22
Артпреса думите събота, 22 септември 2012 г.
а учителят преглътна и наведе глава
Ако пишеш стихове внимавай за едно да не се приближиш твърде много до пламъка Мнозина свършиха така
Бездомното коте си намери дом Намести се вътре и заспа Беше му топло и хубаво Така и не разбра кога е съмнало и как домът му се превърна в десния ботуш на кочияша
Есента си е отишла а зимата не е дошла По улиците тичат глутници от черни листи Как се нарича този сезон попита ученичката
Поетът написа стихотворението допуши цигарата и влезе в спалнята при жена си Искаше да я събуди за да Ӝ го прочете Но тя спеше толкова леко че той просто Ӝ го прошепна в ухото
Всеки един от нас - Име? - Лиляна Иванова Христова. - Професия? - Учител. - Семейно положение? - Омъжена. Жената отговаряше ясно и внятно, но непредизвикателно. Следователят я изгледа. Беше от този тип жени, които внушават доверие. Под 40-те, с правилни черти и лице, издаващо най-вероятно устойчив характер. Не бягаше с поглед по ъглите, гласът Ӝ звучеше равно, без модулации. - Вие ли нахлухте в банковия клон на банка БЕРБ на 23 декември 2010-а в 16,54 следобед, маскирана като Дядо Коледа? - Да, аз. - Вие ли заплашихте банковите служители с ръчна граната и пистолет и поискахте да ви насипят касовото съдържание в предварително приготвен за целта чувал? - Да. - Какви бяха намеренията ви? - Да ограбя банката. - Защо? - Исках да обогатя себе си и семейството си. Следователят се почеса по ухото с химикалка, наподобяваща Бурдж ал Халифа, кулата в Дубай. Шефът му беше ходил там уж за синхронизиране на усилията по пресичане на източването на кредитни карти от международни банди. Всъщност беше нещо като награда за шефа от по-големите шефове. Когато се върна, загорял и някак по-разтропан, по-фамилиарен отпреди, шефът донесе на всички колеги по една химикалка. Почерпи и с фурми. Следователят се намръщи. - Имате ли съучастник, или съучастници?
Телефонът звънна Аз вдигнах слушалката и чух как миглите на Мария плуват в сълзите Ӝ като ладии
Защо плаче твоята кукла попитах малкото момиченце Така ти се е сторило отвърна то и продължи да я успокоява Куче куче какво ще правиш сега Месаря го арестуваха за убийство и месарницата е заключена Момичето оправи ресните на килима и излезе от хотелската стая Пушех третата цигара на балкона когато я видях да завива долу зад ъгъла тънка като змия Ако ме попитат ще кажа че очите Ӝ бяха зелени а дъхът Ӝ ябълков Но името Ӝ не зная Тигре какво остана от твоята сила Да се надвикваш с маймуните
отсреща и да се бориш с магарешкия кокал на цимента И да чакаш идването на гледача тъй както чакаше навремето майка си в бамбука Играх си с жълтиците пресипвах ги в шепите си плувах сред тях като риба Жонглирах с кинжалите обсипани с рубини Замерях сянката си с диаманти Наметнах пурпурната мантия Даже сложих короната на главата си Ако не знаете само тя струва колкото половин царство Но съмна Време е да тръгвам Скоро ще дойдат стражите а след тях царедворците В двореца на поезията такива скитници ги пребиват като бесни кучета
Разменени роли Поетът Бойко Ламбовски и прозаикът Деян Енев си размениха ролите в обща книга с марката на издателство „Сиела“. Двамата приятели издадоха сборник с лирика и разкази, където Бойко набляга на белетристичното слово, а Деян - на римите. „Прозата иска не само да можеш, а да си готов на стотици и хиляди часове със залепен към стола задник, сам в пещерата на въображаемите гласове, сам с безчислените страници, като язовец в дупката си, като затворник при букаите си“, резюмира прозаичния си опит Ламбовски. - При поезията си като шаман, който се търкаля
- Не, сама направих всичко. Следователят погледна дали записвачката работи - работеше. Жената пред него му беше странна, с нещо го дразнеше, той не можеше да определи с какво. - Някога извършвали ли сте друго престъпление? - Мисля, че не. - Мислите или не? - Мисля. Че не. - Е как така, толкова време учителка, без забележки, с добра характеристика, и изведнъж - гангстер? Като в Холивуд? Много филми гледаме май, а? - Ако ще правиш нещо такова, по-добре е да не си рецидивист, повече шансове имаш. - Не ви ли влиза в разрез с възпитанието, учите децата да не крадат, да не лъжат, пък изведнъж - ограбвате банка? - Кой живее според уроците? Вие така ли живеете? - Тук питам аз, не вие. Като станете следовател и ме хванете в издънка, тогава ще питате вие, а аз ще отговарям. Вас ви
в огнището и вика опулен срещу духовете, докато грохне... А чудото вече е станало.“ Кръстник на новопокръстения лирик Енев се оказва Иван Методиев. Той пръв прочел и благословил експеримента му категорично: „Стихосбирката има шанс да се превърне в явление. Стиховете излъчват мек скепсис и особено съчувствие...“ Самият Деян пък пише самоиронично: „Музиката на словото не ми е подвластна, ставам най-много за грубата работа, да премествам инструментите по сцената...“ Имате възможност да отсъдите сами в аванс. Книгата ще се появи на пазара тези дни.
хванаха. Сега ще лежите в затвора. Жената не каза нищо. Гледаше спокойно напред. Следователят си сипа чаша вода от двайсетлитровата туба с трапезна вода до вратата. Изпи я цялата, беше ожаднял. Сипа си още една, отпи и я сложи на масата пред себе си. - Колко пари откраднахте? - Не знам. - Не ги ли преброихте? - Не. - Къде са парите, които откраднахте? - Не знам. - Защо не знаете? - Защото ме арестуваха. - В колата ви не са намерени пари... Жената вдигна рамене. - Къде ги сложихте? - Никъде. Не съм ги местила от колата. Следователят отиде до прозореца и дръпна щорите. Вън беше сиво, мръсен сняг беше струпан по ъглите на паркинга на купчини. Шефът излезе от
тъмно волво, беше с дълго черно палто и чанта за лаптоп. С него беше заместникът му и един непознат. Следователят знаеше за каква сума става дума - за поне 180 000. Нямаше ги. Бяха си пари. Той изключи записвачката и се замисли. 180 000. Ако ги имаше, така - сухи, без данъци, без рискове, какво би направил? Би си оправил живота, това би направил. Стана му криво. Болеше го сърцето. И зъбите. Беше разведен, жена му живееше с дъщерята и новия си мъж в Рим. Той излизаше с една адвокатка, само че тя беше все заета и не щеше да живеят заедно в едно жилище. А тази есен ходи в Гърция без него, каза че била с приятелка. Знае ли човек. Той включи записвачката. - Какво щяхте да правите с парите, ако не ви бяха хванали? - Щях да си оправя живота. Моя и на семейството ми. Тази жена определено го дразнеше. Седи тук, спокойна, уж нормална, доскоро почтена даскалица... Виждаше се, че е семейна жена, с навици, сигурно прави пълнени чушки на мъжа си, може и салата да му реже, а през зимата нищо
чудно да плете. Терлици, пуловери, такива неща. Следователят стана и закрачи из стаята. Набута се, жено. Ще отнесеш бая годинки, въоръжен грабеж, доказателства бол... - Откъде взехте оръжието? - Пистолета купих, гранатата не е истинска, взех я от един магазин за детски играчки. - Кой ви продаде
пистолета? - Един бивш военен. Запознахме се на пазара. Не съм го виждала преди. След това също. - Как се казва? - Иван. - Мисля, че ме лъжете. Ако сътрудничите на разследването, това ще ви се зачете от съда. Как се казва човекът с пистолета? - Каза ми, че e Иван. Не съм го виждала после. Тази е скатала парите, помисли си следователят. Кога успя? А дали пък не ги сви някой от колегите в суматохата? Кой ще ти харчи парите, жено? Който и да е, няма да смее да ги харчи тука, ще гледа да ги обърне... И изнесе. 180 000. Ето ти море с Рени. Ето ти Дубай. Ето ти и Рим. Жената отсреща му стана досадна. Той разпечата протокола, накара я да го подпише и звънна да я върнат в килията. После се взря в сухия клон зад стъклото, клатен периодично от мразовития вятър навън. Гледай я ти. Жена като жена. Но ербап жена. Ама все пак я пипнаха... Него биха пипнали трудно. Щеше да изпипа работата. Щеше да направи план слънце. И следователят се остави на въображението си, а то тихо, но страстно го поведе към едно по-добро бъдеще.