Issuu on Google+


1 СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО 2 / 2011

Поезия Андрей Андреев

3

Преглед

Проза Христо Леондиев

6

По повод новото издание на съчиненията на Яворов

Поезия Иван Ставрев Милена Белчева

11

Проза Йово Неделчев

19

Димитър Димов. Архив Сборник за Димитър Подвързачов Красимира Томова, Тинка Бозова. Кметовете на Варна

27

История на българската литература 36 Въведение в „Атлас на българската литература“ Симеон Янев Дневник Българският свят Панко Анчев

42

Наследство Петербург и Москва Иван Аксаков

70

Уроците на големите писатели Марио Варгас Льоса. Нобелова лекция Дейвид Хърбърт Лорънс. Есета

91

Св. Григорий Богослов. Творения

Гост на „Простори” 22 Поетът Деньо Денев на изповед пред Ангел Г. Ангелов Размисли Камо грядеши, плането на хората Сергей Степашин

Книги

74

Морис Годелие. Тяло-родство-власт Американски поети Юбилей Тодор Игнатов

96


2

Автор на заглавката на списанието е Иван Кенаров (1930 – 2006)

Редакционен съвет Отговорен редактор Панко Анчев pankoantchev@mail.bg Ангел Г. Ангелов an_g_an@abv.bg Димитър Калев dimitar@kalevi.eu Графичен дизайн Йордан Дамянов Коректор Дора Томова Предпечат и печат Издателство Славена – Варна тел. 052 602 465 www.slavena.net Списание „Простори“ се издава с решение на Общинския съвет – Варна. То е продължител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г. prostori@mail.bg http:/prostori.ning.com ISSN 1313-1443

На кориците - творби на Тодор Игнатов


3

АНДРЕЙ АНДРЕЕВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ПЕЯТ НЯКЪДЕ Тишина. Мараня. И пътека. И си мисля сред знойния ден, че най-много обичах човека, а човека го няма до мен. Той къде по света се изгуби, аз къде се изгубих в света? Бе денят ни и силен, и хубав, беше нежна и страстна нощта. Пеят някъде – близо, далече, в този свят или в другия свят, все едно – от кръвта ми изтече лудостта да съм весел и млад. Знам, че всичко, което ще бъде, ще отвори пак стари врати. Бог един ни създава и съди. И едно колело ни върти. Но ще види ли ден и човекът, гордо своята нощ извървял... Тишина. Мараня. И пътека. И надежда – денят да е бял.

ЧУДЕСА На Александър Руденко Зашумете, есенни дървета, заблестете, мътни небеса, с песните ви – пети, недопети, да повярвам в нови чудеса.


4 Скитам под студените простори, но не чувам говор, нито плач, срещам само окъснели хора, лутащи се в есенния здрач. Като мен и те едва ли знаят кой е вече истинският път и къде началото и краят в мъртвините ще се пресекат. Скоро сводът ще въздъхне глухо и ще се стовари вечерта, а във дланите ми падат сухи жълти и оранжеви листа. Но в кората ви и слънце свети и напомня стари чудеса: пролетта ви, есенни дървета, лудостта ви, мътни небеса.

НОЩ В памет на Владимир Соколов Вали отвсякъде, вали в нощта – дълбоката. Назад в дъжда ли е, или пред теб посоката? Посоката, в която пак са те закукали и студ, и сняг, мъгла и мрак в часа на бухала. Ще оттекат по своя път злини, пророчества, в сърцето ти ще загърмят води клокочещи. И погледът ти с блясък син – синчец, метличина, април ще срещне, ти си син и на езичница. Коя ли нощ със студ, с тъма тук е векувала? Тя ще се проясни сама. Недонощувала.


5 ПРАХ Сърцето месеци не мигна. Светът край мен бе ням и глух. Когото чаках, не пристигна, когото трябваше – не чух. През нощите студени, зимни, сред земния и звезден прах съдби премислих и години, но тайната им не прозрях. А тази сутрин, от забрава за да спаси света студен, на кръстопътя се изправя разцъфнало дърво пред мен. И аз заставам под дървото, опровергало в утринта безсмислието на живота, безумията на смъртта. Лъчите лъч в небето гонят, смехът достига ведър смях... И върху мене клони ронят и звезден цвят, и земна прах.


6

ХРИСТО ЛЕОНДИЕВ ПРОМЯНА откъс от роман

РУСАЛКАТА вече беше решила – щеше да излезе на брега и да намери голямата си любов. Скоро имаше рожден ден, а не искаше да го посреща пак сама. В морето ù липсваше среда. Трябваше да се махне – обаче не знаеше как. Нямаше начин да се намърда във водоноска като онези, с които „Гражданска защита“ разнася водата из турските села. Подобни цистерни имаха и в пожарната, но на плажа рядко избухваха пожари. Оставаше ù канализацията. Русалката трябваше да излезе на улицата през някоя шахта или пък да продължи по тръбите, които непрекъснато се стесняваха и при тоалетните чинии на хората ставаха сто и десет милиметра – само гръдната ù обиколка беше петнадесет пъти повече. Русалката не можеше да се провре, освен ако не намереше някой дебелосерко с широк отходен канал. И той щеше да е голямата ù любов. Русалката още търсеше най-доброто решение, когато видя количката. Много майки с колички разхождаха бебетата си по крайбрежната алея, но само една от количките беше достатъчно голяма за нея и гърдите ù. АНТОАНЕТА имаше всичко онова, за което русалката беше мечтала – хубави и много дълги крака. Обаче не ги използваше и сега се возеше в количка като бебе. Беше се разкрачила колкото ù позволяваше рамката. Носеше грижливо подстригани бикини и червени нокти на бос крак. В ръката си държеше цигара. С красив и малко небрежен жест командваше стареца, който буташе количката ù когато и накъдето тя пожелае. Никак не беше честно. Русалката първо изпита неприязън. После пожела инвалидната ù количка – беше с клепнали и големи като на велосипед задни гуми, хромирана рамка, крачна спирачка и столче с облегалка. Тъкмо това ù трябваше. На следващия ден същата количка пак се мота напред-назад по крайбрежната алея. И на по-следващия. Тогава обаче спря. – Искам пуканки! – затръшка се Антоанета и огъна амортисьорите до краен предел. Аха да ги счупи. Професорът пак беше забравил очилата си. Огледа се наоколо, но не видя нищо повече от носа си и затова му се довери напълно, като тръгна по миризмата на пуканките.


7 Сега или никога. Антоанета стоеше с гръб към водата – точно заради такива България беше загубила своя излаз на Бяло море. Това станало в Ньой през 1923 г. Гърци бяха обадили на великите сили как българите строят къщите си с гръб към морето. Русалката ритна с опашката и скоро гърдите ù заораха в пясъка. Пропълзя към количката на Антоанета. Имаше много хора, но всички на крайбрежната алея бяха българи и затова никой не гледаше към морето. Сега русалката трябваше да се изправи. Набра се за дръжките на количката като на успоредка и тръшна циците си помежду им. Изненадата беше пълна. Русалката изсипа Антоанета, която още беше в несвяст от удара, и се настани на нейното място. Покри опашката си с одеялото. Плювна си на ръцете и тъкмо щеше да затъркаля колелата, когато някой ù подаде пуканки. – На! – каза професорът и отново хвана дръжките на количката. Без очила нямаше как да познае дъщеря си и даже не се опита. Сякаш гърдите ù бяха станали по-големи отпреди да отиде за пуканки или така му се беше сторило. Понечи да бутне количката. С малко напъване прескочи тялото на Антоанета и продължи по алеята. А Антоанета тъкмо се посъвземаше и опитваше да подпъхне прът в колелетата. С ужас видя как колелетата преминаха през нея ведно с пръта, а после баща ù скочи отгоре ù, като разсипа половината от виновните за всичко пуканки. И пак изпадна в несвяст. РУСАНКА пък беше изпаднала във възторг. Въртеше се като невидяла, а на професора му беше почти невъзможно да удържа дръжките ù в някаква определена посока. Гърдите рязко натежаваха ту на едната, ту на другата гума и теглеха количката към различни изкушения. Русалката изхвърли солените пуканки и пожела захарен памук. Искаше да опита вкуса на сладкото, защото морето посоляваше обилно всяка нейна гозба, без да попита русалката ще или не ще. На потъналите кораби имаше захарници, но захарта се стопяваше още преди корабът да опре дъното. Сладкото й хареса. От време на време русалката се пресягаше от количката колкото за някое цвете. Минувачите гледаха към нея с любопитство, а зад гърба ù се обръщаха и сочеха гърдите ù с пръст. Котките се облизваха лакомо сякаш насреща си имаха някоя малка рибка. – Какви са тези животни? – попита русалката. – Котки – обясни професорът. Не че ги беше видял, но мяукането им идеше отвсякъде. Мъчеше се да ги заобикаля, защото не знаеше кои от тях са черни и кои не. – А защо бягаме от тях? – Носят нещастие. Русалката посърна. Всички морските котки бяха черни и неведнъж ù бяха пресичали път под водата за сметка на голямата ù любов. Това обясняваше самотата ù.


8 НА КРАЙБРЕЖНАТА се провеждаше спортен празник. Количката на русалката изпреварваше колоездачи и хора, които тичаха за здраве или се състезаваха за награда. Някои ритаха топка, а други се бяха наредили в една линия и чакаха сигнал. – Какво ще правят? – попита русалката. – Ще се надбягват с чували. Русалката пожела да погледа. Беше лесно и за разлика от другите видове спортни игри не ù трябваха крака. Пожела да участва наравно с останалите. Поиска си един чувал и се намърда вътре. Изсвири свирка. Всички се спуснаха напред със смешни движения, а русалката даже още не се беше наредила. Изглежда им даваше преднина. По едно време тръгна напред. Нямаше никакъв начин да настигне първите, но искрено се забавляваше с олимпийската идея. Циците ù се друсаха и се мятаха налявонадясно. Най-бързият тъкмо пресичаше чертата. Беше толкова убеден в победат�� си, че спря и се обърна да се посмее на останалите. Или просто искаше да провери къде са. Вместо това видя русалката и мигом забрави за състезанието. Езикът му увисна из устата. Вторият и третият се почудиха какво толкова има за гледане и също се обърнаха. Един по един и всички останали. Чувалите им се издуха отпред. Русалката наближаваше малко по малко. Още непреминатата от никого черта беше препречена от състезателите, но циците ù се мятаха като боздугани и отваряха пътя ù напред. Така мъжете нападаха в краката на една жена, която даже нямаше крака. Объркана работа. Русалката премина чертата първа и единствена. Медалът ù веднага си намери място някъде измежду циците и повече не се видя. Не след дълго кметът на града вече се чудеше дали въобще ù беше дал медал. Бяха му останали медалите за втория и третия състезател, а те не бяха преминали чертата. Пък и кметът си търсеше още работа около гърдите на русалката. – Как се казваш? – попита той, като ù окачваше останалите медали. – Русанка. Кметът задържа ръката ù повече отколкото беше редно за едно обикновено здрависване. Изглежда се беше влюбил от пръв поглед или просто ръката на русалката лепнеше от захарния памук. – Мога ли да задържа чувала? – попита тя. Кметът пробва да надникне дали не го е обула на голо, но русалката се беше опасала добре. Оставаше ù само да се пристегне. С много рязко движение измъкна колана на кмета и го закопча около кръста си, а после на ситни подскоци хукна към количката си. Гащите на кмета увиснаха. Той ги придърпа нагоре с ръце и заскача след нея в напразен опит да настигне победителката. РУСАЛКАТА почувства умора отведнъж. Тръшна се обратно в количката и придърпа одеялото да се покрие презглава, защото миризмата на риба привличаше много мухи. Изпод одеялото се показа опашната ù перка. Приличаше на


9 престилка каквито се слагат на повечето гуми и не будеше любопитството на минувачите. Русалката премижа и задряма. Беше прекалено възбудена да заспи, макар че един здрав сън щеше да ù спести някои неприятности. Почти стигнаха дома на професора и щяха да се мушнат във входа, ако отпред нямаше детска площадка. Описаните от Андерсен игри на морското дъно не бяха малко, но изглежда русалката си беше останала с неизживяно детство. Тя накара професора да спре. Скочи от количката и започна да играе с всички съоръжения, за които не трябваха крака или поне чатал. Не можа да яхне кончетата на пружина. В катерушките щеше да заклещи гърдите си, но пързалката беше като правена само за нея. Русалката разбута децата и се спуска докато чувалът се протри откъм дупето ù. Много люспи останаха на ламарината. – Няма ли да си тръгваме вече? – попита професорът отегчен. Не се беше бавил толкова на детската площадка даже когато идваше с внучката си. Русалката тъкмо сядаше на една люлка. Плавникът ù опря земята, но тя го огъна назад и го затисна с дупето си. Хвана се здраво и започна да клати гърдите си напред-назад. На люлките от двете ù страни имаше деца. По някое време русалката се засили толкова много, че общата желязна рамка се размърда от основите. Нямаше да издържи. Едно по едно децата се изхлузиха и си ожулиха колената. На русалката ù провървя, че майките им бяха заети да си приказват нещо важно. Люлките не бяха сметнати за такива натоварвания. Скоро русалката изхвърча като свален летец ведно със седалката си, но за разлика от летците нямаше парашут. Само надупчен чувал. Светът ù се въртеше пред очите, а под краката ù детската площадка се смаляваше. Съвсем скоро седалката се отдели и падна. В морето русалката щеше просто да си изпразни мехура и да изплава – сега направи същото от страх. Всички зяпаха нагоре с отворени уста. Преглътнаха урината на русалката, която разпери ръце настрани, както беше виждала да правят летящите риби. Циците ù обаче теглеха надолу. Русалката ги последва през клоните на едно дърво, което изглежда беше засадено да прави сянка на пясъчника. Тя обрули сянката и падна право в пясъчника. Гърдите ù издълбаха кратери, сякаш в пясъчника бяха хвърляли бомби. Главата ù падна помежду им и отскочи обратно назад, като по чудо не счупи врата ù. – Жива ли си? – попита професорът. Русалката изплю пясък и кръв. Хората бързо направиха кръгче около нея, което някакъв много любопитен човек разбута. – Аз съм лекар – излезе той отпред. Прегледа първо гърдите на русалката, макар че тя беше счупила главата си съвсем очевидно. От лекарската си чанта извади бинт. Намота го между челюстта и тила на русалката, а по някое време сръчно смени посоката и го прекара през челото ù. Накрая завърши с панделка на темето.


10 – Сега и майка ти няма да те познае – каза професорът. ТАКА и стана. Професорът подкара количката към входа на дома си. Госпожата им отвори вратата, без въобще да се усъмни в личността на дъщеря си Антоанета. – Какво ти е станало пак? – попита тя. – Паднах отвисоко. Антоанета имаше дълги крака и винаги когато падаше – падаше отвисоко. Госпожата въобще не се учуди. Избута количката в стаята на дъщеря си, където двамата с професора взеха русалката на циганска люлка и изброиха от едно до три. На три тръшнаха чувала в леглото. Пружината опита да им го върне, като се разтегна на обратно и засили русалката нагоре, при което ушите ù писнаха. Тя изравни налягането с преглъщане. Креватът ù още дълго се вълнува сякаш русалката си беше у дома, макар че завивките на Антоанета миришеха на крака каквито никой под водата нямаше. Всеки на нейно място би се отвратил. Миризмата на крака обаче накара русалката да се размечтае и тя се унесе в сладки сънища.

Художник Тодор Игнатов


11

ИВАН СТАВРЕВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

АПОСТОЛЕ

Вчера Със вързани ръце по-страшен стана за скритите в засада покрай хана. Сега стоиш все тъй – с ръце завързани, с развързан дух, с нозе в земята вбити. Земята, що духът ти прокопити.

Днес От портрети и паметни камъни гледаш строго и страшно, Апостоле. Тежки думи – от упор изстреляни. Чуйте, селяни! Братя в протрити потури – който тежките пранги свали от нозете ни, той хомот на врата ни ще тури.

Утре Ето ни. Дойдохме, Дяконе, прошка да искаме. Прав беше, Дяконе, само че ние от топовния гръм на Свободата ли, или от последното мощно „Ура!”


12 оглушахме, Апостоле, та – пияни от Свободата забравихме твойта заръка и... предупреждение. Че ни трябва сега не смирение, а помирение. Не големи уста, а големи сърца. Не предателства, не делба, не богатство, а братство. Дойдохме, Дяконе, да поискаме още лек и съвет. Но, вече се питам, има ли, Дяконе, лек за продадена съвест!?!

АПОСТОЛЕ???? От първата страница на буквара гледаш ни с укор, Йеродяконе. Твойте въпроси все тъй попиват във пясъка... А нашето питане още ни стряска. В гърдите си (с онзи огромен съсъд) ти ли пренесе огъня, който и днес ни изгаря, разпнати между кладата и олтаря!?

ПИЛИГРИМ

Моите читатели измряха...

Самотен съм сред вас, „чуждоезични”. Късно е. Студено е в дома на ваште думи. И моите послания до вас не стигат, защото ви говоря на мъртвия език на романтиците. Но някой ден, дано това се случи, един от вас ще разшифрова посланията, идещи от моя свят. Свят на едно убито поколение.


13 *** Студът добавяше дърва във огъня. Гробарите, претръпнали от смърт и чакане, протягат над жаравата ръце и чакат закъснялата жетварка. Гробари ли... или бойци копаеха окоп за набора с китарата, с когото в кръчмата тогаз... не свариха... А калната бутилка-нестинарка прехвърка от ръка в ръка. Това бе сетната, нечакана почерпка от тази странна стъклена манерка.

СКОРПИОНИ О, тия древни същества! По-древни и от динозаврите! Говори се, че скорпионът периодически изпада в транс. Не му ли поднесете плод във него отровното си жило да забие – няма шанс, разбира – балонът на късмета му е спукан и лишен от шанса да избира, той прави си... сепуко!... Мисля си дали това не е неистов глад за обич? И защо, вместо плод, не положим пред него туптящо сърце!??

ДУМИТЕ

На Сашо

Бях ти казал: „думите си помагат”. Но дали се познават? Ще те познаят ли? Ти си една от тях! (но не „дума последна”) Нали трябва да се хванете ръка за ръка – като хората, когато искат да си помагат. Казват – поезията е занимание на белите коси. А добрата приказка нима не е поезия? Думите трябва да текат както водата на пръсти тече между камъните. Както се стича от покривите,


14 пее в улуците, спира за малко пред някое прагче и... скача. Така са и думите – капчици дъжд полетели надолу, се хващат ръка за ръка и крещят от възторг от високото! Пеят в листата, мият дърветата, гонят мехурчета след водоскоците и си разказват какви чудеса са видели!... Думи. Те са всичко за нас. Те са началото. И краят. Без тях – нещата губят смисъл. Откакто нас ни има – нещата имат имена. ПОСЛЕДНИЯТ ВЛАК На Сашо Серафимов Всичко започна в един фантастичен влак. Този влак! И това изумрудено утро. Този пурпурен хлад в Долината на розите. (Много поздрави на метеоролозите!) Под небе неоткъснат зюмбюл светлината ухае на гюл. И защо, накъде сме потеглили с тебе, Приятелю!? А защо изоставяме с теб Ханаан?! Отляво под ребрата ме боде. Отнякъде мирише на тамян... На север ли пътуваме, или на изток За мене няма никакво значение. (На запад би било мъчение.) И не защото залезите мразя, а за това, че изгревът без мен ще е напразен. Върни се, Влак! Изпуснах токоз влакове! Последният (за мен) комай си ти. Върни полята с макове и облаците разцъфтяла лавандула. Върни ми ги, преди да са обрулени след огнената сляпа суша от някоя безмилостна градушка. Върни се, Влак! Върни се – не успях, не взех по мъничко от всичко. Като затворена във клетка птичка се блъскам във стъклото, но не мога да върна оня миг от мен разтрогнат. Мигът, за който май се бях венчал...


15

Достигнах тъжния превал, след който ще се приземя на долната, измъчена земя, където ме очаква само болката. Ще спра за малко, просто колкото със скъпите неща да се простя и... да потеглям – аз Язон, Медея – ТЯ! Сега сънуваш мокрите поляни. Препъваш се с нозе издрани. Препускаш бос пред чорлавото слънце, сънливо утро те настъпва по петите... И този сън, макар и малко късен, Ти връща детството, Язоне, и мечтите...

Художник Тодор Игнатов


16

МИЛЕНА БЕЛЧЕВА СТИХОТВОРЕНИЯ

Мъничко на нея Изтръпна утринта и се прозя, провря се между мисли недоспали, под миглите ми влажни пропълзя, ще бъде ли добра за мен – едва ли... Но пак прибирам топлите коси със шнола от лъчи и се обличам. До мен да си очаквах. Но не си! Защо мазохистично те обичам? Пече навън, потискащо пече, а вътре в мен е глухо и мъгливо. Мечтая някой да ме отвлече, да ме накара да се чувствам жива... Да хукна към изгубени лета, да тръпна, водопадно да лея... По устните нагарча ми меда от нощните целувки. И хладнея! Омръзна ми от делнични лъжи, от тъмно недоверие линея. Една усмивка в утрото кръжи, дано приличам мъничко на нея...

Посветено Очите ти са жадни макове и в нощите ми избуяват. Очите ми – треви разплакани, съня ти нежно разлюляват... Дочувам голи цветошепоти и в танца им свещен политам. На времето ме скрий във шепите, сама се уморих да скитам...


17 По вените на мрака Туптежът звезден в миг утихна, замря вселенското дихание. Разля се бавно и усмихна едно пътуващо сияние. В дремливата си себесъщност на живо хаосоподобие разкъса тъмната окръжност на дълголетно мракоробие. Отдръпна се Мъглявината, превля се в нежно Цветозвучие, дъждец проръси сетивата, Извечността се себеслучи. Настръхналата Неузнайност се сгуши на съня в олука. Влюля се във една Безкрайност, разтеглена почти до скука. А някъде кипежно-диво прераждаха се ветровете, където мит и миг се сливат в един почудоврат предлетен. В почти блусарска монотонност се сипеха безброй комети и във уютната бездомност въздишка ангелска засвети. Намигнато развеселена, внезапно Лудостта възкликна. Сияйността пресътворена по вените на мрака бликна.

Снегопадно лято Разрежи от сладостта на времето и щедро засити душата ми с най-тежкия отрязък истина, с най-радващия миг забвение... Сълзи не искам през неделите. Не вярвам в преходни понятия... Сбъдни усмивките въздържани и превърни света в гондола. Вземи душата ми във нея на дълъг път към всички тайни – нечувани, неназовими, но съществуващи все още... Завий ме с меко одеяло, вдъхни от вятъра в косите ми, разнасящ ласкаво ухание на хиляди морета южни... Бъди ми слънчево начало,


18 надежда в утрото бъди ми... Възтрогващ и невероятен във тази вероятна лудост, която май ни е превзела... Да сещам бликащата сила на твоята неповторимост, преляла в топлите зеници на давеща се магнетичност. ...Не тръгвай, пясъкът студен е, но нека поседим на кея, загледани в една далечност, невярващи във свойта близост... Да споделим една вселена от насъбирани мълчания... Не искам друго... тъй е хубаво... И нека да ръми предутринно, и дълго нека съзерцаваме възраждащата се вълшебност на синьото на хоризонта.. Ще взема по кафе – ще пиеш ли, а ти ми нарисувай времето, което смее се всевластно, защото всъщност е илюзия?.. Безброй зари ще плиснат весело – хвани ми зазоряло облаче и нека полетим нанякъде замислени и много истински и някак глупаво неземни...


19

ЙОВО НЕДЕЛЧЕВ КАТО СЪНУВАМЕ, ЖИВЕЕМ ЛИ? истински разказ

В чужбина съм извършил престъпление. Не помня дали съм откраднал, или убил. Двамина разнищили случая, тук пипнали, там пипнали и хоооп – изскочил съм цял-целеничък. Единият е младичък, а другият е Лео Конфорти, представящ се за Настрадин Ходжа. Очите му весели, драго ти е да го гледаш. Аз – вика ми той – ще те заловя в твоето родно село. Брех! Много я харесвам тая дума. Брех! Курдисва ми капан, уж ще ме търси на село. Ти си хитър, ама и аз съм хитър – отпрашвам за село. На границата питат кой съм, на кого съм човек. Будалкат ме, не ме вземат на сериозно, подхилват се. Преследват ме двама, единият е Настрадин Ходжа, те знаят какво съм сторил. Гледат в техниката, браво, не съм ги излъгал. Да съм им дадял по сто долара за по една бира. Раздавам зелените книги. Прекосявам границата и разликата изскочи. Високи до небето сини планини, и небето синьо. В бистри реки плуват сребърни риби. Липите цъфтят, пчелите трупат мед за децата с болно гърло, птички шарят небето и чуруликат. Много е красиво нашето отечество, младите затова се връщат в родната си земя. Доматето е вкусно, не е като вносното, киселото мляко е лековито, казваш, че коремът не те е отболял и ти връщат парите. Отляво и дясно красоти неизброими, ала мен ме чака път, с пешачка далеч не се стига. Отдавна не съм летял, хайде малко да полетя. И литнах „като орел сребрен, та разискрен“ според бай Асен Разцветников. И с вятъра е хубаво да летиш, носи те, ала срещу вятъра е друго – извисяваш се, извисяваш се. Сещам се за онова гърче, слънцето му разтопило крилцата, и се озаптявам. Кацам в нашия двор, големият ми син се кътлабачи в сламата, черен като циганче, вчера станал на три години, знаел буквите. Дъщеря ти е магистър, как тъй ще си на три години? Можело. Да съм погледнел зад гърба си. Знам аз кой стои зад мен – онези. Настрадин Ходжа усмихнато ме моли да се поразходим. Знам каква ще е разходката ни и ме завладява смях. Защо се смея, не съм ли виждал положението си? Точно затова се сме я, Ходжа, простатата ми се обажда и ей сега ще се събудя. Да видим тогава с кого ще се разхожда милият ми дядо Настрадин. На мен ми дай да сънувам! Стоенчо, моят Стоенчо Стоянов пита дали съм виждал Митето Леков. Ааа, бил голяма работа, с два бастуна ходел, но ракията си пиел като лимонада. Ти Митето Леков остави, говорим си по джиесемите, не си изпратил снимките, според теб как ще „връзвам“ вестника? Било моя работа. Сърдит ми е, някой ден се канел да ми


20 завърти главата на 45 градуса. Брех! Ама ти знаеш ли?... „Знам, знам, точно затова ще ти завъртя главата на 45 градуса!“ Брех! Шегувал се, аз, вика, те обичам, снимките са при Дидка. Дидка вече не е на четвъртия етаж, а на десетия. И аз като Сюлейман Безумни го превземах три пъти. Същински Обломов, срещат ме отговорни господа, било важно за общината, да съм тръгнел с тях. Хайде, нали е за общината. Но снимките ги няма. Качвам се в автобуса, а в него мои верни приятели, развеселени, си пият питието, къде съм се губел. И Митето Леков е тук с бастуните. Ще черпиш, снимките са в мен. Брех, и на мен веднъж да провърви! Дано се събудя, преди да съм занесъл снимките на госпожа Светлана Карагеоргиева! Обичам да сънувам! Спорим. Той каже да, аз казвам не,той каже не, аз казвам да. Докато единият доказва правотата си, другият обмисля монолога си. Пита дали зная кой е Херострат. Не съм го чувал този мъж. „Добре е, че не го знаеш. Той искал да стане известен и като не знаел как – подпалил храма на Артемида, позорно е да се помни името на такъв човек.“ Е– питам аз ехидно, – а ти, господинчо, защо го помниш? Помнел го за такива като мен, дето ни пълни главите. Излезе по-хитър от мен – пита какво съм твърдял в началото на спора. Защо да помня – ти твърдеше едно, аз обратното. „И е без значение какво е моето твърдение?“ Разбира се! Погледна ме съжалително. Друг свидетел освен съня си нямам. Сънувам каквото си поискам. Свети Георги ми се яви като светлина, пита дали помня дяда си Йовча и дяда си Ивана. Как да ги помня, мама и тате са били деца, когато бащите им останали във войната? Виж, снимките им пазя. От тях както ти ме гледаш – и те така ме гледат. Да ме простиш, свети Георге, но и сега току си дядо Йовчо, току си дядо Иван. „Аз съм свети Георги, синко, да не си забравил кой е свети Георги? Аз съм меч!“ Колко му е да уплашиш мен, ти на тях, целите в кръв, посегни, да видим ще посмееш ли? „Брей, сякаш си припикал осил. На твоите дядовци ще река, че не тачиш свети Георги. Ама нейсе, от тях ти нося много здраве.“ Светлината ме събуди. Според един срещите със светии се разказвали с корист, били знак за гузна съвест... Чувството за вина не можело да спаси душата на човек, ако тя не се превърне в отговорност. Миналото – минало, заминало! Сега колцина знаят, че апостол Павел – философ и светец, е бил с душа по-черна от катран,но той прогонил мрака и душата му се изпълнила с Божа благодат. Онзи Савел вече не съществува, във времето пребъдва апостол Павел. Е, малко се поизсилих. Жена ми замина на Варна, да си видела внучките, големият ми син каза, че между нас съществува атмосфера на непоносимост, та и той хвана пътя. Бях му заръчал да опощи затревения тротоар пред къщата, той пощи колкото пощи, не било ли по-добре да го риголва. Хайде сега, виж, че сме се прочули! Сам съм. Комшийката имала разклокана кокошка, да не се хабяла, дава ни я. Да съм я насадял, като се здрачава. Здрачаваше се. Чаршафите били сменени, бойлерът е включен, да се изкъпя. Гладен съм, а тенджерата е празна. Е, няма да сънувам кошмари. Минах през няколко програми на телевизиите, грабна ме ВИП-ът на Ники Кънчев. Това е предаването. Фразата е на Еразъм, комплиментът е за Кики. Чета коректури. Първа страница, втора страница, трета страница. Ужас! Тек-


21 стът до края на романа все един и същ – от първа страница. Абе, хора, какво правите? Станало грешка, да съм идел в село Сваривар, там щели да кажат как е станала белята. Питам селяните – едни замислени, очилати, усмихват се снизходително, вината била моя. А вие, като сте толкова умни, защо сте кръстили селото си Сваривар, сякаш варта се вари. Само Филка знаела как е станала грешката. Преди време пак търсих Филка и тогава нещо се беше заплело, разплете го, ама съм забравил къде ù е къщата. Хората са любезни: „Направо, след това наляво, сега надясно, къщата е с пруст, в двора има кладенец.“ Около кладенеца очилатите мъже си говорят нещо неразбираемо, а Филка я няма. По нашия край на вашия трап му викаме кладенец, вие как го наричате? Бухнала пазва му викали. Вие за това ли толкова силно надничате. Докачат се, да съм си гледал работата. И са прави, уж в главата ми е в тази първа страница, а питам един Бог ме знае за какво. Върху червена черга Филка е разстлала жито. В стаята гъгрят жени, закъде съм се разбързал, скоро щяла да си дойде. Ето я, с кобилица носи вода, поклаща се, да не разплисква водата. Пита ме какво има. Нищо – казвам. Така и си знаела. „Не бой се бе, човек, аз тази страница я знам. В света няма читател, който ще я изчете докрай.“ Нали съм се досещал защо? Мама ми дойде на гости тъжна. През цялото време мълча и гледаше ръцете си. Тръгна си по здрачаване, притеснено ми поиска два лева за автобуса. Похвали се, че има пет ордена. Попитах я какво прави тате. „Ами той чете.“ Тате четеше седнал, с изпънати крака. Веднъж се опитах да чета така – уморително е. Мама я няма. И тате не чете вече седнал, с опънати напред крака. Признавам си, искам да си поплача. Като малък ми се струваше, че е хубаво човек да се преобразява, пак да си е той, но в огледалото да е друг, какво печално желание! Музика, цветове се премятат като в калейдоскоп, срещу мен върви жена ми – млада и хубава. Сега ще разбера дали е станало чудото. Със светлата си ръка тя ми даде розов плик и отмина като лъх от цъфнала липа. В плика на сребърно листче със златни букви беше написано: „Ще ви чакам довечера.“ И адрес. И ключ. И душата ми се преобърна. Боже, какви страшни сънища! Често се питам, знам, и вие се питате: сънуването живот ли е, като сънуваме живеем ли? Отивам за риба на нашата мила Камчия. Колко риба съм ловил като дете, с изкривена топлийка съм ловил, с конопено канапче съм ловил!... Отивам за риба. Бели риби се стрелкат в бистрата вода, ту са мрени, ту са кефали. Въртя макарата – идва тежко. За такива случаи Николай Димитров казваше, че влачи балтон. Рибата се съпротивлява, вижда тигана на огъня. Лових, лових, много риба налових, казах – стига, да остане риба и за калпавите въдичари. Събудих се, гледам – риба няма. Тръгвам за риба, тъгувам съня си. Риба – радост! Изпреварвам се от бързане. Тук клечах, там замятах – не кълве. Сега се питам: насън лових риба, много риба улових, ама риба няма. Наяве лових риба, къде е рибата? Е, има ли разлика между сънуването и будуването? Сънуването живот ли е, като сънуваме, живеем ли? Ако не живеем, като сънуваме, защо и днес ръцете ми помнят якото дърпане на рибите и ми е хубаво донемайкъде?


22

ГОСТ НА „ПРОСТОРИ”

ДЕНЬО ДЕНЕВ:

„ЛЪЖАТА Е НАСИЛИЕ НАД ИСТИНАТА, ОМРАЗАТА – НАД ЛЮБОВТА!”

При него „жанровете на живота” не са от една и съща кръвна група. Дипломиран инженер, няколко години той гастролира в учителската професия. Преподава точни науки: химия, физика, икономика, технология на стъклото… Основен занаят му става журналистиката. Работи в три редакции, сътрудничи на повече от двадесет издания, участва в предавания на радиото и телевизията. Наред с духовните си занимания се труди и като овощар: отглежда в градините си праскови и ябълки. И издава книги: с поезия, литературна критика и публицистика. Позволява си да озвучи словото си в Храма на Мелпомена. Определя себе си като редови работник на литературната нива. И уточнява: сеяч на думи. – Какво са за теб думите? Имаш ли свое определение за поезията? – Неотдавна един млад автор по телевизията (в предаването „Библиотеката”) заяви, че думите са мъртви. Но може ли мъртва материя да събужда трепети в душата и да ранява като кинжал сърцето? „Вий идвате с лица от звук”– така започва своята „Възхвала на думите” Христо Фотев. А през втората половина на деветнадесети век Оскар Уайлд задава въпроса: „Но има ли нещо по-осезателно от думите?” Само светлината и Словото (защото и то е светлина) преодоляват пространството и проникват през пластовете на времето. Стиховете на Сафо и писмата (които са брилянтна поезия) на нейната съвременничка и последователка Билитис, сътворени преди 2600 години, биха ли стигнали до нас, ако бяха от мъртво градиво? Има десетки определения за поезията. Най-близко до моето разбиране е твърдението на Атанас Далчев, че „поезията е приобщаване. Приобщаване към


23 идеята, красотата, истината”. Всяко от изказаните мнения е по своему вярно. И недостатъчно. Да изразим същността на поезията с едно определение, е все едно с един поглед да обхванем ръста на небето. Поезията е навсякъде. Стига да имаме сетива за нея! – Съществуват ли предпочитани и пренебрегвани думи при писането на стихове? – Отговор на този въпрос ни дава Никола Вапцаров с чудесното си стихотворение „Думи”. Той казва: „Има дума предател, при нея/ аз потръпвам, аз пламвам в миг/… сякаш някой ми удря плесник.” Съвсем друго чувство поражда думата свобода. Тя звучи „с някакво странно вълшебство”. На мен думата насилие ми действа потискащо. Насилието във всичките му форми унижава човека, потъпква най-съкровените пориви. Лъжата е насилие над истината, омразата – над любовта! – Кои български писатели са оказали най-голямо влияние върху твоето творческо развитие? – Поетът „се ражда” от поети. И грешат онези, които не четат, за да се предпазят от чужди влияния и подражания. Докосването до много и различни светове отваря повече извори в душата на автора. Моят роден град Сливен има най-прекрасната ”Роза на ветровете”, защото в неговото небе се кръстосват няколко вятъра. И въздухът е бистър и чист. Пчелата каца на много цветове и събира прашец, за да „изработи” една капка мед. Подобна участ има и поетът. До онзи момент – в химията се нарича „еквивалентен пункт” – когато трябва да намери себе си. А това означава да изразява собствения си свят със свои изразни средства. Благодаря на съдбата, че ми позволи да общувам с Атанас Далчев. Прекрасното му творчество, срещите и разговорите ми с белокосия мъдрец с очилата са моят литературен университет. Ползотворно въздействие с поезията си и с приятелството си ми оказва и поетът Иван Цанев. Срещите ми с такива забележителни творци като Елисавета Багряна, Иван Радоев, Валери Петров и феноменалния Радой Ралин са звездни мигове в живота ми. Разбира се, творчеството на родните класици е „алфата и омегата” в духовното изграждане на всеки българин. Това творчество би трябвало да бъде и днес „арматурата” на българския дух. Кой може да се нарече поет? Този ли, който засипва с думи белия лист? Според Кенет Уайт: „Да си поет, ще рече да си отвъд привидното състояние на нещата.” А Бесик Харанаули отронва: „С една сълза съм по-богат от вас!” И точно това богатство го прави поет. – В библиотеката ти са подредени стотици книги. Най-често към произведенията на кои чуждестранни автори се връщаш и препрочиташ?


24 – В моите „Послеписи” (съприкосновения с поезията) спирам погледа си на повече от 200 писатели, художници и философи. Лъч от светлината на всеки един от тях е стигнал до мен, проникнал е в пространството на моя дух и ме е озарил. Като читател нормално е да имам пристрастия. Граф Лев Н. Толстой е гениален писател. И аз мисля така, защото е написал повестта „Хаджи Мурат”. Със златна светлина греят страниците, в които са засели свои думи Оскар Уайлд, Стефан Цвайг, Антоан дьо Сент-Егзюпери… – Как се отнасяш към „ изработването” на литературна слава с нелитературни средства? – Намират се автори и в Българско, които неуморно кръжат и бръмчат около името си… Напрягат се да разкъсат обръча на хоризонта и името им да засияе като Зорница. Вместо това би било повече полезно, ако се съсредоточат върху работата си с думите. Писането е върховно преживяване и то е най-голямата и истинската награда за пишещия, а грижата за собствената ефимерна слава – това са пропилени усилия и време. Колцина са успявали да драснат името си върху мрамора на вековете? – Стотици хиляди българи (сред тях и писатели) напуснаха пределите на отечеството и се преселиха в други държави. Част от тях ги измъчва носталгията, но други се изживяват като световни хора, т.е. като космополити, които не искат да си спомнят за родния край и за майчиния си език. Ка��ва е твоята гледна точка за тази категория бивши наши сънародници? – В нашето време, пронизано от глобалистични ветрове, поведението на тази категория хора се приема като избор, достоен за уважение. Но що за хора са космополитите? Не приличат ли те на детските хвърчила, които се реят в небето и въздушните течения ги тласкат в различни посоки? Може би… но хвърчилата имат едно съществено предимство, че въжетата им са в ръцете на децата и не губят връзка със земята. Космополитите – обратно: те са необвързани, навсякъде са „у дома”. Потиснали са родовото си чувство. Още по-точно: погребали са го в себе си! И сравнението е жестоко, но се налага: живи ковчези на мъртва любов. – От твое стихотворение е следният стих: „Душата може да се пропука от внезапен порив на вятъра.” Какво влияние днес оказват политическите ветрове на хората? – Поривите на днешните политически ветрове са егоистични. Те са насочени в една посока: глобализъм! И няма да остане жива душа, незасегната от вихрите на този процес. Разбира се, според географския и социалния контекст пропукването на душите ще е различно. Днес тероризмът е бич за човечеството. Но глобализмът не е ли люлката на


25 тероризма? И вместо да се бие по следствието (като се съсипват цели държави!), няма ли да е по-ефикасно, ако вниманието се съсредоточи върху причините, пораждащи явлението?! – В „Послеписи”-те срещнах ето тази мисъл: „Надеждата е огън, който трябва да се накладе и поддържа.” Кой трябва да накладе огъня на надеждата за България? – Отговорът на този въпрос е категоричен: българите! Ако ние не вземем в свои ръце съдбата на отечеството си, и Господ няма да ни помогне. Трябва да променим мисленето си – да стане положително! А ние самите да станем отговорни хора. За сметка на десет процента от личния си егоизъм да проявяваме солидарност. И крайно време е вече при избора на водачи да подхождаме не стихийно и емоционално, а с разум. Въпросът за водачите е от изключително значение. Още преди четири века Томазо Кампанела – бунтовен монах – в „Градът на слънцето” пише, че само най-мъдрият може да бъде Хох (върховен ръководител). Жителите на „Града на слънцето” – солариите – дават следния отговор на капитана генуезец: „Без съмнение ние по-добре знаем, че един толкова образован мъж ще управлява разумно, отколкото вие, които поставяте начело невежи хора, защото ги считате способни, понеже са родени от благородници или са избрани от по-силна партия.” При истинския ръководител националното достойнство и личното достойнство се сливат. Той разполага с ресурси и ги използва, за да защитава националните интереси. – Смяната на политическата система отрази ли се на ценностната система на българите? – Ценностната система на българите се променя. И това е обяснимо. Новата социална действителност и компютърната инвазия си казват думата. По-голям е поклонът пред материалните ценности. Покрай все по-заразяващата „треска за злато” духовността в българските предели се превръща в дефицитна стока. Но… дори и в джунглата има един сребърен извор, който пее… – Твоята представа за щастието? – Може ли щастието да се вмести във формула? Тези, които притежават огромно богатство и много любови – щастливи ли са? И те са тъжни априори, защото всички сме преходни. Във времето, което му е отредено, ако човек е в хармония със себе си и света – тогава той е може би щастлив? А пишещият човек навярно е щастлив, когато се чувства неделима част, макар прашинка, от Световния Път на Словото.


26 Деньо Денев по образование е инженер химик. Бил е учител, но е работил предимно като журналист. Издал е двадесет книги с поезия, литературна критика и публицистика, сред които „Ахилесова душа”, „Соло за пеещ часовник”, „Азбука за дишане”, „Книга за мама”, „Сол, вода и звезди”, „Подслушани дихания”, „Есенен апокалипсис”, „Блуждаещ огън”, „Трохи от светлина” и др. Автор е на пиеси, някои от които сам е поставил на сцена. Редактирал е книги (предимно със стихове) на автори от цялата страна. Съставител е на антологията „200 български поети от ХХ век” (издателство „Захарий Стоянов”, 2003 г.). През 2004 година получава националната литературна награда „Атанас Далчев”. Въпросите зададе Ангел Г. Ангелов

Художник Тодор Игнатов


27

СЕРГЕЙ СТЕПАШИН КАМО ГРЯДЕШИ, ПЛАНЕТО НА ХОРАТА?

Върху света налитат една след друга вълните на кризата. Докато експертите се опитват да определят честотата и амплитудата на бъдещите пикове на финансово-икономическите проблеми, предприемачите търсят пътища за спасяване на своя бизнес, а населението затяга коланите и се реди на опашките на борсата на труда. Колапсът, за щастие, не се случи, но връхлетя порядъчна буря: не говоря за случай, когато едни се мятат във водата и се давят в бушуващото море, а други комфортно се люлеят на същите вълни. Глобалната криза засегна всички, разтърси из основи световната финансово-икономическа система и фактически начерта водораздела между миналото и бъдещото развитие на цивилизацията. Беше нарушена устойчивостта на всички отрасли и сфери на дейност, при това съществено нарасна степента на неопределеност в развитието на социално-икономическите процеси. В самото начало никой не знаеше колко точно ще продължи кризата, колко дълбока ще бъде и как най-безболезнено да се преодолеят нейните последствия. По зова на тревогата се появиха задачи за възстановяване устойчивостта на световната икономика и разработки за нова финансова структура на света. Русия активно се включи в работата по преодоляване на кризата. Президентът на страната Д. А. Медведев и премиерът В. В. Путин предложиха редица инициативи в тази област. Кризата показа, че глобализацията като форма на икономически тоталитаризъм не е панацея за лечение на икономическите проблеми. Освен това тя стана една от причините за кризата, доколкото тя попречи на системата, залагаща до голяма степен на това, че светът е едва ли не длъжник на системата на Федералния резерв, тъй като е поела мисията на регулатор и машина за печатане на пари. През последното десетилетие в света се формира финансово-икономически модел, при който във формулата „стока–пари–стока” парите фактически замениха стоката и станаха най-важната стока. Във веригата на възпроизводство на материални блага рязко падна ролята на реалните активи и системата като цяло изгуби устойчивост. Печалбата, завишена за сметка на заемите и спекулация с ценни книжа, стана причина за спад на стойността на бъдещите доходи. Започна да се обезценява самото бъдеще на човечеството. Днес все по-често се налага мнението, че трябва да се възвърне истинската


28 природа на парите – формирана от правото на търсенето като потвърждение на дългови задължения. При това е очевидно, че правата на търсенето предполагат тяхното обезпечаване с нещо реално – стоки, услуги, средства за производство, земя, полезни изкопаеми, а не само военна сила и правото на печатане на парични знаци. Една от шоковите прояви на днешната криза беше нейната внезапност. Обикновените индикатори, достъпни за достатъчно широк кръг специалисти и позволяващи до момента достатъчно обективно да се прогнозират възникващите рискове и заплахи в икономиката или рецидиви на социални напрежения, се оказват нечувствителни, пък и безполезни. Показателно е, че още през февруари 2008 година президентът на Франция Никола Саркози, недоволен от събраните статистически данни, характеризиращи положението в страната, създаде работна група, която по-късно получи названието „Комисия по изменение ефективността на икономиката и социалния прогрес”. В нея влязоха двама Нобелови лауреати – Джозеф Стиглиц, който оглави комисията, и Амартия Сен.

СТАТИСТИЧЕСКАТА ЛАВИНА Пред учените беше поставена задачата да идентифицират пределите на брутния вътрешен продукт като показател на икономическото развитие и социалния прогрес, а също така да оценят каква информация е нужна, за да се формира по-адекватен инструментариум за оценка на състоянието на икономиката и обществото. Действително ролята на показателите за социално-икономическото развитие стремително порасна за последните две десетилетия. Това е предизвикано на първо място от нарастването на сложността на съвременните икономически системи и широкото разпространение на информационните технологии. През последните години изрази като „информационна икономика”, „информационно общество” станаха нещо обикновено за ушите ни, характеризирайки нова постиндустриална икономическа нагласа, при което стремително расте ролята на знанията, иновациите, нематериалните активи. Едва сега новите знания в промишлено развитите страни осигуряват повече от 75% прираст на БВП. А системата за измерване на прогреса остана старата, предприемаха се отделни опити да се въведат актуални поправки към обичайните показатели, например включване на екологическата деградация в измерването на икономическата ефективност. При това с развитието на IT все по-голямо число хора започна да получава достъп до големи масиви от данни, включвайки статистиката, и да ги използва за вземане на решения както на работа, така и в ежедневието си. Освен това значително се разшири спектърът на областите дейности и явления, обхванати от статистиката, и съответно се увеличи количеството на показателите. И в това има логика, доколкото прогресът – това не е едно направление, и даже не е един вектор на развитието, това е спектър от икономически, социални, културни постановки, осигуряващи многообразие в развитието. От друга страна, неизмеримо се усложни задачата на техните пакети в ключовите национални индикатори, отразяващи приоритетите и състоянието в развитието


29 на страната. Глобалните информационни мрежи заличиха националните икономически и културни граници на държавите независимо от техния политически строй и социално-културната идентичност на населението. След края на студената война свободният поток на информация, правото на собственост, стоки и капитал осигуриха победата на международния мрежов центризъм. Контролът на мрежовите протоколи се оказа по-важен от контрола над банките, телеграфа и гарите, взети заедно. Нивото на развитие на информационните технологии стана ключов актив, съществено влияещ на потенциалните възможности за развитие на страната, включвайки нейната икономическа конкурентоспособност, безопасност, удовлетвореност от качеството на живота и социалната сплотеност на населението. При това съгласно резултатите от изследванията на лауреата на Нобелова награда Р. Солоу за периода от 1983-та до 2003 година трудовите загуби на компаниите са нараснали на 25 млрд. човекочаса, загубите за обслужване на IBM са стигнали 68% от фонд „Работна заплата”, а доходите от информатизацията като цяло се оказали два пъти по-ниски от разходите. И това е без разходите за осигуряване на информационна безопасност. Обаче тези факти не попречиха на ръста на капитализация на IT компаниите, която продължаваше да расте даже по време на кризата. През 2009 година сред 50-те най-големи IT компании в света увеличиха своето присъствие до осем при наличие в списъка на единадесет компании от нефтения и енергийния сектор, девет от финансовия и само една от автомобилния сектор. Базовите ефекти на информатизацията осигуриха развитието на пазара на мрежовите услуги в банковото дело, телекомуникациите, застраховането и други сфери на развитие на социалните мрежи. Още през 2007 година повече от една четвърт от БВП на САЩ се обслужваше от информационни и финансови услуги. Оценката за нивото на развитие на мрежовите информационни технологии започна в много отношения да определя рейтинга и оценката за нивото на прогреса на отделни страни и техните съюзи. Давоският икономически форум всяка година публикува оценката на индексите за мрежовата готовност на страните по света, съгласно който Русия през 2009–2010 година е слязла от 74-то на 80-о място сред 133 страни и уверено зае предпоследно място в списъка на двадесетте водещи страни на света от G20. Нашето място, съгласно оценките на давоските експерти, се определя като слабо в готовността на правителството на Руската федерация за прилагане на информационните технологии (99-а позиция), ниско ниво на използване на властта на информационните технологии. При всичко това се вижда, че информатизацията не е самоцел, а едно от условията на прогреса, чието измерване е крайно сложна задача.

КАКВО Е ПРОГРЕС? Да сформираш нова система от показатели на развитието на източници за икономически ръст, отразяващи проектните подходи, оценка по крайния резул-


30 тат непрекъснатост на процеса на стратегическото управление, е всекидневна задача не само на нашата страна. С тези проблеми, между другото вече упоменати в комисията на Саркози, активно се занимава Организацията за съдействие на икономическото развитие (ОСИР). Под нейната егида преминаха две международни конференции – в Истанбул и Пусане, където представители на повече от 140 страни обсъждаха проблемите за измерване на параметрите на социалния прогрес като условие за безопасно и устойчиво развитие. Системите за оценка на ефективността, основани на универсално приемани ключови параметри, се разглеждат тези дни в Мексико от бюрото за ръководство ИНТОСАИ, където Русия ръководи работната група по KNI. В процеса на тази работа проблемно се оказа вече самото определение „прогрес”, което класикът на „икономика на щастието” Нобеловият лауреат Амартия Сен определи като свобода, разбирана като „възможност за самореализация”. В същото време, както е известно, Ф. Енгелс определя свободата като „осъзната необходимост”.Симбиозата на двете понятия позволява да определим свободата като „необходимост на възможностите”, т.е. като потенциал или способност за достигане на избраните цели. При тази постановка на нещата съвкупният национален потенциал може да бъде представен като сума, която се реализира от мощта (например БВП) и възможните за мобилизация ресурси (например запасите от полезни изкопаеми). На проблема за измерване на потенциалите (capabilities, capacity) днес са посветени голямо количество работи, но от това задачата не става по-проста. За страните с различна история и ниво на развитие пространството за измерване на прогреса може да има различно число координати и метрически единици за оценка. Институтът „Маккензи” отделя редица нива в пространството на управление на развитието и обезпечаващи ги информационни технологии: планиране на ресурсите, проектно управление, процесно управление, управление на компютърните архитектури и управление на ресурсите. По молба на президента на Руската федерация Сметната палата прави ОДИТ за съпоставяне на стратегиите на развитие, като за пример могат да послужат резултатите от съпоставянето на нивата на стратегиране в Русия и САЩ. Днес ние фактически преминаваме от двуизмерно планиране към триизмерно програмиране, докато в същото време в САЩ преминават от четириизмерно управление на целеустремените архитектури (ВЕА) към многоизмерно мрежоцентрично управление на потенциалите ресурси за развитие. В този план известният руски историк, автор на термина „геополитика”, Н. Я. Данилевски разглежда прогреса не като универсален вектор, а като спектър от развитието на равноправни културно-исторически типове, обезпечаващи многообразието на света като условие за развитието на цивилизацията като цяло. Днес свързват прогреса направо с „умната икономика”, отражение на която са не само конкурентоспособните продукти и услуги като обекти на управление, колкото „умната” система на управление на социално-икономическото развитие, включвайки адекватен избор на базови ценности и стратегически цели, ефективна архитектура на отговорност и конкурентоспособни технологии на


31 управление. И всичко това иска пари и внимание от властта не по-малко от строителството на АЕЦ, суперкомпютри и Сколково. Що се касае до избора на цели, то кризата за сетен път потвърди извода на комисията на Саркози, направен в доклада „Измерване на ефективността на икономиката и социалния прогрес”, за опасността от подмяна на целите и условията на тяхното постигане. Имайки значителен запас от златновалутен резерв като условие за финансова стабилност, ние не сме обезпечили даже условия за икономическа стабилност, без да говоря за целите и темповете на развитие, включвайки ръста на БВП – като ключова между избраните стратегически цели. При това БВП безусловно се явява като най-важен показател, но, както справедливо отбелязваше Дж. Кенеди, „това не е нещото, заради което си струва да се живее”. И може би затова даже осемкратният ръст на БВП на Азербайджан е по-висок отколкото на Русия, индексът на конкурентоспособност не промени вектора на миграция между Баку и Москва. Ако са ви подвели или сам сте избрали грешната цел, имате шанс да компенсирате разходите си за сметка на реализацията на други цели. Ако сте избрали грешната координатна система или въобще нямате такава, вие няма да постигнете нито една от целите си. Затова много важен е изборът на показателите и критериите за успешност на прогреса. През последните години висшето политическо ръководство на страната прие редица принципни решения в сферата на планирането на социално-икономическото развитие, формирането на стратегическите карти и архитектурата на пространството на показателите на качеството. Трета година се прави оценка на резултативността на дейността на федералните и регионалните органи на изпълнителната власт: анализира се степента на постигане на целевите показатели, проследява се динамиката на постигнатите резултати, а също така плановете за повишаване на резултативността. В съответствие с правителствено постановление се прави разработка на картите на проектите по реализацията на основните направления на дейността на правителството на Руската федерация за периода до 2012 година. Повече от тези проекти, които са около петдесет, са междуведомствени и могат да обхванат около 35% от бюджетните разходи. Утвърдена е разработената от Министерството на финансите на Русия програма за повишаване на ефективността на бюджетните разходи за същия период. В същото време се предлага реструктуризация на бюдж��тния сектор и създаване на голяма мрежа от автономни учреждения. Предполага се, че без необходимата система за контрол на качеството и достъпност на услугите до населението, а също за управление на бюджетните средства, съществуват значителни рискове при реализацията на набелязаните мерки. Приемането на програмата изисква нови методи на одит на проектите и програмите – от мониторинга на транзакциите до Performance Audita. Ще добавя, че различните направления на реформата на управлението на държавния сектор са слабо координирани помежду си. Материалите от проверките на Сметната палата свидетелстват, че системата на показателите за отчетността засега е слабо свързана със стратегическите цели и доктринални-


32 те документи, включващи и посланията на президента, Концепцията за дългосрочно развитие на страната до 2020 година, а също така с ефективността на бюджетните разходи. Отсъства обща стратегия за внедряване принципите на управление по резултати. При условие че в нашата страна отсъства аналог на Административното бюджетно управление САЩ или на Госплан СССР, небалансираността на целите, ресурсите и мерките, а също отсъствието на система за синхронизация техните изменения можем да прибавим към ръста на рисковете от ведомствен сепаратизъм не по-малки от рисковете от регионален сепаратизъм. При това положение е очевидно, че без формиране на цялостен информационен модел като платформа за взаимодействие между властта, бизнеса и обществото проблемът за балансираното устойчиво развитие не може да бъде решен. Бизнесът, както винаги, ще се стреми да национализира или да интернационализира разходите си и да приватизира печалбата. Държавата, явно губейки от бизнеса при използване на водещите информационни технологии за управление на активите, рискува да остане в ролята на статист при разместването на материалните и финансовите ресурси в ущърб на интересите на обществото.

НАЦИОНАЛНИЯТ МОДЕЛ ЗА РАЗВИТИЕ Очевидно е, че за осигуряване на ефективност в стратегическото планиране в нашата страна е необходимо да се създаде система за достоверни, в това число юридически значими, доклади и данни, включвайки резултатите от прогнозите, планирането и реализацията на процесите на социално-икономическото развитие, представяни от федералните органи на изпълнителната власт, органите на изпълнителната власт на субектите от Руската федерация и органите на местното самоуправление, а също от други субекти на социално-икономическото развитие. На основата на тези данни трябва да бъде сформирана единна нормативноинформационна база, съдържаща сведения за националните, федералните, отрасловите, регионалните и общинските стратегии, програми, проекти и планове за социално-икономическо развитие, а също така регистрите, характеризиращи техните цели, показатели и критерии за социално-икономическото развитие. В тази връзка Сметната палата всяка година осъществява одит на реализацията на целите на Концепцията за национална безопасност, Концепцията за дългосрочно развитие и Основните направления на дейността на Правителството на Руската федерация. Ние засилихме контрола за реализацията на мащабните дългосрочни програми и отчитаме качеството на изследване на стратегиите и проектите, възможността за тяхната реализация и резултативност, определяме източниците за повишаване на ефективността използването на ресурсите в контекста на общонационалните проекти. Такива подходи са приложими и към контрола при използване на Федералния бюджет. Принципно важен е стратегическият одит, одитът на ефективността заедно с традиционния финансов одит позволяват на органите на външния държавен и общински контрол да обхванат целия цикъл на използване на бюджет-


33 ните средства: от разработването на проектите до получаването на крайния резултат. В Русия положението се усложнява от това, че не са решени проблемите с отчитането, регистрацията и оценката на ключовите национални активи. До този момент не е завършено формирането на електронна база данни за федералното имущество. Днес количеството обекти, заведени в списъка на Федералното имущество, за последната година се е увеличило от 671 хиляди на 1,2 млн. единици, а стойността им е нараснала от 32,8 трлн. рубли на 95,3 трлн. рубли, което безусловно е постижение, като се има предвид, че преди една година на отчет се водеха малко повече от 300 хиляди обекта на стойност 31 трлн. рубли. При това в отчета на Министерството на финансите по бюджета за 2009 година за първи път бяха отразени активите на хазната във вид на акции като сума 3,9 трлн. рубли при 189 млрд. рубли в края на 2008 година. При това средната оценка за цената на един хектар Руска земя беше около 50 копейки, а капитализацията на имуществения комплекс на страната като цяло днес е десетки хиляди пъти по-малко от такива страни като Южна Корея и Япония. А както е известно, от нивото на капитализация пряко зависи обемът на инвестициите като условие за модернизацията на икономиката на страната. По оценка на перуанския икономист Ернандо де Сото стойността само на нелегализираните активи на т.нар. периферни или развиващи се държави, в т.ч. страните от СНГ, възлизат на повече от 93 трлн. щатски долара. Мащабната декапитализация вследствие приватизацията по ликвидационна цена и отчуждаване на значителна част от населението от ключовите активи води към социална изолация, понижаване на чувството за собствено достойнство и като следствие – расте социалното напрежение. Още самото понятие „чувство за собствено достойнство” предполага наличие на собственост, имаща стойност. Без огласяване на основание на IT отчета и управление на имуществения комплекс на страната тези проблеми не могат да се решат, и това не е само проблем на Росимущество, колкото проблем на развитието на страната като цяло. Организацията на легален и огласен отчет на имуществения комплекс фактически възвръща ключовите национални активи под юрисдикцията на Русия от външни и вътрешни офшорни фирми, където те представляват фундамента на националната и транснационалната корупция. Това не значи, че безотчетните активи не работят. Те работят, но с огромен дисконт и не за нас. Именно нелегализираните активи на периферните страни по оценка на Държавния департамент на САЩ са важен фактор за устойчивостта на долара като световна резервна валута. Същественото е, че едно от най-важните последствия на девалвацията от 1998 година стана 20-кратното увеличение на доларовата наситеност на руския пазар. Новата икономическа стратегия на САЩ предполага удвояване на американския експорт през 2012 година, което означава завоюване на значителни части от пазарите, пласиращи стоки и услуги. Отчитайки инерцията на стоковото производство и нивото на конкуренцията на стоките, произведени в Китай, ЕС и Япония, може да се предположи, че значителна част от прираста на експорта на


34 САЩ би трябвало да се образува от нематериални активи, включвайки обекти, които са интелектуална собственост и услуги в сферата на информационните технологии. И това отваря за Русия (като един от възможните пазари) не само нови възможности, но и нови рискове, включително рискът да изгуби суверенитета си в ключовите сфери на социално-икономическото развитие.

„СТВОЛОВИТЕ КЛЕТКИ” НА РЪСТА Кризата показа, че за страните от G8 и G20 е още далеч икономическият „пакт Манклуз” като условие за справедливо разпределяне на тежестта и между регионите и социалните групи. За това между другото свидетелства рязкото в периода на кризата ограничение на достъпа до националните статистически данни, а също така закриването на Федералната резервна система от 2006 година, данните за паричния агрегат на МЗ дори за членове на G8, а това е ключов показател за прогнозата за дълговете и инфлационните рискове. В същото време предизвикват уважение обемът и предпазливата педантичност в събирането и анализа на данните за страните от света, събирани от Световната банка, ОСЕР, Икономическия форум в Давос, Международния валутен фонд и от други аналитични институти. В тази връзка наред с решаването на проблема с прозрачността и нарастващата възможност на мониторинга на KNI проблемът за защита на националните данни за всяка от страните става не по-малко актуално, отколкото проблема за защита на личните данни. И ние сме принудени да отчитаме тези тенденции при решаване на задачите в рамките на работната група по ключовите национални показатели. Днес ние се сблъскваме с цял спектър от предизвикателства в сферата на развитието на информационните технологии, където наред с проблемите се формират нови възможности като „стволови клетки” на бъдещата мрежова архитектура на страната. При това към броя „стволови клетки” от този род с пълно право могат да бъдат отнесени: реализираните от правителствения апарат технологии за комплексно управление на проектите за социално-икономическо развитие в съответствие с целите на Основните направления на дейността на Правителството на Руската федерация; внедрените усилия на А. Г. Хлопонина и А.В. Новак в Красноярския край информационни технологии за проектно управление на комплексното развитие на региона; технологиите за информационно обезпечаване за резултатите от дейността в сферата на землените отношения и съдействието за развитието на строителния комплекс на страната, създаване на база Фонд за съдействие на развитието на ЖКХ , възглавяван от А. А. Браверман; сериозни по мащаб и възможности информационни технологии за управление на комплектите с проектите с целите за подготовката и провеждането на олимпийските игри, формирани благодарение на усилията на Д. Н. Чернишченко. И това далеч не е пълният списък от примери, когато IT технологиите не са използвани самоцелно, а работят за базовите ефекти и стратегическите цели по сценария на развитието.


35 Обаче вече приетите от висшето политическо ръководство на страната решения поставят твърде амбициозни и сложни задачи, към тях, по мнение на Сметната палата, може да се прибавят: информационно обезпечаване на създаването на Държавна контрактна система като ключово условие за ръста на ефективността на отрасловата и регионалната политика за държавно стопанисване; осигуряване на ефективен отчет и управление на имуществения комплекс на страната, без което е невъзможна рекапитализацията на икономиката на страната като най-важно условие за привличане на инвестиции и нейната модернизация; формиране на конкурентоспособни информационни технологии, обезпечаващи превръщането на Русия във финансов център на световно равнище, за което президентът създаде работна група; унификация и достъпност на изходните текстове на програмното обезпечаване на информационните технологии на проектното управление, използвани от бизнеса и властта за целите на социално-икономическото развитие. Естествено организацията на отчета, обработката и представянето на достоверни, обективни, а не измислени данни, не е проста и не е евтина задача. Затова, когато правителството утвърждава стотици показатели на бюджетирането, ориентирано от резултатите и други данни, трябва да отговорим на въпроса кой и за какви пари ще води обработката на информацията. При това е нужно не само федералните и регионалните власти, но и населението би могло да види реалното състояние на ключовите показатели и тенденциите на тяхното развитие. Трябва да си дадем сметка, че усилията само на Ростата, Контролното управление на президента на Руската федерация, Сметната палата може да се окажат недостатъчни. Световният опит показва, че е необходимо участието на обществото в контрола по реализацията на крупномащабни, значими за всички проекти. Това ще помогне да се формира не само заинтересованост на населението към тяхната реализация, но и отговорност на властта за поемане на задължения, резултати и последствия от реализацията на конкретните проекти. Преведе от руски Иван Ставрев


36

ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

СИМЕОН ЯНЕВ

ВЪВЕДЕНИЕ КЪМ „АТЛАС НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА”

Бел. ред. Пред завършване е работата по издаването на един уникален научно-творчески труд за историята на новата българска литература от Възраждането до края на ХХ век. Този труд е дело на големия български литературовед и романист проф. д-р Симеон Янев, дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. „Атлас на българската литература” е не просто събиране на едно място на всички факти от този дълъг литературно-историческо процес, но и проявление на нов подход към тези факти и успешен опит те да бъдат интерпретирани чрез самите себе си. Ние публикуваме въвеждащата студия на проф. Симеон Янев, тъй като тя съдържа интересни постановки за това как трябва да се изучава и интерпретира литературната история. В един от следващите броеве на списанието ще публикуваме подробен критичен анализ на „Атлас на българската литература”. Ще дадем място на различни мнения и оценки върху труда на проф. С. Янев, но и изобщо върху изучаването на историята на българската литература. „Свободата на мнения си остава фарс, докато фактическата информация не е гарантирана и фактите не се дискутират”, пише Хана Арент в студията си „Политика и истина”, публикувана в сборника „Теории на истината” (София, 1992). Бихме могли заедно с Арент да се задоволим с ефектността на съждението, звучащо като аксиома, ако не живеехме в свят, който повече или по-малко основателно се е усъмнил в категоричната определеност на факта. Фактът като аргумент, несъкрушим и пред боговете, отдавна е престанал да бъде regina probationum, но въпросът сега е какъв е неговият статут в потопа от интерпретации и мнения. В такъв контекст на мисълта Хана Арент продължава: „Но съществуват ли изобщо факти, независими от дадено мнение или интерпретация? Не показаха ли поколения от историци и философи на историята невъзможността да се осигурят факти без интерпретация, тъй като те


37 първо трябва да бъдат събрани от хаоса на чистите събития, а критериите на избора обикновено не са фактически данни, и след това да бъдат разположени в някаква история и определена последователност, нямаща нищо общо с оригиналното събитие?” Приемайки не просто основателността, а и неизбежността на подобни съмнения, Арент заключава: „Даже ако приемем, че всяко поколение има правото да пише своя собствена история, ние не приемаме нещо повече от това, че то има правото да организира фактите в съответствие със собствената си перспектива; ние не се съгласяваме с правото да бъде засяган самият фактически материал.” Тя, естествено, има предвид политическата история, но нима статутът на факта в една, която и да е, история на определено изкуство днес не е разклатен в същата степен, в която думите се отнасят за историята изобщо. Отделно от това в литературната история и за литературния историк „самият фактически материал” отдавна е безнадеждно разпръснат не само в неизчислимостта на литературните произведения, но и в документите на тяхната критическа и историческа рецепция. Той се простира също така в потоците на библиографията, в потоците на събитията, в конструктите на личните авторски биографии. Историите на литературата, или по-добре мисленето за литературата не може да излезе вън от субективността на историка, но не би трябвало да напуска обективността на рецептивното критическо полагане на факта. И понеже историческите изследвания по своята природа са достъпни на много хора, а материалът за самата история обикновено само на тесен кръг специалисти, представите на мнозинството се формират не от „самия фактически материал”, а от поредната негова интерпретация и често манипулация. Това особено остро пролича през последните 20 години след 1989-а, когато стана очевидно, че нито освободеността от догмите, нито достъпността до свободата на мненията не обезпечават надеждността на истината. „Атлас на българската литература”, замислен в края на 80-те и началото на 90-те на ХХ век, бе реализиран в първото десетилетие на ХХІ век. В замисъла се предвиждаше той да се простре върху четвъртхилядолетието на българската литература от появата на „История славяноболгарская” (1762) на Паисий Хилендарски до 2012 година, когато това четвъртхилядолетие се изпълва. В реализацията материалът ни наложи да отидем две десетилетия по-рано до появата на „Стематография”-та на Христофор Жефарович (1740), за да изчерпим напълно събитията на Възраждането, и така четвъртхилядолетието се оказа изпълнено до 1989 година. Засега в общата материална и духовна криза, която покрива страната и културата, без никаква материална и духовна подкрепа ще спрем дотук. Така с настоящия том, хронологически първи, а явяващ се последен, Атласът покрива последното четвъртхилядолетие на българската литература в отделни томове за следните периоди: 1740–1877; 1878–1914; 1915–1944; 1944–1968; и 1969–1989 в две части за 1969–1979 и 1979–1989. Но доколкото едно подобно издание върви по стъпките на литературата, а през 2012 година ще се изпълнят кръгли двеста и петдесет години от появата на реперната за новата ни култу-


38 ра и литература книга на Паисий Хилендарски „История славяноболгарская”, би трябвало първият следващ том да обхване последните двайсетина години, още повече с надеждата, че прословутият преход към поредната нова социална структура ще е завършил, за да остане приетото дотук деление на томовете еднородово. Структурата и предназначението на Атласа са пространно обяснени при първия (2003) том, но поради спецификата на всеки период във всеки отделен том наложителни се оказаха допълнения, които се отнасят само за него. За Възраждането специфичните отклонения се изразяват в следното: 1. Тук представената библиография не е подборна, а пълна. Тя обхваща освен книгите и ръкописите и съгласно принципа на Атласа е разпределена хронологически по години. Към номера на всяко издание е добавян знак Р (за ръкописи) и К (за книги). Обхванати са и преводните книги и учебниците, доколкото и те са важна съставна част на полагащата се национална традиция. 2. Рецепцията на изданията е също съобразена с характера на периода. Поради това тя е представена не от текстове на критици, а от дневници, писма, приписки, неспециализирани отзиви на възприематели, както, разбира се, и от текстове с по-изяснен критически характер, когато (в периода на Късното възраждане), те се появяват. Поради тези особености самата рубрика не е обозначена с възприетото в другите томове „Критиците”, а се обозначава „Отзвуци” (за ръкописите) и „Отзиви” (и оценки) (за книгите) Тази специфика на възрожденското е същевременно реплика към една авторитарно-монологична реч, която днес се разпорежда в литературното пространство. Смесването на частното и публичното писмо, размиването между книжовност и литература, личното свидетелстване на историята, демократичното приравняване на стилистичните пластове, подети от волята за различност и енергията за съграждане и съизмерване с европейските образци, колкото и далеч от регламентите на литературността, овещестявават един уникален културен модел, който със самата си автентика разголва несъстоятелността и спекулативността на третирането на възрожденското като „самоколонизираща се” култура. Атласът на възрожденската литература възкресява езика на автентиката срещу езика на спекулацията без желание да го коментира. *** В предговора към първия излязъл том преди седем години е заявено, че Атласът няма да коментира, няма да анализира, а единствено ще свидетелства, ще снема извадки от цялостната картина на ставането на литературата, запечатана в библиографията, рецепцията, периодичните издания, времето чрез събитията и фактите, отразени в периодиката и авторските присъствия в тези рамки. Той ще бъде историчен, но единствено чрез хронологията. Атласът ще графира релефа на литературата в непосредността на създаването ù и ще се опитва да не прави разлика между „златния набор” и „забравените книги”, доколкото всички подобни деления са вторични на ставането и негов последствен резултат. В този смисъл Атласът се е заявил не като енциклопедия, не като справочник, не като наръчник и т.п. помагала за сверка и система-


39 тизации, а като „разгъвка-разрез”, скенер на „самото тяло, което, облъхнато от духа, става литература, става българска литература. В периода 1740–1989 година това вече се случи. Но от 1989 до сега са минали повече от 20 години. Времето ще продължава да тече и процесът на овеществяването на текстовете ще кодира техния смисъл (както и техните значения) не само в тях самите, но и в контекстуалността им. Сканирането–скенирането на тялото и процеса е съвременният отговор на съвременните опити за спекулативни употреби на културата. Така погледнато, Атласът, макар и индивидуална идея, не е индивидуално дело. Да се материализира разгъвката на литературата в нейната библиография, рецепция, периодични издания и авторите в опит да бъдат представяни в разнопосочието на оценките на съвременниците си, а всичко това да се синхронизира с образа на литературните и обществените събития, означава да се кардиографира състоянието на нещо, което се състои във вида, както се състои, изключвайки безмълвно абсурдистките дилеми за това има ли го, или го няма. В период като този, който преживяваме сега – период на перфидна защита на различността и на реалната ù и яростна негация в стихията на комерсиалната унификация на света, подобни издания не могат да бъдат нито само лични идеи, нито само лични дела. Те би трябвало да се поемат от ония институции, които се издържат и съществуват от данъкоплатците, олицетворяващи самата тази културна различност. Това у нас засега не се разбира, а необходимостта от защита на културната различност се осъзнава само когато въпросът опре до съкращаване на щатовете на институции, съществуващи единствено чрез тази различност. И тъй като стихията на унификацията не е само комерсиално безогледна, но и модна, давещите се са готови да издъхнат, пеейки химни за потопа. От появата на първия том преди седем години до сега и видимо и до края на това първо издание Атласът не се радва на добър прием, а още по-малко на признание. Това донякъде е естествено, доколкото подобен труд се явява за първи път не само в българската култура, но и изобщо. Но пренебрежението към него у хората на литературата идва и от друго: те го схващат като литературна документалистика, хроникьорство, бродене по страниците на старите издания, незащитено от субективизъм, незастраховано от размитост на критериите, доколкото всеки отделен период неминуемо налага корекции в параметрите на представянето на отделните блокове. Разбира се, че всеки автор и авторски колектив колкото и ясно да очертават програмата си, никога не могат (а и не бива) стриктно да я спазват, ако искат стриктно да бъдат верни на спецификата на материала, която винаги излиза в някаква степен вън от схемите. Но кое друго сродно издание е поемало риска (както и предимствата) да представи самото ставане на литературата, раждането на текста и оперативното му възприемане в потока на литературното производство върху фона на събития (културни и социални), които създават реална извадка на конюнктурата и всичко това редом с биобиблиографичното портретуване на завършените авторства и бележенето на родените?


40 Кой друг жанр на литературната история повече се наема да изключи наслагването на съвременна оценка върху исторически факт и събитие, за да говори само (или предимно) с критериите и фактите на историческото време, възкресено в приписката или дописката, в частното писмо или личния дневник, в статията или дискусията с езика и страстта на вестника и списанието, с куриозите и апотеозите на текущото? Къде другаде фонът на литературния факт е третиран като част от самия факт, след като литературната история, сама дискредитирана като архаичен наратив, се отказа от всякаква телеология? И нима опитът да се постави фактът в собствения му контекст, като максимално се изключи оценката на пишещия, не е способен да зададе някаква не теоретична предпоставена, а прагматично проявена телеология на ставащото, изразена не само в надмогване на школи и тенденции, но и в съпоставяне на лични съдби – авторски съдби? Всичко това са заложени предимства на жанра и негови рискове, разбира се, ако се попитаме за неизбежната все пак субективност на подбора. Съпоставянето между рисковете и предимствата обаче видимо многократно натежава в посока на предимствата заради възможността не да се правят заключения от преднамерено избрани текстове, а да се съпоставят проби (в някои периоди пълни течения) от библиография, рецепция, авторства и факти на културния и литературния живот, описващи конюнктурата чрез жанровете на съществуващата във времето периодика. При това, още веднъж нека бъде подчертано, коментарите тук са излишни – и това е най-важното предимство – конюнктура и текст взаимно се коментират. При такава методика субективността на подбора в степени е пониска от субективността на тезата и това особено ясно проличава в периоди на дирижиране на изкуството, когато научната обективност е или силно стеснена, или невъзможна. Достатъчно е да сравним например „Панорама на българската литература” на Панталей Зарев (томовете специално за непосредно предсоциалистическия и социалистическия период) с „Българската литература в дати и характеристики” на Иван Богданов, за да се види колко по-свободно, по-многостранно осветява процесите втората на фона на тенденциозността на първата. При това Иван Богданов все още мисли своя труд като енциклопедичен справочник, а не го проектира като скениране на процесите. Може би казаното, въпреки генетично неизбежната лаконичност на предговорите, е вече достатъчно, за да очертае перспективността и възможностите на трудове като настоящия Атлас. В епохи, когато комплексната извадка не само по-безобидно (това съвсем не е без значение), но и очевидно по-надеждно замества тезите и идеологическите проповеди или поне в някаква степен ги обезоръжава, Атласът има всички основания да се надява на бъдещ живот. Бъдещият живот на Атласа може да бъде проектиран не само в естествените продължения за всеки нов период от 20–25 години според промените в естетическите норми и пряко в обществото (второто предполага обикновено и двете), но и чрез намеси (допълнения, замени и корекции на вече изградения текст), стига да не се разрушава структурата му. Ако така се съзнаят неговите възможности, Атласът може да се коригира, до-


41 пълва с нови издирени сведения, особено с характерни извадки от неизползвани в досегашните издания мемоари, дневници, лични бележки. Така може да се достигне до по-съвършен синтез на гласовете на много факти и документи, а авторството на отделните текстове, особено на авторските портрети, които са най-творческата част от проекта, да се обозначава с инициали, както се постъпва при енциклопедиите и литературните речници. Всяко ново издание може да се коригира от компетентна редколегия, която последна да преценява целесъобразността на замените или нововъведенията. Още повече различните издания ще бъдат сравними и ако се отстъпи от принципите, това не би било в интерес на ревизорите. Атласът е жанр, той е мислен като жанр и само като жанр може да разкрие възможностите си не само за да обезсилва тенденциозността в историческото мислене (началната стъпка на осмислянето му), но и за да открива замъглените или недопроявени тенденции в литературата, да коригира пропорциите между тезите, да извежда до подстъпите на важни теоретични заключения. Много прибързано и непрофесионално би било заради вероятните (всъщност изцяло никога напълно отстраними празнини) той да бъде разглеждан като приложна илюстрация на литературата или като енциклопедичен справочник. Изчерпателността на представянето никога не е била критерий на Атласа (освен когато в постижимостта си – възрожденския случай – тя не е застрашавала заложената концепция). Такъв критерий бе представителността на извадката в стремежа да се покаже формирането на мерите не само за висока, представителна или официална литература, но и за маргинална и дори графоманска. В последна сметка протичането на различните типове дестилации, йерархизацията на текстовете, надмогването и доминациите на тенденциите, отработването на смислите на националната традиция извеждат във видимостта на Атласа и до националния литературен канон. Като жанр Атласът е много трудоемък, изисква много разностранни и специални подготовки, познаването на огромен материал, който тесните специалисти не е задължително да изчерпват. Атласът задължава познаването и съчетаването на знания от теоретично, историко-литературоведско, библиографско, архивистично, социо-литературоведско – нека не изреждаме всички – естество. Поради изключителната си разностранност и трудоемкост той винаги ще предполага умения за работа в екип и крайният резултат винаги ще бъде производно от подборката и организацията на екипа. При трудности, с които тук няма да занимаваме читателя и ползвателя, но във всички случаи (поради перманентната криза на прехода) по-големи от нормалните и очакваните, първият Атлас на българската литература вече е факт. И тук е мястото да отправя своите благодарности към малкия екип от сътрудници – мои асистенти, докторанти и приятели: Биляна Борисова, Стоян Петков, Велислава Маринова, д-р Петя Колева, доц. Елена Налбантова, с чието участие той бе осъществен. Последната, но първа по важност благодарност и към жената институция в българската култура на прехода – поетесата и издателката Божана Апостолова и нейната издателска къща „Жанет 45”, без чиято съпричастност това пионерско начинание неизвестно още колко би чакало своята реализация.


42

ДНЕВНИК

Панко Анчев

БЪЛГАРСКИЯТ СВЯТ

1. Българският свят е малък, населен с малоброен народ, когото познават слабо; много често не го забелязват, големите и силните се разпореждат с него по своя воля и модел; бил е и е покоряван и поробван, изтласкан встрани от големите пътища и интереси, но все още, слава Богу, съществува и трябва да бъде изучаван с всичките си особености. Защото съществува по Божи промисъл! В модерния свят народите не са равнопоставени и равноправни. Големите и силните, тези, които първи са влезли в него, диктуват съдбите на останалите, формират „нов световен ред”, разчертават световната политическа карта и задават на всички един и същ стил на живот, модел на организация на обществото и начин на мислене. Този стремеж към унификация не е характерен единствено за епохата на т.нар. „глобализация”, а е обичаен изобщо за буржоазното общество с неговия капиталистически начин на производство и разпределение на благата. Неравностойното положение на народите поставя пред тях трудности, които те не могат да разрешат сами. Трудностите са преди всичко икономически; икономическите трудности обричат на бедност огромна част от населението на земята. И понеже никой не е в състояние сам да разреши главната несправедливост на модерната епоха, всеки се мъчи сам по някакъв начин да намери място сред силните и богатите, да заслужи тяхното благоволение и да измести някой друг народ от трапезата им. Всъщност в света се води и една невидима и необявена война между тези, които не диктуват правилата, но са близо до великите сили, и тези, които напират да излязат от трудностите и заживеят нормално. Тази война може да се нарече „странна” и на нея не се обръща внимание. Но тя определя в значителна степен политиката на малките народи, макар да не го осъзнават напълно. Българският народ също участва в тази „странна война”. Много често той я определя като „избор на цивилизация” и допуска фатални грешки, струващи му повече отколкото е в състояние да заплати. Домогнал се до влиянието било на Германия, било на Англия, било на САЩ, неговите водачи се самоубеждават, че


43 са направили нов радикален избор, чрез който народът и държавата са излезли от традиционното „руско влияние” и са се самоопределили в периметъра на нова цивилизация. Това „самоопределение” обаче не трае никак дълго и бива санкционирано по-късно твърде жестоко. Днес наблюдаваме същото явление, което обещава да се превърне в обичайна традиция за българската държавна политика в условия на кризи и икономически и политически трудности. То, вместо да помогне за излизане от кризата, само я задълбочава и усложнява, придава ù фаталистични измерения и кара мнозина да смятат, че самият народ е лош, безволев, раболепен, мързелив и т.н. Но кой народ притежава подобни качества? И нима народът сам си е виновен за състоянието, в което са го вкарали неговите водачи и господари? Още повече българският! Когато не се познаваш достатъчно, лесно изпадаш в отчаяние, луташ се постоянно и не знаеш какво да направиш. Много от бедите, които го сполетяха, българският народ можеше да избегне, ако интелигенцията и водачите му познаваха, тълкуваха и разбираха правилно историята и традициите, както и същността на геополитиката в Модерната епоха. Историята трябва да се познава не като източник на аргументи в полза на т.нар. „историческо право”, а като система от закономерности и проявление на Божия промисъл. Националното самочувствие се основава не на спомена от миналото величие, а от съзнанието за историческата роля, която народът изпълнява. Тази роля трябва да се изучи и формулира точно по знаците, които Бог дава в различните периоди от историята. Той ни казва къде сме и къде трябва да останем или накъде да се придвижим, какво да сторим и как да се избавяме от бедите. За целта е нужно да се научим да четем фактите и събитията от историята, да умеем да ги свързваме с присъщите им връзки и да ги тълкуваме адекватно, съобразно историческия код, който е в състояние да „ги отключи”. Не е достатъчно да казваме: живеем зле и причина за това е нашата изостаналост, простотия или ориентацията ни към Русия, Германия или която и да било друга сила. Дори това да е вярно, то е вярно в някаква малка степен и не е от съществено значение в контекста на цялото. В „цялото” има още милион причини, които трябва да видим и детерминираме точно. Науката за народа е комплексна, интердисциплинарна, включваща методи от различни сфери на знанието: философия, социална психология, социология, история, литературознание и изкуствознание, политическа икономия, география, политология, богословие и др. Тя обединява всичките тези науки и придава на изследователските им подходи единство и целенасоченост. Чрез нея се изучават не просто отделни страни от народното битие, а цялото му битие и същност в неговата пълнота. Още по-точно е да се каже, че се изучава светът на съответния народ, защото всеки народ има своя свят, а не е затворен в себе си или в историята, географията, или икономиката си. Самият народ е физическа величина, но и душа, дух, облик, начин на мислене, който не може да се пипне, нито дори види с телесните очи, понеже съществува над и във всичко останало.


44 2. Българската народност се е образувала от съдружието на два побратимени народа: славяни и прабългари. В това сдружаване се осъществява Божия промисъл за предназначението на българите като изключително важна и неотменна част от византийско-православната цивилизация. През VІІ век се създава славянобългарската държава. Тази държава се дислоцира на северозападния фланг на християнско-византийската цивилизация. Тук или в близост до нея се очертава границата между Западната и Източната Римска империя, между Западната и Източната църква. Византия признава бързо новообразуваната държава, тъй като осъзнава нейното важно значение на охранител на северозападните ù граници и буфер между нея и нашествията на варварските племена откъм Дунав. Славянобългарите трябваше да възпират опитите за инвазия в империята на народи и племена, които биха я разрушавали и ерозирали отвътре. Византия отстъпва своя територия и се примирява с политическия съюз между двата народа, защото осъзнава ползата от силен фортпост срещу северните набези. Тази надежда се оправдава няколко века поред – чак до ІV кръстоносен поход през 1204 г., когато разложената вече и сериозно боледуваща Византийска империя бива покорена от латините. Но преди това истинските и смъртоносни заплахи за нея идват от юг, където тя няма такава солидна преграда пред враговете на православно-византийската цивилизация. Славянобългарската държава и славянобългарският народ се включват в охраната на едно огромно културно и цивилизационно богатство и в спасяването на православието. Историческото значение на тази заслуга е наистина огромно и неизмеримо. При цар Петър (927–969) българската държава се приобщи напълно към византийската цивилизация, християнизира се окончателно, разви плодотворно културата и утвърди ролята и мястото на Църквата в държавния, политическия и битовия живот на народа. По време на царуването на цар Петър се оформиха аристокрацията и институциите на властта. От военна организация, каквато е била до него, държавата се превръща в стабилен институт за развитие на икономиката, културата, църквата. На българския владетел официално е признато правото да се нарича цар – най-високият титул на владетел на държава, а архиепископът на Българската църква е въздигнат в сан патриарх. Сега държавата не е само охранител на границите на тази цивилизация, но и активен неин строител, душа и сърце на славянския ù елемент. България се подготвя да изпълни предстоящата си роля на мост и трансмисия, която историята по Божи промисъл ù е отредила, защото това е времето и на подготовката на бъдещото величие на Русия и на преместването чрез и през България на центъра от „Втория” към „Третия” Рим. От България тръгват писаните на славянски език свещени и богослужебни книги и чрез тях източното християнство достига до Русия и се разпространява по всичките нейни територии, като ù придава нов смисъл и значение. По същество това е грандиозен исторически преход, предзнаменование за нов геополитически ред и утвърждаване на нова цивилизация. Но то е знак и за скорошната гибел на Византия! България трябва бързо да изпълни мисията си и да пренесе постепенно всичко духовно ценно от Византия в Русия и на славянския свят, за да го запази и за да оплоди бъдещото


45 величие на „Третия Рим”. Средновековна България се намира по средата на духовния път между Константинопол и Рим. През нея преминават папските мисионери и участниците в кръстоносните походи, чиято цел е да приобщят българите и народите, населяващи Византия, към католицизма. Стремежът на папата е да завоюва Константинопол и да го постави под своя диоцез. Кръстоносните походи трябва да осъществят този грандиозен замисъл. Трябва, но преградата им е именно България. Независимо че и други български владетели след покръстителя на българския народ княз Борис-Михаил (852–889) са демонстрирали сърдечни отношения с Рим и дори са пращали емисари за установяване на контакти за евентуално преминаване към западната църква, Българската православна църква отстоява заедно с държавата православния характер на България и спира католическата инвазия към Византия и южното славянство. При това с цената на жертви, разорения и много сили. Никак не е случайно, че България остава и до днес православна държава и тук католиците са твърде малобройни и с нищожно влияние върху духовния живот. Българите запазват своето православие и по време на османското владичество, макар вероятно да бе възможно по-рано да се върне отнетата им политическа свобода, ако бяха поели ръката на западната църква и бяха помогнали най-напред на полския крал Владислав Ягело през 1442–1444 г., а по-късно и се бяха поддали на католишката и протестантската пропаганда. България брани северните граници на византийската цивилизация и е пречката и за Рим да покори духовно Балканския полуостров, а от там да наложи властта си върху целия славянски свят. Това е другата голяма заслуга на България в изпълнение на нейното историческо по Божи промисъл предназначение. Цената обаче е твърде висока: в края на ХІV век България изчезва за цели пет века от политическата карта на Европа, но благодарение именно на историческата роля, която е играла и която предстои да изпълни, продължава реално да е жива и да се подготвя за новата си съдбовна мисия. С падането на Византия под напора на османските турци през ХІV в. Западната църква би трябвало да се счита за победител в спора Изток–Запад. Вселенската патриаршия продължава да обгрижва православните в Османската империя, но зад нея вече не стои могъщата империя, за да бъде влиятелна както преди в световните дела. А Западът вече е поел пътя на новата социално-политическа и икономическа система и скоро ще завоюва новия свят и ще постави под политическо и икономическо влияние и зависимост цяла Европа. Но със засилването на Русия, което е видимо още от края на ХІV в. и след падането на Византия и България под властта на османските турци противостоенето „Изток–Запад” придобива нови измерения. Русия се превръща в защитник на поробените православни народи, от които най-голяма е групата на южните славяни – сред тях са и българите. Добре е да се знае, че православните патриарси още след окончателното падане на Византийската империя под властта на Османската империя се обръща към руския император за намеса и избавянето им от робство. И това те правят постоянно чак до ХІХ в. (вж. интересната и научно издържана книга на Варненския и Великопреславски митрополит Кирил „Бо-


46 ляринът полковник Киреев и Освобождението на България”, с. 41–58, С., 2010, в която този въпрос се третира подробно и с привеждането на много неизвестни за науката факти). Новите реалности в Европа от Модерната епоха наистина по новому наложиха разглеждането на проблема за противостоенето „Изток–Запад”. Могъществото на Русия подсказва необходимостта от нейното присъствие на Балканите и в славянския и православния свят. Така възниква т.нар. „Източен въпрос”, който е възелът на противоречията в европейската политика от ХVІІІ век насам. Западът е съгласен с мотивите на Русия и привидно не пречи на тяхната практическа реализация, когато те се отнасят до освобождението на поробените православни славяни, и сам работи за ликвидацията на Османската империя, но не дава това да става с резки движения, които да разрушат геополитическото статукво и се наклонят везните на влиянията в полза на Русия. „Източният въпрос” още с появата си е осъзнаван като цивилизационен, защото съдържа в себе си необходимостта от създаването, както смята Ф. И. Тютчев, на Православна славянска цивилизация и възстановяването на „Втория Рим”, т.е. Константинопол (дн. Истанбул) като главен център на православната цивилизация. В тази необходимост е и цялата му същност и смисъл. И макар не всички да говорят за това, на всички е ясно, че става дума именно за такъв процес, а не за просто „владеене на проливите”. Ф. М. Тютчев правилно твърди, че Константинопол не случайно става център на християнството и с тази цел е построен от император Константин Велики. Той е главен град на Източната Римска империя и седалище на вселенския патриарх. В Константинопол се запазва истинското християнство така, както ни е завещано от преданията и Светото писание. Изпитанията на православието са тежки, но с падането на Византия и на православните славяни под османска власт се проверяват неговите носители и хранители. Изпитанието се дава не кога да е, а точно когато Русия може да замести Втория Рим и Византия. И ако през 1878 г. след войната с Турция Русия се беше възползвала от даденото ù от историята право да завладее и задържи за себе си Константинопол, т.нар. „Източен въпрос” щеше да бъде окончателно решен. Но Русия не можеше да има такова намерение, понеже в края на ХІХ век идеята бе узряла само в нейния секуларен вариант, а именно политическо освобождение на православните народи на Балканите, а не в целия мащаб на Божия промисъл като възстановяване на „Втория Рим” и създаване на Православната империя. В резултат на това европейската карта бе така разчертана, че да се осъществи принципът „разделяй и владей”. Новосъздадените национални държави на Балканите не се разположиха върху историческите си територии, а самите нации не се обединиха, разхвърляха се по съседни земи и станаха източник на двустранни и многостранни конфликти. Някои оприличават Европейския съюз на Римската империя. Всъщност това е и идеята на неговите вдъхновители и създатели. Чрез новата Римска империя те искат да обединят европейските сили за рязък икономически скок и тотално господство върху света. Ала е очевидно, че необявената цел е да се възстанови империята в нейния западен езически вариант, чрез което да


47 се сложи ръката върху властта и се установи влияние върху източната част, т.е. православната, като се намали до минимум ролята на православните християни (при това откъснати от Русия) в решаването на световните дела. Европейският съюз е теория и практика, противоположна по дух и смисъл на християнско-православната концепция за европейското устройство, а това значи и на Божия промисъл, поради което не може и да се осъществи за дълго време. Поради това изключва Русия, но приобщава западните славяни и прави жест на православните (между които и южни) с приемането на България, Румъния и Гърция, като не им отрежда мястото, което те биха имали в другата концепция. Самото присъствие на православни славяни (българите) и изобщо на православнохристиянски държави като Гърция, България, Румъния, Кипър прави този съюз проблематичен, но насочен единствено срещу Русия. Европейският съюз има намерение да разреши окончателно и т.нар. „Източен въпрос”, като включи и Турция в себе си и така да възстанови в пълния ù обем Римската империя. Това решение не е „съобразяване с реалностите”, а политически ход за изпълнение на плана по „западен модел”. „Втори Рим” няма да има, а „Третият” ще бъде постоянно под прицел и обезсилван с отнемане на възможности преди възстановяване на империята в нейния „източен вариант”. Правилното и целесъобразно, по Божи промисъл, възстановяване на „Втория Рим” е необходимо на историята, за да започне ново развитие на човечеството, основано вече на ново обществено (аз ще го нарека религиозно) съзнание. То е необходимо и заради изчерпването на целия досегашен модел на развитие и особено на развитието през Модерната епоха. Рано или късно всяка система се изчерпва и настоява да бъде сменена с друга. Така е и сега. „Източният въпрос” е този, който дава знака, че чрез решаването му ще настъпи необходимата смяна и ще започне нова епоха. И България отново ще бъде мостът, по който ще се осъществи движението към обновения „Втори Рим”. 3. Българският свят се разполага в този исторически контекст и именно в него той трябва и да бъде изучаван. Защото той е брънка в противоборството „Изток–Запад” и в рамките на това противоборство той се формира, развива и утвърждава. В него и живее днес и ние няма защо да се правим, че не съществува или че нашата позиция зависи от собствения ни избор и предпочитания. Игнорирането му е именно първопричината за фаталните политически грешки, които България допуска в модерната си история – в това число и по време на национално освободителната революция през Възраждането. Такива грешки се допускат и днес. За съжаление. За нас, българите въпросът за цивилизацията, към която принадлежим, винаги е изглеждал като въпрос на политически избор за участие в един или друг военно-политически или икономически блок и съюз, присъединяване към нечия страна във военен конфликт и засилени, ограничени или напълно елиминирани икономически и културни връзки. Разбира се, че присъствието в дадена цивилизация предполага определена интензивност на подобни взаимоотношения,


48 но то съвсем не се изчерпва с тях. Защото цивилизационните взаимообщувания са по-обемни, всепоглъщащи и трайни. Те не се влияят от конюнктурата и от политическите решения, защото са предизвикани от родство по кръв и ум, а не от икономиката и моментния интерес на държавата или господстващата класа. Дори когато сред народа или в държавата доминират настроения срещу родствени народи и държави и дори това да се представя като отричане от родството, изследователят и политическият водач са длъжни да знаят, че това е фалшива „тревога”, моментно настроение. Такива настроения, дори омрази, възникват между кръвни братя и сестри, водещи до пълно социално скъсване на връзките помежду им, но дори и тогава родството няма как да се отмени. Взаимодействието вътре в цивилизацията често се превръща в конфликти и дори войни, но те трябва да бъдат правилно разчитани и квалифицирани, за да не се изгражда погрешна представа за „сблъсък на цивилизации”. Такива представи днес постоянно се създават – те по начало са характерни за модерната епоха, в която най-важни за международните и междудържавните отношения са икономическите и политическите интереси. Тези интереси могат да противопоставят близки до скоро, както и да сближат неотдавнашни непримирими врагове. Главната цел е домогване до суровинните и енергийните източни, а големината на територията се измерва с големината и силата на пазара, който тя представлява. Затова и обект на интерес, внимание и дори политическо ухажване, на дипломатически преговори, а понякога и на войни и политически преврати са държавите и народите, които притежават суровини и осигуряват възможност за продажби и са извор на евтина и квалифицирана работна ръка. За да завладеят тези зони или поне да налагат своето влияние по-лесно, ефективно и продължително, богатите и силни държави формират военнополитически и икономически съюзи и блокове. Да се присъединиш към такъв съюз или блок, когато не си велика държава, е голямо благо днес. Към него се стремят всички малки или по-малко големи и не толкова икономически и военно силни държави и народи, за да си осигурят по този начин някаква сигурност и източник на средства за поддържане на по-висок жизнен стандарт. Тези съюзи и блокове обаче не са нови цивилизации и не са основани на родство по цивилизационен принцип, макар обединението в някаква степен да държи сметка на този принцип. Но не той е основен и определящ. Съвременните военно-политически и икономически съюзи от типа на Европейския съюз и НАТО все повече се представят като нов тип междудържавни образувания, които дори изместват националната държава и претендират да бъдат държава от имперски тип, т.е. цивилизация. Това се афишира не случайно. По този начин се прикриват истинските мотиви и се придава друг облик на обединението. Не е случайно обаче, че бедните държави не се организират по такъв начин, а се стремят да се включат при богатите и силните. И там да намерят онова, което търсят, за да спечелят борбата с всички останали като тях. България стана член на Европейския съюз и НАТО и това бе прогласено като окончателно откъсване от руското влияние и приобщаване за вечни времена към западноевропейската цивилизация. Вярно е, че Европейският съюз, за разлика от всички останали съюзи от ХХ и ХХІ век, е особена организация,


49 която обединява не само икономики и политически структури, но и култури и образователни модели. Нациите вътре в него се сближават активно и българите могат лесно да общуват с англосаксонската, френската и немската култура. Българската култура е взаимодействала с тези култури и силно се е влияла от тях – особено през епохата на Възраждането. Благодарение на това влияние тя е придобивала модерните европейски измерения. Тук ние се адаптираме отлично и не би трябвало да се чувстваме неудобно. Лошото е, че участието ни в ЕС не означава разпространение на българската култура и равноправното ù участие в общия културен процес. Условията на конкуренция я затварят в България, не ù дават простор и известност. Равнопоставеността очевидно е само слово, което придобива смисъл съобразно всички останали правила, които действат в Съюза. Това не може да стане, понеже всичко в Европейския съюз, който от своя страна е част от една световна обществено-политическа и икономическа система, е поставено върху стоково-паричните отношения, т.е. на пазара. Самата цивилизация е стока, която се продава и би могла да се купи. Културата също. Малкият пазар приема голямата култура и тя бива купувана от по-малобройните купувачи на културни ценности, а големият пазар отхвърля малката култура, въпреки че многобройните купувачи са с по-големи покупателни възможности. Така е било винаги – малкият търпи влияние от големия. Но аз искам да кажа, че декларираните принципи, върху които се изгражда Европейският съюз, са просто думи, обещания и заклинания, а не действени правила и норми за функциониране. Илюзия е, че като те приемат в този съюз, ти ставаш равноправен на останалите, макар че си беден и немощен – както обещават. Европейският съюз е мащабен и може би досега най-действен политически и икономически проект за разрешаване на противостоенето „Изток–Запад” в полза на Запада. Този проект цели чрез силна икономика, единна политика и военно сътрудничество със САЩ в рамките на НАТО да се неутрализира икономически изостаналият и по-слаб военно Изток, като от него се отделят традиционно присъщите му части (Гърция, България, Румъния, Сърбия, кавказките народи, т.е. православните народи и държави, както и Полша, Чехия и Словакия). Чрез икономическо и военно обвързване се получава нова конфигурация на силите. Насищането ù с масова култура от американски тип я отделя от руско-славянската култура и така се прекъсват досегашните питателни сокове за подхранване и развитие на Изтока. „Ампутацията” трябва да обезсили тялото, да го накара да повярва в своята отделеност от всички останали и да се примири с новото статукво. 4. Модерната епоха пренарежда отношенията между народите и държавите от Средновековието, създава нов световен ред, основан на нови критерии за принадлежност и родство. Нови са центровете, около които се групират нациите и националните държави, тъй като е нова икономическата ситуация и са други субектите, които доминират в нея. Но това пренареждане е по линия на иконо-


50 мическата, политическата и военната сила на националните държави и не се отнася до самите цивилизации – независимо че създава впечатлението, че и в тях са настъпили радикални изменения. Миналото е забравено и отречено като тъмно и мракобесно, безпросветно и нехуманно. Сега не Бог, а човек определя правилата, по които историята ще се развива. Човешката воля решава кой къде ще е и с кого ще бъде. България излиза от Средновековието и попада в Модерната е��оха със съзнанието, че миналото ù е славно, героично и победно. Голямото ù достойнство там е могъщото ù противодействие на Византия; Българите са били не само равностойни на ромеите, но и често са ги покорявали и принуждавали да им плащат унизителни данъци. Т.е. България не се е чувствала част от Византийската цивилизация. И това продължава почти до Освобождението. Причината не е в късата памет, а в особеностите българския обществено-политически живот тогава и неприязънта към всичко гръцко, породена от борбата за църковна независимост. Съпротивата срещу елинизацията, която провеждат духовниците от Константинополската патриаршия, поражда редица проблеми за самата Църква и за православните български християни. Константинополската патриаршия за дълго време е големият враг на българите, срещу когото се водят ожесточени и непримирими битки. Но това не е отказ от православието, а само включване на Църквата в буржоазно-демократичната и националноосвободителната революция. Истинският носител на чистото православие и на славянството е Русия и към нея са обърнати очите на българите и техните надежди за скорошно избавление от властта на Османската империя. Тази надежда не е случайна и показва, че понякога инстинктът е по-силен и верен ориентир за един народ и една нация от разума и политическата воля. Разбира се, народът е схванал логиката, че славянска и православна Русия може да помогне на своите поробени братя, защото е по-близка до тях от всички останали народи. Но тази логика е по-скоро проявление на родството по кръв, отколкото политическа сметка и преценка на всички възможности за решаване на един толкова сложен и важен политически проблем. Народът проявява повече политическо чувство отколкото неговите революционни водачи, които смятат, че България трябва сама да се освободи, без да търси чужда помощ. Той е усещал, че няма достатъчно сили, за да победи Османската империя и че такава сила притежава единствено Русия и руският император. Политическите лидери, както вече бе отбелязано, имат други проекти за българското бъдеще. Възпитавани с либерално-демократичните идеи, които идват от революционна Франция, те си представят това бъдеще като възможност за свободен избор в еднаква степен за всички, всеобщи права, образование и просвета, които ще станат предпоставка за прогреса в България. Прогресът е лелеяната тяхна мечта; чрез него измерват историята и настоящето. Там и търсят истинските приятели на България, готови да ù помогнат. Затова и са толкова активни външнополитическите им анализи. Те следят отблизо ситуацията в Европа и отношението на великите сили към съдбата на Османската империя, интересуват се доколко са причастни към българската свобода. Не може да се каже, че хранят към Русия повече симпатии отколкото към другите велики сили,


51 обаче знаят, че Русия ще катализира в крайна сметка националноосвободителните процеси и непременно ще помогне с каквото може. Важното е свободна България да стъпи на пътя на прогреса и да се развива успешно. Мечтата им е да видят България по пътя на европейското развитие, подобна на европейските държави. Държавната им идеология е напълно светска. Църковната борба и неприязънта към гръцките духовници отвръща погледите им от вярата и религията и ги насочва изцяло към светските проблеми. Настроенията са напълно атеистични. Най-яркият пример за такова настроение е Христо Ботев, но и останалите български поборници и идеолози на революцията са не по-малки атеисти. Затова и желанието им е за икономически и културно силна България, а не за разрешаването на „цивилизационни проблеми”. Моделът на тази България вече съществува в Европа след Френската революция и по него няма дискусии. За Русия се пише почти винаги критично. Войните, които Русия води с Турция по българските земи, са опустошителни за българите. От тях българите получават само нещастия и никаква свобода. Политиката на Русия спрямо България е непонятна за водачите на революцията. Нашите националреволюционери не могат да разберат защо тя позволява все още Османската империя да потиска братята славяни. И понеже не познават особеностите на тази политика, те се настройват срещу нея и настояват българите сами да извоюват свободата си. Страхът от ново робство кара Левски дори да заяви, че този, който ни освободи, ще ни пороби отново, имайки предвид Русия. Политически Възраждането изравнява България със Запада, но духовно значението на Русия и славянството нараства неимоверно и показва колко здрави и нерушими са цивилизационните връзки. 5. Страхът, че освободителят ще ни пороби, се разсея след Освобождението. Но тогава стана ясно, че идеята за свободата е била прекалено романтична и че в модерния свят малкият народ не може да бъде свободен и независим; че други решават вместо него и определят съдбата му. Това бе голямото разочарование за свободните българи. Политическата зависимост е резултат от икономическата. Капиталистическата икономика има наднационален характер и никоя икономика на национална държава не се развива изолирано от световната – най-малкото защото ù трябват суровини и пазари, инвестиции и технологии. Никой не се самозадоволява и затваря в себе си. Следосвобожденска България бързо попадна под зависимостта на развитите икономики, защото не разполагаше с възможности за инвестиране в производството и инфраструктурата и трябваше да привлича свежи пари от Европа или Русия за полагане основите на модерното стопанство. А това означава кредити, неизгодни договори – само и само всичко да стане бързо. Самата буржоазия не е родолюбива. Тя е готова да продаде родината си, за да се спаси и обогати. За нея няма национален интерес, а единствено пазари и печалби. Следосвобожденското разочарование у патриотичната интелигенция


52 прерасна в драма, която намери израз в творбите на литературата и изкуството. Интелигенцията смята, че са предадени възрожденските възвишени идеали, но всъщност всичко си е дошло на мястото. Либералните идеи и моделите, за които тя мечтаеше и които проповядваше, водят именно до подобно състояние в държавата и нацията. Националната свобода не осигурява истинска лична свобода и право на гражданите. От тази свобода се възползва буржоазията, защото тя ù принадлежи по право като нейна собственост... България много пъти след Освобождението променя своята геополитическа ориентация и всеки път това тя го прави от конюнктурни съображения, но всеки път го афишира като нов цивилизационен избор, продиктуван от традиционни отношения към новия съюзник. Това не е редно и справедливо да се оценява като непостоянство на българския национален характер или като някакво политическо подмазвачество, присламчване към по-силния и търсене на моментни изгоди, а по-скоро като драма на малкия и беден народ, използван или просто незабелязван от великите сили. В сложната геополитическа обстановка през Модерната епоха за народи като българския нищо не е постоянно или поне с някаква трайност, позволяваща изработване на стратегии за развитие. Държавата се люшка върху вълните на конюнктурата и не намира сигурност и опора никъде. Тъкмо се стабилизира вътрешната и външната обстановка, и настъпват радикални промени в геополитическите реалности, към които трябва да се приспособи. България избира уж по-силния, но винаги се оказва, че това е послабият и губещият и ù се налага да плаща висока цена за несполучливия си избор. Цената, разбира се, се изплаща от народа, а не толкова от буржоазията – макар че и тя страда заедно с всички. Няма как иначе. България е била важно средище през Средновековието. А през Модерната епоха е в периферията на континента Европа и света. През нея не преминават важни стратегически пътища; морето ù е затворено и не позволява лесен излаз до световния океан. Пазарът ù, както стана дума по-горе, е малък и не привлича инвеститори. Затова и не я търсят като съюзник – освен в случаите, когато на всяка една от противоборстващите страни са необходими повече съюзници. България търси своите съюзници. И понеже икономическото ù положение винаги е било тежко, а държавата – бедна, налага ù се в кратки срокове да решава сложни икономически проблеми, свързани с изхранването на населението, тя няма избор. Изборът ù е винаги измежду по-малката злина. Тя прави своя избор под натиск, а не промислено и дипломатически точно и умно. Нейната дипломация е слаба, защото позицията ù в световната дипломация е маловажна и незабележима. Големи дипломати имат великите държави. За малките те са случайност. Голямата дипломация е възможна там, където са силни армията и индустрията. Вечният погрешен геополитически избор на България не се дължи единствено на нейното периферно място, нито само на слабостта и бедността й. Още повече че политическите ù лидери не са били съвсем слаби и неподготвени за повереното им служение. Този избор винаги се прави, като се отчитат интересите на буржоазията и се задоволяват нейните желания и потребности от бързи печалби, а не съобразно изконните желания, потребности и интереси на наци-


53 ята и общест��ото. А тези последните не се отчитат (или поне не в пълна мяра), тъй като не се познават в дълбочина, разумно, проникновено и поради това не са и формулирани. Ще прозвучи парадоксално, но ние не знаем кое е мястото на България върху тази прословута геополитическа карта на Европа и света, не знаем кои сме и какво е нашето предназначение по Божи промисъл в историята. Не е обаче работа на политиците и държавниците, които имат други задължения и други цели, да изучават народа и формулират предназначението му, нито да познават историята, за да черпят от нея поуки. Тази задача е възложена на интелигенцията. За съжаление тя не я изпълнява. Нашата интелигенция след Освобождението, а и преди, се е занимавала с това какво е Европа и е страдала, че сме твърде изостанали от нея. Изостаналостта тя измерва с общото състояние на държавата и с позициите на националната икономика спрямо европейската. Всяка нация и държава създава културата и образованието по свой образ и подобие. Българската интелигенция обаче мечтае за европейския модел, за начина на функциониране на културата по френски, руски или немски образец, понеже смята, че българският е назадничав, изостанал, нецивилизован. Обзета от комплекса за малоценност, тя се стреми да догони „Европа” по най-бързия начин – чрез насаждане на модернизмите, популяризиране на актуалните естетически течения и привеждане инфраструктурата на българската култура към европейските модели. Но „Европа” в никакъв случай не е само това, което е в момента. Тя е наследница на многовековна култура, която също трябва да се изучава и познава, защото тя е в основата на днешната. Как обаче да се задълбочаваме в миналото, когато няма време да се изживее настоящето, да достигнем вървящите преди нас, за да заприличаме окончателно на тях. Ние обаче можем да приличаме на тях единствено в подражанието, а не по същност, просто защото сме различни – колкото и да си приличаме.

6. Ос обен е и българският ум. Съществува, разбира се, колективен национален ум, който налага отпечатък върху мисловната дейност на всеки един учен и философ от нацията. Мислителите не са мислители изобщо, както философите не са безродници, принадлежащи единствено на науката, които я създават по силата на човешкия разум и склонността за размишления, независимо къде става това и от кого се прави. Всеки индивидуален ум е функция на националния. Разбира се, националният ум също е функция на възможностите и способностите, наклонностите и опита на тези, които го съставят и изразяват. Не можем да се самоопознаем, ако не погледнем сериозно и на качествата и наклонностите на българския ум, на неговите способности да анализира, формулира и изразява националното съзнание. Защото умът прави точно това. И колкото по-дълбоко анализира и колкото по-точно формулира анализите и изводите си, толкова по-силна и действаща е неговата философия, познанието му за народа и нацията, за историята, в която протича неговото битие. Народи-


54 те, също като хората, са различни, защото Бог ги е създал за различни дела и тяхното различие е и в начина им на мислене и говорене. И не всички са създадени, за да мислят и създават философски теории, чрез които човекът да се самопознава и самоизразява. Интересно е, че българският народ, който, както вече много пъти тук бе споменато, късно навлиза в Модерната епоха, и то в условията на иноверско робство, изгражда живота на обществото почти винаги по чужди образци. Той гледа как другите народи „се оправят” и повтаря техния опит, като дори не се стреми да потърси свои пътища. Увереността, че другите вече са намерили разковничето и са постигнали успехи, за него е достатъчна и затова не се напряга да открие нещо друго, по-различно. Но така е и през Средновековието. Малко са оригиналните творби на български писатели от онова време. Пишат се служби единствено за български светци, но не и богословски съчинения, нито светска литература. Достатъчно е написаното на гръцки – то задоволява интереса на любознателния. Усилия полагат единствено еретиците, но и те не са оригинални, а компилират различни други еретически учения. Не казвам, че българският ум е ленив и компилативен, а просто посочвам негова съществена особеност, свързана именно с любопитството му, а не с бедността на разума. Българският ум вярва повече на чуждите открития и чуждите умствени достижения отколкото на своите. Другите винаги са по-напред, с повече проверен опит и доказани умения, взети от практиката и обобщени в теорията, поради което могат да бъдат приети на доверие. Ако започнем ние да търсим нова истина, ще мине време, ще изостанем и нищо няма да постигнем. Може би с това трябва да си обясним не-философското в българския ум и отсъствието на големи мислители в България. Но за сметка на това тя е богата с добри популяризатори на чужди философски учения, техни ярки защитници и полемисти. Тези популяризатори са отлични познавачи на съответната философска школа и задълбочено разработват отделни нейни проблеми. Кой обаче е българският философ, за когото бихме могли да кажем, че е изградил някаква своя оригинална система и е дал познание за българския дух и ум? Може би Иван Хаджийски, макар да не е успял в пълна мяра да постигне разцвета на своите умствени сили поради ранната си смърт. И той обаче е последовател на школа, а не е сам неин създател. Към неговото име бихме могли да добавим и Иван Селимински, и Боян Пенев, и Димитър Михалчев, и Марко Балабанов, Димитър Благоев, Цветан Стоянов и още много други като него умни, задълбочени, но останали в рамките на чуждия авторитет... Нашите мислители се стараят да бъдат по-близо до системите и ученията, към които принадлежат, а не да се оттласнат от тях и да създадат оригинални теории. Но оригинална теория можеш да създадеш, ако тя съществува в мисленето на нацията и ти просто я вземеш и формулираш. Ако националният ум не произвежда такава теория, няма как да я измисли отделният учен.


55 7. Отношението към историята, нейното познаване и поуките от нея са другите важни белези на българския свят. Закъснялото ни влизане в Модерната епоха породи нетърпението, с което изживяваме историята. Г. Д. Гачев нарече българското развитие през Възраждането „закъсняло и ускорено” и бе прав. Закъснялото и ускорено развитие изисква гледане напред, а не назад. Гледаме напред, защото там са образците, към които се стремим, а не назад, където са тези, от които трябва да се оттласнем и които трябва да забравим. Историята е Откровението, дадено на народа за смисъла на неговото съществуване и трябва да се чете именно като Откровение, а не само като обикновен сбор от факти, събития и героични личности. Фактите, събитията и личностите в историята се проявяват в естествения им контекст и във връзките им помежду им, както и с епохата и средата, в които живеят и се проявяват, и в общия ход на историческото време и неговия смисъл. Разглеждани и анализирани по този начин, стават видни значенията, които Промисълът им дава; ще се отдели важното от второстепенното и ще се разбере накъде и към какво всъщност върви историята. Възраждането прочете историята ни като славно и героично минало, което трябва да бъде възстановено по силата на т.нар. „историческо право”. То определи героизма като основна черта на Българското средновековие, за да мотивира героизма и самоотдаването на българина в националноосвободителната революция. Този знак продължи да лежи и върху следосвобожденското четене на историята – та чак до наши дни. Историята обаче съдържа повече смисли и значения, отколкото ù придават историците и публицистите от Възраждането и следосвобожденската епоха. И точно тези смисли и значения са важни, за да се формулира същността на българския свят и се определи поведението на България в различните сложни и противоречиви съвременни геополитически ситуации. В историята трябва да търсим основанията за днешното състояние на българската нация. Но не само в смисъла на въпроса „защо сме бедни и слаби?”, а преди всичко за да видим какво трябва да се направи, за да се възвърне достойнството на българите и да се осмисли по новому пътят, който трябва да се извърви. Може да си беден и слаб сега, но на тебе ти е възложена мисия, определено ти е мястото, на което да служиш, и ти си длъжен да следваш това върховно определение. Ето това е най-важната поука от историята. В историята се вижда доколко един народ е в състояние сам да определя и заема място в историята и доколко това му е предопределено веднъж завинаги. Там времето тече по друг начин и учи, че не бива да се бърза, когато това е невъзможно, но и не бива да се пропуска срокът, в който да се извърши една или друга промяна. Модерната епоха раздели нациите и държавите на „велики” и „малки” и отсъди за великите сили „зони на влияние” върху цялата територия на света. Тези зони са по принцип неприкосновени; те не могат да бъдат отнемани, ограничавани, преначертавани (особено от малките и слабите народи и държави). Преначертаването е допустимо единствено ако дадена велика сила престане да съществува. (Напр. разпадането на Австро-Унгария наложи „разпред��лянето” на нейната зона между останалите. Но това не доведе до някакви видими сери-


56 озни сътресения в общия ред в Европа.) Иначе в периоди, когато великата сила преживява криза, в нейната зона обикновено се намесват другите, но не за да ù я отнемат, а просто за да я дразнят, да ù пречат да се възстановява бързо, използвайки ресурсите, които ù принадлежат там. Местните водачи, водени от инстинкта си за самосъхранение и за извличане на ползи от всяка ситуация, обикновено са готови да повярват, че това намесване е вече преначертаване на политическата карта и започват да служат на новите опекуни. После нещата продължават по старому, но след обичайната сурова санкция за измяната. Как и защо по този начин се разпределят зоните на влияние на великите сили е трудно и дори невъзможно да се каже. Очевидно тук има Божи промисъл и се осъществява изконното противопоставяне по линията „Изток–Запад”, а също и като резултат от съществуването на различни цивилизации. „Зоните на влияние” са политическите топоними на цивилизациите, точките, отбелязващи техните територии и граници. Тези зони не са обаче колониални територии; те принадлежат на суверенни държави, но върху тях се разполага обикновено икономическата и транспортната инфраструктура на великата сила. В общи линии суверенната държава изпълнява волята на великата сила; най-обемни са нейните инвестиции и капитали, върху територията ù се разполагат понякога нейни военни бази. В Модерната епоха зависимостта се проявява преди всичко в ориентацията на икономиката и политиката на малкия народ съобразно икономиката и политиката на великата сила. Когато се появят някакви политически брожения или конфликти между съседни държави или е застрашена сигурността, на помощ се притичва най-напред притежателят на зоната на влияние и чрез нея се ангажира евентуално по-широката политическа общност. Положението на България в съхраняването на православната византийска цивилизация и пренасянето ù в Русия през ХІV век, както и ролята ù за разпространението на християнството сред славянските народи, я нарежда и днес в ядрото на православно-славянската цивилизация, а от там днес и в зоната на влияние на Русия. Историята на „Източния въпрос” през Възраждането показва как великите сили, всяка в своята зона на влияние, действа за разпада на Османската империя и за нейното разпределяне. Съдбата на България е предоставена на Русия. В определени моменти европейските държави работят, за да дадат увереност на Русия да започне война с Турция за освобождението на поробените православни славяни. Те, разбира се, в същото време ù пречат да осъществи този план в пълен обем, за да запазят и свой дял в това влияние, което да използват след време. Но войни с Турция на Балканския полуостров води почти единствено Русия и никой не оспорва правото ù да освободи България и да я „приюти” в своята зона на влияние. Руско-турската освободителна война от 1877/78 г. е резултат и на тези сложни дипломатически игри между великите сили. Тя е последният военно-политически инструмент, с който се слага краят на Османската империя и се осъществява едно от най-радикалните за ХІХ век преначертавания на европейската геополитическа карта. В общи линии е премахнато робството в Европа, създадени са нови независими държави, а буржоазно-капиталистическата система започва нов етап от своето историческо развитие.


57 Подобно радикално преначертаване на политическата карта на Европа съобразно традиционните зони на влияние ще бъде направено в края на Втората световна война от лидерите на СССР, САЩ, Англия и Франция. Победителите не извършват обикновена подялба на Европа и света, а още веднъж потвърждават валидността на своите зони на влияние и се ангажират да ги спазват – в рамките, разбира се, на допустимата политическа демагогия и практика. Можеше ли СССР като главен победител във войната да поиска повече от това, което получи? Можеше, разбира се, и сигурно щеше да го получи, но той се задоволи (защото това е логично и лоялно) със своята зона на влияние. Сталин отлично разбираше, че всичко останало нямаше да бъде в неговата реална власт, колкото и силна и деспотична да е тя. Рано или късно то щеше да се изплъзне от ръцете му, понеже не му принадлежи по право и е извън традиционната зона на руското влияние. По ред причини България няколко пъти прави опити да излезе от тази зона и да се включи в друга, която тя намира за по-добра и в която смята, че ще заживее по-богато. Всички опити, дори когато са изглеждали сполучливи и България е получавала значителни придобивки (напр. Македония и Южна Добруджа през Втората световна война от Германия), тя е трябвало по-късно да ги изплаща, както се казва, с лихвите. Последният опит с присъединяването ни към НАТО и Европейския съюз изглежда най-успешен и сякаш няма как да бъде осуетен, тъй като е вече „свършен факт” в привидно коренно различна международна обстановка. Не бива обаче да забравяме, че в историята често се получават такива „коренно различни обстановки”, създаващи илюзията, че започва нова епоха и всичко старо и традиционно остава в миналото. В миналото са фактите и личностите, дребните неща, несъществените процеси, но не и онова, което е по Божи промисъл. И ние виждаме днес как западната цивилизация, към която си мислим, че вече принадлежим, не желае да ни помогне в трудните мигове на финансова и икономическа криза, пренебрегва нашата бедност и изобщо няма намерение да помогне, за да придобием друг вид. Защото сме ù чужди, а не родни! Тя именно ни кара да се обръщаме към Русия, от която уж ни е „измъкнала” и от нея да искаме помощ и съдействие. Аз не твърдя, че влизането ни в ЕС и НАТО е погрешен ход, но то в никакъв случай няма „цивилизационни” измерения, а само политически, и не означава, че излизаме от зоната на руското влияние и православната славянска цивилизация. Не разбулим ли тази илюзия и не погледнем ли истината в очите, още много ще страдаме и ще мъкнем оковите на бедите, злините и мизерията. 8. Модерната епоха породи сложни икономически, демографски, социалноикономически, етнически, културно-образователни проблеми, с които България не е в състояние сама да се справи. Въпросът обаче е и: необходимо ли е и дали е възможно всички проблеми на една страна да бъдат решавани по абсолютно същия начин, както ги решава някоя друга, по-силна и по-голяма от нея? Но щом тя не е в състояние да ги разрешава сама, то значи трябва да потърси


58 чуждия опит и съдействие, да се обърне за помощ и да приложи този опит, който не е неин, в пълния му вид и сила. Така е постъпвала почти винаги България и затова в нейното устройство могат да се видят различни чужди модели, присадени от оригинала. В някои случаи това е сполучливо, в други не. Българският ренесанс подготвя и осъществява националноосвободителната революция, но не формира институции на държавната власт. Или поне не в такива обеми, които после да влязат в следосвобожденска България направо и да изпълняват успешно функциите си. Причината, разбира се, е в политическото робство, липсата на собствена държава. Зараждащата се национална буржоазия се бори срещу чужда власт, а не за власт в собствената си родина. Това налага веднага след Освобождението да се заемат отвън структури, закони, принципи. В първите години държавата се устройва от руски министри, консултанти и комисари; те пригаждат руските закони и въвеждат руска административна и военна лексика. Много от тези институции не подхождат на българските традиции и това налага традициите да се пренебрегват, а институциите да се утвърждават насила, въпреки обществената съпротива. Много характерен пример е Търновската конституция, която в общи линии е препис на белгийската. Нейните формулировки не отразяват състоянието на нацията и обществото, механично се нагаждат към българската действителност и по същество почти не заработват. Тази конституция е една хубава книга, която държавниците не спазват, често суспендират, извършват в нейно име държавни преврати или просто не я забелязват. Но друг начин просто няма. България влиза в една огромна общност и ако не прилага европейското законодателство и не се управлява от сродни или еднакви институции, не би могла да се разбира с тях. И за кратко време поне в това отношение тя напълно се изравнява с останалите държави. От друга страна, капиталистическата икономика изисква пълна унификация във всичко, за да са лесно осъществими индустриалното производство, приложението на технологиите и движението на капиталите. Единните стандарти са задължителни и чрез тях се гарантира качеството на продукцията и нейната надеждност. Българската икономика е стимулирана от държавата, която ù осигурява тази унификация чрез въвеждането на международните стандарти и правила, а също и чрез уподобяването на българските държавни институции и закони с европейските. С влизането ни в Европейския съюз този процес се засилва още повече и скоро напълно ще заприличаме на „Европа”. Не може да се каже, че националното своеобразие непременно се проявява в общественото устройство, но до голяма степен устройството на едно общество е резултат от особеностите на народа, от неговата традиция и условия за живот. В Модерната епоха тези условия все повече се уеднаквяват с уеднаквяването на индустриалното производство, с откритостта на света и глобализацията. Така обаче изчезва и националното своеобразие, различието, което е присъщо на човеците по Божи промисъл и повеление. Трудно ще открием днес някаква специфична българска структура в българската държава. Ако я открием, трябва да сме сигурни, че тя най-добре от всички работи и принася полза. Но такава няма. Дотолкова е изчистено българското от общественото устройство, че дали ако се замени българският език с английски в администра-


59 цията, ще се разбира по нещо, че тук е България? Подражателството е типично за българския държавнически гений. По всичко трябва да приличаме на другите и да не се различаваме по нищо от тези, които смятаме, че са най-напреднали. И ето, ние решаваме специфично националните си проблеми по модела на другите, за да не изглеждаме изостанали, „диви балканци”, неевропейци. Ние дори привнасяме и проблеми, съществуващи у други народи и държави, за да приличаме още повече на тях. Като този за малцинствата или т.нар. етнически общности по българската конституция. У българите има един особен страх от връщането на турското робство и изобщо от исляма. Те охотно и дори с гордост подражават на Европа, но не и на Турция, която все още смятат за заплаха за своята национална сигурност. Заплаха са и българските турци с тяхната висока раждаемост. Това поражда трудности пред държавата, която търси начини да скрие истинския брой на турците и циганите, мъчи се да ги „приобщава” по някакъв начин към себе си и да изработи у тях българско народностно съзнание – или поне да попречи у тях да се поражда етническо съзнание, за да не претендират за автономия и откъсване на районите с компактно тяхно население. Страхът е неоснователен по принцип – особено в днешно време подобно обособяване на автономии върху териториите на малки държави е твърде проблематично, дори невъзможно. Ала националният спомен от историята е жив и често се изостря до болезненост. Досега българската държава се е опитвала няколко пъти да решава радикално проблема с турците и циганите, като им дава български имена. Чрез българските имена властта цели да ги скрие като друга етническа общност, а след това и да притъпи тяхното самосъзнание за етническа принадлежност, за различност от българите. Но това, което е практика в Америка и в Европа, не е успешно в България. Всички тези опити се провалят и само задълбочават проблема. Европейският съюз е организация за уеднаквяване на икономиката и културата, но проповядва толериране на етническите различия и различията в сексуалната ориентация. Когато постоянно подчертаваш, че в държавата ти живеят национални малцинства и сам работиш за тяхното национално самоосъзнаване, как ще поддържаш единно национално съзнание и изобщо единството на нацията и държавата? Не става дума за потискане на етническите различия. Те съществуват и няма как (а и не бива) да се скриват или пренебрегват. Нацията, особено малката, обаче трябва да бъде единна и ненакърнима, с общи цели на всички, които я съставят – все едно дали са етнически общности или национални малцинства. Иначе изчезва физически. Така са постъпвали и нашите предходници през Възраждането. Така е било по време на националноосвободителната революция. Защо да не бъде и днес така? Може, разбира се, да бъде, но е потребно да се търсят типично български решения, да се изхожда при тяхното намиране и прилагане от традиционния български опит съобразно българската действителност, а не да се казва, че така е в Европа или Америка и там то дало добри плодове. Всяко механично пренасяне на чужд опит крие опасности за недооценяване на подробностите и нанасяне на повече щети отколкото ползи. На едно място този опит дава добри плодове, на друго те гният и се развалят бързо, а може и изобщо да не се родят.


60 9. Какъв е духът и характерът на българската национална култура? Културата най-вярно и пълно определя света на народа. Тя свидетелства най-точно и истински за неговото развитие, за изпитанията, на които е бил поставян и на явленията, които вече се зараждат в настоящия и бъдещия му живот. Ние нямаме пълно и цялостно изследване на историята на българската култура от Средновековието до наши дни и това не е случайно. То също говори много за самата ни култура и за нейния дух и творчески двигатели – както и за днешното състояние на общественото съзнание, проявяващо ленивост и незаинтересованост към историята на най-важното и достоверно свое проявление. Но нека бъдем справедливи: липсата на подобна история се дължи преди всичко на трудността на идентификацията на българската култура в различните исторически периоди. Защото културата ни не е една и съща в своето историческо развитие и проявление. Модерната българска култура се формира под въздействието на три главни условия. Първото е отрицание на опитите на Константинополската патриаршия и гръцката буржоазия за елинизиране на българското население. Това отрицание поражда силна антигръцка струя в Българския ренесанс, в резултат на която българската култура доброволно се отказва да черпи енергия и традиции от античната гръцка култура и да продължава византийско-православната линия в своето развитие. От това произхождат най-малкото две следствия. Първото е, че културата ни няма сигурна опора в класическото наследство, а второто – отказът от такова наследство освобождава енергия за ускоряване на историята. Създава се чувството за собствено начало, за тръгване от „нищото” и необходимост да се догонват другите. Средновековното религиозно съзнание, върху което се изгражда културата, се заменя постепенно с атеистично-рационалистично и позитивистично. То се изразява чрез нов тип култура, която не желае да се обръща назад, освен за да търси героични спомени и доказателства за необходимостта българите да възстановят националната си държава. Желанието да се възстанови величието на държавниците и пълководците, а не на творците на културата. Не е случайно, че преп. Паисий Хилендарски прославя в своята „История славяноболгарская” именно владетелите, а не духовните първенци. Националното съзнание се формира чрез чувството за държавата, а не с духовното минало на народа и великите му заслуги за пренасяне християнството сред славянските народи и съхраняване делото на светите славянски равноапостоли и просветители Кирил и Методий. Разграничаването от Византия и търсенето на причините за трагичните превратности в българското средновековие в коварната роля, която византийските императори са играли, е основна тема в историята и литературата ни и след Освобождението от турско робство. Формира се убеждението, което не е преодоляно и днес, че бедите на България идват от различните зависимости от Византия и че дори българският цар Борис покръстител е трябвало да вземе християнството от Рим. Може да се каже, че модерната българска култура се ражда с отрицанието на принадлежността ни към византийската цивилизация, олицетворявана през Възраждането от Кон-


61 стантинополската патриаршия. Това е идейната основа, върху която се развива тази култура и основанието тя да засилва все повече своя атеистичен характер. Отказът на културата ни да се създава и развива върху солидната основа на античната и средновековната култура е причина за нейните съществени недостатъци, които тя проявява след Освобождението. Твърде силен и остър е рефлексът и към новото, което се появява в Европа. Модернизмите стават неин идеал. Те са другата нейна основа, върху която тя се развива. Липсват и дълбоките мислители. Литературата и изкуството предпочитат да описват повече видимостта на бита отколкото причините, които са го породили. Културата тръпне пред всяка революционна промяна, желае я и се стреми към нея. Тя бърза да преживее миналото на модерната европейска култура в съкратени срокове, без да го осмисля като резултат от специфични условия на живот и устройство на обществото. Щом го е имало „там”, трябва да го има и „тук”. Дори връщането от време на време към традициите е само една обикновена стилизация на фолклора, захласване под влияние на чужденците и техния възторг от неравноделните тактове на особеностите на народното битие и съзнание. Родното се търси предимно във фолклора, което също показва незрелостта и незадълбочеността на българската модерна култура. Но това търсене свидетелства все пак, че тя има съзнание за своята незрелост и се тревожи от пристрастията си към модните явления на Запад и търси и иска да намери своите корени и се надява те да са дълбоки. Българската култура на модерната епоха много по-бързо се превръща в буржоазна отколкото културите на редица европейски народи, защото ù липсва здравата връзка с традициите на средновековната. Липсата на аристокрация и българско духовенство прави преходът от религиозното към рационалистичното атеистично съзнание по-рязък, отколкото можем да си представим. Религията се замества с политика, която свързва хората, поставя им нравствени цели, формира тяхното световъзприемане. Но политиката винаги е повърхностна, конюнктурна – дори и тогава, когато се стреми да разреши големи национални и нравствени проблеми. Тя въвлича хората в ежедневието, удавя ги в него и не им дава възможност да се възвисяват. Политиката е съзнанието и средството за власт, а когато властта не е от Бога, е от сатаната и не може да е нравствена. Тогава придава на културата, а и на цялостното състояние на нацията, повече буржоазност, т.е. нездрави настроения и помисли. И това е третата основа, върху която тя се установява и развива. В началото на своето модерно битие българската култура не е йерархизирана; тя не се дели на висока и ниска, на градска и селска поради слабото разслоение на българско общество. Културата се създава от обикновени хора и е предназначена за всички, поради което тя не различава избрани. Тази ù демократичност ще се запази като най-важна и трайна нейна черта през цялото ù съществуване до днес. Общото взето цялото общество е „културно”, т.е. в досег с културата и тя е предназначена за него в пълнотата и разнообразието, което има. Създателите ù вече не са монаси, които творят с благословията на своя епископ, а светски лица, пишещи, рисуващи или пеещи по своя воля, за да изразят себе си в мъката или радостта си. Дълго време това са хора без


62 специална подготовка и образованост. Впрочем през Възраждането и в първите години след Освобождението всяка образованост и специална подготовка, колкото и малка да е, отличава личността от останалите, придава ù друг статус и я поставя в по-висока обществена категория – интелигенцията. Българската интелигенция е в истинския смисъл на думата народна. Тя и днес не живее живот, който да я отделя от масата, да ù носи привилегии. Модерната българска култура лесно преодолява средновековното религиозно съзнание и поради липса на аристокрация, която обикновено е нейният носител и създател през Средновековието, фактически не се оттласква от средновековната култура и не се бори с нея. Тя веднага възприема с охота задачата да участва в националноосвободителната революция във всичките ù фази, като бъде нейна идеология и пропаганда. В нея постоянно има някакво напрежение, преклонение пред героичното, апология на непокорството и съпротивата и утвърждаване на силната личност. Култът към героя е езически култ и ще бъде вярно да се каже, че модерната българска култура е много повече езическа отколкото православна. Това ще окаже съществено влияние върху общественото съзнание и върху развитието на нацията – особено след Освобождението, както и за честите възниквания на русофобски и протестантски настроения в обществото. Съзнанието за изостаналост поражда потребността от догонване на напредналите. То отваря културата ни към другите европейски, а и не само европейски, култури, прави я търпима към влиянията, които дори възприема охотно. Показателно е, че в България почти всички изпълнителски изкуства са създадени от чужденци. Първите оркестри и музикални формации са дело или на емигранти, или на гостуващи чуждестранни изпълнители. Професионалният театър също е създаден по образец на европейски трупи, гастролиращи в България. Музикално-сценичните изкуства, както и циркът също са дела на не-българи. Но в това няма нищо обидно или потискащо самочувствието ни, тъй като тези изкуства почти отсъстват в традиционната българска народна култура и са нямали български аналог, за да бъдат развити като национални образци. Когато казвам, че българската култура е силно податлива на чужди влияния и е изпълнена с езичество и атеизъм, или че е подражателна, съвсем не влагам някакъв оценъчен елемент. Такива са културите на малките народи, влезли късно в Модерната епоха и все още търсещи своето място върху геополитическата карта. Чрез тези си качества те по-бързо се вписват в европейското обществено съзнание и ускоряват приспособяването на българската нация към буржоазния начин на живот и капиталистическото производство. В това навярно се проявява оригиналността на тези култури, защото такова е националното съзнание, което те изразяват и свидетелстват за ставащото в нациите през тяхното историческо развитие. 10. Когато осъзнаваш предназначението си в историята, си длъжен да направиш всичко, за да осъществиш Божия промисъл. Съзнанието за собствената


63 значимост се подхранва не изкуствено, като се търсят героичните образци и фактите, които доказват, че въпреки всичко сме силни и смели, а не роби. По пътя на осъществяване Божия промисъл се изправят препятствия и изпитания, за да провери Бог устойчивостта на народа и готовността му да следва Неговите Завети. Господ пази Своя народ, но и го изпитва постоянно. Виждаме обаче как, вървейки по нашия исторически път, ние не възприемаме трудностите като изпитания от Бога и търсим начини да се отклоним от Божия промисъл. Тук много често ставаше дума за това. Но един народ и държавата му обикновено си поставят чисто практически цели и се стремят да се нагаждат към обстоятелствата, за да се облекчи животът на хората и да се избягнат страданията и трагедиите. Да умееш да водиш държавния кораб в бурния океан на историята никак не е лесно. Изискват се умения и силна воля, съобразителност и усет за националните особености и историята, за да не се лъжеш и заблуждаваш от видимото и случайно сполетялото те. Нужна е съобразителност и способност да се отделя трайното и исторически предопределеното от временното и конюнктурното. И не винаги задачата е да победиш противника. Много често се налага да побеждаваш себе си, собствения си егоизъм и заблуждение. Какъвто народът, такива и водачите му – това не е подигравка, а необходима тъжна констатация, истина, от която няма как да избягаме. Затова трябва да приемем, че политическите и духовните водачи на българския народ са били винаги такива, каквито народът е имал потребност от тях съобразно своите заблуди, близки и далечни цели, съзнание за историческа предопределеност. Но рядко е имал водачи (особено в Модерната епоха и след Освобождението), които да му кажат, че се е заблудил и да го изведат подобно Мойсей из пустинята на страданията и грешките. То е, защото българската политика се осъществява съобразно волята на великите сили и рядко се налага да взимаме самостоятелно решение при избора на пътя, по който да вървим. Или да се възпротивим на налаганото ни отвън. Двама са може би нашите средновековни владетели, които са постигнали най-много в укрепването на държавното единство и хармонизирането на държавата с цивилизацията: Борис І и Петър. Светият цар покръстител много точно определи мястото на България в системата на православната византийска цивилизация и осъзна великата ù роля в християнизирането на славянските народи. Истинският продължител на неговото дело е не синът му Симеон І, а внукът му Петър, за когото силата на държавата не е само във войската и голямата територия, а в укрепването на нейния цивилизационен модел, осигуряване на мирни условия за съществуването ù и подобряване материалното положение на поданиците. Величието и на двамата е, че водеха България не по своя лична воля, а съобразно Божия промисъл и работеха за укрепването на тази цивилизация, а не си въобразяваха, че са в състояние чрез своите решения да променят това място и да дават друга насока за развитието ù. Както, за съжаление, много често се случва през Модерната епоха. Днес добрият политик и държавник е този, който съумява да лавира между волята на великите сили и интересите на капитала. И който не бърка тактическите цели и средства със стратегическите; не променя рязко движението по


64 пътя и умее да избере по-малкото зло от всички злини. Бедата е, че от Възраждането насам управляващата класа в България не е еднородна и стабилна; тя тепърва се оформя и придобива класово съзнание, за да бъде надеждната политическа основа, върху която да се изгражда държавното управление и се осъществява държавникът. Зад него практически стоят малко хора и той няма достатъчно социална подкрепа – независимо какъв е резултатът от изборите, чрез които е дошъл на власт. Така е било до Втората световна война; така е и след 1989 г. Между тези две събития – също. България трудно би могла да разчита на добър водач, на когото да се довери изцяло и за дълго. 11. Българският политически живот е провинциален и партизански. Той не е място за политически спорове за състоянието и бъдещето на държавата, обществото и нацията, а надпревара за властта, от която произтича изгода. Политическият живот не се основава на стратегии за развитието на икономиката и останалите сфери на обществения живот и не отчита традициите и особеностите на нацията, поради което и българският политик е доморасъл, случаен човек от улицата, попаднал в политиката заради амбицията да се изяви, а не да служи. И понеже е доморасъл и случаен, когато дойде на власт, не продължава започнатото или не коригира грешките на предходниците си, а в повечето случаи смята, че трябва да започне отначало и да не признава направеното преди него. Новата власт всякога низвергва предишната, а предишната никога не е готова да сътрудничи на новата като неин добронамерен коректив. Политическата борба е жестока и отмъстителна, често дори на границата на гражданската война. А е така, защото липсват сериозни политически идеи, стройни идеологии и концепции за развитие. Тук също, както във философията и интелектуалната дейност, а и изобщо навсякъде, се копира, подражава се, но най-често се отмъщава. Не бива обаче да смятаме, че единствено в България е така. Българският политически живот поради икономическата изостаналост и бедност може би повече от всякъде другаде е загрубял поради кризата в цялата буржоазно-капиталистическа система. Политиката поначало е лишена от нравственост, защото обслужва парите, капитала, а не хората. Капиталът няма нравственост, не е добродетелен и въпреки всичките юридически ограничения, които му се налагат, е жесток и безмилостен и винаги намира начин да вземе повече отколкото му се полага и заслужава. А в бедните държави, каквато е нашата, той дори не демагогства, а открито налага волята си и управлява държавата. От това ни се струва, че тук е по-скверно и жестоко, че в другите държави има правила и закони, че капитализмът е ред, какъвто у нас липсва. Кризата на системата и духа на българската политика се проявяват най-вече в повсеместното налагане на посредствеността. В политиката умни хора рядко влизат, защото тя е занимание за сурови и безмилостни хора, а не за мислещи и добродетелни. Ала все пак е необходимо някакво равнище на мисленето, говоренето и действието. Политиката е публична сфера и дисциплината и благоразумието трябва да бъдат задължителни. Т.е. да се пази приличие, култура,


65 смислена реч, обноски, възпитание. Виждаме и чуваме как се държат и говорят политиците, какви думи произнасят и как ги произнасят, какви маниери имат, как се обличат, общуват, хвалят се и поучават народа. Българската нация е била силно политизирана и често изравнява живота си с политиката, като разчита единствено на политиците да бъде спасена и обнадеждена. Дори когато не отива на избори, за да избира кой да я управлява, тя пак очаква с нетърпение резултатите от тези избори, защото разчита на тях и вярва въпреки всичко, че този път нещо добро ще се случи. Това, че българите са толкова политизирани, показва, че те не разчитат на „силната ръка”, а на общата воля, на избраните от тях представители във властта – макар че все пак смятат, че такава „силна ръка” е необходима и когато се появи, я адмирират. Във всички случаи те разчитат на „другите”, на избраните, за да разрешават сложните проблеми и извеждат обществото от затрудненията, в които е изпаднало. Политикът, както и държавникът, не се ползва с кой знае какво уважение в България. Та и как да се отнасят към тях с уважение, когато до вчера са били съвсем обикновени и бедни като останалите. Краткият път към властта създава илюзията, че тя е за всекиго, че всеки може да е министър и народен представител, кмет или президент. Нали съседът вече е или е бил, защо и аз да не бъда – това е простата и убедителна логика на „политическия” българин. Затова, когато висшестоящият падне един ден от поста си, вече не е уважаван и почитан. Него просто вече го няма в полезрението, не се говори за него. Този механизъм на възвеличаване и низвергване е доста показателен и поучителен за занимаващите се с политика. Той е характерен за отношението към политиката изобщо. 12. Нас светът не ни познава, не ни знае и дори не ни забелязва. Това често ни комплексира и поражда или комплекс за малоценност, или ни амбицира и провокира мания за величие. Нормално е обаче един малък народ да е малко известен или просто неизвестен и да не се съобразяват с него. А щом не се съобразяват с него, защо да го познават. Значи не им е необходим. С какво той може да привлече вниманието на другите и да ги накара да го изучат, да се вгледат в него, да обърнат внимание на културата, бита и духа му? Аз не говоря, разбира се, за популяризирането ни като туристическа дестинация, способна да привлече чужди туристи, чрез които да се пълни държавната хазна, а за приобщаването ни към културата на другите народи като равноправен участник в световния исторически процес. Когато те познават, полесно общуваш, водиш диалог, говориш и те слушат. Един народ не може да живее единствено като възприема чуждото, но той трябва да отдава своето, да го включва в общата духовна и материална съкровищница, да вплита своя национален опит в опита на другите. Иначе светът без него обеднява. Малките народи обичат да представят себе си пред големите като екзотика. Затова и обикновено показват особеностите на своя фолклор или традиционен


66 бит с неговите предмети и начин на устройство. Това винаги е интересно, но аз не говоря за туристическите атракции, за привличане вниманието на пътуващите туристи, а за интеграцията на народа. Когато един народ е познат на другите и културата му по някакъв начин участва в техните култури, тогава той е по-богат, по-силен и целенасочен. Защото наистина не е сам и има откъде да черпи допълнителна обществена енергия. Тогава той има по-истински и верни приятели и му е по-лесно да се ориентира в сложните премеждия на геополитиката от Модерната епоха. Сега е модерно да се казва, че междудържавните отношения трябва да бъдат поставени на практическа основа, за да оказват влияние върху икономическите връзки. Това, разбира се, е необходимо, но не е достатъчно, защото животът не е само икономика и не само ползата и печалбата са най-важните. Взаимното опознаване създава доверие, предразполага към сътрудничество, снема напрежението от конкуренцията. Но малкият народ има да влага повече усилия, за да обърне вниманието на големия към себе си. Ако се набляга на икономическите връзки, надеждата за успех е не особено голяма поради неконкурентоспособността на малката икономика. Ако искаме обаче помощ, трябва да докажем своята надеждност и искреност. А те се доказват с духовните постижения, с постоянните лични и междудържавни контакти, с предоставяне на информация. Голяма е заслугата на възрожденската интелигенция за възбуждане на състрадание у руснаците към нещастията на българския народ в робството. Личните приятелства, автентичните и убедителни разкази за страданията, страстта, с която са убеждавали, е спечелила мнозина руснаци за българската кауза и за превръщането на идеята за освобождението на поробените братя православни славяни във всеруско национално дело. Тогава не е имало българска дипломация, нито културни центрове и посолства, но родолюбивите българи са използвали всяка възникнала възможност да говорят за България и да запознават руснаците с достойнствата на народа ни. Толкова повече днес е необходимо това да се прави по всички възможни канали и с всички възможни средства, за да научат повече хора по света за България и българската нация. Всичко това обаче става, ако самите ние знаем повече за себе си, познаваме историята и предназначението си и имаме съзнание за това, което сме. Комплексът за малоценност и мегаломанията са противни качества. 13. В българския обществен живот и особено в средите на интелигенцията често на преден план излиза амбицията да бъдем „европейци”, т.е. напреднали, равни на другите европейски народи, по нищо не отличаващи се от тях в устройството на живота, в културата, обноските, възпитанието, начина на мислене. Да си европеец според тези представи, означава да си различен от масата, да се открояваш с интелигентност, облекло, поведение и мащаб на мислене, т.е. да не си дребнав, провинциален, страхлив при взимане на важни решения. Това непременно означава да говориш чужди езици и да гледаш с известно прене-


67 брежение дребнавите боричкания край себе си. „Европеецът” се стреми към голямото, мащабното, „европейското”. Този стремеж към „европейското” е напълно естествен, защото самата „Европа” е била далеч от България; била е някакъв мамещ красив и привлекателен свят, където всичко е хубаво, добре подредено и справедливо, тъй като няма тирани и необразовани. България е опознавала Европа чрез идеите на Просвещението и Френската буржоазна революция, чрез дързостта на тези, които са се опълчили срещу вековния ред и са поискали равенство за всички, понеже човек се ражда свободен. Европеец означава човек без предразсъдъци, познаващ европейската култура, презиращ тиранията и обичащ свободата. Но той е преди всичко добре възпитан, с изискани маниери, говорещ правилно, спокойно и уверено, защото знае много, културата му е богата, но ненатрапчива. Всичко това се добавя към чистото и модно облекло, което му отива. Изобщо европеецът не е парвеню, а органично изградена личност, дошла сякаш отдалеч, но отлично чувстваща се и в този изостанал и объркан свят на простотия и грубости. Европеецът се превръща в идеал за възрожденския и следосвобожденския българин, пример за подражание във всичко. Недостигащото „благородство” в българския обществен и политически живот поражда потребност от друг стил и друг тип личност. Това много ярко личи в „До Чикаго и назад” и „Бай Ганьо” на Алеко Константинов, а и във всички творби на българските писатели, описващи „Европа”. В Европа светът е друг и той няма нищо общо с българската простащина. Селото ни е далеч от културата, традиционно, патриархално; то изобщо не се е променило. А градът е изопачил и осквернил селските нрави, добавил е към тях махленската простащина на парвенюто, въвел е страст към парите и е оеснафил бившия селянин. И когато там се появи някой друг човек, който носи различна култура и има различно поведение, той е наричан обикновено „европеец”. В България „културата” идва винаги от „Европа”. Европа и култура са синоними в езика на българското обществено съзнание. Особено остро е усещането за европейската култура след войните, когато нараства интересът към модернизмите и индивидуалистичните философски учения. Младите ни интелектуалци, получили или получаващи образованието си в Европа, стават проводници на тези нови учения. Те се опитват да ги „насадят” у нас, за да просветлят духовния мрак и изравнят поне малко българската култура с европейската. Но тези опити срещат и съпротивата на родолюбиво настроените интелектуалци, които виждат в този интерес към Европа проява на нездрави тенденции на прекъсване на българските корени, бягство от традициите и движение в невярна посока. Днес „европейското” се схваща повече като „надбългарско”, т.е. да бъдеш член на една новообразуваща се голяма общност. То не е толкова комплекс за малоценност, колкото отказ от националност изобщо. Този отказ няма морален и културологичен подтик, нито поражда угризения или агресии. Просто сега ситуацията е друга, процесите водят до създаването на това „голямо село” и ние трябва да свикнем да живеем в него. Европеецът днес е гражданин на света, нов космополит. Или по-точно: европолит.


68 14. Бъдещето на България зависи от окончателното разрешаване на т.нар. „Източен въпрос” и на цялата православно-славянска цивилизация. Западноевропейската демокрация показа своята непригодност в България и е време вече да се търсят други форми на обществено и държавно устройство, които да са пригодни към българските условия и да позволят излизането от бедността, икономическата изостаналост и хуманитарната криза. Механичното прилагане на чужди образци се оказа пагубно за бита и душевността на българите, поради което е крайно необходимо да се устрои българският живот по православнославянски модел, отговарящ на неговата нагласа и традиции. Това, разбира се, не може да стане изолирано от процесите, които протичат в другите православни и славянски народи и държави, защото става дума за цивилизационно единство и многообразие. И няма да се осъществи бързо. Ние обаче трябва да сме готови за него, защото той вече е наченал и постепенно ще набира ускорение. Днес хабим ценна национална енергия за адаптацията ни в т.нар. европейски структури и ценности и да се откъсваме от цивилизационните си белези и традиции. Богатият живот на Запада се е превърнал в наш идеал, без да си изясняваме как е постигнат и колко е заслужен и справедлив. Това осъзнаване ще започне, уверен съм в това, от народа, макар интелигенцията да е все още увлечена от неверни тези и идеи, които я тровят и ослепяват и тя не може да види все още реалностите в целия им обем. Жалко е, че за тези неща не се мисли. Сегашната обществено-икономическа и политическа система, съществуваща от Ренесанса насам, вече е пред изчерпване. Предстои радикална системна промяна, която ще наложи нов ред на земята и ще организира по друг начин човешките общества. Човечеството е изправено пред коренна промяна. Историята изисква такава промяна, за да се даде простор на натрупани и неосъществени възможности на човешкия гений, за възстановяване на християнските ценности. Икономическата криза, която светът днес преживява, показа напълно изчерпаните възможности на системата. Тази криза нанася огромни поражения преди всичко върху хората и техният размер е трудно изчислим. След нея системата ще се стабилизира временно, но ще запази характера си и не ще успее да реформира системата по начин, че да бъде следващата криза по-лека и поносима. А следващата криза от „дългата вълна на Кондратиев“ вероятно ще бъде фатална и ще доведе до революционни промени. Липсват податки и воля за промени, които да увеличат жизнеспособността на системата, за да може тя от своя страна да гарантира човешкото съществуване. Спадът на икономическото производство, задълбочаването на бедността, засилване противопоставянето между богатия Север и бедния Юг, липсата на нови идеи за развитието на системата са най-главните белези на нейния упадък и изчерпване. Сега вече е време за задълбочени анализи и изводи за това какво предстои. Сблъсъкът няма да е между „ляво” и „дясно” и не пролетариатът ще бъде гробокопачът на капитализма. Ясно е, че с неговия край ще завърши цял цикъл от развитието на човечеството и историята ще се завърти по нова спирала.


69 В тази ситуацията България трябва да изиграе дадената ù по Божи промисъл роля на мост в историята. За тази си роля тя трябва постоянно да се подготвя, като се самопознава и уточнява мястото си в съвременния исторически процес. Няма изчезнал православен народ и не може да има, защото той е този, който пренася времето и ще бъде възнаграден за усилията си. С тази надежда нека уверено преминаваме през историята...

Художник Тодор Игнатов


70

НАСЛЕДСТВО

ИВАН АКСАКОВ

ПЕТЕРБУРГ И МОСКВА

Sanktpetersburg, столицата на Руската Империя от време­то на онзи цар, който сам е подписвал указите си най-често Piter – Sanktpetersburg... Преднамерено ползваме латиница, за да не пропуснем нито един звук в това чуждоземно име, в което, при руския правопис и произношение, „Санктпетербург“, липсва една буква; и макар че е най-подходящо да обличаме тези немски звуци в напълно съответстващата им дреха на готическите писмена: Sanktpetersburg, в случая все пак предпочитаме латинския шрифт като по-известен у нас... И така, Sanktpetersburg или Sanktpeterburg от известно вре­ме започна повече отвсякога да издевателства над древната руска столица Москва, най-малкото в периодичния печат. Особено дързък в това отношение е Sanktpetersburgският вестник „Современное Слово“: той не пропуска случай да се присмее на известния израз, че Москва е сърцето на Русия, на московската тромавост в онзи прогрес, на който die Hauptstadt Sanktpetersburg се смята, и то с основание, за достоен представител на московското своеобразие, старинност, на верността към старината, на всичко онова, което е скъпо в Москва за целия многомилионен руски народ, ко­ето я свързва с останалата Русия. Всичко това е напълно в реда на нещата: наистина не можем да очакваме съчувствие към Москва, към Русия, към руския народ от Rigasher или Sanktpetersburg-Zeitung. Нищо чудно няма и в това, че „Сов­ременное Слово“ посрещна с груб присмех новината, че уж руските търговци проявявали стремеж да се освободят от угнетяващата школска опека на съвременното официално просвещение и да осигурят такова образование за децата си, което, което да ги дарява с висше знание и в същото време да не ги откъсва от устоите на народния живот. Не е странно и това, че публицистът, възпитан и отгледан от Sanktpetersburg и сроден, пристрастен към него до степен на сърдечен трепет всеки път, когато стане дума за него, този публицист заклеймява с прозвището „византийщина“ не само линията на „Ден“, не само основната стихия на руската народност, но дори – какво мислите, читателю? – дори и отвращението на християните към мохамеданското иго. Споменатото от нас тегло на мохамеданското иго за славянските християни даде повод на редакцията на „Современное Слово“


71 да възнегодува много забавно. „Византийщина!“ – възкликна тя, като даде да се разбере, че подобно отвращение на християни­те от мохамеданството е признак за невежество, остатък от грубите времена, наследство от Византия, следа от мрака, спуснат над нас от Византия. „Не заради това трябва да се съчувства на славяните, поучава санктпетербургският прогресист, а заради расовото сходство или единство на породи­те: ние сме от една раса, в това е цялата работа!” Какво ли не бихме дали да видим как редакторът на „Современное Сло­во“ би се обърнал с подобна реч за расата и за византийщината към мъжественото население на Сърбия, Черногория, Херцеговина, България, което дължи опазването на своята народност само на верността си към дедите. То отдавна би си купило спокойствие и благоденствие, ако не изпитваше толкова голямо отвращение към мюсюлманското вероуче­ние, ако беше признало Корана за истина, както направиха земевладелците в Босна... Това, естествено, г. Редакторът не е разбрал!! Повтаряме, не сме очаквали и капка съчувствие от Санкт Петербург, както не очакваме съчувствие и от Митау, Либау, Пернау, Уиндау; дори не бихме обърнали внима­ние на спорадичните нападки па „Современное Слово“ към Москва, ако всички тези частни явления не се родееха с едно явление от първостепенна и обществена важност, ако, взети заедно, те не бяха симптоми на болест, която вече сто и пе­тдесет години мъчи Русия. Антагонизмът между Москва и Петербург не е нов в руската литература. Понякога той затихва, понякога пламва с нова сила и после пак отслабва, но не изчезва още от момента, в който у нас е възникнала литературна дейност; тук не му е мястото да говорим за проявите на този антагонизъм в други сфери на живота. Напълно разумна основа в областта на съзнанието му дава онова течение в науката и литературата, което твърдо отстоява духовните права на руската народност, свободата и самостоятелността на руската мисъл, и което, както свидетелстват дори враговете му, е направило немалко за руското самосъзнание. Въпросът е в това, че спо­менатото постоянно състезание изобщо не прилича на борба или съперничество между два равнопоставени големи града, както се случва понякога в Европа, нито на отношения, пъл­ни с презрение от едната страна и със завист от другата, на провинциализма към столичната цивилизация. Не: Москва и Санкт Петербург изразяват две съвсем различни историчес­ки и житейски начала, намиращи се в постоянно противоре­чие, и точно това противоречие е пренесено от мислещата част от обществото в областта на литературата. От Петър започва санктпетербургският период в руската история, в който ни заварва хилядолетието на руската дъ­ржава и за който за първи път е подробно обяснено на четя­щата публика от К. С. Аксаков още през 1846 година в дисер­ тацията му за Ломоносов, а след това и във всички следващи негови трудове. Няма да се разпростираме върху смисъла, вложен в явлението Санкт Петербург, първо, понеже за това вече е говорено достатъчно и е повече или по-малко извес­тно на публиката; и второ, защото е крайно неудобно да се разпростираме върху това значение на С. Петербург: С. Петербург има такава защита, каквато Москва няма (за щастие) и която затруднява всяко директно нападение към него.


72 Разривът с народа, движението на Русия по пътя на запад­ната цивилизация под влиянието на друго просветителско начало, измяната на предишните жизнени устои, преклоне­нието пред външна сила, външна истина; с една дума – ця­лата лъжа, цялото насилие на делото на Петър, ето с какво е закърмено градчето Питербурх при основаването му, ето какво става крайъгълен камък при изграждането на новата столица. В делото на Петър, независимо от световноисторическото му значение, независимо от онова непреходно, което остава част, която се откроява и трябва да се влива в кръвообращението на народния организъм, има също толкова, ако не и повече, елементи на случайност, на преходност, на зло, насилие и лъжа, белязани от необикновената му личност. Делото на Петър има значение и като поврат, като революция, и като исторически момент в хода на общественото ни развитие. Но за да придобие това дело значението на етап, за да стане част от общия запас от историческия живот на народа или от онзи исторически материал, който се разработва, претворява, преживява от народния организъм, е нужно то да приключи като поврат. Повратът още не е завършил, още продължава: още не сме изживели личните и случайните елементи, внесени от страс­тната, могъща личност на Петър в делото му, елементите на лъжа и насилие. Точно това всъщност и наричаме Петербургски период (разбирай всичко, засягащо литературата и про­свещението). Действително сега външната история се гради изцяло в Петербург: това е неговото време, той наистина е носител на историческата идея на Петър за поврат, с целия случаен и временен характер на това явление; той наисти­на стои начело, той, така да се каже, е водачът на външното движение, придадено от Петър на Русия, олицетворение на лъжата, съпътстваща духовното и умственото ни развитие. Такова е значението на Санкт Петербург. Той не живее един живот с Москва и с цяла Русия, не е част от организма или поне още не е станал такава част. Той се съотнася към Русия изцяло външно. Потвърждение на това ще откриете в цялата петербургска литература (обръщаме внимание на читателя, че тук става дума за господстващия тип на едната или другата литература, а не за отделни явления). В санктпетербургските вестници се говори много за либерализъм и демократизъм, но, както вече имахме случай да отбележим, те с цялата разпаленост на деспотизма, внесен от Петербург в нашето просвещение и развитие, потискат с насмешките си, с ругатните си, с постоянните си обиди най-светите чувства на руския народ, свободата на вярванията му, на обичаите му, на живота му. Техният либерализъм е насилие и тирания по отношение на руския народ. За тях, като изразители на идеята на Санкт Петербург, няма нищо свято в руската ис­тория преди Петър, в тази „дива Азия на миналото ни“, как­то се изразява „Современное Слово“. Всичко това е съвсем естествено и разбираемо, Санкт Петербург дори не може да мисли другояче: в противен случай той би влязъл в противо­речие с призванието си, би отрекъл собствения си принцип, на който санктпетербургската преса, нека ù отдадем дължимото, е толкова вярна, така храбро му служи. Страданията, болката, вътрешните усилия на земските сили, стремежът към самобитност на просвещението – всич­ко това предизвиква в петербургските вестници единствено презрение (което впрочем много напомня на презрението


73 на цивилизования портиер или лакей към простия селянин). „Москва боледува, в Москва не всичко е наред – възкликва много наивно същото това „Современное Слово“, – говори се, че там търговското съсловие било, представете си, недоволно от възпитанието на децата му в гимназиите!“ И на какъв порой от обиди и подигравки е подложено търговското съсловие заради това, че се е осмелило да недоволства от онази насока на възпитанието, от която самият Санкт Петер­бург е доволен! Сега няма да говорим за значението на Москва и за оно­ва благодеяние, което ù е направил Петербург, като е при­дърпал към себе си на повърхността цялата ни външна ис­тория за последните сто и петдесет години. Така в Москва процесът на народното самоосъзнаване е могъл да протича по-свободно, а руската мисъл да се чисти от всички истори­чески случайности и всякаква изключителност. На Москва, чрез мисълта и съзнанието, ù предстои подвигът да завоюва загубеното от живота, да възроди руската народност в обще­ство, откъснато от народа. Достатъчно е да кажем, че Москва и Русия са едно и също, живеят един живот, туптят с едно сърце, – и тези думи сами по себе си определят значението на Москва и отношението ù към Петербург. Те именно обяс­няват и онзи антагонизъм, който съществува в литературата на двата града и който посочихме в началото на тази статия. От всичко казано става ясно, че истинският либерализъм и руското народно чувство са невъзможни за жителя на Санкт Петербург, ако той наистина е такъв не само заради жителството си, но и по ясно осъзнат от него принцип. Това би било contradiction in adjecto, едното изключва другото. Не може едновременно да се служи на Бога и на мамона, не може едновременно да си руснак и петербуржец, либерал и адепт или оръдие на Петровския поврат; покланя­ щият се на Петър се кланя на Петровата пръчка. Затова ние от своя страна не само не ценим ни най-малко либерализ­ма на санктпетрбургската преса, но и със сигурност не му вярваме, както не вярваме и на санктпетербургското благо­ воление към руската народност. Напоследък санктпетербургската литература започна да говори много за националния принцип, за народността; някои нейни органи славянофилстват на провала, а младите санктпетербуржци се кипрят с червени ризи и поддьовки. Много бихте сгрешили, читателю, ако от това си направите заключението, че Санкт Петербург протестира срещу себе си, срещу собствения си принцип, който единствен му при­дава историческо значение и известна жизнена сила; няма да сте прави, ако си помислите, че цялата тази санктпетербургска русомания говори за искреното пробуждане на народно­то руско чувство у жителите на Санкт Петербург. Повтаря­ме, че още не сме изживели онази историческа лъжа, чийто носител за нас е столицата на Петър. Ще трябва да преминем през нов вид, нова фаза на лъжата, и ако в предишни времена Руснаците са правили гримаси, за да дразнят немците, и са се докарвали с немски кафтани, сега немците или санктпетербуржците гримасничат, за да подиграват руснаците и се обличат с руски зипуни и кафтани. Последната лъжа е по-горчива от първата... За това ще поговорим някой друг път, в специална ста­тия...


74

УРОЦИТЕ НА ГОЛЕМИТЕ ПИСАТЕЛИ

МАРИО ВАРГАС ЛЬОСА „ВЪЗХВАЛА НА ЧЕТЕНЕТО И ФИКЦИЯТА” нобелова лекция

Научих се да чета на пет години, в класа на брат Юстиниано в академията Де ла Сале в Кочабамба, Боливия. Това е най-важното нещо, което ми се е случвало някога в живота. Сега, почти седемдесет години по-късно, аз ясно си спомням по какъв начин тази магия, превръщането на думите от книгите в образи, обогати живота ми: да пречупвам бариерите на времето и пространството, да пътувам двадесет хиляди мили под моретата с Капитан Немо, да се бия заедно с Д’Артанян, Атос, Портос и Арамис против интригите, заплашващи кралицата във времето на коварния Ришельо, или да се влача из каналите на Париж, превърнат в Жан Валжан, носещ на гърба си тялото на изпадналия в безсъзнание Мариус. Четенето превърна мечтите в живот и живота в мечти, правейки вселената на литературата достъпна за малкото момче, което някога бях. Майка ми разказваше, че първите неща, които съм писал, били продължения на историите, които съм четял, защото съм се натъжавал, когато те свършвали или защото съм искал да променя завършеците им. И може би именно това е, което съм вършил цял живот, без да го осъзнавам: да продължавам с времето историите, които изпълваха детството ми с екзалтация и приключения, докато израствах и ставах по-зрял и по-възрастен. Бих искал да беше тук майка ми, която ми четеше стиховете на Амадо Нерво и Пабло Неруда, покъртена до сълзи, а също и дядо ми Педро, с големия нос и блестящата плешивина, който хвалеше първите ми стихове, както и чичо ми Лучо, който ме насърчаваше толкова много да се хвърля със сърце и душа в писането, ако и литературата – по онова време и на онова място – да се отплащаше доста мизерно на своите поборници. През целия си живот имах до себе си хора като тях, които ме обичаха, поддържаха и заразяваха с доверието си, когато ме нападнеха съмненията. Благодарение на тях и, без съмнение, на мо-


75 ето дебелоглавие, а също и на малко късмет, аз бях в състояние да посветя поголямата част от времето си на страстта, на порока, на насладата от писането; да създам един паралелен живот, предлагащ подслон срещу всякакви несполуки, в който изключителното е обичайно и обичайното – изключително, в който хаосът се разпръсква, грозното се разхубавява, моментът бива увековечен, а смъртта се превръща в преходен спектакъл. Не беше лесно да се пишат истории. Превърнати в думи, намеренията се съсухряха върху хартията, а идеите и образите изветряваха. Но как да бъдат съживени отново? За щастие съществуваха майсторите, от които човек да се учи, чийто пример да следва. Флобер ме научи, че талантът се състои от безкомпромисна дисциплина и дълго търпение. Фокнър – че формата – стилът и структурата – са нещата, които правят една тема значителна или незначителна. Марторел (1), Сервантес, Дикенс, Балзак, Толстой, Конрад, Томас Ман – че обхватът и амбицията са също толкова важни за един роман, колкото и стилистичната ловкост или разказната стратегия. Сартър – че думите са действия; че един роман, пиеса, или есе, ангажирани с настоящето и с по-добри изгледи за бъдещето, могат да променят хода на историята. Камю и Оруел – че литературата, лишена от морал е нехуманна, а Малро – че героизмът и епичността са също толкова възможни в настоящето, колкото и във времето на аргонавтите, на Одисеята и Илиадата. Ако в тази реч би трябвало да изредя всички писатели, на които дължа малко или много, то сенките им биха ни потопили в тъмнина. Те са безброй. Освен, че ми разкриха тайните на разказваческия занаят, те ме задължиха да изследвам дълбините на човешкото, да се възхищавам на героичните му дела, да изпитвам ужас пред неговата диващина. Те бяха най-услужливите ми приятели, онези, които ме поддържаха в призванието ми и в чиито книги аз откривах, че надежда има дори и при най-тежките обстоятелства, че животът си струва усилията, дори и само защото без живот ние не бихме могли да четем или да си измисляме истории. Понякога се питах дали писането не е просто солипсистки (2) разкош в страни като моята, където почти няма читатели, а толкова много хора са бедни или неграмотни; където има толкова много несправедливост, а културата е привилегия за малцина. Тези съмнения обаче никога не задушиха призванието ми – и аз продължавах да пиша, дори и през онези периоди, в които печеленето на хляба отнемаше по-голямата част от времето ми. Вярвам, че съм вършил правилното, тъй като, ако за да може литературата да процъфтява, би било необходимо първо обществото да достигне висока култура, свобода, благоденствие и справедливост, то тя никога не би съществувала. Но благодарение на литературата, на съзнанието, което тя оформя, на желанията и копнежите, които вдъхновява, и на нашето разочарование от действителността, когато се завърнем от пътешествие до някоя красива фантазия, цивилизацията днес е по-малко жестока, отколкото по времето, когато разказвачите на истории са започвали да очовечават живота с техните измислици. Без помощта на добрите книги, които сме чели, ние бихме били по-зле, отколкото сме сега. По-конформистки настроени, не толкова неспокойни, по-покорни. А критическият дух – моторът на прогреса,


76 дори не би съществувал. Подобно на писането, четенето е протест срещу недостатъците на живота. Когато търсим във фикцията онова, което ни липсва в живота, ние казваме – без да се нуждаем от това да го произнасяме или дори да го знаем – че животът, такъв, какъвто е, не задоволява жаждата ни за абсолютното, и би трябвало да бъде по-добър. Ние си измисляме истории, за да можем някак да изживеем многото животи, които бихме желали да водим, имайки на разположение само един. Без фикции не бихме осъзнавали толкова добре важността на свободата за един живот, който си струва живеенето; ада, в който той се превръща, когато тя бъде потъпкана от някой тиранин, идеология или религия. Онзи, който се съмнява, че литературата не само ни кара да мечтаем за красота и щастие, но и насочва вниманието ни към всеки вид потисничество, би трябвало да се запита защо всички режими, желаещи да контролират поведението на гражданите си от люлката до гроба, така много се страхуват от литературата, че налагат системи на цензура, за да я контролират – и наблюдават независимите писатели с толкова недоверчиви очи. Те правят това, защото познават риска, свързан с позволяването на фантазията да се рее свободно в книгите; знаят колко изкусителни стават фикциите, когато читателят сравнява свободата, правеща ги възможни, и която властва в тях, с мракобесието и страха, дебнещи в реалния свят. Независимо от това дали го желаят или не, дали го знаят или не, когато си измислят истории, разказвачите на приказки разпространяват недоволство, показвайки, че светът е зле устроен и че животът на фантазията е по-богат от онзи в ежедневието. Този факт, ако пусне корени в техните чувствителност и съзнание, прави гражданите по-трудни за манипулиране, по-малко готови да приемат лъжите на следователите и надзирателите, които биха искали да ги убедят, че зад решетките те водят един по-сигурен и по-добър живот. Добрата литература издига мостове между различните народи и, карайки ни да изпитваме радост, страдание или изненада, ни обединява отвъд езиците, вярванията, навиците, нравите и предразсъдъците, които ни разделят. Когато големият бял кит повлича със себе си капитан Ахав в океана, сърцата на читателите се свиват точно по същия начин в Токио, Лима, или Тимбукту. Когато Ема Бовари поглъща арсеник, Ана Каренина се хвърля под влака, а Жулиен Сорел се изкачва на ешафода, когато, в El sur (3), градският доктор Хуан Далман излиза от онази таверна в пампата, за да се изправи пред ножа на бандита, или пък ние изведнъж разбираме, че всички жители на Комала, селото на Педро Парамо (4), са мъртви, ужасът е един и същ при читателя, който вярва в Буда, Конфуций, Христос, Аллах, или е агностик, носи сако и вратовръзка, джалаба (5), кимоно, или бомбачас (6). Литературата създава братство вътре в човешкото разнообразие и прави да се смаляват границите, издигнати между мъжете и жените от невежеството, идеологиите, религиите, езиците и глупостта. Всяко време си има своите ужаси, а нашето е време на фанатици, на самоубийствени терористи, време на един стар вид, убеден, че чрез убийството печели небесата, че кръвта на невинните измива колективния позор, коригира несправедливостите и налага истинската вяра. Всеки ден, навсякъде по света, безбройни жертви биват покосени от ония, които вярват, че притежават абсо-


77 лютни истини. Със срива на тоталитарните империи ние повярвахме, че съвместният живот, мирът, плурализмът и човешките права ще бъдат във възход и че светът ще остави зад гърба си Холкостите, геноцидите, нашествията и унищожителните войни. Нищо такова не се случи. Нови форми на варварството процъфтяват, подхранвани от фанатизъм, и с разпространението на оръжията за масово унищожение ние не можем повече да игнорираме факта, че която и да е фракция от луди освободители е в състояние някой ден да предизвика атомен катаклизъм. Ние трябва да им попречим, да им се противопоставим и да ги победим. Те не са толкова много, макар че шумотевицата от техните престъпления се издига над цялата планета и че кошмарите, които те причиняват, ни изпълват с ужас. Не трябва да позволяваме да бъдем сплашени от ония, които желаят да ни отнемат свободата, която сме придобили в течение на дългия ход на цивилизацията. Нека да защищаваме либералната демокрация, която, с всичките й ограничения, продължава да означава политически плурализъм, съвместно съществуване, толерантност, човешки права, зачитане на критиката, законността, свободните избори, редуването на властта; на всичко, което ни е измъквало от дивашкия живот и ни е довеждало малко по-близо – макар че никога няма да го достигнем – до онзи красив, перфектен живот, изобретен от литературата; животът, който можем да заслужим единствено измисляйки, пишейки и четейки го. С противопоставянето срещу човекоубийствените фанатици ние защищаваме правото си да мечтаем и превръщаме мечтите си в реалност. В младостта си, подобно на много други писатели от моето поколение, аз бях марксист и вярвах, че социализмът ще бъде лекарството за експлоатацията и социалните несправедливости, които ставаха все по-сурови в моята страна, в Латинска Америка и в целия останал Трети свят. Разочарованието ми от етатизма и колективизма, превръщането ми в този демократ и либерал, който съм – който се опитвам да бъда – беше дълго и трудно; то се получи бавно и вследствие от събития като превръщането на кубинската революция, в която аз отначало вярвах, в авторитарния, вертикален модел на Съветския съюз; като свидетелствата на дисиденти, които бяха успели да се прокраднат през оградите от бодлива тел на Гулаг; като инвазията в Чехословакия на държавите от Варшавския договор; но също и заради мислители като Реймон Арон, Жан-Франсоа Ревел, Исая Бърлин и Карл Попър, комуто дължа собствената си преоценка на демократичната култура и отворените общества. Тези учители бяха блестящи примери за яснота и галантен кураж по едно време, в което интелигенцията на Запада, в резултат на лекомислие или опортюнизъм, изглежда беше се предала на магията на съветския социализъм или, още по-зле, на онова кръвожадно нощно сборище на вещици, Китайската културна революция. Като дете си мечтаех някой ден да отида в Париж, защото, запленен от френската литература, вярвах, че едва когато заживея там и задишам същия въздух като Балзак, Стендал, Бодлер и Пруст, аз ще се превърна в истински писател, а ако не напусна Перу, бих си останал само някакъв дребен писател за неделята. И наистина аз дължа на Франция и на френската култура незабравими уроци – например това, че литературата е също толкова призвание, колкото


78 и дисциплина, работа, твърдоглавие. Живеех там по времето, когато Сартър и Камю бяха живи и пишеха, в годините на Йонеско, Бекет, Батай и Чоран, на откриването на Брехтовия театър и филмите на Ингмар Бергман, на Theatre National Populaire на Жан Вилар и Odéon на Жан-Луи Баро, на Новата вълна и Новия роман, както и на речите, и красивите литературни произведения, на Андре Малро; и на онова, което може би беше най-театралният спектакъл в Европа по онова време – пресконференциите и олимпийските гръмотевици на генерал дьо Гол. Но може би съм най-благодарен на Франция за откриването на Латинска Америка. Там научих, че Перу е част от огромна общност, обединена от история, география, социални и политически проблеми, от един определен начин на съществуване, както и от красивия език, който се говори и пише там. И която в същите онези години извеждаше на бял свят една нова, силна литература. Там четох Борхес, Октавио Пас, Кортасар, Гарсия Маркес, Фуентес, Кабрера Инфанте (7), Рулфо, Онети, Карпентиер, Едуардс, Доносо, и много други, чиито произведения революционизираха изкуството на разказването в испанския език и благодарение на които Европа и голяма част от света откриваше, че Латинска Америка е континент не само на военни преврати, оперетни деспоти, брадати партизани и ритми на мамбо и ча-ча-ча, но също и на идеи, артистични форми и литературни фантазии, които задминаваха всеки фолклор и говореха на универсален език. От тогава до сега, не без препъвания и груби грешки, Латинска Америка напредна много, макар че, както беше казал Сезар Валехо в едно стихотворение, Hay, hermanos, muchísimo que hacer [хей, приятели, има още много за вършене]. Ние страдаме от по-малко диктатури, отколкото преди – само Куба и нейният кандидат-наследник Венецуела, както и някои популистки, клоунски демокрации като онези в Боливия и Никарагуа. Но в останалата част от континента демокрацията функционира, поддържана от широк популярен консенсус, и за пръв път в нашата история – в Бразилия, Чили, Уругвай, Перу, Колумбия, Доминиканската република, Мексико – ние имаме левица и десница, които зачитат законността, свободата на критиката, изборите и редуването на властта. Това е правилният път и – ако остане на него и продължи да се бори с корупцията, да се интегрира в света – Латинска Америка най-после ще престане да бъде континент на бъдещето и ще стане континент на настоящето. Никога не съм се чувствал чужденец в Европа или всъщност където и да било. На всички места, по които съм живял – в Париж, Лондон, Барселона, Мадрид, Берлин, Вашингтон, Ню Йорк, Бразилия или Доминиканската република, аз съм се чувствал у дома. Винаги съм намирал скривалище, в което да мога да живея в мир, да работя, да уча нови неща, да храня мечти, да намирам приятели, добри книги за четене и теми, за които да пиша. Във всеки случай не вярвам, че моето непреднамерено превръщане в гражданин на света е отслабило онова, което се нарича „моите корени“, връзките ми със собствената страна – което, впрочем, не би било чак толкова важно – защото, ако беше така, моите перуански преживявания не биха продължавали да ме подхранват като писател и не биха се появявали непрекъснато из моите истории, дори и когато изглежда, че те се случват много далеч от Перу. Напротив, аз вярвам, че това, че съм жи-


79 вял толкова дълго извън страната, в която съм роден, е засилило онези връзки, добавяйки към тях една по-ясна перспектива, както и една носталгия, която е в състояние да разграничава второстепенното от същественото, да поддържа спомените живи. Любовта към страната, където човек е роден, не може да бъде задължителна, но като всяка друга любов тя трябва да бъде спонтанен акт на сърцето, също като онзи, който обединява влюбените, родителите и децата, и приятелите. Нося Перу дълбоко в себе си, защото това е мястото, където съм роден, където израснах, бях формиран и изживях онези спомени от детството и младостта, които оформиха личността ми и изковаха призванието ми; където обичах, мразех, наслаждавах се, страдах и мечтаех. Онова, което се случва там, ме засяга повече, трогва и вбесява повече, отколкото нещата, случващи се другаде. Не съм си го желал, нито пък самоналагал; то просто е така. Някои сънародници ме обвиниха в предателство и бях на косъм от загуба на гражданството си, когато, по време на последната диктатура, помолих демократичните правителства по света да накажат режима с дипломатически и икономически санкции, както винаги съм постъпвал с всички диктатури от какъвто и да е вид – независимо дали на Пиночет, на Фидел Кастро, на талибаните в Афганистан, на имамите в Иран, апартейда в Южна Африка или униформените сатрапи от Бирма (днес наричана Мианмар). И бих го направил отново утре, ако – дано съдбата не го пожелае, а перуанците не го допуснат – Перу отново би станало жертва на военен преврат, който би унищожил нашата крехка демокрация. В онзи момент действах, подбуждан не от прибързана, обидена отмъстителност, както побързаха да ми го припишат някои драскачи, свикнали да оценяват другите според мащаба на собствената си нищожност. Това беше действие, намиращо се в хармония с убеждението ми, че диктатурата представлява абсолютно зло за една страна; че тя е източник на жестокост и корупция, както и на дълбоки рани, които се нуждаят от дълго време, за да се затворят; че тя е отрова за бъдещето на нацията и че създава гибелни навици и практики, продължаващи в течение на поколения и забавящи демократическото възстановяване. Ето защо ние трябва да се борим срещу диктатурите без колебание, с всички намиращи се на разположение средства, включително и икономически санкции. Жалко, че демократичните правителства, вместо да дават пример, подпомагайки ония като Damas de Blanco (8) в Куба, венецуелската опозиция или Онг Сан Су Кюи и Ли Ксяобао, които смело се противопоставят на диктатурите, при които живеят, често показват себе си като по-доброжелателни не към тях, а към техните мъчители. Тези доблестни хора, борещи се за свободата си, се борят същевременно и за нашата. Един мой сънародник, Хозе-Мария Аргуедас, нарече Перу страна на „всякаква кръв“. По мое мнение няма по-добра формулировка от тази: това е, което сме и това е, което всички перуанци носим в себе си, независимо дали ни харесва или не: едно смешение от традиции, раси, вярвания и култури, идещи от четирите края на света. Горд съм да се чувствам като наследник на пред-испанските култури, създали великолепните платове и наметала от пера от Наска и Паракас, както и керамиките от Моче или онези на инките, излагани в най-


80 добрите музеи по света, на строителите от Мачу Пикчу, Гран Шиму, Чан Чан, Куелап, Сипáн, на погребалните пирамиди от Ла Бруха, Ел Сол и Ла Луна, на испанците, които, с техните дисаги, мечове и коне, донесоха в Перу Гърция, Рим, юдео-християнската традиция, Ренесанса, Сервантес, Кеведо, Гóнгора и твърдия кастилски език, смекчен от Андите. А с испанците дойде и Африка, с нейната сила, с нейната музика и искрящата й фантазия, за да обогати още повече перуанската разнородност. Ако изследваме само малко, ние откриваме, че Перу, също като Алефът на Борхес, е умален формат на целия свят. Каква изключителна привилегия за една страна – да няма идентичност, тъй като ги притежава всичките! Завлад��ването на Америка е било жестоко и насилствено, като всички завладявания, разбира се, и ние трябва да го критикуваме, но без да забравяме, че онези, които са извършили грабежите и престъпленията, са били в по-голямата си част нашите собствени пра– и прапрадядовци, испанците, които са дошли в Америка и са се смесили с местните хора, а не онези, останали в собствената си страна. Една такава критика, ако искаме да бъдем честни, трябва да бъде самокритика. Защото, когато извоювахме независимостта си от Испания преди 200 години, онези, които взеха властта в бившите колонии, вместо да освободят индианците и да поправят старите злодеяния чрез справедливост, продължиха да ги експлоатират със същата алчност и жестокост като завоевателите, а в някои страни ги преследваха и унищожаваха. Нека го кажем с абсолютна яснота: в продължение на два века еманципацията на местното население е била изключително наша задача, и ние не сме я изпълнили. Това продължава да бъде неразрешен въпрос в цяла Латинска Америка. Няма нито едно-единствено изключение от този позор и срам. Обичам Испания също колкото Перу и дългът ми към нея е също толкова голям, колкото и благодарността. Ако не беше Испания, аз никога не бих достигнал този подиум, нито пък бих станал известен като писател. А може би, подобно на толкова много по-малко щастливи колеги, бих попаднал в склада на онези хора без късмет – писатели, издатели, награди или читатели, чийто талант (слабо утешение), идните поколения някой ден може би ще открият. Всички мои книги бяха публикувани в Испания, където получих огромно признание, а приятели като Карлос Барал, Кармен Барселс и много други, усилено търсеха читатели за моите истории. Испания ми гарантира второ гражданство, когато изглеждаше, че мога да изгубя собственото. Никога не съм изпитвал дори и най-слаба несъвместимост между това да бъда перуанец и да нося испански паспорт, защото винаги съм изживявал Испания и Перу като двете страни на една и съща монета, не само при моята дребна личност, но и при съществени реалности като история, език и култура. От всичките години, които съм преживял на испанска земя, най-ярко си спомням петте, които прекарах в любимата Барселона през ранните 70-те години. Диктатурата на Франко все още беше на власт и извършваше разстрели, но по това време тя вече беше изкопаемо в пантофи и, особено в полето на културата, неспособна да поддържа предишния контрол. Навсякъде се отваряха пролуки и цепнатини, които цензорите не успяваха да запушат, а през тях испанското


81 общество абсорбираше нови идеи, книги, мисловни течения и артистични ценности и форми, забранени дотогава като подривни. Никой град не се възползва повече или по-добре от това начеващо отваряне от Барселона, нито пък някъде другаде се преживя подобен разцвет във всички области на идеите и творчеството. Тя се превърна в културна столица на Испания, в място, където човек можеше да почувства във въздуха наближаващата свобода. И, в определен смисъл, тя беше също и културна столица на Латинска Америка поради огромния брой художници, писатели, издатели и артисти от латиноамериканските страни, които или се бяха установили, или пътуваха до Барселона и обратно: това беше мястото, където човек трябваше да бъде, ако би искал да е поет, романист, художник или композитор в наше време. За мен това бяха незабравими години на другарство, приятелство, планове и плодотворна интелектуална работа. Както преди нея Париж, Барселона също беше една Вавилонска кула, един космополитен, универсален град, подбуждащ към живот и работа, и където за пръв път от дните на Гражданската война насам, испански и латиноамерикански писател се смесваха и сдружаваха, признавайки се едни други като наследници на една и съща традиция, обединени от общо дело и обща сигурност: че краят на диктатурата наближава, и че в демократична Испания културата ще бъде главното действащо лице. Макар и да не се случи точно по този начин, испанският преход от диктатура към демокрация е една от най-добрите истории на модерното време, пример за това, че чудесните събития от романите на магическия реализъм могат да се случват и в реалността, когато разумът и здравомислието надвият и политическите противници оставят настрана сектантството в полза на общото добро. Преходът от авторитаризъм към свобода, от слабо развитие към благоденствие, от контрасти и неравенства, подхождащи на Третия свят, към една страна на средната класа, нейната интеграция в Европа и усвояването само в течение на няколко години на една демократична култура, удиви целия свят и ускори испанската модернизация. Вълнуващо и поучително беше за мен да преживея една страна от толкова близо, понякога и отвътре. Горещо се надявам, че национализмът, неизлечимото зло на модерния свят, а също и на Испания, няма да помрачи тази щастлива приказка. Презирам всяка форма на национализъм, една провинциална идеология – или по-скоро религия – която е късогледа и изключваща, която съкращава интелектуалния хоризонт и крие в пазвата си етнически и расистки предразсъдъци, защото тя превръща във висша ценност, в морална и онтологическа привилегия, случайното обстоятелство на нечие родно място. Заедно с религията национализмът е бил причина за най-жестоките кланета в историята, като онези от двете световни войни и настоящото кръвопролитие в Близкия изток. Нищо не е допринесло толкова много колкото национализмът за балканизацията на Южна Америка, за нейното оплескване с кръв в безсмислени битки и диспути, за разпиляването на астрономически ресурси за купуване на оръжия, вместо за строежи на училища, библиотеки и болници. Но не трябва да объркваме заслепения национализъм и неговото отхвърляне на „другия“ – постоянен сеяч на раздори – с патриотизма, едно здравослов-


82 но, щедро чувство на любов към страната, в която сме били родени, където са живели предците ни, където са се породили първите ни мечти; един познат ландшафт от географии, хора, които обичаме и събития, които са се превърнали в крайпътни знаци на паметта и защита против самотата. Родината е не знамена, химни или аподиктични (9) речи за емблематични герои; тя е една шепа места и хора, които населяват спомените ни и им придават меланхолична нотка; тя е топлото усещане, че където и да сме, винаги ще има дом, в който можем да се завърнем. За мен Перу е Арекипа, където съм роден, но никога не съм живял – един град, който опознах чрез спомените и копнежите на моята майка, баба и дядо, лели и чичовци, защото цялото ми семейство, както обикновено го правят арекипанците, винаги носеше Белия град заедно със себе си из своето пътешественическо съществуване. Перу е Пиура в пустинята, мескитовите дръвчета и търпеливите магаренца, които пиуранците от моето детство наричаха „чужди крака“ – едно елегантно, тъжно име – където открих, че не щъркелите носят бебетата в света, а те се правят от двойки, вършещи безбожни неща, които са смъртен грях. То е академията Сан Мигел и театъра Вариедадес, където за пръв път видях поставена на сцената една кратка пиеса, която бях написал сам. То е ъгъла на Диего Ферé и Колóн, в онзи, както го наричахме, „мирен квартал“ на Лима, Мирафлорес, където замених късите панталони с дълги, изпуших първата си цигара, научих се да танцувам, влюбих се и отворих сърцето си за момичетата. То е прашната, занемарена редакция на вестника La Crónica, където на шестнадесет години започнах кариерата си като журналист. На тази професия, заедно с литературата, е посветен почти целият ми живот и, заедно с книгите, тя ми позволи да изживея повече неща, да опозная по-добре света, и да бъда заедно с мъже и жени от всякъде и от всякакви класи – чудесни, добри, лоши и отвратителни хора. Перу е за мен военната академия Леонсио Прадо, където научих, че страната е не само онази крепост на средната класа, в която бях живял дотогава, ограничена и защитена, а една голяма, древна, злопаметна, изпълнена с неравенство страна, разтърсвана от всякакви видове социални бури. То е нелегалните групи на съпротивителното движение Кахуид, където ние, шепа студенти от университета Сан Маркос, подготвяхме световната революция. Перу са приятелите ми от Movimiento Libertad, заедно с които работих в продължение на три години, сред бомби, спирания на тока и терористични нападения, в служба на културата на свободата. Перу е Патриция, братовчедката с навирен нос и неукротим характер, за която бях достатъчно късметлия да се оженя преди 45 години и която все още издържа маниите, неврозите и малките нервни изблици, които ми помагат да пиша. Без нея животът ми много отдавна би се превърнал в хаотична вихрушка, а Алваро, Гонзало, Моргана и шестте внуци, които продължават и развеселяват живота ни, не биха били родени. Тя върши всичко, и го върши добре. Тя решава проблеми, управлява икономиката, налага ред сред хаоса, държи журналисти и нахалници настрана, защитава времето ми, определя срещи и пътувания, стяга и разопакова куфари и е толкова щедра, че дори когато смята, че ми се кара, тя ми прави най-големия комплимент: „Марио, единственото, за което ставаш, е да пишеш.“


83 Но нека се върнем към литературата. Раят от детството ми е за не мен литературен мит, а реалност, която изживявах необуздано в голямата семейна къща с трите двора в Кочабамба, където, заедно с братовчедите и приятелите от училище, играехме историите на Тарзан и Салгари, както и префектурата Пиура, където под покривните греди висяха прилепи – тихи сенки, изпълващи със загадъчност звездните нощи на тази гореща страна. През онези години писането беше игра, която семейството ми приветстваше, нещо очарователно, което носеше аплодисменти за мен – внукът, племенникът, синът без баща, защото баща ми беше починал и отишъл на небето. Той беше висок, добре изглеждащ човек в морска униформа, чиято фотография украсяваше нощната ми масичка – една фотография, пред която се молех и която целувах, преди да си легна. В едно пиуранско утро – не мисля, че и досега съм успял да се възстановя от това – майка ми разкри, че господинът всъщност бил жив. И в същия този ден ние отидохме да живеем заедно с него в Лима. Бях на единадесет години и от този момент нататък всичко се промени. Изгубих невинността си и открих самотата, властта, живота на възрастните, страха. Спасението ми беше в четенето – четенето на добри книги, търсенето на убежище в светове, където животът беше възхитителен, интензивен, където едно приключение следваше друго, където можех да се чувствам отново свободен и щастлив. А също и в писането, на което се отдавах тайно, като човек, отдаващ се на неописуем порок, на забранена страст. Литературата престана да бъде игра. Тя се превърна в начин на съпротива срещу бедите, начин на протестиране, бунтуване, бягство от нетърпимото, моето основание за живот. От тогава до сега във всички случаи, при които се чувствах обезкуражен, победен или на границата на отчаянието, отдаването с тяло и душа на работата ми като разказвач на истории винаги е било светлината в края на тунела, отломката, която донася корабокрушенеца до спасителния бряг. Макар и да е много трудно и да ми струва много пот; макар че като всеки друг автор и аз понякога се чувствам застрашен от парализа, от пресъхване на въображението, нищо в живота не ми е доставяло такова удоволствие като прекарването на месеци и години в конструирането на някаква история, от несигурното ù начало, от образа на нещо преживяно, който паметта е съхранила, и който се превръща в неспокойствие, в ентусиазъм, в мечта, и в края на краищата става проект и решение да се направи някаква история от тази мъгла, населена от призраци. „Писането е начин на живот“, казва Флобер. Да, абсолютно: начин на живот с илюзията и радостта, както и огън, мятащ искри в главата ти, борещ се с неподатливи думи, докато бъдат укротени, изследващ широкия свят като ловец, преследващ желана плячка, за да нахрани пробуждащата се фикция и да засити ненаситния апетит на всяка история, която, растейки, би желала да погълне всяка друга. Да чувстваш шемета, до който води един новопоявяващ се роман, когато той се оформя и започва да придобива собствен живот, с герои, които се движат, действат, мислят, чувстват и изискват респект и зачитане, на които вече е невъзможно да се наложи произволно поведение, или да бъдат лишени от свободна воля, без да бъдат убити, без историята да изгуби убедителната си сила – това е опит, който продължава да ме омагьосва по същия начин както и


84 първия път, също толкова пълно и зашеметяващо, колкото и любенето на жената, която обичате, в продължение на дни, седмици, месеци, без прекъсване. Говорейки за литературата, винаги говорех много за романа и малко – за театъра, друга от нейните върховни форми. Което, разбира се, е голяма несправедливост. Театърът беше първата ми любов, още от времето, в което, още младеж, аз видях Смъртта на търговския пътник на Артър Милър в театъра Сегура в Лима – едно представление, което остави у мен толкова силно впечатление, че веднага след това написах пиеса за инките. Ако в Лима от 1950-те би имало някакво театрално движение, аз сигурно бих станал драматург, а не романист. Но такова нямаше, и сигурно това ме е накарало да се обърна все повече и повече към разказа. Но любовта ми към театъра никога не свърши; тя дремеше, свита на кълбо някъде в сянката на моите романи, като изкушение и носталгия, и най-вече когато отново гледах някоя очарователна пиеса. В късните 70-те години, упоритият спомен за една стогодишна леля, Мамé, която в последните години от живота си беше забягнала от заобикалящата я реалност, за да потърси убежище в спомени и фантазия, ми подсказа една история. И аз чувствах, с някакво пророческо усещане, че това ще бъде история за театъра, че само на сцената тя ще придобие живота и блясъка на удачната фикция. Написах я с възбудения трепет на начинаещия и я гледах на сцената с такова удоволствие, с Норма Алеандро в главната роля, че оттогава насам, между романи и есета, вече на няколко пъти се завръщах към изкушението. Трябва да добавя, че никога не съм си представял, че на седемдесетгодишна възраст бих могъл да се изкача (бих казал, да се препъна) на сцената, за да играя роля. Това безразсъдно приключение ме накара за пръв път да изпитам върху собствената си кожа чудото – каквото то е за човек, прекарал живота си в писане на фикции – да превъплътя за няколко часа един измислен характер, да изживея фикцията пред една публика. Никога няма да мога да се отблагодаря достатъчно на моите приятели, режисьора Хуан Олé и актрисата Айтана Санчес Гихон, за окуражаването да споделя с тях това фантастично преживяване (въпреки паниката, която го съпровождаше). Литературата е фалшиво представяне на живота, което въпреки това ни помага да го разберем по-добре, да се ориентираме в лабиринта, в който сме родени, през който преминаваме и в който умираме. Тя ни компенсира за обратите и фрустрациите, които ни причинява истинският живот, и с нейна помощ, поне отчасти, ние можем да разчетем йероглифите, които съществуването представлява за голяма част от човечеството – и преди всичко за онези, които притежават повече съмнения, отколкото сигурност, и които са склонни да признаят нашето объркване пред лицето на теми като трансцендентност, индивидуална и колективна съдба, душата, усещането за безсмислие в историята, лъкатушенето назад-напред на рационалното познание. Винаги ме е очаровал опитът да си представям несигурните обстоятелства, при които нашите предшественици – все още едва различаващи се от животни, с едва породил се език, който да им позволява да комуникират едни с други – в пещери, около огньове, в нощи, заплашващи ги със светкавици, гръмотевици и ръмжащи зверове, са започнали да си измислят и разказват истории. Това е


85 ключовият момент в нашето развитие, защото в онези кръгове от примитивни същества, запленени от гласа и фантазията на разказвача, е започнала цивилизацията – онзи дълъг преход, който постепенно щеше да ни очовечи и да ни доведе до степен, при която да се появят независими индивиди, способни да се отделят от групата, да изобретяват наука, изкуства, закони, свобода, да изследват най-потайните загадки на природата, човешкото тяло и вселената, да летят до звездите. Тези истории, фабули, митове и легенди, прозвучали за пръв път като музика пред слушатели, наплашени от загадките и опасностите на един свят, в който всичко е било непознато и заплашително, сигурно са били като хладна баня в спокойно езеро за онези винаги намиращи се в готовност за тревога духове, за които съществуването е означавало просто ядене, търсене на защита от природните сили, убиване и съешаване. От момента, в който са започнали да мечтаят колективно, да споделят мечтите си, насърчавани от разказвачи на истории, те са се освободили от игото на оцеляването – една бъркотия от огрубяващи дейности – и животът им е станал мечта, удоволствие, фантазия, плюс един революционен план: да се изтръгнат от ограниченията, да променят и подобряват; борба за задоволяване на желанията и амбициите, които този измислен живот е пораждал у тях, както и любопитство да разгадаят загадките, от които са били заобиколени. Този непрестанен процес е бил обогатен, когато се е появила писмеността и историите, освен да бъдат слушани, вече са постигнали и постоянството, с което ги удостоява литературата. Ето защо това трябва да се повтаря непрекъснато, докато и новите поколения се убедят в неговата истинност: фикцията е нещо повече от развлечение, повече от интелектуално упражнение, изострящо чувствителността и пробуждащо критическия дух. Тя е абсолютна необходимост за продължаващото съществуване на цивилизацията, за обновяването и запазването вътре в нас на най-доброто у човека. За да не се завърнем обратно към диващината на изолацията, за да не бъде животът сведен до прагматизма на специалистите, които виждат нещата в дълбочина, но не знаят какво заобикаля, предшества и следва след тези неща. За да не стигнем до положение, при което самите ние се превръщаме в слуги и роби на машините, които сме изобретили, вместо те да служат на нас. И защото един свят без литература би бил свят без желания, без идеали и бунт – един свят на автомати, лишени от онова, което прави човешките същества исти��но човешки: способността да се пренесем извън самите себе си в някой друг, в множество други, моделирани от глината на нашите мечти. Фикцията е нещо повече от развлечение, повече от интелектуално упражнение, изострящо чувствителността и пробуждащо критическия дух. Тя е абсолютна необходимост за продължаващото съществуване на цивилизацията, за обновяването и запазването вътре в нас на най-доброто у човека. От пещерата до небостъргача, от тоягата до оръжията за масово унищожение, от повтарящия се живот на племето до ерата на глобализацията, фикциите на литературата са умножавали човешкия опит, предпазвали са ни от изпадане в летаргия, от съсредоточаване единствено върху самите себе си, от отчаяние. Нищо друго не е посяло толкова неспокойствие, не е безпокоило така наше-


86 то въображение и копнежи, както този живот от лъжи, който, благодарение на литературата, ние добавяме към собствения, така че можем да бъдем герои във великите приключения, във великите страсти, които реалният живот никога няма да ни подари. Лъжите на литературата се превръщат в истини чрез нас – читателите, променени, заразени с копнежи и, по вина на фикцията, постоянно поставящи под въпрос една посредствена реалност. Литературата е магия, която ни залъгва да вярваме, че имаме онова, което нямаме, че сме онова, което не сме, залъгва ни да водим едно невъзможно съществуване, при което, подобно на езически богове, ние се чувстваме едновременно смъртни и безсмъртни, и която едновременно с това кара да покълват в главите ни антиконформизма и бунта, стоящи зад всички героични дела, допринесли някога за намаляването на насилието в човешките взаимоотношения. За намаляването, а не за премахването на насилието. Защото нашата история, за щастие, винаги ще си остава недовършена. Ето защо трябва да продължаваме да мечтаем, да четем и пишем – това е най-ефективният начин за облекчаване на нашето преходно съществуване, за победа над корозията на времето, за превръщане на невъзможното във възможно. Бележки: [1] Жоано Марторел (1413–1468): испански рицар и писател, автор на Tirant lo Blanch (1490), считан за първия европейски роман поради силното влияние, което е оказал върху Сервантес. Бел. пр. [2] От „солипсизъм“ – философско учение, според което съществува единствено възприемащият Аз, а всичко останало са единствено негови субективни възприятия. Бел. пр. [3] „Югът“ – разказ от Хорхе Луис Борхес. Бел. пр. [4] „Педро Парамо“ – един от двата романа на големия мексикански писател Хуан Рулфо (1917–1986). Бел. пр. [5] Вид мюсюлманска дреха с качулка. Бел. пр. [6] Торбести панталони, носени в Андите. Бел. пр. [7] Гилермо Кабрера Инфанте (1929–2005): кубински писател и журналист, пишещ от изгнание в Лондон. Автор на Три тъжни тигри, сравняван понякога с Джойс. Бел. пр. [8] „Дамите в бяло“ – опозиционно движение в Куба, състоящо се от съпругите на хвърлени в затвора дисиденти. Бел.пр. [9] Абсолютно верни, безспорни. Бел. пр. Преведе Златко Енев http://www.librev.com


87

ДЕЙВИД ХЪРБЪРТ ЛОРЪНС ДУМИ ЗА ПОЕЗИЯТА

Истинската поезия би трябвало да притежава завършеността и съвършенството, типични за отдалечените неща. Защото те са храмът на всичко истинско и съвършено: природата на всичко завършено и цялостно. И тази цялостност и завършеност би следвало да бъдат излети в перфектна, изящна форма. Съвършената симетрия, безспорният – въртящ се в кръг – ритъм, наподобяващ танц, при който ръцете се сплитат и отпускат надолу и на финала пак се сплитат за върховния миг. Застинали в това съвършенство далечни и отминали часове и мигове,застинали в съвършенство мигове от бъдещето – това е блестящата поезия на Пърси Бис Шели и Джон Кийтс. Но има и друга поезия. Поезията на близкото, на непосредственото настояще, на нашето днес. И тъй като в него – знаем всички – няма нито цялостност, нито завършеност и още по– малко съвършенство – тази поезия е друга. Линиите на бреговете тук плуват из въздуха, трептят, преплитат се в паяжини, а водите люлеят Луната. Но няма я кръглата Луна, отразила се върху водата, върху нестихващия прилив. В плазмата, която диша, живее, не могат да се видят елмази. Тя пулсира: вдишва от бъдещето, издишва от миналото. Но макар да дава живот и на двете, тя не може да замести нито едното от тях. Защото завършена, последна форма самата плазма всъщност не притежава. У нея няма нищо кристално, постоянно, вечно. И ако се помъчим, както биолозите, да запечатаме тази жива тъкан в различните стадии от еволюцията й, сигурно ще получим само една втвърдена част от миналото – мъртъв живот под лупите на микроскопа. Мощният прилив на Живота, на Времето се издига изведнъж, за да ни се представи като откровение, като неочаквано видение. Тогава виждаме органичната, животворящата искра на новото съмнение. Прекрасната водна лилия изплава на повърхността на езерото, оглежда се и в миг изчезва. И точно тогава ние виждаме въплъщението на вечния кръговрат. Успели сме да зърнем невидимото. Докоснали сме се, отпили сме глътка от Промяната – съзидателната метаморфоза. Ако искате ми говорите за Лотоса, не ми говорете за него като за нещо вечно и неизменно. По-добре говорете за мистерията на тази неуморна искра на Съзиданието. За неспирното течение, за метаморфозите на цъфтежа,за смеха и смъртта, за тлението... Аз искам да усетя и калта, и рая в моя лотос. Да усетя материята на гъстата и сочна кал, да ме лъхнат небесните, сплетени в кълбо ветрове.Да ги почувствам за миг в най-истинското им единство, в голото им тленно озарение.


88 Аз не искам нищо неизменно, застинало,вкаменено. Не копнея за безкрайното и вечното – дори и за капчица от тях! Желая само да усетя затаения копнеж, топлината и студа на въплътения миг: оплодителната искра на всяка промяна, на всеки устрем и порив: мига – непосредствено настояще, нашето Днес. Но непосредственият миг не е капка вода, понесена от движението на реката. Той е изворът и струята, грохотът на самата река. И тук, точно в този миг, тече и клокочи реката на Времето, дошла от изворите на Бъдещето към морето на Миналото. Това е изворът, струята, творящата искра на Съзиданието... Сегашното време има своя поезия – поезията на сегашния миг, тъй както има поезия на безкрайното минало и на безкрайното бъдеще. Клокочещата поезия на въплътеното “днес” е може би върховната поезия, способна да засенчи дори онова, което е било и ще бъде. В своята мимолетност тя оставя зад себе си кристалните, твърди, скъпоценни камъни – стиховете на Вечността. Не питайте сега за качествата на тези безценни елмази, а за истинския живот, заченат в тинята – вечно забързан, стихиен, автентичен. И точно там ще видите метаморфози по– бързи и от цветовете на дъгата, а не покой – приливи и отливи, не и застиналост ще откриете в несъвършеността на настоящия миг – все белези на самия живот. Точно там са бързите, мигновени връзки между нещата, които се събират и разделят по пътя на Съзиданието, непредвидим, непредсказуем. Там всяко нещо следва хода си в общото бързо и хаотично взаимодействие. От този тип е неуморната, трудноуловима поезия на истинското, чистото Днес. Поезия с непостоянството на вятъра. Образец на такава поезия е лириката на американеца Уолт Уитмън. Без начало и без финал. Без пиедестали и без фронтони. Тя е като вихър – не знае ни покой, ни вериги. Този поет се взира с чистите си очи напред и назад,без да въздиша по онова, което вече не съществува. Мистерията на неговото поетично слово се крие в радостта от докосването на настоящия миг. Вечността е само една абстракция, извлечена от днешния ден. Тя е огромен склад, хранилище за спомени и мечти, на илюзии и измислици. Тръпнещият, игрив и вечно променлив миг от настоящето – това е оплодителната, животворяща искра на Времето. Това е истинският смисъл. Ядро на Вселената с живота, непрестанно пулсираща плът. Тя е загадъчна и недосегаема. И така е било винаги. Уолт Уитмън е отразил всичко това в своята лирика. Той наистина е поет, който ни вдъхва страхопочитание. Сърцето му бие с настоящето – неотклонно и бурно. Да, поезията на”вечно настоящия миг” не би могла да бъде като поезията на миналото и бъдещето. Техните правила и закони са напълно различни. В поезията на настоящето няма ритъм, който да се преповтаря, няма я и мъдрата Змия на Вечността, захапала опашката си. Отсъства вкамененото съвършенство и онази завършеност, към която сме тъй привързани, защото... успокоява нашите вечни страхове...

ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА СВОБОДНИЯ СТИХ Днес твърде много се говори и пише за свободния стих. Но всичко би могло да се обясни с една фраза: свободният стих е пряк изказ на съвременния,цялостния човек. Той е умът и сърцето, и душата, събрани в една вълна. И те говорят заед-


89 но и едновременно – в единен хор. Разбира се, има и малко безредие и разногласие. Но това е част от действителността около нас, както шумът е неразделна част от водопада. Не е необходимо да се измислят някакви закони за този вид стих: да се очертава особена мелодична линия, подравняваща отделните стъпки. Защото стъпките в свободния стих не могат и не бива да се равняват по каквато и да е мелодична линия. В поезията си Уолт Уитмън премахна всички клишета – и фразеологичните, и ��итмичните. При свободния стих бихме могли да се освободим от стереотипа на овехтелите и изхабените от прекалена употреба в класическия стих смислови и звукови асоциации. Можем да разрушим тези изкуствени канали, сковали словото ни. Можем да пречупим схванатия, вдървен врат на навика. Да станем гъвкави и спонтанни, да се радваме на избликналото, освободеното Слово. Тук не бихме могли да предречем нито мелодията, още по-малко ритъма. Да, абсолютно никакви закони, нови или вече познати, не могат да се въведат в тази област. Можем да установим само една истина – природата на свободния стих се отличавана чувствително от тази на “окования” стих. И няма нищо общо с природата на спомена, още по– малко с миналото, от чието съвършенство се възхищаваме. Нито пък с кристала на съвършеното бъдеще, в което сме свикнали да се взираме. Свободният стих не плува като пълноводният прилив на мечтите или като болезнено сладкия отлив на спомена и разкаянието. Защото бъдещето и миналото са като два безконечни хоризонта на човешките чувства, две огромни вечности – цялостни и напълно завършени. Тяхната красота е красотата на крайната цел – съвършена и окончателна. Съвършената красота и симетрията принадлежат към категорията на константните, непроменливите стойности. Но в свободния стих ние сме свикнали преди всичко да търсим и (да намираме!) бурните пулсации на настоящия момент. Да разчупят великолепната форма на класическия стих в една “безформеност”, назована “верлибр” (свободен стих) – ето какво могат да постигнат повечето служители (чиновници!) на свободния стих. Да, те не знаят, че свободният стих си има своя природа. Той не е нито звезда, нито диамант, а е свързан, слят с настоящето като плазмата. Той не е носител на мисия в нито една от двете вечности. Не притежава изходна и крайна точка,някакво приемливо постоянство – приемливо за почитателите на Непреходното... Свободният стих е израз на самата непосредственост, изворът на всичко, което предстои и е отминало.Словото е тръпка, спазъм – докосване до всичко. Но то не може (и не иска!) да стигне никъде. То остава на мястото си! За този вид слово всеки натрапен отвън канон води до смърт. Законите трябва да бъдат винаги нови, да идват отвътре. Политналата към простора птица е изложена на бурите и на ветровете и зависи от всеки техен порив. Това е искра живот сред хаоса на урагана, продължила да блести само заради своето непостоянство, заради силата на промяната, която е у нея. А откъде ли се е взела тази птица, накъде лети, от кой ли края на Земята е дошла и къде ли ще прибере криле – това няма значение. Нали тъкмо сега е разтворила прекрасните си криле сред бушуващите ветрове! Да, такава е истинската съвременна поезия. Останало е само още едно не-


90 завладяно пространство – днешният ден. Голямата тайна на Времето е останала. Животворящата искра на Вселената, на Сътворението е телесната същност. Самата поезия ни подсказва отговора: свободният стих – Уолт Уитмън. Да, сега вече знаем!... А идеалното? Що е то? Измислица, лъжа, абстракция?! Абстракция, застинала , далече от живота. Късче от миналото, а може би и от бъдещето? Спомен,който е кристализирал. Или кристализирала мечта? То е нещо като вещ, предмет, отделен встрани, в безкрайния склад на Вечността – склада на завършените неща. Но ние сега поговорихме за мига, за прекрасния и неповторим СВОБОДЕН СТИХ... Преведе от английски Огнян Стамболиев

Художник Тодор Игнатов


91

ПРЕГЛЕД

Книги

Ново издание на съчиненията на П. К. Яворов По повод „Пейо К. Яворов. Събрани съчинения в седем тома”, редакционна колегия: Михаил Неделчев, Тодор Иванов, Иван Гранитски, Мирослава Кортенска, Димитър Михайлов, Цочо Билярски, изд. „Захарий Стоянов”. Белег за зрелостта на националния дух и на литературата, създавана от него, е начинът, по който се издават съчиненията на големите писатели. Тези издания са не просто сбирки на всичко, което те са написали или избрани техни творби, а критическо отношение към словото и начина на мислене в изкуството. За радост, у нас вече има установена традиция в това отношение. Преди повече от двадесет години тогавашното издателство „Български писател” бе събрало екипи от познавачи и вещи текстолози и анализатори, които успяха да подготвят и издадат почти всички значими български писатели от преп. Паисий Хилендарски докъм 80-те години на ХХ век. Някои от тези издания са образци на истинска работа върху класичните текстове, тяхното издирване, сверяване на различни редакции, подреждане и коментиране. Особено коментиране! Сред тези образци аз поставям на първо място петтомника на П. К. Яворов, издаден в периода 1977–1979 г. И то главно заради прецизните коментари към текста на Михаил Неделчев, както и за точните му наблюдения върху прозата на поета. Новото издание, което изд. „Захарий Стоянов” започва, е продължение на това, което е направено в края на 70-те години на миналия век. И сега в основата е Михаил Не-


92 делчев. В края на първия том той излага основните принципи на съставителството, което е осъществил, и разказва за историята на досегашните събрани съчинения на П. К. Яворов. Този преглед не е обикновена ретроспекция, а хубав коментар на особеностите на всяко едно от тези издания. А особеностите отразяват духа на съответното време и възможностите на неговите литературоведи да работят подобна работа. Сега изданието е в седем тома. Както отбелязва съставителят, и тук е спазен „генералният съставителски принцип” на предишните издания, които групират творбите по жанрове и ги подреждат по време на написване или първа публикация. Но сега тук има много повече подробности в описанието на разликите в текстовете на тези публикации. Михаил Неделчев подчертава: „За първи път в нашата издателска (а и изследователска) практика са дадени последователно всички печатни варианти на Яворовите творби.” Можем да кажем, че това издание вече „познава” всичко, което поетът е публикувал. Добавени са новооткрити работи на Яворов като преводи на драми, публицистика, лични бележници. Сега вече имаме наистина пълен Яворов – или поне дотолкова пълен, доколкото се знаят всички негови творби. Всеки том съдържа литературоведски (освен чисто текстологичните) коментари и анализи, с което се показва и равнището на българското яворовознание. Много добре написана е и встъпителната студия на Михаил Неделчев, озаглавена „Яворовата литературна личност”. „Св. Григорий Богослов. Творения в четири тома”, Издава Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон, 2009 Св. Григорий Богослов, архиепископ Кападокийски, е един от отците на Църквата. Живял е през ІV век. Роден е в град Назианз, в Югозападна Кападокия. Кападокия се слави с трима велики отци, светите Василий Велики, неговия брат Григорий Нисийски и Григорий Богослов. Четвърти век е векът на жестоката борба срещу арианството, което едностранчиво възприема Иисус Христос и не признава неговата човешка природа в земния му живот. Сложен и драматичен е бил животът на св. Григорий Богослов, но неговата вяра и висока образованост му дават сили да преодолява изкушенията на сатаната. Огромни са заслугите му за развитието на Православието и за


93 вярното тълкуване и прославление на Божията истина. Творенията в този четиритомник са истинско богатство от проникновена мъдрост. Ето пример за високо мислене и откриване на истината. „Димитър Димов. Архив”, подбор и подготовка за печат Екатерина Иванова, 2009 Община Дупница финансира това издания на своя велик съгражданин. Ето едно отрадно явление, което трябва да бъде приветствано. Още повече че издаването на архива на Димитър Димов е твърде необходимо. Включени са ръкописи на негови творби, писма от и до Димитър Димов на писатели и близки приятели. Читателите могат да прочетат материали от дискусията в СБП за романа „Тютюн”, както и материали за неговата биография. Работата във и със архивите изисква специална подготовка, която не всеки може да придобие, пък и не всекиму е подходяща. Затова подобни издания много подпомагат литературоведските изследвания. „Другата българска литература. 125 години от рождението на Димитър Подвързачов”, текстове от юбилейна научна конференция, 2010 Този сборник включва доклади и научни съобщения, изнесени на юбилейна научна конференция в памет на Димитър Подвързачов, проведена в Шуменския университет. Д. Подвързачов е сложно явление с голямо значение в развитието на българската литература, близък приятел и сърдечен другар на Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Константин Константинов и др. Но литературознанието сравнително слабо го познава и малко го е изучавало. Радващо е, че преподавателите от Шуменския университет са решили да поправят тази грешка и са посветили не малко усилия да сторят това. И сега всеки, който реши да се занимава с творчеството на този ярък поет, няма как да пренебрегне резултатите от тази конференция. Красимира Томова, Тинка Бозова. „Кметовете на Варна”, 2010 От Освобождението до днес Варна е имала 47 кметове. Някои от тях са били избирани по няколко пъти и в различно време, други са били за малко, но за всеки ис-


94 торията на града е отредила мястото, което е заслужил. Кметът е глава на цялата администрация и неговият труд е немислим без сътрудничеството на огромен брой хора, които работят под негово ръководство и е естествено той да бъде най-силно осветен. Но не бива да забравяме, че това, което им приписваме като заслуги, е резултат от общи усилия. Авторките на този сборник пишат кратки биографии на всеки от кметовете, показват снимки на това, с което найдобре се характеризира периодът, в който са кметували. И в общи линии можем да кажем, че имаме една кратка история на следосвобожденска Варна, която може да стане основа на истинската, подробната история. Хубава и полезна книга! Морис Годелие. „Тяло–родство–власт. От философията към социалната антропология” Морис Годелие е един от най-видните съвременни френски антрополози, структуралисти, социални мислители-марксисти. Ученик и последовател на Клод Леви-Строс той разви неговите теории, обогати ги с нови идеи. М. Годелие е автентичен читател на Карл Маркс, който се стреми да разбули неговите загадки и разчете недоизречените му истини. По него може да се съди за истинското величие на Маркс и значимостта на марксизма като философия и методология. Морис Годелие пише, за разлика от мнозина философи – в това число и българи, много просто и достъпно, ясно и с точни изрази. Така текстовете му могат да бъдат разбрани от широк кръг читатели. Специално за българското издание френския философ е подбрал най-интересните си трудове. Представянето му на български е повече от успешно и изключително важно за развитието на българското философско мислене. „Американски поети”, сборник, съставители Леда Милева и Николай Попов, 2010 Преди четвърт век бе обичайна практика да се издават антологии на националните поезии и прози. Но тя бе забравена в днешно време. Причината не е в липсата на интерес у читателите и издателите, а в това, че днес просто няма такива подготвени познавачи на съответните литератури, каквито имаше преди време. А без такива познавачи


95 как ще правиш подобни книги. В лицето на Леда Милева и Николай Попов американската поезия на ХІХ и ХХ век има не просто специалисти в България, но и изключителни преводачи и пресътворители на български език. Отличните преводи, прецизният подбор и прекрасното художествено оформление правят от тази книга едно от най-ярките събития в българското книгоиздаване и цялата ни култура през 2010 г. П. Р-ев

Художник Тодор Игнатов


96

ЮБИЛЕЙ ТОДОР ИГНАТОВ НА 60 ГОДИНИ Когато преди 35 години някогашното 25-годишно момче пристигна във Варна направо от Академията, едва ли си е представяло, че Варненският драматичен театър „Стоян Бъчваров” ще се превърне в негов втори дом, в съдба – творческа и житейска. Но ето, изтъркулиха се тези 35 години, изпълнени със съзидание, с измисляне и построяване на „домове” за актьорите, със създаване на оня театрален свят, сред който оживяваха всякаквите колизии на човеците населили сцената. И художник-сценографът Тодор Игнатов стана на 60 години! Една възраст, на която човек може и знае, натрупал опита и мъдростта на годините и същевременно съхранил енергията и виталността на младостта... През 1976 година Т. Игнатов завършва специалността „Сценография” при проф. Асен Стойчев в Националната художествена академия – София, и веднага започва работа като главен художник-сценограф във Варна. Негово дело са повече от 140 сценографски проекта на театрални и оперни постановки у нас и зад граница. Художникът работи и в областта на изящните и приложните изкуства. Има няколко десетки самостоятелни изложби у нас и в чужбина, както и повече от 100 участия с живопис в национални и международни изложби. Негови картини са притежание на частни колекции и престижни галерии в Канада, САЩ, Германия, Англия, Холандия, Франция, Швеция, Турция, Русия, Швейцария. Тодор Игнатов е включен в енциклопедията „Кой, кой е в изкуството на ХХ век” на Интернационалния биографичен център – Кеймбридж, Англия. Художникът е притежател на множество награди и отличия за своята дългогодишна творческа работа и се радва на обичта и признанието на ценителите на изкуството. Той е верен и уважаван сътрудник на „Простори”, чийто редакционен колектив от сърце поздравява юбиляря и му пожелава творческо и житейско дълголетие! ПРОСТОРИ



Списание "Простори" - брой 2, 2011