Ако имахме думата отново… Симеон Марков и Марина Узунова
Марина: Ако имахме думата отново, сигурно нямаше да говорим за това, но понеже я нямаме - ще.
Имам странното чувство, че животът на човек е изпълнен със спомени, почти толкова, колкото е изпълнен и с мечти, и аз мисля че за 6 години, прекарани в основната сграда, се получи така че със сигурност съм успяла да превърна поне една мечта в спомен. Перилата на стълбището винаги са изглеждали прекрасно изчистени, в кленов цвят и със съвсем деликатен прорез, прокаран по горната страна. Винаги, подсъзнателно, ми се искаше да се спусна по долното перило, може би защото е сцена, която често присъства във филмите. В мен се надигаше притеснение, заради страха от потенциалното падане, а и защото съвсем не беше по правилата да го правя. Но накрая, в седми клас, се престраших. Спуснах се леко, но само от половината парапет и гледах как ризата ми се вее отстрани, успях да задоволя това си желание и бях толкова радостна. Сега си мисля дали мечта, изпълнена наполовина, може да се превърне в спомен. Симеон: Спомням си чешмата в коридора на първия етаж в родното ми училище, отдясно на входа, мозаечна или сива, водата се изстрелваше в коритото й с голямо налягане, винаги изненадващо и винаги със затворени очи. Навеждахме се, мокрихме ръкавите на униформите си и пиехме. А в последната ми година там, тя започна да става място за срещи по време на часовете, понякога просто излизах и пусках водата, за да си отпочина малко от часа или да помисля върху нещо. Приятелите ми, които вече не наричам така, бяха припознали чешмата като място за срещи още в четвърти клас. Аз закъснях и не съжалявам за това. Ако още ги наричах “приятели”, сигурно щях да съжалявам. Марина: А имаше и една дъсчица от корк. Стоеше отдясно на голямата бяла дъска в 15-ти кабинет. На нея се закачаха листове и още листове - обяви за състезания, конкурси, имена на победители. Ако някой ги види сега, ще си помисли че това са просто букви върху хартия, лицемерно ще си рече, че е прекарвал прекалено много време концентриран там… Сега съм 15-ти номер и нещата, като че ли винаги се уравновесяват, защото ако сега имах такава дъска в класната си стая, най-вероятно Хипокритът в мен, би прекарвал същото време там, както преди. Симеон: Преди година гимназията, в която уча, нае нов охранител. Познато лице - охраняваше родното ми училище, запомнил съм неволно физиономията му в дългите сутрини преди училище, в месеците на втора смяна, когато седях в двора, четях и наблюдавах останалите. Останалите, които