Page 1


Напролет в България се честват два празника. При единия се празнува Богът на живота, при другия – богинята на смъртта. На Великден хората се радват на възкресението на Спасителя, на първи март изпълняват обреди, свързани с древната Велика богиня. Като извършват първомартенските ритуали, които всъщност са пролетни магии, хората „поемат нещата в своите ръце”. Сеят в отрицателния духовен свят - опитват се да го манипулират, за да пожънат здраве и късмет. Всъщност човек сее не само напролет. През детските си години сее за юношеските, през юношеските – за зрялата си възраст, през зрелостта – за старостта и през целия живот – за вечността. Общо взето, сее в дух или в плът. В дух, ако прави живия Бог център на своя живот, и в плът, ако не признава Бога за свой Бог, т.е. смята се за самодостатъчен - напълно или не съвсем, когато търси помощта на сили, склонни за известно време да се поддадат на манипулация. С други думи, изпълнява или не първата Божия заповед.


Плодовете от сеенето в дух са: любов, радост, мир, дълготърпение, милосърдие, а от сеенето в плът - блудство, нечистота, сладострастие, идолопоклонство, чародейство, вражди, разпри, ревнувания, ярости, партизанства, раздори, разцепления, зависти, пиянства, пирувания и т.н. Нарочно изброих многото лоши плодове, които ап. Павел посочва в Посланието си към галатяните, за да ги разпознаят, когато се проявят след години у днешните деца, върху които ще се прави експеримент с неприлагане на каквото и да било наказание. Поколението на току-що родените може да стане много по-зло и развратено от сегашното, тъй като промените в Закона за детето ще забранят на родителите всеки опит за изкореняване на злото в децата им. Така днешните родители ще си осигурят старини далече от своите лишени от милост и всяко добро, невъзпитани деца. За да не се сбъдне това лошо пророчество, добре е да преосмислим какво и как сеем, докато все още е пролет. В този брой призоваваме българите християни да си върнат Божието Слово, което е най-доброто семе за посев в детските сърца, за да пожънат добър живот тук и да им бъде осигурен бъдещия с Бога във вечността. Нека не забравяме, че вечният живот е свързан и с добри дела за сеитба на Словото, а това значи, че ние носим отговорност за възпитанието на нашите деца не само пред обществото, но и пред самия Бог. Отговорността е върху всеки от нас – родител, учител, професор, министър на образованието, депутат, който ще гласува закона, и президент. Господ да ни е на помощ! Христос възкресе!


ог със Своето изпълнено с власт слово създава не само прекрасната природа, която ни възхищава, но и законите, по които съществува и се движи всичко в нея. Природата не е хаос от събития, а последователна, закономерна хармония. Нейните закони действат независимо от постъпките на човека. Един от тях е законът за сеитбата и жътвата. Нека да видим принципите, на които е построен той. Първият принцип гласи: „Каквото посее човек, това ще пожъне.“ Нали сеячът знае, че ако е посял на полето си пшеница, ще израсне пшеница, а не нещо друго, защото всичко се възпроизвежда според вида си. Този принцип срещаме още в първата глава от книгата Битие: „И Бог каза: „Да произрасте земята крехка трева, трева семеносна и плодоносно дърво, което да ражда плод според вида си, чието семе да е в него на земята“,

и стана така. Земята произрасти крехка трева, която да дава семе според вида си, и дърво, което да ражда плод според вида си, чието семе е в него; и Бог видя, че беше добро“ (Бит. 1:11-12). Вторият принцип, на който се основава този закон, е: ние жънем там, където сеем. Ако сеем в полето, от това поле ще съберем реколта. Това е принципът за мястото или насоката.

Третият принцип е за времето. Между сеитбата и жътвата трябва да мине време. Ап. Яков пише: „Ето, земеделецът очаква скъпоценния плод от земята и търпи за него, докато получи и ранния, и късния дъжд“ (Як. 5:7, СИ). Четвъртият принцип е за умножаването. Земеделецът очаква да пожъне повече, отколкото е посял. И последният, пети принцип е за изменението. Ние сеем зърно, а израства растение с друга форма. Формата е друга, но видът на растението остава същият. Всичко се променя, преобразува се. Същите закони действат и във всички сфери на човешкия живот: духовна, душевна, физическа, морална, материална и т.н. Техните резултати влияят върху нас, дори ние да не ги забелязваме.


казва на човека, че няма да умре, престъпването на заповедта няма да има последици. Но Божието Слово недвусмислено твърди: „Защото заплатата на греха е смърт; а Божият дар е вечен живот в Христос Иисус, нашия Господ“ (Римл. 6:23). Сатана убеждава и днес: „Това, което правиш, не е грях, грешка е, просто слабост.“ Мъдрите хора казват: „Сееш постъпка — жънеш навик. Сееш навик — жънеш характер. Сееш характер — жънеш съдба.“ Наистина, всекидневните постъпки формират навици. А ако това, което правим, е привично за нас, то става неотменна част от нашата същност.

В Посланието към галатяните (6:7-10, СИ) четем: „Не се лъжете; Бог не е за подиграване: понеже каквото посее човек, това и ще пожъне. Защото който сее за плътта си, от плътта ще пожъне тление, а който сее за духа, от духа ще пожъне вечен живот. Да не ни дотяга да вършим добро, защото ако не се уморяваме, своевременно ще пожънем. И така, доколкото имаме случай, нека да правим добро на всички, а най-вече на своите по вяра.“ Ще се спрем по-подробно на това място от Писанието. Щом в Библията се казва: „Не се лъжете“, значи има „шанс“ да бъдем излъгани. Написано е: „Бог не е за подиграване.“ С други думи, на никого не е позволено безнаказано да пренебрегва Божиите закони, да гледа на тях отвисоко. Божиите закони стоят над нас и ние трябва да се отнасяме към тях с уважение и почит. Но за човека е свойствено да ги омаловажава. Така обаче всъщност пренебрегваме Законодателя. Законът – това са установени принципи, законът е власт и сила. Бог като Законодател стои над всички закони и управлява вселената. Законите съзиждат, вдъхновяват и благославят, когато човек е в хармония с тях. А когато ги нарушава, от тях извира разрушителна и наказваща сила. Дяволът в Едем иска да покаже, че законът, даден на първите хора от Бога, не съществува: „Господ Бог заповяда на човека: „От всяко дърво в градината свободно да ядеш, но от дървото за познаване на доброто и злото – да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш“ (Бит. 2:16-17). Сатана

От сутрин до вечер постоянно сеем нещо. Сеем чрез думи, дела, мисли, чувства, желания, сеем в себе си и в заобикалящите ни хора. Правим нещо и получаваме резултат. Да сееш, значи да правиш нещо, а резултатът е жътвата. Постъпката е сеитба, въздаянието е жътва. Престъплението е сеитба, съдът е жътва. Грехът е сеитба, смъртта е жътва. Сеитбата е бумеранг, който се връща при нас след време. Повечето събития в нашия живот са жътва на онова, което някога сме посели. Случва се да кажем за определени събития: „Господи, не разбирам откъде е това?“ А то просто е било посято, минало е време, реколтата се е умножила и се е проявила в нашия живот. Каквото посее човек, това ще пожъне. Ще посее малко, ще пожъне повече. Където посее, там ще жъне. Не искаме да имаме слаба жътва, но тя идва в живота ни. Такъв е законът за сеитбата и жътвата. Веднъж се срещнах с един възрастен човек. Той ми каза: „Аз съм баща на голямо семейство. Имам деца, внуци и правнуци. Преди съм сял в моите деца, а сега жъна. Към първите си деца бях много строг, дори жесток. Същото отношение имат те сега към мен. Това, което моите ръце посяха, стана по-късно мое достояние. Когато се родиха следващите ми деца, бях прекалено зает и ги пренебрегвах. Те сега забравят да ме поздравят дори за рождения ми ден. А на двете си последни деца отдадох себе си, своята любов и грижа. Те ми се обаждат всеки ден, винаги са с мен.“ Всички искаме да жънем добра реколта. За да имаме добра жътва, трябва да сеем добро.


Всеки ден човек стои пред избор. Той избира както в дребните неща, така и по въпроси с жизненоважно значение. И искаме или не, ни се налага да живеем с последиците от нашия избор. Затова се стремим да правим най-добрия избор. Ние се съветваме, събираме информация и после избираме. Но за съжаление по въпросите на вярата нашият избор често е напълно необмислен. В потока от различни религиозни възгледи сме склонни да избираме онова, което повече ни подхожда, онова, което ни харесва или което предпочита нашето обкръжение. Но разумно ли е то? Ако нашият избор сега, в този живот, има последици за бъдещия живот, а не само до деня на смъртта ни, то е нужно да се отнасяме към този избор много внимателно, като претегляме всички „за“ и „против“. Предлагам сега да разгледаме точно това. Да започнем от книгите. Всяка религия има свои свещени книги, откъдето черпи духовни истини. Но често позициите в тези книги не съвпадат по ключови-

те въпроси. Тогава коя от тях заслужава най-голямо доверие? Да поговорим за Библията. Тя е уникална с това, че за разлика от други религиозни книги съдържа огромно количество на пръв поглед странична информация, която не се отнася пряко към духовния свят. Дати, исторически събития, имена на хора, названия на местности, размери на предмети. Всички тези детайли нямат отношение към духовността, но придават на Библията авторитет по въпросите от материалния свят. Още никой не е успял да изобличи Библията в неистинност по тези въпроси, въпреки че полето за действие тук е огромно. Например дълго време историците не са можели да разберат защо вторият син на фараона Рамзес II, а не първородният е станал управник на Египет. Библейският разказ за наказанията в Египет по време на изхода на израилския народ от там, когато загиват всички първородни синове, разбира се, не се е вземал предвид. Нали египетските хроники не го

потвърждават! Но проблемът е, че египтяните не пишат нищо за своите поражения. Именно затова случаят със смъртта на първородните, както и самият изход на Израил остават неотбелязани в хрониките на Египет. Едва археологическите открития, направени наскоро, хвърлят светлина върху този въпрос и потвърждават достоверността на Библията. Едно от възраженията към историческото описание на живота на апостолите, което прави ап. Лука, е, че той не използва общоприетите тогава названия за длъжностите на управителите на градове и провинции. Според критиците това характеризира Лука като историк, който не заслужава доверие. За всяко географско място Лука използва различно название за една и съща длъжност: ту градоначалник, ту губернатор... Но с развитието на археологията става ясно, че Лука е абсолютно точен в тези детайли! Изобщо Библията обяснява много логично заобикалящия ни свят. Например аз много често си задавах въпроса как хората са се озовали на островите. Има


много теории за развити цивилизации, които са загинали, но преди това са стигнали и до най-отдалечените островчета. Има и предположения за извънземни цивилизации, пренесли живота до всички ъгълчета на земното кълбо. Примамливо е да вярваш на това, но не е много логично и е прекалено заплетено. Както се казва обаче: „Всичко гениално е просто!“ Библията разказва, че земята е била един континент (Бит. 1:910) и едва след потопа и разселването на хората тя се е разделила на отделни континенти и острови (Бит. 10:25). В резултат на това част от населението е било принудено да живее на острови, изолирано от останалия свят, което е станало причина за неговата материална, културна и духовна деградация. Тези народи не са можели да достигнат същия технически прогрес като другите, които са имали възможност за общуване и културен и технически обмен. Логично и просто! Нека се обърнем към книгата Битие, към първите единадесет глави. Този откъс ни разказва за произхода на човека, за грехопадението, за проклятието над човечеството, за Ноевия ковчег, за потопа и, накрая, за строителството на Вавилонската кула, след което народите се разселват по цялата земя. Ако тези

събития наистина са имали място в историята, споменът за тях трябва да се пази в културите на всички народи. И наистина, всички събития от този период са отразени в по-голяма или по-малка степен в различни области от световната култура. Нито един народ не прави изключение. Знания за Бога откриваме в преданията, традициите, родословията и дори в писмеността на народите от Европа, Африка, Америка, Австралия, Югоизточна Азия, Сибир и Севера. Фактите, записани в Библията, с удивителна точност са отразени в културите на всички народи, което се потвърждава от свидетелствата както на християнски мисионери, така и на учени нехристияни - етнографи, археолози, историци. Ето няколко примера. В Китай има народ, наречен миауцу, който е съхранил родословията си в римувани двустишия, предавани от поколение на поколение и рецитирани на всеки голям празник. Първите християнски мисионери са били удивени, че този народ започва историята си от Яфет (Ях-фу), като помни и неговите предци от Адам (Труакс, което в превод от езика миауцу значи „кал, прах“). Интересно е, че в техните родословия се споменава и името на жената

на Ной, което не срещаме в Библията. В преданията на северните народи се разказва как един човек убил брат си, който бил праведен (Каин и Авел). Тези народи причисляват себе си към потомците на Авел, а „белите“ чужденци - към потомците на злия Каин. Това предание е чул мисионерът Уилям Бомпас (1820-1906), проповядвал сред ескимосите, които населяват северната част на съвременна Канада. Историята за Ноевия потоп, при който едно семейство се спасява от придошлите води, се е запазила практически при всички народи - при индианците в Северна Америка, при населението на Африка, Европа и Азия. Например в Китай тази история е в основата на йероглифа ЧУАН, означаващ „голяма лодка, кораб“, където има осем души, т.е. семейството на Ной. Като имаме такива точни културни, исторически и географски данни в библейското описание, ние не се съмняваме, че дори най-древната част от Библията е стигнала до наши дни в неизкривен вид. Еврейският народ се е отнасял изключително внимателно към преписването и съхраняването на Свещеното Писание. Бил е създаден цял институт от книжници, които са преписвали книгите на Библията, пресмятали са броя на знаците във всеки ред и в целия свитък, като са следели този брой да е един и същ във всеки препис. При най-малкото несъвпадение свитъкът просто се е унищожавал. Не е имало нито поправки, нито задрасквания, които впоследствие биха могли да доведат до изкривяване на смисъла. Това потвърждават находките в пещерите на Кумран, където са намерени най-древните до този момент свитъци с преписи на книгите от Стария Завет, съвпадащи напълно с Писанието, каквото го познаваме днес. Примерите са стотици и това ме убеждава, че Библията е достойна за доверие повече от другите религиозни книги. Те или нямат такава древна история и не предават толкова точно информацията, или изобщо не говорят нищо за материалния свят. В тях е написано много и умно за духовни неща, които не могат да бъдат проверени. Но щом съдържат само


философски измислици, откъснати от реалния живот и непотвърдени с никакви научни изследвания, няма причина да се доверяваме на подобни книги. А щом Библията предава точно информацията и е достоверна по въпросите, които засягат материалния свят, защо да не й се доверим и по духовните въпроси? Това ми се струва повече от разумно. Сега да поговорим за основателите на религиите. Основателят на християнството е Иисус Христос - единственият, Който не само говори за любовта Си към Своите последователи, но и доказва тази любов, като умира за тях! „Но Бог препоръчва Своята любов към нас в това, че когато още бяхме грешници, Христос умря за нас“ (Римл. 5:8). Иисус Христос единствен от всички основатели на религии служи на Своите последователи! „Човешкият Син не дойде да Му служат, а да служи и да даде живота Си откуп за мнозина“ (Мат. 20:28). Той единствен не само умира, но и възкръсва! „Бог възкреси този Иисус, на което ние всички сме свидетели“ (Деян. 2:32). За раждането на Иисус, за живота, смъртта и възкресението Му е пророкувано подробно стотици години преди изпълнението на тези пророчества. С това не може да се похвали нито един основател на религиозно движение! И накрая, именно раждането на Иисус Христос е разделило цялата човешка история на две части - преди и след Рождество Христово! Е, добре, ще кажете вие. Библията е по-достоверна от другите религиозни книги. Христос е по-влиятелен и по-надежден от други основатели на религии. Но нали духовните истини са се развивали и в други религиозни учения. Нима в тях няма никаква истина? Само Библията ли претендира, че е истина от последна инстанция? Свикнали сме да мислим за историята на човечеството в перспективата на постоянно развитие. Говорим за развитие на културата, философията, религията и т.н., което отговаря по-скоро на теорията за еволюцията и далеч не на библейското разбиране. От библейска гледна точка, макар и да се развиваме технически, ние деградираме духовно.

При построяването на Вавилонската кула се смесват езиците на хората. И народите, като се пръскат по земята, започват да се развиват самостоятелно. Те попадат в библейската история само когато пътищата им се пресичат с тези на еврейския народ. Знанията за Бога и Неговите дела при тях постепенно се губят. Те се опитват да ги запазят и ги изразяват във вярванията и философиите си, стигнали до наши дни. Важно е да отбележим, че при нито един народ знанията за Бога не са се запазили такива, каквито са били първоначално. Следователно, независимо от приликата на философските постулати, нито едно учение, макар и да съдържа частица от истината, не е истина от последна инстанция. С едно-единствено изключение... Бог избира за Себе Си един народ Израил, - за да съхрани в него истинното знание за Себе Си, така че целият свят да може да го възприеме и да се преклони пред великия Творец. Именно при този народ Бог развива идеята за спасение и изкупва целия свят в Иисус Христос. И именно чрез този народ ние получаваме божествените Му откровения за самия Него, изложени в Библията. Откровението за Бога е отразено в пълнота в Иисус

Христос. „Никой никога не е видял Бога; Единородният Син, Който е в лоното на Отец, Той Го изяви“ (Йоан 1:18). Така християнството въплъщава в себе си истинните знания за Бога, открити на човечеството от самия Творец. А учението на Библията е еднозначно и категорично - има само един истински Бог: „Така казва Господ, Царят на Израил, неговият Изкупител, Господ на силите: „Аз съм първият, Аз - и последният и освен Мен няма Бог“ (Ис. 44:6) и само един път към Бога - Иисус Христос: „Иисус му каза: „Аз съм пътят и истината, и животът; никой не идва при Отец освен чрез Мен“ (Йоан 14:6). Колкото и да е тъжно това за другите религии, именно така е казано в Библията. Аз не претендирам за безпристрастно изследване на този въпрос. Но е прав онзи, който е заключил: „Разбира се, ние не можем да кажем, че сме напълно безпристрастни. Въпросът е в това, към кое пристрастие е по-разумно да се пристрастиш!“ Претеглете всичките „за“ и „против“ и направете разумен избор! Помнете, че последствията му ще влияят върху вашето бъдеще както в този земен живот, така и в бъдещия!


конци се връзват по рогата на добитъка, хората се обличат с червени дрехи и т.н. Очакванията са, ако спазваш тези ритуали, да получиш известни облаги – правя, за да направят и на мен. Кой да направи? Някой силен, могъщ, невидим, незнаен, наричан с приказното име Баба Марта. Преди няколко години, когато работех върху магистърската си теза по антична култура и литература, в една книга срещнах древен документ, който ми направи силно впечатление. Чрез него се разбиваше митът, че усукването на бял и червен конец е само българска традиция. Оказва се, че преди пет хиляди години на територията на днешна България са живели хетите и точно от този народ е тръгнал червено-белият пролетен ритуал. При древните Новата година се е празнувала напролет, когато природата се пробужда от зимния сън, - според лунния календар. Така че празникът на Баба Марта всъщност отбелязва Новата година според лунния календар. Хетските цар и царица всяка пролет са участвали в новогодишния ритуал, за да бъдат обновени техните свещени жизнени сили, от които се е смятало че зависи плодородието на цялата страна. В. Горан го описва така: „Царят и царицата с приспособления за предене правят нишки от бяла и червена вълна. Те усукват нишките от бялата и червената вълна и от тях правят прежда.”1 В ритуала участват още няколко души: „Пред цари-

В

сичко започна на първи март. По скайпа получих поздрав от моя приятелка: Честита Баба Марта! Баба Марта здраве носи, пълна кошница с цветя и на всеки на ръката връзва някаква мечта: да я гледа, да я мисли и да чака пролетта – да се сбъдне и да цъфне и да бликне радостта. Попитах я: „Вярваш ли в Баба Марта?” „Това не е до вяра, това е нашата традиция” – отвърна ми тя. Писах й, че тради-

цията не е само българска. Аз израснах в Молдова и като ученичка си правех мартеници и ги носех. Когато дойдох в България, се учудих много, че тук мартеници носят и мъжете - бях свикнала, че това е украса само за жени и деца. Съгласих се с приятелката ми, че за някои това наистина е само традиция без каквито и да било очаквания, но все пак за други е вяра. Тя се проявява най-ярко в ревностното спазване на правилата за правене, носене и сваляне на атрибута на Баба Марта – мартеницата - и в изпълняването на първомартенските ритуали: червена покривка се слага върху плодно дръвче, червени

цата седят клекнали двама от синовете на двореца и държат приспособленията за предене. Главният тъкач дава на главния сред синовете на двореца усуканата бяла прежда, той я превърта веднъж и я дава на царя. Царят на два пъти усуква преждата и я върти над приспособлението за предене. Човекът аланцу извиква „Аха!”, а друг човек хлопа.” 2 По време на този ритуал царската двойка се покланя на богините на съдбата Истустая и Папая. Те са грозни хтонични божества. При древните всички божества се делят на уранични – небесни - и хтонични, свързани със земята и


подземния свят. Хтоничните божества са доста противоречиви. Те символизират едновременно смъртта и раждането, властват над царството на мъртвите, но са и божества на плодородието и сексуалността3. По своята роля като богини на съдбата двете хетски божества поразително напомнят Омировите богини на съдбата Айса („Илиада”, XX, 127-128), Мойра („Илиада”, XXIV, 209-210 ) и Предачките („Одисея”, VII, 197-198), които предат нишките на съдбите на хората4. Хетският документ описва техните действия така: „Истустая и Папая, древните богини на долния свят... стоят на колене... Едната държи хурката, а двете държат вретената с готовата прежда. Те предат годините на царя. И годините на царя нямат нито край, нито брой.”5 Хиляда години по-късно на територията на днешна България вече няма хети, но ритуалната употреба на усуканата бяла и червена вълна остава. При заселилите се тук траки има празник, наречен Котитии. За него са характерни украсени клончета, познати в България като сурвачки. В античния свят има подобен обред, наречен ейресионе... Името се свързва традиционно с вълнените конци (ейрон - вълна), с които се украсява маслинено клонче. Освен усуканите бели и червени нишки по него се завързват и всякакви сухи плодове, предимно смокини и орехи6. Тук всъщност се съчетават две традиции: обредът с „накичването на клончето е прикрепен към слънчевата Нова годи-

на множество по-млади божества: „Между богините на съдбата... и древната неолитска Богиня Майка има известна приемствена връзка.“9 Древната богиня също е хтонично божество, което символизира раждането и смъртта10. В различните периоди и места тя е представена от различни конкретни божества с характерни особености. Но в цялото това разнообразие ясно изпъкват следните специфични черти: доминираща роля спрямо мъжа партньор, обвързаност с раждането и смъртта, със сексуалния живот и смъртта, ето защо „може и трябва да се говори за Великата богиня”11. Някои черти на Великата богиня намират много ярък израз при последното поколение феминистки: доминиране над мъжа, унищожаване на деца чрез аборти, необуздана сексуалност. Но това е друга тема. За поклонението пред Великата богиня в нашите и близките до нас земи свидетелстват не само древните документи, но и археологическите находки. Сред откритите през ХХ в. останки от древни земеделски селища в Чаталхьоюк на територията на днешна Турция, в НеаНикомедия, днешна Македония, в Караново, Старозагорско, и др. са намерени много изображения на мъжки и женски божества. В Чаталхьоюк те са открити в специални стаи, където са се извършвали магически ритуали. Женските божества са със силно подчертани женски форми: големи гърди и бедра. Някои фигури са оцветени в червено, цвета на Великата

на множеството разнообразни скулптури на Великата богиня археолозите тълкуват нейните функции, като изследват позите, жестовете, украшенията за глава и религиозната символика, вплетена в тях16. Символиката на Великата богиня е много широка. Един от символите й е парче плат. В древността култовите символи се прикрепват към дървена дръжка, за да бъде по-удобно при религиозните церемонии да се носят и да се установяват в качеството им на почитаеми емблеми. Подобна емблема е парчето плат, прикрепено към дръжка. Така възниква флагът, който първоначално е емблема на тази богиня17. Дървото е едно от основните въплъщения на богинята. На Кибела, която произхожда от древната Велика богиня, е бил посветен празник, честван на 1 май. В този ден са подготвяли „майско дърво“ — стълб, украсен със зелени клонки, цветя, парчета плат... В мита за Атина (отново

на, а другият, този с усукването и връзването на бялата и червената прежда, - към Новата година по лунния календар”7. Не само при хетите и траките има ритуално предене. Всички индоевропейски народи придават култова, ритуална и дори магическа значимост на преденето, което се оказва обред с много древни извори8. Причината богините на съдбата да се почитат като божества от толкова много народи е, че те произхождат от едно по-старо божество, на което са се покланяли предците им - Богинята Майка или Великата богиня. С времето образът на древната Велика богиня дава началото

богиня. Една от глинените статуетки в Чаталхьоюк изобразява раждаща жена, „вероятно дете от мъжки пол, при това я поддържат две животни от рода на котките”12, може би леопарди, защото леопардът е неин символ13. Типичен за находките в Чаталхьоюк е контрастът между символите на живота и на смъртта14. В България са намерени статуетки на богинята птица с клюнообразен нос и изпъкващи, яйцевидни задни части. Богинята птица е едно от превъплъщенията на Великата богиня. Има и изображения на бременни богини, поставили едната си ръка на корема си, и т.н.15. Благодарение

възникнала от Великата богиня) също се говори за дърво, което тя е насадила на Акропола и така е установила своето господство там18. От десетките символи на Великата богиня съзнателно избрах плата и дървото, за да се види сходството с първомартенското слагане на парче плат върху плодно дърво в двора. При това не какъвто и да е плат, а червен – оцветен в багрите на Великата богиня. В някои райони на България всяка година на първи март най-възрастната жена в дома от ранна сутрин се облича с нещо червено и като жрица на Великата богиня започва да


„свещенодейства”: връзва усуканите червено-бели конци по ръцете на внучетата си, изнася червени черги и покривки и ги изтърсва, за да си отиде злото. Всъщност прави точно обратното – вика го в лицето на агресивното и зло божество Баба Марта. Между другото, Баба Яга също произлиза от Великата богиня. Двете „баби” донякъде си приличат, поне по това, че предизвикват нехарактерно за сезона време – например мразовита виелица напролет. Думата „баба” е присъща и за други божества, произлезли от Великата богиня. А. Голан - учен, посветил на митологията и символиката на Великата богиня двадесет години от живота си, - пише: „Възможно е сричките ba, pa, ma да представляват фонетични варианти на много стара дума, означаваща раждане... В удвоен вид ba дава формата baba... Вариант на името на малоазийската Кибела е Кубаба, което означава „крава родителка”... В Украйна съществуват легенди за т.нар. „житна баба“, от чиито прищевки зависи реколтата. Руснаците също познават женско митично същество, наречено Баба... Баба Яга, като персонаж от приказките на славянските народи има черти, които показват произхода й от Великата богиня.”19 Мисля, че описаната връзка между Баба Марта и Великата богиня не е всичко, което трябва да знаем. Божествата на

древните индоевропейски народи са персонифицирани абстракции. Първоначално хората се покланят на невидима грозна сила, която се проявява в природата, после започват да говорят за нея като за живо същество и да я изобразяват: „Персонификацията на абстракциите е стар похват, характерен за религиозно-митологичното творчество на много индоевропейски народи.”20 Великата богиня е персонификация на природата. Известният археолог Мария Гимбутас смята, че многобройните категории, функции и символи, към които се е обръщал доисторическият човек в стремежа си да изрази великото тайнство на битието, са само различни прояви на една единна и неделима богиня, а в крайна сметка на самата природа21. Обожествяването на природата, макар и в далеч не толкова мистериозен вид ни е познато. В училище ни се втълпяваше, че природата се е самосъздала. Точно така е разсъждавал и езичникът в древността, като е наричал природата Богиня Дева – самозачеваща и самовъзпроизвеждаща се. Оказва се, че еволюционната теория е възглед от времето, когато древната Велика богиня е била много млада. Разликата между тогавашните й последователи и нейните днешни привърженици е само в начина, по който обясняват картината на света.

Горан, В. Древнегреческая мифологема судьбы. Новосибирск, Наука, 1990, с. 89. 2 Пак там. 3 Пак там, с. 150. 4 Пак там, с. 65. 5 Ардзинба, В. Ритуалы и мифы древней Анатолии. Москва, 1982, с. 88. Цит. по Горан, В. Цит. съч., с. 65. 6 Лозанова, В. – В: Древна Тракия и траките. Енциклопедия. http://www.thracians.net/index.php?option=com_content&task= view&id=411&Itemid=106 7 Пак там. 8 Горан, В. Цит. съч., с. 92. 9 Пак там, с. 147. 10 Пак там, с. 34.

11

1

Magris, A. L, idea di destino nelpensiero antico: UdineDel Bianco. Vol. 1, 1984, p. 21. Цит. по Горан, В. Цит. съч., с. 34. 12 Горан, В. Цит. съч., с. 35. 13 Melaart, J. Catal Huyuk, p. 148. Цит по Горан, В. Цит. съч., с. 36. 14 Пак там, с. 36. 15 Гимбутас, М. Цивилизация Великой Богини: мир Древней Европы. Москва, Росспэн, 2006, с. 42. 16 Пак там, с. 243. 17 Голан, А. Миф и символ. http://www.fedy-diary.ru/?page_ id=4627 от 11.03.2012. 18 Пак там. 19 Пак там. 20 Горан, В. Цит, съч., с. 116. 21 Гимбутас, М. Цит. съч., с. 244.

Тогава - чрез митология, сега – чрез наукообразно описание, по смисъл много близко до митологията. Древните народи се покланят на обожественото творение вместо на Твореца. Те наричат сътворената от Бога природа Велика богиня и правят нейни изображения – идоли. След като разменят „славата на нетленния Бог” за „образ, подобен на тленен човек” (Римл. 1:23) - Великата богиня, те се отричат от положителния духовен свят и служат на отрицателния. Това продължава и днес чрез учения и практики, в които се говори за чакри, вътрешна жизнена сила, самовглъбяване, сливане с „универсалното поле”, изпълване с енергии. Движението за природосъобразен начин на живот често граничи с вяра във Великата богиня – природата. Когато природата се представя като нещо по-велико от Божие творение, каквато и е, може да се говори за „религия на природата”, която цели да въведе последователите си в контакт с нечисти сили. Вярата в съдбата също идва от Великата богиня, независимо как е обоснована – чрез митология (звездите управляват живота на хората) или чрез философия, например стоицизмът с неговата вяра в бог, слят с материята, който управлява съдбите на хората. Движенията, свързани с божествеността на жената, също водят началото си от вярата във Великата богиня. Жената се възприема като богиня точно както се оказа при Баба Марта и Баба Яга. А колкото по-божествен се вижда човек, толкова по-голяма е вероятността да стане пациент на психодиспансера. За да не стигаме дотам, добре е да изтрезнеем от заблудите на Сатана, които започват с думите: „Ще бъдете като богове.” Заблудите у всеки от нас са много и може би не знаем от какво точно трябва да изтрезнеем. Хората казват, че за да се предпазиш от измами, не е задължително да познаваш всички фалшификати, достатъчно да познаваш оригинала. Единствената истина, необходима за трезвото ни мислене, е Божието Слово. То е светлина, която ще огрее тъмнината в нас и завинаги ще изгони от нашето мислене всички измислени божества, които не ни служат за добро.


огато пътувам в cъвременен автомобил по гладките като огледало немски магистрали, обикновено се чувствам зле. Този път ме очакваха многобройни пътувания: в 15 църкви в различни градове от страната, където ме беше поканила мисията „Светлина на Изток“. Но се случи чудо: пътувахме по 4-6 часа в една посока и ми нямаше нищо... Така беше в продължение на три седмици. Благодаря Ти, Господи! Навсякъде ни посрещаха топло и доброжелателно. Още в първата църква в Порт Вестфалик след службата при мен дойде един мъж и ме попита: „Селото, в което сте родена, не се ли казваше „XXII партиен конгрес“? (Гръмко название за малко бедно село, нали?) А баща ви не беше ли Мурза?“ От удивление не можах да кажа и дума. Оказа се, че преди 40 и повече години, когато съм била дете, този немец е строил нашата къща в далечното казахстанско село. В Казахстан е имало много репресирани хора през 30-те и 40-те години. Между тях - и немци. Настрадали са се тогава, но са вярвали в своя Бог, събирали са се за молитва и четене на Библията, благовествали са въпреки всички забрани. Мнозина са преминали през лагери и изтезания, немалко са били избити. И днес там още има молитвени домове, чиито стени са украсени с надписи на немски: „Gott ist Liebe“ („Бог е любов“), а на пейките седят широкоскули, мургави, чернооки казахи. После почти всички немци са заминали за родината си - Германия. Явно Божията воля е била такава: те са осъществили мисията си в чуждата земя. Направили

са каквото са могли и е дошло време да се изпълнят молитвите им. Днес в Средна Азия самото местно население - казахи, киргизи, узбеки - създава нови църкви. Слава на Бога! Колко неизследими са Господните пътища: този немец беше строил голямата ни къща в моята родина, а под краката му, както той каза, „щъкали деца - таджичета“. Със сигурност се е молил за тях... Ние, децата, бяхме десет. И след много години едно от тези „таджичета“ го срещна вече в неговата родина - Германия... Такова нещо се случва в живота не само защото светът е малък, а и защото има Божи промисъл. Ние се срещнахме не някъде другаде, а в църквата, тъй като сме Божии деца. А за Своите деца Бог има специални подаръци. Мисля, че и във вечността ще се удивляваме на много срещи с тези, с които са се пресичали съдбите ни тук, на земята. И е възможно тукашните мимолетни срещи там да се окажат най-значимите. Ще открием много неочаквани и удивителни неща, както е написано: „Каквото око не е видяло и ухо не е чуло, и на човешко сърце не е идвало, всичко това е приготвил Бог за тези, които Го обичат“ (I Кор. 2:9). Ето такова беше началото на моята обиколка. Трябва да кажа, че немците са точен народ, слушат внимателно, обмислят казаното до дребните детайли, претеглят, проверяват всичко логически, не бързат с емоциите. В някои моменти дори си мислех: „Може би моите думи не са толкова важни за тях.“ Но когато идваше време за въпроси, живо се включваха в беседата и изобщо не бързаха да се разотиват. Аз споделях личните


си свидетелства и идеите си как да предадем Добрата вест на мюсюлманите. Възможно ли е това? И ако е постижимо, как? Оказа се, че темата много ги вълнува. Днес всички сме свидетели как се изпълнява библейското пророчество, казано преди хиляди години за Исмаил - родоначалника на исмаилтяните, които в настоящето са мюсюлмани: „Той ще бъде между хората като див осел, ще вдига ръката си против всеки и всеки ще вдига ръката си против него; и той ще живее независим от всичките си братя“ (Бит. 16:12). Днес Изтокът предизвиква страх и ужас със своите терористични актове, джихадите. Трябва да кажа, че тероризмът е жестока политическа провокация, която се крие под маската на мюсюлманството и не съдържа никаква религия. Как да се отнасяме ние, вярващите, към това, което става около нас? В Библията има отговори на всички въпроси. По-добре да се учим от нея, отколкото от хората, които по думите на Достоевски ще залеят света с кръв, като се прикриват с добри намерения. Важен урок ни преподава бащата на вярата Авраам: „И рече Авраам на Бога: „О, дано поне Исмаил да бъде жив пред Твоето лице!“ (Бит. 17:18, СИ). Трябва да се молим за мюсюлманите, както се е молил Авраам, и с очите на вярата да ги виждаме спасени. Бог има план за всички народи, сред тях и за 1 милиард и 200 милиона души, изповядващи днес исляма. Пророк Исая казва: „Вдигни се, светлей (Йерусалиме); защото дойде твоята светлина и слава Господна изгря над тебе... И народите ще дойдат към твоята светлина, и царете - към сиянието, което изгрява над тебе... Всички кидарски овци ще бъдат събрани при тебе; овните навайотски ще ти послужат: ще възлязат на олтара Ми като благоугодна жертва и Аз ще прославя дома на Моята слава“ (Ис. 60:1,3,7, СИ). Кои са Навайот и Кидар? Първите двама синове на Исмаил (а той има общо дванадесет) (Бит. 25:13). Както е известно, синовете на Авраам Исмаил и Исаак са родоначалници на исмаилтяните и израилтяните. Те имат някаква тайнствена връзка помежду си, неслучайно и двамата дават живот на 12 синове. В Стария Завет тези двама синове стоят един до друг до гроба на баща си Авраам (Бит. 25:8-9). В Новия Завет виждаме техните потомци в яслата да се покланят на младенеца Иисус: пастирите са евреи, а мъдреците от изток са араби. В трудните моменти Исмаил не оставя в беда Израил, а му помага. Така Йосиф е продаден в робство на исмаилтяни (Бит. 37:28). Благодарение на тях той остава жив и после спасява целия си народ от глад. А от 70-годишния вавилонски плен Израил е освободен също от потомците на Исмаил - от персийския цар Кир (Ис. 44:28-45:4), който дава свобода на Израил, връща всички храмови съдове и подарява дори собствени съкровища. „Така казва персийският цар Кир: „Небесният Бог Яхве ми е дал всички царства на света; и Той ми е заръчал да Му построя дом в Йерусалим, който е в Юдея“ (Ездр. 1:2). Таджикът Джурабек Мурадов - народен артист на бившия Съветски съюз - ми е разказвал как на концерта си в Израил се обърнал към залата с думите: „Евреи! Вие сте наши длъжници! Помнете, че ние, таджиките, потомците на цар Кир, ви освободихме от Вавилонския плен!“ Хората в цялата зала се изправили и отвърнали с шумни аплодисменти. А кметът му връчил символичен ключ от града. В библейските времена „Исмаил“ е вземал активно участие в живота на „Исаак“. Много показателно е, че и в наше време именно момче от арабски произход е намерило кумранските свитъци, потвърждаващи истинността на Стария Завет и историята на Израил. А притежател на главната християнска светиня - Храма на Господния гроб в Йерусалим е, колкото и да е странно, мюсюлманско семейство, което го е

получило като наследство. Главата на това семейство - Вадже Нусейбе - всяка сутрин отваря храма за християните и всяка вечер го затваря. Неговата вяра в Аллах не му пречи да изпълнява това служение. Колко интересен е Божият план за всички народи! Понякога той напомня килим, но гледан от обратната страна, и много неща до определено време ни се струват неразбираеми. В едно обаче можем да бъдем сигурни: Бог се ръководи във всичко от Своя план за спасение, защото не иска „смъртта на грешника, но да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив“ (Йез. 33:11, СИ). Не затова ли Господ е допуснал в наше време да има толкова бежанци мюсюлмани в страни, които от векове изповядват християнството?! Вероятно, ако ние не отидем при тях, Бог ще ги доведе при нас да се спасяват. Те не са малко и в Германия. Преди година и половина по време на евангелизация в Нюрнберг трима мюсюлмани кюрди ми задаваха много въпроси, включително и за исляма. Накрая неочаквано ме попитаха: - Защо не отидете и не кажете тази, както я наричате, „добра вест“ на нашите кюрди? Не знам защо отвърнах: - Това ще направите вие. Ето, сега чухте благовестието. Приемайте го и го носете по-нататък на своите кюрди. В залата се засмяха. Вероятно защото е немислимо днешният мюсюлманин утре да проповядва Христос. Но именно така стана с тях. Година след нашата среща получих известие, че двама от тези хора са се обърнали към Христос и са станали членове на църква. Кой знае, може би скоро и при своите ще отидат...


- Защо слушате него, а мен не слушате? - Защото ти само ни се караш, а той ни обича - отвърнали те.

Този път проповядвахме в лагерите за преселници: освен немците от бившия Съветски съюз се покаяха още една чеченка и една иранка. Зарадваха ни и две искрено търсещи души: афганецът Фарид и узбекът Рахим. Накрая искам да ви разкажа за радостната вест, която получих при срещата с един човек, когото запомних задълго. Казва се Томас Мартенс, немец е и живее във Франкентал. Скоро навърши 73 г. На 72 се научил да работи на компютър и дори набрал една книжка с духовно съдържание на казашки. Някога той също бил сред репресираните в Казахстан. Сега живее в Германия, но не е забравил казашкия език. Томас ми разказа историята на своята старост: - Взе да ме посещава често една и съща мисъл: как да помогна на моите съотечественици, казахите, на тези, с които е минал животът ми? Какво да направя за тях? Това, от което се нуждая на старини, са очилата. От същото се нуждаят и те, тъй като на възрастния човек е трудно без очила. Така започнах да събирам очила за възрастни хора. Вече четири пъти ходих в изоставените казашки аули - там, където са минали моите млади и най-хубави години. Първия път занесох 25 чифта, после - 100, а миналата година подарих 600 чифта очила на възрастни казахи. Всички желаещи можели да получат като подарък и Киели Китап - Светата Библия на казашки език. Още в първия аул след проповедта за спасението, дадено от Иса (Иисус), Който умира за всички грешници, като подарява на всеки вярващ в Него вечен живот и го освобождава от страха от смъртта, събраните хора извикали радостно: „Айтканин болсаи!“ („Така да бъде!“) Но дошъл местният ходжа, взел от Томас книгата и се обърнал към съгражданите си:

В другия аул Томас отишъл при ходжата и му обяснил своята мисия. Ходжата го изслушал внимателно и се наел да го съпровожда по аулите. Посетили единайсет аула. Хората били трогнати от вниманието, благодарили и дори плакали. Някои попитали: - Можем ли ние, мюсюлманите, да четем тази книга - Киели Китап? Ходжата отвърнал: - Коранът учи, че Товрат, Забур, Инджил (Петокнижието, Псалмите и Евангелието) са свети книги, изпратени от Аллах за доброто на човека. Заедно те се наричат Киели Китап. В Корана в сурата Трапезата се казва: „И изпратихме по следите [на пророците] Иса, сина на Мариам, да потвърди Тората, която бе преди него, и му дарихме Евангелието, в което има напътствие и светлина, и е потвърждение на Тората, която бе преди него, и напътствие, и поучение за богобоязливите. И нека хората на Евангелието отсъждат според онова, което Аллах е низпослал в него! А който не съди според онова, което Аллах е низпослал, тези са нечестивците“ (46-47). Всички богобоязливи хора трябва да четат Киели Китап. Добре е, че този човек ни я донесе, тя е на нашия език, всичко се разбира, душата на човека се радва. Казахите с удивление попитали Томас: - Откъде вземаш сили? Защо ти е на теб, възрастния човек, да идваш в нашите никому ненужни аули, а още и да се грижиш за нас? Той отвърнал: - Преди много години вие и вашите бащи сте помогнали на моето семейство да оцелее, като сте споделили с нас последното си парче хляб. Тогава вие сте ни дали материален хляб, а аз днес ви донесох и материален, и духовен. Доброто не се забравя. Длъжник съм ви, именно затова съм тук. Но основната причина е, че не искам да бъда спасен сам. Срещата с този човек за мен беше Божи подарък, заради който си заслужаваше да пътувам толкова далече. Времето мина бързо. Когато се върнах в Москва, ме очакваше радостна новина: предстоеше ръкополагането за пастир на моя племенник от град Авдеевка, Донецка област. Говорихме с него по телефона. На моя въпрос: „Игор, как повярва?“ той отвърна: - Лельо, ти ме учудваш! Забрави ли как ми проповядва през май 1992 г. и как тогава се покаях? Същата нощ сънувах чуден сън: трима мъже в бели дрехи полагат ръце на главата ми. Тогава не разбирах какво може да значи това. Сега знам, че беше сън, който трябваше да се сбъдне след 12 години. Лельо, търся те вече три седмици, за да те поканя, защото ти си виновницата за това събитие. Тази вест беше празник за душата ми! Много роднини от страна на моя баща, който е таджик, по Божия милост се обърнаха към Христос. Между тях има и служители на църквата: пастири, мисионери. Сега започна „да се пропуква ледът“ от страна на майчиния ми род - те са украинци. Обяви се първият пастир. Благодаря Ти, Господи! Наистина: „О, каква бездна богатство, премъдрост и знание има у Бога! Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пътища!“ (Римл. 11:33, СИ).


сторията с Валтасар (Дан. 5 гл.) е интересна, особено като се замислим над обстоятелствата, при които се е случила. Навуходоносор, бащата на Валтасар, построява град Вавилон, който има формата на четириъгълник с 24 км дължина и ширина, т.е. 576 кв. км. Обиколката на града е около 96,6 км. Той е заобиколен от висока стена. Река Ефрат минава през града. По бреговете се извисяват храмове и дворци, между тях е кулата Вил. Формата и структурата на царския дворец наподобяват тези на града като цяло. Навуходоносор взема жена от планинска страна. Тя тъгува за планините по родните си места. В нейна чест царят издига изкуствени планини и насажда дръвчета, за да й напомнят за природата, сред която е израсла.

Нашата история започва с това, че персийският цар Кир настъпва със своите войски към Вавилон. Валтасар има достатъчен запас от храна и вода и не се притеснява. Зад високите и широки стени на града той се чувства в безопасност. Но греши. Всъщност недооценява врага си. Хората на Кир работят денонощно. Без да спират, те копаят канал, за да отклонят реката и да влязат в града по нейното дъно. Кир успява. Превзема Вавилон през нощта, когато Валтасар пирува. Валтасар прави голям пир за хиляди велможи и сам пие вино пред тях (Дан. 5:1). Пирува, а би трябвало да пости. Със сигурност поговорката: „Морето му е до колене“ се отнася за него. Фактът, че пирува по време на обсада, показва, че обича веселбата. Девизът на живота му е: „Яж, пий и се весели!“

Пиршествата потискат Божието Слово и в нашия живот. Те пречат на духовния ни ръст. Тези, които ги търсят, винаги са недоволни и привличат към себе си Божия гняв. Така хората в град Помпей живеят безгрижно и се веселят, когато огнената лава на вулкана Везувий ги погребва. Това е ярка картина на Божия съд. Много трудно е да придобиеш за Бога хора с подобен начин на живот. По-лесно е бирници, блудници и пияници да влязат в небесното царство, отколкото такива хора. Валтасар е отдаден на разпътство. „Когато вкуси от виното, Валтасар заповяда да донесат златните и сребърните съдове, които Навуходоносор, баща му, бе изнесъл от Йерусалимския храм, за да пият от тях царят, велможите му, жените му и наложниците му“ (Дан. 5:2, СИ). Това е подигравка с Бога. След като тези хора се напият, те


прославят своите богове. Валтасар не само хули Божието име, но и осквернява свещените съдове. Той хвали езическите богове. Ако хората от света споменават Божието име, то е, за да го хулят. Валтасар смята, че е в безопасност. Той е защитен от дебелите стени на Вавилон, има много храна. Настъплението на мидоперсийските войски малко го вълнува. Хулителите на Бога не осъзнават опасността, в която се намират. „Безумният каза в сърцето си: „Няма Бог“ (Пс. 14:1). „Душо, имаш много блага, приготвени за много години: почивай, яж, пий, весели се“ (Лука 12:19, СИ). Но Бог казва: „Тази нощ ще ти поискат душата“ (ст. 20). Смъртта на Валтасар не настъпва без предупреждение. По време на пиршеството се появяват пръсти на човешка ръка и започват да пишат върху огряната от светилника варосана стена на царския дворец. Бог иска да спре безумието на царя и да го предпази. Пророк Даниил прочита написаното и го обяснява на царя. Бог дава на Валтасар възможност да се обърне и да се покае, но той не се възползва от нея. Да, Господ винаги предупреждава човека. Той изпраща при народа Си пророци, благовестители и Своето Слово. Изпраща Светия Дух, чрез Когото призовава грешника към покаяние и към Христос. Бог предпазва хората чрез едни или други събития. Савел неслучайно пази дрехите на тези, които убиват с камъни първомъченик Стефан. Чрез пророк Даниил Бог казва на царя: „И ти, негов сине, Валтасаре, не смири сърцето си, ако и да знаеше всичко това“ (Дан. 5:22). Валтасар знае, че всемогъщият Бог е дал на баща му Навуходоносор царство, величие, чест и слава и че баща му е съгрешил пред Бога, че сърцето му се е възгордяло и духът му се е ожесточил до дързост. Бог е лишил Навуходоносор от славата и го е наказал с необичайна болест, така че той е живял с дивите зверове и е ядял трева като вол. Валтасар знае, че баща му накрая се е покаял и Бог му е върнал царството и славата. Днес хората знаят за Бога не по-малко от Валтасар. Ако на него е било дадено време да се покае, то и за нас е определено такова време. И то е сега. Различно е с града Ниневия. Ниневийците обявяват пост и седят в пепел. Те знаят как да се покаят. Савел също знае, когато пада по лице пред Иисус и казва: „Господи, какво искаш да направя?“ (Деян. 9:6, СИ).

Валтасар се надига против Господ на небесата с това, че осквернява съдовете на Божия дом и слави сребърни, златни, медни, железни, дървени и каменни богове, които не виждат, не чуват и не разбират (Дан. 5:23). Гордостта погубва Валтасар. Тя е сатанински грях. Някога Сатана, синът на погибелта, се е опитал да се въздигне над Бога и всичко свято, затова е изхвърлен от своя престол. Но той ще направи втори опит да се възнесе, ще „седи като бог в Божия храм, и ще представя себе си за Бог“ (II Сол. 2:4). И по-нататък четем пророческите думи за Валтасар: „А Бога... не си възвеличил…“ (Дан. 5:23). Хората са готови да приемат Божието благословение, но не искат да отдадат слава на Бога. От десетимата прокажени, изцелени от Иисус Христос, само един се връща, за да Му благодари. Христос го пита: „А къде са деветимата?“ (Лука 17:17). Валтасар не е прославил Бога, в чиято ръка е неговият живот. Ето значението на думата „мене“ — Бог е преброил дните на царството му и му е сложил край. Благодатното време, определено за Валтасар, приключва. „Текел“ е втората дума, написана от Божията ръка. Значението й е: „Претеглен си на везните и си намерен твърде лек“ (Дан. 5:27, СИ). Всеки от нас ще бъде принуден да даде отчет пред Бога. Всеки ще бъде претеглен на Божията везна. Този, който не е измит от Христовата кръв и не притежава живот от Бога и Божията святост, ще бъде намерен лек. Бог е справедлив и Той прощава греха само заради Голготската жертва.

„Перес упарсин“ - царството ти е разделено и е дадено на мидяните и персите. След като Бог ни претегли, идва Неговият съд. Каквото човек е посял, това ще пожъне. Например за първите холандци, пристигнали в Африка, се знае, че са били много жестоки с аборигените. По-късно, във войната с бурите, когато Англия побеждава, англичаните също се отнасят жестоко с пленените холандци. Виждаме, че „Бог не е за подиграване: понеже каквото посее човек, това и ще пожъне“ (Гал. 6:7). Смъртта на Валтасар е неочаквана. Бог е дълготърпелив и не иска смъртта на грешника, но когато мярката на беззаконието се препълни и човекът не обръща внимание на Божиите предупреждения, съдът на Бога не се забавя. Историята на Валтасар е разказана, за да ни предпази. В предсмъртната си треска Сталин безсилно стиснал юмрук и като събрал последните си сили, вдигнал ръка нагоре, заплашвайки небето. Какво е имало в неговото съзнание знаят само Бог и той. Но ние също знаем нещо от житейския си опит: „Каквото посее човек, това и ще пожъне.“ Този закон е неотменим. И още едно знаем: вярващият човек преминава във вечността по съвсем друг начин. Ето неговите думи: „И в долината на мрачната сянка ако ходя, няма да се уплаша от зло; защото Ти си с мен; Твоят жезъл и Твоята тояга – те ме утешават“ (Пс. 23:4). Ако човек сее мир, радост и Божията любов, ще жъне същото във вечността пред Господното лице.


а първи юни 2010 г., Деня на детето, официално стартира кампанията срещу наказанията на децата. Проучването на настроенията започна по-отрано. В интернет беше качена брошурата „Изкореняване на телесните наказания при децата“, издадена от Съвета на Европа. Тя беше отпечатана на руски език. Месец преди това се организира телемост „Русия–Франция“, с цел да се формира обществено мнение за недопустимостта на физическото наказание в семейството. По време на това предаване промиването на мозъците вървеше в две основни посоки: внушаваше се първо, че ужасяващият ръст на насилието в обществото е следствие от факта, че бъдещият насилник в детството си е бил пошляпван или наказван в ъгъла, и, второ, че детето е абсолютно същият човек като възрастния, затова родителите нямат никакво право да го наказват. Първата теза явно разчита на слабоумните, защото всеки човек с нормален интелект веднага може да възрази, че в стари времена не само са пошляпвали децата, а и са ги наказвали с пръчка, престъпността обаче (т.е. насилието) е била несравнимо по-ниска. И ще направи извода, че, напротив, ръстът на насилието в обществото е обусловен от разпуснатостта, която на свой ред е следствие от безнаказаността.

Втората теза изглежда малко по-казуистично и нейната привидна правота се потвърди, като беше поставена в неловко положение една от статистките в телевизионното студио. Към нея се приближи психоложката – експерт към предаването - и й зададе въпрос, който може да се смята за образец. Вероятно сега той ще се задава често в аналогични дискусии: „Представете си, че не харесвате моето поведение. И тогава какво – нима ще тръгнете да ме биете?“ Объркана от неочаквано поставения въпрос, жената смутено отговори, че не, разбира се, няма. „А защо в такъв случай можете да нашляпате детето?“ – настоя психоложката. Това логическо по-


строение окончателно смути жената. Хората у нас като цяло са склонни да се отдръпват пред натиска, пред наглата безапелационност на събеседника. Ако не беше се объркала, жената можеше да отговори горе-долу така: „Щом не виждате разлика между малкия ми син и себе си, вероятно трябва да се консултирате с лекар. Когато човек не различава своите и чуждите, това е доста тревожен симптом. Сина си съм родила, кърмила съм го, повивала съм го, сега го водя на детска градина. А вас, мадам, нима съм кърмила или съм слагала на гърне? И е малко късно някой да ви пошляпва. Въпреки че в детството ви може би е трябвало.“

Всъщност ток-шоуто по принцип не предполага честна дискусия. И ако някой най-искрено не разбира защо е нужно да се наказват децата, какво да му отговориш? ЗАЩО ТРЯБВА ДА СЕ НАКАЗВАТ ДЕЦАТА Наказанието е съществувало при всички народи през всички времена. Явно в него е имало някакъв дълбок смисъл. Самонадеяно е да се мисли, че всички преди нас са били глупаци и садисти, а ние, толкова умни и хуманни, най-накрая ще подредим нещата както трябва. Такова отношение към предците е същностният грях на Хам. Но дори да оставим етическите съображения, напълно логично е да се предположи, че възпитателната мярка, минала проверката на хилядолетия, е доказала своята ефективност. Според изтъкнатия детски психиатър проф. Г. Козловска възпитанието по своята природа изобщо е много консервативно, защото принципните нововъведения в тази сфера

носят прекалено голям риск. Последиците от несполучливите експерименти влияят отрицателно не само на „опитните зайчета“, а и на бъдещите поколения. Жертвите на такива, честно казано, престъпни неуспехи, след като сами станат родители, възпроизвеждат неправилните модели на възпитание, които някога са се прилагали към тях. А нерядко те изобщо нямат потомство, защото или не искат, или не достигат детеродна възраст, като преждевременно погубват здравето си чрез разпътен живот или загиват поради безразсъдството си. Всъщност светът повече от сто години наблюдава чудовищните последици от експериментите за възпитание на „нови хора“, с „нов“ морал и нравственост. Колкото повече са експериментите, толкова по-стремителна е деградацията и дори физическото израждане на цели нации. Но, уви, далеч не всички си правят съответните изводи от това. Що се отнася до физическите наказания, те са се прилагали (и се прилагат) в онези случаи, когато думите не действат. А те не действат по различни причини: някои хора

се поддават дотолкова на емоциите, че думите, отправени към тях, потъват в този емоционален водовъртеж; други са завладени от толкова силен дух на противопоставяне, че думите изобщо не достигат до тях. При децата особено често разумът е по-слаб от емоциите. Колкото по-малко е детето, толкова по-ярко е изразено това несъответствие. Кората на главния мозък, която контролира съзнанието, се формира доста дълго и при децата от предучилищна възраст тя е още в такъв стадий. Затова подкорието, с което е свързана сферата на впечатленията, невинаги може да бъде удържано под контрола на разума. Съгласно учението на акад. И. Павлов човек има първа и втора сигнална система. Първата дава възможност да се възприема външният свят чрез система от анализатори, т.е. сетива, и съществува не само при човека, а и при животните. Втората, известна като словесна или система от речеви сигнали, е присъща изключително на човека. Само той е способен да формира абстрактен образ. Докато детето е малко, въздействието върху неговата първа сигнална система е по-продуктивно. Нашите предци не са знаели нито за кората, нито за подкорието, нито за двете сигнални системи, но емпиричният опит, който се е предавал от поколение на поколение, успешно е заменял тези знания. Да си спомним препоръката: детето да се наказва физически, докато се побира напречно на миндера. Нима тази народна мъдрост не съответства на доста по-късни научни открития? Когато расте, детето става все по-разумно и по-управляемо, все повече му действат словесните аргументи. То започва да разбира други видове наказание, осъзнава логическата връзка между нарушението на правилата и тъжните последици от него. Например, „ако се държиш еди-как си, няма да получиш еди-какво си“. Но и в по-късна възраст има ситуации, когато състоянието на афект затъмнява разума и човек може да отрезвее само чрез физически мерки. Като слушаме гневните филипики колко недопустимо е физическото наказание над децата, бихме искали да получим отговор на следния въпрос. Нека тези хора да посъветват един баща как да се държи, ако в негово присъствие 16-годишният му син (според международната класификация - още дете) иска от майка си пари, като същевременно я нагрубява, защото тя по някаква причина му отказва, а когато бащата се опитва да го спре,


от безумието му не остава и следа. Шокът от болката „излекува мозъка“ му. После самият той описва това така: „Скок – и съм с ума си.“ Специално за поддръжниците на теорията за ненаказуемост на децата, които обичат да се хващат за думата, обясняваме: в случая с Манделщам не се съдържа призив нито към самоубийство, нито към това, децата да бъдат хвърляни от прозорците с цел да дойдат на себе си. Нещо повече, ние дори не приканваме децата да бъдат бити! Но има случаи, когато всички мерки за словесно убеждаване и психологическо въздействие са изчерпани и физическото наказание е единственият начин да се включи разумът, да се стимулира втората сигнална система, да се предизвика предпазващо дразнене на подкорието в мозъка. На този фон не е трудно да се стигне до извода какво всъщност цели законът за забрана на наказанията. Той защитава обратното: безпрепятственото успокояване на подкорието, което води до гибелно (често в прекия смисъл на думата!) „обезчовечаване“. „И КАКВО ЩЕ МИ НАПРАВИТЕ?“ „СКОК - И СЪМ С УМА СИ“ се нахвърля върху него с псувни и юмруци? За съжаление при днешния морален упадък подобна картина е напълно реалистична, и понякога може се наблюдава дори в семейства, където децата няма как да са видели такъв пример от родителите си. Нашите опоненти, разбира се, ще използват любимия си довод за грешките във възпитанието - че детето е изпуснато и е трябвало да се мисли по-рано. Дори да е така, макар че е спорно: някои са правили грешки, други – не. В условията на такова необуздано развращаване, както сега, дори юноша от добро семейство може да се поддаде. Но да се върнем на въпроса какво да се прави в подобен случай. Бащата кротко да понесе ударите на сина си и да не защити жена си? А може би „за потушаване на конфликта“ да наброи исканата сума и дори да я увеличи малко с мисъл за бъдещето - за да „смекчи негативизма на детето“. Тогава може би следващия път момчето няма да подбере толкова обидни думи и няма да удря баща си толкова силно… Или все пак е по-добре да играе пръчката, за да дойде синът на себе си и да не смята баща си за страхлив дегенерат? Но именно така изглеждат в очите на тийнейджърите родителите, които се държат според тези предписания. Нали Съветът на Европа забранява да се наказва. Дори ако шляпнеш детето веднъж, това се приравнява към изтезание. Каква ти пръчка!

И всичко това става днес, когато се прави толкова много за замъгляване на съзнанието на децата и тийнейджърите, за изключване на техния самоконтрол с цел да се заглуши максимално втората сигнална система. Отпускащата вътрешните спирачки музика, натрапчивата сексуализация, бирата, компютърните игри, които претоварват мозъка, меко казано не укрепват втората сигнална система, т.е. словесно-логическото мислене, а напротив, провокират ранното слабоумие. В такова състояние е безсмислено да призоваваш с ласкави думи към порядък. Все едно да говориш в телефонна слушалка с прерязан кабел. Вдовицата на Осип Манделщам Надежда Яковлевна разказва в своите спомени един епизод от живота на поета. По пътя към Чердин, където са интернирани, нейният съпруг развива остра психоза. Налага се да влезе в местна психиатрична болница, защото състоянието му изисква да бъде под непрекъснато наблюдение. Тя бди край леглото му, но веднъж все пак заспива толкова дълбоко, че се събужда едва в момента, когато Осип Манделщам, изтерзан от мания за преследване, вече е на път да се хвърли от прозореца. Тя успява само да го хване за ръкава, но не и да го спре. За щастие опитът за самоубийство се оказва неуспешен. Поетът остава жив, като се отървава само със счупена ръка. Манделщам страда много от физическата болка, но

Като прекрасен пример за това, какво ни очаква, ако последваме Съвета на Европа (случайна игра на думи), може да послужи очеркът за едно шведско училище, написан от рускиня, която отдавна живее в Швеция и работи там като учителка. „Дори ако тийнейджърът нарече учителката проститутка, той практически не подлежи на наказание. Това може да се повтаря всеки час. И обикновено приключва, като учителката сменя работата си. Това е най-добрият изход за нея. Известни са случаи, когато ученик с един удар с юмрук довежда учителя до състояние на инвалидност“ – пише Мария Густафсон в брошурата си „Швеция през очите на една рускиня“. Тя споделя спомените си за своята работа в шведското училище: „Едно момиче ми зададе въпрос. Когато получи отговор, заяви в лицето ми: “Кучешко лайно!” Вероятно не беше доволна от отговора ми, сигурно не й отговорих на нейното детско ниво. Друг път при мен дойде ученик, за да му обясня материала. Той не желаеше да вникне в задачата и започна да ми вика: “Не разбирам! Защо отговорът е такъв?” Наложи се да му напомня, че може да вика на майка си и баща си, ако му позволят, но не и на мен. И това се случи в престижно училище!“ Ако в Швеция, където хората са доста по-послушни на закона и сдържани (шведите дори разговарят много тихо), стават такива неща, какво ни чака нас? Да вземем най-простата битова ситуация. Вашето дете се прибира от двора с рев: обидил го е ху-


лиган. Да му кажете: „Отвърни със същото“, е безсмислено. То идва при вас точно защото не се е справило със свои сили - хулиганът е бил доста по-голям: вашето дете е на 7, а другото е на 11. Как да постъпите в подобен случай? Вече не можете да кажете на хулигана нито дума. Той веднага ще се оплаче, че унижавате неговото достойнство, използвате психологическо насилие (според определението, което дава Съветът на Европа, ако се опитваш да предизвикаш у детето чувство за вина, това е насилие). Също така е безсмислено да се обърнете към родителите на хулигана с молба да повлияят на своето чедо. Забраната на наказанията ги оставя с вързани ръце, ще кажат те. И в желанието си да ви утешат ще добавят, че се случва синчето им да понатупа и тях самите. Не е трудно да се направи прогноза какво ще бъде развитието при наличието на защита от закона за безнаказаност. Тийнейджърите, които по силата на възрастовите си особености обичат да изпитват границите на позволеното, могат да се замаят от наглостта си и да започнат да тероризират възрастните със своите издевателства, като питат: „И какво ще ми направите?“ Наистина, какво можеш да направиш в такива условия? Само да наведеш унизено глава, като за кой ли път усетиш своето отвратително безсилие. Особено тежко ще се отрази това върху мъжете, защото за тях въпросът за спазването на йерархията е позначим. Те по природа са по-амбициозни от жените, повече се стремят към власт и затова преживяват по-болезнено своето безсилие, своята немощ пред „младшия по чин“. Не е трудно да се предвиди, че това принудително унижение непременно ще доведе до още поголям ръст на алкохолизма, наркоманията, неврозите и импотентността (физиологическата немощ често е следствие от психологическата), т.е. на всички явления, които далеч не способстват за нормален семеен живот, устойчивост на брака и оттам - за решаване на демографските проблеми, стоящи все поостро днес. Напротив, можем с висока степен на вероятност да предположим продължаващ ръст на разводите, както и увеличаване броя на хората, които не желаят да сключват брак и да имат деца в такава ненормална, противоестествена обстановка. Е, напълно можем да ги разберем. БЕЗНАКАЗАНИ ХОМУНКУЛУСИ Ще се спрем по-подробно на въпроса каква личност се формира, ако единственото възможно въздействие върху детето е убеждаването. А какво друго остава? Не може да наказваш физически - това е „изтезание“. Да забраняваш, е „насилие“. Да отказваш нещо,

е „дискриминация“. Опитай в днешната реалност да лишиш провинилото се дете от вечеря (разпространено някога наказание, прилагано дори в царските семейства) – ще те обвинят, че ще го умориш от глад, и е напълно вероятно да получиш осъдителна присъда. Някой ще каже: „Не може да се наказва, но може да се поощрява. Това също е прекрасна възпитателна мярка.“ Грешите. Защитниците на безнаказаността са предвидили и това обстоятелство. С поощрението също не всичко е толкова просто. Първо, защото няма с какво особено да поощриш детето, нали независимо от неговото поведение му е гарантирано такова количество разнообразни блага, че то е преситено и почти на нищо не се радва и не се удивлява. Вече много родители, приели (засега доброволно) принципите на „незаповедната педагогика“ и „партньорските отношения“ с децата си, се оплакват, че не знаят с какво да ги поощряват. Това, което децата искат (например цял ден да играят на компютъра), е вредно, а повечето от останалите детски радости са им омръзнали. Второ, поставянето на условия (например, „преди да изядеш бонбона, си измий ръцете“) може да бъде сметнато за недопустим натиск и дори шантаж. Във Финландия точно така са отнели дъщерята на Валентина Путконен и са я настанили в приют. „А ако хвалиш? – не иска да се предаде читателят. – Има деца, към които можеш да подхождаш само с добро…“ Уви, този читател вероятно още не е разбрал, че законодателната забрана на наказа-

нията формира принципно друга реалност, в която не само те, а и всички други възпитателни мерки фактически се отменят. По принцип по-големият възпитава помалкия: родителят - детето, учителят– ученика. Да наказва и да поощрява може само по-големият. Малките деца понякога не разбират това и се опитват да „наказват“ мама или татко. Но обикновено с добродушен смях им обясняват: „Първо порасни, стани татко (или мама) и тогава ще наказваш своите деца.“ А в антисвета без наказания всичко е обърнато наопаки: децата се оказват поглавни от възрастните. Правата на децата и техните интереси са на първо място. Не родителят наказва детето, а детето може да накаже родителя, като направи донос срещу него

в съответните „органи“. Може и да го пощади, като му прости за начало. В новата координатна система, където децата властват над възрастния, той е лишен от възможността да използва и възпитателен метод като оценъчната похвала. Родителят може да ласкае детето, да му прави комплименти (ако е готово да ги изслуша), но няма право да опита с помощта на похвалите да регулира поведението му („Дай на Ваньо количката си да поиграе с нея, нали си добро момче… Браво на теб!“). Това също се тълкува като „натиск“, „натрапване на собствени стереотипи“ и „чужд жизнен сценарий“. „Доброто момче“ може би не иска да бъде добро, а - стиснато! Това е негово право, негов избор. Наивно е да се мисли, че в антисвета се разменят местата само в един аспект (например позициите на децата и родителите). Там постепенно се изкривяват всички ценности. Примерите са колкото искаш. Вече писахме за появата на лъскавото (ориентиращо читателите към престижните образци) списание „Егоист“. Сега се добави и женският му вариант – „Егоистка“. Няма да се учудим, ако развитието на проекта предполага в близко бъдеще издаване на ярко илюстрирано детско списание „Егоистче“. Книгата на американеца Марк Люис „Съгреши и победи“ е издадена на руски доста отдавна – през 2004 г. Там без заобикалки се заявява, че седемте смъртни гряха „целят най-вече да се задържи нашето развитие“. И те не са никакви грехове, а - добродетели, които правят живота по-успешен и щастлив. Всъщност алчността е „непознаване на границите на собственото желание“: „Пожелай


целите на привидно хуманния закон, който опазва децата от родителското пошляпване? ПРАВОТО ДА НАКАЗВАШ КАТО ХАРАКТЕРИСТИКА НА ВЛАСТТА

бизнеса на ближния си. Това се нарича конкуренция, а конкуренцията е нещо добро.“ И така, позволено е само убеждаването. И то само докато „свободният атом“ не ви нареди да си затваряте устата, с други думи: „Писна ми.“ В резултат на новата реалност се формират нови деца: свикнали да смятат своето „искам“ за главен аргумент, а себе си – за център на мирозданието. Ненаучени да търпят, да се борят с трудностите и да жертват нещо дори само за най-близките си, да не говорим за далечните. НА КОГО Е ИЗГОДНО ТОВА? Човек може да остане с впечатлението, че това е портрет на някакъв неуязвим за каквито и да било куршуми егоист, някаква макар и неприятна, но силна личност. Много родители смятат така и това им служи за утеха. „Е, да, той е груб, пренебрегва ни, не слуша никого – мислят те. – Ама ще успее да отстоява своето, никой няма да го пречупи.“ Но въображаемото бъдеще, което се чертае от любещите родители, няма нищо общо с реалността. Детето, което не е свикнало да търпи, да се смирява и да преодолява трудности, расте капризно и изнежено. При него не се формира устойчивост на стресове, следователно лесно се депресира и се невротизира. Особено често възпитанието без наказания осакатява момчетата, защото от мъжете според самата им природа и роля се изисква повече твърдост, издръжливост, великодушие и благородство. А капризните

егоисти изобщо не са способни на това. Те са слаби психологически, склонни са към паника, по женски истерични са (по женски, защото „истерия“ на гръцки буквално означава „матка“). Не е никакъв проблем да ги сплашиш и пречупиш, да ги склониш към подлост и предателство. Докато са под покровителството на родителите си, които малтретират, за тях морето е до колене. Но когато се лишат от това покровителство, можеш да хващаш с голи ръце такива безнаказани хомункулуси, което, разбира се, е много изгодно за садисти, педофили и подобни мръсници. Правозащитници свидетелстват, че в страните, където наказанието се отхвърля, подобни зли хора има предостатъчно. Йохан Бекман, отстояващ във Финландия правата на жените, от които държавата е отнела деца, заявява на пресконференция, състояла се на 1 юни 2010 г. в агенция „Интерфакс“, че социалните работници в системата без наказания „могат да правят каквото си поискат, тъй като никой не ги контролира“. „Много често – казва Бекман – садисти, които изпитват удоволствие от издевателствата над жертвата си, стават социални работници.“ В приютите, които правозащитникът нарича „концлагери“, децата се подлагат на „постоянно психологическо, физическо и сексуално насилие“. Но медиите не бързат да разпространяват тази информация. Обърнете внимание: на родителите се забранява да наказват децата, а на такива изроди се разрешава (негласно, разбира се) да ги мъчат и изтезават. Не е ли това една от

Нека се замислим защо по традиция чужд човек не може да наказва детето, а роднините могат. Работата е там, че правото да наказваш е тясно свързано с понятието за властта. Който има власт, може да наказва. Ако един човек убие друг, дори да има сериозни причини, той извършва престъпление. А ако същият човек получи от държавата смъртна присъда, това ще бъде не престъпление, а наказание. Или, да речем, някой реши да хване свой длъжник и да го затвори в мазето си за неизплатените суми. Дори ако длъжникът е злонамерен и сумата е голяма, отмъщаващият кредитор е престъпник. Според закона той трябва да се обърне към съда за решаването на проблема си. Тогава държавата в лицето на конкретен съдия ще реши какво наказание заслужава длъжникът. Държавата е власт, по тази причина тя има право да наказва. Децата до определена възраст (в различните държави - различна) не са отговорни пред закона, т.е. държавата не ги наказва. Но за да не растат нагли и безотговорни, като попълват редиците на престъпниците, държавата делегира на семейството правото да наказва детето. Чрез това тя признава властта на семейството, неговата специална роля - задължението на роднините да възпитават детето, - а възпитателният процес включва и поощрения, и наказания. Това е много мъдро, защото родителската власт е особена. Тя е смекчена и облагородена от естествената обич към детето. То има особена връзка с родителите си и понася наказанието от тях с много по-голяма лекота, отколкото от чужди хора, защото ги обича дори когато им се сърди или обижда. Най-ярко това се проявява при малкото дете. Майката го шляпне или му се скара, а то заплаква и се втурва при нея за утеха. Този ред на нещата е установен от самия Бог и е много опасно да се отменя, защото всичко започва да се руши. БЕЗНАКАЗАНИ ДО ГРОБ Ако родителите се лишават от правото си да наказват, те престават да олицетворяват за детето власт, и то, след като не е минало школата на послушание в семейството, не е подготвено за гражданско подчинение на държавната власт. Свикнало на безнаказаност, когато достигне пълнолетие, детето няма да може бързо да се пренасочи. А в много случаи няма да се пренасочи никога. Прекалено


силен ще се окаже възприетият от детството му стереотип за своеволно поведение. Когато през есента на 2009 г. присъствахме на кръгла маса във френското посолство по въпросите на правораздаването при младежите и децата, френските правозащитници, макар че хвалеха резултатите от своята „рехабилитационна работа с деца, изпаднали в конфликт със закона“, бяха принудени да признаят, че престъпността сред пълнолетните във Франция неотклонно и стремително расте (същото е и в други държави, където властва безнаказаността). Въпросът е откъде идват толкова пълнолетни престъпници, ако структурите за работа с деца и младежи извършват профилактика на правонарушенията и рехабилитация на „изпадналите в конфликт със закона“ толкова резултатно? Отговорът на този въпрос не изисква големи умствени усилия: до 18-годишна възраст „децата“ не носят никаква отговорност, а после вече им се налага да отговарят. За да намалят диспропорцията, да се отърват от обвиненията в неефективност на рехабилитационната си работа (във Франция, а и в другите страни с подобни тенденции расте недоволството от тази система и все по-често се чува призивът за по-строги наказания на непълнолетните престъпници), да осигурят нови работни места и допълнителни парични приходи, защитниците на правата на децата се стремят да вдигнат възрастовата граница за подвеждане под отговорност. „За да бъдеш съден – казват те, – трябва да можеш да различаваш нещата.“ Човек може да бъде пълнолетен, но да не осъзнава какво е сторил. На тази тема се надяваме да поговорим някога по-подробно. Засега само ще отбележим, че става дума не за дълбока умствена изостаналост или помрачение на разсъдъка вследствие на тежко психическо разстройство. Имат се предвид нормални хора, които експертите чрез различни хитрости се опитват да освободят от наказание като прекалено малки. Ако продължи така, възрастта на осъзнаването може да се отдалечава все повече от непълнолетието и да достигне края на човешкия живот на земята. Така детството незабележимо ще премине във вдетиняване. Особено ако се отменят наказанията – мерките, чрез които родителите помагат на детето да осъзнае вината си, когато то със собствените си сили не може или не иска да направи това. „Бащата наказва когото обича“ – гласи народната мъдрост. На пръв поглед това може да ни се стори странно, защото обичта се асоциира с ласка, нежност, поощрение – накратко, с нещо „позитивно“. Но това е само на пръв поглед. „Децата трябва да бъдат глезени колкото може повече. Тогава порастват

като истински разбойници“ – казва старата разбойница от пиесата на Евгений Шварц „Снежната кралица“. И обширният опит на детската безнаказаност в съвременните общества потвърждава мъдростта на тези думи. ОБИЧТА И ДЪЛГЪТ НА РОДИТЕЛИТЕ Но родителите, ако самите те не са разбойници, имат напълно противоположни цели: децата им да пораснат като честни, порядъчни хора. Затова, ако не обичаш детето, ако не се вълнуваш за неговото бъдеще, тогава - да, не е нужно да спираш злото в него, да го наказваш, да го ограничаваш, да го поучаваш и наставляваш. С други думи, дори ако не вярват в съществуването на отвъден живот, а се ограничават в рамките на земния, родителите, които обичат децата си, не могат в някои случаи да не стигнат до наказание. Любещото родителско сърце понякога страда от това наказание много повече, отколкото детето. За родителя би било по-лесно да не наказва, той често го прави с усилие на волята, като разбира, че по друг начин не може, че това е неговият дълг. А ако вярваме в Бога и осъзнаваме, че основното задължение на

родителите е да се грижат за спасението на душата на детето за вечния живот, думите от поговорката, която цитирахме, стават напълно очевидни и истинни. Обичта не значи да угаждаш на човека. Но, разбира се, родителските наказания не трябва да имат нищо общо с жестокостта. Борците за отмяна на наказанията лишават хората от възможността да изпълнят родителския си дълг. С други думи, те всъщност карат възрастните да вършат страшен грях, като се отказват от борбата за душите на децата. А това на свой ред не дава на семейството да изпълни основното си предназначение – да бъде малка църква. Задачата на Църквата, както голямата, така и малката, е да води членовете си по пътя на спасението. Семейството, както и Църквата, е йерархично. Йерархията е неразривно свързана с послушанието – по-младият е послушен на постария. Затова послушанието на децата към родителите винаги се е смятало за основна детска добродетел. Св. Йоан Кронщатски нарича послушанието „царица на детските добродетели“. А родителската власт в малката църква изобщо не е тирания или самоуправство. Тя е дадена от Бога, за да учат родители-

те децата си да живеят според Неговите заповеди, като използват за това всички лостове на властта. Главата на Църквата е Христос, главата на семейството като малка църква е бащата. Майката е негов помощник, затова и тя е овластена. Когато държавата връзва ръцете на главата на малката църква, като му забранява да наказва детето и същевременно изисква от него „отговорно родителство“ и „надлежно възпитание“, това е тънка подигравка и спрямо божествения закон, и спрямо самия Спасител. Така мъчителите на Христос Му връзват ръцете, после Го приковават към кръста и издевателски Го карат да им покаже Своята сила и да слезе от кръста. Разбира се, опитът да унизиш Бога винаги се проваля, защото Господ е всесилен и не е за подиграване. Но опитът да накараш хората да отхвърлят установеното от Бога и така да погубят душата си, нерядко се увенчава с успех. Повечето страни от бившия социалистически лагер още не са се оправили от предишния богоборчески натиск, когато властта натрапваше на хората атеизма. Само Бог знае колко души са погубени в резултат на това, колко семейства са разрушени, колко деца са въстанали пред своите родители,

колко майки и бащи не са изпълнили основното си родителско задължение. Съвременните духовно отслабнали хора едва ли ще издържат втори богоборчески погром за толкова кратко време. Революцията на детската безнаказаност ще ги доубие. А за това, че е именно революция, открито заявяват нейните вождове. Директорът на информационната служба към УНИЦЕФ Клер Брисе, „една от най-значителните фигури, защитници на децата във Франция“, недвусмислено заявява: „Революцията едва започва. Занапред имаме много работа.“ (Тя има предвид изкореняването на уж „жестокото отношение към детето“.) Е, това е полезно за нас признание. Струва си да се вслушат в него онези, които досега приспиват себе си с мисълта, че забраната на наказанията е някаква дреболия и всъщност дори е добро нещо. На практика отношението към детската безнаказаност вече се утвърждава като много точен тест за нравствена диагностика.


итали ли сте се някога кое е найщастливото събитие в живота на едно семейство? Мисля, че отговорът е близко до ума – разбира се, става дума за раждането на бебе. И каквото и да са говорили родителите по време на бременността, колкото и да са си обещавали как ще бъдат строги, справедливи и ще държат на определени принципи във възпитанието, в момента, в който след изтърпените ужасни часове на чакане и болка лекарят положи малкото съкровище в ръцете им, и двамата загубват ума и дума. Мъничето им изглежда толкова съвършено, че дори само мисълта това същество да прекрачи границите или да нарани някого им се струва невъзможна. Понеже не усещат как то расте пред очите им и се променя с

всеки изминал ден, те често продължават да смятат, че добротата и невинността от онзи първи миг са се запазили в душата му. И по никакъв начин не могат да си обяснят лошите му прояви. Биел се в детската градина? Учителката е виновна, защо не контролира групата? Оскубала съседчето на площадката? Съседчето я е предизвикало, тя само се е защитавала. Докато детето е малко, е лесно вината да бъде приписвана на другите. Но докога може да продължава това? Вероятно най-ранната криза в съвместния живот на родителите и детето настъпва, когато възрастните осъзнаят, че то не само не е символ на чистотата и съвършеното добро, а, напротив, инатът и неподчинението му идват отвътре. Всеки

честен родител ще признае, че в 90% от случаите е трябвало да полага огромни усилия, за да научи детето си да отхвърля злото, което му идва като че ли естествено отвътре, и вместо това да го научи на добро. Подобно разбиране е в рязко противоречие с подкрепяната от много хора теория, че децата се раждат милостиви и невинни, а грешките във възпитанието и всеобщата поквара на обществото ги превръщат в престъпници, наркомани, убийци... Къде е истината? Нека помислим логично - едва ли има семейство, което открито да признава, че иска да научи детето си на зло. Всички старания на родителите отиват в една посока: малчуганът им да постъпва и да бъде оценен като добър човек. Но как, на фона на тези усилия,


няма да срещнете нито един малък човек, който с удоволствие да дава играчките си на всички останали деца в парка? А да познавате дете, което доброволно би почерпило другарчетата си със „Зрънчо“? Или да се сещате за някое мъниче, което без проблеми би отстъпило на свой връстник мястото си на люлката? Лично аз – не. Преди време една отчаяна майка ме попита: „Не мога да разбера откъде дъщеря ни взе този ужасен характер?! Не прилича нито на мен, нито на баща си, а на всичкото отгоре всеки ден става все потрудна и злоупотребява с търпението ни!“ В миналото се е смятало, че основно средата оформя характера и личността на човека, а биологичните му родители биха имали влияние върху него само ако той израсне при тях1. С времето и с напредъка на научните изследвания в психологията тази хипотеза е отхвърлена и на нейно място идва предположението, че външната среда и гените влияят в равна степен при формирането на характера2. Сега все повече учени смятат, че основната роля играят гените, а средата е много по-малко съществена3. Това означава, че бебето се

ражда със заложен в себе си характер и дори да бъде осиновено в деня на раждането си и никога реално да не види биологичните си родители, то носи в себе си техния генетичен код и информация. Теорията, че детето е „табула раса“4 – бяла дъска, върху която ние, възрастните, записваме някакви неща, за да го изградим, - вече е отхвърлена. Следователно при възпитанието на едно дете, независимо дали сме го родили или осиновили, ние съвсем не започваме от нулата, а вече имаме някакви данни, според които трябва да градим. Какво съдържат тези данни – лошо или добро? Според Българската православна църква, когато едно неосъзнато дете или бебе приеме водно кръщение, то не се ос-

вобождава от личните си грехове, защото все още ги няма – прекалено малко е, за да е извършило каквото и да било зло на тази земя. Но при трикратното потапяне във вода Иисус избавя детето от първородния грях – вината, която тегне върху всеки човек, роден като поколение на Адам и Ева, нашите прародители, първи избрали злото пред съвършената Божия воля. Ето какво живее в душата на детето още от първия миг на раждането му - не чистота или ангелска невинност, а грехът. От тази гледна точка родителите се оказват изправени пред много трудната задача да върнат към доброто своето любимо същество, в което по програма са закодирани предимно егоизмът, инатът, непослушанието... И всичко това се случва на фона на една трагична картина. Напоследък човешкото общество в световен план преминава през все по-осезаеми процеси на нравствена разруха – хората крадат, лъжат, водят войни, а подлостта и жестокостта отдавна са преминали всички граници. Логично е да се попитаме защо при целия технологичен и научен напредък упадъкът на душата става все по-явен? И понеже в последно време човек издига в култ не нещо друго, а собственото си „аз“ и неприкосновеното си лично пространство, му се струва естествено да намери причината за тези мрачни събития именно в незачитането на неговото его и на собствените му граници. Оттук лесно се стига до заключението, че строгостта и наказанието в детска възраст са главните виновници за объркването на характера, а по-късно и на

личността – според много учени те унижават детето и му създават чувството, че е непълноценно. Ограничават свободата му на развитие, което с времето води до емоционална нестабилност. Така детето няма самочувствие, за да изгради здрави приятелски връзки в своята среда, където да живее сигурно и удовлетворено. Но нека помислим дали има основание за това на фона на следните няколко примера от реалния живот. Малко момиченце ужасно ревнувало от своята седеммесечна сестричка. Имала чувството, че мама и татко са я позабравили покрай грижите за бебето и това никак не й харесвало. Всеки път, когато майка й приспивала малкото в количката, тя се стараела да отвлече вниманието й с викане, плач и молби да дойде да си играят. Един път толкова се ядосала, че пред майка си се опитала да прекатури количката със спящата сестричка. Друг път нарочно бутнала ръката на майка си, която тъкмо давала каша на бебето. Лъжицата отхвръкнала и го ударила по главата. Но дори след тези два драстични случая майката си замълчала и не се скарала на голямата си дъщеря. Тя съзнавала колко е стресирана от ревността си и не смятала да я натоварва допълнително със забележки. Така животът продължил по старому, но не задълго. Един ден, докато родителите пиели кафе в кухнята, от стаята на бебето се чул нетипично силен и тревожен плач. Когато и двамата се втурнали да видят какво става, заварили ужасна картина – бебето лежало будно в креватчето си, а от единия му клепач стърчали две дълбоко забити


карфици. Каката седяла клекнала до него, без какъвто и да било опит да се прикрие – нали никой не й казал нищо преди, защо сега да се чувства застрашена? А ето и втория пример: родителите на преждевременно родено момиченце, когато най-сетне лекарите потвърдили желаната вест, че дъщеря им ще живее, решили оттук нататък да я предпазват от всеки възможен стрес в живота. И без това била преживяла достатъчно мъки и борби още в началото на съществуването си, защо да расте с чувството, че й е трудно? Те се уговорили да я възпитават само с добро и да не я наказват за нищо. И така, момиченцето се развивало физически и умствено добре, но всеки изминал ден затвърждавал у нея убеждението, че винаги е права. Засипана от играчки, само тя можела да реши кой и кога да играе с тях и като цяло рядко давала на други деца да ги пипат. Един ден майка й, която се тревожела, че момиченцето й няма много приятелки в квартала, без да се замисли за причината, поканила на гости новото съседче – дете на същата възраст. За съжаление то още не познавало навиците на домакинята и без да подозира нищо, по детски се втурнало да разглежда оставените на масата кукли и моливи. В този момент с един удар било свалено на земята от своята „приятелка“ и така си ударило главата, че през следващите дни останало на легло вкъщи със сътресение на мозъка. И макар че съседката приела извинението на майката, самата майка била потресена от реакцията на виновната си дъщеря – в думите и действията й след случката нямало дори и следа от съжаление за причинената болка. Как станало така, нали идеята била чрез избягване на лошото и даване на свобода да я превърнат в добър човек?

Има още много примери, които ни навеждат на мисълта, че липсата на наказание не само не води до нещо положително, а напротив – насърчава лошите прояви на детето още повече. От двата примера ясно личи, че ако няма своевременно наказание, детето, колкото и да е малко, може съвсем реално и дори физически да навреди на другите. Защо е така? Защо се оказва, че привлекателният за повечето родители план да възпитават детето си само с добро изобщо не води до очаквания резултат? Нека се върнем към нашите разсъждения за греха, който живее в сърцето на детето. Грехът, както казва Библията, е дело на Сатана, а той мрази Бога и Неговото най-скъпо творение – хората. Отплатата за греха е смърт - пише и в Стария (Бит. 2:17), и в Новия Завет (Римл. 6:23; Як. 1:15). Следователно според Божия Закон грехът е само зло, в него не се съдържа нищо добро и той не може нито да бъде поправен сам по себе си, нито по някакъв начин да премине през трансформации и да бъде превърнат в добро дело. Това означава, че грехът е оръжието на Сатана, с което той унищожава хората. За съжаление децата са също част от човечеството и няма как да останат незасегнати. Но на този фон става ясно също, че не е възможно да противостоим на греха чрез нашата чисто човешка доброта, която в много случаи има просто егоистични подбуди и може да бъде определена като доброта единствено от самите нас, не и от околните. Важно е да даваме пример на

детето си с добро поведение, но това няма да му помогне да победи греха в себе си. Единственият, Който може да го направи, е Иисус, нашият Спасител и Изкупител. И целта ни трябва да бъде да насочим детето към Него. А как да постигнем това? Освен чрез молитва, близост с детето, обясняване и много разговори друга ефективна мярка със сигурност е наказанието. В Библията е описано как, ако даден човек тръгне по стъпките на греха, се оказва завлечен от него и нагазва все по-дълбоко, докато в един момент връщането назад с помощта на собствената му воля е невъзможно. Тогава човекът трябва да бъде стреснат, душата му трябва дълбоко да се потресе от нещо, за да се осъзнае и да потърси помощта на Бога. Тъй като едно малко дете все още няма нито опит, нито поглед върху нещата, то дори без да разбере, с лекота навлиза в капана на греха, от който, както обяснихме, никое човешко добро не може да го измъкне. Точно тук е мястото на наказанието - то поставя детето в неудобно положение с цел не да го унижи, а да го спре по пътя, по който е тръгнало, и да му покаже колко погрешен е той. Чрез това стряскане детето трябва само, без някой да му внушава, да разбере къде греши и да се поправи. Следователно ни най-малко не става въпрос за жестокост, а за процес на осъзнаване. Но да продължим. Нима липсата на наказание е опасна само защото тогава детето би могло да навреди на околните? Със следващите два примера ще се опитаме да покажем и друго значимо последствие от този процес. 5-годишно момченце, отглеждано като принц, се дразнело от баба си – единствения човек, който дръзвал да му прави забележки. Майката говорила много пъти с бабата да престане да се кара на внука си, каквото и да прави той, за да не го стресира. Накрая жената не намерила друг изход и се примирила. Тогава момчето се почувствало още по-свободно спрямо нея и когато й се ядосвало, идвало и я щипело. Бабата си мълчала стоически, въпреки че ръцете й над лактите били осеяни със синки. Малко след това детето започнало да се връща от детската градина я с одрана бузка, я със следи от забити нокти по кожата. Ужасена, майката се обадила на учителката, за да проучи въпроса. Оказало се, че нейният необичайно едър и висок за възрастта си син постоянно е подлаган на


терор от най-мъничкото дете в групата – дребничко момиченце, по-малко от него с цяла година. Докато тя го удряла и деряла, той просто понасял достойно страданията си, без да издаде нито звук – точно като баба му вкъщи. И в този случай учителката нямало как да го защити своевременно, защото никога не разбирала кога са го набили. А той не виждал смисъл да се промени, така бил научен вкъщи. И втората история: майка на малко момче от богата западна страна казала на детегледачката му, че иска той да порасне без никакви граници и не й разрешава да му се кара за нищо. Една вечер бавачката му направила забележка да не яде сапунената пяна във ваната, докато го къпе, след което получила предупреждение за уволнение. Всеки път, след като излизало от банята, момчето се оплаквало от болки в стомаха, но майката продължила да се придържа към стратегията си, за да не се почувства синът й прекалено ограничен от нея или от бавачката. Явно се надявала сам да се усети за връзката между пяната и болките в стомаха. Или пък просто сметнала, че последствията са без значение, стига да прояви милост, като не се кара на сина си, а го оставя да живее както иска. От тези примери можем да заключим, че и при двете деца е започнал процес на объркване на личността, но той явно е следствие именно от липсата на наказание, а не от самото него. Виждаме, че едно своевременно наказание би предотвратило болките, изпитани от момчетата по-късно. Следователно наказанието служи включително, за да предпази детето от самото него. Целта на Сатана и на греха е да унищожи не само околните, а и човека, у когото той живее. Очевидно е, че наказанието може да има много положителен и съхраняващ личността ефект. То е нещо като малката болка, която предпазва от по-голямата беда. А който смята, че Бог е единствено любов и никога не наказва, нека отвори Свещеното Писание на Битие 3 глава и да прочете как завършва историята на Адам и Ева, след като ядат от забранения плод. Там ясно е казано, че заради пренебрегнатата Му заповед Бог не само изгонва хората от

Едемската градина, а и проклина змията сред животните, както и земята, от която човекът трябва да се прехранва. Освен това Той поставя херувимите и пламенния меч като пазители на рая, за да не могат хората да се върнат назад. Звучи жестоко от страна на Бога, нали? Според библейския текст Той дори за миг не помисля да даде втори шанс на Адам и Ева. Нямал ли е възможност просто да им го обясни отново с добро? Тогава едва ли нещата са щели да стигнат тази крайност. Нека си представим какво би станало, ако Бог наистина не ги беше наказал. В Бит. 2:16-17 Той вече им е обяснил, че ако ядат от забранения плод, непременно ще умрат, следователно отправеното предупреждение към тях е наистина сериозно. Чрез своята постъпка и Адам, и Ева показват пълно пренебрежение към Неговите думи - въпреки че Той ги обича безкрайно, предоставил им е истинско блаженство и не ги ограничава в нищо друго, те решават да действат зад гърба Му. Освен това в мига, когато ги пита защо са нарушили забраната Му, никой от тях не показва съжаление, нито се извинява, а започват да търсят вината извън себе си. Ако на този фон Бог само беше обяснил отново, че не бива така, Той просто щеше да повтори първоначалното си предупреждение. Адам и Ева щяха да усетят, че явно думите Му не са толкова сериозни и това щеше да се превърне в сигурен знак, че каквото и да правят, Бог е на тяхна страна. Господ и Словото Му щяха да изгубят авторитета Си пред тях. Така при следващ удобен случай хората щяха още по-смело да прекрачат поставените им граници. Мисля, че никой не може да предположи какви страшни последствия би имало подобно развитие на нещата. Най-малкото – може би ние, цялото поколение на Адам и Ева, щяхме да бъдем осъдени на вечно изкупление на греховете ни без право на прошка. А сега всеки от нас има възможността още на тази земя да се обърне към Бога и да прекара вечността в рая заедно с Него. http://en.wikipedia.org/wiki/B._F._Skinner http://psych.colorado.edu/~colunga/P4684/piaget4.pdf 3 http://en.wikipedia.org/wiki/Arthur_Jensen 4 http://en.wikipedia.org/wiki/Tabula_rasa 1 2

Следователно своевременното Божие наказание е предотвратило фатални последствия. Тогава, след като се убедихме, че самият Бог наказва, как така ние смятаме, че наказанието е равносилно на липса на милост? Напротив, оказва се, че израсналото без наказания дете остава винаги незадоволено. Не разбира защо другите отказват да живеят според неговите правила, а в същото време то самото не може да се пригоди към техния начин на живот, защото не е научено да отстъпва. Всичко това води до сериозни последствия – порасналото дете започва да се чувства отхвърлено, отбягва разочаровалите го приятели, изпада в отчаяние... Вини всички останали, само не и себе си. Стресът, от който цял живот сме го предпазвали, се завръща върху него като бумеранг и не му дава мир. Единствената му утеха оставаме ние – неговите вече възрастни родители, които все още го смятат за съвършено. Но докато това му е било достатъчна утеха в розовия детски свят, сега му носи само частично облекчение. А какво ще прави нашето пораснало дете, когато ние изчезнем от този свят?


П

реди няколко месеца бе внесен проектозакон за бъдещия Закон за детето. Ако бъде приет, родителите ще бъдат третирани като хора, които само „полагат грижи” за детето, а умът и ценностите му се формират от държавата. Законът ще изземе в значителна степен правата на родителите, като ги прехвърли на държавата в лицето на социалните служители. Според този закон родителят няма да има право да наказва детето си и ще трябва на всяка цена да се съобразява с неговите прищевки и мнения, неограничавани от нищо. Смущаващото в закона е, че той въвежда всякакви разпоредби, които защитават правата на детето, и пропуска

всички норми, свързани с авторитета и ролята на родителите в семейството. Семейството е институцията, която има най-голяма отговорност за формирането на децата, а държавата трябва да го подкрепя в този процес. Стабилността в семейството означава стабилност на нацията и държавата ни. Семейството гради обществото. Когато семействата се разпадат, и обществото деградира. Новият Закон за детето обаче на практика отхвърля семейството. Тъжната статистика днес е, че България е сред първите четири държави по разводи в Европейския съюз. Всеки втори брак в страната ни приключва с развод до

десетата година. Най-честата причина за раздялата е „несходството” в характерите. След нея се нареждат алкохолизмът, наркоманията, пристрастеността към хазарта, физическият и психическият тормоз, изневярата. Бракът се оказва тесен за изискванията и потребностите на днешните двойки. Отказът на голяма част от тях да сключат брак е израз на бунта им срещу „ограничаващата” дефиниция на семейството, особено ако са израснали в семейства с фалшиви отношения и са усещали, че родителите им са нещастни заедно. От всичко това най-много страдат децата. Днес от 100 деца на възраст до 16 г. 37 пушат, 77 са в конфликт с родителите си, 60 са възпитавани в разведени семейства, 12 взимат наркотици, 78 са обсебени от високите технологии - компютри, телевизия, айфони... Това означава, че едно дете спада към поне 2,3 от изброените графи. НОВОТО ПОКОЛЕНИЕ РОДИТЕЛИ Днешните родители отхвърлят авторитетите - как искаме да учат децата си на почит и уважение? Ролите на бащата и майката са изродени, деформирани. Все повече се налага схващането, че всички „семейни форми“ са еднакво полезни и здравословни за децата. Но какво говорят изследванията на деца, отгледани от самотни родители? При деца, които растат с един родител (най-често самотна майка), вероятността да отпаднат от училище е два


пъти по-голяма, а вероятността момичетата да забременеят, докато са непълнолетни, е 250% по-голяма1. Вероятността извънбрачните деца да живеят в бедност е пет пъти по-голяма, отколкото при деца, отглеждани в брачна семейна среда. При извънбрачните деца рискът от психиатрични проблеми по време на пубертета е 2-3 пъти по-голяма2. Социалните науки дават убедителни доказателства: децата се развиват най-добре, когато се отглеждат в дом със сключили брак майка и баща. Дейвид Поупноу обобщава: „През трите десетилетия, в които работя като социолог, познавам малко други случаи, когато доказателствата са толкова категорични в подкрепа на едната страна: „За децата като цяло семействата с двама родители са за предпочитане пред семействата с един родител.“3 Децата се справят по-добре с различните етапи на своето развитие, имат поздрава полова идентичност, учат по-успешно в училище и имат по-малко емоционални разстройства, когато са отглеждани от родители от двата пола. Това заключение, подкрепено от множество изследвания, потвърждава разликата между половете на родителите в подходите при възпитаването на децата. Мъжете и жените допринасят по различен начин за тяхното здравословно развитие4. Такова израстване е практически невъзможно с участието само на мъже или жени5. Децата възприемат отношенията между мъжете и жените чрез модела на родителите си. Взаимоотношенията между родителите показват на децата модел за брак - най-значимата връзка, която повечето хора имат през живота си. Но дори когато семейството днес се състои от сключили брак баща и майка, тяхното всекидневие е подложено на силен стрес. Проблемите в работата, с колеги, шефове, домашните задължения (готвене, чистене, пране, гладене, подреждане) и семейните проблеми (съпругът често е уморен, работи докъсно и няма възможност да помогне, нито дори да чуе как е минал денят вкъщи) ги изтощават напълно. Не им остава време да се разтоварят, да си починат като хората. А освен всичко друго имат едно най-важно задължение - да отгледат и възпитат детето си. С течение на времето обаче усещат, че обръщат по-голямо внимание на всекидневните задължения и все по-малко - на детето. РОЛЯТА НА СЕМЕЙСТВОТО Идеите за брака и родителството не са човешко изобретение. В Своята безкрайна мъдрост Бог е създал и установил семейството като основна единица при възпроизвеждането и общуването. Затова семей-

ството днес отчаяно се нуждае от Божията помощ. Родителските взаимоотношения с детето трябва да се оформят по модела на Божиите взаимоотношения с човека. Бъдещето на цивилизацията зависи от това, как ще се справим с настоящата семейна криза. Като родители ние отглеждаме и възпитаваме следващото поколение мъже и жени, които или ще се изградят като почтени и достойни хора, или ще загърбят всичко добро, което са наследили. Затова е важно да пресечем негативното влияние на съвременното общество и да изградим в децата си устойчив характер, самодисциплина, уважение към авторитета, отдаденост на истината, убеденост в нуждата от морал и неотменна обич към Иисус Христос. РОЛЯТА НА БАЩАТА В СЕМЕЙСТВОТО Ролята на бащата е изключително важна за здравословното развитие на децата. Но на практика бащата днес все повече отсъства от живота на семейството. Ето защо липсват дисциплина и надзор, което е пагубно за правилното формиране на детето като личност. Повечето деца, които идват от семейства без бащи, отговарят на един доста сходен профил: бягат от къщи или училище, взимат наркотици и нерядко стигат до затвора. Според статистиката, когато бащата липсва, е 5 пъти по-вероятно децата да прибягнат към самоубийство и наркотици и 20 пъти по-вероятно да завършат в затвора. Затова днес затворите са пълни с мъже и жени, които са били изоставени или отхвърлени от бащите си, наранени от човека, който би трябвало да ги обича наймного.

Божият категоричен план за мъжа е в семейството той да бъде водач, който да обича, да служи и да се грижи, подобно на Христос. Основните качества на бащата, които Бог иска да формира в днешните мъже, виждаме в самия Бог. Затова Христос казва мъжете да обичат жените и децата си като Него! Бог е примерът за баща! Той не само иска да има взаимоотношения Бащадете с всеки от нас, а и показва на практика какъв е добрият баща. Бог е нежен Баща, Който ни кани да се обръщаме към него с думата „Авва - Татко (Римл. 8:15; Гал. 4:6). Той е Баща, Който изслушва и ни учи да се приближаваме смело към Него с думите: „Отче наш, Който си на небесата“ (Мат. 6:9). Той е любещ Баща, Който сам благоволява да прояви Своята бащина любов в кръщението на Сина Си Иисус, като казва: „Този е възлюбеният Ми Син, в Когото е Моето благоволение“ (Мат. 3:17). Той е Баща, Който дарява блага на децата Си (Мат. 7:11). Той е Баща на всички (Еф. 4:6), изворът на всичко добро, нравствено и достойно за подражание. Но Бог Отец е не само несравнимият пример за добър Баща, Той е и незаменим Помощник, за да стане бащата този, който копнее да бъде. Общуването с бащата в семейството не е просто подражание, това е съвместна работа. Не става въпрос за нов набор от правила как да бъдеш добър баща - има много книги, които просто прибавят нови и нови качества. Взаимоотношенията с Бога ни учат на много неща и ако ги приложим към ролята си на баща, те могат да променят нас, децата ни, семейството ни и нашето бъдеще. Здравите взаимоотношения с бащата подготвят децата да живеят здравословен, щастлив и благочестив живот. Увереността, сигурността и удовлетворението, които произтичат от връзката им с техните родители, ги правят по-силни срещу капаните и изкушенията, когато са в училище или с приятели.


Най-важното за бащите е да се посветят на небесния Отец и да подражават на Него, тогава взаимоотношенията с децата им ще имат здрава основа. Ето защо си струва да отделяме много сили за това. От друга страна, всяка минута, прекарана с нашите деца, е най-добрата инвестиция за бъдещето. Като Божи служител съм виждал раните и опустошението, които липсата на посветен баща носи в живота на детето. За съжаление мнозина днес следват същия модел на безотговорност като бащите си. Един добър баща обича децата си и се стреми да спечели сърцата им. Той ги защитава, дисциплинира и ги води към Бога. Показва им как да бъдат почтени, да се отнасят към хората с уважение, прави ги отговорни мъже и жени, които ценят найвече нещата с вечна стойност. Добрият баща е отговорен пред Бога за водещата позиция, която му е дадена! Той не си позволява да спи, за да се събуди едни ден и да осъзнае, че не работата му, нито хобитата му имат вечна стойност, а - душите на неговите деца. РОЛЯТА НА МАЙКАТА В СЕМЕЙСТВОТО Една майка и съпруга трябва да бъде приветлива. Мъжът и децата й не бива да страдат заради нейното лошо настроение или неспособността й да се организира. Основната роля на жената майка в семейството е „да обича мъжа и децата си” (Тит 2:4-5). Това е най-важната отговорност. Задачата й като майка е заедно със съпруга си да изградят техните деца като достойни за подражание и уважение личности. Целта, която ние си поставихме,

когато се родиха трите ни деца, бе да вземем суровия материал, с който децата ни се появяват на тази земя, и постепенно да ги моделираме като зрели, отговорни и богобоязливи хора. Това е един 20-годишен процес, в който имаше напредък, спънки, успехи и провали. Отглеждането и възпитанието на децата, които са ни поверени за един кратък миг, е по-важно от всяко друго задължение на родителите. Ако, докато децата са малки, живеем с убеждението, че те са първостепенното нещо за нас, когато пораснат, ще бъдем хилядократно възнаградени. Това е едно от най-богатите преживявания в живота - да наблюдаваме развитието на децата ни от бебета, които постепенно се превръщат в зрели възрастни хора. Атмосферата и климатът, които жената създава като съпруга и майка, са изключително значими за правилното формиране на децата й. Едно дете расте сигурно и спокойно, когато усеща, че всичко в семейството му е наред, че мама и татко се обичат, подкрепят се и си помагат. Децата се нуждаят да видят, че родителите им са посветени един на друг като съпрузи. Стабилността на нашите брачни взаимоотношения е истинският източник на сигурност за децата ни. ЛИЧНИЯТ ПРИМЕР Детето е уникално огледално повторение на нашите собствени навици, както и на взаимоотношенията вкъщи. Това, което то вижда у дома, формира неговия собствен възглед за живота. Не е работа на детската градина, училището, социалните служби, държавата да създават светоглед

у детето - това е наша собствена отговорност! Можем да бъдем напълно сигурни, че то ще възпроизведе всичко, което е видяло от нас като родители. За да израсне едно дете с добро възпитание, силно, борбено, с морални устои, е изключително важен личният пример на семейството. Децата забелязват много бързо дали наистина живеем според това, на което ги учим. Те често възприемат държанието ни много по-ясно и точно, отколкото самите ние го осъзнаваме. Ето защо като родители имаме огромната отговорност да ориентираме живота си така, че да даваме пример за подражание на нашите деца. В такъв смисъл днес много хора имат деца, но не искат да бъдат родители. Нашето общество ги е убедило, че е по-важно да си осигурят спокойствие и удобство, отколкото да се затрудняват с проблемите на възпитанието. КАК ДА ВЪЗПИТАВАМЕ ПРАВИЛНО? Възпитанието означава дисциплина. Дисциплината е насочена към определено поведение на детето, докато наказанието е насочено към неговата личност. От нас като родители се очаква да учим децата си на самодисциплина и отговорно поведение. Те се развиват най-добре в атмосфера на искрена любов, изградена върху разумно, последователно възпитание. Когато е приложена правилно, любещата дисциплина е много полезна! Тя поражда привързаност и уважение между родителя и детето. Дава възможност на бащата и майката да изградят у децата си правилна представа за Бога. Любещата дисциплина насърчава детето да уважава другите и да живее като отговорен гражданин. Каква е цената, за да постигнем всичко това? Изисква се смелост, последователност, убеденост, усърдие и ентусиазирани усилия. Човек трябва да има смелост да възпитава в атмосфера на абсолютна любов. При възпитанието е важно да спечелим и опазим уважението на децата си. Изкуството да бъдеш добър родител се изразява в умението да тълкуваш правилно детското поведение. Детето ще ни каже какво мисли, ако го слушаме внимателно. Непокорното детско поведение винаги съдържа определено послание към нас, което трябва да разчетем. Важно е родителят да бъде на поста си - да обича така, че да установи контрол над детето. Без съмнение е по лесно да възпитаваш правилно отначало, вместо да оправяш проблемите по-късно. Ако родителят


не може да накара едно 5-годишно дете да си прибере играчките, е малко вероятно да упражни повече контрол над него в най-предизвикателния период от живота му - пубертета. Най-подходящото време за обезвреждане на тийнейджърската бомба със закъснител са първите 10 години от живота на детето. Необходимо е то да почувства нашата любов и строгост едновременно. Те не се изключват взаимно. Днес се справяме полесно с проявите на любов и все по трудно показваме строгост. Как да научим децата си да се покоряват на авторитетите? Като наказваме тяхното непокорство. Важно е да даваме точни указания, което изисква да бъдем последователни в дисциплинирането и да се отнасяме с голямо постоянство към непокорството.

Родителите носят пълната отговорност за възпитанието на децата си (Вт. 6:7; Пс. 78:3-8). Семейството създава най-добрата атмосфера за предаване на божествените нравствени ценности, за изграждане на емоционална стабилност у децата, за тяхното правилно наставляване. В наше време съществува погрешна практика - родителите да подкупват детето си с материални стимули, за да свърши някаква работа вкъщи, защото са пропуснали да го научат на прилежание и отговорно поведение. Например, ако изхвърли боклука или си подреди стаята, ще получи левче. Не бива да допускаме нашите отношения да се превръщат в търговия. Децата трябва да ни помагат, защото оценяват нашия труд, защото ни обичат и се чувстват част от семейството. Нека не използваме наградите като заместители на авторитета.

McLanahan, S., G.Sandefur. Growing up with a Single Parent: What Hurts, What Helps. Cambridge, MA, Harvard University Press, 1994. Quoted by http://mamaitatko.com/reports/Мама_и_татко:_Полово_допълване_и_отглеждането_на_деца:_науката_и_традицията_са_в_съгласие.html 2 Popenoe, D. Life without Father. New York, Mark Kessler Books, The Free Press, 1996. Quoted by http://mamaitatko.com/reports/ Мама_и_татко:_Полово_допълване_и_отглеждането_на_деца:_науката_и_традицията_са_в_съгласие.html 3 Ibid, p. 176. 4 Baumrind, D. The Influence of Parenting Style on Adolescent Competence and Substance Use. - Journal of Adolescence, 1991, N 11, 59-95. Quoted by http://mamaitatko.com/reports/Мама_и_татко:_Полово_допълване_и_отглеждането_на_деца:_науката_и_традицията_са_в_съгласие.html 5 Greenberger, E. Defining Psychosocial Maturity in Adolescence. - In: Adolescent Behavior Disorders: Foundations and Temporary Concerns. Karoly, P., J. Steffans, eds. Lexington, MA, Lexington Books, 1984. Quoted by http://mamaitatko.com/reports/Мама_и_ татко:_Полово_допълване_и_отглеждането_на_деца:_науката_и_традицията_са_в_съгласие.html 1

Най-добрият начин да накараме децата си да правят това, което е правилно, е да прекарваме с тях достатъчно време, преди да са дошли проблемите - да ги учим чрез примера си, да се забавляваме заедно и взаимно да си доставяме радост. Когато тези моменти на близост са налице, децата са много по-малко изкушавани да нахалстват и да изпитват границите. Доста сблъсъци могат да бъдат избегнати, ако изградим приятелство с децата си. За да оцелеят в този объркан и хаотичен свят, те се нуждаят преди всичко от силни, устойчиви характери, със здрава представа за себе си и самодисциплина. От нас като родители зависи да изградим от тях личности, които познават своите слаби и силни страни, своите призвания и дарби. Добрият родител разбира, обича и дисциплинира децата си. Правилният подход се корени в традициите на християнската ценностна система. Здрави и щастливи деца растат в домове, където родителите са постигнали равновесие между обич и контрол, осъществени единствено в светлината на Библията.


В

днешно време въпросът дали трябва да се наказват децата става все по-актуален. Едни смятат, че това е зверство, че трябва да си изверг, за да биеш собственото си дете и изобщо да го наказваш. Други мислят, че наказанието е полезно и изграждащо. Е, в това число съм и аз. Сигурно си казвате: „Този пък откъде се взе? Ни лук ял, ни лук мирисал, а бой съвсем невидял. Ще ми обяснява кое било полезно и кое - не!” Да, ама не! Има безброй примери и хора, готови да свидетелстват в моя полза. Точно по време на моето най-изграждащо възпитание живеехме в един от най-големите блокове на най-многолюдния квартал в София – „Люлин”. Горките ни съседи неведнъж са били слушатели на операта, състояща от лъвски рев и магарешки хълцания, чийто композитор, диригент и изпълнител бях самият аз. Да, наказвали са ме! Някой път по-леко, друг път не чак толкова. Но поважният въпрос сега е дали това, което съм преживял аз, и това, което са понесли непо-

щадените ни съседи, е било правилно. Не бих искал да се впускам във философстване, затова ще ви разкажа няколко случки от живота ми. Веднъж, когато бях на пет, трябваше да отида да купя сирене и яйца с легендарните тогавашни сто лева. Когато свърших с пазаруването, пред очите ми светна едно пликче с бонбони лукчета. Струваха точно толкова, колкото беше рестото от покупките. В душата ми се породи изключително желание да придобия тази изкушаваща сладост. Двоумих се около минута и точно преди да се откажа, продавачката ми посочи лукчетата и заяви: „Тези са много вкусни.” Това тотално съкруши всякакъв опит за съпротива. Подадох парите, останали в ръката ми, и грабнах пликчето. По пътя за вкъщи вече бях изготвил план за действие по укриване на престъплението. Престъпление, защото тогава не ми се позволяваше да купувам нищо без разрешение на родителите ми. Сложих бонбоните в пощенската

кутия и затворих внимателно вратичката. Почувствах се горд от това, че запазвам самообладание в толкова критичен момент и дори до някаква степен в мен се проявява „piece of genius”1. Прибрах се вкъщи, сякаш нищо не се е случило, и продължих със заниманията си. Точно когато съвестта започна да ме гризе и се чудех дали да се изповядам пред майка ми, баща ми се зададе от стълбището с пликчето лукчета в ръка. „O tempora! O mores!”2 - би казал Цицерон. Над главата ми беше надвиснала страшна буря, а геният, проявил се в мен малко по-рано, се бе изпарил моментално. Две минути покъсно следствието вече беше приключило, а виновникът - наказан. Явно неслучайно бонбоните се казваха „лукчета”. От тях очите ми не просто бяха насълзени, ами цели реки се стичаха по зачервените ми бузи. След време, когато навърших девет и явно съм бил забравил за тази случка, в мен отново се прояви естественият за едно дете порив към сладкото. Не се чудете, че и тази история е свързана с магазин и пари - в моето семейство аз съм най-малкият и откакто се помня, бях специализиран в областта на пазаруването. След поредния тежък работен ден, изкаран в мъкнене на торби, изкач-


ване на стъпала и спорене с продавачката, че сиренето е развалено, реших, че заслужавам поне някаква награда. Тогава левът вече беше стабилизиран. Носех ресто от седем лева, които бяха солидни пари за онова време. И така, в края на работния ден си взех една вафла „Фиеста”. Това беше любимата ми вафла. След като изгълтах набързо последната троха, усетих, че детският ми апетит далеч не е удовлетворен, и си взех още една. Повторих същата процедура, но в мен се беше събудил звяр, който не можех да спра. След около половин час стомахът ми беше запълнен с десетина вафли, а в джоба ми бяха останали само два лева. Усетих се, но беше твърде късно. Преди дори да успея да събудя заспалия в мен гений, на хоризонта се зададоха черните облаци на бурята отпреди четири години. По стечение на обстоятелствата, докато съм бил запилян нейде из шубраците, ръфайки поредната вафла, майка ми пратила до магазина по-големия ми брат. Продавачката, подтикната от добри чувства към мен, разказала на брат ми, че съм изял десет вафли „Фиеста”, което не било добре за растящите ми зъби. Точно през това време по ирония на съдбата аз се връщах от скривалището си. Видях брат ми и по зоркия му орлов поглед разбрах, че ме очаква нещо неприятно. Разбира се, не ме наказа той. Това не му влизаше в правомощията. Той просто ме хвана за ръчичка и ме заведе при съответните органи, на които разказа в подробности за станалото. Последвалата фиеста по нищо не отстъпваше на тези в Рио де Жанейро. Не мислете обаче, че като малък не са ми давали сладки неща. Просто за всичко си имаше мярка и на мен точно тази мярка не ми харесваше. Както знаете, в човека винаги присъства желанието да надхвърли лимита. Разбира се, по онова време мнението ми за наказанието беше съвсем различно. Все пак тогава нерядко съм имал възможност да го изпитвам на свой гръб. Но сега, като видя нещата от друга гледна точка, осъзнавам, че родителите ми всъщност са 1 2

От англ. – букв. „частица гениалност”. От лат. „О времена! О нрави!”

били прави. Просто човешката природа е такава, че ако на някого се позволява всичко и не му се поставят никакви граници, той постепенно започва да деградира. Както физически, така и душевно, и духовно. Според мен, ако не бяха родителите ми и техните забрани, сега щях да съм или пияница, или може би даже наркоман. Някои хора си мислят, че децата не крият нищо лошо в себе си, че всичките им мотиви са чисти и дори да направят нещо нередно, те не го осъзнават, затова не трябва да се наказват. Но от историите, които ви разказах, става ясно, че не е съвсем така. Още на пет годинки съм бил с ясната представа какво правя, имал съм план как да се прикрия и да излъжа родителите си. Ако тогава не ме бяха наказали, у мен постепенно щеше да се развие чувство за безнаказаност и с времето щях да съм все по-близо до това, да стана престъпник. Не преувеличавам с думата „престъпник”, защото статистиката посочва, че повечето престъпници не са имали добро възпитание - заради липсата на един от родителите, заради техен развод или просто заради непоставени и неотстоявани стриктно правила. Сега, когато съм по-голям и мога сам да преценявам някои неща, започнах да наблюдавам малките деца и да анализирам тяхното поведение. В семействата, където

няма строги закони и наказания, децата са много по-агресивни, не приемат отказ, не спазват никаква йерархия и са готови на всичко, за да постигнат това, което искат. Както споменах, голямата заблуда на днешното общество е, че децата са ангелчета, които нямат общо с този свят и няма как да вършат нещо нередно. Но след грехопадението на Адам и Ева човек се ражда грешен и злото присъства у него от началото на земния му живот. А ако едно зло не се контролира от самото му зараждане, то може да се превърне в цяло природно бедствие. Още в древните времена Соломон, най-мъдрият човек, живял някога на земята, казва: „Който щади тоягата си, мрази сина си, а който го обича, го наказва навреме” (Пр. 13:24). Всички знаем, че докато са малки, децата нямат изградена ценностна система, морал и самосъзнание. Те не могат да се формират сами и затова някой трябва да им помогне. Наказанието е може би един от най-градивните елементи от възпитанието. Почти винаги при отсъствието му родителите губят контрол и това има фатални последици. Наказанието играе важна роля за отстраняване на нарастващото зло в едно незряло създание. Споделям мнението на Едмънд Бърк, че единственото нещо, от което се нуждае злото, за да триумфира, е добрите хора да не правят нищо.


1.Местност край р. Йордан, където реката „се събира на куп“, докато израилтяните преминават към Обещаната земя (Ис. Нав. 3:16) 8.Название на камъка, поставен от Самуил в чест на победата над филистимците (I Цар. 7:12), което в превод означава „камък на помощта“ 9.Един от дяконите на църквата в Йерусалим (Деян. 6:5) 10.Новела от Стефан Цвайг 11.Мярка за тежина, равна на 1000 кг. 13.Метална жица 15.Произведение на Адам Мицкевич 16.Женски певчески глас 17.Върховно египетско божество 19.Град в древна Македония, посещаван от ап. Павел (Деян. 16:11), днес Кавала 21.Стихотворение от Федерико Гарсия Лорка 22.Серия американски космически кораби 24.Готовност за среща при фехтовката 25.Хубав кон 26.Алегорично име, дадено на южното царство Юдея, символ на невярност към Бога (Йез. 23 гл.) 29.Общо название на Божи служител (в Стария и в Новия Завет) 31.Сирийски цар (III Цар. 15:18) 32.Еврейска дума, която означава „извор“ и е съставна част от названия на местности, например в I Цар. 24:1 - „извор на козлето“ 33.Електрическа енергия, преминала през проводник 35.Ароматна подправка, съставна част от мирото в Стария Завет (Изх. 30:23) 38.Придворният писар на цар Йоаким (Йер. 36:12) 40.Южен плод 41.Състезание с автомобили 43.Първородният син на Юда (Бит. 38 гл.) 44.Псевдоним на ген. Столетов 45.Марка руски самолети 46.Район, в който служи един свещеник 49.Територия край р. Ефрат, обитавана от еденяните (IV Цар. 19:12) 51.Английски философ и богослов (1280-1349) 52.Син на Симон Киринееца (Марк 15:21) 54.Мярка за повърхнина 55.Обозначаване на деня, месеца и годината на дадено събитие. 1.Сборник с проповеди на Ф. Б. Майер (1847-1929), издателство „Нов човек“, поредица „Класическо християнско наследство“ 2.Филистимски цар по времето на Авраам (Бит. 20 гл.) 3.Събраният плод от земеделския труд 4.Родоначалник на исполини, живеещи в Ханаанската земя преди заселването на израилтяните 5.Цвят на кожата 6.Един от главните филистимски градове 7.Римски император (37-68), който започва гоненията на християните 12.Опасно упойващо вещество, което влияе на централната нервна система 14.Публично представяне на благовестието, поучение 18.Телефонно повикване 20.Открити пространства с трева, където изкарват добитъка 23.Нота 24.Гръцка дума, означаваща „проклятие“ 30.Кумир 34.Чифтокопитен бозайник, впрегатно и товарно животно, известно със своята издръжливост в пустинни условия 35.Известен персийски цар от VI в. преди Христос (Дан. 10 гл.) 36.Опитен летец 37.Християнин от Рим, чието семейство ап. Павел поздравява в Римл. 16:11 39.Пристанищен град на о. Кипър 42.Норвежки математик (1842-1899) 44.Син на Сим, родоначалник на древен народ (Бит. 10:22) 47.Виден френски историк (1849-1928) 48.Поетичното название на гр. Кириат-иарим (Пс. 132:6) 50.Книга от Стария Завет 53.Нота.


Прозорец 1/2012  

Християнско списание