Исландия
213
Джаред обаче не обича всичко, свързано с Исландия. Миниатюрността на страната я прави клаустрофобична и предразположена към шуробаджанащина; жените са толкова независими, че не позволяват на мъж да им отвори вратата. Което направо го подлудява. Но това са дреболии. Джаред Библър е щастлив в Исландия, по-щастлив от всякога. Той не е от тези, които само ще седнат в очакване исландското блаженство да го залее подобно на кална баня от геотермален извор. Той работи активно за него. Научил е исландски, свикнал е да се наслаждава на исландската кухня (с изключение на гнилата акула; никой не може да се научи да харесва това). Забелязвам, че Джаред използва „ние“ вместо „те“, когато говори за исландците. С други думи, Джаред демонстрира всички симптоми на човек, който се е „превърнал в местен“ – термин, който описва чуждестранни кореспонденти, дипломати и други чужденци, които така се влюбват в страната, където работят, че се превръщат от това, което антрополозите наричат „участник-наблюдател“, просто в участник. Лесно е човек да разпознае превърналите се в местни жители. Те говорят местния език, смеят се на местния хумор. Носят местно облекло. В някои случаи дори развиват имунитет към местни микроби. Спомням си един англичанин, с когото се бях запознал в Индия, който толкова дълго беше живял там, че можеше да пие вода от чешмата, без да умре. Терминът „превърнал се в местен жител“ почти винаги се използва пренебрежително от онези, които не са. Да, на нас, дипломатите и журналистите, ни се налага да научим местния език, да ядем местна храна, да знаем географията на страната. Но само до известна степен. От нас се очаква да запазим една определена професионална дистанция. На тези, които са се превъплътили в местни жители, се гледа като на хора, проявили слабост, един вид предатели, които не е трябвало да постъпват така. Да се превъплътиш в местен жител, е все едно да се ожениш за момичето, с което си преспал на някое пиянско парти по време на Марди Гра. Така че на времето, прекарано зад граница, се очаква да гледаме като на някакъв неангажиращ флирт. Нищо повече.