EUROPEAN EYES ON JAPAN

21 октомври – 27 ноември 2019 // СКЛАД – Тютюневия град /ул. Екзарх Йосиф 16/ 21 October – 27 November 2019 // SKLAD – Tobacco City /16 Ekzarh Yossif Str./

Exhibition EUROPEAN EYES ON JAPAN

Изложба ЕВРОПЕЙСКИ ПОГЛЕД КЪМ ЯПОНИЯ

EВРОПЕЙСКИ ПОГЛЕД КЪМ ЯПОНИЯ / ЯПОНИЯ ДНЕС

PROJECT EUROPEAN EYES ON JAPAN / JAPAN TODAY

издание 21

vol. 21

Фотографският проект „Eвропейски поглед към Япония / Япония днес“ стартира през 1999 г. с идеята да ангажира фотографи от различни европейски страни, които да прекарат няколко снимачни дни в Япония и с работата си да преоткриват аспекти на съвременния японски живот, които японците постепенно са започнали да пренебрегват и да приемат за даденост. След всяко издание работата на гостуващите фотографи се представя в изложби в Европа и в префектурите, в които фотографите са отседнали и работили. Проектът дава възможност на европейската публика да види днешна Япония отвъд стеротипите. До момента в рамките на проекта Япония са посетили 66 европейски фотографи, чиито обективи са представили 40 японски префектури. Проектът, ръководен от кураторката Микико Кикута, има за цел да отрази всичките 47 префектури на Япония. Основен компонент на „Европейски поглед към Япония / Япония днес“ е сътрудничеството на градовете домакини на титлата Европейска столица на културата и Япония.

За 21-вото издание проектът покани италианката Алесия Ролло и българина Владимир Пеков, които през зимата на 2019 г. насочиха своите камери към префектурата Точиги. Алесия заживя в Машико, град, известен със своята керамична промишленост, където тя работи в сътрудничество с местната общност. Владимир прекара по-голямата част от времето си в Точиги, където прави портрети на местните жители, стъпвайки на емоциите, предизвикани от приказка в детството му.

21-вото издание на изложбата „Eвропейски поглед към Япония / Япония днес“ бе показано в Матера през юли и август 2019 г., а от 21 октомври до 27 ноември 2019 е в Пловдив. През 2020 г. колекцията от фотографии ще посети Точиги. Проектът е копродукция на фондация Пловдив 2019, Фондация ЕУ Джапан Фести и Фондация Матера Базиликата 2019.

Launched in 1999, the European Eyes on Japan / Japan Today photography project brought engaging photographers from the various countries of Europe to Japan to rediscover in their work aspects of our contemporary environment that Japanese people have taken for granted and overlooked. Their work was shown in exhibitions in Europe and in the Japanese prefectures where they worked. In Europe, this was an opportunity to reach beyond stereotypes and expose viewers to the Japan of today. To date, 66 such European photographers have visited to capture the 40 prefectures of Japan in their own ways. The project is scheduled to continue every year and to cover all 47 Japanese prefectures. The project is led by Mikiko Kikuta, an independent curator based in Tokyo. A noteworthy point of European Eyes on Japan / Japan Today is the collaboration between European Capitals of Culture and Japan.

For vol.21, Alessia Rollo from Italy and Vladimir Pekov from Bulgaria were invited to the project and turned their cameras in Tochigi prefecture in winter of 2019. Alessia stayed in Mashiko city renown for the ceramics and produced the work together with the local community. Vladimir stayed mostly in Tochigi city and made locals’ portraits inspired by a story he heard in his childhood.

The exhibition of European Eyes on Japan / Japan Today vol.21 was held in Matera in July-August of 2019 and in Plovdiv from 21 October till 27 November. It will be toured to Tochigi, Japan in 2020.

The project is coproduction of Plovdiv 2019 Founation, EU Japan Fest foundation and Matera-Basilicata 2019 Foundation.

Микико Кикута

© Rika Minoda

© Nobuhiro Kato

Художествен директор

За настоящото, 21-во издание на „Европейски поглед към Япония“ италианката Алесия Ролло и българинът Владимир Петков насочват своите фотоапарати към островната префектура Точиги в северната част на района Канто. Италианската участничка е селектираният кандидат от конкурса, организиран от Матера – Европейска столица на културата 2019. В конкурса участваха фотографи от Южна Италия, където се намира и Матера. Алесия Ролло бе избрана сред повече от 90 кандидати. Още от пръв поглед в нейната работа бях привлечена от богатата чувствителност към цветовете и формите, но когато се вгледах в по-стари нейни творби, се впечатлих от начина, по който тя, с окото на прецизен наблюдател, улавя събития и явления. Когато избирах мястото за фотографии в Точиги, дойде добра новина: живеещата в Машико редакторка Рика Минода предложи Машико за място на снимките. Отидох там и открих град с дълга история на занаяти, съжителстване на традиционното и модерното, богата природа и красиви гледки, както и прекрасни условия, в които Алесия да може да работи. Тя прояви интерес и аз ѝ препоръчах да остане в този град. През един мразовит февруари тя пристигна в Машико. Тъй като мястото, с което разполагам тук, не е голямо, бих искала да се спра на един-единствен факт около завършената работа. Това, което прави настоящия

проект труден, но и благодатен, е фактът, че той намира своя публика и в Япония, и в Европа. За много европейци Япония си остава екзотична страна, докато за много японци Машико е град на грънчари. В този смисъл работата на Алисия е интересен пример за избягването от лекомислието, произтичащо от асоциациите с подобни възприятия. Техниката ѝ не се основава на отразяване на факти или на сравнения, а на метафори. Това нямаше как да се случи без творческия процес на усещането на страната, без дълбоко размишление и представата за нея, а не единствено основавайки се на това, което предлага погледът. Докато наблюдаваше процеса на създаване на грънчарските изделия, Алесия разбра, че в много митове „едно божество създава света от прах и кал“ и че накрая, при свършека на нашия живот, всички се връщаме в земята. Когато дългият цикъл на живота и смъртта, средата на съществуване на Машико и хората му се преплетат в нейната метафора, със силата си да разрушава предварителните ни представи история ѝ добива универсален смисъл. При избора си на български участник посетих България, за да се запозная и избера фотограф от предложенията на Фондация „Пловдив 2019“. Забелязах Владимир Петков, когато видях работата му „Равновесие“, в която са представени фотографии на елитни български катерачи, заснети веднъж на терен и втори път в студио – напълно различни обстановки. Работата на Владимир лесно

би могла да бъде наречена „портрети“, но някакси тя притежава особено въздействие – чувстваш я, сякаш гледаш в „същността“ на обекта, а не просто неговия външен образ. За щастие се оказа, че Владимир има свой много добър помощник. Фотограф, подкрепял проекта в миналото и живеещ в префектура Ибараки, ме запозна с архитекта Томохиро Като, който има офис в центъра на Точиги. Както областта – обявена за резерват на традиционната архитектура, с магазини от епохата Едо, така и професията на г-н Като – изучавал задълбочено района в продължение на 35 години, ни дадоха уникални възможности. Тъй като Владимир също се оказа заинтригуван от архитектура, в началото той остана в Точиги. В крайна сметка архитектурата отпада от избора му, но една история, която баща му измисля и му разказва, когато Владимир е дете, става център на работата му. Владимир си спомня как баща му му разказва, че „Япония се намира точно на другия край на земята спрямо България. За съжаление, тъй като земята е кръгла, хората там се движат с главата надолу“. Владимир се обръща към жители на Точиги с молба да му помогнат да осъществи тази „измислица“. Той използва „факти“, подкрепени с данни, представени като субтитри, и добавя местни предмети в разнообразни цветове, които забелязва в Точиги (предметите могат също така да се считат за „нехудожествени факти“). Въпреки че за Владимир проектът започва с личен спомен, той успява да сглоби една

многопластова работа. На практика г-н Като ни помогна изключително много със заставането на стойка на ръце. Вземайки участие в проекта, той не само ни показа изумителните си физически способности, но и даде инструкции на участниците (някои от които се решиха да опитат стойка на ръце за първи път от десетилетия) как най-лесно и безопасно да се направи упражнението. Така разбрах, че важното при съвместната работа е да си свидетел на неочакваната химия между участниците. Художествените творби нямаше как да бъдат завършени, ако не беше сътрудничеството с хората на Точиги. Не мога да не спомена колко добре работиха те. Когато чуждестранен фотограф, когото не са срещали никога преди, им поставя въпроси – „Можеш ли да намажеш лицето си с кал?“ или „Можеш ли да направиш стойка на ръце?“ – си мислех, че непосредственият отговор ще бъде „не“. Но повечето участници се съгласиха почти мигновено. Това искрено ме изненада, като имам предвид факта, че за целите на проекта вече бях посетила 28 японски префектури. Откритостта на хората в Точиги бе затрогваща и това ме накара да се замисля. За да сме открити, е необходимо да сме освободени от собственото си мислене и да имаме толерантността и сърцето да приемем другите. Хората в Точиги ни научиха как трябва да живеем заедно, нещо, от което все повече ще се нуждаем в бъдещото ни живеене в условия на глобализация – и това в най-истинския смисъл на думата.

Mikiko Kikuta

© Rika Minoda

© Nobuhiro Kato

Artistic Director

For this 21st edition of European Eyes on Japan / Japan today, Alessia Rollo from Italy and Vladimir Pekov from Bulgaria turned their cameras on Tochigi prefecture. Tochigi is an island prefecture located in the northern part of Kanto region.

The selection of the Italian photographer was made from among open applications by the request of European Capital of Culture Matera 2019. Photographers living in Southern Italy where Matera is located were eligible, and from over 90 applications, Alessia Rollo was selected. From the first glance, I was drawn to her rich sensitivity to colors and shapes but as I looked back at her past works, I was also moved by how she captured events and phenomena with keen observation.

When I was considering a location for shooting photography in Tochigi prefecture, a piece of pleasant news arrived. Rika Minoda, an editor living in Mashiko, suggested shooting photography in Mashiko. Upon actual visit, I discovered the place with a long history of handcrafts, the coexistence of the traditional and modern, rich nature and beautiful landscapes, and wonderful shooting conditions for Rollo, who was interested in those, so I recommended her to stay in this town. Then in frigid February, she arrived in Mashiko.

For reasons of space, I would like to note just one thing about the completed work. What makes this project difficult but worthwhile is that there are audiences in both Japan and Europe. To many Europeans, Japan remains an exotic country, while for the Japanese, Mashiko is a town of pottery.

Rollo‘s work this time was an interesting example of evading the thoughtlessness that stems from

associations with such preconceptions. Her technique was not of record-keeping or simile but of metaphor. This could not have come to effect without the creative process of feeling the land, thinking deeply about it, and imagining it, not just relying on the sight alone. As she came to realize as she observed the pottery-making site, in many myths, „A god generates everything from from dust and mud,“ and furthermore, we return to the soil as our lives end. When the long-continuing cycle of life and death, the milieu of Mashiko, and its people became intertwined through her metaphor, her story acquired a universality with the power to wipe out our preconceived notions.

Regarding the selection of the Bulgarian photographer, I visited Bulgaria to meet and select in person from among photographers chosen through research by Plovdiv 2019. I noticed Vladimir Pekov when I saw his photography titled „Equilibrium,“ which shot top level Bulgarian climbers both at a rocky stretch and at a studio; two completely different locations. His work would naturally be categorized as „portraits,“ but somehow it was strangely appealing, in that you feel like you are looking at the subject‘s „core,“ rather than his/her face or appearance.

Luckily, Pekov also had a great supporter. A photographer who supported this project in the past and living in Ibaraki prefecture introduced me to an architect, Tomohiro Kato, who had a branch office in Tochigi City. Both the area, which was designated as a traditional architecture preservation district and where storehouses from the Edo period remained, as well as Mr. Kato‘s occupation, which meant he had studied the area

meticulously for 35 years, presented us with unique opportunities. As Pekov was also interested in architecture, he first stayed in Tochigi City. In the end, however, as architecture never became a theme of his work; instead, a „made up story“ he heard from his father when he was young became the basis of his work. His father had told him „Japan is situated exactly on the opposite side of Bulgaria. Unfortunately, because the Earth is round, people there have to walk upside down.“ Pekov asked people he met in Tochigi to make this „fiction“ a reality. By using „facts“ backed up by data as subtitles to accompany his work, and also adding local things of various colors he saw in Tochigi (these things can also be considered as „facts“ that are not „fiction“), he was able to put together a multilayered work despite taking a personal memory as his starting point.

Actually, Mr. Kato helped us tremendously with the hand-standing. Not only did he showcase his incredible physical ability by taking part, but he also gave instructions on easy and safe ways to handstand for participants who decided to make an attempt for the first time in decades. It made me realize that the interesting thing about people working together is seeing this kind of unexpected chemistry occurring between them.

This time around, the artworks could not have been completed were it not for the collaboration with the people of Tochigi. I should give a special mention to how well they responded. When faced with questions from a foreign photographer they had never met before like „Can you paint clay on your face?“ or „Can you do a handstand?“, I thought the obvious reply would be „no.“ But many

people gave their almost immediate consent. This genuinely surprised me considering I had already traveled to 28 prefectures in Japan through my involvement with this project. The openness of everyone in Tochigi was moving, and it made me stop and think. In order to be open, we need to be free from our own thinking and have the tolerance and heart to accept others. The people of Tochigi taught how we should coexist with one another, something which will be increasingly necessary in the future and needed for globalization -- in the true sense of the word.

Алесия Ролло

Alessia Rollo

родена през 1982 г. в град Лече, Италия

Born 1982 in Lecce, Italy

Преди да отида в Япония, реших да не търся информация за Машико, префектурата, в която щях да снимам. Заминах за Токио с еднаединствена книга в чантата си, „Възхвала на сенките“ от Джуничиро Танизаки. Търсех свеж поглед и не исках нечие чуждо въображение да ми влияе.

Тясната ми работа с тази общност бе тъй интензивна, че си дадох сметка как хората са в състояние да постигнат много, когато работят заедно – една огромна невидима енергия се оказа превърната в образи в съзнанието ми. Почувствах също така и че създаването на тези образи има за задача да постави визуален акцент на потенциала на човечеството и да възстанови на хората способностите им да правят вълшебства, особено в настоящия момент.

Както и очаквах, в началото всичко ми изглеждаше едновременно невероятно, любопитно и неразбираемо. Машико се оказа особено тихо място, дом на голям брой отлични керамици, наследници на древна традиция на грънчарство, развила се благодарение на изобилието от качествена глина в района. След няколко дни обиколки из града и срещи със занаятчии се поразих от естеството на работата на тези майстори: те превръщаха суровата глина в красиви предмети – посуда, буркани, стомни и скулптури. Докато разсъждавах над силата на занаятчийския труд, ми хрумна, че във всяка легенда за сътворението на света някакво божество създава всичко от прах и кал. Ето защо реших да започна да работя с местните жители, като съчетая инструментите и уменията им със символични елементи от местните и световни легенди и да направя така, че проектът ми да представи митовете за сътворението на света. За почти трите седмици, прекарани с хората в Мишико и техния труд, научих много, наблюдавайки местните занаятчии, разговаряйки се тях и живеейки на местата, където живеят и работят те. Имах възможността да работя заедно с местните хора, да се радвам и оценя, това което всеки един от тях влагаше в създаването на тези портрети на реалността. Разбира се, от време на време езиковите и чисто физическите прегради казваха своята дума, но в крайна сметка изградихме доверие, с чиято помощ създадохме прекрасни визуални сцени. Вярвам, че всеки допринесе към проекта и със своята личност създаде част от историята.

За мен успехът на проекта се крие в усещането за съзиданието в колектив. Никога не ще забравя това преживяване, както и никога няма да забравя всички хора, с които се запознах там и които станаха мои приятели.

Before going to Japan, I decided not to inform myself about Mashiko, the prefecture I was going to photograph. I set off for Tokyo with just one book in my bag: In Praise of Shadows by Junichiro Tanizaki. I wanted to have a fresh vision and didn’t want to be influenced by anybody else’s imagination.

As I expected, at first everything looked so incredibly new to me, intriguing and incomprehensible at the same time. Mashiko presented itself as an extremely quiet place, home to a great number of excellent ceramists, thanks to its ancient tradition of pottery and the abundance of good clay in the area.

After a few days wandering around the city and meeting artisans, I became totally fascinated by the very nature of their work: starting from raw material, they were able to transform clay into beautiful objects such as crockery, jars and sculptures. While meditating on the power of crafting, it struck me that in almost every creation legend, a god generates everything from dust or mud.

I thus decided to work together with the local inhabitants here, combining the tools they were working on and expertise with symbolic elements of local and universal legends, to reflect in my project myths of the creation of the universe.

Spending almost three weeks working closely with people in Mashiko, I learnt a lot by observing local artisans, talking to them, and living in the places where they were working and creating.

Overall, I had the opportunity to collaborate with a lot of local people, and enjoyed and appreciated the enthusiasm everybody put into making the portraits reality together. Of course, at times there were language and physical barriers, but in the end we established a common trust that allowed us to create amazing visual scenes. I believe everybody contributed to the project by creating a part of the story with their personality.

Working so close to this community was so powerful it made me realize how much people can do by working together: in a way many invisible energies had been transformed into images in my mind. I also felt that, in creating those images, it was important to visually stress the potential of humanity and restore to human beings their magical powers, especially at this moment in history.

To me, the success of the project lay in the sensation of creating something collectively. I will never forget this experience, and all the good friends I made thanks to this project.

Владимир Петков

Vladimir Pekov

роден през 1986 г. в Пловдив, България

Born 1986 in Plovdiv, Burgaria

180 Баща ми харесва шеги на тема наука. Преди много години ми разказа една, която имаше неочаквани последствия.

— Какво знаеш за Япония? — ме попита той.

— За самураите? Нещо? Бях едва на четири години и нямах никаква представа за каквото и да е извън малкия свят на дома ни. Докато слушах неговите истории, целият ми свят непрекъснато се разширяваше, а аз бях любопитно дете, жадно да чуе всичко. Той ми разказваше за чудна страна, която се намира далеч, далеч и от която изгрява слънцето; в която дракони се спускат от високи планини и самураи размахват мечове. Всичко това само по себе си беше зашеметяващо, но преди да завърши, баща ми добави: — Ето виждаш ли, Япония се намира на обратния край на земята от нас. За съжаление, тъй като земята е кръгла, хората там ходят с главата надолу... обърнати на 180 градуса. Това ме сащиса. За секунда, която като че ли продължаваше цяла вечност, не можех да

180 мисля за нищо друго. Това природно явление така ме впечатли, че поисках да го видя на мига. На следващата сутрин у мен се зароди идея: ще прокопая дупка през центъра на земята и през тунела ще ида до Япония. Взех стара лопата и започнах да копая мечтания тунел в градината на баба. Беше трудна работа. Нямах никого да ми помага, но пък нямаше и кой да ми пречи. Копах през целия ден, като унищожих по-голямата част от градината и растенията в нея. Задачата ми беше много по-важна от зеленчуковата реколта на баба. Родителите ми ме откриха в късния следобяд. Не помня много добре какво се случи след това. Но е сигурно, че днес, двадесет и осем години по-късно, в семейството все още използваме шегата „прокопавам тунел до Япония“, за да ми се припомня упоритото ми любопитство. От тази случка минаха много години и днес аз съм голям човек. Днес, след всичките тези години, имам възможността да видя със собствените си очи земята на самураите и драконите. Баща ми се оказа прав за всичко.

My father has a taste for science jokes. Many years ago, he told me a particular one, which led to unexpected consequences.

“Do you know anything about Japan? Have you heard about the samurai and all that?” he asked me. At the time, I was just four years old and had no clue about anything outside the little world of our family home. Listening to his stories, my whole universe was constantly expanding, and I was a curious child eager to hear it all. This time he was telling me about a special land far, far away, from which the sun rose, where dragons descended from high mountains, and samurai swung their swords. All this was breathtaking in itself, but before he finished, my dad added: “You see, Japan is situated exactly on the opposite side of the globe from us. Unfortunately, because the Earth is round, people there have to walk upside down... turned at 180 degrees.”

This fact completely blew my mind. For a moment, which seemed to last forever, I could not think of anything else. This natural phenomenon was so fascinating I wanted to see it with my own eyes as soon as possible. The next morning, I came up with a great idea: I would dig a hole straight through the Earth’s center and go visit Japan. I got my hands

on an old shovel and started digging this dream tunnel in my grandmother‘s garden. A tough job indeed. Nobody was there to help me, but on the plus side, that meant also, nobody was there to stop me. I spent the whole day digging, destroying most of the garden and its plants. My mission was far more important than my grandmother’s vegetable harvest.

My parents found me late in the afternoon. I do not remember exactly what happened next; I must have been grounded for a while. All I know is that twenty-eight years later, my family still uses the “digging a hole to Japan” joke to remind me of my stubborn curiosity.

Many years have passed, and I have grown up.

Now after all those years, I finally got the chance to see with my own eyes the land of samurai and dragons. My father was right about everything.