17
Общество събота, 9 март 2013 г.
© БГНЕС
нги, рае”
26 февруари 2013 година. Лидерът на „Атака“ Волен Сидеров напредва към президентството за заседание на Консултативния съвет по национална сигурност. Там в свой стил той ще произведе новина - с демонстративен отказ да участва. Годината не е 2005-а, когато стартиралата от едно телевизионно предаване партия успя да се представи за алтернатива на статуквото и особено на преялото с власт ДПС. През всичките осем години, в които пребиваваше в парламента и
все по-вяло имитираше битки с „оядената политическа класа“, „Атака“ бавно и полека беше опитомена, а спорадичните акции я срещу новините на турски, я за импийчмънт на президента Първанов бяха колкото за поддържане на кондицията. В това време ръководството си накупи служебни коли, облече маркови костюми, дори издигна виден бизнесмен за кандидат-кмет на София. Пищните мероприятия срещу „мафията“ - митинги, шествия и тържества с докарани от цялата страна симпатизанти, пък удариха в земята дори „автобусите“ на ДПС. И ако съмненията, че „Атака“ е била подпомогната финансово от родни или руски задкулисия да не получаваха железни доказателства, защитниците на „унизените и оскърбените“ идеално се вписаха в партократичния елит. Някои чак заприличиха на онези войводи след Освобождението, за които Захарий Стоянов беше написал: „Вратовете им дебели, рубли да броиш на тях“... Е, последните напуснаха
„Атака“ и могат да минат за грешка на растежа. Могат да бъдат забравени и кариерните израствания на роднинско-семейна основа, които в един момент се разпаднаха едно към едно с либретото на „Селска чест“ от Маскани. Но това, което Сидеров няма как да обясни с лекота, а ще му се припомня често, след като наново прояви желание да бъде народен трибун, е по какви причини битката с „мафията“ някак не му се получи. Все пак той имаше властов ресурс да го направи, но не се осмели да изрази възраженията си срещу опорочения преход с нещо повече от подскачане, палатков лагер, подписки, високо вдигната десница и телевизионни притчи. Колкото и подигравателно да се отнасяме към конспиративните теории, че е зачената като клонинг на статуквото,
„Атака“ не се доказа като страшилище за системата. Хората, които днес слушат речите на нейния лидер, знаят това и не могат да го забравят. Не отричам, разбира се, правото на Волен Сидеров да се понесе по гребена на вълната. Напротив! Кога, ако не сега? И кой, ако не той, когато се видя, че и властта, и нейните опоненти плашливо се ослушват, а формацията с иначе чудесно-
то наименование „България на гражданите“ се покри в пика на гражданското недоволство? Там е работата обаче, че хората на улицата се разбунтуваха тъкмо срещу тази демагогия на „дъртите политически маймуни“ (по Харалан Александров). Умориха се да гледат натрапваните им от телевизора лица, преситиха се на техните маймунджилъци. И въпреки често хаотичните и понякога абсурдни искания, въпреки че не знаят как да променят системата - с какво, с кого, кога, те се обединиха поне в едно - статуквото трябва да бъде изцяло изхвърлено. В момента Сидеров повтаря глупавата грешка да им се показва от сутрин до вечер и да каканиже слушани до пресищане мантри за „мафията“ и „олигархията“. А като добавим и циничната амбиция да канализира недоволството в партийно русло, нищо чудно да си спечели тяхната антипатия. Лоша работа, ако е воден от искрено чувство за дълг и отговорност! В което лично аз не се съмнявам, въпреки че като дърта журналистическа маймуна още помня едно старо негово стихотворение, наречено „Автобиография“: Играта продължава. Играта на държава. Ринги, ринги, рае, Играта кой не играе? Звучи толкова пророческо, че чак не е за вярване откъде намерихме смелост да поискаме промяна на правилата...