Приказки - Юлия Момчилова

ПРИКАЗКИ Юлия Момчилова

Малка книжка за второкласника

Юлия Момчилова е авторка на голям брой приказки, стихотворения, куклени пиеси и сценарии за детски филмчета и концерти, на книги за деца и малки ученици, някои от които е илюстрирала сама. Родена е в гр. Сливен на 20.07.1946 г., но от ранна детска възраст живее и учи в гр. Бургас. Там завършва Средно музикално училище, след което и Българска държавна консерватория в София. Работила е като артист-оркестрантка в Софийски духов оркестър. Дълги години е сътрудничила на Българска национална телевизия и Българско национално радио в рубриките „Лека нощ, деца!”, „Звънче”, „Ранобудно петленце” и др. като авторка на приказки, стихотворения и сценарии (някои, от които за музиката). Нейни куклени пиеси са отличени с награди на конкурси за авторски куклени пиеси: „Пролетна приказка” 1990 г. (в гр. Варна на анонимен конкурс в рамките на фестивала „Златният делфин”) и „Екошок” 2003 г. ( на конкурса „Михаил Лъкатник”, провеждан в гр. Ямбол като част от фестивала „Приказна фиеста”). Държавен куклен театър гр. Сливен постави куклената й пиеса „Щуротия”(1991г.) под псевдоним. Нейни куклени пиеси са публикувани в сп. „ Естрада” 7,8/1990г. гр. София и фестивалното издание „Приказна фиеста”, гр. Ямбол 2003 г. Приказки и стихотворения на Юлия Момчилова са отпечатани в различни детски списания и вестници, между които списанията “Славейче”, „Другарче” (Ниш), „Калинка”, „Пчелица”, „Бърборино”, в. „Детски свят”, в. „Венче”, електронни списания и сайта „Приказки”. Композиторът Филип Павлов е писал песни по нейни стихотворения, публикувани в сборник „Детски песни” (Университетско издателство „Неофит Рилски” - гр. Благоевград, 1996 г.) и изпълнявани от детски хорове. Песни с авторство на стихотворения и музика от Юлия Момчилова са отпечатани в сборника „Зимни лудории” (изд. „Български писател” 2014 г.). Нейни стихотворения получават на два пъти награди на Националния конкурс за непубликувано детско стихотворение „Стоян Дринов” - 2013 г. стихотворението „Есенно листо” (трета награда) и 2014 г. - стихотворението „Артисти” (първа награда). Нейни приказки са публикувани в сборниците „Лесно ли е да си Дядо Коледа?”(2002), „Търся приятел” (2005), в поредицата „Приказна Коледа” (2008), издадени от издателство „Фют”; в книгата с приказки и стихотворения „Зелени игри” (ИК „Дъга”, 2008г.), коледната книжка „Вълшебната нощ” (Издателство „Писец”, 2012 г.) и стихосбирката „Зимни лудории”, (изд. „Български писател”, 2014 г.) Последните три са с авторски илюстрации. Член е на Съюз на българските писатели. Живее в София.

БОБЧО

На едрото бобено зрънце Бобчо му омръзна да стои кротко в коремчето на майка си - Зелената бобова шушулка. Огледа за стотен път правата редица на другите бобови зрънца, които си стояха мирно в шушулката и изпъшка: - Аз пък искам да изляза навън и да видя какво представлява света!

- Мирувай, Бобчо! - смъмри го Шушулката мама. - Още не сте достатъчно едри и силни.

- Аз съм голям! - възрази разпалено Бобчо и подкани братчетата си: - Хайде, растете по-бързо, братлета! Докога ще ви чакам? Той се въртеше немирно в леглото си, а Зелената бобова шушулка започна да се пропуква.

- Вижда се нещо! - извикаха изумено зрънцата.

- Светлината! - зарадва се Бобчо. - Хайде да напънем стените заедно, с всички сили и да изскочим навън! Другите зрънца не посмяха да се съгласят.

- Ами ако още не сме пораснали достатъчно?

- Ами ако още не сме достигнали нормата?

- Нека да почакаме още малко!

- Първо да попитаме мама… Тогава Бобчо се напъна сам. Напъна се, напъна се и така разтвори Зелената бобова шушулка, че излетя навън от нея като хвърлен камък. Падна на земята и си удари носа. Бляскави искри се пръснаха пред очите му! Когато се съвзе, погледна нагоре към Бобовата шушулка и видя как от нея през процепа едно по едно плавно излизаха узрелите бобови зрънца.

- Ех - въздъхна Бобчо, - ударих се, но нали все някой пръв трябваше да проправи път към широкия свят!

ВЪПРОС: А вие деца какво бихте попитали Бобчо?

Вики

Плами

ГЪСЕНИЦА-ТРАМВАЙ

Една гъсеница видя голям шарен трамвай да се движи по софийските улици.

- Аз приличам на него! - възкликна гъсеницата. - Или може би той прилича на мене! Отвреме - навреме от трамвая слизаха и се качваха хора, а после той ги возеше. Гъсеницата видя едно комарче и веднага му предложи: - Качи се на гърба ми, за да те повозя като трамвай! Комарчето се настани върху гърба й и тя тръгна по градинската пътека. След малко срещнаха една калинка.

- Качи се върху мене, за да те повозя! - каза й гъсеницата. Калинката се качи върху гърба й. После покани да се повозят една зелена листна въшка, малка мравка и весело щурче, обаче… Гъсеницата не се движеше право и леко като трамваите, а на всяка крачка издигаше гръбчето си толкова високо, че все някой от пътниците й се катурваше на земята. Първо падна щурчето, после тупна калинката, след това се преобърнаха едно след друго комарчето, листната въшка, мравката… Всеки път, когато някой падаше, другите трябваше да му подават ръка и да му помагат да се качи пак върху гърба на гъсеницата и то в движение!

- Пътниците на трамваите също слизат! - оправдаваше се смутено гъсеницата.

- А удрят ли се в земята? - питаха приятелите й като разтриваха цицините си. Накрая всички много се разсърдиха.

- Не искаме повече да се возим на трамвай, който непрекъснато изсипва пътниците си! Слязоха и си отидоха. Отначало гъсеницата се обиди. После се натъжи. Помисли, помисли и накрая реши: - Сигурно е така, защото не се движа по релси!

ВЪПРОС: Мило дете, правилно ли мисли гъсеницата?

КАРТОФЕНИЯТ ПРИНЦ

В картофената нива се заселиха Принцът и Принцесата на Колорадо. Всъщност те бяха топчести бръмбари с костюми на жълти и черни райета.

- Граждани - извика Принцът, качен на най-високото картофено стебло, - от днес нататък аз поемам грижата за вашия живот! Зелените картофени листа се разшумяха развълнувано.

- От днес нататък слънцето ще грее най-силно над вас, дъждът ще вали само върху вашата нива, а грудките ви ще наедреят като дини!

- Нечувано! Невиждано! - шумяха листата. - Какво повече може да желае едно картофено растение?!

- Единственото, което ще поискам от вас в замяна на моите грижи, е да осигурите скромна прехрана за мене и моята съпруга! - каза Принцът. Просълзени от благодарност, зелените листа се съгласиха веднага. Опънаха дълги зелени трапези, наредиха вкусни зелени ястия… Принцът и Принцесата се радваха на тяхната голяма картофена любов. Обхождаха редовно поданиците си и ги удостояваха с апетита си. Хапваха си до насита от свежите зелени листа, разхождаха се безгрижно из цялата нива и си устройваха весели забавления. След всяко царско посещение, картофените листа се покриваха все повече и повече с изгризани дупки и тъмни петна.

- Усещате ли колко топло е вече слънцето? - често ги питаше Принцът от Колорадо. Листата се поклащаха неуверено: - Тъй… тъй… ли?

- Забелязвате ли, че дъждът вали само тук? - питаше ги той, но на тях не им се вярваше много-много…

- Щастието вече дойде! - извика веднъж Принцът. - Съпругата ми снесе яйца, които се излюпиха. Сега за моите деца ще изградим във всяка картофена грудка по един царски палат!

- Или поне по един просторен апартамент! - скромно се усмихваше принцесата.

- В замяна на това щастие - говореше навсякъде Принцът, - ще трябва да осигурите прехраната и на всичките ми деца!

- Ние целите сме в дупки! - сепнаха се листата. - Ако младите принцове изядат онова, което е останало от нас, изобщо няма да имаме листа!

- Картофи, картофи-и-и-и!!! - духна вятърът и залюля надупчените и изгризани листа. После хукна да търси Човека, защото беше сигурен, че той единствен може да им помогне.

НАЙ-ВАЖНОТО НЕЩО

Кап! Една бистра водна капка се процеди от пръстта и падна върху заспалото носле на Луковичка Минзухарчева. И не само падна, но като го чукна, се разхвърча на пръски.

- Събуди се! - викнаха пръските. Луковичката нищо не усети и продължи да спи непробудно зимния си сън. Кап-кап! Две водни капчици се търкулнаха върху заспалите очета на сгушената в пръстта Луковичка. И не само се търкулнаха, но я погъделичкаха шепнейки: - Събуди се! Този път луковичката се размърда, но пак продължи да спи. Кап-кап-кап! Три водни капчици тупнаха върху закръглените бузки и брадичката на Луковичката. И не само тупнаха, но и я подканиха: - Хайде! Ставай! Луковичка Минзухарчева се протегна сладко, завъртя се на другата страна и тъкмо да засънува отново, изведнъж се сети за състезанието… Отвори очи. Миналата пролет братовчедките й, белите сестричета-кокичета се бяха похвалили: “Ние сме най-ранобудни! От всички цветя напролет, ние порастваме най- рано!” Тогава Луковичка Минзухарчева се закани: “Догодина аз ще порасна преди вас!”

- О! -разсъни се веднага Луковичката и се засуети. - Трябва да побързам! Огледа се в огледалото на една водна капка и видя, че на върха й се беше появило зелено кичурче.

- Пораснало ми е стъбълце!- зарадва се тя. - Тръгвам! И забързано проточи зеленото си стръкче нагоре. То се провираше в пръстта сред камъчета и коренища… Бързаше! Удължаваше се, удължаваше се… Бързаше!

Най-после проби дупка в тавана на подземието и се показа навън - в света на светлината… Огледа се. Белите кокичета бяха вече там. Махаха приветливо с листенца: - Минзухарче!

- Здравей! Луковичка Минзухарчева сведе засрамено напъпилото си цветче и промълви тъжно: - Те пак са пораснали преди мене!

- Това не е най-важното! - утеши я Голямото жълто око на Небето. - Тяхното време не е твое. Ти си имаш свое време!

- А кое е най-важното нещо? - попита Минзухарчето, озадачено от тайнствените думи.

- Най-важното е, че те има! И си прекрасно растение! - отговори блестящото слънчево око и примигна с дългите си мигли от светлина. Цветенцата се огледаха.

- Кое цвете очакваме да порасте сега? - запитаха те.

- Ще пораснат още много цветя! - каза Слънцето. - Едни през пролетта, други през лятото, трети през есента. ЧЕТИ ОЩЕ ТУК ←