Page 1

Софийската градска художествена галерия, 27 март 2003 г. Дискусия на тема: "Води ли личният успех на българския художник в чужбина до промени в художествената среда у нас?" Организатори: СГХГ и Център за култура и дебат "Червената къща" в рамките на изложбата "Export-Import" Модератор: Димитър Камбуров. Доклади: Весела Христова-Радоева (директор на СГХГ), Мария Василева (главен уредник на СГХГ и куратор на изложбата "Export-Import") и Яра Бубнова (директор на Института за съвременно изкуство-София). Дискусия (по реда на изказванията): Борис Данаилов (директор на НХГ), Руен Руенов (журналист), Милка Рускова (директор Направление "Култура" към Столична община), Лъчезар Бояджиев (художник), Недко Солаков (художник), Ирина Генова (изкуствовед), Александър Кьосев (литератор), Олег Мавромати (художник) и др. ДИСКУСИЯ Димитър Камбуров: Благодаря на Яра Бубнова. Аз само две неща искам да кажа върху нейните думи. Едното беше за изкуството като лукс, като скъпо струващо съчетание от качество и от материал, и от въображение, което е вкарано в него. Като че един от проблемите на нашия преход през последните години е тази наша неготовност да правим неща, които да изглеждат ненавременни – в ситуацията, в която не сме си надвили на масрафа, не можем да си ги позволим. Това се отнася за купища неща в живота ни и може би в този смисъл отношението към изкуството е част от една структура на мислене – изключително пагубна, изключително опасна, защото по този начин никога няма да стигнем до онази точка, в която да преодолеем усещането, че изкуството е някакъв излишен лукс. Другото, за което ми се искаше да кажа нещо, е това, че държавните институции ги е страх. Повече се опасявам, че не им пука, че им е безразлично. Страхът все пак предполага някаква ангажираност. Това, което на мен ми се струва, е че по-голямата беда е това безразличие, тази индиферентност, този непукизъм на държавните институции. Предоставям думата на Аделина Филева, уредник в Софийска градска художествена галерия, която ще ни предложи нещо като обобщение на анкетата върху изложбата, която е наш домакин. Аделина Филева: В анкетата бяха включени два въпроса. Първият: “Какво мислите за изложбата “Export-Import”?”, а вторият е “Има ли място съвременното в Софийска градска художествена галерия?” Общо са попълнили анкетата 65 души. Положителни отзиви имаме от 53-ма, а отрицателни – от 12. Редовни посетители от тези положителни отзиви са 45, а от отрицателните – 8. Нередовни посетители от положителните са 8, а от отрицателните – 4. Жени от положителните отзиви са 30, а от отрицателните – 3. Мъже – 23 положителни, 8 отрицателни. Висшисти – положителни отзиви – 43, отрицателни – 12. Среднисти – 10 положителни отзива, отрицателни –


нямаме. До 30 години – 34 положителни отзива, отрицателни – 5. Между 30 и 50 – 16 положителни и три отрицателни и над 50 – 5 положителни отзива и 4 отрицателни. Сега има възможност да чуете няколко от отговорите на въпроса “Какво мислите за изложбата “Export-Import”. Положителните реакции: “хубаво е, че подобни изложби започнаха да се случват и тук”, “обърква ме приятно”, “добре е, но определено ми се вижда неясна – не я разбрах”. “харесва ми да стоя в изложбата и да я гледам – следователно ми харесва”, “за мен беше интересно и провокативно – остави нещо, върху което ще мисля”, “добре е да преживяваме изкуството във времето му, а не когато то вече е класика”, “последните години си мечтая този вид изкуство да има български облик; това е една постигната мечта”, “възприех го като “експорт-импорт” между миналото и съвремието”, “супер – запълва голямата празнина в изкуството ни”. Отрицателните отзиви: “ако това е съвременното ни изкуство, то тогава сме изпаднали в абсолютна криза на духа”, “възмутен съм от пошлото отношение към културата и изкуството”, “импотентно изкуство”, “отвратителна гавра с нас”, “върнете ни прекрасната Софийска градска художествена галерия – гадостите да ги показват частниците”, “не ме вдъхнови, подбуди, стимулира и т.н. с нищо”, “парад на суетата, боклук”. Няколко отговора на въпроса “Има ли място съвременното изкуство в Софийска градска художествена галерия?” Положителните реакции: “естествено, даже е нужна по-голяма площ за нови експерименти”, “разбира се, както и всяко друго изкуство”, “да, това е естествената му среда”, “да, защото ние живеем сега, а не преди”, “да, има място; щом се прави такова изкуство, то трябва да бъде видяно – то говори за своята епоха, за своето време и затова как гледат на света някои хора, които правят това изкуство”, “разбира се, че има място и трябва да се даде шанс за неговото присъствие тук и в друга музейна институция”, “да, защото галерията е в центъра, а има много млади, които се мотаят наоколо”, “има и още как – прави я европейска”. Отрицателни реакции: “не бива с парите на данъкоплатците да се излагат подобни глупости”, “категорично не; моля, не излагайте такива неща – тук съм виждал много хубави неща” За посещаемостта на изложбата. Всъщност, изложбата работи повече от четири седмици и като всяка изложба в началото напливът е много голям. След това винаги има един период, в който намалява за кратко. Но интересът към изложбата успя да се запази не само поради рекламата и заради творбите, които са изложени тук, заради имената на авторите, а и заради това, че вътре в изложбата имаше лекциите и срещите, на които идваха много хора, които се оказа, че дори не знаят къде е адресът на Софийска градска галерия, защото имахме и такива запитвания по телефона. Така че освен голямата посещаемост се оказа, че успяхме да привлечем и други зрители към изложбата. От всичките рекламни материали, които обясняваха, разясняваха, даваха най-различна информация, се оказа, че някои, които бяха ламинирани и давани на зрителите да бъдат използвани само в момента, трябваше да се правят наново, защото изчезваха и никога не стигаха, включително и бобчетата, така че имаше проблем с опазването, но това пък може би е добре, защото така си отнасят нещо у дома от галерията и аз се надявам, че все така


ще идват в Софийска градска галерия. Благодаря за вниманието. Димитър Камбуров: Тук при нас вече е Борис Данаилов, който се явява в две роли. Едната е актуалната му роля на директор на Национална художествена галерия, а другата роля е така да се каже миналото, от което той идва – директор на Център за музеи, галерии и изобразителни изкуства към Министерство на културата. В този смисъл той би могъл да говори за две неща – може да говори за този преход, за тази динамика, в която се намира като човек, който се занимава с изкуство. Ако трябва да резюмирам по някакъв начин нещата дотук, те бяха преди всичко свързани с три точки: липсата на събиране, липсата на съхранение на съвременно изкуство; липсата на музей на съвременно изкуство – скандален факт за европейска страна и като че ли безпрецедентен в рамките на Европа; проблемът около това, в края на краищата какво да прави държавата и какво да прави изкуството спрямо държавата – дали да очаква подкрепа или да очаква по-скоро държавата да не пречи, там където изкуството се случва независимо от нея, т.е. въпросът не се свежда само до пари, а може да се свежда до това да има съгласуване и взаимодействие между институциите и да има съвместно действие за търсенето на пари. Общо взето едва ли мога да резюмирам многото от нещата, които бяха казани, но ще бъда благодарен ако се намесите с вашата визия върху това, което се случва в съвременната културна ситуация. Борис Данаилов: Благодаря. Аз много рязко сменям средата от едното място на другото, имам предвид, къде бях преди 10 минути, от гледна точка на приказките, които се говорят там и тук. Така или иначе имам някакъв опит, който е и административен. Като администратор опитът ми е най-разнообразен. От всички титли най ми харесва титлата “Началник отдел “Изкуства” – бил съм и това – това е просто върховно. Фактът, който ни мъчи тук е че нямаме галерия или музей за съвременно изкуство. Колкото и да е директно като аналогия, аз бих си позволил да Ви обърна внимание върху факта, че там където има музеи за съвременно изкуство, има силно заявена и действаща пазарна икономика. На пръв поглед това изглежда много далечно от състоянието на нещата, но на мен ми се струва, че като че ли в тази сфера връзката е доста директна и искам да апелирам върху нищенето на един такъв проблем, който е много важен за измерението на съвременното изкуство, а той е всъщност липсата на функциониращ пазар. Защо ми се струва, че това е много важно? Aми защото всички онези субекти, които се въртят в момента в публичното пространство и се занимават с изкуство, заявяват и се афишират като занимаващи се с проблематика и виреещи в една пазарна среда, но те всъщност не са такива субекти и за съжаление показват точно обратното като поведение – че може би дълго време няма да бъдат такива или въобще няма да станат такива. Значи, тук в България има хора, които извършват покупко - продажби на неща – те купуват, продават, вземат нещо за себе си, слагат си го в джоба и печелят и считат, че това е


пазар. Според мен това не е пазар – това е една от формите на битието на тези субекти, които междувременно се занимават и с художество, занимават се с издаване на книги, ако галерията позволява продават чорапогащници, дискове и какви ли не други работи и така някак между другото ако се случи да сключат някаква сделчица с изкуство, вземат че го направят. И това е в общи линии състоянието на 99.9 на сто от субектите, които се занимават с тези дейности. Отсъстват ярко и много добре идентифицирани субекти, които влизат в такива отношения. Струва ми се, че оттук насетне при тази аморфност на хората, които се занимават с търговия, съществува и една аморфност на тяхната стратегия за съществувание, което вече пряко влияе върху самата ситуация в изкуството – то е много изместено в заден план без да е основно занимание на тези люде, които се занимават с тази дейност, откъдето и се получава един огромен вакуум, който винаги съществува в нашата ситуация, това е, че никой не обръща специално внимание, т.е. липсва една ясно заявена политика в това отношение и да отделя пари за съвременно изкуство. Това впрочем се маркира и не само на ниво държавна политика. То е форма на поведение на всички онези, които са въвлечени повече или по-малко в правенето на изкуство. Поради тази причина самото съвременно изкуство във всичките му разновидности е обречено на един произвол и на липса на артикулирано отношение към него и естествено, че при този произвол и липса на артикулирано отношение най-много ще си пострадат онези, които... Има и друго измерение на този проблем, което засяга проблема за критическата функция на културата, каквато в измеренията на съвременната българска културна ситуация почти отсъства и изкуството е ненатоварено, особено авангардното с подобни желания и претенции, при което то също е обречено на периферност. На практика, аз от десетки години, откакто престанаха ОХИ-тата не съм забелязал изкуство, което е свързано с някаква животрептяща социална проблематика. Поне за изобразителното изкуство това е така. Значи, художниците не се занимават с този тип проблеми. Трудно ми е да кажа защо, но така или иначе аз по изложбите не срещам такива неща. Откъдето и тази херметичност на нещата, които се предлагат, а те се предлагат обикновено в две разновидности – говоря за авангардните пориви, едните от тях са свързани със следване на някакви похвати и стратегии на поведение, които са видени от вън – общо взето неумели опити да се направи нещо, без да се има някакво вътрешно желание за това, т.е. те не са органично присъщи на ситуацията. И оттук насетне вече всякакви песимистични изводи могат да се направят. Не съм оптимист тези неща да се оправят поне в обозримото бъдеще, а това време за мен е пет – шест – осем години. Това е. Димитър Камбуров: Само две думи по повод на това, което ни каза Борис Данаилов. Идеята за това, че нямало достатъчно критически ангажирано изкуство, че контраадаптивната функция на изкуството била занемарена в съвременното българско изкуство, може би това до голяма степен се отнася за онова изкуство, което не е в тази зала, защото тази зала ни уверява в точно обратното, т.е. че става дума за доста активно и за доста артикулирано смислово изкуство, което се ангажира с тази критическа функция. Що се отнася


за заемките отвън и за липсата на органичност – може би пък самата идея да очакваме от едно съвременно изкуство органика е вече малко или повече анахронична. Така или иначе подиумът е ваш. Руен Руенов: Първата част на разговора беше много полезна, а именно един полезен разговор, че Абрашев не дава пари за изкуство, че бюрократите не обръщат внимание на изкуството, че общината и тъй нататък. Това мисля, че всички тук са убедени, че непрекъснато трябва да се повтаря и се прави от поне 10 години аз доколкото си спомням. Аз започнах една дискусия през 93 година в един вестник... но това са минали неща, както и да е. Колкото и този разговор да е полезен, очевидно неговата лековатост, извинявайте, но по същия начин циганите в Столипиново си искат да им пуснат тока, и всички, които се занимават с някаква хуманитарна дейност в България могат да го кажат. Аз исках да чуя един разговор по отношение на това, как в ценностен план българското изкуство може да ангажира обществото, така, че то да стане интересно и по някакъв начин да обърне ситуацията. Защо – нали Вие казахте, че в един период предвиждате изкуството да стане алтернатива на държавата, за да обърне внимание към себе си? Не е ли така? Съжалявам. Есента имаше една дискусия, на която казах, че съвременното българско изкуство не осъществява социални взаимодействия и продължавам да смятам така. Това, което виждам като зачатък на проблема, е изказването на Борис Данаилов, че виждал в съвременното българско изкуство херметичност и някакви, така, немотивирани опити – доколкото съм записал да създаде своя ценностна основа. Сега, струва ми се, че съвременното българско изкуство е изправено пред голямата тема за своята ценностна основа или система и сега ще илюстрирам необходимостта от един такъв разговор с едно разсъждение за темата на тази изложба и тази дискусия. Мен ме интересуваше да чуя какво толкова ценно е било изнесено от България, че да бъде внесено обратно и в какъв смисъл е изнесено. За да изнесеш нещо то не трябва непременно да бъде свързано с някаква традиция. Далеч съм от мисълта, че трябва да се връщаме към един разговор за традицията в българското изкуство. Огромна част от художниците, представени в тази изложба са от т. нар. виртуално поколение, което виси във въздуха и иска да се внедри в развития свят. По мое изчисление това са около 10 000 художници в целия свят, а може би са много повече. Значи, това е поколението, което общо взето не изпитва почти никакво желание да се реализира в страната си по най-различни причини. Първо, защото е материално възпрепятствано, защото изпитва отвращение към тази страна, а и защото има огромния комплекс да се осъвремени и да придобие стандартите на съвременното изкуство по целия свят. Това е характерно за... Димитър Камбуров (прекъсва): Извинете, но тук има явно противоречие. От една страна казвате, че това са хора, които правят някакви крайни неща, които нямат смисъл в тази култура, в тази ценностна парадигма, че тя е лишена от ценности, казвате, че висят във въздуха, а от друга страна става дума очевидно за изложба, която е успяла през всички тези творби, които са били показани в ...


Руен Руенов (прекъсва): Нека поразсъждаваме върху думата import. Какво означава да изнесеш нещо? Аз не го разбирам във физическия смисъл на думата. Разбирам го като един автономен модел, който да бъде разпознат от света. Посочете ми ... Димитър Камбуров (прекъсва): Със сигурност не става дума за един модел. Тук има твърде много модели ... Руен Руенов: Може ли да се изкажа? Димитър Камбуров: Да, разбира се. Руен Руенов: Така. Аз твърдя, че общо взето нищо не е изнесено. Значи първата дума от изложбата е пълен nonsense. Това са художници, които са се опитали да се внедрят. В това няма нищо лошо, както и е прекрасно, че произведенията им се връщат в страната с познавателна цел. Докато има твърде много примери на художници от Източна Европа, които създадоха свои идентичности и бяха разпознати като такива в развития свят. По нататък, ... (в отговор на реплики на хора от публиката) ами московските радикали, албански художници... (отново в отговор на реакцията на присъстващите) имената ги знаете всички... (чува се въпрос “Кои са тези имена?”). Имената са публикувани във всички големи списания... (недоволство)... Вижте, ако мога да си завърша изказването, след което... Много Ви моля! Димитър Камбуров: Моля Ви само ограничете изказването си до минута, не повече. Руен Руенов: ОК. Втората част от разсъжденията ми е върху темата на дискусията – как влияят успехите на българските художници върху тяхното социализиране в страната. Така, ... Димитър Камбуров: Промяната на ситуацията в страната ... Руен Руенов: Промяната на ситуацията... Така, искам да знам какво значи успех. Димитър Камбуров (прекъсва): Предварително си обещахме да не отговаряме на този въпрос. Руен Руенов: Има участия... Има страшно много участия, но български художник не е разпознат като явление след 89-та година. Няма такъв ... Значи, тук има един сериозен човек – Васил Симитчиев, който принадлежи към неголямата група художници-емигранти, които преди 89-та година, в едни съвършено други


условия са се извели в едни орбити, които са абсолютни. И за мен е много поинтересно, примерно, защо държавата не обръща на тях внимание. Имената ги знаете. (реплики от страна на публиката). И завършвам с това, че съдържайки дълбока противоречивост, името на изложбата, темата на дискусията с тези т.нар. успехи, а според мен са участия, което е много хубаво, стигаме до основната тема, че разговорите за съвременното българско изкуство са твърде лековати и повърхностни. Както и до това, че цялата среда, собствената среда на това българско изкуство е недостатъчно обговорена и много съмнителна като легитимация. Благодаря. Димитър Камбуров: Благодаря Ви и аз. Очевидно става дума за някакво противоречие, противоречието между едно ценностно предпочитание между българите, които живеят и работят в чужбина, в сравнение с българите, които живеят и работя в чужбина и България. Така че аз трудно бих могъл да разпозная бог знае какво предимство на тези, които така или иначе не се връщат и не остават тук. Аз искам да се обърна към госпожа Рускова ако тя има все пак нещо да каже по въпроса, който беше неколкократно поставен- въпросът за това, какво все пак пречи на държавата да намери за нужно да подкрепя съвременното изкуство. Милка Рускова: Благодаря Ви, че ме предизвиквате. Аз бях получила покана да взема реплика в тази дискусия съвсем официално като някаква форма на експозе или доклад, но аз отказах не за друго, а защото искам да натрупвам малко повече време в слушане. Аз съм един добър слушател тук. Това е може би една добра стъпка. Нямам опит в това как държавата се отнася към този вид изкуства. Нямам опит в това как държавата отказва да сътрудничи на този вид изкуства. Напротив, аз мисля, че съм част от опита държавата да направи, т.е. общината, не толкова държавата, да направи някаква крачка към това изкуство. Но мога да Ви кажа, че има и системи, има и структури, които биха могли да помогнат на диалога, тъй като този диалог, така както разбираме от колегите, които имат този опит, липсва, има структури, които биха помогнали, биха решили много голяма част от чуваемостта. Например, към общината съществува един обществен експертен съвет по култура. Този съвет събира различни мнения, предложения, дискутира по теми, които са свързани с културната ситуация в София. Вероятно натрупването на някакво напрежение в жанра е достатъчно. Не знам по време дали вече то е стигнало до критичната си точка, за да бъде поставено на дневния ред на общината, но може да се направи опит. Може да се направи опит в този обществен експертен съвет по култура да бъде внесен някакъв проект. Дайте го. Т.е. аз съм изненадана от това, че липсва диалог, че липсва някакво желание от държавата за такъв диалог. Не мога да кажа защо това е така. Но не искам да бъде така спрямо общинските структури.Нека да се опитаме да направим нещо, което зависи от нас. Димитър Камбуров: Т.е. констатирате липсата на диалог, но нямате ясно съзнание защо е така, съзнавате, че и пасивната страна е точно тази – държавната, държавноуправленската страна ...


Милка Рускова: Може би е така, сигурно е така. Ако трябва да ... Димитър Камбуров: Имате съзнанието, че градът не изглежда като, как да кажа, особено култивирано място, т.е. има какво да се прави и това е съвсем очевидно. Милка Рускова: Без всякакво съмнение, но казвам, че може би и Вие като хора, които защитават тази форма на изкуство също трябва да извървят своята пътека докрай. Т.е. да бъде предлагана систематично форма на натиск, форма на присъствие в съответните държавни институции или общински, съответно. Има такава възможност – просто тя не е отрязана – това мога да Ви кажа. Мисля, че то не е нещо нелогично. Димитър Камбуров: Остава и да съобщите и каналите и пътищата, но надявам се това ще може да се свърши добре. Лъчезар Бояджиев искаше да вземе отношение. Лъчезар Бояджиев: Значи, аз първо един малък коментар към това, което каза господин Данаилов във връзка с това, че музей за съвременно изкуство има само там, където функционира пазарна икономика. Най-близките примери, които опровергават това твърдение и които ми идват в момента на акъла са градовете Скопие и Белград, където има музеи за съвременно изкуство, а няма пазарна икономика, дори бих казал. Реплика от залата Л. Бояджиев: Не, брои се. Брои се бивша Югославия, което е още по-лошо, е Македония, значи, което е още по-лошо - в Букурещ... Пазарната икономика не е задължително условие. Тя някак си е там или не е там. Нещо по-лошо – и Югославия, Сърбия и Черна гора, на принципа на сменянето, на ротацията и Македония са в състояние да дават пари за така прочутите, макар и не единствени възможности на това Венецианско биенале – македонското министерство на културата, с купища скандали, но си има специални фондове, за които куратори могат да кандидатстват по различни проекти, не само свързани с международни участия. Въпросът, които исках да задам към аналистите тук е следният, с цел дискусията да стане може би малко позадълбочена – а въобще за какво ни е нужен музей за съвременно изкуство, да кажем, извън това, че той би колекционирал неща. Т.е. една такава институция, сериозна и професионално направена, какви функции според Вас би имала в образователен план в превръщането на тази някаква среда, в която живее всяко едно изкуство в една по-образована среда, и въобще как виждате, за какво ни е нужен музей за съвременно изкуство? Недко Солаков: Първо категорично мисля, че държавата би трябвало да поеме своята грижа, финансова и всякаква, за това този тип изкуство, който се прави – не непременно това, което е в тази зала, в случая включвам абсолютно всичко,


което се прави от всички групи, някои от които не могат и да се понасят помежду си – аз не виждам защо би трябвало да бъде така. Смятам, че наличието на един музей или поставянето на основи на музей за съвременно изкуство в България – може да бъде наречен по друг начин, е много важно по много причини. От една страна да бъде съхранено по някакъв начин това, което е било създадено, и което ще се създава тепърва. Второ, даже бих го сложил като първо, тези млади хора, които завършват Академията или тези, които се занимават с изкуство, те би трябвало да имат все пак и стимул – една такава сграда, ако щете и нещо, уважаващо себе си и уважавано, това е също много важен стимул. Защото не можете да си представите – сравнително рядко ходя в Художествената академия на дипломни защити – горе-долу веднъж на две години, но е толкова жалка гледката от тези млади хора, които завършват, и които виждаш, че се мъчат да се нагодят към нещо, което се случва вътре в страната и евентуално се мъчат да си изкарват хляба с изкуство. И естествено сред тях изпъкват един, двама, трима, четирима – нали това е в рамките на десет години, които са вече тук в тази зала. Но става дума за останалите. Не мисля, че недействащата пазарната икономика (напротив, в България тя действа), е голяма пречка за създаването на такъв музей. Лъчезар спомена няколко такива държави, които имат музеи с чудесни колекции. Не бих казал, че недействаща галерийна система е също пречка. Например в Будапеща, където имат един от най-известните музеи за съвременно изкуство, трудно мога да кажа, независимо от действащите и чудесни галерии, които имат там, че те имат някакъв пазар за съвременно изкуство, т.е., имат колекционери. Не бих казал, че същото е положението в Полша, но те имат този невероятен музей в Лоц или центъра за съвременно изкуство Уяздовски във Варшава. Същевременно нямат частни галерии. Да не говорим за Румъния, където имат такъв музей, имат невероятно активност в трансилванската си част. Така че нещата тук опират до ... Не знам кой обори и апострофира Яра, която каза, че ги е страх институциите. Според мен те просто не обръщат никакво внимание и това няма значение за тях. Може би трябва да бъде направено нещо много провокативно спрямо тях, за да могат те по някакъв начин да се ангажират с една първоначална стъпка, най-елементарна стъпка, след тази стъпка трябва да има втора и трета. Само че, за да има това нещо, би трябвало тук които сме се събрали и много други хора да имаме някои общи мнения по някои неща, за които говорим в момента. Димитър Камбуров: Аз мисля, че поне за някои неща можем да се съгласим. Значи, очевидно, че този образователен момент е трудно да бъде отменен. Т.е. необходимостта да има някаква институция, която да се ангажира покрай другото и с образоване в сферата на съвременното изкуство ако трябва да отговаряме на този въпрос. И естествено другото нещо е свързано с лицето и огледалото. Един такъв музей би могъл да бъде лице на тази нация в актуалния момент и може да бъде разбира се и огледало и то огледало, пред което заставаме и се виждаме. Така проблемът, който изтъкнах преди известно време, за това противоречие между музей и съвременно изкуство, той очевидно остава, но то е по-скоро въпрос на това как той ще бъде конструиран, каква ще бъде структурата и архитектониката на един такъв музей. Той не е нужно да изглежда дотам


класично. Така или иначе по-добре е не аз да говоря. Имате думата. Ирина Генова. Ирина Генова: Най-напред искам да кажа, че изложбата много ми хареса и поздравих Мария Василева и целия екип на Софийска градска художествена галерия за инициативата, за идеята, за изпълнението. В този разговор това, което ме смущава е като че ли някакво отместване за мен от моите представи, или това, което повечето от нас си представяме под съвременно изкуство. Когато става въпрос за тази идея за музей, като че всички започват да говорят за музея, за произведенията, които ще се събират там, за образователните дейности на тази институция така, както бихме говорили за всеки друг музей. Разбира се всеки има в главата си, в представите си някакъв образец, някакъв пример – музеят в Гренобъл, в Лион, в Скопие или другаде. Но на мен ми се струва, че не към събиране на предмети трябва да се стремим, т.е. ние нямаме нужда от институция, която ще откупува, събира, складира някакви предмети, или поне аз не си представям фиксирането на онова, което се случва у нас, или това, което правят наши художници другаде в неговите предметни измерения. Харесва ми, че се появява думата “виртуално” било като метафора, било във връзка с различни художествени практики. Дали да не мислим съвременното изкуство по-скоро като съхраняване на някакъв вид информация, може би във виртуален вид, а не като събиране, съхраняване на предмети, защото самото понятие “съвременно изкуство” вече е много различно. Ние сякаш употребяваме думата “изкуство” условно, а не в онези смисли, в онова понятийно измерение, в което то се формира в епохата на Просвещението и се свързва с музея, с историята на изкуството и с образователните цели. Струва ми се, че такова мислене за музея някак не е продуктивно и на мен ми се иска повече да мисля за съвременни художествени практики и за начина, по който те могат да бъдат стимулирани. И ако мисля за сграда в нейния материален вид, солидна, подредена, с помещения, на мен ми се иска повече в тази сграда да има някаква художествена дейност, нещо, което се случва, някакви практики, а не както тук временно са изложени обекти и фотоси или различен вид произведения, които напомнят за случили се вече неща. Т.е. дали да не мислим, дали да не търсим средства по-скоро за някакви актуални практики, а останалото да остане във вид виртуално съхранение. Когато говорим за липсата на музей за съвременно изкуство в България или в София, аз бих повторила един въпрос, който веднъж поставих на студентите – а има ли друг художествен музей, има ли в София сграда, която да е построена за художествен музей –нима този проблем се отнася само до съвременното изкуство? И те започнаха да изреждат – Националната художествена галерия, но тя е била дворец – а, да, то беше джамия. Така, че този проблем със солидността на сградата отива някак по-далеч в нашата среда. Това е. Александър Кьосев: Аз няма да говоря по въпроса за нуждата от подобен музей – тя очевидно е споделена от всички. Аз също я споделям. Ще използвам моята компетентност, доколкото я имам, за да кажа нещо, което е по-едро и може би малко поабстрактно, но то е в жанра на обяснението, а именно защо се случва така. Ще започна с аналогия и тя не засяга визуалното изкуство. Народна библиотека


притежава доста сходен проблем. Той се изразява в следното нещо. В България мисля, че функционират около 150 издателства иначе са регистрирани около 1500, но 150 са функциониращи, и те издават книги, някои повече, някои по-малко. Има закон за депозиране на книгите, според който всяко издателство трябва да депозира 20 книги в Народна библиотека, а Народна библиотека ги разпраща по областните библиотеки. Огромна част от тези издателства не правят това. Те просто не депозират книгите, защото за тях това си е жива загуба и няма механизъм, по който, така да се каже, онова, което е книжна продукция на българската литература, да бъде опазвано и складирано. И то е много по-евтино от това, за което става дума. Значи, по някакъв начин държавата, за която се говори така на едро, не изпълнява една централна своя функция, за която госпожа Радоева спомена преди малко, а именно да се грижи за т.нар. културно наследство, да има стратегия в тази грижа и тази грижа да е свързана с образованието и националната идентичност. Защо се случва това? Не се случва, защото един или друг е лош, а се случва по структурни причини, по обективни причини. Само ще напомня, че по времето на комунистическия режим в България високата култура, т.е. литературата, музиката, изобразителните изкуства, танцът, оперетата се радваха на огромни държавни субсидии и на огромна държавна поддръжка. По някакъв начин тази сфера, културната сфера, даваше символен ресурс на властта и властта държеше на този символен ресурс, не искам да навлизам в детайли тук, и поддържаше една огромна армия от интелигенция със средства и с найразлични видове привилегии. Когато се случи демократичната промяна у нас властта промени своя характер и явлението “държава” почти изчезна. Появиха се сменящи се политически елити, които имат кратковременни стратегии. Държавна стратегия, което означава приемственост в едно или друго в такива дългосрочни сфери като образованието, като библиотечното дело, изобразителното изкуство, музиката и т.н. – цялата сфера на високата култура, държавна стратегия там като че ли просто не съществува. Защо то не съществува? Защото късогледите политически елити имат друг символен ресурс и това са медиите, разбира се. В момента цялата енергия на българския политик, а не на българския държавник, правя тази разлика, е насочена към две сфери – едната е лобистка, а другата е медийна. Те често пъти се преплитат. Нито в едната от тези две сфери българските творци, българските интелектуалци не участват, или ако участват, те участват във формулата, наречена “Вежди Рашидов”. Какво разбирам под формулата “Вежди Рашидов”? Не говоря за конкретния човек, а говоря за едно обобщено явление. Става дума за това, че медиите, които не четат и не ходят на изложби, не ходят на концерти и не се интересуват от някакви културни явления, произвеждат в културни дейци хора, които са спомени, хора, които са така да се каже свързани с последните 15 години. В момента, в който подобен тип “интелектуалци” (в кавички) станат медийни образи, те стават важни за политиците, а цялата останала сфера престава да бъде публична и става частна. В момента българската литература, българската музика, българското изкуство, дори според мен по-скоро се реализира в частни и полу-частни пространства. И тъй като тя там не носи никакъв символен ресурс на политическия елит или политическите елити, никой няма и да я подкрепя. В скоби казвам, това важи и


за всичко онова, което има някакъв дългосрочен ефект. То важи и за образованието особено много. Вземате държавния бюджет или държавните бюджети през последните десет години и сравнявате цифри. И там ще видите, че всичко онова, което засяга т.нар. социална сфера и социална политика и културна политика, има ясна тенденция за спад на онази част от брутния национален продукт, която се дава за него. Само ще кажа, че в 1878 г. един от първите закони, които създава Великото народно събрание в Търново е за депозит на книги в националната библиотека и по това време за образование се дават около 15-16% от брутния национален продукт. В момента той е 4%. Аз не знам колко е за култура. Може би Десислава Гаврилова ще ни каже. Искам да кажа, не може да очаквате държавата да подкрепя това нещо, защото няма държава в точния смисъл на думата, което означава дългосрочна стратегия за създаване на нация с държавни институции и с подкрепяне на национална идентичност. Дали това е хубаво или лошо, аз не искам въобще да вземем отношение по този въпрос. Това според мен са така да се каже обективни процеси и в тези обективни процеси онова, което се нарича висока култура изпада в маргиналана, периферна и частна позиция. Разбира се адски интересно е това, което Недко каза – защо това не е така в Румъния, защо това не е така в Полша? – не знам. Но в България ми се вижда, че е така. Оттук нататък могат да се спечелят някои частни битки. Примерно, може да бъде извоювано да има такъв музей с някакъв вид политическо лобиране, което трябва да е дългосрочно, защото ще дойде друго правителство, ще спре субсидията и т.н. Частни битки могат да бъдат спечелени, но как войната ще бъде спечелена? Според мен това е малко морално остаряла война. Трябва да се примирим, че ние, хората, занимаващи се с такива работи, ще бъдем в маргинална позиция. И в това няма нищо кой знае колко лошо. Разбира се има хитри косвени начини за въздействие върху обществото. Идеята, че Верди олицетворява италианската нация, Репин – руската, а Иван Вазов – българската, е идея на XIX в. Такава идея днес е невалидна и творецът има друг вид позициониране в пространството. Разбира се, това съвсем не означава, че аз отменям по някакъв начин практическата задача. Подобен музей на съвременното изкуство е страшно важно да бъде създаден и той може да бъде създаден с фокусирано действие. Но идеята държавата да подкрепя културата – това вече е остаряла идея. (аплаузи) Яра Бубнова: Една много малка реплика. Абсолютно съм съгласна с господин Кьосев, затова бих искала, ние когато започнахме да дебатираме, а не да дискутираме, просто да Ви подсетя. Проблемът с музея като държавна инициатива, това е един проблем. Проблемът с наличната критична маса на съвременно изкуство, което съществува в тази държава и се произвежда от хора, които смятат, че са част от тази държава – това за мен е много по-съществен проблем. Музеят отново, независимо от лобиране – успешно или неуспешно след десетилетия, това е държавна институция, подложена на различни влияния на държавната политика. За мен е много важно някаква форма на изграждане на държавната политика, с което според мен и ние би трябвало да се занимаваме, а не да очакваме всичките тези имагинерни събития да се случат в един и същи момент, в едно и също време – парите да се появят, пазарната икономика да почне да процъфтява, интелектуалният капацитет на политиците да порасне и


огромно количество художници ще живеят щастлив живот в България. Създаване и оказване влияние върху културна политика, това е нещото, което могат да правят малки частни институции и индивиди. Според мен един от проблемите, с които ние винаги се сблъскваме, е това, че вероятно критичната маса не е постигната и взаимоотношенията между тези институции и индивиди, както каза Борис Данаилов няколко пъти, е на базата на завиждането, а не на базата на изграждане на културна политика или някаква стратегия за взаимоотношения с финансови среди или идеологически среди или медийни пространства. Аз смятам, че независимо от необходимостта, особено за тази сфера, за която говорим днес – на музея, т.е. все пак не виртуално пространство, ако ще и 3D, а къщичка с покрив, за да се запазят неща, които вече са направени и предимно са направени от крехки, нетрайни материали, си остава. Но остава във взаимоотношение с държавата проблемът на липсата на културна политика въобще, а не лоша културна политика. То просто такава политика няма. За да се справим по някакъв начин с този проблем ми се струва, че има смисъл да се положат колективни усилия. Не, че не харесват тези художници или продължава културната политика да бъде ориентирана към паметници на културата. Както виждате и с тях положението също не е приятно. Просто не съществува сама по себе си културна политика. Тя няма откъде да дойде. Наистина правителствата ще се сменят и политиците не са хора, които биха се занимавали с култура – вероятно си имат проблем с нея изначален. Хората, които се нуждаят от културна политика, трябва по някакъв начин да я изграждат, ако ще даже от най-ниските и примитивни нива. В това число и комерсиални структури, в това число и алтернативни или каквито те да са в нашата ситуация, независимо от очакваната инициатива на държавата и подбуждането на държавата да поеме своята инициатива. Борис Данаилов: Аз май ще Ви досадя, но все пак да кажа това, което подхвърли Недко Солаков одеве, когато говореше за младите художници. Боже опази от художници, които мечтаят да влязат в музей, особено съвременни. Ако това е целта на завършващите Академията - много зле. С което искам да подскажа нещо друго, което ми се струва много важно. Музейната институция е нещо, което почива на традицията и едно от нещата, които бяха подхвърлени тук всъщност ни връща към старата функция на музея – събира, документира, запазва нещо, което в бъдещите поколения ще послужи евентуално за ... от национална гордост до някакви чисто научни изследвания, запазване на историята и пр. Но аз не съм сигурен, че съвременното изкуство и това, което се прави в момента като съвременно изкуство, особено в авангардните му форми, може да се покрие с тази функция. Тук има много сериозно разминаване. Функциите на съвременното изкуство са в голямата си част много ефимерна и те приключват с някакво количество време, след което самото произведение, ако мога да кажа така, самото произведение също приключва и то просто изчезва. Как ще ги запазим тези функции и въобще трябва ли да бъдат запазени – това е единият генерален въпрос. Вторият генерален въпрос е – като ги запазим, какво от туй? И третото, аз все пак като представител на една институция искам да попитам кой може да ме принуди аз да купя някоя работа, защото тя е


съвременна. Откъде накъде? Аз например не виждам такъв субект. (реакции) Следователно става въпрос за нещо друго. Въобще трябва ли да се насочваме натам. Защото в крайна сметка музеите, които бяха цитирани тук са музеи – те музеифицират някакви художествени произведения. И това е основният проблем. Съжалявам, че така може би звучи радикално, но част от нещата просто не ги виждам в съвременен музей и самият музей в днешните си функции не е способен да ги “глътне” като състояние. Това е, което искам аз да кажа. Яра Бубнова: Не съвременния, а българския, все пак да уточним. Олег Мавромати: Бих искал да споделя своя опит, опит за това как подобни въпроси се решават в Москва. Яра знае, но останалите – не. Бих искал да ви обърна внимание на два примера – единият е свързан с първия музей с частна колекция в Москва, а вторият – свързан с музеят “Андрей Ерофеев”. На практика ситуацията с музеите в Москва беше доста лоша, сега малко се подобри. Сега музеите никнат като гъби, прекалено много са, наскоро дори четох в един вестник, че наброяват около стотина, може дори и повече. А тогава ситуацията беше лоша, преди и малко сред Перестройката, Андрей Ерофеев е създал музей без да има такъв, нямало е помещение. В неговата квартира, имало мазе, където той съхранявал произведенията на художници творили през 60 в частност. Тоест този човек е събирал произведенията на художници творили през определен период – 60, 70 и 80 години. А тогава нямаше музей за съвременно изкуство в Москва. Сега има такъв. С други думи нужно е да има един ентусиаст, ако сред вас има такъв, мисля че няма да представлява никакъв проблем да поискате, дори не да закупите, а просто да поискате от всеки съвременен художник по една работа. Ако се уверят, че произведенията им ще бъдат съхранени, винаги ще се намери помещение. А дискусия за това дали е нужен музей или не, това е смешно и срамно, това е позор, това е чисто и просто национален позор. Говоря като човек, който е дошъл от друга страна тук и виждащ цялата тази ситуация и ме е срам за тази страна, защото в нея няма музей, а такъв музей трябва да съществува, защото съвременното изкуство е неотменима част от културата. Независимо от това дали вие сте съгласни с това или не. Свободни сте да мислите, че работите, изложени в тази зала са “глупост”, че, на някои от вас това може да не се харесва, но те съществуват. Разберете това, те съществуват. Без тях не може да съществува съвременната култура, именно те в наше време създават историята. Именно тези хора, които се наричат съвременни български художници създават историята на културата в тази страна, а ако се отнасяте към тях “лошо”, всички тези произведения ще “заминат” на запад. Те ще се разпръснат, ще се озоват в ръцете на частни лица, където вече няма да бъдат колекция, защото няма да бъдат противопоставени на никаква историческа плоскост и за да се разбере как всичко това функционира ще бъде невъзможно. Нужни са каталози, книги, нужно е всичко да се документира, това много отдавна е разбрано навсякъде и от всички. Може да почерпите пример от колективните действия, трупата на Андрей Манастирски и Кабаков, това са хора, документирали всичко до наймалкото подробност, имали следният девиз “Ако това не е документирано, значи то не съществува.” И това наистина е така. Благодаря.


Димитър Камбуров: Благодаря. Може би вече наближаваме към края на тази дискусия, особено след този висок акорд, който току що чухме, той прозвуча до голям степен като финален акорд. С много от нещата разбира се е трудно да не се съгласим. Може би ни липсва патетиката, което е всъщност сериозна липса. Това, което ми се струва все пак, че беше поводът на нашето събиране тук е да се опитаме да отговорим на въпроса защо в края на краищата разполагаме с държавни институции, които са до такава степен нефелни, безразлични и като да не получихме отговор на този въпрос освен така радикалната едра фигура, която Александър Кьосев предложи. Така или иначе не сме очаквали, че ще стигнем до някакви окончателни решения, но бяха назовани достатъчно много проблеми и бяха формулирани сякаш достатъчно ясно въпроси, които оттук нататък биха могли да потърсят отговор, особено в ситуацията, в която имаме разбира се и наличните институции насреща, т.е. в ситуация, в която имаме диалог и договаряне – надявам се твърде скоро. Ако няма други пориви, импулси за изказване аз ще си позволя да Ви благодаря за присъствието и за търпението.

Diskysia Export-Import, 2003  

дискусия в рамките на едноименната изложба в СГХГ

Read more
Read more
Similar to
Popular now
Just for you