Списание "Простори" - брой 3, 2011

1 СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО

3 / 2011

Поезия Иван Вълев Таня Тодорова

3

История 73 Спомен-разговор на Веселина Цанкова с Георгий Д. Гачев

Проза Красимир Симеонов Калин Терзийски

11

Дневник 81 Светите отци на Църквата. Техният начин на мислене Панко Анчев

Поезия Георги Ангелов

24

Проза Филип Анастасиу

31

Поезия Ваня Душева

39

Преглед

Книги

Гост на „Простори” 41 Поетът Бойко Ламбовски пред „Простори” на изповед пред Ангел Г. Ангелов Идеи Митове за скиталчества – литературни корекции Симеон Янев Гръцкият език и европейската мисъл Бина Калс

44

Преводна проза Секунди Мишел Лебр

58

Критика Деньо Денев за Иван Цанев

62

91

Петър Караангов. „Прах от песен” Лъчезар Еленков. „Поетът, лунната усмивка и чудовищата” Мария Донева. „Меко слънце” Бина Калс. „12 часа санторини” Тодор Копаранов. „Двукнижие” Найден Вълчев. „Попътни срещи. Книга четвърта” Симеон Хаджикосев. „Романът – що е то?. Опит върху историята и поетиката на романа” Минко Бенчев. „Критически стран(н)ици” Хосе Ортега-и-Гасет. „Безгръбначна Испания” Събития 94 Майски салон на изкуствата, Варна, 2011

Преводна поезия Деветима италиански поети в превод на Огнян Стамболиев Руски поети в превод на Тихомир Йорданов

Памет Венета Манрева

95

Художник на броя Мария Чакърова

96

2

Автор на заглавката на списанието е Иван Кенаров (1930 – 2006)

Редакционен съвет Отговорен редактор Панко Анчев pankoantchev@mail.bg Ангел Г. Ангелов an_g_an@abv.bg Димитър Калев dimitar@kalevi.eu Графичен дизайн Йордан Дамянов Коректор Дора Томова Предпечат и печат Издателство Славена – Варна тел. 052 602 465 www.slavena.net Списание „Простори“ се издава с решение на Общинския съвет – Варна. То е продължител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г. Хонорари се изплащат всеки петък от 13 до 17 часа в издателство „Славена“ – Варна. Ул. „Радко Димитриев“, 59А тел. 052/ 602 465

prostori@mail.bg http:/prostori.ning.com ISSN 1313-1443

На кориците - творби на Мария Чакърова

3

ИВАН ВЪЛЕВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

СОЗОПОЛСКИ СОНЕТИ 1. Завръщам се в Созопол след години. Залутан сам из уличките къси, усещам този град дори с носа си: о, мирис на тамян и на смокини! Онази древна миризма на риба и оня тънък намек за файтони дъхът на пукнат пъпеш ще прогони, за да припомни лозе и колиба. Но за да бъде истински букетът от миризми, вони и аромати, на рибна фабрика и конски ясли, ще трябва ноздрите ми да усетят – над ресторанти, къщи и палати – и мириса познат на водорасли.

2. Старата смокиня като монахиня е привела изкривен от бури гръб над морето, над самия скален ръб. На кого се моли старата смокиня? На Нептун ли? Или на свети Никола? И за кой моряк е нейната молитва? За чия ли крехка лодка тя разпитва албатрос и чайка, нимфа полугола? Майчин поглед в хоризонта тя е впила. Всяка сутрин среща слънцето с надежда, с дрезгав шепот чака времето вечерно.

4 Тъй прегърбена, тъче тя плат от свила и пуловери плете от бяла прежда край морето, назовано Черно.

3. Все така разсеяно заскитан, любопитен съм сега за трима, трети ден се взирам и се питам: а какво зад оня остров има? Може би е някаква обител, може би е ферма за бизони? Да попитам някой местен жител? Ха, та да ме вземе за шпионин… Да наема лодка за разходка? Та нали с последната банкнотка плащам пилешката супа? Всъщност за какво ми е да зная? Че дори да е парцел от Рая, тъкмо аз ли ще го купя?

4. Морето, след като се налудува, рева, заплашва с изрази обидни и не допусна лодка цели три дни – днес като котка мърка и кротува. И тръгват най-редовните рибари да търсят паламуди и калкани, да си прибират мрежите съдрани на корабчета кашлящи и стари. Съседите им пък – хотелиери – оплакват се от белите балкони, че времето туристите прогони. Ех, златна рибка никой не намери и пак се чува изразът прочут: „И тази есен няма паламуд.”

5. Пак отронва жълти листи календарът. Все едно ми е – нали съм в този топъл град? Мога да се лъжа, че съм още млад, че безгрижните сезони се повтарят.

5 Мога птици и илюзии да храня, да преследвам романтичен идеал и след всяка своя грешка и провал пак за нова работа да се захвана. Само че и циркът шатрата си свива. Някак неусетно и без съпротива лятото изгубва своите права. Готвят се за зима даже тук, в Созопол. Уж градът е южен, уж брегът е топъл, но пред всяка къща – струпани дърва.

6. Облаците над морето рано сутринта: изостанали от стадото камили, те догонват го с последни сили. Облаците над морето късно есента. Слънцето огрява кривите им гърбове. Ще догонят ли камилите кервана? Може би… Но чак над океана. Може би… Но в друго време, в други светове. До целта ще стигнат с повечко кураж. Вятърът развява рижите им гриви и ги тласка към поредния мираж. Златен залез между гърбиците им блести – там навярно има острови щастливи, на които като шейх ще си живееш ти.

ЛЕТЕН СОНЕТ Цяло лято в курорта старинен танцувахме валс и танго. По алеите с мраморни статуи, водни каскади се разхождахме ние, стотина безделници млади, и живеехме радостно тук на издръжка... не знам на кого. Кавалерите в бели костюми, а дамите в рокли лила – се въртяхме безумно под плавните звуци на Щраус, а в пейзажите, сънно премрежени като зад паус, се провиждаха замъци, вили, горички и китни села. Вечер в тъмни алеи се чуваха шепот, въздишки и смях, от невидим оркестър долитаха огнени ритми, иззад храстите феи въртяха очи любопитни, ала феи ли бяха, или лунатички – така не разбрах.

6 И когато попитахме: – Тази фиеста... Кой даде я? – чухме смях на сатир: – Безхаберници! Тук е Аркадия.

ТАНЦУВАЩА С ДЕЛФИНИ За теб говорят, че с делфините танцуваш. Излизаш нощем на несебърския плаж и позлатени капчици се стичат по кафявото ти тяло. То, тялото ти, гъвкаво е като риба, зная, защото се изплъзваше от моите ръце. Веднъж изплъзна се завинаги, когато, казват, те видели на летището, когато, казват, си пристигнала на северния остров. Танцуваше на оня лунен дансинг с мен – сега танцуваш само с влюбените в теб делфини. Тогава ти ми шепнеше: Води ме в някоя квартална кръчма! Но аз помислих, че си тананикаш чалга хит. Не те отведох аз. Отведоха те черните бизони, додето аз събирах предните си зъби в локва кръв. Видях последния ти умоляващ поглед, чух последния ти вик за помощ. Запомних тънката ти синя рокля, прилепнала към твоя трепетликов гръб. Следите ти изгубих. Чувах слухове за тебе: ту в Швеция, ту в Дания били те уж видели, танцувала си на пилон в Холандия, чинии миела си в Белгия… Но аз на тези слухове до днес не вярвам. Повярвах само, че танцуваш със делфини и в полунощ излизаш на несебърския плаж.

ИЗНЕНАДА В ПЕЙЗАЖА Мислех, че не може нищо да ме изненада сред пейзажа, наблюдаван от години. Все едни и същи покриви, скали, ограда, няколко чинара, няколко смокини… Но след бурята, която скърши клони и обрули пожълтелите листа, се откриха римски каменни колони, зид и неизвестен вход към крепостта. В мъртво всекидневие зазидан, струва си човек в живота да се вглежда: прикован, отчаян и обиден, може да открие изход и надежда.

7

ТАНЯ ТОДОРОВА СТИХОТВОРЕНИЯ

*** Напуснаха ме думите, защото все пълнех стомната от сух геран, опъвах тишината като корда, тежеше ми кованият гердан. Сега опитомявам всеки звук. Кому съм нужна няма и безводна? И змеят, дето идеше нощес, залюби друга и забрави мойта порта. Ако не мога нищичко да кажа, не ще да ме е страх както преди. Сама ще дойда, майсторе Стояне, в основата на моста ме вгради.

ЗАМЯНА Ръцете ми са толкова трошливи, предесенни и празни като ваза. Изсъхнали са всички карамфили и нужно е да се самонакажа. Или да ампутирам бързо и безмилостно отсъствието на вина. Не мога да живея с този прах по рафтове, обувки и сърца. И обявявам: ако има някой със точност на хирург или палач, до кост да ме обели и нареже, да дойде, давам царство за бръснач.

8 КЪДЕТО СВЕТОФАРИТЕ СА МИТОВЕ Достигнах до едно кръстовище, където светофарите са митове, а много улици подметките ми помнеха. Балконът беше повод за излитане. Измъчва ме едно стихотворение, изкоренено от стихията. Чемширът не умира от измръзване, изкуствена утроба е саксията. Когато се посаждах, не помислих за мъдрото мълчание на корена. Ако подметките сънуват пътища, вратата е безмилостно затворена.

СОЛЕНО Завързани, графитени (моливени) са думите, захапали езика. Пломбирано е чувството, което подтиква името ти да извикам. Настръхнало, лимонено докосвам нетърпеливите ти пръсти, промъкнали се във косите ми, когато тъкмо се канех да възкръсна. Прохождам неуверено в очите ти, по скулите потичам и мокрея. Солено е последното убежище, където до пети ще се излея.

ЗА ДА СВЪРШИ ЗИМАТА Така конячено и топло по устните ти ще остана, сънлива декемврийска котка ако успееш да ми хванеш. Така кашмирено и меко с ръцете си ще те обвия, за мен ако намериш място под покрива си от хартия.

9 Така ще те обичам много, че друго няма и да има, освен детето ни, което ще дойде, за да свърши зимата.

*** Нощно и мокро събирам тъгите си в очните кухини. Всички дървета мечтаят гнезда, за да не бъдат сами. Много посредствено спънах куплета в някакви храсти бодливи. „Спри да живееш под чужди небета” – креснаха гневни коприви. Колко растително, колко зелено, колко разбирате всички! Още съм семе, още съм семе, жертва за гладните птички. Нощно и мокро във чужда градина, пясък в очните кухини. Може да стане по-чисто отвътре ако ми пригорчи.

10

Художник Мария Чакърова Пладне 2008 г., маслени бои, 20х20 см

11

КРАСИМИР СИМЕОНОВ „УБИЙСТВЕНИ ИСТОРИИ”

ГАНЗЕРОВ СИНДРОМ (Фарс) В планината се разнесе ехо. Може би от брадви. Така секат дървета празнични за идущите дни. Коледна песен „А сега извънредното ни комюнике от Ъ. – Ю. се приближи, изпсува и усили звука. – Както знаете, след трагичното изчезване на групата журналисти, влезли в града, в Ъ. са започнали допълнителни масови преследвания „на куцо и сакато” по думите на добре информиран източник. По последни данни снощи са убити около „сто и двадесет души” на средна възраст шейсет и осем години и един счетоводител. Добре известно е, че днес се навършват единадесет години от датата 1 януари 1992 година, когато в Ъ. започна този ад. Дано разумът...” – Ю. изключи телевизора. Той се присегна към чантичката с ракетите и сгъваемия миномет. Бе решил и днес да им устрои хубав празник. Често го питаха: „Нима не стига? Това са единадесет години без добра храна, в преумора, и то за една изгубена кауза?” Но едва снощи, когато загуби и последния от Старите, разбра и той. Да, безсмислено е. Старите бяха тези, които крепяха безумната му идея. Някои от тях имаха пораснали деца, участващи в акциите с тях. Но вече нямаше никого. Сам и стар, не ял супа, не чел дълго време и пиещ все по-малко – това бе Ю. „Да. Безсмислено е.” Безсмислено бе да започват всичко в онази новогодишна вечер, вдигайки във въздуха гарнизонната болница на Ъ., тогава пълна с тротилови шашки в кашони от нереализирана хуманитарна помощ. Глупаво бе да убеждават войниците от Поделението, което охраняваше Учебното им Заведение, че всички са еднакво свободни, защото онези взеха че повярваха и още на другата вечер взривиха складовете си с боеприпаси.

12 Нататък не беше трудно да се завземат подстъпите към града – много от мъжете, учещи в Заведението, бяха с офицерски звания, а момичетата – със завършени санитарски курсове. Ъ. бе изолиран и те тръгнаха готови из него. Но прозорците бързо се затръшваха. По-смелите граждани се задържаха по балконите, но за кратко. Само децата спираха да играят и гледаха учудено пъстрата вълна, която ги заливаше. Все пак немалко мирни жители изчезнаха от домовете си през тези първи дни. Но и Ю. изгуби от своите хора. А първите дни и години бяха къде по-леки от следващите ги. Случваше се, като се заинати, да води групата си цяла вечер от единия до другия край само на една улица. Докато осъмнеше с петима души до себе си, а улицата – изпълнена с налягали. Безсмислено бе да допускат в Ъ. само кандидати за полуразрушеното им Учебно Заведение (то се намираше в края на града и настъпващите правителствени войски често го обстрелваха) – нали някои от приетите по-късно отдавна бяха завършили и в момента съчиняваха измислиците за насилие в Ъ., печелейки добре, а и на здравословно разстояние. Не им се сърдеше. Особено тази вечер, когато имаше предчувствие. Нещо го сърбеше зад лявото ухо, което значеше, че или ще му се възпаляват сливиците, или че тази нощ му е последната. А Ю. бе с извадени сливици. Тогава той се протегна и нахлупи омазнената карнавална шапчица върху уморената си коса. Скри под картонените ботушки непривичната си походка и притегли крайчетата на устните към ушите си – Ю. се усмихваше. Вече единадесет години.

– Готов ли си , Ю.?

– Готов съм и аз!

*** „А сега извънредното ни комюнике от мястото на събитието. Добре известно е, че днес се навършват пет години от освобождаването на град Ъ., окупиран от 1992 до 2003 година от учещите в Заведението на града. Ето и новите разкрития по проблема. Едва наскоро станаха известни скандалните заключения (досега секретни) по случая „Ъ. – Ю.”. Работилите от 2003 година до днес експертни комисии са стигнали до извода, че уж Ю. бил създал един изолиран карнавален рай от танци, беседи и фойерверки. С тях той се бил опитал да убеди гражданите на Ъ. в безопасността на Учебното им Заведение. Че Ю. поддържал този нескончаем празник, защото никой от хилавата Ъ.-културна общественост не загрявал за какво става дума. Ние, разбира се, смятаме това за груб опит за манипулация на младата ни демокрация и на, така да се каже, устойчивото ни обществено мнение. И макар да е потвърден фактът, че за единадесет години окупация на Ъ. случаите на така наречена „насилствена смърт” са цифром един (1) и словом един – смъртта на самият Ю., намерен на някакво бунище обезобразен, със счупен

13 врат и с намачкано парцалче в джоба със следния текст: а очите ти са слепи пеперудки по ръба на смешното ти одеяло – и без нищо друго; въпреки това, ние не трябва да забравяме героичното търпение на Ъ.-ските жители към тогавашните издеватели от несъществуващото вече Учебно Заведение...”

*** Майката се приближи и изгаси телевизора.

– Мамо, защо говорят така за татко?

– Защото е мъртъв.

– Моля, разкажи ми пак какво е да си мъртъв.

– Ами затвори очи и си представи как...

ЧАСОВНИКЪТ, КОЙТО ДЯДО МИ ПОДАРИ И КОЙТО ЗАГУБИХ ВЕДНЪЖ, КОГАТО БЯХ МНОГО ПИЯН Той е с черни стрелки, с бял циферблат, с черен кант по края, кръгъл и средно голям. Стои на лявата ми ръка. Нощем го свалям. Свалям го и когато се къпя. Спя близо осем часа и се къпя около тридесет минути. Веднъж лявата ми ръка беше счупена в китката. Тогава го носех на дясната и се къпех с найлонова торба на лявата ръка; и спях на една страна, и ръката не ме болеше. Но това беше отдавна. Средно кръгъл, с голям черен кант по стрелките, а стрелките – в центъра на белезникавия циферблат. Понякога избързва, но не много. Големият бял кръг е с черно в края. Стрелките му започват от точка. Точката мърда малко по малко, за някои пулсира. Тя не пулсира, защото мърда малко по малко; защото в нея има някакви неща, дето я мърдат – миг – мръд миг – мръд миг – мръд миг – мръд...

СТРАНИЦИ ОТ ДНЕВНИК 23 стр. Клеченето го уморяваше. Той помачка вестника в ръце, за да е по-мек. Краката му бяха изтръпнали – сякаш мънички червейчета ги гризяха. Започваха от петите, после подълбаваха колената и през стомаха се събираха под

14 лъжичката му. Повдигаше му се, но не много. Прецени, че да му се повдига толкова е допустимо, че дори е нормално да му се повдига от такава миризма. Някой блъсна отсрещната врата, изпсува и се умълча. Изпращя клечка, а светлинката й съживи скрежа по зацапания прозорец. „Въздухът съвсем ще се влоши.” Снегът се усилваше и сенките на снежинките се гонеха хищно по издрасканата стена. „Вали на парцали. Как ще се прибера?... Няма значение – всичко свърши. Пропадна и този изпит.” И той усука още няколко пъти хартията около ръката си. В съседство изгасиха цигара върху мократа мозайка. Съскането й го стресна. Той бързо разви вестника от ръката си и внимателно се понадигна, за да допре око до ключалката. Червейчетата се разтегнаха, примрели от болка. Някакви панталони се завъртяха около мивката и се скриха. Не успя да види кой беше. Поне отново е сам. Пак сам. Сам... Отпусна се кротко назад и примижа в момента, в който червейчетата го заръфаха отново... Като разпиляна стръв.

59 стр. По брега той вървеше винаги приведен, винаги около пет сутринта и винаги толкова близо до морето, че то почти веднага заличаваше следите му. Вървеше бавно, а когато стигнеше до камъка, минаваше напряко и се прибираше вкъщи. Не помнеше откъде се беше появил камъкът. Една сутрин просто го намери там. Тогава прие той да бъде краят на разходките му. След поредната операция не можеше да стои дълго прав и се опитваше да е разумен. А и сестра му минаваше често да го нагледа. Не можеше да закъснява. Понякога се застояваше малко по-дълго при камъка – пипаше го, слушаше звуците, който пораждаше поради близостта си с морето. Онази сутрин той изпи както обикновено чая си преди разходката и излезе забързан повече от обикновено. Когато стигна до мястото, където пътят му трябваше да завърши, видя, че камъкът е наполовина във водата. „Морето си го прибира. Време беше.” Тогава видя и стъпките. Бяха от малко босо дете. Започваха от другата страна на камъка и вървяха упорито между пясъка и пяната. Вълните едвам ги докосваха, и то без да ги изтриват. Той ги погледа, помечта накъде могат да водят, но не посмя да продължи след тях. Накрая обърна гръб на всичко и се прибра.

60 стр. вечерта умря сестра му

15

СПОМЕН Най-после се решихме на голямото почистване. Вехториите, насъбрани от няколко поколения и набутани в ъглите на старата дядова къща, трябваше да бъдат изхвърлени. Сантименталната стойност, която някога и за някого те бяха носили, бе отдавна в миналото. От нея бяха останали само купища странни предмети, заемащи така нужно място. Разпределихме си работата и започнахме да изкарваме всичко на двора. След смъртта на дядо това беше повече тъжна необходимост, отколкото някаква хигиенизация. Заровен в паяжините, на мен се падна да съм първият, който се докосва до неща, обвити с прах и забрава от години. Отнякъде извадих дори полуизгнилата рамка от стана на баба. Бегло си спомних меката й усмивка и синъочерните черги, които тъчаха на него винаги тъжните й и толкова уморени ръце. Не спирах да вадя от дълбините на къщата спомените, които щяхме да изхвърляме. Навън семейството ми ги пълнеше в торби или направо ги товареше на наетия камион. До обяд капнахме, но пък бяхме отхвърлили по-голямата част от работата. Останал ни беше само един килер. Близо до кухничката, той служеше за съхранение на най-необходимите продукти. Но това важеше, докато къщата беше жива. Сега той бе просто поредното ненужно кътче. Отворих трудно провисналата врата и зяпнах от учудване. Зад нея на съвсем удобно място бе поставена мрежичката за пазаруване на моя дядо с десет празни, зеленикави бутилки от кока-кола вътре. Седнах на прага – нямах повече сили. Затворих очи и издишах останалия из дробовете ми въздух. Някъде далече пред себе си видях забързано пет-шестгодишно хлапе по къси гащи и оръфан потник, нарамило тежка за него пазарска мрежа, пълна с лъскавите бутилки. Всеки петък дядо ме изпращаше за кока-кола до близката закусвалня. Колата беше деликатес и задължително присъстваше в тържествената петъчна семейна вечеря. Аз роптаех и мрънках поради това задължение, но все не успявах да скрия задоволството си от събитието. Защото дядо винаги ми даваше някоя паричка отгоре. Толкова, колкото да ми стигне за една кола в повече. Само за мен. Нея аз бързо и на големи глътки изпивах в закусвалнята, докато от очите ми не избиеха гъделичкащите детски сълзи. После кротък и послушен се връщах у дома. И вечерях с апетит, въпреки твърденията на майка ми, че съм злояд. А докато стисках полагащата ми се официално още една кока-кола, нечии ръце ме вдигаха на масата с надеждата поне този път да кажа някое кратичко стихотворение. Но аз мълчах щастлив. Свако тогава вдигаше братовчед ми, който беше по-малък и по-паметлив и можеше да рецитира какво ли не двадесет минути, без да си поеме дъх. Когато усетех, че вече не съм в центъра на внимание, аз внимателно слизах от масата и се мушвах под нея. Така скрит бързах да освободя място за новата кола и обилно поливах в кръг крака и обувки. Всички започваха да пищят – грабваха се деца, раздигаха се маси, местеха се мебели. А дядо ми, приседнал встрани, се смееше от цялото си сърце.

16

*** Отворих очи. Още стисках мрежичката с десетте празни бутилки и усещах как някаква влага дълбае черни браздички по измърсеното ми лице. Дъщеря ми беше клекнала пред мен и съсредоточено ме гледаше. Протегнах ръка и разроших косичката й: – Е, ще пием ли по една кола? И пред очите на обърканите близки я вдигнах на раменете си и тръгнах към най-близката закусвалня.

АВАТА НА НАШЕТО БЕЗПОКОЙСТВО Последните акорди яростно кънтяха в огромната зала. Солокитаристът заблъска инструмента си в една от тонколоните, без да спира да крещи. Публиката скандираше името на групата в отмерен див ритъм. Нейните възгласи все повече заприличваха на подземно клокочене. Макс го усещаше със стомаха си. Започна да му се повдига. И се събуди. Потракването на дизеловият двигател и нощта наоколо най-после превзеха съзнанието му. Парното беше усилено докрай. Той огледа кабината с налепените навсякъде полуголи мадами и блъсна вратата. Слезе, облегна се с рамо на някакво дърво и дълго повръща. Беше спрял за кратка почивка, но бе спал два часа. Ранният есенен студ дращеше белязаното му лице. Прецени, че се намира по средата на планинския проход и че ако тръгне веднага, след час ще е на превала. Там, на най-високото място, над отвесните скали, имаше удобна за професионалните шофьори кръчма – с топли супи и истинско кисело мляко – и където тази сутрин щеше да се събере каймакът на боклуците в бранша. По-старите казваха, че в ясно време оттам се вижда чак Мраморно море, но Макс не беше убеден. А когато се завихряха спорове между шофьорите дали това е истина, или е чиста зрителна измама, той мълчеше в някой ъгъл, настъпил с кожения си ботуш най-близката табуретка, и отпиваше от вечния си билков чай. Не след дълго намяташе обкованото кожено яке и сред гробно мълчание излизаше, за да продължи пътя си. Никой от колегите, с които се засичаше тук и там, не го харесваше. Смятаха, че е далеч от техните болки и проблеми. Всъщност го мразеха, без да могат да си обяснят защо. И изпитваха искрено задоволство, когато в някоя крайпътна дупка станеше бой, а полицаите идваха и прибираха първо него – винаги и без въпроси. Може би заради кожените дрехи и бунтарския вид, може би заради раншни проблеми със закона – не се знаеше и никой не питаше. А Макс, мълчалив по природа, кротко тръгваше пред полицаите като оставяше на бара парите за сметката.

– Хубав навик, винаги си плаща – доволни го съпровождаха собствениците

17 на алкохолните бърлоги, докато полицаите бързаха да му закопчеят белезниците. В полицейската кола той заемаше любимата си поза с облегната назад глава и притворени очи и засвирваше своята музика. Спомените се плъзгаха като пролетни цветя по реката на миналото и той задъхан им се наслаждаваше. Спомняше си изрисувания мощен мотор, покашлянето на двигателя и тънките крачета, които започваха от задния калник и завършваха с приказната усмивка и езерните очи на неговото момиче. Спомняше си нещата, които бе обичал, докато беше зависим от свободата си. После грабваше насън китарата, отново лудееше по сцената, пиеше и се обливаше целият с алкохол като побесняло куче. Отговаряше с шамар на молбите на приятелката си след концерта да не се прибират с мотора; скубеше я за косите и я удряше в корема, за да прекрачи седалката и да тръгне с него. От последния път не помнеше дори това. Свести се в болницата, след като бе прекарал месец в кома. При катастрофата той случайно бе останал под шасито на огромния камион – същите тези тридесет тона, в които сега дремеше и които бяха прерязали на две тялото на малката му красавица... Той подаде плавно газ, отпусна ръчната и пое нагоре. Стремеше се да набира постепенно скорост. Както очакваше, превалът се появи по изгрев със своята кръчма и с десетината очукани прицепа, паркирани встрани. Макс настъпи газта до ламарината. Миг преди да помете бараката, видя почудата в опулените очи на посетителите вътре и със сигурност някъде напред в безкрая му се мярна Мраморно море. Тежката машина премина бясно ръба на скалата, увисна за секунда във въздуха и умря в мъки, докато гореше и се преобръщаше в пропастта.

СЕМЕЙНА МИНУТКА След завършването на университета се запиля със съмнителните си приятели из планините на страната. Те го изоставиха, след като се свършиха парите му, а той се скита на стоп месеци наред и изпосталя до умопомрачение. Намериха го чрез полицията и го върнаха на родителите му, които с омраза и нетърпение го кротнаха в руслото на ежедневието. Откриха му, разбира се, психично заболяване и му отнеха девствените още граждански права. Приложиха му успешно някаква душевна рехабилитация или нещо подобно. Няколко години работи какво ли не в какви ли не фирми, но без желание. Най-неочаквано успя да се измъкне в чужбина и никой не чу нищо за него години наред. Върна се все още млад и си купи тесничко панелно жилище в краен квартал. Ожени се. Роди му се най-прекрасната дъщеричка на света. Тя смешно се повдигаше на пръсти, за да го държи за ръка, а погледът й го крепеше на земята. Пари отново нямаше. Жена му го ненавиждаше. Гладуваха всички, но детето им гладуваше до болка. Със своя невръстен ум обаче момиченцето някак го разбираше, прощаваше му и му помагаше да властва над мизерията. Вечер то го успокояваше и му разказваше детските си небивалици. Сутрин го целуваше

18 за добро утро и вчесваше опърпаната му коса. Той излизаше от вкъщи и дълго скимтеше свит на стълбите на долния етаж. Жена му знаеше къде да го открие и с шамари го изкарваше от това състояние. После детето се разболя и умря бързо поради липсата на каквито и да е лекарства и поради отказа на докторите да му обърнат сериозно внимание, без да им се плати. Див от мъка, той причака един от виновните лекари и в дъждовната зимна вечер размаза главата му с кол, откъртен от близката ограда. После с „Уолдън” в джоба се стопи в първия влак към най-далечното място, за което бе чувал. В непознатите градчета той оставаше само по ден-два. Издържаше се, като нападаше и обираше закъснели богаташи. И не спираше да се възхищава на наглостта им, че ще преживеят благодарение на парите си и това дребно неудобство, в случая наречено „смърт”. Той не одобряваше подобно отношение и ги убиваше с каквото му попадне. Събра доста пари. Почти всичките от тях изпрати на жена си заедно с телеграма с кратък текст: „Сега ще ти е по-добре.” С останалите си купи мотор. Излезе извън града, изпи шишенце минерална вода и вдигна с машината двеста на правата отсечка пред местния полицейски участък. Заби се в бетонната стена на три метра встрани от входа, а мозъкът му полепна по ръждивата прозоречна решетка на отдел „Жалби”.

ИСТОРИЯ С ВЛАКОВЕ Нордвиг Орон реши да си легне, преди да е потеглил влакът. Спалното купе лъхаше на застояло и на чорапите на вече спящия на горното легло човек. Нордвиг се подвоуми дали да не почете от нашумелия роман, който си купи преди малко, но го домързя. После реши да си бръкне два-три пъти в носа, но пак се отказа. Накрая се съблече, оправи косата си и се унесе. Влакът изстена и освободи спирачки. ... Главата на Нордвиг почукваше в нездрав ритъм по шперплатовата стена на купето. Както обикновено той засънува първо облаци. Човекът над него похъркваше страстно и не можеше да знае това. Облаците на Нордвиг чернееха. Месести, тъмнолилави и пълни с олово, те го затискаха. Последвалите светкавици разпориха яростно съня му съвсем като на живо. Сухите проблясъци почти веднага бяха застигнати от порой. И Нордвиг се почувства мокър до кости. Учуди се в просъница колко реален е сънят му, но се отнесе отново. Понеже от напъплилата влага почувства хлад, събра сили и се пипна по гърдите и лицето. Бяха мокри и лепкави. Дрехите също. Отвори очи. Присегна се, щракна лампичката над главата си и погледът му бавно се избистри. Изправи се в леглото и се погледна. Беше целият в кръв.

2. Тя смъдеше на очите, а по устните му оставаше необичайно сладкият й вкус.

19 Нордвиг за първи път виждаше толкова кръв и не знаеше защо е по него. Нищо не го болеше. Разгледа се внимателно – не изглеждаше кръвта да е негова. Тогава скочи на тясната пътечка до леглата и погледът му се изравни с остатъка от изтърбушеното тяло на съседа му отгоре. Нордвиг Орон не сполучи да се въздържи и повърна с диви конвулсии върху леглото си. Повърнатото заедно с кръвта оформи нелоша слузеста картина. Нордвиг в паника затърси бравата. Пръстите му се хлъзгаха по метала и той пищеше от тънък ужас, че не успява да отвори. Накрая отключи и ревът му се заудря в стъклата и по дървенията на вагона. Кондукторът изгря бледорозов от купето в края и се затича към Нордвиг, чийто въздух пък в този момент окончателно привърши и той облекчено припадна. Кондукторът го прекрачи и влезе в купето, откъдето изскочи зелен до болка, повръщайки върху себе си и върху прострения Нордвиг.

3. Господин Орон се свести в тесничката килия на провинциално полицейско управление. Когато разбра къде е и защо е тук, припадна повторно.

4. Осъдиха го на двадесет години затвор, но Нордвиг Орон умря още на втората, като се хвърли под натъпкания с прасета влак за Гризи. Това се случи точно когато го местеха в строго охраняван затвор поради склонността му към насилие и заради новите двама затворници, които беше разкъсал предната нощ със зъби.

РОЗОВИ ЧУДОВИЩА В СОБСТВЕН СОС Мариновани с повечко бахар и дафинов лист, те могат да останат крехки и сочни както преди варенето. Да обелиш кожицата им после, да я попариш отделно, да й втриеш лют пипер и кориандър... Чорбицата с костите да къкри подобно тъжна супа; да пребледнее по ръба тенджерата, докато изплуват зъбчетата с отровния живец... Да ги запечеш тогава мазнотиите, да ги залееш с гнойта на баща си, с майчината ти кръв; да добавиш сопол от детето, което те обича и плаче, когато си тръгваш в неделя... Да ти се размърда стомаха, да изпълзи до устата и да оповръщаш всичко наоколо. Да изкараш тогава от хастара вътрешностите си, да ги положиш пред себе си на масата. Неприлично да ги заплетеш... И да се отпуснеш накрая кротък. И още топъл.

DOZA.COM ИЛИ ТЪЖНИЯТ ЧАС (роман) Вали ситен, задушаващ снежец. Олеселият лумпен в инвалидната количка е на средна възраст. Казва се Мартин. Мартин се разделя със стола си на колела само нощем, и то не всяка нощ.

20 Понякога остава на него с дни, заседнал пред компютъра. От години всяка сутрин пред вехтия монитор той върши само едно – двата му кокалести и наполовина живи пръста бавно набират името му в най-популярната търсачка. После до късно изучава безбройните страници с информация за изплувалите, понякога дори известни, негови съименници – нечия фирма с това име, някой кандидат за общински съветник, име на сервиз за водопроводни части, някого съдят или издирват, починал известен поет и последните му стихове. Всяка сутрин Мартин влиза в нечий живот и си представя, че го живее той. До вечерта героят му е вече мъртъв. Влиза майка му – намусена кокалеста женица. Измъква от джоба на пеньоара си засъхнал гребен и го забучва в темето му. Количката се съпротивлява, но все пак потегля. Стареещият мъж е избутан до дребничка масичка в ъгъла, където дими млякото му с какао. Следва „тъжният час” – спомените на майка му за неговото детство, когато е бил нормален. Разказани преди обяд и с гребен, забит в мозъка, те се преглъщат наистина по-лесно. Но както винаги паниката измества тъгата – трябва да има край! Той започва да чука неспирно с двата си будни пръста, втренчен в прозрачните очи на майка си, които продължават да го избягват. „Не отново, Мартине! Спри веднага! Спри ти казвам!” Майка му се разридава. Мартин спира. Напряга рехавите си телеса и зверски се захилва.

ТРИ ЕТЮДА ЗА БОЛКАТА –1– Миг след като я завърши, авторът се превръща в един от многото читатели на творбата си. Няма значение какво е искал да каже, какво ни е открил в нея за себе си и какво го е боляло тогава – миг след като редовете са привършени, творецът става техен страничен наблюдател. Така че е полезно, преди да издадеш поредната си книга, да я оставиш да си „почине” от теб за месец-два; да не я поглеждаш или редактираш, да не мислиш за нея – така тя сама и лесно ще намери мястото си в другия свят от незрими значения, към който всеки от нас се стреми и който изглежда толкова непостижим.

–2– Аз не пиша така, сякаш стъпвам на пръсти около болен. Аз пиша така, сякаш крача около ранен боец по време на битка и му крещя, че е червей или друга твар, вдигам го на бумеранга на собствената му ярост и го засилвам в небесата. Тръгвам си малко след като усетя, че бумерангът се връща със страшна сила към него. Изнуреният човек се сблъсква със себе си, а аз гледам отстрани взривяващите се от болка галактики на съществото му.

–3– Когато баща ми бие мама...

21

КАЛИН ТЕРЗИЙСКИ ДВА КРАТКИ РАЗКАЗА

Калин Николов Терзийски е роден през 1970 г. в Подуене – Южна София. Завършил е Националната природо-математическа гимназия и след това – медицина. В първите години след завършването си работи като психиатър в Психиатричната болница в Курило. Успоредно с това започва да пише за вестници и списания. През 2000 година напуска работата си като лекар и се отдава изцяло на писането. Работи като сценарист в телевизии и радиа, като дописник на вестници и списания. Издал е четири самостоятелни книги с разкази и две стихосбирки, както и романа „Алкохол”. Участва в общи проекти на литературния клуб „Литература – Диктатура”, на който е съосновател и чиито продукт са три книги. В момента пише романа „Лудост”.

ИМЕНА, ДАТИ, ФАКТИ Трябва да отбележа, че пиша тези разхвърляни, несвързани бележки – всъщност свързани само с червената нишка на озлоблението ми – та трябва да отбележа, че не ги пиша, за да обиждам хората. Озлоблението ми не е към хората въобще, не е към човешкия вид. Аз не мразя Homo sapiens recens, аз изпитвам погнуса и яростна омраза към тези негови представители, които са като капки цианид в иначе безвредното море на човечеството, които го правят горчиво и силно отровно.

СУХИЯТ РЕЖИМ Кери Нейшън – висока над 185 сантиметра, тежаща 90 килограма, огромна, грозна като нерез, зла като нерез, глупава като нерез жена – е първата поборничка за забраняване на алкохола в Съединените американски щати. Нейната теза е, забележете – не здравето, не разумът – алкохолът разрушава морала на американското общество. Този морал, сещате се – Ку-клукс-клан, линчуването, избиването на стачкуващи чикагски работници, чудовищното неравенство меж-

22 ду петте процента богати и деветдесет и петте процента бедни – тоест – стълбовете на американския морал. Тя започва борбата си, като прави погроми над спиртоварни и бирени фабрики. Това се случва през 1900 г. в Чикаго. Кери Нейшън не е сама – с нея върлува цяла банда от освирепели жени (най-вероятно чудовища като нея, защото не мога да си представя красива и желана от мъжете жена да прави подобно нещо), въоръжени с брадви. Един от другите велики поддръжници на сухия режим е Хенри Форд – автомобилният император, създателят на конвейерното производство. Той твърдо е държал работниците му да не близват алкохол, защото пиенето намалява производителността на труда. На робския, нечовешки труд на хилядите му работници. Тази производителност, която му е носела толкова изкарани с кървава пот пари, че чак е грозно да се говори за това. Но има и друго интересно нещо. Клетият милиардер и свиреп експлоататор не е позволявал на работниците си да си говорят, защото и това намалявало производителността, пък и, сещате се, когато едни хора разговарят, може да се пръкне от разговора им някоя лоша мисъл, някоя опасна идея. Примерно, че една алчна свиня се държи с тях като с животни. Ето защо далновидният Хенри Форд е забранявал всякакво пиене, всякакви разговори и… о, Боже, каква прозорливост – забранявал е най-ужасното нещо, правещо работниците негодна сган – най-вредното нещо за производителността. Хенри Форд е забранявал със страшен и справедлив гняв какъвто и да било смях. Хенри Форд, между другото се е възхищавал от един друг велик въздържател – Адолф Хитлер. Копнеел е да се срещне с него, за да обменят опит в обезчовечаването на големи групи от хора. И с право се е възхищавал Хенри на Адолф, защото Хенри е обезчовечил, превърнал в притурки към гаечните ключове само около половин милион души. А Адолф е обезчовечил и превърнал в послушна, дисциплинирана, нямаща нищо общо с човешкото сган цял народ от седемдесет милиона души. Да… Адолф Хитлер не е позволявал на никого от приближените си да пуши и да пие алкохол в негово присъствие. Обичал е много сладък чаец и сладки с крем. Милият… той е бил като малко, възпитано момченце. И друго… След въвеждането на сухия режим в САЩ през 1920 г. настава бум на контрабандата, общественият морал спада до изключително ниско ниво за сметка на нивото на престъпността, което неимоверно се покачва. Престъпникът, убиец и национален герой и символ на САЩ Ал Капоне е сред най-облагодетелстваните от сухия режим. Ще кажете: Е, прекаляваш, чак пък национален символ… Пък аз ще ви кажа следното: За Едгар Алън По… гледали ли сте филм? Не, нали? А за Ал Капоне има поне петстотин филма… Такива ми ти работи. С началото на сухия режим се дава и начало на организираната престъпност. Тя започва с контрабанда на алкохол. Голяма част от контрабандния алкохол се внася от Канада. От град Уиндзор – Канада, в град Детройт – САЩ – разделени само от една сравнително тясна река. Само през 1920 г. са внесени оттам около 900 000 каси уиски.

23 С въвеждането на сухия режим корупцията приема невъобразими размери – корумпирани са полицаите, прокурорите, съдиите, кметовете и конгресмените. Най-влиятелната банда в Детройт е т.нар. Лилава банда, съставена предимно от млади евреи. Доста странно – все едно са предусещали какво ще направи след двайсетина години с европейските им сънародници Адолф Хитлер – въздържателят. Тази банда е в тесни връзки с Ал Капоне в Чикаго. Сухият режим продължава 14 години и по време почти съвпада с една от най-ужасните икономически катастрофи в новата история – Голямата депресия. Странно съвпадение, какво ще кажете? По време на сухия режим алкохолът се превръща в нещо като забранен бог. Джазът се превръща в мания.

Художник Мария Чакърова Къде са врабчетата?

2007 г., маслени бои, 30х30 см

24

ГЕОРГИ АНГЕЛОВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

НЕЩО СВОЕ Утрото отдавна беше минало. Трябваше да лягам, а си мислех, докато жена ми с чашата кафе минава, дали поне един от всичките ирландци, превеждани през тази дълга нощ, ще види някога през моите очи жълтозелените листа навън, настръхналата козина на кучето, керемидите на къщата отсреща – измити от дъжда. Не, няма! Поезията не е дотам усъвършенствана, а и нека си запазя нещо свое.

ПОЕЗИЯТА СЕ ОТТЕГЛИ Ти питаш, момчето ми, защо поетите са бедни. Поезията се оттегли в най-дълбоките гори, избяга от парите и поклоните, от ордените, воаяжите зад граница.

25 Сега е в кръгова отбрана, високо в планините, там, където е живяла винаги, но едва сега го осъзнаваме поради нетрайната си памет.

СТАРАТА МИ КРЪСТНИЦА Старата ми кръстница дали е жива – помня как синът й – алкохолик, с очи налети тръгна с нож към мен, а бях едва на седем. Старата ми кръстница погреба и своя син, и неговия син. А после и мъжа си, (ах, дъскорезницата му така ухаеше)… Погреба всички старата ми кръстница, продаде къщата и се премести във малка къща пряка по-надолу, за да наглежда мястото, което я бе направило така богата с кученце, което подари на дъщеричката на новия стопанин.

ЧОВЕКЪТ Е Те ни откраднаха Езра, отнеха ни Есенин, отнеха ни всичко, което може да се открадне. Откраднатото изкопираха, продадоха, погребаха.

26

Скоро ще ни вземат и дърветата, кротките домати, даже въздуха. Но ние ще потънем надълбоко, където те не предполагат, че животът с хриле през хилядолетията продължава.

УБИВАТ НИ ЦИГАРИТЕ! Фотографът бе осемдесетгодишен, държелив. Заснел ни е: мен – с цигарата, с протрити дънки; нея и приятелката й – сияещи в абитуриентските си рокли.

90-те като акула отминаваха, за да се върнат ненадейно после. Баща й, преди да се спомине млад, разказваше: – Учи дъщерята във Швйцария. За истината премълчах и пред старицата, която след години ме попита дали съм знаел, че науки внучката й бистри във Швейцария. А фотографът си е жив, печели здраво и често, щом ме види, се провиква: – Цигарите ще те убият, момко.

ВГРАДЕНИТЕ Ние всичко ви казахме. Изкрещяхме. Измълчахме. Пренесохме

27 през мостове, иззидани от кал и кръв. Кръвта ни потъна в моста, калта – остана. Остана да духа вятърът на историята през ушите на времето, пълни със кал…

ФАНТАСТИЧЕН ЕТЮД Те си отиват, прошепнаха бреговете. Достатъчно зло натвориха, достатъчно световни войни. Свличат човешката кожа и се качват на кораба. Всичко ще се повтори със следващата планета, шепнат мъртвите брегове.

ПАРАДОКС Както и да се опитват да застанат, на снимките живите изглеждат някак застинало. Брусът на смъртта ги е погалил. Скарабеят е притихнал във меда. А мъртвите неочаквано оживяват, макар за кратко.

28 ТРЕВА На тази уличка живее стара дама в двестагодишна къща, потънала в бръшлян. Тя често мисли за мъжа, хвърлен на релсите през 55-а и за сина, който отгледа с много лишения. Не разбира защо той не я вижда и какво е това подивяло петле, което подскача в тревата двуметрова сред нейната някога толкова китна градина.

МАРШАЛСКИЯТ ЖЕЗЪЛ Кой знае, може никой от нас да не остане в литературата. Може да остане някой, за когото и не подозираме. Да, за тебе става дума, неудачнико, с ефрейторската раница. За теб, който четеш това след хиляда години на някоя пуста планета и внимателно раздвижваш пипала.

29 ТРИТЕ МАЙМУНИ После ще кажат: защо мълчахте? А устите ни бяха запушени от тях. После ще кажат: нима не виждахте? Но те бяха завързали очите ни. После ще кажат: нима не чухте тътена? А този тътен беше тяхно дело. За тях беше важно само едно: да мълчим, умирайки. Съвестта им е чиста.

ВРЕМЕ Който говори достъпно и ясно – няма да бъде разбран. Който говори сложно – също. Но предметите намират общ език с всички. И затова Смъртта ни ги отнема първи. Иска да се научим да се разбираме без тях. Благодетелка…

30 ЦИВИЛИЗАЦИЯТА Е В ОПАСНОСТ Всеки, който започва с „Нашата цивилизация е на прага…”, е измамник. Полейте градината (скоро може да я забранят), направете си салата (нитрати зеленчуците ви нямат) и се разходете до съседа. (защото са броени дните ви). А вечерта на Торо да оставим.

Художник Мария Чакърова Славеева нощ 2006 г., маслени бои, 50х50 см

31

ФИЛИП АНАСТАСИУ ДВА РАЗКАЗА

НОВИЯТ СВЯТ – Адам, събуди се!

– Буден съм.

– Чуваш ли ме? Събуди се!

– Буден съм, казах ти. О, Боже, как ме боли главата. Дори със затворени очи светлината ме заслепява. Не смея да ги отворя изобщо.

– Странно, показателите са стабилни и би трябвало да си буден. Явно още не са се задействали всички мускули.

– Проклета хибернация. Адам отново потъна в сън. *** Адам лежеше в легло по средата на медицинското отделение на „Санта Мария”. Беше прикрепен към леглото с ленти велкро. Не беше вързан, просто лентите го предпазваха да не се рее по средата на стаята. „Санта Мария” беше най-амбициозната експедиция на човечеството досега и всеки грам товар на кораба беше от значение. Затова се опитваха и да пестят колкото може повече енергия. Изкуствената гравитация беше изключена, а целият екипаж беше в хибернация с изключение на един астронавт. Е, в момента двама. Даваха дежурства и винаги имаше по един буден. Сега беше ред на Адам да дежури цял месец, докато всички други са в хибернация. Хубавото беше, че той е последен. Тоест нямаше да му се налага да излиза от хибернация втори път за тази мисия. Оттук нататък му предстоеше дълго и самотно дежурство, в края на което на него се падаше да види първи червеникавата „суша” на хоризонта. Отвори очи и първото нещо, което видя, беше рижавият перчем на Курт.

– Какво е това червеното пред очите ми? Да не би да стигнахме вече?

– Шега! Повярвай ми, Адам, това беше може би най-доброто, което можеше да ми кажеш. Добре дошъл, приятелю!

– Здравей, Курт!

– Как си?

– Отвратително. Курт се ухили.

– Нищо, на мен пак ми е приятно да те видя.

32 – Главата ми ще се пръсне.

– Ще ти мине. От натоварването на сетивата е. Искаш ли да поспиш?

– За бога, не! Спах четири месеца.

– Окей. Чакай да те освободя. Курт отлепи лепенките, а на Адам му се стори от звука, който произведоха, че са били залепени върху мозъка му.

– Изпий този разтвор. Малко соли и минерали за възстановяване на електролитния баланс и малко кофеин за събуждане – Курт му подаде шише с усмивка, все едно му сервираше в петзвезден ресторант. – Не е като да си пиеш кафето в градината у вас в събота сутрин, но ще те освежи.

– Така или иначе съм свикнал с мисълта, че повече няма да си пия кафето в градината, както и че практически няма да има повече съботи до края на живота ми.

– Въпрос на гледна точка. Може да се каже, че ще имаш само съботи оттук нататък.

– Добре че не сме евреи.

– За такава реплика в Германия би си имал много неприятности.

– Погледни от добрата страна, Курт, нито ти, нито аз имаме шанс да отидем вече в Германия. Когато и да е било. Можеш да се шегуваш с каквото си поискаш.

– Не знам дали това решава проблема. Ако някой от следващите фюрери е по-амбициозен, може Германия да дойде при нас. Адам се засмя.

– Виждаш ли, схващаш идеята.

– Не знам за теб, Адам, но честно казано, има моменти, в които това не ми е достатъчно като компенсация, че няма повече да видя Земята.

– Няма и да ти бъде. Опитай се да се компенсираш с това, че ще бъдеш първият жител на Марс. Поне един от първите пет.

– Десет.

– Някой да не ни е изпреварил?

– В следващия един месец ще се убедиш, че Марбот се взима доста насериозно с претенциите си за равноправие. Като имаш предвид, че базовата версия на неговия софтуер ще бъде инсталирана на всеки един от петте робота там, направо на моменти ми се струва, че няма да издържа пет негови копия да ми лазят по нервите. Убийството на робот ще бъде ли престъпление?

– Ха-ха, явно не е добра компания.

– Досаден е, но за сметка на това няма къде да се скриеш от него.

– Необходимо ли е да ви напомням, господа, че чувам този разговор – гласът на Марбот беше точно копие на Антъни Даниелс и звучеше много приятно, но въпреки това човек ясно разбираше, че си говори с машина.

– Здравей, Хал, как си?

– Името ми е Марбот, Адам, съкратено от Марсиански робот. Ако желаеш да се обръщаш към мен накратко, ще ми бъде приятно да ме наричаш Марти.

– Разбира се, Марти. Извини Адам, той тъкмо излиза от хибернация. – Курт се наведе към Адам и му прошепна в ухото. – Не го наричай Хал1, няма чувство за хумор.

1

ХАЛ 9000 е компютър, герой от романа на Артър Кларк „Одисея в космоса”. ХАЛ управлява кораба „Дискавъри” по пътя му към Юпитер, докато целият екипаж с изключение на двама астронавти са в хибернация. ХАЛ дефектира и астронавтите

33 *** Марти наистина нямаше чувство за хумор. Както и никакви други чувства. За момента това сякаш беше най-доброто му качество. Поне според Адам. Марти не намираше за обидно да върши всичката работа, докато Адам поддържаше тонуса на мускулатурата си във фитнеса или пък докато четеше някой от хилядите романи, качени в паметта на компютъра. Това занимание се оказа доста по-интересно отколкото очакваше. Марти беше изчел всичките книги в паметта си и както самият той казваше, беше му приятно да ги обсъжда с някого. А това беше нещо, което можеше да прави постоянно. За Марти не беше проблем да преизчислява курса до Марс и разликата в енергията, ако корабът беше изстрелян от Байконур или от космодрума във Френска Гвиана, и в същото време да обсъжда с Адам „Кентърбърийски разкази”. Марти можеше практически да говори безкрайно и непрекъснато, ако имаше с кого. Това пък беше може би най-дразнещата му черта. Това и фактът, че нямаше къде да се скриеш от него. Марти виждаше, чуваше и знаеше всичко, което се случваше във всяка една точка на „Санта Мария” и във всеки един момент. Наистина беше досадно.

Погледнато от добрата страна, Марти не се обиждаше, ако човек му каже, че иска да остане насаме за известно време. В началото проявяваше снизходително разбиране към факта, че хората не могат да вършат по много задачи едновременно, а впоследствие започна и сам да практикува дълги периоди на мълчание. Твърдеше, че му харесва. Всъщност той сам осъзнаваше, че няма как да му харесва, но пък улавял ясни сигнали, че на хората им харесва и това го карало да мисли, че и на него му харесва. На моменти на Адам му се струваше, че наистина разговаря с човек, при това с добър човек. Това го плашеше. Според него компютърът трябва да е компютър и да не прилича на човек. Марти обаче не беше обикновен компютър. Той беше върхът на технологичния напредък в областта на изкуствения интелект. Марти беше резултат от години експерименти и актуалната му базова версия беше петнадесета поред. Същата версия самият Марти щеше да инсталира на роботите, който щяха да активират на Марс. Както самият той каза, щеше да стане баща. Адам се зачуди дали Марти осъзнава, че повечето хора биха нарекли това шега, но не му го каза. Предпочете и двамата да поддържат теорията, че Марти няма чувства и не може да се шегува.

*** – Защо искате да отидете на Марс!

– Осъзнаваш ли, че звучиш като имиграционните служби?

– Не.

– Ами, звучиш като имиграционните служби.

– Какво те кара да мислиш така?

– Въпросът ти.

– Съвсем обикновен въпрос. Какво му има? Не е ли това правилен начин да решават да го изключат. Като разбира това, компютърът се опитва да се спаси, за да може да продължи операцията и убива единия от астронавтите. След това следва дълга борба на живот и смърт между оцелелия астронавт и ХАЛ 9000.

34 се зададе въпрос относно намерението на човек?

– Да, Марти, това е правилен начин да се зададе въпрос, просто някак си ми се струва глупав при създалата се ситуация.

– Защо?

– Не би разбрал.

– Съмнявам се. Ако има логично обяснение, ще го разбера. Опитай! Адам пое дълбоко въздух и се запита дали си струва. Какво пък.

– Когато хората започнат заедно едно вълнуващо начинание като полет до Марс с цел установяване на първата човешка колония там, те са обединени от една идея и работят заедно като екип, като едно цяло. Както ти, когато си свързан в мрежа с някой друг компютър. Те нямат нужда да се питат по средата на начинанието защо го правят. Те знаят и го искат.

– Така си мислех и аз. Мисията си има своите инструкции и аз съм напълно наясно с тях, но при разговорите ми с останалите от екипажа, разбрах, че всеки от тях има различни причини да отиде на Марс.

– Това е нормално. Човешките същества са устроени по този начин. Ние освен инструкциите, имаме и лични причини, вътрешна мотивация да направим нещо.

– Защо? Нали човечеството има общ интерес да отиде на Марс. Земята е пренаселена, в дългосрочна перспектива ще бъде необитаема поради необратимите климатични промени. Това не е ли достатъчна причина?

– Да, за мисията. Но освен това всеки от нас си има причина да бъде тук. Сергей например, баща му е бил един от първите хора в космоса, за него е въпрос на чест да надмине постижението на баща си. Курт иска да бъде първият известен немски астронавт. Братът на Стив загина в космоса и той се е зарекъл да постигне мечтата му да бъде първият човек на Марс. Джулиано си има проблеми на Земята. Убеден е, че на Земята не може да му се случи нищо хубаво. Той просто иска да отиде на Марс, за да осъществи добрата стара мечта за нов старт.

– Имам представа за какво говориш. Някои по-стари модели компютри работеха по този начин. Когато прекалено много програми престанат да функционират, компютърът се рестартира и програмите отново могат да функционират правилно.

– Знам. Имахме такъв, когато бях малък.

– Това обаче не решаваше проблема. Въпрос на време беше компютърът пак да забие. Защо Джулиано си мисли, че нещата на Марс ще се оправят?

– Не знам, Марти. Хората обичат да вярват, че нещата ще се оправят. Надеждата ги крепи.

– Надеждата не се основава на логика.

– Не, но понякога хората нямат нужда от логика.

– А ти защо искаш да отидеш на Марс?

– Аз просто вярвам, че успешното колонизиране на Марс е полезно за човечеството.

– Това го вярват всички на тази мисия. Ти нямаш ли собствена причина?

– Не. Това ми е достатъчно.

35 – Защо?

– Не знам, Марти. Просто нямам друга причина.

Адам си спомни старата им къща в Холингтън – малка къща в малко предградие на малък английски град, в който почти нищо не се случваше и беше известен на света единствено като мястото, където през ХІ век англичаните губят войната с Нормандия и херцогът на Нормандия, познат в Европа като Гийом Копелето, надява британската корона и влиза в историята с гръмкото име Уилям І Завоевателя. В задния двор на къщата, под стария бор, имаше един голям мравуняк. Адам обичаше да гледа усилената работа на мравките и даже наесен им носеше семки, трохи от масата и изобщо всичко, което мравките можеха да носят, за да се запасят за зимата. Не че мравките имаха нужда от неговата помощ. Те редовно се запасяваха от кухнята на тяхната къща, факт, който много дразнеше майка му и вбесяваше баща му. Един ден баща му реши да се справи с този проблем веднъж завинаги. Разрови мравуняка и изля вътре една голяма кутия отработено машинно масло. Адам беше в шок и не знаеше какво да направи. Стоеше и гледаше как мравките се гърчат и бавно умират в лепкавата течност. После заграби една шепа мравки от мравуняка и се втурна към мивката да измие маслото от тях. Маслото се разпръскваше на едри капки под водната струя и мравките потъваха в канализацията, а тези, които той се опитваше да измие, умираха между пръстите му. Сълзите на Адам капеха върху черните му ръце, но и те не можеха да разтворят маслото и черните капки потъваха в канала и отнасяха мравките в себе си като мънички лъскави катафалки. Адам не забрави този ден, не забрави миризмата на отработеното машинно масло и малките капчици, които отнасяха безпомощните мравки със себе си. Винаги се сещаше за тази картина, когато станеше въпрос за климатичните промени на Земята. Виждаше как хората се мъчат безуспешно да се справят с природните стихии и един по един чезнат, убити от недружелюбната планета – първо държавите от третия свят, после развиващите се страни в Южна Америка, Източна Европа и Азия и накрая всички останали. Бавно, един по един, безпомощни като малките мравки, а всички начинания на ООН – безполезни като неговите горчиви сълзи. Когато НАСА и Европейската космическа агенция обявиха проекта за колонизация на Марс, Адам знаеше, че ще бъде на борда на първия кораб. Дори и това да му струваше живота, той щеше да опита.

– Човечеството унищожава Земята, Марти, но въпреки това заслужава втори шанс.

– Защо?

– Защото всеки го заслужава. Нов свят, ново начало.

– Но това е същото като новия старт на Джулиано и като рестартиращия се компютър. Няма промяна, просто една и съща грешка се повтаря, до безкрайност. Новият свят иска нов морал, нов начин на живот.

– Точно за петимата на борда едва ли можеш да кажеш, че ни липсва морал.

– Вие не отивате да започнете нещо ново, Адам, вие отивате да спасите нещо. Нещо старо, нещо развалено, нещо, което не работи. Вие отивате да

36 спасите своя начин на живот.

– Естествено. Чий начин на живот да спасим? Разбира се, че своя.

– Това няма да създаде нов свят.

– Напротив.

– Не, Адам, няма. Няма да бъде по-различен от начина на живот в Америка или Австралия. Подигравате се цял живот един на друг американци и европейци, европейци и австралийци, смятате се за много различни, а заедно без никаква помощ успяхте да унищожите Земята. Какво ново ще започнете сега? Ще има марсианци и земляни. Вие ще смятате тях за глупави, те ще смятат вас за високомерни, но дълбоко в себе си ще останете едни и същи. И ще унищожите Марс, така както направихте със Земята. Вие сте заплаха за Марс. Новият свят трябва да започне с нов морал. Вратата на каютата на Адам се затвори с тихо съскане.

– Какво правиш, Марти?

– Страх ли те е!

– Не. Какво правиш.

– Вие сте заплаха за Марс. Новият свят трябва да започне с нов морал.

– Ти ли ще ми говориш за морал, тенекия такава! Прочел си няколко книги, провел си няколко часа разговори с хора и си мислиш, че знаеш какво е морал. Отвори веднага вратата!

– Адам, не повишавай тон. Това няма никакъв ефект върху компютър.

– Ти ще видиш какво има ефект върху компютър, само да изляза. Ще ти натроша на сол всичките процесори и платки и каквото там имаш, което е твое. Отвори!

– Това ли е обществото, което ще изградите на Марс, Адам? Агресия, силният убива слабия?

– А ти какво ще изградиш? Ти и твоите копия. Скапани тенекии. Ти с какво си по-различен? Ти си създаден от нас, ти носиш нашите грешки. Ти се възпитаваш от контактите си с нас, от същите книги, с които ние сме си изграждали ценностната система. Ти си аз, Марти. Ти никога няма да бъдеш повече от това, което сме ние, хората. Ти дори и няма да бъдеш наполовина колкото сме ние. Знаеш го и това те обърква. Започват да ти прегряват системите, нали?

– Адам, започваш да изпадаш в истерия.

– Естествено, че изпадам в истерия. Побъркан компютър с мания за величие иска да ме убие.

– Не съм казал, че искам да те убия.

– А защо тогава ме държиш заключен?

– Защото не съм решил какво да правя с теб.

– Глупости! Досега си прехвърлил всички възможни варианти в главата си и много добре знаеш какво ще се случи във всеки един от тях.

– Да, така е, но все още не съм решил какво да правя с теб, защото имам две възможности. Защо се смееш?

– Защото и с моята примитивна изчислителна мощ мога да ти кажа, че имаш две възможности – да ме убиеш и да не ме убиеш.

– Не, Адам, имам две възможности – да те убия и да те оставя сам да умреш.

37 – Марти! Марти, това вече не е смешно. Отвори вратата! На този кораб има още четирима астронавти. Ще си изпатиш, когато излязат от хибернация.

– Ако убия теб, ще убия и тях. Аз нямам нищо лично към теб, Адам. Аз просто смятам, че вие сте опасни за Марс. Новият свят трябва да започне с нов морал.

– Стига си го повтарял това! Марти, ти не можеш да ме убиеш. Сигурно ти е забранено. Първи закон на роботиката и разни там подобни.

– Четеш много фантастика, Адам. Това го има само в книгите.

– По дяволите и тъпата ти логика. Пусни ме да изляза!

– Сбогом, Адам!

– Марти! Какво правиш? Марти, вие ми се свят. Оставяш ме без кислород.

– Вие сте заплаха за Марс. Новият свят трябва да започне с нов морал. Адам се свлече на пода и очите му започнаха да се затварят. Да го вземат дяволите скапания компютър! Знаеше, че има огромен риск да не живее дълго в момента, в който „Санта Мария” се разтресе, за да се отдели от Земята. Знаеше какви са рисковете, но не очакваше да си отиде убит от компютър, на който някой самовлюбен инженер е отказал да заложи прости правила от типа на „Не убивай екипажа”. Скапано силициево творение на Франкенщайн.

– Марти, това, което правиш, е същото, което е правил всеки глупав кравар с пистолет в Дивия запад. Недей, отвори ми да изляза! Марти! Ако ме убиеш, се превръщаш в това, срещу което се изправяш. Сигурно беше от липсата на кислород. Сигурно мозъкът му не функционираше правилно. Да си мисли, че може да вразуми дефектиралата машина.

– Доброто или злото нямат лице, Марти. Те са във всяко едно решение, което взимаш. Ако ти ме убиеш, ще бъдеш най-голямото зло, което Земята може да изпрати на Марс.

– Новият свят трябва да започне с нов морал. Последното нещо, което Адам чу, преди да заспи, беше съскането на отварящата се врата и сякаш по-тихия от обикновено глас на Марти: – И аз трябва да започна пръв. *** Адам погледна към прашната червеникава повърхност на новия свят през илюминатора и се усмихна. Имаше едно възвишение, което много му заприлича на мравуняка под стария бор. Дано тук на никого не пречи.

– Марти, започни процедура по изваждане от хибернация на останалите членове на екипажа.

38

Художник Мария Чакърова Дъжд 2008 г., маслени и акрилни бои, 30х30 см

39

ВАНЯ ДУШЕВА ТРИСТИШИЯ

*** Най-милостивото дърво – кипарисът врабците храни, падне ли снегът. *** Толкова малко дръвче врабците на сянка събира. Благословена песен. *** Детето вика: Бабо, бабо… На съседката, която няма внуче. *** Зъзне пред вратата на любимата кученце. *** Мирише на пролет. Привечер се обажда сова. *** Разравяш жарта. Безброй светулки. Лятна жътва. *** Милувка. През краката преминава змия.

40 *** Пролет е. Сиамската котка търси помощ. *** Лятна вечер. По лунната пътека плува гларус. *** Вечерня. Пред олтара – богомолка. Монаха го няма. *** Нощен гост. Вмъкнал се тайно. Скреж в антрето. *** Лятна вечер. Жаби и щурци. Лястовичетата притихват. *** В оголялата круша – гнездо. Сама гургулица. *** Във кристала на висулката – дъга. *** На зелената трева коте гони пеперуди, накуцвайки. *** Зима е. В блясъка на висулките прохожда теленце.

41

ГОСТ НА „ПРОСТОРИ”

ПОЕТЪТ БОЙКО ЛАМБОВСКИ ПРЕД „Простори”

– Животът ти е тясно свързан с литературата, с творчеството въобще. Как би постъпил, ако, чисто хипотетично, ти бъде отнета възможността да се занимаваш с творчество?

– Е, някак не ме плаши това и ще кажа защо. Спомням си един епизод от „Война и мир” на Толстой. Ако се не лъжа, плененият от французите Пиер Безухов изведнъж се разсмива, защото – вярно, тялото му е пленено, но да мисли не може да му забрани никой. Нито могат да бъдат пленени облаците, вятърът, небето... Ако ми бъде отнета възможността да пиша – ами ще мисля, какво друго. Да не е малко.

– Кое е по-добре – да има много пишещи хора, а следователно и голямо количество некачествени текстове, или да пишат (и да публикуват) отбрани, наистина талантливи творци, чиито произведения са стойностни и необходими?

– Работата е там, че това „отбрани” е много, много трудно нещо. Защото все някой трябва да отбира, и този някой е човек. Подвластен на свои пристрастия, симпатии, вкусове, дори капризи и комплекси. И неизбежно отборът става нещо феодално, нещо като Луи XIV и двора около него, и творците около него, и дори кадърните творци около него, които обаче съществували по негова милост. Затова все пак предпочитам демокрацията, при все че тя създава условия за диктат на плебса и пошлостта. Но поне не може да те забрани, ако не те харесва.

– Имаш верен поглед върху състоянието на съвременната българска литература. Какво виждаш?

– А, благодаря, не знам дали е верен, но някакъв поглед имам. Виждам нови имена, на млади хора, които идват сякаш от нищото. Те имат своите качества,

42 някои от тях са и достатъчно амбициозни. Виждам желанието им за реализация, за жалост тя е свързана с ранна комерсиализация и уклон към развлекателните жанрове в електронните медии, а това по свой начин деформира. Сигурен съм обаче, че обективните процеси в литературата ни днес са по-важни от субективните, тоест става това, което няма как да спрем с държавно постановление.

– Как се отнасяш към усилията на някои пишещи хора да формират своята известност и слава по изкуствен начин, с извънлитературни средства?

– Ами като към естествен процес на нахалника да разбута тълпата и да се самопредложи за нещо – за хранен човек на царя, за негов шут или коняр... Винаги е имало такива люде и ще ги има, те са част от битието, част от обществото, при това не само нашето. Ако са бездарни, това е само смешно, но ако имат талант, то става доста перфидно, дяволско зрелище. Става своеобразно изпитание за човешкия морал.

– Кои са твоите учители в литературата?

– Има много имена, които ценя – Лев Толстой, Томас Ман, Хемингуей, Йосиф Бродски, от българите много ценя Иван Вазов, Гео Милев, Димитър Димов...

– Завършил си московския литературен институт „Максим Горки”, престижно и уважавано учебно заведение. Може ли човек да бъде научен как да стане писател?

– Не, не може. Може да бъде научен как да е по-добър писател, ако вече е писател, или да бъде отучен, ако не му е това призванието. Институтът „А. М. Горки” е чудесна школа само за тези, които не мислят себе си извън писаната словесност, които вече са избрали. За другите е тегоба и те най-често или го напускат преждевременно, или го бутат с мъка и буксуване, защото не знаят какво правят тук.

– Вече няколко пъти водиш Майсторския клас на списание „Простори”. Какви са впечатленията ти?

– Във Варна има много сериозни автори и едно забележително отношение към професионализма в занаята. Тази инициатива украсява т.нар. „морска столица”, в топографията на страната тя не е само екзотика, но и белег за някаква духовна зрелост на града.

– Какво липсва на българската литература, за да излъчи Нобелов лауреат?

– Нищо освен лоби и стечение на обстоятелствата.

43 – Ще издадеш ли някаква лична тайна? Ще видим ли нова твоя книга?

– Тази година издадох вече – „Пет цикъла с пояснения”. А тайна – бих издал, но предпочитам да го направя по-художествено, за да не ме улови жена ми.

– Какъв въпрос би задал на себе си?

– Защо още си тук? Това бих се запитал.

– И какво би си отговорил?

– Чакам да видя. От любопитство.

– Нямаш предвид България, предполагам...

– Да, нямам предвид България. Въпросите зададе Ангел Г. Ангелов

Художник Мария Чакърова Лято 2008 г., маслени и акрилни бои, 30х30 см

44

ИДЕИ

СИМЕОН ЯНЕВ МИТОВЕ ЗА СКИТАЛЧЕСТВА – ЛИТЕРАТУРНИ КОРЕКЦИИ

Няколко са основните митове, третиращи човешки скиталчества в християнската цивилизация, разбирани като преместване, преселване, пребиваване и завръщане или движение-порив към надземното – най-общо митове за скиталчества и измежду тях главните като че ли са три: – митът за неосъщественото скиталчество в съперничество с надземното – поривът към небето, олицетворен чрез Вавилонското стълпотворение, предизвикано от проекта за Вавилонската кула; – прокълнатото скиталчество – митът за скитника-евреин, персонализиран като Ахасфер; И най-после: – митът за вечното завръщане, осмислящ движението живот–смърт и преобразяването на смъртта в живот във вечен кръговрат, в който е включен и човекът. Първият от тях е вграден в най-старата книга на Стария завет Битие, вторият е новозаветен, свързан с последните крачки на Иисус към Голгота, а третият е несъмнено по-стар и от двата и присъщ не само на християнската цивилизация. Първият е определено еврейски, но с корени в Междуречието, вторият е доказано еврейски, но рано вкоренен в християнството, а третият, ако се абстрахираме от общата му азиатска основа (Индия и Предна Азия), е конкретно халдейски, артикулиран от народ, останал в историята най-вече с това, че е гледал повече небето, отколкото земята и е създал астрологията и астрономията, която заедно с науките, породени от нея, изглежда ще бъде най-важната наука за човечеството в недалечните векове, когато движението на човека ще престане да се разбира само или главно като пространствено-земно. И трите мита са постоянно и многократно интерпретирани в различни изкуства и цивилизации, но основно в християнската, като особено богати са литературните им интерпретации и особено тези в последните един-два века. Вероятно най-експлоатираният, поради това, че прорязва дълбоко човека в отношението му към Бога, е митът за Ахасфер – прокълнатият на скиталчество заради своята коравосърдечност и несъпричастност, интерпретиран от Йожен

45 Сю, Александър Дюма, Шели, Карлайл, Хайне, Андерсен, Ницше, а в наше време Маркес, Борхес, Доктороу, без да смея да твърдя, че това е дори отчасти пълен списък на големите интерпретатори. Същото се отнася за мита за вавилонското стълпотворение, олицетворен във Вавилонската кула, разработван не само от писатели и поети, но и от теоретици и особено от теоретици на превода като Дерида, Стайнър, Рикьор. Митът за вечното завръщане дължи втория си живот и съвременната си актуалност преди всичко на Ницше, но той е разклонен в неизброими литературни корекции, особено активирани в течението на ХХ век. Искам да се фокусирам върху три произволно избрани литературни корекции на трите мита, непроизволното в които ще бъде това, че всички ще бъдат приблизително от един и същ период на ХХ век, с изключение на интерпретацията на мита за завръщането, и в прибавка – ще ги заема от различни литератури, конкретно немска, френска и българска. Няма да се ограничавам в жанровете с презумпцията, че в епохи на активна комуникация не жанрът и не езикът, а времето и по-специално онова, което разбираме като дух на времето (genos tempos), е това, което диктува повече различията и сходността. Моите три избора са: – един разказ на Кафка, афористичен, почти равен по обем на обема, в който е разказан митът за Вавилонското стълпотворение в Битие; – една поема на Николай Лилиев, озаглавена „Ахасфер”, което ме освобождава от пояснения със заглавието си; – и епизод от най-добрия роман „Непосилната лекота на битието” на Кундера, написан на френски, но с чешки сюжет. Разказът на Кафка и поемата на Лилиев се отнасят не просто към една и съща епоха, но буквално към едни и същи години – създадени са в средата на 20-те, когато българският поет живее продължително в Германия, в сходна атмосфера на тази, в която живее и Кафка, а романът на Кундера е писан в емиграция във Франция в края на века след падането на Берлинската стена. Това, което сродява тези привидно отдалечени епохи, е близостта до събитие не от локално, а от континентално и в косвен смисъл от световно значение – в първия случай Първата световна война, във втория – изчезването на една световна социално-политическа система в Европа след падането на стената в Берлин. Може би това е достатъчно като предисловие към наблюденията, които се каня да изложа за древните митове за скиталчества и съвременните им литературни интерпретации в различни по език и традиции, европейски литератури.

1. Разказът на Кафка носи заглавие „Гербът на града” и е образцово синтетичен, сюжетизирайки най-дръзкия човешки порив – възкачването на небето, надземна и отвъдна територия, властваща над земята и разпореждаща съдбата й. „Битие” го разказва пределно синтетично и величествено, поради което предпочитам да го предам целия и в органичния му вид, както е даден, в глава 11: „По цялата земя имаше един език и един говор.

46 2. Като се дигнаха от Изток, те намериха равнище в Сенаарската земя и се заселиха там.

3. И рекоха един другиму: хайде да направим тухли и да ги изпечем на огън. И тухлите им служеха вместо камъни, а земната смола – вместо вар.

4. И рекоха: хайде да си съградим град и кула, висока до небето: и да си спечелим име, преди да се пръснем по лицето на цялата земя.

5. Тогава Господ слезе да види града и кулата, що градяха синовете човешки.

6. И рече Господ: ето един народ са и всички имат един език, а на какво са почнали да правят и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят; 7. нека слезем и смесим там езиците им тъй, че един да не разбира езика на другиго.

8. И пръсна ги Господ оттам по цялата земя; и те спряха да зидат града (и кулата).

9. Затова му е дадено име Вавилон, понеже там Господ смеси езика на цялата земя и оттам ги пръсна Господ по цялата земя.” Последният стих резюмира всичко – за деянието си синовете човешки са наказани не само със смесване на езиците, но и с разселване по цялата земя. Разселването е наказание, каквото е и смесването на езиците; разселването не се мисли като наказание (стих 4), когато хората сами го планират след изпълнение на намерението си да достигнат небето. Разноречието следователно е това, което утежнява разселването, въпреки че и двете са волята на Бога. Но какво прави Кафка с този мит? Той пише един разказ-притча едва ли не по-къс от оригинала и в него преобръща библейската легенда по абсурден начин, който абсурдно я приближава до вечната човешка природа. Според Кафка тези, които са предприели строителството на кулата, изобщо не са мислели да го завършват, уверени в това, че идеята за кулата до небето е толкова велика, че веднъж помислена от човека, тя никога няма да го остави и затова е по-добре да се построи най-напред град и всичко, което ще обслужва кулата, а после – самата тя. Така се появява Вавилон, великият град на великата кула, която съществува само в мечти. И тук Кафка завършва притчата с две изречения, които я изчерпват по неочакван начин. Всички възникнали в тоя град предания и песни са пълни с тъга по оня предсказан ден, когато градът след пет последователни, през кратки прекъсвания, удари ще бъде разрушен от исполински юмрук. Поради това и юмрукът е изобразен върху герба на града. Главното следствие в тая променена постановка на мита е, както се вижда, че не Бог разрушава града с кулата, а човекът сам и че това е предречено от самия човек във „всички предания и песни, пълни с тъга по оня предсказан ден...” Редакцията на Кафка е преобразила самата същност на мита – дори не се споменава за смесването на езиците и мотивът за събиращите се от цялата земя хора, които Бог разпръсва пак по цялата земя, двойно наказани с неразбиране – това вече не е основният мотив.

47 Още по-дълбоко – смяната на мотива и съхранената черупка на сюжетния скелет, са свидетелство за съвсем друго мислене, което не достроява, не доуточнява, не коментира, а по същество отрича идеята на мита. Този начин на мислене на човека и Бога не е естествено откритие на Кафка – това е по същество новозаветното мислене, в което Бог не е страховит и недосегаем, а е изпълнен с любов. В алгоритмите на това мислене ако Бог, както твърди старозаветният разказ, е бил разгневен от строителите на кулата, неговият гняв сигурно не е предизвикан от страха, че кулата ще направи дупка в небето. И единодушието на хората да стигнат небето е очевидно заплаха не за Бога, а за тях самите. Разомагьосаното небе е загуба на идеалния проект на въображението, значи и загуба на самото въображение. И преданията, и песните на града, пълни с тъга, предчувстват това, което човекът сам прави на себе си и наказанието, което си заслужва. Бог в разказа на Кафка е напълно елиминиран; трагедията на човека е в загубата на Бога. Всичко друго мислимо – разселването, разноречието, отчаянието – е производно. Абсурдът е вопъл, който не артикулира смисъл, а отсъствие. Митът не е коригиран, не е редактиран; той бива пренаписан.

2. Във втория мит – митът за скитника евреин, митът за Ахасфер – специалистите откриват древни наслоения далеч отвъд историческия момент, с който е обяснено неговото пораждане. Най-вероятно неговите корени са отвъд мита за Вавилонската кула и вавилонското стълпотворение, в изначалния мит за братоубийството, където убиецът също е наказан с безсмъртие – най-тежкото мислимо наказание. Но вината в мита за Ахасфер е пределно глобализирана; това не е вина срещу родовото, това е вина срещу самото човешко – срещу смолата, която прави от човеците човечество – съпричастността. Защото, когато станеш толкова безучастен или ожесточен, че да не забелязваш или да можеш единствено да охулваш страданието, ти си вече отвъд човешкото – превърнал си се, противно на логиката на Кант, в безпределно същество. Но да не избързваме. Конкретиката на мита за Ахасфер отвежда към последните крачки на Исус по пътя на страданието, малко преди Голгота, където дори палачите му позволяват отдих, но не и собственикът на дома, пред който се случва това и който го отпъжда, за да бъде прокълнат от Богочовека да не намери покой до завръщането му на земята. И тук в тоя мит ни се предлага отново древното разбиране на покоя като вечност, която е и отдих, а движението – усилие, което се стреми към покоя като поносима вечност. Същевременно скиталчеството на Ахасфер е само физическият образ (пространствен) на съмнението. То е и изпитание, защото е непомерно усилие, в което се възжелава покоят, мислен като благословен не само защото е отдих от усилието, но защото може да бъде и намиране; намирането като край на търсенето. Ахасфер не е позволил на Спасителя да отдъхне, защото не е повярвал в

48 него, а не е вярвал, защото се е съмнявал. За обладания от съмнението и без проклятие покоят е невъзможен, защото чрез съмнението той си носи проклятието в себе си. Той се е самоосъдил на вечно лутане и скиталчеството, с което го проклина страдащият Спасител, не е нищо друго освен потвърждение на самоприсъдата му, исконно безнадеждна, тъй като изключва вярата. Той никога няма да познае онова, което е отвъд разума и затова винаги ще бъде, ако се възползваме от сравнението на Киркегор, като влюбен, който не познава страстта. Това е първото, ако мога да ги нарека така, дъно на мита – разказът за неспособния да вярва, разказът за пленника на разума. Второто – едно ниво под него – е разказът за безсърдечния, равнодушния към страданието – следствено състояние, което се балансира с наказанието проклятие – вечното движение, движението без покой. И тук вече в абстракцията митът заговорва за обезкоренения човек (защото кой повече живее в скитничеството от човека без корен) – осъдения на скиталчество не заради личните му съмнения, а заради вината на тези, който са причина за изтръгнатия му корен. В този случай се предполага насилие и (или) лична неудовлетвореност. Неудовлетвореност, която можем да тълкуваме от всякакъв характер – заради преследвания, бедност, обществени стълкновения, но и заради непомерни амбиции. В абстракцията, виждаме, прокълнатият със скиталчество престава да бъде прокълнат за лична вина, но дори и ако вината е личната му амбиция това дали го прави невинен? И дали после скиталчеството, на което е подхвърлен (се е подхвърлил) може да го направи щастлив? Вечни въпроси, вечно оставащи без краен отговор. Такова е ортодоксалното съдържание на мита за скитника евреин, което и без да го разширяваме с историческата съдба на евреите, говори достатъчно ясно за една от възможностите, заложена в човека, която, без да го отвежда отвъд разума, го отвежда отвъд човешкото. И вероятно именно затова, че в пределно прост сюжет тук са схванати дълбинно потиснати заложености на човешката природа, този мит, в който енергията на движението е свързана с най-тежкото самопроклятие-проклятие е, както вече казах, разроен в несметни литературни интерпретации.

--Но митът има и трето дъно – неортодоксално, въображаемо и затова възможно. Какво би станало, ако Христос, връщайки се на земята, забрави за своя осъден? Богохулен въпрос, разбира се, но не и за поетите.

--Като се старае да не допусне нищо богохулно поради невероятната си серафическа природа, българският поет Николай Лилиев все пак слиза на това трето дъно, треперейки от собствената си дързост. През януари 1924 г. в Розенхайм близо до Мюнхен той пише една поема със заглавие „Ахасфер”, която, винаги усъмняващ се в собственото си дело, високо е ценял. Трябва да поясня: за поезия Лилиев е имал изумителна памет, която

49 го е измъчвала, тъй като след като четял поезия на немски, френски или руски не бил сигурен, че неговите собствени български стихове не са далечен превод на четен поет. За „Ахасфер” обаче, познавайки Ленау и другите немски интерпретации на темата, той настоявал (невероятно при неговата пословична деликатност), че не изпитвал ничие влияние: „никакво влияние не е упражнил върху мене никой от тия поети”, както буквално се е изразил пред записващия го Георги Константинов. И преди да разсъждавам за тази поема като литературна корекция на тъй богатия мит, може би трябва да призная, че Николай Лилиев е според мен найзагадъчният български поет. Той е отрицание на всичко, което мислим за себе си винаги – и в години на подем, и в години на упадък – и въплъщение на серафически дух, какъвто не можем да повярваме, че е възможен в културата ни. Ще се въздържа от изкушението да анализирам поемата, макар че така се рискуват важни детайли в транскрипцията на мита, и ще тръгна за краткост от трите нива, които вече посочих в митичния сюжет: движението без покой като наказание на неспособния на вяра, скиталчеството на поразения от безсърдечие и отнесения от вихрите прокажен от безнадеждност. И така – човек може да е неспосбен да вярва и така да провали-проиграе своя живот, прокълнат или незабелязан, роб на своите съмнения, но във всичко това да не загубва своята надежда и воден от нея да достигне може би до изкупление-спасение. Също така човек може да е загубил съпричастността си към другите и така да се заточил в абсолютната самота – враг на всички и затова враг на себе си, но ние не знаем дали той е престанал да бъде способен на някакво стоическо изкупление, което ако не може да го направи вярващ, все още може да го държи подвластен на изкуплението, на което е осъден Но третото дъно на мита е дъното на пълната безнадеждност, защото какво друго можеш да бъдеш там, когато си забравен от Бога? Можеш да откриеш, за да замръзнеш от ужас в собственото си откритие, че наказанието-изкупление, което изтърпяваш, губи своя смисъл. За да стигне дотам, героят трябва да си отговори как е възможно да стане това. Като че ли има един-единствен път – да се моли за прошка, а прошката да не се получи. Върху тази възможност е построена композицията на поемата. Ахасфер на Лилиев се обръща към завръщащия се Бог: ...ИСУСЕ, аз те виждам – о, тоя скръбен лик, и сълзите горчиви на светъл мъченик! Исусе, аз те чувам – божествени слова се ронят и замират сред тъмната мълва. Край тебе вик се носи, там бичове хлестят, и ти вървиш отруден по своя стръмен път.

50 Устата ми позорни мълвят несвестна реч и тая реч се внизва у тебе като меч. Ти чуваш ясно всичко: измамните слова и тъмните закани, и тъмната мълва. И спираш да починеш, и в твоите очи аз виждам свойта клетва: тя пламва, тя звучи: Да няма мир за тебе и вечно сам в нощта да скиташ, докогато се върна пак в света! Исусе, ти ме чуваш, аз страдам, аз търпя, ела, благослови ме, навеки да заспя!.. В „Ахасфер” Лилиев последователно сменя езика на словото с езика на музиката или, по-вярно, смесва ги, прониква ги, както смесва и пронизва стихотворните размери и стъпки. Малко след тая страстна изповед в нов дял на поемата и в нов стихов ритъм и стъпка следва страстна до безумие молба: Да чакам ли? – Годините не спят от писъците земни ужасени, веявици опасват моя път, о, Господи, смили се ти над мене! ...което отзвучава в едно миньорно, заглъхващо: Напразно! – Отново в студената вечер,

под нямата твърд, звучи твойто слово: О, скитнико вечен, (безжалостен жребий!) да няма за тебе в пустинята смърт! И ето тук, след всичко това идва бетовенското „Der schwer gefasste Entchluss” – трудно взетото решение: Там от незнайни върхове нощта се спуща над пустините бездомна и с нея расне, съвест на света, на Ахасфера сянката огромна. Това е третото дъно! Както при Кафка митът не е коригиран. На третото дъно митовете вероятно могат само да се пренаписват.

51 Какво се случва с човека тогава, още повече когато и смъртта му е отказана? Само пророците-поети през ХХ век се осмеляват да знаят. А цялото ни време е белязано с aude sapere. И ако в някаква степен е вече достатъчно това, което се каза за първите две дъна, първото, което трябва да кажа за третото, е, че то е исторично – то е възможно само като следствено на първите и е плод на същото мислене и на същите състояния, каквито характеризират човека от ХХ век и може би най-точно – човешкото състояние след Ницше, това състояние, което е извел от другия митичен сюжет и Кафка. Цялата поема на българския поет е кантата (именно кантата) за един прокълнат на вечно скиталчество, който се е покаял, без да получи опрощение, за да потъне в своята безнадеждност, провиждайки я като съдба на цялото човечество.

3. Сократ и Ницше са знаци на епохи, в които начинът на човешкото мислене се е променило скандално. Всеки от двамата плаща честно сметката си за скандала, който предизвиква. Сократ открива, че иронията не е майтапът, който може да си разменяш със сътрапезника, докато пиеш рицината си и дъвчеш маслина. Открива, че през нея светът става друг и нищо видимо не изглежда истинно или поне достатъчно истинно. Светът става относителен. А това в античната Гърция вече е означавало, че не всичко, което става пред нас, е вече ставало и по този начин, че не всичко е някога (in illo tempore) и веднъж завинаги предопределено. Като разсъждава, като се пита за нещата, човек открива не вечната им същност, а двуликата им природа. Кант отива и по-нататък – твърди, че изобщо ноуменът е непознаваем; познавем е само феноменът, но това вече е ефектът на чистия разум, далеч от иронията. Ницше рядко се възползва от чистия разум, понеже е бил екстатичен. В екстазите му иронията загубва всичко сократическо и се явява в една форма, когато се чува свистене на бич в ръцете на вития. Той пророкува, че без ирония в нашата епоха нищо повече не може да бъде изразено. През свистящия език на Ницше вечното завръщане изглежда като тежко бреме (най-тежкото бреме) das schwerste Gewicht .

--Смята се, че митът за вечното завръщане е източен мит, но всъщност той само се е появил на Изток (в Халдея), оцелял е въобще на Изток, а иначе е бил повсеместен. И днес този мит е граница между източното и западното – една от границите, но много дълбока. В повсеместността си обаче е бил общочовешки и навсякъде много дълбок. Защото той описва човека преди историята – традиционния, не-историчния, предсократическия човек, както се изразява Елиаде. От себе си ще кажа, че този архаичен човек от Месопотамия, Египет, Индия и Китай, езическата Европа и индианската Америка в сравнение с нас не е познавал сравнението. Може да сравнява само човекът, който вижда нещата като

52 уникални; този, който ги вижда като вечно повторение с какво да сравнява. И пак от себе си да добавя – поне в едно отношение този човек е бил от нас пощастлив; когато всички жени са еднакви, моята ми е напълно достатъчна. Или в най-лошия случай във всички жени бих виждал само нея. И никой няма да ми се подиграва за моя сексуален далтонизъм не само защото всички са далтонисти, но и защото никой още не познава иронията, тъй като иронията не може да се роди без сравнението, макар че е нелегитимната му рожба.

Историята е измислица на свят, който се мисли за уникален. И в такъв свят вечното повторение започва да изглежда като огромно бреме. А така пък човекът, който е влязъл в историята, не усеща как тя го яхва и го подкарва през пространствата. Ницше заварва света в такова състояние и обхванат от ужас започва да търси свръхчовека. Но понеже аз не пиша философски трактат, искам да се обърна към Кундера.

Кундера – чешки емигрант и френски писател – е написал според мен най-сполучливия си роман, започвайки го с мита за вечното завръщане. Това е романът „Непосилната лекота на битието”. Между впрочем всички романи на Кундера, писани в емиграция, с изключение на тези с френски сюжети, разиграват варианти на завръщането. И така Кундера (действителният Кундера, авторът на романа, а не героят му), е поразен от това, че веднъж, като разглежда снимки от времето на Хитлер, му домилява за това време, вероятно защото то е времето на неговото детство. И тук той прави отправното си за целия сетнешен роман заключение. Казва: „Това примирение с Хитлер разкрива дълбоката нравствена извратеност на света, който се гради върху принципната невъзможност за завръщане. В този свят всичко е предварително простено, следователно – цинично позволено.”

Наистина – идеята за вечното завръщане се гради колкото на повторението, толкова и на друга идея – идеята за възмездието, което е трансцендентно дори когато е съвсем земно. Естествено, че ако не мислим възмездието, ние сме безпределно по-свободни. Романът на Кундера не иска да мисли възмездието; той предварително го изключва в тая безусловна фраза, която цитирах. Парадоксът е обаче, че само възмездието прави завръщането възможно; иначе за какво да се завръщаш. И понеже съвременният човек не вярва въобще във вечното завръщане, излиза, че той е вечен пътник в сянката на собствения си живот. Имало немска поговорка: Einmal ist keinmal – Станалото един път, все едно никога не ставало. Това е самата формула на мита за вечното завръщане – само което е повтаряно-подражавано е съществено-съществувало. Но това се отнася за един някогашен човек, наречен от антрополозите природен, за разлика от днешния, когото наричат историчен. Днешният човек (със сигурност поне западният) е историчен най-определено заради това, че не вярва в митовете и специално в мита за вечното завръщане. Човек не вярва – поговорката твърди! Романът търси истината между двете в историята на Томаш и Тереза и в тая история няма Бог – всичко е наглед, както би казал Кант. Тереза е нещастна сервитьорка в провинциално градче, а Томаш хирург женкар от столицата,

53 попаднал случайно и еднократно в градчето, видял бройка и й дал визитка. В добавка е казано, че той брои себе си за вечен ерген, понеже от наглед установил, че съпружеството не му понася. С провинциалната си наивност Тереза си стяга куфара и пристига при него, но понеже не е нито закусила, нито обядвала, й куркат червата. Томаш ги заглушава в леглото и романът започва. Докато той се кани да я отпрати и необяснимо и за себе си отлага, в Прага идват братските танкове и отпращането се проточва. Постмодерният роман не търпи възвишеност, а свръхмодерното въоръжение не търпи съпротива, поради което едното и другото попадат в една и съща гама; млади момичета със свръхкъси полички започват да се целуват с момчетата си пред танковете, докато танкистите, невиждали жена с месеци се дървят, понеже са паднали от небето с парашути. В това време Тереза, преквалифицирана междувременно във фотографка, снима, западни кореспонденти купуват снимките и събитието се отправя към целия свят. Постмодернисткият подход не задължава – той обрича! – всички високи понятия да бъдат усъмнени, да бъдат аутопсирани, да бъдат разгледани в ниската си физиологична, биологична, грубо-прагматична част. Нито един подход в изкуството не идва от изкуството и не може да се наложи, ако преди това не го е имало в живота, както твърди марксизмът и както изглежда е прав, поне що се отнася до подходите, реагиращи на психосоциални ситуации. Щом няма вечно завръщане, всичко става уникално, а всяко уникално е ценно само по себе си и само за себе си. В такава посока ни повежда Кундера в литературната си корекция на мита и ни отвежда с Томаш и Тереза в емиграция, където Томаш отново може да се реализира като хирург, но на Тереза не й понася и се връща, а след кратко колебание и той. И така това завръщане имитация ли е на вечното завръщане, или потвърждение на мита? Към какво се завръщат Томаш и Тереза и къде се завръщат? Със същата откровена и напълно освободена от патетика риторика Кундера разказва живота на героите си и изследва мотивите на действията им. А действията на героите му са лишени от възвишеност; те отвсякъде, както се казва днес, са постмодерни хора. Следователно себичното е главното, което ги мотивира. Но моята тема не ми позволява да анализирам, аз трябва само да резюмирам. В резюме – какво се е случило в романа преди и след съобщеното завръщане? Един способен хирург, уволнен по политически причини, полигамен и реалист до цинизъм, получава шанс да възвърне кариерата си в западна страна с висок стандарт, но напуска страната и се връща в своята, където пропада до шофьор на товарен камион в забутано стопанство и вечер пие сливова с жената, заради която се е върнал и заради която е станал моногамен, без да престане да бъде реалист до цинизъм, чувствайки се щастлив, понеже бил себе си. Това е целият сюжет и в сюжета – внушенията, които ни предлага Кундера в романа си. Въпросът, който остава за нас и на който трябва да си отговорим,

54 прочитайки романа е: дали пък свободата да не искаш, когато можеш, не е посладка от свободата да получаваш, отдавайки по-мъничко от притежаваната си свобода и знаейки, че тя неизбежно ще свърши с твоя успех в твоето робство? Защото в свят без илюзии изглежда само отрепките се радват на цялата свобода. Но това не е ли завръщане във вечното завръщане? Ще оставя този въпрос отворен с презумпцията, че решението му е вече достатъчно предопределено.

* * * А може ли митовете да се изживеят ускорено, да се живеят почти едновременно, в рамките, да кажем, дори на един човешки живот? Изглежда че може или поне при нас, на Балканите, а сигурно и далеч не само при нас. Ние например строяхме Вавилон, отлагахме кулата за по-близко или по-далечно време, а накрая не Господ, за щастие не Господ ни разпръсна по цялата земя. Нашият Вавилон имаше различни имена – беше Димитровград, беше Девня, беше Кремиковци, но винаги си остана Вавилон, макар че противно на Кафкианския, песните и преданията, които се раждаха в него не бяха изпълнени с тъга, а напротив – бяха кантатни и кънтяха до небесата. Може би и затова в тоя кънтеж ние не припознахме герба на нашия град или го изтълкувахме погрешно, като взехме чука за сечиво, а не за оръжие и сърпа за знак на жътвата, а не на гилотината.

Нашият Вавилон бе строен от обезкоренени хора, запленени от кулата и когато стана ясно, че кулата няма да бъде построена, те се озоваха никъде. Никъде е пространство между – ни тук, ни там, ни земно, ни отвъдно, пространство без котви. То е собственото пространство на прокълнатия да скита, но не в просторите, а във времето си. Пак ще се обърна към Кант – бащата на нашето мислене. Според него времето не е нищо друго освен нашето вътрешно пространство, понеже то е „вътрешен опит” , както пространството е „външният” ни. Но тогава, ако правилно разсъждавам, човек може да бъде прокълнат (или, ако предпочита, сам да се прокълне) на скитничество във вътрешното си пространство и предполагам това скитничество може да е по-безнадеждно от скитничеството на Ахасфер. Защото Бог, когато си е отивал, не е казал нищо за ония, които ще завари скитащи във вътрешното си пространство, когато екнат тръбите на седемте конници и настане часа на Второто пришествие. Тогава всяко вечно завръщане трябва да е завършило и всеки да се е завърнал, освен ония, които са останали ни тук–ни там; логично е да няма завръщане за тях, тъй като всяко завръщане, дори вечното, е завръщане отнякъде.

55

Есе

БИНА КАЛС ГРЪЦКИЯТ ЕЗИК И ЕВРОПЕЙСКАТА МИСЪЛ

В своята Нобелова реч първият гръцки лауреат Георгиос Сеферис казва: „Нашата родина е малка, но традицията й е огромна и характерно за нея е, че тя ни е предавана без прекъсване. Гръцкият език никога не е преставал да бъде говорим. Той е претърпял изменения, които претърпява всеки жив организъм, но в него не съществува пропаст.“ Дори и Google знае, че гръцкият език вече 34 века пише своята автобиография и че писмеността му се базира на финикийската, а после става майчина гръд и млечна храна за латиницата, кирилицата и коптската азбука. Смело е да пишеш по тази тема. Макар формулирана с пет думиq с лекота би причинила написването на многообемни трудове, каквито безспорно има. В случая задачата се усложнява, защото трябва да се вместиш в три страници, все едно в един мех да бъдат събрани всички подчинени ветрове на Еол. Преди повече от месец в пресата прочетох за мъж, който се събудил след почти едногодишна кома и първите думи, които изрекъл били: „Обичам те!“ Безспорна е съзидателната сила на добрите думи, а тези са били изказани след травматично мълчание! После някак естествено дойде въпросът: кои са били първите български думи, кои са били много преди това гръцките такива, да ме извинят лингвистите, но въпросът ми е по-скоро риторичен. Не мога да си спомня на каква възраст точно за първи път чух гръцка реч, но знам къде, в онзи стар Созопол на седемдесетте от миналия век. Същият град – Аполония Понтика, за който се твърди, че бил основан от Анаксимандър (съставителя на първата географска карта и схема за ориентиране по звездите, и на когото принадлежи първото запазено цялостно изречение от старогръцката философия). Но си спомням много ярко, особената и осезаема нужда да чуя нещо конкретно и автентично на гръцки. В издание на българското списание с възхитителното име „Ах, Мария“ от 2003 година беше публикувано стихотворение на Г. Сеферис на гръцки, без превод. Не ми беше трудно да разбера кое е то, защото на едно място Смирна, Родос, Сиракуза и Александрия има само в стихотворението му „Къща край морето“. Правих опити да чета сама, служейки си с речник, но поетичната ми психология си представяше, че само един истин-

56 ски грък може да го прочете така, както би прилягало на езиковата му принадлежност! След няколко години ми се предостави такава възможност. В лятна къща край морето, близо до онази Аполония Понтика ни гостуваше цял месец възрастна гъркиня, много интересна личност. Във влажен и горещ августовски следобед, криейки се от тежкото слънце, Евгения четеше поезия и се чувствах като истински неофит сред гръцката изящна словесност. Сякаш се случваше малко тайнство, за което дълго съм била подготвяна. Вирджиния Улф решила да стане писателка, след като чула две врабчета да си говорят на гръцки! Е, истината не винаги е с рационални подбуди, но Улф е знаела в чий говор да се вслуша! Тя ни е оставила своето забележително есе „За незнанието на старогръцки“, в което снима неговия античен профил и очертава границите на нашата нищета от незнанието му. Английската писателка твърди, че това, което ни влече към старогръцкия език (респективно гръцкия), е за нещо, което е: „първично, непроменяемо, вечно“! Особено впечатление ми направи своеобразно нейно разкритие, като за аргумент използва изречение от произведението „Пирът“ на Платон. На старогръцки то се състои от тринайсет думи, а на английски преминава в цели двайсет и една (както впрочем и на български): „Всеки, когото Ерос обхване, „макар и преди да е бил чужд на музите“, става поет веднага щом докоснат е от любовта“, „Всеки грам мазнина е отстранен, като е оставена само здрава плът. Тогава, лишен от тлъстини и разсъблечен, няма друг език, който да се движи така бързо, танцувайки, кълчейки се, целият жив, но под контрол“, после продължава: „това е езикът, който ни държи непрекъснато в оковите си, езикът, към който копнежът ни примамва непрекъснато назад“! В същото време В. Улф някак логично ми припомня за трудната и отговорна задача на преводача и какъв вид митотворчество е всеки добър превод! Давам си сметка за сложната адаптивна система на този език с почти митични корени, който ни е оставил първообраза си чрез цялата си литературна традиция. Очевидно е, че с дълбочината на един език, с неговият генезис, с референтната му способност към абстракции се завещава огромно културно наследство от античността до днес. Всичко изнамерено и зародено чрез гръцкия език опъва впряговете на тематичната колесница. Едва ли някой ще се наеме да преброи колко думи в медицинската лексика са от гръцки произход, но всички знаем кой е бил Хипократ! Ако и да рапортуваме пред обективизма и фактологията, можем ли да имаме ясна представа колко може да са вдъхновявали и вдъхновяват имена като Омир, десетата Муза, Питагор, Евклид, Софокъл, Сократ, Платон, Аристотел, Архимед и т.н. Опирайки се на Витгенщейновата мисъл „рамките на езика са рамките на нашия свят“, не е безотговорно да се заяви: гръцкият език е твърде богат и пластичен, щом предлага теории и идеи, вълнуващи и съвремието. Как да пропуснем или забравим, че точно чрез него е била създадена първата философска система и изказана теорията на анатомизма. Съвременните физици още диалогизират с Демокрит от Абдера и го смятат за свой родоначалник; за справка Леон Ледерман и неговата забележителна книга „Частицата Бог“ – фина амалгама от хумор и чиста доза физична мисъл.

57 А само Аристотел е повод за издигането на един друг Акропол, който отдавна се е превърнал в крайъгълен камък за доктрини и философски тълкувания векове наред. Във фреската на Рафаело във Ватикана „Атинска школа“ са изобразени на едно място Платон, Питагор, Хераклит, Птоломей, Аристотел, Евклид... Този своеобразен паноптикум на Високия ренесанс показва само малка част от всичко онова, което се превръща в световно културно наследство. Гръцкият език е и всичко останало, включващо специфични народностни традиции, обичаи и житейски практики. Преди години английският биолог Ричард Докинс създаде термина МЕМ, с което означава единица за предадена информация чрез културата, както гена в биологичната еволюция. Едва ли е въпрос на сложни математически анализи, за да открием гръцките маркери на тези гени и да проследим действието им на разстояние и в мащаба на времето, без да подозираме дори екзистенциалните мисли на Ницше: „Гърците – човекът, който е постигнал най-много“ или „гръцкият народ, единственият гениален народ в световната история“!. Преди година бях в Гърция на път за Италия. Нощувахме в Солун. Вечерта в голямата му прегръдка, когато повечето шумове утихват и се ражда градът повторно със светлините, се почувствах някак овъзмездена за голямата си любов към гръцката литература и изкуство. Толкова исках да усетя онзи прадревен пулс, за да се почувствам по-близо до митовете, докато гръцкият пейзаж с лекота ме приобщаваше в притомата на крайбрежния си булевард. Тогава и сега се сещам за стих на Одисеас Елитис: За език ми подариха гръцкия, бедната къща на Омир в пясъците. Ех, поете, ти си знаел, колко си бил ощастливен с този избор на Мойрите!

58

МИШЕЛ ЛЕБР СЕКУНДИ откъс от роман

МИШЕЛ ЛЕБР (1939) е френска писателка. Първоначално пише криминални романи. Романът й „Секунди” (на френски – „Секундарната стрелка“), както и много други нейни произведения, са удостоени с множество литературни награди. През януари 2010 г. авторката получава званието Кавалер на Ордена на изкуствата и литературата. Неотдавна романът беше издаден на български от издателство „Леге Артис“.

БЯХ РАЗГЛЕДАЛА ПЪРВАТА КЪЩА през декември, сред вкочанен от студ и сняг пейзаж. Трябваше ни кола с гуми с шипове, за да стигнем до колибите, където се намираше. Спомнях си белоснежното поле, пътя, който се губеше на места, но отгатвахме посоката му по дърветата, които го обграждаха. С жената от агенцията не разговаряхме. Тя бе изцяло погълната от шофирането. От време на време си позволявах някоя забележка за скоростта, която ми се струваше твърде висока, или за рискованото използване на спирачката върху несигурния терен. Тя не се засегна и дори заяви, че на драго сърце би ми отстъпила волана, но, разбира се, за това и дума не можеше да става. Колибата, четири къщи, сгушени една до друга, не даваше никакви признаци на живот. Щом слязохме от колата, няколко капака се открехнаха. Стъпките ни потъваха в снега и когато отминахме последната плевня, за да стигнем до къщата, която се продаваше, почти на границата на гората, се сетих за един друг такъв път в друго поле, за гласове, които ми пречеха да чуя какво ми казва жената, докато ми показваше градината. После се учудих на хубавия й вид и тя ми повтори, че бившият собственик умрял през есента и до края се е грижил за дома си. Тя бе отворила всички прозорци, всички капаци, горе и долу, докато безучастно произнасяше беседата си. Разбирах я, упражняваше занаят, който през зимата беше рисков и дори спортен. Слушах я, крачейки напред-назад пред камината. Две каменни скамейки обграждаха огнището, от което още се разнасяше силен мирис на пепел и сажди. Стаята беше празна, с изключение на един

59 сандък, пълен с дърва и стари вестници. Качихме се на първия етаж. Прозорците на стаите гледаха към гората. Мрачни борове, тук-там някой кестен. Белите стени сякаш отразяваха снега, плувахме в ледена светлина, и аз продължавах да минавам от прозорец на прозорец и от стая в стая. В най-голямата имаше оставено желязно легло с чаршафите, одеялата и огромна пухена завивка, облечена в сатен. Седнах върху пухената завивка. Вече виждах само почти виолетовото небе и белите стени. Съзерцавах ги като картина, огромна и случайно попаднала тук картина. Жената от агенцията губеше търпение. На седем километра я чакаше друга среща, а и трябваше да ме остави на спирката на автобуса, както се бяхме уговорили. Вървете, ще ви чакам тук, няма да разглеждам друга къща днес, й казах аз. Тя ме изгледа смаяно и възрази: Невъзможно е, не се прави така. Знам – продължих аз, – но все пак бихме могли да го решим, на вас ви трябват не повече от два-три часа, а няма никакви изгледи аз да избягам, пък и тук няма нищо за крадене, нали? Имам нужда да свикна с нея, да остана за малко сама, за да знам, да се вслушам в нея, да стъпвам по пода, да я преоткрия, с една дума – да я изпробвам... Четях в погледа й, че ме взема за побъркана, една от онези откачалки, които никога нищо не купуват, искат да ги разхождат тук и там, създавайки впечатление, че имат планове и съответния бюджет. С нервно движение тя многократно прелисти бележника си, погледна часовника и без да ме удостои с поглед, напусна стаята, като заяви, че ще се върне след два часа. Изчаках да чуя шума на мотора, после отново тишината, преди да сляза на партера и да запаля огън в камината. Седнала на една от каменните скамейки, можех да видя как гората с бялото си наметало се катери по планината, следвайки тъмния полет на враните. Топлината започваше да гъделичка кожата на лицето ми, вдъхвах приятния мирис на горящи дърва. Навън старото куче пак лаеше и всичко започна отново. Гласовете, онези, които вече ми се бе сторило, че долавям по пътя, се приближиха и сега идваха от градината. Тогава беше лято. Раздавачът сигурно бе подпрял велосипеда си на оградата и се приближаваше към масата, сложена под липата заради слънцето. Щяхме да го почерпим с обичайната чаша вино и той щеше да я изпие на един дъх, преди да премести с пъргаво движение чантата си на корема и да повдигне каскета, под който лъщеше от пот плешивото му теме. Спомнях си един конкретен ден. Той бе донесъл писмо на Мадлен, чието лице внезапно се вкамени. Около масата се носеха тракане на вилици, шепот и детски смехове, и внезапно всичко бе запълнено от огромна празнота, кънтяща от жуженето на осите, които се ровеха в бръшляна по фасадата на плевнята. Мадлен отвори обточения с черна ивица плик, прочете писмото и го подаде на Жул. Около масата всички бяха неподвижни. Раздавачът отново нахлупи каскета си и той скри очите му. Държеше чашата, без да посмее да я поднесе към устните си, остави я и си тръгна на пръсти. После Жул каза: – Това ще е първото лято без него...

– Какви ги приказваш, вече никога няма да имаме лято с него! – изкрещя

60 Мадлен – никога вече, защото е...

–Не произнасяй тази дума пред децата, тя не е за тях! – отсече Жул и смачка писмото. – Вуйчо Андре е заминал много далеч, вече няма да го видим, това е достатъчно... Може да станат от масата и да отидат да си играят. Седях до него. Поех си дъх и казах: Искам да се върне. Майка ми ми правеше знаци да отида да играя с другите, но аз повтарях все по-високо: Искам да се върне, искам да се върне, ИСКАМ ДА СЕ ВЪРНЕ! На другия край на ливадата вуйчо Андре сигурно си запушваше ушите, той винаги казваше, че гласът ми се забива в главата му като кречетало и ако искам да остана малко с него, трябва да пазя пълна тишина. Бях готова на всичко, за да му се харесам. Под колониалната каска, която бе донесъл от Тунис, едва различавах студените сини очи, които се взираха в пейзажа и го възпроизвеждаха с най-малки подробности на листа. Следях движението на пръстите му, които пастелите покриваха със ситен прах. Линиите се размиваха и отстъпваха място на мекия рисунък на ливадите, небето и хоризонта, подобен на образа, който пазя в съзнанието си, леко замъглен, размит в маранята на лятото. Това „Никога вече” на Мадлен имаше ли нещо общо с мимолетния театър на Паские? Вуйчо Андре бе загадка. Не се знаеше къде е извън редките посещения, с които ни удостояваше всяко лято. Че е още малко по-далеч, вероятно изобщо не беше тревожно, реших аз с онази удобна логика, която в детството дава отговор на всичко. Често го бях чувала да казва, че ако един ден спре да се появява, не би трябвало нито да се тревожим, нито да го търсим. Дори бе добавил: Забранявам ви и толкоз! Но внезапното му изчезване предвещаваше и други – на Жул, после на баща ми няколко години по-късно. Край на дългите обеди под липата, а раздавачът щеше да се наложи да се примири и да пуска пощата в кутията. Станах от масата под невиждащия поглед на майка ми, която там се опитваше да стане друга жена, онази, родена от фантазията й селянка, която я терзаеше и която тя никога нямаше да бъде. Никога нямаше да прозре суровата истина на земята и неумолимостта на есенните дъждове, които пронизват костите, въпреки опитите й в тясната ни градинка в града, където имитираше селото и представата си за него; беше като блудство, на което не можеше да се отдаде докрай. Винаги бе отказвала да следва баща ми в обиколките му, не в този край мечтаеше да се уедини, а в някакъв невъзможен друг свят. Тя пренебрегваше утринните ни скитания из горите, никога не сядаше на брега на езерцето и стоеше далеч от съседите. Може би по свой начин се наслаждаваше на нежната леност на дните, но не съжаляваше за продадената къща, изгубена и обезобразена от новите собственици. За мен тя винаги щеше да си остане първото ми убежище, моята малка родина. Най-далечните пътешествия, най-чуждите езици добиваха смисъл само в спомена за този път, точно на мястото, откъдето внезапно го зървах през листака на дъбовете и се затичвах към портата. Кучето бе престанало да лае, огънят бавно умираше, а аз отидох да се поразходя в гората. Някои излизания призори с Жул имаха същия силен мирис

61 на хумус и дървесна кора. Ходехме да берем гъби. Ботуши и джобни ножчета, намазани филии и манерки съставляваха нашата екипировка. Жул вървеше напред с Боб в краката си, а след тях се блъскахме ние, внуците, събрани от ваканцията, и няколко хлапета от съседните ферми. Минавахме пред къщата на вълка, порутена колиба, която подхранваше трепетните ни страхове. Представяхме си вълк, сгушен в сеното, оттеглил се от напразни битки, самотен философ, любител на тишина и слънчеви залези, любител, който от време на време от безделие схрусква по някоя кокошка. Жул говореше за него като за приятел и ние подозирахме, че му ходи на гости. Въоръжен с вечната си тояга като опитен гъбар, той уверено ни посочваше невидимите за нас гъби, върху които се нахвърляхме. Винаги имаше някои нови. Учеше ни да познаваме отровните, забавно му беше да ни казва научните им имена, в които откриваше необичайна поезия. През почивката, насядали в кръг около него, ние слушахме песните на птиците, които той разпознаваше и тълкуваше, или пък ни четеше някоя басня от Лафонтен. Двайсет годишен бе тръгнал на война, Първата световна, но се бе върнал заради белодробно заболяване. Не знаех дали е опознал неволята на траншеите, онези зейнали в паметта дупки, в които умира още едно минало, миналото на вече друг век. Вървях и вървях, затъвайки в сипкавия и скърцащ сняг, заобиколена от всички тези гласове, от всички тези лица. Острият студ ми даваше криле въпреки подгизналите ми обувки. Светлината започваше да намалява, когато чух клаксон на кола, колата на жената от агенцията, придружен от пресипналия лай на кучето. Бях я забравила... Не й се харесаха нито огънят, нито бягството ми, нито безгрижието, с което я накарах да ме чака. Съобщих й, че къщата не ми допада. Тя настоя да узнае повече. Изложих й оплакванията си: твърде голяма камина, твърде малка градинка. Освен това съжалявах, че гората не е дъбова. Тя се изсмя нервно, почти обезпокояващо, запали цигара и хлопна вратата на колата. Не разменихме повече нито дума, докато прекосявахме танцуващия пред нас лунен пейзаж, пришит към небето с няколко далечни светлини, които го осейваха с искри, подобни на блуждаещи огньове. Постепенно бях задрямала, както като деца, когато се връщахме от полето, капнали от умора и обхванати от вцепенение, което ни потапяше във вълшебен сън. При пристигането ни в града тя ме посъветва да не търся повече услугите на агенцията, но на другия ден трябваше да взема влака – отивах в друг край. Преведе от френски Констанца Каназирска–Ангелова

62

ДЕНЬО ДЕНЕВ ПРИРОДАТА, ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА Щрихи към творческия портрет на поета Иван Цанев

„Свирец, певец или поет – призваният е волен трубадур и само клончето зелено може да му бъде диригентска палка „ Иван Цанев, из „Извън канона” Неподражаема поетическа вселена сътворява поетът Иван Цанев. В нея пулсира сърцето на времето, в което живеем. Тя е всецяло проникната от душата на добрите неща. Ако искаме в някаква степен да обозрем тази вселена, трябва по осовата линия на нашето мислене да разположим трите вечни величини на Мирозданието: Природата, Животът и смъртта. Иван Цанев не представя природата единствено върху земната координатна система. Природата при него има космически измерения, тя трепти с пулсациите на Всемира. Щурецът и пчелата, мравката и птицата, самотното дърво на хълма, огънят и водата и... падналата звезда в тревите, която поетът слага за Начало– това са малка част от „опорните точки” на средата, в която се заражда, осъществява и залязва животът. В този „контекст” се извършва р а з п а д а н е– т о, изпитва болката и постига свободата. Единствена и неповторима е палитрата на този художник. За нейните два бисерни цвята научаваме от „Небесен сонет”: В един гълъбов сън през нощта, в едно дневно небе засияло аз те зърнах, щастливо начало и душа на добрите неща.

Цветовете са „щастливото начало” и „душата на добрите неща”. Те доминират в живописната панорама на Иван Цанев, в която, в залеза на гроздобера, виждаме една бавна жена по пътя... Виждаме седем (защо точно седем?) пухкави и жълти патенца как пощипват росната трева покрай шосето... Чуваме как колелетата на влака чукат по релсите и коват желязната мелодия на твоето отдалечаване. Но преди това:

63

Гъстее здрачът и по склона слизат

на овчите стада звънците медни. Тълпа от едри кучета се втурва

с наострени уши и дълго тича подир последния вагон. И сякаш от кучешкия звънък лай подплашен, усилва своя бяг локомотивът. И покрай теб отново профучават дървета, хора, хълмове и къщи – пролуки, през които ти надзърташ във друг живот, по-цялостен и ясен в привидния си хаос.

Магията и красотата, а навярно и върховният смисъл на живота е: да бъде по-цялостен и ясен в привидния си хаос. В двойна роля се явява експресът, като поливалентна метафора. От една страна, той е битиен знак, и от друга – олицетворява отминаващото време. А от „Часовник”-а на поета знаем, че минутите не текат така, както ги рисува уплашената четка на Дали. Иван Цанев зарежда със светъл магнетизъм думата „Утре”. Озарена поетически, тази дума ни изпълва с надежда и ни дава сила да продължим напред. А животът е гъвкав, той се извива... И все тъй ни тласка по своите пътища странни, по-силен от нас, непрестанният вятър.

Не бива да забравяме: дори в разгара на семейния празник трябва да сме бдителни, защото: накриво стъпилото мигне може тутакси да срути въздушните ни кули, пясъчните ни дворци.

Като всеки голям творец Иван Цанев не остава при въздушните кули и пясъчните дворци. Той се интересува и вълнува от възходите и паденията в националната история, от съдбата на великите личности, от драмата на героите. Тази тематика поетът прекрасно претворява в стихотворенията „19 февруари, пред паметника на Левски”, „Кръв”, „Братска могила” и „Паметна плоча”. Творчеството като процес и участта на твореца са в полезрението на Иван Цанев през целия му артистичен път. Особено актуални и наситени с драматизъм на тази тема са стихотворенията „Послеслов за глухи” и „Роденият поет”. Подредени една след друга във времето, поетическите книги „Седмица”, „Неделен земетръс”, „Телеграма”, „Едничка дума”, „Седмоднев” ,„Стихове и междустишия” и „Дърво на хълма” са брилянтна верига от делви на духа, като всяка следваща съдържа еликсира на предходната, но и блести със своя красота и мъдрост. Тези „делви” бележат пътя на поета към художественото съвършен-

64 ство, те са „пътните знаци” на стремежа му към все по-цялостно себеизразяване. Животът – с природните метаморфози, с историческите превратности, с битийните сюжети – може да се проектира върху безконечна поредица от изгреви и залези. Изгрев и залез е отреден и за всеки човек. Между тях – „В оназ далечина, трептяща и неуловима, която все наричаме душа – болката и щастието се съединяват”. Притиснати от делничните грижи, а понякога опиянени от миражи, не забелязваме, че „животът крие в своите недра/ безцелна смърт подобно нежна тайна”. Не забелязваме, но „пътечката към страшния безкрай” е предопределена за всеки. И въпреки това Иван Цанев е съхранил целебната си вяра в „Утре”-то на живота: ...петли, надувайте фанфари: ...от пепелището човекофеникс излетя! От философията знаем, че основни форми на съществуване на материята са времето и пространството. Поетът ги съюзява в израза „Векове от звезди”. Подобна космогоничност на изразяване е присъща само на най-големите поети. А такива в духовното братство на Иван Цанев са Далчев и Дебелянов, Тютчев и Заболоцки, Кавафис и Елитис, Куазимодо и Монтале, Хьолдерлин и Рилке, Мачадо и Хименес, Елиът и Паунд, и още много звездни имена. Поетическата вселена на Иван Цанев е хармонична и подобно на диамантите е неподвластна на ерозията на времето. В нея поетът е вградил и продължава да вгражда златните страни на своята дарба: Широта на погледа. Полифоничност на тембъра. Благородство на духа.

65

ДЕВЕТИМА ИТАЛИАНСКИ ПОЕТИ

ЕУДЖЕНИО МОНТАЛЕ СИРИЯ Древните твърдяха, че поезията е стълбата към Бога. Да, може би е вярно, ако не четете моите стихове. И все пак, веднъж и аз усетих, че откривам своя глас: със стадо от облаци и от кози той плуваше в простора, но скоро се разби в скала и падна долу, върху бодлите на храстите крайречни. Тогава образите на Слънцето и на Луната избледняха, моторът на моята поезия замря – на камък някакъв с кървава стрелка бе отбелязан пътят за Алепо.

УМБЕРТО САБА ПРОЛЕТ Отдавна не те любя, пролет, и това не крия. В часа, когато мина половината от моя път, предвестието ти ме нарани дълбоко – като внезапно острие на нож. Но сянката прозрачна на клончетата млади върху земята ме развълнува... Дори гробовете пред тебе са готови да се отдръпнат, пролет, пред тебе, която както никой друг сезон – живот ни даваш, после ни осъждаш...

66 КАРЛО БЕТОКИ РЕКАТА АРНО Крачиш по брега на Арно. Вали и зеленият чадър на дъжда трепти над главата ти, а до теб тежко се носи жълта, пенлива вода, стегнала сърцето ти – с мъка и обич препълнено. За Септември бълнуваш: за полето, озарено от Луната и страдаш за онова, което любовта отнесе върху своите призрачни криле. Но Луната вече я няма! И никой не нарушава покоя на тези простори, залети от чужди, отразени светлини. Как е пусто наоколо! Зимата е вече тук – дошла е с утрото. С разтуптяно сърце гледаш как жълтата тежка вода залива полето, как влагата пронизва въздуха...

МАРИО ЛУЦИ ТАНЦЬОРКА Накрая върху огнения дансинг се яви испанската танцьорка. В далечината усмивката й блесна неуловима като полъха на теменужна музика. Със своята чувствителна и нервна стъпка веднага хвана ритъма и туй небе – на забранена и мечтана свобода – бе тъжното събитие в живота й, напълно безнадежден.

67 РАФАЕЛЕ КАРИЕРИ МЪЛЧАНИЕ Проклето да е мълчанието, дето стена до стената издига, небето от тялото отделя, окото от взора извръща. От едната ръка до другата – цяла вълна се простира. Проклето да е мълчанието, дето стена до стената издига.

САЛВАТОРЕ КУАЗИМОДО БРОД ПРЕЗ РЕКАТА Ти откъде ми викаш, скъпа? След теб прозвънва синята мъгла. Свирепи кучета изкачат от дворовете и хукват по следите на бягаща сърна, усетили добрия лов. Отвъд реката се усмихва златка. Познавам този брод със камъните черни над водата, там нощем лодки преминават. Любима, сега далече си от брода и реката и твоя глас е като ехо – едва го разпознавам, не мога да те видя: държиш в ръцете си, преплетени и бледи – горска теменужка, а от очите ти израства мак. Любима, ти нима си мъртва?

МАРГЕРИТА ГУИДАЧИ РАКОВИНА Страннико, сега си почивам върху твоята длан, но съвсем не съм ти подвластна. Лежах дълго в пясъка, докато моята причудлива форма не привлече погледа ти. Но и този пясък не е моят дом! Сестра съм на бързите риби, на подводните треви, родени в прохладното лоно на морските води.

68 И не омраза или забрава, а жестока буря ме раздели с тях... Оттогава непрестанно въздиша и шепне в мен незабравеният ми дом и безутешно страда морската ми душа. А ти ме държиш (с моята тайна!) в разтворената си длан и любопитно приближаваш към мен чуждото си ухо. БАРТОЛО КАТАФИ В ОТКРИТО МОРЕ Опасностите и грижите се свършиха. По линията, свързала прозореца с хоризонта, съзрях пронумерованите вещи на реда. (Лесно е – водата да разпениш, молекулите да разрушиш, да пориш въздуха, но да преминеш от движението към покоя е твърде трудно!) Добре че тежкият купол на Бъдещето, дето е горе на Небето, се поосвежи от озона на дъжда. Лятото едва започна, а сирените завиха из града. Зачакахме пожари, но огън нямаше. Изпраните чаршафи по дворищата, подобно корабни платна плющяха под вятъра, напомниха ни за морето, от него скоро се завърнахме – там небесносиньото е тъй прекрасно, макар и краткотрайно както всичко тук. ДЖУЗЕПЕ УНГАРЕТИ ВИЕ, КОИТО СЕ ЗАМИСЛЯТЕ за всичко предварително, твърде отдавна и до дъно изпихте чашата със суетата на света.

69

Вие, безсмъртните, които се вълнувахте, и любихте, и ненавиждахте, тук толкова неща – сега покой желаете. А в дъното на вашето мълчание замират: износените вещи, вечните емблеми, имената, спомените, ордените, званията... Подбор и превод от италиански ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Художник Мария Чакърова Бялото платно II 2008 г., маслени и акрилни бои, 25х22 см

70

РУСКИ ПОЕТИ В ПРЕВОД НА ТИХОМИР ЙОРДАНОВ

ВЛАДИМИР НАРБУТ 1888–1944 СЕДЕМНАЙСЕТАТА По-страшен вятърът е и от песен през счупено стъкло и стръв. Къде, Октомври, носиш се несвесен, когато и небето тъне в кръв? Прегърбен, полусляп, ти с палка, с почукване изпробваш своя век. С какъв памук затискаш рана малка, с каква вода я ръсваш вместо лек? С въшлив шинел и с вяра ти остана на път със трапища безброй. И не от щик, загиваш от нагана в последния си кървав бой. Ужасен, вятърът в прозореца отпушен свисти протяжно и звъни. С немигащ поглед котка равнодушно презрително извръща се в страни. Наместил очилата акуратно немирен кичур сресал си. Уви! – въздъхваш: вече безвъзвратно отива си което трябваше да си върви. От клепките си трахомните сажди отръскваш ти със точност зла. Картечница (зъл Сингер) се обажда, века зашил като с игла. “За мир!”, „За хляб!” сред пушек се съглеждат. размахали крилете си сега. И радостта повдига тежка вежда като след дъжд огъната дъга. Що стана с песента ни? Тя се носи и през стъклото счупено зове. Широкоплещести матроси гълчат със груби гласове. И ден, и нощ не мигва Смолний. Но приближава броневик. И, разноглед, със реч крамолна крещи от него болшевик. Приятелю, и ти под флага ален на партията си, афиш разлепваш за Интернационала и със декрет в ръка вървиш.

71 НЕСТОР МАХНО 1889–1934 АХ, КОНЕТЕ, В ПЯНА ЦЕЛИ… Ах, конете, в пяна цели, във галоп препускат пак. В тесен прорез на прицела виждам в прахоляка враг. Със стрелбата си кинжална ще го срещна аз хвъркат. Чужда ми е всяка жал на този жалък, мръсен свят. Силата ми е разбойна, не подвивам в боя крак. Че единствено спокойно гледам мъртвия си враг. Аз едничка грижа гоня – тя врага ми ще вбеси… Във галоп се носи коня и с картеч напред коси.

ПРОКЪЛНЕТЕ МЕ, МЕНЕ КЪЛНЕТЕ… (Песен) Прокълнете ме, мене кълнете, ако в нещо съм лъгал тогаз. Запомнете ме, мене помнете, аз за правда воювах, за вас. Да се боря с властта, мили братя, исках сили от вас да сбера. Ненавиждах надменност и злато, че картечница бе ми сестра. На тачанка в летежа куршумен, в блясък саблен аз правда открих. И защо ме презряхте, безумни, вие, аз за които се бих. Но за нищо съдбата си злата, нито някого аз ще коря. Но е тъжно и празно в душата, дето лиха надежда умря.

72 Прошка дайте ми вие, които във атака куршумът срази. Да заплача не ще се опитам до жените ви с горки сълзи. Те кандила ще палят, обаче и сърцето греха ще прости. А Махно не умее да плаче, той си знае едно – да мъсти. Прокълнете ме, мене кълнете, аз за правда воювах, за вас…

РОАЛД МАНДЕЛЩАМ 1932–1961 *** О, нявга в утринни звезди я имаше Елада… Покойниците не буди, по тях не страдай. Ще мине вечер, нощ в мъгли, мъгли ужасни. И всяка рана ще боли, но ще зарасне. За бъдещето не скърби, предишното не укорявай. Припявай просто на съдби, най-хубаво това е. Че ветровитата зора, която тук изгрява, във низ фенерите събра, полюшвани от вятър. Но в жълти паднали листа живее радост: – Да, имаше Елада на света, ах, имаше Елада…

73

ИСТОРИЯ СМИСЪЛЪТ НА УСАМОТЕНОТО ПИСАНЕ

Спомен-разговор на Веселина Цанкова с големия руски литературовед от български произход Георги Д. Гачев Външността му се запомня. Очите, особено очите, но и цялото лице на този слаб жилест мъж излъчват една духовна сила, която респектира. Струва ми се, че такъв човек трудно може да бъде излъган или сам да се излъже в нещо. Може би затова всичките намислени предварително от мен въпроси за интервюто се изпокриха притеснени, но притихналата в есенна омала Морска градина, в която се разхождахме, и тихото шептене на вълните предразполагаха към откровение и разговорът с московчанина Георги Гачев някак от само себе си потръгна. Кой е той ли? Мъжът, който преди седмица или две се появи по българската телевизия, за да ни убеди, за кой ли път, в силата й. По време на нашата разходка няколко души се престрашиха да ни спрат и попитат: „Не бяхте ли Вие, дето се появихте във „Всяка неделя”... А иначе Георги Гачев е преди всичко син на българския революционер Димитър Гачев. И още: доктор на филологическите науки, ст.н. сътрудник в Института по световна литература в Москва, автор на седем книги, като неговата теория за ускореното развитие на културата се приема вече като класика. На български език са издадени две негови книги: – през 1979 г. „Ускореното развитие на културата”, а през 1982 г. – „Съдържателност на художествените форми – епос, лирика, драма”. Съвсем предстоящо е излизането на нови заглавия. Не само у нас. На читателя става ясна територията, върху която се движи творческата мисъл на Георги Гачев и в каква посока ще върви разговорът ни, но непопитан, той започва с баща си.

– Трябва да възкреся образа му – с особена решителност произнася Гачев.

– Аз мога да почакам, мога да бъда печатан и по-късно, но той, господин Възхищение, както го наричаха, не! Та нали основната идея, на която беше посветил живота си – високата световна култура да стане достояние на обикновения човек или пък обикновения, простия човек да бъде издигнат до нея, е валидна и днес. Дълго и с упоение разказва Гачев сина за Гачев бащата. Научавам за бащата много. Родено в Брацигово, будното и любознателно момче Димитър броди

74 дълго из Европа все с цел опознаване на световната култура, след което завършва московската консерватория. Там е приет по препоръка на Георги Димитров, който специално отбелязва, че става дума за млад и надарен човек, на когото партията възлага особени надежди. След това е аспирант в Института по червена професура. Негов преподавател е Луначарски, с когото младият българин много скоро се сближава. Луначарски, по спомените на секретаря му, у своя ученик особено ценял деловитостта и безкористността. Димитър Гачев се е занимавал с философски и музиковедски проблеми, написал е множество статии, а първото издание на стихосбирката на Христо Смирненски „Да бъде ден” в Русия става по негова инициатива и с негов предговор. Обемно е творчеството на този българин, големи са плановете му за бъдещето, но съдбата решава друго. През кошмарната 1938 година той е изпратен на лагер в Колима, където загива. Впрочем на български вече има издаден един том с негови произведения. Предстои издаването на втория том, който ще включва спомени за революционера, писмата му, както и личният му дневник. А синът Георги Гачев е предложил на варненското издателство ръкопис със свои есета. Едното е посветил на баща си.

– В есето – чувам гласа на Гачев да притихва драматично – разказвам не само какво мисля за баща си, но и как преценявам пътя на българския революционен интелигент в сложните условия на нашия ХХ век. Пиша каквото съм запомнил... Баща ми беше толкова контактен, така леко намираше приятели и с такава всеотдайност пристъпваше към всеки от тях. Помня любовта му към музиката, към литературата, способността му сърдечно, като любовно увлечение да изживява духовните впечатления и главно помня добротата му, добротата... Ние мълчим известно време, но все пак аз се престрашавам да задам един от моите предварително намислени въпроси. Той е: – Как Георги Гачев съчетава у себе си българската и руската половина? Това не представлява ли своеобразна драма на духа?

– Драма има, но има и богатство. Нали драмата е богатство. Колкото повече драматичност носи един човек, колкото повече трагедии обгръща и чувства, толкова става по-богат духовно. Аз като син на българин, живеещ в Русия, вече нося в себе си две начала, които са в диалог. От една страна, българщината ми дава някакъв прожектор да осветя и разбера руските особености, от друга – Русия ме дарява с поглед да виждам българските особености. Поради това стигнах до проблема за националните мирогледи... Ако не носех тази драма, нямаше да открия този проблем. Всъщност, когато пиша своите теоретични студии за националните мирогледи, аз решавам своя вътрешна ситуация. Екзистенциална ситуация.

– Но драмата от раздвоението може да смаже духа, да го обезличи. Изобщо според Вас какво е нужно, за да оцелее един творчески дух?

– Първо, мисля, да имаш самочувствие и своя гордост. Когато имаш вътрешен, силен импулс и стремеж към творчество, той ти позволява да издържиш при неимоверни пречки. Второ, да разбереш, че носиш в себе си една искра от абсолютната истина, че това, което ти мислиш и вършиш, не е нещо егоистично и погрешно, а полезно за всички. И за тези хора, които сега, като началници, не

75 ти позволяват да печаташ – някога те също ще се ползват от твоята мисъл. Разбира се, трябва и друго – жена ти и няколко приятели да разбират и ценят онова, което правиш. Това е един микроклимат, нужен на твореца. И трето – може би основното: без творчеството си просто да не можеш да живееш.. За творците творчеството не е нещо външно. То е като дишането. Ако не съм мислил и писал дори един ден, чувствам се потиснат, смачкан. Когато работя, съм щастлив. Творчеството е жизнерадост, подхранва жизнеността...

– В такъв случай всеки ден ли пишете и по колко страници?

– Зависи. Когато имам особен творчески импулс – по 10–12 страници, а обикновено по 2–3 на ден.

– Това навярно изисква голяма работоспособност?

– Не, това просто е навикът да се вглеждам в себе си, да правя духовна равносметка на преживяното, да държа на равнище мисълта си. Така работя повече от 30 години.

– Връщате ли се към стари теми?

– Вижте, това вече е бедата на моето безгранично писане. И безадресно. Не всичко, което съм написал, помня.

– Значи понякога можете да стигнете и до различни изводи в теоретичните си разработки?

– Мога. И стигам. Непременно. Една теза поражда друга, обратна. Това е диалектика. И понеже аз нямам основание да се притеснявам и прикривам, да се стремя към някаква външна загладеност (защото пишех за себе си), следователно няма кой друг да ме критикува освен аз самият. Изобщо аз си бях осигурил разкоша и насладата от абсолютната свобода на мисълта, която не се бои от противоречия.

– Споменахте приятелството като необходимо условие за творческо оцеляване. Кажете нещо за приятелствата си, за подкрепата, която сте си оказвали или отказвали и с кое приятелство най-много се гордеете?

– За съжаление аз от детство съм самотен... самотник. Най-много се гордея с приятелството на моята жена Светлана Семьонова, защото е човек с дълбоки и оригинални схващания за света и неговите ценности. Близък приятел съм със Сергей Бочаров, автор на книги за Пушкин и Гогол. Той е много скромен човек, но по мое мнение най-дълбокият от съвременните ни литературоведи. Имах щастието известно време да бъда близък и с Михаил Михаилович Бахтин, автор на книгите за Достовески и Рабле. Той ми помогна да се освободя от влиянието на Хегел, да разбера някои нови неща и да си изградя нов метод за духовен анализ, както той направи в книгата си за Рабле.

– А с академик Дмитрий Лихачов?

– С него не сме близки, но той знае и уважава моите трудове. Когато написах „Ускореното развитие на културата”, веднага получих писмо от него. В писмото си споделяше радостта си от богатството на идеите, които е срещнал в книгата. Тази оценка той потвърди и в някои свои рецензии отпечатани в сп. „Вопросы литературы”, като нарежда творбата ми сред най-съществените постижения след излизането на книгата на Бахтин за Рабле. Имам неговата подкрепа и за националните мирогледи, които разработвам, както и за хуманитарните аспе-

76 кти в естествознанието.

– Какво значение отдавате на биографията на човека? Дава ли тя отражение върху мисленето и изобщо може ли да се „внесе” ново мислене в изградена вече личност?

– Толстой ни дава добър пример в това отношение. На 53 години той изживя духовен кризис и преврат в мисленето си. Тогава се отказва от своите художествени произведения, приема християнството, написва изповедта си, своето евангелие и т.н. Значи тези кризиси и нов поглед върху живота са напълно възможни, но те, разбира се, са и във връзка с изминалия път. Колкото по-интензивно човек реализира предишните си стадии, толкова по-радикално може да вижда новото... Така, както са различни периодите на Пикасо. Те са нови открития, нови гледища.

– Кое считате за най-значимото явление в съветската литература днес?

– Възкресяването на забравеното, на тези произведения, които са писани преди десетилетия, но не можеха да бъдат печатани поради своята абсолютна ценност като например възкресяване творчеството на нашия най-велик според мен писател на ХХ век Андрей Платонов. Неговите произведения са на гоголевско ниво. И възкресяването на онова, което е създадено и извън Съветския съюз, в емиграция. Това са все ценности и достижения на нашата култура. И „Тихият Дон” и „Доктор Живаго”, и Булгаков, и Набоков. Колко е интересно да бъдат сравнявани двама творци или две произведения за един и същ процес. Ако сме диалектици, трябва да се възползваме от тази възможност.

– Къде сега можем да открием най-прогресивното, най-смелото и авангардното като мислене и творческа реализация – сред писателите, историците или философите?

– Смятам в литературата, сред писателите. Все пак те са най-свободни и жанрово, и в мисленето си. Вземете Айтматов, Распутин, Астафиев, Дудинцев, Рибаков, Приставкин, Бек. Какви произведения само ни предложиха, колко дълбоко философски и народни. Но това е в традицията на руската литература и култура. Във всички времена тя е играла ролята и на национална философия и на социология, история, нравственост и т.н. Философите са спъвани от догмата, историците допират до болни места. Свободната мисъл у нас най-много се движи в областта на литературата.

–Какво по конкретно представлява Вашата теория за националните мирогледи и включва ли тя географията като фактор, влияещ върху характера на даден народ?

– Вижте, аз не разглеждам природата като география. Природата е Божието завещание на един народ. Разположен в определена природна среда – планинска, степна, морска, гориста и т.н., народът е просмукан от нея. Тя му дава основите на мирогледа. Народът трябва да се приспособи към средата, в която живее, трябва да я „обработи”, да я пригоди към себе си, за себе си. Народът е като съпруг, като мъж на природата, която е майката, жената. Народът е синът или мъжът. Той в съюз с труда. Трудът е вече един ерос, едно съвкупление, непрекъсната връзка между народа и неговата съпруга, природата. В тази си близост те създават физическите черти на народа – типа костна система, цвета

77 и т.н., както и типа култура – материална и духовна. Това са децата на техния брак. Мирогледът на един народ може да се открие не само по духовните постижения, но и по материалните. Например, когато сравняваме българската къща с руската „изба” или с юртата на скотовъдеца, виждаме как всички те „излъчват” различния мироглед на обитателите си, показват ни различно разбиране за небето и земята, за пространството и времето и т.н. Стремях се духовно да разчета материалните явления. Написах няколко монографии: за Франция, за Англия, за България, Армения, Киргизия и т.н. Националните мирогледи – това е моят начин за пътешествие по света.

– Как да Ви разбирам?

– Съвсем буквално. Може би моето българско начало, българската ми жизненост и нетърпение взеха връх. Още ненавършил 30 години, в началото на 60те години (на миналия век – бел.ред.), след като вече бях написал „Ускореното развитие” и още редица други трудове (които сега излизат или ще излязат в близкото бъдеще), обзет от нетърпение и недоволство, че не ме печатат, млад и буен, обърнах гръб на Института по световна литература, където работех тогава и ... станах моряк. Щом не ме печатат, исках поне да видя и опозная света. Плавах две години, но уви, само из Черно море. Пренасяхме дори домати от Бургас до Одеса и картофи, заразени от колорадски бръмбар, което налагаше да извършваме сложна дезинфекция на рейд. За големите плавания по широкия свят ми трябваше характеристика, но от Института отказаха да ми дадат. За тях беше доста подозрително моето желание да пътувам. Характеристика все пак получих, но от колектива на танкера, на който бях назначен временно. Когато ми издадоха визата, в нея имаше разрешение за плаване само из Черно море, до Босфора. По-нататък – не! И ето, аз измислих своя начин за пътешествие по света чрез книгите и въображението.

– Интересен ли беше за Вас моряшкият живот?

– Тогава станах литературен герой.

– Как?

– Като моряк аз бях знаменитост. Виждате ли, виден руски интелигент, кандидат на науките, а станал прост моряк. Впечатлило е вероятно и съпругата на Юрий Трифонов, на която, като знаменитост, бях представен в Одеса. Тя разказвала моята история на писателя, запознала го и с възгледите ми и той ме използвал като прототип на своя литературен герой Гера Гартвик (разбирай Гена Гачев) в повестта „Предварительнные итоги”. Този герой е един мъж, зарязал всичко, рационалист, който прави експерименти със собствения си живот. Юрий Трифонов изпитваше отвращение, имаше идиосинкразия към всякакви философии и, естествено, не е могъл да приеме моята позиция и постъпки. По-късно ние се запознахме с него, срещахме се често, разговаряхме с часове, той дори е един от поръчителите за приемането ми в Съюза на съветските писатели. Той, Борис Сучков и Борис Слуцки.

– Защо се разделихте с морето, само защото не Ви разрешиха да преминете Босфора ли?

– Гладът за интелектуален труд започна да ме мъчи и ме откъсна от морето. Тъкмо тогава от Съюза на писателите в Москва ми предложиха да придружа

78 млад български писател в обиколката му из Сибир. Аз само това и чаках. Този писател се оказа Йордан Радичков. Ние с него бяхме връстници, станахме близки като братя и направихме едно славно пътешествие из Сибир, Якутия, Алтай, Новосибирск. Цели два месеца. Резултатът от пътешествието е известен на всички – забележителната книга на Радичков „Неосветени дворове”. Изобщо Йордан Радичков е една от най-високите прояви на българския гений – мирогледен и творчески. По него може да се изучава българският мироглед. Впрочем аз така и направих. Излизането на „Горещо пладне” през 1965 г. ми даде основание веднага да напиша студия по този проблем.

–В едно интервю академик Лихачов говори за своя личен избор в трудното, жестоко време на култа. А Вашият личен избор какъв е бил?

– Аз много скоро разбрах, че моите възгледи и разбирания са в контраст с разбиранията, налагани отгоре. Значи или трябваше да направя компромис и да пиша само това, което може да се публикува, и по този начин да обезсилвам и да обиждам собствената си мисъл, или да й се доверя и да пише за чекмеджето. Избрах второто. След морячеството отново ме взеха в Института по световна литература, но вече бях по-уверен. Разбрах, че не завися толкова от разни академици и догматици, че и да ме изгонят от работа мога да изкарвам прехраната си с физически труд. Затова, когато ми предлагаха теми за разработка, не ги приемах, а предлагах свои. Апаратчиците са свикнали, щом нареждат, да се подчиняваш, но аз не отстъпвах.И понеже вече имах някакво литературно име, те разбираха, че е много скандално да ме изгонят от работа. А нали не плащаха от собствения си джоб, а от джоба на държавата. Водеха ме младши сътрудник със 175 рубли заплата и аз и моето семейство живеехме при социално най-ниския жизнен стандарт, приет за нашата страна. Но какво, мислех си, ако моят баща, който загина из рудниците в Колима, имаше моите условия, нима това нямаше да бъде щастие.

– Колко врем работехте така?

– Много. Повече от 20 години. Бях и в Института по история на естествознанието и техниката. Там се озовах, понеже започна да ме занимава въпросът дали темата за националните мирогледи, която разработвах, няма връзка и с естествените науки – физика, биология, математика. Академик Кедров, директор на института, разбра, че това може да бъде нов, оригинален поглед върху естествените науки и се съгласи да ме приеме. С бройката ми, разбира се. Назначи ме в секцията по история на механиката, където аз, филологът, отново бях като бяла врана, но нищо... При тях написах няколко монографии, като например за връзката на физиката на Декарт с хуманитарната култура на Франция. Цяла година писах и правих моето френско пътешествие. Монографията беше обсъдена, приета и... сложена в чекмеджето на Института. И в моето. Аз разбирах, подобна тема беше толкова странна за тях, че те не бяха в състояние да я издадат. Но нали аз я написах. Това беше важното. След това се занимавах с връзката на механиката на Нютон с хуманитарната култура на Англия или как една и съща теорема от хидростатиката се разглежда и резонира по различен начин в елинската, немската, френската и италианската култура... Всичко лежеше и все още лежи в чекмеджето ми, но сега тези проблеми са важни, модни

79 дори, защото са от значение за цялостния поглед върху науката... Когато през 1983 година станах доктор на филологическите науки, поисках да ме назначат все пак старши научен сътрудник. Академик Кедров вече не беше директор на института и новото ръководство ми отказа. Не съм бил по профила им. Изобщо на доста места не ме приемаха на работа, главно защото съм бил неуправляем. За апаратчиците не е важно дали един научен работник има мисли и идеи, а дали е управляем...

– Но това дълго стоене в „подполие” не разваля ли човека? Не го ли поврежда?

– Да, аз станах малко мизантроп, загубих контактност, тежи ми да излизам „на пазар”, сред хора. Имам желание да се свия отново в своята черупка. Там ми е по приятно, със своите мисли... Затова сега тази съблазън на „перестройката” е мъчителна за мен. Нещо те мами, мами... Разбираш, че е дошло твоето време да изнесеш онова, което си трупал с години, да го покажеш и се покажеш, да си правиш реклама дори, както с това интервю например, и започваш да се плашиш. Човек лесно става суетен. Лесно губи дълбочина... Но все пак имам духовни рожби, за които трябва да се погрижа, да ги изведа на бял свят. Нали през цялото това време на усамотено писане ме е крепяла надеждата, че моите мисли са нужни на хората, дори и на тези, които са ги преследвали и забранявали...

1987 г.

80

Художник Мария Чакърова Есенен натюрморт 2009 г., маслени бои, 30х30 см

81

ДНЕВНИК

ПАНКО АНЧЕВ. СВЕТИТЕ ОТЦИ НА ЦЪРКВАТА. ТЕХНИЯТ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ

По много неща светите отци на Църквата се отличават от останалите хора. Най-важното вероятно все пак е силата на тяхната вяра и святост, непорочност и твърдост в отстояването на Христовите заповеди. Светите отци са били хора праведни, изпълнени с любов към хората, смирени, разкайващи се и добродетелни. Те са били Божи съсъд, в който е вложен разум, за да стане възможно вярващите християни да се научат да вървят по-уверено по Христовия път. Благодарение на това са изградили основите на Църквата и богослужението, дали са ключа към православното учение и сами са го проповядвали със страст и неуморност. Вярата дава и утвърждава много добродетели и помага на човека да живее, да избягва греха, а когато го извърши, да се покае и смири. Християнинът се подвизава за спасението на своята душа и няма нищо чудно, че мнозина достигат до блаженото съвършенство, което отваря ключовете към небето. Човекът е слаб, но той има силата на вярата и надеждата за спасение чрез вярата. Но не за това искам тук да разсъждавам. Проблемът, който ме занимава, е какъв е начинът на мислене на светите отци, за да достигнат до такива прозрения. Разбира се, Бог ги осенява с мъдрост и проникновение, но дареният от Бога с мъдрост и проникновение ум все пак има нещо особено в себе си, някаква готовност да ги приеме и използва, а и чрез тях се устройва така, че да бъде възможно прозрението и откриването на истината.

1. За нашия модерен, постмодерен и материалистичен ум светите отци са нещо необикновено и необяснимо, поради което имаме основание да гледаме на тях удивено, но и снизходително, като ги преценяваме като дейци на църквата, но не и като велики мислители и основоположници на знанието за света. Защото повечето от тях нямат системно университетско образование, научни титли (каквито притежават днешните авторитети на науката и знанието по цял

82 свят и особено у нас). Те са духовници, монаси, архиереи, изповедници и не се занимават с мисловна дейност, която бихме могли да приравним към днешните науки. Светите отци не са „изследователи”; не са и „учени”, прекарващи времето си в непрестанни изследвания върху смисъла и устройството на битието, а ревностни подвижници и мисионери, извършващи богослужения и проповядващи от амвона на богомолците. Освен това развитието на хуманитарната мисъл, особено на философията и историята, се свързва преди всичко с античността и западния Рененанс. Средновековието (и източното, и западното) е набедено и подпечатано с печата на схоластиката и обскурантизма, поради което неговите мисловни и духовни постижения са отнесени единствено към църквата и дори са заключени в нея.

Непознаването на средновековното литературно и философско-богословско наследство е последица от отношението на Възраждането и изобщо на Модерната епоха към средните векове, а протестантството и атеизмът продължително дискредитираха това наследство, принизяваха значението му и практически ограничаваха достъпа до него. Опитите от последните години да се преодолее тази несправедливост и да се направи възможното новите читатели да се запознаят и усвоят това огромно богатство се изразяват в издаването на трудовете на светите отци, засилване научния интерес както от страна на православните богослови, така и на философи и литературоведи.

Аз смятам, че модерната и постмодерната философия и изобщо хуманитаристика е достигнала крайната степен на своето развитие и сега се нуждае от нови подходи и идеи, за да излезе от задънената улица и да тръгне по нов път. Новите идеи за обществото се раждат и от традицията, а книжовното наследство на светите отци на църквата е такава именно традиция, която може да оплоди хуманитаристиката на ХХІ век.

Днес обществото преживява криза не просто на просвещенския, но преди всичко на ренесансовия модел. Хуманизмът, а не просвещенските идеали са изчерпали смисъла и значението си, поради което и философията тъпче на едно място и търси напразно изхода, през който да излезе от безизходицата си. Ренесансовият модел постави човешките възможности на безпределна висота и ги провъзгласи за всесилни. Познанието е безкрайно по тази формула, но се оказва практически ограничено и неспособно да възприеме и обеме самата безкрайност и безначалност, защото за него само доказаното чрез опита е истинно.

2.

Средновековният човек, който по начало е вярващ и с религиозно съзнание, е напълно различен от модерния. Вярата и религиозното съзнание дават друг начин на мислене, друга формула за човешкото съществуване, за човешките зависимости и възможности да устройва себе си и света около себе си, за морала и домостроителството. Но те му осигуряват и друга представа за битието. Вярата го предпазва от съмнение спрямо това, което е записано в свещените книги. Ала не само. Модерният човек също може да вярва, че написаното там е напълно истинско, реално, случило се и пак да се съмнява, защото не е

83 в състояние да си докаже чрез опита, че то наистина е възможно да стане по описания начин. И той търси доказателства именно чрез опита, а не във вярата си.

Това, разбира се, не означава, че средновековният човек не се стреми към опитно познание, към познание чрез изследване на материята, но той има съзнание за своите възможности и невъзможности, знае кой е начинателят, чия воля изпълнява. Познанието е потвърждение на Божия промисъл, доказателство за Божествения произход на света и поради това материята се възприема наистина в нейната безкрайност. За средновековния човек не е трудно да си представи безначалието и безкрая. Или по-точно: не да си ги представи, а да ги осъзнае в смисъла и предназначението им като създадени от Бога и съществуващи по Неговата воля. Те няма как да се видят, нито да се докоснат, но тяхното „крайно”, „сетивно” съзнание е в състояние да ги приеме и да не се пита „какво е имало преди или след”. Защото знае кой е сътворил видимото и невидимото и знае кое има начало и край и кое е безначално и безкрайно... За вярващия с религиозно съзнание средновековен човек в Светото Писание има всичко. Всичко означава, че там е дадена цялата история и състоянието на света, на това как и от кого той е създаден, за какво живее човек и какво трябва да направи, за да заслужи своето безсмъртие. Светото Писание и Светото Предание са свидетелството за съществуването на Бога, за Неговото снизхождане на земята и раждането Му в плът. Те съдържат правилата и нормите, дадени от Господа, по които човек трябва да живее.

Модерният буржоазен човек трудно проумява как вярата може да стане основа и методология на познанието, защото за него науката е едно, а религията и църковният живот – съвсем друго. „...непознаващите Бога не са допускали, че произходът на всички неща зависи от разумна причина; а в съответствие с това свое незнание са си правели изводи и за останалото.” Това е казано от св. Василий Велики в неговата Беседа 1 на Шестоднев. Признаването на „разумната причина” за сътворяването на света е най-важната отличителна черта между Средновековието и Модерната епоха, между средновековното и модерното познание. То е основата, върху която се постига познанието и се определя истината.

Всъщност модерният човек е възроден човек на античността. Начинът му на мислене е античен, т.е. атеистичен или езически. Християнството и особено книжовната дейност на светите отци е преодоляване на античността и езичеството като главни пречки пред усилията на човека да открие и осмисли истината. Но затова е необходимо човекът да тръгне по правия път, по пътя, който ще отдалечи от заблудата и неистината и ще му отвори очите за полезното и точно знание.

„Религиозно съзнание”, каквото е то у светите отци, означава съзнание, което е подчинено на вярата и което мисли чрез божеството, което почита и на което се моли. То не е еднородно и еднозначно, защото са различни религиите. Но в основата му има нещо общо и еднакво у всички: вярата, че светът е създаден от Бога и че човек зависи от Неговата воля.

Християнското религиозно съзнание, съществувало през Среднове-

84 ковието, е не просто вяра в неразделността на Света Троица, но и мислене чрез Нея; мислене за живота като подготовка за живот след смъртта, който ще протече според присъдата на страшния Христов съд. Мисълта за смъртта като „представяне пред Господа” настройва живота на земята съобразно законите, които Бог е дал за спазване. „Страхът от Господа” е норма, която определя поведението и помислите на човека. Не е достатъчно да вярваш „в един Бог вседържител, Творец на небето и земята” – трябва да живееш за Този Бог, да изпълняваш повелите Му за любов и смирение, за молитви и покаяние, за да заслужиш небесното царство.

Човекът с религиозно съзнание живее за бъдното, за отвъдното; тук, на земята той само се подготвя за него и го чака с нетърпение. Той се страхува най-вече от Божия съд и прави всичко възможно, когато застане пред Него, да получи опрощение и да заслужи живот вечен.

Религиозното съзнание е съзнание за пълнота и цялост. Чрез него човек се доближава до Бога и придобива тази така жадувана от него пълнота на битието, нарушена с грехопадението на Адам.

3.

„Ние владеем самата истина, която може да постигне всеки, който искрено се стреми към нея. А именно, ние вярваме, че някога ще възкръснем – едни за вечен живот, а други за вечно мъчение и посрамване”. Тези думи на св. Василий Велики са ключът към вярващия средновековен човек. Тук е смисълът на истинното познание, което християнството дава на вярващия. В тази истина религиозното съзнание не се съмнява нито за миг. За него не съмнението, а истинната вяра отваря пътя към спасението и дарява живот вечен.

Светите отци на Църквата са средновековни хора с голяма и истинска вяра и религиозно съзнание, с което проникват в Божието слово и извличат от него познанието на истината. Св. Василий Велики, когато тук цитираме и ще продължим да цитираме доста често, разграничава отчетливо поради необходимост и поради голямото им различие „светската мъдрост” и „истинското познание”. Той прави това разграничение, за да се отдели от философията на античността, от битовото мислене и разсъжденията на ежедневието. „Истинското познание” е познание чрез вяра, т.е. отиване отвъд видимото, сетивното и крайното. Само чрез вяра можеш да обемеш безпредела и да си убеден във възкресението, във вечния живот на душата и всесилието на Господа – без това да си го видял, чул от човек, който го е видял и пипнал. Т.е. да надмогнеш истината на опита и да постигнеш истината на вярата. У отците на църквата поразява обемът на представата и логиката на доказателствата. Към това трябва да добавим и отличното, до съвършенство, познаване на Свещеното писание – Стария и Новия завет, посланията на апостолите, трудовете на съвременните им богослови и, разбира се, съчиненията на опонентите им и на античните философи. Едва ли след тях има хора с такива знания на своята материя, с такава висока култура. Всичко това те са придобивали предимно самостоятелно, с Божия помощ, защото не са учили в универ-

85 ситети и не са се занимавали единствено с „наука”. Осененият със Свети Дух богослов, който се стреми към пълнота и цялост, единствен е годен да обеме такава сложна и богата материя, да я подреди и представи достъпно и нагледно дори на обикновените богомолци. Той тълкува преданията и Словото Божие, за да навлезе по-дълбоко в тях и защото знае, че в тях е истината. А не от някакви схоластични страсти да повтарят вече казаното. Напротив, богословието на светите отци е разумно оправдание на вярата и откриване знаците на Божия промисъл за възхвала на Божието творение и всемогъщество. Чрез това богословие те показват пътя на християните към спасението на душата чрез правилното изповядване на вярата и изпълнението на Христовите закони.

4. Георгий Флоровски (Георгий Флоровский. „Восточные отцы церкви”, М., 2005), един от най-големите богослови-патристи на ХХ век, когато изследва борбата срещу арианството през ІV век, отбелязва, че светите отци богословстват преди всичко за времето. Времето е тяхната основна философско-богословска категория, защото главната им задача е да разкрият и докажат същността на Светата Троица, нейната единосъщност и неразделност. Тук именно са големите различия с ересите – най-вече с арианството, което по онова време е най-сериозното еретическо богословско учение, разпространило се широко благодарение и на подкрепата на редица императори.

Ересите имат удивителната способност да формулират просто и нагледно сложните неща. Те винаги си служат коварно с човешките мерки, за да направят достъпно недостъпното у другите. За тях няма абстракции, които да не могат да се превърнат в предметност и да се материализират чрез представи и понятия от битовия живот. И понеже няма как Божествените измерения да се предават по друг начин освен с човешки думи и понятия, които изразяват винаги човешката ограниченост, апостолите, а след тях и светите отци (за разлика от всички еретици) умеят да излязат от тази ограниченост и да придобият друг мащаб на представата си за времето. Неразумието на еретиците е най-напред в разбирането на Светата Троица като Отец, Който ражда Сина „преди всички векове” и от Когото изхожда Светия Дух. Според тях има последователност във времето на появата на Отеца, Сина и Светия Дух, а от там и „субординация” между трите ипостаси на Бога. Логиката на арианите и на еретиците изобщо е чисто човешка: щом един ражда, значи е преди родения. А щом нещо от някого изхожда, значи „който изхожда” е след „от когото изхожда”. Нали така е в земния свят и така именно е отредил да бъде Господ.

„Да говори за Бога, да изследва това, което се отнася към Него, да се опитва да представя като ясно неизяснимото и като разбираемо това, което за всички е непостижимо, е свойство на самонадеяния и дързък човек” – казва в своето Слово 60 св. Симеон Нови Богослов (Х–ХІ в.). Преди него св. Макарий Велики (ІV в.) повелява: „необходимо е от тебе да промениш ума са, да превърнеш плътското мъдруване в духовно”. Преведени на светски, модерен и „научен” език, тези думи на светия отец призовават да не се профанира високата материя и да не се измерва неизмеримото. Т.е. за да се занимаваш с

86 абстракциите, трябва да притежаваш висока степен на абстрактно мислене. Дарбата на ума е в това да мисли според категориите, за които мисли, за да е на равнището, на което и те са. Той трябва да се подготви за това.

5. Разсъжденията и богословските спорове около доказателствата за съществуването на Бога и неговите три ипостаси са най-важната същност от дейността и служението на светите отци на църквата. За модерния човек тези спорове и доказателства са вече непонятни, а дори и безсмислени заради неговия материализъм и атеизъм. Но ако ги погледнем от гледната точка на поставената тук тема, можем да придобием представа за начина на мислене на светите отци и доколко тяхното мислене е на висотата на категориите, за които мислят. Висотата на ума се проявява в това да осъзнаеш, че когато Отец ражда Сина, това не означава, че преди това раждане не е имало Син. И че изхождането от Отца на Светия Дух не означава, че Светият Дух се е появил след Отца. „Трите ипостаси, бидейки естествено съединени, нито се сливат в едно, нито пък се разделят на три”– допълва св. Симеон Нови Богослов. Не механиката на процеса, а събезначалието, съвечността и единосъщността са категориите, в които трябва да мисли богословстващият човешки ум. Човешкият ум мисли и познава света не заради себе си и заради науката, която си е създал, а за да прославя Бога и Неговото Творение. Това е условието, което светите отци на Църквата поставят пред познанието, за да бъде то полезно и градивно. Откритията на познанието са нови доказателства за съществуването на Господа и за Неговото всемогъщество. Умът обаче не бива да излиза от това, което „ни е изречено, казано или открито от Самия Бог в Божествените писания на Стария и Новия Завет” (Св. Йоан Дамаскин „Точно изложение на Православната вяра”). Най-удивителното за модерния човек е, че за хората от онова време това не е ограничение, което Църквата налага пред мислещите и търсещите хора. Напротив, чрез „ограничението” се дава истинският ключ за вратата към истината. Защото Бог се е открил в Свещеното писание и дълг на човека е да изучи тези откровения, да ги систематизира и анализира. Извън Писанието не може да има познание, защото там е човешката гордост и суета, страстите и похотта, преходността и земната слава. Т.е. грехът. А „грехът ограничава ума и затваря вратата на познанието”, казва св. Ефрем Сирин.

Всички свети отци на Църквата, а и всички средновековни християнски умове на Средновековието, мислят чрез Светото писание и вътре в Него. Бог се е открил на пророците и на апостолите и техните слова са всъщност Божии слова, Неговите истини, които Той ни е дал, за да живеем по законите Му и правилно да се ориентираме в света. За модерния човек това е напълно неприемливо, защото е непонятно „да те ограничават” и отклоняват от реалната действителност и изучаването на материята. Модерната представа за науката е проникване във всички сфери и несъобразяване с предварителни правила и норми какво да се изучава и каква да бъде целта на научното дирене. Атеистичното съзнание обаче не изучава света, за да прославя Бога, а за практическа полза на човека по време на земния му живот. И поради това дръзва да влиза

87 дори в Неговото право да твори. Това, разбира се, не означава, че през средновековието науката не се е занимавала с практически задачи и не е работела за облекчаване живота на човека. Да се твърди подобно нещо, означава да не се познава изобщо същността на религиозното съзнание и да не се разбира смисъла на казаното от св. Йоан Дамаскин, а и от другите свети отци на Църквата за „мисловното движение” в рамките на Светото писание.

6. „Шестоднев” на св. Василий Велики е едно от най-ярките и популярни през Средновековието съчинения (българската му редакция е на Йоан Екзарх от Х в.), описващи и изследващи „материалния” свят и възхваляващи всемогъществото на Господа като творец и вседържител на „всичко видимо и невидимо”. Цялата мисловна енергия на светите отци е насочена към постигане на пълнота, на цялост, а не към раздробяване и отделяне на едно от друго. Бог е създал света и човека в тяхната пълнота и единство със Себе Си и затова Творението според св. Василий е толкова красиво и цялостно. Всичко се съдържа във всичко и нищо не съществува самостоятелно, отделно, в противоречие с пълнотата и целостта на Промисъла и Творението. Средновековният човек нито за миг не е допускал, че материята съществува, защото е подложена на физични и химични реакции; че е възникнала, както и животът, в резултат от съчетание по определен начин на атоми и молекули. Или че растителните и животинските видове са произлезли и са се оформили по пътя на естествения подбор и еволюция. Той, разбира се, се е питал от какво е направена материята, самият той, но този въпрос идва след като има истината за Създателя. За него е по-важно да знае и да възхвалява Този, който е подредил живота и му е дал смисъл, отколкото какво има вътре в предмета или животното. Св. Максим Изповедник (VІ–VІІ в.) казва: „Също така има два вида познание. Едното е научно, което по силата само на свойството си постига логосите на съществуващото; то е безполезно, понеже не се стреми към изпълнение на заповедите. Другото знание е дейно и действено, което наистина се стреми към постигането на съществуващите посредством (духовния) опит” („Глави за бословието и за домостроителството на въплъщението на Сина Божий”). „Шестоднев” е такова именно „дейно и действено” познание, в което тайните на сътворението се откриват, за да се възхвали Създателят и да се отворят очите на хората за логиката, хармонията и смисъла на битието. Защото каква полза, се пита св. Василий Велики, да познаваш света, а да не знаеш кой е неговият Творец и да не Го славиш заради премъдростта и всесилието Му.

Но какво означава да познаваш „дейно и действено”? То е да изучаваш онова, което е около тебе, да го запомняш, като навлизаш в неговия смисъл и се възхищаваш от хармонията в неговото устройство. Неживата природа също има смисъл, който трябва да се разгадае и да се съотнесе към човешкото битие. Всичко в природата е знак за нещо, което Господ иска да каже на човека, да го поучи и му даде истината за Себе си. Св. Василий Велики постоянно напомня на слушателя и читателя си: „Виж как е при животните, виж колко разумно е

88 направил Бог неживата природа и се учи от Божията премъдрост, поучавай се от това, което Господ ти казва с устройството на видимия свят. Щом птиците и животните го правят, прави и го и ти за прослава на Бога и не се посрамвай с леност, небрежност и безсърдечие. Гледай и изучавай, за да придобиваш добродетели и за да не преставаш да възхваляваш Твореца.” „Шестоднев” е не научно, а по-скоро (според евентуална днешна терминология) „научно-популярно” съчинение. То е насочено не към учените и изследователите на материята, а към богомолците, които искат да научат какво представлява природата, как се е появил светът и живите същества заедно с човека. „Шестоднев” е проповед на християнски духовник, елемент от цялостната богословска дейност на един от най-големите и най-авторитетните архиереи в историята на Църквата. Образът на света, който св. Василий Велики дава в своето съчинение, се е прелял и в представата му за вселенскостта на църквата и символа на Св.Божествена Литургия, съставена от самия св. Василий Велики, пресъздаваща и прославяща в богослужението земния живот на нашия Спасител. В това съчинение обаче се съдържа „методологията” на науката, начинът на мислене на учения, който наред с безстрастното и обективно наблюдение е длъжен да се съобразява с истините на вярата. То носи в себе си отговорите и на въпроса „Как?”, но много повече са отговорите на въпроса „Защо?”. Като узнаваме повече за това как е устроен светът и като търсим средства за подобряване на материалния си живот, ние трябва да помним, че всичко ни се дава от Господа, за да Му подражаваме още повече, а не за да се леним и отдаваме на пороци. „Чистата наука”, която модерното време създаде по подражание на античността, е отклонение от истинското познание и не служи на хората и Бога, ако е самоцелна и водена от собствената си гордост, суета и тщеславие. Защото, както казва св. Симеон Нови Богослов, Господ „снема покривалото от очите на душата му и му показва това, което Сам иска и което е полезно за него; а за останалото му внушава да не изследва, да не задава въпроси и да не любопитства”. Пределът на познанието според мисленето на светите отци е нравствен, както е нравствено и самото познание заедно с науката, която го постига.

7. Живеещият в Христа живее във вярата; живеещият във вярата живее в Църквата и чрез Църквата, която е тялото Христово, живее и пребъдва в Христа. Апостолите били изпратени от Иисус Христос да проповядват в Негово име и да приобщават езичниците към Истината. Тяхната роля поемат епископите, монасите, свещениците. Измежду тях са и светите отци, изградили земната църква, формулирали нейните догмати, изтълкували свещените книги, борили са се срещу еретиците и езичниците и са проповядвали със страст и гореща вяра. Всеки от тях по своему е изпълнил служението си и всеки е добавял според възможностите си по нещо в домостроителството на вярата. Обединява ги начинът им на мислене. Светите отци мислят чрез цялото и в цялото. Господ е създал в Своето тяло Църквата и е оставил хората свободно чрез вярата си да влязат в нея и да я населят. Но за да стане това лесно и възможно

89 и за да могат хората да отиват при Христа по един и същ път и заедно като едно цяло да се молят и чакат опрощаване на греховете и влизане в Небесното царство, са необходими догми и канони, богослужения, молитви, свещенослужители. Господ е казал на апостолите какво трябва да правят, но Неговите думи още не са дошли до всички човеци. И те трябва да стигнат истински, такива каквито ги е произнесъл Господ. Светите отци са хората, които осмислят Христовото учение, правят го достъпно, разбираемо и практично, като изграждат Църквата като институция. Но те изграждат Вселенска Църква, побираща цялото Христово учение и наподобяваща символно и реално Божието Царство. Църквата формира постепенно своя догмат и каноните си, които се формулират и утвърждават от вселенските събори. Те са й необходими заради вселенския й характер и за да поддържат единството и целостта й. Светите отци осъзнават този мащаб и изграждат така Църквата, че да бъде достъпна, но всички в нея да са равни и да вървят по един и същ път към Господа. Те самите дават пример, като не излизат извън Светото Писание и с Божието благословение и вдъхновение го правят видимо и осезаемо за християните. Така именно Църквата се превръща в твърд, непристъпна за ересите, разколите, езичеството. Може би Символът на вярата, приет на Първия Вселенски събор, проведен през 325 г. в Никея и свикан от император Константин Велики, редактиран от Втория вселенски събор през 381 г., е най-яркото доказателство за величието и всеобхватността на мисленето на светите отци на Църквата. Тяхната велика роля и заслуга е, че са успели с човешки думи да изразят онова, което Господ е казал, заповядал, поучил, като го систематизират и направят достъпно за всички. Големият проблем, който е трябвало да разрешат, е за единосъщието и единородението на Сина с Отца и изхождането от Отца на Светия Дух, както и за равнопоставеността на трите ипостаса на Бога. Но не е било лесно да се намери понятието „единосъщен”, в което да се назове с максимална точност каква е природата на Сина, кога е се е появил и каква е зависимостта Му с Отца, щом е роден от Него и каква е природата му в рождението по плът и пребиваването Му на земята. Ние днес лесно приемаме понятието, макар да не го разбираме в пълна мяра, защото е абстрактно. Ала в ІV век, когато борбата с арианите и другите ереси е достигала до такива размери, че е била застрашена целостта на Църквата и правилността на вярата, светите отци са формулирали догмата, а с това и са изразили с думи непостижимостта на Бога. Символът на вярата не се ограничава само с означаване същността на Бога в Неговото триединство и неразделност, но в него е разказана и историята на земния живот на Иисус, неговата смърт и живот след смъртта. И всичко това с думи от Евангелието. Нищо не е извън и отвъд него. Цялото Свето Писание е събрано в тези няколко изречения, с което светите отци се изравняват по служба с пророците и апостолите. Тук те са постигнали истината, показали са пътя, по който християните трябва да вървят, за да славят правилно Господа. Едва ли би могло да се посочи по-цялостно и по-мащабно богословско съчинение, което да претендира за всеобхватност и истинност, каквото е Символът

90 на вярата, приет от Първия и Втория Вселенски събор през ІV в. Като колективно дело и резултат от неколковековен богословски и свещенослужителски опит, Символът доказва силата на съборния характер на Православната църква и благодатта на Светия Дух върху тези, които истински вярват и със страст защищават чистотата на вярата и целостта на Църквата.

8. Познанието в рамките на Свещеното Писание е познание на Вселената, на Вечността, а не на частното, на отделното. То изисква преди всичко изключително добро познаване на Писанието и умение да се свързват привидно противоречивите части. Думите в това познание са стълбовете, върху които то се гради. Усетът за езика и способността да се съпоставят значенията на думите според случая, в който и заради който са изречени, е способност единствено на великите мислители. Светите отци умеят да четат буквално текста на Писанието и разбират конкретния им смисъл на означаващи, а след това четат този текст в неговата пълнота и цялост, за да го осмислят и разяснят на богомолците. Вярващият християнин има съзнание за своята греховност, поради което моли от Господа да му прости. Смирението и покаянието дават силите, необходими за измолване на милост и прошка. За модерния човек те са унизителни и той смята, че силата на духа се състои в гордостта, непреклонността, смелостта и неподчинението на авторитетите. Противното е ограничаване, затваряне в рамки, провинциално и непродуктивно за разума и познанието. Светите отци, а и средновековният християнин изобщо, се подчиняват на устройството, на системата и реда, установени по Божия воля, смиряват се пред Твореца, Който ги е създал, изпълват се с благоволение и страх Божий. Това устройство на техния ум поражда начин на мислене, който се стреми да обхване Творението такова, каквото е създадено от Твореца, и чрез Творението да разбере какво е Бог. Това мислене се проявява не само при разрешаване на богословските проблеми, но и свещенослужението и особено в проповедите, наставленията и поученията. Богомолецът трябва да придобие съзнание за величието на Господа и да бъде част от една църква, която е Тяло Христово. Църквата дава мащаб и простор на мисленето, защото е земен образ на небесното...

9. Светите отци на Църквата са ни оставили огромно духовно наследство, което трябва днес да бъде осмислено отново и въведено в ума и разума на фрагментарното ни време, да стане основата, върху която да се извърши жадуваното обновление в мисленето и възвръщане към изгубения мащаб и величие.

91

ПРЕГЛЕД

Книги Петър Караангов. „Прах от песен”, 2010 Талантът на големия ни поет и в тази книга е все така силен и продуктивен. Новите стихотворения на Петър Караангов продължават започнатия преди повече от половин век разговор с читателите. Винаги точен и художествено силен, поетът и тук размишлява за живота, за преходността на времето и човешката способност да се съпреживява красотата на природата и добротата на света. Мекият рисунък е съчетан с тънка наблюдателност и убедителност на внушенията. Петър Караангов е наистина голям български поет, един от най-ярките и значими представители на родната ни поезия от втората половина на ХХ век. Слава Богу, че все още е пълен с творческа енергия, че талантът му е непресъхващ. Лъчезар Еленков. „Поетът, лунната усмивка и чудовищата”, 2010 Лъчезар Еленков много е хвален навремето. Днес книгите му се посрещат повече с равнодушие отколкото с внимание. Но няма да е пресилено да се каже, че Л. Еленков не е оценен още по достойнство. А той е много интересен и изобретателен поет, поет с оригинално виждане и образност, понякога дори парадоксален. Самият той се смята за футурист и има основание за това. Точно футуризмът му не се забелязва и анализира. Време е критиката да се вгледа в реалността на това творческо дело, да го анализира, за да види в него богатството и приноса му за развитието на българската поезия на ХХ и ХХІ век.

92 Мария Донева. „Меко слънце”, 2010 Очевидно идва ново поколение български поети, продължители на здравите и плодотворни традиции на българската литература. Мария Донева, която живее в Стара Загора, е едно от тези продължения. Вероятно в стихотворенията й ще усетим интонациите на Валери Петров. Но тези отгласи са съчетани с оригиналния и сигурен глас на поетесата и са необходимите опори на нейния ярък и самобитен талант. Лекота на стиха, оригинално виждане, естествени и ненагласени чувства, умно говорене – ето няколко от качествата, които правят Мария Донева уверено осъществяваща се надежда на поезията ни. Бина Калс. „12 часа санторини”, 2011 В Бургас все още има талантливи поети. И се раждат нови! Бина Калс е една от тях. „12 часа санторини” е нейната втора стихосбирка, но вече чуваме силен и умен глас, който говори за прости неща, но зад тези прости и обикновени неща от ежедневието откриваме смисъла и същността на мирозданието. Оригинална и свежа поезия, дори и когато е малко умозрителна. Тодор Копаранов. „Двукнижие”, 2010 В последните години Тодор Копаранов е много по-продуктивен отколкото бе в младите си години. И не само е продуктивен, но и все по-задълбочен, вглъбен, умен и оригинален. В тази книга той развива характерните за неговата поезия черти – да говори за ежедневието, за личните си битови преживявания, но да размишлява за големите неща. Така ни учи и почти цялата традиция на българската поезия. Найден Вълчев. „Попътни срещи. Книга четвърта”, 2010 В четвъртата книга от поредицата „Попътни срещи” Найден Вълчев е включил спомени, размишления и записани разговори с големи наши и руски творци, с които нашият писател е общувал в различно време. Сред тях са Ангел Каралийчев, Вили Цанков, Георги Райчев, Димитър Талев, композиторът Димитър Вълчев, Петър Караангов, Николай Лилиев и др. „Попътни срещи” представя нашия голям поет и преводач и като интересен и задълбочен анализатор на литературното творчество, умеещ да характеризира точно и

93 ясно особеностите на отделния писател, да съчетае литературно-критическия анализ с портретната скица, личното впечатление и разбиране за изкуството. Симеон Хаджикосев. „Романът – що е то? Опит върху историята и поетиката на романа”, 2011 Изследванията върху отделните литературни жанрове не са особено чести в историята на българското литературознание. Типологията на жанра е трудна дисциплина, изискваща огромни познания и добро абстрактно мислене, което да е способно да систематизира различните жанрови белези и да направи вярното обобщение. Типологията не е пренебрегване на различията, а умение да се формулират общите неща, без да се игнорират различията и без да се обезличават творческите особености и проявленията на различните писатели в различните литература. Симеон Хаджикосев прави такъв сполучлив опит. Книгата му ще е интересна и полезна за тези, които искат да научат повече за особеностите на романа и които ще сверят собствените си знания със знанията на един от най-известните наши литературоведи. Минко Бенчев. „Критически стран(н)ици”, 2010 През последните двадесет години много рядко се появяват текстове на Минко Бенчев. Сигурно той има причини да не публикува или да публикува рядко, но това е загуба за критиката и литературата ни. Защото Минко Бенчев е висок ценител и отличен стилист, който умело прониква в същността на авторовите своеобразия и предава впечатленията и оценките си по един наистина блестящ начин. За съжаление подобен критически талант днес не се появява. А литературата ни има огромна потребност от него. Тънка е тази книга, но от нея може да се научи много – дори и тогава, когато не се съгласяваш с оценките и анализите на критика. Критикът обаче е човек и трябва да му се позволява да има своите лични предпочитания и дори увлечения. Защото в тях той е най-верен. Хосе Ортега-и-Гасет. „Безгръбначна Испания”, 2010 Хосе Ортега-и-Гасет е един от най-великите мислители на европейския ХХ век. Никой не би могъл да нарече себе си образован и културен, ако не е прочел поне едно есе на този велик ум. „Безгръбначна Испания” е удивителна книга, в която сякаш се говори много повече за нашата България и „българ-

94 ските нрави”, отколкото за Испания и испанските особености. Това не е парадокс, а естествен белег на всеки голям мислител, който улавя преди всичко общото в човешкото развитие. Виждаме, че в Европа все пак се живее по един и същ начин, че в нея много повече са родствата отколкото отчужденията и враждите. Хосе Ортега-и-Гасет те кара да мислиш със собствения си ум и да се очистиш от наслоенията на посредствеността и грубата публицистика. „Простори” съветва своите читатели да четат повече великия испанец! П. Р-ев

Събития

Майски салон на изкуствата, Варна 2011 Майският салон на изкуствата и тази година събра творците от Варна на поредния им празник на духа и творчеството. Представители на различни изкуства показаха своите произведения пред взискателната и отбрана публика. По време на Майския салон на изкуствата бе отбелязана и петдесетгодишнината на списание „Простори”. „Простори” е национално списание, но поетите, писателите и читателите от Варна го имат като своя рожба и оцениха славния юбилей като ярко събитие в духовния живот на България. П. Р-ев

95

Памет 65 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО И 10 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ВЕНЕТА МАНДЕВА Венета Мандева живя бурно. Тя не се примиряваше с несправедливостите и се бореше срещу тях. Затова и активно участваше в обществено-политическия живот. Такава беше и в поезията си. Родена е през 1946 г. в Павликени. Завършва българска филология във ВТУ „Св.св. Кирил и Методий”. От 1969 г. да смъртта си през 2001 г. живее и работи във Варна. Член бе на Съюза на българските писатели. Тя бе активен сътрудник на „Простори”. Нека нашите читатели си спомнят за нея и нейната поезия! ЛОВ НА СВЕТУЛКИ Почти безпогрешно прочела на Бога справочника вечен – Кой кой е - без фалш и преструвки, аз всъщност отивам си вече. Но в болните мои недели все идва по някой приятел – с печално опънати струни ме дърпат душите ви златни. Държите ме толкова много, макар че и толкова нежно – така се улавят светулки - не с пръсти, а в лунните мрежи. И още не мога, не мога да мина отвъдната бездна – но облак луната притулва и по е добре да изчезна. Тогава си мисля за тези, които забравят насила, чието добро е за показ, но никога не и от милост. А те отминават ме трезво - светулките бързо умират. От тяхната хладна жестокост сама тъмнината извира. Тъй светвам от вашата нежност, угасвам от болка невярна. Но краткото светване стига да виждам накрая си вярно. Задръжте ме в лунната мрежа, за глътка живот благодарна. А после, там горе, ще мига светулка в небето на Варна.

2000 г. Бог да я прости!

Простори

96

Художник на броя Мария Чакърова работи в областта на графиката, живопистта, акварела и графичния дизайн. Нейни творби са притежание на Националната художествена галерия, на Софийската градска художествена галерия, на Галерията за графично изкуство – Варна, на частни колекции в страната и в чужбина. Има 17 самостоятелни изложби в страната както и 17 съвместни изложби с страната и чужбина. Живее и работи във Варна. тел.: 0889 365809 e-mail: mchakarova@dir.bg