Списание „Пътят към познанието“

ПЪТЯТ КЪМ ПОЗНАНИЕТО Отговорен редактор: д р Капка Иванова Редакторска колегия: д р Капка Иванова д р Никола Бенин д р Иво Братанов Теодора Евтимова Борислава Грозева Ралица Матеева Мария Накова Петя Къвръкова Антони Пенчев Коректор: Кети Илиева Оформление и дизайн: Павел Горанов, Анна Павлова

Русе)

Исторически портрет Цветелина Бакалова (СУ „Христо Ботев“, гр. Русе). Разказите на Михаил Арнаудов: Спасителна рецепта Нона Янкова (СУ „Христо Ботев“, гр. Русе). Разказите на Михаил Арнаудов: Една съвременна приказка в търсене на добротата и на любовта Филипа Йорданова (СУ „Христо Ботев“, гр. Русе). Разказите на Михаил Арнаудов: Сцени в хотела един младеж

Михаил Димитров (СУ „Христо Ботев“, гр. Русе). Обичаят Джамал от с. Кошов, Русенско Тодор Иванов (МГ „Баба Тонка“, гр. Русе). Моята колекция от стари документи, книги и предмети от бита В ПЛЕН НА НАУКАТА Елена Панайотова (АЕГ „Гео Милев“, гр. Русе). Асеновград магия на времето и духа

гр. Русе) Един библейски

и Янкула войвода“ на Георги Томалевски Александър Георгиев (МГ „Баба Тонка“, гр. Русе). Мухите и пчелите в творчеството на Георги Господинов ОТДАДЕНИ НА НАУКАТА Павлин Орловски (АМТТИ, гр. Пловдив) „Помàна за жив“ танцът като надежда за „оня“ свят Симеон Кулиш (Първо частно училище „Юрий Гагарин“, гр. Варна). Варненската общественост

ИДЕЯТА, ФОРУМЪТ, СПИСАНИЕТО

Д-Р КАПКА ИВАНОВА

През есента на 2019 г., в един случаен разговор с директора на Регионална библиотека „Любен Каравелов“ г жа Теодора Евтимова, се отвори темата за инициатива, която да насърчи ученици, студенти, учители, млади специалисти да посещават библиотеката и ползват нейните ресурси. Замислих се, че в града се провеждат всякакви форуми, но насочен специално към подрастващото поколение липсва. А колко хубаво би било младите хора да бъдат провокирани, насърчавани и мотивирани, да бъдат изследователи и откриватели, да споделят идеи. Но каква да бъде инициативата? Каква да е концепцията? А дали самите млади хора биха я припознали като своя, близка, значима? Всъщност не е никак лесно да поставиш основите на форум, който да спечели сърцата и умовете на младежката аудитория. Но с г жа Евтимова решихме да рискуваме. Защо „Арнаудови срещи“? В историята на Русе и на България има личности, които оставят трайна диря в културата, науката, изкуството. Личности, които могат да бъдат и са пътеводна светлина за поколенията. Такава личност е изтъкнатият български учен, роден в град Русе, академик Михаил Арнаудов. През далечната 1973 г., по личната воля на Арнаудов, неговата

изследователи от страната и чужбина, той остава далеч от ученическата аудитория, а ценната библиотека на Михаил Арнаудов почти непозната. Постепенно се зароди идеята за поредица от разнообразни инициативи на РБ „Любен Каравелов“, които да „срещнат“ младите хора с личността и творчеството на Михаил Арнаудов, с науката, с изследователската тръпка и така стъпка по стъпка да поемат по трънливия път на познанието. Така се роди идеята „Арнаудови срещи“. Следващата стъпка беше да набележим поредицата от събития, с които да започнем. Каква по хубава идея от това да попълним празнината от културни инициативи, свързани с личността и творчеството на Михаил Арнаудов в Русе, от това да дадем трибуна на младия човек в неговите първи стъпки към познанието? Убедени, че обществото трябва да подкрепя всеки устрем на младите в тяхното развитие, в техните изследователски търсения, решихме първата инициатива под шапката на „Арнаудови срещи“ да бъде Национален младежки форум „Пътят към познанието“. Подкрепа в това начинание получихме от Регионалното управление на образованието в Русе. Тук е мястото да изкажем признателност към директора на Регионална библиотека „Любен Каравелов“, г жа Теодора Евтимова, за категоричността и всеотдайността, с която подкрепи тази идея, стана нейна орисница и ѝ даде зелена светлина. Този прекрасен форум, който започна плахо в годината на световната пандемия, нямаше да се реализира успешно без сърцатата работа на целия екип на библиотеката и на колегите, които приеха да бъдат част от научното жури: д р Никола Бенин, д р Дамян Борисов, Кремена Тодорова, Борислава Грозева, Ралица Матеева, Петя Къвръкова, Жасмина Щерева, Цецка Маркова, Мария Накова, Тамара Такова, Антони Пенчев, Силвия Китанова.

Второто издание от 2021 г. ни зарадва с двойно повече участници и пъстрота от теми в различни научни направления. А последното, от 2022 г., затвърди убеждението ни, че сме на прав път и младите хора имат потребност и нужда от нашата трибуна, за да представят онези теми, които ги вълнуват, да направят своите първи стъпки в науката и изследователската работа. Усилията на организаторите през 2022 г. бяха подкрепени вече и от Община Русе и програмата за финансиране на художествени проекти. СПИСАНИЕТО През настоящата година реализираме още една от нашите идеи – първия брой на електронното списание „Пътят към познанието“, в което ще бъдат публикувани доклади, изследвания, разработки както на участници във форума „Арнаудови срещи. Пътят към познанието“, така и на учители, студенти, докторанти, изследователи, които припознават идеите ни и желаят да публикуват в изданието. Така реализираме още една от целите си да дадем трибуна на младите хора и да ги подкрепим по пътя им към науката и знанието. Искрено се надяваме, че в бъдеще ще получимподкрепа от обществеността и институциите, за да продължим да бъдем полезни на младото поколение.

срещи. Пътят към познанието“. И през тази година форумът ще продължи в същия откривателски дух да търси нови литературни и исторически открития и тълкувания на български текстове и български автори. Ще продължим да даваме трибуна на млади изследователи на българското минало, достигнали с много упоритост и труд до оригинални документи в книгохранилищата и архивите. Ще насърчим интерпретациите им от съвременна гледна точка на исторически факти и събития, на процеси и социални проблеми, хвърлящи мостовете от миналото към настоящето. Ще се опитаме да бъдем достойни

ще предложи няколко тематични направления литература, история, български фолклор, изкуство, философия, география. Ще имаме възможност да чуем и видим различни доклади и мултимедийни проекти. В това отношение библиотеката предоставя прекрасни възможности на участниците и безупречна технологична обезпеченост нещо, за което се грижим с особена последователност, като се стремим да не изоставаме от модерните форми на общуване и обмен на информация.

Искам да Ви уверя, че всички доклади и мултимедийни проекти ще бъдат оценени внимателно и професионално от компетентното ни жури. Ние ще продължим да гледаме към Вас, скъпи млади приятели, като на легитимни учени, като на хора, които са бъдещето на Русе, на България, на Европа и на света. „Арнаудови срещи. Пътят към познанието“ е жива форма за иновация и промяна. Тя заслужава широка обществена подкрепа и нови хоризонти, защото само младостта, на която са присъщи вдъхновението и красотата, може да спаси света. На добър час! ТЕОДОРА ЕВТИМОВА Директор на РБ „Любен Каравелов“

към Вас. Нека Ви направя едно признание. Аз съм сигурна, че ако бях на Вашата възраст, щях да бъда изключително щастлива да мога да участвам в подобен форум. Разбирам, че Вашите изследвания са оригинални и ще допринесат за разкриването на много важни факти и явления, свързани с местни традиции и фолклор, и разработката на теми, които не са били проучвани досега. Вашата ръководителка, д р Капка Иванова, е имала прекрасната идея да организира подобна среща и въпреки трудностите и вирусите, които се появиха тази година, тя успя да Ви събере днес на този форум. Аз не живея в момента в България и затова се обръщам към Вас по този начин, иначе щях да присъствам лично. Имах щастието да се познавам с патрона на вашите срещи моят дядо Михаил Арнаудов.

през късните години на своя живот той продължаваше да работи и да общува активно със своите близки, както и с много млади хора. Предполагам, че едно от нещата, които бихте искали да ме попитате, е какво мога да споделя за него, като лични наблюдения или спомени. Той беше един прекрасен дядо. Често ми разказваше за своите срещи с големи български писатели, а също така и за писатели, с които не се е срещал, но е общувал чрез своите научни разработки като Ботев и великите личности на Българското възраждане. Ботев, Вазов, Яворов са личностите, които, според него, оформяха дървото, на което се опира българската култура и душевност. Спомням си, че посетихме заедно едно училище, след като беше поканен да води беседа за Яворов и той я прие. Въпреки подканите да седне на стола, той беше прав, докато говореше с учениците, може би за да има тази невидима връзка с аудиторията. И това е един пример само. Винаги умееше да спечели събеседника си, да го предразположи към откровеност. Неговото отношение към младите беше бащинско и мило. Когато сме правили разходки или сме сядали някъде, той заговаряше често младите двойки или просто млади хора. Очевидно много му харесваше. Той искаше да им разкаже по един непринуден начин нещо интересно, което да ги заинтригува, да ги накара да се замислят. Отначало те се спираха с някакво удивление, а после се вслушваха в това, което има да им каже. Той се интересуваше от самите тях и беше събеседник, който не следва

Не обичаше депресията и меланхолията. Спомням си, че веднъж бях написала едно тъжно стихотворение за увяхващи цветя и той с много такт ме похвали за него, но след това беше попитал родителите ми дали е имало някакъв повод за подобни мисли, за да даде съвет, да се притече на помощ, ако е необходимо. Също така беше малко строг, учеше ме на самодисциплина. Имаше своите ценности, които отстояваше и вкъщи. Например това да се съобразяваме с нормите на обществото, да уважаваме по старите, но също така да даваме простор на своята оригиналност. Една учителка, когато бях малка, беше подчертала с червено „заветни идеали“ в едно мое ученическо съчинение и когато баща ми се посъветва с него, той одобри новоизкованото словосъчетание. Каза: „Това е много оригинално“. Беше изключително демократичен и справедлив човек. Спомням си, че му пишех писма, когато отиваше на санаториум във Владая или Велинград и търсех неговата подкрепа за някои житейски несправедливости. Вярвах, че той е човекът, на когото мога да се доверя и винаги получавах отговор. На една картичка, която му изпратих, с цветя на нея, той отговори така: „Знам кои са тези цветя. Това са цветята на твоята прекрасна душа“. Винаги, когато съм подражавала на него или съм влизала в ролята на писател, той е хващал молив и ме е карал да диктувам моето несръчно стихотворение.

Животът на Михаил Арнаудов е тясно свързан с науката и с България. Те са неговите кумири. За науката той казва, че е емоционална наслада и „може да се смята, наред с музиката и поезията, за най благородното занимание“. А когато е свързана с България, тя има особена, още по голяма благородна цел. Сега, когато честваме 170 годишнината от рождението на Иван Вазов, според мен няма друга личност в литературната и културната ни история, която така да се родее с големия български писател. Както Вазов изгражда представата ни за България, така Михаил Арнаудов чертае България в своите трудове за българския фолклор, Българското възраждане и големите български писатели, с които той е бил и приятел. И нека завърша с думите на Михаил Арнаудов, които намирам изключително актуални във връзка с науката и познанието – темата на вашата среща. Той казва: „Науката, доколкото почива на разума и разрешава познавателни задачи, може да допринася за облагородяване на характерите и нравите. Но науката е твърде слабо застъпена в средите на мнозинството и тя не може да го ръководи. Затова трябва да се търсят съюзници в областта на образованието, на изкуството, на политиката, защото именно те успяват да въздействат на чувствата и въображението

Пожелавам тези „Арнаудови срещи“ да ви направят съпричастни към знанието, което вашите съученици и колеги са създали, но също така да ви помогнат да изпитате удовлетворението от добре свършената работа и споделянето на собствените открития.

Благодаря Ви! Успех! юни, 2020 г. Олга Арнаудова

В училището П. Дамянович въвежда преподаване по модерната тогава взаимоучителна метода. През 1843 г. в училището започва да работи Христаки Драганович (роден е около 1826 година в Търново; починал през 1855 година в Русе), който е ученик на о. Неофит Хилендарски (Бозвели) и близък приятел на Петко Р. Славейков. През 1842 г. Христаки Драганович заедно Петко Славейков преписва Паисиевата „История славеноболгарская“, а в Русе произнася патриотични речи пред гражданите. По време на Кримската война, заподозрян от турците в съчувствие към Русия, е хвърлен в тъмницата, където и умира. До Освобождението на България в училището преподават и други известни учители, сред които са Петър Арнаудов, Драган Цанков, Цани Гинчев, Нестор Марков, Рашко Блъсков, Евстатий Хилендарец, Димитър Енчев (преводач на първите учебници по химия

Ангел Хаджиоглу и др. За неговите нужди е отпечатана и първата българска географска карта от Александър Хаджирусет (Страсбург, 1843 г.). От учебната 1882/1883 г. в училището се открива шести клас, а от учебната 1883/1884 г. вече е пълно класно училище. През 1884 г. завършва първият гимназиален випуск (седем абитуриенти). От 1889 г. училището е преобразувано в Държавна реална гимназия. През 1891 г. в гимназията се разкриват два отдела реален и класически (класическият просъществува до 1912 г., когато е закрит и е заместен от полукласически; класически отдел е открит повторно през 1936 г. и окончателно е закрит през 1946 г.). Според решение на русенския градски съвет от 1895 г., одобрено от княз Фердинанд, гимназията приема името на княз Борис първия престолонаследник от времето на Третото българско царство (през месец май 1945 г. с решение на учителския съвет гимназията е преименувана на „Христо Ботев“). От учебната 1909/1910 г. към Държавната мъжка гимназия „Княз Борис“ е открит Висш педагогически курс за подготовка на прогимназиални учители по български език и литература и по история (от м. октомври 1914 г. курсът се преобразува в самостоятелно

Между възпитаниците на училището са естественикът Васил Ковачев; литературните критици и историци Божан Ангелов, акад. Михаил Арнаудов, проф. Боян Пенев, Алберт Гечев, доц. Емил Стефанов; икономистът акад. Александър Цанков; юристът акад. Венелин Ганев; историците акад. Петър Мутафчиев и проф. Пламен Павлов; химикът проф. Димитър Баларев; музиковедът проф. Стоян Брашованов; композиторът Георги Златев Черкин; писателите Добри Немиров, Константин Мутафов, Павел Спасов, Змей Горянин, Димитър Добрев; педагогът Апостол Арнаудов; обществениците Никола Боздуганов, Никола Даков, Васил Делиганев, Аспарух Емануилов, Георги Чендов; хирургът проф. Изидор Кеслер; артистът Сава Огнянов; диригентът проф. Саша Попов; инженер Кирил Старцев; учените проф. Стоян Роглев и проф. Тома Томов; генерал Никола Топалджиков. През м. май 1892 г. в Русенската държавна мъжка гимназия учителят по френски език Стоян Михайловски сътворява химна на св. св. Кирил и Методий, който и досега е химн на българската просвета. Едно от значителните събития в историята на Държавната мъжка гимназия е издаването на сп. „Извор“ първото ученическо средношколско списание в Княжество България. То излиза в продължение на пет години (от 1892 г. до 1896 г.). Негов основател и редактор е видният русенски учител Трифон Ц. Трифонов, като в редактирането му през първите три годишнини взема участие и учителят Ив. Иванов от Варна. В продължение на цялото си съществуване то се издава от Перец

Като сътрудници са привлечени и някои от изявените по онова време автори и преводачи в България Стоян Михайловски, Иван Андрейчин, А. Белковски и др. В научния отдел на списанието е публикувана матуритетната работа на Михаил Арнаудов ( г. V, кн. 3, ноември 1895 г.), по късно световноизвестен учен филолог. В год. V са отпечатани и три текста на Димитър Иванов, бъдещия Елин Пелин разказът „На майчина гроб“ (м. октомври 1895 г.) и стихотворенията „Зима“ и „Привет“ (ноември 1895 г.). Още много може да се пише за историята на училище „Христо Ботев“ наследникът на Класното славянобългарско училище и на Държавната мъжка гимназия „Княз Борис“, училище с над 180 годишна история; за училището, което, според справедливата оценка на цар Борис III, е дало „тъй ценен принос в националния ни напредък“.

В първото издание на форума през 2020 година журито присъди приза за най добър изследователски проект на Христина Пенчева от Симитли за „Коледа и Бъдни вечер в моя роден край Брежани“ с научен ръководител д р Ангелина Василева. Авторката си поставя за цел да документира народни обреди и обичаи на Бъдни вечер в дома на стопанката Райна Гюрова от с. Брежани, като събраният документален материал бъде издаден в специален сборник „Сладкодумни разказвачи“, в който ще бъдат публикувани и други изследвания на Христина Пенчева. След като проследява историята на коледните празници, младата изследователка ни запознава с традициите на едно българско семейство от с. Брежани и неговата стопанка. За разлика от други краища на страната тук по Коледа коледарските групи са съставени от момичета на възраст между 7 и 18 години. Описани са детайлно всички елементи на празника, като са приложени местни рецепти и богат снимков материал. На фона на своето изследване авторката демонстрира и добро познаване на трудовете на изтъкнати фолклористи и етнографи. Представеният проект свидетелства за траен интерес от страна на Христина

„Родното и чуждото в литературата и социокултурния контекст на 21. век“ е темата на изследователския проект, отличен с най голямата награда на второто издание на Националния младежки форум „Арнаудови срещи. Пътят към познанието“. Екипът под ръководството на д р Марияна Георгиева изследва родното и чуждото в експериментален психолингвистичен проект, чиято цел е да проследи динамиката на някои концепти – социокултурни и литературни –които отразяват нагласите на различни възрастови групи. Проведен е асоциативен тест с лица от 15 до 86 години. Въз основа на обобщените резултати, младите изследователи стигат до извода, че все по трудно става на идните поколения да разчитат правилно символите на родното и чуждото, заложени в миналото, запечатани в съзнанието на нашите деди и увековечени от българските творци. Но не само символите на родното и чуждото стават чужди на младите хора, стават чужди и идеалите, въплътени в българската литература. Вазовите и Ботевите идеали не са вече актуални, не намират място сред съвременното общество. Постепенно литературата започва да губи своята основна функция да въздейства по посока на формиране на националната идентичност, каквато роля успешно е изпълнявала в миналото. Националната ни литература сама по себе си цели да съхрани и предаде на идните поколения идеята

и по майчина, и побащина линия се занимава с търговия. Родът на баща му Петър Сибинов е от Тетово (Северна Македония). Михаил Арнаудов си спомня разказите на своя баща за Тетовския край: „Баща ми говореше в детинството ми за грамадните лозници, пръснати на скеле в дворовете или по улици, гдето гроздето се задържало дори под снега, за разходките до близката кестенова гора над града, гдето децата берелии пекли на суха папрат кестени, като понякога били изненадвани от мечка, която ги пропъждала и изяждала кестените. Разказваше ми той често за живота в този благодатен край и за роднините си“. Още като дете Михаил Арнаудов съпътства баща си около местните селища, които той обикаля, и наблюдава местното население. Учи и завършва (едва 16 годишен) Мъжката гимназия ,,Княз Борис“1 в Русе. За неговото израстване и насоки в научите търсения голяма е заслугата на учителя му по литература Никола Бобчев, който открива таланта му и го насочва

възвишено и красиво, без да има някаква конкретна задача или определен житейски път“. В една литературна анкета, запитан кога в неговото съзнание за първи път се поражда мисълта да се отдаде на литературни занимания, проф. Арнаудов отговаря: „Имах съзнание, когато бях на шестнадесет години, че ще стана литературовед“2 . Когато младият Арнаудов е вече студент в Софийския университет, на една от лекциите на проф. Шишманов, професорът се обръща към аудиторията с въпрос дали някой познава Михаил Арнаудов от Русе. Поводът е именно публикуваната матуритетна работа в сп. „Извор“, на която Шишманов обръща много сериозно внимание и оттук нататък той гледа на Михаил Арнаудов като на свой духовен син. Така се поставя началото на един творчески и професионален тандем Шишманов Арнаудов. От своя бележит професор и приятел покровител младият изследовател получава тласък и насока в предстоящия му професионален път. Сред преподавателите му в Софийския университет са Александър Теодоров Балан, Любомир Милетич, Беньо Цонев, Марко Балабанов, В. Добровски и др. В своите спомени Арнаудов споделя, че лекциите на Милетич са „най субстанциалните уроци“ за студентите и всички са се отнасяли със страхопочитание към своя преподавател. По късно

изследвания, като насочва вниманието си върху работите на Александър Потебня, Александър Веселовски и Александър Пипин. Арнаудов ще сподели по късно: „Тези трима Александровци станаха голямото ми пътеводно съзвездие“. Проф. Иван Шишманов разширява познанията на своя студент в областта на фолклора и го насочва към изследванията на Теодор Бенфайн и Феликс Либрехт. По негова препоръка Михаил Арнаудов продължава обучението си в Германия. В периода 1898 1900 г. специализира източни древни езици, индогерманско езикознание, философия и литература (Лайпциг и Берлин) при А. Лескин, Е. Виндиш, Ф. Бругман, В. Вунд, К. Гелднер3 . Научните публикации на Михаил Арнаудов са в различни направления литература, история, фолклор и др. Той споделя, че се занимава с няколко дисциплини едновременно, „защото всички те ми са драги и всички подбуждат ума ми към работа“. Михаил Арнаудов има слабост към Йохан Волфганг фон Гьоте. Той не само има изследвания за Гьоте, но също така поддържа изключително тесни контакти с Гьоте института в България. Често е канен да изнася лекции там. Много добри контакти поддържа и с Френската легация в България. През 1968 година неговият приятел и изследовател Кръстьо Генов, тръгвайки за Москва,

Относно стила си, Арнаудов споделя, че винаги се стреми към истината. В своите изследвания той е изключително точен, никога не напада някой автор прекалено критично, винаги е с аргументирана и конструктивна критика. Стилът му е изключително достъпен, дори и един човек с основно образование би разбрал какво е написал, като в същото време той се придържа към научния текст. Информацията в неговите изследвания е поднесена на читателя по достъпен и същевременно интересен начин. Много характерно за него е, че той се отнася с уважение към личността на информаторите, с които работи. След завръщането си от специализациите в Германия известно време работи като гимназиален учител във Видин и София. През 1903 1904 г. специализира в Прага, където защитава докторска дисертация по философия, славянска филология и индология при Т. Масарик, Й. Зубати, И. Поливка. В разгара на ,,университетската криза“ Арнаудов е поканен да заеме овакантените постове, след като са отстранени професорите от Софийския университет; той отказва. Именно затова неговите изследователи го наричат „човек на честта“. След като Фердинанд се запознава с Арнаудов, той му предлага да стане негов личен помощник; Арнаудов отново отказва. През целия си житейски път Арнаудов никога не се прекланя пред политически авторитети, а отстоява до последно своите чисто хуманни и политически принципи, като на първо място поставя дълга и честта. Решението да влезе в политическия живот Арнаудов не взема спонтанно.

към обществеността, към народ и държава“: „Положението в България ми се струваше твърде различно от това на високонапредналите културни нации и че ученият у нас [има] по голямо задължение към ръста на духовната и обществена култура сред народа и че би трябвало да се намеси по активно, за да не бъде теренът овладян само от политически кариеристи и демагози, загрижени повече за своята популярност и за своето материално положение, отколкото за благото на нацията, изостанала далеко назад в своя възход към просвета и правилно обществено и национално развитие“. Арнаудов прави първата си публична реч в Русе, като това е изцяло негов избор. Той никога не се явява неподготвен на публични събрания, винаги си води някакви бележки, като може да държи речи с часове, което свидетелства за изключителните му ораторски умения. Много бързо печели симпатиите на националлибералните кръгове, като е предпочитан от членовете на партията като водач. Едва през 1934 година се стига до споразумение между отделните националлиберални крила, но броени месеци по късно вече Деветнадесетомайският преврат слага край на политическата дейност в България (излиза Закон за забрана на политическите партии), но въпреки всичко отделни политически дейци продължават своите сондажи, срещи, проекти за противодействие спрямо посегателството върху Търновската

През 1944 г. участва като министър на просветата в правителството на Иван Багрянов, което се задържа едва три месеца от 1 юни до 2 септември 1944 г. След 9 септември той е съден като участник в един „фашистки“ кабинет. Осъден е от Народния съд на доживотен затвор. Независимо от това, че е в затвора, Арнаудов продължава своята научна работа, успява да убеди директора на затвора, че е необходимо да му съдейства, за да продължи своята научна работа и то именно върху българските писатели. С подкрепата на български интелектуалци и руски учени Арнаудов е освободен. Реабилитацията му започва някъде към 60 те години. Той насочва своето внимание основно към преиздаване на своите изследвания за българските писатели, доразширява ги, допълва ги и не престава до последно да работи активно. Михаил Арнаудов умира на 18 февруари 1978 г. в гр. София. Той оставя ярка диря в българската наука. Изключително позитивна личност, отдадена на обществените нужди, хуманитарните науки и дълга към българския народ и родина. Независимо от политическите превратности, той никога не се отклонява от своите общочовешки принципи и ценности. Неговият житейски и творчески път ще остане дълго пример за подражание В статията „Уроците на акад. Михаил Арнаудов“ Елена Огнянова акцентира върху няколко важни качества на изтъкнатия учен: трудолюбието, търпението, уважението, самокритичността и самоконтрола, и не на последно място любовта към родината. А за Арнаудов любовта към родината е велика: „За родината са умирали, умират и ще умират хиляди хора, защото именно родината дава живителни сокове на поколенията, тя ги кърми, отглежда и създава труженици в различни области на живота“.

Арнаудова, И. Един творчески живот. Михаил Арнаудов отблизо. С., 2013.

Балевски, В. Шишманов и Арнаудов. Поглед върху една кореспонденция. В: Академик Михаил Арнаудов ученият и творецът. С., 2006, 243 248.

Генов, К. Михаил Арнаудов. С. 1983.

Огнянова, Е. Уроците на академик Михаил Арнаудов. В: Академик Михаил Арнаудов – ученият и творецът. С., 2006, 287 – 298. Речник по нова българска литература 1878 1992. С. 1994, с. 18. Академик Михаил Арнаудов човек на дълга и честта предаване на ТВ Скат от 27 юли 2019 г.:https://www.youtube.com/watch?v=as jLPD3cU8&t=16s

Сред

култура са и осем негови разказа. „Спасителна рецепта“ представя нещастната любов на доктор Хегени Георг. Разказът показва как един пациент с диагноза „влюбен“ може да намери изцеление при една лекарка. В този разказ Михаил Арнаудов представя любовта на Георг къмХеди Хеген. Хеди Хеген е млада лекарка, все още начинаеща, както се определя самата тя. Георг и Хеди се познават от петнадесет години, откакто са били деца и е имало някакви любовни отношения между тях преди. Това става ясно, когато Хеди казва на Георг ,,и аз съм жена, и то оная, която ти е подарила своите първи целувки“. Михаил Арнаудов използва ретардация, за да засили читателския интерес, и ние до последно не знаем коя жена

да го излекува. Когато той започва да разказва за симптомите си, тайно се надява Хеди да познае себе си в това момиче, ала младата лекарка не успява да си спомни за случката в трамвая. Георг показва на Хеди, че за него тя е тази, с която е готов да бъде в сив делник и цветен празник. Дори ѝ споделя, че за него е „нов ден нови мъки“. Той се обрича на мизерно съществуване, но само и само да изчака деня, в който ще погледне любовта. От своя страна, Хеди до последно отказва да признае, че всъщност тя е неговият лек. Опитите ѝ за отблъскване с думата ,,хлапак“ не се оказват успешни. В произведението може да се намери противоречието между ежедневието и любовта. Доктор Хеген чува оплакванията на своя пациент. Това не е първият ѝ посетител с подобни оплаквания, но е първият човек, който знае диагнозата си сам. Противопоставянето се появява в момента, в който той ѝ казва: „Не, аз вече зная мойта диагноза“. Тогава защо ли Георг е при нея, щом се е самодиагностицирал? За да я види и да ѝ каже, макар след години, че някогашният пламък на любовта не спира да гори; затова решава, че е време да сподели чувствата си. Той не иска от нея да го прегледа, а само да му даде лека, от който винаги се е нуждаел. Да му даде своята душа. Макар и след време, след срещи с други, Георг разбира, че доктор Хеген е тази, която има лек за неговата болест. Тя дори възкликва: „Стига с тая жена“ по този начин, малко или много, тя показва, че човекът, на когото е посветила

Душата ни е пристанище, през което всеки ден преминават различни кораби ту един дойде, ту друг си тръгне. Но в сърцето на Георг отдавна е пуснал котва корабът с име Хеди. Дори да са пристигали други, никой от тях не е докосвал сърцето му по този начин. Точно затова Георг решава да освободи Хеди и да разчупи оковите, които са я приковали към сърцето му. Но не за да я прогони, а за да се надява, че въпреки това на неговото пристанище винаги ще има един кораб, който не отплава никога – Корабът Хеди Хеген. Доктор Хеген и Георг, всъщност са образи, олицетворяващи съвременната действителност. От едната страна са забързаните работещи хора, които подминават чувствата и емоциите, а от другата страна са страдащите, обичащите и чувстващите. Авторът на текста умело успява да представи несбъднатата любов на един всъщност ,,раним човек“ и терзанията по неговата любима. Така нареченият пациент е обрисуван като ,,нервен“, ,,търсещ помощ“, но всъщност дори той знае своята диагноза.

и на осем къси разказа, сред които е „Една съвременна приказка“ („Модерна приказка“). Той е отпечатан за първи път във вестник „Зора“. Действието не се развива в България, а някъде в Америка, т.е. налице е пространствено времева неопределеност. Главната героиня е Гвендолина, дъщеря на мощен крал, господар на петролния пазар. Тя е единствена дъщеря, която е не толкова красива, колкото богата причина, заради която всички младежи копнеят за нея. Много младежи желаят да се оженят за хубавата и богата Гвендолина. Младият Фреди Тримблер е готов да сложи в краката ѝ своето кралство от стомана, а богатият Хенри Джонсън е готов във всеки момент да предаде своя картел за производство за сардини, но дъщерята на петролния крал търси истинска любов. Творбата е изградена по формулата на Ал. Толстой за късия разказ запетая + но. Копнеейки за истинска любов, главната героиня се преобразява. Тя се превръща в един женски Харун ал Рашид и започва

когато Гвендолина вече е изгубила надежда, че ще намери добро сърце, се появява книговодителят на краля на петрола Джемс Смит. Той се отнася много добре с децата, защото има нежно сърце и обича децата, Гвендолина го избира за свой съпруг, което е изненадващият обрат в развитието на действието. Основната идея, която Арнаудов интерпретира тук, е за материалното богатство и духовната нищета. Притежаването на материални богатства е направило хората роби, които не могат да се радват на децата. Според Гвендолина те са нещастни, защото може да са материално богати, но не и духовно. Фреди Тимблер и Хенри Джонсън са водени от жаждата си за още богатства, а не от любов. Те показват своята бездушност и наглост „когато си мислят, че никой не ги вижда. Изглеждат неспособни да покажат любов, защото техните сетива са замъглени от материалните богатства. От другата страна е Джемс Смит „скромен тих младеж“, „добър и съвестен работник“, „бедно облечен“, но духовно богат. Героите не са характеризирани само чрез своите действия персонажите се себеразкриват и чрез диалога, чрез пряка и непряка реч. Михаил Арнаудов прави опит да засили емоционалното въздействие чрез изненадващия обрат в развитието на действието, както и чрез контраста и недоразуменията. Тази съвременна приказка завършва, както всяка друга приказка, с щастлив край. Дъщерята на петролния крал се омъжва за бедния книговодител и те заживяват щастливо.

„СЦЕНИ В ХОТЕЛА“ – ЕДИН МЛАДЕЖ НА СЦЕНАТА НА ЖИВОТА ФИЛИПА ЙОРДАНОВА СУ „Христо Ботев“ гр. Русе Изтъкнaт учен, етнограф, литературен историк и критик, човек със съществени приноси към българското културно наследство, академик Михаил Арнаудов е оставил големи и значими трудове, сред които можем да открием и осем къси разказа. Разказите са публикувани във вестниците „Зора“, „Заря“, „Дневник“ и „Бургаски фар“, под псевдонимите Петер или Пиер Фабрициус, през периода 1935 1941 година. Макар и не толкова значими, колкото научните трудове на М. Арнаудов, тези оригинални художествени текстове могат да предизвикат интереса на читателя и днес. Те показват една различна действителност, в която е възможно мечтите да се сбъднат, късметът да споходи героите и силната любов да бъде споделена.

„Сцени в хотела“ е разказ за късмета на един младеж късмет, който може да споходи всекиго, който е на правилното място и в точното време. Ерих, „осемнадесетгодишен младеж“, има вуйчо хотелиер в Сан Ремо, слънчева Южна Италия. Вуйчото кани младежа да прекара лятото на морето в Италия. Още от началото на творбата се вижда какъв късметлия е Ерих. След като младежът пристига, вуйчото му поставя

хотела и е предупреден за късното прибиране на най важните гости, господин и госпожа Верлен, които са ангажирали стая за целия сезон. Ерих е изключително уморен от дългото пътуване и се надява гостите да не се бавят до късно. Младежът понечва да включи осветлението в мрачната си стая и тъкмо натиска бутона, на вратата се звъни. Ерих се втурва презглава да отвори, но за негова изненада улицата е празна. Това се повтаря още два пъти. На третия път Ерих случайно се заключва извън хотела. Той решава да позвъни на звънеца, може би някой ще го чуе и ще му отвори, но надеждите му са напразни. Тогава находчивият портиер взима ситуацията в свои ръце. Той решава, посредством една стълбичка, да влезе в стаята си, но уцелва грешния прозорец. Ето тук отново виждаме големия късмет на Ерих. Той влиза в стая, където очевидно са отседнали и са се скрили една омъжена жена и любовникът ѝ. Отново поради големия късмет на Ерих любовникът решава, че младежът е шпионин, изпратен от мъжа на жената, и му предлага пари в замяна на мълчание. В началото Ерих е леко смутен от ситуацията, но любовникът е настоятелен и увеличава предлаганата сума – хиляда лири, две хилядилири, три хилядилири... В крайна сметка младежът взима трите банкноти по хиляда лири и оставя любовниците. В края на произведението се оказва, че самият Ерих, без да знае, е натискал звънеца вместо бутона за осветление, но той така и не разбира за това. Когато за пореден път на вратата се звънва, младежът решава да си отмъсти на тези, които си правят шега с него. Той излива кана студена вода през

Ето така късметът на Ерих изпълнява една от мечтите на много млади хора. Макар и само за едно лято материалното благополучие, донесено от съдбата на Ерих, ще му осигури едно забавно и наситено с преживявания лято. Да, действителността, която Михаил Арнаудов създава в този разказ, е място, където всеки младеж като Ерих би искал да бъде.

ПО СЛЕДИТЕ НА БАЛКАНСКИТЕ

ПРОТОПИСМЕНИ ЗНАЦИ

АЛЛА ДЕКОВА, АРЛИНА ДО, ДАРИЯ ИЛИЕВА, ДИМАНА СТОЯНОВА, ЕКИН САБРИ, СЛАВЕЯ ГЬОКОВА ПЧСУ „Леонардо да Винчи“ гр. Русе В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот и животът беше светлина на човеците. Човешката еволюция продължава милиони години, докато се появи разумният човек. Някъде преди 1,6 мил. години по нашите земи се заселват представители на Изправения човек. Следи са открити в пещерите Козарника, близо до Белоградчик. Първите опити за говорна комуникация се появяват към 45 хил. г. пр.Хр., когато кроманьонците започват да търсят начини да общуват и така развиват умението да говорят и да творят. Според учените Плодородният полумесец, в чиито граници влизат днешен Ливан и Израел, части от Йордания, Сирия, Ирак и Югоизточна Турция, е прародина на земеделието. Но на Балканите се оформя праисторически неолитен център, синхронен с Плодородния

ранните цивилизации преобладават визуални мотиви. Това означава, че във всяка оригинална писменост има определен брой знаци, чиято форма е внушена от символи от предписмения период. Според Йордан Детев това е времето, когато започва съществуването на Свещената геометрия, в която са вплетени много знаци и кодове на информация. От този стил на изразяване по късно ще се появи пиктографската стилистика, която ще доведе до появата на писмеността. Стилът на Свещената геометрия представя знания и мъдрости, завоалирани в естетиката на шарките, а по късно преминал в шевиците, в писаните яйца, везането и килимарството. КОЯ Е НАЙ-ДРЕВНАТА ПИСМЕНОСТ В СВЕТА? Доскоро се предполагаше, че писмото се е появило като средство в помощ на държавната бюрокрация. Според учените това се е случило около 3150 г. пр.Хр. в Месопотамия. Според американския езиковед Харалд Харман в другите древни цивилизации са съществували съвсем различни условия за възникване на писмото. Според него шумерският клинопис не е най старата писмена система в света, а „дунавското писмо“, което той нарича „древноевропейско“. То се е формирало между 5500 2600 г. пр.Хр. Това са почти две хилядолетия преди възникването на писмените системи в Египет и Месопотамия.

Артефакти с писмени знаци от периода VI IV хил. пр.Хр. са намирани на много места в Югоизточна Европа. Наличието на писмените свидетелства в един обширен географски район говори за надрегионално разпространение. Известни са около 970 надписани артефакта с почти 1200 надписа. Общо са регистрирани повече от 5400 отделни знака, някои от които често се повтарят, а други по рядко. Находките с писмени знаци от този период заемат териториите на следните държави: Южна Унгария, Хърватия, Босна и Херцеговина, Сърбия, Черна гора, Косово, Албания, Северна Македония, Северна Гърция, България, Румъния. По археологически данни най широко е било използвано писмото в Сърбия, Косово и Румъния (60%). В България този дял е по малък 18%, но значително по голям от Гърция (9%) и Унгария (6%). Между палеобалканската писменост, линеар А и Б и глаголицата според Харман има 11 преки съответствия. Корени на старобългарските руни и глаголицата се откриват в неолитна Тракия. Ако сравним глаголицата с линеарните писмености ще открием 35 паралела Балканската протописменост тръгва от малките жречески медальони и печати, укрепва в линеарите А и Б и продължава в глаголицата и старобългарските руни. На Балканите се създава автохтонна и оригинална писмена култура. В началото

разпространение има писмото от Винча, което според Харман се дължи на надрегионалното излъчване на културни традиции и форми на изкуство от култура Винча. Артефакти с писмени знаци от периода VІ ІV хил. г. пр.Хр. са намирани на много места в Югоизточна Европа. Общо са регистрирани повече от 5400 отделни знака. Местата с находки на писмени знаци се разпределят на териториите на Южна Унгария, Централна и Източна Хърватия, Босна и Херцеговина, Сърбия, Черна гора, Косово, Албания, Македония, Северна Гърция, България, Румъния.

По археологически данни най широко е било използвано писмото в Сърбия, Косово и Румъния (60%). В България този дял е по малък 18%, но значително по голям от Гърция (9%) и Унгария (6%). Между палеобалканската писменост, линеар А и Б и глаголицата има 11 преки съответствия. Корени на старобългарските руни и глаголицата се откриват в неолитна Тракия. Балканската протописменост тръгва от малките жречески медальони и печати, укрепва в линеарите А и Б и продължава в глаголицата

НАШИЯТ АСОЦИАТИВЕН ЕКСПЕРИМЕНТ Ако различни знаци, символи и кодове са достигнали от праисторията до нас под формата на шевици, тъкáни килими, писани яйца, керамика и пр., то защо не се опитаме да потърсим отговор на въпроса Какви асоциации предизвикват у съвременния българин праисторическите артефакти с протописмени знаци, открити на Балканите? Дали тези изображения носят информационен код, който може да бъде разпознат от съвременния човек, без дори да подозира? За целта проведохме четири асоциативни експеримента. Бяха подбрани изображения на артефакти от българските земи, от културите Винча и Триполие, както и знаци от Линеар А и Б. Асоциативните тестове бяха разпространени онлайн, като всеки участник трябваше да запише първите асоциации, които изникват в съзнанието му, когато види конкретно изображение. В настоящото издание на младежкия форум „Арнаудови срещи. Пътят към познанието“ ще представим резултатите само от тест № 2. За него използвахме изданието на Регионалния исторически музей в Плевен „Отвъд знаците. Послания от древността“.

Участниците в Асоциативен тест № 2 бяха 46 в различни възрастови групи. 56% от анкетираните са ученици на възраст от 10 до 19 г., а 39% работещи. Резултатите от анкетите показаха, че подбраните изображения с протописмени знаци предизвикват асоциации отговори, които могат да бъдат групирани в асоциативни полета. Също както думите стимули визуалните изображения провокират асоциативно мислене. Това показва, че аналогично на изследването, проведено от доцент Русев с кирилицата и глаголицата, асоциативният експеримент може да

ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ

Библия. С., 1982.

Детев, Й. Откъде започва историята на Европа, изд. Хелиопол, 2012.

Детев, Й. Праисторически буквар на палеобалканската протописменост, 2017. Знаци и символи. Илюстрован справочник за техния произход и значение. Изд. Книгомания, 2014.

Кох, Р. Книга на знаците, изд. Фабер, б.д. Отвъд знаците. Послания от древността, Плевен, 2017 г.

Харман, Х. Загадката на дунавската цивилизация. Откриването на най старата високоразвита култура в Европа, С., 2019.

Харман, Х. Кой цивилизова древните гърци, С., 2021. Русев, Р. Кирилицата в огледалото на асоциативния експеримент В: Словото начин на живот, Русе, 2011, 226 259. Михайлова, Е. и др. Учебник по история и цивилизации, 5. клас, изд. Просвета плюс. Арнаудов, В. и др. Учебник по история и цивилизации, 5. клас, изд. Булвест.

СПОРТЪТ ПРЕЗ ДРЕВНОСТТА. КОРЕНИ И РАЗВИТИЕ

АЛЕКСАНДЪР НЕДКОВ

МГ „БАБА ТОНКА“ гр. Русе Спортът е едно от най важните открития в историята на човечеството. Дopи в нaй дpeвнaтa cи фopмa тoй e coциaлнo твopeниe пo cвoя пpoизxoд и фyнкции. И aкo игpaтa e ecтecтвeнa зa xopaтa и живoтнитe, тo cпopтът e cъщecтвyвaл и пpoдължaвa дa cъщecтвyвa caмo и eдинcтвeнo зapaди cвoятa знaчимocт. Пpocлeдяването на нeгoвaтa дългa и изключитeлнo интepecнa иcтopия гo пpaви тaкъв, кaкъвтo гo виждaмe днec нa тepeнa или в cпopтнaтa зaлa зaщoтo oтгoвopът нa въпpoca кaквo вcъщнocт e cпopтът зaпoчвa oт неговото начало зa тoвa кaкъв e бил. В продължение на хилядолетия първобитният човек е бил в непрекъсната борба за съществуване с природата. Направата на оръжия и тяхното използване в живота развиват и определени двигателни навици хвърляне на камък, стрелба с лък, хвърляне на копие, бягане през различни препятствия. Под въздействието на ежедневния лов и битките за просъществуване се появяват и други

За праисторическата епоха няма писмени сведения. Информация за живота на хората черпим от находките на археолозите и откритите скални рисунки, които основно изобразяват животни и хора в ежедневни дейности като лов, религиозни обреди и танци. Те са доказателство, че дори в най ранния период на човечеството е имало занятия, които наподобяват и могат да бъдат считани за спортна дейност. По късно, с появата на първите значими цивилизации, тези практически и естествени умения за движение, извършвани в природата от праисторическите хора, се развили и усъвършенствали по различен начин, според обкръжаващата среда и климатичните условия. Пещерни скални рисунки показват ритуални сцени, наподобяващи спортна дейност, от места, където е доказано, че е имало човешко присъствие преди хиляди години. Първите значими цивилизации, които се появяват край реки, са държавите от Древния Изток Месопотамия, разположена между реките Тигър и Ефрат, Древен Египет около река Нил, Индската (Харапската) цивилизация около река Инд и Древен Китай покрай реките Хуанхъ и Яндзъ. Спортът в тези страни е служел

култури си взаимодействат и властват една над друга. Поради тази причина информацията за спорта в тези държави е много разпръсната. Откритите изображения, а също и изсечените върху камък текстове „Законите на Хамурапи”, датирани от 1800 1750 г. пр.Хр. свидетелстват, че в Шумер, Асирия и Вавилон са практикувани различни спортове плуване, юмручен бой, стрелба с лък и колесници, фехтовка с мечове и хвърляне на копие. В музея на Багдад се съхранява бронзова статуетка от Месопотамия, изобразяваща борци с характерната „борба на пояс“, направена около началото на ІІІ хил. пр.Хр. От Вавилон е оцелял барелеф от ІІ хил. пр.Хр., изобразяващ битки с юмруци, а от Асирия барелеф от около 1200 г. пр.Хр., изобразяващ преодоляване на водна преграда от войници. От Асирийското царство са оцелели теракотени изображения на благородници, ловуващи на колесници, фехтовка с мечове и мятане на копия. Най вероятно в тези спортове е участвала само благородната част на обществото. В библиотеката на Ашурбанипал се съхранявал и древният „Епос за Гилгамеш“, написан с клинопис върху глинени плочки. В този епос има ценни сведения за военното дело, оръжията, борбата и бойните изкуства от древни времена, практикувани в Месопотамия. Именно в Месопотамия в началото на ІІ хил. пр.Хр. е изобретена леката колесница (с приложение на òси) и бързата бойна колесница на конна тяга, успешно използвана във военните дела, най вече от страховитата асирийска армия, а по късно

Древна Асирия ловът на лъвове се смятал за спорт на царете, символизиращ военната мощ и сила на управляващия монарх и задължението да защитава и

се бори за своя народ.

откритите ловни сцени от двореца в Ниневия (в днешен Северен Ирак) има

на спортните подвизи на последния велик асирийски цар Ашурбанипал (668 631 г. пр.Хр.), които са изключително драматични. Провеждани са и разнообразни състезания и ритуални танци, които са включвали сложни акробатични, гимнастически, скачащи упражнения, игра на топка. За участниците било важно да са физически всестранно подготвени. Пръчка, изработена от финикова палма, била използвана за игра на топка, а по късно и за поло (но с мъже, които седят на раменете на други мъже, а не на коне). Най старите големи състезания вероятно са били вавилонските игри в чест на бог Мардук (около ІV хил. пр.Хр.), предхождащи с повече от 1000 години древните олимпиади в Гърция. Дисциплините, в които са участвали състезателите, са борба с колани, фехтовка с мечове, хвърляне на копия, лов, стрелба с лък и състезания с колесници. Първите писмени сведения за тях датират от средата на ІІІ хил. пр.Хр. Персия последната велика империя на Древния Изток, простираща се от Егейско море на запад до река Инд на изток, е най добрият пример за цивилизация,

За физическата подготовка на персите и военното изкуство черпим сведения от антични автори като Херодот и Ксенофонт. Спортове като днешното поло и състезанията с копие на коне произхождат именно от Древна Персия. Първоначално персийското поло е тренировъчна игра за кавалерията, обикновено кралската гвардия или други елитни войски, а по късно прераства в спорт, с който се занимава привилегированата класа и благородството. Играел се от два отбора на коне чрез удряне на дървени топки с пръчки през целите на другия отбор. Недалеч от Месопотамия, по поречието на река Нил, в североизточната част на Африка в началото на 4 то хил. пр.н.е. с обединението на Горен и Долен Египет от фараонНармер или Менес се поставилоначалото на древноегипетската цивилизация. Древен Египет е пример за огромна цивилизация, оцеляла хиляди години, която наред със своите забележителни постижения в редица области е имала и ясна визия за спорта. Две хиляди години преди първите олимпийски игри в Древна Гърция спортът в Древен Египет е бил част от празненства по коронация на нов фараон и военни победи, религиозни церемонии и фестивали. Древните египтяни са обичали спорта. Те са го ползвали наред с физическата подготовка и за укрепване

че

Някои спортове като лов, риболов, стрелба с лък, езда са били привилегия на благородството и армията. Фараон Аменхотеп II (1425 1400 г. пр.н.е.), на когото принадлежи стелата до сфинкса, е бил известен като отличен стрелец, а Рамзес II (1279 1213 г. пр.н.е.) и като опитен стрелец и ловец. За да демонстрират своята

да

фараоните

активно и с други спортове.

било задължително

и да превъзхождат по сила и сръчност поданиците си. Най ранните сведения за участие на фараоните в спортни надпревари са от Старото царство. На територията на гробницата на фараон Джосер в Сахара е открита писта за бягане с точно обозначение за обръщане на посоката за бягане и ритуална сцена, а в храма изображение, на което Джосер е представен като участник в култовата надпревара по бягане на фестивала Хеб Сед, един от най важните празници на царуването в Древен Египет. По късно, в средата на ІІІ хил. пр.Хр. по времето на V VI династия, при избиране на нов фараон изпитанията в бягането били заменени с борба, акробатика и лов. Така аристократичните кръгове си присвоили военната подготовка, култа на властта към лова, борбата, фехтовката с тояга, бòя с боздугани и мечове и ритуалните танци. Изглежда, борбата и фехтовката

физическа

борба и фехтовка, които се провеждали на храмовите празненства на фараон Рамзес II. В тях участвали и представители от Нубия, Либия и други народи, които в съответствие с установените правила се ръководели от съдии. Тези състезания били насърчавани от фараоните, които осигурявали и необходимото оборудване и наградите. И победителите и победените били посрещани с овации. Първите за победата, а вторите заради спортния им дух. Египтяните стриктно спазвали своите традиции. Почти всички състезания се провеждали по време на религиозни ритуали и фестивали и в близост до места за поклонение. Древните египетски танци също биличастоттях и сеизпълнявали предимно от жени. Доказват го множеството открити изображения, на които присъстват акробатични движения, жестове на ръце, огъване на тялото и синхронизирани движения по близки до акробатика и гимнастика, отколкото до танци според днешните ни представи. По време на Средното царство дори били създадени и специални училища за обучение на танцьори за храмове. Сред голямото разнообразие от спортни дейности в Древен Египет почти липсват следи от състезания с колесници, конен спорт и поло спортове, широко разпространени сред другите народи. Това показва, че в Древен Египет проникването на култури на други народи е било ограничено. След Рамзес II настъпил залезът на най блестящия период на египетската цивилизация. Последвали тежки и дълги войни и завоевания от етиопци и асирийци, вследствие на което

ИСТОРИЯ НА ТЕАТЪРА ПРЕСИЯН ЛЮБЕНОВ СУ „ХРИСТО БОТЕВ“ гр. Русе Първите сведения за театъра се свързват с тайнствата на египетския бог Озирис, при коронясването на фараона Сезострис I през 1330 г. пр.Хр. истинско театрално представление с декори, актьори, танци и музика. Те се откриват също и в древната японска легенда за богинята на слънцето Аматерасу, която се разгневила на брат си и се скрила в една пещера. Цялото божествено семейство се събрало пред пещерата да пее и танцува, за да накарат Аматерасу да полюбопитства и излезе навън. Така едно представление станало причина да има отново светлина на земята. ГЪРЦИЯ – РОДИНА НА ТЕАТЪРА Празниците в чест на бог Дионис (дионисии) поставят началото на театъра в Древна Гърция. По време на тези празници започнали първите театрални представления. Театрите били дървени и полукръгли. Едно от най важните неща в тях била орхестрата добре отъпкан с пръст кръг, където играел и пеел хорът. Най старата орхестра

пълно бойно снаряжение минавали атинските младежи (деца на загиналите във войните), демонстрирайки военната мощ на републиката. Първият жрец поднасял жертва на Дионисий и представленията започвали. Театралните празненства траели първоначално шест дни, два от тях били отделени за дитирамби (хвалебствени тържествени песни), изпълнявани от мъжки и детски хорове, а в останалите се играели трагедии и комедии. По късно театралните дни били намалени на пет. Сутрин се играели трагедии (в буквален превод „козльова песен“, във връзка с култа към Дионисий), а след обяд по една сатирна драма весела пиеса за подвизите на бога с щастлив край, за да спят зрителите добре през нощта. Хорът е бил един от най важните елементи и се е отъждествявал със стария гръцки театър. През Ренесанса го отричат напълно, но XX век го възкресява наново. Хубавото на античното изкуство е, че след няколко века отново го обявяват за модерно. Хорът разказва миналото, развива идеята, обяснява личностите и подсказва действието. А актьорът? В стария гръцки театър той е един и изпълнява всички роли богове, любовници и др. Актьорът бил анонимен, скрит зад маска, стъпил на високи обувки контурни, които правели движенията

„подражател“) разигравали малки сценки, наречени „мимически игри“. Мимът бил единствената театрална проява в древен Рим, в която участвали жени. Най много от всичко римляните мразели трагедията. Едва 500 години след основаването на Рим в него била играна трагедия този ден бил нещо като национален траур. Зрителите предпочитали цирка игрите на гладиаторите, но въпреки това театърът се установил в Рим. Той се играел най напред на открито, на площада. После започнали да изнасят кресла за богатите. След това със закон установили, че трябва да се отделят 14 реда за конниците. Първият каменен театър бил създаден едва в 55 г. пр.н.е. Римският театър напомнял оперета редували се речитативи, диалози и арии. Старогръцкият театър също не познавал естествения човешки говор, а мелодичната напевност. Римските драматурзи масово съставяли комедии или каквато и да е пиеса по откъси от няколко чужди пиеси. Да се преведе чужда пиеса (гръцка) се смятало за оригинално творчество. Гръцкият театър се утвърдил в Рим благодарение на роба Ливий Андроник, който превел Одисеята и преработил гръцки комедии и трагедии за римска сцена. Всъщност античният римски театър бил предимно две имена Плавт и Теренций. Първият бил войник, а вторият роб. И двамата използвали гръцки комедии и др. за основа на своите произведения, които адаптирали умело към римските вкусове и нрави. Следва продължение

ДИМИТЪР

СИНЕВ

„ИВАН ВАЗОВ“

Русе

света обител е разположена в долината на река Русенски Лом, близо до село Басарбово, на около 10 километра южно от град Русе. Това е единственият действащ скален манастир в България. Красиво и почитано място от българи, румънци и руснаци. В периода на Второто българско царство (ХII – ХIV век) днешният манастир е бил част от голям исихастки комплекс по долината на р. Русенски Лом. Във варовиковите скали монасите исихасти (от гр. исихия мълчание, тишина) са издълбали своите параклиси и килии. Далеч от светската суета те живеели просто и аскетично. Според исторически изследвания Басарбовският манастир бил посветен на Св. Теодор Тирон и Св. Теодор Стратилат. Ктитор на манастира станала царица Теодора първа съпруга на цар Йоан Александър

защото жалел, че те не съзнават, когато вършат зло. А добрата му воля била непоклатна и във всичко избягвал греха. Когато човек има чиста душа, бързо се устремява към Бога. Никой не знаел какво става в душата на Димитрий, но забелязвали, че той живее просто, скромно и тихо, но много честно. След като почувствал потребност да живее в пост и молитва като отшелниците, той напуснал селото. Молел се ден и нощ не само за себе си, но и за всички хора. В колибата му имало една икона на Майката Божия с Богомладенеца. Издялал си дървен кръст и го сложил до нея. Това бил целият му иконостас, но пред него от ранни зори запявал молитви. Минали години. Дошъл земният му край. Един овчар забелязал как той си подготвя гроб на самия бряг на реката. Погребали го с почит. Всички жалели за него. Наричали го земен ангел и небесен човек. Димитрий бил светец и тялото му не се разложило в земята. След голям порой то се открило на стръмния бряг и всички видели светите му мощи, които издавали приятно благоухание. Сложили ги в ковчег в селската църква. Ставали много чудеса. За високата святост на Димитрия пише още св. Паисий Хилендарски в своята „История славяноболгарская“: Свети Димитрия Нови в 1685 г. живял просто и бил човек мирянин, но Божият

Константин и Елена”, сега Патриаршески храм. След пренасянето на тленните останки на светеца в Румъния манастирът е изоставен. На 1 май 1937 г., деня на св. прор. Йеремия, при светителстването на Доростолския и Червенски митрополит Михаил, манастирът е възстановен и наречен на Свети Димитър. Първият жител на манастира е монах Хрисант, дошъл от Преображенския манастир. На 24 септември 2005 г. е положен основен камък за нов манастирски храм „Св. Преображение Господне”. На 27 октомври 2005 г. по повод 320 години от смъртта на св. Димитър Басарбовски, манастирът получава от Румънската патриаршия икона с вградена частица от мощите на св. Димитър Басарбовски. Днес дворът и манастирът са много добре поддържани и посрещат множество миряни и посетители. Четиридесет и осем каменни стъпала водят до камбанарията, вградена в скалите, скалната църква и нишата, която е обитавал светецът. В близост до нея е и гробът на монах Хрисант. А за кладенеца в двора се вярва, че е изкопан от самия светец и водата в него е целебна.

manastir.php?searchresult=1&sstring=%D0%91%D0%B0%D1%81%D0%B0%D1%80% D0%B1%D0%BE%D0%B2%D0%BE#wb_179

Свети Димитрий Басарбовски http://pastir.bg/pages/svjatost blgarska/i osche/sv_dimitr_basarbovski.php?searchresult=1&sstring=%D0%91%D0%B0%D1%81 %D0%B0%D1%80%D0%B1%D0%BE%D0%B2%D0%BE#wb_231

Скалният манастир „Св. Димитрий Басарбовски“ с. Басарбово

https://bulgariatravel.org/bg/%d1%81%d0%ba%d0%b0%d0%bb%d0%b5%d0%bd %d0%bc%d0%b0%d0%bd%d0%b0%d1%81%d1%82%d0%b8%d1%80 %d1%81%d0%b2

%d0%b4%d0%b8%d0%bc%d0%b8%d1%82%d1%80%d0%b8%d0%b9 %d0%b1%d0%b0%d1%81%d0%b0%d1%80%d0%b1%d0%be/ Скален манастир „Св. Димитър Басарбовски“ – https://www.rusenska mitropolia.bg/manastir sveti dimitriy basarbovski/ Хилендарски, Паисий. История славянобългарска.

ОБИЧАЯТ ДЖАМАЛ ОТ СЕЛО КОШОВ, РУСЕНСКО МИХАИЛ ДИМИТРОВ СУ „ХРИСТО БОТЕВ“ гр. Русе Разположено на левия бряг на р. Черни Лом, по древния път водещ към историческата крепост Червен, в малка котловина, естествено защитена от хълмове и цяла верига от скали с причудливи образувания, се намира село Кошов. Точна дата за възникване на селото липсва, но в султански регистър от 1431 година се среща името Кошова. В околностите на селото и до днес се срещат останки от древни времена. Местните жители са наследници на старото мизийско население, наречено хърцои. Обичаят Джамал е зимна обредна игра от русенското село Кошов, който се изпълнява в периода след Мръсните дни. В него участват ергени, водени от женен мъж. Заедно те разиграват чучело в животинска форма, наречено Татунчо. Играта на маскарадната дружина целѝ да създаде ред, да подреди света след хаоса, настъпил с края на старата година и с изминалите мръсни дни. Първите сведения за маскарадния обичай

му като на дракон: с едни грамадни тракащи зъби... Пък името му миролюбиво, та чак смешно: Татунчо! Това е главният персонаж в обичая. Води го водач Хаджи баба, развежда го от порта до порта, да трака с грамадните си дървени челюсти кречеталото и да прогонва злите духове. И годината да бъде плодородна и мирна, овошките да родят много плод, житото да е едро като дренки, стопаните здрави и доволни. За да е сигурно, че лошите сили ще се уплашат и ще избягат, Татунчо не ходи самичък съпровождат го десет петнадесет яки мъже. Лицата им са скрити от маски, направени от кратуни, украсени с кичури кълчища и с нашарени, закривени носове от дръжките на кратуните. Мъжете обикалят и ритмично пеят песента на Татунчо, размахват по две дървени саби, с които също тъй ритмично се удрят по гърбините. Те са изолирани с дебели възглавници, облечени с овчи кожи. Повечето от кожите не са щавени, а само осолени тогава всеки удар с дървената сабя пляска звучно и добавя колоритен нюанс към ритуалния танц. Самия Татунчо го носят двама души, отпред върви Водачът, който първо отвежда чудното същество в къщата на Кмета, за да поиска разрешение да обиколи селото. Там го посрещат Младата и Старата стопанки (снаха и свекърва), както и Детето. Докато мъжете пеят и се удрят със сабите, а странното животно трака страховито със зъби, Детето се плаши и пада на земята. Тогава пристига Лекарят, за да помогне на детето да се изправи. Пак той ще помогне и на самия Татунчо, ако случайно нещо му стане и вземе да рухне на земята. През 2010 година обичаят Джамал от с. Кошов е вписан в програмата

призове и грамоти от сръбския фестивал „Новосадска Коледа“ и „Бамбурци“ в Македония.

През 2018 г. главният художествен ръководител на Фолклорен танцов театър „Найден Киров“, Богдан Донев, постави танцът „Татунчо“, пресъздаващ обредната игра от с. Кошов. Така обичаят има и своя хореографска постановка, която радва почитателите на танцовото изкуство. ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ

Информатор: Михаил Маринов кмет на с. Кошов Архив на Народно читалище „Просвета“, с. Кошов Личен архив на семейство Маринови от с. Кошов

https://www.facebook.com/groups/1412464082397904/ https://www.youtube.com/watch?v=XlwxJG2mg0c https://www.sabori.bg/most_visited/view.html?oid=50269 https://faktor.bg/bg/articles/obichayat dzhamal ot rusensko e ot zhivite choveshki sakrovishta na yunesko

от моята колекция придобивам по няколко начина – чрез дарения от различни хора или чрез закупуване от различни електронни сайтове. Някои от тях са принадлежали на моето семейство. Към момента колекцията ми се състои от над 100 предмета. Сред най старите са книги и документи от периода на Царство България (1908 1944). Сред по интересните предмети са радиоточките, часовник от танк и медал от Втората световна война. Притежавам изобилие от предмети, които са биличаст от ежедневието на децата от държавите в т.н. Източен блок по време на Студената война (Народна република България, Германска демократична република, Полска народна република, Социалистическа република Румъния, СССР, Унгарска народна република и Чехословашка социалистическа република)1 .

Известно е, че фонографът, който е предшественик на грамофона, е изобретен през 1877 г. от Томас Едисон (Кратка българска енциклопедия, ІІ : 60). Както знаем, това са времената на Втората индустриална революция, по време на която животът на хората бързо се модернизира, понеже са направени много научни открития. Томас Едисон показва пред публика работещ фонограф през 1877 г. Независимо от него, описание на фонограф подава във Френската академия на науките и френският учен Шарл Кро3, който обаче не е работещ. През 1887 г. американският изобретател Емил Берлинер4 развива идеята на Кро и решава да замени цилиндрите за запис и възпроизвеждане на звука с дискове. Така се появява грамофонът. Грамофоните, които притежавам, са два: модел Mister Hit WG 400 Square Pickup arm, произведен през 1973 г. в Полша, и Akords 201, произведен през 1969 г. в Латвия. Друг уред от колекцията ми е касетофон. Касетофонът възпроизвежда

Валдемар Поулсен5 прави първия звукозапис през 1898 г. Магнетофонът, който притежавам, е ZK120 и е произведен през 1968 г. в Полша. В моята колекция има и други предмети за забавление като филмопроектори, телевизори, радиа. Кинопроекторът6 (кинопрожекционна машина) е прожекционен апарат за показване на филм чрез прожектирането му върху екран. Съвременните филмови проектори са специално изградени видеопроектори. Разполагам с два филмопроектора. Единият от тях е прожекционен апарат „Русь”, произведен през 1978 г. в СССР. Другият филмопроектор е ФД2, произведен през 1981 г. в СССР. Друга група предмети в моята колекция са телевизорите. Телевизорът

а понякога и този

както

радиостанции. Чрез радиовълните се пренасят звук, изображение и данни, но масово е възприето по тясното значение, а именно пренасяне на звук8 Радиоприемниците, основани на транзисторна технология, са наричани транзистори. Някои от моите радиа са Oberon AT Super 660Wk3, произведен в Германия през 1954 г. и Monika MOT722 2, произведен през 1979 г. в Полша. Накрая бих искал да кажа, че хората обикновено изхвърлят

такива предмети, но с времето техният брой намалява и даже може изобщо да изчезнат. За мен е важно да попълвам колекцията си, защото чувствам, че по този начин спасявам част от нашето минало. Моята колекция днес прилича на музей и аз се гордея с нея.

ИЗТОЧНИЦИ

1. Семков, Милен. История 10 клас. София, 1996, с. 257.

2. Кратка българска енциклопедия, II, София, 1964, с. 60.

3. https://bg.wikipedia.org/wiki/Шарл_Кро

4. https://bg.wikipedia.org/wiki/Емил_Берлинер

5. Кратка българска енциклопедия, III, София, 1966, с. 315.

6. Пак там, с. 27.

7. https://bg.wikipedia.org/wiki/Телевизор

8. https://bg.wikipedia.org/wiki/Радио

МАГИЯ НА ВРЕМЕТО И ДУХА

ПАНАЙОТОВА

„ГЕО МИЛЕВ“ гр. Русе

но човек сам решава по кой

тях да

времена и копнеж за среща с величествената природа, Вие със сигурност рано или късно ще стигнете до Асеновград. И кой знае? Може да останете там не само за часове или за ден, а завинаги, стига да усетите взаимността и притегателната сила на Родопите и заобикалящото Ви очарование на манастири, стари църкви и параклиси, скални феномени и крепостни стени. Това е уникално място с оазиси за приключения, мигове за чудеса и вечери за емоции. Това са щрихи от истината за земите на Асеновград магия на времето и духа. Асеновград се намира на 15 км югоизточно от град Пловдив, там, където река Асеница се сбогува с теснините на презродопския беломорски проход и е посрещната гостоприемно от златната Тракийска низина. Равнината плахо докосва планинската теснина, нежно се слива с най северните родопски разклонения и неочаквано преминава в стръмни чукари. Старият град е накацал върху възвишенията, новият град полегнал в полето. Една вълшебна благодатна

желание

манастир, съставен през 1083 г. по нареждане на Григорий Бакуриани византийски военачалник и основател на Бачковската обител. По негово нареждане в града се изграждат странноприемница и крепост за защитата му. Интересна легенда разказва за древното име на града Станимака. Според преданието в Асеновата крепост се укривал последният християнски цар на България Костадин. Там той бил заедно със своята майка. Веднъж, докато майка му пържела риба, дошъл един от поданиците му и му съобщил, че крепостта е под обсада и скоро ще бъде превзета. Цар Костадин обаче отпратил своя верен поданик, като не повярвал на думите му. Войникът идвал няколко пъти със същата новина и царят накрая казал: Ще повярвам, когато рибата в този тиган оживее. Малко след като изрекъл тези думи, ненадейно рибата в тигана оживяла. Виждайки това, цар Костадин изумен извикал: Стани, майко, да бягаме! Именно тези думи „Стани, майко!“ се превърнали в древното име Станимака, което градът носел дълго време. През 1230 г., след битката при Клокотница, цар Иван Асен II укрепва и разширява силната станимашка крепост Петрич. Той увековечава това свое дело с надпис, издълбан на една скала до входа на крепостта, която по късно е наречена Асенова, а през 1934 година Станимака е преименуван на Асеновград. Славата на този край като сакрален център, оформил се през Античността, е доразвита

Богородица Благовещение”, където е открит един от първите стенописи на Захари Зограф. Освен с многобройните си храмове Асеновград е известен и със своите празници и традиции, някои от които са се утвърдили преди векове. Сред тези празници е всенародният поход в памет на Апостола на българската свобода. Красиви горски пътеки водят нагоре към обителта „Св. Петка Мулдавска”, пред чиито манастирски порти се прави панихида за паметта на Васил Левски. Литийното шествие на втория ден след Великден в Бачковския манастир е друг много известен обичай. Хора от цяла България, търсещи лечение на болест или искащи прошка, понасят чудотворната икона „Св. Богородица” в поход. Крайната цел е местността Клувията, където според манастирските книги за първи път била открита силата на иконата. Това станало през 1604 година на втория ден от Великден. Тогава две овчарчета видели по обяд странна светлина да блика от скалата над планинската поляна. Децата били далече, но лъчите, които излизали от процепа на големия камък, светели силно и привлекли момчетата. Те се покатерили и открили лика на Богородица в една от каменните ниши. Оказало се, че иконата била укрита там от монаси по време на турското иго, за да бъде спасена от многократните опожарявания на манастира. Легендата разказва още, че в паметния ден, когато момчетата я понесли към светата обител, манастирските

който се прави от сурови орехи, гроздов сок и захар. Трябва да се пробва и буламата. Това е така нареченото бяло сладко, което се прави от захар, вода и лимони. То е толкова гъсто, че преди консумация трябва да се потопи в гореща вода. В миналото, когато богатите семейства посрещали гости или организирали приеми, давали на посетителите си като подарък бурканче бяло сладко. Асеновград е и единственото място, където се отглежда сортът грозде, от което се прави световноизвестното Маврудово вино. Една легенда за произхода на името на виното разказва за вдовица, позната като Илая, която живеела, докато управлявал хан Крум. Жената отгледала сина си с гроздето от лозата, спускаща се пред нейната къща. Момчето станало толкова здраво и силно, че един ден успяло да убие един от лъвовете на кана. Крум обявил щедро възнаграждение за убиеца, стига да успее да отскубне косъм от канската брада. Много мъже се пробвали, но никой не успял. Когато дошъл редът на сина на Илая, той без проблем се справил със задачата. Ханът мигновено разбрал, че това е истинският убиец на лъва и го разпитал кой е и откъде е. След като момъкът разказал всичко, Крум наредил от лозницата пред къщата на Илая да се разсадят нови лозя и гроздето им да се нарече Мавруд, както се казвал безстрашният момък. На 1 февруари, Трифон Зарезан, от чучура на чешмите до църквата „Света

Не пропускайте да посетите и Белинташ. Според едно предание това място е свързано с траките, създали своя естествена астрономическа лаборатория. Точно на тези скали, извисяващи се над Родопа планина, ще почувствате, че сте стъпили върху парченце от рая и ще усетите тайнствеността на това място, събрало в себе си множество истории и неразгадани мистерии. Недалеч се намира и Кръстова гора, която е обвита с митове и вярвания. Според една легенда името и силата на това място идват от заровена частица от Христовия кръст, чиято чудодейна сила лекува неизлечимо болните. Има ли българин, който да не трепне при звука на родопската каба гайда и на тъжните родопски народни песни. Оттук точно тръгва историята на песента „Излел е Дельо хайдутин“ към Космоса. В Асеновград се пеят тракийски и родопски песни. Известни изпълнители от този край са Недялка Керанова, Христина Анастасова солистка на квартет „Българка“ и Иван Симеонов акордеонист и певец. Асеновград не е само минало, но и настояще. С града са свързани имената на десетки хора, прославили не само Станимака, но и България. Академик Благовест Сендов е бивш председател на БАН, написал над 30 учебника. Той е и създател на т.нар. Сендовска програма, по която се учи във Франция. Известни личности от Асеновград са: художникът проф. Иван Кирков; писателят Николай Хайтов, който е отраснал и учил в Асеновград; Надя Тодорова актрисата, наречена Царица на малките роли, както и певицата Петя Буюклиева, която знаят

Сред всички тези хора, които винаги са се стремели към съвършенство, трябва да спомена и моя дядо Тихомир Панайотов, художника, който прославя Станимака със своите картини, икони, дърворезби, иконостаси и стихотворения. Той е почетен гражданин на Асеновград от 2008 година, като е получил много награди от Община Пловдив за подпомагане на различни каузи. Пилотът Валентин Терзиев (който отскоро не е сред нас) също е родом от Асеновград. Асеновград е благословен град, гостоприемно приет и от твърдата гръд на Родопите, и от златните земи на Тракия. Преизпълнен с аромата на люляците и витите лозници. Сгушил се под сянката на древната мощ на Асенова крепост, извисен с неизброими, съхранили го през вековете, храмове на вярата. Събрал в сърцето си свети места от различни епохи. Асеновград е богат град. Богат не със злато, а с възрожденската архитектура на старите градски квартали и с паметници на културата. Станимака е славен град. Славен с известните личности, прославили името му и това на България. Асеновград място, където дъхът Ви спира, за да усетите, че сте живи.

Разкривайки живота на сънародниците ни в откъснатата от майчиното тяло на България Македония, двамата автори доказват порива на духа си към съхраняване на традициите, опазване на етническата и човешката чест и достойнство. По явно или по скрито и неуловимо, Талев и Томалевски утвърждават и християнските ценности, крепящи в превратните събития на вековете българските народностни и родови добродетели, издигат хуманната си вяра в превращението на човешката нравственост. Проблемът за разкъсването на родовите връзки, за пагубните страсти на сребролюбието, господстването над свои, за недоверието и предателството на брат от брата е в сюжетния наратив на новелата „Мурчо господар и Янкула войвода“.

Героините имат проницателност и остър ум, нежност, но и твърдост на волята да преодолеят мъжката мрачност и затвореност. Женските и мъжките образи се изправят един до друг, но и един срещу друг с противоборството на откритостта и саможивостта, на скромността и господарската горделивост, на кротостта и жестокостта, за да се изведе идеята за водещата роля на женското начало. „Ето: Сирак Стойко е суров човек. Неговото сърце е изстинало за хората. Той е преживял много болки и беди, причинявани му от людете, за да ги обича. (…) Но Сирак Стойко среща Богдана. (…) Въвел Богдана в дома си, Сирак Стойко забелязва, че всичко наоколо се преобразява… Идва обобщението: Богдана е отключила със златен ключ сърцето на затворен и нещастен човек.“4 „Мрачна е била къщата на Марко Байо. Мрачна като затворения македоно български свят. (…) Тази мрачна душа е преминала и у хората. Те са строги и мълчаливи, упорити само в работата си, отчуждени от людете, отчуждени и помежду си. И ето идва Йовка, младата невеста, шумна, весела и любопитна. И къщата се преобразява. “5 Любовта побеждава неверието, отчуждението, страданието. Едно отличие се открива в новелата на Георги Томалевски „Мурчо господар и Янкула войвода“ Билена трябва да се бори неочаквано с находчив и коварен враг, който не е част от рода и семейството, но ламти да обсеби наследството на двамата братя. Владеейки механизма на подмолното интригантство, спечелил доверието на Мурчо, тойе силен, надделява над останалите, поставя братята пред изпитанието да не се поддадат пред силата на ненавистта, завистта и разделението. В този аспект

се пребори с почтени средства, тя се възползва от неговия подход хитростта. Женският ум и чистата ѝ съвест побеждават. Тя възвръща доверието на Мурчо към Янкула, подтиква го към духовното пречистване. Богатият лексикален фонд от думи, които използва авторът, разгръщат историята и описват героите с образна пълнота. Употребявайки диалектни форми, остарели думи и експресивни епитети, Томалевски не само разкрива повече за епохата и културата, но внушава подсъзнателно на читателите основните характеристики на героите и ги изгражда като личности. Чрез диалектните форми от македонския край, завършващи на „ъ“ „некъ“ и „едъ“ се загатва местоположението, където се развива действието. В текста са включени красиви синоними на небето „синевина“ и „висинето“ които потопяват изцяло в обстановката. Изказът на писателя въздейства, като насочва към определена непряка характеристика на персонажите. Пример за това са умалителните имена като „навлеченичко“, „канцеларийка“ и др., които са често срещани при описанието на средата, заобикаляща Керкенеза, и внушават чувството за духовна нищожност на героя още преди читателят да е пряко запознат с него. Героите са характеризирани и се саморазкриват чрез пряката реч. Турцизмите („аргати“ и „япанджак“) разкриват по пълноценно образа на разбойника Меджид Юсеин, а и епохата на сюжетното действие. Още една гениалност на Томалевски е разграничаването на колоритите между персонажите, което се изразява в употребата на две различни думи, означаващи едно и също. Пример за това са „поганец”, използвано

разкрити в творбата. Мурчо е назоваван с титлата „господар“ още след смъртта на баща си, защото и близките в дома признават ролята му на първороден син, но от друга страна авторът акцентува върху силното желание на големия син да бъде глава на семейството. Той обаче ще трябва да извърви дълъг духовен път, да осъзнае, че любовта е най святата и чиста сила, че вярата и доверието създават дома и крепят рода. Значението на името „Мурчо“ е „миролюбив“, „кротък“ човек. Изключителен усет проявява Томалевски към въздействието на лексемата в нейния фонетичен състав – „Мурчо“ – фонемите м, р, ч неусетно водят към друга дума „мрачен“, какъвто и описва героя си. Диалектна форма в славянски

„Мирчо“, което произлиза от „Мирослав“. Значението на това име е „слави света“ или „слава за света“. Но в сръбския език Мурчо е и със значение „сиромах“, „беден човек“, като авторът е имал предвид оскъдната и жалка духовна същност на персонажа. Преплетената символика може да се разгледа като едно загатване за личността на героя, която е разкрита с развитието на сюжета. В началото показва слабохарактерността си и страхливия робски дух, който е присъщ за епохата, недоверчивостта към близките и податливостта му към чужди внушения, измежду които е това за превъзходството на материалното, внушавано от Керкенеза. Качествата наводач и глава на рода липсват вМурчовия нрав, а амбицията и копнежът да бъде достоен като баща си, остават илюзорни. Когато обаче претърпява тежка физическа травма в епизода за случката със соколите, Мурчо стига до

нечестните действия, засилват у читателите чувството на недоверие към Керкенеза. Чрез своята хитрост той бързо и лесно успява да открие жертва и да я манипулира, както паяк оплита невинните насекоми в мрежите си. Заради нечовешкото и свирепото в образа му, авторът многократно използва зооними, като го сравнява с диви, хищни животни. За него материалното превъзхожда всичко. Обсебен от идеята за господство над дома и имотите на Секула чорбаджи, той е готов на крайности, на жестокост. Щрих за егоистичността и самолюбието му е начинът, по който той сам нарича себе си – „Кочо“. Значението на името е „народопобедител“. Използва го, за да насочи индиректно, че още преди да сложи ръка на богатствата, той смята, че е надхитрил Мурчо. Керкенеза разделя и разрушава без чувство за вина изградените родови връзки между членовете на семейството. Безскрупулността му е породена от идеала за силата на земното. Заради порочната си ценностна система той пристъпва общоприетите човешки норми и Божии заповеди. Името му става синоним на жаждата да господства над чуждите притежания. „Коста“ е умалително от „Константин“ или „Костадин”, които означават „господар“, а прозвището му „керкенез“ e вид сокол. Библейският символ на сокола е тълкуван като могъщество и суета, които са в съчетание с морала на антагониста. За разлика от Мурчо, който претърпява духовен развой, Керкенеза е в застой и не променя идеала си за могъществото на материалното, пречещо му да съзре истинските стойности в човешкия живот. Той остава единствено господар на заговорите. Младият Янкула израства

народен закрилник. Притежава дарбата да води и да вдъхновява. „Янкула“ е диалектна форма на „Янкул” име, което е съчетание между Иван и Янко Значението му е Божия благодат, което е в синхрон с идеализацията на героя. С развитието на сюжета Мурчо достига духовната зрялост на Янкула и така двамата се превръщат в достойни наследници на чорбаджи Секула. По този дълъг път Мурчова подкрепа е невестата му Билена. Нейният образ тласка действието напред. Тя помага на съпруга си да излезе от мрачната сянка на самотата, да се промени към добро, негова опора е в трудната ситуация. Опознала най мрачния образ на Мурчо, не го изоставя, защото по силата на патриархалните норми е

съпруга си. Не се осмелява да защити любовта си към Янкула и като че ли е безволева.Но развръзката разкрива другото ѝ лице мисията ѝ на жена, съпруга, човек и любима е изпълнена, тя напуска Мурчо. Съпоставката на Билена с библейския архетип Ева е избистрена, тъй като героинята поставя дълга към Адам пред всичко останало. Образът на невестата е близък и до образа на Божията майка заела мястото на свекървата Благуна, мъдро въвежда ред в дома и изпълнява мисията си докрай. Името „Билена“ покрива сюжетната роля на героинята „билка, лековита трева“. Авторът успява да съчетае ролята на невестата и името ѝ, като употребява фонемата е и се доближава до народно разговорнатаформа „биле“ Тявлаганежност,постоянствоипреданостдаизлекува всички

семейството и дома им, но твърде късно. Тогава, когато вече я е изгубил. Това е едно от необратимите наказания на съдбата и Бога. Негативните емоции у Мурчо го подтикиват да достигне до идеята и желанието за физическо убийство. Преди да изживее своя катарзис, героят е погълнат от мрачните мисли за вината на Янкула. Заслепен от ревността, големият брат смята,че отмъщението му ще е справедливо. Томалевски преплита в сюжета на разказа си библейския мит за двамата братя – Каин и Авел, разкривайки отначало греха в помислите на Мурчо. Макар че в развитието на действието не се стига до физическо убийство, духовната връзка между двамата е разкъсана от страна на големия брат, напомняйки на „Притчата за блудния син“, в която големият брат се поддава на интригата на слугата. Въпреки че Георги Томалевски кореспондира с библейски сюжети, той прави едно голямо отличие в заключението на творбата си, което е в пълен разрез с края на един от митовете този за братоубийството. Тъй като Мурчо осъзнава вината си, преди да отнеме живот, неговото наказание е различно от това на Каин. Вместо да бъде обречен на вечно скитане, Мурчо е сам и самотен в своето защитено, но пусто и безлюдно пространство дома. Неговият път е духовен, предстои му най дългото пътуване към себе си и от греха към пречистването. В самота. За да отличи кое е благородно и кое грях, Томалевски се уповава на най

и постепенно потъва в размисли за творчеството на българския писател. Аз ът търси смисъла зад символиката на мухите и пчелите в творчеството на Господинов, разглеждайки различните му книги, литературни и изследователски трудове на и за него. Лете обичам да ходя на гости при моите баба и дядо в село Ценово. Това лято започна странно, тъй като повечето ми приятели не бяха се върнали все още от море и нямаше какво толкова да се прави. Един ден внезапно реших, че ще карам колело, за да минава по бързо времето; гумите имат въздух, масло по веригата, опъване на спирачките, малко вода в една пластмасова бутилка, шапка, къси панталонки. Готов съм. Карах край реката, минах през стария мост на влизане в селото, покрай магазина в центъра и неусетно се оказах пред входа на църквата на Ценово. Още нямаше предстоящи празници, нямаше и запалени свещи. Само две жени, които чистеха пода с малки метли. Целият под беше покрит с нещо черно, някакви топчета бяха струпани на камари и още хиляди имаше по пода. Приближавайки се до жените, видях,

защо им отделих толкова много време в онзи летен ден, но някак си ми беше спокойно в началото. Литературата винаги ми е давала удобство. Първата муха, влетяла в творчеството на Георги Господинов, трябва да е запомняща се. Тя е от стихосбирката му „Лапидариум“: „Мухата е натрапчива мисъл / която блъска черепа на стаята / Ще чакам / да залепне в забравеното сладко / на старите ми стихове“ (Господинов, Г. 1992 : 49). Трябва да видим все пак и нейната история. Защо едно насекомо да е от такова голямо значение за авторството на Господинов и каква е връзката с пчелата, ако въобще има такава? Домашната муха, или Musca domestica, е един от най известните видове от семейството Същински мухи и може да бъде видяна навсякъде. Тя е сред насекомите, разнасящи най много болести поради начина си на живот, хранене и плодене, но някак си е оцеляла, съхранила се е във времето, а дори има и посветен на нея трагикомикс. Пчелата, от друга страна, не остава назад по популярност в Господиновото творчество. Първата пчела е зажужала в страниците на „Черешата на един народ“: „… и на баба ми, когато мами / пчелата майка с роя / мааать – māt – мааать* / език свещен“ (Господинов, Г. 1996 : 65). Три години по късно и пчелата получава нужното литературно внимание, получавайки „наръчници за пчеларя“ (Господинов, Г. 1999 : 96). С времето Георги Господинов е показал на своите читатели, че зад думите му стоят много труд, проучвания и безброй изчетена литература. Един от последните му примери за това е „В пукнатините на канона“ (Господинов, Г. 2021). Тук ще кажете, че книгата го представя в светлината на литературен изследовател, и няма да сбъркате,

посветени на българското минало, социализма и носталгията и изкуството, съчетано със злободневността. И все пак защо трябва да се вгледаме в тези насекоми, тези думи, които някак си се срещат из библиографията на Господинов повече от веднъж? Защо да не се фокусираме върху Гаустин и градинаря, или гробищата и тоалетните, с какво оливерникът на масата със забележете, мушица в него и зелените квадрати на покривката да са по малозначни. Ами розата и бръмбарът? Истината е, че трябва да се разглеждат и те, но за читателите

„И

се срещат по начин, който не би убягнал на желаещите да се докоснат по близо до автора. Нека започнем с мухите. Преди дори да сме отворили и прочели каквото и да е за това насекомо, то се е появило на корицата на някоя наша книга от Георги Господинов. Изключвайки трагикомикса „Вечната муха“ (Господинов, Г. 2010), нека обърнем внимание на няколко по стари корици. Първото издание на фасетъчния „Естествен роман“ дори не се опитва да скрие насекомото, даже обратното мъжкото лице на корицата гледа към читателя през мушиче око. На гърба на книгата пише: „Този роман е фасетъчен, така както е фасетъчно окото на мухата“ („членестоногите могат да виждат, но виждат само там, където пада светлинен

да кацнат и върху първата корица на „И други истории“ (Господинов, Г. 2008), където обаче са само три. Считам, че за естествено начало на мухата в творчеството на Георги Господинов, може да бъде взет предвид първият му роман „Естествен роман“. За пръв път думата „муха“ се споменава на страница 30. Заглавието е 00 и може да се направи връзката с двете нули и историята за тоалетна. Нека читателите насочат вниманието си към 14 глава (с. 53), където сънят е оприличен на „малка смърт“, а мухата – на Харон. От древногръцката митология знаем, че той е лодкар, прекарващ мъртвите през реките Стикс и Ахерон. Така хората в отвъдното стигат до подземното царство на Хадес, но трябва да му заплатят. В древността гърците са били погребвани с монета под езика точно поради тази причина. Георги Господинов развива по нататък в главата и идеята за мухата като ангел на Бог. В глава 30 (с. 92) на „Естествен роман“ Господинов пише: „Мухата е медиаторът на света, ангел и дявол в едно“. И тук вече читателите не могат да разграничат какво точно иска да ни каже. Само няколко изречения по нататък четем: „Е, добре, има още една основателна причина, поради която съзерцавам мухите, задълбавам в клозета и в цялата естествена история. Една натрапчива причина, една друга муха, която успявам да заглуша поне за няколко часа, докато изучавам останалите, дето кръжат наоколо. Но тя си остава в мен. На мухата в черепа ми ѝ трябва дупка“ (с. 93). Георги Господинов заявява, че няма намерение да сподели с читателите си защо за него мухата е така важна. Следва да се обърнем към „Речник на символите“ за

на Лафонтен такава е мухата от каретата, която иска възнаграждение, след като само е подражавалана тези, които наистина са работили“ (Шевалие, Ж. Геербрант, А., 1996). Интересен факт е, че в родната литература образът на мухата е въведен много преди Георги Господинов. Става въпрос за появата на мухата в сатиричната творба на Христо Ботев „Революция в Крайово“ (Ботев, Хр. 1973), където авторът се е подписал като А. Ти. Лапни Муха. В чуждата литература мухата е образ-символ както за писатели, така и за философи (Фридрих Ницше) и психоаналитици (Карл Густав Юнг). От древността до наши дни тя обхваща различни символики. За Юнг стремежът на мухата еднодневка към светлината напомня трагичното противоречие между копнежа и невъзможността да се достигне до неугасващата светлина. Това всъщност е и трагизмът на Гьотевия Фауст: „духът крилата не може да снабди с крила, уви, и смъртното ни тяло…“. Макар и Господинов да не споделя с читателите си прякото значение на насекомите в творчеството му, то определено Никола Торманов успява да ни помогне донякъде с представата ни за тях („Вечната муха“). С последната излязла книга на Георги Господинов, а именно „Избрани истории“ (Господинов, Г. 2022), Люба Халева е сложила цветето и пчелата на почетно място в клоните на дървото от корицата. А защо Албена Хранова и Яна Левиева са „решили“ за читателите, докато четат „Разроявания“ (Хранова, А. 2004), мухата да е винаги под текста, скрита, но и винаги там, важна и неуморна? Или тяхното Разрояване е просто едно Естествено продължение след „Теменуги. Другият роман на Яворов“ (Николчина,

малките им прояви (как са залепнали на лентата за мухи в лятната ни кухня, мухите край пасящия пред оградата кон, пчелите в градините при цветята и при изгнилите паднали плодове). Бях крайно решен, че ще търся отговора в книгите на Марина Тодорова (Тодорова, М. 2009). Тя пише в първата книга: „… стилът на Георги Господинов е впечатляващ, защото е интригуващ, защото съдържа предизвикателството на философската, лингвистичната и културно-историческата разпознаваемост“ (с. 96). Не, не, не може да е просто интрига, трябва да се намери отговорът, трябва да знаем защо мухите и пчелите са навсякъде, трябва да разберем, трябва Аз да разбера… Вече не издържам, не помня откъде какво съм чел. Този фрагмент дали беше от „Естественроман“, или от „Физика на тъгата“? Тазимисъл на Юнг ли беше, или на Декарт? Боже, ами онова с романа от начала и опасните книги, които са по рафтовете? Хайде сега де… на края на Христоматията (Пенчев, Б. и кол.1995) ли беше, или в Антологията (Пенчев, Б. и кол. 1998)… или го бях мярнал някъде в Антологийно (Антов, Пл. и кол. 2012)? Защо се лутам като някой минотавър в лабиринта от книги и въпроси, защо изгубих представа за времето като Гаустин? Защо от църквата в Ценово съм в родния ми град Русе? „Ако няма пчели, хората няма да оцелеят“. Помня как един следобед баба ми го каза и тогава не му обърнах много внимание. Може и да е така, може и да не е. Мухите и пчелите са една неизбежна част от съществуването ни. От съществуването

Препратки към исторически събития, минали случки, произведения, личности и мухите и пчелите са точно това. Те не са точно и определено, но всеки ги свързва със случка от живота си и това им е хубавото. В Христоматията е поместено произведението на Господинов „Подир сенките им“. Още в заглавието долавяме препратката към Яворовата книга „Подир сенките на облаците“. В Първата строфа получаваме вкус от „История“ на Вапцаров („не са от фабрики / не са от канцеларии / не са от пожълтели страници“), а в последните редове Господинов, чрез образа на червея, ни напомня на последната Вапцарова творба – „Прощално за народа“ („ще ни сменят и червей“). Ето това е Георги Господинов. Много личен и много богат на изразност. Мухите и пчелите завинаги ще останат „неговите“ герои. Странни, пропити с детска невинност и с дълбок символизъм. При мен вече се е стъмнило и баба ми ще се притесни и ще прати дядо да ме търси. Лятото е вече тук, с него и светулките. Хм, дали не пишеш, Господинов, нещо и за това насекомо? Трябва да помисля… ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ Антов, Пламен. Димитрова, Маринели. Господинов, Георги. (2012). Антологии и антологийно между автора и текста. София: ИЦ Боян Пенев. Ботев, Христо. (1873). Революция в Крайово. В: Будилник, 1873. Генова, Яна. Господинов, Георги. (2006). Инвентарна книга на социализма. София: Прозорец Господинов, Георги. (1992). Лапидариум. Ямбол: modus Стоянов.

Господинов, Георги. (1996). Черешата на един народ. Пловдив: Жанет 45.

Господинов, Георги. (1999). Естествен роман. София: Корпорация развитие КДА.

Господинов, Георги. (2008). И други истории. Пловдив: Жанет 45.

Господинов, Георги. (2010). Вечната муха. Пловдив: Жанет 45.

Господинов, Георги. (2012). Физика на тъгата. Пловдив: Жанет 45.

Господинов, Георги. (2021). В пукнатините на канона. Пловдив: Жанет 45. Господинов, Георги. (2020). Времеубежище. Пловдив: Жанет 45. Господинов, Георги. (2022). Избрани истории. Пловдив: Жанет 45. Иванова, Д. Г. Господинов и кол. (2006). Аз живях социализма. 171 лични истории. Пловдив: ИК Жанет 45. Лозанов, Георги. Георги Господинов. (2016). Другото око. Следобедът на едно идеология. София: СГХГ. Николчина, Миглена. (1998). Теменуги. Другият роман на Яворов – В: Литературен вестник, 1998. Пенчев, Бойко. Георги Господинов и кол. (1995) Българска христоматия (избрани образци от всичките родове и съчинения). София: Свободно поетическо общество. Пенчев, Бойко. Георги Господинов и кол. (1998) Българска Антология. Нашата поезия от Геров насам. София: Свободно поетическо общество. Тодорова, Марина.(2009) Георги Господинов от Гаустин до Градинаря (някои разсъждения). София: Карина М. Тодорова, Марина(2012). „Физика на тъгата“ като послание. София: Карина Марина Тодорова. Хранова, Албена.(2004) Георги Господинов: Разроявания. Пловдив: Жанет 45. Шевалие, Жан. Геербрант, Ален. (1996) Речник на символите, Том 2 (М Я). София: ИК „ПЕТРИКОВ“.

„ПОМÀНА ЗА ЖИВ“ – ТАНЦЪТ КАТО НАДЕЖДА ЗА „ОНЯ“ СВЯТ ПАВЛИН ОРЛОВСКИ АМТТИ „ПРОФ. АСЕН ДИАМАНДИЕВ“ гр. Пловдив Този текст посвещавам на вече покойната баба Киряна7, която посрещна мен, непознатия младеж, в своя дом с доверие и топла прегръдка. Благодаря ти. Сигурен съм, че всичко „ти се е намерило”. Настоящият текст е изготвен въз основа на теренно проучване8 на територията на село Хърлец, община Козлодуй. Проведени са също разговори с информатори от: село Горни Цибър, община Вълчедръм; град Враца; град Козлодуй. Наличните материали за този текст се допълват от беседи с информатори от село Раброво, Видинско. Обектът на изследването е обичаят Помана приживе. Целта му е да се идентифицират фрагменти от картината на база спомени на информатори. Обичаят е проучeн през годините от българските изследователи (Петров, 1962; Вакарелски: 2008; Денчева, 1989; Васева, 1993; Гребенарова, 1995; Анастасова, 2002; Бизеранова, 2013; Калчева, 2014, 2020), но в наличните материали по темата не се открива достатъчно информация, посветена на танцовия материал. Основният метод, използван по време

танци са представени чрез кинетични знаци9 по системата „Кацарова Илиева“ (Кацарова, 1955: 104 108; Илиева, 1978: 519; Първанов, 2020: 41 45, 123 146). Известно е, че поменът е ритуал, чиято основна цел е отдаване на почит към мъртвия. Чрез него се датира периодът от настъпването на смъртта на човек и в зависимост от времето, за което се отнася, се откриват несходни практики на територията на страната. Някои респонденти от село Хърлец използваха думата помен за обичаите, които се правят след смърт, а помàна за този, който се прави приживе. Други споделят, че тези обичаи се наричат с една дума – помàна, независимо кога се практикуват. Както посочва Валентина Васева, в българската и румънската традиция съществуват две еднакви думи помен и pomàna. В румънския език тя е двузначна „раздаване“ и „това, което се раздава“ (Васева, 1993: 91). Вакарелски най точно описва първооткритата причина за правенето на обичая: „Най често това се прави от възрастни жени, които нямат деца, та нямат кой да им направи помени след смъртта” (Вакарелски, 2008: 294). Освен това е значимо да се подчертае влиянието и на друг фактор, поради който се практикува за да бъде такъв престоятна човека в отвъдното, какъвто е по време на помàната. Убеждението е, че каквото се „раздаде“ тогава, това се пренася отвъд. Това е и подбудата на всеки да се опита да направи най пищната помàна, с повече дарове от най необходимото до покъщнина, понякога дори цели къщи. Колкото си по заможен, толкова по голяма помàна подготвяш и по голяма

смяна на социалния статус в обществото. Обредното поведение Анастасова описва като при погребение, дори с оплаквания, а в някои варианти с полагане на живия в гроб (Анастасова, 2002). Нарича се още „помана на живо”, „помана приживе” („pomana de viu”) и се прави „занапред”, „да има”, „за всеки случай”. То е устройване на угощение, извършване на завещания и благотворителства от лица преди собствената им смърт с единствената мисъл „да се намери след смъртта им за душата им...” (Вакарелски, 2008: 294). Й.О. разказа за своята помàна, проведена около 1986 година: „… Я съм си раздала свещи на църквата… Сега и да у́мреме, мен не ми трèбват свещи. Я си имам. Така е реда...”. Помàна приживе се върши по същия начин като за умрял (Гребенарова, 1995: 160). Важно е да се разлее вода Господ да приеме всичко (рум. „Dumnezeu să primească”). Това е първата част от обичая „Поманата приживе” задължително се предхожда от обичая „разливане на вода” (Микова, 2021: 136). Поманата се прави най често у дома, в двора на къщата, като задължително се вика

приживе. Даровете са различни (посуда, пешкири, престилки), като се закичват на плодно ябълково дърво (фиг.2) с вярата, че при раздаването отиват на „оня” свят. Петър Петров посочва танцуване по време на „разливането на вода” след ходенето на гробища14 и по време на гощавката (Петров, 1962: 286). Изследванията на Благовеста Калчева посочват не само мястото на провеждането, но и първото хоро, което се играе: „… В село Хърлец много често веселбата се пренасяла от дома на мегдана, та всички накрая участват в нея, като се играят характерните хорà за района. Но винаги започват с „ора де помана…” (Калчева, 2004: 50). За края на поманата пише и Офелия Спасова: „… Типично за софрониевските помани е живата духова музика и веселието след раздаването, наподобяващо сватбено,

Поменалните хорà се срещат под различни наименования („Ora de pomana”, „Hora de pomana”, „Hora Morţii”, „Коло за мртве” и др.) и са изследвани във и извън България от наши и от чужди учени. В личен имейл до Лиз Мелиш Анка Гюрческу споделя, че „… във влашките селища се нарича oră de pomană…”. (Mellish, 2016 :70). От изследванията на Мелиш и Грийн виждаме и географското разпространение на обичая в Банат, Олтения и Влашко. 15 „Ора де помана” като име най-често e свързвано с обичая да се „раздава” хоро за мъртвите на втория ден на Великден. В Банат и Олтения тази практика носи името „Jocul de pomana” и се танцува определено време след погребение или на големи празници (Giurchesku, Bloland, 1995: 25). Ясен е и контекстът на това танцуване „ И заедно с живите (мъртвите б.а.) се хващат на хорото и играят. Така си го представяме ние…“. 16 Тогава близките трябва да танцуват, за да може мъртвият вече да играе. Той не може да танцува, без да му бъде разнесено17 . Вярването е такова, че хорото ще бъде получено отвъд като дар и мъртвият няма да жалее за земните (Țîrcomnicu, 2021:5). В платформата за видеосподеляне YouTube съществуват сръбски и румънски видеа, чието съдържание e играенето на хоро за мъртвите18. Тази практика не е забравена и от населението в Северозападна България откриват се видеозаписи, заснети във Видинска област19. Въпреки това, в последните

15 <https://eliznik.me.uk/research/topic/ethnography/dancing for the dead joc hora de pomana/>, последно посетен на 20.08.2022. 16 Виж “Хоро между два бряга”, реж. Екатерина Минкова 25:53 мин. , <https://fb.watch/e_nBl fehp/>, последно посетен на 20.08.2022.

17 Пак там, 29:00 мин., последно посетен на 20.08.2022

18 Kolo za mrtve Ora d’e pomana (IV) (2018), последно посетен на 20.08.2022

<https://www.youtube.com/watch?v=6 LX7khZ29A>;

Plavna Ora de pomana.(2010), последно посетен на 20.08.2022 <https://www.youtube.com/watch?v=_Unbd4CV4ZY&t=45s>

19 Hora Mortii Albotina 05.04.2010 part 1.MOV. (2010), последно посетен на 20.08.2022 <https://www.youtube.com/watch?v=jWt_C2ftu98>;

Hora Morţii Albotina 21.04.2014 part 3. (2004), последно посетен на 20.08.2022 <https://www.youtube.com/watch?v=IdQ hX3pt9E9>;

Hora Mortii in Capu Campului , Rabova , Bulgaria 25.04.2011 part 7. (2011), последно посетен на 20.08.2022 <https://www.youtube.com/watch?v=qeV5j2dbDVw&t=1s>.

години съществуват проблеми, свързани със замиране на традицията (Андонов, 2020)20

Поменалните хорà не са известни с особена бързина и буйност, както е типично за Северозапада. Като „бавно, тържествено, сдържано, в 2/4 такт” Николай и Димитрина Кауфман описват хоро от село Сланотрън, Видинско. Авторите го свързват с плач и даряване, като се посочва, че се играе „за да му се намери на умрелия” (Кауфман, 1988: 237-238). Бизеранова определя, че хорàта напомнят сватба тогава, когато се играят за починал ерген или мома (Бизеранова, 2013: 360). Конкретно в региона на Враца поменално хоро днес се играе в село Софрониево под названието „Ора пащулуй”. Изпълнява се следобед на втория ден от Великден и на „Жое вярде”21. Води се начело с оруглица и на играчите се раздават яйца, козунаци и вино (Спасова, 2018: 124). Със сватбен байрак се води и хорото в Бориловец, Видинско (Бизеранова, 2013: 360). Според изследванията на Калчева „Ора пащулуй” не е име на конкретно хоро, а на всички хорà, които се изпълняват тогава (Калчева, 2018: 53). Сведения за такава традиция в Хърлец откриваме в румънската литература (Ţîrcomnicu et al., 2011: 89), но в съвремието не се среща. Същото се отнася и за Милковица, Плевенско хоратà за мъртвите там са „забравени и отпаднали от практиките на населението” (Микова, 2021: 99). По дадения танцопис от Кауфман (Кауфман, 1988: 237) се вижда, че хорото, описано от тях, е изградено от една единствена клетка (Илиева, 2007: 33 34) стъпка с десен и стъпка с ляв крак. Това е проста структура, която просъществува

сила важи правилото за отпадането на песенната традиция в Северозападна България. Мелодиите определят като „сравнително нови”, които са „преминали в репертоарите на духовите оркестри” (Кауфман, 1988: 238). От видео документите (Алботински събор22, Раброво23 (фиг. 3), Косово24 , Софрониево25, Сърбия и Румъния26) също се разкриват хорà с прост танцов строеж. Конкретно за Раброво и Алботина това показва известна устойчивост на танцовите конструкции във времето. Всички изброени са с движение вдясно. Относно хорàта на Алботина получаваме сведения, че съществува литература, която сочи посока на движение по часовниковата стрелка (Mellish, 2016: 79). За българската танцова традиция се смята, че няма еднакви тълкувания за лявото хоро. Едно от тях (за бавните хора и песни за умрели) е начин за комуникация с другия свят чрез музика и танц (Щърбанова, 1995: 67). От гледна точка на музиката се срещат двувременен (Раброво, Косово, хорàта на Алботина, Сърбия, Румъния), деветвременен метрум (Раброво, хорàта на Алботина) от вида (2+2+2+3) и единадесетвременен от вида (2+2+3+2+2) в Софрониево. Красимир Андонов, проследявайки изменения в традицията, посочва за промяна в музикалния съпровод: При заснемането на обичая през 2014 година в 22 Хоро между два бряга. (2020). Реж. Екатерина Минкова, 34:28 мин (кадри от 2013г.), последно посетен на 20.08.2022 <https://fb.watch/e_nBl fehp/>; Hora Mortii Albotina 05.04.2010 part 1.MOV. (2010), последно посетен на 20.08.2022 <https://www.youtube.com/watch?v=jWt_C2ftu98>; Hora Morţii Albotina 21.04.2014 part 3. (2014), последно последно посетен на 20.08.2022 <https://www.youtube.com/watch?v=IdQ hX3pt9E9>; 23 Hora Mortii in Capu Campului , Rabova , Bulgaria 25.04.2011 part 7 (2011), последно посетен на 20.08.2022 <https://www.youtube.com/watch?v=qeV5j2dbDVw&t=1s>; Запис от XII Национален събор в Копривщица; Хоро между два бряга (2020). Реж. Екатерина Минкова, 36:45 мин (кадри от 2013г.), последно посетен на 20.08.2022 <https://fb.watch/e_nBl fehp/>; 24 Хоро между два бряга (2020). Реж. Екатерина Минкова, 29:55 (кадри от 2020), последно посетен на 20.08.2022 <https://fb.watch/e_nBl fehp/>; 25 Читалище Софрониево: видеоклип „Великден в Софрониево, 25.04.2022г.". (2022), 5:29, последно посетен на 20.08.2022 <https://www.youtube.com/watch?v=kcOZej6zvQk&t=311s> 26 Kolo za mrtve Ora d’e pomana (IV) (2018), последно посетен на 20.08.2022 <https://www.youtube.com/watch?v=6 LX7khZ29A>; Plavna Ora de pomana.(2010), последно посетен на 20.08.2022 <https://www.youtube.com/watch?v=_Unbd4CV4ZY&t=45s>;

село Раброво духова музика нямаше, но хорото беше озвучено с електронен синтезатор, който не промени ритуала по същество (Андонов, 2020: 71). Общото в конструкциите на повечето от изброените по горе хорà, които се играят за помен, е, че са сравнително прости. Преобладаващата танцова структура е повторението на един танцов мотив в посока напред вдясно и назад. Пространственото им разгръщане също не е усложнено, като в някои от примерите се среща двучастност на формата. Въпреки сходствата това не са едни и същи народни хорà, а отличителни белези на отделните локални общности. Тези хорà са част от репертоарите на всяко едно индивидуално село и за танцуването им можем да твърдим като танцов цикъл, посветен на мъртвите. В наличната литература по темата се срещат твърде малко имена и записи на хорà, които се играят на „помана приживе” това са например Чорбаджийско, Ганкино, Право хоро и др. Към имената не е приложен танцопис, но от друга страна се споменава, че са „обикновени” (Петров: 1962: 286). Това предполага да допуснем, че и тези хорà са с движение в посока дясно. Хоро, за което се смята, че е част от „помана

Поменалното хоро е част и от изследванията на Благовеста Калчева. Тя дава словесно описание на проучения от нея танц и посочва, че се играе във всички села, част от обекта на изследване Хърлец, Софрониево, Долни Вадин, Лесковец (Калчева, 2018: 92 93). Структурното изграждане на хорото отново е чрез повторение на два сходни прости мотива, които се играят последователно в различни посоки. Опис на пространственото

Информатор от село Раброво, Видинско, потвърждава, че хорото, представено на фиг. 3, се играе и при „помана приживе”. Още повече, регистрираният репертоар по време на теренната работа в Хърлец (около 13 на брой хорà) е почти изцяло с хват „на леса” като опѝсания от Калчева. В допълнение на това, на XII Национален събор в Копривщица групата от село Софрониево представи част от танцовия репертоар на селото, в който също преобладава този хват. Въпреки тяхната по-сложна структура не е изключено да се приеме, че тези хорà също се раздават за „помен приживе”. Калчева споменава, че веселбата често се пренасяла на мегдана и се играели местните хорà (Калчева, 2018: 50). Респондентите от Хърлец потвърждават: „Ора де помана” не е било част само от поманата, но и от големи празници през годината. Хорàта, които се играят на „помана приживе”, са също част от местния селски репертоар. Те са дял от масива на необредните танци, като придобиват обреден характер при обстоятелства, свързани с „раздаването” им за живия. Обредното поведение се определя от убеждението, че играта се „раздава” и „ще се намери отвъд”. За „Ора де помана” също е възможно да говорим като за цял танцов цикъл, който присъства по време на „помана приживе”. Неизяснен казус остава именно семантическото значение на този танцов цикъл. За функционалността на танца, който се дава за живи, говори Гюрческу: „… танцът на помана също е способен да направи човек „здрав“ („за здраве”

толкова по голяма веселба ще намериш. Затова и хорàта са в посока напред „Движението напред е към добро, за добро, за здраве и живот“ (Щърбанова, 1995: 67). Не за умрелите, а за новия живот на душата. Среща се връзка на обичая със сватбения обреден комплекс в отделните моменти (Петров, 1962: 291 294). Респондентите от Хърлец споделят, че на сватба се играе Шареното хоро и че то е равностойно на цикъла „ора де помана”. Шареното хоро е общоселско, на което могат да се включат и играчи, които не са от сватбарите (Грънчарова, 2007: 100). Цикълът хорà „ора де помана” също е общоселски, като на мегдана се включват и други, които не са гости на поманата. Играе се и сватбената игра Пеленица, която има забавен характер свързва световете на мъжа и жената. В допълнение, в някои от дадените по горе танцови примери присъстват сватбени елементи оруглицата. Тя е център на сватбата и с нея се повежда хорото. Върху нея има пешкир и ябълка, която младоженците изяждат (Кацарова, 1958: 295). Пример за този елемент в погребалната обредност дава Димитър Маринов, като посочва, че знамето е от ябълково дърво и върху него се забожда златна ябълка (Маринов, 2003: 83). Хорàта, които се раздават в село Раброво и при помана приживе, се играят с окичени прътове, наречени „пом”. Поменалното хоро от село Софрониево също е начело със сватбен байрак. Друг пример за сватбен реквизит в поменалните практики във Врачанско е т.нар. „брад” (Калчева, 2018:42). Брадът е сватбено дръвце, което Микова посочва като посредник между Земята и Космоса. То „... се изработва от момите в дома на момчето и задължително има три разклонения, на които са поставени стръкчета чимшир, украса от цветя и три ябълки...” (Микова, 2019: 14). Общото между дадените примери

закичени кърпа, хляб, яйце, ябълка и зеленина27. Централно се намира хлябът, който символизира земния свят. На върха се намира ябълката небето. В християнството тя е плод на греха, но в народните вярвания тя не се свърза с нещастие. Ябълката е символ на плодородието и вечността. Вдясно от хляба стоят бялата (понякога червена) кърпа и червеното яйце. Цветът на пешкира семиотически тълкуваме като символ на чистотата и невинността това е значението на бялото във фолклорната култура. То е белег на душата, която приживе се пречиства. Червеното символизира огъня, светлината, която води към по доброто. В лявата част намираме зеленината отново символ на вечността. Това са три разклонения, намиращи се между два свята. Във всички случаи сватбеното знаме, кумовото дръвце и сватбарските китки са определени като обредни варианти на световното дърво (Тодорова, 1984: 184). То е център на света, но и предел между земята и отвъдното. „… Само пътят до Оня свят още никой не може да каже колко е. Дълъг е казват власите но всеки го изминава за различно време. Ако тук си живял праведно, стигаш по бързо...” (Калчева, 2018: 50). На границата между световете стои Архангел Михаил, който изтръгва душата на умрелия и решава дали да бъде изпратена в Рая, или не, в зависимост от това дали човекът е живял праведно. Ако мъртвецът се усмихва, Архангелът му е дал златна ябълка. Присъствието на ябълковия плод върху обредния реквизит, когато се раздава хоро приживе, обясняваме и с предварителното осигуряване на място за душата на живия в Рая във вечността, където „раздаденото” ще се „намери”.

социум, обединен от колективното убеждение, че е гарантирал своето по добро място отвъд. Голямата, вероятно вече изчезнала традиция на „Помàна за жив” дава надежда за спокоен задгробен живот. Всичкото раздаване от най необходимото, през имоти, чак до музика и танц, а и мисълта, че „ще се намери на „оня” свят“, гарантират душевно спокойствие. Независимо дали се намират разлики в обредността на поменалните обичаи от различните населени места около река Дунав, разбиранията за смъртта са идентични. За отвъдното се говори като за добро място “Много хубаво е било, много”. 28 Калчева предполага, че „Ора де помана” се практикува като отдаване на почит към мъртвите (Калчева, 2018:74). Това е така тогава, когато конкретно говорим за ситуация, в която семантиката на това танцуване е свързана с раздаването му за отвъдното. В случая на „помана приживе” танците се раздават за себе си, за живия. Лицето, което прави своята помана не трябва да се хваща на хорото, точно както не трябва да яде от храната. Хорото се „дава” на останалите, чрез които то, музиката и настроението „преминават” в другия свят. Когато човекът си отиде, всичко дадено приживе ще му се намери там. „Той (обредът б.а.) почива на вярата във възможностите за космизация на отвъдното, чрез предварителното му изграждане приживе от всеки бъдещ покойник“ (Анастасова, 2004). Причината, поради която човекът, правещ помана, не трябва да се хваща на хорото, намираме и в неговото състояние. Той се намира

В съвременността Сашка Бизеранова документира, че последният сигурен случай за провеждане на обичая във Видинско е от 2008 година (Бизеранова, 2013: 380). Твърде трудно би било да се проследи дали днес се правят все още помани приживе, или не. В личен разговор с Десислава Божидарова тя сподели за семейство в София, в което се е раздала „помана приживе”, но в тесен семеен кръг29. Вероятно причината е, че по широко обкръжение, особено извън селото, може би не би приело такава практика за нещо, което пасва на съвременния начин на живот. Още в средата на миналия век Петров отбелязва замирането на обичая (Петров, 1962: 289). Независимо от това, на някои места вярата за по добър престой в отвъдното вероятно не е повлияна от времето и новите разбирания и все стои на челна позиция в обичайно обредната система на част от населението в Северозападна България. Заключенията, които могат да се направят, са следните: „Ора де помана” е цикъл от танци, изпълнявани по време на практиката „помана приживе”, който има устойчивост във времето. Тези хорà са на първо място част от местния селски репертоар. Разликата при това танцуване е основно в смисъла гарантира се по щастлив престой на „оня” свят, като се „раздават” за себе си и музика, и танц. Ролята на цикъла от танци е и участие в инициационния процес те го завършват. Бил вече между двата свята, човекът се връща на земния, гарантирал мястото си в отвъдното. Поменалният танц, в един сакрален смисъл, следва да тълкуваме и като

ИНФОРМАТОРИ:

1. А. Г. р. 1969 г., село Раброво; зап. Павлин Н. Орловски на 06.08.2022 г. на XII Национален събор на народното творчество в град Копривщица

2. Б. р. 1971 г., село Раброво; зап. Павлин Н. Орловски на 06.08.2022 г. на XII Национален събор на народното творчество в град Копривщица

3. В. П. р. 1960 г., село Горни Цибър/ село Хърлец/ град Враца; зап. Павлин Н. Орловски на 12.11.2020 г. в град Враца

4. Г. Г. – р. 1967 г., село Хърлец, зап. Павлин Н. Орловски на 10.02.2021 г. в село Хърлец

5. Г. Г. р. 1948 г., град Козлодуй, зап. Павлин Н. Орловски

6. И. Й. р. 1938 г., село Хърлец/ село Горни Цибър/ град Враца, зап. Павлин Н. Орловски на 12.11.2020 г. в град Враца

7. Л. Д. р. 1954 г., село Горни Цибър, зап. Павлин Н. Орловски

8. Т. М. р. 1968 г., село Хърлец, зап. Павлин Н. Орловски на 10.02.2021 г. в село Хърлец

9. Т. С. – р. 1985 г., село Хърлец, зап. Павлин Н. Орловски на 10.02.2021 г. в село Хърлец

10. П. Ш. р. 1972 г., село Хърлец, зап. Павлин Н. Орловски на 10.02.2021 г. в село Хърлец

Регионални проучвания на българския фолклор, Т.4. Съст. Сантова, М.; Станоева. И. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, 60 64.

2. Анастасова, Екатерина. (2004). Традиционни обреди и празници В:. Живи човешки съкровища: България = Living human treasures : Bulgaria. Съст. Сантова, М. и кол. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“.

3. Андонов, Красимир. (2020). The changing tradition of the Vlach memorial dances at Easter. Results of a long-term photographic study (2004–2014) – В: Zeszyty Łużyckie. 54, (Dec. 2020), p. 67 80. DOI:https://doi.org/10.32798/zl.731.

4. Бизеранова, Сашка Божкова. (2013). Между живота и смъртта: Погребални и поменални обичаи при българи и власи във Видинско. Враца: Алекспринт.

5. Вакарелски, Христо Томов; Андрей Андреев. (2008). Български погребални обичаи. [2. изд.]. София: Захарий Стоянов.

6. Васева, Валентина. (1993). Към проучване на обичая „помана” у българи и румъци В: Българска етнография, № 4. София: БАН, 91 103.

7. Генчев, Стоян. (1989). Теренно етнографско изследване. Велико Търново: Великотърновски университет „Кирил и Методий”.

8. Гребенарова, Славка. (1995). „Оня” свят за българи и власи измислица, надежда или цел В: Българска етнология, извънреден брой. София, 159 168.

9. Грънчарова, Евгения. (2007). Танцовата дейност в българската сватбена обредност В: Изкуствоведски четения. София, 94 101.

10. Денчева, Ваня. (1989). Обичаят „Помана” в Северозападна България Във: Векове, кн. 5., 52 57.

11. Иванова, Радост. (1984). Българската фолклорна сватба. София: БАН

12. Илиева, Анна. (2007). Теория и анализ на фолклорния танц: Принципи на формообразуването в българскиия танцов фолклор. София: Акад. изд. „Проф. Марин Дринов“.

13. Илиева, Анна. (1978). Народни танци от Средногорието. София: БАН.

14. Калчева, Благовеста. (2014). Емблематичният за власите обичай „Помана де виу” (Помана приживе) В: Пролетни научни четения 2014. Пловдив: Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2013, 71 78.

15. Калчева, Благовеста. (2019). Разбиранията за смъртта при власите в някои обичаи от селища в Северозападна България. Пловдив: АМТИИ „Проф. Асен Диамандиев” Пловдив.

16. Кауфман, Димитрина; Кауфман, Николай. (1988). Погребални и други оплаквания. София: Издателство на БАН.

17. Кацарова, Райна. (1958). Хора и игри от Северозападна България В: Комплексна научна експедиция в Северозападна България през 1956 година: Доклади и материали. София: Изд. на БАН, 293 314.

18. Кацарова, Райна. 1995. Български танцов фолклор. София: Държавно издателство „Наука и изкуство”.

19. Маринов, Димитър.(2003). Избрани произведения в 5 тома. Том I, част I. Народна вяра. Съст. и ред. Маргарита Василева. София: „Изток Запад”

20. Микова, Зоя (2019). Сватбеният обичай в село Милковица, Плевенско (по теренни материали) В: Непознатите. Сборник статии и доклади. Пловдив: АСТАРТА, 9 25.

21. Микова, Зоя. (2021). Милковица История етнография култура. Пловдив: Актив Комерс, Костенец.

22. Петров, Петър. (1962). Към проучване на обичая „помана” в Северозападна България В: ИЕИМ, кн. 5. София: БАН, 277 303.

23. Първанов, Ивайло. (2020). Дигитален атлас на българския танцов фолклор. Зони на разпространение според теренните проучвания в етнохореологията (Дисертация). София. 24. Спасова, Офелия. (2018). През Дунава пренесено и в душите нанесено Сърбенишки традиции и обичаи. В: Дунав път през времето, мост между световете. Враца: Регионална библиотека „Христо Ботев” гр. Враца.

25. Щърбанова, Анна. (1995). Танцът като пътуване в света на сакралното. В: Български фолклор. София: БАН, № 1 2, 64 73.

26. Giurchescu, Anca; Bloland, Sunni. (1995). Romanian Traditional Dance: A Contextual and Structural Approach. Mill Valley, California: Wild Flower Press.

27. Giurchesku, Anca. (1972). Functionaliţatea Dansurilor Funebre În Concepţia Populară.“ In: Folclor Literar vol. III (1969 70). Timișoara: Universitatea din Timișoara,Facultatea de Filologie, p. 121-128.

28. Green, Nick; Mellish, Liz. (2015). Writing ethnography from local to regional and backward (revisiting): Practices commemorating the dead through dancing in Romanian Banat villages. In: Dance, narratives, heritage: 28th symposium of the ICTM Study Group on Ethochoreology, 7 17 July 2014, Korčula Croatia. Elsie Ivancich Dunin (editor). Zagreb, Croatia: Institute of Ethnology and Folklore Research; ICTM Study Group on Ethnochoreology, 9 14.

29. Mellish, Liz. (2016). Joc de pomană dance for commemorating the dead in Svinița and beyond In: Dance, field research and intercultural perspectives: The Easter customs in the village of Svinița. Pančevo: Selena Rakočević, Kulturi centar Pančevo, p. 61 – 90. 30. Țîrcomnicu, Emil. (2021). National Inventory of Active Intangible Cultural Heritage Elements Hora De Pomană: Institutul national al patrimoniu. 31. Ţîrcomnicu, Emil; David, Lucian; Semuc, Ionut; Dogaru, Adelina. (2011). Atlasul Ethnographic Roman Sărbători Şi Obiceiuri Romanii Din Bulgaria Vol 1 Timoc. Bucharest: Monitorul official.

3. Hora Morţii Albotina 21.04.2014 part 3. (2014). Последно посетен на 20.08.2022 <https://www.youtube.com/watch?v=IdQ hX3pt9E9>

4. Hora Mortii in Capu Campului , Rabova , Bulgaria 25.04.2011 part 7. (2011). Последно посетен на 20.08.2022 <https://www.youtube.com/watch?v=qeV5j2dbDVw&t=1s>

5. Kolo za mrtve Ora d’e pomana (IV). (2018). Последно посетен на 20.08.2022 <https://www.youtube.com/watch?v=6 LX7khZ29A>

6. Plavna – Ora de pomana.(2010). Последно посетен на 20.08.2022 <https://www.youtube.com/watch?v=_Unbd4CV4ZY&t=45s>

7. Хоро между два бряга. (2020). Реж. Екатерина Минкова. Последно посетен на 20.08.2022 < https://fb.watch/e_nBl fehp/ >

8. Читалище Софрониево: видеоклип „Великден в Софрониево, 25.04.2022г.“. (2022). Последно посетен на 20.08.2022

<https://www.youtube.com/watch?v=kcOZej6zvQk&t=311s>

изконните български територии да остане извън пределите на страната ни цели 27 години. Безспорно е стопанското значение на този регион, но още по важно е населението му, което е съставено основно от българи. Те са принудени да изтърпят четвърт век чуждо господство, придружено с много насилие и асимилационна политика. Хиляди българи са принудени да напуснат родните си места и да потърсят спасение в Царство България. Едва през 1920 г., с приемане на „Закон за заселване на бежанците и обезпечаване поминъка им”, в известна степен се урегулират отношенията между бежанците и местното българско население. Дългоочакваният момент настъпва през 1940 г., когато след близо едномесечни преговори в Крайова, на 7 септември, Южна Добруджа е върната на България. Месец по рано в сръбския вестник „Политика” е поместена една любопитна статия, която описва въпроса за Добруджа (Южна Добруджа б.а.) като легендарен, превърнал се в култ за българите.

Един от членовете на българската делегация в Крайова, свързана пряко с Варна и варненци, е ген. лейтенант Георги Попов. Той се намира в румънския град още от 17 август 1940 г.32 След подписване на Крайовската спогодба е назначен за генерал губернатор на Южна Добруджа (11 септември 1940 г.). Той се превръща в един от героите за добруджанци, които го посрещат с килими от цветя. Научавайки за радостната новина, още на следващия ден, 8 септември, варненци окичват улиците на града с националния трибагреник. На пл. „Митрополит Симеон” (пространството пред Катедрален храм „Свето Успение Богородично”) се изгражда естрада, от която кметът на града, началникът на IV Преславска дивизия полк. Айрянов, кап. I ранг Тошев и др. приветстват гражданите на града, а митрополит Йосиф отслужва благодарствен молебен. След това е изпълнен маршът „О, Добруджанский край”33, дирижиран лично от Александър Кръстев, след което тръгва манифестация до портала пред Морската градина във Варна.34 Генерал Попов пристига във Варна на 10 септември 1940 г. в 8:50 ч. на железопътната гара в морския град, където го посреща построената почетна рота на 8 ми Приморски полк със знамето и музиката на полка35, добруджански девойки в народни носии и букети от цветя36, както и множество жители на Варна. Сред официалните лица на тържественото посрещане са кметът на града Янко Мустаков, полк. Айрянов началник на IV дивизия37, германският консул в града 32 Стефанов, Ст. Генерал губернаторът на Южна Добруджа, С., 2002, с. 303 33 Тази песен се явява своего рода химн на Добруджа. Текстът е дело на Любомир Бобевски, а музиката на Александър Кръстев. Написана е през 1914 г. Първото ѝ изпълнение е дело на Катедралния хор на Варна. По спомените на Радка Стоянова песента става изключително популярна. В дневника си тя пише, че не минава и ден през лятото на 1915 г. да не я свири военната музика в Морската градина на Варна, като всички ръкопляскат. Нещо повече, добричлии споделяли, че румънците, без да знаят текста ѝ, я свирели много често вместо марш (ДА Варна, ф. 1142, оп. 1, а.е. 35, л. 80). 34 Утринна поща, № 48, 9 септември 1940 г. 35 Черно море, № 3854, 11 септември 1940 г. 36 Стефанов, Ст. Генерал губернаторът на Южна Добруджа, С., 2002, с. 309 37 Варненски новини, № 7142, 10 септември 1940 г.

Ул и италианския граф Смекия.38 Градоначалникът държи пламенна реч, с която приветства ген. Попов: „Варна от три дни ликува. Тя е радостна и обвзета от възторг, защото златна Добруджа е отново наша... Вие сте наш любимец”39 . От жп гарата тръгва шествие, което преминава през улиците „Цариградска” и „Преславска”, насочвайки се към общината.40 Десетки хиляди приветстват ген. Попов.41 От централния площад до Военния клуб е вдигнат на ръце и носен от добруджански младежи с народни носии.42 В знак на уважение и признателност една от улиците във Варна „Войнишка”, е преименувана на негово име „Генерал Георги Попов”43, а с решение на Варненския градски общински съвет от 2 януари 1941 г. е провъзгласен за почетен гражданин на града.44 Вечерта на 10 септември е организирано факелно шествие. Манифестацията преминава пред германското и италианското консулства, а пред съветското народният представител Аврам Гачев държи реч. От своя страна съветският дипломат поздравява с думите: „Поздравявам българския народ с присъединяването на Южна Добруджа, която има голямо значение за България.”45 След това множеството се насочва към портала на 8 ми Приморски пехотен полк, където поднася венци и цветя. Шествието завършва пред дома на народния композитор Александър Кръстев.46 Така Варна и варненци се превръщат в един своеобразен изразител на народната радост от

които трябва да заемат освободените български земи. Също така е решено гражданските 38 Черно море, № 3854, 11 септември 1940 г. 39 Дряновски, Б. Кметовете на Варна 1923 1944. Част втора., Варна 2013, с. 242 40 Дряновски, Б. Кметовете на Варна 1923 1944. Част втора., Варна 2013, с. 243 41

Черно море, № 3854, 11 септември 1940 г. 42 Стефанов, Ст. Генерал губернаторът на Южна Добруджа, С., 2002, с. 309. 43

Дряновски, Б. Кметовете на Варна 1923 1944. Част втора., Варна 2013, с. 243. 44 ДА Варна, ЧП 820. 45

Варненски новини, № 7143, 11 септември 1940 г. 46 Пак там

български власти да заминат с влак за Добрич от морския град на 15 септември 1940 г., като това трябва да протече на четири етапа, но не по късно от 30 септември с.г.47 На 19 септември 1940 г. от Варна потеглят първите български военни части за Добруджа. Още в 8 часа сутринта над града прелитат 5 групи от по 3 самолета48 , правейки няколко кръга над Варна49. Те ознаменуват началото на военните редици, които преминават през морския град. На изградената трибуна пред бирария „Кристал” ген. Попов, кметът Мустаков, началникът на флота кап. I ранг Тошев и др. поздравяват войниците.50 Варненци огласят улиците с виковете „На добър час към Златна Добруджа!”51 Най голям възторг предизвиква преминаването на конницата по ул. „Владислав”.52 Това не е случайно. Тя играе една своеобразна препратка към събитията от 1916 г. и героичното дело на ген. Иван Колев в Добруджа. На същия ден, 19 септември, от пристанище Варна потегля и първият български параход (влекачът „Раковски”) с 20 души персонал за Балчик, Каварна и фаровете на Шабла и Калиакра.53 Паралелно с това, има раздвижване по сухопътната граница на България с Румъния, където при с. Чаушкьой преминават части с високо вдигнати български национални знамена.54

поща, № 7822, 20 септември 1940 г. 50 Пак там. 51 Черно море, № 3862, 20 септември 1940 г. 52 Варненска поща, № 7822, 20 септември 1940 г. 53 Черно море, № 3862, 20 септември 1940 г. 54 Стефанов, Ст. Генерал губернаторът на Южна Добруджа, С., 2002, с. 311.

Морска учебна база във Варна.55 Два часа преди да потеглят от морския град, последният произнася пламенна реч в двора на Морско училище пред моряците. Част от думите му звучат така: „На нас, морското войнство, се пада историческата чест да прекрачим свещените брегове на добруджанското приморие”56 . Първият освободен български град е Балчик, в който на 21 септември следобед влизат частите на 8 ми Приморски полк. Случайно или не, но на същият ден там акостира и първият търговски кораб57, потеглил от Варна.58 След дипломатическата победа от 7 септември 1940 г. лека полека започва преустройството и възстановяването на областта. По голямата част от българите в Южна Добруджа се нуждаят от помощ, за да продължат достойно живота си. И тя не закъснява. Варненци са изключително активни в това отношение Още на 17 септември предачна фабрика „Цар Борис” дарява 100 хил. лв. на бедното население на Добруджа.59 Няколко дни по късно дружество „Любов към Родината” дарява на читалищата в Добрич, Балчик и Каварна 43 тома от съчиненията на Иван Вазов и Йордан Йовков.60 На 13 октомври 1940 г. Общоградският комитет за стопанско повдигане на Варна излиза с призив към гражданите на града да подпомогнат финансово събратята си от Южна Добруджа, внасяйки средствата по сметка във Варненската популярна банка и Варненската приморска популярна банка. Емоционалното послание на акционерите завършва с думите: „Граждани, в този момент е необходимо да се покажем пред всички, колко ни е близка съдбата

страдалци защото много и пълни с надежда очи все още гледат

61 След 27 години мъки и несправедливост Южна Добруджа отново става част от България. Варна и варненци са сред първите, които вземат пряко участие в този исторически за страната момент. Градът посреща един от героите от крайовските преговори, като заедно с това се превръща и в отправна точка на военни и администрация, потеглили към изконните български територии през септември 1940 г. Нещо повече, варненци показват и съпричастността си със своите сънародници от север, подпомагайки ги финансово и морално. Радостта е изключителна не защото постигаме успех на дипломатическата сцена, а защото възтържествува истината и справедливостта. Именно изразител на тази радост стават и варненци, обикновените хора, които получават капка щастие, а и надежда след кошмарния Ньойски договор. Фиг. 1. Генерал лейтенант Георги Попов (в средата) сред членове на българската делегация за водене на преговорите в Крайова, 7 септември 1940 г. (ДА Варна, ЧП 820, л.1) 61 Варненска поща, № 7842, 13 октомври 1940 г.

Архивни материали:

1. ДА Варна, ф. 734К, оп. 2

2. ДА Варна, ф. 1141, оп. 1

3. ДА Варна, ЧП 539

4. ДА Варна, ЧП 820

Периодичен печат:

1. Дряновски, Б. Кметовете на Варна (1923 1944). Част втора, Варна, 2013.

2. Стефанов, Ст. Генерал губернаторът на Южна Добруджа, С., 2020.

3. Пецов, Г. Варна 1920 1944 г., Варна, 2016.

Периодичен печат:

1. Варненски новини, 1940 г.

2. Варненска поща, 1940 г.

3. Морски сговор, 1940 г.

4. Утринна поща, 1940 г.

5. Черно море, 1940 г.

ГУНЕВА

„БАБА ТОНКА“

Русе

определят своята родина като „кръстопът между Европа и Азия“. Това отчасти обяснява разнородните културни традиции, уникални за всяка област на страната. От една страна, многообразието на етносите роми, турци, арменци, евреи, българи определят това богатство, от друга страна, влиянието на пограничните съседки – Сърбия, Гърция, Турция, Румъния. Характерна особеност е, че българите съчетават два модела на мисъл и действие източната ленност и съзерцателност със забързания действен темперамент на европееца. В часовете по изобразително изкуство, по време на прогимназиалния и гимназиален етап, се разглеждат теми, в които се изследва съвременния бит на българина като допълнителна методическа задача е развиването на културна толерантност, обвързана с предметна област „Гражданско образование“. Темите, свързани с

цивилизацията, се подлагат на художествен анализ, но не успяват да провокират емоционално сетивния опит на учениците. Настоящата разработка приближава до обучителния фокус една трудно преподавана тема като сепултурната скулптура. Интересен факт е, че преподаваме изкуство на древните цивилизации чрез артефакти предимно от гробници, но когато се заговори за нашето съвремие, българският ученик изключва идеята за визуален анализ на надгробните камъни. При настоящата образователна реформа, която стартира от 2016 г. и часовете по изкуство се редуцират (в първи етап на гимназиалния курс те намаляват на 18 часа годишно, а в прогимназиалния са по 72 часа годишно), ще се наблюдава още по голямо затруднение учителите по изкуства да формират културната компетентност на учениците. До настоящия момент се е очертал огромен дефицит на изобразителна грамотност и развит естетически вкус у подрастващите, освен това липсват навици да се посещават културни институти като галерии и музеи. Не само средностатистическият български ученик не познава националното и световно културно наследство, но и регистрираните наблюдения върху студентите в Художествената академия и университетите доказват липса на информираност и интерес.

Поп

традицията

стели

епитафии. Тази уникална художествена практика въвежда Йоан Стан през 1935 г. (фиг. 1). Когато определяме най жизнеутвърждаващите спомени, които ни обвързват с покойника, това са хуморът, еротиката, нежността, лоялността. Съвсем противоположно на румънската полихромна игривост е въздействието от етруските саркофази (фиг. 2) с релефи на брачни двойки. В естествена големина, телата на съпрузите

всички необходими вещи, почти ритуалното „египетско погребение“, но в наши дни. Издигат се огромни надгробия от мрамор, гранит или базалт, които представят покойника в най отличителния му миг, вероятно така, както близките му желаят да го запомнят. В някои релефи виждаме гравиран портрет с детайлно разработен натюрморт символ на материалното богатство

момент, интимното споделяне, усещането за цялост чрез сексуално преживяване, то можем да открием в ромския пир желанието за общуване, за битуване в група. Масата е символ на земните удоволствия и не отскоро художниците изобразяват трапези. Тази вековна традиция обаче взема необичаен връх в съвременната тенденция при ромските надгробия в България. За първи път можем да говорим за шести жанр, микс между сепултурен портрет и натюрморт (Nature morte (от фр.) мъртва природа). В античните цивилизации например също е подчертан хедонизмът подбор на добра храна, изтънчена музика, грациозен танц, богат спектър любовни преживявания, изящни изкуства. И често саркофазите отразяват точно това. Изобразени са пирове и в релефи, и в стенописи на гробници (Казанлъшка), но акцент се поставя на връзката между боговете и хората или на красотата в отношението на човек с човека. До момента „апотеоз на греха“ сякаш липсва в световната художествена практика. В контраст на описаното по горе, е важно да отбележим в западната християнска култура често срещаното Memento Mori (Помни, че ще умреш). Изписването на латинската фаталистична фраза Tempus Fugit (времето отлита) или Hora Fugit (часовете отлитат) е допълнение на символа на смъртта череп с кръстосани кости. Най често християнски

В САЩ епитафиите се скулптират върху надгробния камък. Дори масоните подчертават дълбоко съдържателното в сепултурния израз: Аз бях като теб, ти ще станеш като мен. Текстът е внушително предупреждение за зрителя, особено илюстриран чрез скелета символ на смъртта (фиг. 4). Визирайки християнската традиция при българите, освен името и датите на раждане и смърт в надгробната плоча не се споменава друго за покойника. Некролозите отразяват панегиричния жанр по най нетрайния начин обрулени от вятъра, овехтели от дъжда, залепени на най неподходящи места. Тоест отношението ни към покойника е някак лаконично. Остава ли по този начин недостатъчно почетен?! Предвид това, че родствениците поръчват надгробието е нужно да се отбележи, че то отразява главно тяхното естетическо отношение и ценностна система. В много култури гробищните паркове се превръщат в места за срещи на минало и настояще, но за по наблюдателните посетители надгробията отразяват духа и морала на нацията. Ако ви потиска танцуващият скелет или „дамата с косата“, която отнема пламъка на живота, просто не влизайте в гробищния парк. Но има места, които дават покой. Места, на които върху розов гранит или полиран базалт можете да прочетете увековечените

памет? Първо да те накара да

направиш поклон, след което да си

припомниш. Формата и големината

на гранита напомнят миниатюрен

каменен постамент. А за други е като

малка пейка в парка, на която можеш

да приседнеш за кратка почивка.

Не е ли най точната метафора

за майка?!

Фиг. 5.

Изключително интересни бяха изследователските проекти върху българския фолклор Коледа и Бъдни вечер в моя роден край Брежани (Христина Пенчева, СУ „Св. св. Кирил и Методий“, гр. Симитли ), Село Тетово (Ася и Симона Андрееви), Една теренна експедиция в село Чилнов, Русенско (Кристина Димитрова и ученици от НУИ „Проф. Веселин Стоянов“, Русе), По дирите на св. Марина (Стела Петкова, Вилияна Драганова, Гергана Генчева от МГ „Баба Тонка“, гр. Русе), Еленътнасв. Илия (Лорена Милева, МГ „Баба Тонка“,гр. Русе),както и проучването на учениците от МГ „Баба Тонка“ (гр. Русе) Антонио Бончев, Калоян Радославов, Виктор Николаев сред свои връстници

„Христо Ботев“, гр. Русе), Стоян Марков и историята на Бяла (Десислава Лазарова, СУ „Панайот Волов“, гр. Бяла), Славейковиучебното дело в Бяла (Христина Дянкова, СУ „Панайот Волов“, гр. Бяла), Ташко Костов живот и дело (Денис Назимов, ЧСУ „Юрий Гагарин“, гр. Варна). Приятно впечатление в трите издания на форума направиха учениците от СУ „Христо Ботев“, гр. Джебел, които под ръководството на своя учител Хайрие Хасан проучват историята на съвременните творци от Джебел и Кърджали. В областта на географията беше представен съвместен проект учител ученик на Емилиян Йорданов и Йордан Адолфов от ПГ по туризъм „Иван П. Павлов“, гр. Русе

разработки присъствено и онлайн. Сред първа възрастова група (ученици до VІІ клас) се отличиха изследванията на Александър Недков (МГ „Баба Тонка“, гр. Русе) Спортът през Античността, Леонардо Петров (СУ „Св. св. Кирил и Методий“, гр. Симитли) Езикът наш, Алла Декова, Арлина Доу, Дария Илиева, Димана Стоянова, Екин Сабри, Славея Гьокова (ПЧСУ „Леонардо да Винчи“, гр. Русе) По следите на балканските протописмени знаци, екипният проект Зимни празници на Йоанна Абрашева, Румина Димова, Преслава Ангелова, Катрин Петрова, Анелия Теодосиева от ОУ „Никола Обретенов“, гр. Русе. Във втора възрастова група (ученици VІІІ ХІІ клас) разнообразието от теми подсказваше, че конкуренцията ще е голяма. Беше въведена нова категория, която даваше възможност за участие на учител и ученик със съвместно изследване. В направление Философия бяха отличени докладът на Александрина Петрова от СУ „Максим Горки“, гр. Стара Загора, Умът без книги е като птица без криле и презентацията на д р Маргарита Христова и ученичката Йоана Георгиева от Частна профилирана гимназия по туризъм и предприемачество „Райко Цончев“, гр. Добрич, Основания и аспекти на постмодерната индивидуална и социална идентичност (рискове за личността

В направление Фолклор конкуренцията беше много голяма. Невероятно разнообразие от изследователски търсения и впечатляваща методическа работа от страна на ръководителите. Отличени бяха: Аспаруховската фолклорна култура във време на промяна (Мая Рулинска и Емилия Панева, СУХНИ „Константин Преславски“, гр. Варна), Живите традиции: Лазаруване в село Нисово, Русенско (Елица Чернакова, МГ „Баба Тонка“, гр. Русе), Българският фолклор в село Юпер има ли бъдеще...? (Силвена Стоянова, ПГТ „Иван П. Павлов“, гр. Русе), Традиции на фолклорния празник Димитровден – съвместен проект с участието на ученици от ГПЧЕ „Йоан Екзарх“, гр. Варна, и ОУ „Христо Смирненски“, гр. Кубрат, Седенкарските припевки със „странни“ рефрени (Кристина Димитрова, Тея Тодорова, Андреа Костова, Калина Димитрова НУИ „Проф. Веселин Стоянов“, гр. Русе), Фолклор на ужасите (Илиян Николов и Борислава Грозева, гр. Русе). В направление Литература отличия получиха: Българският апокрифен летопис (Еми Петрова и Ваня Симеонова, СУХНИ „Константин Преславски“, гр. Варна), Пътуване към миналото (Миряна Иванова, МГ „Баба Тонка“, гр. Русе), Пламъкът на пепелта в прозата на Димчо Дамянов (Полин Савова и Мария Георгиева, АЕГ „Гео Милев“, гр. Русе), „Шестте врани“ сянката във всяка личност (Никол Данева, Юлиана Йотова, Кристина Иванова, Лиа Александрова от АЕГ „Гео Милев“, гр. Русе), Магията на жената във фолклора и в „Албена“ на Йовков (Ебру Мурад, МГ „Баба Тонка“, гр. Русе).

В направление История също имаше голяма пъстрота от изследователски теми. Изследвания върху живота и дейността на Петър Богдан Бакшев представиха Станислава Динкова (МГ „Баба Тонка“, гр. Русе) и Станислава Василева (СУ „Христо Ботев“, гр. Русе). Интерес предизвика презентацията на Рая Асенова (МГ „Баба Тонка“, гр. Русе) Търговските връзки на Дубровник. Античната история също не беше пренебрегната. Тук тя бе представена от проекта на София Иванова, Кристиян Дичев (СУ „Христо Ботев“, гр. Русе) Античната история на Трансмариска (Тутракан). Краеведските проучвания присъстваха и във второто издание на форума, като отличени бяха Епидемиите във Варна през ХІХ в. (Радим Баев, ЧСУ „Юрий Гагарин“, гр. Варна), Стоян Заимов и създаване на музея в Бяла (Янислав Евгениев Арнаудов и Михаил Миленов Георгиев, СУ „Панайот Волов“, гр. Бяла), Историятана градРусе (Кристиан Христов, СУЕЕ, гр. Русе), Родовапамет: из живота на рода Джелепови Аркалиеви (Антоанета Петкова, МГ „Баба Тонка“, гр. Русе). Сред историческите портрети се откроиха проектите на Анестина Левенова от ЧСУ „Юрий Гагарин“, гр. Варна Капитан Никола Левенов живот и дело и изследването на Ния Балканска (СУ „Христо Ботев“, гр. Русе) Константин Стоилов. Исторически портрет. Учители и студенти също представиха своите разработки: Към въпроса за документалното наследство на Георги Петров Драгиев (д р Пресиян Костадинов, СУ „Христо Ботев“, гр. Русе), Иновативните пътища на новото поколение (екип учители

Дунавска България в „Хроника“ та на Теофан Изповедник (Велислава Великова, ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“), Св. Игнатий Богоносец и Игнажден (Цветелина Стефанова, СУ „Климент Охридски“). Съпътстващата програма на библиотеката предложи на участниците и гостите богата програма. По покана на домакините лекция изнесе доц. д р Румяна Лебедова от Русенския университет „Ангел Кънчев“. Друг акцент в програмата беше дискусията върху личността и творчеството на талантливата българска писателка Яна Язова, с гост Юлий Йорданов. Всички участници имаха възможност да надникнат в библиотеката на Михаил Арнаудов. Призът за най добър младежки

Третото издание на форума се проведе през 2022 г. съвместно със сдружение „Културни пространства“ и бе финансирано по програма „Култура“ на Община Русе. Повече от 140 младежи, учители и специалисти от страната се включиха във форума. В първа възрастова категория (V VІІ клас) в направление Български фолклор бяха отличени докладът на Йордан Доневски (НУИ „Проф. Веселин Стоянов“, гр. Русе) на тема Българската носия от Русенско, презентацията на Михаил Димитров (СУ „Христо Ботев“, гр. Русе) Обичаят Джамал от с. Кошов,

Историянатеатъра

на Елиф Дормуш (СУ „Христо Ботев“, гр. Джебел) Изкуството на Древна Гърция. В направление История наградени бяха докладът на Александър Иванов и Тонислав Иванов (СУ „Христо Ботев“, гр. Русе) Траките и Троя и презентацията на Валентина Караиванова (СУ „Христо Ботев“, гр. Джебел) История на Джебел. А в направление География отличие получи Николай Синев (ОУ „Иван Вазов“, гр. Русе) за Басарбовският манастир. Цветелина Дончева (СУ „Сава Доброплодни“, гр. Шумен) спечели журито с разказа си Велики Преслав в историята на българския народ. Неразказаната история.

Интересно представяне на лична колекция от предмети на бита и тяхната история, стари документи и книги представи Тодор Иванов (МГ „Баба Тонка“, гр. Русе) и заслужено беше отличен от журито.

Сред най малките изследователи на дейността и творчеството на Михаил Арнаудов награда получи презентацията на Жасмина Желева, Петя Якимова, Ивелина Николова (СУ „Петко Росен“, гр. Бургас) Михаил Арнаудов: творчески път. А във втора възрастова група беше отличен докладът на Мерлин Хадживели (СУ „Христо Ботев“, гр. Русе) Михаил Арнаудов извървяният път на познанието.

на Мартин Христов и Ива Николаева (НПГГСД „Сава Младенов“, гр. Тетевен) Съборът в с. Черни Вит „От Тимок до Вита“ и видеоклипът Нашето Аспарухово на Александра Железова, Надежда Добрева, Никол Данова, Георги Георгиев, Филип Чиков (СУХНИ „Константин Преславски“, гр. Варна). В направление История журито отличи доклада на Никола Енчев (СУ „Христо Ботев“, гр. Русе) Русе и Добруджа, есето Дойранската епопея на Марио Кулев (СУЕЕ „Св. Константин–Кирил Философ“, гр. Русе), презентацията на Мартин Петков (СУ „Христо Ботев“,

направление „Изкуство“ журито присъди награда за презентацията Златният Златю на Едже Юсеинова (СУ „Христо Ботев“, гр. Джебел). Презентацията Моят първи роман „Хлебарката“ на Венелина Соколова (СПНЕ „Фридрих Шилер“, гр. Русе), разказът Софийското метро 2122 на Иво Тодоров (МГ „Баба Тонка“, гр. Русе) и есето на Александър Георгиев (МГ „Баба Тонка“, гр. Русе) Мухите и пчелите в творчеството на Георги Господинов спечелиха отличия в направление Лично творчество. В програмата на третото издание на форума участниците имаха вълнуваща онлайн среща с режисьора Ваня Донева и нейният филм „Серафим“ по едноименния разказ на Йордан Йовков.

Специално отличие и плакет за изследователски проект в областта на хуманитарните науки журито присъди на Любица Ортомарова и Невена Моралиева (СУ „Св. св. Кирил и Методий“, гр. Симитли) за изследването За някои семантични особености на лексиката в говора на Брежани и Ракитна, Благоевградско. Научен ръководител на проекта е д р Ангелина Василева. Големият приз за най добър младежки изследователски проект спечелиха Катерина Прончева и Велислав Борисов (МГ „Академик Кирил Попов“, гр. Пловдив). Те получиха и специален плакет и парична награда от РБ „Любен Каравелов“ за най голям брой цитирани библиотечни ресурси. Проектът им За някои названия за облекло от Речника на Найден Геров е реализиран под ръководството на Невена Ичевска и консултиран с проф. Диана Благоева. Трите издания на Националния младежки форум „Арнаудови срещи. Пътят към познанието“ доказаха, че нашата инициатива намира прием сред младото поколение. Това, което впечатлява, е голямата пъстрота от изследователски търсения и всеотдайната подкрепа на учителите, които са консултанти и ръководители на техните изследвания. Това показва, че по пътя си към познанието младият човек не се ограничава само в темите, изучавани в училище. Източниците, които се цитират, ясно показват, че за да стигнат до истината, те са посетили местните библиотеки, запознали са се с изследвания в отделни научни направления. А това е една от важните стъпки за развитието