Списание "Простори" - брой 3, 2011

60 Мадлен – никога вече, защото е...

–Не произнасяй тази дума пред децата, тя не е за тях! – отсече Жул и смачка писмото. – Вуйчо Андре е заминал много далеч, вече няма да го видим, това е достатъчно... Може да станат от масата и да отидат да си играят. Седях до него. Поех си дъх и казах: Искам да се върне. Майка ми ми правеше знаци да отида да играя с другите, но аз повтарях все по-високо: Искам да се върне, искам да се върне, ИСКАМ ДА СЕ ВЪРНЕ! На другия край на ливадата вуйчо Андре сигурно си запушваше ушите, той винаги казваше, че гласът ми се забива в главата му като кречетало и ако искам да остана малко с него, трябва да пазя пълна тишина. Бях готова на всичко, за да му се харесам. Под колониалната каска, която бе донесъл от Тунис, едва различавах студените сини очи, които се взираха в пейзажа и го възпроизвеждаха с най-малки подробности на листа. Следях движението на пръстите му, които пастелите покриваха със ситен прах. Линиите се размиваха и отстъпваха място на мекия рисунък на ливадите, небето и хоризонта, подобен на образа, който пазя в съзнанието си, леко замъглен, размит в маранята на лятото. Това „Никога вече” на Мадлен имаше ли нещо общо с мимолетния театър на Паские? Вуйчо Андре бе загадка. Не се знаеше къде е извън редките посещения, с които ни удостояваше всяко лято. Че е още малко по-далеч, вероятно изобщо не беше тревожно, реших аз с онази удобна логика, която в детството дава отговор на всичко. Често го бях чувала да казва, че ако един ден спре да се появява, не би трябвало нито да се тревожим, нито да го търсим. Дори бе добавил: Забранявам ви и толкоз! Но внезапното му изчезване предвещаваше и други – на Жул, после на баща ми няколко години по-късно. Край на дългите обеди под липата, а раздавачът щеше да се наложи да се примири и да пуска пощата в кутията. Станах от масата под невиждащия поглед на майка ми, която там се опитваше да стане друга жена, онази, родена от фантазията й селянка, която я терзаеше и която тя никога нямаше да бъде. Никога нямаше да прозре суровата истина на земята и неумолимостта на есенните дъждове, които пронизват костите, въпреки опитите й в тясната ни градинка в града, където имитираше селото и представата си за него; беше като блудство, на което не можеше да се отдаде докрай. Винаги бе отказвала да следва баща ми в обиколките му, не в този край мечтаеше да се уедини, а в някакъв невъзможен друг свят. Тя пренебрегваше утринните ни скитания из горите, никога не сядаше на брега на езерцето и стоеше далеч от съседите. Може би по свой начин се наслаждаваше на нежната леност на дните, но не съжаляваше за продадената къща, изгубена и обезобразена от новите собственици. За мен тя винаги щеше да си остане първото ми убежище, моята малка родина. Най-далечните пътешествия, най-чуждите езици добиваха смисъл само в спомена за този път, точно на мястото, откъдето внезапно го зървах през листака на дъбовете и се затичвах към портата. Кучето бе престанало да лае, огънят бавно умираше, а аз отидох да се поразходя в гората. Някои излизания призори с Жул имаха същия силен мирис