30 В скривалище от дрехи, в капан от разстояния, мечтае за утеха самотното желание. Ръцете му са хладни и молят за докосване. То цялото е гладно за смях и омагьосване. В дворец от странни вещи и ветропоказатели, сред трепкане на свещи и сенки на приятели, стопено, омърлушено, с мъгла във всички кости, желанието сгушено очаква те на гости. *** Щастливото стихотворение е чужденец - летовник. То тананика от вълнение и ходи без часовник. То е спокойно и усмихнато. Пътува без багажи. Обидят ли го - ще притихне то, без нищичко да каже. То се поглежда в огледалото и знае, че е сладко. То е една минута цялото задържа се за кратко. Момите в Подгорие плакаха три нощи, толкова рев, братче, че цела седмица не ходиха на чешмата, пълнят си менците със сълзи, нема що да ръсят сол в чорбата, толкова мъка. Чак другата неделя поверваха, че Велко е в къщата на Перуниката. А Велко, знаеш, левент, перчемлия, сума ти калпаци направи, цело Подгорие носи неговите калпаци. Отиде си ергенчето. Баси сълзите, ти казвам. А на Перуниката викат Перуниката, щото такива лилави очи, майко мила. Га те погледне, га те вкопае в земята. Секаш от цървулите ти изскачат окови и ти клинкаш като спънат кон. Мож помръдна само ако Перуниката си махне погледа от лицето ти. Тогава не въздишаш, а пускаш от устата си аромати, гаче ти е плюла вътре, ей такава магия. Сабалем мълчи, мълчи, ама цъфти, очите Ӝ още по-лилави. Напълни менците, пак се върне. Удвоява доставките, щото требва да къпе Велко. Да му пере ризите. А Велко, знаеш, чепат, ръбат. Помниш кога Горския му проби калпака с нагана. Кога дружината на Велко стреля по забранения лов, два глигана утепа, а Горския из засада: бух!, в главата на Велко. Оттогава на калпака на Велко има дупка. И си разнася дупката като обвинение към държавната власт. Знаеш Нара, най-гиздавата, по-гиздава от Перуниката, щото още от бабино време имат стан у дома. Ама тъмни очи, тъмна душа. Сдра Ӝ се сърцето, че изпусна Велко. Плака, плака, пък на другата неделя спре, отиде на чешмата, намигна на другите моми, изми менците и бавно се понесе към къщи. Техният двор е до двора на Перуниката, знаеш.
Мария ДОНЕВА
***
събота, 7 септември 2013 г.
Мария Донева е родена в Стара Загора. Завършила е българска филология в СУ „Свети Климент Охридски“. Автор е на няколко стихосбирки, между които „Очи за красотата“, „Сбогом на читателя“, „Меко слънце“, „Перце от дим“ и „Заекът и неговата мечта“. Режисьор е в терапевтичния театър към Държавната психиатрична болница „Д-р Георги Кисьов“-Раднево, и е драматург в Драматичен театър „Гео Милев“-Стара Загора. От три години е част от проекта JAP (Jazz And Poetry) заедно с Антони Дончев, Венцислав Благоев и Марина Господинова и пише оригинални български текстове за джаз стандарти.
Щастливото стихотворение оставя леки знаци. То всеки път е в настроение. Привлича особняци.
Ах, то е толкова малко потъва цяло в тревата. Крачета като писалки и гръбче с фина позлата.
Тревата ври и ухае, погледнеш - хоп! - лайка бликне. И само майка му знае къде е, как да го викне. Такова конче изящно, в сърцето - хоп! - ще ти влезне. И е красиво, и страшно че може - хоп! - да изчезне. *** Смокинята прибра във портмонето си безброй зрънца от захар на кристали. Дали ти е добре, сега където си? Дали си имаш кой да те погали? Кристали розов лед искрят във динята, а семките са диаманти черни. Дали успявате да си починете? Дали си вярвате, че ще сте верни?
Но не държи да е в компания. И често е самотно. То има простички желания. Разбира се с животните. То няма цел и намерения. Под шала крие рана. Сред другите стихотворения е като бяла врана. На шията му тупка веничка. Изглежда леко лудо. То е едно обикновеничко, нормално малко чудо. Хоп! „Докосване II“
Димитър ШУМНАЛИЕВ Нямам време за дълги стихотворения, нямам време за кратка любов, написа една поетеса. Нямам време за къси разкази, имам време за дълъг роман, уточнява Димитър Шумналиев, който си прави паузи с късите разкази, докато се бъхти в поредния си белетристичен поход. Авторът споделя, че рано или късно ще събере малките парчета в книга и че с времето отговорността към писането става все по-голяма.
Калпаците От единия потон се вижда другият потон. Цело село отбелезва коя какво е прала. Затова кюлотите на жените се простират по тъмна доба, съхнат на луна. Казват, че всички кюлоти в Подгорие са сребърни. И тънки. Щото вземат от легена на луната. И шушнат като хартия. Ей така половин Подгорие шушне, жените си разхождат кюлотите, ха насам, ха натам, като приседнат на седенка, шушенето млъква, като си раздигат задниците - айде пак: шуш-шуш. По туй се познава отдалече Подгорие. По калпаците на Велко и по шушкащите гащи.
Уши, които внимават, опашка като ветрило. Такова конче минава, премигнеш - хоп! - и се скрило.
Най-силно шушнат на Мъца. Тая руса самодива, братче, га се наведе да пълни менците, очите ти се пръскат. Две бомби избухват и се стъписваш. Мъца си носи мъката по Велко. Той Ӝ даде армаган, тя му даде моминството си. Миналото лято в една нощ, братче, кога боровата гора взе да шушне и дяволите се наредиха над Подгорие. Баси! Цела нощ това шушане не спря. Баща Ӝ се ориентира по звуците, грабна карабината и сенките се разбегаха. Гръм, братче. И втора дупка в калпака на Велко. Велко е майстор на дупките.
Най-после хлад. Звездите капят в тъмното. Луната свети в клоните зелени. Когато тя заспи, а ти осъмнеш, дали си мислиш малко и за мене? Роза Виж я само каква е! Как очите ти грабва! Някой да я извае цял живот ще му трябва. Пази си ги. Не ще да ги закърпи. Ама оди закърпи пробит калпак. Все едно да закърпиш Мъца. Да, ама Перуниката го омая. Мъца си укроти кюлотите, три дни не излезе, плака и се дра, а Нара си го изкара на стана. Треска и блъска, секаш башибозукът се върна. Битка, ти казвам. Хвърчат шапки, хвърчат гащи, да не разправям на кво заприлича Подгорие. Ония въглещари от Гуцал викат: Кви са тия гърмежи? И двама полицаи от Самоков идват. Представи си. Тия от Гуцал докладвали, че сме започнали гражданска война. Перуниката върти снага, върти си градината, Велко викне нещо отвътре, тя отхвърчи. По едно време кво да чуем: тишина. Перуниката решила да ходи в градината без кюлоти, щото Велко често я вика. Ароматите Ӝ цъфтят, боже. И денем, и нощем откъм градината Ӝ идва един лилав ветрец, завърти ни главите. Всички им завиждат. Ония тъмни дяволи не смеят да си подадат носа в градината. Честна дума, доматите на тая хубавица взеха да миришат на перуника, а жените забравиха да си перат кюлотите. Цело Подгорие тръгна без гащи. Дорде Нара не го прилапа. Казват, първо го омаяла от потона. Проснала си долните ризи посред бел ден. Слънцето така ги пронизало, че се понесла мараня. После взела да си показва менците, бели, едри, по-едри от ябълките на Перуниката, да извиняваш. Веднъж дрехите Ӝ така увиснали на простора и слънцето така ги опекло, че заприличали на димящи баници, ти казвам. И Велко тръгнал да ги яде. Яде ги, яде, дорде му дойде наситата. Той е фрашкан с пари, бая жълтици изкара с тия калпаци, тър-