и з у М в
а в и л за
Младежки литературен вестник, бр. 19, декември 2021 В броя днес четете: ПОЕЗИЯ
Силвия Андреева Стефан Петков ПРОЗА
Калин Баев Николай Петков
Силвия Стефан Андреева Петков Майка Често друга е майка. Не далата плът. Не рождената, носила твоето тяло. А онази с пресъхнала, молеща гръд ... И онази, изпила ти болката цяла... Често друга е майка. Дарила ти лъч. Осветлила ти дните с обич безмерна. Преживялата няколко пъти смъртта. Зарад тебе свалила забрадката черна.
Наградените участници в Осмия Често друга е майка. Не кръв от кръвта. А онази безсънната, дъх затаила. международен Изцедила последната капка любов, литературен конкурс И душата ти суха с живот напоила. “Който спаси един Николай човешки живот, спасява цяла Петков вселена” КАРТИНИТЕ в броя са на
Ина Николова
ISSN 2738-8395
Гларопуле
„Животът е танц, любов моя, и няма нито един млад човек, който да не иска да бъде забелязан заради преимуществото на движенията си. Но аз имам твърде голям опит и е късно да се самозалъгвам.“ Тя не каза повече. С нея седяхме един до друг на два сгъваеми стола, разположени странично на залязващото слънце. Отслабените му лъчи падаха лениво, сякаш ги движеха нечии претенциозни пръсти. Чашите, от които пиехме газиран алкохол, бяха от дебело стъкло и светлината на отразяващите се в тях лъчи изглеждаше далечна и безчувствена. Минаваше седем и с нея чакахме звездите да се облекат и да се покажат на небето.
Продължава на стр. 12
*** Понесен върху летните вълни, дъхът ти с вкус смокинов ме обгръща. Изтриваш парещите ми сълзи и с топли длани нежно ме прегръщаш. Прегръщаш ме и всичко е наред, щом пак съм тук и вятъра усещам, щом на брега пред синьото море аз коленичил съм и изгрева посрещам. Започваш да рисуваш в паметта картините, погребани под руините на твойте стари, славни времена, останали далеч, далеч назад във дните.
Още стихове от Силвия Андреева и Стефан Петков - на стр. 2 и 3
Калин Баев
Домът
Свилен беше последна година в гимназията и нямаше търпение да завърши, за да може час по-скоро да се махне от „това умряло село“. Така той наричаше Попово. Всъщност така го наричаше отскоро – от последните година-две. Преди това той си харесваше родното място, защото приятелите му бяха още тук, а какво повече му трябва на един тийнейджър, ако не приятели, с които да излиза. Той обаче беше най-малкият в компанията и когато другите от нея завършиха средното си образование и започнаха един по един да напускат Попово, това неминуемо промени неговото отношение към градчето. В отрицателна посока, разбира се. То рязко се превърна в нищо повече от едно „умряло място, от което всеки иска да избяга“ и бъдещият абитуриент нетърпеливо очакваше мига, в който ще може да стори същото.
Продължава на стр. 13