и з у М в
а в и л а з
Младежки литературен вестник, бр. 16, септември 2021 В броя днес четете: ПОЕЗИЯ
Атанаска Илинчева Мирела Атанасова Георги Георгиев Атанас Нанков ПРОЗА
Снежана Ташева Калин Баев КАРТИНИТЕ
в броя са на Иван Кашлаков
ISSN 2738-8395
Снежана Ташева Спи с мен Откъс от роман
Отключих вратата и както обикновено, пуснах чантата си на пода. Бяха минали три месеца от завръщането ми в София, така че навън вече беше ранна есен. Погледнах към чантата и се усмихнах. Баба ми все разправяше, че оставянето на чанта на земята е на безпаричие, но не мислех, че трябва да се опасявам
от кинтонемията. Особено предвид че беше обичайното ми състояние. После погледнах към обувките и замръзнах. Един от чифтовете бяха кубинките на Янчо, а точно до тях бяха подпрени ботите на Явор. Как бяха успели да влязат и двамата, при положение че нямаха ключове? Сетих се как. Янчо не беше излязъл за работа и когато Явор е позвънил на вратата, той просто му е отворил. И наистина, от кухнята се чуваха гласове. Пристъпих внимателно натам, като първо се опитах да подслушам, но не успях да доловя всичко. После реших, че няма смисъл да се крия, и отворих вратата, след което драматично се заковах на прага. Все едно аз бях хванала някой от тях с любовница, а не се бяха намерили те един-друг.
Продължава на стр. 7
Атанаска Калин Баев Тихото Илинчева Повторение Понасям се бавно в небето ти. Разтварям се в синьото теб. И падам. В най-тъмното падам. В грубата пелена на съдбата си. Стичам се на топли капчици от клепачите на лятното слънце. И ме няма, заличила следите си – от огнените устни на дявола, след стъпките в мокрия пясък и в смисъла на всичките думи. Но се раждам. По-човешка от всякога. И отпивам от същия извор, и вървя по брега на морето, но не нося познатите демони. Аз обичам със същата сила. И се срещам със същите хора. Само теб не намирам в живота си. Не разбра ли защо се повторих?
Четете още на стр. 2
Викаха му така още от дете. Прякорът дойде съвсем логично – не говореше и не общуваше с никого, нямаше приятели. Не излизаше да си играе пред блока с другите деца. Всъщност, когато беше съвсем малък, отиде три или четири пъти да рита със съседските момчета, но те все го слагаха на вратата. На него му се играеше напред, но понеже го беше срам, реши да не казва нищо и просто спря да ходи повече. Никой не знаеше откъде идва тази негова стеснителност, още повече че Тошко си беше от съвсем нормално семейство с културни, общителни и разбрани родители. Просто си беше срамежлив. Съседите от входа го харесваха, защото виждаха, че е кротко момче и много от тях се опитваха да го предразположат, опитвайки се да го заговарят. Безрезултатно. Той или само се усмихваше свенливо, или отговаряше с по една дума: „Как си, Тоше?“ – „Добре.“ – „На училище ли?“ – „Да.“ И дотам…
Продължава на стр. 4