и з у М в
а в и л а з
Младежки литературен вестник, бр. 15, юли 2021 Ева Гочева ***
В броя днес четете:
защо си тъжна - пита детето такива въпроси не се задават на непознати казва майката взима торбите и си тръгват жената зад касата си мисли: защо съм тъжна защо съм тъжна после си спомня че такива въпроси не се задават на непознати
ПОЕЗИЯ
Мария Ганчева Елица Мавродинова Ева Гочева ПРОЗА
Мадлен Аспарухова КАРТИНИТЕ
в броя са на Ертан Алев
Мария Ганчева
На стр. 2
Идоли
Падат идоли от небето, падат митове, гръм да падне във мен място няма. Само мистика. Само бдения и разпиляно мълчание.
Елица Мавродинова
Преследване Прощавай, майко, аз съм само плът, обречена на остър слух и хищници. Животът ми е бяг – задъхан път. В страни от пътя не познавам нищо. Аз нямам дом и сянка. Аз съм дивечът: кълбо от жили и изящни глезени. Такива като мене ги убиват щастливи ранобудни главорези, а после ги окачат по стените си. И само празнотата на главите ни, натъпкани с памук и обещания, остава да краси живота, мамо. Аз мога да вървя срещу природата, но моята природа е навсякъде, а аз съм дивеч и ме дебнат в мрака опасности без образ и порода. Не ме оплаквай, майко. Аз съм тяло: единствено страхът ме прави жива. И само звярът, който не познавам, е моят звяр. Защото Аз съм дивечът.
Падат думи на срички, видения, спомени и миражи, няма място за морско безвремие и за мен няма даже. Падат идоли от небето, ставам силна, трия магии и многоточия, нямам нужда от символи. И от теб впрочем.
ISSN 2738-8395
Четете на стр. 4
На стр. 3
Мадлен Аспарухова
През петък,
зад липата
Песента е към края си, когато Камен леко стисва ръката ми и пита дали съм мислила върху предложението му. Поклащам глава. През последните три минути съм се борила с желанието да се отпусна на гърдите му и страха, че всички в залата могат да прочетат мислите ми. Все още не мога да повярвам, че ме покани да танцуваме на проклетия фирмен банкет – пред колегите ми, пред годеника ми, пред колегите му, пред жена му, пред двайсетина учителки, които празнуваха в другата част на ресторанта. За щастие, песента свършва и аз почти побягвам към масата. През останалата част от вечерта смътно осъзнавам, че покрай мен хората разговарят, смеят се и вдигат наздравици. Старая се да се усмихвам и да
вдигам чашата си на правилните места. С Камен се засичаме отново при гардеробната, докато се приготвяме да тръгваме. Той си проправя път сред множеството, спира до мен, разменя няколко шеговити реплики с шефа и небрежно ми помага да си облека палтото. Замръзвам, когато усещам лека тежест в джоба си и знам точно какво е това.
Продължава на стр. 6