Manu propria part 3 by Andon Georgiev

Стефан Гончаров

Ина Дамянова

рисуващ рисуващ

Ина Дамянова е родена 1971г. в София. През 1991г. завършва ССХУ за Приложни изкуства,гр.София,специалност дизайн. Работи с новите форми на изкуство, както и в областта на скулптурата, керамиката и графичния дизайн. Използва различни материали и изразни средства за постигането на оптимален краен резултат. През последните десет години се занимава с интериорен и продуктов дизайн и по-специално в областа на авторското осветление и арт решения и декорация. Носител е на втора награда в конкурса „Интериор на годината” 2008, на списание „Идеален Дом” Презентатор на „Pecha Kutcha”, София Член на Sharette/здружение на архитекти, дизайнери и художници/ Има редица реализирани проекти, както в частни домове, така и на обществени места.

пишещ пишещ

Работи с едни от най-утвърдените български архитекти. Има множество публикации в специализираните списания за дизайн: Brava Casa ,EVA ,Наш Дом, Идеален Дом, Домът и др. Нейни произведения се намират в частната колекция на големия Белгийски колекционер Хуго Вутен, както и в редица частни колекции в България, Испания, Франция и Австия. Живее и работи в България. „Сами сме, докосваме се до стотици хора, очаквайки един от тях да заеме вдлъбнатината на нашата несъвършена и най-красива половина, там, близо до сърцето, завършвайки несъвършения кръг на човешкото ни Аз. Надяваме се... и неосъзнавайки тленността, пълним краткия си живот с още по-кратки мигове, бягайки от себе си, от любовта, превръщайки я в слабост”, казва Ина Дамянова.

Стефан Гончаров е роден 1996 г. в София. Има публикации в Литературен вестник, както и в електронните издания Литернет, Литературен клуб, Открита литература,

Public Republic, Кръстопът, Диаскоп и др. Водещ на рубриката „Кинопис“ на сайта banitza.net. През 2015 г. излиза първата му книга „Геон“ (Изд. „АРС”).

всеки ден гледам как поливаш изсъхналите цветя в напуканата саксия която ти подарих и понякога забравям че преди да побелее луната беше слънце

огънят търси дима в който да заживее прахът полепва по облаците пожарите са празни

4 рисуващ

Ина Дамянова рисуващ

пишещ

Стефан Гончаров

рисуващ

пишещ

рисуващ

пишещ

йокаста амнезия кожата ми е бяла (като кучешки зъб) ръцете ми са тихи (като сняг)

забравям дните в които дори циментът крещи а ти стоиш с гръб към мен и слушаш

6 рисуващ

Ина Дамянова рисуващ

пишещ

полепвам по очите ти и ги разкъсвам

Стефан Гончаров

рисуващ

пишещ

рисуващ

пишещ

Светла Радулова

Йорданка Керемедчиева

рисуващ рисуващ

Казвам се Светла Радулова. Родена съм през 1981 г. в град София. Завършила съм "Керамика" в НХА - Национална художествена академия, София. Занимавам се с живопис, фотография, скулптура и керамика. Изкуството за мен е възможността да дишам и живея. Първата ми самостоятелна изложба е

пишещ пишещ

във Франция - Париж. Следват няколко общи проекта извън България, после пак изложба в столицата през 2014-а - „Точката, от която няма връщане”. Последната е от 2015 г. "Индустриална симфония-Индустриална красота" - живопис и скулптура.

Йорданка Керемедчиева е родена на 23.10.1992 в гр. Смолян. Средното си образование завършва в Езикова гимназия „Иван Вазов”, Смолян. Понастоящем е студентка в ПУ „Паисий

Хилендарски”, специалност лингвистика с информационни технологии. В момента работи над първа книга с поезия.

СВЕТИ когато баща ми купува рози на друга жена жена му отива да купи козунак и цигари извън леглото в което сядам и оглеждам прилежно цветята без да желая смъртта им в ръцете си ни веднъж а винаги защото исках да изям тумора когато се разболя и пусна коледни лампички за да спя по-спокойно в леглото срещу розите й после ръце в люляк до гробището моля се на баща му да подбира местата от снимката си говори му и скрий кибрита във пълните вази и вазите в пълния корем на жената която не беше жена му а нищо повече от Снежанка с букета на масата седемте грехове от приказката don’t worry, there иs pussy for every one ще изрежа дъното и ще изям тумора ти нахрани най-големия кръг на ада и не питай как съхне покривката под ножицата в пръстите ми и твоите по врата ми въздигни ме отново към небето и духай духа в супата си, татко.

10рисуващ

Светла Радулова рисуващ

Йорданка Керемедчиева пишещ

рисуващ

пишещ

рисуващ

пишещ

*** преди прабаба ми почина в бъдната вечер днес бременна пуши цигара аз вглеждам корема й куче тъжно ме гледа натъжена а ти ми зацапваш синьото jenny from the block и представите за по-леко рождество от разстояние ми зацапваш гумата и триенето но когато тъмнините не достигат блясъка на чистия ум голия пирон и шапката по олющеното на стените ни виж се как ме разпваш в триптих

12рисуващ

Светла Радулова рисуващ

Йорданка Керемедчиева пишещ

рисуващ

пишещ

рисуващ

пишещ

ЗЮМБЮЛИ Не питам защо небето е синьо но сините луни се пречупват и гълъбите действат на гробищата до пейките където паля цигара и питам Бог дали е простимо там мъжете с шапки цапат чешмите и нищо не мога да направя за това и всичко останало.

14рисуващ

Светла Радулова рисуващ

Йорданка Керемедчиева пишещ

рисуващ

пишещ

рисуващ

пишещ

Николай Няголов

Борис Роканов

рисуващ рисуващ

Образование 1984-1988 Великотърновски Университет “Св. Св. Кирил и Методий”, факултет Изобразително изкуство, специалност Графика 1977-1982 Средно специално художествено училище за приложни изкуства, гр.Троян, специалност Керамика Самостоятелни Изложби 2014 г-я „Жорж Папазов”, Пловдив 2012 г-я „Жорж Папазов”, Пловдив 2011 г-я „Жорж Папазов”, Пловдив 2010 г-я “Ларго”, Варна 2009 г-я „Жорж Папазов”, Пловдив 2009 Арт център „Форум”, София 2008 г-я „Арт Спектър”, Пловдив 2007 г-я „Жорж Папазов”, Пловдив 2006 Лос Алтос, Калифорния, САЩ 2005 г-я „Жорж Папазов”, Пловдив 2005 г-я „Ракурси”, София 2004 г-я “Арт 21”, Пало Алто, Кали форния, САЩ 2003 г-я “Солерс”, София 2003 г-я “Жорж Папазов”, Пловдив 2002 Manor House, Белмонт, САЩ 2002 г-я “Стълбата”, София 2001 Лос Алтос, Калифорния, САЩ 2000 г-я “Търнам грийн”, Лондон 1999 Национални есенни изложби, Пловдив 1999 г-я “Ирида”, София 1998 г-я “Солерс”, София

пишещ пишещ

1998 “Притчи”, г-я “Дяков” Пловдив 1997 Дом Витгенщайн, Виена 1997 “НативСимволизъм”, г-я “Дисонанс”, Пловдив 1996 “Великден”, Арт клуб, София 1995 “Между духа и тялото”, г-я Пловдив 1994 Национални есенни изложби, Пловдив 1993 г-я “КултурБрауерай”, Берлин 1992 г-я “Франц клуб”, Берлин 1991 г-я “Съборна”, Пловдив Множество участия в съвместни проекти и международни изложби в България, САЩ, Гърция, Германия и др. Негови творби са притежание на меценати от България, Великобритания, Германия, САЩ, а също и на няколко музея на изобразителното изкуство в България и чужбина. Работи в областта на живописта, рисунката и неконвенционалните форми в изкуството. От 1989 е редовен преподавател по рисуване в Национална гимназия за сценични и екранни изкуства в гр. Пловдив.

Борис Роканов е роден през далечната 1961 г. в Кюстендил. Понеже бил слаб ученик и имал много свободно време, започнал да пише стихове. Така се родили и стихосбирките "Предчувствия" (1989), "Моята игра" (1993), "От Б до Р" (1995), "Стихотворения" (1999) и "Великолепни стихотворения" (2009). Автор е и на две детски книги "Български народни приказки, прочетени от Борис Роканов" и "Старото барабанче", на антологията "Стих и четка, един проект на Борис Роканов" (1997), на две литературни анкети с Екатерина Йосифова (2001) и Блага Димитрова (2002), на романа "Шейсет и четири хиляди деветстотин двайсет и осем" (2010). Автор

е и на 18 самостоятелни изложби живопис в София, Пловдив, Варна и Бургас, както и на 2 проекта: "Борис Роканов и пловдивската лудница" (София, "Шипка" 6, 2007) и "Ангелушев&Роканов" (София, Пловдив, Варна, 2007-2008). Неговата поезия е издавана в Италия, Германия, Унгария, Франция, Сърбия. Участва в сборника на английски език "Поети на свободата". Издател и организатор на поетични форуми. През 1990 г. получава наградата "Южна пролет", а през 2000 г. - Националната награда за поезия на името на Иван Николов. Живее в Пловдив. Женен, с четири деца - 2 момичета и две момчета.

Член на Съюза на Българските Художници. Член на Дружеството на пловдивските художници.

ВЪЛШЕБЕН КРАЙ кога най-после ще се появиш отсреща и аз да те позная и с тебе да започне мойта стая

"Бяла нощ" акрил, платно, 27х 35см

18рисуващ

Николай Няголов рисуващ

Борис Роканов пишещ

рисуващ

пишещ

рисуващ

пишещ

ТИХ от години нецелунат, аз целувам може би копнежът ме е изрисувал или аз самият копнеж

"Захождащо слънце"акрил, платно, 65 х 81см

20рисуващ

Николай Няголов рисуващ

Борис Роканов пишещ

рисуващ

пишещ

рисуващ

пишещ

Иванка Колчакова

Светлина Трифонова

рисуващ рисуващ

Казват ми Ваня. Рисувам, правя колажи, понякога снимам, танцувам с огън...

пишещ пишещ

Светлина Трифонова, 26г., Пловдив Когато ме попитат за какво пиша, отговарям, че пиша за този свят - холограма, за преживяванията ни на границата между реалност и илюзия, между светлината и тъмнината, между дълбоките понякога неразгадаеми усещания. Пиша в монолог с душата, а докато човек чете понякога, може да види ту универсалното, ту мистичното, ту потайното. Няма формула, ние съзираме това, от което имаме най-дълбока нужда. Любопитството към тайнството е биографията на човешкия живот, не характеристиките ни като образование, професия и субективни постижения, социално възприети като начин да направим бърза и дисхармонична преценка - етикети от по една дума, на това кои сме в същност.

Експериментирам с хартия, боички, подскачащи мисли и океан емоции.

То – любопитството, обаче, е далеч поинтересно. То се изразява в поеми, хора, истории или на общата свързаност на нашия микрокосмос. Съществуването ни тук зависи от сприятеляването ни на първо място с допускането, че съществува един фин свят, който чака да бъде открит и до него човек едновременно пътува сам, в търсене на истината, докато извън него се появяват достатъчно знаци-пътепоказатели. Аз просто пътувам като всички останали и разбирам ден след ден, че в това доколко развием възприятията си извън обозримото, буквалното, привидното, се състои какво ще успеем да дадем в материална форма. Да пиша, е мост между пространствата, без който пътуването не би било мое. Всеки има нужда от своите мостове.

Жълто Вдигам огромния жълт чаршаф във въздуха като парашут. Мятам го отгоре на леглото. И леглото потъва под него. Две възглавници. Вместо облаци. Скачам и се потапям. В слънчевия жълт облак, който разстелих пред себе си, в сладострастна прегръдка. Под шоколадовите стърготини сънят ми ще открие слънчевата приказка за съня ти. Ще ни срещне в онова полу-реално измерение на модерните ни досущ автентични копнежи. Аз върху моя облак. Ти върху твоето кресло. Застанали в разточителен безкрай на приказките от класическа музика и черно пиано с няколко бели клавиша, по което тънките пръсти на нощта... пишат ли, пишат.... И под тази нощна музика ще заспя, отворила очи изпод затворените клепачи, да чуя цигулката ти как свири в здрача. За художника нарисувал голо тяло в боички прегръщал смолистите черни коси докато по тялото пишел ли пишел.... Оставил онази жена

24рисуващ

Иванка Колчакова рисуващ

Светлина Трифонова пишещ

рисуващ

пишещ

рисуващ

пишещ

под симфонията на цветовете си. Нарисувал й по страните усмивки, които после срещала в световете. Целували я, но целувки не чувствала вече. Тя веднъж била целувана Истински, с усмивките му от боите по двете страни. И когато сутринта я събудила, а светлината огряла трапчинките й, до пианото слънцето я открило да лежи.... потънала в цветове. Платното - непокътнато, бяло. Подът оживял в пълноцветна дъга, чаршафът около тялото цветно я покривал от голотата на деня. Била толкова нежна и цветна. Отворила очи да посрещне.... утринта пред една бяла врата. А някъде от далече.... се чували тънките пръсти да шептят по пианото още. От тогава... всеки път късно нощем слънцето слизало до леглото й, скривало очите й от луната... за да спи спокойна, нежна и кротка.... в едно с бога. И под тази малка нощна музика ще заспи, отворила очи изпод затворените клепачи, да чуе цигулката ти как свири в здрача.

26рисуващ

Иванка Колчакова рисуващ

Светлина Трифонова пишещ

рисуващ

пишещ

рисуващ

пишещ

Николай Петрусенко

Мартин Лазаров

рисуващ рисуващ

Художникът не е родил идея, която в мрамор да не е стаена, ала ръка на разум подчинена единствена познава път до нея. Сонет на Микеланджело Буонароти, в превод на Драгомир Петров В началото бе словото, идеята, а те приемат различна форма – звукова, писмена, визуална и т.н., за която обаче е нужен инструментариум, а първообразът и най-съ-

пишещ пишещ

кровен е този на ръката. Изкуствата, музиката винаги са били част от мен. Първоначално като бягство от действителността, после като размишление, начин за пълноценно общуване и изразяване, призвание. В момента предимно се занимавам с визуални изкуства, визуална комуникация и идентичност, графичен и шрифтов дизайн, писмености, езици, семантика и други.

Казвам се Мартин и намирам символика и история в запечатването на каквото и да е парче свят. Запечатването извършвам чрез фотографски тела, обективи и клавиши, а музата оставям да потече в свободния поток от мисли и идеи. Освен това завършвам бакалавър “Книгоиздаване” в СУ и от мен се очаква да раждам книги, а дали те ще станат хора зависи от читателите. Роден съм във Варна и разбира се морето ми е роднина, ня-

мам книги с името ми под тях, имам една благотворителна изложба зад гърба си и спечелен конкурс за фотография на тема “Улици”. Не обичам да давам етикети на творчеството ми или на творчеството на други автори, по-важно е въздействието, вихрушката от звуци, картини и сръчквания по болезнени и безболезнени места. Роден съм на 27.02.1991 за хроникьорите.

Поетите лъжат Пият кръв от предсмъртни писма късат струни на китара със сълзи палят цигара от опашка на залез чакат любов от отражения в чаша вино И защо? Кой ще повярва? Мозъкът се надървя, празни и заспива върху абоката на дете? Син умира в ръцете на майка свири брат му на китара с изтъркани от тухли пръсти залезът напомня, че медицинската сестра трябва да смени банка глюкоза любовта държи в ръцете си едно семейство, дори смъртта няма да я убие Клише? Нима животът не е клише? Споменът замразява чувствата, поетът ги размразява със букви? На лов за амброзия! Но първо да забием игла във поезията нека тя полежи в болница, нека тя да брои капките дух вместо нас, нека тя заспи срещу бялата стена, мечтаеща за черен съркофаг?

30рисуващ

Николай Петрусенко рисуващ

пишещ

Мартин Лазаров

рисуващ

пишещ

рисуващ

пишещ

Изгубени в превода превеждам лъжи на моя език те значат страх а на твоя спасение не вярвам на никой от нас пускам завесата и се прибирам да зашия ръка за рамо мен за теб деня за нощта и отново да се усмихнем през прозрачната рамка зад която се крием

32рисуващ

Николай Петрусенко рисуващ

пишещ

Мартин Лазаров

рисуващ

пишещ

рисуващ

пишещ

Лилия Пангелова

Божидар Пангелов

рисуващ рисуващ

Лилия Пангелова е родена на 05.12.1990 г. в София. През 2013 г. завършва Националната художествена академия в София със специалност “Дизайн на порцелан и стъкло”. От 2013 г. следва в магистърска програма по “Керамика и стъкло” към Университета за изящни изкуства „Мимар Синан” в Истанбул. През зимата на 2014 г. асистира в уъркшоп по духано стъкло на холандския майстор Бернард Хеесен. В следствие на

пишещ пишещ

Божидар Пангелов е роден през мекия месец октомври в града на кестените гр. София, България, където живее и работи. Обича да се шегува, че единственото авторство, което признава е на трите му деца и хоби работата в сферата на бизнес услугите. Изненада предизвиква първата книга „Четири цикъла” написана изцяло по интернет с непознат автор в пълен синхрон по мотиви от старогръцките легенди и митове. Съавторът (Ваня Константинова) е редактор на следващата му книга „Делта”, а и на нея е посветена книгата „Момичето, което...” Последната ( засега) книга е „Чо-

съвместната им работа бива поканена като стажант в ателието на Бернард Хеесен - "de Oude Horn", гр.Леердамер, където работи в продължение на един месец. Интересите й са в посока съчетаване на стъклото с различни материали (стъкло-камък; стъкло-дърво, стъкло-органика), както и вместването му в природна или градска среда. Освен духано стъкло рисува черно-бели графики с туш и перо.

векът, който...” През 2013 г. американско издателство публикува в е-формат двуезичната книга „Перо от Фуджияма“ Някои от стихотворенията му са преведени на италиански, немски, полски, руски, китайски, турски и английски език и се публикуват в сайтове за поезия, както и в антологии и някои периодични издания по целия свят. Божидар Пангелов е един от участниците в германския проект „Европа ... поема” Europa ein Gedicht. Castrop Rauxel ein Gedicht RUHR 2010.. и проекта” SPRING POETRY RAIN”2012г. Кипър.

това съм присъстващото отсъствие отсъствието което пристига точно тогава когато само не разрошвай на коня гривата

36рисуващ

Лилия Пангелова рисуващ

пишещ

Божидар Пангелов

рисуващ

пишещ

рисуващ

пишещ

Пиша Пиша върху есенни листи, когато слънцето е живо Тревата е все още дъхава. И ти си сън, за който няма да разкажа. Очите ми събират цветни дъждове. Като в лудите години, когато с кърпа тичах да превържа светлината. Останаха крилете и златните искрици, с които днеска пишеш, без дори да знаеш... Отронено перо от Фуджияма.

38рисуващ

Лилия Пангелова рисуващ

пишещ

Божидар Пангелов

рисуващ

пишещ

рисуващ

пишещ

Мира Димитрова

Станислава Станоева

рисуващ рисуващ

Здравейте, аз съм Мира, родена съм 1979 г., рисувам цял живот, обичам да рисувам, да се откривам в различното, в красивото, в цветовете, в звуците, да вдъхновявам. Обичам слънцето, обичам да стоя без

пишещ пишещ

чадър на пороен дъжд, обичам да броя камъните, когато се разхождам в планини и гори, обичам луната и живите цветя, но най - много обичам да създавам изобщо обичам да обичам и да ме обичат.

Родена в Пловдив. Завършила специалност „Българска филология“ в ПУ „Паисий Хилендарски“. Автор на стихосбирките „Смъртта на палача“ 1999 г. (Национална награда за първа поетична книга в конкурса на Шуменския университет, 2000 г.), „Полет в камъка“ 2003 г., „Градове и други острови” 2009 г. и „Теория на всичко“ 2012 г. Участие в поетичните сборници „Друга вода“ и „6 + 6. Печатала стихове в сп. „Родна реч“, в. „Пловдивски университет”, в. „Литературен форум“, в. „Искра“, в. „Марица“, в. “Сега”, в. „Компас”, сп. „Страница“,сп. „Глоси”, в. „Литературен вестник”, сп. „Пламък”, в. „Труд“, сп. „Море“ и др. Награди: Национална награда за първа поетична книга в конкурса на Шуменския университет, 2000 г., Първи национален конкурс „sms поезия“, 2004 г., Поетичен конкурс на ПУ „П. Хилендарски”, Международен конкурс “Мелнишки вечери на поезията” 2007 г., Национален конкурс “Пловдив – Младост 2007”, Национален поетичен конкурс “Магията любов”, Казанлък, 2008

г., Национален конкурс “В полите на Витоша”, София, 2008 г., Национален конкурс Нова Загора, 2008 г., Национален конкурс „Любовен човек“, Троян, 2013 г. и др. Участие в Международен балкански сборник, Истанбул, 2007 г., Юбилеен сборник на Лондонското поетическо общество, Лондон, 2009 г., сборник „Лирика 2010” на НДК, София, 2011, сборник „Антология на българската поезия XXI век”, 2015 г. Участие в първия в България проект „Ръкописна книга“, София 2011 г. Съавтор на проекта „Град в бутилка“, поезия и проза, Пловдив 2012 г. Участие в антологията „Литературен Пловдив“, издадена на немски език в Магдебург, Германия 2014 г. Публикации в големите национални виртуални библиотеки и в чуждоезични електронни списания. Стиховете й са преведени на турски, английски и немски език. Член на Поетическа академия „Добромир Тонев“ и на Дружеството на пловдивските писатели.

Кадифена ръкавица

Опушен грим, шоколадчета върху сатенени възглавници... Какво правиш тук с дългите си мигли, с тесните си нокти, стара Червена шапчице, надживяла всички вълци. Краката ти се скъсяват със сантиметри, защото лъжеш, лъжеш, лъжеш – като поетите, които все си измислят бъдеще. Кратките евфемизми да се залъгваш. Кой днес сътворява събитие и издига в култ любовта... Любовта, която умира винаги, най-мръсната дума на този свят. Златните рибки в аквариума вече не изпълняват желания – влияние, тъпи играчки, японско порно, рафинирано до сияние. Водата има памет и минало, викаме в нея глупости. После повръщат реалност децата и остаряват като панелни блокове.

42рисуващ

Мира Димитрова рисуващ

пишещ

Станислава Станоева рисуващ

пишещ

рисуващ

пишещ

Харе Кришна, Аллах акбар, Амин, среден пръст и пръст при пръстта. Всички все някога ще отидем на дълго свиждане със смъртта. Но днес, как ще живеем днес, спасени с кондоми и маски срещу радиация. С тези протуберанси на лявото предсърдие, девета степен по скалата на омразата. Ядем новини, вечеряме прогноза за времето. Нека мъртвите погребват своите мъртъвци. Някои ходят дори в Швейцария да се преселят в друг красив свят. Изпивам тишината като бял абсент. Зад прозренията няма спасение. Отрязах с поглед черната котка на ръба на шосето. Не ми липсва никой. Дори приятелите. Дори другите...

44рисуващ

Мира Димитрова рисуващ

пишещ

Станислава Станоева рисуващ

пишещ

рисуващ

пишещ

(by the [way) out] знам избълват клубовете нощни опияняващ дим – тютюн и ганджа и малко синтетични залъгалки за децата дрогира ги с дислексия и ехолалия тъмата светът ги отчуждава в скучно красноречие и те като обърнат кадър остаряват жените свалят силикона със усилие забиват всеки ден ботокс под ноктите на ежедневието отричат гравитацията под розовите хапчета се крие привързаност към самотата спотайват се мъжете зад златните си зъби купуват удължители за пениси играят фитнес в плешивия живот на своите очаквания виаграта ги прави скучни а после страдат че не са обичани в такава нощ ще изтънеят границите ще се провре умората до нервните ни окончания това ли сме поискали – да бъдем лутащи се атоми сами и недоволни и перманентно търсещи утеха смъртта – закръглен нисък самурай – ще ни спаси ли с огризките живот под тънката си дреха...

46рисуващ

Мира Димитрова рисуващ

пишещ

Станислава Станоева рисуващ

пишещ

рисуващ

пишещ

Весела Петрова

Ива Касабова

рисуващ рисуващ

От малка се занимавам с изкуство, от малка избрах да тръгна по много прави и последва живота! Прекрасен, удивителен, магичен, истински и най-вече се научих да живея точно моята приказка. Една приказка на художник, търсещ, от-

пишещ пишещ

криващ и претворяващ красотата на лошото и доброто, достигайки до баланса им. По време на следването си "Стенопис" във Велико Търново, открих хора, приятели, любовта и себе си! Продължавам да творя, да се вглеждам и да обичам!

Казвам се Ива Касабова, по професия съм печатар. Родена съм на 13 март 1974 г. Пиша разкази. В съавторство с Филип Данчев написахме романа „Да бъде приключение”. Големите желания като дете бяха да стана художник, музикант, писател и да отглеждам расови коне. Оказа се, че нямам талант за художник, нито слух за музикант, нямах и пари за расови коне, а историите, които измислях ни-

кога не записвах. Така се разви живота ми обаче, че потънах в необятната палитра на цветовете като научих печатарския занаят от баща си, синът ми се насочи към музика, а след неговото раждане и ерата на интернет си направих блог и започнах да записвам историите, които измислях. А какво правих като дете ли? Яздих коне известно време.

Разходката Почти заспивах, унасях се или по-точно вече дремех полу-заспала, полу-будна отнасяйки се в поредните философки мисли за различни неща. Мислих си за приятни неща, които са ми разказали или съм прочела. Мислих си и за хората - за мислите на хората, за техните чувствата и установих, че доста си приличат. Приличат си в стремежите си, в мечтите си, в желанията, почти във всичко и тогава се зачудих защо след като е така, е толкова трудно да се разбират, да се обичат, да се сприятеляват, да си помагат… защо ли е така? В този момент сигурно съм започнала да потъвам в сън, защото почувствах една приятна лекота, сякаш духът ми напускаше тялото ми…”какво странно преживяване” - си помислих, но се оставих на усещането, защото беше много приятно. Изведнъж стана много тъмно, може би умрях, не знам, но след няколко секунди светлината се върна и аз се оказах на съвсем друго място. Бях попаднала незнайно как в един много хубав град с широки и чисти улици,имаше високи стъклени сгради и бе много осветен, сякаш блестеше. По улиците се разхождаха хора, много хора и много странни хора, сякаш безплътни. Всичките тези хора крещяха един през друг едно и също нещо: „Ей, хорааа, виждате ли ме? Това съм аз и съм тук, никой ли не ме забелязва? Искам малко внимание ако може, искам да ме чуете, да ме видите, имам да ви казвам много неща, искам да ви покажа себе си, аз съм добър човек и имам какво да споделя”… Това го крещяха всички без изключение някои по-силно, други по-слабо. Хората вървяха, крещяха и се подминаваха, приличаха на безцелно движещи се души, разхождащи се из красив, но самотен град. Гледах изумена и не разбирах, но продължих по улицата, можех и да срещна някакви

"Сила и безсилие", 210/150 см, смесена техника, 2015 г.

50рисуващ

Весела Петрова рисуващ

пишещ

рисуващ

Ива Касабова

пишещ

рисуващ

пишещ

нормални хора, които да ми обяснят какво става, но никой не ме забелязваше. Опитах се да заговоря един човек, но той крещеше много силно и не ме чу, просто се блъсна в мен и ме подмина. „Тук май всички са луди” - си помислих леко раздразнена и продължих. На един ъгъл видях как една девойка също се сблъска с един младеж , но явно от контакта между тях успя да го забележи и се спря. Загледа се в него и замълча за малко, но младежа продължаваше да вика. Тя го дръпна за ръкава с надеждата, че ще му привлече вниманието и дори се опита да го надвика казвайки му „ Престани да крещиш, чух те, забелязах те, сега млъкни и ме чуй ти.” Но младежа не можеше да я чуе, явно чуваше само собствения си глас и беше глух за другите. Момичето се помъчи още малко и като не успя да постигне желаното, си продължи по пътя подхващайки викането си отначало. Това съвсем ме смути, но така или иначе всичко си беше достатъчно странно за да се впускам в анализи и аз също продължих по улицата. На друг ъгъл видях други двама, които крещяха, но сякаш се караха…Единия викаше „Ти ме чуй пръв”, а другия „ Не ти ще ме чуеш пръв” Явно и тия се бяха забелязали, но не можеха да се разберат кой кого пръв да изслуша, макар че и двамата крещяха едно и също. Караха се, караха се, накрая всеки си хвана пътя и си закрещя индивидуално. „Странни хора - продължавах да се чудя - така до никъде няма да стигнат.” Продължих. На друго кръстовище се бяха забелязали едни още по-интересни хора. Мъжът викаше силно, а жената по-тихо, но от време на време мъжът спираше и оставяше и жената да повика, защото постоянно я заглушаваше и тя се чувстваше нечута от него. Тези двамата не се разделиха поне аз докато бях там, за после не знам. Накрая най-после открих хора, които мога да заговоря, защото не крещяха - нито единия, нито другия. Бяха се прегърнали нежно и изглеждаха много щастливи. Щом ме видяха веднага ме забелязаха, усмихнаха се и ми казаха. - Ако не спреш да крещиш няма да намериш щастието… - Но аз не крещя…- отвърнах с недоумение и вдигнах рамене. - И тя като другите не може да се чуе – казаха двамата непознати и се загледаха с усмивка. Спрях и се заслушах, тогава чух как гласът ми крещи същите думи, като хората от този странен град и се удивих на собствената си глухота: - Какво става? Как попаднах тук? - Ами сигурно си се питала защо хората не могат да се разбират… - Вярно е – отвърнах – питах се и какво от това, всеки си има теория по въпроса… - Е, това тук не е теория…- отговори ми жената от странната двойка - това е градът на егото, Когато се научиш да слушаш другите и да подтискаш собствения си вик, ще намериш отговора, а ако намериш и друг като теб, ще намерите любовта и щастието. Но бъди спокойна, попаднеш ли тук ще успееш рано или късно. Но тук попадат само хора, които се питат… Това беше една много странна разходка, из един непознат град, сред куп шантави хора. Попаднах там един ден, когато се унасях в сън и се питах защо хората не се разбират, в един особен момент, който бе толкова странно преживяване, че и до днес се чудя - сън ли беше или умрях за малко.

52рисуващ

Весела Петрова рисуващ

пишещ

"Космично съзнание", 120/70 см, класически витраж "Тифани", 2014 г.

рисуващ

Ива Касабова

пишещ

рисуващ

пишещ

Анастасия Кирилова

Иван Христов

рисуващ рисуващ

Казвам се Анастасия Кирилова. Родена и израснала в гр. Видин. На 24 години. Изпитвах силно увлечение към рисуването , музиката още от дете. Тази страст към изкуствата и уменията наследих от моето семейство – семейна черта, така да се каже. Още в гимназиалното училище участвах и печелих национални конкурси с изобразително изкуство, което силно мотивира желанието ми да се развивам. Вдъхновяващо бе в ранна възраст, да осъзнаеш, че упоритият труд и многото работа реално биват оценени от заобикалящия свят. За-

пишещ пишещ

върших живопис в класа на Веселин М. Нацин – град Видин. Продължих обучението си в Национална художествена академия, в класа на Андрей-Даниел. Обективно насочвам вниманието си върху любовта към егото и „хармонията“ в социален аспект. Всеки крие в себе си един цял друг свят, различен от този в реалността. Търся спонтанното… то показва ясно дълбините в „лицето“ на едно изражение. Изумително за мен е да уловиш в миг, прозореца към човешката същност.

Иван Христов е роден през 1978 г. През 2002 г. завършва българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Същата година неговата първа стихосбирка "Сбогом, деветнайсти век" получава наградата за поетичен дебют в Националния конкурс "Южна пролет". През 2004 г. излиза втората му стихосбирка "Бдин" (ИК "Жанет 45"), за която през 2006 г. получава Националната литературна награда "Светлоструй". През 2009 г. получава първа награда от

поетичен маратон в рамките на фестивала "Пролетта на Горан", Хърватия. Участвал е в множество международни литературни фестивали и е превеждан на над десет езика. Автор е на изследването "Кръгът "Стрелец" и идеята за родното" (2010). Доктор е по Нова българска литература в БАН и член на Сдружение на българските писатели. През 2013 г. излиза неговата трета поетична книга „Американски поеми” (Издателство за поезия Да).

CHEVROLET Бял "Шевролет", модел 1990! Хвърли ми ключовете и ми каза "Опитай". Много се зачудих, защото това не беше старата кола на баща ми, който за всяка грешка ме удряше отзад, зад врата. Четири скорости? P - паркиране R - заден ход N - "неутрална" ми каза "като Швейцария" D - напред Само газ и спирачка! Когато завъртах ключа и светлините светваха нощем. С тази кола обикалях езерата на Уисконсин. Езерото "Мокасина", "Бурното езеро", "Залезното езеро". Понякога спирах да снимам стада елени. Друг път зареждах бензин. Натисках педала до дупка и така откривах Америка. Бял "Шевролет", модел 1990. Моята първа кола, макар че всъщност беше на Дъглас, баща на жена ми.

56рисуващ

Анастасия Кирилова рисуващ

пишещ

рисуващ

Иван Христов

пишещ

рисуващ

пишещ

Singer Всичко това се случи на брега на едно езеро в щата Уисконсин, когато влязох в къщата на Лари и в хола, зад една витрина, зърнах една стара шевна машина Singer. Веднага спомените нахлуха в главата ми. И моята баба имаше такава машина и вероятно от дългото ползване съвсем се беше уподобила на нея. Ето нейното рамо легло за плочка на Singer, ето косата й бяла ремък с протрити стени, ето ръцете й тънки водач и носач за конеца. Сръчна като совалка, със зъби за зиг-заг, с гърбица - възвратна пружина и бемка иглодържач, имах баба - концеопъвач. Тогава, изведнъж се замислих Ти си прав, приятелю Лари, разликата между настояще и минало се изразява в отношението между живия спомен и мъртвия експонат.

58рисуващ

Анастасия Кирилова рисуващ

пишещ

рисуващ

Иван Христов

пишещ

рисуващ

пишещ

Борислава Кадийска

Sad

рисуващ рисуващ

Казвам се Борислава Кадийска. Завърших бакалавър специалност „Сценография“ , а тази година и магистратура специалност „Проектиране на авторски визуален спектакъл в Национална Художествена Академия. Казвам се Борислава Кадий-

пишещ пишещ

ска. Завърших бакалавър специалност „Сценография“ , а тази година и магистратура специалност „Проектиране на авторски визуален спектакъл в Национална Художествена Академия.

Понякога се натравям с хора. Детоксикирам се с други, търся трети, с които да се почувствам добре, за да осъзная в крайна

сметка, че ако ме заровят като щраус, никой не би видял тъгата в очите ми. Тя е тиха, спокойна и очакваща.

Там където попаднах продаваха на безценица разговори, изтрити от съдържание. По витрините висяха безплатни съвети, а изпразнени от комплекси чували лъскаха усмивките си. По улиците паветата се караха и постепенно се отдалечаваха, а в разстоянията между тях, дами губеха токчетата. Тази приказка ми харесваше, поради истиността на обстоятелствата. В голямото съсредоточие на материалния свят, обвинените във фетишизъм мълчаха, а предметите говореха. Всяка неделя откачалките си купуваха любов , а до понеделник я отравяха . На лампите това не им се нравеше. Долната им челюст увисваше при вида на трупчетата, а жужащите им слънчеви езици се нажежаваха до алено. Пъстроцветни пеперуди с навити до край пружини летяха насам-натам и поскръцваха. Кръц, кръц вървяха часовниците и показваха 12. В този момент биеха църковните камбани за обяд. Така цяла една нация само обядваше. В тази така вълнуваща страна нямаше хора.

62рисуващ

Борислава Кадийска рисуващ

пишещ

рисуващ

Sad

пишещ

рисуващ

пишещ

Освен особа, но тя по скоро приличаше на подплътена отвътре дрипа. Тя или той някога е имал желания, а не мечти. Всичко в него изглеждаше окаяно и мръсно. “Аз съм герой- често казваше той,- защото съм трифазен”. Всяка сутрин се раждаше, през деня умираше в агония, а нощем възкръсваше. На въпроса кое е по-добре да си жив или мъртъв, той тоговаряше: “Да възкръснеш, защото така си хем жив, хем умрял “ и се смееше през сълзи. Мръсните червеи отново пируваха напоени с човешки сълзи. Дъждът от мъка им харесваше – обядът също. Една голяма дупка с голям отвор за по-добър вкус.

64рисуващ

Борислава Кадийска рисуващ

пишещ

рисуващ

Sad

пишещ

рисуващ

пишещ

Илияна Стоянова

рисуващ рисуващ

Родена съм през 1969, година на цветя и любов, на предполагаеми лунни разходки и на най-великия рок фест в света – Уудсток. Доктор по богословие, непоправим идеалист и щуро влюбена в семейството, хубавите книги, филми и пътешествията.

пишещ пишещ

Опитвам се да уловя неуловимото – да нарисувам емоция, да направя снимка на птича песен, да пиша много като говоря малко. Търся красивото и в най-обикновените неща. И ровичкам ли, ровичкам из гънките на душата – стихове, хайку, акварели, фотографии и хайга.

Откакто преди години в тийнейджърските ми ръце попадна една книга на Кобо Абе, започна моята голяма почти любовна афера с японската култура – литература, филми, аниме … Харесвам кратките форми и пиша хайку. През 2010г. излезе моята книга „Островитянско хайку“ - хайку и други краткостишия на фона на сним-

ки, които съм направила в Англия, където живея от доста време. Член съм на British Haiku Society и на Хайку Клуб - Пловдив, редактор в The Living Haiku Anthology. Имам публикувани хайку и други стихове в няколко сборника на английски и български. В момента се опитвам да завърша първия си роман, а в главата ми напира и втори.

Сладко от круши Около старата круша имаше постоянно жужене. Примамваше с еднаква сила както лакомите пчели, така и хлапетата, домъкнати на село за лятната ваканция. Крушата беше насред няколко ябълкови и вече отдавна обрани черешови дървета. Големите ѝ възлести, подобно на старчески ръце, клони бяха отрупани със сладки, лепкави плодове, на които ние децата не можехме да се наситим. Ниските клони вече бяха обрани, но тъй като бях най-висока, успях да откъсна една голяма, почти кехлибарена круша само с леко подскачане, докато останалите хлапета се опитваха да се покатерят нагоре с пъшкане и някое друго ожулване я на лакът, я на коляно. - Ей, Пипи, някой ден ще се покриеш цялата в лунички! Обърнах се и видях едно от момчетата, което макар и на моите години, беше почти с глава по-ниско от мен. Беше вперил предизвикателен поглед в едва нахапаната круша, докато аз облизвах лепкавия сок, който се стичаше по пръстите ми. Това, че неговата баба раздаваше найстраховитите шамари, при това само с поглед и беше наша съседка, изобщо не би ме спряло. С един добре премерен шут можех да го пратя директно към мястото, където няколко гъски бяха избрали за своите телесни нужди, след което подхлъзването и приводняването в малката вада, криволичеща между дърветата, беше почти гарантирано. Триото от изцапване, намокряне и опозоряване звучеше примамливо. Но дали си заслужаваше да прекъсвам моето свещенодействие със сладкия плод, само защото през лятото носът и бузите ми се покриваха с лунички, косата ми леко червенееше на слънце, а досадни бърборковци си мислеха, че могат да ме обидят като ме сравнят с моя любимка от книгите… Погледът ми се плъзна по разнообразните бурканчета със сладко, но само около едно от тях имаше жужене. Протегнах ръка, обсипана с лунички, взех сладкото от круши и го поставих в кошницата. Утре ще ядем палачинки! спомени по-лепкави от бабиното сладко

68рисуващ

Илияна Стоянова рисуващ

пишещ

Илияна Стоянова

рисуващ

пишещ

рисуващ

пишещ

Небето се е сгрочило и … Гръмва. Един увиснал облак заплашва да излее неизказаното.

70рисуващ

Илияна Стоянова рисуващ

пишещ

Илияна Стоянова

рисуващ

пишещ

рисуващ

пишещ

Магдалена Панова

Йоана Костурска

рисуващ рисуващ

Казвам се Магдалена Панова, много хора ме наричат Лена (може би, защото ме мислят за рускиня.) От Пловдив съм. Занимавам се с рисуване от..... скоро, но е все едно! Въпреки че съм наследила тази си "дарба" от дядо ми (надявам се някога да достигна неговото ниво). Започнах да рисувам, защото ме успокоява и така успявам да си почина и да се абстрахирам от напрягащите ме фактори. Занимавам се с създаване и предлагане на био продукти, но кои го интересувам това? Мисля, че е добре човек да може да

пишещ пишещ

се самоиронизира, да е критичен към себе си за да може да се развива и да е здраво стъпил на земята. Надявам се аз да съм такава. Харесвам истински и открити хора (а такива останаха съвсем малко). Общо взето правя само това което ми харесва и мога да кажа,че съм щастлива с начина си на живот. Няма нищо по-хубаво от това да правиш това, което обичаш, да можеш да избираш какво и кога да направиш а обкръжението ти да е от готини хора! За мен толкова!

Казвам се Йоана и съм от София. Е, в момента живея в Лондон, но съм тук само тялом. На 22 години съм. Всъщност нямам никаква идея какво да напиша за себе си... За първи път написах нещо (казвам нещо, защото не приличаше на нищо), когато бях втори или трети клас. Пиша рядко, само когато имам нужда да изхвърля найтоксичните си душевни отпадъци. Много писатели и поети казват, че трябва да пи-

шеш всеки ден, за да започнеш да създаваш от време на време добри неща. Но този тип писане не е за мен. Най-много красота откривам в белите рими. Самата непринуденост и липсата на търсене на рима на всяка цена позволяват на поета да предаде изцяло емоцията, която иска. Според мен, разбира се. Достатъчно философстване, отново се отклоних от темата. Може би трябва да заменя счетоводството с философия...

Не обещавам. Обличам дрехите си и си заминавам. Не обичам. И не страдам. Не чувам със какви обиди ме изпращат. Нощем не оставам. Кафето сутрин не дочаквам. Не лъжа. И не мамя. А след мен излъгани безброй остават. Не наранявам. А сърца разбити на сметката ми слагат. Не бягам. Просто на едно и също място не се застоявам. Не се крия. А ме търсят, щом загубят ме от поглед. Гнездо не ще си свия. Като кукувица... Във чужди домове по нощ оставам. Постепенно остарявам. И побелявам. Но момичето във себе си запазвам. Всичко заслужавам. И го получавам. С кръв и пот го плащам, със същото го защитавам. Не те примамвам. Закуска и вечеря няма да направя. Игрички не играя. Ни женски, нито мъжки. Картите на масата поставям. Каре аса. И черна дама. Не трепвам. Дъх не си поемам. Душата ти изгарям само с поглед. Не бързам, но не те и чакам. Ако си смел, опитай се да ме догониш. За нощ. А всъщност и толкова не обещавам.

74рисуващ

Магдалена Панова рисуващ

пишещ

Йоана Костурска

рисуващ

пишещ

рисуващ

пишещ

Иван Маджаров

Елица Кръстева

рисуващ рисуващ

Казвам се Иван Маджаров и съм художник. Живописта е моя работа и мое хоби. Винаги ми е харесвало реалистичното третиране на формата в изобразителното изкуство. Като ученик и студент се стремях към достоверно предаване на натурата и подробно изучаване на детайла. В един момент картините ми започнаха да звучат силно хиперреалистично. С времето обаче абсолютно достоверното, фотографско пресъздаване на действителността, спря да представлява творческа провокация за мен. Така започнах, като съвсем естестве-

пишещ пишещ

но и логично продължение, да търся разнообразието в изказната форма. В настоящите си платна комбинирам реалистично нарисувани предмети, фигури, тела, с едни по-абстрактни, свободни и емоционални по своята същност, движения на четката. Имам над 20 самостоятелни изложби в страната и Европа. Хубаво е, когато човек открие призванието си! Някой беше казал, че основните елементи на щастието са: нещо да правиш, някой да обичаш и нещо, в което да вярваш.

Казвам се Елица Кръстева. На 35 години съм и съм родена и израснала в Русе. От 10 години живея във Велико Търново. Пиша поезия почти от момента, в който съм се научила да пиша. Сега пиша повече, грижейки се за малката си дъщеря...по парковете. Работя и съм завършила нещо съвсем далеч от поезията. Но смятам, че богоподобното у човека е точно способността му

да твори, независимо от това какво. Мисля, че поезията трябва да е близо до човек, да говори ясно, точно и разбираемо, така че да бъде достъпна за всички. Все пак поезията е фотография на простите ни човешки чувства, запечатана в бурканче дъхава частичка щастие, любов и тъга... Метафорите и нежността не са силната ми страна...

Номерче в дланта И оставихме саката си, а после тичахме боси и голи. Едноминутно всевластие върху разлюлените балкони. Едноминутно щастие. Ръката ти върху кръста ми. Любовна светкавица, заплетена в пръстите. Билетче за някъде, където ще сме без дрехи. Сладостен летен мрак по резците полепнал. Едноминутно въртене и притискане към стената. В гардеробната преди представлението оставихме саката си.

78рисуващ

Иван Маджаров рисуващ

пишещ

Елица Кръстева

рисуващ

пишещ

рисуващ

пишещ

Кинкалерия Можеш и без усилия да се промъкнеш под разгърдената ми риза, ала по ти е мило със сила вдън душата ми да навлизаш. Да я разнищиш, да я омотаеш, да я откъснеш от корен. От ръба та до края по дължината да я разпориш. Да й оставиш конците да белеят нарочно. Бактисах в тъмното гола до ненасита... да шия копчета.

80рисуващ

Иван Маджаров рисуващ

пишещ

Елица Кръстева

рисуващ

пишещ

рисуващ

пишещ

Иван Даскалов

Невена Борисова

рисуващ рисуващ

Здравейте, казвам се Иван Георгиев Даскалов на 40 години, художник на свободна практика. Роден съм и живея в Стара Загора. Работя основно с техниката сух пастел.Любимата ми тема са старите български села и всичко, което е свърза-

пишещ пишещ

но с българския бит култура. Рисувам с удоволствие и фигуралните композиции с романтични сюжети. Имам една самостоятелна изложба, участия в общи проекти и в " Есенния салон на изкуствата" гр. Стара Загора.

Невена Борисова е родена през 1987 г. във Велико Търново. Завършва бакалавър Журналистика и магистратура Литература, Кино и Визуална култура, учила е Социология. Пише публицистика и поезия. Сфе-

ра на интереси: обществено значими теми, социални теми като бедност в селските региони, женски права, малцинствени въпроси и обществено развитие; култура.

НАТЮРМОРТ С ЖЕНА Обърнала се е посоката на времето паднала сребърна лъжица, нейният звън трепти. И тези съзерцавани очи, те съзерцават портокала във дланта, подобно тъмномедено махало. Навярно звук от нечие пиано се е утаил във този поглед - зрънце жълта охра. Материята на роклята неясна е, но синя, подобно роклите на множество жени, подобно обеците, гривните и холовете им. И все пак, нейната еднаквост е различна, и диплите на роклята й - те шумят, вълнуват се, разплискват се във рамката, и следва отлив. Морето е далеч обаче, тукашни - очите. Дали едно търкулване на портокала значело е край

84рисуващ

Иван Даскалов рисуващ

пишещ

Невена Борисова

рисуващ

пишещ

рисуващ

пишещ

НА НЯКОЛКО МЪЖЕ, КОИТО ПИШАТ Пада лятото с райски грохот. "Емилия", Георги Рупчев Проклетото великолепно лято се търкаля по склона надолу, а вие се изкачвате със чашите и думите нанякъде, заслушани как този грохот ромоли. Метафорите скачат на масата, танцуват улични котки, замръзващи като зидове, и един от вас може би ми е по-скъп, но може и да сте еднакво чужди. Пейзажите наоколо са безобразни, но разорани и на зазоряване са нечие лице, а маси, пейки, улици са циркови въжета баналности, които ни предупреждават. Възможно ли е въпреки очакванията да се повтарят сюжетите и всички тези думи? Съсечени са златните сечения. Богомолци по стръмни улици и полегати думи, ние вървим. Понякога си мисля - ще си отидем в тишина, ще спим по пейките насън, а всъщност в тесните легла. Ще издребняваме. Аз мога и да съм жестока във страха си, бих могла да кажа - жените ви ще ви съсипват всеки път, защото вие ги съсипвате. И случвало се още хората да стават тихи или твърде много да говорят. Но вие не се тревожете - нека метафорите танцуват, преди да падне в нея, поне един от нас ще обобщи трагедията.

86рисуващ

Иван Даскалов рисуващ

пишещ

Невена Борисова

рисуващ

пишещ

рисуващ

пишещ

Любомир Коларов

Моника Георгиева

рисуващ рисуващ

Роден съм на 31.07. 1959г в град Русе. Живея и работя в Пловдив. Имам над 30 изложби.

пишещ пишещ

Мои творби са притежание на частни колекции в САЩ, Германия, Италия, Франция, Япония, Австралия и др.

Моника Георгиева е родена в София преди по-малко години от колкото повечето хора подозират, играла е Канадска борба 13 години в Торонто и учила литература в Лондон. Твори само когато е в София или когато е влюбена, което е едно и също нещо.

Вярва в лечебната сила на писането и четенето и колекционира първите издания на книгите на Милан Кундера. Обича хора които се занимават с изкуство и какво се случва когато ги събереш на едно място.

имаме споразумение със София да не ме спъва с разнищените си поли като бързам за срещи да поправя правописните ми грешки и да ми намира място в трамвая когато не ми се люлее по релсите събирам ѝ фасовете до бордюра защото знам, че и София има черни дни и когато галя храстите ѝ в парка тя ми подарява паяжини (ако е в настроение) изгрява ми слънце за да сияе докато кацам в прегръдката ѝ всяка година, по два усмихнати пъти аз ѝ давам дните си и желанието си за промяна талант, ако имам такъв посвещавам на нея защото се разбрахме да ме издига когато никой друг не смее и да ме плаши понякога с трудности които самата тя не знае как да изкорени такава естествена симбиоза съществува само между един човек и родното му място

90рисуващ

Любомир Коларов рисуващ

пишещ

Моника Георгиева

рисуващ

пишещ

рисуващ

пишещ

Не виждаме нещата такива каквито са а такива каквито ние сме. Това го е казала жена. Вярваш ли ми? Че през призмата на нейния поглед ще направиш разликата между уважение и зависимост, между пръстен и окова, между доброта и слабост. Че нейните очи имат друго мнение за модерното изкуство, за графитите в квартала за приложенията на шоколад. Според нейните очи, посланието е по-важно от римата в един стих. Вярваш ли ми? Че в нейния друг свят съжителстват добрите и лошите ти качества в хармония. А единственото което се иска от теб е да я погледнеш в очите от време на време.

92рисуващ

Любомир Коларов рисуващ

пишещ

Моника Георгиева

рисуващ

пишещ

рисуващ

пишещ

Петя Денева

Мария Янакиева

рисуващ рисуващ

Казвам се Петя Денева . Животът ми започна през 1981 година в град Балчик, а след шести клас, премина в музикалното училище "Добри Христов" във Варна в новооткритата там паралелка по рисуване. После, без пауза за размисъл, последваха годините на следване в НХА в специалност Живопис и след завършването ми, вече девет години живея в София като художник на свободна практика.

пишещ пишещ

Обикновено търся мъгливи и неподвижни меланхолични образи. Те са моите любими вдъхновения - стълбища, стаи, прозорци, силуети, огледални водни повърхности, отражения. Чакам да ме срещнат в сънищата или наяве и тогава започва дългата разходка. Отъпкване на кръга, в който се движа, за да направя крачка в страни, когато картината е готова.

Мария Янакиева е родена на 4 юни 1981 г. в гр. Дулово. Завършва „Икономика на социално-културната сфера“ в УНСС – гр. София. Има издадени две поетични книги „Диви цветя“ (2012) и „Срички по вятъра“ (2013). Инициатор и съставител на четиритомната поредица „Приятели в поезията“, издадени с благотворителна цел със стихове на над

100 съвременни автори. През 2013г. – 2014г. работи на доброволни начала в Международна асоциация за българско изкуство по света и инициира кампании, събития и дейности, свързани с популяризирането на българското изкуство. Писала е статии за „Търговски вестник“ и „Артновини 365“.

На тези, които Аз съм от тези, които влизат в живота ти мигом. И също в мигом си тръгват към други животи. Влизам обаче случайно и неканена никога. И също случайно излизам – в пъти доволна. Доволна от себе си – изчистила дребни пороци. В живота си всеки своята карма си носи. Аз още се уча. Но нося старите си уроци. Урокът е път с табелки „житейски въпроси“. Въпрос е на време (и не само) да бъдем щастливи. Щастливи в сърцето и от себе си първо. Как можем да даваме щастие, когато трънливи са нашите чувства – и в миналото, и в бъдно? Събирай си щастия – сега. И ги трупай до вечност. В сегашно време все да ги изживееш. Но чуждите не кради. Умножавай ги по човечност. Ако си стиснат обаче – ще ги разпилееш. Помня тези, които са влезли в живота ми мигом. И също мигом са тръгнали към други животи. Влезли са неслучайно и неканени никога. И неслучайно вървят в съдбовните си посоки.

96рисуващ

Петя Денева рисуващ

пишещ

Мария Янакиева

рисуващ

пишещ

рисуващ

пишещ

Обещание Обещавам си, че себе си ще пиша, когато ми е светло, бяло, чисто. Стихът ми с твоята душа ще диша и няма всъщност да ѝ липсва нищо. Не мога с болките си да те тровя. Достатъчно си има всеки. Аз в земния живот все още бродя по своите невидими пътеки. Но светя тихо само за душите. Нали душите са частици от всемира. И нека все по-светли са съдбите на хората, които себе си намират.

98рисуващ

Петя Денева рисуващ

пишещ

Мария Янакиева

рисуващ

пишещ

рисуващ

пишещ

Петър Дарковски

Румен Денев

рисуващ рисуващ

Здравейте, роден съм в село Раковица Видинско, селото в което са родени писателят Андрей Гуляшки, професора историк Андрей Пантев и поета Андрей Андреев. Живях свободно и запечатаната свобода и светлина от детството пренасям в картините си. Рисувам вече 40 години. Член съм на СБХ, на ДПХ (Дружеството на пловдивските художници) и плевенската група художници. Имам 12 самостоятелни изложби, участия в национални изложби, пртоекти и пленери. Което не е толкова важно, важното е какво запечатвам на платното. Имам вкус към старината, с носещата от нея информация, спомени, време, памет. Картината и изобщо изкуството се правят за хората. Ако накарам зрителя

пишещ пишещ

да забележи и да се спре пред картините ми-успял съм. Ако той се влюби-още подобре. Картината се създава с любов и е носител на любов. Неувяхваща, неизчерпаема. Картината не бива да казва всичко, тя е редно да внушава и загатва, дори да задава въпроси.Стремя се начина ми на рисуване да е неповторим и само мои. Следвам само сърцето си и опита си. Рисувам бавно и ежедневно, пазя се от създаване на количествени посредствени неща. Всяка работа трябва да е уникат, със замисъл и послание. Те картините имат подълъг живот от моя, затова и отговорността ми е голяма рисувайки, съзнавайки че ще доставят радост и след мен.

100

Румен Денев (Димитров) е роден на 21.04.1958 г. в гр. Казанлък. За първи път публикува стихотворения през 1973 год. Следвал е в Пловдивския университет „Отец Паисий Хилендарски”, специалност българска филология в периода 1978-79 г. От 1979 г. е студент в Литературния институт „Максим Горки” – Москва. Обучава се в семинара по поезия с творчески ръководител - поетът Лев Ошанин. През 1986 г. излиза стихосбирката му „Животът на дъжда”, за която през 1987 г. му е присъдена престижната национална награда за дебют в поезията „Южна пролет”-Хасково. Автор е на сборниците със стихотворения и поеми: „Вечният мир” /1990/, „Последно”(1999), „Звукописи”(2001), „Стихотворения”(2005), ”Посоки на погледа”(2006), „Люлка на вселената”(2011) и на книгата с есета „Град България”(2012). За поемата „Люлка на

вселената” е удостоен със специалната награда на Съюза на българските писатели. През 2014 год. излязоха стихосбирката „Подражание на псалтира” и есеистичната книга „Назад към човечеството”. Негови произведения – стихове, есета и публицистика са печатани в много литературни и периодични издания. Превеждан е на руски, турски и френски. Автор е на текста към спектакъла „Дихание в Долината”. Твори в областта на комедията и драмата. Член на редакциония съвет на Литературно списание „Кула”-Казанлък. Член на Клуба на дейците на културата – Казанлък. Член на литературен кръг „Смисъл”София. Член на Съюза на българските писатели - София. Член на Българския П.Е.Н.–център.

101

*** Утре рано аз имам дуел, ще изпискат две сребърни шпаги. Неизгодно е да съм смел, изгодно е да избягам... Аз ще бъда убит войник, вече хапвам последната хапка, а животът е жалък вик, панталони и шапка. Ето, бавно отиват на бал всички мои предишни любовници, с тях на много игри съм играл, но сега съм влюбен в часовника. Как се случи така и как станах трън и герой в обществото, стар убиец е моят враг и навярно обича живота. Който знае смъртта, е мъж, но и който живота жали. Как отдавна е нямало дъжд... Тая нощ ще вали ли? Едва ли... "Памет 1" платно 65х54 см.

102 рисуващ

Петър Дарковски рисуващ

пишещ

рисуващ

Румен Денев

пишещ

рисуващ

103

пишещ

ГРАВЮРА ОТ XII ВЕК Палачът и затворникът се качваха по стълбите към черния дръвник. В навалицата плачеха и храчеха, и кашляше един войник.

Като невеста с младоженец палачът и затворникът се качваха. Мълчаха градските началници, а лудото момче се плезеше.

Върху дръвника беше паднал пресен сняг, един свещеник с тяло на момиче посочи с кръст като с черпак към бога, който ни обича.

И от уста в уста като целувка предадоха: Сечи! Сечи! Сечи! И седем хиляди очи видяха как душата си събу обувките… "Памет 2" платно 65х54 см.

104 рисуващ

Петър Дарковски рисуващ

пишещ

рисуващ

Румен Денев

пишещ

рисуващ

105

пишещ

Медеа Янкова

Антон Баев

рисуващ рисуващ

Аз съм от България и Грузия. Първо завърших „Национална Гимназия за Приложни Изкуства Св. Лука“, (2005), (София), със специалност „Художествен Текстил“, след това завърших Бакалавър (2009) и после Магистратура (2012), в „Национална Художествена Академия“ (София), със същата специалност. Веднага след това записах Докторантура (2012), отново в „НХА“, в същата специалност, но с обновено име „Текстил- Изкуство и Дизайн“. Темата на дисертационния труд е: „Ролята на цвета в художествения текстил. Автори (1960 / 2010)“. Наградена съм с „Fulbright стипендия за докторанти“ и участвам, като „Гостуваща изследователка“. Ще имам шанса да посе-

пишещ пишещ

тя “University of Hawai’i at Hilo”, (HI, USA), от Август 2015 до Януари 2016. Сега организирам, първата ми самостоятелна изложба с около 30 живописни картини, под името „Париж: 2013- 2015“. Имате възможност да видите картините в уебсайта ми /mede-art.com/, в категория: „Живопис“, албум: „Париж: 20132015“. Вдъхновението за тази изложба се провокира от творчески престой в “Cité Internationale des arts”,с който бях наградена през 2013. Веднъж чух, че да си истински артист е начин на живот, и осъзнах, че трябва да се посветя на тази идея, иначе ще съм повърхностна. Така, че това е моята страст, мечта и амбиция.

106

Антон Баев /1963/ е автор на поетическите антологии „Целият свят и други апокрифи” /2002/, „Даровете на света. Нови апокрифи” /2004/ и „Дневник на Корабокрушенеца” /2012/; на романите „Американци” /1997/, „Белези от българин” /2006/ и „Рай друг не чакай. Записки на Корабокрушенеца” /2014/, на книгите с разкази „Жени и планети” /2005/ и „Victor Bulgari” /2010/. Написал е още книгата с фрагменти „Ноев ковчег” /1999/ и монографията „Иван Пейчев [Романтична формация. Романтически мотиви]” /2010/ - докторска дисертация на автора. Истанбулското издателство Yasakmeyve /”Забранения плод”/ публикува през 2011 томче избрана поезия от Антон Баев “Dunya Nimetleri” /”Даровете на света”/ в превод на

проф. Хюсеин Мевсим и Кадрие Джесур. В превод на турски излиза и сборникът му с разкази „Жени и планети”. Превеждан е още на английски, испански, немски, гръцки, сръбски, албански, руски. Носител на редица награди, сред които Голямата награда „Южна пролет” за дебют – 1989 /за стихосбирката „Снежни сигнали”, 1988/, два пъти награда Пловдив /за романа „Белези от българин” през 2007 и за поезия – „Дневник на Корабокрушенеца”, през 2013/, награда Иван Николов през 1996 за стихосбирката „Ездачът, нощта и пустинята” /1995/, Първа награда за поезия от „Яворови дни 2015” и др. Доктор по Българска литература от Института за литература на БАН.

107

Анонимни градове Да вървиш през хиляди анонимни градове лабиринти на скуката; да вървиш, да не спираш ни в бордей, ни по гари бедуин без оазис, ослепял от слънце и сол, ослепял от пясъчни бури, ослепял от бездумие... Двугърби камили преживят пустините от меланхолия. Да вървиш, да не спираш, докато пристигнеш в град без стени и без бойници, без подземни тунели, без бункери, без летища, без съдилища, без затвори, без нощна стража, без име, в град с единствена къща, в град, където не си анонимен. „Този град е хубав – ще й кажеш на прага - защото е твой.”

108 рисуващ

Медеа Янкова рисуващ

пишещ

рисуващ

Антон Баев

пишещ

рисуващ

109

пишещ

Пенелопа, на прага

Целувам ръцете, които бельото изпрано подреждат, пробягват, откачат от щипките чорапите, ризите, преждата... и в топлите шкафове пъхват ги, ухае домът на изпрано... Изплашено зайчето слънчево пробяга за миг по тавана и скри се при тебе, на топло: муцунка и лапички - в пазвата. ... Сънувам димящата Троя и гордите й нещастници... Победа? Разгром ли? Хероят е мъртъв и в двете еднакво. Подай ми ръцете си, моля те, да проснем прането на мачтата!

110 рисуващ

Медеа Янкова рисуващ

пишещ

рисуващ

Антон Баев

пишещ

рисуващ

111

пишещ

Андриан Бекяров

Живка Иванова

рисуващ рисуващ

За мен изкуството е път. Дълъг, безкраен дори, жив и в непрекъснато движение, един живот не стига за да се извърви. Когато практикуваме дадено изкуство, ние се променяме, може би повлияваме и на околните, но процесът на творчество и съзидание изменя най-вече нас самите. В този смисъл практикуването на даде-

пишещ пишещ

но изкуство е метаморфоза към едно подобро състояние. И така, стъпка по стъпка, напредваме по пътя с надеждата че някога ще успеем да се докоснем или поне да се доближим до божественото.Аз съм още в началото, все още се уча. Всъщност, винаги ще се уча.

112

Казвам се Живка Иванова и съм от Бургас. Влюбена съм в морето, цветовете и внуците си, Камен и Кая и дори прекалявам, когато пиша за тях. Харесвам всичко цветно, но не се отказвам и от бялото, например „бял стих”. Превеждам поезия от руски и английски, а авторските ми книги с поезия са две: „Вторникът е зелен”/

Фабер,ВТ, 2011/ и „99лимърика с български привкус”/Design Studio,2015/. Предстои да излязат „Плетачката”, сборник разкази и „Зоо”, поезия. Имам си и мечта – да видя наживо как кръжат кондорите над Мачу Пикчу и сенките им се отразяват в Урубамба, огледалния образ на Млечния път.

113

Miss Stein and the Artists of the round table ако си облечеш вечерна рокля и притичаш в дъжда често вали в Париж от малкия павилион до ателието Алис те съветва да не се притесняваш че си мокра да не бива да се притесняваш защото стопаните и повечето гости не се притесняват ще те посрещне една кошница разсипала своите ябълки около лъскава тъмна бутилка вино какво друго французите обожават вино и един сладкиш който чака да бъде опитан сладкиш с много правилни пропорции като представите на Сезан за кръг квадрат и триъгълник един едър младеж казал сбогом на оръжията но останал залепен за спусъка до последното ритане на двуцевката още ненаясно че от загубените ще покълнат една ината и силна мерлина и един още по-инат и по-силен старец дама със зелена ръка червена коса и синя шапка-лале ще те гледа зелено докато чака своя Матис – обожаван от стопанката и недолюбван от Елен изключителната готвачка която няма да сервира суфле защото господин Матис си е позволил да пита прислужницата какво ще има за вечеря а един французин не може да постъпва така мистър Фицджерълд разклащащ леко своята чаша пълна наполовина с нежна нощ може би в съответствие с нежните копчета на стопанката нейният опит да рисува словесни портрети като кубистите о кубистите мосю Пикасо е довел госпожиците от Авиньон розовите госпожици от Авиньон на които все още всички части са си на мястото само малко ъглести и въпреки кучешките физиономии на две от тях

114 рисуващ

Андриан Бекяров рисуващ

пишещ

Живка Иванова

рисуващ

пишещ

рисуващ

115

пишещ

и кафявия портрет на мис Стайн на който тя не си прилича но ще си заприлича чуват се и песните от Пиза но това става по-късно когато за приятеля, предания мистър Паунд „океанът потича обратно” и първата песен се запечатва на късче оръфана тоалетна хартия попила жегата на металната клетка в лагера за военни престъпници и сега има лагери и не се знае кои са точно престъпниците в повечето случаи те не са в клетката и не пишат песни не се стъписвай пред късите крачета на Пти Бижу граф Анри дьо Тулуз Лотрек и лигата потекла от устата му защото той е повел оранжевата ослепителна Жана Аврил в черни чорапи и черни ръкавици над лактите гъвкава плуваща в дантелите на своя безсрамен кан-кан няма нужда да изброявам всички гости те всички са поканени на кръглата маса всеки срещу своето творение и два пъти се налага да се сервира хляб а когато опознаеш французите е тук има и някои нефранцузи така казва Алис ще разбереш това е знак че са доволни и може би това ателие на улица дьо Фльорюс е за временно ползване французите вечно строят такива сгради казва Алис и после ги рушат но „човешката природа тук е така вечна че французите” а защо не и обитателите на това ателие „могат да си позволят да бъдат временни колкото си искат с техните сгради” а и мис Стайн колекционира по-скоро гении отколкото шедьоври

116 рисуващ

Андриан Бекяров рисуващ

пишещ

Живка Иванова

рисуващ

пишещ

рисуващ

117

пишещ

Ивелин Широв

Божидар Пангелов

рисуващ рисуващ

Казвам се Ивелин Широв. Роден съм през 1973 година. Завършил съм художествената гимназия в Сливен през 1992 г., а през 1997г. - магистърска степен със специалност "Графика" във Великотърновски университет. Работя в областта на живописта, гра-

пишещ пишещ

фиката и рисунката. За мен, най-краткото и същевременно най-точно определение за Изкуство е дадено от Пабло Пикасо: "Изкуството е лъжа, която ни помага да разберем по-добре истината."

118

119

Изход И ако някога не виждаш Изход, копай в пръстта подобно плоден червей и вдигай камъка от себе си по-тежък, за да намериш дума по-силна от привидност. И ако някога поискаш повече, копай небето.

120 рисуващ

Ивелин Широв рисуващ

пишещ

Божидар Пангелов

рисуващ

пишещ

рисуващ

121

пишещ

Със смъртта си денят позлатява листата. Не знам името на дървото и няма значение за красотата.

"Натюрморт с дюли" Маслени бои, платно, 50 х 60 см.

122 рисуващ

Ивелин Широв рисуващ

пишещ

Божидар Пангелов

рисуващ

пишещ

рисуващ

123

пишещ

Радка Миндова

Юлия Томова

рисуващ рисуващ

Казвам се Юлия Томова и се занимавам с изкуство от както се помня. Аз чувствам изкуството и неговите многообразни форми, много близко до себе си. По – конкретно, рисуването и фотографията, създават у мен една невъобразима хармония, която ме изпълва с много положителна енергия. Чрез тях се откъсвам от действителността, търся красивото, търся формата и силата на цвета. Много често, размивам границите по между им и използвам различни похвати. Изкуството е моята воде-

пишещ пишещ

ща сила, не мога да си представя живота си без него, без цветовете, без формите, без съзерцанието на картини душата ми би била празна. През 1997 г. завърших Националната гимназия по пластични изкуства и дизайн "Акад. Дечко Узунов" със специалност „Промишлен дизайн“ През 2003 г. завърших Софийския университет „Св. Климент Охридски“ специалност „Изобразително изкуство“.

Радка Миндова е родена през 1961 г. в гр. Сливен, икономист по образование. Пише и публикува поезия, а хайку сравнително отскоро. През 2011 и 2014 г. нейни творби печелят първи места в националния

124

конкурс за хайку на "Хайку клуб София". Активно публикува в англоезични сайтове, включена е в "Living haiku antologi" и е сред 100-те най- креативни автори на хайку в Европа.

125

ПРЕКРОЯВАНЕ Събира го от думи, от усмивки, от погледи. Всеки ден прекроява спомена, все по-малък и по-малък, почти с ювелирна стойност… Вече може да го носи на пръста, на шията, и да го забравя всеки път на различно място…

126 рисуващ

Юлия Томова рисуващ

пишещ

Радка Миндова

рисуващ

пишещ

рисуващ

127

пишещ

ПО МАКОВE Жега… Прилича облакът на бяла кърпа. И жетва е за живи ... и за мъртви. Горят по синорите макове, като надежда празна, като чакане…

128 рисуващ

Юлия Томова рисуващ

пишещ

Радка Миндова

рисуващ

пишещ

рисуващ

129

пишещ

Александра Рамирез

Ерик Давидков

рисуващ рисуващ

Александра Рамирез е родена в Пловдив, завършва с отличие бакалавърска и след това магистърска степен в НХА, София, където живее и работи за момента. Твори основно в областта на живописта и илюстрацията, но се занимава и с декори, реди-мейд обекти, видео-арт и пърформънс. Не обича да се набутва в рамки, тъй като съвременното изкуство предлага достатъчно широк спектър за експерименти и изява за един млад артист. Освен това работи и ато стилист и моден редактор. Има 3 издадени книги, чиито корици и илюстрации са нейно дело, но предпочита да съсредоточи вниманието си върху картините. Платната й не са правоъгълни или квадратни, те са многоъгълни, наслоени, сложни многопластови. По нейни думи, те идват от живия живот, от реалността, която я вдъхновява, а тя не е с правилна форма,

пишещ пишещ

тя е относителна, изменчива, изплъзваща се… Художничката се заиграва с понятията и платната й могат да се определят като експресионистичен, витражиран кубизъм. Изключително продуктивна, Александра Рамирез се изявява постоянно в множество изложби и фестивали в София и страната. Участвала е заедно с Магдалена Йетелова и в Музея за модерно изкуство в Оломоуц, Чехия, 2013. Нейни картини са притежание на частни колекционери от България, Испания, Австралия, Франция и Великобритания. Награди: 1 ва награда на Фестивала за съвременно изкуство, поезия и музика, Пловдив 2014г. 1 ва награда на конкурса "Последният конферанс" на НХА, София 2013г.

130

Казвам се Ерик Давидков. Роден съм заедно с Мик Джагър, на 26 юли, едни 53 години по-късно, през 1996г. Чета, слушам, гледам, пиша, уча се. Завърших Езикова гимназия „Д-р Петър Берон“, гр. Кюстендил и ще следвам Творческо писане и филм в Ливърпулския университет „Джон Муурс“. Не понасям слънцето и обичам дъжда. Пиша текстове на български и на английски, някои кратки, някои по-дълги. Пи-

сал съм музика и текстове за една група – моя и на няколко добри приятели. Група, която нонстоп беше пред разпад, и накрая наистина се разпадна. Свиря на китара. Обожавам Дейвид Боуи. Писането, за мен, е една уникална красота, възползваща се от всичко живо и мъртво, вдъхновяващо живота и учещо се от смъртта.

131

*** вали сняг затрупва ни ненужно поведение

132 рисуващ

Александра Рамирез рисуващ

пишещ

Ерик Давидков

рисуващ

пишещ

рисуващ

133

пишещ

*** гледам в огледалото човека който учи много бързо променил се е брада е пуснал мустаци виждам

*** аз съм началото и краят и малко по средата и много по-нататък

134 рисуващ

сенки под очите рошава коса изморен е тегли миналото напред

Александра Рамирез рисуващ

пишещ

Ерик Давидков

рисуващ

пишещ

рисуващ

135

пишещ

*** ангели захвърлени на пода скрити в уюта на лъжата ти

136 рисуващ

Александра Рамирез рисуващ

пишещ

Ерик Давидков

рисуващ

пишещ

рисуващ

137

пишещ

Найден Станчев

Цанко Мурсалски

рисуващ рисуващ

Роден на 01.01.1969 в Пловдив. 1988 - Завършва ССХУИИ "Цанко Лавренов", Пловдив. 1995 - Завършва ВТУ "Св.Св. Кирил и Методий", Велико Търново, специалност "Живопис" при проф.Русчуклиев и "Пластика" при доц. К.Денев. Член на Дружеството на пловдивските художници. Индивидуални изложби: 1992 Пловдив, Балабанова къща (живопис) 1993 Пловдив, галерия "Старинна" (живопис) 1994 Пловдив, галерия към фотоателие "Пингвин" (живопис)

пишещ пишещ

1996 София, галерия "Сънарт" (живопис и пластика) 1998 Пловдив, "Новотел Пловдив" - "Златна ракла '98" 2000 София, "Ата-рай - Шератон" 2003 София, галерия "Натали" 2005 - София, галерия "Лъки" 01.01.2013г. - София, галерия "Дега" 15.10.2014г. - София, галерия "Римини" Участва в проекта "ARTBOX69"

Казвам се Цанко Христов, но приятелите ме знаят като Мурсалски, защото често ги черпя с едноименния чай. За писането мога да кажа, че е като улична хайта. Нахраниш ли я веднъж – няма отърване. Цял живот делите кoмата хляб, ама и бълхите; и презрителните погледи;

Участва в множество национални и регионални изложби. От 2000 г. живее и работи в София. Негови творби са притежание на колекционери от целия свят.

138

и болката в таза, от шута на обществения ритник. За породистите нищо не мога да кажа, те са от друга мая. Моят пес е добър, но понякога хапе, а белезите трудно избледняват. Намордник никога не бих му сложил – това ще го убие.

139

По думите на Рамон Карлос Буера сиа Санчес Нина Рамо: Времето в тази мексиканска пустош се изнизваше бавно и мъчително, като през тънко отворче на пясъчен часовник. И точно там, в това отворче, бе заседнал барът на Рамон. Изкуствен оазис на сред пустошта или гниеща отломка, трудно бе да се дефинира. Пясъкът, носен от ветровете на времето, се процеждаше през дъските, като суроватка през тензух, а вън от бара оставаше само сгъстеният пущинак. Тук, той бе виждал всякакви хора, всякакви съдби и неволи. Но всяка вечер заспиваше в очакване и се събуждаше пак с него. Вятърът да утихне, песъчинките да замълчат и само звукът от проскърцващата врата, като ръждясало шило, да прониже тишината... и тя да влезе, като видение - боса, с прасковени нозе, стигащи до ръба на ефирната й бяла рокля. Рамон живееше за този миг. Измислен или реален, нямаше никакво значение, щом всеки път изскърцваше вратата.

140 рисуващ

Найден Станчев рисуващ

пишещ

Цанко Мурсалски

рисуващ

пишещ

рисуващ

141

пишещ

Буквар а словото (ми/е) лицето за този, който с душата си ще ме потърси а думите са мой другар в бар където... всеки е съдник на разлятата чаша живот но да се знае ако веднъж си тръгнал ...пътник не казвай, че си бил във бар Буквар

142 рисуващ

Найден Станчев рисуващ

пишещ

Цанко Мурсалски

рисуващ

пишещ

рисуващ

143

пишещ

Емануела Байракова

Силвия Станчева

рисуващ рисуващ

Родена съм в гр.Варна в семейство на художници. Закърмена съм с миризмата на маслени бои, живяла съм в една прекрасна творческа атмосфера сред картини и множество разговори за изкуство.Може би това предопредели и моята съдба. Завърших Художествената Академия, специалност: консервация и реставрация при проф.Прашков. Рисувам маслена и темперна живопис като напоследък предимно темперна върху дърво. Не мога да си представя живота ми без всекидневно

пишещ пишещ

рисуване. Това е моето спасение от действителноста, агресията и пошлоста. В моите картини са залегнали общочовешки теми: за самотата, за безмълвното приятелство, за любовта, привързаноста и благодарноста. Излагам картините си в галерии, арт шопове участвам в изложби, в биеналето нс хумора и сатирата в гр. Габрово. Мои произведения има на много места по света.

144

Казвам се Силвия Станчева. Въпреки че съм завършила висшето си образование в областта на икономиката, обичам изкуството във всичките му форми и измерения. Обожавам книгите и четенето. Самоопределям се като позитивна, но малко меланхолична личност. Обичам животните, особено кучетата. Харесвам нивото на адреналин в кръвта ми да стои в горните граници, затова винаги когато имам възможност, опитавм различни екстремни преживявания. Мога да кажа с гордост, че съм щастлив човек, защото във всяка ситуация срещам подкрепата и любовта на най – важните за мен хора. Те ме правят по – добър и пълноценен човек, за което им благодаря. Занимавам се с литература официално от четвърти клас като част от литературен клуб „Сладкодумци” при ОДК Шумен с ръководител Валя Динева. Благодарение на

нея мога да се похваля с над 40 литературни награди в общински, регионални и национални конкурси. Малко по – късно станах редактор на международно списание и ръководител на българо – полски екип по международен проект по проект „Световната младеж. Демокрацията и младите хора” – агенция Socrates Comenius. За първи път получих възможността да ръководя екип от осем души – българи и поляци. През 2013 година открих сайта Литературни бесилки и започнах да изпращам творби. Година по – късно основателите на сайта съвместно с издателство „Сиела” публикуваха първата книга „Антология” Литературни бесилки. В нея участват най – силните творби на 30 предварително одобрени автори, сред които и аз. През лятото на 2014 година спечелих трето място в международния литературен конкурс “По стъпките на лятото”.

145

Откъс от разказа "Ефектът на дъгата" - Сънувах едно момиче. Момичето – мечта! Беше всичко, онова, което може като че ли да те споходи само в съня. Мечтаеше с моите очи, стремеше се да се цели толкова високо, че собствените ми мечти оставаха под облаците на нейните. Усмихваше се толкова нежно, че всеки път като я погледнех, не виждах света около себе си и забравях да напомня на сърцето си, че трябва да тупти... А после я оставих да си отиде, защото не повярвах, че е истинска и е до мен! По – скоро подпираше бюрото, леко облегната на мишката, отколкото да върши някаква работа, пък била тя важна или не. Така минаваха дните, когато изпълнеше дневните си задачи по – рано. Отегчаваше се до безкрай, а и трябваше да стои кротко и тихо, както се казва „да симулира работен процес”. Не виждаше защо да не си тръгне по – рано, след като беше направила дневната норма по – бързо от останалите. Часовете трябваше да се спазват. Насълзените `и от взиране в монитора очи, пробягнаха вяло и апатично през стаята. Чуваше само собствените си мисли, изолирайки бъбривите разговори на колегите, шума на колите и радиото. Струваше `и се, че главата `и ще се пръсне от напрежение понякога, понякога от безразличие. Отвори сайт за търсене на работа за пореден път. Прегледа обявите и си набеляза няколко, към които да се насочи. Искаше `и се да рисува, да твори, да се вдъхновява. Вместо това, обработваше документи, следеше цифри и се самозалъгваше, че работата и доставя удоволствие за момента. Удовлетворяваща, за момента, но вдъхновяваща, ни най – малко. От време на време поглеждаше през прозореца на седмия етаж и търсеше птиците. Наслаждаваше им се за няколко секунди, а после отново забиваше поглед в черно – белите листи. Беше си измайсторила кутия за кламери от тиксо, ластички и листи. Бюрото `и беше нашарено с цветни картинки, листчета и настроение. Искаше `и се като седне сутрин на стола,

146 рисуващ

Емануела Байракова рисуващ

пишещ

Силвия Станчева

рисуващ

пишещ

рисуващ

147

пишещ

да се чувства по – комфортно, по – уютно, като у дома. Рисунки, цветни самозалепващи бележки с послания и усмивки от колеги, я караха да трепне леко, всеки път, щом ги погледне. През зимата се чувстваше комфортно, но сега, когато топлите слънчеви лъчи галеха разлистващите се дървета, сърцето `и се стягаше. Усещаше болка и задушаване в гърдите. Не можеше и не искаше да понася насилственото стоене между четирите стени на офиса. На излизане от работа отпусната и вяла, леко прегърбена, тръгна към вкъщи. Пропусна да се огледа на една единствена малка квартална уличка. Тази недопустима грешка, промени живота `и завинаги. Щеше да я блъсне кола. Чу се свистене на спирачки, търкане на гуми в асфалта и силен клаксон. Прозореца на стария Опел се отвори, а отвътре сърдит чичко, гладко обръснат и с прошарена коса, я напсува гръмко. Лицето му беше изкривено и почервеняло. Тя се стресна, бързо се качи на тротоара. Огледа се. На три крачко от нея `и се усмихваше момиче. - Май, не ти се струва много смислено да живееш днес, а? - По – скоро, смятам, че утре ще е по – добре. – отвърна тя с лека усмивка. - Е, до тогава, дай да видим какво още можем да направим днес. Като гледам нямаш бърза работа. Хората, които бързат си личат от далече. - Май, нямам. – замисли се тя. Не знаеше защо отговаря на непознатата. – А ти защо питаш? - За да съм сигурна, че няма да ми откажеш. Хайде! Тръгнаха по „Генерал Колев” към църквата „Света Петка”. От там завиха надясно и се отправиха към Общината. Скоро тя осъзна, че щяха да отидат в Морската градина. Май нямаше нищо против. Не изпитваше притеснение или страх. Все пак вървеше с непознато момиче, при това в града и сред хората....

148 рисуващ

Емануела Байракова рисуващ

пишещ

Силвия Станчева

рисуващ

пишещ

рисуващ

149

пишещ

Юлия Янарова

Станчо Пенчев

рисуващ рисуващ

Казвам се Юлия Янарова. Родена съм през 1987 г. в Пловдив, в семейството на творци. Имам самостоятелни изложби в България и Япония. В момента живея и творя във Великобритания. Аз рисувам приказки. Усмихнати, влюбени, замислени, мечтателни, някога тъжни, някога смешни, но винаги шарени. Цветовете са моите думи. Вдъхновявам се от митологията, от

пишещ пишещ

приказките и традицията - те са корените, впити дълбоко в истинската човешка същност, и тях времето не може да заличи. А преди две години в живота ми се появи най-искрящото и шеметно вдъхновение дъщеря ми. Сега имам щастието да виждам и преоткривам един цял свят през нейните чисти очи. И в този нов свят чакат безброй невидяни чудеса да бъдат нарисувани.

150

Станчо Пенчев е роден на 13.2.1962г. в Шумен. Завършил философия в СУ „Свети Климент Охридски”. Автор на 10 книги. Дебютира през 1993г. с романа „Късна жена”, следват „Отблясъци от капка вода” – фрагменти 1995г., „Слабостта на спасения” – притчи 1995г., „Сънни светилища” – разкази и притчи 1997г., „Лунен купол” –роман 2002г., „Сянката на вдигнатата ръка” – разкази, фрагменти и притчи 2004г./ награда „Шумен”2005г./, „Седем

приказки” –приказки 2007г. , „Триада” – разкази, фрагменти и притчи 2013г./ номинирана за Наградата на Портал Култура -2014г/, „Голяма книга на българските владетели”-научно-популярна 2013г./ 40 седмици в топ 10 по продажби в книжарници Хеликон/, „Голяма книга на великите личности на България – 2014г./10 седмици в класацията на Хеликон/ Негови разкази, притчи и фрагменти са превеждани на немски, френски, унгарски, чешки езици.

151

Откъс от разказа "Бледи Цветове" Младият пощальон се вгледа в табелката с номера. Къщата бе жълта, с тясно лице, засенена от орех с капещи, ръждиви листа. Натисна звънеца и се ослуша. Тихо. Вдигна очи към островърхия покрив. Стъклата на прозорците отразяваха сенки на гранки и просветляващо небе. Подвоуми се, после остави писмото върху широкия дървен праг. Не познаваше добре квартала, прекоси малко площадче, навлезе в пресечките и разбра, че в сбъркал името на улицата. Градският часовник отмери десет. Звънът му напомни гласа на камбанката в пустата къща. „Цветът на звуците е цвета на самотата.” – помисли. Пътят на връщане му се стори по-кратък. Видя отдалече клоните на ореха. Писмото го нямаше, а върху прага лежеше мъртъв орехов лист. Пощальонът се надигна на пръсти и почука по стъклото на високия прозорец. Отвътре се чу изскърцване като от дървени стълби, но никой не отговори. По плочника бяха нападали орехи, той се огледа и стисна три в шепа. Остана миг, вперен в старинната брава на вратата. „ Ако я натисна, ще се отвори…” – помисли, сигурен, че няма да го направи. Когато се прибра в къщи – унесен, със странно чувство за неуязвимост, орехите бяха още в дланта му. Понечи да ги строши, но не посмя...

152 рисуващ

Юлия Янарова рисуващ

пишещ

Станчо Пенчев

рисуващ

пишещ

рисуващ

153

пишещ

Румен Чаушев

Манол Глишев

рисуващ рисуващ

Роден в гр. Самоков, 1959 г. Основно образование СОУ „Самоковска комуна”, гр. Самоков Средно образование ПГ „Константин Фотинов”, гр. Самоков Висше образование ВНВСУ „Ген. Благой Иванов”, гр. София 1984-1992 г. комикс история „Момиченцето от Земята”, по мотиви от повестта на Кир Буличов, 19 епизода комикс история „Явор”, 5 епизода 1986 г. комикс истории в списанието но БГА Балкан – 2 епизода 1990-1991 г. Самостоятелен комикс албум „Тайна под морето”, по мотиви от едноименния фантастичен роман на Гордън Диксън, издателство „Робинзон” 1992 г. Илюстрации към поредица детски книжки „Мама Лучи”, издател Лучия Велева „Палавите близнета” „Наша Гана мързелана” „Малкото мишле Гризачко” „Самотната птичка” „Детска стихосбирка” 1992 г. Отделни комикс истории във в.Кукер – 2 бр 1993 г. Комикс поредица „Питър Пан” по мотиви от едноименната приказна повест на Дж. М. Бари, комикс списание „МАГ” - 2 епизода, издател ИК „МАГ” 1994 г. Илюстрации и оформление на книжка №4 от поредицата за предучилищна възраст „Аз и моите приятели”, издателство „Просвета” 1995 г.

пишещ пишещ

Рекламни комикс истории в изданието на ЗПАД Европа – 5 бр 1994-1997 г. Илюстрации и оформление на серия учебници, учебни тетрадки и кники за учителя по руски език „Контакт1”, „Контакт2”, „Контакт3” за 6-ти 7-ми и 8-ми клас, издателство „Просвета” Илюстрации и оформление на учебник по руски език „Черепаха” за 2-ри клас, издателство „Просвета” Илюстрации към различни книги игри, идателство „Плеяда”, издателство „Хермес” 1998 г. Илюстрации и оформление на учебник по английски език „Ледибърд” за 1-ви клас, издателство „Светлоструй” 2001-2007 г. Илюстрации към детските книжки, издателство „Хермес” „333 гатанки” „25 избрани любими приказки” „66 златни басни” „44 хитрини на Хитър Петър” „33 избрани български приказки” „Майстори на приказката – Ангел Каралийчев” „Когато феите сънуват”, автор Петя Александрова 2012 г. Комикс поредица „Миташки и небесната джаджа”, албум „Над дъгата”, издател „Проектът ДЪГА” Участие в изложби: 2012 г – изложба „Над дъгата”, съпътстваща албума „Над дъгата”. Изложбата е експонирана в осем града 2013 г – участие в Първата национална изложба на българския комикс и в изложба и представяне на албума „Над дъгата” на 11-я международен комикс фестивал, Белград.

154

Манол Глишев, софиянец, роден в 1983. Поет, преводач и граждански активист. В 2008 публикува част от превода си на староанглийската епическа поема „Беоулф“. Автор на стихосбирката „Машина от думи“ (изд. „Жанет 45“, 2014). Публикува в „Литературен вестник“, сп. „Море“, „Off News”, “ClubZ”, “Петте кьошета“, “Площад Славейков“, „ProVo” и сп. „Българска наука“. Част

от екипа на Sofia Discussion Forum, организирал гостуванията в България на княз Карел Шварценберг, о. Томаш Халик и Моника Маковей. Подготвя за издаване втора стихосбирка и преводи на староанглийски епически текстове. Поддържа блога „Луд на шарено се радва“. Автор на снимката е Тихомира Методиева.

155

В памет на разрушените статуи царят на урук винаги го е знаел дори пясъкът да затрупа града ще останат глинените плочки с имената делата и титлите с подвизите на неговите другари с плаването надалеч от двете реки с едно почти постигнато безсмъртие царете на акад винаги са го знаели дори да дойде чужденецът с маймунски глас с безумна реч чужденецът враг който не знае вкуса на хляба и имената на звездите дори тогава ще останат стелите които мълчаливо ще свидетелстват че между двете реки е започнал светът царят на ашур и ниневия винаги го е знаел че дори гняв божи да затрие града му ще останат релефи и каменни статуи скъп камък внесен чак от урарту от планините на хладния север и те ще запазят завинаги мълчаливата истина за направеното ето ги стените под пясъка ето ги релефите с лова на лъвове ето го царят с каменна брада седнал до царицата и придворните държащ чаша в двореца си всички някога ще искат да бъдат като него като царя на ашур и ниневия когато няма да го има ще е останало името ще е останал вятърът който припомня между тръстиките на двете реки как пируваше как слушаше свирците си как галеше царицата и как ловеше лъвове съдникът на народите на боговете брат спокойният баща на своя дом любимецът на ашур и ниневия царете на вавилон винаги са знаели че когато повяхнат градините ще остане същото небе над кухите куполи между двете реки ще се оглеждат звездите минаващи по същите пътища и поетите на младите народи ще си спомнят лазуритните порти докато кози почтително пасат оскъдната трева край царските надписи

156 рисуващ

Румен Чаушев рисуващ

пишещ

рисуващ

Манол Глишев

пишещ

рисуващ

157

пишещ

царят на елам винаги е знаел че дори чужденецът да е куче да не е чувал за великите и страшни богове и демони все пак ще се стъписа като види лицата на крилатите мъже с тела на лъвове и бикове все пак ще се замисли че не е пръв върху земята и ще изтръпне чужденецът знаейки че няма да постигне тази слава на господаря на елам царете на мидия винаги са знаели че няма град подобен на екбатана окото на света сестра на слънцето където се събират простосмъртните за да покажат че дори да свърши векът на царството то пак ще има винаги гадатели и мъдреци които знаят че там между скалите е екбатана и царското дърво не е изсъхнало царят на персия винаги е знаел че мнозина ще се наричат като него цар на царете цар на вавилон помазаник спасител на народите и радост но и ужас на вселената и затова остави повече надписи повече мъже с гранитни погледи крила бради и цилиндрични шапки портрети на дедите си в скалите поръча повече релефи с плавен ритъм показващи любящи множества които носят дарове в краката му сближи се с всички богове на подчинените провинции издигна си дворци с градини в тях и стигна чак от индия до гърция за да запази царското си име от прах забрава и злина човешка и заповяда да препишат всичко казано от старите владетели законите от глинените плочки позабравени и песните изпяти във градините защото писарите казваха му искрено че някога ще дойде век на ужаси когато даже камъкът ще страда че носи образа на старите великите щастливи господари с поглед каменен а имената някак ще останат запомнени далеч когато плочките от глина пак укрепват във пожарите на бъдеще омразно за гадатели

158 рисуващ

Румен Чаушев рисуващ

пишещ

рисуващ

Манол Глишев

пишещ

рисуващ

159

пишещ

Последните хубави дни имало го е последният хубав ден на засега последната любовна история макар че ми се губи в паметта пък и на предпоследната който пък става все по-приятен с времето (мисля че сега задаващата се ще бъде истински последна но да видим) ще го има последният хубав ден за цялата земя преди да я погълне разплутото слънце и ми се струва че за тази есен днес изтича един последен хубав ден после идват студ мъгли и влага които не обичам чак толкова макар че даже те си имат чар със сигурност ще има още много последни хубави дни на различни неща на пролети ваканции и срещи накрая ще дойде последният мой хубав ден и твой за съжаление но всичко това е добре при толкова много хубави дни вече няма значение кой от тях е последен

160 рисуващ

Румен Чаушев рисуващ

пишещ

рисуващ

Манол Глишев

пишещ

рисуващ

161

пишещ

Пенка Гайдарова

Рашел Леви

рисуващ рисуващ

Завършила съм Националната Художествена Академия – специалност графика. Нарисувала съм множество икони за БПЦ – предимно разработки на многофигурни композиции, представящи сцени, неразработвани досега в иконопистта, изписала съм и пет стенописа. През годините също работя в областта на графиката, рисунката, живопистта и илюстрацията. Предпочитам фигуралните композиции с философско и съзерцателно звучене. Работя също в областта на портрета и пейзажа като търся психологията на хо-

пишещ пишещ

рата и пейзажите. Похватите ми в изобразяването се развиват в по-широк диапазон от реалистични класически изображения, до по-изчистени, или наситени със сложни плетеници от форми, знаци и послания . Използвам различни материали , които ми позволяват свобода на рисуването и когато се налага рязки, или по-плавни преходи при предаване на идеите в картините ми. Имам две самостоятелни изложби – 2011 и 2014 г. в София, Галерия „ Аросита”, както и няколко участия в общи художествени изложби. Занимавам се задълбочено и в областта на графичния дизайн.

162

Завършила е българска филология в СУ „Св. Кл. Охридски“. Публикува в младежкия печат през 80-те. Омъжва се за поета дисидент Божидар Славов и споделя трудната съдба на обречения да бъде вън от литературния живот. Става редактор на стихосбирките му и заедно с него организира един от първите „самиздат“. Изданието е иззето и инкриминирано. След 1990 г. преподава български език и литература. Първата стихосбирка „Граничност“ (2012) е равносметка за преживяното от нея и съ-

пруга в годините на обществена изолация. Втората книга „Небето е последният залог“ (2013) е с послеслови от К. Кондова и Д. Васин. Книгата е удостоена с Национална литературна награда „Будители – 2013“ на Съюза на свободните писатели, където членува. Член е също на Дамския литературен салон „Евгения Марс“.Тази есен предстои издаването на третата й стихосбирка „След Вавилон”. Нейни творби са преведени на иврит, на английски и турски език.

163

Бял кон То е стара магия, не дъжд. Прошумява леса очарован Идва конник по тайно и мъж на змеица самотница верен... ... и е бяло до утро полето от припявки събудено, чисто и е синьо над Охрид небето като вречено скрито мънисто. Не е момъкът онзи предишен с бял кон вихрен и сърмена риза Над челото резките – стрели са Взорът – остър в душата навлиза. Не е момък, а змейново либе Слиза само по тъмно, по скрито Поглед мята над коня невнятен. Пламва покрив, стреха или жито...

164 рисуващ

Пенка Гайдарова рисуващ

пишещ

рисуващ

Рашел Леви

пишещ

рисуващ

165

пишещ

166 рисуващ

Пенка Гайдарова рисуващ

пишещ

рисуващ

Рашел Леви

пишещ

рисуващ

167

пишещ

168 рисуващ

Пенка Гайдарова рисуващ

пишещ

рисуващ

Рашел Леви

пишещ

рисуващ

169

пишещ

170 рисуващ

Пенка Гайдарова рисуващ

пишещ

рисуващ

Рашел Леви

пишещ

рисуващ

171

пишещ

Веселин Чакъров

Мирослав Петров

рисуващ рисуващ

Роден в град Варна, 14.09.1972г. През 1998г. завършва Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”-факултет "Изобразителни изкуства", специалност живопис при проф. Александър Терзиев. Изяви: *1993г. – изложба-живопис и рисунки, градска библиотека "Пенчо Славейков", Варна, България; *март1999г. - изложба графика-малък формат, галерия "Буларт", Варна, България; *септември 1999г. - изложба живопис, галерия "Артея", Варна, България. * 2000г. Участие в международното биенале на малкия формат(Miniare),Канада *2001г. - участие в 11-тото Международно биенале на графиката-Варна *2002г - изложба живопис - галерия”Артея”, Варна, България *май 2003 г- участие в 12-тото Международно биенале на графиката-Варна *юни 2003 г - изложба живопис – град Каварна, България *юни 2003 г –участие в Международна изложба графика малък формат – галерия Леседра, София *2004г. - участие в международното биенале на хумора и сатирата, гр. Габрово *март 2006г.- изложба живопис - ГХГ ”Борис Георгиев”, Варна, България *2007, 2008 – участие в комикс поредиците на издателство EECCcomics „Царете на България” и „Българските войводи”- 5 книжки, над 120 страници-молив и туш

пишещ пишещ

*Април 2010г.-изложба живопис”Големият бряг”(морски пейзажи) -галерия От-то, Варна *май 2010-изложба живопис” 6 Варненски художници” - ГХГ”Борис Георгиев”, Варна, България *2010г.- участие в международна изложба на екслибриса, Истанбул, Турция *2010г.-участие в 8-ми Международен комикс фестивал, Белград, Сърбия *май2011г.-участие в изложбата”Лични Морско-образователни документи (1881-1946г.): портрети на контраадмирал Иван Вариклечков и на инж.механик П. Машнин-първи началник на ВВМУ”Н. Й. Вапцаров”, на А. Надейн-пети началник на ВВМУ”Н. Й. Вапцаров.галерия От-То, Варна *май 2011г.-участие в 16-тото Международно биенале на графиката,Варна *март,април 2012г.-илюстрации към поредицата „Бележити българи” (изд. Илюстрована библиотека съвместно с в-к 24 часа) *август,2012г.-изложба живопис, ”Цветовете на морето”-галерия Актив Арт, Варна *септември, 2012г.-участие в изложбата ”Ретроспекция на модерния комикс във Варна” *август, 2013г.-изложба живопис”В два профила” -галерия Актив Арт, Варна *септември, 2013г.-участие в 11-ти Международен комикс фестивал, Белград, Сърбия *септември, 2013г.-участие в Първата национална изложба на българския комикс, София Работи в областта на живописта,графиката и илюстрацията. Живее и работи във Варна.

172

Мирослав Петров е роден на 25.11.1978 г. в красивия дунавски град Русе. Още в съвсем ранна възраст попада под вълшебното въздействие на книгите и рисуваните приключения, Започва да пише през 2000 год. Следват няколко участия в конкурси, публикации и награди. Творческа биография: • 2001 участие в конкурса за фантастичен разказ на списание „Фентъзи фактор”, с „Приказка за дракона Флоуъренгоу” • 2003 участие в антологията с български фантастични произведения „Звяр незнаен” с разказа „Тайната на мечето усое” • 2004 участие в конкурса за фантастичен разказ на електронното списание „Сивостен” • 2005 публикува фентъзи романа „Дъщерята на огъня” През 2006 год. приема предизвикателството да пише сценарии на комикси за издателство ИЕЕК. Така се появяват: • 2006 комикс-епизод „Градинарят” – 14 стр • 2006 – 2007 комикс „Нечиста кръв” 4 книжки х 22 страници – сценарий и идея • 2007 комикс-епизод „Убийствена ваканция” – 14 стр • 2008 комикс „Хайдут велко” 1 книжка (22 страници ) • 2008 комикс „Вълчан войвода” 1 книжка (22

страници) • 2008 комикс „Румена войвода” 1 книжка (26 страници) • 2013 комикс „Шино” – 88 страници – изиза като самостоятелен графичен албум • 2014 участие в сборника „Мечове в морето” с мини-новелата „Съкровището на Атлантис” • 2014 В последните месеци на годината води кратка литературна рубрика към вестник „Форум” представяща български родни творци • 2014 октомври-ноември публикува на страниците на в. „Форум” разказът „Ключът” • 2015 февруари публикува на страниците на в.”Форум” разказът „Побратимът на Самодивата” • 2015 юни – на страниците на в.”Форум” започва да излиза поредица от негови произведения: Към настоящият момент са публикувани разказите: -„Горското цвете” – м. Юни 2015 -„Пазители” – м. Юни – м. Юли 2015 От дните, когато пише сценарии за ИЕЕК, е и познанството му с художника Веселин Чакъров. Съвместната им работа довежда до появата на комиксите„Румена войвода”, „Урфен”, „Шино”.,Катана”. Рисуваните приключения за смелата принцеса-воин са базирани на литературни творби на автора, които в бедеще предстои да се появят на книжния пазар Под четката на талантливия Веселин Чакъров писаното слово оживява.

173

Откъс от „С име на меч” – книга 1 „Дете на леса” Катана леко плъзна пръсти по дръжката на меча и се ослуша. В привидно задрямалата под лъчите на жаркото обедно слънце гора дебнеше нещо зло и опасно. И това не бяха сивите безноси маймуни, през чиито територии девойката и Шадоу се движеха в последните два дни. Приматите макар и кръвожадни, прочути с враждебността си към натрапниците, бяха интелигентни същества. Доколкото Катана знаеше от уроците на Албикор и Брок, те никога не нападаха освен ако не бъдеха предизвикани или не почувстваха заплаха за женските и малките си. И макар че от мига, в който младото момиче и Шадоу бяха прекрачили границите на владенията им, маймуните ги следяха непрекъснато, то те нито веднъж досега не бяха предприели враждебни действия. Само ги наблюдаваха иззад гъстата пелена на шубраците. Това само по себе си показваше, че нямат злия намерения, а по-скоро проявяват обичайната за повечето горски същества предпазливост. В замяна на тази им търпимост, Катана гледаше да не ги дразни движейки се възможно найбързо и то само по утъпканите от дивите прасета и елените пътеки.

174 рисуващ

Веселин Чакъров рисуващ

пишещ

Мирослав Петров

рисуващ

пишещ

рисуващ

175

пишещ

Момичето приклекна до Шадоу и слагайки свободната си ръка върху привързаната за бедрото й кама, зачака врага си да предприеме първата стъпка. В една битка на живот и смърт освен воинските умения, много важни бяха дисциплината и трезвата преценка А един раздразнителен, загубил търпението си противник допускаше много грешки. В течение на няколко дълги минути не се случи нищо. После въздуха се изпълни със силно ръмжене, уплашени викове и дрънчене на стомана в стомана. Катана трепна, изпускайки едва доловима въздишка на облекчение. Мисълта, че тя не е цел на тайнствения враг предизвика в сърцето й радост. Само миг по-късно обаче я обзе силно вълнение, примесено с любопитство. Кои ли бяха нещастните попаднали в хитрата засада жертви?

176 рисуващ

Веселин Чакъров рисуващ

пишещ

Мирослав Петров

рисуващ

пишещ

рисуващ

177

пишещ

Йончо Йончев

Магдалена Михранова

рисуващ рисуващ

Не знам дали е упоритост, инат или просто силна мотивация, но до ден-днешен съм на мнение, че тайната на успеха е труд, упоритост и постоянство, колкото и

пишещ пишещ

клиширано да звучи. Единственото нещо, което ме е правило свободен и щастлив, винаги е било рисуването.

178

Казвам се Магдалена Михранова и съм родена на 20 януари 1988 год. Още от ранната си възраст като всяко дете и аз обичах да рисувам. Рисуването ме пренасяше в един съвсем различен и цветен свят, където всичко беше възможно и колкото повече растях, толкова повече страстта ми към рисуването и въобще към изкуството се засилваше. Постепенно навлизах в съвсем различен и непознат за мен свят, а изкусвото се превърна в неразделна част от моя живот, докато не реших, че искам да създам свой собствен комикс. Именно комиксите ми дадоха началния тласък за по-нататъшното ми развитие. Възхищавам се на невероятни художници като Greg capullo, Todd McFarlane, Angel Medina, Jim Lee, Clayton Crain и още много други.

Харесвам всякакъв тип рисуване, но като цяло ми допада дигиталното рисуване, като разбира се непрекъснато нахвърлям идеите си в art book-а си. Черпя вдъхновението си и от книги Stephen King, Айзък Мериън, Mell Odom, Kasandra Clear, H.P. Lovecraft, филми и музика fall out boy, dead letter circus, Janus, In this Moment, Mallory knox, Nothing more,Tagada Jones. Творческият ми процес е предимно у дома пред компютъра и таблета. В момента работя по два мои проекта за комикс. През свободното си време се занимавам с фотография, обработка на видеа и снимки, както и правене на дигитални комикси стил Madefire. Изграждам собствени уеб сайтове, новинарски страници в facebook (comics.com), която се ползва с голям интерес от потребителите в социалната мрежа.

179

180 рисуващ

Йончо Йончев рисуващ

Магдалена Михранова пишещ

рисуващ

пишещ

рисуващ

181

пишещ

182 рисуващ

Йончо Йончев рисуващ

Магдалена Михранова пишещ

рисуващ

пишещ

рисуващ

183

пишещ

Любомир Григоров

рисуващ рисуващ

Казвам се Любомир Григоров, от Пловдив. Рисувам от 3-4 годишен, по-профе-

пишещ пишещ

сионално се занимавам от близо 13 години вече. Обожавам комиксите и анимации-

184

те, затова и моят графичен стил отразява главно тези две течения. Работил съм като графичен дизайнер и

художник-сторибордист по филмови продукции, игри, комикси, анимационни филми.

185

186 рисуващ

Любомир Григоров рисуващ

пишещ

Любомир Григоров рисуващ

пишещ

рисуващ

187

пишещ

188 рисуващ

Любомир Григоров рисуващ

пишещ

Любомир Григоров рисуващ

пишещ

рисуващ

189

пишещ

Кристина Костова

Петър Краевски

рисуващ рисуващ

Родена съм през 1994г. в живописния град Пловдив, в семейството на музиканти. Поради това, рисуването и музиката винаги са били две неразделни изкуства за мен. Не мога да свиря на никакви инструменти, освен на барабани, пан-флейта, устна хармоничка, кречетало, велосипедно звънче, микро-латерна, синтезатор с 1479 тембъра и пиано, но докато работя, обичам да слушам любимите си изпълнители. Непрекъснато пробвам различни техники и похвати с наличните материали. Накратко - безобразно харесвам разнообра-

пишещ пишещ

зието. Рисувам както традиционно, така и дигитално, като вниманието ми е насочено главно към илюстрациите и комиксите, въпреки че следвам живопис. Вдъхновяват ме най-неочаквани неща. Веднъж ме вдъхнови една изпусната на улицата петолевка, друг път - едно падащо от клона листо... Не обичам да оставям нещата недовършени, затова просто ги довършвам. Участвала съм в конкурси и съм печелила награди, но наскоро ми се повреди хард-диска с хвалбите, затова натискам "Save" на кратката си автобиография.

190

Петър Краевски е роден в Пловдив през 1969 г. Завършил е Английската гимназия в родния си град. Магистър по английска филология в ПУ „Паисий Хилендарски”, доктор хонорис кауза на в. „Пловдивски университет”. Работил е като радио и телевизионен водещ, главен сценарист, редактор, програмен директор, преподавател по английски език и др. Автор на книгите: „Стриптийз по всяко време” (афоризми, ИК „Шут”, 1990 г.) „Вятър от консерва” (сатирични стихове и епиграми, ИК „Златен муфлон”, 1992 г.) „Ало, как сте?” (сатирични стихове и епиграми, ИК „Жанет 45” – обявена за найпродаваната книга в книжарница „Отец Паисий”, Пловдив) "Сомнамбул" (поетичен сборник, ИК „Жанет 45”, 2006 г. – Национална награда „Светлоструй” за най-добра поетична книга на извънстоличен автор за периода 2006-2008 г.) „4at, или Сбогуване с Аркадия” (ро-

ман, ИК „Жанет 45”, 2009 г.) „Операция Райски газ” (сборник с хумористична проза, ИК „Жанет 45”, 2012 г.) Петър Краевски присъства като автор в Антологията „Българска поезия XXI век” (ИК „Световете”, 2015 г.), „Кратка антология на съвременната пловдивска лирика” (ИК „Джим 04”, 2014 г.), „Антологията на българската епиграма” (ИК „Чернат”, 2003 г.), „Антология – мисли и афоризми от български автори” (ИК „Славена” 2009 г.), „Антология на балканския афоризъм” (Македония, 2008 г.), Италианското издание за световни афоризми Aforistica/mente и др. Носител на първа награда на Международния медиен конкурс „Сребърна вълна” за авторското си радио шоу „ПЕТКРАСКИ”, както и на специалната награда за радио предаването „Етно форум”. Книгата му „Сомнамбул” е удостоена с Националната награда „Светлоструй” за най-добра стихосбирка от извънстоличен автор за 2006-2008 г. Лауреат на логото „SMS поезия” в Третия конкурс на НДК през 2006 г. Лауреат е и на други конкурси за медии, сатира, поезия и проза.

191

ВАРВАРИ Прочетох се в стиха на стария ромей и вдигам копието с конската опашка, о, мои братя по оръжие. Проклети да сме и благословени за тежкия погром над красотата! Разбити са, осмени и отречени, окаменените тела на съвършенството. След нас остава пласт археология – антично гробище с побит гранитен къс. Безформеният камък ще надмогва графитите ни, саждените драски, неистовите руни за безсмъртие, докато бавно го превърнем в писан храм – блестящата ни епитафия. Тогава сред шаманите на ордата ще се роди отново мъдрият Кавафис – възславян и разбира се – опроверган. Защото тропот ще разпали хоризонта. Защото идват следващите варвари.

192 рисуващ

Кристина Костова рисуващ

пишещ

Петър Краевски

рисуващ

пишещ

рисуващ

193

пишещ

БЪДЕЩ СОНЕТ Бъдещето е коварен враг – с бой отстъпва слънчеви провинции. Мами те към тъмния овраг, в който чакат тежки пехотинци. Там те среща с огън и картеч – ти си армия от падащи мишени. И започва масовата сеч на предизвестено поражение. Идва ден. И няма да отмине. Ще издигне бъдещето бункер. Ще разстреля бутафорния парад. А зад отбранителната линия може би нелепо ще избухне стих забравен – като заблуден снаряд.

194 рисуващ

Кристина Костова рисуващ

пишещ

Петър Краевски

рисуващ

пишещ

рисуващ

195

пишещ

Цветелина Лазарова

Радост Георгиева

рисуващ рисуващ

Рисувам от както се помня, но по-сериозно наблегнах на това през последните 6 години. В момента рисувам основно дигитално, но преди това минах през графика, живопис и какво ли още не. Страстта ми към компютърните игри е от 6 годишна възраст, та от тук и дойде влечението ми към game arts. Вдъхновявам се основно от игрите, които играя и се старая да запълвам свободното ми време с рисуване, но съм студентка и уча Уеб дизайн

пишещ пишещ

Вдъхновявам се основно от игрите, които играя и се старая да запълвам свободното ми време с рисуване, но предвид факта, че съм студентка и уча Уеб програмиране, свободното време не е нещо с което разполагам. Надявам се за в бъдеще да мога да се развия професионално с това което правя, въпреки факта, че дипломата ми няма да е в насоките на изкуствата.

Казвам се Радост Георгиева, отскоро съм и Димитрова. На 35 години, от Варна. Пиша стихове от 15 годишна, с годините лирическите герои се сменяха и "помагаха" за подобряването на качеството и увеличаването на количеството. Издадох три книги - "Глухарчето", "До моя малък принц" и "Пази сърцето ми!", първите две с подкрепата на универси-

тетското издателство на ВСУ "Черноризец Храбър", а последната подготвихме с издателство "Български писател". Най-често пиша, когато съм тъжна. Ето защо в момента семейния живот и майчинството изместиха леко поезията. Писането ми липсва, но няма по-голямо щастие от това да бъдеш родител.

Фотография - Николия Йорданова

196

197

Как обича Лъв На Д.Д. Усещаш как обича Лъв, когато сложи на главата ти корона на кралица. Когато сбъдва ти мечтите неизречени със лекота. Усещаш се желана, щом с бурна обич светят пак очите му, а лъвската прегръдка най е топла на земята. Самият Лъв те е обикнал... Богиня си в ума и мислите му, пристанище любимо за тялото му нощем, а денем – езеро от мъдрост и любов. Усещаш как обича Лъв, когато сутрин будиш се в ръцете му – ще те влуди от нежност и от страст. Сърцата си не ще познаете как бият като луди и до пръсване. Усещаш ли как няма да се умори да те обича? Обичай го и ти, носи със гордост лъвската корона на кралица най-желаната от краля Лъв жена.

198 рисуващ

Цветелина Лазарова рисуващ

пишещ

Радост Георгиева

рисуващ

пишещ

рисуващ

199

пишещ

Любовта е ... Любовта не е да се събуждам до теб. Любовта не е в думите, цветята, подаръците и чашите с вино. Любовта е малка надежда, че съм в мислите ти преди да заспиш и в усмивката ти, когато си спомняш дните със мен. Любовта е, когато ме хващаш за ръка и виждам страха в очите ти, който плаче с детски сълзи, че ме губиш. Любовта е, когато ме носиш в теб, където и да си, и мислено прекосяваш хиляди километри за целувка за лека нощ. Любовта е, когато правиш нещо мъничко само за мен, с което ме разплакваш от радост... и знам, че ме обичаш... и знам това е любовта!

200 рисуващ

Цветелина Лазарова рисуващ

пишещ

Радост Георгиева

рисуващ

пишещ

рисуващ

201

пишещ

Димитър Стоянов

Заря Божкова

рисуващ рисуващ

Казвам се Димитър Стоянов, от София съм. Завършил съм художествената гимназия в София и НХА, със специалност "Книга и печатна графика". Работя като графичен дизайнер и илюстратор. За съ-

пишещ пишещ

жаление във втората сфера се изявявам много рядко, за това с голямо удоволствие се включвам в настоящият проект. В свободното си време много обичам да чета и да слушам музика.

202

Заря Божкова е родом от Пловдив, като от 2012 живее и работи в София. През 2008 г. завършва Езикова гимназия „Иван Вазов“, Пловдив с отличие. През 2010 взима диплома за бакалавър със специалност Международни Отношения в European University Barcelona. Получава награда за най-добър студент на випуска. През 2015 завършва със

заслуги магистратурата си по Маркетинг в City College, the international faculty of the University of Sheffield. Отличена е с II-ра награда за поезия на Националния литературен конкурс "С море в сърцето", гр. Царево (юни, 2015). Автор е на блога My Mysterious Ways©, който стартира в началото на 2012 г. Обича да учи чужди езици. Пише на български и aнглийски.

203

Поради Prince след себе си оставя пурпурни стъпки маркира нежно чужди кожи съдира собствената си съблича я сменя овча вълча тигрова и змийска всъщност предпочита слонска но накрая облича червената си рокля

204 рисуващ

Димитър Стоянов рисуващ

пишещ

рисуващ

Заря Божкова

пишещ

рисуващ

205

пишещ

Ганчо Ганчев

Сашо Серафимов

рисуващ рисуващ

пишещ пишещ

Здравейте, казвам се Ганчо Ганчев на 25 г. и съм завърчил Факултета по изобразителни изкуства във В. Търново.

206

Роден е на 30 .08. 1953 г. в Добрич. Завършил е Славянския университет - София, специалност - социална педагогика. Издал е стихосбирките "Белег"/в съавторство, 1979/, "Дума свободна"/1990/, "Дарителят на сънища"/1994/, "Врата на хо-

ризонта"/1998/, "Синият поглед на дървото"/2004/ „Потъване на светлината”/2009/. „Старците умират в края на света”/2013/, Улични песни”/2013 г. Носител на национални награди. Женен с брада. Фотография: Недко Недков.

207

ШЛЮПКИ ОТ ДУМИ Върнах се от пътя за една дума. Никой не я искаше. Толкова важни хора. Всеки си грабнал думите, краде от другите, но изгубените никой не прибира, подритват ги. Така правят и с хората. Няма ред в държавата, нито по улиците, нито в дворците. За небето не знам, там сякаш някой регулира дъжда, мъглата, слънцето, птиците, деня и нощта, но тук на земята всичко е саморасло, никакъв аристократизъм. Хората са се превърнали на кръстословици и е много трудно да се разбереш с тях. Ходят като задраскани, с едно желание натъпкано в джобовете, с една любов в крайчеца на очите им. С една походка – лисича. И само шлюпки от думи.

208 рисуващ

Ганчо Ганчев рисуващ

пишещ

Сашо Серафимов

рисуващ

пишещ

рисуващ

209

пишещ

ВНИКВАНЕ В НЕЩАТА Има някои хора, които не правят разлика между камък и стихотворение. За тях са еднакво твърди и ръбати. Обаче, ако им хвърлиш камък, ще се върнат и ще те опердашат, а може и да те претрепят, зависи от коя партия са. Ако им запратиш стихотворение, пак ще те опердашат, за всеки случай, макар че няма да проумеят защо са го направили.

210 рисуващ

Ганчо Ганчев рисуващ

пишещ

Сашо Серафимов

рисуващ

пишещ

рисуващ

211

пишещ

Андон Георгиев AndonastY

Олеся Николова

рисуващ рисуващ

Хей! Искаш ли? Искаш ли за малко поне да излезем от лепкавата реалност и да превърнем сивото в крайъгълен камък? Искаш ли да излезем за малко на разходка извън главите си? Искаш ли да ме хванеш за ръка и да отидем до морето, пълно с възможности? Искаш ли да погледаме онзи фар, който свети само, ако искаш да го видиш? Искаш ли да се качим заедно пак по старата стълба и да видим, че звездите са си още там? Че просто сме затворили очи? Искаш ли да се посмеем без причина, просто така? Искаш ли?

пишещ пишещ

Аз съм Андон Георгиев, но повечето ме познават като Andonasty. Рисуването ми дава свободата, която трудно човек успява да извоюва в ежедневието. Намирам спокойствие и време за размишеления и фантазии. Заразих се от рисуването в Берлин, докато учех там история на изкуството. Зразата се оказа неизлечима и така вместо да търся лек, реших да я превърна в моя работа. Трудът ми бе оценен миналата година, когато списанието Always me, ме публикува като един от 100-те най-добри съвременни илюстратори в света. Работил съм и по проекти в Италия, Индия, Германия, Катар, Щатите и Китай.

212

Kогато видя нар, оцветен в цветовете на есента, пълен с рубини, кървящ при натиск, се вглеждам в очите на хората, изпълнени с осколки небе. Тогава думите започват да се рушат, избухват изречения и се превръщат в разказ. Обичам да пиша, да наблюдавам, да се разхождам без чадър, когато вали. Да си представям как живеят хората зад прозорците, които подминавам. Да пътувам е страст, която понякога трудно задоволявам, но пътешествието, срещата с нови хора, потъването в седалката и отворените пространства са уют, който не заменям за нищо.

Вечер след работния ден, когато реaлността ми рисува торти и всеки ден крещи: „Плюскай!”, най - много ми се иска да чета. Возя се в рейсове, ходя пеша, плувам, летя, а понякога дори свиря с пръсти, но много рядко, защото не ми се получава добре. Ценя всеки миг, който ми е подарен безвъзмездно, задушавам се от лицемерие и лъжа, не толерирам нахалството и ненавиждам наглостта. Иначе съм завършила славянска филология - полонистика. Работя, като графичен дизайнер, dtp и копирайтър.

213

Íÿìàòå èäåÿ! Нямате идея колко поети гният в панелките. Одарени, бездарни и „надарени”. Беззъбите поети на нашето време, в буквалния и преносен смисъл. Повечето от нас възхвалявахме предишния режим, а сега първите на деня. Една и съща форма, различни субекти. Едно и също време, различни метафори. Поети работещи денем като учители и професори, а нощем като метачи. Една прослойка, плюнчеща се върху битието. И то какво битие! Ако навремето се възхищавахме на бетона и машините, сега плюем по тях. Ако навремето възхваляваме светлите дни на комунизма и заклеймявахме капитализма, сега го прегръщаме с пожълтелите си ръце и крещим, че 45 години мечти са ни били достатъчни. Каква съвременна поезия само изписваха тютютневите ни пръсти! Поезия за кал, мизерия, за безпаричие и бедност. Жълтата гостенка сега е заменена с още по-модерна и по-жълта. Паницата с боб и преди, и сега си е пак паница с боб, но наденица вече няма, а кучешката радост не те кара да се чувстваш куче, а просто средно беден интелектуалец. Аз също съм един от тях ‒ беззъб, плешив и безработен поет на нашето време. Накачил съм бележки из цялата къща с наименования на предметите. „Шкаф” върху шкафа, „чаша” върху трите си чаши, „вилица” върху вилиците и така нататък. Списъкът е много дълъг. Бележките ми напомнят, че съм богат.

Така упражнявам паметта си, съчинявам парадоксални рими и се успокоявам, че все пак притежавам вещи, много вещи, описани вещи, непотребни, но с име. Като мен самият. Непотребен, но с име. Нямам бележка, но имам лична карта, която го удостоверява. Дори няма нужда да се представям пред хората, там така подробно са ме описали. С номерче, какъв цвят очи имам, колко съм висок, как се казвам и дори за улеснение колко двойника имам. Демек колко души могат да ме заменят, защото няма незаменими хора, а само незабравими. Е, бившите ми работодатели едва ли ще ме забравят някога. Замениха ме, но пък това, което оставих след себе си едва ли скоро ще го поправят. Като поет от старото време се бях научил, че на работа се ходи малко по-късно, пие се кафе до обяд, после се отива на обяд, след това се подремва малко, докато не стане 17.00 часа и ето, че остава да се поработи около час, но това е напълно недостатъчно и докато се усетя, работният ден е свършил. И ето ме сега, на прага на демокрацията и на поредната криза. Стиховете ми са злободневни, но пък вече е пълно с такива и няма как да изпъкна, освен, ако не ги изписвам върху сградата на народното събрание, така че и от самолет да се виждат. Или не ги пиша по някое голо тяло. Щом рисуват по тях, какво пречи и да се пише. Представяте ли си го само. Съблича се девойката, върви по плажа, разнася пищни форми и „гларусите”, освен че плакнат окото, обогатяват и душата. А накрая, на малката петичка ‒ подписа ми. Ех, мечти... Поет да си в днешно време! След като ме уволниха ми се наложи да си намеря работа, не само каквато има, но и каквато ме задоволява. Станах статист в предавания. По цял ден кибик! Не вярвах, че има такова щастие. Обикалям с още десетина симпатяги из разни студиа и срещу сносно заплащане, безплатни сандвичи и кафе, гледам и ръкопляскам. За улеснение ни вдигат табелки. На тях ни се казва кога да пляскаме, кога да се смеем, кога да дюдюкаме. Открих и друго интелектуално поприще. Там няма табелки, с които да ми казват какво да правя, но мисля, че и сам се справям добре. Ходя по откриване на изложби и презентации на книги. Много съм редовен, защото винаги има безплатна храна, напитки и в изобилие интересни хора. Хапвам, пийвам и се наслаждавам. Кимам с глава, присламчвайки се към поредния разговор, усмихвам се, и накрая си тръгвам нахранен и напит.

214 рисуващ

Андон Георгиев-AndonastY рисуващ

пишещ

Олеся Николова

рисуващ

пишещ

рисуващ

215

пишещ

Приятно ми е, казвам се... Усмивка. Вчера се съгласявах с всичко, но аз съм ловец. До скоро. Говори. Как любовта никога не се случва, а мечтите се сбъдват. Срещнахме се и се забравихме, а осколките от взривените ни характери не нараниха никого. Кутия бонбони - една шепа. Грешка! Хайде, все едно е празник, да гледаме зарята от минути. Дайте силни напитки и простички думички, думи и усмивки, вчерашно лято, смешна грешка. Разбих небето. За първи път. Да полудееш. Предпочитам бягството към нищото, където обидите и страхът потъват в нежни ръце. В стъклото се блъска името ти. И нека да е било отдавна. По-добре да останем насаме. Да полудеем от едночасова раздяла. Спомни си. Сибирски студ. Сладък сън на първи януари. Кажи ми, откъде се взе? Не моля никого да връща, а и два пъти никой не дава. Не ставам за прощална обява, ще остана на последна страница или ще завият с мен буркан със сланина. Приказката в моя живот. Седем морета. Чудо! В душата ми е пролет. Звънни по средата на вечеря. Едва ли ми мислиш злото. Въпреки това боли. Откраднаха ми усмивката. Утрото няма да ни събуди. Денят няма да ни сгрее. Вечерта няма да подреди душите ни. Маса. Вечеря, догарящи свещи. Студ. Ти - крясък на душата ми. Оглозгани мечти. Не бързай. Когато си сам, а гърлото ти е простудено, ти трябва някой, който после да каже, че не си неговата чаша чай. А през цялото време е пил кафе. Каквото и да ти се е присънило, каквото и да е било насън, всичко е бял зимен път. Неутъпкан, водещ към хоризонта. Чакащ първите ти стъпки. Всеки чака първата си зима, за да намери в края на пътя бялата си, първа любов. Тръгни си красиво. Не ме чакай. Ако искаш да си тръгнеш, тръгвай. Снегът все пак е жесток, оставя следи. И не дава да заспя до сутринта. Излъжи, но остани, за да слушаш. И не вярвай как е уютно в самотата и колко се радвам за теб. Искаш ли да направя чаша за двама ни и да разпръсна на точки многоточието ти. Вярвам все пак, че аз съм ти и ти съм аз. Ти никога не се чувстваш сам. Нека да останем свободни, да поизхвърлим маските. Да направим ходовете - ти с белите, а аз с черните. Да се потопим в тъмнината на стаите. Тихо на палци да минаваме един покрай друг. Сто стъпки назад. И нека в постъпките ни няма логика, защото не можем да живеем по друг начин. Нека душите ни летят. Върни ми любовта, а аз ще върна твоята. Попитай, защото няма как да забележиш всички ъгли на чуждата сянка. Попитай какво има там вътре. Поговори. Попитай какво има вътре в стените. Разбери с кого иска да се слее сърцето. И знай, че всичко което крия ще ти го дам. Само попитай. Поговори. Спектакълът свърши. Не тръгвай като призрак, защото само няколко думи не стигат, за да довършим романса си. Поговори. Попитай, но не ме събуждай. Угаси лампите, спектакълът свърши. Спри музиката. Бих ти разказала приказка, но ми трепери гласът. Нека си останем загадка, за да гледаме кратко и да чакаме дълго. За да намерим отговора.

Самотата e мръсница Самотата e мръсница. Самотата е скука. Не чувствам ръката си, не чувствам сърцето си. Самотaта е курва. Тишината е приятел. А защо ми е мъчно и болно? Плачи и гледай. Бяла рокля. Пиано - черни и бели клавиши. Просто здравей, просто - как си? Засега само гледам, а очите ми не са насълзени от вятъра. Всички желания се сбъдват. А ти? Плачи и гледай. Плачи и гледай, те имат твоите очи. Отново в моята ръка е твоята. Денят е бял, бял, а нощта – черна. Щастието е босо на мокета преди да заспи. И ако не си ти. Разбираш ли? Напиши ми картичка за спомен и забрави адреса. По-добре ела по-близо и ще чуеш как шепти сърцето. Не си мисли, че няма обич, просто дойде есента и аз се уморих. Ела по-близо, за да чуеш как жълтото прелива, червеното тупти, зеленото залязва и всичко се разлива. До скоро. Всичко, което те касае е вчерашен вятър. Няма от какво да се спасяваш. По-добре си доплачи.

24 66

216 рисуващ

25 67

Андон Георгиев-AndonastY рисуващ

пишещ

Олеся Николова

рисуващ

пишещ

рисуващ

217

пишещ

ÄÅÍÎÍÎÙÈß

Събуди се в 4,30 сутринта от собственото си хъркане. Невидими ръце го изтръгнаха от кошмара. Сънуваше, че бяга. Не го гонеха. Не му искаха нищо, което да си струва бягството. Но той препускаше и все същите жълти павета тровеха погледа му. Опърпани листа и охлузени дървета. Блъскаха го клони. По ожуленото му и кално лице капки пот смесваха мръсотията с кръв. Тичаше, а бесни добермани го настигаха с лая си, тичаха след него, за да отхапят част от душата му. 4,30 сутринта е. Тъмно е. Пулсът му е ускорен, а гадното чувство на неизбежност крещи отвътре с ритъма на сърцето. Седи сам в легло за двама. Не му се сърди. Сърди! Странна дума за речника му. Опита се да заспи отново. Потъна бавно и нелепо се заплете в тинята на съня. Последно бе чул лая. Светло е. Слънцето осветява жълтите павета. Златото на камъка искри и гали очите. Отваря ги. Съмнало се е. Поредният пролетен ден. Отиде до банята. Пусна водата и потопи глава в кристала на капките. Иван Иванов беше прав – помисли си той - някой ден проклетата носталгия ще ме убие. Толкова се задушаваше по миналото, че понякога му се искаше да си изтръгне сърцето. Болката? Нeописуема е! Да замълчи? Няма за какво! 6,30 сутринта е. Будилникът крещи като гладно бебе. Натиска копчето и болка преминава по тялото му. Мисълта, че и днес е на работа, че и днес 8 часа едвам ще се изнижат го ужасява. Това ли е то? Това ли е проклетото куче? – пита лицето от огледалото. Вече са се появили първите бръчки, първите бели кичури, а очите са станали мътни. Време е. Потегли. Обичаше разказите с неочакван край. Всеки ден, всеки час и безсмислена минута оставяха впечатлението, че е част от тези разкази. Учудваше се на хората около себе си. Кога ли за последно е откривал човешкото в тях? Дали не е умряло още в зародиш? Въобще съществувало ли е? Дали пък не го е унищожил с поведението си? Неусетно е станало 8. Работа. 8 часа безсмислен труд. Струвало ли си е да се учи, за да работи това. Отговорът е извън действията. Полива цветя, разчиства чинии, вдига телефона, поднася кафета, вдига телефона, разчиства чинии, мие мръсни съдове, вдига телефона, крещят му. Напоследък не чува какво точно му крещят, но разбира това по аленото лице насреща му, по изхвръкналите очни ябълки и обилното слюнкоотделяне. От ушите му се стичат тънки струйки кръв. Не чува, а кръвта топли с малките си целувки врата му. 9,30 сутринта е. Сега целият му ден ще премине в главоболие. Колежката му коментира: – Никога не бих позволила да се държат така с мен. – Ти си въздух, а аз вода, затова сме несъвместими. – Аз не пия, не пуша, вегетарианка съм. – Не гледам телевизия. – Не чета книги, защото всичко, което ми е трябвало съм го прочела до 20-годишната си възраст. – Този Фройд не е ли някакъв си философ?

âòîðî äåíîíîùèå

218 рисуващ

Андон Георгиев-AndonastY рисуващ

пишещ

Олеся Николова

рисуващ

пишещ

рисуващ

219

пишещ

Откраднах си червена роза. Сега ще отида на най-високото място в града и там ще я посадя. Снощи наваля сняг и сега е студено, и бяло, много бяло. Ето тук, на този хълм ще я посадя. Забодох я и ще чакам да порасне. Ох, забравих да я полея, но с какво? Сетих се, ще я полея с кръв. Ще си срежа с това ножче кожата и ще я полея. Чух някъде да казват, че освен кръв, ние имаме и много вода в тялото си. Водата ще я полее, а кръвта ще си остане. Момчето сряза вените си. Кръв покри снежната покривка около розата. Детето погледна към небето и се усмихна. Легна до розата и затвори очи. Привечер на хълма бяха останали замръзнала роза и бездиханно, усмихнато дете увито в червен шал. „Малкият принц“ най-после спеше спокоен. P.S. На Деситка Момчето сряза вените си. Кръв покри снежната покривка около розата. Детето погледна към небето и се усмихна. Легна до розата и затвори очи. Небето потъмня. Черна пелена се разстели над града. Птиците, летящи на ята, за да се подслонят за вечерта, започнаха да се въртят в кръг. Небето изглеждаше осеяно с големи кръжащи, черни кръгове. Не след дълго започнаха една по една да падат на земята. Някъде в далечината се чуваше звука на цигулка, сирени гълчаха мрака и кучешки лай раздираше въздуха. Настъпи пълен мрак. Тишина и усещане за безтегловност обхвана всички. Изведнъж се чу тих детски глас, който се молеше. Молеше се да му донесат играчка-конче, всички деца да са щастливи и мама, и татко винаги да са с него. Птиците по земята започнаха да се надигат, започнаха да махат с криле в опита си да полетят и около малкия принц се образува толкова силен вятър, че той се събуди. Огледа се наоколо и все така по детски реши, че птиците са дошли, за да го отведат на по-хубаво място. В този момент към него заприиждаха хора, всички доведени от любопитство защо и къде падаха птиците. Една усмихната госпожа видя раните по ръцете на детето, локвата с кръв и розата, и се ужаси. Загърна го в големия си шарен шал и без много думи го понесе към болницата. Излишно е да споменавам, че тя нямаше деца и не след дълго, детето живееше в голяма светла стая, заобиколено с играчки и имаше малко кученце на име Тузик. Само белезите подсказваха, че някога е бил малкият принц.

Aêo íÿìa êúäe äa oòèäeø, eëa ía ceáe cè è ìè ce oáaäè Ако няма къде да отидеш, ела на себе си и ми се обади. В три без петнайсет тръгва влакът и ако дотогава успееш да пресечеш три пешеходни пътеки, преминеш през четири тотопункта и две черни котки ти преминат пътя, можеш да ми се обадиш. Аз няма да се кача, а ще остана да те чакам на перона, за да отидем на панаир, да се возим на виенско колело, да ядем захарен памук и да се преструваме на големи. Ако не побързаш, мога да избързам и да преваря събитията. Ще се кача в така любимия последен, за да чопля семки, качила крака на седалката, без никой да ми се кара. Отивам, заминавам, защото имам формула как със силата на мисълта да оцветявам ноктите си в различен цвят. Заминавам, за да разсипя една индустрия. В три без петнайсет влакът заминава, на перона не остава никой, освен чистачката, която измита шлюпките от моите семки. Изпусна го, а аз оставях следи за теб! Нищо, ще ме намериш, по естествения цвят на ноктите, по рижавата коса, по луничките, по зелените очи и по малките бръчки около очите. Аз дори знам какво правиш сега. Сбърчил си вежди и гледаш право в слънцето. Усмихваш се приказно и разказваш на един вековен дъб как си се спънал пред някакъв тотопункт. Хм! Ако няма къде да отидеш, ела на себе си и ме догони. Влакът е муден, тежък и своенравен, движи се бавно и разглежда околността. Седя отзад на вагона, клатя си краката и гледам движещите се успоредно релси. И ти викам: ”Ще ме познаеш, ще ме познаеш, ще ме догониш, ще ме догониш”. Ти си пак там, но малко наопаки и от другата страна, все така перушинест, все така настръхнал, но там и малко наопаки. Ако няма къде да отидеш, ела на себе си и се усмихни, че вече те виждам, как забързано по релсите тичаш. Скачам на следващия перон, за да те дочакам, за да отидем на панаир, да се возим на виенско колело, да ядем захарен памук и да се преструваме на големи.

220 рисуващ

рисуващ

пишещ

рисуващ

пишещ

рисуващ

221

пишещ

НЕВЕН Nev En

Сибин Майналовски

рисуващ рисуващ

Творец съм до колкото мога, до колкото животът и ежедневието ми в момента ми го позволяват. Рисувам, не толкова колкото ми се иска... Занимавам се още с изработка на ръчноправени сувенири, арт изделия и бижута от текстил, плъст – ателие ПОДАРИ СИ . Често правя работилници с деца с разнообразни материали и техники – ателие ФАНТАЗИЯ. Старая се да съм в постоянен допир с изкуството било то изложби, филми, театър, концерти.... Старая се да съм в час с най-актуалното по отношение на култура-

пишещ пишещ

та. Смятам, че е важно хората да са грамотни, особено културно грамотни. Предстои ми още много да се развивам като личност и особено като творец. Опитвам се да наблюдавам и анализирам всичко около себе си. Без граници на въображението. Радвам се, че съм успяла да развия умението да виждам красота в много малки неща. Полезно е! Красотата прави всеки човек малко по-добър. Изкуството е сремеж за развитие.

222

Сибин Майналовски е роден през 1974 година в Стара Загора. Живял е във Велико Търново, Русе, понастоящем живее и работи в София. Автор е на три книги – „Сянката“, „Усмивка в полунощ“ и „Змии в стените“, в които са събрани негови разкази в жанро-

вете фентъзи, хорър и научна фантастика. Неженен е, има котка на име Жулиета, която боготвори. Луд фен е на Михаел Киске (първият вокал на Helloween), слуша предимно пауър метъл и хард-рок.

223

Градът Градът бавно отвори очи и се протегна лениво. Един-два задрямали гълъба се сепнаха и излетяха стремглаво, без да знаят накъде, само и само да бъдат по-далеч от източника на тревога, който се бе прокраднал тихомълком в сърцата им. Листата на дърветата във всички паркове зашумяха и се разтрепериха в изключителен синхрон – сякаш незнайна девойка бе прокарала ръка през косите им за секунда, след което бе изчезнала в предзалезната мараня. Фонтаните въздъхнаха и струите им бликнаха малко по-смутено, не толкова безгрижно и жизнерадостно, както по време на дневното господство на Човека. Тишината, която заля доскоро гръмогласния Град, бе всепоглъщаща, почти свръхестествена. Хората вече не бяха на смяна; ред беше на Града да се развихри. 22 Слънцето току-що беше залязло и полека-лека изгарящата топлина, която се разстилаше сред камъните, бетона и асфалта на Града като ревматизъм, започваше да отшумява. Един по един седемте ветрове плахо, но с чувство на собствено достойнство спираха да крият въздишките си и започваха да обливат опустелите тротоари и улици със стенания и вопли. Луната, както винаги, страхливо се бе скатала зад последния останал на нощното небе облак и срамежливо надничаше иззад него. Дори прилепите се бяха покрили някъде – даже онази малка, нищожна частица от Древната Кръв на вампирската раса, която бе намерила убежище в тях, не бе достатъчна гаранция за безопасността им. Градът се изправи. Стоманенобетонните му кости изпукаха зловещо, но издържаха. За пореден път. Пукотът накара милионите хора, изпаднали в полусънно-полукататонично състояние в леглата си, да потръпнат. На сутринта повечето от тях щяха да се оплачат едни на друг: „И тази нощ сънувах кошмар“… Градът съществуваше от хилядолетия, но досега никой не бе успял да разгадае причината на странните, периодично повтарящи се кошмари, които дебнеха в ъгълчето на съзнанието прак-

224 рисуващ

НЕВЕН рисуващ

пишещ

Сибин Майналовски

рисуващ

пишещ

рисуващ

225

пишещ

тически на всеки един от жителите и само чакаха точното време и място, за да протегнат хищните си лапи към сънищата и мечтите на хората. А и в крайна сметка нямаше как някой да се досети за това. В университетите не обучават специалисти по психоанализа на Градове. Градът се огледа наоколо – бавно и щателно, като самовлюбена тийнейджърка, излизаща на среща и желаеща да е перфектна. Всичко, кажи-речи, бе тихо, с изключение на няколко плъха, безцелно тичащи насам-натам из онова, за което Градът мислеше като за свои Обувки, а хората наричаха „Онази Гадост Гетото“, както и едно ято свраки-гастрольори, които явно не бяха запознати с традицията/необходимостта да се покриват всяка нощ, за да не се тикат между шамарите. Тук-там се долавяше невидимото присъствие на две-три дузини котки, но Градът отдавна се бе отказал да се опитва да се храни с тях. Бяха прекалено… пикантни… за неговия вкус. Кучетата бяха друго нещо: мислите им бяха елементарни и плоски, изпълнени с робско подчинение, безпричинно чувство за вина и безмозъчна упоритост, отказващи да се учат от грешките си… С две думи – съвсем по човешки. Градът бавно плъзна невидимите си пипала из съзнанията на хората. Това, което напипа, бе в състояние да влуди не само Град, но и цяла Планета. За щастие Градът бе свикнал – не изпадна в писъци и не припадна, както бе направила последната Планета, която бе поканил на интимна вечеря на свещи (е, на улични лампи, но важно бе посланието). Имаше логика: нервите на Планетата бяха органични, а неговите – от оптично влакно, електрически кабел и водопроводни тръби. Тази вечер щеше да си направи истинско пиршество. Менюто бе изтънчено и обилно: пет-шест серийни убиеца за предястие; десетина празноглави нимфоманки

226 рисуващ

НЕВЕН рисуващ

пишещ

Сибин Майналовски

рисуващ

пишещ

рисуващ

227

пишещ

и горе-долу още толкова лицемери-професионалисти за основно; трима все още неразкрити от докторите социопата и около дузина Анонимни Алкохолици за десерт… Дори имаше и бонус – онова, за което Градът обичаше да мисли като за коняче с кафенце след обилна вечеря: двама изнасилвачи-педофили, пуснати под гаранция от двама съдии със сходни хобита. Deja-vu: историята никога не спираше да се самокопира… Но в края на краищата именно човешката предсказуемост и склонност към мерзост му осигуряваше питателна, макар и леко еднообразна диета. Градът въздъхна с отегчение. И започна да се храни.

228 рисуващ

НЕВЕН рисуващ

пишещ

Сибин Майналовски

рисуващ

пишещ

рисуващ

229

пишещ

Светломира Минкова

Явор Цанев

рисуващ рисуващ

Светломира Минкова е родена в София на 14 септември 1986 г. Започва своя творчески път през лятото на 2000 г., като се записва на уроци при проф. Мито Гановски (1970-1976 г. е заместник ректор на Художествената академия – София), с чиято подкрепа влиза в Гимназията за приложни изкуства „Свети Лука”. Завършва успешно през 2005 г. специалност „Текстил“ при Ива Димитрова. Подготвя се близо година за Художествената академия и през 2006 г. я приемат първа в специалност „Текстил”. Завършва през 2010 г. своята бакалавърска степен при доц. Асадур Маркаров с дипломна работа на тема „ Преходът”, в която показва 11 двустранни ситопечата и една метална пластика. През 2011г. завършва специалност „Текстилно изкуство” магистърска степен при проф. Анна Бояджиева с дипломна работа „Тишината на агресията: Shut up!”, в която показва 14 дигитални печата и видео инсталация. Светломира Минкова има 7 самостоятелни изложби в България и взема участие в над 10 колективни изложби в България и

пишещ пишещ

Финландия. През годините в академията се е учила от едни от най-добрите преподаватели като проф. Вихрони Попнеделев, преп. д-р Аделина Попнеделева, проф. Анна Бояджиева, доц. Асадур Маркаров, проф. Панайот Панайотов, преп. Цвета Явашева, проф.д.изк. Свилен Стефанов и др. В своето творчество тя набляга на пейзажа, голото тяло и абстрактната живопис. Използва предимно маслени бои, акрил, туш, маслени пастели и акварел. Обича да играе с контраста на цветовете и формите в творбите си. Не спира да експериментира и през 2010 г. започва да прави бижута, като през това време се подготвя за редица колективни и една самостоятелна изложба. През 2007 г. се захваща по-задълбочено с графичен дизайн. Работи за различни издателства, сред които са ИК „Жанет 45“ и ИК „Гутенберг“. За кратко решава да се докосне и до театралните среди и започва като графичен дизайнер в „Театър София“, след това започва работа като графичен и уеб дизайнер за риалити предаването „Без багаж“.

230

Явор Цанев е роден на 13.10.1971 г. в гр. Русе. Учи Книгоразпространение – Колеж по библиотечно дело – София; Библиотечно-информационни дейности – Великотърновски Университет „Св.св. Кирил и Методий“; Медии и реклама – Великотърновски университет „Св.св. Кирил и Методий“. 1996-2009 – работи в Регионална библиотека „Л. Каравелов“ – Русе на различни длъжности. Собственик на издателство Гаяна (Gaiana book&art studio). От 2012 г. издава периодичното издание за фантастика, фентъзи, крими и разкази на ужаса „Дракус“, в което се публикуват основно български автори. Организира няколко национални литературни конкурса, в които е жури, включително за разкази от български автори, вдъхновени от Стивън Кинг. Публикувал е в различни регионални и национални медии – традиционни и електронни. Включван в национални антологии. Заемал е призови места в конкурси за проза.

Автор на: “Траурни кристали” – стихове (1994); “Избраникът” – разкази (1996); “Икон” – стихове (1999); “Необходими ангели” – стихове (2009); “Четиристишия” – стихове, букарт миниатюра (2009); “Необходими ангели”, второ допълнено издание – стихове (2012); „Странноприемницата” – разкази (2013); „Вино за мъртвите” – разкази (2013); „Слънчогледите” – разкази (2014). Номиниран за най-добър автор на Еврокон – 2014 г. Номиниран за най-добър автор и най-добра книга за 2014 г. („Слънчогледите”) на Националните фантастични награди – 2015 г. Награди: Специалната награда в Националния конкурс за разказ до 1000 думи на името на Агоп Мелконян, с разказа „Селцето” (2013). Национална награда „Светлоструй” 2014 за проза, за сборника „Вино за мъртвите”.

231

РЕКВИЕМ ЗА ТАКСИ Можеше и по-незабелязано да напомпва сметките, но с времето това бе станало рутинно движение. Беше му все едно дали ще го видят. На кого му се разправя с двуметров таксиджия? Стоеше пред автогарата и чакаше да се приближи някой. Преценяваше го моментално – на едни отказваше, а на други услужливо помагаше с багажа. Обожаваше курсовете до летището. Сам наричаше това „добра вноска” и въобще не му трепваше окото да надуе сметката. С повечето клиенти въобще не се стигаше до разправии – изглеждаше точно като човек, с когото по-добре да не се спори. И те не спореха. Е, понякога се срещаха и такива... така беше станало и онзи път, когато го осъдиха по бързата процедура. Хулиганство. Добре. Щом казвате хулиганство, така да бъде! Само не ми губете времето, изтървам курсове... Не се промени ни най-малко. Продължи по същия начин. Всеки божи ден. Ставаше рано, за да хване първите

232 рисуващ

Светломира Минкова рисуващ

пишещ

рисуващ

Явор Цанев

пишещ

рисуващ

233

пишещ

курсове, когато хората бързаха за работа и не им беше до скандали с таксиджии. После се нареждаше на удобно място пред гарата и чакаше следващата „добра вноска”. Понякога се опитваше да измисли по-бърз начин да изкарва пари или поне по-правилен, но следващият клиент отваряше вратата и прекъсваше мислите му. Не трябваше да губи време. Подкарваше таксито по посочения маршрут и на подходящи интервали напомпваше сметката. По обяд хапваше нещо на крак. Вземаше кафе от автомат. Понякога успяваше да подремне. После курсовете продължаваха до късно през нощта. Вечер „напомпваше” добре. Нощните курсове също бяха „добри вноски”. Прибираше се в квартирата не по рано от 3 часа, колкото да си удари един душ и да дремне до към 5. Тогава светът се завърташе отново и той хукваше към първите си курсове. Рядко му се събираха повече от 3-4 часа сън, като основната част от него представляваше бърза дрямка на седалката в така наречените „мъртви” часове. Беше изкарал вече повече от година на този режим, съсредоточен и без да нарушава еднообразието му. Не си позволяваше нито ден почивка. Не си позволяваше и да се разболява. Беше се превърнал в безчувствен робот, който се интересува само от купчината банкноти, които трупа в дървената кутия под леглото. Беше сериозен и дори леко смръщен. Лицето му се проясняваше само един ден от седмицата. Понеделник. Тогава той влизаше в един банков клон и поставяше събраната през предишните дни купчината банкноти на плота пред служителката. Изваждаше омачкана изрезка от вестник и я приглаждаше старателно, преди да я подаде. Служителките винаги му се усмихваха в този момент. Беше някак мило, че носи изрезката всеки път със себе си, въпреки, че можеше само да назове сметката, посочена на нея. Беше за набиране на средства за лечение на деца. Той винаги после пак я сгъваше внимателно и я прибираше до снимката на сина си, който си бе отишъл преди повече от година от същата болест.

234 рисуващ

Светломира Минкова рисуващ

пишещ

рисуващ

Явор Цанев

пишещ

рисуващ

235

пишещ

Калина Вутова

Неор Начев

рисуващ рисуващ

Казвам се Калина Вутова, от София съм и съм аниматор. Завършила съм художествена гимназия "Проф. Николай Райнов" с профили илюстрация и сценография и анимационна режисура в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов".

пишещ пишещ

Работя като компютърен аниматор, а в свободното си време ми е много приятно да рисувам. От време на време се случва да илюстрирам по нещо и това ми доставя страхотно удоволствие.

236

Неор Начев е поет и основател на българския дарк-уейв акустичен проект "На Червено". Публикувал е разкази и стихове

във в. "Литературен вестник" и в. "Стършел", както и музикални рецензии в сп. "Metal Hammer Bulgaria".

237

Името ѝ беше Лакримоза Очите ѝ струяха със синьото на небето, а косата ѝ бе нишки от воала на нощта Каза ми, че Blue Sunday е любимата ѝ песен и че с Doors може да бъде навсякъде едновременно Името ѝ беше Лакримоза и обеща, че ще се срещнем отново

238 рисуващ

Калина Вутова рисуващ

пишещ

рисуващ

Неор Начев

пишещ

рисуващ

239

пишещ

Факт Колкото и бързо да бягаш, не можеш да избягаш по-далеч от сутринтa

240 рисуващ

Калина Вутова рисуващ

пишещ

рисуващ

Неор Начев

пишещ

рисуващ

241

пишещ

Дана Тилева

Николай Бойков

рисуващ рисуващ

Не съм човек на думите, обичам тишината. Боря се с мързела, стремежа да започвам много неща наведнъж без да ги завършвам и силната самокритичност. Най-големият ми страх е да потъна в посредственост. След езиковата гимназия животът ми пое по драстично по-интересния път на изкуството в Художествената академия, където времето лети и вече ще съм трета година студентка по „Плакат и визуална комуникация“ Харесва ми да се занимавам с плакатното изкуство, графичен дизайн, типография, калиграфия.

пишещ пишещ

Сфери, които изискват идейност, максимален анализ и опростяване, а при калиграфията – експресия и себеизразяване. Впечатлявам се и вдъхновявам от редките моменти, когато правя нещо и то се получава сякаш случайно. Непредсказуемостта на изкуството най-хубавите неща да стават ненарочно, не където трябва, в най-неочаквания момент и създадени сякаш не от теб, а от друга твоя самоличност, тази в бъдещето, където си по-добър. Надскачайки себе си се развиваш.

242

Николай Бойков (Видин, 1968) Метафизики. София: Свободно поетическо общество, 2000. Стихотворения с биография. Пловдив: Жанет 45, 2003.

Ояснен в любов. Собственоръчна, 2005. Писма до Петър. Пловдив: Жанет 45, 2006. Книгата на живота. София: Сиела, 2010

243

СЪНОВИДЕНИЕ ЗА СТЕНАТА И КЛЮЧА

На Алекс Милър

СПЯХ СГУШЕН ДО ЕДНА СТЕНА ОТ ВРАТИ БЕЗКРАЙНА КАТО ЧЕ ЛИ БЕЗ КРАЙ СТЕНА СЪБУДИХ СЕ В УСТАТА МИ ИМАШЕ КЛЮЧ ОТКЛЮЧИХ ПЪРВАТА НАЙ-БЛИЗКА ВРАТА ТАМ В ЕДНА СТАЯ БЕЗ ПРОЗОРЦИ СГУШИЛ СЕ ДО СТЕНАТА СРЕЩУ ВРАТАТА СЕДЕШЕ И СПЕШЕ ЧОВЕК В УСТАТА МУ ИМАШЕ КЛЮЧ СЪБУДИХ ГО И ТРЪГНАХМЕ ДА БУДИМ ДРУГИТЕ ЗАСПАЛИ ЗАД ДРУГИТЕ ВРАТИ НА БЕЛИТЕ СТАИ ПОСЛЕ СЕ СЪБУДИХ

244 рисуващ

Дана Тилева рисуващ

пишещ

Николай Бойков

рисуващ

пишещ

рисуващ

245

пишещ

ДЖАБА

Почти приключвах с разнасянето на ЛВ. От Младежкия театър правя

една отбивка към Женски пазар, привечер е, наизлизат всякакви тъмни субекти, продаващи на платнище, може да си купиш дори латиноамерикански речник за 5 лв. Вървях из стъмващия се пазар, търговците прибираха сергиите си, други спускаха кепенците, зърнах една барачка с риба и се насочих към нея. Докато разглеждах какво предлагат, из тъмнината се появи един възстар циганин, грозен като Квазимодо, толкова грозен, че беше красив, носеше внучето си, 4-5 годишно дете, детето по детски възторжено викаше, че иска джаба, дядото, озарен и сияещ, обещаваше джабата. Обърна се към продавача и поиска джаба, онзи му отговори, че нямал, как да нямал, ей я там, нямал и това е, меко и леко попитах, посочвайки толстолоба, дали това е джабата, детето беше вече изчезнало, продавача грубо каза на циганина да се махал оттам, той си взе едно парче цаца, опита я, онзи вече крещеше да не му пипал стоката, циганина почна да ръси по двадесет стотинки, продавача крещеше, циганина и той се разкрещя онзи търговец ли бил или кво, аз леко си тръгнах, оставил зад себе си джабата и зергана и бялата риба, опитвах се да си поема дълбоко дъх, нещо ме давеше в гърлото, отнейде прииждаше вълната на плача и ме заливаше.

246 рисуващ

Дана Тилева рисуващ

пишещ

Николай Бойков

рисуващ

пишещ

рисуващ

247

пишещ

Майа Антова – Майото

Йорданка Тодорова

рисуващ рисуващ

Майа Антова – Майото /творец – обучител/ Движението ме вдъхновява, затова творя в движение и обучавам, докато творя. Трудно пиша, но лесно рисувам. Автор съм на една детска книжка, и няколко учебни помагала за водна безопасност, както и на няколко лога и множество илюстрации. Пристрастена съм към пърформанса.

пишещ пишещ

Участвала съм в общи изложби и пърформанс фестивали в България, Германия, Белгия Румъния, Испания, Полша, Сърбия, Румъния и др. Магистър съм по „Семиотика на изобразителното изкуство” и докторант в катедра „Изобразително изкуство” към СУ „Св. Климент Охридски”. Част съм от екипа на сдружение „Изкуство в действие”.

248

Казвам се Йорданка Тодорова и съм на 18 години от Пловдив. Обичам да уча езици, да чета, пиша, да се допирам до книги. Уча в ЕГ ,,Иван Вазов“ и владея италиански, английски и малко руски език. Занимавам се с творческо писане от...ами от когато мога да чета, защото смятам, че едното не може без другото. Нямам утвър-

дени литературни предпочитания, но повече залитам към класическа проза, обаче обичам да опитвам от всичко. Участвах в Ателие по творческо писане към ЕГ ,,Иван Вазов“ и ежегодно пращам текстове за литературни конкурси, като разказът ми ,,Гравитация“ спечели трето място в конкурса на ,,Код червено“.

249

ГРАВИТАЦИЯ ,,Когато някой се убоде, накъде ще закапе кръвта му?”- написа, рязко дръпвайки китката с химикала нагоре в ръкава, скривайки мисълта между изскърцването на зъбите. Сещате се за онези моменти, когато самочувствието от досетливостта издължава самодоволна усмивка и се завъртате бавно във всички посоки, чакайки някой да прочете мислите ви, за да се възхити. Този момент не беше такъв. Нямаше за цел и да бъде забелязан, но някак си потрепването на шушляковото яке издаде автора на изречението и в този миг луминисцентната светлина го подразни. Изкуствена светлина. Над дневника му веднага надникна една луминисцентна девойка: - К’во праиш, бе, Мартине? Да не водиш записки при тоя? Аз, честно ти казвам, нищо не разбирам! Нещо говори, нещо обяснява и като седна да чета... чета и нищо не мога да схвана. Само текст, та текст – взе да споделя мъките си Жани, карайки Мартин да се чуди как може да изпитва боязън и присмех към това момиче едновременно. ,,Не те харесвам, махни се”, помисли си простичко той, хвърляйки бегъл поглед върху посредствената си , , к ол е ж к а “ – за миг видя мълчаливото изражение на лицето й сутрин, изправяйки косата си пред огледалото два часа, видя трепването на сърцето й, когато си купи анцуг и кецове ,,Адидас” и сексапила, който фалшиво изпита, като си сложи за първи п ъ т клина, купен от Централна гара. Бързият поглед не пропусна да види масивния сребърен кръст, който представляваше своеобразна граница между зоната с фон дьо тен и без, и му стана за съвсем кратко мъчно, че това мълчание на вида й не беше нищо друго, освен празнота. Не й отговори. Там, в университета, в онази потискаща аула, той знаеше за себе си, че е най-добре да не говори с хората. Самият факт, че беше студент, му тежеше достатъчно и се страхуваше всеки път, когато някой ,,колега” се доближеше до него в безуспешен опит за разговор. Чудак ли? О, не, не му викаха така. Просто не го отразяваха. А редом с него не отразяваха и малкия му скучен тефтер, с който ходеше навсякъде, и още по-малко знаеха, че там Мартин Л. не записваше лекциите. Мислите му не се рееха, нито плуваха, нито препускаха, а очертаваха назъбени върхове на измислени планини с острота и рязкост, с които моливът му се чупеше от натискане върху листовете. Контрастът между тъмносивия графит и белия ред – това представляваха мислите му на фона на луминисцентната светлина. Ще попитате с нотка на упрек на леличка: какво толкова може да угнетява ума на един хубав и силен младеж, а Мартин чисто и просто се терзаеше с какво сме заслужили гравитацията да ни държи така здраво на земята, ниско, ниско?... - Приятно ми е точно днес да застана пред вас, колеги – чу се гласът на доцента. – Защото тъкмо излезе от печат новият ми учебник. Да, горд съм, че ще учите по него и вие има защо да се радвате – всеки, който го закупи, няма да има нужда да се притеснява за взимането на изпита, защото ще сте удовлетворително подготвени.... Удовлетворително. Тази дума се заби в молива на Мартин. ,,Всеки според заслугите му...”, отговори си на въпроса, ,,На всеки кръвта потича в различна посока... според заслугите му...”.

250 рисуващ

Майа Антова – Майото рисуващ

пишещ

Йорданка Тодорова

рисуващ

пишещ

рисуващ

251

пишещ

Пътуването с градски транспорт го ужасяваше. Но връщането у дома нямаше как да мине без него. Беше седнал на една от първите седалки, почти на ръба, готов да скочи, с вперен в ръцете си поглед, чакайки да се почувства неудобно от грубия тон на кондуктора. ,,Всеки според заслугите му...” повтаряше си и не вярваше в Бог. Даже не мислеше за него. Имаше много по-голям враг, много по-голяма загадка с не по-малко деструктивни измерения. Гравитацията. Гравитацията, която дърпаше надолу и успяваше що е материално да смали колкото може – изглеждаше му сякаш тя намаляше ръста на хората, а каквото беше нематериално и по-инертно дори да залепи за земята – душите на хората. Покрай Мартин премина прегърбената млада кондукторка, която с едната ръка говореше по телефона, а с другата късаше билетчето му, без да го погледне, продължавайки към следващата група от пътници... жълта кожа и зъби, тънки, едва забележими вежди, следи от олющен червен лак, чернобоядисана коса във висок разрошен кок и отново... чувството, че застоят ще се превърне пред него в чудовище от плът и кръв. Слезе няколко спирки по-рано. В един от малкото случаи, когато не се боеше да вдигне поглед нагоре и почти отпускаше тялото си в нормална походка, пред очите му попадна билборд. Правоъгълната рамка прегръщаше женска усмивка, замаскирана с тъмнолилаво червило, до която палаво се допираше черешка с дръжка и надпис ,,петък – студентско избухване”. Логиката, че не е възможно да се рекламира взривяването на университета, развали и малките остатъци от това, което при човек като него се наричаше настроение. Не се прибра вкъщи. Имаше си и тефтера, и молива, и града, и омерзението. Имаше градския въздух, пълен с душевни зловония и нередности, чиито честоти малцина мозъци бяха способни да уловят. Седна на края на една пейка и отвори дневника си. Почувства едновременно всичко и нищо. Даже май помисли себе си за клише и взе да се съжалява. Забеляза разхвърляни отпадъци под и около пейката и някак си с присмех записа: ,,В парка намерих душите на хората”. Специален ден. Специално състояние и специална злоба, която го плашеше, затова, сепвайки се от дискомфорта, задраска фразата. О, не, днес според неговите разбирания щеше да бъде лош. Щеше да се усеща даже жесток. В ума му се редуваха потни колебания и пристъпи на злоба, предвещаващи престъплението на психопат. Обаче дълбоко в себе си знаеше, че неговото престъпление, неговата борба, не беше срещу хората, беше лична борба срещу природата... Решението бе предопределено сякаш от мига, в който започна да пораства, мигът, в който природата му показа истинското си лице и го въвлече в парадокса. Без повече церемонии извърши своето престъпление. Остави дневника си на пейката и се махна. Запази само молива, който остави да стърчи от вътрешния джоб на шумолящото яке, моливът, чиято категоричност пробождаше сърцето му. Мартин знаеше накъде ще текне кръвта му и дори тогава не почувства удовлетворение. Духовете в душата му не се успокоиха даже и когато стигна моста. Дори когато пъргаво прекрачи оградата. Погледът му беше безмълвно вперен само в черната вода долу. И когато скочи, в последния момент му се стори, че пада нагоре...

252 рисуващ

Майа Антова – Майото рисуващ

пишещ

Йорданка Тодорова рисуващ

пишещ

рисуващ

253

пишещ

Златомира Костова

Иван Гугин

рисуващ рисуващ

Здравейте! Аз съм Златомира Костова.Целта на моето рисуване е да покажа онази част от човека, която не се вижда, а именно емо-

пишещ пишещ

циите. Изразните средства, които използвам, са най-познатите геометрични форми, които деформирам според преживяванията си.

254

Иван Гугин oт известно време излъчва продукция главно чрез блога си http:// longhairprofessor.blogspot.co.uk/ от Лондон, където работи в лаборатория.

Пие умерено, социален пушач, плува в неделя останалото вече е описано в текста "Fitter Happier" на Radiohead.

255

Разходки в различна степен на изгаряне Аз вирея само в urban флипер в различна степен на отскачане след сблъсък със пружина с метални разбирания в различна степен на изгаряне под светлините там се зареждам в оранжерии с цветя на злото в лъскав светлинен лабиринт изригвам от бонуси почивам захапал метална тръба и дишам алуминий Разминавам се по улици с нощни хора с паднали зъби и с паднали кепенци по долни ъгли в кръчми с пердета Не вярвам на плажовете тяхната енергия е подла лицемерна разголени се мразим повече Когато донесох малко пясък и море плавно летен Лондон под англосаксонските бирени изпарения ме прие такъв морски със спокойно превъзходство Градът пропуска порции от слънчеви души 'От мен да мине' все едно че казва докато отпочива централно разгащен разкрачен в подигравка със себе си прикрива живата си същност заровена в умрели форми от пластмаса и стъкло разпродава съкровищата си картички, преспапиета разни тъпи клишета сглобени в китайски фабрики от бързите ръце на азиатец Но дори и на тази безнадеждна почва видях човечни жестове

256 рисуващ

Златомира Костова рисуващ

пишещ

рисуващ

Иван Гугин

пишещ

рисуващ

257

пишещ

Нещата се преструват на случайни Наводнени улици имам нужда от скафандър за да изолира където ме боли от стари разгромявания Движа все нанякъде докато се чувствам никъде с дипломация омекотявам пътя Нещата се преструват на случайни докато ти ми измисляш случайности за да съм спокоен После животът се отваря като цвете - човекояд ме изяжда и изплюва изяжда и изплюва Отварям гардероба и оттам се изсипва като напудрен манекен с паяжина на безхаберната мутра.

258 рисуващ

Златомира Костова рисуващ

пишещ

рисуващ

Иван Гугин

пишещ

рисуващ

259

пишещ

Мария Налбантова

Стоян Владов

рисуващ рисуващ

Мария Налбантова- илюстратор. Идва от някъде и отива на някъде, като

пишещ пишещ

през това време се вълнува от различните форми на изкуство.

260

Здравейте, аз съм Стоян Владов. Роден съм и живея в Пазарджик . Пиша най – различни неща откакто се помня, а поезия някъде от 1989 година. Имам издадена книга на историческа тематика. По незнайни причини ми харес-

ват всякакви композиции, подредени по три – триптих. Обичам да се смея, рок музиката във всичките ѝ проявления, морето и барбекюто на двора. Не мога да определя стила си, но от поезията имам слабост към френските сюрреалисти.

261

ПЕСЕНТА НА ДЖУДЖЕТО Автобиографичен триптих в три картини и мечта за спомен. Картина 1 Аз съм джуджето, което познавате всички - нали живея далеч от полето сред борове, скали и ели. Къща имам под дървото приятели - мравки безчет, ручей бистър ромоли покрай живия плет. Живота спокоен обичам, тук сред таз планина, на слънце да се препичам, лениво запалил лула. През зимата имам съседи катерички мили, добри ей така си живея чудесно, но защо все сънувам мечти. Картина 2 и избягалите спомени Там, край горското поточе, чувам детски смях тук преди години с Данте да поспоря спрях. А портрет ми нарисува симпатичният младеж, казвал се Да Винчи надарих го със копнеж. И семейство Шели идва у дома казах им да бягат

262 рисуващ

Мария Налбантоварисуващ

пишещ

рисуващ

Стоян Владов

пишещ

рисуващ

263

пишещ

от дълбоката вода. Със Алиса на тревата пихме горски чай, Котарак - усмивка мина и изяде крушовия пай. В книгата си Карол писа за това някой се изказа, че било лъжа. Като малки си играхме, после идва остарял, уж не учи, мързелува, докуцука Пенчо помъдрял. Гогол ми зададе мъчната гатанка, върнах му визита вечер край Диканка. А глава кога размътих и летях с файтон, сам абсента го донесе смръщеният Арагон. Толкин се обади вести от роднини, Билбо Бегинс каза, че и той ще мине. В бистрата рекичка много риба налових. Папа Ърнест беше моят спътник тих. Изведнъж изникна Боря Пастернак беше се залутал в гъстия листак. Морисън ми даде да изпушим по лула тя добра си беше, днес и викали "трева".

264 рисуващ

Ленън си забрави очилата под дървото, после лошо стана върнах ги на Йоко. С Влад Висоцки пяхме песни до зори, после пихме много във питейна „Журавли". Дейв Мъстейн пред мен застана казват , вечно бил сърдит много мъка в него има за света ни ядовит. Още много други идваха при мен, но защо така самотни вече бягат ден след ден. Картина 3 и мечтание за спомен Вино от боровинки съм налял във тежки бъчви от черника и колко песни съм изпял с врабчето, дето чурулика. На гости ми елате някой ден, да ме намерите хич не е трудно попитайте го стария елен или лисиче малко ранобудно. Ще ви проводят те полека приятели са верни, знам, по старата зашумена пътека и няма да ви вземат дан. Отдавна чакам ви, елате, не съм на края на света във къща скромна - не, в палати ще ви посрещна от душа. И само някога за малко си мисля просто ей така не иска никой да повярва джуджета, че живеят по света.

Мария Налбантоварисуващ

пишещ

рисуващ

Стоян Владов

пишещ

рисуващ

265

пишещ

Калия Калъчева

Николай Николов - Козия

рисуващ рисуващ

Калия Калъчева е родена през 1986 в София, където живее и работи до момента. „Живописта е начин на живот, боята тече в кръвта и се смесва със всяка глъдка въдух. Любов от пръв поглед, любов от втори поглед, любов без която не може да се живее. Влюбена в правите линии, архитектурата, цветовете, далечните пътешествия и тълпите от хора. Това е повече от начин на живот, това е същност която може само да бъде нарисувана. Артистът е без адрес и с хиляди адреси...“ Картини на Калия Калъчева са част от

пишещ пишещ

колекциите на Национална Художествена Галерия в София и Софийска градска художествена галерия. Части от международната колекция Imago Mundi на Лучано Бенетон, а през 2014 и част от колекципта на Уго Вутен. Маристър по живопис в Националната Художествена Академия в София. През 2011 печели Наградата за млад Живописец с обещаващо развитие на Фондация „Едмонд Демирджиян“. През 2012 е сред шестимата номинирани творци за наградата МОСТ.

266

Николай Николов-Козия е писател и се занимава дейно с ПР, каквото е и образованието му. Автор е на книги-игри, разкази в сборници с нова българска литература, статии

в сайтове и вестници. Негова е и литературната инициатива "Истории от всякога", където всеки месец автори четат разказите си пред публика."

267

Уили Николай Николов - Козия

В тези квартали къщите винаги са еднакви. С морава отпред, с точно разделени квадрати площ. Човек остава с впечатление, че и небето над всеки покрив е разграфено по равно. Всяка сутрин в малките пощи – макет на самите постройки – пощальонът пуска едни и същи вестници. Автомобилите на жителите са еднакъв клас. Цветът на фасадата – същият като на съседската. Кварталите се наричат предградия на средната класа. На едно такова място живее и Уили. Той не се вписва в суматохата на изпълнената с вратовръзки и тракащи обувки делнична сутрин. Не е на място и през уикендите, миришещи на барбекю, нито сред гаражните разпродажби или в детските игри. Уили е луд. Не го наричат Лудия. Нито Смахнатия. Децата на модерната средна класа не ползват подобни думи. Викат му Бъгнатия. Така звучи яко. Уили не знае значението на думата. На тринадесет години е. Смахна се преди седем, когато баща му изведнъж откри ловния сезон за роднини. Имаше пушка и я използва. По този начин семейството на Уили от петима намаля до един. Касапница - това записа в доклада си възпълен полицейски инспектор в нощта на убийствата. Този инспектор после се пропи и го изритаха от управлението. Уили живее при чичо си. Често чува жена му да казва: - Бедничкият, по-добре брат ти да бе улучил… Той не може да схване смисъла на тези думи. Любимите му части на деня са сутрин и вечер. Когато хората отиват на работа и после се връщат.

268 рисуващ

Калия Калъчева рисуващ

Николай Николов - Козия пишещ

рисуващ

пишещ

рисуващ

269

пишещ

Уили не знае какво е „работа“, но изпраща и посреща съседите си, удивлява се на еднаквото им облекло, на сходните прически, на смръщените лица. Всяка сутрин той стои зад бялата ограда на чичовата си къща. - Добро утро! - маха на профучаващите коли. - Добре дошли! - поздравява ги вечер. Хората се дразнят на Уили, защото се усмихва постоянно. Особено го ненавижда съседът отсреща. - На какво се хили? – негодува шумно. – Сякаш ми се подиграва, че бачкам! Луд, безполезен и нагъл! По странно стечение на обстоятелствата съседът се казва Уилям. Не позволява на никого да го нарича нито Уили, нито Бил. Уилям, смята той, напълно подхожда на иглата на вратовръзката му. Уили се чуди всеки път на Уилям. Не разбира как той излиза сутрин намръщен и вечер се връща още по-намръщен. Защо крещи на двете си деца, когато скачат по моравата – нали меката трева е точно за игра? Защо вика и на жена си? Уили не разбира и защо споменатата жена често се качва в различни коли през пустотата на делничните дни. Той продължава да се усмихва. И когато птичките нацвъкват еднаквите автомобили, и когато го наричат Бъгнатия; щом завали сняг или изпече слънце… Белите му зъби отразяват сключените вежди на хората от квартала, светлият перчем маха срещу подигравките им. Зад чичовата му ограда светът винаги изглежда красив и разнообразен за него. Именно поради това не успява да проумее защо всички наоколо си приличат толкова много. И какво ги привлича в ежедневното повтаряне на действия, фрази и физиономии. Уили наистина не разбира доста неща, но се усмихва. Защото Уили е луд.

270 рисуващ

Калия Калъчева рисуващ

Николай Николов - Козия пишещ

рисуващ

пишещ

рисуващ

271

пишещ

Десислава Найденова

Александър Байтошев

рисуващ рисуващ

Казвам се Десислава Найденова. Завърших бакалавър специалност „Книга и печатна графика“, а наскоро и магистърска програма „Илюстрация“ в Националната художествена академия. Смятам себе си за оптимист, мечтател и безкрайно любознателен човек, колкото и да е трудно да останеш такъв в днешно време. Търся вдъхновение навскъде около мен, най-често го намирам в откъслечна

пишещ пишещ

мелодия, в светлината между клоните на някое дърво или в емоция, завладяла съзнанието ми за миг. За мен изкуството и илюстрацията са пътуване – към неизследваните територии на въображението, към миналото и бъдещето, към себе си. И като всяко пътуване, човек знае откъде е тръгнал, но никога докъде ще стигне и кого ще срещне по пътя си.

272

Александър Байтошев (1983) е завършил Националната художествена гимназия за изящни изкуства „Илия Петров”. Дипломира се в специалностите „Изкуство и дизайн”, Technical College (Bath, England) през 2001 г., „Семиотика и педагогика на изобразителното изкуство”, СУ през 2008 г. и „Графичен дизайн”, НБУ през 2011 г.

Докторант е в специалност „Изобразително изкуство” в СУ . През 2006 г. заедно с поети и художници създават Арт лаборатория „Николай Райнов”. Има една самостоятелна изложба – „Едностайни преживявания” (2014). Автор на две книги с поезия „Прах и драскотини”(2012) и „Кучета” (2014).

273

празни места понякога ги няма, живите ги няма, пръснати по камъните, питаме идващите: къде отивате, мислите ли, че това сте вие, онемява всеки отделен скелет, подминати легла, натъпкани с дрехи, тук някой е умирал, никога не го откриха, изпари се, подобно на студ, пръсна се, подобно на светлина, пространството остава ненатъпкано и всичко виси – няма нужда да идвате, тук всичко виси и някой пита: има ли угарки, има ли стъпване по електрическите крушки, къде са тези бивши хора, тук остана най-доброто поколение, пиещото от леда, истинското небе; тук бяха водителите, а после прах. не се чисти, този прах няма никога да се изчисти.

274 рисуващ

Десислава Найденова рисуващ

пишещ

Александър Байтошев рисуващ

пишещ

рисуващ

275

пишещ

276 рисуващ

Десислава Найденова рисуващ

пишещ

Александър Байтошев рисуващ

пишещ

рисуващ

277

пишещ

заминаващи понякога оставаме безразлични, никого не познаваме в своите стаи и после ще увиснем на столовете си, парчета мас, незавършени творби, бягащи затворници, катастрофирали изтребители, някога ще дойдат те и ще помогнат, ще нарисуват телата ни с кожи, ще ни сложат на носилка, а от нас ще остане само кал – протягаме се към забранена книга и четем на нашите палачи: повече не ни търсете – нашият отговор е без значение – светлината знае отговора, когато я откриваме, все пак е възможност да останем тук, непокътнати, а после ще пътуваме, няма да гледаме надписите по стените, ще останем тънки парчета, заковани в стаите, а когато ни открият ще видят нашите сънувания, преживелици и умирания, недостъпни, неподвижни фигури от кал.

278 рисуващ

Десислава Найденова рисуващ

пишещ

Александър Байтошев рисуващ

пишещ

рисуващ

279

пишещ

Мартина Вачева

Наталия Иванова

рисуващ рисуващ

"Нощем: Мартина Вачева - илюстратор.

пишещ пишещ

Наталия Иванова е родена през 1992 г. в град София. През 2015 г. завършва журналистика в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на блекаут поезия и участник във фестивала „София диша” през 2013 г. Отличена е с трета награда в конкур-

Денем: Совите не са това, което са."

280

са за кратка проза на онлайн списанията eRunsMagazine и Liternet (2014). Има публикации в онлайн издание “Кръстопът”, както и в медийни (онлайн издания, телевизия и радио) експерименти с цел представяне на изкуство и културни алтернативи.

281

In oculis filiorum Така си спомням да му се обажда – по-често, отколкото трябва, по-често, отколкото подобава, винаги, за да го пита как е, дали е хапнал добре, какво е времето и още няколко въпроса, които се питат, когато някой е в командировка после затваряше телефона, всеки път по-бавно, всеки път по-тъжна, докато накрая не започваше да плаче разбирах само толковатой сигурно е казал, че е облачно.

282 рисуващ

Мартина Вачева рисуващ

Наталия Иванова пишещ

рисуващ

пишещ

рисуващ

283

пишещ

и ето пак седнала на масата сгънала пред себе си наивната си младост прибрала бръчките си в чантата със слабите си пръсти, закичени с пороци и обещания ме наблюдава с изискващия поглед на поезията този път може би ще й сипя кафе ще я попитам как е ще й предложа да си сложи захар винаги по три лъжички и една вина ще се извиня че рядко пиша ще се усмихнем нека се виждаме по-често но да, да, разбира се и прочее може би но този път няма захар няма думи

284 рисуващ

Мартина Вачева рисуващ

Наталия Иванова пишещ

рисуващ

пишещ

рисуващ

285

пишещ

Христо Тренев

Жана Душкова-Васева

рисуващ рисуващ

Роден съм в семейство на художници. Завършил съм средно образование специалност Графика в Художествена гимназия София, а висше в Художествена академия София специалност Дизайн за детска среда. След завършването на образованието ми се опитах да колаборирам двете крайно различни специалности, които съм завършил в нещо, което обичам да правя и от няколко години насам работя в сферите на илюстрацията, карикатурата, комикса, сториборда и дизайна. Вълнувам се от проблемите на човечеството и любими теми за рисуване са ми съвременните пороци на човека и негово-

пишещ пишещ

то съществуване. Обичам да изобразявам неща, за които хората не обичат да говорят и ги поставят в графа "Табу". Участвал съм в общи изложби и направих първата самостоятелна изложба през 2014г. официално наименувана като "Първата грозна изложба" "Гробарт" представяща всички грозни надписи по стените на града. Автор съм на рисунките в моноспектакъл изпълнен с черен хумор наречен "Принцеса Фризер". Доста колеги и приятели меопределят като Хепи Хейтър, което смятам, че отговаря 100% на това кой съм какъв съм и какво обичам да правя

286

Вълнува ме всичко вълнуващо – гледка, мирис, песен... Най-важна ми е любовта във всичките й форми. Опитвам се всеки ден да давам проявление на доброто в себе си, независимо

дали е към най-близките ми хора, непознат или животно. Убедена съм, че добротата е като безкрайността – винаги има накъде повече да растем и не трябва да спираме да надграждаме доброто в себе си.

287

Интернет самота Интернет пространството прелива от снимки на хора, погълнати от своите телефони. На спирката, в парка, в клуб... Интернетът ни размахва пръст и ни се кара колко зависими сме станали от него. Визуализация на поговорката „Крадецът вика: „Дръжте крадеца!” Наскоро гледах филм, в който главният герой пътуваше всеки ден в метрото. Сядаше на седалка и наблюдаваше хората. Те също го гледаха. Разменяха си усмивки, многозначителни усмивки, докосвания... Кой би предполагал, че такава наглед нормална ситуация след години ще предизвиква носталгия в зрителя?! Буквално при всяка свободна минута ние търсим компанията на телефона си. Проверяваме си пощата, Facebook, Twitter, Instagram… И изпускаме всяка наша свободна минута, в която бихме могли да срещнем стар познат, нов приятел, нова любов. Само ако вдигнехме очи...

288 рисуващ

Христо Тренев рисуващ

Жана Душкова-Васева пишещ

рисуващ

пишещ

рисуващ

289

пишещ

Недялко ИвановНечо

Десислава Пенчева

рисуващ рисуващ

С главата си съзерцавам, говоря, пия мента (не само). С едната си ръка рисувам, с другата пиша, а с двете свиря на укулеле. Краката си използвам за да карам колело, кънки и много ходене пеша. За награда ги разхождам боси по пясъка. Живея в Со-

пишещ пишещ

фия (да, там няма много пясък) и се занимавам с рисуване и графичен дизайн. Имам четири самостоятелни изложби и съм илюстрирал две книги. В момента подготвям петата си изложба. За мен рисуването е личен процес, необходимост, удоволствие.

290

Обичам да пиша. Криволича между думите и си крада тези, чиято мелодия е в съзвучие с тази на сърцето ми. После ги подреждам в пъзели, скрили емоции. И се крия зад тях. Думите са лицето ми, с което се усмихвам или плача.

Пътувам в думите като в друг свят. Вземам бързия влак и редя стихове - малки гари, на които понякoга се качват пътници, чули със сърцата си позната мелодия. Пътувам в себе си и в тях.

291

Изпей ми песен, каза тя. Той китарата си взе и с ангелски глас тихо запя. Но закъсня. Далечната звезда не грее през деня.

292 рисуващ

Недялко Иванов-Нечо рисуващ

пишещ

Десислава Пенчева рисуващ

пишещ

рисуващ

293

пишещ

Светослав Станков

Десислава Йорданова

рисуващ рисуващ

Море и гора, тайни светове, черно и бяло, цвят, вода, есен, мелодия, нищо, всичко и отвъд, сън с широко отворени очи, мечти в пространството, обич, безвремие, малки човечета, дълги бради, коси

пишещ пишещ

вързани с канап и паднали листа оплетени в тях, мараня и студ, топлина в нейната ръка, докосване и нови мисли... и още.. но няма време, ще опитам да го спра, поне за миг.

294

Казвам се Десислава Йорданова. Завършила съм ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”, специалност Българска филология. Вдъхновява ме човекът – добър, лош...

С всички недостатъци, мечти, черни и бели мисли. И въпросът „Какво се случва ТАМ – в съзнанието му?” полага основите на всичко, което пиша... което искам да напиша.

295

296 рисуващ

Светослав Станков рисуващ

пишещ

Десислава Йорданова рисуващ

пишещ

рисуващ

297

пишещ

298 рисуващ

Светослав Станков рисуващ

пишещ

Десислава Йорданова рисуващ

пишещ

рисуващ

299

пишещ

Ива Димитрова

Иван Сухиванов

рисуващ рисуващ

пишещ пишещ

Иван Сухиванов е род. 6.септ. 1961 Автор е на книги с поезия, проза и лит. критика

Ива Димитрова - артист. Завършила НХА - София, специалност графика.

300

Филолог. Университетски преподавател. В момента е гл. редактор на бургаското лит. списание "Море"

301

виреене на поезията обгорели треволяци сухи бозки на лалугер локвата до храсталака и безсмислието да се упорства в изповядането на езика

302 рисуващ

Ива Димитрова рисуващ

пишещ

Иван Сухиванов

рисуващ

пишещ

рисуващ

303

пишещ

+++

Най-хубавата рокля, Мери, е онази наместо копче капка кръв

304 рисуващ

Ива Димитрова рисуващ

пишещ

Иван Сухиванов

рисуващ

пишещ

рисуващ

305

пишещ

Петко Цветанов Недялков

Зорница Гъркова

рисуващ рисуващ

Роден на 10.12.1989 г. в град Трявна. През 2008 г. завършва Средно художествено училище за приложни изкуства гр. Трявна спец.т Резба. През 2014 г. завършва магистратура в Национална художествена академия спец. Резба в курса на проф. Антон Дончев. Творчески участитя: 2012 г. – Национална изложба „Бакалаври” София, Шипка 6 2012 г. – Международен симпозиум „Лятна академия” Ахтопол 2012 г. – Обща изложба в Societe Generale Express Bank София 2014 г. – Обща изложба „Бифши и настоящи ученици на НГПИ Тревненска школа”

пишещ пишещ

Трявна 2014 г. – Обща изложба „Магистри” София 2014 г. – Национална изложба „Скулптура” София, Шипка 6 2014 г. – Обща изложба „Младите” Трявна 2014 г. – Самостоятелна изложба „Тялотоскулптура на душата” Трявна, галерия „Гъбенски” 2015 г. – Благотворителна изложба „50 на 50” на Група 9 в София и Трявна 2015 г. - Обща изложба „Бифши и настоящи ученици на НГПИ Тревненска школа” Трявна 2015 г. Самостоятелна изложба „Тялотоскулптура на душата” София НДФ „13 века България”

306

Зорница Гъркова е родена в гр. Перник през 1981 г. Завършва гимназия в родния си град, а през 2008 г. се дипломира в специалност „Българска филология. През 2012 г. завършва Магистърската програма по творчесто писане на Факултета по Славянски филологии на СУ „Св. Климент Охридски“. Нейни разкази са пуб-

ликувани в сп. Гранта България, сп. Страница и Литературен вестник. През 2013 г. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ публикува дебютния й сборник с разкази „Пътят на мравките“. Живее и работи в София. Пише поезия и проза.

307

Измествам се под ъгъл от 45 градуса спрямо оста на всичко. Метастаза е това, което се случва под повърхността на нещата, докато никой не ги наблюдава. В тях расте, подобно на лишей, ускорението на времето. Коленете ми пукат от усилието да държа тялото си така. А вадичките на сгъвките са само индикация за провал.

Отпечатъци От обветрената страна на слънцето лятото се премести към другата. Споменът изгоря и кърпата, на която лягахме само през август - също. Върху нея се отпечатаха гърдите, торсовете, лицата – и продължаваха да се взират в слънцето.

308 рисуващ

Петко Недялков рисуващ

пишещ

Зорница Гъркова

рисуващ

пишещ

рисуващ

309

пишещ

ние можем да стиснем ръцете си. но това всъщност е без значение. огладените кожи на дланите са се протрили от носене. и от стискане. затова нека издишаме цялата пръст от дробовете си и да се пуснем рязко. центробежната сила ще ни държи.

Пирамида е утрото. Двете ми очи са нейни стени. Непроницаеми. Разделени. Между тях е върхът. Изграден на математически принцип. Под него е цялото, което спи. И само точното положение на слънцето може да го накара да оформи стъпалата си, за да се обърне и като палиндром да тръгне по дирите си.

310 рисуващ

Петко Недялков рисуващ

пишещ

Зорница Гъркова

рисуващ

пишещ

рисуващ

311

пишещ

Илия Владимиров

Оля Стоянова

рисуващ рисуващ

Роден съм през 1989 г. в град Стара Загора . Занимавам се със дърворезба от 13 годишен и от подготовката ми в НГПИ „Тревненска школа” и по време на обучението ми в НХА, така и до ден днешен продължавам да творя и да развивам своите възгледи.

пишещ пишещ

Правя нещата така както ми се диктуват от вътре. Осланям се на интуицията си, когато създавам. Точно тогава изпадам в онова състояние, в което изливам емоцията и импулсите си и така успявам да ги освободя, че да достигнат до Нашия свят.

312

Оля Стоянова (София, 1977) обича обикалянето по диви места и книгите. Автор е на седем книги – на стихосбирките „Фотографии“ (2000), „Проза“ (2002), "Пътна карта" (2003) и „Улица „Щастие“ (2013), на романа „Лични географии” (2005) и на сборника с разкази „Какво сънуват вълците“ (2011). През 2011 г излиза и „Пътеводител на дивите места“, в който събира истории за

малко популярни места у нас – светилища, скални манастири, римски пътища, крепости и пещери, и изоставени села и каньони. За последната си книга „Улица „Щастие“ получи националните награди „Николай Кънчев“ 2013 и „Иван Николов“ 2013. Носител е на Аскеер за съвременна драматургия за пиесата „Покана за вечеря“, която се играе в театър „София“.

313

История на облаците

Преди успяваше да чете по небето – най-подробната топографска карта на непознати земи – откриваше белите петна на неизучени територии – остри върхове, и подвижни пясъци успяваше да гадае по сенките на непознати видове риби, които прелитаха за минути и се превръщаха в нещо друго, което побутваше напред историята… Тази карта нямаше свършване. Сега е много по-лесно. Стратокумулос. Нимбострос. Алтокумулос лентиколарис. Светът е ясен и предвидим. Ще вали. Няма да вали.

314 рисуващ

Илия Владимиров рисуващ

пишещ

рисуващ

Оля Стоянова

пишещ

рисуващ

315

пишещ

Дребни работи Задните дворове и просторите с гащи. Ризи и дънки наметнати по парапетите. Първата цигара сутрин и последният трамвай вечер. Всичко достига като ехо приглушено. Думите. Децата. Прането. На завет. Ела да пием кафето в девет… Къде е Митето... Крясъците. Плачовете. Задните дворове си приличат навсякъде. Като сърцевината на ябълка. Леко загнило. И вкусно.

316 рисуващ

Илия Владимиров рисуващ

пишещ

рисуващ

Оля Стоянова

пишещ

рисуващ

317

пишещ

Георги Ангелов

рисуващ рисуващ

Обичам да създавам дигитални илюстрации, да пресъздавам въображението си с помощта на Photo Shop. Сега докато пиша тези редове си задавам въпроса защо от много време не мога да намеря време, за да направя нещо ново. Тези неща, които сега показвам са създадени преди повече от 5 години. Глобалното навлизане на

пишещ пишещ

много нови технологии много бързо не ни оставя време да се спрем за малко и да „порисуваме“, да пресъздадем мислите и чувствата си. Казвам се Георги Ангелов, създавам уеб сайтове повече от 15 години, в свободното си време обичам да правя дигитални илюстрации, така си почивам, а и поддържам

318

уменията си с PhotoShop извън уеб дизайна, флат дизайна, материал и там каквото идва наред след като като мода. Последно време, за мое съжаление, нямам много свободно време. Занимавам сe с развитието на Start up и предприемаческата култура в Пловдив (основно). Организатор съм на Startup Weekend Plovdiv (2013година, 2015 година), съосновател

съм на Hackafe Plovdiv, президент съм на Start It Smart Plovdiv, имам собствено студио за уеб дизайн IDIT WEB и наскоро стартирах собствен проект, които се казва GoGo.bg. Да, сега си отговорих, защо не ми е останало време да направя нещо ново през последните години … но ще направя. Обещавам!

319

320 рисуващ

Георги Ангелов рисуващ

пишещ

Георги Ангелов

рисуващ

пишещ

рисуващ

321

пишещ

322 рисуващ

Георги Ангелов рисуващ

пишещ

Георги Ангелов

рисуващ

пишещ

рисуващ

323

пишещ

Магдалена Михранова

рисуващ рисуващ

пишещ пишещ

личен и непознат за мен свят,а изкусвото се превърна в неразделна част от моя живот,докато не реших,че искам да създам свой собствен комикс. Именно комиксите ми дадоха началния тласък за по-нататъшното ми развитие. Възхищавам се на невероятни художници като Greg capullo, Todd McFarlane, Angel Medina,Jim Lee, Clayton Crain и още много други.

324

компютъра и таблета. В момента работя по два мои проекта за комикс. През свободното си време се занимавам с фотография,обработка на видеа и снимки,както и правене на дигитални комикси стил Madefire. Изграждам собствени уеб сайтове,новинарски страници в facebook(comics.com),която се ползва с голям интерес от потребителите в социалната мрежа.

325

326 рисуващ

Магдалена Михранова рисуващ

пишещ

Магдалена Михранова рисуващ

пишещ

рисуващ

327

пишещ

328 рисуващ

Магдалена Михранова рисуващ

пишещ

Магдалена Михранова рисуващ

пишещ

рисуващ

329

пишещ

330 рисуващ

рисуващ

пишещ

рисуващ

пишещ

рисуващ

331

пишещ

Ивана Милчанска

Дилян Еленков

рисуващ пишещ

Казвам се Ивана Милчанска, на 22 години родом от София, а в момента Ви пиша от една малка къща в едно ирландско поле.. обичам да пътувам!.. и да снимам! Занимавам се с фотография, графичен дизайн, илюстрация, живопис...кънки на лед, но фотографията ми е голямата страст, която искам да превърна в професия. Докато работя по този въпрос ми предстои и да замина за Уелс, Великобритания, където живот и здраве ще завърша бакалавър по Графичен дизайн и мултимедия. За мен фотографията дойде в следствие на годините, в които развивах таланта си на художник и на вкусът и уменията, които това възпита у мен. Нямаше да виждам нещата през обектива по същия начин, ако не бяха часовете в ателието по живопис и рисуване. От началното училище, през Националната гимназия за приложни изкуства и в Художествената академия - винаги съм се занимавала с изкуство и съм била обградена от него. А Ирландия, освен любов, ми донесе и успехи, свързани с фотографиите ми. Миналия месец от международния конкурс

пишещ

Amateur Photographer of The Year ме зарадваха с номинация за финалист , където бях един от 16-те избрани сред над 7000 участници от цял свят. Също толкова приятно беше и, че използваха моята снимка за статията си в най-големия ирландски вестник - The Irish Times, както и в Уелския Daily Post Wales. А докато съм на зеления остров развивам уменията си като помагам на местни фотографи от време на време. В момента съм амбицирана да не спирам да правя това, което обичам, независимо от трудностите по пътя. Портретната и сватбена фотография са жанрове, от които се интересувам и искам да практикувам, но пътувайки обожавам да заснемам и прекрасните пейзажи и улици, които срещам. Все още търся, опитвам и се уча и смятам, че не бива да спирам, независимо колко добра ставам в нещо. Когато снимам, естествена светлина ме вдъхновява най-много, а стремежът ми е снимките ми да бъдат като картини с пастелни тонове, мека светлина и искрени емоции.

Дилян Еленков, роден на 10 ноември 1978 година в гр. София. Изпълнител и автор на текстове и музика в група „Кака Сяра”. Пише поезия, проза, сценарии. Публикувани текстове във в. „Капитал лайт”, „Литературен клуб”, „Кръстопът”, „Литернет”, „Лик”, в.”Преса” и др. През 2011 година излиза първата му стихосбирка „Ципове, копчета, дни” (Арс), част от която е поемата „100% настроение”, която, заедно с “Малко сутрешно престъпление”, “Одеонъ” и “Естествен роман в 8 глави” на Георги Господинов, “Млекарката” на Дими-

332

тър Воев и “Постиндъстриал” на Калоян Праматаров е една от избраните за проекта „Щрих и стих” на „Компот Колектив”, обединяващ шест авторски късометражни анимационни филма, базирани на споменатите поеми. Анимационният късометражен филм „Денят на кървавите венци” на Димитър Димитров – Анимитер по едноименния разказ и адаптиран по него сценарий печели множество награди, сред които за найдобра анимация на филмовия фестивал „Hollywood Weekly” в Лос Анджелис.

333

Из „ЩАСТИЕ”

Явно това трябваше да се случи пред вас. Явно

нямаше как да не се случи пред вас.

Явно е. Разбирате ли? И бях там с нея, пред нея,

и нямах избор. Колко избор имате вие? Колко избор оставихте на мен? Питате ли ме истински как ми се наложи да я оставя? Не. И недейте да ме питате, няма да ви кажа. Аз изтъргах от челото си всичко това. Изтъргах го от лицето си, от палците на краката си. От корема и лактите си. От диафрагмата си. От раменете й. От среднощното тежко дишане. От опънатите ми до тялото ръце. От опънатото ми тяло. Опънато е по гръб, да не би случайно да се получат контакти с материята. А материята е нежелана. Това не е тя, как да бъде, и затова си лежа по гръб. Като стане належащо, ставам, повечето пъти е достатъчно просто да изляза на терасата, пък понякога и цигара паля. И тя не помага.

И пак лягам, и пак по гръб. Вече съвсем осъзнато

си кръстосвам ръцете пред гърдите. Не се подготвям за ковчега, но наистина се чувствам комфортно така, седя си значи, с ръцете и опънатите крака, и ми е по-добре. Дишам дълбоко. Напред, назад, нагоре, надолу.

Даже почвам да си мисля, че не е толкова зле. Даже почвам да си мисля, че спя, че тя съвсем не се е случила. Но тя се случи, и затова сега аз ви се случвам. Но извинете

ме, това не беше ли пролога? Нека започнем с историята, по дяволите.

Ами то история няма. Всичко се случи много объркано и много объркано ще го прочетете. Няма друг начин. Нямаше друг начин. Но тя има крака, нали, и то какви? Чудесни,

ех, как можахте да се зачудите. Чудесни, да, това ще ви кажа. Най-чудесните крака. Защото моите не са чудесни, направо са ужасни. Моите са криви, космати, а единият дори опериран, ходя с бастун, понеже още се налага да ходя. Обаче друг е въпросът с нейните крака, те ми харесват. Пък и тя знае, че ми харесват, затова ми ги показва щедро, и аз я гоня с бастуна. Понякога я настигам, но тя просто ми се оставя. Тогава плача. Всъщност плача сега, тогава не плачех, поне не много. Не знам кой е по-близо до другия. Аз до нея ли, или тя до мен. И просто се навеждам, и ровя косите си в нейните. Ровя ги. И тя се разтваря, не говоря за краката вече, говоря за атоми, разтваря се като масло в капка терпентин, и срамът ни пази, но това не е срам, а тяло. И ето ме, дишам отново. Но отдръпвам ли се или се приближавам до теб? Дори и сега не е ясно. Дори и сега, след като ти си отиде.

334 рисуващ

Ивана Милчанска фотограф

пишещ

Дилян Еленков

рисуващ

пишещ

рисуващ

335

пишещ

без завеси и без червило и тя те хваща за ръка и въпреки студа пръстите й са топли и тя те целува и снега по кожата по устата й пърха о боже тя наистина знае как да го прави без завеси и без червило.

336 рисуващ

Ивана Милчанска фотограф

пишещ

Дилян Еленков

рисуващ

пишещ

рисуващ

337

пишещ

най-прекрасно е сутрешното пиянство да погледаш тревичката – как врабчето е мило и заедно с 4-5 гълъба ровят в нея и очите ни се срещат от време на време а ти се стараеш да не ги притесняваш в сутрешните им занимания и нещата се получават никой не е притеснен освен минаващите покрай нас които отиват на работа и гледат безумно – ако изобщо гледат, което все пак видимо се случва понеже забелязваш укорителните им погледи милите не знаят че укорът им е чиста концентрирана завист и по-добродушните и наивни от тях може би те съжаляват без да разбират че истинското съжаление е отправено към тях.

338 рисуващ

Ивана Милчанска фотограф

пишещ

Дилян Еленков

рисуващ

пишещ

рисуващ

339

пишещ

Божидар Мутафчиев

Иванка Могилска

рисуващ пишещ

Здравейте, казвам се Божидар Мутафчиев на 21 години от гр. Кнежа. Занимавам се с фотография, предимно портретна. Паралелно с това изучавам геология в СУ „Климент Охридски“. С фотография се занимавам усилено от 2 години, като постоянно експерименти-

пишещ

рам. Целта ми е един ден да видя мои снимки в най- известните модни списания, като работя усърдно над това. Вдъхновенията си получавам от всички красиви неща около мен, дори и сънищата.

340

Иванка Могилска (1981) пише и пътува. Автор е на две стихосбирки, „ДНК” и „Иначе казано”, и на два романа – „Места за загубване” и „Внезапни улици”.

Книгите й са награждавани в няколко национални литературни конкурса. Части от тях са превеждани на английски, френски и унгарски.

341

*** Всички преки пътеки за бягство се събират в дългия път към дома.

342 рисуващ

Божидар Мутафчиев фотограф

пишещ

Иванка Могилска

рисуващ

пишещ

рисуващ

343

пишещ

*** Простира дните като кърпи, прибира се и се надява съседските деца със топка по тях следи от лято да оставят.

344 рисуващ

Божидар Мутафчиев

пишещ

Иванка Могилска

рисуващ

345

пишещ

Пабло Роберто-Хил Ромеро-Каскон

рисуващ пишещ

Kазвам се Пабло. Това е част от името ми, не е псевдоним. Цялото име е Пабло Роберто- Хил Ромеро-Каскон. Дете съм от смесен брак. Майка ми е от България, родом от едно китно българско

пишещ

съм роден в пролет 1981-во. За моя радост преди повече от 6 години имах възможноста да обикалям по света. Работата ми го изискваше и въпреки трудностите, успях да стъпя на всички континенти без

селце Берковски, близо до град Попово. Баща ми е от Куба, спретнат малък град намиращ се на северната брегова ивица на острова Морон. Живея във Варна откак се помня. Тук

346

1 - Австралия. Не съжалявам за това, тъй като нещата които видях и местата, които посетих оставиха незабравими спомени и изживявания.

347

" Всичко което нямаме. " Точно така, " Всичко което нямаме ", отваря интересни въпроси за човека и машината едновременно, за живота и смърта, за смъртта и безсмъртието, за безсмъртието и любовта. За любовта и човешкото същество. Лесно е да изброя нещата които съм имал в моят живот. Без усилия бих създал един дълъг списък с материални придобивки които съм влачил насред океаните в стари изпокъсани куфари, по най- причудливи летища, гари, и таксита. От малки невзрачни дървени статуетки, през мраморно медни египетски сувенири , змииски портмонета, и куп други "глупости" които съм събирал покрай работните ми пътешествия. Но днес, тези предмети с различна стойност ще загърбим в ъгъла на мойте спомени. Днес, ще опитам да поставя началото на онзи списък от " неща " , които бихме могли да имаме, но НЯМАМЕ. Аз, ти като читател, родителите ви, учителите, средностатистическият работник и богаташът, беднякът и онзи новопоявил се екземпляр " осъзнатият духовен псевдо- човек ", всички. За 8 години по моретата и океаните, крачейки по различни държави и континенти, в опит да се докосна до различните по вид култури и истории, едно изживяване изплува мигновенно в съзнанието ми. То ще постави началото на списък от "неща", които нямаме в началото на XXI век. По телекс- машината пристигна съобщение от световната метеорологична станция.* Координатите на кораба и приближаващият ураган съвпадаха в една и съща точка насред "нищото" след около 15 часа. Помня, скороста ни не беше голяма. В спокойно море и попътен вятър се случваше да достигнем 13 възела / час. Ние драпахме с около 5,6 трудно стигахме 7. За 12 часа грубо можех да сметна, че на около 100-тина мили от нас се случва нещо непредвидено, което разтревожи не само офицерският състав на кораба, а дори и мен, невръстно хлапе жадно за приключения насред вечния океан. Дори и не подозирах колко опасност може да предвещава това съобщения и още повече, не подозирах реалността от срещата между парче ламарина и природната стихия.

348 рисуващ

Пабло Роберто фотограф

пишещ

Пабло Роберто

рисуващ

пишещ

рисуващ

349

пишещ

Вечерта след като бяхме укрепили всичко що можеше да се укрепи по корабът, седнахме на маса в една от моряшките каюти. В повечето случаи, при по- старите моряци беше интересно, защото тези хора разказваха истории които нямаха край, в буквалният смисъл на думата. От увлекателни любовни приключения, до типичните за мъжете сбивания. Всички бяха преживели нещо, което щеше да остане в сянка на това, що идеше пред нас. По спомен към 02:00 ( корабно време ) звънците за тревога се включиха. Бях чувал за капитани, които след пиянски вечери изтезаваха способноста на екипажите си,с тренировка насред нищото по никое време с цел да се справя при различни бедствия и аварии. Този път по старата уредба не се чуха призивите на капитана за " стегната тренировка ". Сънен, недовял, един такъв намиращ се на границата между реалноста и сънищата; едва- едва започнах да се ориентирам. Моите задължения като моряк не бяха кои знае какви. Трудното в този час бе да навлечеш максимално много дрехи, като не забравяш, че най- отгоре трябва да е водо-защитният костюм, с който почти всички кораби бяха снабдени. А това тежеше!!! Отделно: Храна и вода, трябваше по найбързият начин да се вземат от кухнята и да се пренесат до спасителната лодка в 02:00 през нощта!!! Изведнъж се събудих. Корабът се люлееше прекалено много. По канижелите** се чуваше едно атипично скърцане, което асоциирах с гънещото се желязо. От кухнята се чуваше шумът на падащи тенджери и похлупаци, но това което беше ужасяващо - не се чуваше! Това беше машината на кораба. Корабът нямаше МАШИНА. Нещо се бе случило долу и едва след 10- тина минути блъскане по стените на канижелите осъзнах, че корабът няма ход. След това започвах на навръзвам всички допълнителни звуци които идваха към ушите ми. Ударите на вълните които разтърсваха корабът и го мятаха насам натам като патенце във вана. Тогава се сетих за моят учител от школата, където трябваше да изкарам курсове за оцеляване на море. Спомних си ясно думите му: - Най- лошото, което може да се случи на море, е корабът да попадне в буря и машината да спре. Сещайте се сами ... Нямахме машина. Корабът се бе завъртял така удобно по вълните, че бе въпрос на време да поеме последният си курс - надолу към дълбините на океана. Спасителните лодки, бяха неизползваеми. Закрепени по стар модел, по една на борд ( моята лодка беше на левият борд ). Представете си как се спуска такава " спасителна " лодка при толкова сериозно вълнение и крен*** от повече от 20 градуса на борд, общо 40. Невъзможно - това щеше да я блъска в метала и неминуемо щеше да и причини щети, които подлагаха на съмнение нейната експлоатация. Събрахме в салета. Мястото за екипажа, където в едно е столова и зона за отдих. Липсваха Капитана и Главният Механник. Те ми бяха най- наложащи да са живи и здрави в този момент. Макар всеки един човек да е ценен в морето, незнайно защо мойте любими хора бяха именно капитана и главният механник. Първият беше на мостика а вторият със свитата му - опитваха да оправят машината. За пръв и последен път видях моряк - голям, силен и честен човек - да се моли за живота си.... 8 години след това ви пиша за тази случка, защото там в онази нощ поставих списък с неща които хората нямаме. Всички знаем какво е да караме кола, някой дори знаят какво е да караш кола с 250 км/ч. Знаем какво е да караш и мотор с по- голяма скорост , знаем какво е да скочиш с бънджи, знаем какво е да се влюбиш и знаем какво е да загубиш човек - това което не знаем и това което ни липсва - това е нещо съвсем различно от всичко онова, което

350 рисуващ

Пабло Роберто фотограф

пишещ

Пабло Роберто

рисуващ

пишещ

рисуващ

351

пишещ

човек може да достине или да си купи от free shops, супермаркети или бутикови магазини - онова което нямахме в онази вечер бе съвсем простичко нещо. Спокойствие, което да ни вдъхне кураж, че при всякакви обстоятелства, човекът може да се справи. А спокойствието търсихме в тишината.... Тишината в онази вечер, нарушавана от могъщото осукване на тоновете желязо и ламарини, бе едно от нещата, които не "тежаха" по летищата, такситата. Тази тишина, която не събира прах по етажерките на спомените, тъй като постоянно около нас нещо я нарушава. Тишина, незаменима в очакване на онзи миг : луб луб луб луб луб ... и машината да заработи. Тишина, в която можеш да чуеш онова "туп- туп туп- туп" на биещо сърце. Към 04:00 аварията в машинното бе отстранена. Корабът се разтресе. Хората се успокоиха, когато усетиха вибрациите идващо от "долу". Сега вече бяхме управляеми и шанса да се катурнем бе сведен до минимум. Малко по- късно, към 04:30 да е било, капитана би отбои на тревогата и ние бързо се прибрахме да си доспим. Това бе първата ми среща с ураган. Казваше се Иван ( Ivan ), мина на около 100-тина мили от нас и вълните, през които кораба си проби път бяха едно от най- красивите неща, които някога бях виждал. Същата тази тишина, усетих в момента в които натиснах копчето, за да направя тази снимка. Тишина която носи в себе си звукът на хиляди тонове желязо гънещи се като чoвешка душа в един океан Живот. Душа блъскана от огромните вълни на настоящето, оставена сякаш без двигател - там насред нищото на една уличка в Несебър.

* - на всеки 24 часа се изпращат съобщения до всички кораби за времето в близост до тях за следващите няколко дена. ** - канижел е наименованието на корабен коридор. *** - ъгълът на "клатене" на кораба наляво на дясно.

352 рисуващ

Пабло Роберто фотограф

пишещ

Пабло Роберто

рисуващ

пишещ

рисуващ

353

пишещ

Златко Латев

Кристина Кунева

рисуващ пишещ

Фотографията е душевен израз на действителността. Изкуство, което отразява моето душевно, емоционално състояние към даден момент от моя живот. Моето изкуство, наречено фотография (рисуване със светлина), не търпи компромиси. Духът и емоциите са водещи. Те сътворяват моите душевни образи в материални послания, показани на Зрителя върху подходящ материал (фотохартия, канава, метал, дърво и т.н.). Духът, сърцето и мисълта сътворяват моите „образи“, които с помощта на техниката материализирам. Фотографията е начин за себеизразяване, начин да видиш еволюцията на „нещото“ във времето…, а развитието е много

пишещ

Казвам се Кристина и ми е по-лесно да опиша чувствата на един африкански таралеж в плен, отколкото себе си. Искам да пътувам – по линията на всяка човешка длан. Имам любими и нелюбими думи. Една от тях е „странство” – понякога съм странник и ми се е случвало да спя под звездите в дивата необитавана част на далечен остров. Друг път пък ходя на работа и вечер готвя картофи. Харесва ми мисълта, че е възможно да усещам света тактилно – да знам какъв е вкусът на промяната, текстурата на облаците и фалцетите в гласа на дърветата. Когато тези усещания започнат да преливат, топя пръсти във вечността и рисувам думи наум. А понякога дори ги пиша. Завършила съм икономика и професионално съм свързана с маркетинга и събитийния мениджмънт. По отношение на писането не спирам да се уча и да преоткривам нови вдъхновения. Не знам кога е

интересно да се измери с камерата! Най-голямата радост за мен е човешката душа, която се оглежда в човешкото лице, след което идва лицето на природата и природните стихии. Фотографията е и вдъхновение, което идва от само себе си, но трябва и да си на точното място, за да можеш да го материализираш и покажеш в завършен фотографски вид. Предпочитани теми: портрет, пейзаж, архитектура, акт. Над 10 самостоятелни фотоизложби, участие в национални пленери по фотография в градовете Смолян, Казанлък, Пловдив, Благоевград, Кърджали, Перник и др. Член на Съюза на Българските Журналисти.

354

започнало всичко (и дали е било в този живот), но важни моменти в живота ми като пишещ човек са (съ)основаването на Литературен клуб към ИУ-Варна, работата ми с екипа на портала за изкуство „Литературни бесилки”, както и безбройните добри житейски учители по пътя ми. Щастлив човек съм, защото срещам любов и подкрепа и обичам хората, в чиито очи спят изворите на тези чувства. А и още вярвам в доброто и все се оглеждам за следи от Росинант. Вярвам, че един по-добър свят е възможен, въпреки че: жестоко е да виждаш цветове и пътища когато светът е заешки и в гърлото си имаш перушина остава да издърпаш някое перо и да се пропишеш.

355

*** луната е пълна със стихове земята ги пише или се самоубива плоска под тежестта на думите ахилес се олюлява и изважда от петата си трънчето на последната метафора за пеперудите

356 рисуващ

Златко Латев фотограф

пишещ

Кристина Кунева

рисуващ

пишещ

рисуващ

357

пишещ

*** никога не ме оставяй сама при пълнолуние или ще пиша стихове и с пяната на мисълта си ще заквасвам липсата която само гънките на твоето чело могат да попият никой, дори и най-бездарните поети не заслужават да са сами, когато фонтанелата на луната е мека и кръгла и бледата й повърхност полепва по мисълта спуска се по трахеята като сладкиш от пластилин омесен от множество мънички луни тогава ничия самота не е заслужена най-малко – тази на думите

358 рисуващ

Златко Латев фотограф

пишещ

Кристина Кунева

рисуващ

пишещ

рисуващ

359

пишещ

Деница Denkomind

Бистра Величкова

рисуващ пишещ

Казвам се Деница и съм човекът, чието въображение пресъздава denkomind. Обожавам фотографията. Камерата ми помага да видя света, светлината и цветовете по съвсем различен начин...да усетя красотата на всичко около мен.

пишещ

Бистра Величкова е родена през 1986 г. в София. По професия е журналист, по призвание - писател, а по съдба - търсач на съдби. Като такъв Бистра неуморно следва своите герои по прашните пътища на света: от България и Македония, през Холандия, Белгия и Германия, до САЩ и Скандинавия. В своето търсене, тя винаги се завръща там, от където започват и свършват всички нейни истории - на малките, сиви улици и булеварди на София. Освен в реалния свят на текста, героите на Бистра получават признание и в имагинерния свят на литературната критика. Съдбите на много от тях биват отличени

Това изкуство показва много повече от това как изглежда нещо...то улавя чувства и емоции. Фотографията е моят начин да изразя себе си и да разкажа моята история.

360

с награди в редица литературни конкурси като „Рашко Сугарев” (2012 г.), „Веселин Ханчев” (2012 г.) и „Димитър Бояджиев” (2013 г.), както и чрез публикации във в. „Литературен вестник", в. „Стършел”, в. „Труд”, сп. „Гранта”, сп. „ЛИК”, сп. „Vagabond", сп. „Море", сп. “Страница”, Факел.бг, LiterNet, Кръстопът. Дебютният й сборник разкази "Малка, мръсна и тъжна" (ИК Рива) излиза в края на 2014 г. За него печели I-ва награда на Националния конкурс за дебютна литература "Южна пролет" (Хасково, 2015). В свободното си време Бистра си търси работа, докато продължава да вярва повече на литературата, отколкото на реалността.

361

*** ако имаше смисъл в живота нямаше да има смисъл в поезията

362 рисуващ

Деница - Denkomind фотограф

пишещ

Бистра Величкова

рисуващ

пишещ

рисуващ

363

пишещ

*** всяко стихотворение е предсмъртно писмо

364 рисуващ

Деница - Denkomind фотограф

пишещ

Бистра Величкова

рисуващ

пишещ

рисуващ

365

пишещ

Милан Христев

Васил Прасков

рисуващ пишещ

И се замислих за "скритите" неща в живота... По принцип. Как мистичното и невидимо за едни е разкодирано и видимо за други... Ами, това е магията на живота за мен - да откриваш скритото във всичко около теб (и във фотографиите). Да си "играеш" непрекъснато с фините настройки на възприятията си, да използваш креативното в себе си. Продуктът на този акт е една с нищо несравнима емоция, едно божествено докосване до бездната на същността, съпроводено с неизразимия трепет на синхрон-

пишещ

ност и различност между мен, като зрител и автора, като творец. Но от там (пусти фотографски реалитет!) започва да струят онези важни частици истински живот. И постепенно, парче по парче, се проявява картина - друга, скрита и истинска, на минали събития и живот. Така всеки наблюдател се превръща в създател и това чувство ми дава все по-голяма сигурност в собствената ми индивидуалност, макар и да се намирам във формите. Ето я "неистината", която стопля сетивата ми...

Васил Прасков е роден през 1975 г. в София. Завършил е “Философия” в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите със стихове - “Малките” (изд “Аудитория”, 1992) и “География на времето” (излиза с конкурс на “Литературен вестник”, 1996), както и на сборника с проза “Arest. com” (изд. "Пергамент", 2014). В края на 90-те години на миналия век е гост-редактор във вестник “Литературен форум” (на

366

месечното приложение за ъндърграунд и субкултура "Мухозоли"), както и водещ на рубриката “Идиот” в същото издание. От 1990 г. до днес има множество публикации в периодичния литературен печат, както и в различни електронни издания (включително кинокритика и текстове с религиозно-философска насоченост). Един от основателите на групата за културен тероризъм “Рамбо 13".

367

когато си тук и те няма разпъваш нежността ми като кожа така очите ти остават в стаята с всички други ангели

368 рисуващ

Милан Христев фотограф

пишещ

Васил Прасков

рисуващ

пишещ

рисуващ

369

пишещ

тялото ти трепери на гърдите ми ти си навсякъде в мен разгъвам картата на твоето тяло но се ориентирам в сърцето ти по слънцето гравитация слизам в тялото ти все по-надолу от пръстите в косата до отсъствието

370 рисуващ

Милан Христев фотограф

пишещ

Васил Прасков

рисуващ

пишещ

рисуващ

371

пишещ

*** помниш ли когато закусвахме преди секс после престанахме отделихме душата от тялото *** без теб сърцето ми е мъртва маймуна в слънчев зоопарк

372 рисуващ

Милан Христев фотограф

пишещ

Васил Прасков

рисуващ

пишещ

рисуващ

373

пишещ

Александър Иванов Masteral

Росен Борисов

рисуващ пишещ

Роден на 16.12.1961г. в град Пазарджик. Завършва Немска езикова гимназия и Институт по международен туризъм. Хотелиер и ресторантьор, който страстно обича фотографията. Участник в наши и международни конкурси и изложби. 2014г. • VI международен фото салон „МУЗИКА В ОБЕКТИВА“ 2014 – Gold FIAP medal • Фотоконкурс “Фото Академика“ 2014 – сребърен медал • Световна купа на FIAP “Приятелство и Солидарност” - бронзовия медал като федерация – почетна диплома във финалната селекция 2013г. • Национален фотоконкурс “Снимка на годината – България 2012” – Номинация за снимка на годината в раздел “Репортажна фотография” 2012г. • 1st INTERNATIONAL PHOTOGRAPHY CIRCUIT EXIBITION „ART PHOTO 2012“

пишещ

• PHOTO CLUB “PHOTOGRAPHY” – Negotin – Gold FIAP medal • PHOTO CLUB “BOR”, Bor “ART PHOTO 2012”- BOR – Gold ISF medal • PHOTOCLUB 202, Zajecar“ART PHOTO 2012” – ZAJECAR” – SALON praise 2011г. • Носител на награда на публиката – “Фотоваканция 2011” 2010г. • “Фотофиеста – 2010” – носител на голямата награда. 2009г. • Фотоконкурс “София с обич за водата” – носител на голямата награда. 2008г. • Фотоконкурс “100 мига от лятото” – трета награда. • Победител в категория “Природа” – “Lumix – 2008” 2006г. • Фотоконкурс “Различията ни събират” – първа награда.

Роден съм в Шумен. Живея в Испания (временно). Винаги съм смятал, че кое висше учебно заведение съм завършил, не ме определя като личност. Мисля бързо. Дишам бавно. И обичам единствено България. Това, което пиша, не е моят живот. Не е и живота на другите. Защото нашето изкуство не отразява живота, както, елементарно, е прието да се мисли, а спиралите на нашето съзнание. Което е нещо повече.

374

То е творец на един един паралелен свят, различен от реалния, единствено където може да просъществува истината. Това беше причината преди 25 години да се капсулирам в себе си и да спра да се занимавам с литература. Което отчитам като грешка. В днешния променен свят, даващ различна перспектива на съзнанието, условията за свободна изява на мисълта са обнадеждаващи и мълчанието прилича на вина.

375

*** Зимата остаря. Първо беше гъста. После посърнала. Търкаляше мислите ми и протестираше. Случваше се бавно, без никакво основание. Накрая се превърна в пеперуда. Нощта носи тъмни очила. Ослушва се за мен. Разказвали ѝ бяха за моите клади. Бавни облаци зацапваха миглите на хоризонта. Чувах как някой говори с дъжда ми. Географски съм точно окръжност. Исторически съм България. Всички фази на луната са ми се случвали. Прегръщал съм американски президенти. Обичам истински. И на раздяла повръщам. Коленича вчера. Ходя на гроба на баща ми. Събота. Късно е да говоря за това. Боледувам малко. Само трезвен ходя за кокичета. Заспивам през юни. Сънувам до Коледа. Изморих се от търсене на единствена истина. Корените ми изсъхнаха, защото ме посадиха в морето. Мислех да пиша книга. Тогава дойде зимата. Но вече говорих за нея. Сега ще си почина малко. После продължавам. И така всеки ден. Пиша по малко. След това си почивам. И после продължавам.

376 рисуващ

Александър Иванов фотограф

пишещ

Росен Борисов

рисуващ

пишещ

рисуващ

377

пишещ

Отидох на лекар. Те също ми казаха да продължа. Но е нужно да се науча. Напразно се страхувам. Няма нищо по-лесно да умреш. Болестите не виреят през зимата. Пак тази зима. Нивото ми не позволява да напусна сезоните. Трябва ми малко обучение, за да преминавам от едно измерение в друго. Някои го правели, но на собствена отговорност. Мен като ме питат, не отговарям. Успехите ми се отдават трудно. Копнежът по особености е опит за летене. Полетът не е това, което беше. Децата не знаят къде е летището. Гади ми се от липса на врати. На идване идвам. На тръгване пея. Недоразумения в семейството. Обичам всички и те ме обичат. Критикуват ме, че наричам брака си асансьор. Асансьор е смела дума. Ако токът спре, ще продължи завинаги. Откровенията само се шепнат. Толкова дълго ми трябваше доверие, че не забелязах кога любовта свършва и започва истината. Ухото на нашата история е глухо от толкова много отдаденост. Знам. Единствено ти беше до мен когато ме нямаше. Дълго. Сливат се сенките на птиците с уморените ти очи. Знам. Това са едни простички думи за едно много сложно нещо. Прости ми таланта да се обръщам, точно когато най-много ме обичаш. Моят начин на затваряне на вратата е винаги неподходящ. Но знам.

378 рисуващ

Александър Иванов фотограф

пишещ

Росен Борисов

рисуващ

пишещ

рисуващ

379

пишещ

после и след това

по сивите ми гънки има само спомени за живот самият живот го няма, не се е случвал или е относителна обреченост а обречеността е повече носталгия отколкото живеене не бих могъл да остана нито миг повече така и така прекалено дълго настървявах усещането си за близост дълго отлагах поглъщането на последната доза раздяла и допуснах разни хора да ме наричат загниващ корен което звучи грубо и без никаква организираща семантика тези редове са някак тъжни разпокъсани и някак вечни болни замръзнали сухи садистични библейски отчаяни обвинени в абортирало доверие и абсолютно сбъднати по среднощните хребети на възмездието но те не могат да бъдат никакви други нали всичко покрай мен е имало смисъл но някога всичко е съществувало обективно другаде и после междуметията са били активни в език който аз така и не научих и любовта е била парадигма само със смъкнати гащи отдавна се канех да започна да живея наново извън всичките тези замърсени понятия за истина извън теоретичните същности и скритите значения

380 рисуващ

Александър Иванов фотограф

пишещ

Росен Борисов

рисуващ

пишещ

рисуващ

381

пишещ

извън извън извън извън извън извън извън извън не знаех че това ще стане без да го искам ей така както се случват нещата с една простичка диагноза не ми остава достатъчно и всяко бъдеще предлага само пътеки с вероятен край и особено плитка вода с нищо повече от дъно безкрайното щастие да продължиш е непоносимо удоволствие след като си видял всичко останало всичко което е видял баща ми когато си отиваше и нито за миг не се обърна да ми каже за подемните сили след срещата със смъртта как се чувстваш като писък на дете изгубило играчката си в пясъка но кафяво изправено пред брега на мечтите си толкова близко до вълнолома на чистите си мисли пред това бистро протяжно и смело море че чак чувстваш как пяната гали петите ти в една нова и действителна есен

382 рисуващ

Александър Иванов фотограф

пишещ

Росен Борисов

рисуващ

пишещ

рисуващ

383

пишещ

Виолета Йорданова Апостолова

Азиз Шакир

рисуващ пишещ

Казвам се Виолета Йорданова Апостолова - Лети. Родена съм на 11.03.1984 год. в гр. Монтана. Завършила съм колеж " Фотография " - специаист, бакалавър и магистър СУ " Св. Климент Охридски" - "Иобразително изкуство, специализация печатна графика" , в момента съм докторант в ФНПП "Изобразително изкуство и педагогика" . Живея и работя в София. Изявявам се в областта пречатната, дигиталната графика и фотографията.

пишещ

Азиз Шакир прави първите си литературни стъпки върху камък, свален от зида пред селската къща на дядо му, което дава начало на псевдонима Таш (камък) и бележи бъдещите му стихове и разкази с лапидарност, тоест умение да цени буквите предвид усилията по изчукването им, а също и да ги поставя там, където си тежат на мястото – било на нечие сърце или гроб. Инак, думите, за които вярва, че вади с ченгел от устата на небитието, му се отблагодаряват като му позволяват да ги използва, не само за да потиска комплексите си, но и като безплатни билети до разни точки на планетата като Библиотеката на американския конгрес във Вашингтон, ли-

Участвала съм в общи изложби и графични форуми в България, Румъния, Сърбия, Испания, Полша, Беларус и др. Обичам фотографията от дете, а пътешествията от скоро. Вдъхновяват ме найвече хората и техните портрети и общувайки с тях откривам по една нова вселена, във всеки човек има нещо вдъхновяващо и необикновено. Мечтая да да мога да предам любовта към изкуството на хората и на света.

384

тературният институт Dewan Bahasa dan Pustaka в Куала Лумпур и театър „Шопен” в Чикаго, където ги трансформира в трептения, част от които се материализират във вид на книги: “Повод за небе” (1993); “На 22” & “Апокриф за дъжд” (2004, 2007) и „Небе на 33” (2007). Работи като университетски преподавател в Истанбул и София. Докато пътува между тези два града превежда проза и поезия от турски и арабски, а понякога обърква посоката и превежда от български на турски, какъвто е случаят с “Житие и страдание на грешния Софроний” (2003).

385

СТЪКЛЕНИЯТ ШЕПОТ НА ДУХАЛОТО Останало без дъх стопеното стъкло отказва да приеме формата на сетния ти дъх, и с бързината на насилствена целувка ти го връщам, за да можеш пак и пак да се целуваш с мен...

386 рисуващ

Виолета Апостолова фотограф

пишещ

рисуващ

Азиз Шакир пишещ

рисуващ

387

пишещ

МОЛИТВА ЗА МЕДЕН МЕСЕЦ Гърдите ти извайват в дланите ми двойка полумесеци, които след това молитвено събирам в пълнолуние.

388 рисуващ

Виолета Апостолова фотограф

пишещ

рисуващ

Азиз Шакир пишещ

рисуващ

389

пишещ

Пламен Четелязов

рисуващ пишещ

Няколко дни ръмеше тихо и продължително. Любимото ми време - мрачно, дъждовно и свежо. След това дойде слънцето с огнените си целувки и животът разцъфна. Харесва ми, когато мирише на пролет повече отколкото на кучешки лайна. Харесва ми, когато е април, а аз лежа на влажната трева някъде по тепетата, зяпам

пишещ

сещам за децата, които съвсем нарочно са забождали студените игли във вените си, примесвайки алчната синтетична забрава със собствената кръв. Най-често обаче съм доволно наквасен, просто лежа на тревата и зяпам цигарения дим, който се разтваря далеч преди да докосне звездите. Твърде далеч... И не ми е никак лошо. Бавно, спокойно и красиво. Огромна луна, която със сре-

безцелно звездите, а вечерният хлад изпива алкохолното опиянение от горещото ми тяло. Понякога, когато съм по-малко пиян, се сещам за стотиците спринцовки, разпръснати наоколо, и всичките болести, които мога да хвана, ако случайно се убода на някоя от жадните студени игли. Друг път, когато съм напълно трезв, се

390

бърни пръски рисува бляскави паяжини по тревата, бръшляна и листата на дърветата. Песента на птиците, преплетена с тихия пловдивски тътен. И всичките мои мечти, скрити от чуждата суета и собствените комплекси. Може би това е щастието. Или по-скоро това е свободата... Все едно. Върши работа.

391

КРЪГОВРАТ Изсъхналите листа са красиви, но мъртви. Те гният, превръщат се в храна за растенията, които раждат нови листа. Но те са други, а не същите листа. Жива материя, погълнала органичната енергия на умрялата. Животът се грижи за масата, а личността не е приоритет. Дори и да има Господ, той със сигурност не се отчита само на един човек. Тогава Бог определено не чака и да му се отчитат поединично. Човек се преражда като енергия, не като личност и съзнание. Това, което усещам в момента, е само тук, сега и за мен. "После" няма да съществува никога. Тогава длъжен ли съм да бъда отговорен? Не е ли по-правилно да бъда алчен егоист? Ако наистина няма съд след смъртта... Тогава страхът изчезва, моралът се обезсмисля, доброто губи илюзорната си стойност. Светците се превръщат в глупаци, дебили, посмешище за алкохолици като мен, пелтечещ неразбираемо в бълбукащите канавки на живота. Човек не може да бъде пълноценен за себе си приживе. Човек спира да бъде след смъртта. В човека няма никакъв смисъл, а кръговратът е по-алчен дори и от нас. Страх или щастие... Възпитание или порив... Първична глупост или суетно самоунищожение...

392 рисуващ

Пламен Четелязов фотограф

пишещ

Пламен Четелязов

рисуващ

пишещ

рисуващ

393

пишещ

БАЙ ДАНЧО – МАГЬОСНИКЪТ С ЛАТЕРНАТА Тежки електрически облаци висят над Стария град, но аз пъпля по улица „Съборна”, устремен към църквата „Св. св. Константин и Елена”. Зная, че там, пред входа, подпрян нехайно на своята тежка латерна, ще намеря бай Данчо. Помня колоритния старец още от дете - все там, обгърнат от уханието на смокините през лятото, наметнат със сивотата на облаците през зимата. Ето го. Осемдесет и седем годишният човек ме познава веднага и махва сърдечно. Преди време го снимах. Показвам му фотографиите, той ги гледа, харесва ги, радва им се като дете. Решава да ми благодари с изкуството си. Докато настройва латерната, не спира да бърбори за това, че инструментът не може да твори музика без душа. Всичко е готово, артистът завърта ръчката и от латерната бликва магия. Слънцето разтваря облаците, за да й се наслади. Котките по дуварите се събуждат от пролетната дрямка и с мъркане наострят уши. Минувачите сепнато изпускат злободневните грижи, проблемите се търкулват по стръмния калдъръм и изчезват зад ъгъла...

394 рисуващ

Пламен Четелязов фотограф

пишещ

Пламен Четелязов

рисуващ

пишещ

рисуващ

395

пишещ

Станимир Петков

Митко Ламбов

рисуващ пишещ

Казвам се Станимир Петков, снимам от 1996. Работил съм за вестници като стандарт и 24 часа, но основно се занимавам с телевизия.

пишещ

Митко Ламбов, роден в гр. Хасково през 1971г. Имам две от най-прекрасните деца на света - Тома и Матея. " Бръчките на дъгата " ми е дебютна и единствена стихосбирка. Член съм на Първата Пловдивска поетична академия с ръководител Добромир Тонев.

Телевизиите, в които съм работил са "Евроком България", "NBT", "САТ ТВ". Семестриално съм завършил филмова и телевизионна режисура в "ЮЗУ НЕОФИТ РИЛСКИ".

396

Редактор в портал за изкуство Литературни Бесилки. Не участвам в конкурси по лични съображения. Поезията за мен е наслада, красота в мъката, начин на комуникация сърце-сърце, благодатен подарък за всеки читател и колкото е по-разнолика, толкова повече обединява.

397

Нищо не остана Нищо не остана, малки ми Принце, космоса си взе звездите, времето – паяжината, господ – вярата, земята – живота, детето – усмивката, а черната дупка - желанието за съпротива. С любов – двуцевка и човек – мишена, самотата дръпна шалтера на вселената, римува мълчание с мълчание, погълна драго реещия се стих и лениво се кротна в корема на змията. Нищо не остана, малки ми Принце от голите ти крачета в пустинните океани, изгрели от великански кубинки, от бебешките очи на сериозни възрастни, освен човешките въпроси на сърцето.

398 рисуващ

Станимир Петков фотограф

пишещ

рисуващ

Митко Ламбов пишещ

рисуващ

399

пишещ

Буца пръст Краят не е днес и няма тяло имитацията - символ на мира, нито стон увехнал в роза е скръбта, нито кухата камбана е от носталгична драма, а въпросът точен, със въпроси отговаря и поглъща нощ след нощ, нощта във мен до последната дъска на Ной. Хванаха гората дните ми щастливи, а заря от възклицания с надежда се провира към звезди, през поднесени венци в минута вярност с химна наизуст преял от срам в очи; бистро гледам през мъгла от сълзи с дрехите на царя. В шепата последна с камък в буца пръст замерете ме … и се отречете.

400 рисуващ

Станимир Петков фотограф

пишещ

рисуващ

Митко Ламбов пишещ

рисуващ

401

пишещ

Георги Величков

Александър Трифонов

рисуващ пишещ

Да напиша биография... Ха сега, де! Биография не съм писал през последните 25 години, не ми се е налагало, вероятно съм щастлив човек. Връщам лентата още назад и почвам по тогавашните стандарти, тъй като днешните клишета са ми непознати. Роден съм в прогресивно семейство, закърмен с идеалите на Павка Корчагин, устремен към Светлото бъдеще. И като така, на 20 попаднах в завода. И станах човек. Това приключение трая три дни. Почти по Данте. Първи ден - предверие, попълване на купища документация за постъпване. Втори ден - ад. И пламъци, и смрад, и облаци от дим. (А народът - прост, животът

пишещ

- тежък, скучен.) Трети ден - чистилище, попълване на купища документация за напускане. По-добре - лош артист, отколкото добър работник. Опитах първо със свирня. Като в "Щурец и мравка". После с писане. Ако в България важеше правилото от времето на Марк Твен - публикувана дума - долар, трябваше вече да съм богат като политик. Накрая някаква реклама на фотоапарати ми отвори очите. Беше вярно и изключително просто - от теб се иска само да натиснеш копчето, а техниката прави останалото. Обичам рекламите! Правят живота красив и лесен.

Здравейте! Казвам се Александър Трифонов, на 22 г., от гр. Троян, уча във Велико Търново, отскоро заживях и заработих в София… И сега по-същественото – почти на шега написах първото си стихотворение през 2009-та година и в момента, в който поставих точката, вече знаех кое е „моето нещо”, което ме осмисля, което ме кара да се чувствам жив. Шест години по-късно се радвам, че все още откривам вдъхновение (или че то открива мен, по-точно).

402

Обичам да приемам предизвикателството да превръщам в стихове онези емоции, позитивни или негативни, които са толкова силни, че често хората не намират сили да изрекат в думи. Пиша за удоволствие, пиша, защото имам нужда да го правя, не съм издавал стихосбирки, не съм печелил конкурси, достатъчно ми е да знам, че някой ме е прочел, че някой ме е чул, че някога, някъде съм докоснал нечия душа, учестил съм нечие дишане, забързал съм нечий пулс. Ето това е безценно.

403

Гибел с коси-усойници разпуснати по раменете и роклята захвърлена небрежно върху стола пред писалището пристъпва тя и пред вида на вечната ù младост коленичи Адът по следите ù разлива се пустиня и костите си не един щастливец е заровил тук не съществува смъртен мъж веднъж плътта ù вкусил и непоискал да загине

404 рисуващ

Георги Величков фотограф

пишещ

Александър Трифонов рисуващ

пишещ

рисуващ

405

пишещ

Буря За мъничко, страннице, нека забравим света. Нощта е безмилостно кратка. Послушай, послушай дъжда как трепти по паважа! Догаря насреща градът, но нека са слепи очите ни. Нека ни шепне дъждът за ония неслучени бягства, за всички изгубени дни. Нощта е безумие. А утрото пак ще посрещнем сами.

406 рисуващ

Георги Величков фотограф

пишещ

Александър Трифонов рисуващ

пишещ

рисуващ

407

пишещ

Виолета Воева

рисуващ пишещ

Виолета Воева е родена в Бургас. Завършва история и българска филология. Автор е на стихове и есета. Публикува поезия още като студентка във в."Студентска трибуна". Продължава да пише в различни печатни издания и интернет сайтове, като LiterNet, Public Republic, „Литературен свят”, сп. „Знаци”, сп.„Море”, сп. „Факел”, в алманах "Български поетеси", алманах "Нова българска поезия 2010", в „Антология на българската поезия – XXI век” и дру-

пишещ

ги литературни периодики. През 1997 г. "Свободно поетическо общество", издава стихосбирката й "Зимно море". През 2014 година печели субсидия на МК в конкурса „Помощ на книгата” и издава втората си книга с поезия „Свободни като въздуха”, ИК „Ера”. Занимава се и с фотография и през юни 2012 г. прави своята първа самостоятелна фотоизложба. Живее и работи в София.

Думи за Виолета Воева „Свободни като въздуха” на Виолета Воева, е книга за любовта - за „любовта, която прави живота грамотен”. Тук сезоните са отделни състояния на душата, а пейзажите не са просто „ силует и география.” Между куплетите трепкат цветовете

408

на листопада, шепнат в рими снеговете, чуват се мелодиите на дъжда - „само за колекционери на звуци”. Поезия на пространството, с образи, някои от които са истинско откритие. Модерна поезия, която „отвътре свети”. Иван Цанев

409

Стената Спри звука. Нека заедно да чуем тишината. Дъхът ти вече раздели пространството и в процепа му после зората ще изгрее. Сега отвън е тъмно, но отвътре свети, защото миналото влиза, а бъдещето вече е заминало. Спри звука. И тишината нека да опре в небето. Ще се облегнем на стената й и заедно ще я послушаме. И въздухът ще ни разделя само.

410 рисуващ

Виолета Воева фотограф

пишещ

Виолета Воева

рисуващ

пишещ

рисуващ

411

пишещ

Самата свобода Нощта е гладна - лакомо поглъща улиците, къщите, градините и мен. И даже въздухът изгубва своя смисъл. Измамен е и мракът смътно очертава вън релефите. Без силует и география. Нощта е доброволна клопка. Излъчва магнетичен мирис. Само за наивници. Капан за будни хора: чакалня и перон на гара. Балкон. И даже пейка в парка. Нощта е с вкус на черен шоколад. Напълно натурална. И с цвят на печено кафе. Горчи – до дъното на всяка своя молекула. И любовта е като тази нощ. Без структура, сюжет, сценарии и граници. Дори земята и небето не могат да я сложат в рамка. Защото е самата свобода.

412 рисуващ

Виолета Воева фотограф

пишещ

Виолета Воева

рисуващ

пишещ

рисуващ

413

пишещ

Христо Свинаров

Мария Гюзелева

рисуващ пишещ

Здравейте, казвам се Христо Свинаров и с пейзажна фотография се занимавам сериозно от около пет години. От малък обичам да съм навън и да откривам разни прекрасни местенца за себе си, да следя смяната на сезоните и да се наслаждавам на природни моменти от типа "веднъж в живота". Това естествено прерастна в стремеж да запечатам всичко, което виждам и по-

пишещ

неже констатирах забележителна липса на талант и търпение за рисуване, фотографията се оказа логичният отдушник. Оттогава правя всичко възможно да съм по-често навън в преследване на все повече и по-драматични и интимни природни моменти. Вярвам, че най-добрите ми кадри са все още пред мен и ще ми се случат.

Казвам се Мария Гюзелева. Родена съм на 19.10.1981 г. Живея в Елхово. Мои стихове са публикувани в централния и регионалния печат, носители са на отличия от конкурси.

414

Автор съм на стихосбирките: „По-лека от сияние” (1999), „Едно глухарче нежност” (2005), „Между две дихания” (2005), „Отвъд безкрая на очите ти” (2006), „Изгаряне на сънища” (2008), „Винаги” (2011), „Този изгрев, този залез” (2015).

415

*** Тишината на следобеда се спуска пак по стълбите на август . Ръката ти във моята се сгушва. И някъде над нас вселените разказват за безкрая.

416 рисуващ

Христо Свинаров фотограф

пишещ

Мария Гюзелева

рисуващ

пишещ

рисуващ

417

пишещ

Тайно Гърми навън. Изправям се на лакти – любувам ти се тайно – неоните към тебе се прокрадват, косите ти с лъчи разрошват нежно, докосват те, несмеейки да те събудят... Буря, тихо! Поне за още миг да бъде приказно.

418 рисуващ

Христо Свинаров фотограф

пишещ

Мария Гюзелева

рисуващ

пишещ

рисуващ

419

пишещ

Георги Ямалиев

рисуващ пишещ

пишещ

Проекти и изложби: 2013 Цензурирано – авторски проект, галерия Кредо Бонум, София, 29.01 – 18.02. 2013 Георги Ямалиев е роден през 1978г. в град Ямбол. Живее и работи в София. Той е артист, чиито интереси са в областта на съвременното изкуство – инсталации, пърформанс и нови медии. Търсенията му са свързани с проблемите, постиженията, отношенията и предизвикателствата във виртуалния свят и все по-развиващите се нови технологии, както и социалните и междуличностните

2012 Хванати на въдицата - видео-инсталация част от Водна кула арт фест, Vivacom Art Hall, София, 23.06-30.06.2012

взаимоотношения. Получава художествено образование в областта на съвременните изкуства и семиотика на изобразителното изкуство. Член на художественото сдружение „Изкуство в действие“. Участник е в различни самостоятелни, групови и международни изложби и арт фестивали в България, Германия, Словакия, Румъния, Мароко и др.

2012 Боклук в окото – Пърформанс част към международния фестивал на акцията и пърформънса Sofia Underground, 19.05.2012 2011 Вечен живот-мисия възможна – инсталация, резидентна програма в Арт център Ifitry, гр. Есаоира, Мароко - 09.0922.09.2011 2011 Next – Next – Next – инсталация част от Водна кула арт фест – 25-30.06.2011

420

2011 I'm my belongings and if I lose them, then who I am? – инсталация част от проекта Дехуманизация, Български културен институт Братислава, Словакия, 01.02 20.02.2011 2010 REAL ≠ VIRTUAL (data.portret) интерактивна инсталация, част от CONTEMPO седмица на съвременното изкуство, Варна – 17-30.04.2010 2009 Виртуален организъм – инсталация, М-тел награди за съвременно българско изкуство, Варна, Пристанище Варна, склад 7, 17.07.2009-17.08.2009г. 2008 Двойствени измерения - инсталация към изложбата “Пробив в ежедневието” по проект “Брод”, галерия Моторенхале, Дрезден, Германия, 27 .08 – 06.09.2008г.

421

Next – Next – Next – инсталация част от Водна кула арт фест, 25 – 30.06.2011

422 рисуващ

Георги Ямалиев фотограф

пишещ

Георги Ямалиев

рисуващ

пишещ

рисуващ

423

пишещ

Цензурирано – авторски проект, галерия Кредо Бонум, София, 29.01 – 18.02. 2013

424 рисуващ

Георги Ямалиев фотограф

пишещ

Георги Ямалиев

рисуващ

пишещ

рисуващ

425

пишещ

Румен Димитров

рисуващ пишещ

Казвам се румен, просто така, както ме е нарекъл баща ми, бил далеч, когато съм роден всред цветя. Аз не съществувам, мен ме няма. Може би съм дъх от спомен при някого, когото вече не познавам; сян-

пишещ

ка, на която липсва светлина, за да е видима. В търсена на светлината съм, може би. Може би съм съм в неин плен, може би се скривам в сенките на собствената си сянка, която не притежавам дори, ала и тя

не би могла да притежава нещо, което го няма. Може би ме е имало, имам само някои текстове, които съм написал на лист кари-

426

рана хартия, от скука или мъка по загубените квадрати. Те не доказват нищо, защото поезията няма нужда да доказва.

427

Мирисът на кожата ти, останал от лятото, агонизира във въздуха на есента, приготвяща зимна свежест като скриптящи стъпки в снега на тишината в гробище – сам си. Сухата трева гинеща под стъпките, които те водят към водите, дъжда, донася миризмите на загиващи залези и топли нощи, в които надеждата е крещяла с пълни гърди, изпълнени с аромата на разтворени пъпки – днес спомен в шепата ти.

428 рисуващ

Румен Димитров фотограф

пишещ

Румен Димитров

рисуващ

пишещ

рисуващ

429

пишещ

Иван Димитров

Весислава Савова

рисуващ пишещ

Здравейте Казвам се Иван Димитров. Занимавам се с фотография от 2 години, макар и да ми е само хоби, понеже работя в коренно различна сфера- като механик/заварчик. Снимам предимно придората и авто/мото спорт, но от скоро започнах да се занимавам и с портретна фотография, макар и за последното да се колебаех доста дали да почна или не. Във фотографията ми харесва това, че всеки е индивидуален сам за себе си, всеки вижда светът по негов начин и чрез фотоапарата, може да го запечата и така да покаже неговата гледна точка.

пишещ

Весислава Савова е родена в София, България. Има четири самостоятелни книги – сборник разкази, сборник новели, камерна пиеса и детска книга - и участия в български и международни антологии като двуезичната хайку антология „Различна тишина”, англоезичната „ Poetry of Yoga”, „Поетично кафене” и др. Нейни произведения са преведен на седем езика – английски, руски, румънски, сръбски, китайски, японски и хинди. Двуезизчната книга - стиховете на Божидар Пангелов A Feather of Fujiyama/Перо от Фуджиама, с превод на английски от Весислава Савова и сборникът хорър разкази от Бранимир Събев “The Blessed, the Witch and the Devil” също в неин превод, са издадени от издателство „Hammer & Anvil Books”, САЩ. Поддържа свой блог за статии, рецензии и отзвуци “Art”. Носител е на втора награда за кратка проза от конкурса на Sacred Heart College, 2012 г с разказа си „Смразяваща жега”. Нейни хайку стихове са отличени на международно ниво в Yamadera Basho Memorial Museum, Iafor (на името на Vladimir Devide), World Haiku Review, Haiku Bandits, Kernelsonline, Under the Basho, Atlas Poetica (танка), Apolo Poetry, Diogen (второ място

Точно заради това тези стилове които предпочитам не ме слагат в някакви рамки, че снимам само и единствено това. Винаги съм отворен за някакви нови разнообразни и интересни снимки, за нови идеи. Обожавам и пътуванията, защоито не обичам да седя много много на едно място, предпочитам да се движа на някъде, на където и да е. Случавало ми се е доста често да се кача в колата и да карам с часовекъде целно къде безцелно. Ей така за да търся някакви нови интересни места, да събирам идеи за снимки в главата си, които да чакат точния момент да ги осъществя.

430

за сенрю на летния им конкурс, 2013 г.), Columbia River Reader (първо място в раздел „Чуждестранни”, 2012 г.) . От октомври 2013 г. е със свое портфолио в The Living Haiku Anthology. Носител е на трето място на първия конкурс на Българския хайку съюз на тема „Декември”, 2013 г. и първо място на същия конкурс за 2015 г. През 2013 г. нейно произведение, „Оловните войници”, е отличено на конкурса за криминален разказ на сп. “Дракус”. От месец януари 2014 г. е със свое портфолио в „Wikilivres.ru”. От месец април 2014 г. е член на United Haiku and Tanka Society. През 2014 г. е класирана на осмо място и включена в сборника от конкурса на името на Агоп Мелконян. През същата година неин разказ в съавторство с Коста Сивов е номиниран на лятна „Таласъмия“. Редактор е на три книги на български език – „Родници” от Ина Крейн, „Ударите на съдбата” от Донко Найденов и сборникът на НКФХ „Цитаделата” „Мечове в града”, за който получава наградата на НКФХ „Цитаделата” за Книга на годината”, 2013 г., а на английски – на Raptus от Свет Ди-Нахум в превод на В. Кръстев, издателство „Hammer & Anvil Books”, САЩ.

431

Утро Излизаш в 5 сутринта през зимата. Не защото имаш куче. Не защото имаш нещо за вършене. Не защото не можеш да изчакаш още два часа, за да запалиш цигара (отново забрави да си купиш). Излизаш за първата глътка въздух. Измамният аромат на пролет те кара да се усмихваш – на бездомното куче, на скитника, който излиза от кофата за боклук, на сънения продавач в денонощния мага зин. самотен бегач врабчета се надигат от тротоара Хайбунът е отпечатан в юлския брой на престижното издание за хайбуни - CHO (Contemporary Haibun Online)

432 рисуващ

Иван Димитров фотограф

пишещ

Весислава Савова

рисуващ

пишещ

рисуващ

433

пишещ

Tемз Арабаджиева

Филип Данчев

рисуващ пишещ

Tемз Арабаджиева е студент по право, пети курс в СУ „Св. Климент Охридски, работещ в отел „Връзки с обществеността“ към издателство „Колибри“ по професия и книжен плъх по призвание.

пишещ

Винаги съм обичал да пиша, макар - някога - предимно писма, докато преди десетина години, по настояване на приятели, не опитах да напиша разказ. Тогава разбрах истинската сложност на писането, но усетих и удоволствието, което то ми достави. Последва дълъг период на самоусъвър-

Подозират я, че нелегално диша в стихове, често посяга към фотоапарата и всеки ден прекалява с книгите. Поддържа свой блог – "Книжно. На по книга, две".

434

шенстване, който, след множество опити, последвани от четири сборника с разкази и един роман, написан в съавторство с Ива Касабова - един чудесен творец от Пловдив, се надявам никога да не завършва, независимо че удоволствието се оказа призвание.

435

Вечер над града Последните виолетови отблясъци на деня чезнеха в далечината над булеварда. Малко по малко неоновите светлини озаряваха нощта. Хората бързаха да се приберат по домовете си или тепърва излизаха, за да се отдадат на забавления, изпълваха тротоарите, носеха торби с продукти, раници, цветя, дипломатически куфарчета, големи и малки чанти или просто държаха ръцете в джобовете си; разминаваха се плътно, впускаха се вкупом между гъстите върволици от автомобили, като малки армии, устремени към отсрещния тротоар, спирани и забавяни от насрещните пълчища, хукнали в обратна посока, подгонени от студа, изсипваха се в широкия подлез, огласяван от глъчката им. Елегантен, русоляв мъж прехвърлил средна възраст седеше пред чаша „Метакса” до витрината на миниатюрен, но уютен бар вътре в подлеза, точно до стълбите. Разсеяно наблюдаваше минувачите и витрините на магазинчетата, подредени едно до друго по отсрещната стена. Обичаше да се отбива привечер в това място, в което сякаш усещаше по свой начин живота на града. Харесваше малкия полутъмен бар, в който рядко се заседяваше някой посетител. Спокойно бръкна в джоба на своя черен балтон от палмерстон, извади малка оранжева кутия “Кохиба есплендидос”, от юмрука му бликна пламъче и в снопа приглушена светлина от малката лампа над него плавно се извиха синкавите, ефирни нишки дим на ароматната му пурета. Потопен в тихия джаз на Елингтън и Колтрейн, той продължаваше да гледа навън, където хората се разминаваха в двете посоки: забързан мъж с черно кожено палто, поклащащ ритмично чанта за документи; друг, който търсеше вървейки замислено нещо по джобовете на шушкавото си яке; две възрастни жени, които кретаха бавно, подпирайки се къде на бастуните си, къде една на друга; група раздърпани младежи, които си подвикваха и се хилеха гръмогласно; отнесен на вид тип с шарено пончо и сплетена на плитки брада. Мъжът гледаше през витри-

436 рисуващ

Tемз Арабаджиева фотограф

пишещ

рисуващ

Филип Данчев пишещ

рисуващ

437

пишещ

ната и както всеки път, се изненадваше на разнообразието сред хората, на шаренията на света, когато забеляза до отсрещната стена, малко вляво, между витрините на два магазина, младо момиче с дълго, светлосиньо яке, шарени наушници и ръкавици, което раздаваше листовки. Въпреки че изглеждаше дебело облечено, то потропваше от студа, но продължаваше да раздава с усмивка листовките на минувачите, които почти не го забелязваха. Едни ги пъхаха веднага в джоба, втори им хвърляха по едно око преди да ги пуснат в кошчето до перилата на стълбите, трети ги смачкваха и ги хвърляха отдалеч, някои ги сгъваха прилежно, други се дръпваха с досада, но сякаш никой не забелязваше нито момичето, нито неговата усмивка. А имаше невероятна усмивка! Мъжът с любопитство наблюдаваше настроението, с което тя вършеше работата си. Не бе на повече от двадесет. Вероятно беше студентка и малкото пари, които щеше да спечели сигурно й трябваха много, за да стои на студеното течение в подлеза, но въпреки това изглеждаше щастлива. Мъжът можеше само да гадае какво кара очите й да блестят, да се усмихва на подминаващите я хора, на елегантна жена, наметнала върху черното си манто сребристо сив шал с няколко разноцветни пискюла в края му, на нахакания късо подстриган млад мъж с бяла риза и вратовръзка на райе, вееща се изпод разкопчаното му пардесю, на влюбените, които не спираха да се целуват докато вървяха, на бабата, която мъкнеше накуцвайки пазарска чанта, на сериозния мъжага с късо кожено яке и каубойски ботуши. Усмивката й му доставяше удоволствие, настроението й го заразяваше дори през стъклото, но си представяше колко е измръзнала. Погледна часовника си; трябваше да тръгва. Повика сервитьорката, за да плати, когато му хрумна една мисъл. Плътният му глас тихо й каза нещо, жената погледна навън, повдигна вежди, усмихна се и му кимна. Прибра пуретите, закопча балтона си и направи път на сервитьорката, която чевръсто излезе навън с чаша горещ, ароматен чай. Първоначалната почуда на момичето премина в приятна изненада, когато сервитьорката кимна към мъжа, сетне се разля в блестяща усмивка. Той не я познаваше, и не го интересуваше коя е; просто един щастлив млад човек. Възрастният мъж едва доловимо се поклони, нахлупи меката си шапка и тръгна нагоре по стълбите. Някъде зад него пианото на Елингтън и саксофонът на Колтрейн танцуваха преплетени, все по-далеч, чезнейки в глъчката на града.

438 рисуващ

Tемз Арабаджиева фотограф

пишещ

рисуващ

Филип Данчев пишещ

рисуващ

439

пишещ

Мартин Емилов

Христина Стоянова

рисуващ пишещ

Здравейте, Казвам се Мартин Христов, но покрай фотографията, повечето хора ме познават като Мартин Емилов. Занимавам се с фотография от 2 години, но честно казано не помня кое ме запали по това прекрасно изкуство. Въпреки, че уча финанси и счетоводство, фотографията е моята страст. Любимият ми жанр от фотографията е портретната фотография, тъй като там мога

пишещ

Мястото на Кексо Христина Стоянова.

да уловя емоцията на хората, защото когато спомените избледняват фотографиите остават вечни. Моята втора страст са автомобилите, затова често можете да ме видите по автомобилните състезания с фотоапарат в ръка. Също така обожавам да пътувам, защото България притежава една уникална природа, която трябва да запазим за бъдещите поколения. Мечтата ми е да обиколя света с раница и фотоапарат !"

Как си, свят? Обичаш ли? Обичат ли те? Помиташ ли дребното? Прегръщаш ли голямото? Радваш ли се на различното? Закриляш ли непосилното? Искаш ли да поскачаме малко на дама? Или е достатъчно да нахлузим кецовете и да крачим смело из цялата ти шир? Ти си на ход. Аз съм Христина.

440

Ако питате тези, които ме познават, ще разберете, че съм налудничав оптимист. Напластен с инфантилна вяра, добита от сбъднатото. Парфюмиран с обещанията на сърцето, побутвани от непотърсени чудеса. Предсказания, изтупани от облаци надежда, макар че надеждата може да е доста непокорна емоция. Въпреки това не се отказвайте от нея. Някои я продават, други я завиват, трети я съпреживяват. Помнете, че преди да стане светло, е най-тъмно. Преди да се откажете, си спомнете с каква мощ тепърва ще обичате. Дишайте щастие, издишайте любов!

441

Има ли кой да обича мен, богинята Мисля си, че хубавецът Нарцис е бил ебаси тежкарят. Чудесно преминаващ през живота със собствената си самодостатъчност, без излишна суетня отритва точещата по него лиги нимфа Ехо. Най-вероятно не му е харесвала и нейната самовлюбеност. Докато той не можел да се насити на алаброса си, тя пък не можела да се наслуша на фалцета си. Класическо „огледал се нарцис, видял си ехото”. Най-фамозното обаче в цялата тая флиртаджийска вакханалия е фактът, че той не е запратил на любовната й майна някаква обикновена гръцка селянка, ами свръхестествена мацка. Разбира се, участта му да се озове умъртвен от самовлюбеност можеше и да го подмине като нарцис нимфа, ако отхвърлената госпожица не беше приятелка на любовната богиня Афродита. Не ща да ви правя митологичен преразказ на историите на себични самозванци. Искам само да задам простичкия въпрос защо мъжете продължават да ни обожествяват, когато нямат топки да обичат богиня. Ей богу, това питане не ми дава мира вече прекалено дълги години. Чудене, започнало кротко и ненатрапчиво още от времето, когато не осъзнавах моето дивно великолепие. И не, не съм нарцис, а нищо и никаква богиня с разпокъсано сърце. С напукана душа, но с безжалостно вибрираща надежда, че след малко ще стане много по-добре там. Там, навсякъде в съществото ми. Онова, прежуленото от невъзможност да се сподели. Онова, дето всеки миг ще се скърши от копнежа си за отдаване. От истеричното си безпокойство да се принесе. Да се врече, замъглено от негата в погледа.

442 рисуващ

Мартин Христов фотограф

пишещ

Христина Стоянова

рисуващ

пишещ

рисуващ

443

пишещ

Срещали ли сте богиня с огорчени от очакване колена, с оръфани от тъга клепачи, с дрипава уста, непотърсена отдавна за целувки? Ако някъде видите богиня, ръсеща самохвално любовен прашец, огледайте се за натрошените й ялови сълзи върху тротоара. Ако някъде видите богиня, която търси осиновител на все още непотърсена от никого любов, станете й приемен родител за малко. За много. За повече. Завинаги. Ако някъде видите богиня, развилняла се от обида, задето някой ридаещ мъж е дръзнал да не припознае нейната изящна пищност, пресегнете се и я свалете от пиедестала, на който са я качили мечтателите. Онези, които й препречват пътя към обещанието за слънчеви зайчета и за тропота на детски крачета по дюшемето. Обещанието за доброто, за лошото, обещанието, докато… Свалете я от високото, защото тя не принадлежи там. Тя е просто човек и това е нейната свещена благодат. Тя пада със същата настървеност върху твърдата земя, както и онези, които ги е страх да я обичат. Тя отглежда толкова старателно недостатъците си, за да не ви разочарова, че почти не й е останало време за грях. Затова свалете я от пиедестала, тя не принадлежи на облаците. Ако някъде срещнете богиня, предлагаща про боно любов, не се колебайте – отчупете си. Това може би е единственият случай, в който обядът наистина е безплатен, а любовта е толкова безценна, че една порция нарциси и една чаша ехо няма да стигнат, за да я платите.

444 рисуващ

Мартин Христов фотограф

пишещ

Христина Стоянова

рисуващ

пишещ

рисуващ

445

пишещ

Весела Петрова

Анжела Димчева

рисуващ пишещ

пишещ

"Златна връзка" Автор на проекта: Деница Тодорова Фотограф: Весела Петрова

и др., като идеята беше да се осъществи златната връзка между стъклото и човешката плът. Друг завладяващ момент в тази фотосесия е изключителният ми афинитет към стъклото като материал и най-вече божествената му игра със светлината. Отраженията, пречупването и огледалността го правят загадъчна и нереална действителност. Благодарна съм, че успях да се докосна до магията на тази загадка!!! Благодаря ти Дени за това, че ми се довери!

За тази магична фотосесия имах честта да бъда поканена от художничката Деница Тодорова, която завърши магистърската си степен тази година с проекта си "Златна връзка". Приех това предизвикателство, имайки предвид, че ще трябва да заснема издухани стъклени балони с отливки на различни части на човешкото тяло по тях. За снимките се използваха разнообразни материали като хартия, вода, пясък, огледало

446

Анжела Димчева (1963, София) е завършила бълг. филология и англ. език в СУ (1987). Работи като преводач, филолог в ДЛИДЮ (1987-1989), издател през 90-те; ред. в „Словото днес“ (2008-2012), отг. ред. на сп. „Световете“ (2011-2012). В момента е журналист на свободна практика. Член на: СБП, СБЖ, Славянска литературна академия, Българския П.Е.Н. и на Асоциацията на софийските писатели. Има 450 публикации – поезия, есеистика, журналистика и лит. критика в 30 издания. Автор на 5 книги: 4 стихосб. („Предспомен“, 1989, „Температура на духа“, 1996,

„Сезони на душата“, 2009, „Крехка суета“, 2013) и на книгата „И критиката е любов“ (2013). Стиховете са преведени на руски, немски, итал., исп., швед., сръб., полски и турски език. Издала е стихосб. „Сезони душі“ в Украйна (2014). Награди: „Лиричен кръстопът на музите – София“, Първа награда за поезия „Свищовски лозници“ (2011), Втора награда „Биньо Иванов“ (2012), Трета награда „В полите на Витоша“ (2014); Златен медал „М. Ю. Лермонтов“ (2014), връчен от Московска градска организация на Съюза на руските писатели.

447

Лятото не е антипод на зимата, а нейното чувствено отражение.

448 рисуващ

Весела Петрова фотограф

пишещ

Анжела Димчева

рисуващ

пишещ

рисуващ

449

пишещ

Любовта е усещането за непостижимост, вътре в магнита на антиразума.

450 рисуващ

Весела Петрова фотограф

пишещ

Стъмването предизвиква еротичност дори само с разсъбличането на звездите.

Анжела Димчева

рисуващ

пишещ

рисуващ

451

пишещ

Не съм разочарована – аз просто съм листо, изгладено от ютия.

452 рисуващ

Весела Петрова фотограф

пишещ

Една свещ ми е достатъчна – ще успея ли с поглед да я запаля, като си мисля за теб?

Анжела Димчева

рисуващ

пишещ

рисуващ

453

пишещ

„Не мога“ е утайката в чашата, „не искам“ е пяната на върха, „не чувствам“ е въображаемото тяло, „не се познавам“ – еликсирът на дъжда...

Нищо не е толкова отровно, както опитът да се гримира любовта.

Най-страшното не е цунами в океана от хора, а празната стая, в която сме се обичали.

454 рисуващ

Весела Петрова фотограф

пишещ

Анжела Димчева

рисуващ

пишещ

рисуващ

455

пишещ

Мариета Ценова

Адриан Христов

рисуващ пишещ

"Мариета Ценова е легенда за всички, които помнят списание "Егоист" (тя беше негов креативен директор) и имат сериозно отношение към стила. При нея той е органичен, независимо дали става дума за начина, по който присъства, или за изкуството, което прави. Харесваме в Мариета извънредно рядката комбинация от талант, ерудиция, лекота, световност и фин хумор. Освен арт директор на печатни и дигитални медии и арт събития, стилист, дизайнер на костюми за театрални спектакли и филми, фотограф, графичен дизайнер Ма-

пишещ

риета е музикален учител на деца и дизайнер на аксесоари. В момента издава онлайн списанието Perfectday (www.perfectdaymag.com), което започна сама през 2006 г. по покана на издателите на Plastic Rhino, UK. " Из „Капитал” - ЛИЦА

Казвам се Адриан Христов и съм от София. Завършил съм софийски университет, но и до днес точно не мога да изчисля колко точно пъти съм преминал по известни-

"Да се научиш да създаваш визии е като да се научиш да пишеш добре. Гмурваш се в дълбокото и плуваш." Мариета Ценова

456

те софийски улици и булеварди, както и не мога да преценя омръзнало ли ми е или още ми харесва. Моя е книгата от 2010г. - "Дзверове".

457

Пинокиеви хроники Личността на Пинокио Лоренчини е доста спорна и далеч не еднозначно представена от различните източници. Според едни, семейство Лоренчини емигрират в България, когато той е едва на пет. Според други е сирак от малцинствата, който някак успява да прескочи класовото разделение, да превъзмогне пречките породени от цветът на дървото му и да си отвори път към висшето общество. Макар всички източници да се затрудняват с информацията от къде точно идва Пинокио Лоренчини, то те са единодушни в твърдението, че е типичен пример за дърво без корен. Пинокио завършва триесеипърва гимназия в София с профил дърворезба и дребен алъш-вериш. В университетските си години, често е забелязван по екопротести, като кратка справка за него, посочва че е бил член на различни организации за защита на природата и животните, като една от тях се нарича организация за защита на едрите морски бозайници от хора пострадали от едри морски бозайници. През младежките си години Пинокио Лоренчини се увлича по Ленин, а после и по сюрреализма, слуша немска класическа музика, чете философия и се сближава със странното семейство Педролино Порто и Франческа Рижата. Първоначално просто вилнеели по столични заведения. Но по - късно срещнали един пропаднал, но изключително талантлив идиот, който свирел на контрабас и тъпан едновременно. Заедно с него обикаляли сборища и панаири из страната и чужбина, като разигравали различни, измислени от тях, долнопробни етюди и гротески. През този период източниците споменават за проблеми с алкохола и наркотиците. По - късно когато започва политическата си кариера, Пинокио отрича да е познавал Рижите, като неведнъж заявява, че подозренията за разхайтените му младежки години са фабрикувани от опозицията, с цел намаляване на доверието към него. Политическата му кариера била бляскава, но кратка. В предизборната борба, той обещава на народа, че ще го оправи за шестотин... Без да пита за шестотин лева ли ставало въпрос или за дни или години, народа си харесал фразата и го избрал за управник. Известен е с това, че след като печели изборите с впечатляващо мнозинство, нито една точка от предизборната му програма не бива изпълнена, без това ни най малко да намалило подкрепата за него. Понеже не било ясно точно, кой какво заслужава, а и трудно можело да се прецени, за това първото нещо което направил като управител на държавата било да промени първи член от конституцията на страната. Така той бил променен от „...за едни сватба, за други брадва”, на „...за всички сватба!” Някои наблюдатели твърдят, че Пинокио не понасял брадви и след промяната на този първи член от конституцията, настанал пълен политически хаос, а освен това и всички започнали да се женят. По-късно съди политически опонент, който от трибуната на парламента го нарича „Пинокио такъв!”. Репресивна политика той води към реактивното политическо движение „Дърва за огрев”. Наричан от политическите си опоненти дървен философ, заради пословичните му дълги и безсмислени речи, които обаче майсторски увличали народното внимание. Това състояние на народа било известно още и като пинокиево пиянство. Именно към политическите си опоненти, той често използва репликата ще ви купя дървени костюми. Пресата не го обича – един от известните всекидневници по онова време излиза с гръмкото заглавие – проблемът на лъжата не е че са и къси краката... Бил известен още и с яростната си съпротива срещу православното християнство, заради грубото отношение към дървото в иконотворчеството, както и срещу икебаната. Сред подземните кръгове на столицата, Лоренчини бил известен със своята надареност и бисексуалност. Лъжите му поваляли жени и мъже, млади и стари, бедни и богати. От уста на уста се носели слуховете за перверзните игри, които предлагал на своите гости и те с охота приемали. Той излизал на импровизирана сцена и така изкусно възбуждал подбраната си, малобройната публика с лъжи, че тя губела задръжки и потъвала в похот . Говори се, че по онова време, Пинокио бил истинският виновник, за не един надут корем, сред малките дъщери на елита. Официално обаче, той нямал наследници. Често неговите любовници го наричали дърво в леглото, макар да не се разбирало точно какво имали предвид. Той пък често се заканвал, че онези които вървели срещу него, накрая винаги гризвали дървото. Ограничен, почти нищожен кръг от източници твърдели, че Пинокио Лоренчини бил лирична душа, харесвал изкуството и поезията и прекарвал много време сам. Обичал да се уединява в дървената си резиденция, в дън гори тилилейски, като сам твърдял, че Тилилей не само съществувал, но и бил величав горски цар. Други шушукали, че в последните си години, имал проблеми с морфина и хероина.

В края на живота си Пинокио е разорен и забравен и по собствено желание отива за дървени въглища.

Неговият биограф и изследовател твърди, че дори и наистина да е съществувал, то днес знаем наистина малко за този странен, дори мистичен български политик и общественик.

458 рисуващ

Мариета Ценова фотограф

пишещ

Адриан Христов

рисуващ

пишещ

рисуващ

459

пишещ

Индия След дълго пътуване с транс граничен влак, съпругът се събудил посред нощ погледнал през прозореца на спалното си купе и озарен от мека оранжева светлина, като че идваща от огньове или клади, попитал все още спящата си съпруга: IsItIndia? А тя сънено отговорила: Its still out dear. Такива истории разказваше в началото на всеки час, нашият учител по английска литература в гимназията. Джордж Вас Синг Тон се казваше учителят. С това наименование, спокойно можеше да ни е и учител по музика. Но той не харесваше тази шега. Подозирахме че името му е фалшифицирано, както между другото и иначе впечатляващото му си ви, което създаваше за него образ подобен на западноевропейски интелектуалец от края на деветнаесети век. Разбира се пред голямото му, владеещо много смешни и едновременно смущаващи мимики лице, ние немеехме сякаш в шок и глътнали езици. Не съм сигурен дали наистина познаваше английската литература така добре, както се твърдеше в си ви то му, но безспорен факт бе това, че изумителният му, ту висок, ту друг глас, ни превземаше като опитен римски легион. В началото ни впечатляваше и смущаваше факта, че ни наричаше новооткрито село, само с ученици, а себе си конкистадор. Това не беше всичко. По - късно ни впечатляваха и смущаваха други неща. На момичешката паралелка по английска литература, съставена от триесеиосем момичета под петнаесет години, вдъхновено съобщаваше, че са най – красивите момичета в целият клас. На момчешката паралелка по английска литература, съставена от триесеиосем момчета под петнаесет години разказваше, как древните гърци вярвали, че който приживе води живот на благородник, след смъртта се прераждал в царствен лъв. Ай лъв ю. Макар на по - късни години, моят психоаналитик Йоханес Юг да твърдеше, че учителят по английска литература, в гимназиалните ми години е изцяло измислен от мен образ, с цел да прикрие травми в детството ми... Аз отричах и разбира се се смеех с глас, на най-гениалната му трансформация и продължавах да твърдя, че те са един и същ човек.

460 рисуващ

Мариета Ценова фотограф

пишещ

Адриан Христов

рисуващ

пишещ

рисуващ

461

пишещ

Милен Добрев

Владимир Кабрански

рисуващ пишещ

Казвам се Милен Добрев. Живея в Бургас, по образование съм биолог. Към фотографията се пристрастих преди около четири години. Започна постепенно и безобидно, докато не се превърна в страст. Занимавам се предимно с пейзажна фотография. Участвал съм в няколко изложби, като най-големият ми успех за сега е златен медал от Trierenberg Super Circuit 2015.

пишещ

Казвам се Владимир Кабрански. Роден съм през месец декември 1965 година в град Самоков и това е всичко важно, което ще кажа за мен. За хората, които ме познават, всяка дума в повече е излишна. За тези, които не ме познават, каквото и да кажа, няма да научат достатъчно. Няма да научите много за мен и от разказите, които пиша. В един текст всеки намира това, което търси. Намира това, кое-

Може да се каже, че благодарение на това хоби започнах да опознавам България. Обикаляйки страната през различните сезони, дебнейки природата в най-интимните моменти, посрещането на изгрева на всевъзможни места или улавянето на затихващата светлина след залез, неминуемо водят до съвсем различно възприемане и виждане на света. Опитвам се да запечатам подобни моменти.

462

то е в самия него. За да не е съвсем кратка, все пак ще допълня информацията. От шест години имам личен блог с име Нямам идея и повечето от разказите ми са писани за него. Повечето разкази са в приказен и фантастичен стил. Имам издадени две книги с подбрани разкази – „Страната на фантазиите“ и „Разказани приказки и приказни разкази“.

463

Приказка за Невъзможната Възможност Невъзможната Възможност живееше на една малка планета, загубена някъде в покрайнините на Млечния път. Откакто се помнеше живееше сама на планетата, но не страдаше от самотата. Не, че обичаше самотата, а просто въпреки, че беше единственият законен и регистриран жител на планетата си, тя никога не оставаше сама. Не оставаше сама, защото винаги имаше гости. Не само от Галактиката, но и от цялата Вселена постоянно някой идваше да я види. Идваха учени, журналисти, политици, търговци или обикновени туристи. Можеш да обиколиш цялата Вселена, да посетиш милион планети и да видиш безброй чудеса, но ако когато се прибереш в къщи, не можеш да се похвалиш, че си видял Невъзможната Възможност, все едно никъде не си бил. – Ама тя наистина ли е невъзможна? – питаха слушателите, а разказвачите, видели я с очите си, поклащаха важно глава и отговаряха: – Наистина! По-невъзможно нещо от нея няма никъде във Вселената! Докато не се изправиш пред нея, не разбираш, как е възможно да съществува подобна Невъзможна Възможност. – Теоретично не е точно така! – не се съгласяваше някоя учена глава. – Винаги, ама винаги има някаква възможност. Дори когато става въпрос за Невъзможната Възможност. Статистически погледнато, винаги има такава вероятност и то вероятност, по-голяма от нула. – Не съм съгласен, колега! – отвръщаше му друга учена глава. – Изучавах я в продължение на години, за разлика от Вас. Проверих всички теории и съм сигурен, че тя наистина е невъзможна. Можете да прочетете изследванията ми в Галактическата Уикипедия, където са им отделени цели две страници. Една за мен и една за Невъзможните Възможности. Ако четете нещо разбира се, в което много се съмнявам. Наблизо един известен журналист говореше по телефона разпалено: – Не ме интересува! Невъзможна Възможност или пък Възможна Невъзможност е все едно и също. Нима не разбирате, че това не е новина? Новина ще бъде, ако нещо се случи и то при условие, че съм наблизо, за да отразя събитието. – Нещата са сериозни! – шушукаха си група току що завърнали се от планетата политици. – Тя е толкова неопределена, че не се побира в нито един закон. Спешно трябва да напишем нов, но пък обикновен закон не би могъл да я обхване. За Невъзможната Възможност ни трябва Невъзможно Възможен закон. Само че, да се напише такъв закон е невъзможна възможност. – Колко ли струва? – спореха търговците. – Милиард? Или пък цената ѝ е невъзможно възможна? Възможно ли е да се намери

Rays in Buzludzha

464 рисуващ

Милен Добрев фотограф

пишещ

Владимир Кабрански рисуващ

пишещ

рисуващ

465

пишещ

купувач или това е само възможна невъзможност? Докато се чудели и я коментирали в цялата Галактика и половината Вселена, Невъзможната Възможност започнала да се възгордява. – Божке, колко съм оригинална и забележителна! – радвала си се сама тя. – Толкова съм невероятна, че дори не могат да ме изучат, както трябва. Няма нищо подобно на мен във Вселената! Толкова невъзможна възможност, никога не е имало и никога няма да има! Нали? Учените, които я изучавали поклащали глави в съгласие и продължавали да опитват невъзможната възможност, да я изучат напълно. Един ден обаче, някакъв опърпан турист, не се съгласил с Невъзможната Възможност. – Че си чудо, чудо си! – рекъл ѝ туристът. – Обаче преди много много години, на другия край на галактиката посетих малка планета, на която живееше Невъзможната Любов. Повярвай ми, тя беше много по-невъзможна от теб, а и беше толкова популярна и известна, че не половината Вселена, а цялата я обсъждаше. – Невъзможна Любов ли? Защо не съм чувала нищо за нея? – смръщила вежди Невъзможната Възможност. – Ако тя е наистина толкова популярна, все някой щеше да ми спомене за нея. – Аз съм чувал за нея. – обадил се един от учените. – Нещо повече, дори съм я виждал. Нещо още повече, бях на планетата ѝ дълги години. Изучавах Невъзможната Любов и дори защитих дисертация, в която доказвах, че е напълно невъзможна. После... – Какво после? – Ами после Невъзможната Любов, взе че се случи. Вероятност едно на милиард на ента степен, плюс едно. Обаче се случи. – Знаех си! – възкликнала Невъзможната Възможност. – Знаех си, че е била менте. Няма начин, нещо което е наистина невъзможно, да се случи! – Всъщност има! – въздъхнал ученият. – Бях го споменал в дисертацията си, но никой не обърна внимание, а когато се случи, хората бързо загубиха интерес и забравиха за нея. Никой вече не си спомня подробностите. – И каква е тази възможност! Какво е това нещо, което може да направи една невъзможност възможна? – Приказка. Една приказка може да направи това. – Приказка ли? Не се подигравай с мен! Приказките са невъзможни, почти колкото самата мен. Ако самата аз не бях най-чудната Невъзможна Възможност, това щяха да са приказките. – Грешиш! – засмя се туристът. – Аз бях там, когато това се случи. Приказките може да са невъзможни възможности, но правят възможни дори най-невероятните невъзможности. – Е, може и да е така! – въздъхна след кратък размисъл Невъзможната Възможност. – Само че, това не ме засяга. Няма никаква възможност, тук да има приказка. Така че, аз ще си остана завинаги Невъзможната Възможност. Единствената, неповторимата, чудната Невъзможна Възможност. – Отново грешиш! – отвърна туристът. – Забравих да ти спомена, че аз разказах приказката, която превърна Невъзможната Любов във възможна. Така че, всичко просто е въпрос на време. Време и една приказка, която може да направи възможна и най-невъзможната възможност.

466 рисуващ

Милен Добрев фотограф

Светулки в резерват "Ропотамо"

пишещ

Владимир Кабрански рисуващ

пишещ

рисуващ

467

пишещ

Биляна Стефанова

Веселка Василева

рисуващ пишещ

Казвам се Биляна Стефанова, фотографията за мен не е професия, а само хоби, привличала ме е още от училище. По-сериозно започнах да снимам с първото си дигитално фотоапаратче някъде около 2006 г. Щом го взех подгоних домашните любимци, които със или пряко воля, трябваше да позират в най-невероятни сценарии. С врeмето темите се промениха, започнах да обръщам повече внямние на хора и пайзажи, като в момента снимам предимно пайзажи. Снимането ми служи като повод за разходки с приятели и сама; било

пишещ

Казвам се Веселка Василева. Родена съм на 04 юни 1970 година в град София. Кварталът, в който отраснах, бе пренаситен от художници, писатели, актьори, поети, режисьори и други дейци на изкуството. Може би средата от детството ми повлия твърде силно, или просто отключи онова неподозирано кътче в душата ми, което ме накара да израсна като личност. И да определям себе си, като човек с много призвания, разностранни интереси и афинитет към изкуството – във всичките му измерения и форми. Като типичен представител на зодия близнаци, преминах

из града, парка, планината или на брега на океана, където живея. Това е начин да се откъсна от ежедневието, да забравя проблемите и да се насладя на природата, която ме заобикаля. Интересно ми е как едно и също място е толкова различно в различните годишни сезони и различнте дни. Как на един и същ плаж никога не става еднаква снимка, водата постоянно променя брега. Това са едни безкрайни картини които остават в нашето съзнание и които само фотографията поддържа ярки..

468

през много етапи в живота си - от уличен художник, със собствена марка кожена бижутерия, прелетях през музикалния бранш като текстописец… Докато накрая не открих истинското си поприще, да описвам с думи всичко онова, което много силно ме впечатлява, в поетична форма или в проза. Имам издадени три книги. Две за деца от 3 до 7 годишна възраст; „Принцесата от Стража планина“ и „Животинско царство“. И стихосбирката „Отстояния“. Участвам и в поетични алманаси, представящи съвременни български творци.

469

Есента е лудост Есента е полепнала сладостно по разлистени в мрака очи. И е грях, и дискретност отдадена, уловила с тих шепот лъчи. Тя е лудост и стъпки във времето, ветрен огън и хладен пожар. Съхранила сърцето и стремето, тиха пепел е лумнала в жар. И надежда е сгушена в шепите, с куп светулки във пъстрият свят. Тази есен е лудо прошепната... И е обич... И пристан... И бряг.

470 рисуващ

Биляна Стефанова фотограф

пишещ

Веселка Василева

рисуващ

пишещ

рисуващ

471

пишещ

Над Созопол свистят ветровете Позакърпил поредната мрежа, остарял, но безумно щастлив. Пак поглеждаш таляна с надежда, че Нептун ще е днес милостив. А морето пред теб се простира и те мами с ласка и блян... Блян, за който пак сили намираш. И си жив! И си сам! И си там! И луната безшумно и глухо си играе с твоите коси. Очертава ти светла пътека, после тихо притваря очи. Над Созопол свистят ветровете, с помъдрели от обич вълни, все доплитат рибарската мрежа, сякаш молят: „При мен остани!"

472 рисуващ

Биляна Стефанова фотограф

пишещ

Веселка Василева

рисуващ

пишещ

рисуващ

473

пишещ

Тодор Динев

Дилиян Манолов

рисуващ пишещ

Казвам се Тодор Динев от Бургас снимам от около 35 години в много жанрове. Последния, с който се занимавам е колажа или наслагването на няколко кадъра един върху друг. Повечето направо така ги снимам, защото фотоапарата ми има така-

пишещ

ва опция, други ги събирам в компютъра. Това е моето лично виждане към фотографията, сюжета, света. Не робувам на клишета и не се интересувам от общоприетото отношение към фотографията.

Казвам се Дилиян Манолов, бакалавър психолог, актьор и поклонник на думите.

474

Обожавам джаз, приятелите си, ездата и каяка. Вярвам в семейството си.

475

*** Когато разказваш на рози, приготви си жило. Вържи очите си с червена кърпа, носа си помами със билки… И ги слушай. Ще шушнат точно като храст къпини. Разкажи им, без думите ти да се утешат от чудната им хубост.

476 рисуващ

Тодор Динев фотограф

пишещ

Дилиян Манолов

рисуващ

пишещ

рисуващ

477

пишещ

*** Църква пусна. Рано. Рано беше. Ройна стадо благо сито шепнещо, малки верни думи, дирещо лека, лека смелост. Време, то такова бе. С кръв писмата се подписваха, предателите ставаха мърцина на силния и светъл плам. Страхливците трепераха, та задрусаха султан. Но църква пусна твърде рано и нечестивите пося навън. Вместо с отрова да ги комка, да ги прокълне и с гръм да ги удари, но не небесен, а от чифте.

478 рисуващ

Тодор Динев фотограф

пишещ

Дилиян Манолов

рисуващ

пишещ

рисуващ

479

пишещ

Жечо Планински

Таня Даскалова

рисуващ пишещ

Бях на 14 когато се запознах с фотографията. И макар че беше доста отдавна и аз като всеки, който е минал първо през “аналоговата” фотография никога няма да забравя романтиката на “тъмната” стаичка с червения фенер, тракането на корексдозата, мириса на фиксаж и “пукането” на снимките докато се сушат в пресата. Разбира се имаше и мрачни периоди – и

пишещ

Казвам се Таня Георгиева Даскалова. На 18 години съм, живея в град Пловдив. Пиша стихове от десетгодишна. През последните две години се опитвам да пиша и проза. От три години и половина посещавам литературен курс по творческо писане, воден от Елена Диварова. Печелила съм два пъти награди в конкурса „Недоизречено“ на Стефан Бонев (през 2013г. и 2014г.). През 2014г. спечелих също така и поощрение от конкурса „Живеем в земята на Ботев“. През тази година (2015г.) спечелих Специална награда „Легенда за ромите“ в Национален конкурс „Словото на младите“, Специална награда

то дълги, когато апаратът и цялото фотографско оборудване прашасваше из шкафовете. Но най-важното е, че все пак успях да съхраня във времето страстта си дори и сега, в годините на дигиталната фотография, като се окуражавам, че все още не съм направил най-добрите си снимки.

480

от Националния дворец на децата в Национален литературен конкурс "Живеем в земята на Ботев", Поощрителна награда в литературен конкурс „Код червено: литература“ и Специална награда от Международен литературен конкурс „Изкуство против дрогата“. Литературата и изкуството заемат една голяма част от моя живот. Обичам да чета, да общувам с хора на изкуството. Мисля, че хората са едно изумително творение, което би могло да бъде удивително красиво и в същото време ужасно грозно и си заслужава да го съзерцаваш и изследваш.

481

СЛЕД ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ

Четеш ли книгите на рафта до сърцето ми? Непипнати, прашасват. По-тежки стават думите непрочетени. И по-трудно на езика се напасват. Изключи онзи бял ковчег, погребал мисълта ти. Излез навън, напук на вечно затворения век. На вратата на съседа почукай. Пусни хвърчило. Направи си кюфтета от кал.

482 рисуващ

Жечо Планински фотограф

пишещ

Таня Даскалова

рисуващ

пишещ

рисуващ

483

пишещ

Ти седиш на стол, пред компютър, а на мен ми става жал… Скъпи Бъдещ пенсионере, още ли не си живял?

484 рисуващ

Жечо Планински фотограф

пишещ

Таня Даскалова

рисуващ

пишещ

рисуващ

485

пишещ

Янчо Събев

Селвер

рисуващ пишещ

Казвам се Янчо Събев и по образование съм философ. Занимавам се с фотография вече 10 години. Случи се някакси непредумишлено. Вътрешни пориви ме накараха да се отдам безрезервно в опитите да търся светлината и да работя с нея. Стори ми се доста интересно и предизвикателно да се вглеждам в нещата и да ги "спирам" в снимка. В даден момент от живота ми това стана не само моя професия, но и част от личната ми легенда. Фотографията която представям е парченце от пъзела на моето съществувание, отношението ми към заобикалящата реалност и опитите които правя, визуално да осмисля света. Изкуството което представям подпомага вътрешното ми развитие, обогатява и облагородява природата която имам, "разпъва" хоризонта на моите разбирания, прави ме по-толерантен. Задава

пишещ

не само динамика, но внася комфорт и самовглъбение. Правенето на фотография ме среща с хора, събития, реалности от които извличам енергия, вдъхновение, мъдрост ... Фотографията е моето ментално, медитативно и лично преживяване, което, без да звучи претенциозно, ме отнася до трансцедентални измерения. Имам усещането, че не бих бил това което съм без да търся, фотографирам и споделям моите визуализации. Някой от тях са документални, други естетски. Всичко това не е самоцелно занимание. Опитвам се да предизвикам емоции и отношение у хората, които проявяват интерес към моите работи. Надявам се това да е сполучлив опит да направя света, в който живеем, едно по-красиво и добро място.

"Писането е религиозен акт, то е състояние, реформиране, учене наново и повторно залюбване на хората и света та-

486

кива, каквито са и каквито биха могли да бъдат." Силвия Плат

487

Очите на тъгата са зелени Понякога съм облак, натежал от дъждове (и омагьосан да не може да заплаче). Разпадам се на птици и на късчета небе. И заприличвам на издухано глухарче. Смалявам се до тичинка на липов цвят и се оставям вятърът във шепи да ме носи. Да ме отвее някъде далеч, в измислен свят – в страната на пастирките на еднорози. Да измълча онази тиха, тиха пролет в мен – до края, до последното глухарче. Да обещая на морето, че ще съм добре. И да забравя как ужасно ми се плаче. Понякога съм облак и така ми се вали, че мога да удавя цялата вселена. А ти дори не знаеш, че те чакам в този стих. И че очите на тъгата са зелени.

488 рисуващ

Янчо Събев фотограф

пишещ

рисуващ

Селвер пишещ

рисуващ

489

пишещ

*** Не говоря езика на мидите. Не говоря и своя език. Тишината е стих, но не питайте, колко сложни глагола изтрих. Ако махна дъжда, ще ме видите, но защо да го махам, нали? Като няма места за излитане, по-добре да вали, да вали. За да има дъга между сричките, си представям, че думите спят. Всяко юлско море е обичане, всяка грешка е стъпка назад. Като сричка, оплела се в клоните, предпочитам да нямам лице. Все едно е, дали ще запомните тишината на мойто сърце.

490 рисуващ

Янчо Събев фотограф

пишещ

рисуващ

Селвер пишещ

рисуващ

491

пишещ

Симеон Тодоров

Mystic Man

рисуващ пишещ

„Симеон Тодоров е скромен, изтънчен и млад. Толкова млад, с толкова вдъхновяващи проекти под ръка. Фотография, галерия, сайт с обич към Пловдив, каузи за здравето на младите хора, ритници за диалог към същите, на онова, за което не бива да се говори в пост-репресирано общество. Симеон смята, че заслугите са общо кратно на индивидуалния към цялостния принос и това го държи здраво стъпил на земята. Светлини на прожектори не го интересуват, освен ако не са космически. Умело остава в страни от радара на комерсиалния прочит на медиите. Вместо това съществува както най-добре знае.

пишещ

Обича във фотографията тихата, "сериозната" красота, необичайна и понякога дори пиперлива. Говори тихо с всички, докато превръща и малките частици неувереност у тях в творчески израз, в откриването на атоми любов навсякъде. Затова и логото "PLOVEDIV". В Пловдив добави любов. Неуморима доброта струи от него, непреднамерена, човек лишен от цинично отношение към живота и околните, интересуващ се от всичко що диша, живее и твори.”

От няколко месеца насам съм застанал срещу стена. Наричам я условно „Стената на глада”. Глад за нещо повече от ежедневие, глад за красота, глад за нормални хора, глад за изкуство. Тя не е сива както се предполага, не е от тухли, бетон и панели. Това е особена стена, прозрачна, но непрогледна.

Чувам зад стените й кучешки лай, скимтене, ръмжене и жално проплакване, но не виждам нищо. Може да е илюзия, възможно е да си внушавам, но мирисът на застояло, злоба и завист, подсказват, че там, от другата страна, нещо се случва. Стоя срещу нея всеки ден в очакване на новина и тя не закъснява...

Текст: Светлина Трифонова Фотограф: Алекзандра Кевин.

492

493

Залязваше слънцето, а а тя стоеше в края с притворени очи, а аз я обичах безнадежно, четях между редовете, но нямах ключ към сърцето й. Стоях пред затворената врата, пред сивите стени на чувствата й, изгубен и ненамерен. Залязваше слънцето зад мъглата на чуждо небе, а аз стоях пред високите стени на недоверието й. Трябваше ми да вляза в любовта й, да прекрача прага, но нямах ключ. Четях в очите й, но се страхувах да осатана насаме с нея. Очаквах сенките ни да се слеят вместо нас. Тя стоеше, а аз бягах на място и не можах да направя първата крачка. Изведнъж тя скочи и избяга в съседната къща. Красива ангорска котка, която можеше да е моя, стига да не се страхувах от острите й нокти. Пу, сега ще трябва да си търся друг домашен любимец!

494 рисуващ

Симеон Тодоров фотограф

пишещ

рисуващ

Mystic Man пишещ

рисуващ

495

пишещ

Правилен избор - друг домашен любимец!

496 рисуващ

Симеон Тодоров фотограф

пишещ

рисуващ

Mystic Man пишещ

рисуващ

497

пишещ

498 рисуващ

Симеон Тодоров фотограф

пишещ

рисуващ

Mystic Man пишещ

рисуващ

499

пишещ

Чисто хипотетично Чисто хипотетично вятърът довя бележка изписана с тъга, в нея се молеше за помощ. Ягодите на съседката били обрани. Чисто хипотетично отидох да разследвам кой го е напрвил. Чисто хипотетично се оказа малко сираче, което освен супа, хляб и боб, никога не бе яло такива интересни неща, които растат от земята. Чисто хипотетично тя го осинови, но и чисто хипотетично то избяга, защото не беше свикнало някой да се грижи за него, а и чисто хипотетично му липсваше свободата. Тя чисто хипотетично се надяваше някой ден да й каже мамо, но то чисто хипотетично я наричаше: „лельо”. Често и хипотетично то се сеща за нея, като за странната жена, която искаше да го къпе, да го накара да носи чисти дрехи и да го промени. Чисто хипотетично то живее някъде по света и прави сладко от ягоди. Подслажда си с него всеки сладък момент. Първа целувка – сладко от ягоди, тичане бос - сладко от ягоди, мокър под дъжда - сладко от ягоди. И чисто хипотетично всеки един специален момент е ознаменуван с мармалад от праскови. Единствено праскови никога не открадна! Специалните моменти не се крадат.... Това беше теорията му чисто хипотетично........

500 рисуващ

Симеон Тодоров фотограф

пишещ

рисуващ

Mystic Man пишещ

рисуващ

501

пишещ