Page 1


Този механизъм е нашата греховна природа, „осигурена” ни от Адам и Ева, единствените, които са познавали и свободата от нея, но - преди да проявят непослушание към Твореца. Благодарение на греховната природа Сатана има достъп до естеството на човека. За да се освободим от плена на матрицата, първо трябва да разкъсаме „матричното” си мислене. Да започнем да анализираме импулсите и мотивите, които ни управляват, и резултатите от подчинението ни на тях. Неминуемо ще разберем, че като се водим от своето его, действаме срещу себе си. Друго важно нещо, което трябва да знаем, е, че без помощ отвън няма да се справим. Такава помощ идва чрез информация, на която вътрешният ни враг – нашата

покварена природа – се противи, тъй като е плацдарм на господаря на матрицата. Информацията за спасението ни е дадена в книгата, към която архитектът на матрицата е съумял да наложи презрително отношение в цялата система – Библията. Начинът на спасение е парадоксален за човека. Той трябва да извърши неща, които противоречат на възприетата от него идеология на матрицата – да се отрече от себе си, да се покори на своя Създател. Подчиняването на собствената воля спрямо волята на Спасителя, приемането на Иисус Христос отваря врата за Него да влезе в човека и отвътре да разкъса плена, от който страда. Основите на матрицата са взривени отдавна на Голгота, но човек сам избира дали да остане в плен на системата, в която е роден и която неминуемо ще го доведе до гибел, или да потърси спасение от нея.


бикновено холивудските филми се състоят от сбивания, преследвания и любовни сцени. Ако те се изрежат, в паметта на зрителя ще остане черна дупка. Но при филма „Матрицата“ е различно. Ще припомня накратко неговия сюжет. Някъде в Американия живее млад човек на име Нео. Всичко при него е наред - приятели, жилище, работа, перспектива в кариерата... Изведнъж той се събужда. И открива, че целият му живот е бил сън. При това този сън не му се е присънил, а му е бил „присънен“. Оказва се, че няма нито кола, нито любима жена, нито работа. Изобщо не се е разхождал из Ню Йорк. Целия си живот е прекарал във вана с някакъв физиологичен разтвор. По-нататък сюжетът се развива по каноните на класическата антиутопия, която рисува отвратителното общество като идеално. Така се предполага, че компютрите са се разбунтували срещу хората... Самият сюжет не е нов, но в „Матрицата“ машините използват хората като батерии. Хората прекарват целия си живот в капсули в непрекъснат сън. Телата им са омотани с кабели, по които във вените им се вливат хранителни разтвори. А за да функционира човекът в качеството си на човек, в неговия мозък са имплантирани съединители, чрез които един главен компютър („Матрицата“) контролира психическия му живот. Матрицата създава виртуална реалност, из която бродят сънищата на хората. Самите хора лежат на купчини, всеки в своя саркофаг, машините вливат в кръвта им необходимите физиологични вещества, а в главите им - желаните от машините фантазии. И изведнъж Нео се събужда... А ние се оказваме пред прага на основния въпрос във философията: „Що е истина?“ Философията се ражда там, където възникват съмнения. Тя е систематизирано, дисциплинирано съмнение. Съмнение в това, което изглежда само по себе си разбираемо, в традицията, в мита, в самия себе си. Философията започва от недоверието към себе си. Например, към сетивата си. Досега съм смятал, че моите сетива ми предават безусловно надеждна информация, а

се оказва, че не е така. Предметът, който се намира далече, ми изглежда малък. Греблото, потопено във вода, ми се струва счупено... Значи моите сетива могат да ме лъжат даже по отношение на самия мен... Има различни нива на битието. Има битие, а има и бит. Има житие, а има и живот. Има вечност, а има и време, история, калейдоскоп от събития. Човек стои на границата на тези светове. Но понякога забравя за пограничността... Класическият философски текст, в който не е трудно да

Индийската философия също се стреми да събуди човека. Нейният първи призив е: човече, познай и признай своята заслепеност. В индуизма обичайният за нас поток от усещания се нарича Мая - това е сънят, който сънува Брахман, първоначалното божество. Брахман спи и сънува сънища, а ние с вас сме персонажи от чужд сън. По това индийската философия се различава от европейската. На Декарт му се струва очевидно, че щом самият той мисли, значи съществува.

се разпознае сюжетът на „Матрицата“, е митът за пещерата, разказан в съчинението на Платон „Държавата“. Някакви хора са пленени и оковани с вериги в планинска пещера. Седят с гръб към изхода. Само понякога виждат пред себе си на стената играта на лъчи и сенки от слънцето или някакви светилници. Те седят в тази пещера от детството си. Забравили са, че съществува огромен външен свят, и мислят, че играта на сенките е единствената реалност.

В индийската философия се смята, че мисълта на човека може да бъде породена от чуждо съзнание, а не от неговото собствено. И така, човекът е породен от чужд сън, а освен това и сам спи. Човекът е сън в съня. Будизмът като цяло е философия на усмивката на Чеширския котарак1. Усмивката я има, а котарака го няма. С други думи, има поток на съзнанието, но няма субект на съзнанието. Личността я няма нито в света на хората, нито в света на боговете. В индуизма Брахман спи и сънува


сънища. Ако той се събуди, светът ще изчезне и ние с вас ще се разтворим. В будизма няма Бог. Целият свят е илюзия, но чия - не знаем. Все пак човекът трябва да разбере, че целият негов свят е светът на устойчивите илюзии. От подобна натрапчива хипноза трябва да се събудиш. А за начало трябва да разбереш, че мен и теб изобщо ни няма. В православието също има такова разбиране, че трябва да се пробудиш от плена на очевидното, на стереотипите. Най-ярко това е изразено в

учението на преподобния Максим Изповедник. Този велик православен философ е живял в VII в. сл. Хр. Според него има два типа логоси. „Логос“ на гръцки означава не само слово, но и мисъл, а при Максим - дори замисъл. Първият от двата типа е „логос сперматикос“, семенният логос. Това е замисълът на Бога за всеки човек, за всяко нещо, замисъл-воля на Божеството. Но ако човек не притежава дара на прозорливостта, ако не е придобил това, което при ап. Павел се

нарича „ум Христов“, той не може да гледа света с очите на Бога. Такъв човек сам измисля смисъла на ситуациите, в които попада. Той създава онова, което според учението на Максим Изповедник се нарича „логос фантастикос“. Това е измисленият от човека смисъл на всяка конкретна ситуация, т.е. фантазия. И така, във всички развити религии звучи предупреждението: за да постигне истината, човек е длъжен да скъса с привичната за него психологическа среда, с привичните си реакции,

стереотипи, илюзии. Трудно е да се пропусне тази идея и във филма „Матрицата“. Забележително е, че както в „Държавата“ на Платон, така и в „Матрицата“ човекът се събужда не по своя воля. Някакви конспиратори карат Нео да разбере колко тъжна е реалността. В религиозно-философските системи се предполага, че ако човек се събуди от плена на илюзиите, той вижда по-красив свят. Това, което ние тук смятаме за красота, е нищо

в сравнение с онази висша красота, висшето благо, Истината с главна буква, която се открива само пред духовното зрение, не и пред плътското. В „Матрицата“, обратно, светът, в който е свикнал да живее Нео, е уютен, красив и добър. После му се открива съвършено друга реалност. Истинската реалност се оказва страшна, нечовешка, мръсна, както и смъртно опасна. В това може да се види разминаване между традиционните религиозни картини на света и сюжета на „Матрицата“, като дори се направи извод за антирелигиозната насоченост на филма. Но подобна интерпретация би била твърде прибързана. В християнството такъв поврат е нужен и неизбежен. Човекът, който разкъсва паяжината на натрапчивите самоочевидности, е длъжен да мине през етапа на разочарованието. За придобиването на вяра са необходими разочарования. Животът на хората понякога е прекалено подреден, в него има прекалено много предвидимост и повторяемост.


Нерядко има такъв ordnung2, че да го взривиш, изобщо не е грях. Еднолинейната подреденост на човешкия живот, предвидимата простота на жизнената траектория се предават на езика на християнската психология с думата „страст“. От гледна точка на православната психология всеки от нас е ходещ парламент. А във всеки парламент има множество фракции. Идва пореденото заседание и в дневния ред традиционно се поставя един-единствен въпрос: „С какво да се захванем, господа депутати?“ След това различните фракции излагат своите концепции. Фракцията на главата казва: „Слушай, хайде да отидем в библиотеката, да почетем умни книжки.“ Фракцията на сърцето е решително против: „За какво са ти книгите, при теб навсякъде има книги, дори в тоалетната си сложил рафт за книги! Дай да отидем в храма, да се помолим. Откога не си бил в храма, просто да постоиш минутка, да се помолиш?“ Но голямата, влиятелна и центристка фракция на стомаха казва: „Е, писнахте ми с вашата духовност! Хайде да вечеряме някъде! Разлисти тефтера. Кой от познатите ти днес има рожден ден? Звънни.“ Има и фракция на радикалните демократи. Ще премълча какво предлага тя за през нощта ... И все пак всички тези фракции са в мен законно. Всички депутати са избрани - колкото и странни и неуместни да изглеждат техните лозунги, те все пак законно представляват интересите на хората в парламента. По същия начин всички импулси и влечения у човека, включително сексуалните и физиологичните потребности, от гледна точка на православната аскетика са нужни, добри и заложени в нас от Твореца. Грехът се ражда не в създадената от Бога човешка природа, а в мъглата на моя личен избор. Грехът се ражда, когато човек забравя закона на йерархията, когато по-нисш импулс се реализира за сметка на по-висш. В гръцкия език думата „грях“ буквално означава „да не улучиш, да пропуснеш целта“ - когато стрелата минава покрай целта. Причините са несигурната ръка, неточното прицелване, възникнали пречки. Пречките - това са вече споменатите „фантастични логоси“. Човек не осъзнава ясно къде е доброто и къде има

нещо друго, у него възниква „двойно виждане“, истинската цел се заменя с лъжлива. Прицелваш се в нея и я улучваш. Постигнал си целта, но тя се оказва фантом. Тя е само твоя цел, а не Божия. Твоят успех също е измамен, временен, илюзорен. Но ако човек не е забелязал това и се е зарадвал на уж поразената мишена, той отново и отново повтаря маршрута си и накрая става зависим от него: краката му сами го носят по познатата пътека. Така че описаната преди малко картина на дискусията между различните фракции в организма е прекалено идеална и оптимистична. Най-често дискусия изобщо няма, а нисшите фракции просто установяват сурова диктатура. Църковнославянската дума „страст“ не трябва да се превежда като страдание или влюбеност, или просто силно чувство. Страстта говори за това, което в граматиката се нарича „страдателен залог“. Страст има там, където нещо ме тегли, където с мен става нещо. Където не аз живея, а ме живеят. Където съм открит за влияния, дори произлизащи от мен, но без да ги търся. Страстта е там, където не съм господар на случващото се с мен. Много често не човек ръководи душата си, като контролира своя начин на живот, думите и мислите си, а е теглен от своите привички и стереотипни реакции. Пътят на религиозния подвижник (не е важно дали е будистски монах или е православен) се осмисля от самия него като път на борба за свобода - от вътрешния тиранин. „Избави се от натиска на хормоните върху съвестта си, опитай се да мислиш по-свободно. Избави се от прекалено

примитивните и предвидими психофизиологични реакции и поведенчески стереотипи, свали от лицето и живота си онези маски, които прилепва към теб твоят микросоциум.“ Основната свобода е в това, а не в гласуването на някакви избори. Ако човекът още не е поел по този път на борбата, той е напълно цялостен. Но тази цялостност е „заострена“ по-скоро надолу. Най-нисшата от фракциите управлява живота му. Как да се измъкне от този плен? Първата стъпка е горчивината на себепознанието. Тя внася творческо разцепване на предишната цялостност. Покаянието, за което говори християнството, е преди всичко разрушение. Разрушаване на привични съединения, на привични реакции. Първата правда, която намира човек, когато започне да търси истината, е правдата за самия себе си, за това, че границата между доброто и злото не минава по границата „аз“ и „другите“. Това е тъжна правда. Оказва се, че и у мен самия има зло, източник на греха. Тогава човекът се пробужда и вижда наоколо нещо подобно на това, което вижда Нео, когато се събужда от хипнозата на Матрицата, - уродливостта. Докато не се събуждаш, Матрицата ти внушава, че си най-страхотният, най-умният. Първата реакция на събуждащото се съзнание е оттласкване от самия себе си. Докато човек не дотегне сам на себе си, няма да може да намери Христос. Затова зрелият човек има една уважителна причина да помоли за кръщение - когато започне да му се гади от самия него. Пътят на християнина е път на самоубиец. Християнинът трябва да стане съавтор на


своята смърт, в смисъл - да остави в миналото предишното свое „аз“, своята самовлюбеност. Няма как да навлезеш в тайната на смъртта и възкресението на Христос (а кръщението е образ именно на това, как следваш Христос в Неговия гроб и във връщането му от там) просто така, между другото, от любопитство или от желание да се избавиш от някаква малка болежка, да решиш известни дребни проблеми. После вече трябва да градиш антистрастен живот. Казано на църковен език, целомъдрена насока на живота. Целомъдрието е не просто тип сексуално поведение. То е средоточие на мъдростта, целостността на човека. Целомъдреният също е насочен към една цел, но тя вече не е надолу, а нагоре. Този човек е дотолкова жив вътрешно, че не се променя заедно с околната среда. В биологията е известен законът на Уолтър Кенън, според който съвършенството на организма се определя от степента на неговата независимост спрямо измененията в околната среда. Според този критерий топлокръвните животни са по-съвършени от студенокръвните. Навън може да бъде плюс 20 или минус 20 градуса, а у мен си остават все 36,6. Но ако моята температура се уеднакви с температурата на околната среда, ако налягането на моето тяло (артериално, соматично, вътрешночерепно и т.н.) се уеднакви с онова налягане, което за днес прогнозира метеорологичният център, това ще значи, че аз съм станал част от околната среда, т.е. съм умрял. Най-приспособеното към околната среда тяло е трупът в гробището. А да бъдеш жив, е трудно. Да

бъдеш жив, значи да пазиш себе си и да не се поддаваш на всяко влияние. Покаянието е болка от самия себе си. При него става преориентация на волята. Най-важното запознанство в живота на човека е запознанството със самия себе си. Честно ще кажа, че въпреки цялата ми ученост не мога да говоря за душата по друг начин освен с езика на децата. Всъщност основателят на нашата религиозна традиция казва: „Ако не станете като децата, няма да влезете в небесното царство.“ Затова по детски ще кажа: „Душата е това, което боли човека, когато цялото му тяло е здраво.“ Когато ми се налага да говоря на тези теми в училище, вдигам някое хлапе от първия чин и му казвам: - Хайде, Иванчо, стани и покажи къде се намира черният ти дроб! Иванчо започва да сочи някъде към корема си (а черният дроб е по-горе, зад ребрата). И аз с искрена завист му казвам: - Отговорът не е верен. Сядай. Шест. Щастлив човек си ти! Завиждам ти. Не знаеш къде е черният ти дроб. А щом не знаеш, значи не те боли. Ако детето го боли нещо, то е просто „коремче“. Някъде към 50-те започваш да различаваш бъбреците от надбъбречните жлези. Принудителните познания по анатомия стават все по-обширни и подробни. Но точно по същия начин, по болката, може да се досетиш и за съществуването на душата. И щом боли, значи я има. Всъщност душата може да се изяви и чрез радост. Когато цялото тяло боли, а тя се радва. И така, самопознанието започва от това, че аз не съм просто тяло, а имам и душа. От

това първо познание следват много неща. Има душа, тя е малка и бедна, а сирачето всеки ще обиди. Душата трябва да се защитава! Трябва да се обгрижва. Трябва да се храни, и то да се храни правилно. Да, младият стомах е готов и гвоздеи да смели. Но с времето започваш да разбираш, че безразборното хранене поражда проблеми. Така е и с възприемането на информацията. Какви информационни потоци допускаш в живота си, в душата си? Когато виждам в метрото хора, които четат жълти вестници, просто се ужасявам: „Хора, защо не обичате себе си? Защо крадете от самите себе си?“ Една от главните болести на душата според езика на аскетиката се нарича плът. Думата „плът“ в църковните текстове има два смисъла. В догматическите разработки плътта е тяло. Тогава не се правят негативни асоциации с това понятие („Словото стана плът“ - се казва в Евангелието за раждането на Христос). Но в аскетическите, монашеските текстове плътта, това са нисшите слоеве на нашата психика, свързани с физиологията ни. С тях трябва да се борим, да ги дисциплинираме. Плътта е бушуващото животинско начало у нас. В този смисъл тя е подобна на злокачествен тумор. И така, човек, който е разбрал, че има душа, по-нататък трябва да реши: „Къде съм аз? С коя от фракциите у мен се идентифицирам? Аз - това моята социална маска ли е? Или моето тяло? Или моята душа? Или моят дух?“ Духът е това, което ни влече извън човешките предели, т.е. което влече човека към Бога. Трудът на самопознанието е труд на самоопознаване, самоидентификация. А после - самодисциплиниране по посока на главната цел. Но всичко започва от бунта. Фактът, че бунтът в „Матрицата“ носи религиозен характер, се вижда още от названието на общността на въстаниците. Не знам защо руските преводачи са оставили това название без превод - „Зион“. Английското Зион и немското Цион трябва да бъде предадено на руски (и на български, б.пр.) като Сион. И това е още една пряка препратка към Библията. Сион е хълмът в центъра на Йерусалим. Това е мястото на Тайната вечеря, мястото, където е погребан цар Давид. Именно


в Давидовия Псалтир Сион става символ на верността и съпротивата. Една след друга различни империи са „асфалтирали“ и „прочиствали“ Израил, но паметта за Завета с Бога е връщала израилския народ в историята. И тази памет за своя Бог пленниците са свързвали със Сион: „При реките Вавилонски - там седяхме и плачехме, когато си спомняхме за Сион“ (Пс. 136:1, СИ). „Който се надява на Господа, е като планината Сион - няма да се помръдне: той пребъдва вечно „ (Пс. 124:1, СИ). Но в първата серия на филма тези загатвания за Библията остават почти случайни и дори провокационни, почти кощунствени (името на любовницата на Нео - Тринити - означава Троица). Първата серия е заснета с очевидни будистки акценти. Въпреки че основната теза в нея („Събуди се и гледай!“) е общорелигиозна, има типична будистка радикалност в нейното представяне. Да, всички религии по света казват, че не бива да се доверяваме на обичайните усещания. Но степента, в която сме излъгани, се оказва различна според различните религии. Християнството смята, че човек може много сериозно да се заблуждава, но все пак самият той не е лъжа и светът не е илюзия. Още на първата страница от Библията четем: „Бог видя всичко, което сътвори; и ето, беше твърде добро.“ Според будизма, напротив, нашата измама е пълна. Първата серия на „Матрицата“ е пронизана от идеята за тоталната лъжа. Целият свят, в който живее Нео, е измислен отначало докрай. И изцяло трябва да бъде разрушен. В този смисъл първата серия носи в себе си по-скоро будистки мотиви, отколкото християнски. А също и гностически. Гностиците са първите еретици в християнската история. Те наследяват античното убеждение, че космосът, това е ред. Думата „космос“ произлиза от глагола „космео“ - украсявам (оттук идва и думата „козметика“). Античният грък се радва на реда. Пред лицето на смъртта той се утешава с това, че всичко има свое място в хода на живота. Но в съхранената от гностиците антична идея за космоса като порядък се променя критерият за оценка. Те казват: „Да, космосът е ред, но това е редът на затвора. Това е кон-

центрационен лагер. В такъв порядък за теб, човече, няма място. Ти трябва да избягаш от този космос, като разрушиш неговите окови.“ А според християните трябва не да разрушим, а да преобразим космоса. Христос идва в света не за да ни измъкне от него, а за да хвърли тук семе, което ще го преобрази. Патосът на гностиците е патос на бягството. Патосът

Още в началото на пети век от християнската история римският философ и поет Боеций поставя много остро този проблем: „Кое божество между двете истини е разпалило война?“ Под двете истини тук се разбират двата догмата на християнската вяра. Първият е вяра в Бога като Вседържител („без волята на вашия Отец и косъм от главата ви

на каноничното християнство е патос на преобразяващата историческа работа, патос на разширяващото се богочовечество. Така, в първа серия на „Матрицата“ импулсът на разрушаването и отричането на света е твърде силен, затова религиозният мотив тук се характеризира по-скоро като гностически, отколкото като християнски. Но във втората серия акцентите започват да се променят. Всъщност какво е небудистко там? Основният въпрос на втората „Матрица“ е за човешката свобода. Самият бунт на Нео свободен ли е, или не? Може би той е средство за презареждане и обновяване на самата система, Матрицата? Програмиран ли е бунтът на Нео? Постановката на този въпрос мигновено връща филма в полето на християнската култура. За всеки човек, възпитан в европейската християнска култура, са естествени въпросите: „Как да се съчетае свободата на човека със съществуването на Бога? Ако има Бог, как може да ни има и нас? Ако Неговото всемогъщество е факт, какво значи нашата свобода?“

няма да падне“). Вторият догмат е за нашата свобода и отговорност. Как да се съвмести това? Не може да се каже, че ние 90 процента зависим от Бога, а 10 - от нас самите. Не. 100 процента всичко зависи от Бога и 100 процента ние сме отговорни за живота си и за смъртта си. В рамките на нашия евклидов ум ние не сме способни да разберем това. Трябва да излезем от „матрицата“ на нашия свят, да погледнем отстрани и едва тогава ще разберем как все пак е бил устроен домът, в който сме живели. Християнската култура и досега е в състояние да съвместява тези две твърдения. На теоретично ниво през всички тези векове християнската философия така и не е дала отговор. Но на нивото на практиката имаме великия отговор на Тома Аквински: „Ние трябва да се молим така, сякаш всичко зависи само от Бога, а да се трудим така, сякаш всичко зависи само от нас.“ Будизмът не обяснява как човек може да спре потока на кармата, щом нейните закони управляват всичко. Философията на индуизма


не поставя въпроса как човек може да бъде свободен, когато всичко в света е божество. След като човек е частица от божеството, как частицата може да бъде свободна от цялото, от което е част? Но „Матрицата“ поставя този въпрос. Във втората серия всички персонажи убеждават Нео, че не е свободен, че от него нищо не зависи. А той отстоява своята свобода. Самото наличие на тази дискусия вече говори, че „Матрицата“ навлиза в пристанището на християнската култура. Отговорът, който предлага третата „Матрица“, звучи според мен така: бунтът на Нео е свободен от гледна точка на самия него; бунтът на Нео е непредсказуем за самата Матрица; бунтът на Нео не е нещо ново за архитекта на Матрицата. В третата серия християнските мотиви се умножават. Постоянно звучат темите за вярата и за чудото. Когато бойните машини на Матрицата вече са разкъсали отбраната на Сион, остава само да се вярва в чудо. А вярата е специфично християнска ориентация на съзнанието. Магьосниците от всички

на вяра. Вярата - това е отблъскване на реалността (в смисъла, в който се отблъсква натиск на враг). Онзи, който вярва в победата на Нео, няма да се предаде и ще победи. И накрая, във финала на третата „Матрица“ има два очевидни цитата от Евангелието. Единият е зрителен, другият е текстов. Зрителният, образен цитат е разпятието. Нео в буквалния смисъл се разпъва, разтваря ръце пред Матрицата... Именно в тази минута на неговата пределна неподвижност, физическа несвобода и беззащитност се състои решаващият му двубой с агент Смит. Това значи, че битката на Нео става не в материалния свят, не там, където изходът на боя се решава с нож или танк. По думите на ап. Павел: „Нашата борба не е против кръв и плът, а против духовете на злобата.“ Вторият цитат е фразата: „Свърши се!“ Според Евангелието това са последните думи на разпънатия Христос на кръста. Но тук трябва да се отбележи тактичността на авторите на сценария. Ако тази евангелска фраза беше вложена

народи не вярват, а „знаят“. Будистът също няма да изрази принципите си с думата „вяра“. Дори в Стария Завет думата „вяра“ се употребява рядко. И в християнското богословие, и в „Матрицата“ звучи темата за прекалено натрапчивата очевидност, която трябва да прекрачиш чрез акт

в устата на Нео, моята реакция към филма щеше да се ограничи с една дума: „Анатема!“ Защото би било очевидно, че Нео се отъждествява с Христос, а „Матрицата“ става пето евангелие, „евангелие от братята Уашовски“. И това щеше да бъде прекалено кощунство (достатъчно е да си припомним за любовницата на Нео и нейното име). Сценаристите обаче постъпват коректно: те оставят цитатните препратки към Евангели-

Герой на Л. Карол от „Алиса в Страната на чудесата”, който се усмихва, а след това изчезва и остава само усмивката му. Б. пр. 2 Оrdnung (нем.) - ред. Б. пр. 1

ето, но фразата, която произнася евангелският Христос, слагат в устата на Матрицата, не на Нео, като по този начин не позволяват Избрания от филма да се отъждестви с Христос... Ето кое е важно: фактът, че Нео върви по пътя на изкупителната освобождаваща жертва, и фактът, че сюжетът се върти около темата за свободата и предопределението, поставят този филм в контекста на християнската култура. Някои ще кажат, че младежите не забелязват тези сюжети. И какво от това? Пред нас е вечният конфликт в училище: децата изобщо не харесват в книгите онова, върху което учителят и учебникът биха искали да се съсредоточат техните мисли и дискусии... И на мен ми беше болно да гледам „Матрицата“ в кинозала, претъпкана с младежи. Шегичките и смешките им ми изглеждаха неуместни и почти кощунствени. Но това не значи, че филмът е лош, а че трябва да възпитаваме хората да мислят и да гледат. Поне на студентите този филм дава повод за размисъл. Според мен в наше време това не е малко. Всичко, което те провокира да мислиш, което те отучва от „клиповите“ възприятия, вече е добро. Убеден съм, че в съвременния свят, света на клишетата и видеоклиповете, всичко, което учи човека да мисли, било то квантовата механика или филмът „Матрицата“, е стратегически съюзник на християнската Църква. Не смятам, че „Матрицата“ е християнски филм. Тя е произведение, израснало в полето на християнската култура. Не на светската и не на будистката. Във филма е несъмнено влиянието на християнската култура, при това осъзнато от самите автори. И за мен това е радостно. Защото означава, че слуховете за „смъртта на Бога в европейската култура“ се оказаха, меко казано, преувеличени. Очевидно Евангелието е способно да поражда ехо и в културата на XXI век, а тя е електронна и компютърна. И още означава, че за християнина и светът на съвременната култура може да бъде свой дом. За да бъдеш християнин, не е задължително да бягаш в средновековието.


Едва тогава той става вътрешно правдив. Всички критерии за добро и справедливост, които преди е прилагал само към другите хора, сега прилага преди всичко към себе си. Повече никого не осъжда, а се старае да помага на всички, да жали, като осъжда единствено себе си и самото зло. Иска му се да приложи цялото си познание за доброто към себе си. Това му се струва и значително, и интересно, и единствено нужно… Така Божието царство идва при човека. Така вътрешното му същество се обръща към Бога и пробудилата се нравствено човешка душа извършва свят съд над себе си. Ако хората можеха да насочат цялото си познание за доброто и злото преди всичко към самите себе си, каква дълбока и чиста сила на доброто щеше да се изяви на света! Каква голяма нравствена тежест би придобила човешката дума.

Мъдрият Исак Сирин казва: „Обичай грешника, но мрази делата му.” А ние? Ние мразим грешника, но обичаме грешните дела. Може би някои смятат, че ако не осъдят злото в лицето на другите, ще свикнат с него, ще изгубят усета си за нравственост. Като осъждат злото у другите, се залъгват, че разпалват доброто у себе си. Човекът е толкова изобретателен, когато иска да оправдае своето зло! Естествено, не трябва да бъдем равнодушни към доброто и злото. Ние сме нравствено отговорни и за своя живот, и за живота на хората около нас. Но борба със злото трябва да водим винаги от позицията на доброто, а не на злото. Такъв е законът на Висшето добро. Божията правда винаги е добро в цялата си строгост. Съвестта – това е „Божи образ” у човека. Съвестта може да се изврати, да прегори чрез ожесточение. Но удивителното е, че всеки дивак и дори всеки цивилизован човек (което е още по-изумително) знае къде е правдата. Човек може да изсуши с абстракции или с техника ума си, да ожесточи с гордост и тесногръдие сърцето

си, може да се качи на нищожните (но за него особено „високи“) кокили на житейското тщеславие, да ходи с маска на лице дори пред близките си, но сърцето му остава способно да вижда правдата. Това е удивително! Всеки грешник е близо до Бога и Неговата правда. По-точно - Бог е близо до всеки грешник, колкото и да е отдалечен той от Него. Чувството за правдата обаче при нас, хората, понякога е много извратено и насочено към онази „външна тъмнина“, където се ражда цялото, всеобщо и лично, човешко „скърцане със зъби“. Дори най-безнравствените хора разбират недостатъците на околните. А невярващите в Бога, които отричат реалността на нравствения свят и своята душа, виждат греховете на вярващите. Нима това не е поразително? Човек, който е далече от нравствената чистота както от съзвездието Кентавър, забелязва дори най-малкия намек за нечистота у онзи, който иска да бъде служител на чистотата. Наистина може да се каже, че ангелите управляват съвестта на хората, а демоните яхват тяхната воля. Бихме нарекли това най-великата безсъвестност и бихме се стъписали пред изключителността на подобно фарисейство. Но аз се учудвам на друго – на човешката съвест. Как сияе тя дори в най-дълбоката тъмнина! Ето свидетелството и доказателството, че съществува Правда, еднак-

ва за всички. Съществува душата на човека – сътворена от Бога за нравствен живот. В света има нравствена светлина. „И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе“ (Йоан 1:5). Злобните изобличават злобата… Нечистите се въоръжават против нечистотата… Лицемерите громят лицемерието… Измамниците се обвиняват един друг в лъжа. И във всичко това кипят хора, градове, държави. Каква нравствена енергия се вижда навсякъде в „борбата срещу злото“. Трещят радиоприемници, блестят екрани, пъстреят вестникарски страници - всичко изявява лъжата на враговете… Ужасяващото в своето зло човечество проследява, изобличава, заклеймява лъжата, която се опитва да мине за правда, като не забелязва, че заклеймява самото себе си. И от това, разбира се, злото не намалява. От привидната борба с него злото не изчезва, а нараства. То вече обсажда човечеството, като поглъща изобличаваните, които изобличават. Горкото човечество! Как си играят с теб духовете на тъмнината! Как използват твоята човешка съвест, за да те откъснат от Истината, дошла при теб.


„И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде: мъж и жена ги създаде. И Бог ги благослови. И Бог им каза: „Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и я покорете, бъдете господари над морските риби, над въздушните птици и над всяко живо същество, което се д вижи по земята… Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си, и те ще бъдат една плът” (Бит. 1:27-28; 2:24).

„Полът на родителите няма никакво значение за възпитанието на детето. Най-важното е двамата „родители” предварително да се разберат кой каква роля ще играе” – заяви дръзко пред нас, тогава група студенти магистранти в държавен университет, преподавателят N. По същото време други професори по психология ни преподаваха, че хомосексуализмът е разстройство от групата на „обектните парафилии” (сексуално влечение към неподходящ полов партньор, каквито са и педофилията, зоофилията, фетишизмът и др.)1.

Днес някои телевизионни и филмови продуценти (част от които са хомосексуалисти) се опитват да ни убедят, че полът няма никакво значение, като представят пред широката публика тенденциозни истории. Наскоро една от националните телевизии в България показа репортаж за две лесбийки, които отглеждат заедно детенце. „Полът може би няма чак такова ключово значение. Поне така се надявам” – каза пред камерата едната от тях, която очевидно изпитваше затруднение да определи дали е „майката”, или „бащата” на детето2. Различни изследвания периодично ни внушават, че сексуалната ориентация на двойката няма никакво значение за благополучието на децата. Според техните автори двама хомосексуалисти „татковци” или две лесбийки „майки” могат

да отглеждат деца също толкова добре, колкото и двама биологични родители. Най-важното е децата да бъдат заобиколени от двама грижовни възрастни, което е предостатъчно за отглеждане на здрави и добре адаптирани личности. И въобще какво значение има полът за това, с кого ще си легнеш, за кого ще се ожениш или с кого ще осиновиш деца (защото е очевидно, че за раждането на нов живот полът вече има значение)? Тези възгледи, станали революционни в приложението си и нечувани само преди няколко десетки години, днес са често натрапвани от учени, адвокати, политици и медии. В началото на сексуалната революция и феминисткото движение в САЩ на хората им се казваше, че отглеждането на деца в непълни семей-


ства не оказва никакво влияние. Многобройни изследвания обаче разкриват, че децата, които растат в семейства без бащи, се справят по-зле в училище и емоционално, а също във финансово отношение като деца и като възрастни, отколкото отгледаните в семействата на биологичните си родители. Случайно съвпадение ли е бумът на разводите през втората половина на XX век, милионите деца, отглеждани в непълни семейства, и разпространението на хомосексуализма с неговото натрапване през последните десетина години? И не е ли главната мишена на хомосексуалистите тоталното съсипване на брака като институция и неговата замяна с „ревизирания”, хомосексуалния му вариант? Какво всъщност представлява бракът? Съгласно традиционния хетеросексуален възглед бракът е съюз между мъж и жена, основан на трайно и изключително взаимно посвещение, осъществявано по естествен начин при раждането

и съвместното отглеждане на деца. Той е изключитело значим за обществото. Естественото хетеросексуално семейство е в основата на благополучието на цялото общество. Противоестественият (хомосексуалният) брак се възприема като съюз между двама души, посветени да се обичат романтично и да се грижат един за друг или за осиновено дете. Според защитниците на този модел семейството е „двама души във връзка. Не е задължително това семейство да е с мъж и жена.”3 В основата на хомосексуалните бракове е благополучието на индивида. Но ако не е задължително семейството да бъде изградено от мъж и жена, какво пречи на две жени да привлекат и трета и да разширят „семейството”? Ако не е задължително двамата брачни партньори да са мъж и жена, тогава бракът може да е и с животни? Не може ли да

се оженят и да създадат семейство мъж с маймунка? Кой установява правилата какво е семейство и брак? Ако бракът може да бъде всичко, тогава той е нищо. Ако противниците на естествения хетеросексуален брак са прави, че всякакви хора във връзка, независимо от пола и броя им, може да образуват семейство, тогава бракът изчерпва своя смисъл и цел. Желанието да се посветиш на отглеждането на деца също не е достатъчно, за да се превърне една връзка в брачна. Както и ако две монахини решат да се грижат за сираче, това няма да ги превърне в брачни партньори. Да имаш деца, не е задължително условие за брачна връзка. Младоженците не стават съпрузи в деня на раждането на първото си дете. Бракът е пълноценен съюз на две сексуално допълващи се личности, като тяхната връзка позволява раждане на нов живот. Това, разбира се, не означава, че бездетните двойки не създават истински

брачен съюз. Любовта между мъжа и жената невинаги ражда нов живот, но тя е предназначена за това. Както в един волейболен отбор има определени изисквания и принципи, които му позволят да печели игри, и независимо от това, дали е постигната целта за победа, той си остава волейболен отбор. Хомосексуалните взаимоотношения не могат да бъдат в основата на брак, защото им липсва най-съществената ориентация - те не са предназначени за възпроизвеждане на нов живот. Съгласно изследванията такива двойки страдат по-често от емоционални разстройства, техните връзки са нетрайни и партньорите изпитват дълбоко неудовлетворение. Защото никой човек, намерил щастие в една връзка, няма да сменя стотици сексуални партньори, което изследванията показват, че е факт при хомосексуалистите4.

Защо на хомосексуалистите е нужен брак? Гей-активистите не се борят за индивидуални права. С искането за равноправни бракове те търсят официално социално одобрение за своя начин на живот. Всъщност само незначителен брой гей-двойки решават да сключат брак. Според едно ново изследване на Института за брак и обществена политика (iMAPP) в държавите, където гей-браковете са узаконени, само между 1 и 5% от гейовете и лесбийките искат еднополов брак5. Социологът Гретчен Стиърс в своето изследване „От днес нататък” установи, че половината от гей-двойките сключват брак с цел финансова и законова изгода (например брак с имигранти). Изследването навежда на мисълта, че много радикални гейове и лесбийки, които жадуват да видят брака отречен, се женят не поради някаква сигурна полза, а с цел съзнателно да го разрушат като институция6. Другата по-важна причина да се иска узаконяване на хомосексуалните бракове е възможността впоследствие тези двойки да си осиновяват деца. Какво казват научните изследваният и здравият разум по този повод? Не е ли дискриминация да не им се позволява да осиновяват деца? Не, ако се търси действително найдоброто за децата. Обществото вече е изключило възможността за осиновяване на деца от семейства, при които има риск от нестабилност, стрес и увреждане за децата. Става дума за лица с криминално минало, в напреднала възраст, с тежки физически или психични увреждания, със склонност към педофилия, със зависимост от наркотици. Многобройни изследвания доказват, че хомосексуалните семейства крият високи рискове за физическото и психичното здраве на децата, защото: • Тези семейства са твърде нетрайни. Изследване, публикувано в сп. „AIDS”, показва, че хомосексуалните връзки продължават средно година и половина и същевременно партньорите имат средно по осем други връзки7. Тогава как децата на еднополовите двойки ще израснат в подходяща среда, изпълнена с любов и сигурност? Обратно, децата в хомосексуалните бракове израстват с убеждението, че брачните връзки са преходни и предимно сексуални по


характер, т.е. най-вече за удоволствие, а не за създаване на потомство. • Хомосексуалните семейства крият сериозни рискове за здравето. Мъжете хомосексуалисти са изложени на три пъти по-голям риск от депресия. Лесбийките и бисексуалните жени са изложени на четири пъти по-голям риск от невроза. В сравнение с останалото население е три пъти по-вероятно мъжете хомосексуалисти и лесбийките да се нуждаят от психиатрично лечение8. В хомосексуалните семейства се срещат по-често случаи на сексуално насилие над деца9. Настаняването на дете в среда с подобни предварително известни рискове е безотговорно и неетично. • Израстването с хомосексуални родители води до объркване на половата идентичност на самите деца. Уолтър Шум, професор от Канзаския държавен университет, изследва 2847 случая на такива деца и установява, че между 16 и 57% от тях заимстват от родителите си хомосексуалната идентичност (в сравнение с 4,3% от децата в хетеросексуални семейства). Шум изтъква, че децата на майки лесбийки са посклонни да възприемат хомосексуална идентичност между 33 и 57% 10. И така, изводите могат да бъдат обобщени по следния начин: лесбийките феминизират синовете си и правят дъщерите си по-мъжествени. • Хомосексуалните семейства лишават децата от естествени модели на поведение. Д-р Дж. Рикърс, професор по невропсихиатрия и поведенчески науки, пише: „Независимо дали са признати като „брак”, или не, семействата с

хомосексуални партньори поради самата си същност не могат да осигурят модел на здрави хетеросексуални брачни взаимоотношения, които повече от 90% от децата ще търсят като възрастни.“11 Дори ако децата в хомосексуалните семейства знаят КАКВО е да бъдеш съпруг или съпруга, баща или майка, те няма да знаят КАК да бъдат такива поради липсата на правилни модели на взаимоотношения, които да възприемат и да пресъздадат по-късно в собствения си брак. • При хомосексуалните семейства се повишава стресът у детето. Децата в хомосексуални семейства са изложени на по-голям стрес, защото са принудени да отричат пред връстниците си, че техните „родители” са хомосексуалисти. Такива деца често загубват приятелите си и имат по-малко възможности да общуват с връстниците си. Например изпитват дискомфорт, ако искат да поканят приятелите си да играят у тях. Те се оплакват, че често хомосексуалните приятели на родителите им ги питат: „Ти гей ли си?”, което ги обърква и се възприема като намеса в личния им живот. Децата, които растат в еднополови семейства, са по-склонни да експериментират с хомосексуално и сексуално отклоняващо се поведение12. Какво е най-доброто за децата и за цялото общество? Конвенцията на ООН за правата на детето гласи: „За пълното и хармонично развитие на личността на детето то трябва да расте в семейна среда, в атмосфера на щастие, любов и разбирателство.”13 Според натрупания човешки опит и здравия разум най-добрата среда за това може да бъде естественото хетеросексуално семейство. Изследванията на проф. Сарантакос показват, че децата на женените хетеросексуални двойки се справят по-добре в училище, в академичен и социален аспект, отколкото децата на съжителстващи хетеросексуални и хомосексуални двойки14. Дори ако е родено в не много щастливо семейство, за детето това е по-добър вариант, отколкото да расте в разбито или еднополово семейство. Митът от 1970-те, че „щастливият развод е подобър за детето от нещастния брак”, вече основателно се смята за пълна заблуда. Изследвания показват, че дори родителите, които се карат, често имат

по-щастливи и по-здрави деца, отколкото разведените родители15. Може да звучи изненадващо, но специалистите са открили, че децата се интересуват не толкова от качеството на емоционалния живот на мама и татко - те просто искат мама и татко да бъдат с тях. И ако единият от двамата си тръгне (по-често бащата), неговото напускане никога не спира да причинява болка и да поражда болезнени последствия16. Децата имат нужда от баща и майка. Половете са различни и затова родителските грижи на бащата и майката се различават. Всеки от тях допълва другия в отглеждането на децата. Бащите обикновено повече играят с децата си, докато майките са по-практични и подобре отговарят на непосредствените нужди на детето. Бащите са по-твърди, повече ориентирани към абстрактните критерии за справедливост (правилногрешно). Майките са по-склонни да се грижат за емоционалната безопасност на децата, докато бащите развиват у тях състезателен дух и способността да поемат риск. Майките реагират по-скоро на състоянието на децата в момента, докато бащите подпомагат развиването на тяхната независимост и самостоятелност. Децата имат нужда от двамата си родители, защото възприемат различни уроци от всеки от тях. Нито бащата, нито майката могат да бъдат заменени. Присъствието на бащата в живота на момчето е изключително необходимо за формирането на самоконтрол, подходящо мъжко поведение и най-вече – уважение към жените. Също така присъствието на бащата е жизненоважно за самоуважението на момичето и за формирането на неговата здрава сексуалност по-късно. Децата имат също толкова голяма нужда и от майка за своето балансирано емоционално и психично развитие. Докато игрите с бащата са по-непредсказуеми и физически по-динамични за детето, игрите с майката са повече вербални, дидактични и включват използване на повече играчки. Майките осигуряват ролеви модел на дъщерите си, с който те се отъждествяват при развитието си. Присъствието на бащата в семейството играе по-голяма роля за намаляването на престъпността в обществото, отколкото нивото на семейните приходи. Престъпността е два пъти по-висока там, където липсва баща17.


Прует обобщава изследванията на Ерик Ериксън, един от най-уважаваните психолози в света, и отбелязва, че майките и бащите обичат по различен начин. Любовта на бащата се характеризира с повече очаквания за постигане на целите, докато любовта на майката е по-грижовна и изразителна. Майките се грижат за децата. Бащите ги пазят. Майките отглеждат, бащите преодоляват препятствия. Бащите наблягат на взаимоотношенията с хората извън семейството, на социалните умения и способността да се създават приятелства. Когато детето е в добри отношения с бащата си, то има по-добри социални умения, по-самоуверено е и е по-сигурно в собствените си възможности18. Науката и здравият разум ни убеждават, че полът има значение, че мъжът и жената са еднакви като ценност, но имат различни роли и функции, затова любовта от страна на бащата и на майката е особена и уникална. Обезпокоителен е фактът, че повечето дискусии в медиите защитават възрастните и техните права. Никой не споменава за правата на децата. Кой ни е дал право да ги лишаваме от баща или от майка? Днес малцина защитават интересите на детето, докато интересите на осиновителите все повече надделяват. В заключение В наши дни хомосексуализмът се натрапва много агресивно чрез филми и изложби, а в някои училища активисти влизат не просто да рекламират хомосексуализма като идея, но и раздават на децата адреси на местни гей-клубове19.

Често съвременните средства за масова информация насърчават мъжете и жените да открият своята хомо- или хетеросексуална идентичност чрез фрази от типа: „Погледни дълбоко в душата си”, „Не се срамувай от своите странности”, „Какви са били твоите интереси и какво си обичал да правиш най-много като малък?” С подобни въпроси те атакуват непосредствено половата идентичност на човека, внасят смут и объркване, към които децата и юношите са най-уязвими. Обезличаването на половете чрез прокламиране на хомосексуални бракове и семейства представлява сериозна опасност за цялото общество. Значителният брой емпирични изследвания и самата логика ни изправят пред дилемата: да се върнем ли към здравия разум, или да го пренебрегнем в името на хедонизма и първичните нагони? Човечеството е създадено от мъже и жени, трети пол няма. Нещо повече, историята и съвременните научни изследвания доказват, че естественото семейство с баща и майка въпреки всичките си грешки е възможно найдобрата среда за отглеждане на бъдещо поколение. Наистина ли векове наред сме виждали нещата толкова погрешно? Дали трябва напълно да зачеркнем цялата човешка история заради последното телевизионно шоу или поредния гей-парад, рекламиращ девиантното поведение и изопачаващ половите роли?

Психиатрия, психология и психотерапия. Николкова, С., П. Маринов, ред. С., „Медицина”, 2007, с. 362. 2 http://bnt.bg/bg/productions/120/edition/14249/ malki_istorii_12_maj_istorijata_na_rosi_i_rosena_dve_ jeni_koito_otglejdat_zaedno_deteto_si 3 http://bnt.bg/bg/productions/120/edition/14330/malki_ istorii_14_maj_novite_lica_na_bylgarskoto_semejstvo 4 http://www.truenews.org/Homosexuality/homosexual_ myths_and_facts.html 5 http://www.marriagedebate.com/pdf/imapp. demandforssm.pdf 6 http://www.weeklystandard.com/Content/Public/Articles Stiers, Gr. From This Day Forward: Commitment, Marriage and Family in Lesbian and Hay Relationships, 2000. Quoted by: Kurtz, St. Beyond Gay Marriage. The Weekly Standard, 008, 2003, N 45. 7 Xiridou, M. et. al. „The Contribution of Steady and Casual Partnerships to the Incidence of HIV Infection among Homosexual Men in Amsterdam,“ AIDS, 2003, N 17, p. 1031. 8 Cochran, S. et al. Prevalence of Mental Disorders, Psychological Distress, and Mental Health Services use among Lesbian, Gay, and Bisexual Adults in the United States. - Consult Clin Psychol., 2003, N 71, 53-61.

9 Cameron, P., K. Cameron. Homosexual Parents: A Comparative Forensic Study of Character and Harms to Children. - Psychological Reports, 1998, N 82, 757-766. 10 http://narth.com/2011/03/study-suggests-greaterlikelihood-of-non-heterosexual-offspring/ 11 Rekers, G. An Empirically Supported Rational Basis for Prohibiting Adoption, Foster Parenting, and Contested Child Custody by Any Person Residing in a Household That Includes a Homosexually-Behaving Member. St. Thomas Law Review, 18, 2005/2006, N 2, p. 331. 12 Ibid, p. 382 13 http://www.unicef.org/magic/media/documents/ CRC_bulgarian_language_version.pdf 14 Sarantakos, S, Children in Three Contexts: Family, Education and Social Development, 21 CHILDREN AUSTL. 23, 23-31 (1996) 15 http://www.catholic.com/library/gay_marriage.asp 16 Ibid. 17 Rekers, G. Op. cit., p. 422. 18 Pruett, K. The Paternal Presence. - Families and Society, 1993, N 74, 46-54. 19 http://mamaitatko.com

1

Полът има значение и повечето родители се надяват децата им да израснат хетеросексуални. Човекът е създаден такъв. И всяко объркване в хетеросексуалната му природа носи много нещастие, болка и мъка. Дълбоко в себе си хомосексуалистите осъзнават, че нещо не е наред и викат за помощ, понякога дори по най-парадоксални начини: като търсят одобрение чрез паради, любов в безразборни и краткотрайни връзки, като проявяват гняв към всички различни (хетеросексуални). Ние, християните, сме длъжни да покажем към такива хора любов. Като към свои ближни. Дори ако са ни врагове (в което не вярваме), ние пак трябва да ги обичаме. И да постъпваме както би постъпил Бог: приемаме и обичаме хората, но мразим греха, който вършат.


ецата са първостепенна грижа за по-голямата част от семействата още от миналото и досега. Разбира се, винаги е имало и крайности. Някога на децата се е гледало като на работна ръка, важна помощ в домакинството. Историята ни показва периоди на много висока детска смъртност поради лоши условия, липса на храна и лекарства. В днешно време за съжаление също има такива държави и общества. Какво трябва да бъде отношението на всеки родител и на обществото към децата? Често се употребява изразът : „Децата са нашето бъдеще.” Но дали той не е доста изпразнен от съдържание? На практика е важно какви са реалните действия и грижи към децата както на родителите, така и на държавните и обществените институции, каква е посоката, по която вървят всички в отношението си към и със децата. В последните години в различни държави се наблюдава една тревожна тенденция за прекомерна намеса на институциите в семейството и по-точно в отношенията между родители и деца. Първоначалната идея е за закрила на децата от посегателства, за опазване на техните права и интереси, но постепенно тя се изкривява дотам, че се поставя въпросът дали родителят има право да наказва детето си при провинения и непослушание от негова страна. Много родители в Русия напоследък са загрижени за все понастойчивото вглеждане на държавните чиновници в техните деца. Само за 2010 г. от родителски права са лишени 56 000 родители. В тази статистика не са включени тези, на които децата са били отнети от органите по сигурността в досъдебните производства, т.е. преди приключване на делата със съдебно решение.

Тревогата расте най-вече поради факта, че има неяснота в кои случаи детето може да бъде отнето, за да бъде опазено, и в кои може да се стигне до превишаване на правата на съответните органи и дори до допускане на грешки. В Русия са приети нови регламенти в Комисиите за работа с непълнолетни. В Москва тези нови регламенти са в сила от 01.01.2011г. В тях са залегнали изисквания към учителите в детските градини да проверяват децата за следи от насилие, да сигнализират за идващите да ги вземат нетрезви родители, както и да провеждат конкурси за рисунки, от които да се правят изводи за атмосферата в семейството на детето. Освен това хората се насърчават да се ослушват за шумове и скандали при съседите и да съобщават за това в полицията. Все по-често се провеждат анкети с въпроси като: ”Случва ли ви се да ударите вашето дете на обществено място?” Говори се за намерението на държавата да създаде специализирани съдилища за престъпления, извършени както от непълнолетни, така и срещу тях. Но голямата тревога на родителите


е органите, които са упълномощени да следят за интересите на децата, да не използват малката жилищна площ или ниското ниво на финансова осигуреност като причина децата да се отнемат от семействата. В интервю за сп. ”Власт” (№ 16 от 25.04.2011г.), поместено в материал под заглавие ”Опасенията от действията на ювеналчиците нямат основание”, отговорният секретар на Московската комисия за делата на непълнолетните и за защита на техните права Юрий Котов успокоява читателите защо наистина са необходими т. нар. „ювеналчици”- сътрудници на Държавния център „Деца на улицата”. Основната им задача е да разкрият социалното обкръжение на подрастващите, които нарушават закона, с цел да се подготви за съда пълната им характеристика. Отбелязва се и положителната роля на тези сътрудници по време на съдебния процес, който често завършва с условна присъда за непълнолетния, както и за необходимото наблюдение над него след това. Котов е на мнение, че за децата трябва да се полагат грижи отрано и навреме, за да

не се стига до ситуации, при които има опасност за здравето и живота им. Най-големият страх у родителите е, че след забелязани две синини по децата им Комисията по делата на непълнолетните ще започне да разследва случая и до какви решения ще стигне никой не знае. В крайна необходимост, когато има пряка опасност за живота и здравето на децата, при родители алкохолици, наркомани, неспособни да осигуряват прехраната им и да се грижат за здравето им, намесата на органите е напълно разбираема и дори е желателна. Но когато става дума за отнето дете на самотна многодетна майка, работеща от 5 ч. сутринта, при това в нейно отсъствие - заради мръсната стая и развалената храна в хладилника, това неминуемо буди тревога. Напоследък много родители и възпитатели от детски градини в Москва се възмущават от анкетите за откриване на деца в социално неподходящи условия. По-точно от въпроси като: ”Колко често биете своето дете?” Ако от идеята децата да бъдат предпазени да не станат жертва на насилие в семейството, училището и други учреждения се премине към следене за всяко наказание или шамар заради непослушание на детето, нещата взимат неблагоприятен обрат. Като четем притчите на най-мъдрия човек, живял на земята - Соломон, срещаме такива наставления: ”Наказвай сина си, докато има надежда...” (Пр. 19:18); „Тоягата и изобличението дават мъдрост, а пренебрегнатото дете засрамва майка си” (Пр. 29:15). Склонността на човека към непослушание се проявява непрекъснато - от най-ранно детство бунтът е залегнал в неговата грешна природа. Задача на родителите е да наставляват и въз-

питават децата, при това навреме и с подходящите средства. Как някакви анкети и рисунки, често продиктувани от най-различни преживявания, фантазии и мечти на детето, да не се превърнат в необоснован повод за навлизане на различни организации, решени да предпазят децата от насилие, в съкровените предели на семейството и да не нарушат правото на родителите да възпитават децата си? Това е въпрос, който трябва да ни тревожи всички. Друг проблем, който излиза на преден план, е, от една страна, демографският срив и ниската раждаемост, а, от друга, недостатъчната грижа, която държавните органи и институции полагат за многодетните семейства. И не само това, а започва едно нормативно определяне на необходимата площ и месечните доходи за отглеждането на едно дете. Тук се крие явно противоречие между изисквания и предлагани възможности за многодетните семейства. Често такива семейства са изгонвани за неплатен наем, а децата им са отнемани. Реалният живот обаче показва, че с такива статистически определени нормативи деца не се

отглеждат. Много често в добри семейства децата израстват със средства, значително по-ниски от определения минимум, без това да пречи на тяхното нормално отглеждане и развитие. Дори отстрани по нищо не личи с какви средства се справя добрата майка. Завеждащият катедрата по социология на семейството и демография при Московския държавен университет „М. В. Ломоносов”, д.ф.н. Анатолий Антонов, се противопоставя остро на такива методи за правосъдие над деца и подрастващи и на действията, предприемани от настойническите органи. Той дава пример с многодетно семейство от Белгород - майката се оплаква пред районните общински власти за недоставени детски пособия, а те в отговор й отнемат три от приемните дъщери, защото са с обелени колена. А. Антонов изказва несъгласието си с Международната конвенция за защита правата на детето, в която правата на възрастните се приравняват с тези на децата. Освен това тази конвенция изхожда от отделни случаи на злоупотреба с родителска власт и ги пренася върху всички останали, като че ли родителите изначално са лишени от презумпцията за невинност. Според учения институцията на семейството трябва да бъде суверенна в отношенията си с държавата. В Германия най-важните организации, които се занимават с проблемите в отношенията между родители и деца, са Управленията по работата с младежите към общинските власти. Тяхната дейност се регулира от Закона за помощ на децата и младежите, приет през 1990-1991 г. Главната задача на тези Управления е да осъществяват обществено-държавен контрол над това, как родителите изпълняват своите


ежисьорът на филма „Аватар”Джеймс Камерън се увлича по индуизма и от там заимства неговото заглавие. На санскрит то означава „слизане”, т.е. въплъщение на божество, което под различни образи извършва подвизи на земята . Този мотив – за „смесването” на две същности, за прехода между тях и трагичното им противопоставяне - е водещ в „Аватар”. Той заточва още с името на планетата (луната), където се развива действието – Пандора. В древногръцката митология това е изкуствено създадена смъртна жена, която Зевс поръчва на бог Хефест да направи от пръст и вода, за да си отмъсти чрез нея на Прометей и на хората, защото Прометей не е трябвало да им дава огъня. Името „Пандора” означава „надарена с всички дарове” – боговете я надаряват с най-доброто, което притежават, и я правят твърде привлекателна, но на практика чрез нея на земята идват всички злини, болести, нещастия. Във филма „Аватар” обаче тази планета символизира рая: там цари свобода, природата е нечувано красива, цветовете са по-ярки отвсякога, има дивен простор, растения, животни, хуманоиди – всички живеят в пълно разбирателство и хармония. В него не се вписват само „земните” хора – за тях, както казва полковникът: „Ако има ад, можете да отидете на почивка там след една обиколка на Пандора.” И обективно те не могат да живеят там без маска – атмосферата е силно токсична за техния организъм. Пандора ги отхвърля, а те не просто я възприемат като ад, но и превръщат в ад всяка част от нея, до която се докоснат. Има драстичен контраст между яркия, просторен свят на планетата за нейните обитатели и сивите, мрачни картини от онази нейна част, която е заета от земните хора с техните оръжия, военна техника, булдозери, лаборатории. Така адът и раят съжителстват, но се оказват несъвместими. На битката между тях е посветен филмът „Аватар”. Основното внушение на неговите създатели е това преобръщане на ценностите. Във филмите за извънземни обикновено те са злите, агресивните, а хората търсят начин да спасят себе си и своята планета. В „Аватар“ за пръв път ролята на демони е присъдена на хората. Мотивът, че хората като цяло са непоправимо зли – дотолкова, че не забелязват как вредят на всичко около себе си, – определено не е нов в киното. Той е един от централните

и в „Аватар“. В началото на филма главният герой се намира сред тълпа от хора с маски, фонът е мрачен, а единствено неговото лице е открито и се отличава от общата сивота. Още първите кадри предизвикват у зрителя усещане за безнадеждност и обреченост. Това чувство се подкрепя от конкретни реплики: „Искате честна игра? Намирате се на грешната планета“, „Силните изяждат слабите. И на никого не му пука.“ Тенденцията продължава с пристигането на главния герой Джейк Съли на планетата Пандора. Оказва се, че човекът е унищожил животните на Земята и дори трябва да ги клонира, за да ги възстанови, докато Пандора прелива от разнообразни животински видове, които живеят в хармония със света. Зрителят разбира, че във филма няма нито един човек - положителен герой с изключение на поддръжниците на проекта „Аватар“. Няма дори неутрални хора – всички са устремени единствено към печеленето на пари и няма значение колко живота и каква част от природата ще трябва да

бъдат унищожени, за да постигнат целта си. Изводът е ясен – с времето хората са се развивали все повече в сферата на технологиите, но за сметка на това все по-сигурно са губели своята човечност, докато в крайна сметка процесът е станал необратим. Малкото все още неопетнени от злото и жаждата за пари, като Джейк Съли и д-р Грейс Аугустин с нейния екип, не успяват да променят безсъвестните си колеги. Единственият изход е да се борят


срещу тях. Защото поведението на хората във филма наистина може да се сравни с това на демоните – след себе си те оставят безскрупулно само смърт и разруха. Най-важното в цялото филмово действие е да се покаже окаяността, безнадеждността и безизходността на състоянието, в което са изпаднали земните хора. Те са превърнали живота си в ад, напълно са го обезценили. Техни божества са богатството, парите, надмощието над другите, воен-

ната сила. В репликите си неведнъж споменават името на Бога, на Иисус Христос, но само като част от някакви разговорни и нерядко гневни фрази, дори ругатни. В живота им не е останало нищо свято, нищо не ги свързва, те воюват помежду си и са готови всеки момент да се предадат един друг. В техния свят няма и капка любов. Затова изборът на Джейк Съли да се откаже от човешкото си естество и след като премине през образа на аватар, да избере живот на на`ви (т.е. хуманоидите на Пандора), изглежда съвсем логичен. Създателите на филма показват този преход при него много правдоподобно. Той е все по-разочарован от човешкото в себе си и все по-привлечен от всичко „пандорско” – оказва се, че точно за него е мечтал. Като се започне от осакатените му земни крака, които не му служат за нищо, докато като аватар тича, язди, лети, и се стигне до принизения, „смачкан” Бог на земята, заменен на Пандора от свещената богиня майка Ейва (не ви ли напомня на името на Бог Отец – Яхве?), обединила

цялата природа, духовете на предците, цялата възможна енергия и участваща непрекъснато в живота на хората на`ви, които неизменно се отнасят със страхопочитание към нея. Не можем да кажем доколко създателите на филма са си дали сметка, че са използвани от демоничния свят, но това не остава скрито при по-задълбочения анализ на неговото въздействие. Сатана иска с всички сили да отклони хората от спасителния план на живия Бог за тях. Той им внушава, че няма изход от ситуацията, в която все повече затъват. И за да не се обърнат към Бога с вяра, за да не приемат Иисус Христос като свой Спасител и Господ, за да не придобият благодатния дар на вечния живот, който само Творецът на вселената може да им даде и който те могат да приемат само като човешки същества, създадени от самия Него, дяволът е готов да им предложи безмерно привлекателна картина, която всъщност е огледален, изкривен образ на целия Божи промисъл за човека. Така Святата Троица – Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух – се заменя с богинята майка Ейва, т.е. цялостната природа или самото творение. Земята, където Иисус Христос се е родил в човешки образ, се заменя с Пандора – въплъщението на злото. Църквата, която Бог е промислил като единствената човешка институция, срещу която портите на ада няма да надделеят (Мат. 16:18) и която остава на земята като Тяло на Христос до Неговото завръщане тук, се заменя с общността от хуманоиди, които много се обичат, но използват жречески практики, магии и заклинания. Самите хора се подменят с демони и са настойчиво призовани, логически и емоционално убедени да ги изберат като единствена положителна перспектива. И още едно, неимоверно издевателство - Господ Иисус Христос, Спасителят на света, Който е изцяло Бог и изцяло Човек, се оказва сравнен с аватар – човек, отказал се от омерзителната си човешка същност и приел образа на демон. За това четем в книгата Откровение, с която завършва Библията. Демоничният свят непрекъснато се стреми да имитира, копира Божиите действия с обратен знак, за да не позволи на хората да се обърнат към Бога, а да ги повлече към смъртта. В такъв смисъл филмът „Аватар” е доста добро художествено изображение на тези стремежи. При това демоните действат


с нагла откровеност, убедени в неустоимите си ходове. Ще дадем само няколко примера. За Пандора като въплъщение на злото вече говорихме – това е общокултурен символ в човешката история. Нека се вгледаме в образа на Хората с главно Х, както са наречени във филма. На пръв поглед на`ви са много симпатични същества – по тяло и лице приличат на нас, усмихват се. В едно свое интервю режисьорът Джеймс Камерън казва, че при подготовката на филма колкото повече образът на на`ви се е доближавал до човешкия, толкова по-малко е бил харесван от аудиторията . Със сигурност се е търсело ярко разграничаване от злите земни хора. Първо, на`ви са високи около 3 м и така напълно превъзхождат земните жители физически и в битка. Втората съществена разлика е в опашката, ушите, напомнящи рога, големите жълти очи, животинския нос, подобен на муцуна. Близостта с образа на дявола е повече от очевидна. Този ефект се подсилва и от заострените като на вампир кучешки зъби. Ако в произволен момент от филма натиснете бутона „пауза“, ще видите, че на стоп-кадър иначе миловидните лица и фигури на сините „хора” изглеждат като същински демони. Но създателите на филма и зрителите, водени от тях, изцяло симпатизират на Хората на`ви. Внушението е, че няма смисъл човекът да остане човек, това е не само старомодно, а крие и опасности – в бъдеще той непременно ще придобие склонност към агресия, към материализъм... Затова за онзи, който се покаже достоен и смел, има изход от ситуацията – той може да се промени, като се превърне в добро духовно същество. А това се постига чрез обожествяване на природата, на духовете на предците и чрез вяра в самия себе си. Филмът „Аватар“ ясно поддържа изключително актуалната в последно време феминистична тенденция в модерния свят. Освен разликата между безскрупулните хора и тръгналите по верния път

на`ви на зрителя още от началото се демонстрират различията между мъжете и жените. Всички жени с главна роля (Нейтири, Грейс, Труди) са наясно със себе си, излъчват увереност и вътрешен мир, дори ако страдат за нещо, намират начин да го преодолеят. Те са решителни, силни същества, готови да рискуват собствения си живот. Мъжете са пълният им контраст – нечувствителни, нервни, агресивни, мотивирани само от материалните блага. Единствено Джейк Съли е по-различен, но и той, докато не стане ученик на Нейтири, е непохватен, несъобразителен и сам окачествява себе си като „поредния тъпак”. Неслучайно Нейтири няколко пъти спасява Джейк от сигурна смърт. На този фон никак не е учудващо, че на`ви се покланят на богиня, а не на бог. В крайна сметка зрителят разбира ясно, че става въпрос за преклонение пред майката природа и всичко, свързано с нея. През целия филм е търсено едно, макар и скрито сравнение между Бога на хората (с Неговия Син Христос) и богинята на Хората – Ейва. Докато името на Иисус се споменава по-скоро като ругатня в моменти на изненада или яд, а присъствието Му не е показано по никакъв начин, Ейва е представена като величествена и заслужаваща цялото отдадено й поклонение. На`ви продължават твърдо да се надяват на нея, макар да нямат увереност в отговора й, нито право на личен контакт: „Нашата велика майка не взима страна, тя само

пази баланса на живота“ – казва Нейтири на Джейк, когато го заварва да се моли на Ейва. А молитвата на самия Джейк е: „Вероятно просто говоря на едно дърво, но трябва да те предупредя за опасността. Ти знаеш, че аз ще се боря, но ми трябва малко помощ...“ Отношенията между богинята и Хората се градят на следната схема: човекът си е човек, той има собствени сили и достойнство, с които по принцип се справя сам, и се гордее с това. Но ако в даден момент ситуацията излезе извън контрол, той може да помоли за „малко помощ“ (която да не засенчи личните му качества) своята разтворена в природата богиня. Тя, от друга страна, избягва всякакъв пряк контакт със своите поданици. Освен това богинята се прелива в духовете на предците, които също чуват и отговарят на молитвите. Този пантеистичен и дълбоко окултен ритуал на вярата е залегнал в „Аватар“ и целият филм се гради на него. Всъщност схемата обобщава представата на съвременния човек за себе си – модерно е да се виждаш като достойната и силна личност, която, търсейки себе си, изпитва какви ли не мистични (окултни) преживявания. А защо се внушава, че


това е по-вълнуващо и интригуващо от общуването с живия личностен Бог Иисус, Който казва: „Аз съм лозата, вие сте пръчките; който пребъдва в Мене и Аз – в него, той дава много плод; защото, отделени от Мене, не можете да направите нищо... В това се прославя Моят Отец – да принасяте много плод; и така да бъдете Мои ученици“ (Йоан 15:5, 8)? Така демоничният свят прави всичко възможно, за да изглежда привлекателен, и същевременно не крие отвратителната си същност. Хората без Бога обаче остават заслепени и избират да следват демоните, както в „Аватар”. Неслучайно във филма са толкова многобройни препратките към християнството. Едно от най-големите чудеса на Пандора са летящите планини, наречени Алилуя. Те са отделени от повърхността на планетата и земните учени обясняват, че става дума за магнитна левитация. „Алилуя” е еврейски богослужебен възглас и буквално означава „Слава на Яхве”, т.е. на Бога. Хората на`ви казват за своята богиня: „Ейва ще се погрижи”, но на английски думите са: „Eywa will provide”, а 1 2

http://bg.wikipedia.org/wiki/аватар http://www.youtube.com/watch?v=1wK1Ixr-UmM

това е знаков библейски израз, използван многократно за Бога: „Господ ще промисли” и наситен с дълбок смисъл в цялата история на човешките взаимоотношения с Бога. В това отношение е много интересен образът на Джейк Съли, който е „избран” да се трансформира в аватар и после в Човек именно заради своята смиреност – той не е учен, не се смята за особено мъдър, свикнал е да губи, готов е да учи, да възприема важните уроци и да се променя. Това напомня образа на истинския Христов ученик, смирен и готов да следва своя Господ. 12-те ученици на Иисус също изминават своя дълъг път на ученичество. Към друг знаков паралел насочва събранието на Хората оматикая, където те се наричат един друг брат и сестра и, хванати за ръце, се молят на богинята Ейва и на духовете на предците си. Несъмнено това е тяхната „църква“, при това изпълнена с много повече любов и единство, отколкото земните църкви изобщо могат да мечтаят, с повече преклонение пред свещеното на Пандора. Може би най-кощунственият паралел с християнството е свързан с ритуала при преминаването от аватар в Човек от на`ви, т.е. истински жител на Пандора. Два пъти сме свидетели на такъв ритуал – при д-р Грейс Аугустин опитът за трансформация е неуспешен, докато при Джейк Съли процесът приключва с „победа“ и той се събужда като на`ви, изоставил преходния си образ на аватар. Това е огледален и изкривен образ на твърде важното в Новия Завет новорождение, което човек преживява, когато се обърне с вяра към Иисус Христос и Го приеме като свой Господ и Спасител. Тогава вярващият се ражда за новия живот, подарен му от Бога, т.е. получава дара на вечния живот. Във филма „Аватар“ обаче второто раждане означава да заслужиш мястото си сред Хората

завинаги, т.е. да се откажеш от човешкия си образ, в който Бог те е създал, и да избереш ЗАВИНАГИ демоничния свят, който създателите на филма са положили всички усилия да ти стане не просто симпатичен, а желан, мечтан. Това всъщност винаги е било крайната цел на Сатана. Ето посланието на филма, което наивният зрител възприема като „хепи енд” и по такъв начин отваря широко вратата за подобно действие на злите сили в неговия собствен живот, а то за съжаление далеч няма да е толкова красиво, вдъхновяващо, окриляващо и ще го приближи към собствената му гибел. В края на „Аватар” има една реплика, която зрителите, незапознати с библейския контекст, най-вероятно ще подминат, но тя е ключова за цялостното послание на филма. В българските субтитри четем: „Времето на голямата тъга отминаваше.” Остатъкът от колонизаторите, окаяните земни хора, вече са отпратени да се върнат на своята грозна и гниеща планета Земя, предводителите им са унищожени, а Хората на`ви са великодушните победители, защитили своята планета, своята богиня, своя свят. Оттук започва техният спокоен, свободен живот, незастрашаван от нищо и никого. Но точният превод на тази реплика е: „Времето на голямата скръб отминаваше” (great sorrow) и с това понятие в Новия Завет е наречена епохата, когато на земята властва Антихриста, преди второто идване на Иисус Христос. Тогава натискът на злите сили е най-голям и, както четем в Евангелието от Матей 24 гл., от Марк 13 гл. и от Лука 21 гл.: „Ако не се съкратяха онези дни, не би се избавил нито един човек, но заради избраните онези дни ще се съкратят” (Мат. 24: 22). Оказва се, че филмът „Аватар” разказва тъкмо за тази „голяма скръб”, но видяна през погледа на Сатана – т.е. като последната епоха, която пречи на неговото пълно господство. Думите на Иисус Христос обаче показват недвусмислено същността на това „пълно господство” и са предупреждение, целящо да отрезви всеки от нас: „Когато видите мерзостта, която докарва запустение, за която говори пророк Даниил [т.е. Антихриста], стояща на святото място... БЯГАЙТЕ!” (Мат. 24: 15-16, 20).


оля ви, не прелиствайте със снизходителна усмивка на следващата статия. Недейте да мислите, че това са „бабини деветини“, преди да прочетете какво пишат сериозни изследователи по въпроса за магията, който стои пред човечеството през цялата му история. А и никога не можете да сте сигурни дали вие или ваши близки няма да се сблъскате с подобен феномен лично. Практиката показва, че вероятността тогава да попаднете на неблагонадежден източник на информация е твърде голяма.

Днес повече от всякога са необходими демитологизирането на магията и предупрежденията за зловещата й реалност и за опасността, застрашаваща всеки, който се заиграва със света на окултното или е жертва на магически действия. Налага се да бъдат предупреждавани и милионите, които пренебрегват единствената сигурна защита срещу реалната опасност за всеки човек да бъде омагьосан. Хората, настроени скептично към магията, стават все по-малко, защото тя е навсякъде и влияе върху всяка област на човешкото битие. А дори и да има известни съмнения у някои, те несъмнено биха отстъпили пред думите на множество сериозни учени (далеч не само етнографи), които не биха се занимавали с научно недоказуема и неподдаваща се на емпирично изследване проблематика. Един от тях - известният и добре приет не само в религиозните среди изследовател Х. Уедек - пише: „В древността

липсва разграничение между религия и магия. Древното вещерство и магьосничество във всичките си многобройни проявления и въздействия принципно съставляват една върховна религия. Магията е вяра, изпълнена с решимост, която не може да бъде отречена.”1 Всъщност скептицизмът към паранормалните и мистични явления, съпътстващи магическите практики, е твърде отскоро и не е повлиян от реални доказателства, които съвременната наука би могла да даде. Хилядолетия наред всички хора са се съобразявали с ужасяващата реалност на магията, и то не поради средновековна непросветеност, а поради колосално големия фактологичен материал. След двувековния мрак на материализма днес в цивилизованите страни убеждението в реалността на магиите отново се възражда, наред с очевидния бум на окултизма във всяка сфера на живота ни. Х. Уедек обобщава: „След множество антиокултни законодателни мерки през

древността в много държави, в средновековието се приемат и множество закони срещу вещерството. То става опасно за стабилността на държавата. Държавата, независимо от формата и времето, никога не е била лишен от реализъм метафизик. Тя борави с доказуеми, необорими, земни, материални ситуации. А никога нищо не е било по-материално и земно от вещерството.“2 Днес обаче множество управници, включително в България, очевидно не желаят да вземат предвид уроците от историята. Така чрез узаконяването на магическите практики цели народи се подлагат на проклятие. Днес в България „окултист“ (извършител на магически действия) е официално призната професия, а от 2008 г. екстрасенсите дори имат собствен код в Националния класификатор на икономическите дейности (НКИД) - 5152 8004(8005). Опитният християнски душегрижител ще се съгласи с думите на д-р К. Кох: „Цената на увлеченията с магия е безкрайно


висока. Всеки пример от душегрижителската практика показва ужасяващи резултати. От собствения си опит бих искал да отбележа, че безчислено количество случаи на самоубийства, смъртни и нещастни случаи, инсулти и лудост се наблюдават особено често сред тези, които практикуват окултизъм.”3 Библейските автори не се надсмиват над вещерството като глуповато суеверие. Бог ясно заявява Своето отношение към хората, които се занимават с окултизъм, и към онези, които се ползват от услугите им: „Врачка да не се оставя жива!” (Изх. 22:18, СИ); „Не врачувайте и не гадайте” (Лев. 19:26, СИ); „Не се обръщайте към ония, които извикват мъртъвци, и при магьосници не ходете, и не се оставяйте да ви осквернят. Аз съм Господ, Бог ваш” (Лев. 19:31, СИ); „И ако някоя душа се обърне към ония, които извикват мъртъвци, и към магьосници, за да ги последва в блудството им, Аз ще обърна лицето Си против оная душа и ще я изтребя измежду народа й” (Лев. 20:6,

не на живота им се изясняваше, че тези хора някога са се занимавали с някаква форма на окултизъм. В края на краищата стигнах до извода, че е много трудно да стигне до спасителната вяра човек, който е омагьосан. Магията се явява сериозна преграда пред покаянието.”4 Какво всъщност е магията? Въз основа на Свещеното Писание, хилядолетната история на Църквата, опита на множество душегрижители, както и личния ни скромен опит можем да дадем следното определение: „Магията е духовна намеса, замислена и провокирана от Сатана, при която хора извършват своеобразна „молитва“ (заклинание) или ритуално поклонение към демоничния свят под формата на думи или действия. Въз основа на духовните закони в резултат на това се предоставя възможност на призованите по този начин дяволски сили за активно духовно въздействие върху обекта на магията - на ниво тяло и душа, ако е човек, или върху животни, околна среда и природни явления.”

СИ). „А на страхливи и неверни, на мръсници и убийци, на блудници и магьосници, на идолослужители и на всички лъжци делът им е в езерото, което гори с огън и жупел; това е втората смърт” (Откр. 21:8). Важно е да отбележим, че Божият гняв е насочен не само към извършителите на магии, но и към всеки, който ги потърси. Милиони хора въобще не подозират, че посещението им при окултист носи страшно проклятие и Божие осъждение. Оттеглянето на Божията защита в резултат на тази духовна мерзост довежда до демоничен контрол и духовно заслепение, което допълнително усложнява и без това нелекия процес на спасението на вечните им души. Е. Модерзон заявява: „Често, докато беседвах с хора, които искат да намерят мир с Бога, ги насочвах към благодатта и предлагах да я приемат с вяра. Но всичките ми старания и молитви бяха напразни. Те не можеха да вярват. Сякаш някаква сила им пречеше да се покаят. След изследва-

Кох пише: „Можем да кажем, че в сътворената вселена буквално всичко може да се окаже мишена на магията. Тя играе своята роля в световния бунт на Сатана против Бога и Христос. Чрез нея Сатана атакува ангелите, животните и хората, както и всичко останало в този материален свят. Просто е невъзможно да се опише огромния мащаб на магията във вселената.“5 Сред най-честите причини за магиите са демонично вдъхновени завист, желание за отстраняване на неудобен човек, конкуренция, омраза, „любов“, алчност и т.н. Според начина на извършването им можем да обособим следните видове: предметна, ментална (чрез снимка), симпатетична (посредством фигурка, наподобяваща жертвата), генетична (попозната като родово проклятие), преднамерена (урочасване, клетви, духовен вампиризъм), случайна и др. По географски признак разграничаваме: турска, циганска, арабска, старобългарска, африканска, руска и т. н.

Всеизвестно е, че според типологията си магиите се разделят на две основни групи - черна и „бяла“ (кавичките са заради заблудата, че въобще може да има положителна магия). Бялата магия е изключително разпространен духовен феномен през цялата човешка история. Скрита под благовиден образ и най-често облечена в религиозни одежди, тя е намерила място в живота на почти всеки човек, подвластен на езическите схеми на мислене и поведение, а присъства в ежедневието и на мнозина, които се смятат за атеисти или агностици (доста от тях са удивително суеверни). Сред найразпространените й форми са баенето, заклинанието и гаданието, духовното влияние върху другите с цел облагодетелстване, магии за успех, здраве, любов, късмет и т. н. Всички форми на езическо поклонение за умилостивяване на боговете по своята същност също са бели магии. Огромна част от съвременните религиозни празници всъщност са продължение на древните езически празници, въведени именно с тази цел. Всякакви наизустени или четени „молитви“, поличби, гадания и суеверия са резултат от първобитния страх на хората от стихиите, над които нямат власт, или от непознатия и „непредвидим“ Бог. Чрез религиозните си изживявания религиозният (за разлика от вярващия) човек, поради липсата на лично познание на Бога, не може да стигне по-далеч от демоничния свят, а чрез небиблейските си действия, съзнателно или не, той опитва да застави Бога да се намеси, което е „християнската“ форма на бялата магия. Подобни процеси се наблюдават и при част от ритуалите в институционализираните църкви, когато в центъра не стои Христос като единствен посредник между Бога и хората. Истинската молитва поставя в центъра Бога, докато при бялата магия Неговото име се използва като магическа формула. Истинската молитва е вдъхновена от Светия Дух, докато вдъхновението на екстрасенсите и религиозно измамените идва от силите на тъмнината. В немалко съвременни християнски течения също се извършват религиозни действия, които силно напомнят бялата магия - и като начин на изпълнение, и като резултати, - особено във връзка с неправилни разбирания за кръщението със Светия Дух. Наблюдаваните симптоми след такова „кръщение“ на милиони съвременни вярващи и симптомите на човек, омагьосан с бяла магия, напълно съвпадат.


Черни магии се правят на хора с цел да ги постигне смърт, болест, раздяла, неуспех, урочасване и т.н. Симптомите са най-разнообразни. Макар че е възможно източникът да е друг, сред тях са скандали, нервност, нетърпимост към другите, безсъние, невроза, необоснован страх, кошмари, депресии, меланхолия, сънливост, тежки хронични заболявания, тумори, диабет, рак, дерматологични проблеми, подозрително чести боледувания в семейството, гинекологични или андрологични проблеми, импотентност, свръхпотентност, безплодие, пристрастеност към порнография и перверзии, садизъм, фетишизъм, мазохизъм, нимфоманство... Семейства се разделят, влюбени се карат, възникват сериозни спорове между поколенията, случват се провали в кариерата, тотален неуспех, уволнения, банкрути, деца и животни се държат нервно в присъствието на обременения, хора се спъват и нараняват, гърмят електрически уреди и т.н. Наблюдават се всякакви форми на пристрастеност (към наркотици, алкохол, цигари, хазарт, секс, храна, работа и много други), както и различни религиозни извращения - стремеж към мрачното и мистичното, към окултизма, източните вярвания; всякакви форми на идолопоклонство, полтъргайст, усещане за зловещо присъствие, спиритизъм. Уедек, Х. Съкровищница на магьосничеството. С., Планета-3, 2005, с. 19. Пак там, 338-340. 3 Кох, К. Между Христом и сатаной. http://goo.gl/Ubzdy 4 Модерзон, Е. В оковах сатаны. Киев, Свет на Востоке, 1996, с. 10. 5 Кох, К. Цит. съч. 1

2

Независимо дали е съзнателно, или напълно неосъзнато, при направена магия или чрез посещение при окултист за „развалянето“ й се установяват здрави връзки с демоните, а това е наречено в Библията мерзост - бунт и недоверие спрямо Твореца чрез домогване до услугите на Неговия враг. Поласкан от вниманието, Сатана с огромно удоволствие откликва на желанията и „молитвите“ към него. Всичко това обаче има своята цена - когато използват услугите на демоничния свят, хората сключват своеобразни окултни договори с дявола. Проблемът с магията е свръхестествен и начините за решението му не могат да бъдат от естествен произход. Всички нехристиянски методологии тук неизменно са неуспешни като краен резултат (макар понякога да водят до илюзорно временно затихване на симптомите), защото или разчитат на естествените сили на човека, или чрез езически ритуали и „противоположна“ магия се домогват до услугите на духовните личности, породили проблема. Свидетелството на Библията, вековният опит на християнски служители и множество светски изследователи сочат, че единствено молбата за помощ към Светата Троица решава веднъж и завинаги проблемите, свързани с магиите. През цялото Си служение Иисус Христос недвусмислено оповестява Своята еднолична власт да се справя с демоничните проблеми. Няма друга личност във вселената, способна да противостои и да побеждава духовете, пораждащи психосоматични или психодуховни болести и зависимости. Макар да има случаи, когато хора се избавят само чрез лично следване на Христос, четене на Библията и подходяща литература по въпроса, активната намеса на призовани от Бога и специализирани в областта свещенослужители е за предпочитане. Затова е препоръ-

чително демонично обременените хора да посещават църква и да се обръщат за помощ към душегрижители. При преценката кой човек реално може да помогне най-важно е да видим дали свещеникът препоръчва установяване на лични взаимоотношения с Христос като единствено разрешение на проблема. Дълбока заблуда е, че една молитва на свещеник може да неутрализира влиянието на демоните. Изисква се един достатъчно дълъг процес на консултиране и обгрижване чрез преминаване през последователни стъпки за придобиване на духовна свобода, в който съзнателното участие на човека жертва е определящо. Тези стъпки започват с прозрение за собствената греховност, признание за сериозността на окултните грехове и осъзнаване на благата вест (за целта обремененият трябва да се насочи към лично изследване на Новия Завет). В много случаи се изисква човекът да пребъде в пост и молитва за своите проблеми - само съкрушеното, покаяно сърце и просветеният от Бога разсъдък не могат да бъдат обиталище на зли сили. Следва едно искрено и дълбоко покаяние пред Бога и призоваване на Иисус Христос да заеме мястото на демоните в сърцето на човека. Самите духове губят контрола си след осъзнатото отричане от Сатана чрез детайлно изреждане на окултните грехове, прогонване на дявола в името на Иисус и прекратяване на окултните договори (по възможност в присъствието на опитен свещенослужител). Тогава човекът трябва да приеме дара на свобода с вяра в Божиите обещания в Библията и да го пази чрез чист живот, посвещение на своя Господ Иисус и активно членство в жива църква. Само така той никога вече няма да попадне под жестокия контрол на дявола. На милиарди измъчвани от дявола души са подарени свобода, мир и вечен живот чрез могъщата намеса на Христос. Само Той в човешката история е способен да изрече и докаже силните думи: „Духът на Господ е на Мене, защото Ме е помазал да благовестявам на сиромасите; пратил Ме е да проглася освобождение на пленниците и проглеждане на слепите, да пусна на свобода угнетените“ (Лука 4:18)


задължения, и при необходимост да предлагат помощ. Решението на всички правни въпроси, свързани с конфликтни ситуации, родителски права, осиновяване и т.н. са от компетенциите на съда. Тези Управления понякога представляват интересите на децата в съда и са запознати с всички издадени присъди. Най-спорният въпрос е за отнемането на децата от семействата и предаването им в специални учреждения или приемни семейства. Такова отнемане съгласно Кодекса за социалните права се предприема в особени случаи и без да се нарушават правата на родителите. Процедурата може да стартира или по молба на детето да напусне родителите си, ако се признаят причините за уважителни, или по молба на роднини, съседи, училището, полицията и др. във връзка с проблеми при детето. Поразителен е случаят със семейство Хаазе от Мюнстер, на което са отнети седемте им деца поради това, че след направена от властите експертиза в дома им се стига до извода, че децата са в опасност и родителите са неспособни да изпълняват своите задължения. Майката и бащата завеждат дело в Страсбург и след няколко години го печелят, връщат им децата и им плащат обезщетение. Статистиката показва, че през 2009 г. от семействата им са били отнети 33 710 деца.

Във Финландия държавната помощ към проблемните деца и семейства се осъществява чрез Службата за защита на децата. Около 16 000 деца са отнети и са настанени в домове или в приемни семейства. Това е около 1% от всички деца до 18-годишна възраст, а при още около 5-6% , макар да живеят с родителите си, семействата им се водят на отчет към Службата за защита на децата. Вече почти 30 години във Финландия има забрана за телесни наказания на децата. Това затруднява много работата на учителите с някои деца. При първи случай на телесно наказание не взимат детето, но регистрират семейството. При финландците ниските доходи и малката жилищна площ не е причина за отнемане на детето. Напротив, службите се грижат за предоставяне на по-голямо жилище. Напоследък се дава предимство на приемните семейства пред интернатите. В тази посока се готви и промяна в законодателството, като целта е интернатите постепенно да намалеят и да се ограничат за деца между 12 и 17 години, а за по-малките се смята за по-подходяща семейната среда, което изисква и по-малко разходи от държавата. В България действа Закон за закрила на детето, обнародван в „Държавен вестник”, N 48, 13.06.2000 г. Последните изменения са публикувани в “Държавен вестник”, N 28, 05.04.2011. В този закон се уреждат правата, принципите и мерките за закрила на детето. Министерският съвет е приел и Национална програма за закрила на детето. Според тези постановки държавата защитава и гарантира основните права на детето, в това число свобода на възгледите и сигурност (чл. 1, ал. 2). Но тук няма как да не съзрем противоречие: от една страна, се изисква сигурност, от друга, свобода на възгледите. Как ще се даде на детето сигурност, било от държавните институции, било от семейството, ако до навършване на пълнолетие то ще има правото да претендира за свобода на

възгледите си? И какво ще се случи, ако родителските възгледи се разминават с тези на детето? Да пази Бог дете да заведе дело срещу родител, който нарушава правото му на свобода на възгледите. По данни на Държавната агенция за закрила на детето в България има 86 дома за деца, лишени от родителски грижи. Броят на децата, настанени в тях, е над 9000. Има тенденция към увеличаване на децата, попаднали в такива институции и удължаване на престоя им там. Като причина се сочат дългите дела за отнемане на родителските права, които забавят осиновяването. В момента се подготвят промени в Семейния кодекс, според които децата да бъдат вписвани в регистрите за осиновяване 6 месеца, след като са настанени в дом и не са потърсени от родителите си. Но тогава ще бъдат застрашени онези родители или единствен родител, които са в обективна невъзможност да приберат детето си в този кратък срок. Още веднъж трябва да се помисли дали ускоряването на делата за отнемане на родителските права не води до опасност от бързо вземане на децата от родителите им и после до незабавно осиновяване. А като става дума за осиновяване - в

какво семейство от „съвременен” тип (хетеро- или хомосексуално) ще попадне едно дете и как ще бъде възпитавано, това изглежда не е от първостепенно значение за законодателя. Дали не наближава опасно време, когато от строго, но полезно за изграждането му като личност семейство едно дете ще може да бъде отнето по бързото производство и дадено на някой, който изобщо не е питан какъв е и на какво смята да учи това дете. Този проблем трябва да ни накара да се замислим - доколко желанието на обществото да опази децата от насилие над тях, както и да защити другите от престъпленията на непълнолетните, няма да премине разумната граница и да отвори широко врата за нови и много по-опасни явления? Кой може да замени истинското семейство за едно дете? Как трябва да се приемат нормативните актове с ясни и точни критерии, за да не попадаме в ситуация, при която ”заедно със сухото, гори и суровото”? Какви да бъдат социалните програми за родители алкохолици, наркомани и побойници с цел те да се обгрижват и лекуват, за да се връщат към нормалния живот, така че възможно най-малък брой деца да бъдат извеждани от семействата им? От това, какви мерки ще вземе държавата и каква ще бъде реакцията на хората, зависи какви ще бъдат резултатите в най-близко бъдеще. А един ден всички ние ще отговаряме за това.


ай е. Събуждам се рано. Едва зазорява. Животът навън набира скорост. Първите признаци на раздвижване са птичите песни. Какво е това чудо? Птичките отвън пеят с пълен глас. И то какъв глас! Хармония! Съвършена импровизация. Не са правили генерална репетиция, дори не са учили солфеж. Пеят, защото могат. Има заложено нещо вътре в тях, нещо ги подтиква да пеят и винаги е било така. Откакто свят светува. Всяка птичка пее както може и не се сравнява с другите. Така птичките изпълняват своето предназначение. Е, някои грачат, но това пък е тяхното предназначение. Нека всеки си знае функциите и така да бъде част от цялата картинка! Питали ли са ви като деца какви искате да станете? Знам отговора. Мен също. На този въпрос един човек отговорил, че иска да стане щастлив. Как обикновено отговарят децата? Казват някоя професия, която в техните очи е важна или героична. Аз като малка исках да стана балерина, после учителка, лекарка, певица. Исках и да отговарям на очакванията, които околните имаха за мен. Бях добро дете, послушно. В училище се справях

добре. Научавах и възпроизвеждах каквото се искаше от мен. Исках да изпъкна още от най-ранна възраст, да бъде значима, да ме познават. Имах щастливо детство - празници, пътувания, лагери. Продължавах успешно да се вмествам в дадените ми рамки. Постепенно научавах докъде мога да се простирам по принципа на опитите и грешките. В семейството ми имаше добри взаимоотношения. Бях обичана, затова и - мотивирана да бъда добра дъщеря, а после съпруга и майка. Животът си вървеше почти безоблачно. С моя съпруг отглеждахме децата с радост и грижа. Бяхме стабилно и обещаващо семейство, според мен най-доброто в нашето обкръжение. Това беше прекрасен, дълъг и щастлив период от живота ни, изпълнен с младост, здраве и сигурност в собствените сили и в утрешния ден. Не се очертаваха

сътресения или промени към по-лошо. Напротив. Имахме хармонични взаимоотношения, уважение и любов. Амбиции ни водеха напред, към разширяване на хоризонтите. Със съпруга ми смятахме, че можем много неща, че сме кадърни и ценени. Стремяхме се към нови запознанства, приятелства и кариера, искахме да опитаме всичко в този живот. Е, разбира се, не всичко, само приятната част – удоволствията. Дойде време нещата да се пропукат. Не било толкова безоблачно нашето небе. Появиха се светкавици, после гръмотевици. Изляха се порои, че даже ни отнесоха... Не се оказахме устойчиви на бурите. Попадахме под атаките на завист, корист, недружелюбие. Самите ние проявявахме такива чувства към другите, а после и помежду си. Вече виждахме не това, което ни свързва, а

онова, което ни разделя. Постепенно интересите ни се разминаха. Започнахме да теглим всеки в неговата посока. Дотежа ни да сме заедно. Омръзнахме си с нашите навици и недостатъци. Децата не слушаха, не се учеха особено добре. Имаше и финансови затруднения в годините на преходния период към демокрация. Трудно беше да се изправя срещу своята човешка природа и най-често й се подчинявах. Въпреки цялото ми старание да контролирам нещата, виждах, че моят живот не ми принадлежи. Как ли не се мъчех да постигна определени цели, но дори и постигнатото в определен момент губеше значението, което преди му бях придавала. Животът ми в крайна сметка стана безплодно, дори безнадеждно въртене около собствената ми ос. Този обрат на нещата никак не ми допадаше. Трябваше нещо да се промени. Исках да моделирам хората, на които държах, по свой модел. Имах очаквания за тях, както и те имаха за мен, които, разбира се, не се оправдаваха. Тогава бях убедена, че наистина си струва човек да ми обърне внимание, да ми отдели време, дори да ми се посвети. Основно съм бъркала в това, че очаквах промяната да дойде отвън. Вярвях, че имам втори шанс и трябва просто да се протегна да го взема. И го направих.


Напуснах семейството си. Оставих децата си, защото за момента не можех да им предложа нито дом, нито препитание. Също и защото само аз исках промяна, а те – не. Бяха привързани към баща си и помежду си. Каквито са и днес. Странна работа! Сякаш моето семейство за мен беше изчерпало съдържанието си. Обзе ме мисълта, че животът ми с тях е голяма грешка, която трябва да поправя. Оттам нататък нищо не се нареди така, както очаквах. Рухваха една след друга пясъчните ми кули. Имаше доста сътресения, заблуди, малки смърти, провали, тегоби, лутане. Каквото и да правех, разбирах, че не това ми е нужно, а нещо друго. Оформи се някаква празнота в моята същност, липса на смисъл, тревога. Идваха ми наум мрачни мисли и самосъжаление, чувство за непълноценност, за вина... Не бях полезна за себе си. Не се харесвах. Мислех и търсех... Разбрах, че не в семейството е бил проблемът ми, а в моя начин на мислене. Следвах някакви модели на поведение и ценности, внушени от общественото мнение, от телевизията, от книгите. Защитавах тезата, че няма нищо свято – всичко подлежи на промяна в този свят. Всеки бясно търси най-доброто за себе си, и то на всяка цена. В тази надпревара по пътя към щастието се лиших от години общуване с моите деца. Телефонът често заместваше личния контакт и така настъпи известно отчуждение. Не спирах да се интересувам и тревожа също и за моя съпруг. Исках да е добре във всяко отношение. Виждахме се, гостувах им. За себе си мога да кажа твърдо, че много се промених. Уморих се и се отчаях да търся нещо, което не съществува. Разбрах, че не може да се почне отначало – както казват, „на чисто”. Човек е обвързан със семейството си чрез невидими, но здрави връзки, завинаги. Раждането на децата е непроменим факт. Родителите са незаменими за децата си. Всяко семейство е удивително и уникално, неповторимо. Ако човек се опита да създаде друго семейство, много пъти ще го сравнява с предишни отношения от своя опит, защото тогава определено не всичко е било лошо. Допуснах голяма грешка. Имах семейство, но не съумях да го запазя. Бях слаба, проявих глупост, оставих се на течението. Загубих всякакъв смисъл в живота си, всякакъв

ориентир. Оказа се, че имам много време в свободните вечери, но нямаше с какво да го запълня освен с хаотични мисли и самосъжаление. Случи се обаче нещо наистина различно. Последваха чудни нови преживявания. Погледнах на света под друг ъгъл. Новото започна от момента, в който по необясними причини ми се прииска да имам Библия. Озари ме някакво прозрение къде да търся смисъла на живота. Сякаш най-после се вдигна завесата. Срещнах хора, случиха се обстоятелства, чух Божието Слово. Като начало разбрах как и къде трябва да прекарвам неделите си. Започнах да уча нова азбука, после взех да сглобявам цели изречения. Намерих мястото си в моята църква. Имаше разкаяние, имаше и прошка. Имаше ново начало. Днес съзнавам коя съм – просто много грешен човек. Въпреки своя грях и своята слабост с Божията помощ се справям с предизвикателствата всеки ден. За Бога семейството е свято – един мъж и една жена, докато смъртта ги раздели. Нас двамата с мъжа ми Бог ни събра да живеем с любов и разбирателство и да изпълним предназначението си, да отгледаме деца и да мразим греха. Беше грешка да се разделяме, грешка, която искам да поправя. Искам да се посветя на семейството си, да му служа. Не се водя вече от старите егоистични подбуди. Стремя се да бъда угодна на Бога, включително и като служа на семейството си. Аз съм част от това семейство и нямам друга, по-голяма цел от желанието да събера счупените парченца на цялото и да го представя пред престола на Всевишния. Слава на Бога! Има надежда за всеки грешник. Милостта на Бога е безгранична. Има достатъчно милост за всички. Бог се

открива на търсещите сърца, на тези, които узреят в духа си дотолкова, че да признаят своята безпомощност, затънали в суетата на света, в гонене на вятъра. Необяснимата пустота в душата не подлежи на лекарска диагноза. Нито spa, нито някакви други процедури могат да помогнат. Празното място там е отредено на Светия Дух. Искам Той да пребъдва в мен. Новородена и осенена от мисълта за своето предназначение да бъда Божие дете, майка и съпруга, се радвам в духа си с нова радост. Не някаква временна еуфория, а една умерена и устойчива на ветровете радост - тя е всичко, от което се нуждая. Животът с Бога е с цяла вечност по-голям от живота в света. Отвън пак се чуват птичките. На фона на градския шум вече по-тихо, но те все така изпълняват своето предназначение да превръщат трошички, мушички и тревички в чуруликане. Замислям се отново за своето предназначение. Стремя се към нов ум и нов характер, подобни на Христовите. Нуждая се и се моля за любов и благодат. Не спирам да се радвам на това ново осъзнаване. Завърши безцелното лутане. Най-сетне открих табелата с правилната посока за движение. Предстои трудно изкачване – теренът е пресечен. Има и хълмове, и падини. Но има и цел. Там някъде се намира моето семейство, което ме очаква, за да му служа. Въпреки всички злини, които му причиних. Божии деца са се молили за мен и Бог ме извлече от собственото ми блато. Изми ме от мръсотията ми и всеки ден го прави, защото нечистотата избива постоянно. Имам един Застъпник. Имам един Спасител и Пазител. А вие?


рез 1845 г. от крайбрежието на Англия се подготвят да отплават за Арктика два кораба със сто тридесет и осем от най-добрите моряци на Великобритания. Целта на експедицията е да се направи карта на северозападния преход от Канадска Арктика до Тихия океан. Капитанът, сър Джон Франклин, възлагал голяма надежда на тази експедиция. Той смятал, че тя ще стане повратна точка в изследванията на Арктика. Историята потвърждава, че надеждите му се оправдали. Но не благодарение на успеха на експедицията, а най-вече заради нейния провал. Корабите не се върнали. Всички

За какво се готвели тези хора: за круиз по Карибско море или за арктическа експедиция? Ако съдим по запасите, за круиз. Моряците не разполагали с топло облекло, което да ги защити от арктическия студ, имали само обичайната униформа на флота на нейното величество - елегантна и благородна, но прекалено тънка и непригодена за полярните ширини. Сребърните ножове, вилици и лъжици били с много фина изработка, като в клубовете на офицерите от кралската флота - с тежки дръжки и изискан дизайн.

лодка, или подобие на лодка, с телата на тридесет и петимата замръзнали участници в експедицията. Индианци от друго племе намерили на леда палатка с тридесет тела. Франклин умрял на кораба. По-късно до него намерили парче от дъска за трик - трак (игра със зарове) - подарък от госпожа Джейн Франклин за съпруга й при заминаването му. На много километри от кораба било намерено замръзналото тяло на един от офицерите, облечен в униформа от фин син плат... Ръкавите на мундира му били с по пет копчета, със сребърен кант. Върху униформата си носел синьо

участници загинали. Но следващите експедиции към полюса научили важен урок: за да бъде пътуването успешно, трябва да се подготвиш за него. Очевидно капитан Франклин не бил готов. Въпреки че експедицията била предвидена за две или три години, той взел запас от въглища за допълнителните парни двигатели само за дванадесет дни. Но недостигът на въглища се „уравновесявал“ от много и разнообразни средства за развлечения: всеки кораб имал библиотека от 1200 тома, латерна, китайски порцеланови сервизи, кристални чаши за вино и сребърни прибори за хранене.

След години някои от тези прибори били намерени до купчина замръзнали тела. И се случило неизбежното. Двата кораба навлезли в морето неподготвени за плаването в полярни води. Палубата и такелажът им се покрили с лед. Ледовете ги обградили отвсякъде и експедицията се оказала в капан. Облечени в тънката си изящна униформа, моряците си взели багажа и тръгнали да търсят помощ. След години индианците разказвали, че видели група хора да теглят дървена лодка по леда. През следващите двадесет години сред ледовете намирали останки от членовете на експедицията. Открили

наметало и черен копринен шал. Странно е, че хората тръгнали на подобно пътуване практически неподготвени. Екипировката им била по-подходяща за следобеден чай, отколкото за плаване в ледените води. Но още по-странно е, че и ние постъпваме точно така. Не приличаме ли на участниците в експедицията на капитан Франклин? Понякога ние, християните, живеем така, сякаш сме на съзерцателен круиз. Въглищата ни са малко, но какъв избор от развлечения имаме! Повече се грижим да изглеждаме елегантни и по-малко - да сме готови за вечността. Повече се подготвяме за


сервирането около масата, отколкото за пътуването. Не се замисляме за целта, към която сме се насочили, а проверяваме колко сребърни прибори сме взели. И когато идва студът, навлизаме в ледовете с тънки дрехи, със сребърни вилици и игри, затова и последните ни дни минават в битка с насрещния вятър и в обвинения към Бога, че е струпал върху нас това неочаквано бедствие. Но не Бога трябва да обвиняваме. Ако ние въпреки всичко тръгваме на плаване неподготвени, вината не е на Бога. Той ни е оставил подробни инструкции за такова плаване. Неговото Слово е нашата карта, Светият Дух е нашият компас. Иисус ни е начертал маршрут и ни е посочил ориентирите, към които трябва да се придържаме. Той дори ни е казал какво да вземем за из път: „...любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вярност, кротост, себеобуздание“ (Гал. 5:22-23). А най-удивителното е, че самият Той е изминал този път и сега го минава заедно с нас. Той го е извървял преди нас и сега е наш придружител! Когато изнемогваме, всичко, което ни е нужно, е да чуем Не-

говия глас. Иисус ни е оставил конкретни обещания, които ще ни помогнат да изминем пътя. Ето едно чудесно обещание: „В дома на Моя Отец има много обиталища“ (Йоан 14:2). Какви нежни думи! Домът означава почивка, безопасност, топлина, маса, легло... Но това е не просто някакъв дом. Това е домът на нашия Отец. Всички знаем, какво е да живееш в жилище, което не е твой дом. Може би ви се е налагало да живеете в общежитие или в казарма. Сигурно сте отсядали в хотели или туристически лагери. Там има легла, има маси. Може да има храна и да бъде топло, но тези домове нямат нищо общо с дома на вашия баща. Той е мястото, където живее баща ви. Помните ли гласа на баща си? Чували сте го в коридора, когато той се е връщал от работа! Или може би сте запомнили как гласът му е долитал от стаята? Някои хора помнят. И за мнозина този спомен е скъп. Но който няма такива спомени, ако повярва, непременно ще ги има, „защото баща ми и майка ми са ме оставили; Господ обаче ще ме прибере“ (Пс. 27:10). Вашият Баща подготвя място за вас.

Място, където ще има много стаи. Там ще бъде просторно и вие ще имате своя стая. Там ще ви приемат радушно. На земята невинаги се чувстваме желани - не ни се радват. Понякога се замисляме дали изобщо има място за нас тук на земята. Хората могат да ни накарат да почувстваме, че нашето присъствие е нежелано, че не се радват да ни видят. И това поражда усещането, че тук сме неканени гости. Чужди сме. Чужденци в страна, която не ни принадлежи. Да, далеч невинаги ни се струва, че сме желани тук. А и не трябва да разчитаме на топло посрещане. Това не е нашият дом. Ако не ни приемат, не е трагедия. Това трябва да се очаква. Тук не сме вкъщи. Езикът, който говорим, не е нашият език. Тялото ни - това не сме ние. Светът, в който живеем, не е нашият свят. Нашият дом още не е готов. Но когато бъде готов, нашият Господ ще дойде и ще ни прибере у дома. „Ако не беше така, Аз щях да ви кажа... - предупреждава Той, преди да замине. - Пак ще дойда и ще ви взема при Себе Си, така че където съм Аз, да бъдете и вие“ (Йоан 14:2-3). Първото изречение е много интересно: „Ако не беше така.“ Защо го е казал? Видял ли е Господ съмнение в сърцата на учениците Си? Прочел ли е смущение по лицата им? Не знам какво е видял в техните очи. Но знам какво вижда в нашите. Вижда онова, което вижда стюардесата, когато обяснява мерките за безопасност по време на полета. Вижда онова, което вижда лекарят, когато съветва пациента да откаже цигарите. Вижда онова, което вижда презвитерът, когато в неделната проповед се обръща към слушателите и казва, че всеки от тях може да умре днес. „Да, разбира се. Но по-скоро - не“ мислим си ние, но никога не го казваме наглас. Разбира се, този самолет може да катастрофира, но все пак по-скоро - не. Затова, вместо да слушам инструкциите, ще почета списание. Разбира се, мога да умра от рак, но може и да не се случи така. Затова, вместо да откажа цигарите днес, по-добре да изчакам. Разбира се, мога да умра днес, но все пак... Генерал Уилям Нелсън по време на гражданската война се бил на страната на северните щати. И въпреки че всеки ден се сблъсквал със смъртта, той, уви, не бил готов за нея. Кой знае за какво си е мислел в калейдоскопа на сраженията, когато един куршум се сменял с друг? Може би е бил прекалено зает да оцелее и не се е подготвил за смъртта? Но всичко рязко се променило, когато веднъж с неговите офицери отседнали за почивка в собствения му дом. Избухнал конфликт,

някой извадил оръжие, чули се изстрели - и куршумът уцелил домакина в гърдите. Знаейки, че умира, генералът помолил само за едно: „Доведете свещеник!“ Какво се случило? Защо било това бързане? Разбрал ли генералът нещо за Бога, което не знаел преди? Не, той разбрал нещо за себе си. Осъзнал, че смъртта е близо. И всичко изведнъж се променило - вече било важно само едно, само едно имало смисъл. Защо преди това нещо не е имало значение? Нима генерал Нелсън не можел да каже на Бога „да“ преди седмица или същата сутрин? Разбира се, че можел. Защо не го направил? Защо спасението на душата му станало толкова неотложно след изстрела и защо било второстепенно преди? Защо той отлагал решението да приеме Христос до минутата преди смъртта си? Защото мислел, че има време. Това е опасна заблуда. „Научи ни така да броим дните си, че да придобием мъдро сърце“ (Пс. 90:12). Какъв ужас обхваща човека, когато смъртта е близо, а той не е готов за нея! Такъв ужас несъмнено обхванал екипажа

на сър Джон Франклин, когато корабът заседнал в ледовете. Каква безизходица усеща човек, който търси храна, а намира сребърни прибори, търси топла дреха, а намира лека униформа, търси из целия кораб лостове и брадви, а намира игри и романи. Моряците били готови, без да се двоумят, да дадат всичко това за единствено необходимото - което би им помогнало да се върнат вкъщи живи! Всъщност, вие какво взехте със себе си? Сребърни прибори и игри? Не се подлъгвайте. Това може да ви потрябва тук, но когато влезете в дома на Отец, то няма да има нито смисъл, нито значение. Значим ще се окаже само фактът, че Отец ви познава. Важно е не какво притежавате, а кой сте. Бъдете готови. Нали не искате да останете замръзнали сред ледовете?


Откъс от книгата на Ширинай Досова „Моята вечна пролет“, издадена от фондация „Светлина на Балканите“. Ширинай Досова е от мюсюлманско семейство. Родена е в Узбекистан. За Иисус разбира от баба си, която е украинка, православна християнка. След като чува проповед за живия Христос на ул. „Арбат“ в Москва, Го приема като свой Господ. Сега самата тя споделя благовестието на „Арбат“, из цяла Москва, както и на своя народ. В един от университетите в Узбекистан имах възможност да споделя евангелската вест със студентите. След лекцията всички желаещи можеха да си вземат Инджил - Евангелието на узбекски език. На следващия ден рано сутринта при мен дойде млад узбек и ме помоли да му дам Евангелие. Попитах го защо вчера не си е взел. - С мен вчера се случи чудо. По време на лекцията отначало изпаднах в ярост. Как може да се сравнява Коранът, святата книга на мюсюлманите, с Библията и дори нещо повече: да се твърди, че целият Коран е основан върху Библията. Та Библията е чужда, руска книга, а християнството е чужда религия! Но когато реших да стана и да ви спра, не можах да помръдна от мястото си. Исках

да проговоря, но не можeх да отворя уста, а след това започнах да треперя. Когато се върнах вкъщи обаче, за първи път през последните осем години веднага заспах. Със сигурност знам, че това е свързано с всичко, които говорихте вчера, че тази книга е необикновена. Моля ви, дайте ми я. Когато бил на 12 години, този млад човек поради силен стрес престанал да спи. В продължение на осем години къде ли не го водили: при лекари, психиатри, екстрасенси, врачки - нищо не помогнало. Но настъпил моментът за среща със Словото... и както винаги, отначало имало бунт и вътрешен протест... „Трудно ти е да риташ срещу остен” - чува ап. Павел, когато се противи на благовестието.

И така, когато беседвах със студентите, в едната си ръка държах Корана, а в другата Библията. Когато проповядвам благовестието на мюсюлманите, никога не започвам разговора с противопоставяне или с предимствата на Библията пред Корана. Има безспорни истини, които обединяват тези две книги: пророците, някои закони, празниците и най-главното - единобожието. В Корана дори има пряко указание и призив да се чете Библията, например: „Вие сте без опора, докато не спазите Тората и Евангелието...” (Сура 5:68).


Или: „И изпратихме по следите им Иса, сина на Мариам, да потвърди Тората, която бе преди него, и му дарихме Евангелието, в което има напътствие и светлина...” (Сура 5:46). А първата Сура в Корана много прилича на първия Псалм в Библията, който говори за двата пътя: на праведника, който ще „бъде като дърво, посадено при потоци води”, и на нечестивия - той ще бъде „като плява, която вятърът отвява”. Как да изберем правилния път? В Корана четем (Сура 3:55, 56): „Когато Аллах рече: “О, Иса, Аз ще те прибера и ще те въздигна при Мен, и ще те пречистя от невярващите, и до Деня на възкресението ще сторя онези, които те последваха, над онези, които не повярваха... А онези, които не повярваха, ще накажа с тежко мъчение в земния живот и в отвъдния. И не ще има за тях избавители.” Тук недвусмислено се говори за смъртта и възкресението на Иисус Христос („Ще те прибера и ще те въздигна»), а също и за второто Му идване - „Деня на възкресението”, когато ще възкръснат всички мъртви и ще бъдат съдени според това, как са се отнасяли към Иисус Христос. Тези, които не са Го приели, ще бъдат наказани с „тежко наказание” както в този земен живот, така и в отвъдния, т.е. във вечността. Веднъж след такава лекция в голяма аудитория един от слушателите се провикна: - Кажете, вие християнка ли сте, или мюсюлманка? Веднага разбрах, че това е провокационен въпрос, тъй като лекцията беше свършила, всички бяха доброжелателно настроени и готови да получат Евангелия. Тогава попитах този млад човек: - Знаете ли как се превежда думата „мюсюлманин”? Настъпи мълчание, никой не знаеше. - „Мюсюлманин” означава „боящ се от Бога, покорен на Бога”, т.е. смирен пред Бога и хората човек. А това е найважното пожелание на Библията за човека: да има страх от Бога - благоговеен трепет пред Твореца и послушание, защото „началото на мъдростта е страх от Господ” - казва мъдрият Сюлейман (Соломон). Много искам да принадлежа към тази категория хора - смирени и покорни - и вярвам, че в моето сърце живее Иса (Иисус). Това е отговорът на вашия въпрос, а сега позволете ми аз

да ви попитам какви мюсюлмани сме ние, ако живеем така, че все едно Бог не съществува, макар да се бием в гърдите, че сме „правоверни”? Истински „мюсюлманин” е бил Иса, защото Той е „бил послушен на Бога до смърт, даже смърт на кръст”. Той е дал живота Си за нас, грешните и недостойни хора, и на този, който Го последва, ще даде свобода от греха и вечен живот. Помня, че тогава почти всички от аудиторията взеха Евангелия, а днес някои от тези слушатели следват Христос и Му служат. Една млада узбекистанка, студентката Диля, за три месеца прочете цялата Библия на руски език и два пъти Евангелието на узбекски. При това не са й разрешавали да държи вкъщи тези книги и тя през цялото време ги е криела, чела ги е тайно. Когато брат й дошъл на богослужението, за да я отведе оттам насила, чул песен, която развълнувала сърцето му. Така започнал да идва на събранията, както по-късно разказвал, само за да чуе тази песен. Този химн го трогнал и той се покаял. Сега заедно със сестра си служат

пак без да я види никой, изляла черпак с вода на главата си и казала: - Вярвам в теб, Иса Месих (Иисус Христос), Син Божи, и се кръщавам в Твоето име! Но има и случаи, когато родители бият своите деца, удрят главите им в стената за това, че са станали последователи на Христос. Много сърца се ожесточават срещу Божието Слово и както казва Иисус Христос, „не знаят какво правят”. Една студентка казачка ми каза, че в началото родителите й не я пускали на богослужение, но по-късно нейната майка, която страдала от силно главоболие, забелязала, че щом се докосне до християнските книги, болката минава. Тогава майката помолила дъщеря си да посещава богослуженията и да носи вкъщи духовна литература. Много хора са подвластни на нечиста сила. Само поради тази причина мразят Божието Слово и гонят роднините си от къщи, когато разберат, че се интересуват от Библията. А децата как приемат Евангелието! Имам много племенници на възраст от 5 до 16 години. През деня те пасат крави-

В Корана дори има пряко указание и призив да се чете Библията, например: „Вие сте без опора, докато не спазите Тората и Евангелието...” (Сура 5:68). Или: „И изпратихме по следите им Иса, сина на Мариам, да потвърди Тората, която бе преди него, и му дарихме Евангелието, в което има напътствие и светлина...” (Сура 5:46). на Бога. Всеки път, когато се връщали от богослужение вкъщи, майка им ги посрещала на вратата с лопата в ръка. След това ги гонела от къщи. Накрая опряла нож в гърлото на дъщеря си и казала: - Избирайте: или аз, или вашият Христос! Синът й отговорил: - Мамо, много те обичаме, но ти подобре опри ножа до моето гърло и кажи: „Или аз, или Христос” и със сигурност ще ти отговоря: „Христос.” Ножът паднал от ръцете й. Безсилна седнала и заплакала. След това няколко седмици не разговаряла с децата си. Друга майка отначало не разрешавала на двете си дъщери да четат Библията, да посещават богослужения, но пътищата на Господ са неведоми. Тя решила тайно да прочете Инджил (Евангелието на узбекски език), а след това,

те. Когато се връщам на село, прекарваме вечерите заедно, имаме библейски уроци. Те седят около мен изцапани, изморени, с напукани прашни крака, но ме слушат внимателно. Веднъж им казах: - Евангелието е живо, всеки ден извършва промяна в нас. Забелязахте ли някакви промени в живота ви през тази седмица? - Забелязахме! - извикаха те радостно. - Когато вечерта имаме урок, кравите се прибират вкъщи по-лесно. Веднъж децата дойдоха натъжени: кончето им се беше разболяло. - Да се помолим за него - казах аз. - Не, не! - изплашено замаха с ръце брат ми. - Нима можем заради един кон да безпокоим Бога? Така или иначе, до утре кончето ще умре. Помолихме се с децата и на сутринта кончето започна да тича.


цата при мъжа си. А после той дошъл при брат ми и казал: - Прости ми! Може би не знаеш, че съм подал заявление срещу теб, въпреки че си невинен. Аз пък съм виновен и ме заплашваше затвор, но ти не се възползва от това, за да ми отмъстиш. Благодаря ти. Взел Евангелието на узбекски език, после жена му дошла и помолила за още няколко Евангелия за роднините им в аула.

***

Брат ми преподаваше една година история в училище - точно по време на „перестройката”, когато нямаше програма по този предмет, тъй като цялата ни история се оказа лъжовна, а новата още не беше написана. Той реши да запълни тази празнина с библейски истории. Децата много го обикнаха. Ако преди това влизаха в класната стая само през прозореца и шумът кънтеше в цялото училище, сега вече имаше ред. И когато директорът на училището получи заповед от началството да уволни брат ми заради библейските уроци и го помоли да напусне, децата цяла седмица не ходеха на училище и настояваха директорът да върне учителя им по история. В дома му идваха съседски деца да гледат филма „Иисус”. Сред тях имаше едно момче немец. Майка му не го пускаше на детските събирания. Той винаги идваше тайно. Седем години по-късно това семейство замина за Германия. Когато майка му отишла в Ташкент на гости, започнала да разпитва всички за моя брат, тъй като искала да му благодари за сина си. Щом видяла с какво се занимават младежите в Германия - найвече с наркотици и алкохол, - страшно се изплашила за бъдещето на сина си. Но той вече имал добри навици и веднага тръгнал на църква, а след него и тя, защото другаде няма спасение от този зъл свят. И помолила бившите си съседи да предадат на „този таджик” огромни благодарности за това, че спасил сина й. Брат ми реши да се премести със семейството си в града, в който беше започнала да се оформя група от вяр-

ващи студенти. И още първите дни съседите им откраднали седемнадесет кокошки и петела. Когато съпругата на брат ми помолила съседа да й върне кокошките, той отказал. След два часа се извил ураган и стената на къщата на съседа била отнесена. Домът му изглеждал странно: трите стени стоели, а вътре всичко се виждало. Съседът се хванал за главата и седнал пред дома си, а жена му хукнала към пилчарника и бързо започнала да хвърля откраднатите кокошки през оградата в двора на брат ми. Тя му казала: - Вземете, вземете си кокошките! Всичките ви ги връщаме, само една сме изяли днес. След известно време властта започнала да пречи на събиранията на вярващите. А за това винаги са нужни компромати от съседите. От страх пред полицаите хората подписват каквото се иска от тях. Така и съседът на брат ми подписал предварително подготвен от полицията донос, че в дома му се събират някакви странни хора и не е известно какво правят, но пречат на всички наоколо. Не било лесно на семейството на брат ми с тези разправии и заплахи. Но след известно време този съсед се сбил с жена си така, че тя постъпила в болница. Тогава полицията дошла да събира от съседите заявления, за да го пратят в затвора, а най-вече, за да му поискат голям подкуп. Обърнали се към брат ми за показания: да подпише, че е видял и чул как съседът му е бил жена си. Но брат ми нищо не подписал. Скоро жената на съседа се върнала от болни-

Когато поглеждам назад, определено мога да кажа, че най-щастливите минути в живота си съм преживяла, докато съм проповядвала благовестието. Дори ако понякога отиваш да проповядваш съвсем без сили, винаги се връщаш вкъщи окрилен и щастлив. И усещаш такъв прилив на сили, че и планини можеш да повдигнеш. По време на проповедите си виждах млади мъже, особено в началото на „перестройката”, които криеха сълзите си. Чувствах, че в сърцата им става нещо. Около нас винаги има жадуващи и търсещи души, за тях Христос казва: „Моите овце чуват гласа Ми.” Спомням си веднъж в дъждовно време дойде едно семейство с дете. Дълго слушаха, след това жената и детето отидоха да се стоплят в магазина. Майката няколко пъти пращаше детето да извика бащата, накрая сама дойде и започна да вика: - Да се прибираме, детето замръзна! Не си дошъл сам! А той стоеше като прикован, сякаш не я чуваше, лицето му беше много сериозно и съсредоточено. Жената си тръгна, а той, без да промълви нито дума, остана докрая. Чутото така развълнува неговото сърце, че мъжът беше забравил всичко наоколо: и жена си, и детето си. Сергей Иванович, така се казваше, после се покая и прие кръщение. Когато Господ премахне злата утайка от сърцето на човека, в душата се вселяват вярата и мирът. Тогава ти се иска да споделяш с другите това безценно съкровище.


П

рез юни Джойс Майер представи своето служение в НДК. Присъстваха 6200 души, имаше концерт на групата „Хилсонг”. Майер е автор на 90 книги, учител, телевизионен евангелизатор1. Представянето й беше наречено „Фестивал на живота”2. Тя разказа за своето трудно детство, как баща й пиел и я малтретирал сексуално. Тази тема свърза с изпитанията на българите. Ето основния й призив: оставете миналото, не бъдете черногледи, сложете ново начало на живота си, повярвайте, че Бог е силен да ви промени, да ви даде радост от живота и изобилно благополучие. Както вече се е случило със самата нея. Но за всичко това най-важното е да се доверите на Бога и... да станете агресивни. С тази полезна агресия Майер обвърза целта на своето идване в България: да ни покаже, че Бог не ни е забравил и „работи” в нашата страна. Тя успокои публиката, че „нейното учение” е достъпно в интернет и каза убедено, че Бог ще й даде възможност да поучава българите по телевизията на родния им език всеки ден. За да не бъде голословна, със строг и тържествен глас ораторката добави: „Нещо се случва днес в Духа. Бог разчупва крепости в духовния свят на България.” И ако всеки ден си казваме поне десет пъти на глас: „Нещо хубаво ще ми се случи днес”, „дяволът ще трябва да напусне това място и да отиде другаде, защото той не иска да очаквате нещо добро”. Ето защо тя препоръча на пастирите в България на богослужение

да карат паството си да изповядва на глас: „Това е нов ден за България. Бог ще ни даде двойно благословение за предишните бедствия. Ние ще вършим удивителни неща чрез Бога.” Майер цитира един от любимите си стихове в Библията - Йоан 10:10, където Иисус казва: „Аз дойдох, за да имате живот, да му се наслаждавате и да го имате изобилно” (думите в курсив липсват в Библията). Според нея Бог иска всички наши нужди да са задоволени - да имаме не просто достатъчно, а в изобилие, за да даваме на други. Всъщност докторската степен на Майер е към университета „Орал Робъртс”, чийто основател е сред създателите на известната теория за „евангелието на просперитета”3. В представянето си тя се позоваваше на Бога и имаше изводи, които разкриваха същността Му както я виждаме в Библията (например, че Той търси не хора със способности, а които са на разположение, готови да откликнат на Неговия призив). Имаше обаче и други твърдения. Огромна част от лекцията, примерите, прозренията и шегите насочваха към самата ораторка. Да, делото е Божие, но пред аудиторията се издигна тя - с убеждението, че Бог иска да употреби нея, за да придобием ние нова нагласа, чрез нея да запали огън в нас (не си спомняше кой пророк е казал: 1 2

http://en.wikipedia.org/wiki/Joyce_Meyer http://goo.gl/1TcpO

3 4

http://en.wikipedia.org/wiki/Oral_Roberts http://en.wikipedia.org/wiki/Joyce_Meyer

„Има огън, който гори в костите ми...” - стихът е от Плач Йеремиев 1:13). Думите й буквално бяха: „Чувствам в духа си какво Бог иска вие да чувствате...” Имаше моменти, в които преводачът се затрудняваше да предаде изявленията й заради откровената им надменност. Например, когато разказваше как за първи път е говорила на християнска конференция пред „large crowd” (буквално „огромна тълпа”), той преведе като: „голямо събрание”. Или обясняваше как човек не бива да се съсредоточава върху недостатъците си, а върху това, което има, и посочи своя характерен, по-скоро мъжки глас, който Бог й е дал, защото изразява авторитет и сила (т.е. нейни-

те), а преводачът добави от себе си, че така се дава израз „на Божията сила”. Та този мъжки глас според ораторката й е даден, за да я слушат мъжете. В миналото те са я унижавали, а сега я слушат със стотици по целия свят. Но това желание за надмощие не напомня ли на реваншизъм спрямо мъжете? Да не говорим, че то няма нищо общо с библейските образи на жените, угодни на Бога. След всичко това беше съвсем логично хората в залата да останат с впечатлението, че Бог досега не е свършил никаква „работа” в България, че е чакал Джойс Майер да дойде, за да каже на българите каква е волята Му за тях. И вече е готов да разчупи духовните крепости на Сатана тук, като позволи тя да говори на народа ни всеки ден по телевизията. Освен това пастирите у нас не са свършили никаква работа, защото не са се сетили да повтарят заедно с паствата си на глас, че от днес започва нашият нов ден. В залата наистина имаше немалко хора, които изглеждаха екзалтирани от този християнски психотренинг и от концерта на „Хилсонг”, който със светлинните и звуковите си ефекти напомняше по-скоро на дискотека. Но ми се иска да остана с надеждата, че сред евангелските християни в България има повече мислещи хора със смирени и дълбоки взаимоотношения с Бога, които Го познават по-добре и не очакват от една съвременна „пророчица”, натрупала озадачаващо големи богатства чрез своето служение4, да бъде посредник между Него и тях.


1.Филистимец от Гет, благословен от Бога, когато Ковчегът на Завета е оставен в неговия дом (II Цар. 6 гл.) 9.Арамейски израз, който означава: „Господ наш иде” (I Kор. 16:22) 10.Съвременен канадски физик 11.Юдейски пророк от времето на Давид и Соломон 12.Съд, в който евреите са мачкали гроздето, когато са превели вино (Числ. 18:27) 14.Квадратна фигура като шарка на плат или във военен строй 15.Древно царство в Месопотамия (II Цар. 10:16 и сл.) 17.Чичо на цар Саул, баща на неговия военачалник Авенир (I Цар. 14:50) 18.Названието на капището в долината Еном край Йерусалим (Йер. 7:31) 20.Бозайник от семейство Кухороги, тибетски вол 21.Органично вещество, което се среща в животински тъкани и в растения под формата на фитин 23.Френски скулптор (1840-1917) 24.Южен плод 27.Древното име на Гърция 29.Роднина по сватовство 31.Племенник на Авраам, който се установява да живее в Содом 32.Мястото, където Яков сънува стълба до небето, преименувано от него на Ветил (Бит. 28:19) 33.Древногръцка богиня на победата 34.Израилски цар, син на Ахаав (III Цар. 22 гл.-IV Цар. 1 гл.) 36.Уведомително писмо за товаро-разтоварна дейност на кораб 38.Моавски цар, който наема Валаам да прокълне Израил (Числ. 22-24 гл.) 41.Домашно впрегатно животно, в Библията - символ на сила 43.Национална агенция за космически изследвания в САЩ 44.Положителен полюс при електричеството 46.Бройно число 47.Река в Югоизточна България, която се влива в Черно море 49.Третият цар на независимото царство Юдея (III Цар. 15 гл.) 50.Препарат за почистване на петна 51.Решение, мнение, изразено чрез гласуване 52.Източногерманско племе 54.Род папагали 55.Сметало, употребявано от древните гърци и римляни.

1.Дял от богословието, свързан с проповядването 2.Древен град на р. Ефрат, столица на могъща империя, основан от Нимрод 3.Първородният син на Юда, описан в Бит. 38 гл. като нечестив 4.Син на Яков от Вала - от него произлиза едно от израилевите племена 5.Родоначалник на хора с исполински ръст, населявали Ханаан преди евреите (Числ. 13:22) 6.Един от бунтовниците срещу Мойсей (Числ. 16 гл.) 7.Перконого животно от рода на тюлените - живее в Тихия океан 8.Военен или туристически съд за вода 13.Название на хляба от Господната вечеря при католиците 16.Вид апартамент на два етажа 19.Един от четиримата царе (на Гоим), които побеждават друг съюз от петима царе по времето на Авраам (Бит. 14 гл.) 22.Област в Северна Гърция 25.Прочут цар на Вавилон (605-562 г. пр. Хр.) 26.Малък кораб за пътуване на къси разстояния 28.Пристанищно съоръжение за ремонт на кораби 29.Най-едрият сухоземен бозайник 30.Един от главните филистимски градове 33.Названието на първия месец от еврейския календар след изгнанието 35.Мадиамски началник, убит от Гедеон при едноименна скала (Съд. 7:25) 37.Жена на Исав (Бит. 36 гл.) 39.Ходилото на крака при некопитните животни 40.Последовател на едно от трите направления в християнството, чийто център е Рим 41.Разбойникът, освободен от Пилат вместо Христос 42.Инструмент за работа, който в Матей 3:12 е символ за отделяне на доброто от злото 45.Нота 48.Горна дреха при римляните, днес - наметало на магистрати и ректори 53.Голяма река в Сибир.


Прозорец 2/2011  

Християнско списание

Read more
Read more
Similar to
Popular now
Just for you