията (повечето от тях са прониквали на хиляди метри в земята) са идеална възможност за съединяване с тези новообразувани пукнатини. Ето това е другата страна на екологичната катастрофа, защото при хидравличното разкъсване на шистовия пласт, ако новообразуваните пукнатини се съединят с вече съществуващите такива или достигнат стари, изоставени сондажни кладенци, химикалите могат да станат опасни за подпочвените питейни води. Какво е състоянието у нас? Проблемите при проучването и получаването на шистов газ у нас през последните месеци придобиха особена важност за една голяма част от българското население. В тези условия стана особено наложително провеждането на обществена дискусия с един обобщаващ доклад, който да третира геоложките, технологичните и екологичните аспекти на проучването и добива на шистов газ. Такъв семинар беше организиран в началото на 2012г от Научно-техническия съюз по минно дело, геология и металургия, Българското геологическо дружество, секцията “геолого-географски

7

ПОЛИТИЧЕСКА КУЛТУРА

Нуждаем се от държавна политика при разработването на неконвенционални енергийни източници, какъвто е случаят с проучването и добива на шистов газ, от въвеждането на строг и усъвършенстван контрол и не на последно място, от пълна яснота за българското общество от възможните рискове при опазване на околната среда и здравето на хората при тези, иначе примамливи дейности. Николай Пиперов

8

Въпроси Н. Пр. г-н Арсен Схоян, Посланик на Р Армения в България

науки” към Съюза на учените в България и клуба на експертите към НТС по МДГМ. Докладчикът, проф. В. Балинов разгледа сравнително подробно резултатите от извършените изследвания на битуминозните скални формации и оценката на газовия потенциал на България. В изказванията проличаха главните опасения от реалния риск за екологично замърсяване на околната среда не само при добива, но и при проучванията за шистов газ, поради което редица страни спряха неговото проучване. Бе изтъкнато, че в повечето от страните, където е бил получаван шистов газ са нанесени непоправими щети на природната среда, което е от особена важност за Добруджа и Северна България, където се очакват първите проучвателни работи. Беше подчертано, че екологичната култура у нас не е на необходимата висота и това до голяма степен лишава страната ни от обективна оценка за последствията от едно такова начало. Самото понятие “фракинг” не е още достатъчно изяснено. Дали става въпрос за комплексния процес от началото на проучването до края на добиването на готовия за експлоатация газ, или това е само хидравличното разкъсване на шистовия пласт след приключване на пробиването. Не е ясно и доколко това е опасно. Следователно не са изяснени редица въпроси, имащи пряко отношение към екологичните проблеми в зоната на фракинга, а именно: • какви са опасностите за питейните води и на филтрационните характеристики на геоложкото пространство, където се провеждат проучвателните и експлоатационните сондажи, • доколко тези сондажи биха се отразили негативно на тектоничното равновесие в дадения район, на евентуални навлачни структури, на възможно съединяване на новообразуваните пукнатини при хидроразрива със съществуващи такива в земните пластове над шистовия пласт, или със стари, незапълнени сондажи, • доколко стоманената газопроводна тръба е бетонирана бездефектно и трябва да бъде подложена на непрекъснат контрол, за да се предотвратят възможни изтичания на газ и замърсени с химикали води, • кои са токсичните химически реагенти, използвани при нагнетяването на разтворите, каква е степента на добавяните във водните разтвори специални вещества-индикатори и проследяването на появата им в местните питейни водоизточници преди, по време на и след проучването и по време на експлоатацията на разработеното находище.

ЧиБ

: Ваше Превъзходителство, в България се проведе седмица на арменската култура и в София на официално посещение бе вашият министър на културата. Вие сте един от облагодетелстваните посланици в нашата страна, защото арменците в България не са малко и са уважавани наши граждани. Считате ли, че те са хората, които проявиха голям интерес към изявите на Вашите сънародници в дните на арменската култура или отчитате и интерес от страна на други български граждани? Г-н Арсен Схоян: Ще започна с края на Вашия въпрос. Нашата цел беше да пренесем арменската топлота, а докъде, кога и как ще стигне тя не е важно. Историята, приятелските отношения и християнските ценности ни свързват, но самите Дни на арменската култура бяха отговор на Дните на българската култура в Армения през 2010г. Благодарни

ПОЛИТИЧЕСКА КУЛТУРА

към посланика на Армения сме на министър Рашидов, зам. министър Димитров, проф. Боряна Христова и особено на вицепрезидент М. Попова, която ни удостои с честта да присъства и говори на изложбата в Народната библиотека „500 години арменско книгоиздаване”, която е посветена на обявяването на Ереван за Световна столица на книгата за 2012г от ЮНЕСКО. Имаше концерти в летния театър в Пловдив, в Националната опера в София, прожектира се филмът „Глас в пустинята” и др. ЧиБ: Подписани ли бяха някакви споразумения при официалните срещи на вашия министър на културата, например за създаване на съвместни филми, тъй като у нас се помни, че Армения има не само забележителен хумор, прекрасни артисти, но и филмово изкуство от висока класа. АС: На този етап в дневния ред нямаше подписване на подобни споразумения, но на срещите бяха обсъждани целите, по които ще се работи – те са обширни като обхват и включват и киното. Във времето, тези цели ще имат своя логичен път, това са неща с бъдеще. ЧиБ: Ролята на Арменската православна църква е от историческо значение за нас. Как успява да запази своя авторитет и водещи позиции в обществения живот на Армения и сега? АС: За арменския народ християнството е било източник на надежда, светлина, вяра и днес ролята му е същата – всеобхватна. От деня на приемането на християнската вяра у нас и по целия свят, където живеят арменци, са построени хиляди арменски черкви. Където и да се намира арменецът, той първо строи черква, а после училище. Подчертавам, че и в София се довършва арменска черква и ние искаме час по-скоро да ЧЕРНО И БЯЛО, #80/ 2013

я осветим, за нас това е голямо нещо. Това е важно за арменската общност в България и особено за подрастващото поколение. От една година ние имаме тук архиерейски наместник и епархията на арменците в България се отдели от румънската. ЧиБ: За съжаление, празникът на арменската култура съвпадна и с новината за прекратяване на дипломатическите отношения между Армения и Унгария. Как ще завърши според Вас този крайно неприятен инцидент? АС: Наистина, за съжаление това даде друг фон на нашето събитие. В центъра на Европа, на обучение в рамките на НАТО е убит спящ арменски офицер като фактически Унгария не осигури неговата безопасност. Правосъдието си свърши работата и присъдата беше справедлива. Имахме уверението, че присъдата ще бъде излежана. Убиецът бе обявен за герой при съседите ни и според мен трябва да си кажат думата психолози и психотерапевти. Всички институции, Минската група са недоволни, но фактът си остава и то в разрез с всички права на човека. Трудно е да се търси споразумение и оправдание или както казват руснаците – „подгонка”, т.е. търси се оправдание от друго място. Законите се пишат не за оправдание, а за справедливост и едва ли има международен закон, който да оправдава такова жестоко убийство. ЧиБ: Протест на арменци пред посолството на Унгария има и в София, но това спонтанни изяви ли са и на какво отдавате тази съпричастност на Вашите сънародници към национални каузи, тъй като те все пак са български граждани. АС: Местните организации на арменската общност организираха тези протести и то с участието на

архиерейския наместник, но имаха официално разрешение. Всъщност те изразиха своето мнение не само като български граждани, а и като граждани на Европа. ЧиБ: Генералният секретар на НАТО беше в Армения и няма начин този случай да не е бил основна тема на разговори. Ще има ли компромис и какво ще бъде предложението на Армения в тази посока? АС: Генералният секретар на НАТО изрази загриженост във връзка със случая, каза го и в Баку. Следим развитието на събитията, но такива прояви нямат прецедент, няма модел и механизъм, който да ползваме, защото това просто не се е случвало до сега. Ние няма да го оставим на това ниво. В крайна сметка правосъдието трябва да победи. ЧиБ: Как си представяте трайното разрешение на конфликта Армения –Азербайджан? АС: Преговорният процес продължава, като за нас е важно не колко години ще се преговаря, а само да няма и ден война. Всичко случващо се ни връща в началото на 90-те години и към началото на конфликта. Омраза е имало и тогава, има и сега и дори получава отклик от властите в съседната страна. ЧиБ: Какво друго бихте искали да споделите с българската общественост, което не е познато? АС: Преди няколко дни в Истанбул нашият национален отбор по шах спечели златните медали в провежданата олимпиада като победи и Унгария. Ние предпочитаме да се състезаваме в областта на спорта, културата и да не се „навираме” в други области. Можем да се учим, включително от загубата от вашия отбор по футбол. Нека побеждават силните. Зорница Илиева

9

Мариано Рахой, Министър-председател на Кралство Испания

ПОЛИТИЧЕСКА КУЛТУРА

Д

окато целият свят беше вперил поглед в резултатите от изборите зад океана, в Европа, в Каталуня, на 25 ноември стартира поредната предизборна кампания за автономни избори. Те бяха свикани предсрочно от досегашния президент на Дженералитат (каталунското правителство) и лидер на каталунските националисти, Артур Мас. „Поляците”, както иронично биват наричани каталунците из другите испански провинции, за пореден път обявяват на висок глас желанието си за промяна на досегашният автономен модел, заложен в Конституцията от 1978г, но този път на масата е сложена картата на една евентуална пълна независмост на Каталуня. Това отново разбуни страстите на полуострова. Кутията на Пандора бе отворена. Как обаче се стигна дотам и къде се крие конфликтът? Едва двегодишното управление на Конверженсиа и Унио, бе белязано от нестихващи демонстрации, израз на тежката ценностна и икономическа криза в Испания, която не подмина и бюджетите на автономните области. Неуспешният опит в края на лятото за постигане на консесус с централното правителство в Мадрид по преразглеждане на досегашния модел на финансиране на автономиите, принуди каталунската власт, начело с Мас, да оглави марша към една евентуална независмост. Факт е, че след насрочване на избори с такъв претекст, няма връщане назад. Щом няма политическа воля, за да се преразгледа финансирането на задушаващата се финансово автономна област, единствената възможна алтернатива е едностранно да потърсят решение на проблема. Един от тях е референдума, който би бил свикан, ако Конверженсиа и Унио спечелят изборите през ноември. На това допитване каталунците ще трябва да обявят официално волята си – с Испания или без нея. Дали би бил легален един такъв референдум, зависи от кой ъгъл на масата за преговори се гледа. Веднъж повдигнал въпроса за една евентуална независимост, на Мас се налага да отговори и на други въпроси: как си представя позицията на ЕС в тази ситуация, би ли продължила Каталуня членството си в съюза, как си представя въпроса с еврозоната. Предполага се, че ЕС не би се намесил и би приел евентуално отцепване, ако този процес се реализира вътрешно и без конфликт за държаватачленка. В конкретния случай обаче, конфликт с Испания по всяка вероятност ще има и въпросът с членството в Евросъюза

10

РОЗОВИЯТ БЛЯН

остава отворен. В скорошно изявление, Жозе Мануел Барозу декларира, че ЕС би изразил становище, само ако правителството на Испания официално поиска такова. Досегашният модел на финансиране е въведен в края на седемдесетте години и въпреки, че е променян няколко пъти след влизането си в сила, според огромна част от каталунците, ресурсите се разпределят несправедливо, отреждайки на Каталуня роля, подобна на тази, която Германия играе в ЕС, докато други области традиционно се субсидират. Конституцията от 1978г, определя разделението на испанската територия на 17 автономни области и 2 автономни града, като по този начин слага край на дългогодишните репресии към каталунци, баски и галисийци през управлението на Франко. Тя полага основите на децентрализирана държава от федерален тип, където се признават автономиите, правото им на териториално и лингвистично организиране, разработване на т. нар. „автономни статути“ и в крайна сметка, право на сравнително самоуправление. Същата конституция обаче запазва за Мадрид правото на вето върху приетите статути и правото на свикване на референдум. Запазва си и правото да събира данъците и таксите чрез централизирана данъчна система, като оставя в ръцете на местното управление по-маловажните пера и местни такси. Според приетия модел на финансиране, събраните пари от всички автономни области се изчисляват глобално и преразпределят между отделните автономии, на всекиго според потребностите. С две изключения – Баската държава и съседната ѝ Навара – на тях конституционно им се признава т. нар. „форално право”, което им позволява да имат собствена данъчна система, чрез прост механизъм, наречен „икономически концерт“. От друга страна, Каталуня традиционно се явява един от икономическите мотори на кралството със своите 18% от БВП на Испания. В замяна обаче съвсем не получава това, което тя смята, че ѝ се полага. В не толкова далечното минало, когато Испания беше чудото на Европа и капиталът течеше както в частната сфера, така и държавната администрация, тези проценти не бяха от толкова съществено значение, но при затягане на коланите във всички сфери и икономика в постоянна рецесия, гарнирано с растящо недоверие на инвеститорите, пропуските в системата лъсват. Каталуня, чиито баланси са на червено, безуспешно прокарва меркеловски мерки с цената на народно недоволство и безредици, и въпреки това е принудена да поиска финансова помощ от Автономния ликвидационен фонд, предвиден за тези случаи, следвайки тъжната участ на Валенсия и Мурсия. През юли каталунският парламент гласува проект за фискален пакт, който каталунското правителство претендира да представи на правителството на Мариано Рахой като разрешение на тежките си финансови си проблеми. Въпросният пакт предлага създаването на собствена данъчна администрация, която да събира и разпределя всички данъци и такси, генерирани на каталунска територия и управлявана изцяло от местното правителство. Предлага и утвърждаването на сума в отговор на дадените от държавата услуги на каталунска територия плюс процент, определен за междутериториално сътрудничество. На практика каталунците предлагат да бъдат трета форална територия, предлагайки механизъм, подобен на баския. Отговорът на Рахой на срещата му с Мас през

септември беше недвусмислен – няма място за фискален пакт. Поредният отказ на Марид да обърне внимание на каталунския случай, редом с кризисната ситуация обаче кара много от каталунците, несмятащи до този момент независимостта на Каталуня за приоритетна тема, да преосмислят позицията си и реално да си представят едно евентуално отделяне от кралството. Защо на Каталуня се отказва „икономически концерт”, когато на Еускади и Навара са разрешени от 1979г? Отговорът на анализаторите е, че със своите 8%, иначе стабилната баска икономика не играе толкова значителна роля, но ако към този процент се добави и каталунският, получените около 28% поставят испанската икономика пред много сериозен проблем. Дали обаче проблемът е само икономически? В момента в Каталуня страхът от бойкот на каталунски продукти из бизнес средите е осезаем. В интернет циркулира съставен с нечие „любезно” съдействие списък с каталунските производители и чужди фирми, чиито фабрики са в Каталуня, както и списък с предложения на испанските им алтернативи. Той е адресиран към тези, които искат да изразят недоволството си чрез потребителски бойкот. През 2005г, когато тогавашния лидер на каталунската Ескерра Републикана (републиканските леви националисти) – Джозеп Карод-Ровира, направи неуместно изказване срещу кандидатурата на Мадрид за олимпийски град, обявеният бойкот засегна сериозно продажбата на каталунски продукти в останалите автономии. Традиционно силно представените на пазара марки каталунска кава (шампанско) като Кодорниу и Фрейшанет, усетиха сериозен спад в продажбите си на вътрешния пазар. Този път се очаква загубите да са още по-големи. Междувременно, сравнително нови фирми за газирани вина из иначе не толкова традиционни зони на производство, потриват доволно ръце и вдигат цените. Ситуацията допълнително се усложнява от предстоящите избори. Затова и Мария Долорес де Коспедал, номер две след Мариано Рахой в управляващата в Испания Партидо Популар, вдигна тост с каталунска кава пред медиите. На улицата обаче и без това съществуващата неприязън към каталунците расте – широко разпространено от десетилетя е твърдението, че са стиснати, а сега и несолидарни. Продължава се с това, че са богати, а не искат да споделят, че на националистите колкото повече им даваш, толкова повече ти искат, че шантажират и се завършва с „Арриба, Еспаня!”. От друга страна, всяко изявление, произнесено на каталунски по национална медия или в парламента, всеки волен и неволен израз на каталанизъм подклажда неприязънта и изостря епитетите. Раздразнението отдавна се е просмукало навсякъде – стадиони, пресконференции, сцени, медии, издателства, бизнес среди и социални мрежи. Няма нищо странно в това, Серхио Рамос да каже на пресконференция на националния отбор „Защо не ме запиташ на андалуски?!”, пародирайки каталунска медия, задала въпроса си към колегата му Чави Ернандес на каталунски. Всъщност есенцията на тлеещия конфликт се крие както и в происпанските и антикаталунски лозунги и знамена на Реал Мадрид, така и в прокламиращите независимост фенове на Ноу Камп в Барселона. Друг стар обект на дебат – използването на каталунския език, чието използване като официален език редом с испанския е ЧЕРНО И БЯЛО, #80/ 2013

Артуро Мас, Президент на Дженералитат (каталунското автономно правителство)

НА КАТАЛУНЯ

ПОЛИТИЧЕСКА КУЛТУРА

гарантирано от конституцията, е постоянно изложено на тежки критики и кампании. Благодарение на някои медии извън Каталуня, които систематично наливат масло в огъня, се шири заблуждението, че испански в Каталуня не се говори и че ако искаш да учиш испански, Барселона не е твоят град, че завършилите образованието си в Каталуня не могат да намерят реализация, защото не говорят испански. Някои, като Хименес лос Сантос от радио КОПЕ стигат до по-сериозни обвинения за репресии към испанския език, правейки паралели с репресиите към каталунския език от времето на Франко. Реалността е съвсем друга. Истината е, че както и задължителното обучение се провежда на каталунски с определени часове по испански език и литература, така и че по коридорите се говори предимно на испански. Процентът на говорещите кастилски в момента надхвърля говорещите каталунски и го определя като доминиращ в повечето сфери. Влиянието на испанските медии е огромно, 15% от населението на Каталуния се състои от емигранти, предпочитащи испанския като опция за чужд език като по-практичен и лесен. На практика, политиката, която се води в Каталуня е насочена към опазване на местния език и предотвратяване на естественото му „испаньолизиране”. Да си испанец, днес означава да си антикаталанист и обратното. Испания е разделена на субсидиращи и субсидирани, републиканци и фалангисти, чужденци и свои, а желание за диалог няма – като две неразбиращи се деца, принудени да делят стая. Досегашният модел, колкото и да бил успешен в миналото, вече е амортизиран, а границите на солидарността – неясни. Испанското общество има огромна нужда от диалог. Такъв обаче липсва и предстоящите избори, както и идеята за рефендум, са резултат от неуспешните опити да се постигне консенсус. Защото едно твърдо „не” не може да бъде наречено преговор. Въпреки царящата в Каталуня еуфория, смело е да се твърди, че амбициите ѝ да се отцепи са реални, имайки предвид високата цена, която би трябвало да платят. Прецедент в историята на ЕС няма. Тепърва предстои да видим дали всъщност Испания е толкова плурална и либерална, колкото твърди и дали е достатъчно политически мъдра, за да разреши каталунския казус по „европейски”, развенчавайки веднъж за винаги мита, че Африка все още започва от Пиринеите. Веселина Йовева

11

ФОЛКЛОР

Танците на тракиеца

Тракия е една от най-големите области в България. Като етнографска област има следните приблизителни граници: на север – Стара планина, на запад – източните възвишения на Ихтиманска Средна гора и Рила, на юг – Родопите и турската граница и на изток – Черно море. В тези граници тя в по-голямата си част е равнина и се нарича Тракийска низина. Плодородието на земята се е отразило на характера на населението. Тракиецът е спокоен, с широка, волна душа, добродушен и с много весел нрав. Движи се с широка и сигурна стъпка, с изправено тяло и гордо вдигната глава. Тракийските танци са много разнообразни, от тях лъха свежест и бодрост. Тракиецът изживява дълбоко играта, влагайки силни чувства и много настроение. За играта на мъжете е характерно по-буйното изпълнение. В нея изобилстват кляканията, подскоците, плясканията както и други елементи, характерни въобще за мъжката игра. Жените играят по-сдържано и кипро, но не сковано. Тракийката играе с голямо удоволствие и темперамент, но с мярка. Тя никога не преминава границите на благоприличието. Удоволствието от играта предизвиква изблици на чувства, изразени със заситвания на краката и сдържани провиквания. Народните танци заемат важно място в обществения и домашния живот на тракиеца. Движенията в тракийските танци са съсредоточени главно в краката. Тракиецът танцува леко приклекнал, като непрекъснато пружинира. Насочването на акцентите в движенията надолу, което е един от основните стилни белези на българския танц, е силно подчертан в тракийския танц, особено в мъжкия. Това свидетелства силната му връзка със земята. В помалка степен са акцентите, насочени нагоре, следвани веднага от движения и акценти, насочени надолу към земята.

12

В Тракия ръцете вземат много голямо участие в танца. Те имат своя специфична изява и в женските, и в мъжките танци. Движенията на ръцете на тракийката са меки, пластични, с освободени от напрежение китки и лакти, допринасящи за красотата им. В някои танци ясно се виждат заемки от битови-трудови процеси – като „точене“, „месене на тестото“. Други не подсказват за трудов процес, а са организирани ритмично и хармонират с движенията на краката. Ръцете на тракиеца излъчват сила и достойнство. Той респектира със сложните пляскания. В много случаи ръцете му са освободени от напрежение и ритмично се изнасят вдясно и вляво, напред и назад, като изразяват преди всичко дълбоко вътрешно преживяване при танцуването. Пружинирането, което е стилен белег въобще за българските танци, е особено подчертано в тракийските. То се осъществява при стъпване на цяло ходило. Пружинката се изпълнява по-плавно и меко от жените в техните бавни хора на песен. Особено популярно в Тракия, е движението „трополи“ изпълнява-

но от мъже и много рядко от жени. Играе се в различни варианти, като подчертаните стъпки и набиванията се изпълняват на възглавничката на ходилото, на цяло ходило и пета. Краката са ясно приклекнали, коленете сочат напред, но има варианти, когато се повиват напред-вдясно или напред-вляво. „Трополи“ се играе стегнато и ритмично, като се среща „единично“, „двойно“, дори „тройно трополи“ в отделните части на Тракия. Когато тракиеца „трополи“, той сякаш разговаря със земята. Външната форма на хората в Тракия е разнообразна. Тук се срещат „сключени, „скъсани“/“водени“ хора, хора „на леса“. Типична за областта е и разкъсаната форма на танца – игрите „по саме“ и „по двой“. В източна Тракия, най-често в Ямболско и Сливенско, се среща кадрилната форма, като участниците се залавят по двойки – „Джиновската“, „Боалийско“, „Касъмската“ в размер 2/4-ти. Този танц се изпълнява на домашни празници и тържества. Играе се от близки роднини, което дава възможност за свобода в танца, без да се нарушават установените норми за приличие. В отделните

ФОЛКЛОР части на Тракия се среща и сватбената „Заешка игра“ – в размер 2/4ти или 5/16-ти с втори дълъг дял. В изпълнението и има много символика, която пожелава на младоженците голяма челяд. „По саме“ или във „водено“ хоро се играе и сватбената игра „Чер пипер“. Тя носи много настроение и на много места се изпълнява извън сватбения обичай, за развлечение и забавление. Женските хора в Тракия често се играят на песен, която самите участнички пеят. Това са най-често хора в размер 2/4-ти, 5/16-ти с втори дълъг дял и 7/16-ти с трети дълъг дял. Много добър пример е „Буенека“, който съпровожда лазарския обичай. Често „правите“ хора носят името на песента, на която се изпълняват. Това са коледни, лазарски, сватбени хора – „на засевки“, лява игра „на меденици“, „Овчаркиното“, „Великденско“, „Тичано хоро“ и други. Често жените заиграват „правите“ хора заедно с мъжете. Когато те се откъснат и заиграят по-сложни движения и фигури, жените играят своите по-леки движения, за да се заловят отново с мъжете и да успокоят темпото на танцуване. Мъжките хора в Тракия са „водени“/ “скъсани“ и най-често „на леса“, като често тези две външни форми на хората са съчетани една с друга. В началото заиграват хорото „водено“ и като съберат достатъчно настроение, заиграват „на леса“. Тези мъжки хора са изключително разнообразни и богати откъм танцови движения като „Тракийка“, „Трополи“, „Набиване“, „Причукване“, „Прашка“. Един от най-хубавите мъжки танци е „Трите пъти“, който се изпълнява в размер 2/4-ти. В него, по един много красив начин, са съчетани трудни за краката движения с ритмични и енергични полюлявания на ръцете. Това е един от най-обичаните от народа танци. „Трите пъти“ се изпълнява и смесено, но тогава движенията са по-леки, като хорото се движи вдясно по кръга. Тракийските мъжки танци са много сложни, като в тях много силно е подчертано чуството за развитие и усложняване на танцовите движения, стремеж към техническо майЧЕРНО И БЯЛО, #80/ 2013

Кичка Савова, една от най-обичаните тракийски певици, в традиционна за региона носия

сторство и индивидуална изява. Смесените хора се играят навсякъде в Тракия. Такива са „правите хора“, играни най-често „водено“. Участниците в хорото се залавят смесено – мъж, жена, мъж, жена. В миналото залавянето е ставало само между близки и роднини и то чрез кърпа. Среща се и друго залавяне – в началото на хорото се хващат мъжете, в средата – жените и в края на хорото – отново мъже. Водачът на хорото се нарича „баш“, „връх“, „водник“, а на опашката се залавя – „куйрук“, „кърпач“ В цяла Тракия за „воденото“ хоро се хващат моми, ергени, жени, мъже, възрастни, даже и деца. Музиканти-

те обикновено са в средата на кръга и полукръга, най-често до „баша“, който подава команди за темпото и продължителността на изпълнението. „Правите“ хора започват в умерено темпо. Когато всички желаещи се заловят, темпото постепенно се забързва, хорото все по-устремено се придвижва вдясно, започва да пулсира навътре към центъра на полукръга и да се връща навън. Играта се успокоява, за да се развихри отново или за да се откъснат мъжете и да заиграят „на леса“. Има смесени хора, които се играят „сключено“ в два кръга – вътрешен, от жени, и външен – от мъже. Някои изследователи на българския танцов

13

Ансамбъл „Тракия“, http://www.trakia-ensemble.org/

ФОЛКЛОР

Жени в традиционни за бургаския регион носии

фолклор смятат, че това е останало от турското робство, когато на мегдана мъжете са пазели своите жени и деца. Освен хора в 2/4-ти, смесено се играят и „Пайдушки“ хора в размер 5/8-ми с втори дълъг дял, „Ръченици“ 7/8-ми с трети дълъг дял, хора в размер 9/8-ми или 9/16-ти с четвърти дълъг дял. Смесено се играят и особено популярните в Пазарджишко и Пловдивско „криви“ хора в размер 11/16-ти с трети дълъг дял – „Главинишка копаница“, „Пазарджишка копаница“, „Ветренска копаница“. Също така се играят и хора в размер 7/16-ти с първи дълъг дял – „Камишица“, „Бучимиш“ – размер 15/16ти с пети дълъг дял, „Седи Донка“ или „Изтърси калци“ – смесен размер 7/16+7/16+11/16 съответно с първи и пети дълъг дял. Голяма част от тракийските танци могат да се причислят към жанра с художествено-развлекателна функция – изпълняват се на различни събори и празници. Други спадат към обредния жанр – при коледуване, лазаруване, великденски и гергьовски хора и такива, които се свързват с отделните моменти на сватбата. През годините танците, спадащи към обредния жанр, постепено преминават в развлекателния и се играят за удоволствие.

14

Етнографски Тракия се разделя на три части: Западна, Източна и Странджа. Те се подчиняват на характерните особености на цялата област, но се различават в някои подробности. Западна Тракия заема територията, която на север обхваща склоновете на Средна Стара планина, на юг – склоновете на Родопите, на запад – Рила планина и Ихтиманска Средна гора, а на изток граничи с поречието на р. Стряма и р. Чепеларска. Това са само приблизителни граници, които не са рязко очертани, а плавно преливат към съседните области и райони. Западна Тракия е по-малка от източната ѝ част, но независимо от това тя е извънредно богата, а танците, формите и движенията – изключително разнообразни. Особеното ѝ разположение я прави много ин-

тересна по отношение на народните танци. Много изследователи смятат, че това се дължи на миграционните процеси от края на 16в до края на 19в, когато тук се заселват много българи от Софийско и Западна Македония. Това смесване на различни етнографски групи довежда до създаването на една танцова култура, която носи чертите и на тракийските, и на шопските, и на пиринските танци. Хората в западна Тракия се играят повече на инструментален съпровод и по-малко на песен. За западна Тракия са типични танците в неравноделни размери – 5/16, 7/16, 9/16. „Кривите хора“ в размер 11/16 с трети дълъг дял – „Главинишка копаница“, „Ламбаламба“; „Бучимиш“ – 15/16; хора в смесени размери – „Седи Донка“. Източна Тракия на север граничи със Стара планина, на запад със

ФОЛКЛОР Момински пролетен танц в изпълнение на ансамбъл „Зорница“

Стряма и Чепеларската река, на юг – с Родопите и Странджа, а на изток – с Черно море. За тази част на Тракия са типични „правите“ хора в размер 2/4 – „Право тракийско“, „Боалийската“, „На Лазар“, „На засевки“, „Диметно хоро“, „Броеняк“ и др. Хората са плавни и тържествени. Тук периодично се редуват бавното, спокойното с буйното и вихрено изпълнение. Типично мъжко танцово движение в Източна Тракия е „трополи“. Това е едно от най-характерните движения в тракийските танци и се среща само в Тракия. Мъжки хора, в които се „трополи“ се играят в Сливенско, Казанлъшко, Ямболско, Старозагорско, Новозагорско. Постепенно на изток, най-вече в Странджа, то преминава в „приситване“. Много популярни за тази част на Тракия са „Трите пъти“ и „Джиновската“ в размер 2/4. На домашни празници и особено на сватбени тържества се играе „Ръченица“. Източнотракийските танци са построЧЕРНО И БЯЛО, #80/ 2013

ени в сравнително по-прости размери. Повечето са в размер 2/4, а също 5/16 с втори дълъг дял, 7/16 с трети дълъг дял, 9/16 с четвърти дълъг дял. Странджанският край е своеобразна „съкровищница на танцовия фолклор“. Всички обреди при сватба са се придружавали от хора. Типичен за Странджа е вокалният съпровод на хората. Странджанци имат своя терминология за обозначаване на външната форма на хората. „Сключеното“ хоро тук наричат „заградено“. Когато кръгът не е сключен, хорото е „отградено“. „Изводено“ хоро или „дълго“ хоро е това, при което един „водник“ води хорото, а един опашкар, наричан „кирпич“, „кърпач“ – крепи, „кърпи“ хорото. Според темпото на изпълнение странджанските хора са „кротки“, „луди“, „тропани“, „рипани“, „подсурнати“. По своя строеж хората в размер 2/4 не са сложни, но доста разнообразни на движения. Много често

изпълнявана тук е „Ръченицата“ наричана „Тройна ръченица“, „Ръченица с провиране“, „Диметна ръченица“. Тя заема много важно място и съпровожда всички моменти в сватбения ритуал и цялото сватбено празненство. Популярни в Странджа са хората в следните размери. 2/4 – „Кротко хоро“(женско, на песен), „Коледни хора“, „Лява игра“, „Трите пъти“, „Тропано хоро“, „Чопраз“. 5/16 с втори дълъг дял – „Зайчешката“, „Чер пипер“, „Пайдушката“. 7/16 с трети дълъг дял – „Бонината“. 9/16 с четвърти дълъг дял – „Тодоро, Тодоро“, „Никола, Никола“ и много други. Най-сложно в Странджанския край е „Витото хоро“(„Въртена“, „Въртената“ или „Чопраз“), който се играе в Грудовско. Хорото има доста фигури. В средата се залавяли жените, а в двата края(„връа“) – мъжете, които изпълняват много темпераментно по-сложните фигури. Милослав Андонов

15

КУЛТУРА Петринел Гочев

години, България произвежда около 20 игрални филма годишно. Годините непосредствено след промените се характеризират с рязък спад в киноиндустрията. Кратка кома. След това киното отново оживява, претърпяло остра трансформация, заедно с обществено-политическия живот в България. ЧиБ: С разпада на комунизма идва и унищожаване на цензурата, нали? Това би трябвало да има по-скоро отприщващ ефект за изкуството. На какво се дължи тази кратка кома тогава? ПГ: Да, ценцурата падна. Когато отидох на първия митинг, няколко дни след като се уволних от казармата, не можех да повярвам на очите си – рязко сриване на цензурата. Но за изкуството мнението ми е по-особено. Да правиш добро кино по време на режима означаваше да казваш завоалирано истини, посредством символи и алегории, защото направо не можеш. Когато падат забраните, изведнъж нямаш срещу кого да се бориш и трябва да започнеш да мислиш творчески и да споделяш неща, които лично те вълнуват, но са важни и за много други хора. Оказа се трудно за творците да се адаптират бързо. Комата, разбира се, е резултат и от липсата на капитал, защото филмовата индустрия вече не е притежавана изцяло от държавата.

П

иша от Лондон, където скоро се проведе фестивал на Българското кино. Не е ли това поредното доказателство за разцвета на нашата филмова индустрия? Младите у нас безспирно говорят и пишат за този феномен, с леко повдигната глава и много, много ентусиазъм. Интересно ми е да науча мнението на човек, който е свидетел на различни етапи от живота на нашето кино – както и на т. нар. социалистически реализъм, така и на “киното на прехода”. Избрах да попитам Петринел Гочев

16

за неговото мнение по въпроса за “големия бум‘‘. Художник, склуптор и театрален режисьор, с наследена от баща си любов към филма, той е човек близък до киноизкуството, но и достатъчно дистанциран, за да бъде обективен в преценката си за неговото развитие. ЧиБ: Петьо, според теб коя година може да бъде избрана за годината на българското кино? Кога то е най-динамично, най-успешно? ПГ: Статистически, малко преди разпада на режима, през 80-те

ЧиБ: Да, оказва се, че понякога свободата обърква хората. До голяма степен това продължава да е недостатък на българското кино. То си остава някак маргинално. Продължава да се занимава с това, че преди не е “можело да каже” и не успява да премине в днешния ден. То рядко трогва. Основната му роля е да припомня историята, за да не се повтори, което също не е за подценяване, но не е и достатъчно. Постепенно киното започва да обръща внимание и на актуални проблеми и въпреки “комата” киното се съвзема. Периодът след 2008г се счита дори за “бум на

КУЛТУРА

ТЕОРИЯТА ЗА ГОЛЕМИЯ ВЗРИВ НА КИНОТО

българското кино”. Как се стигна до този скок ? ПГ: Развитието е по-скоро съвземане и правилно усвояване на напредналите технологии. Малко е раздута историята покрай този “бум”. Според мен той се дължи на обща настройка, която се задава отвън, а не идва от самите филми.

ЧиБ: Дръзко и доста интересно твърдение. Как точно работи този механизъм? ПГ: Много просто. Ще дам пример от собствения си живот. Четвърти курс във ВИТИЗ съм, имам едно представление и все още никой не ме познава. Леон Даниел идва случайно в Пазарджишкия театър на репетиция на “Епични времена” от Йордан Радичков. Явно остава доволен. След това този един човек, но значима фигура, създава такава колосална мълва в София, че на премиерата се изсипва огромна тълпа. Това пък от своя страна дава такъв тласък на представлението, че за тези години (1997-99) се говори за “бум’’ на театралното изкуство в Пазарджик. Схемата е същата и с киното, но с разлика в детайлите, сега играят роля реклами, ПР кампании, нови похвати като трейлъри и т.н. ЧиБ: Тоест “големият взрив’’ се създава изкуствено. А защо? Хората ли имат нужда от това? ПГ: Не, самото кино има нужда от това, за да започнат творците да се ЧЕРНО И БЯЛО, #80/ 2013

осмеляват. И “бумът” не се създава изцяло изкуствено. Несъмнено се произвежда качествено кино. Просто качество е имало и преди да започне да се говори за огромния скок. След своеобразната кома, филми постепенно започват да излизат, просто никой не е разбрал. Сега за първи път се появяват хора, които го забелязват, сформира се и сериозна критика. Направи си един експеримент. След две години изгледай всичките хитове от 2001г насам и ще видиш как повечето са някак равни и средни, няма някой, който да надскача другите по въздействие. После виж всичко, което се е изписало за тях и обърни внимание на суматохата, която са създали сред обществото и ще забележиш, че всичко е било един ентусиазъм, който идва извън филма. ЧиБ: Значи, в теорията за големия бум на българското кино има някаква истина, около която се раздува голям цветен балон. В заключение, ще те попитам – ако можеше да промениш едно нещо в родното филмово изкуство какво щеше да е то? ПГ: Имаме способни и ентусиазирани актьори, пълни с идеи режисьори и очакваща публика. Единственият проблем на българското кино е, че твърде често отправя някакво констативно послание към зрителя, и то е: “В България нещата са зле и хората

тук са нещастни!”. Чудя се защо българите не могат да направят филм с позитивно послание. От край време е така. Ето го “Любимец 13” завършва типично по български – финалът на детския филм “Войната на таралежите” отново обрича героите... Единственият филм, който се появи с внушението, че на тази географска точка на света също може да се живее смислено е “Светът е голям и спасение дебне от всякъде”. Озадачаващото тук е, че главната роля е изиграна от сръбски актъор. Странен феномен. Отпраща се категорично послание, но в самото изработване на това послание прозира недоверие. Драмата на българския творец е недоверието му в самия себе си и в светлия смисъл на историите, които разказва. Ако можех да променя нещо в българското кино щях просто да взема малко българска вяра, надежда и любов и щях да ги инжектирам в отпадналото тяло на българския филм. ЧиБ: Благодаря ти, Петринел. Отрезвително послание. Изкуството наистина трябва да съществува, за да изгражда едни светове, които да представят живота в цялата му сложност, да говорят за драмите на човешкото съществуване, но и да носят едно по-позитивно послание. Евгения Несторова

17

КУЛТУРА

Мигел Анхел Лопес Муньос М

ладият испански писател Мигел Анхел Лопес Муньос е роден през 1981г в Мадрид, Кралство Испания. Завършва висше образование в университета Комплутенсе с магистърска степен по квантова криптография. Първоначално, той се ориентира към криминалния жанр, но скоро бива привлечен от света на научната фантастика. Повлиян е от Айзък Азимов, Толкин, Ловкрафт, Станислав Лем, Наоки Уросава. През 2005г излиза първата му официално публикувана творба. Няколко години по-късно Мигел Анхел решава да пише под псевдонима Магнус Дагон. През същата тази година писателят е забелязан и става финалист на I Конкурс за фантастика „Vórtice” с разказа „Сини коли”. През следващата 2006г университетът Комплутенсе в Мадрид му присъжда първа награда на конкурса за научна фантастика UCM, в категорията „Найоригинален разказ” с „Криптоботът”. През същата година получава първа награда UPC. Основана през 1991г от Политехническия университет на Каталуня, UPC е най-престижната награда за научна фантастика в Испания и по думите на британския писател фантаст Брайън Олдис „е най-престижната европейска награда за научна фантастика”. Заедно с краткия роман „El Informe Cronocorp”, за първото място са се борили още 75 творби от 15 страни

18

по света. Романът описва как би се развило общество, в което машините за пътуване във времето, с размер на ръчен часовник, се комерсиализират както се комерсиализира един сешоар или пералня. Отново през 2006г, Мигел Анхел става и финалист на наградите „Andrómeda” за спекулативна фантастика с разказа „Рейсколем”. Описва историята на град, в който настъпва пълен хаос заради съобщения, появяващи се по стените на сградите и задължаващи всеки, който ги прочете да премине към незабавно изпълнение на написаното. През 2008г Испанската асоциация за фентъзи, научна фантастика и хорър AEFCFT му връчва наградата „Ignotus” – еквивалент на наградите Хуго за Испания, присъждани на автори от цял свят. През 2009г Магнус Дагон печели IX Конкурс за разкази “Corta Villa de Torrecampo” с удивителния разказ „Където и да пожелаете да отидете”. Описва историята на семейна двойка във ваканция. След кратко скарване жената казва на мъжа си да върви по дяволите и в изблик на гняв въвежда Ада като дестинация в GPS системата на колата. Когато тя си тръгва, GPS-ът започва да дава инструкции. През същата година печели още няколко приза като първа награда на II Международен конкурс на електронните издателства в категорията „разказ” с „Някои трябва да паднат”. Впечатляващ е списъкът със

заслужените му признания като талантлив творец. Впечатляващо е разнообразието на творбите му: мини разкази, есета, разкази, романи. В тях реалността и въображението се преплитат по удивителен начин, авторът умело ни показва фантастичното в ежедневието и рутината в свръхестественото. Наскоро излезе от печат епизодичният роман „Падналите”. Разкрива ни един свят от бъдещето, който показва как независимо от епохата и начина на живот, независимо от технологиите и напредъка, хората си остават преди всичко хора. С техните емоции и стремежи, пороци и ламтежи. Необятно е творчеството на този така талантлив писател. В съзнанието му се раждат, преплитат, развиват невероятни идеи, чувства, светове. Акцентът на творбите му варира – от чисто фантастичния до ежедневно-психологическия сюжет. Способен е да представи и найнереалното, и най-невъобразимото като нещо познато и обичайно, а същевременно успява и от найсухата и тривиална ситуация да извади на показ немислими детайли и нюанси, кара читателя да се съмнява в собственото си „тук и сега”. Но именно по този начин ни дава да разберем че фантазията, действителността, миналото, бъдещето, настоящето, героите и читателите – всичко това е свързано, във всичко това има един неизменим елемент – този на емоциите. Мария Асенова

КУЛТУРА

„ГОРЧИВАТА ЧАША” НА 20 ГОДИНИ

В документалния филм ”Да изпиеш горчивата чаша” – филмов портрет, посветен на 70-ата годишнина на кинорежисьора Вълчан Вълчанов, дело на негови бивши и настоящи студенти от Факултета по журналистика – големият наш актьор Джоко Росич казва: „Има множество награди по кинофестивалите у нас. Но „Горчивата чаша” е награда особена, несрещана никъде другаде. Който има тази награда може само да се гордее, че е неин носител, а който я няма – да се стреми да я получи!” ЧиБ: Кое е това „особено” в тази награда, г-н Вълчанов? ВВ: Преди всичко нейните мотиви, които са дефинирани още в статута ѝ – „Горчивата чаша” се присъжда на филми, които представляват несъмнен принос в развитието на съвременната филмова изразност. Иначе казано, лауреати на тази награда стават кинематографисти, които освен за това, какво искат да кажат на своите зрители, са си дали труда да помислят и за това, как да го кажат чрез специфичните кинемаЧЕРНО И БЯЛО, #80/ 2013

тографични изразни средства: монтажа, композицията на кадъра, взаимоотношението между фонограмата и изображението, колористичната драматургия и т.н. Друга особеност, която прави тази награда уникална сред своите посестрими е, че журито на всяко отделно издание на фестивала, който е на територията на България, не се назначава от никого, а се конституира само от бивши и настоящи студенти и преподаватели във ФЖМК, които са акредитирани в работата на съответния фестивал. И една от най-важните особености – авторите на всеки филм, носител на тази награда, предоставят на ФЖМК копие от наградения филм, който пък става неотменна част от учебния процес. Тази особеност бе обусловена от драматичната бедност на нашия университет, който не е в състояние да заплати дори транспортните разходи, камо ли авторските права на филми, чиято висока мисия е непрекъснато да осъвременяват преподаването по аудиовизия, държейки ръка на пулса на най-авангардните търсения в областта на кино-езика. И това не е журналистическо клише, а радостна практика и възможност на нашите студенти да се считат за адекватни съвременници и творци в цивилизацията на образа, както сполучливо е наречена нашата епоха. А и да пишат свои курсови и дипломни работи върху отделни автори и филми. Дипломната работа например на Велислава Дърева върху творчеството на Юли Стоянов си остава един малък, но завършен шедьовър. ЧиБ: Всъщност, кога и как се роди идеята за учредяването на „Горчивата чаша”. Изтеклите 20 години я утвърдиха като престижна и желана академична награда. Но защо „горчива“?

ВВ: „Горчивата чаша” се роди във времето на пълен ступор на кинематографичния живот у нас – нулево филмопроизводство, никакво разпространение поради масовото закриване на кинотеатрите у нас и превръщането им в казина, бинго зали, галантерийни магазини и т.н. Съдете сами – от 3000 екрана в страната преди, днес България има всичко на всичко 120. Та за кинофестивали не можеше въобще да се говори. В един момент, филми – всичките документални – започнати преди тази катастрофа, с триста мъки бяха завършени, и в една кинозала на Министерството на отбраната бе организиран своеобразен преглед на тази продукция. Не може това да се нарече фестивал, като тези в Пловдив и Варна, защото самата дума фестивал произхожда от латинското „фестивус” – празник, празничен, а нищо празнично нямаше в тази „на честна дума” организирана импровизация. И ето в такава изстрадано-радостна атмосфера, че поне се виждаме, че все пак нещо българско мърда и шава на екрана, се появи филмът „Стефан Стамболов –съзидателят и съсипателят” на Светльо Овчаров. В този филм разказът бе конструиран наистина новаторски. Ето тази творческа находка, според мен, трябваше на всяка цена да бъде отбелязана и то така, че да бъдат окуражени всички колеги, за да не забравят, че кино-езикът е жив и трябва непременно да се развива. Защото в това развитие е залогът съществените, важните смислови послания на филмите, пълноценно да достигат до милионна аудитория. ЧиБ: А кои бяха първите носители на тази награда? ВВ: Веднага след „Стефан Стамболов – съзидателят и съсипателят”, още на прощъпулника на екрана на току-що родилия се МКФ „Любовта

19

КУЛТУРА е лудост”, се появи филмът на Уди Алън „Съпруги и съпрузи”, който като че ли бе създаден тъкмо за да въплъти мотивите на „Горчивата чаша”. И я получи – за първи път в раздела „игрално кино”. Комичното продължи и ”зад кадър” – тъй като фирмата – вносител на филма на Уди Алън бе и вносител на един японски филм, който пък получи наградата за главна женска роля. Впоследствие, „високо подготвените” чиновници в тази фирма изпратиха нашата чаша в Япония, а наградата за главна женска роля прекоси океана и отпътува да „зарадва” Уди Алън. ЧиБ: Бихте ли споменали най-ярките имена, носители на „Горчивата чаша”? ВВ: Нашите лауреати, като правило, са изтъкнати кинотворци като започнем от световноизвестните Уди Алън, Иржи Менцел, Георгий Данелия, Евгени Цимбал, Александър Сокуров, до една цяла плеяда съвременни български кинематографисти като Христо Ганев, Юли Стоянов, Анри Кулев, Милан Огнянов, Николай Волев, Асен Владимиров, Иван Павлов, Михаил Мелтев, Джоко Росич, Станислав Семерджиев... и ще ви свърши списанието, ако трябва да изредя всички лауреати през последните 20 години. С една дума – няма неярки имена. Такава е спецификата на нашата награда. ЧиБ: Обикновено, в кинематографичната общественост „Горчивата чаша” се свързва с Вашето име... ВВ: Налага се да Ви прекъсна и настоятелно да отбележа, че да се учреди една академична награда в никакъв случай не е по силите на един-единствен човек. Ако аз не бях намерил незабавно, спонтанно съмишленичество в лицето на тогавашния декан на факултета, в който преподавах – проф. Тодор Петев и неговите заместници проф. Милко Петров и доц. Весела Табакова, ако не беше проведен необичаен, мълниеносен декански съвет, за да получи „хрумката” административно оформление, идеята ми не би могла да получи реализация. Така че, минавайки впоследствие и на гласуване от Факултетния съвет, където

20

бе приет и Статута на наградата, тя благополучно тръгна по своя вече 20-годишен успешен път, предизвиквайки безспорен интерес и признание както у нас, така и в чужбина. В свои интервюта, организаторите от Варненския Фестивален и конгресен център многократно твърдят в кадър, че „Горчивата чаша” е постоянен коректив на решенията на „голямото жури”, заставяйки ги спешно да подготвят нови статуетки за втора Специална, или друга награда, за да се избегне конфуза, че скромната, без парично покритие университетска награда е забелязала и наградила един филм, а „голямото жури” го е прозяпало и не го е удостоило с вниманието си.Та затова се е налагала спешна подготовка на статуетка за втора Специална награда и т.н. Много често, лауреатът на „Горчивата чаша” е получавал и Наградата на филмовата критика при Съюза на българските филмови дейци, което за сетен път доказва високите научни и художествени критерии на журитата на нашата факултетска „Чаша”. И накрая, но не на последно място, в ранглистата от реалните ползи за ФЖМК е фактът, че вече 20 години в нашия кинематографичен живот съществува „Горчивата чаша”, според чийто Статут предпремиерната прожекция на всеки следващ филм на наш лауреат, ставаше в нашия кино-видеоцентър. Прожекция със задължителна среща-разговор с авторския колектив. Ползата от тези срещи и разговори беше двупосочна – няколко са случаите, когато авторите на филми, след срещата с нашата будна и кинематографично подготвена аудитория, слагаха своя филм на монтажната маса, за да внесат корекции, провокирани от тази първа, предварителна среща на техния филм със зрителска аудитория. Затова с такова нетърпение очаквам завършването на многолетния ремонт на нашия Кино-видеоцентър. Защото той имаше важна мисия в социалния живот на „Горчивата чаша”. Разговора води: Людмила Димитрова

РАЗЛ Интервюто Намираме се в Студентски град, в близост до общежитието на НХА, блок 28 и разговаряме с един от организаторите. С нас е Коко и аз започвам с първия си въпрос: ЧиБ: Да започнем отначало. Как се роди идеята, кои сте вие създателите, коя е провокацията? КП: Крикор Папазян, Диана Стамова и Атанас Гиев – това сме ние организаторите. Всичко започна миналата година, покрай коледните празници. Събираме се една компания и правим всичко заедно: ядем, веселим се, учим и рисуваме. Нашият блок беше страшно надраскан и занемарен, но по онова време го боядисаха. Цветът – светло сив, но при липсата на светлина в коридорите на общежитието, изглеждаше мрачно и депресивно. Същата вечер, когато се събрахме, всеки вече беше обмислил проблема и стигнахме до решението, че нашият блок, на артисти, не може да остане сив и грозен, или да се превърне съвсем скоро в стени изпъстрени с драсканици и вулгаризми. Така и се роди идеята. Да направим фест, по време на който да се изрисуват коридорите, за да живеем в положителна и творческа среда. За проекта ни помогна преподавателката по реклама на Диана, Албена Спасова. Тя ни изслуша, помоли ни да напишем чернова, след това я редактира. Тя взе идеята много присърце и ни помогна с всичко, което можеше, включително и това, че ни насочи към фондация Пимен Зографски, фондацията на НХА, чрез която кандидатствахме по програма „Култура“ на Столична община. Така спечелихме финансиране, малко помалко от нашето предложение, но парите все пак бяха достатъчни да

КУЛТУРА •Едно от големите събития през октомври бе UnBlock Festival. Става въпрос за една студентска инициатива – проект, създаден и осъществен благодарение на будни студенти от Националната художествена академия. Организира се по програма „Култура“ на Столична община, което е доста трудно, като се има предвид факта, че конкуренцията е голяма и обикновено за субсидии се борят само утвърдени вече организации.

ЛИЧНИЯТ ФЕСТИВАЛ завършим начинанието си. Друга провокация за това събитие беше и отношението на хората към Студентски град и нещата, които се случиха. Побоища, наръгвания, пиянски вандалщини, ние не искаме това да е лицето на нашия кампус за пред света. След случката с намушканото момче пред една от дискотеките в квартала, реакцията на хората от властта беше вечерен час. Но това няма да помогне за разрешаването на проблема, по-скоро би го засилил. Нито пък затварянето на заведенията, там поне има донякъде сигурност и охрана. Трябва да се промени морала и мисленето на младите хора. На Студентски град се гледа като на Лас Вегас – казина, дискотеки и барове. А къде са библиотеките?! С този фестивал, смятам, че ще можем да покажем едно друго лице на Студентски град. Ще покажем на обществото, че тук има мислещи и действащи млади хора, такива които правят нещо, имат позиция и са различни. Дано отсрамим името на Студентски град с тази наша проява и дано не е последна, а първата от много. ЧиБ: Във вашата страница във facebook видяхме, че проекта започва в началото на годината и явно е минал през много трудности, за да стане реалност на 20 октомври. Разкажете ни откъде започнахте, през какво минахте, кой ви помага и подкрепя, къде са били трудностите. Как върви организацията? КП: Одобриха проекта през месец май. Но това беше само началото. Преведоха ни първия транш пари. След това започнахме да пазаруваме материали. Парите свършиха, а наше ЧЕРНО И БЯЛО, #80/ 2013

задължение беше да предоставим документация за похарченото. След това получихме втори транш, но мина достатъчно време, за да не можем да организираме фестивала по времето, което бяхме избрали – преди края на учебната година. Бюрокрацията в страната е голяма и това забави втория транш, което респективно забави и нас. Взехме решение, че е най-добре да направим феста в началото на новата учебна година. Тогава Студентски град отново се пълни, нашето общежитие също, а и времето все още е хубаво. Освен столична община ни помагаха и нашите спонсори от Trip house и галерия „+ Това“, където ще се проведе и изложбата след фестивала. Благодарим изключително на Столична община, НХА, 5 Open Art Space, Dimara Studio, Lina Media, BTSF, Trip House, Shaker Maker, Brokerz, Targy, Ziggy, Multivisia, Мегахим, Списание ЕДНО, Dnes.bg, Stand. bg за помощта и реализирането на проекта. ЧиБ: Какво очаквате от студентите в НХА – имат ли сполучливи идеи, кои са участниците в журито, което подбира бъдещите картини, които ще красят стените на общежитието. Как разпространявате информацията за събитието? КП: Студентите на НХА са страшно ентусиазирани, но нашата целева група не са само те. При нас могат да участват художници на свободна практика, без ограничения в прозвището и възрастта. Доста хора ни изпратиха своите проекти и има още много желаещи, затова и удължих-ме срока. Има много сполучливи предложения, но има и такива които не са завършени. В такъв случай се свързваме с авторите и ги провокураме да

доразвият идеите си и да ни ги изпратят наново, за да можем след това да журираме нормално. Журито ще е от преподаватели, художници на свободна практика и нас организаторите: Проф. Светослав Кокалов, ректор на НХА, проф. Николай Драчев, декан на ФИИ на НХА, стенопис, доц. д-р Николай Младенов, плакат и визуална комуникация, ст. прер. д-р Бойка Доневска, Изкуствознание, проф. Божидар Бончев, председател на фондация Пимен Зографски, Диана Стамова и Крикор Папазян.. Опитахме се да разпространим информацията за събитието навсякъде, но е доста трудно, тъй като в бюджета ни няма средства за реклама. Затова разпространението на рекламните материали става от нас, навсякъде където ходим из страната по случай фестове и събития, оставяме плакати и стикери. Направихме клип и ще го разпространим по БНТ и The Voice. Много по-лесно се разпространява информация във видео формат в днешно време. Това е най-адекватния вариант за реклама в интернет пространството, а повечето млади хора прекарват огромна

21

КУЛТУРА

част от времето си точно зад компютъра. Оставили сме флаери и по различни заведения и галерии, но според нас, флаерите вече не са толкова атрактивен начин на реклама. Те не успяват да стигнат до много хора, поради простата причина, че най-често се озовават в кошчетата за боклук. Затова и разчитаме предимно на стикерите, те се залепят и стоят там където трябва, виждат ги много хора. ЧиБ: Разбрахме, че има идея, проекта да стане постоянен фестивал на всеки четири години. Разчитате ли на голяма обществена подкрепа. Как ще реагират другите студенти в Студентски град. Ще го харесат ли или ще го възприемат като обида. Ще разберат ли посланието ви или всичко ще си остане на етап „отворена галерия в блок 28 с красиви нарисувани стени“. КП: Реализирането на проекта зависи много от това как ще протече фестивалът сега, при откриването му. Надяваме се да има ефект, рисунките да се запазят непокътнати. Тук искам да отворя една скоба. Скоро, по случай годишнината на Кукления театър във Варна имаше графити събитие, на което Настера изрисува фасадата на театъра с кукленски глави. Красиво и смислено. Една седмица по-късно обаче театъра усъмна със заличени лица на куклите от блажна боя. Това е отвратителна проява на вандализъм. Това е незачитане на чуждия труд и творчество. Покрай тази случка хората леко се замислиха и започнаха да правят

22

разлика между изкуство и вандализъм. Ние не искаме нашите картини в общежитието да бъдат заличени и осквернени от вандалски прояви. В България се слагат под общ знаменател графитите, които се правят през нощта, таговете по сградите от сорта на „Левски до смърт“, свастики и пр. и тези които са легални. Графитите са изкуство, тогава когато има идея в тях, има цветове, форма, концепция, те нямат нищо общо с вандализма. Хората трябва да разберат разликата. А не да ме питат по фестивалите: „Деца, защо драскате навсякъде?“ Тогава винаги обяснявам, че трябва да разчупим светогледа си и че положителните лозунги и красиви картини нямат нищо общо с „бомберите“. Покрай UnBlock Festival ние можем да реализираме идеите си и да дадем възможност на хората да направят същото на място. Това е алтернативна форма на изкуството в Студентски град. Надявам се тази инициатива да продължи, надявам се, че тук живеят хора с творческа натура и мисъл и ще има търпимост. Освен това смятам, че дори и след като ние завършим Академията, ще има хора, които ще продължат нашето начинание. ЧиБ: В проекта сте заложили, че няма ограничения в стила и жанра, в който могат да бъдат картините. Казвате, че приемате всякакви проекти дори и да са различни от графити и стрийт арт. Но смятате ли, че понятието „стрийт арт“ съществува в България или то още не е дошло тук, няма разбираемост

към него поради слабата информираност. Графитите са различен начин на себеизразяване и показване. Как мислите вие, какво място заемат те в съвремието ни и обществения живот, има ли субкултурни общества в България? По какъв начин са свързани с изкуството и какво отличава българските графити от чуждестраните. КП: Стрийт арт-а обединява много неща – той се отнася за всичко, което е на улицата и е изкуство. Първият вид графити са тъй наречените „бомби“. Бомберите, хората които ги правят, излизат нощно време и напръскват името и таговете си навсякъде. Това е свързано с желанието им за адреналин. Друг вид графити са легалните. Има хора, които си поръчват да им се нарисува някоя стена и т.н. Има графитъри, които сами си търсят място, показват проектите си и убеждават собствениците, без да чакат заплащане и рисуват за свое лично удовлетворение. Медиите не разбират различните понятия и спекулират с тях. Графити райтър (от англ. write – пиша) е различно от стрийт арт артист. В България има стрийт арт сцена, но е много помалка от тази в Европа или САЩ. Спомням си за един пърформанс на Попа: беше сложен хладилник, оставено послание и сниман клип – това е инсталация, изкуство действащо на улицата. Изкуство можем да правим ние художниците и то ще е стрийт арт, ако го излагаме на улицата. Това е много различно от графитите и отпечатването на името ти по стените на сградите. Улицата е една голяма галерия, но не е важно просто да позиционираш нещо в нея, а и то да носи послание, идея. ЧиБ: Каква е целта на фестивала? Защо точно тук в Студентски град? КП: Фестът ни е с цел да разблокира системата в която живеем. Студентски град е направен с мисъл, далеч от центъра на града, както другите кампуси в Европа. Но в днешно време той вече не може да се нарече кампус. Има 60 общежития и може би два пъти повече заведения. Нито една библиотека, театър, •продължава на стр. 35

КУЛТУРА

Т

алисман на 2013 година е Черната водна Змия. Черният цвят представлява Космоса, полярната нощ, това е цветът на дълбоките води. Черната Змия носи на хората неочаквани промени, нестабилност и промяна. Поради тази причина трябва да бъде планирана отрано и правилно да се преценят бъдещите действия. Трябва да бъдем по-внимателни и наблюдателни. Змията завладява света с две свои оръжия – отровата си и очарованието си. Тя се откроява в тълпата, стилът ѝ е безупречен – от дрехата до поведението. Това са все думи от Китайския хороскоп за родените в годината на Змията. Точно в тази година на Змията екипът на сп. „Черно и Бяло” открива нова рубрика” Магията на разнообразието – Китай”, за да успеем да се докоснем до древния и модерния Изток, до „Чудото на XXI век”, до екзотиката и непознатото, да разбулим поне малко мистерията Китай. От друга страна, в контекста на актуалната европейска политика за насърчаване партньорството в икономическите и културните връзки с Китай, сп. „Черно и Бяло” ще поднася на своите читатели автентични, полезни и любопитни статии с любезното съдействие на Посолството на Китайска Народна Република в България, както и на Информационна агенция Синхуа, София. В този брой за вас ме подбрали статии в няколко направления: • Изкуство – специфични жанрове в изкуството, характерни за Китай; • Туризъм – местности в различни провинции на страната с богато културно и историческо наследство; • Икономика и журналистика – делегация на пресгрупа “Economic daily“ в СБЖ.

ЧЕРНО И БЯЛО, #80/ 2013

23

КИТАЙ – МАГИЯТА НА РАЗНООБРАЗИЕТО

Китай – известен и непознат Няма човек сред нас, който да не е чувал за икономическия гигант Китай. Няма човек, който да не притежава произведени в Китай стоки. Малцина са тези, които не са опитвали китайска храна. И малцина са тези, които не са чували за великите китайски изобретения като компаса, коприната, порцелана, барута. Въпреки това, също толкова малко са и хората, запознати с китайската култура и огромно историческо наследство. А със сигурност народ, просъществувал повече от 5 хиляди години, е оставил след себе си много забележителни културни съкровища. Да се опознаe изцяло китайската култура и нрави е непосилно начинание дори и за един китаец. В същото време не е необходимо да изучаваме из основи тяхната история и бит, за да успеем да се докоснем до магията на древния и модерния Изток. Тази магия, обаче, има способността да вдъхновява и да кара туристите отново и отново да се връщат в Китай, подтиква ги да търсят постоянно нова информация за „Чудото на XXI век”. Така се случи и с мен – от простото желание да науча няколко йероглифа на китайски език, Китай се превърна в най-мечтаната дестинация за пътуване. Защото, когато веднъж се докоснеш до древното, то моментално те грабва и те понася към дълбините на историята, символите и културните ценности. За мен нужното вдъхновение беше китайската писменост, но със сигурност има и други начини да се пробуди желанието за запознаване с китайското. Затова съм избрала четири интересни аспекта от културата на Китай, които да привлекат вниманието на начинаещи и бъдещи „познавачи” на този източен гигант. За изненада или не, първото нещо, към което ще насочим вниманието си, няма да е нито Великата китайска стена, нито Пекин, или Хонконг. В страна, където моралните устои

са на почит, религията и проповядването на духовните ценности играе важна роля в живота на китайците и е един от ключовете за разгадаването на техните нрави. Но религията, господстваща над китайските земи, не е само една. Грешно е впечатлението, че будизмът е основната и единствена духовна опора за китайците. Всъщност основните религии са цели три – будизъм, даоизъм и конфуцианство. Любопитното, обаче, не се крие в броя на религиите, които се проповядват, а във факта, че повечето китайци не са поклонници само на една религия. Често те не отхвърлят останалите религии, а просто взаимстват тези части от тях, които им изглеждат подходящи. Единствената световна религия, чието начало е поставено в Китай, е Даоизмът, който по статистика изповядват 32 млн. китайски жители. Това е така, защото конфуцианството в някои случаи се определя повече като етичен кодекс. Но, ако трябва да се намери аналог на християнството, което е основоположник на семейните традиции в Европа, то тази роля в Китай безспорно е заета от конфуцианството. Говорейки за културата на една държава, несъмнено трябва да обърнем поглед към нейната столица, тъй като тя е центърът на културни събития. На пръв поглед Пекин е като всеки един мегаполис – изпълнен е с лъскави небостъргачи, магазини, вериги за бързо хранене и, разбира се, тълпи от забързани хора. В същото време има едно нещо, което отличава този град от всички други столици по света. Пекин е единственият град в историята, избран за столица на една държава, заради красотата на свой парк. Паркът, донесъл славата на града, се казва Бейхай и е избран от император от династията Юен за място, където той да построи своя град. Половината от седемдесетте хектара

24

КИТАЙ – МАГИЯТА НА РАЗНООБРАЗИЕТО

китайската история – дракона. Често пъти те го оприличават на познатите змейове и лами и го свързват с огъня. Докато в действителност драконът, според китайската митология, бълва вода или перли. Той е добър и справедлив и е пазител на човешките добродетели.

площ, на които се разпростира паркът, са заети от вода. А в самия му център е разположено езерото Северно море. Символите са невероятен начин за един народ да закодира своята идентичност. В това отношение Китай е истински първенец. Познаването на китайската символика отваря вратите към миналото и към разгадаването на множеството скрити послания, оставени в храмове, манастири и други исторически забележителности. Ако се вгледаме по внимателно, обаче, ще забележим, че изборът на символните значения, с които са натоварени различни предмети, животни и растения не е случаен. В много случаи те произхождат от еднаквото произношение на два различни йероглифа. Например, йероглифът, който означава „риба” се произнася по същия начин както този за „изобилие”. А йероглифът за „прилеп” като този за „щастие”. От там рибата се е превърнала в символ на изобилието, докато прилепът е олицетворение на щастието. Погрешна е представата на европейците за разкодирането на най-емблематичния символ в ЧЕРНО И БЯЛО, #80/ 2013

Коя е най-известната архитектурна забележителност в Китай? Разбира се правилният отговор на този въпрос е Великата китайска стена. В никакъв случай не може да се омаловажи нейната културна и историческа стойност, но въпреки това, смея да твърдя, че за нея сме чели доста. Творението на новото време, което успя да впечатли целия свят със своята архитектура е Националния център по сценични изкуства в Пекин. Известена още под наименованието „Яйцето”, тази изящна сграда е дело на френския архитект Пол Андрю и е построена само за 5 години. Името си дължи на яйцеподобната си овална форма, а сумата, необходима за построяването ѝ, наброява 469,7 милиона щатски долара. Този шедьовър на съвременната архитектура се разпростира на внушителната площ от 149 500 кв. м. Построен е насред изкуствено създадено езеро и се състои от 3 огромни зали, публиката в които може да достигне до 6 хиляди души. Единственият начин да се влезе в тази сграда е като се преплува през заобикалящото я езеро. Националният център по сценични изкуства е обявен за една от най-красивите сгради в света и несъмнено това е една от най-големите атракции при посещението на Пекин и освен това. Славното минало и великото бъдеще сякаш се срещат в Китай. Той безспорно има какво да покаже на своите посетители – от вековните храмове до модерните творения на нашето време. Затова Китай не трябва да се помни само в тривиалното, а да служи като един необятен извор на история,култура и модернизъм. Едно истински вдъхновяващо място. Анелия Кузева

25

КИТАЙ – МАГИЯТА НА РАЗНООБРАЗИЕТО

ДЕЛЕГАЦИЯ НА КИТАЙСКАТА ПРЕСГРУПА ECONOMIC DAILY В СБЖ

В България бе делегация на прескрупата от Китай „Economic daily” и една от първите срещи в София е в СБЖ. Г-н Ван Жуоджи, зам. главен редактор, Ни Каохи, директор, Чен Уан и Ли Нонгуан, репортери, са на среща с и. д.председателя на СБЖ Снежана Тодорова. Те не скриха интереса си към българската журналистическа гилдия и нейния опит в условията на променения свят. В духа на експедитивността, Снежана Тодорова запозна гостите с дейността на СБЖ и отбеляза,че гилдията е в навечерието на своя празник 1 ноември, Ден на народните будители и е в подготовка за юбилей през 2014 година. СБЖ не може да си позволи да забрави началото на организираното журналистическо движение в България и да отдаде почит на предците, които са го създали. Като доброволно сдружение на индивидуални членове, СБЖ има своите синдикални и социални функции, които са с проблеми в днешните условия, но и с постижения, които се оценяват от

26

около 4 хил. активни членове. Предстои възстановяване на спортната секция към СБЖ, а наличните 166 дружества в България имат своя принос за изяви в областта на културата, изкуството, издателската дейност и т.н. Китайските

гости получиха покана за почивки в базите на СБЖ, които според амбициите на управителния съвет ще бъдат ремонтирани и приведени в условия за творческа почивка на журналисти от нашата и приятелски държави. Все пак СБЖ поддържа връзки с 47 страни, но не може да не се отчете,че най-активни са именно с Китай и Германия в лицето на Фондация „Фридрих Еберт”. С китайска поговорка започна словото на г-н Ван Жуоджи – „На чужда територия да срещнеш приятел” и зададе повече от приятелски тон на разговорите. Впечатляващо е, че открито и без притеснение той сподели проблемите, с които се сблъсква неговата пресгрупа при изпълнение на поставените цели. Убеден е, че може да се учат от опита на СБЖ, особено по въпроса за стопанисване на собствена база, защото им предстои построяване на нова сграда с

КИТАЙ – МАГИЯТА НА РАЗНООБРАЗИЕТО

технологически възможности, които са последни достижения в световен мащаб. Разбира се, че СБЖ се различава от Общокитайската федерация на журналистите, където членуването е колективно и няма онзи принцип на доброволност, характерен за България. Но според г-н Ван Жуоджи, Китай е развиваща се страна, нуж-

ни са много усилия за решаване на проблемите в различни области, но с предстоящия партиен конгрес и избора на новото ръководство на страната, надеждите са за нов тласък в развитието и промени, които ще са в полза на китайския народ. Пресгрупата „ Economic daily” има желание за тесни връзки с български медии и една от целите на това

посещение е да се намерят партньори. За момента изборът е върху Икономедия, където са „Капитал” и „Дневник”, но интересът за развитие на делови връзки предполага и разширение на тези контакти. Надяват се на сътрудничество, обмен, в т.ч. реклами, симпозиуми и срещи, които да обогатят дейността и на двете пресгрупи. Нормално е информациите да се получават от „първа ръка”, а не чрез западни медии и затова е похвална идеята за преки контакти и сътрудничество с наши медии. За конгреса на ККП са акредитирани 4 български медии до момента. Дейността на китайското посолство в тази насока е осигурило присъствието и на български медии, в т.ч. БНТ, на този форум, който по разбираеми причини ще бъде следен с внимание от целия свят. Срещата приключи с връчване на плакета на СБЖ на гостите, творчески подаръци, размяна на приятелски думи за бъдещи срещи и покани за взаимно сътрудничество и срещи, вече на китайска територия. Зорница Илиева снимки Симеон Пеков

ЧЕРНО И БЯЛО, #80/ 2013

27

Посетителите могат да се насладят на красивата природа, като същевременно да се потопят в парните води на горещата река Заотан Хи

Освежаваща

Карта на Байхуалинг и Баошан, провинция Юнан.

КИТАЙ – МАГИЯТА НА РАЗНООБРАЗИЕТО

П

ланината Гаолигонг предлага идеалната среда за катерене и експлориране на древни пътеки – част от Южния път на коприната. Един от най-предпочитаните минерални извори в Китай – Заотан Хи (Реката с банята) – се намира точно там, в Баошан, провинция Юнан. Когато за пръв път посетих Заотанг Хи през лятото на 1996г, до извора се стигаше след тричасов преход по една доста стръмна пътека. Сега е по-добре. Пътеката е разширена и павирана. Самият извор представлява верига от три басейна, построени на реката. Горещата изворна вода извира от коритото, а за регулиране на температурата на водата за къпане се добавя студена вода. Във всички други отношения изворът си е същият – прекрасна, девствена местност, безплатна и малко позната. В началото на Април, с приятел от Байхуалинг – село в полите на Гаолигонг – решихме да посетим извора в сутрешните часове, правилно предполагайки, че едва ли някой друг би го посетил преди обяд. Спускането в долината ни отне едва час, вървейки през гори срещани в умерен климат и стигайки до субтропична джунгла. Огромни дървета, диви банани, лиани и храсталак покриваха цялата долина. Нагоре по течението на реката има три водопада. Найголемият, скрит дълбоко в долината, може да бъде видян след преход по пътеката, докато другите два се намират

28

само на метри от басейните на извора и дават зашеметяващ аудио-визуален фон на преживяването. Аз бях с бански и се къпах в най-големия басейн, но моят приятел бе по-авантюристично настроен и се съблече по рождения си костюм. Лежахме на бълбукащото пясъчно речно дъно и слушахме чуруликането на птичките, кацнали на едно разцъфнало дърво. Усещането беше райско. Главната причина за визитата ми на Гаолигонг, обаче, беше да извърша прехода по Южния път на коприната от Байхуалинг на източния склон до друго село на западния, в графство Тенчонг. Пътят по този маршрут доскоро представляваше мрежа от ползвани от керваните пътеки, които се извиват през планините на провинции Сечуан и Юнан. От около 1000 години, той е осигурявал търговската връзка на Юнан, един от главните производители на чай, с Индия, Тибет и централен Китай. Пътят от Байхуалинг минава през Националния планински природен резерват Гаолигонг и представлява най-запазената част от древния маршрут. Той включва тежко 12-километрово изкачване от около 2 000м надморска височина до планински проход, който се намира на 3 250м надморска височина, последвано от спускане от няколко километра до Тенчонг. Моят план бе да достигна прохода, да прекарам нощта там и да поема за Тенчонг на следващия ден. Въпреки това, от администрацията на резервата ме уведомиха, че

а красота

Пазара близо до Байхуалинг е съобразна „витрина“ за местните плодове и зеленчуци.

КИТАЙ – МАГИЯТА НА РАЗНООБРАЗИЕТО

Разцъфнал олеандър в планината Гаолигонг.

къмпингуването на територията на резервата не е вече разрешено, за да се запазят флората и фауната му. Това означаваше, че ще трябва да завърша целия преход в един ден, а в допълнение – да стана в 4 часа сутринта, да ходя повече от 10 часа и да наема гид и кон. Бях разочарован да разбера, че пътеката е блокирана от паднали дървета, така че единствената опция бе да разгледам пътеката в района на Байхуалинг. Наех един от местните, Дуан Шенгонг, като водач. След като тежкият преход вече не бе на дневен ред, разходката през красивата гора, покрита с лишеи и орхидеи, бе относителна лека и много приятна. Въпреки, че тук най-силният период на цъфтеж е през януари – февруари, цветя имаше навсякъде, а черешата и рододендрона бяха напълно разцъфнали. Дърветата привличаха птици и огромни катерици, големи колкото малки кучета, с еднометрови опашки. Тези шишкави бозайници се хранят с цветя и е истинско удоволствие да бъдат наблюдавани докато подскачат из короните на дърветата. Достигнахме Хуангжингшу, последната тераса преди прохода, по обяд. Дуан каза, че средностатистическия жител на града би следвало да почине поне три часа преди да предприеме тежкото изкачване до прохода. Седях под разцъфнало черешово дърво, наслаждавах се на слънцето и обяда и изпитвах облекчение, че изкачването няма да се състои. Дуан сподели, че като гид по маршрута печели около 500 долара годишно. „Цените са стандартни и одобрени от администрацията на резервата“, каза той. На връщане, близо до един поток, попаднахме на едно дърво с лилави цветове. След кратко колебание спътникът ми обра плодовете му и ги натъпка в раницата си. „Ядат се през пролетта. Нежни са и много вкусни.“ – споЧЕРНО И БЯЛО, #80/ 2013

дели той. „Не съм ловувал, брал растения и бивакувал в резервата вече повече от 15 години, защото е забранено. Но в Гаолигонг има толкова много вкусни растения, че е наистина трудно да устоиш на изкушението.“ Не беше трудно да го разбера, особено след като попаднах на един пазар близо до село Баошан докато пътувах за летището там. Таксито ми се оказа блокирано в задръстване, причинено от пазара – един от най-оживените, които съм виждал. На сергиите бяха изложени редица екзотични, диви растения. Имаше странно изглеждащи плодове и мариновани зеленчуци, медени пити, тофу, риба и пилета. Те изглеждаха свежи, органични и примамливи. Повечето от продавачите и техните клиенти бяха жени, които носеха шарени кърпи на главите си и чанти произведени от различни материали. Пазарът представляваше една експлозия от цветове и разнообразие. Така че, освен минералния извор, който обичам и планинския проход, през който не преминах, имам още една причина да се върна тук – да опитам тези екзотични плодове и зеленчуци, които би било почти невъзможно да се намерят другаде. Чен Лианг China Daily

29

Я

Резбата на жад в Янгжу

нгжу е един от най-известните райони в Китай за производство и търговия на жад (нефрит и жадеит), при това с дълга история. В продължение на хиляди години, поколения от майстори резбари запазват, усъвършенстват и предават традиционните умения в създаването на изящни изделия от жад в различни форми и в големи количества. При династията на Тан (618-907) и Сун (960-1279), Янгжу резбарството достига нови висоти, развиват се нови умения в занаята. Върхът е достигнат при династията Цин (1644-1911), а Янгдзъ се прочува с изработката на големи образци. След 1840г индустрията постепенно запада и много занаятчии емигрират в Шанхай и Хонг Конг. След 1950г занаятът постепенно се възражда. Това изкуство има дълбок отзвук в китайската култура по естетични, морални и дори магически причини. Китайската резба на жад се е развивала през вековете, за да остави отпечатък в други форми на изкуството, народни обичаи, религия и фолклор. Резби се изработват от няколко различни вида жад. Двата основни вида са нефрит и жадеит. Нефритът е в широка гама от цветове – от мекозелена до нюанси на светлосивото и бялото. Гладката му консистенция и приглушени тонове го правят фаворит сред последователите на Конфуций. Жадеитът, от друга страна, се намира в много по-ярки цветове, като ярко изумрудено зелено и наситена лавандула. Бял нефрит, жадеит, изумруд, ахат, кристал и корал са видове скъпоценни камъни, използвани за изработката на предмети от жад. Фигурките включват не само образи на феи и дами от древни времена и изображения на будистка тематика. Изработват се и традиционните поставки за ароматни пръчици, кутиийки, статуетки на пагоди, чаши, купи и бъклици. Има и фигури на птици и животни, малки орнаменти като мъниста, както и предмети, използвани в китайските учения. Тематиката и сюжетите на резбите от жад ги правят не само изящни предмети на изкуството, но също така и израз на китайската култура и идеали. Съществува огромно разнообразие от резбовани цветя и вази с изящна изработка, идеални за украса, сувенири. Красотата на необработения жад е подчертана от изкусната му обработка. Добрите майстори изработват произведенията си според характеристиките на камъка.Използваните техники са основно линейна резба, нискорелефна резба, високорелефна резба, триизмерна кръгова резба, издълбаваща резба и др. В днешни времена, статуетките от Янгжу са известни с деликатния си, грациозен, елегантен и изискан стил. Накратко, Янгжу се явява като значим център за развитието на този древен занаят в Китай. Лиу Фанг

30

КИТАЙ – МАГИЯТА НА РАЗНООБРАЗИЕТО

Изкуството на Чу Бейхонг

Ч

у Бейхонг (1895-1953), бележит художник и преподавател по изящни изкуства, играе важна роля в развитието на китайското изкуство през 20-и век. Днес, работата му все още е високо почитана и през октомври миналата година неговата картина от 1936г „Орел и бор” се продаде за 21,275 млн. сингапурски долара, около 2,75 милиона щатски долара, по време на търг на „Чайна Гардиън“ в Хонг Конг. Чу нарисувал „Орел и бор” когато бил на 41 години за Хи Джиан, тогавашния председател на провинция Хунан. Картината е превъзходен пример за Могу, или „обезкостен“ стил, широко използван за пейзажи и изображения на птици и цветя, където художникът полага боите директно върху хартия, без да слага контури. Картината изобразява орел с разперени във въздуха криле, над усукани борови клони. Чу използва различни техники, които понякога са ясни и реалистични, понякога по-импресионистични, които носят духа и движението на птиците към живота. Перата му са като листа, а всеки щрих е внушение, докато пронизващото му око, обърнато към зрителя, е по-тъмно, по-остро и привлича вниманието. Изображението на орела изразява растящите стремежи, към които китайските художници изпитват постоянно влечение. Малцина обаче могат да уловят същността им така, както Чу в тази картина. Чу изучава китайски поеми, есета, калиграфия и живопис с баща си от най-ранна възраст. На 17-годишна възраст е достатъчно подготвен, за да стане учител по изкуство в Ичинг, град в провинция Дзянсу. През 1916г, Чу влиза в университета Фудан в Шанхай, за да учи френски, подпомага се с работа на половин работен ден и отделно учи рисуване в свободното си време. Следващата година заминава за Япония, за да учи изкуство и през 1919г заминава за Париж, където учи маслена живопис и рисуване в Националната академия по изящни изкуства. Прекарва по-голямата част от десетилетието в Западна Европа, наблюдавайки и оценявайки западното изкуство. Той се завръща в Китай през 1927г, а впоследствие заема редица важни постове, включително и този на декан на факултета по изящни изкуства в Художествената академия в Шанхай Нангуо, професор във факултета по изящни изкуства на Централния университет и президент на Националната художествена школа на Бейпинг. От ЧЕРНО И БЯЛО, #80/ 2013

1933г Чу организира последователно изложби на китайско изкуство и негови собствени работи във Франция, Белгия, Италия, Обединеното кралство, Германия и Съветския съюз, а през 1950г става декан на Централната академия за изящни изкуства. Наградата „Чу Бейхонг“ е основана през 2003г, петдесет години след смъртта му и се смята за най-високото отличие в областта на китайската калиграфия и живопис. За Чу, живописта е процес на непрекъснато проучване. Той вярва в значението на добрата техника, която би могла да се усъвършенства постоянно, изследвайки старите майстори. Съзрява стойността на взаимстването от западните техники. Ненадминат е както в маслената живопис и традиционна китайска мастилена живопис, така и в рисуването. Неговите картини са в различни художествени стилове и са сбор на техники от двете школи. Чу създава картини, включващи разнообразие от форми, пейзажи, портрети, исторически и легендарни образи. Цветята, птиците, пейзажите и животните, излезли изпод четката му са живи и ярки. Популярен е с картините си на коне, свидетелство за уникалния му стил, амалгама от китайски и западни живописни техники. През последните години работите на Чу се продават на все по-високи цени на аукционите. В края на миналата година, картината му, озаглавена „Китайска оран”, изобразяваща земеделски стопани, обработващи земята си с вол, бе продадена за 266,8 милиона китайски юана, или около 40,02 милиона щатски долара, чупейки предишния рекорд за продадена негова картина на търг. Много от картините са продадени за повече от 10 милиона юана. След смъртта му през 1953г, семейството му дарява неговите 1 200 произведения и колекция от 1000 картини и калиграфии от династиите на Танг, Сонг, Юан, Мин и Цин и от модерния период, както и около 10 000 книги и отпечатъци на гравюри. На следващата година, бившата му резиденция на улица Чинйеку в Пекин е открита като къща-музей на Чу Бейхонг, в която са изложени неговите творби. Джоу Енлай, първи министър-председател на Китайската народна република, лично изписва надпис от четири знака, означаващ ”Бивша резиденция на Бейхонг”, който може да се види на входния портал.

China Today

31

КИТАЙ – МАГИЯТА НА РАЗНООБРАЗИЕТО Пресичайки пешаходната пътека пред вас се открива панаромна гледка към древната градина с кедрови дървета в Муду, водния град край Сузу, провинция Яндзу.

Яндзъ – изумрудената река Mуду, в близост до Суджоу, има 2500-годишна история, а неговите градини превръщат града в забележително място за посещение. Пан Зонминг хвърля един поглед. Много градове по долното течение на река Яндзъ са известни с впечатляващите си пейзажи, с пресичащи

се зигзагообразни водни алеи и стари сводести мостове и къщи. Муду, в близост до Суджоу, провинция Дзянсу обаче, е идеалното място да се насладите на очарованието на тези водни градове.

2500-годишното съществуване на селището, чието име проилиза от ду-

Пътуване до Муду не би било пълно, ако не посетите местната опера.

32

мите „дърво“ („му“) и „реки“ („ду“), е изпълнена с култура и история. Една от тях е следната: в края на Периодът на Пролети и Есени (770476 г. пр. н. е.), кралствата на У и Юе били във война. Победеното кралство на Юе представило прекрасната Си Ши на краля на У, Фу Чай. За

КИТАЙ – МАГИЯТА НА РАЗНООБРАЗИЕТО да се понрави на красивата Си Ши, Фу Чай решил да построи двореца Гуануа, на хълма Линян. Дървеният материал е бил транспортиран до малкия град от страната на хълма в продължение на три години. Двама царе на У изградили и терасата Гусу, докато Кизи е военната крепост, построена от кралство У. Преди повече от 200 години, по време на управлението на император Цянлун, придворният художник, Су Янг изрисувал дълъг свитък, изобразяващ гледки от проспериращ Суджоу. Приблизително половината свитък изобразява Муду, град на преселници по онова време. Изобразени са бакалии, управлявани от търговци от Ханджоу, сол от Янджоу, коприна от Суджоу и местни специалитети от Дунтинг Ху. Дори и днес, следи от тези магазини, елегантни градини и семпли каменни мостове все още могат да бъдат намерени в града. Голяма част от Муду е зад затворени порти. Ако сте достатъчно привилегировани, може да ви поканят в частна градина, докато собственикът е домакин на конкурс за поезия. Муду е роден град на много известни личности. Между 1015г и 1902г

Водните маси са засечени от върбови дръвчета, подредени китно пред стари къщи.

е имало 24 успешни кандидата в най-висшите имперски изпити и 28, завършили провинциалните, всичките родом от Mуду. Тези хора са изтъкнати имена в политиката, икономиката, науката и културата. В зала Шанджян, в семейната градина на Ян, виси двустишие, което изразява традицията в почитането на бележитите хора. Градината е на-

Котка си почива върху ароматните клонки пред храма Минкюе

ЧЕРНО И БЯЛО, #80/ 2013

ричана Myиуан, което означава, „почитани видни личности“. На хектар от семейната градина на Ян е разположена бившата резиденция на Ян Джаган, бивш „президент“ на Тайван. За магнолията в градината се твърди, че е била засадена от императора на династия Цин (1644-1911) Циенлун, когато посетил града и отседнал в имението. Зала Шанджян е изработен от нанму в стила на династията Мин (1368-1644). Архитект Лиу Дундзен нарича миниатюрната четирисезонна градина „класически шедьовър на градините южно от река Яндзъ“. Други градини в града са в типични за Суджоу стил, или империски стил на конструкция. По време на династиите Мин и Цин, в града има повече от 30 частни градини. Днес са останали над 10 в различни стилове. Дворецът Гуангуа в Линян бил имперската градина, построена от Фу Чай, докато храмът Линяншан на хълма Линян и храмът Мингуе в подножието на хълма представляват будистката култура. През последните години са реновирани и отворени четири градини в Муду – семейната градина на Ян, Хонджин Шанфан, Античната борова градина и резиденцията Бенян. Хонджин Шанфан се състои от две

33

Семейната градина на Ян е привлякла много знаменити гости, включително и император Куианлонг от династията Куинг,

КИТАЙ – МАГИЯТА НА РАЗНООБРАЗИЕТО

Карта на Муду и суджоу, провинция Дзянсу

Изглед към древната борова гора

градини в Мин стил. Шаоин е бивша резиденция на Шен Шу, „Кралицата на бродерията“, докато градината Чиуе сега е музей, който показва упадъка на империята и въвеждането на имперската изпитна система. Древната борова градина на улица Шантанг е известна с 500-годишния си бор и добре запазената каменна резба на входната порта. Градината е бивша резиденция на Кай Шаоу, бизнесмен от края на династията Цин. Резиденцията Бенян е бивша резиденция на политически теоретик Фън Гифен и има типична градина в стил Цин. Той е известен с каменните си резби, дървените скулптури и каменните гравюри. Градината разполага с езеро, заобиколено от павилиони, беседки, тротоари, мостове и алпинеуми. Градините на Муду превръщат този град в изумруд измежду градовете по долното течение на река Яндзъ. Пан Зонгминг China Daily

34

КИТАЙ – МАГИЯТА НА РАЗНООБРАЗИЕТО

•продължава от стр. 22 кино, нормална книжарница, да не говорим за други сгради с културно предназначение като галерии например. Идеята е да вкараме изкуството в нашия квартал, щом няма изложби, ние ще си ги направим. Затова и не правим графити фестивал, не това е целта. Искаме по стените да има всякакво изкуство, да дойдат хора които се занимават със сценография, живопис, графика, различни жанрове. Ние не им даваме просто платно, ние им предоставяме стена 6х2,5м, нещо огромно на което да изразят себе си. Известни графитъри ни звънят и питат защо няма да ЧЕРНО И БЯЛО, #80/ 2013

35

КИТАЙ – МАГИЯТА НА РАЗНООБРАЗИЕТО

има флакони. Няма, понеже това е затворено помещение с нулево проветрение и вентилация. Искаме от всички проекти, понеже не целим да дойдат големи имена, а ентусиазирани хора, които ще правят изкуство и които няма къде да се изявят. Предоставяме им маркери и акрил, ако си художник ще можеш да рисуваш с всякакви материали. И най-важното – искаме да селектираме най-чистите, красиви и смислени проекти, да вземем екстракта от всичко, което сме получили като проекти и да ги сложим на стените. ЧиБ: Да се върнем на темата за Студентски град. Може ли той да се нарече „кошер“ на чалга и простащина? Такъв ли е в действителност или той е просто статистиче-

36

КУЛТУРА ска извадка на действителността в държавата. Може ли нещата да се променят и да разчупим стереотипите и ограниченото мислене на младите хора? КП: От една страна можем да наречен Студентски град „кошер“. Хората сами си правят държавата. Затова и нашата инициатива е точно тук, понеже той не е само чалга и простотия. Много от хората тук нямат никаква обща култура и те трябва да се променят, понеже са бъдещето на държавата ни. Нещата в България не трябва да остават такива. Аз не мога да съдя никой, всеки може да слуша каквато си иска музика и да се занимава с каквото си поиска, но не може когато го попитам коя е последната книга, прочетена от него, да ми отговаря с „автобиографията на Константин“. В момента култура и Студентски град не се вписват едно към друго, но има хора, които се стремят да направят нещо по въпроса. Процентът на хората, които са избрали чалгата и пошлото, вместо естетика и морал е много голям в България. Правителството няма проблем с това, понеже колкото попрости са хората, толкова по-лесно се манипулират. Няма духовност и хора с мечти. Как да се бориш с това, как може да искаш хората да обичат културата, като единственото нещо, което рекламираш е простотията? Тук никой няма желание да прави библиотеки, понеже няма сметка от това. Има хора, които не са стъпвали в театър или кино. Културния живот на София е богат, но в центъра, а тук при нас нищо не се случва, затова избрахме фестивалът да се проведе в Студентски град. ЧиБ: Разкажи ни за проектите. Какви преобладават – позиционни или чисто естетически? КП: Нещата са преплетени. Всеки е наблегнал на това естетически работата му да изглежда добре, но има и такива с обществена позиция. Дали обаче зрителя ще я разбере, това вече е друг въпрос. Изкуството е много субективно. Аз мисля, че всеки, който е направил проект за нашия фестивал има нещо, което иска да ни каже. Идеята е да разблокираш системата и това, че художниЧЕРНО И БЯЛО, #80/ 2013

ците са седнали, отделили са време и са нарисували нещо специално за фестивала, вече означава, че този процес е започнал. Това е само една крачка, началото. За да стане масово явление, трябва другите хора от университетите и общежитията да се „самосезират“ и да направят подобно нещо на местата, където живеят, а не да чакат инициатива от други. Всеки си има някаква кауза, моята е, че в блок на художници, не може стените да са сиви, мрачни и потискащи. Аз и моите колеги се преборихме с бюрокрацията и успяхме да сбъднем мечтата си за фестивала. Надяваме се така да дадем тласък на останалите, дано и те да се замислят и сами да се преборят за собственото си общежитие и да променят облика на Студентски град. ЧиБ: Искаме да обсъдим още един въпрос – този за съвременното изкуство. Има ли такова в България, развива ли се, до къде сме стигнали? КП: Какво значи съвременно изкуство. Това е изкуство, което се развива днес. Има хора, които са се отдалечили от класиката и се занимават с иновативни форми на изразяване в изкуството. Но какво правят хората, ценители на изкуството в България – те купуват само утвърдени автори. А младите художници? Има много адекватни хора, но за тях няма поле за изява. За да се утвърдиш, трябва да си много атрактивен, креативен, работлив, в един момент да отречеш себе си и материалното, да правиш изкуство за душата, а не само заради продажбите. Трябва да си много добър, за да правиш свое лично изкуство, което да стане и комерсиално. Това е съвременното изкуство – да правиш себе си. Но в България няма пазар за млади автори и е много трудно, ако искаш да останеш тук. Съвременото изкуство е да покажеш себе си днес, как разсъждаваш и мислиш. Материалното трябва да идва като реакция на духовното. Това е трудно поради факта, че масата в България няма нужда от духовна храна. Приказката „артист къща не храни“ при нас важи в пълна сила. Нещата стоят така – всеки художник

работи нещо за някого и в свободното си време, ако има такова, прави изкуство за собствено удовлетворение. Ставаме дизайнери, майстори, но не и професионални художници. Според мен трябва да се разчупят догмите на образованието в НХА. Програмата по която учим е на 2030 години и никой не я е променял според нуждите на съвремието ни. Как да правим съвременно изкуство като учим предимно класика, влизаме в системата, един омагьосан кръг, от който няма излизане и след това не можем да разкрепостим мисленето си. Трябва нещата да се променят и в училищата, и в Академията, и в самите нас. Равносметката: Екип на списанието присъства на фестивала, който се състоя на 20-21 октомври. И през двата дена програмата беше богата и интересна. Хора имаше, но какви? Художниците, студенти от Академията, близки приятели и хора, интересуващи се от изкуство и графити, медиите също бяха там. Но кой не беше? 90% от пребиваващите в този квартал на София не са будни млади хора, искащи промяна за тях и за обществото ни. Те спят зимен сън и се надяваме, че останалите 10% ще направят всичко по силите си, за да ги събудят и да разчупят системата, да я разблокират и да ни накарат да се замислим. Разговора води: Андриана Коцева

37

КУЛТУРА “Един човек е по-голям от целия свят от целия свят! Една любов е океан – ще го преплувам! Един живот не е живян, щом не си треперил за някого, ако сърцето не е било фойерверк, фойерверк!” Как да се опише човек, съчетал в себе си качествата на актьор, композитор и музикант? С една дума – талант. Известен с творчеството си не само у нас, но и по света. А в същото време земен, лъчезарен и отзивчив. Това е Стефан Вълдобрев. Какво се крие зад ъгъла? Поглед извън шапката на света. Намираме се на ъгъла на сладкарница „Пчела”. И това не е случайно. Ъгълът означава начин на вижданемежду реалността и творчеството. Премахнете ограничителя, затегнете коланите и се залейте с доза свобода. Добре дошли на пътешествието в света на твореца, където Луната е „ кръгла, бяла, златна, узряла”, облакът „ страшен, прашен, домашен конфитюр”, а небето е „със зелени мустаци“. Ето доказателство, че да не живееш под шаблон, означава да виждаш света по свой собствен начин. Да черпиш от това, което ти дава. Бих казала да се радваш на малките неща, но да не звучим толкова изтъркано. Затова си взимам гумичка – трия всички рамки. И ето, че

СТЕФАН ВЪЛДОБРЕВ: Хората да мислят с главите си, а не с телевизорите си през рамката на прозореца ми вече няма ограничения. И що да видим там, в реалността на българската музика, театър и кино нямало само псевдо имената от жълти вестници, а таланливи хора, които да докажат, че все още има откъде да черпим нужната си доза кръгозор. И ето ви един Стефан Вълдобрев – уникален сам по себе си. Замесен със заралийско тесто, холивудски талант и доза свобода за цвят. За биографията му можем да про-

38

четем много. Може и само да се възхищаваме на наградите, които печели, да черпим по малко от себе си във филмите, с негово участие, да разпуснем на музиката, която създава и да ръкопляскаме искренно на негово представление. А ако искаме още малко от личността на Стефан Вълдобрев, може да се запознаем отблизо чрез това интервю… ЧиБ: Споделете пред читатителите за първите си творчески прояви?

СВ: Това беше много отдавна. Пишех си поезия, текстове, след което правих музика по тях. В 11 клас направих първия си самостоятелен концерт в Стара Загора. Той беше към 2 часа. Още тогава имах около 25-30 песни, а сега са вече 350-400. ЧиБ: Майка Ви е искала да бъдете диригент, баща Ви футболист, а Вие сте избрали китарата… СВ: Първо свирих на пиано няколко години и като осъзнах, че да свириш на пиано е голям срам, за-

КУЛТУРА писах китара, като си представях, че ако е китара ще бъде електрическа. Отиваш и на втория час вече си в рок банда. Оказа се всъщност, че е класическа китара. Не знаех колко е приятно, след време го осъзнах! Пет-шест години свирих на акустична китара и бях много доволен. ЧиБ: Разкажете какво Ви подтикна към сцената? СВ: Всяка година от училище се провеждаше фестивал, така наречената художествена самодейност. Където се изявяваха деца с талант. Свалих две песни на Елвис Пресли рок енд рол с три акорда. След като ги изсвирих, почувстах, че това искам да правя. Да бъда на сцена до края на живота си. Много добре си спомням момента… и аз се почувствах специален. Как владеех емоциите на хората! Така нещо се кълчотих с китарата – имитирах Елвис Пресли. Казах си, че това е страхотна сила, да си на сцена и пред камера. Но да можеш да вълнуваш хората, емоциите им… ЧиБ: Това ли е причината да кандидатствате в тогавашния ВИТИЗ, сега НАТФИЗ? СВ: Театралната сцена беше нещо, което обединяваше всичко. Музиката, с която се занимавах, поезията, която пишех по това време, актьорските неща… Сцената обединяваше всичко. ЧиБ: Каква специалност сте завършили там? СВ: Актьорско майсторсво за драматичен театър. ЧиБ: Участвали сте в повече от 10 игрални филма, режисьор сте на 6 собствени, изиграл сте над 40 роли на сцена, композирал сте музика за 65 театрални спектакъла, отделно имате издадени 9 албума с авторски песни. Как успявате да съчетаете толкова много неща? Кое е нещото, което Ви подтиква да създавате? СВ: Не знам какво е… Някаква потребност. Това, което винаги съм правил! Ако трябва да отговоря, така с оригинален отговор: „ Глобул”, „ЧЕЗ” и „Софийска вода” са ми найголемите, щото трябва да плащам сметки. Майтап! ЧиБ: Имате много награди. От ЧЕРНО И БЯЛО, #80/ 2013

музика към филми, спектакли, роли в киното, албуми… Кое е важно за упеха според вас. По-точно за вашите успехи? СВ: Да, дори преди 3 дни получихме награда от Минск за документалния филм „Манчестър Юнайтед от Свищов”. А относно успеха… Да си си свършил добре работата и да имаш късмета, това което си направил да попадне при правилните хора. Защото, ако си си свършил добре работата, като го видят останалите, няма начин да не го оценят. От друга страна, пък и има шанс, въобще да не стигне до тях. Може би комбинация от тези двете неща. ЧиБ: При всички тези успехи и за разлика от други известни хора, Вие сте изключително земен човек, как успявате да съхраните това? Смятам, че в България не отива чак толкова да се изхвърляш. Знам как да се държа като човек с моята биография. Аз си давам сметка, за това което правя. Правят го максимум още 4-5 човека в света, абсолютно си давам сметка за това. Но то не ми дава правото да се изхвърлям. Ако бях в Холивуд може би щях да се държа по съвсем различен начин. Там всеки играе тази игра и някак си отива. Ние тука сме малка, спретната, кротка държава. Ако се държиш с такова поведение, сякаш си на върха, по-скоро ефектът е обратен. Някак си нелепо изглежда. Имам една приятелка асистент на звездите, които идват от Холивуд в България и тя потвърди линията на моето поведение. Каза ми: „Знаеш ли, с колкото по-голяма звезда се срещам, тя толкова по-нормално се държи. И помалко хора я разпознават по улиците” Вал Килмър, Скарлет Йохансон, Харви Кайтел. Първо това е белег, че наистина са актьори, защото когато актьорът снима филм, той играе добре ролята си и е хубаво, че никой не го разпознава, после. Значи, че си е свършил добре работата. И второ, говори за човешките му качества. Истински големите актьори и хора на изкуството, според мен са длъжни да бъдат по някакъв начин земни. ЧиБ: Кое Ви удоволетворява найвече – композирането, изпълненията на живо, играта на сцена?

СВ: По-скоро няма делене. Може би за даден етап. В момента е това, че обикаляме на турне. То ме зарежда, но може би, защото направихме пауза… липсвало ми е. Когато му се наситя, ще ми липсва нещо различно. Февруари ще започнем да репитираме нова пиеса и тогава това ще погъделичка интересът ми наймного. Удоволетворява ме идеята, че разнообразявам. Защото когато ме натовари едното, мога да се обърна към другото. ЧиБ: Как създавате текстовете на песните си? СВ: Да речем „ Бряг със цвят найзелен” – за тези няколко изречения от текста, гледам съм изписал 15-20 листа. С разни версии, по ъглите надписано. Толкова дълго мисля, един текст за песен и имам чувството, че там съм синтезирал всичко, което искам да кажа. Примерно един „ Фойерверк” формулира в три изречения, които могат за този период, в който съм създал песента, да разкажат всичко. Трябва да се раздаваш до край. ЧиБ: Имате интересно творчество? В него се открива нещо абстрактно. През каква призма виждате света? СВ: Човек трудно може да формулира себе си. Даже отстрани хората биха могли да го определят по-добре. Това, което създавам говори най-добре. Имам чувството, че ако го обясня, някак си ще го разруша. Гледам да изхождам от някакъв идеализъм – нещо, което да е пошантаво. Да е анти-консуматорско. Виждам един консуматорски свят. На всеки 6 месеца нов телефон, нова програма, да си рестартираш компютъра, да си вземеш нова кола. ЧиБ: Какво мислите за цялата тази пропаганда на пошлостта, която ни залива от всякъде? СВ: Това му е хубавото, че залива. Защото вече като няма накъде и идва един момент на олекотяване, на просветляване, на някакъв идеализъм. ЧиБ: Мислите ли, че този момент би могъл да настъпи? СВ: Да, мисля! Той вече настъпва, аз го усещам. Сигурен съм. ЧиБ: Един тривиален въпрос –

39

КУЛТУРА

ако можете да промените нещо в глобален мащаб какво би било? СВ: Да се въведе закон, който да каже: „Следващите три години спираме с развитието на технологиите”. Малко да си починем. ЧиБ: От какво имат нужда хората, според Вас? СВ: От успокояване, забавяне на скоростта… От съзерцание! ЧиБ: Смятате ли, че има неосъзнат духовен глад! Глад за изкуство? СВ: Хората са имали глад за изкуство през всички хилядолетия. Човекът е така устроен, има нужда от това. Просто се сменят интересите. И глад за изкуство и глад за забавление. ЧиБ: Говорим за ценности, за гледки точки… Според Вас какво даде и какво отне режима, през който сте израстнали? СВ: Имаше много рестрикции. И точно за това може би имам алергия към всякакви забрани, към бариери, към ограничения. От друга страна пък, създаваше се много поезия. Не знам дали някога ще има в историята на света такива времена, както през 70-те години по нашите земи е имало рецитали на стадиони! Излизат поети и четат стиховете си на стадиони. За какво говорим! За такава потребност… Противоречиви времена, но в това му е чаровното. Всички еднозначни неща са някак скучни. ЧиБ: Според Вас, защо изкуството в България не се цени? Обръща се внимание на много по-комерсиални неща? СВ: Нямам отговор. Не знам защо е така? Има го този момент…

40

ЧиБ: Разкажете нещо интересно около участията си във филмите, в които сте се снимали, „Миграцията на паламуда”, например? СВ: Ние толкова импровизирахме… Толкова щуротии правихме. Една сцена в колата, нещо си тананикахме „Тих бял Дунав”. Христо Мутафчиев ми вика: „Абе знаеш ли, че Тих бял Дунав” съм я чувал във фолк вариант”. Започна да свири, аз подхванах втория глас и така… Включихме го като сцена от филма. После имаше някакво растение в едно село и аз открих, че всяко трънче има различен звук. И викам на режисьора, това е, за да си продължим линията. А той много търпеливо, изслуша и каза „Ахъм. Не. Това – не!”. Друга сцена, ние шофираме, ама всъщност сме на платформа. Отзад в колата едни стари вестници, направихме си знак с Христо. Разпънахме два вестника, ама наобратно… Даже имаше идея тази сцена да бъде включена за трейлър на филма – как двамата се возим, а всъщност четем вестници наобратно. ЧиБ: Споделете за новите си творчески планове? СВ: Снимам няколко филма, за единият, от които правя музика. Това е филм на Стефан Командарев. Казва се „Съдилище”. Преди това също съм композирал за негови филми – „Пансион за кучета” и „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. Предложи ми да направя музиката и за този. Каза ми седмица преди началото на снимките. Вика: „Главните герои отиват на концерт, защо пък да не е твоят?“. Аз се съгласих. ЧиБ: Кажете нещо повече за пе-

сента? СВ: Даде ми краен срок. И аз този път, обаче надминах себе си. (смее се) Към 1 часа вечерта пристигна, така да се каже, новото парче. Обаче снимките са в деня на концерта. И отивам за репетиция към 18ч, викам, ще има време 2 часа, да го изсвирим… Там съм в шест без десет, всички изнервени… Еко ме пита: „Айде бе Стефчо, какво става, къде си?” А аз викам: „Нали правите саундчек на инструментите…” „Ами да де, ама ти си забравил, аз имам представление!” А Еко свири в Народния и в театър „199”. И го питам с колко минути разполагаме… Ами с десет, ми отговаря. Раздадох им щимовете, завъртяхме го няколко пъти новото парче и вечерта бяха снимките… Не съм го казвал това на Командарев. ЧиБ: Парчето се казва „Сняг над Сахара”, заглавието свързано ли е с филма? СВ: Не, точно. Много ми хареса как звучи, някак необичайно. Темата на песента е за вината, за невъзможността за промяна. Нещата ще се случат, когато завали сняг над Сахара. ЧиБ: Вие споменахте и други филми? СВ: Другият филм е продукция на БНТ, играя малка роля и също съм композитор. Нарича се „Недадените”. И за двата филма ще работя с големи оркестри. Третият, който снимаме е игрален, той е по мой проект, режисьорски. В момента е на ниво сценарий. Работното му заглавие е „Панчо и Алис”. ЧиБ: Кога горе-долу ще могат да излязат на големия екран? СВ: Точно това е обезкуражаващото с киното, че много дълго се проточва процесът. Отнема много – 4 години в най-добрия случай… ЧиБ: А при музиката? СВ: При музиката, нещата стават от раз. Китарите, рок енд рола. Цакцак и е готово. ЧиБ: Благодаря Ви за страхотното интервю! Едно обръщение, призив? Думи за край… СВ: Хората да мислят с главите си, не с телевизорите си. Интервюто взе Теодора Тотева

С

лед коледните и новогодишни празници, ежедневието ни се връща в обичайния си ритъм. Софийските галерии представят нови изложби, а театрите пълнят зали с премиери на постановки. За февруари ви предКУЛТУРА ставяме изложба и премиера на авторска постановка с благотворителни каузи, не ги пропускайте: 1. „Повелителят сова“, премиера, театър Via Verde, 18.02.2013г, 19:00ч; 2. Георги Иванов и Питти за „Големите за малките“ – благотворителна изложба, подпомагаща талантливи деца, МГМИ, 31.01.2013г.

1. Фантастичен мюзикъл по произведения на известни съвременни композитори, рок и поп изпълнители: Sparks, Queen, Deep Purple, Led Zeppelin, Black Sabbath, Michael Jackson, Him, Barcelona, Goran Bregovich, A.L.Veber и Hans Zimmer. Приказно време. Красива девойка е заточена за три нощи в каменната кула на древен замък, където трябва да изпълни невъзможната задача, поставена й от един цар. До изгрев слънце всяка нощ тя трябва да оплита по 5 копринени дантели. Ако успее - ще се омъжи за царския син, ако се провали - ще загуби главата си. Девойката е отчаяна, тя няма нужните умения, за да се справи с поръчението на царя. Тя стои безпомощна в килията си и очаква със страх утрото, което ще й донесе смърт. Неочаквано на помощ й се притичва странно същество - мъж с глава на бухал. Той се явява в килията на девойката със своята призрачна свита от хора с лица на нощни птици - сови, чухали, кукумявки, улулици… Нощният гост предлага на девойката, той да изплете дантелите в замяна на един облог - девойката трябва да отгатне името му, над което тегне страшно проклятие. Повелителят Сова е омагьосан принц и ако девойката познае името му, той и поданиците му ще спрат да бродят низвергнати и безприютни в нощта и смъртта ще дойде за тях като избавление. Ако девойката не отгатне името на соволикият мъж, тя трябва да се превърне в нощна птица и да стане част от тъжния му сонм. Такива са мрачните условия на Повелителят Сова. Но има и още една възможност. Тя е почти непостижима като отгатването на едно име сред безброй имена, като оплитането на 5 изкусни дантели за една нощ, като проглеждане за светлината на мрака. И единствената истинска възможност, когато човек остави зад гърба си изкуплението, любовта…себе си. Спектакълът се осъществява с финансовата подкрепа на Оперативна програма „Околна среда” към МОСВ и е посветен на еко-каузата за защита на нощните птици в България, повечето от които са застрашени видове. Вход свободен!

2. Стефан Данаилов, Стоянка Мутафова, Стефка Костадинова, Димитър Бербатов, Христо Стоичков, Станка Златева, Йордан Йовчев, Иван Абаджиев, Недялко Йорданов, професор Александър Чирков, Валя Балканска и първият български космонавт Георги Иванов са само част от гост художниците в изложбата „Големите за малките” на световноизвестния италиански художник Албино Питти, която ще бъде открита на 31 януари в Галерията за модерно изкуство. Това не е първото гостуване на италианския майстор на четката в България – миналата есен Питти изрисува тролей в центъра на София като по този начин покрепи кандидатурата й за културна столица на Европа през 2019 година. Албино Питти е сред водещите артисти и създател на две течения в съвременното абстрактно изкуство - стилът и творчеството му са тема на 24 книги, през последните 40 години има над 500 изложби и 80 пърформанса, а негови картини са изложени в музеи по цял свят. „България повече от всякога се нуждае от своите таланти”, коментира мотивите за кампанията организаторът на събитието Марио Василев и добавя: „Освен огромен професионалист, Питти е и много добър човек – той веднага подкрепи идеята ми 60% от всички приходи на изложбата му да бъдат дарени за талантливите деца на България. С него решихме да предоставим средствата на фондация „Димитър Бербатов”, защото по този начин сме сигурни, че парите ще отидат по предназначение”. Изложбата ще бъде съпътствана от кампания, по време на която всеки ще има възможност да закупи за символична сума репродукция на картините, нарисувани от Албино Питти и едни от най-обичаните личности в България. ЧЕРНО И БЯЛО, #80/ 2013

41

ДАР: “СЪТВОРЯВАМЕ

ЧиБ

: Здравейте, моля да се представите. Кои сте, с какво се занимавате, как възникна идеята за Детска архитектурна работилница, от колко души е екипът? МР: Здравейте, ние сме Магдалина Ръжева и Николай Давидков, по професия – архитекти, а също така и родители. Идеята за създаването на Детска архитектурна работилница се роди постепенно и в основата ѝ стоеше желанието ни да прекарваме повече време с нашите деца, да бъдем заедно дори когато работим. Съвместно със студенти от УАСГ и Художествената академия започнахме да разработваме програма „Архитектурата и Децата”. Екипът е от 20 човека, като форматът е отворен за всеки, който обича децата и има же-

42

лание да работи с тях. ЧиБ: Какви са целите на организацията? МР: Детска архитектурна работилница е сдружение с нестопанска цел. Нашето желание е да популяризираме архитектурата сред децата, да им дадем възможност да придобият опит и упражнят своята чувствителност, въображение, вкус и критична оценка. Способността да работят в екип, да наблюдават, да набелязват проблемите и да откриват нови творчески решения са само част от уменията, които се стремим да развием в тях. ЧиБ: Какви са възрастовите гру-

пи, които участват в занятията, има ли посещаемост и интерес. МР: Детска архитектурна работилница започна с малка група деца – нашите и на приятели и колеги. За нас самите беше изненада бързото набиране на популярност на формата. Поради широката сфера на приложение, архитектурата представя безкрайни възможности за разнообразни занимания и според нас това е една от основните причини за интереса на децата към нашите упражнения. Възрастовата група, към която сме се ориентирали е от 5 до 12 години. ЧиБ: Как протича едно мероприятие, какви са темите, които засягате в часовете си/лекциите си? МР: Темите са много разнообразни и често идеята за едно занимание са ражда спонтанно. Самите деца, които посещават нашата работилница са неизчерпаем източник на креативни идеи. Студентите, с които работим, участват активно в подготвянето и провеждането на отделните упражнения. Стремим се да работим предимно с естествени материали – камък, дърво, глина и др. Имаме упражнения, които провеждаме изцяло с използвани опаковки и кутии, засаждаме истински градинки или озеленяваме покриви на картонени къщи. Стремим се да създадем едно отговорно отношение на децата към заобикалящата ги среда.

ПРИКАЗЕН СВЯТ” Провеждаме цикъл занимания, запознаващи децата с архитектурата и културата на различни известни градове по света. Разработваме и тема свързана с представянето на значими световни архитекти. ЧиБ: Как възприемат децата околната среда и градската архитектура? МР: Децата са любопитни към всичко, което ги заобикаля. Много пъти в нашите занимания сме ги провокирали да изкажат своето мнение във връзка с проблеми в архитектурната среда, да дадат решение за тяхното преодоляване. Имахме упражнение, в което децата работиха върху фасади на панелни сгради, рисуваха, колажираха и създадоха тяхната представа за по-добра среда на обитаване. ЧиБ: Отворени ли са към експерименти, какво най-много ги вълнува от различните раздели в архитектурата? МР: Децата обичат да играят, да експериментират, да изследват. За тях е интересно всичко, до което могат да се докоснат и формират. При нас няма оценки и децата се чувстват свободни в действията си. Не могат да сбъркат, тъй като по-важен е процесът на създаване и опитът, който ще придобият. ЧиБ: Активни ли са родителите към интересите на своите деца и има ли практика в България те да подкрепят и да стимулират заложбите, желанията и въображението на децата си, как участват в мероприятията те? МР: Нашите наблюдения са, че българските родители са изключително съпричастни и с огромно желание подкрепят и стимулират

заложбите на своите деца. Винаги сме приветствали родители, които изявяват желание да се включат в нашите занимания. Невероятна е възможността да работиш на равно с детето си, да взимате заедно решения като партньори, да си помагате взаимно. Децата усещат уважението, което изпитваме към тях, чувстват се оценени. ЧиБ: Освен съботно-неделните уроци в УАСГ, къде другаде провеждате мероприятия и какви са те? МР: Участвали сме в много събития, организирани на открито съвместно с различни партньори – Детски панаир и Изиартфест с фондация Изиарт, Таблоид с нашите приятели от Трансформатори, Софийски фестивал на науката съвместно с Британския съвет и много други. Провеждаме и упражнения, под формата на клубове, в няколко държавни и частни училища в Со-

КУЛТУРА

фия. ЧиБ: Какво е „Детски панаир“, кои са организаторите, разкажете повече за него и за вашето участие там. МР: Детски панаир е инициатива на фондация Изиарт. В рамките на два дни децата имат възможност да се включат безплатно в редица творчески, спортни, кулинарни и т.н. ателиета. В София този формат се провежда вече за четвърти път, а това лято имахме възможността да участваме и в Детски панаир в Бургас. В нашите ателиета децата създадоха различни структури от дървени пръчки, ластици и хартия. Имаха възможност да се запознаят с различните техники на строителство с глина и се върнаха назад във времето, опитвайки някои забравени вече технологии на строителство. ЧиБ: Имате нов проект. Разкажете ни за него. МР: Популяризирането на архитектурата сред децата е нашата основна цел. В световната практика, този предмет е заложен в учебната програма на много училища – като клуб или в редовни занятия. От тази година започнахме да провеждаме упражнения в някои български училища и съвместно с преподавателите определяме това като изключително полезно и надграждащо основните учебни предмети занимание. Разговора води: Андриана Коцева

ЧЕРНО И БЯЛО, #80/ 2013

43

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

Един германски младеж в България •Максимилиян Амброз е роден в немския град Кобленц и учи „Икономика” в Берлин. Последният семестър е участвал по програма Еразъм във Виена, а сега стажува в консултантска компания в София. Той е на 21 години и е културен посланик на Саарланд, област Германия за България. Макс, както го наричат приятелите му, е за четвърти път в България. Преди да дойде, нямал представа за страната, но пък познавал българи живеещи в Берлин. Първите му впечатления започват от летището в столицата. Минават през маршрута на таксито през кварталите Дружба и Младост и учудването му как живеят хората там. „Тези комплекси не изглеждаха много привлекателни, заради панелните блокове, висящите дрехи по просторите, но по някакъв начин още от самото начало това оказа очарователно въздействие върху мен. Не мога да го опиша с думи и това чувство беше приятно. Разбира се, след това се разходих из централната част на града, научих повече за интересната ви история. Забелязах, че хората са приятелски настроени дори и когато отидеш в ресторант, магазин или просто ги попиташ нещо. Таксиметровите шофьори са особено интересни. ” Явно нещо го е запленило, но само след месец Макс е отново в България. Пребивава само един уикенд, но почувствал как се влюбва все повече в страната ни. Следва трето посещение за шест седмици, изпълнени с нови запознанства и посещение на различни места. ЧиБ: Знам, че си посетил доста курорти по нашето Черноморие. Кажи ми какво мислиш за условията и услугите, предлагани на туристите? МА: Имах късмета да бъда в Созопол с българите, които познавам, защото не смятам, че там ходят много чужденци. Германците като че ли предпочитат да ходят в Слънчев бряг или Златни пясъци. Аз също видях тези места и категорично не ги харесвам, защото там ходят чужденци, които не се интересуват от страната по никакъв начин, а търсят само евтин алкохол. Слънчев бряг прилича на Майорка, където германците също летуват – без култура, без нищо. Като цяло условията за туристите не са лоши, но в по-малките места, като Созопол например, повечето хора не знаят добре английски език и това прави трудно общуването, намирането на квартири... Би трябвало да се направят някакви подобрения.

44

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ ЧиБ: Откриваш ли разлика в условията за туризъм по морето и тези в планините или на други места из България? МА: Мисля, че чужденците ходят предимно на море в България, а може би само руснаците или украинците посещават и други места, за да карат ски например. Аз, обаче не познавам нито един германец, който идва да кара ски тук. По време на един от престоите ми бях в Боровец, за да карам ски. Това е приятен ски-курорт, но все още не е достатъчно развит според стандартите на туристите. Например, жената, която продаваше картите за лифт не можеше изобщо да говори английски. Аз лично смятам, че е добре, че няма прекалено много туристи, но за страната вероятно това не е така. ЧиБ: Отдалечаваме се от темата за туризма и тъй като знам, че си запознат с чалга музиката, бих искала да те попитам какво мисилиш за нея, за хората, които я харесват, за чалга клубовете? МА: Чалгата ми беше позната още преди да дойда тук за първи път, но бях леко шокиран, когато посетих за първи път чалга клуб. Мисля, че беше в Студентски град и целия начин на забавление ми беше странен – жените бяха силно гримирани и разголени. Трябва да призная, че не харесвам този тип музика, но за щастие и българските ми приятели не я одобряват. Впоследствие научих няколко чалга песни, чрез които учих български език. Не мога да кажа, че мразя чалгата и не бих я слушал въобще, защото дори бях на концерт на Преслава, но начина на живот на почитателите ѝ не ми допада. Смятам, обаче че той не е свързан единствено с музиката. ЧиБ: Ти произхождаш от семейство на музиканти. Ще разкажеш ли повече за инструментите, на които свириш, текстовете, които композираш и музиката, която предпочиташ да изпълняваш? МА: Да, в семейството си имам музиканти. Майка ми е певица, баща ми е учил музика в Бон, пее, свири на пиано. Затова, за мен беше някак естествено да се занимавам с музика. Започнах като дете да свиря на тромпет, след това на гайда, пиано и като цяло мога да свиря на всеки духов инструмент. В зависимост от инструмента изпълнявам различен тип музика. С тромпета свиря класически постановки, някои по-нови неща, също и джаз. С групата с която свиря на гайда в Германия имаме програма, наречена „Музика от последните 100 години”. Свиря съвременна музика на пиано за забавление. В началото започнах да пиша текстове за рождените дни на мои приятели, записах също песни на български език. Всъщност не знам от къде точно идва мелодията в главата ми. Започвам да свиря и лириката се ражда. Смятам, че това е по-скоро процес на импровизация. ЧиБ: Какво мислиш за българската народна музика? МА: Това е интересен въпрос, защото за мен беше първоначално доста трудно да я възприема. Никой от инструментите, които се използват не могат да се намерят в Германия. Ритъмът е страшно различен. Харесвам много гайдата и като цяло ми е интересна българската музика. ЧиБ: Ти знаеш български език вече доста добре. ЧЕРНО И БЯЛО, #80/ 2013

Защо реши да го учиш и какви трудности срещна? МА: Беше и все още ми е трудно да говоря български език, но в сравнение с англичаните или китайците, за мен, като германец, е по-лесно, тъй като граматиката е сходна. Първата пречка е разбира се азбуката – изцяло различна от латинската. Също така произношението е друго, но на мен ми харесва да уча езикът ви, защото в Берлин живея с българи и по някакъв начин България има влияние над мен от около две години. Интересувам се от тази страна, сега работя тук и смятам, че е важно да знам и езикът. ЧиБ: В началото спомена, че правиш своя стаж тук. Как намираш работата си, доволен ли си? Какво смяташ за цялостната работна организация? МА: В началото беше голяма стъпка за мен да реша да правя своя стаж в България, защото дотогава не бях запознат с това какво е да работиш тук. В момента работя в консултантска фирма, която помага на немски компании да дойдат в България или да си намерят български партньори. Това беше голяма възможност за мен, защото като германец ми е по-лесно да убедя немски компании да извършват дейност тук. Разбира се това е свързано с работа, която не ми е особено приятна, но пък работодателите ми имат доверие, дават важни задачи. Например, в момента отваряме call център в Пловдив, изготвихме и проект за Министерството на икономиката в Германия. Мога да кажа, че организацията в моята фирма е добра, всичко е легално, но въпреки това не съм сляп и знам, че в много други компании има корупция, хората се осигуряват на минимални заплати, а всъщност получават повече пари. Обикновено се смята, че Германия е твърде бюрократична държава, но България се оказа в по-голяма степен такава. Необходими са твърде много документи, а това спира икономиката. ЧиБ: Виждаш ли разлика между младите хора, които живеят в България и тези от други страни в Европа? Като участник в програмата Еразъм, смяташ ли, че подобни програми биха могли да обединят младите европейци, да ни накарат да споделяме едни и същи ценности? МА: Смятам, че всички млади хора в Европа са като цяло по-отворени към света, но например германците са по-притеснителни, затворени за разлика от българите. В ценностите, обаче откривам разлики. За голяма част от българите статусните символи са изключително значими. Особено за момичетата тук е важно да слагат много грим, да са добре облечени и това може да се забележи при почти всяка една, независимо дали има добро образование или не. В Германия момичетата, които посещават университети не се фокусират върху това как изглеждат. За други българи пък е важно да имат коли или модерни телефони. За германците това не е нещо специално. ЧиБ: Какво ще кажеш за мечтите, целите, на хората които познаваш тук и в Германия? МА: И в двете страни общувам с добре образовани хора. Германците имат по-ясни планове за бъдещето

45

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ си, но те пък не са особено креативни или отворени за нови идеи. Те някак си пресмятат бъдещето си и залагат на сигурността. От друга страна, в България много не знаят какво искат или ще правят. Мисля, че средното положение е най-добрия вариант. Забравих да спомена за програмата Еразъм. Мисля, че тя е една чудесна възможност за събиране на хора от различни нации, да опознаеш нови култури, да направиш нови приятели и след това да ги посетиш в страните им. Аз лично бих предпочел единна система за всички. Имам предвид, че сега има национални банки, различни валути, не е достатъчно ясно какви са или какви би трябвало да са задачите на европейския парламент. Разбира се, смятам, че идеята ми за един Европейски съюз, изглеждащ по подобие на американската федерална система е вероятно невъзможен и западните страни не биха я приели. ЧиБ: От около година си част от неправителствена организация, създадена с цел да подпомага състоянието на домовете за сираци в България. Разкажи повече за идеята, дейностите и целите ѝ? МА: Идеята се появи доста по-отдавна, но преди около година с трима българи и една германка решихме да основем тази организация. Гледали сме много клипове за мизерното състояние на домовете за сираци и решихме, че е време да предприемем някакви действия. Има и други членове на организацията, но те не взимат решенията, те ни помагат по един или друг начин. Това, което искаме да направим е да подобрим състоянието на домовете по различни начини. Например, миналата седмица посетихме дома за деца в Драгалевци, който може би е най-добрия дом в България. Тяхното състояние е отлично, имат спонсори, образователни програми... Имаме проект за дом в Пловдив, който трябва да стане достъпен за деца инвалиди, защото сега те няма как дори да влязат вътре. В момента идентифицираме проблемите в различните домове и търсим с какво можем да помогнем. Идеята ни е да събираме пари в Германия и да ги предоставяме директно, без посредници или хора, които биха откраднали парите. ЧиБ: Мислили ли сте не само как да подобрите условията в домовете, но и да направите така, че те да вървят към затваряне? МА: Тези деца съществуват, така че тези места са необходими. В Драгалевци повечето деца се осиновяват, но в другите домове това е по-трудно, тъй като децата там не научават нищо, живеят в по-лоши условия и това се отразява на развитието им. Въпросът с осиновяването е по-сложен, но смятам, че процесът все повече се олекотява. ЧиБ: Какви са впечатленията ти от българските роми? МА: За мен ситуацията е неприемлива. Те са тук от много време и са най-голямото малцинство. Те не са приети от българите, а смятам, че не би трябвало да е така, защото не всеки ром е луд или крадец. Разбира се, ако нямат работа, те трябва да намерят начин да оцеляват и започват да вършат извършват престъпления. Ако не се чувстваш приет, ти се „залепваш” за групата си. Мисля,

46

че трябват повече програми за интеграция. ЧиБ: Смяташ ли, че българите са достатъчно социално или политически ангажирани? МА: Смятам, че не, но отново твърдя, те това не е единствено български проблем. Хората навсякъде не се интересуват достатъчно от политика. Смятам, че процентът на гласуващите е показателен. Въпреки това, за разлика от Германия, хората тук говорят помежду си много повече за политика, така че те са по някакъв начин по-добре информирани, но няма последващи действия. ЧиБ: Какво би направил, ако утре станеш президент на България? МА: Не съм много добре информиран, но мисля, че президентът тук няма достатъчно много власт да променя нещата. Но, ако си представя, че съм премиер бих започнал с публичния сектор, защото смятам, че има някакъв проблем с хората, които работят там. Бих подбрал мотивирани работници, които работят вместо да пият непрекъснато кафе. След това бих се опитал да спра корупцията, да има по-голям контрол върху компаниите. Както споменах, бих увеличил минималната заплата, бих направил промени в образователната система. Мисля, че училищната система е добра, цялата идея за различен тип гимназии, но бих направил така, че да се развиват повече индивидуалностите на децата, да имат много повече активности извън училище. ЧиБ: Какво ще ни разкажеш за живота в толкова голям и разнороден откъм нации град като Берлин? МА: Животът и разнообразието там ми харесват, защото аз самият съм отворен към нови хора и неща. Това, че сме най-социалната държава в Европа може би не допада на мнозина, но аз одобрявам тази политика. Все още не знам къде ще живея, зависи къде ще ме заведе животът, къде ще открия нещо интересно, което да върша. Предпочитам да остана в Германия, но ще видим. ЧиБ: Пътувал си в много страни. Коя от тях те „спечели”? МА: Трудно е да отговоря, защото всяка държава е различна, но България е нещо ново, в нея има нещо специално за мен. Прекарах половин година във Виена и тя много ми напомня за Германия, но е по-модерна, аристократична, по-отворена към чужденците, живеещи там. В другите страни съм бил като турист, а по този начин не можеш да усетиш много от истинския живот. Вярвам, че в днешно време няма толкова голямо значение коя страна посещаваш, виждаш уникалните места в тях, но те започват да си приличат, дори да изглеждат по еднакъв начин. Имат еднакви магазини, компании... ЧиБ: Би ли живял за по-дълъг период тук? МА: Мислил съм по този въпрос. Дори исках да уча магистратура тук, да работя, но все още не съм толкова сигурен, защото не смятам, че мога да правя нещо интересно тук, за което да получавам парите, които заслужавам в работата си. Засега не бих се преместил тук, но правя бизнес планове за сътрудничество между Германия и България. Разговора води: Росена Иванова

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

НОВ ВИД ЕВРОПЕЙСКИ ПРИМАТИ АТАКУВАТ ДУРАНКУЛАШКОТО ЕЗЕРО Любителите на природата, наблюдаващи редките птици и животни в резервата „Дуранкулашко езеро”, станаха свидетели на варварско нападение и на пълната безпомощност на Министерството на околната среда и водите. Не са много страните, които могат да се похвалят с такова богатство, каквото е Дуранкулашкото езеро. То се намира в североизточната част на България и заема площ от 4 037 дка. Местността, представляваща езеролиман, е една от най-значителните и добре съхранили се крайбрежни зони в страната. Разположена е на съществуващия от хилядолетия миграционен път на птиците „Via Pontica” и осигурява благоприятни условия за хранене, почивка и съхранение на повече от 260 вида уникално редки и застрашени от изчезване видове животни и растения. В Дуранкулашкото езеро зимуват такива редки водоплаващи птици като голямата белочела гъска, червеногушата гъска и зеленоглавата патица. Местността е от огромно значение за поддържането

ЧЕРНО И БЯЛО, #80/ 2013

числеността и на много други видове птици: на малкия корморан, розовия пеликан, тръстиковия блатар, индийското шаварче и пр. Дуранкулашкото езеро днес е единственото доказано находище на дивия шаран в България. Пясъчните дюни между езерото и морето са място за обитаване и размножаване за многобройната популация на сирийската чесновница. Поради изключително голямото значение за съхраняването на ценната флора и фауна на Дуранкулашкото езеро, с решение на Министерството на околната среда и водите на България №123/21.02.1980г то е обявено за защитена зона. Дуранкулашкото езеро е също така обект по Рамсарската конвенция за влажните зони с международно значение, подписана от 158 страни, сред които и България. Това означава, че държавата е поела задължението да опазва, управлява, и изследва тази територия, да я използва рационално, да я поддържа и осигурява защитата ѝ, в това число

и на характерната за местността флора и фауна. Под „рационално използване” се подразбира използване в интересите на цялото човечество, използване, което осигурява съхраняването на всички природни особености и качества на дадената екосистема. В този си статус Дуранкулашкото езеро може да бъде свободно посещавано и е открито за орнитологически туризъм. Пясъчната ивица между езерото и морето е обявена за туристическа пътека. А това означава, че посетителите са длъжни да спазват установените за подобни зони правила. Но макар че Дуранкулашкото езеро е обявено за резерват, за „защитена зона”, него всъщност никой не го защитава – нито местните власти, нито Министерството на околната среда и водите, нито държавата, гръмко поела международни задължения по охрана на тази територия и тихичко отворила „зелена улица” за заличаването му. Уникалният, „защитен” от държавата и от международната Рамсарска конвенция резерват скоро може да се окаже унищожен. От едната страна към него настъпват селкостопанските земи. Работещата в полето техника с шума си плаши гнездящите там и готвещи се за дълъг полет птици. От другата страна територията му завземат „новоевропейските примати”. Новите европейски примати – това са вид човекоподобни маймуни, появили се на територията на Източна и Централна Европа в края на ХХ век. Тези същества имат ограничени способности за усвояване на социално приемливо поведение. Това обстоятелство предопределя

47

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

оскъдността на тяхното неумение да спазват правила и закони. Не разполагащи със средства за истинско сафари в някоя пясъчна пустиня или за впечатляваща поява на някой истински курорт, новите европейски примати се обединяват в групи от по два-три прайда и хукват да мачкат по-беззащитните от тях видове в “защитени” територии, удовлетворявайки своите примитивни инстинкти. Особенно активни новите европейски примати стават през лятото. Безпрепятствено нагазвайки в територията на резервата, те се забавляват като плашат животни, птици и природолюбители, които

едва успяват да изскочат изпод гумите на колите им. Така тези същества унищожават не само тишината и спокойствието на резервата, но и ценни растителни видове, разрушавайки тънката едва няколко метра пясъчна коса – единствената преграда между пресноводното езеро и морето, коса, която е местообитание на различни рептилии, птици, насекоми и растения и залог за съществуването на самото езеро с неговата уникална флора и фауна. А водните скутери преследват кормораните, лебедите, патиците и другите животински видове в морето. След новите европейски примати

на територията на резервата остават купища боклуци, бутилки, пакети, кенове, а също така изорани от гумите на колите им растения и дълбоки канавки. На забележките на природолюбителите новите европейски примати отговарят нечленоразделно. Табелки и указатели те не четат. Просто нахълтват в защитената местност по утъпкания от подобни на тях същества път. „Път”, който е обявен за туристическа екопътека и който до преди няколко години беше затворен поне с поочупена бариера и прострелян знак В2 – „Забранено е влизането на пътни превозни средства в двете посоки”. Новите европейски примати активно преобразяват територията на резервата за свои нужди и даже си правят в тръстиките паркинги (макар че на стотина метра от там съществува официален, асфалтиран и безплатен такъв). По всичко личи, че с бездействието на държавата, Министерството на околната среда и водите, местните власти и екоорганизациите, Дуранкулашкото езеро ще повтори съдбата на друга “защитена местност” – тази на Силистар, който вече рухна под натиска на новите европейски примати. Днес в залива на доскоро дивия Силистар няма да видите нито костенурки, нито змийчета, птиците и рибите го заобикалят отдалеч, а чалгата и ревът на моторите заглушава шума на морето. Уви! Скоро в България няма да остане място, където уважаващите закона граждани на страната и чуждите туристи биха могли да се любуват на природата в естествения ѝ вид и да наблюдават редки птици и животни. Скоро европейците, които разчитат България да съхрани това толкова важно място за прелета и оцеляването на птици, гнездящи в Северна Европа, ще попълнят своите книги на изчезналите видове с още стотина страници. Но пък вече могат до добавят един новопоявил се вид – този на новите европейски примати. Александър Ермак

48

Автономия за Чепинци

САТИРА

Колелото на времето се върти, сезоните идват и си отиват, годините се нижат все побърже и вече не съм млад и красив вместо само красив, та седнах да запиша тая история преди управлението на ГЕРБ съвсем да ме е довършило с абсурдната си нормативна уредба и новите цени на синята зона. Както се знае, родното ми Чепинци последно падна под турцко. Това става при прочутата Битка за завоя на ул. „Чепинска“, по време на която Мурад паша с шеснайсе милиона селджукски турци побеждава силите, лоялни на районния кмет на Чепинци. В тая битка погива цветът на чепинската аристокрация – пазител на една уникална култура. Именно оттук идват много български обичаи като например обреда „Подаряване на новите котета“, който се изпълнява два пъти годишно. Тук е и родното място на Чепинската салата, която е като Шопската, но с до 30% по-хубава. Най-после, оттук е и небезизвестната в категория до 7/8 Чепинска ръченица, считана от редица изследователи на българския фолклор за най-романтичния израз на идеала на Чепинската нация за обединение. Оттук е и земеделската практика да се вадят картофи с динамит, която превърна Чепинци в индустриален тигър през втората половина на 18в. Именно това създаде една благоприятна среда, една плодородна почва за възникването на ВЧРО – Вътрешната чепинска революционна организация. Нейна цел беше постигането на частична автономия за Чепинци, както и просто да го навре на онези гадове от Челопечене, които бяха готови да си взривят и барутния погреб, да им се срути Културният дом и хоремагът, само и само да ни потрошат прозорците. „Чепинци за чепинчаните!“, „Чепинци на три морета!“ и „Само Левски, оле!“ – това бяха лозунгите, които издигахме, това беше нашият идеал. В началото бяхме много некадърни – пишман сепаратисти – но с времето се научихме да го прикриваме. Така например, от самия старт имахме големи проблеми с финансирането на Организацията. Разхвърлихме данък в околията, но не отчетохме ефекта на прословутия чепински гяволък. Вместо с яйца и брашно, както е прието в цяла Европа, наш‘те се изхитриха да ни плащат с котки. А сопите с набити пирони, така нужни за каузата, с котки не се купуват. В последствие обаче, на конгреса на ВЧРО на Чепинска нива се взе решение котките да се доят, а млякото да се продава като пилешко на онея шматки от Световрачене, които бяха готови да повярват на всичко, стига да им кажеш, че учените са го открили. Така закърпихме бюджета. Купихме сопи, пирони, гащен ластик за прашки и све, дори ни останаха малко пари за Нова година на Банско. Позадвижиха се нещата, изпедепцахме се и от пишман сепаратисти, скоро се превърнахме в баш терористи и дори Китайската народна армия не смееше да ни се дуе, въпреки че ако бяха тръгнали, не знам как щяхме да се оправяме, защото нямаше да има къде да ги копаме. Последвалите няколко месеца са познати днес в чепинската историография като златния век на чепинския сепаратизъм. Именно през този период проведохме някои от най-успешните си терористични акции – финансовата политика на Дянков, новите цени на бензина и не на последно място, отвличането на каракачанката на кмета на Войнеговци, който тайно беше от ЦСКА. Своеобразен пик в борбата ни бе анексирането на Негован от Армията за Освобождение на Чепинци, дъщерна фирма на ВЧРО. Освен всичко друго, ВЧРО развиваше и усилена просветна дейност, която се състоеше в това да научим децата си да мразят онова, което и самите ние мразехме, а именно – всяка форма на тирания, както и онези гадове от Челопечене, дето, като му кажеш „Здравей! Как си!“, той ще отвърне с „Добре съм. Що, яд ли те е?“. Тая вражда с челопеченчани датира още от времето когато Иван Чепин, първия чепинчанин, отрязал акацията на съседа си Драган Челопеченски, която растяла наполовина в неговия двор и му пречела на тиферича. От своя страна, Драган отровил кучето на Иван, защото му дрискало пред вратата на гаража. Тогава Иван му сипал захар в резервоара на Вартбурга и му казал: „Айде, със здраве да си ползваш гаража!“, а Драган пък го насосал в ЧЕЗ, че се е вързал към уличното осветление и му зашхурил шпионката на входната врата. И ето ти, няколко поколения по-късно, Великата Отечествена Чепинско-челопеченска война се зафати и до ден днешен се води. Некъде около две-тринайста година ептен добихме самочувствие и вече ‘ич не ни беха достатъчни половинчати акции като онази, при която гърмяхме пиратки по турско-сирийската граница и после просто им гледахме сеира отстрани. На 20-ти вечерта (Национален празник на Чепинци и неработна вечер, годишнина от деня, в който хан Милослав забива меча си в земята и произнася прословутото „Тук ще бъде Чепинци!“ – бел.а.), на купона в Малкия Шимби, се взе решение Чепинци да обяви война на Турция. На другата сутрин обаче, по телефоните като се чухме, преценихме, че по-добре нема смисъл и решихме просто да спрем да ядем баклава, както и догодина летъска да не ходиме пак на Анталия, а да си отидеме на Созопол. К’во като е мръсно, нема да им пълниме гушите на ония… Те такиви беха чепинчани от нашето поколение. Беха готови да пожертват и най-милото си – свободното си време – ей така, за Чепинци. Партийни интереси оставиха за дълго борбата за постигане на обединение на чепинските земи извън учебниците по история. С помощта на „Чепинчани без граници“ обаче, тази тенденция е на път да се преобърне все едно е Коста Конкордия – не съвсем наопаки, но пак става. Чер Пипер ЧЕРНО И БЯЛО, #80/ 2013

49

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

ПИСАТЕЛЯТ ДИПЛОМАТ БОГОМИЛ ГЕРАСИМОВ:

През 2012г се навършиха 31 години от смъртта на Людмила Живкова. В далечната 1981-ва, точно на 21 юли по обяд, БНР съобщава трагичната новина, че председателката на Комитета за култура е починала. И до днес за смъртта и са лансирани различни версии – убийство, самоубийство, намеса на КГБ. Богомил Герасимов, българският посланик в Мексико (1976 – 1982) разбули тайната за смъртта на Людмила в книгата си „Дипломация в зоната на кактуса”, претърпяла две издания. Разговаряме с г-н Герасимов по тази деликатна тема.

ЧиБ

Богомил Герасимов (вдясно) пред паметника на Людмила Живкова в Мексико, септември, 2011г

50

: Г-н Герасимов, предоставихте на в. „Класа” уникална снимка – много красив паметник на Людмила Живкова, непознат за българския читател. Къде се намира той? БГ: Паметникът се намира в двора на училище „Людмила Живкова” в Мексико. През септември 2011г бях отново в Мексико и посетих училището, където съм бил многократно. Паметникът е малък,

ФОРУМ БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТ

„Най-хубавият паметник на Людмила Живкова е в Мексико“

изящен, разположен в чудесно поддържана малка градина. Винаги има цветя. А децата от училището и преподавателите тачат името на Людмила, смятайки я за една голяма българка, уважавана по целия свят. Те изтъкват приноса и за движението „Знаме на мира”, като оценяват тази инициатива като изключително интересна и модерна, полезна за подрастващото поколение. Людмила посети за последен път Мексико през март 1981г, този факт продължава да бъде споменаван и дискутиран в Мексико. В квартала, ако попитате случаен минувач коя е Людмила Живкова, ще ви каже: „Българка, основателка на движението „Знаме на мира”. Няма да ви говорят нито за социализъм, нито за комунизъм. Мексиканците ценят личността, интелекта. Това ме развълнува още повече, защото у нас, в България, не винаги ценим талантливите хора така, както го правят в други страни. ЧиБ: Продължават ли спекулациите около смъртта на Людмила Живкова? БГ: Починала е преди толкова много години. Защо продължават да ѝ ровят костите? – ще попитат някои. Отговорът е прост – Людмила Живкова е забележителна личност, чието място е запазено в българската история. А за големите личности е добре да се знае истината. Не само заради коректността към историческата наука. Продължавам да твърдя, че Людмила преживя най-голямо разочарование не от приятели и сътрудници, на които разчиташе, а от баща си. И от партийната върхушка, която управляваше България и раболепно се подчиняваше на Москва. От тази отправна точка могат да се търсят причините за смъртта на Людмила. ЧЕРНО И БЯЛО, #80/ 2013

Описал съм го много подробно в книгата ми „Дипломация в зоната на кактуса”.

ЧиБ: Вие сигурен ли сте точно от какво е починала Людмила Живкова? Че е изгълтала опаковка приспивателно, влязла е във ваната с топла вода и там е намерила смъртта си, както пишете в „Дипломация в зоната на кактуса”? БГ: Не съм я видял с очите си нито как се самоубива, нито как някой я прострелва или ѝ сипва отрова в чашата. Но съм убеден, че се е случило точно това – на 20 юли 1981 година. Защото тя умира не на 21 юли, а на 20 юли. Съобщават го по-късно, защото смъртта ѝ е предизвикала паника. За да отпаднат всички съмнения около кончината на Людмила, трябва да се отворят архивите – да се публикуват секретните документи, ако все още има такива, да се изясни защо не е правена аутопсия и по чие нареждане, защо дори е било забранено да се вземат проби от трупа ѝ. И понеже не са взети, да се направи ексхумация. Вероятно в костите и ще се намери и остатък от онова приспивателно, което е погълнала. Тоест да се подходи професионално. За жалост, досега нито един държавник не се е разпоредил това да стане, а то зависи и от семейството ѝ. Затова версиите за смъртта на Людмила се множат, а знайни и незнайни писачи търсят съмнително вдъхновение в тази тема. И тя остава забулена в някаква мистериозност, която е вредна. В такава мистериозност са забулени още много факти в нашата история. Та нима знаем всичко за партизанското движение или за събитията на самия 9 септември 1944 година?! Моят покоен баща беше партизанин, споделял ми е

факти, за които никой нищо не знае. Мисля, че тепърва ще бъдат изяснявани цели периоди от нашата история. ЧиБ: Били сте скоро в Мексико. Какъв е имиджът на България в тази латиноамериканска страна? БГ: Приятно бях изненадан от дипломата, който ме посрещна при последното ми гостуване там – г-жа Милена Иванова. Била е консул, наложило се е да поеме сама посолството. Изключително подготвен колега, с огромни възможности, с идеи и перспективно мислене. Признавам, почувствах се горд, че такъв професионалист представя България в Мексико. За радост мисията ни в Мексико не бе закрита, както бе предвидено преди време. Министерството на външните работи преразгледа решението си и запази мисията. Тя е изключително важна за връзките ни с Латинска Америка. От няколко месеца в Мексико има и български посланик, от сърце му желая успех. Бях свидетел и участник в сближаването на България и Мексико – две страни, отдалечени на хиляди километри една от друга. А връзките ни бяха едва ли не като между добри съседи. Това приятелство можеше да се превърне в база на изключително полезен за България диалог за отварянето ѝ към Латинска Америка и към света. Точно за това мечтаеше Людмила Живкова. Но хората, които управляваха България по онова време, не прозряха ползата, която щеше да ни донесе това приятелство. Струва ми се, че тепърва ще се говори за развитието на сътрудничеството между България и Мексико. Разговора води: Мари Къналян

51

ЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕ

Първият български екзарх Христо Бръзицов

*Христо Бръзицов е роден в Цариград в семейството на видния дойранчанин Димитър Бръзицов. Учи дипломация в Свободния университет в София. Занимава се с журналистика и пише за вестниците „Кво да е“, „Македония“ (1932), „Българан“ (1932), „Камбана“ (1934), „Нови дни“ (1934), „Щурец“ (1936), „Нашенец“ (1941). Редактира списанията „Родна лира“, „Смях и сълзи“, „Нива“, „Аз знам всичко“. Бръзицов пише и проза - очерци, репортажи, фейлетони, интервюта.

Предстоял избор на екзарх. Кой ще бъде? Граф Игнатиев съветвал Патриаршията да търси споразумение с умерените, като приеме техния Иларион Макариополски. Игнатиев предпочитал истински умерения Антим, но правел сметка: на „твърдоглавия“ доктор Чомаков и крилото му трябвало да бъде противопоставен човек с голямо име на борец за църковна свобода като Иларион Макариополски. Той обаче не бил добре гледан нито от Патриаршията, нито от правителството; пък и в Петербург не забравяли някогашните му връзки с поляка Чайковски – Садък паша. Сам Макариополски съзнавал неудобствата и се оттеглил, макар в цяло Българско да е бил считан за некоронован екзарх. Оставали: Паисий Пловдивски, Иларион Ловчански, Панарет Пловдивски и Антим Преславски. Изправил се Паисий, който имал албански произход, и с трогателно слово отхвърлил всяка помисъл за екзархийски престол: — Аз влязох от друга народност в българскaта народност, следвайки гласа на съвестта. Не приемам да се каже, че съм влязъл в българската народност за титли и облаги. Защитих една идея, пострадах за правдата, защото видях, че българският народ има право. Моля сега този народ да не ме поставя в неизгодно положение. Иларион Ловчански се оттеглил поради старост и болест. Панарет Пловдивски открай време носел славата на непокорен — правителството не би одобрило избора му. Оставал Антим Преславски... Макар „напредничавата“ група на доктор Чомаков да била против Антима, той се ползувал с всеобщо уважение и бил подходящ: имал доверието и на турското правителство, и на руското посолство, пък и на Патриаршията — никога не бе действувал грубо срещу нея. Не е бивал нито низвергван, нито заточван. Имал тих нрав, бил обединяваща личност. По образование държал първенство между българските йерарси. Като оратор се ползувал със славата на „нов Златоуст“. Изборът на Антима допаднал окончателно на цариградските българи, когато той поставил условие: съгласява се на избора само ако ферманът за учредяване на Екзархията бъде изцяло поставен в действие, без никакви промени. Антим отхвърлил и внушенията да бил поискал прошка от патриарха... Такъв екзарх българският народ охотно приемал! Младият поет Иван Вазов отразил всеобщата радост с едно стихотворение, напечатано в списание „Читалище“, издавано от цариградската Книжовна дружина: „С радост българинът гледа после дълговремен мрак на свещения трон да седа пастир еднороден, драг...“ Абаджиите наели нарочен „абаджийски“ параход, за да посрещнат Антима; другите занаятчии и търговци наели четири парахода. Музики свирели, знамена се веели, песни се носели над Босфора. Тоя ден цариградчани били лишени от услугите на българските дюкянджии, като да бе държавен празник. Патриархът и този път свикал събрание, назовано „Велико народно събрание“. То отхвърляло набора на екзарх. Високата порта на свой ред отхвърляла това решение и укорила Фенер, че е свикал „Велико народно събрание“ без правителствено решение.

52

ЗАБРАВЕНИТЕ ТЕКСТОВЕ

На 3 април великият везир връчил на Антим I берата на султана. Изборът се одобрявал. Антим, по обичая, целунал височайшата хартия. А на 12 април получил и тескере да се представи на самия султан. Преди да бъде въведен при него, сановникът обявил: Султан Абдул Азиз хакан юл-береин вел бах-реин е готов да приеме екзарх биринджи Антим... Антим влязъл в султанския мюбеин, приемна. Не можело да се каже дали слънчевите лъчи, проникващи от босфорското небе, или златото и елмазите в стаята и по копринената мантия на султана са ослепявали повече очите на някогашното лозенградско козарче. Султанът поздравил Антима и му обещал винаги да покровителствува българския милет. Наградил го и с високия орден „Меджидие“ — I степен. Навън чакал многохиляден народ. Разнасяли се викове :„Да живее първият български екзарх Антим!“ Целият народ изпроводил каляската на екзарха до седалището му в Ортакьой. Гости се редели едни след други да целунат ръка и да отронят сълза върху енголпието на екзарха... Антим поискал да посети и патриарха, но Куталянос поставил условие: да му се представи не като екзарх, а като подведомствен митрополит. На патриаршеския пратеник Антим отговорил: „Предайте на Негово Светейшество, че българският народ е имал църкви, които Патриаршията унищожила. Сега народът си ги иска и понеже аз принадлежа към тоя народ, браня неговото право. Правата на моя народ — ето моят отговор; аз нямам друг отговор !“ Говорел така онзи същият ректор на гръцкото богословско училище в остров Халки, в чието лицe българчетата-семинаристи са виждали едва ли не родоотстъпник. Патриархът обявил Антима за самозванец и му дал тридесетдневен срок да се покае. Патриаршеското посланне било прочетено във всички цариградски църкви. Куталянос отказал да вдигне низвержението върху Панарет Пловдивски, Иларион Макариополски и Иларион Ловчански. Тогава на Томина неделя архимандрит Григорий обявил във фенерската църква, че Българският синод отменява наказанието върху тримата владици. Антим все още нямал право да служи, докато не бъдат изпълнени някои формалности по приложението на фермана. Думата имала пак Патриаршията. Напразно Антим на няколко пъти молил патриарха за позволение да служи. Тогава широкият цариградски български народ и особено буйните млади „верни приятели“ заявили на Антима, че трябва да слуша народа си, а не патриарха. Иначе заплашвали с крайни средства. Между това наближавал най-таченият народен празник — денят на Кирил и Методий. На брега на Златния рог се е стълпил безброй народ. Гора от фесове и калпаци! Малката църквица се губи сред толкова народ. Само изобилните цветя — майските трендафили, теменуги, люляк и дафинови листа — очертават ръбовете на църквата. Многобройните прозорци на отсрещния метох също тънат в ухаещи цветя. Погледите на стълпилия се народ обаче не се възторгват от многоцветието на украсата, а са съсредоточени в далечината, отдето трябва да се зададе едно дългоочаквано, с трепет и благоговение очаквано шествие. И когато от водите на Златния рог сякаш като в приказка изниква каик с шест весла, всички тези фесове и калпаци полетяват, и буйно, неудържимо „Да живее екзарх Антим!“ се понася, дори до свещения за турците Еюб в дъното на Златния рог. Защото в каика с шестте весла, цепещи златнорожните води, пътува към българската църква българският архипастир, добит с толкова усилия... Всички се хвърлят към Антима, да се докоснат до одеждите му и да ги целунат. Антим плаче. С мокри още очи той започва да целува наред иконите. Започва и службата. Старият воин Иларион Макариополски прочита акта за провъзгласяване независимостта на Българската църква. Ред идва и на Антима: „... Като проповядва мир и любов —тия две евангелски добродетели — Българската екзархия няма да жертвува нищо от правата си...“ Християнин, но с тояга в ръка... Навън народът е завладял и двор, и улици. Двама гайдари от Жеравна свирят и подвикват: „Весели ся наш народ...“ Из книгата „Цариградските българи“

ЧЕРНО И БЯЛО, #80/ 2013

53

ЗА ЖУРНАЛИСТИТЕ

ДА ПРЕДАВАШ НОВИНИ ПОД СМЪРТНА ЗАПЛАХА: ГЛОБАЛЕН ПРИЗИВ ЗА СИГУРНОСТТА НА ЖУРНАЛИСТИТЕ

С

амо през тази година в цял свят са били убити заради работата си повече от сто журналисти – това е най-голямата бройка откакто започва воденето на статистика от Международния институт по печата (IPI) през 1997г. Във всички региони по света – като се започне от Африка, минавайки през Азия и Европа и стигайки до Близкия Изток и Латинска Америка – журналистите са изложени на системни и брутални нападения. Някои попадат под кръстосан огън, докато изготвят съобщенията си за въоръжените конфликти. Друга, по-голямата част, стават жертва на целенасочени атаки на криминални групировки, както и на отделни лица, които се опитват да попречат на разпространението на информация – например за случаи на корупция и криминални деяния – за да накарат критичните гласове да замлъкнат. В много страни журналистите са изправени пред смъртта ежедневно. Отдавна заплахата за убийство за тях не е нещо необичайно. Убиват се журналисти, защото публикуват определени информации, но понякога и затова, че не го правят. Нападенията над журналисти не се ограничават само до покушения – през тази година много репортери са били пребивани или тежко ранявани от огнестрелно оръжие и взривни устройства. Съвсем наскоро един боливйски радиорепортер беше залят с бензин и подпален от нападатели по време на живо предаване. Много често в смъртоносния водовъртеж на насилието биват въвличани и близките от семейното обкръжение на журналистите. Широкото разпространение на безнаказаността за подобни нападения е особен проблем и е едно от големите предизвикателства в борбата за повече сигурност. На журналистите е отредена специална роля в обществото, защото с дейността си те предоставят на гражданите информации, които са в обществен интерес. Затова и за обществеността трябва да представлява интерес запазването и засилването на тази тяхна особена функция. Последиците от посегателствата над журналистите са очевидни – пречи се на обществеността да получава важна информация, нарушава се правото за получаване на информация, а за журналистите става невъзможно да запазят независимостта си, което е от решаващо значение за професионалната им достоверност. Увеличаващият се брой на убийствата на журналисти доведе до отправянето на настоятелен призив за действие. По този начин стана възможно поставянето на отправни точки в международен мащаб, които ще

54

придадат на борбата срещу насилието и безнаказаността нов тласък. През септември тази година за първи път в историята беше приета резолюция за сигурността на журналистите от Съвета за защита правата на човека към ООН. Новата инициатива беше внесена от Австрия в изпълнение на предизборното ѝ обещание по повод влизането ѝ в Съвета за защита правата на човека през 2011г и форсирана съвместно с основна група от държави от различни региони на света, сред които Бразилия, Мароко, Тунис и Швейцария. Резолюцията се позовава и на приноса на ІРІ, който се ангажира със сигурността на пресата. Тя е съществена стъпка напред за подпомагане сигурността на журналистите – наред с недвусмисленото политическо изявление за осъждане на всякакъв вид нападения над журналисти, резолюцията съдържа и призив към държавите, да вземат ефективни мерки срещу безнаказаността и да искат сметка на виновниците – посредством независими разследвания, съдебни процеси и достъп до адекватна юридическа защита на жертвите. Освен това в резолюцията за първи път се подчертава отговорността на правителствата да гарантират защитата на журналистите не само в конфликтни ситуации в обществото, а и във всички случаи и по всяко време. Защото не бива да забравяме, че повечето смъртоносни и други тежки покушения над журналисти стават извън класическите ситуации на конфликти. Фактът, че тази резолюция, въпреки големите и изисквания и безкомпромисни формулировки, е внесена в Съвета за защита правата на човека от 66 държави и е приета с консенсус, и придава още по-голяма тежест за бъдещите усилия за защита на журналистите. Паралелно с дейностите на Съвета за защита правата на човека, ЮНЕСКО също ускори дискусиите и действията за укрепване на инструментариума на международната общност за защита на журналистите. Резултатът от тези инициативи е планът за действие на ООН за сигурността на журналистите, който беше приет през април от Координационния съвет на организацията. През изминалите дни тези международни дискусии бяха продължени във Виена. Представители на организации, фондове и програми на Обединените нации, на други международни организации, държави, професионални съюзи и неправителствени организации се събраха по покана на Австрия на Follow-up-среща, която беше концентрирана върху прилагането на плана за действие на ООН. Целта на срещата беше да

ЗА ЖУРНАЛИСТИТЕ се гарантира, че планът за действие наистина ще има като резултат конкретни мерки, които ще помогнат за овладяването на насилието срещу журналисти. В дебатите за фазата на реализация активно се включиха представители на медиите от цял свят. По време на среща преди няколко седмици в Лондон, редактори и журналисти публикуваха становище, в което се приветства плана за действие на ООН и се призовава системата на ООН, както и на други авторитетни национални и международни органи, да работят активно и със задължението да дават отчет за реализирането на плана за действие. Освен това новинарските медии бяха призовани постоянно да наблюдават критично мерките, които прилагат техните правителства, юридически власти и други институции, за реализирането на плана за действие и слагането край на безнаказаността. Т.е. през 2012г беше постигнато много, за да се гарантира по-добра защита на журналистите в бъдеще. Сега зависи от организациите на ООН, от

ЧЕРНО И БЯЛО, #80/ 2013

гражданското общество, от медийните специалисти и – най-вече – от множеството държави, които подкрепиха резолюцията за сигурността на журналистите на Съвета за защита правата на човека, активно да докажат своята привързаност към тази важна задача. Австрия и ІРІ са готови да продължат съвместната работа, за да популяризират и ускорят вече съществуващите, заложени механизми за защита на журналистите. А ІРІ ще продължава и занапред да подкрепя журналисти в опасно обкръжение, ще изисква справедливост, ако те бъдат атакувани, и ще търси отговорност от държавите за тяхната сигурност. Съвместен коментар на: Михаел Шпинделегер, вицеканцлер и външен министър на Република Австрия Алисън Бетел Маккензи, изпълнителен директор на Международния институт по печата (IPI)

55

РИНГАНА П

рез 1993г 24-годишният Андреас Вилфингер стои в бяла престилка в малка лаборатория на семейния хотел, забърква сам емулсии, купува активни вещества, изпробва, експериментира, програмира своя собствена база данни, сам създава своите първи опаковки. Историята на „Рингана“ започва в средата на 90-те години, дълго преди био-бума в козметиката. Още неговите родители, изпреварвайки своето време през 70-те години, се отнасят много сериозно към здравето и залагат на безкомпромисен подход при храненето в своите хотели. Вдъхновен от това и като внимателен наблюдател на нарастващите проблеми на нашето общество у него назрява потребността от промяна: „Когато например четях за канцерогенни вещества като съставки в нашата храна и козметика, за наднормено тегло или диабет още при деца, ми ставаше все по-ясно, че искам да направя нещо друго за нашия свят.“ Идеята за свежа козметика идва от грижата към децата му. Един ден неговият син донася от детската градина паста за зъби. Същата съдържа едно вещество, което всъщност няма какво да търси в една паста за зъби – триклозан. Всъщност то се използва в болници за унищожаване на бактерии още в зародиш. Когато се ползва постоянно, придобива се резистентност и когато на човек му потрябва, триклозанът вече не действа. Вилфингер намира това за обезпокоително: „Бяхме станали родители много млади и си бяхме

56

дали дума, че ще правим всичко подобре от другите. За мен беше важно с какво моите деца се сблъскват в света. Исках и да покажа, че може да бъдат произвеждани продукти и без рискови съставки.“ Един от неговите първи продукти тогава е тъкмо дентално масло, създаването на което се опира на индийското учение Аюрведа, при което устата се почиства чрез плакнене с масла и по този начин се отстраняват бактериите.

42-годишният предприемач със сърце и душа е от хората, които искат да направят света по-добър. „Още си спомням, когато купихме нашата първа смесителна машина за 400 000 шилинга (30 000 евро) от Италия. Това бяха много пари.“ От тогава насам този предприемач произвежда в Хартберг (Щирия, Австрия) уникална свежа козметика и естествени хранителни добавки без рискови вещества като консерванти, разтворители, стабилизатори и минерални масла – затова пък с концентриран пълнеж от активни вещества и при използване на високи технологии, т.е. hightech – продукти. При съставките залага на чистата природа, старото познание и най-висока ефикасност. Растителните екстракти идват от контролирани био-насаждения. Напълно се избягват животински суровини. Идеята да изгради една компания с основната идея за устойчиво развитие му донася през 2010г наградата TRIGOS на областта Щирия. „Рингана“ съществува още от 1993г, дълго преди био-тренда в козметичната промишленост.

Концепцията на шефа на „Рингана“ Вилфингер е наистина необикновена. Вземате устойчиво произведена свежа козметика (стоката се поръчва он-лайн или по телефона в „Рингана“ и достига директно до потребителите) без дълги престои на склад, с кратък срок на годност, затова пък – с много по-висока и стойностна комбинация от активни вещества. В началото му се присмиват, когато говори с аптекари и хвали своите продукти. „Какво да правим с този кратък срок на годност?!“ отговарят всички. „Разбира се, имаше неуспехи, но никога не съм мислел, че мога да претърпя провал“, разказва Вилфингер. В началото е мечтата – на пазара да се изкарат съвършено различни продукти. Отбрана козметика, при пълен отказ от химия и същевременно толкова безкрайно богата откъм активни вещества, каквато дотогава не е имало и днес все още няма. Съвместно с екип от експерти, прихванали искрата на тази идея, създава“Рингана“. За три години се разработват първите продукти. Три години, белязани от здрава работа, много идеализъм, както и много открития. И накрая – успехът на един напълно нов начин на мислене при грижата за кожата – свежата козметика. Днес „Рингана“ принадлежи към най-бързо растящите компании в Австрия и достига оборот от повече от 11 милиона евро. Тайната е не само в стриктно провежданата мисъл за устойчивост, но преди всичко и в това клиентите да бъдат наистина доволни – 70% от тях поръчват отново.

www.ringana.com/en