Завещание
от любовта ми мека и излишна... Как за теб да се открехна, нима е лесно после да боли? Сълзи не искам да текат... Страхът
Не искам празни обещания, нито
нараниш... Сърцето
златно завещание. Пази
скришно.
пускаш…
Елиа
ми.
1Музивзалива Младежки литературен вестник, бр. 28, октомври 2022 ISSN 2738-8395 В броя днес четете: ПОЕЗИЯ Елиа Тилева Мадлен Дечева ПРОЗА Снежана Ташева Калин Баев КАРТИНИТЕ са на Ина Николова Мадлен Дечева
Кажи ми как да ти се доверя, след като била съм и преди разбита... Останала е даже и следа от наивността ми детска, непробита. И ти ли искаш да ме имаш, както всички останали, предишни... Докато не се наситиш
е силен и горчи...
искам да ме
ми е
го, щом веднъж го доближиш... Още стихове от Мадлен Дечева на стр.2
Тилева Приземяване Хвани ръката ми- само за миг. Ще тръгна след малко… не можеш? Добре… Ще слушам дъха ти. И няма да дишам. Ще дишам, щом тръгна, щом тръгна от теб. Сбогувам се… Тихо! Нима е излишно? Потребно е! Както начално ,,здравей’’. ,,Здравей’’ си продумахме… ,,Сбогом’’- на
Врабче в небосвода улисано пее… Ръката ми
сърцето- държиш
И моите мисли все кацат при теб! Врабчето научи ме- как да отлитам, но падам към теб, щом разперя криле… Още стихове от Eлиа Тилева на стр.3 Снежана Ташева Ламята от далечното кралство В едно далечно кралство, където нямало мъже, живеела ламя. А мъже нямало не само защото тя ги ядяла, а и защото кралството било по-особено. Там се били събрали феминистките от цял свят, за да докажат, че може да се живее без мъже. Кралицата им, красавица на красавиците, бивша бизнес дама, била откупила земите от един херцог и забранила мъже да стъпват там. Затова, когато ламята домъкнела посред бял ден някой млад юнак в пещерата си за обяд, всички жени се правели, че нищо особено не се случва, а някои дори се радвали и злорадствали. Продължава на стр.4 https://karia2020.com/ e-mail: muzivzaliva@gmail.com Калин Баев Щит – И да се забавлявате много, мом четата ми! – каза Виктория, изпра щайки двете си най-големи радости в живота – съпруга си Емо и второ класника Мишо. – Задължително, мамо! А ти да стискаш палци за нашите! – отвърна детето. Продължава на стр.6,7
Бял сатен
Художник: Ина Николова
Високо
Малко с душа
Не ми обещавай безкрайна любов. Времето мъдро ще я докаже. Животът, понякога твърде суров, дали си бил истински ще ми покаже. Не ми обещавай звезди и луната. Аз нося цяла Вселена във мен. Обичам да виждам отвъд красотата, отвъд сивотата на днешния ден. Не ми обещавай безценни бижута. Нямам нужда от тези неща... Любовта не се измерва с валута. Не искам много, а малко - с душа!
Ела до мен
Ела до
мен да се докоснеш
безкрая на звездна Вселена. И притихнал да се отпуснеш, да потъваш в очите зелени... Ела до мен и не бързай... Остани и си взимай от мене. Ще бъде лято без край, а морето ще ни е до колене. Ела до мен, почини си, изморен от други любови. На сърцето ми облегни се, освободи и моите окови...
Музи в залива2 Мадлен Дечева
Не си мисли, че бягам... Аз огън съм в небе. Ръце към теб протягам, протегни и ти към мен. Всичко истинско е споделено, животът е в малките неща. Искам нещо съкровено, нещо смислено и с душа. Дали ще можеш да усетиш, това, което чувствам аз. Ще дръзнеш ли да полетиш към висините на вечния екстаз.
Огряла е ясна звезда... Звезда ярка на небето. Сън не мога да заспя, не спи и в мен сърцето. В будна нощ... босонога стъпвам по дървения под. Да гледам още дълго мога нощния далечен небосвод. Огряла е ясна звезда... Звезда ярка на небето. А тук в стаята сама стоя и чакам те додето от съня си сладък се събудиш и пак към мене тръгнеш жаден... Ела и вечер да ме видиш, да полегнеш на моя бял сатен...
мен да се събудиш след дълга нощ от обичане... На дневна светлина да долюбиш моята същност, моето вричане... Ела до
до
милион гърла! Не усетих сред меда им как се плисва истина отровна, неприлична, зла. Хватката си силна искам да отпуснат,
Елиа Тилева
В
Броя есени
Ще броя есени, в които те няма. Тази е първата. Нежно красива. Хора и птици- политат по двама. Пъстро наесен е… без теб е сиво!
Първата есен- червена и златна. Искам да бъде обагрена в синьо! Цвят на очите ти, скрит в незабравки, бегло напомня за идните зими… Литвай с мен, есен! Ти, огнена жрица! Летните дни- и череши- отминаха. Всичко ненужно и чуждо- отлита! Ето ни- аз и ти- чакащи зимата…
Момиче в безвремие
боде нетърпеливо в очите ми, но
Музи в залива 3
Казвам се Елиа Тилева и съм на 19 години, родом от Ка занлък. Завършила съм природо-математическата гимназия с отличен успех и лауреатско място на националната олим пиадата по български език и литература. Понастоящем съм студентка във Великотърновски университет ,,Св. св. Кирил и Методий’’ със специалност ,,Психология’’. Пиша поезия още от малка и споделям част от стиховете си в социалното пространство. Наскоро издадох първата си стихосбирка - ,,Незабравка’’! В академичен план съм се насочила към изучаване на кли нична психология и психоанализа. Вярвам, че литературата и поезията винаги ще бъдат не изменна част от дните и духовния ми свят! Ръце от думи Прегръщат ме ръце от думи. Първо ми е топло и спокойно с тях. Сетне пръстите им побелели сключват обръч на покруса в моята душа. Колко са неискрени и бели, мисля, задушили без пощада
пазят да не падна- не, да полетя! Мислех, че криле рисуват… Ала чувствам, че сама летяла съм и преди тях. ,,Сбогом’’ ми помахват те- ръце от думи, колко дълго с обич ме държаха! Истинската обич, вярвам- тя е друга. На делата искрени е рожба свята. Градинарствам Казваш няколко думиразпръскваш семенца. Събирам ги грижливо и ги пазя в длани. В почвата си поетична ще ги посадя, те градина стихотворна ще ми станат. Дъжд - сълзи ще ги полива(т) есента, а напролет слънчеви надежди ще ги галят. Щом обича, всеки става градинар и от пръст умее да измисля пъстрота!
тишината Аз мълча. И винаги ще ти мълча. Няма значение дали ще ти разкажа, че с хартия и мастило се завивам през нощта, незабравки под възглавницата си че тайно пазя. Нито че звездите, оглупяла, ти броя и наричам ги със името ти даже… Нищо няма да ти кажа! Ще мълча. Обичта си ще зазидам в тишината! Сърце на птиче На прозореца ми кацна птиче. Помислих си, че пратил си го ти. В надеждата, че може би ме мислиш поверих в крилете му безброй звезди. И замолих се към теб да литне, да ти носи с вятъра задъхания стих, който късно в нощите си ти измислях… и в сърцето си на дъното го скрих. В нежната му перушина свито, моето сърце в очакване тупти. Да те стигне… да те види. Сетне пак да полети!
Сънят
цял светът ме моли за търпение… Колко стихове ме чакат- ненаписани, и колко същности се губят в неведение… Как да спра минутите- изтичащи, кажи ми- как да задържа в тях себе си? Мислите ми лутат се без път в следите си и луната ми целува ги по челото. Звезден прах заплела съм в косите си, заедно с лъчите на космически комети. На Вселената момиче ще съм- истинско, дето с нейното безвремие ще свети! Щурци и прераждане Когато си мисля, че днес не издържам; че повече няма… не искам… не трябва! Чувам щурците вън кротко да стържат по струните нощни след дневната врява. Чувам и мисля си- колко е тъжно: след нощите нито трошичка остава от нотите щурчови, в есенно жълто, които зората без жал разпилява. Чувам и мисля- към теб те ме връщат, в летните вечери, много отдавна… Не мога днес повече… не, не издържам! Заспивам с щурците… и пак продължавам!
Снежана Ташева
Сама ламята харесвала да похапва млади мъже, защото били по-крехки, а и нямали такива претенции относно гарнитурата. Също така била чувала, че са по-чистоплътни и по-добре епилирани от жените. Така си течал животът година след година, ламята отмъквала ма мини синчета или пък внучета на политици, за които никой не тъжал осо бено. Е, от време на време бъркала и грабвала и по някой програмист, но грешки стават. По едно време дори юнаците от разни съседни кралства започнали да идват, за да държат сметка на ламята за изядените от нея другари. В такива случаи обикновено тя се криела в пещерата си и чакала юнака да наближи.
излез, излез, ламьо, да се бием като мъже! – провиквал се той.
ламята отвътре лениво измърморвала:
Все едно ти си мъж, страхливецо неден.
се ядосвал, втурвал се в пещерата и повече
веднъж ламята откраднала
излизал.
да зяпат. Кралицата дошла с придворни
Проточил
жените. Някои
ли, сякла, докато нищо не останало от
да ги покаже в
залинели. Плиснала
боят три дена и три нощи, докато ламята, изгладняла, не извила шия близо до девойката. Изсвистял мечът и пронизал гърлото на ламята, от свиране в пещерата люспите
побягнали, а девой
После взела
и тръгнала
Музи в залива4
– Я
А
–
Юнакът
не
Но
годеника на една много красива и много свирепа дева воин. Годеникът бил малко женствен, но ламята не се оплакала от вечерята си. После заспала зимен сън и се събудила три месеца по-късно. През това време почернената девойка взела доспехите си и яхнала верния кон, през девет земи в десета да иде – да отмъсти на гладната ламя. Пътниците, които срещала, все я увещавали: – Не ходи при ламята, девойче, млада и зелена ще погинеш. Я кол ко левенти има в наше село, все един ще намериш. Така му било писано на твоя, сватба да не дочака. – Аз съм се заклела на ламята да отмъстя! – отсичала девойката и продължавала по пътя си. А феминистките, като я видели в доспехи, от кеф щели да умрат. Жена толкова силна в тяхното кралство не били виждали. Като разбрали, че е дошла ламята да убива, на колене я увещавали да не ходи, млада-зе лена да не погива. Самата кралица ѝ пратила покана, паж да ѝ стане. – Аз съм се заклела на ламята да отмъстя! – казала им девойката. – Един годеник имах и тя го изяде, негодницата. Тогава феминистките, кои с жал, кои с доволство, я оставили –главата да си троши за мъж, щом е решила. Стигнала девойката до пещерата и се провикнала: – Излез, излез, ламьо, по мъжки да се бием! Ламята се събудила и прозяла, тъкмо станало време за закуска. – Ти ли си мъж, страхливецо неден?! – присмяла се тя. – Мъж не съм, жена съм – отвърнала девойката. – От люспите ти гердан ще си направя! – Жена е на баба ти хурката, тенекийо дрънчаща – продължила да се подиграва ламята, но девойката в пещерата не влязла. Тогава изпълзяла ламята зла и гладна, девойката да яде. Диетата си щяла да развали, но не я било грижа, така се била ядосала. Развъртяла девойката меча, а ламята налетяла да я сграбчи, над земята да я вдигне. Девойката обаче се пазела, с щита си удряла ноктите на гладницата. Тълпа се събрала, схватката да гледа. Едни със свито сърце за честната девойка, други зрелище
те, тревожела се за момичето.
се
ѝ били
кръвта на земята и опръскала
с писъци
ката сякла
туловището.
няколко люспи и зъби,
селото си,
обратно, без да каже дума. А феминистките се спогледали. Мигар толкова силна била любо вта на девойката към загиналия годеник? Хвърлили те мъжките си панта лони, облекли роклите и тръгнали след девойката да видят широкия свят. Всички ли, ще попитате вие? Е, не всички, имало и такива, които искрено мразели мъжете. Пък и повечето си взели панталоните, а и някой и друг меч. Я разбойник ще срещнат по пътя, я ще им се натресе някой навлек. Пък и лами можело да има, девойки да ядат. Завързала и кралицата косите си, яхнала коня. Имало навремето един сисадмин, който я искал, но тя му отказала, моминско село искала да прави. Сега решила да иде да го навести, да разчисти пепелниците край клавиатурата му – зер като я види, можело пак да я залюби, както обича компютъра си. Пък кралството да се оправя. Худ. Ина Николова Ламята от далечното кралство Продължение от стр. 1
Музи в залива 5 Ина Николова Цветята на Ина „Лалета“ „Пролетен букет“
Калин Баев
Така, в добро настроение, баща и син се запътиха към спирката, от която да си хванат автобус за стадиона. От известно време им беше станало традиция да ходят на домакинските мачове на мест ния отбор – хем да прекарват време по мъжки, хем малкият да се запали по футбола, защото Емо тайно се надяваше от него да стане футболист, какъвто той не успя заради няколкото сериозни конту
не продължи дълго и след пет-шест минути двамата вече бяха в превозното средство: – Добър ден! Извинявам се, че нямам дребни, но не успях да раз валя… – каза учтиво бащата и с усмивка подаде банкнота от десет
ло. Щом дойде
на баща си, но не го попита
продължиха пътуването, сякаш нищо
тяхната спирка, двамата слязоха и Емо предложи:
– Хайде да отидем до магазина, да вземем вода и нещо за хапва не!
Супермаркетът беше наблизо и след две минути бащата и синът бяха пред него. Вдясно от вратата му стоеше продавачката, говоре ща по мобилния си телефон и пушеща цигара. – Уфф, чакай само да оставя цигарата, че дойдоха клиенти… –изсумтя тя в слушалката и влезе в магазина, без изобщо да отрази поздрава на Емо, който ѝ бе казал: „Здравейте!“.
Мъжът взе две бутилки вода и разни ядки и ги остави на касата,
Колко Ви дължа?
Жената не му отвърна нищо, защото беше заета да говори по те лефона си, а само му посочи сумата на касовия апарат – два лева и седемдесет стотинки. Емо нямаше точно, затова остави три лева и излезе, без да си чака рестото и без да получи отговор на изреченото от него „Довиждане“.
Мачът не се разви според желанието на бащата и сина, защото техните любимци не се представиха на ниво и логично загубиха. Това разочарова малчугана, поради което Емо му предложи да се приберат пеш, за да се поразведрят, а и да се порадват на хубавото пролетно време. Когато наближиха техния блок, таткото каза: – Чакай първо да минем през магазина, да вземем нещо за вкъщи. Още щом прекрачиха прага на бакалията, Емо изпита познато чувство
срещу лошо настроение! По-добре да се усмихнеш на човека, който те е обидил, отколкото да тръгнеш да му отвръщаш, защото така само ще натовариш себе си. Освен това
Продължение от стр. 1
трябва да съдим прибързано – може този човек просто да е имал
моето момче?
тате!
изпуснал нервите. Разбираш ли
отвърна ентусиазирано
най-после
двамата поеха
любими момчета! – каза зарадвано
щом видя Емо и Мишо, след което се обърна към детето: – Как свърши мачът, майче, бихме ли?
Паднахме, но голяма работа – вече си имам щит срещу лошо настроение!
Музи в залива6
Щит
зии. Чакането
лева на контрольорката. – Аман, бе... Не се научихте! Този не успял да развали, онзи не успял… Че ако всеки ми дава по десет лева, аз какво ще връщам? Ей, това българинът е страшна работа… – изригна жената и хвърли рестото в ръцете на изумения мъж. Той обаче запази самообладание и кротко отвърна: – Извинявам се още веднъж! Мишо се учуди на спокойствието
нищо и двамата
не се е случи
и
като попита: –
– касиерката си говореше най-спокойно по телефона и въобще не се впечатли от присъствието на новодошлите клиенти. Това обаче не го смути и той усмихнато остави покупките, поздрави и попита: – А син Winston 100 има ли? – Има, ‘ми… Не го ли виждаш? Емо обаче не се ядоса от троснатия отговор на жената зад касата и добави с типичния си благ глас: – Една кутия. Веднага след като баща и син излязоха от магазина, детето не се сдържа и попита таткото: – Тате, как не се ядосваш? Първо контрольорката, после мина лата продавачка, сега и тази… Че и нашите паднаха, а ти си си все така усмихнат… – Виж сега, моето момче. Вече не си толкова малък, затова искам да те науча на нещо. Има хора, на които светът им е крив – вечно ядосани, вечно недоволни… Ти ще срещаш много такива хора в жи вота си, но запомни едно – не позволявай тяхното лошо настроение да се прехвърли на теб! И никога не се ядосвай за глупости! – Но как, тате? Как да не се ядосам, ако някой ме обиди? Емо се ухили широко и отговори, сочейки двайсет и четири ка ратовата си усмивка: – Виждаш ли това, сине? Това е щит
не
лош ден и да си е
ме,
– Да,
–
малчуганът и
към дома. – Ето ги
и моите
Виктория
–
Музи в залива8 Още от света на Ина Николова „Нежност от природата“ „Лавандулова магия“ „Пъстрота“
