Page 1


ЕРИК УА ЙНЪР

География на Един мърморко търси най-щастливите места на света

Превод от английски Нейко Генчев

Faber • 2012


The Geography of Bliss Copyright © 2008 by Eric Weiner This edition published by arrangement with Grand Central Publishing, New York, New York, USA. All rights reserved © Ерик Уайнър – автор, 2012 © Нейко Генчев – превод, 2012 © Невена Ангелова – художник на корицата, 2012 © Издателство Фабер, 2012

ISBN 978-954-400-681-5

Eрик Уайнър • География на блаженството

Превод Нейко Генчев Редактори: Илиана Павлова Светлана Морозова Оформление Нейко Генчев Художник Невена Ангелова Книгата е подготвена и отпечатана от Фабер

www.faber-bg.com


на Шарън


В тези дни на войни и на слухове за войни не сте ли се замисляли поне веднъж за някое място, където царува мир и спокойствие, където животът не е всекидневна борба, а едно безкрайно наслаждение? „Изгубеният хоризонт“, режисьор Франк Капра, 1937 г.


7

СЪДЪРЖАНИЕ Въведение // 11 Глава 1 Холандия. Щастието е число  //  17 Глава 2 Швейцария. Щастието е скука  //  41 Глава 3 Бутан. Щастието е политика  //  67 Глава 4 Катар. Щастието е печеливш лотариен билет  //  121 Глава 5 Исландия. Щастието е неуспех  //  171 Глава 6 Молдова. Щастието е някъде другаде  //  221 Глава 7 Тайланд. Щастието е да не мислиш  //  259

Глава 8 Великобритания. Щастието е да продължаваш да работиш  //  287 Глава 9 Индия. Щастието е противоречие  //  323 Глава 10 Америка. Щастието е да си си у дома  //  359 Епилог Пристигнахме ли вече?  //  375 Благодарности //  381


География на


Въведение Багажът и провизиите ми бяха опаковани. Бях готов за приключението. И така, в един късен летен следобед аз повлякох приятеля си Дру, който неохотно ме последва в откриването на нови светове, като се надявах пътьом да намерим и малко щастие. Винаги съм вярвал, че щастието се намира точно зад ъгъла. Номерът е само да го откриеш тоя проклет ъгъл. Още в началото на пътешествието ни Дру се размърмори. Започна да ме моли да се върнем, но аз бях решен да продължим, движен от непреодолимото любопитство да видя какво ни очаква напред. Опасност? Магия? Бях длъжен да разбера. И до ден-днешен съм убеден, че щях да се добера до търсеното от мен място, стига само да не беше намесата на един балтиморски полицай, според когото крайпътната ивица на автомагистралата не била най-подходящото място за две петгодишни момчета. Някои хора прихващат вируса на странстването. Други се раждат с него. Заболяването ми, ако това състояние може да се нарече така, навлезе в ремисия за много години след насилствено прекратената ми експедиция с Дру. След колежа обаче то надигна глава с удвоена сила. Отчаяно исках да видя света, за предпочитане на нечии чужди разноски. Но как? Нямах никакви пазарни умения, разполагах само със закърнял усет за морал и с мрачно разположение на духа. Реших да стана журналист. 11


12

География на блаженството

В качеството си на чуждестранен кореспондент за Националното обществено радио избродих редица държави, такива като Ирак, Афганистан и Индонезия: все места, където царува нещастието. Донякъде това бе съвсем логично, защото несъзнателно съблюдавах първия закон на писателството: пиши за това, което познаваш. И така, с бележник в ръка и преметнал портативен магнeтофон през рамо, бродех по света, разказвайки истории за мрачни и нещастни хора. Истината е, че от нещастните хора, които живеят в местата, сполетени от найголеми бедствия, се получават едни от най-добрите истории, които достигат до дълбините на читателската душа и будят състрадание. Съществува и риск обаче тези истории да се окажат много досадни. Замислих се, ами ако една година обикалям по света, следвайки не добре отъпканите тревожни точки, а по-скоро необявените, изпълнени с щастие места? Места, изобилстващи с онези съставки, които ние считаме за особено важни за гъстия бульон на щастието: пари, удоволствия, духовност, семейство, а и шоколад, наред с всичко останало. По света има десетки места, където са действителност неща, за които ние се питаме „Какво би станало, ако...“ Какво би станало, ако живеете в страна, която е приказно богата и никой не плаща данъци? Какво би станало, ако живеете в страна, където неуспехът е възможен вариант, който можете да изберете или не? Какво би станало, ако живеете в страна, която е толкова демократична, че ви се налага да гласувате седем пъти годишно? Какво би станало, ако живеете в страна, където прекаленият размисъл не се окуражава? Ще бъдете ли щастливи тогава? Ето това възнамерявах да проуча, като резултатът от този видимо вятърничав експеримент държите в ръцете си. Роден съм в една и съща година със Смайли*: 1963. Това е годината, когато Харви Бол, дизайнер от Уорчестър, Маса* Смайли – J, усмихнатото жълто човече, което Харви Бол създава, по-късно става събирателно на всички емотикони, „смайлита“ – стилизирани лица с различни изражения. – Бел. ред.


Въведение

13

чузетс, създава популярното днес графично изображение на усмивката. Първоначално творението на Бол било предназначено да развеселява хората, които работели, представете си само, в една застрахователна компания, но оттогава се е превърнало в синоним на щастието. Щастие от оня повърхностен, типично американски вид. Жизнерадостното графично изображение на Бол тъй и не успя да окаже магическото си въздействие върху мен. Не спадам към щастливите личности, а и никога не съм бил. В детските ми години любимият ми персонаж от „Мечо Пух“ беше Йори. През по-голямата част от човешката история бих се вписвал в нормата. Щастието, в този живот и на тази планета, е било награда, запазена само за боговете и за неколцина късметлии. Днес обаче всеки не само го счита възможно, но и го очаква. Така и аз, заедно с милиони други, страдам от тази уникална съвременна болест, която историкът Дерин Макмахън нарича „нещастието да не си щастлив“. Изобщо не е смешно. И също като множество други работех упорито по въпроса. До този момент няма книга за самопомощ, която да не ми е харесала. Библиотеката ми представлява един извисяващ се и, аха, всеки момент да рухне монумент на екзистенциалния страх, изграден от книги, които авторитетно ми изясняват, че щастието се спотайва някъде дълбоко в мен. След като не съм щастлив, значи не съм успял да се заровя достатъчно навътре в душата си. Тази аксиома така се е вкоренила в нас, че изглежда като нещо, което е очевидно. Само дето има един проблем: не е вярна. Щастието не се намира в нас, а е някъде там, извън нас. Или, ако трябва да съм по-точен, чертата между „някъде там“ и „в нас“ не е толкова ясно дефинирана, както си мислим. Британският философ Алън Уотс в една от своите чудесни лекции по източна философия използва следната аналогия: „Ако нарисувам един кръг, повечето хора на въпроса ми какво съм нарисувал, отговарят „кръг“, „диск“ или „топка“. На пръсти се броят онези, които казват, че съм нарисувал дупка в стената, защото мнозинството хора първо мислят за това, което е вътре, а не за това, което е отвън. В действителност обаче


14

География на блаженството

тези два аспекта вървят ръка за ръка: човек не може да каже какво е това „в нас“, докато не разбере какво е „около нас“. С други думи, мястото, на което се намираме, е от жизнено важно значение за разбирането на това какво представляваме. Под „място“ аз разбирам не само физическата среда, но и културната. Културата е морето, в което плуваме, което така ни обгръща и поглъща отвред, че ние забелязваме присъствието му едва когато стъпим на брега. Културата има далеч поголямо значение, отколкото предполагаме. С думите си ние подсъзнателно обединяваме географията и щастието. Говорим за търсене на щастието, за постигане на удовлетвореност, сякаш те се намират някъде по атласа, сякаш са реални места, които можем да посетим, стига само да разполагаме с подходящата карта и с нужните навигационни умения. Всеки, прекарал ваканцията си на карибски остров и през чието съзнание се е стрелнала мимолетната мисъл „аз бих могъл да съм щастлив тук“, разбира какво имам предвид. Тази будеща неизпълними желания, изплъзваща ни се концепция, известна като „рай“, ни се струва почти реална, почти осезаема. И ни подмамва нас, смъртните, от много отдавна. Платон си е представял Островите на блажените, място, където щастието се плиска като топлите води на Средиземно море. До деветнадесети век хората са вярвали, че библейският рай е някакво реално място. По някаква ирония то е представяно на картите като точката, където се сливат Тигър и Ефрат – в държавата, известна сега като съвременния Ирак. Европейските изследователи са се подготвяли за експедиции в търсене на рая, като учели арамейски – езика, който говорел Исус. Аз също потеглям на пътешествие в търсене на рая, но вместо арамейски говоря друг, никому неизвестен език, езика на съвременната литургия на блаженството и на апостолите на новата наука за щастието. Вече използвам с лекота термини като „позитивен ефект“ и „хедонистична адаптация“. Не нося Библия, имам само няколко пътеводителя Lonely Planet и убеждението, че, както Хенри Милър казва,


Въведение

15

„човек никога не се стреми към някакво място, а към нов начин за виждане на нещата“. И така, в един изпълнен с изпарения ден, типичен за Маями (град, олицетворение на рая за някои хора), аз си опаковам багажа и напускам дома си, отправяйки се на пътешествие, за което съм пределно наясно, че е пълна глупост, неотличаваща се по нищо от онази, която се опитах да предприема като петгодишен. Както казва Ерик Хофър: „Търсенето на щастието е един от главните източници на нещастие“. Но това не ме притеснява. Аз вече съм нещастен. Нямам какво да губя.


Глава 3

Бутан

Щастието е политика Той проумя, че е дошло времето, когато непривичността на всичко правеше изключително трудно да се проумее странността на което и да е било. Джеймс Хилтън, „Изгубеният хоризонт“

Еърбъсът се носи на дванадесет хиляди метра някъде над Хималаите. Лампите в самолета излъчват мека и топла светлина. Стюардесите се плъзгат грациозно по пътеката между седалките, готови да реагират и на най-малкия каприз на пасажерите. Седя до прозореца, защото всезнайковците ме съветваха да не вземам място до пътеката, изобщо не си струвало. Особено при този полет. От доста време не виждам нищо освен плътна пелена от облаци. Започвам да се съмнявам в мъдростта на всезнайковците, когато изведнъж облаците се разпръсват и пред нас изникват самите планини. Исполински, хипнотизиращи планини. Хималаите карат всички останали планини да изглеждат като невзрачни хълмчета. Хората около мен протягат вратове, посягат към фотоапаратите си, отвред се разнасят ахкания и охкания. Мислите ми обаче са някъде другаде. Мисля си за един друг самолет и за едно друго време. Годината е 1933, а самолетът е някаква раздрънкана витлова машина. Тя също лети над Хималаите, недалеч от мястото, където се намираме сега, но салонът на онзи самолет е студен, седалките – корави, а стюардеси няма. Пасажерите – трима британци и един американец, трябва да кре67


68

География на блаженството

щят с цяло гърло, за да надвият воя на двигателя. Тревогата в гласовете им обаче е несъмнена. Размахващият револвер пилот се е отклонил от курса, като е поел в неизвестна посока. Това е отвличане. Оказва се, че крайната цел е едно забележително място, където цари „пълен покой“. Място на вечен мир, където монасите медитират, поетите съзерцават и всички живеят невероятно продължително и щастливо. Далечно място, откъснато от ужасите на останалия свят, но не от чувствените му наслаждения. Мястото се нарича Шангри-Ла, а четиримата пасажери са герои от книгата „Изгубеният хоризонт“. Разбира се, ШангриЛа е едно измислено място. Джеймс Хилтън, авторът на книгата, никога не е стъпвал по-далеч от Британския музей в Лондон при своите проувания. Идеята за Шангри-Ла обаче е съвсем реална. Кой не е мечтал за място, което едновременно е безметежно и жизнено в интелектуално отношение? Място, създадено за разума и сърцето, където и двете живеят в щастлива хармония чак до края на 250-годишния си живот. Още с излизането на книгата и филма през 30-те години на 20 век, „Изгубеният хоризонт“ завладява въображението на американската публика, смачкана от Голямата депресия, ближеща раните си от една световна война и очакваща следващата. Франклин Д. Рузвелт нарича президентското си имение Шангри-Ла (по-късно е преименувано на Кемп Дейвид). Огромен брой хотели – от най-луксозните до най-долнопробните, получават името Шангри-Ла, с надеждата да се окъпят в сияйните лъчи на утопията. Шангри-Ла съдържа всички класически съставки на рая. Първо, той е много труден за достигане. Защото, какъв рай ще е това, ако можеш да стигнеш до него с такси. Още повече че трябва да има ясна граница между Рая и света на простосмъртните, която само душите на неколцина щастливци да могат да преминат. С други думи, раят е клуб за избраници. Точно както бизнес класата в самолета, чиито удоволствия се подчертават от присъствието на други пътници с по-малък късмет, които са натъпкани като сардели, преживят жилавите


Бутан

69

си пилета и ровят из джобовете си за точни пари (което винаги се цени), за да притъпят усещанията си с миниатюрните бутилки водка. Пътуващите в бизнес класата не могат да зърнат тези нещастници – затова е и завесата, – но знаят за присъствието им и това променя всичко. А ето какво проповядва тайнственият върховен лама на Шангри-Ла: „Ние сме една спасителна лодка, люшкаща се в бурно море; можем да вземем и да спасим неколцина корабокрушенци; ако обаче всички се опитат да се качат на борда – всички отиваме на дъното“. Каквато съдба без съмнение ще сполети и всеки въздушен лайнер, ако завесата падне и тълпата се юрне напред към бизнес класата. Макар и сътворена преди повече от седемдесет години от Джеймс Хилтън, Шангри-Ла е всъщност един модерен рай. В него е събрана мъдростта на Изтока – да, – но е снабден и с водопроводна система като на Запад (и с вани от Акрон, Охайо). Да не говорим пък за читалнята, в която ще намерите всички велики книги, подвързани с кожа. Комфортни жилища. Изобилна и вкусна храна. С други думи, Шангри-Ла е първата дестинация за туристи, търсещи безопасни приключения. Един малък рай. За жалост обаче невинаги успяваме веднага да разпознаем Рая. Нужно е време, за да осмислим райската му същина. В „Изгубеният хоризонт“ повечето от отвлечените чужденци замислят бягство от Шангри-Ла. Те отчаяно жадуват да се върнат в „цивилизацията“ и са крайно подозрителни (съвсем оправдано) към обясненията на ламите монаси защо това не може да стане. Лошо време. Недостатъчно провизии. Един от групата обаче, британски дипломат –неудачник на име Конуей, е като омагьосан от Шангри-Ла и решава да остане. Когато за пръв път прочетох „Изгубеният хоризонт“, аз се отъждествих с Конуей и бих дал всичко, за да съм на негово място. „Изгубеният Хоризонт“ не спираше да ме зове, но аз в продължение на много години не откликвах на зова му. Докато в един момент не чух за Бутан. По това време, в началото на 90-те, живеех в Индия, бях кореспондент на Националното обществено радио – ­ първият кореспондент на мрежата в


70

География на блаженството

тази страна. Пътеките още бяха неутъпкани. Неведнъж маймуни се озоваваха в апартамента ми, отбиваха се укротители на змии. Забавлявах се страхотно. Страните, за които имах задача да отразявам събитията – моят ресор, така да се каже – включваха и Бутан. Направо не можех да повярвам на късмета си. Това беше страната, която по моите представи се приближаваше най-близо до ШангриЛа. Бутан имаше планини, чиито исполински върхове докосваха небесата. Държавата привличаше със странностите си – така например, управляваше я щедър крал, който имаше четири жени, и четирите бяха сестри. Имаше монаси лами и мистици, а също така и и една действаща държавна политика на Брутно национално щастие. Редакторите ми обаче във Вашингтон, окръг Колумбия, не споделяха ентусиазма ми. Искаш да отидеш там? И колко ще трябва да се бръкнем за това удоволствие? Никой от тях не се интересуваше особено от тази малка хималайска нация с полигамен монарх и от натрапчивата идея за щастието. Годините минаваха. Преместих се в друг кореспондентски пункт, в Йерусалим, после в Токио, като през цялото това време Бутан не ми излизаше от ума. За мен непосетеното място е като несподелената любов. Тъпа болка, която, колкото и да се опитваш да я прогониш, да я забравиш, да убедиш себе си, че не е била подходящата за теб страна, не иска да те остави на мира. – За пръв път ли ви е? Изненадан, рязко обръщам глава. – Не ви разбрах? – Това първо посещение в Бутан ли ви е? Думите са на бутански бизнесмен, седнал на мястото до мен. Облечен е в кафяв велурен костюм и ме гледа право в очите. – Да, за пръв път идвам. – Избрали сте най-добрия момент – казва той. – Ще присъствате на Цечу, големия фестивал. Ще видите неща, които никога не сте виждали. Изумителни неща.


Бутан

71

Еърбъсът леко забива нос. Започваме снижаване. Гласът на капитана се разнася по уредбата с онази абсолютна увереност, на която сигурно обучават някъде всички пилоти: – За тези, които идват в Паро за пръв път: не се притеснявайте, че се движим съвсем близо над планините. Това е стандартната ни практика. И разбира се, самолетът забива нос – първо надясно, после наляво, после отново надясно и всеки път в илюминатора ми се появява планина в опасна близост, само на една ръка разстояние. Накрая самолетът рязко се спуска, оставил зад себе си върховете, и със свистeне на гумите спираме на пистата. Стюардесите отварят вратата. Въздухът е свеж, а небето – тъмносиньо. В повечето страни процедурите след кацането са строго подредени, като преходът към новата среда се улеснява от познатия и херметичен свят на аерогарите, еднакви по цялата планета. В Бутан обаче не са и чували за света на аерогарите. Ако трябва да бъдем точни, на практика няма и аерогара. За терминал служи една барака, която е украсена със спираловидна дърворезба, оцветена в тъмночервено и синьо, и изглежда като будистки храм. В Бутан зачисляват по един екскурзовод на всеки. Заплатата му се отделя от задължителната дневна сума от двеста долара, която туристът трябва да киха на бутанската туристическа компания за привилегията да стъпи на бутанска земя – част от усилията на страната да спре нашествието на дългокоси туристи, които са наводнили вече съседния Непал. Веднага заставам нащрек. Когато бях репортер в Ирак по времето на Садам Хюсеин, наричахме нашите екскурзоводи „бавачки“. Това бяха мъже с мазни коси, с лошо скроени костюми, които уж „подпомагаха“ работата на чуждестранните журналисти. В действителност тяхната задача беше да подпомагат работата на мухабарат, тайната полиция на Садам Хюсеин. Те бяха шпиони. Всеки го знаеше. Ние го знаехме. Те знаеха, че ние го знаем. Младежът, който ме чака извън летището, не ми прилича на шпионин. Изглежда повече като бутански бойскаут, ако в


72

География на блаженството

Бутан има бойскаути, разбира се. Мургав, с лъщящо, току-що измито лице, облечен в тъмнокафяво гхо – традиционната бутанска мъжка носия. Гхо наподобява нещо като халат за баня, само че много по-тежък и с изобилие от джобове. Бутанските мъже са известни с умението си да измъкват какво ли не от своите гхо: чаши, мобилни телефони, дребни селскостопански животни. При необходимост гхо може да се използва като одеяло или завеса. (Добре, че гхо е толкова удобно, защото всички бутански мъже са задължени да са облечени така по време на работа. Бутан е единствената държава в света с официален дрескод за мъжете.) – Добре дошли в Бутан, сър – произнася младежът в гхо, като ми омотава един бял шал около врата. Представя ми се с името Таши, после ми стиска ръката. Това е съвсем различно ръкостискане от всички, които съм изпитвал. Две ръце захлупват моята, а главата му се свежда в полупоклон. Това изобщо не е формално, а съвсем преднамерено, истинско отдаване на почит. Отначало ми се стори малко неприятно. Ние просто си стискаме ръцете двамата, Таши, нямам намерение да ставаме гаджета или нещо от сорта. По-късно обаче привиквам към бутанското ръкостискане и, като се замисля, към начина, по който правят всичко – прекосяват улицата, мият съдовете ­– толкова целенасочено, толкова грижливо. „Внимание“ е една подценена дума. Тя не привлича... да де, вниманието, което заслужава. Ние отдаваме дължимото на любовта и щастието и Господ ни е свидетел – на производителността, но много рядко споменаваме с добра дума вниманието. Подозирам, защото сме прекалено заети. Без вниманието обаче животът ни е празен и безсмислен. Двегодишната ми дъщеря се мотае в краката ми, докато пиша тези думи. От какво се нуждае тя? От любовта ми? Да, в известен смисъл, но онова, за което тя наистина жадува, е моето внимание. Моето чисто внимание без каквото и да е разсейване. Децата са истински експерти в разпознаване на фалшивите прояви на внимание. Може би любовта и вниманието всъщност са едно и също нещо. Едното не може да съществува без другото. Според британския учен Авнер Офър внимание-


Бутан

73

то е „универсалната валута на благополучието“. С други думи, внимателните хора са щастливи. Таши отнася багажа ми до колата ни. Като знам с каква слава се ползват пътищата в Бутан, надявах се да е нещо солидно като Toyota Land Cruiser. Toyota е, но не е Land Cruiser. Вмъкваме се в една очукана Corolla, производство 1993 г. Осем часът сутринта е, а не съм мигнал по време на нощния полет. – Къде искате да отидем, сър? – Където и да е, само да сервират кафе, Таши. Стигаме до едно малко кафене, макар че да наречем това нещо кафене, ще е силно преувеличение. Всъщност е бетонна постройка с няколко дървени масички и столове. Сервират само разтворимо кафе. Аз съм кафеджия и за мен този факт е силно обезпокоителен, но въпреки това го изпивам, без да се оплаквам. Таши е много любезен и гори от желание да ми угажда. Скоро ще открия, че има натрапчивия навик да назовава очевидни неща. Той казва например: „Пристигнахме на нужното място, сър“, когато е повече от ясно, че сме го направили, или: „Вали, сър“, когато сме прогизнали до кости. Обноските му са изискани, също като на някой благородник от осемнадесети век. Той ми отваря вратите, носи багажа ми и пърха над мен като полицейски хеликоптер над Лос Анджелис в преследване на автомобил с престъпници. Ако можеше да ме носи, сигурно щеше да го прави. Той върши всичко това обаче по един по-скоро достоен, отколкото угоднически начин. Бутан никога не е бил колонизиран или завоюван, така че тяхната гостоприемност е съвсем пряма, лишена от всякакво раболепие и сервилност, толкова присъщи за тази част на света. Английският на Таши е груб и странен. Не става въпрос за акцента му, който е тежък, а за речника му. Той казва нещо като „Да вземем ли някаква рудиментарна храна, сър?“. Отначало нямам и представа за какво говори, може би някакви бутански деликатеси, но в следващия миг проумявам, че той има предвид храна, останала след ядене. „Рудиментарен“ – в смисъл на „рудимент“, или „който повече не е необходим“. Обяс-


74

География на блаженството

нявам му, че тази дума не е сред често използваните. Той обаче продължава да я употребява и аз накрая преставам да го поправям. – О’кей, Таши, да потегляме към Тимпфу. (Това е столицата на Бутан и мой дом за следващата седмица.) – Не можем да пътуваме, сър. – Защо не? – Пътят е затворен. – Колко време ще е затворен? – За известно време. В тази част на света изразът „за известно време“ е последното нещо, което бих искал да чуя. Съкровища са били печелени и губени „за известно време“. Империи са се издигали и рухвали „за известно време“. Проблемът с това „за известно време“ е, че може да означава и пет минути, и пет години. Няма значение какво чакате – следващия автобус до Бомбай или присаждане на бъбрек – „за известно време“ ще се забави. Ако въобще пристигне. – Какво ще кажеш да минем по някой друг път? – предлагам аз услужливо. Таши и шофьорът намират това за изключително смешно. Подозирам, че е така, като ги гледам как се заливат от смях и се удрят по коленете. По друг път!?! – Много добре го казахте сър, ха-ха, по друг път, ха-ха! Няма друг път. Всъщност почти няма никакъв. Това, което бутанците гордо са нарекли Национална магистрала, е единственият в страната път и е широк колкото за една кола. Така че сядаме и чакаме. Отлично, мисля си аз, всичко е толкова типично будистко. Нужни са ми няколко минути да нормализирам дишането си (на тази височина това не е лесна работа) и за да осъзная къде се намирам. Защо съм тук? Какво място заема Бутан в моя атлас на щастието? Да, страната наподобява Шангри-Ла на Хилтън, най-малкото поне на пръв поглед, за мен това е изключително обещаващо. Щастието дори е вписано в националния химн на страната: „Така, както процъфтява учението на Бог Буда, нека слънцето на мира и щастието грее над народа“. Да не забравяме и бутанската политика на на Брутно национално щас-


Бутан

75

тие. Накратко, Брутното национално щастие е показател, чрез който се измерва напредъкът на нацията – не чрез нейния платежен баланс, а по-скоро чрез щастието или нещастието на народа Ј. Това е идея, която демонстрира огромна разлика от начина, по който ние разсъждаваме за парите, удовлетворението и за задълженията на правителството към народа му. Имам обаче и някои съмнения. Наистина ли Бутан е „лаборатория за „човешко усъвършенстване“, както отбелязва един наблюдател? Или е просто поредната помийна яма, да използваме грубия израз на чуждестранните кореспонденти за държавите, където правителството е корумпирано, пътищата са лоши, а кафето е разтворимо. Все още нямам отговор на всички тези въпроси и намирам утеха в думите на Конуей, който се опитва да успокои своите високомерни компаньони, заседнали в Шангри-Ла. „Ние сме тук, защото сме тук – ако ви трябва обяснение, това трябва да свърши работа; аз самият винаги съм го смятал за утешително“. Накрая, след като изчакваме „известно време“, пътят към Тимфу бива отворен и ние се натъпкваме в тойотата. Бързо разбирам, че кормуването в Бутан не е за мекушави хора. Остри завои, стръмни спускания (без всякакви защитни мантинели) и един шофьор с желязна вяра в прераждането – комбинация, която не е за хора със слаби нерви. По бутанските пътища няма да откриете атеисти. За щастие проспивам по-голямата част от пътя. Когато се събуждам, колата пъпли по един стръмен хълм. Бутански ученици, които бъбрят и се смеят, докато се прибират от училище, правят път на королата ни така, както Червено море се е разтваряло пред Моисей. Те вършат това без хапливи забележки или мръсни погледи. Има и още нещо, типично за тази страна – или по-скоро го няма. Няма билбордове или неонови реклами – в Бутан на практика не съществува реклама, а неоновите реклами са били забранени допреди няколко години. Зървам обаче една ръчно изписана табела, подпряна върху два кола отстрани на пътя.


76

География на блаженството

Когато и последното дърво бъде отсечено, когато пресъхне и последната река, когато бъде уловена и последната риба, едва тогава Човекът ще проумее, че парите не стават за ядене. Размишлявам върху тези думи, докато королата отбива и спира пред една къща за гости на върха на хълма. Целият персонал ме поздравява като крал. Още един бял шал се увива около врата ми и след това ме повеждат нагоре по стълбите към стаята ми. Съдържателката, красива жена на име Сангей, ми съобщава, че самият Ричард Гиър навремето отседнал в тази стая. – Още е пред очите ми – казва тя. – Той каза – как се изрази? – че „стаята има изглед за един милион долара“. Гледката наистина е удивителна – Тимфу, със своите бели къщи със зелени покриви се вижда точно под краката ни, а планините и разпокъсаните облаци стигат до хоризонта. Изразът обаче „гледка за милион долара“ не ми се струва найточният, не и тук в Бутан, страна, твърдо решена да намали влиянието на парите върху живота ни. Тръшвам се изтощен върху матрака. Затварям очи и се опитвам да си представя Ричард Гиър, самият Ричард Гиър, легнал върху същото това легло. Не ми допадат обаче асоциациите, които тази представа буди у мен, и вместо това си мисля за бейзбол. Не е нещо лично. Нямам нищо против Ричард Гиър. Напротив, честно мога да кажа, че ако той беше по-добър актьор, днес можеше да не съм женен. На първата ми среща с настоящата ми жена отидохме в Гринуич Вилидж да гледаме филм с Ричард Гиър. Казваше се „Мистър Джоунс“ и беше толкова слаб – откъдето и да го погледнеш, че ние прекарахме остатъка от вечерта в разгромяването на всичките му недомислици. Това беше началото на една дълбока и трайна връзка между нас, която устоява и до ден-днешен. Така че, използвайки шанса, предоставен ми от съдбата, искам да кажа: благодаря ти Ричард Гиър, благодаря ти.


Бутан

77

Спах неспокойно, сънувах разни тревожни неща, което се дължи, предполагам, на надморската височина. Сутринта ме събуждат крясъци и викове в далечината. Въстание? Преврат? – Не, това вероятно е някакво състезание по стрелба с лък – казва Сангей, докато ям рохките си яйца и препечения хляб за закуска. Стрелбата с лък е национален спорт в Бутан и се практикува много енергично и шумно. Бутанците са тихи само когато се молят; във всичко останало са буйни. Имам известно време за убиване, преди Таши да ме вземе, така че решавам да направя нещо, което доскоро е било невъзможно, дори немислимо в Бутан. Гледам телевизия. Бутан е последната страна в света, в която се появява телевизията, през 1999 г. Тя много бързо се превърнала в незаменима и противоречива част от живота на хората. Поради някакви не съвсем ясни причини бутанските тийнейджъри луднали по кеча. Правителството мигновено забранило каналите, които го излъчвали. Това свършило работа, но само за известно време. После други канали почнали да излъчват мачовете с кеч. След столетия изолация Бутан изведнъж осъмнал завладян от нашествието на Хълк Хоган и подобните му. Сангей Нгедуп, бивш министър-председател, изразил загриженост, споделяна от много бутанци: – До неотдавна ние не можехме да си помислим дори да убиваме насекоми, а сега от нас, бутанците, се иска да гледаме как едни хора пръскат главите на другите с пушки – казал той в интервю пред британския вестник „Гардиън“. Новините по бутанската телевизия BBS (Bhutan Broad­cast­ ing Service) се излъчват по един много хитър начин. Водещият, облечен в гхо, чете новините с онази смесица от авторитетност и дружелюбност, която американските журналисти така добре са усвоили. Зад него като фон има снимка на Дзонг, което е бутанският еквивалент на Белия дом. Отдолу едва различавам някакви ситни завъртулки. Чакайте, чакайте. Завъртулките се движат. Какво става? Премествам стола си по-близо до екрана. Велики небеса, това е движещ се текст! Само седем години телевизия и вече са въвели движещия се текст. Ето как Бутан се хвърля с главата напред в двадесет и първи век. Вече


78

География на блаженството

има интернет кафенета, мобилни телефони и онзи върховен символ на цивилизацията, или поне на тази около 1973 година, дискотеките. Не забравяйте, че това е страна, която до 1962 година не е имала дори един път, училище или болница. Тя не е имала дори национална валута. Таши пристига в хотела и го обявява гръмогласно: „Пристигнах, сър“. Окончателно решавам, че Таши не е шпионин. Не е достатъчно хитър. Или пък може би е изключително добър шпионин. Не, Таши е нещо повече от екскурзовод, казано на журналистически жаргон, той е „посредник“. Посредникът е човек, който урежда интервюта, превежда, измъква информация от неохотни официални лица, разказва пикантни анекдоти, прави снимки, приготвя кафе, а понякога даже пише и статии. С други думи, посредниците вършат по-голямата част от работата на кореспондента, анонимно и почти безплатно. Някои могат да намерят това за нечестно, дори за неморално. Възможно е, но взаимоотношенията между посредника и кореспондента имат една горда и продължителна традиция. А аз нямам намерение да нарушавам традициите. По-скоро изпитвам загриженост, че Таши може да не се окаже достатъчно добър посредник. Английският му е прекалено грапав и е очевидно, че той съвсем отскоро се занимава с тая работа, много е зелен. Изглежда, че някой в хотела е забелязал притесненията ми, защото ми де обади Сонъм, шефът на Таши –мениджърът на туристическата компания, която организира пътуването ми. – Разбирам, че не сте доволен от Таши – произнася тя с равен глас. „Брей, това наистина е малка страна“ – възкликвам мислено аз. – Неее – лъжа аз, смутен от собствената си недискретност, – напълно съм доволен от него. Тя обаче упорства, като ми предлага да го смени с друг екскурзовод. Можех да се съглася, можех да разкарам Таши още на мига, но, и аз не знам защо, решавам да го задържа. Таши обаче очевидно е подочул нещичко. Изтълкувал е критиката ми в смисъл, че не пърха достатъчно близо до мен,


Бутан

79

не ми отваря достатъчно врати или не носи достатъчен брой от чантите ми, така че удвоява усилията си. Спускаме се към Тимфу. Обикновено, всеки, който посети града, бърза да отбележи, че това е единствената столица в света без нито един светофар. И аз ще направя така и ще кажа: Тимфу е единствената столица в света без нито един светофар. Вместо това на главното кръстовище един полицай с бели ръкавици управлява трафика с отмерени, почти комични жестове. Преди няколко години се опитали да сменят полицая с истински светофар, но това не допаднало на краля, а тъй като тук кралят не се различава много от папата, т.е. считан е за непогрешим, всички се съгласили, че това не е добра идея, и светофарът така и не се появил. Тимфу е приятен град, приблизително с размерите на Бърлингтън, щата Върмонт. Небето над него е като плетеница от електрически жици и молитвени флагчета. Животът в Тимфу силно ми напомня за описанието на жителите на Шангри-Ла – те притежават добро чувство на хумор, не са много любопитни, любезни и безгрижни са, заети са с безброй неща, но не бързат за никъде. Тимфу притежава точния процент суматоха и хаос: индийски работници, които клюкарстват в почивния си ден; евтини хотели; сателитни чинии, изникнали по покривите като диви гъби; табела, която ми благодари, че не плюя на обществено място; съмнителни интернет кафенета; паянтови бамбукови скелета; изгорели от слънцето туристи, обути с с маратонки, и вървящи по петите им екскурзоводи, наподобяващи тайни агенти; бутански жени с чадъри, криещи се от обедното слънце. И бездомни кучета. Истинско гъмжило от бездомни кучета. Изтягат се на слънцето или прекосяват пътя, ако им хрумне. Правят това с царствена походка. Знаят, че никой няма да се осмели да ги удари. В Бутан кучетата са господарите на пътя. Последния път, когато станах свидетел на такава арогантност, проявена от животно, беше в Индия, където кравите, с високомерието си на свещени животни, бяха създали сериозен проблем. Кравите се мотаят по средата на пътя, пре-


80

География на блаженството

живят и предизвикват, направо предизвикват шофьорите да ги блъснат. Наслаждавай се на следващия си живот като африкански глиган, приятелче. В следващия си живот искам да се преродя в бутанско куче. Живот си живеят кучетата тук. Защо? Очевидно будисткото уважение към всички живи същества има отношение към въпроса. Това вярване обаче, без съмнение достойно за уважение, не е толкова алтруистично, колкото изглежда. Вярвайки в прераждането, човек също така приема, че самият той може да се прероди в кон или крава в следващия си живот и следователно би искал да се отнасят добре с него. Рингзин Дорджи, цитиран в книгата на Барбара Кросет за будистките кралства в Хималаите, описва този феномен: „Днес майка ми може да е човек. Но когато аз умра, мога да се преродя в куче, и тогава майка ми може да е кучка. Следователно човек трябва да приема всички живи същества за свои родители. Моите родители са безброй. Нека родителите ми не страдат“. Тези думи ме впечатлиха силно. Не само двусмисленото предположение „майка ми може да е кучка“, а по-дълбоката идея, че нашите родители са безброй. Че ние всички сме роднини. Купувам си вестник „Bhutan Observer“. Погледът ми е привлечен от крещящо заглавие: „Потайни продажби на улицата през нощта“. О, не, не може да бъде, Бутан има проблем с наркотиците или нещо по-лошо – оживена контрабанда на оръжие. Чета по-нататък: „Основните стоки, продавани тук, са плодове, зеленчуци, прясно мляко и екологично чисти млечни продукти“. Оказва се, че търговците не успяват да продадат всичката си стока през разрешените за тази дейност събота и неделя, така че се навъртат из Тимфу в понеделник и продават незаконно тиквички и аспержи, преди да се приберат по селата си. Очевидно тук това минава за сериозно престъпление. Полицията обаче е в правото си да се тревожи. Те знаят, че започне ли веднъж такова нещо, после няма спиране; продажбите


Бутан

81

на черно на тиквички и аспержи бързо могат да доведат и до продажби на някои доста по-твърди „зеленчуци“. Очевидно много ниският процент на престъпност в Бутан – тук убийството на практика е непознато – ­ допринася за цялостното щастие. Не е изненада, че местата с висок процент на престъпност са на дъното на скалата на щастието. (Макар и да има изключения, като например Пуерто Рико, където високата престъпност и щастието вървят ръка за ръка.) Причините не са толкова очевидни, колкото можете да си помислите. Ограбеният или нападнатият човек, разбира се, едва ли ще е щастлив, но жертвите на престъпления, въпреки това, са един нищожен процент от населението (поне в повечето страни). Не престъпността сама по себе си е онова, което прави градовете нещастни. Това е чувството на страх, което се промъква в живота на всеки, дори и на онези, които никога не са били и които вероятно никога няма да станат жертви на престъпност. През последните няколко десетилетия Бутан прави огромни крачки в метриката, нещо особено вълнуващо за хората, използващи думи от рода на „метрика“. Средната продължителност на живот е нараснала от четиридесет и две до шестдесет и четири години (макар и още да е далеч от рекорда 250 години в Шангри-Ла). Правителството сега осигурява безплатно здравеопазване и образование за всички свои граждани. Бутан е първата в света нация от непушачи, продажбата на тютюн е забранена. Има повече монаси, отколкото войници. Оказва се, че армията произвежда по-голямата част от алкохола в Бутан, в това число бирата „Red Panda“ и любимия ми ром „Dragon“. Представете си какво би станало, ако армиите на целия свят се заемат с производство на алкохол. „Прави пиячка, а не война“ вероятно би се превърнал в бойния призив за едно цяло ново поколение противници на войната. *** Исках да науча повече за бутанската политика по отношение на Брутното национално щастие – единица, която има за цел да допълва по-традиционната мярка за прогрес, брутния национален продукт. Вярно ли е това? Всеки, който има-


82

География на блаженството

ше дори и най-бегли познания за Бутан, ме съветваше да се срещна с Карма Ура. Той ръководи най-влиятелния аналитичен център в Бутан, който се оказва, че всъщност е единственият аналитичен център тук. Надявам се да се запозная с него отчасти защото е мащабна интелектуална фигура в тази страна, мъж, разсъждавал продължително и упорито върху природата на щастието, и отчасти, защото никога досега не съм срещал човек на име Карма. Двамата с Таши поемаме към предградията на Тимфу, недалеч от резиденцията на краля, и спираме пред едно старо здание. Упътват ме към зала за конференции само на няколко ярда разстояние. Минавам по една дървена греда, балансирайки над яма, пълна с кал. Очакванията ми за тази „зала за конференции“ не са особено високи, но с изненада откривам добре проектирано помещение, разделено на две от дълга дървена маса. Бутан не следва тенденцията в повечето развиващи се страни, където се наливат много пари във външния вид – модерен летищен терминал, обграден от сметища, хотели с екстравагантни фоайета, но занемарени стаи. В Бутан това, което се намира вътре, е често по-впечатляващо от самата фасада. Подавам на Карма белия шал, който Таши ми беше подарил, т.е. подарявам подаръка, на което Карма реагира с лека усмивка. Той носи карирано гхо и има гладко, красиво лице. Говори бавно и отмерено. Не обмисля всяка своя дума предварително, а по-скоро мисли и говори едновременно по един премерен, ясен начин. Тишината ме кара да се чувствам неудобно, направо ме подлудява, и аз с усилие сдържам порива си да запълня паузите в разговора ни. Карма Ура гледа на правителството като на пилот, който управлява самолет. При лошо време на него му се налага да разчита на показанията на навигационните уреди. Какво ще стане обаче, ако те са неизправни? Самолетът със сигурност ще се отклони от курса, дори пилотът да умее да го управлява добре. Според него това е състоянието на света днес, с неговата зависимост от брутния национален продукт като единствена реална мярка за напредъка на нацията.


Бутан

83

– Нека вземем за пример образованието – казва той. – Гледаме само колко хора получават образование, но не ни интересува дали то е качествено. Или да вземем една нация като японската. Хората там живеят продължително, но какво е качеството на живота им след шестдесетгодишна възраст? В думите му има логика. Ние измерваме това, което е найлесно за измерване, а не онова, което е най-важно за живота на повечето хора – несъответствие, което Брутното национално щастие има за цел да коригира. Усещам как бавно навлизам в моя предишен, хладнокръвно професионален стил на интервюиране и усещам, че сега е моментът да скъся дистанцията. – Карма, вие щастлив ли сте? – Като гледам назад в живота си, считам, че отговорът е да. Постигнал съм щастието си, защото нямам нереалистични очаквания. Това обяснение ми се струва странно. В Америка големите очаквания са двигателят, който ни тласка напред, бензинът в резервоарите ни, силата, която стои зад мечтите ни, и по същата логика, която стои зад нашето преследване на щастието. – Моят начин на мислене е коренно различен – казва той. – Не се сравнявам с такива високи планини. Всъщност според мен самият живот е една борба и ако аз съм задоволен, ако съм постигнал това, да живея добре, в края на деня мога да въздъхна и да си кажа: „Не беше зле“. – Сигурно сте имал и лоши дни? – Да, но е важно да ги разглеждаме в перспективата на незначителността. Дори да си постигнал велики неща, това е нещо като театър, който се разиграва в твоя собствен ум. Считаш го за нещо много важно, но всъщност на практика не си повлиял чак толкова върху нечий живот. – Значи, Карма, според Вас излиза, че и най-великите ни постижения и най-великите ни провали са еднакво незначителни? – Да. Ние обичаме да мислим, че сме постигнали нещо, че то има значение и е променило по някакъв начин света. Добре, в рамките на една седмица това може да е интересно. След


84

География на блаженството

четиридесет години обаче не съм сигурен дали ще е така. А нека минат три поколения и вие ще сте забравен напълно. – И вие в това твърдение намирате източник на спокойствие? На мен това ми звучи ужасно депресиращо. – Не, както ние казваме в будизма, няма нищо по-велико от състраданието. Ако вие сте сторили нещо добро, в момента би трябвало да изпитате задоволство. Навремето изтребвах маса мухи и комари всеки ден, защото се боях от малария, но понякога не го правя. Спирам за момент и си мисля: „Това създание не ми вреди, не ме заплашва пряко. Беззащитно е. Тогава защо да го смачкам? И тогава го пускам на свобода и изпитвам истинско умиротворение, макар и да съзнавам, че това е един незначителен акт. Просто го пускам“. И в този момент аз решавам да направя нещо, което ми е съвсем непривично. Започвам да говоря за себе си. Наистина да говоря. Не съм сигурен защо го правя. Може би причината се дължи на кротостта на този мъж или на факта, че името му е Карма, или на дезориентиращата природа на Бутан, но каквато и да е причината, разказвам на Карма една история, която се беше случила в Маями, няколко седмици преди да започна търсенето на най-щастливите места в света. – Хайде, събуди се! – чувам да произнася лекарят нетърпеливо, гледайки надолу, докато отваря рязко вратата на кабинета. – Буден съм – казвам. – Не – мъмри ме докторът. – Говоря на компютъра. Разбира се. Чак сега виждам малкия микрофон до устата му и светещия таблет в ръцете му. Тази странна гледка за момент ме разсейва, преди да си спомня защо се намирам тук. Изтръпванията на ръцете и на краката ми. Задъхването. Тези симптоми зачестиха в последните седмици и ме държаха буден по цели нощи. Това се случва точно сега, в тази съдбовна възраст от четиридесет и три години, когато осъзнаваш, че половината ти живот е минал и няма връщане назад. Намирам се в един студен кабинет, до мен е лекарят – говори на компютъра си, чакаме резултатите от магнитно-ядрения резонанс. А аз знам –


Бутан

85

просто знам, те ще потвърдят предчувствията ми: туморът в мозъка ми не може да се оперира. Ако ли пък имам малко повече късмет, ще е нелечимата амиотрофична латерална склероза. Две седмици по-рано, докато лежах изпънат в тръбата – приличаше на ковчег, с цял куп невидими машинарии, щракащи и мъркащи около мен – сякаш чух как хората зад стъклената стена си шепнеха: „Бедното копеле, не му остава много“ Така че, докато очаквам официалните резултати, животът ми минава пред очите ми, приличен на лошо направена презентация на PowerPoint. Последният диапозитив. Смърт. Благодаря, че посетихте нашия семинар. Кафето и сладките са отвън. – Е, вече имам резултатите от ядрено-магнитния резонанс – казва докторът. Знам, че ги имаш. Виждам ги в студените ти безмилостни ръце. Кажи ми, докторе. Мога да го понеса. Всъщност, не мога. Но все едно, кажи ми го. – Имаме също и кръвната картина. Да, кръвната ми картина, знам. Колко още ми остава? – Ами... открихме... – Нищо. Те не са открили нищо – прекъсва ме Карма с уверен и спокоен глас, без капка съмнение. Тоя ме разби. Прав е. Изтръпването в ръцете и краката било причинявано от неравномерно дишане и непостоянен приток на кислород, с други думи – пристъп на паника. Още една изява на хипохондрията ми. – Как разбрахте, Карма? Карма прави една от поредните си паузи и отговаря с предложение, даже с рецепта: – Трябва да мислите за смъртта по пет минути всеки ден. Това ще ви излекува, ще ви пречисти. – Но как? – Страхът от смъртта, страхът, че ще умрем преди да сме изпълнили желанията си, преди да сме видели децата си пораснали – ето това е, което не ни дава покой.


86

География на блаженството

– Да мисля за смъртта всеки ден! Та това е страшно потискащо! Защо да го правя? – Проблемът е, че презадоволеният западен човек не се докосва до мъртви тела, открити рани, гнила плът – все състояния, които са присъщи за човека. Ние трябва да се подготвяме за момента, когато ще престанем да съществуваме. В този момент Карма ми казва за болестта си – рак. Диагнозата. Химиотерапията. Операции в болници далече от дома. Накрая – ремисия. Сега аз съм този, който потъва в мълчание. Взимаме си довиждане, като го питам дали мога да го видя още веднъж, преди да си тръгна от Бутан. После минавам обратно по гредата над ямата и се вмъквам в тойотата. Прибираме се в хотела, нещо, което Таши счита за свой дълг да оповести, а аз си мисля за този забележителен мъж, с когото токущо се запознах. Щастлив човек. Учен, който е завършил Кеймбридж и може да обсъжда регресивния анализ с най-добрите математици, но в следващата секунда да говори за Буда и за рака, който насмалко не го е убил. Без всякакъв преход. Животът на Карма Ура е хармоничен. Органичен. А не серия от коловози – работа, любов, семейство – като живота на повечето хора, които познавам. Като моя живот. Пристигаме в хотела, при което Таши тържествено съобщава: „Пристигнахме в хотела, сър“. Не съм в настроение да си говоря с никого, затова изнасям стол на терасата и сядам. Просто си седя. В главата ми е истински водовъртеж. Карма Ура ме хвърли в размисъл. Щастието се състояло в това, да нямаш големи очаквания? Как обаче да примиря това разбиране с амбицията – с тази, която ме тласка напред и която ми е помагала неведнъж в живота? Но дали наистина ми е помагала? А онова, което каза за състраданието, че представлявало найвърховната амбиция. Какво искаше да ми каже с това? В този момент я виждам, само на два фута от мен – една буболечка. Обърната по гръб, напразно размахва тънките си крачета. Поглеждам настрани. Но очите ми сами се връщат на това дребно създание, намиращо се в толкова жалко състояние.


Бутан

87

Обмислям вариантите. Вариант едно: Мога да смачкам буболечката и да сложа край на мъките Ј. Главното предимство на първия вариант е, че слага край на страданието, моето и на буболечката. Вариант две: мога да се направя, че не я забелязвам. Обикновено така постъпвам, когато се сблъскам със страданието на другите хора. Не се намесвай. Бъди добър журналист. Остани неутрален, каквото и да ти струва. Това тук обаче не става за новините. Няма да има: „Буболечка умира в Хималаите. Семейство обезумява. Очаквайте в 11:00“. В този момент осъзнавам, че има и вариант три. Мога да се намеся и да спася живот – вярно, живот на буболечка, но въпреки това – живот. Пристъпвам внимателно към буболечката и я побутвам леко с крак. Само че се оказва, че побутването не е било толкова леко, колкото възнамерявах, и насекомото се плъзва на цели три метра по терасата, като остава в същото положение – да размахва крачета. Поредната провалила се хуманитарна акция. Съединените щати с всичките си ресурси не успяха да спасят Сомалия или Ирак, защо аз трябва да се чувствам виновен, че не успях да спася една буболечка? Слизам долу и си поръчвам една бира „Red panda“. След половин час се прибирам обратно в стаята си и някакво болезнено любопитство ме кара да погледна на терасата – буболечката продължава да маха крачета във въздуха, макар и позагубила от енергията си. Защо ли пък трябва да ме е грижа? Ненавиждам насекомите, по дяволите. Но всичките тези будистки приказки за любов и нежност са проникнали в съзнанието ми. Какво пък, побутвам още веднъж буболечката, сега по-внимателно, и този път тя стъпва на крачетата си и хуква занякъде. Без да ми благодари, но всичко е наред. Чувствам се доре. Спасих живот. Бях съпричастен. Постскриптум. Когато излязох на терасата по-късно същата вечер, открих насекомо, абсолютно същото насекомо, сигурен съм, отново озовало се по гръб. Не можех да повярвам на очите си. Този път не направих нищо. Въпреки това през нощта спах спокойно.


88

География на блаженството

Никой, дори и Карма Ура, обзалагам се, не може да спаси едно тъпо насекомо от него самото. Бутан е държава, в която всичко е обърнато с главата надолу. Тук числото тринадесет се счита за щастливо. Децата те поздравяват с „Довиждане“. Самият крал иска да бъде премахната монархията. Или да вземем марихуаната. В Бутан са измислили един авангарден начин за употребата Ј. Хранят прасетата с нея. Това увеличава апетита им, а оттам и теглото им. Първия път, когато чух това, не можех да не си представя цяла ферма с примляскващи прасета. Те маршируват до 7-Eleven*, до специалния свински 7-Eleven и си купуват изкусителни пилешки буритос и се опитват – виждам го пред очите си, – опитват се да ги затоплят в микровълновата фурна, но дебелите им свински крачета се заклещват във вратичката на микровълновата фурна и те почват диво да квичат, така както прасетата умеят да го правят, докато служителят, също прасе, се приближава до тях и ги моли на свински език да спрат тази дандания, защото в крайна сметка това е 7-Eleven, а не някаква ферма. Ето такива неща ми се въртят из главата в Бутан. Може би се дължи на надморската височина, но си мисля, че има още нещо. Това място направо разпалва фантазията ми. През поголямата част от времето съумявам да държа въображението си под контрол. В Бутан обаче то направо полудява, понякога разбърква подредените ми мисли, а понякога неочаквано се задъхва, но също така ме възнаграждава по най-неочаквани начини. Когато пътува из Бутан, човек трябва да потисне недоверието си. Тук реалното и въображаемото вървят ръка за ръка. А понякога дори са неразличими. Седя си в хотела и си пия чая, когато Сангей, собственичката, изведнъж изтърсва: – Съпругът ми е брат на Далай Лама. – Наистина ли е брат на Далай Лама? – възкликвам аз. – Не знаех, че Далай Лама има брат. * Международна търговска верига. – Бел. ред.


Бутан

89

– Не, те сега не са братя, но са били такива в един предишен живот. Съпругът ми е дванадесетото прераждане на тибетски лама. Този вид бъркотия е нещо обикновено в Бутан. В този живот, в предишния живот, в следващия живот. Животите преливат щастливо един в друг. Ето например какъв разговор имах с едно от симпатичните млади момичета, които работят в хотела. – Напоследък вали много – произнасям аз в опит да завържа разговор. – Да, сър, това е поради Благословения дъждовен ден. Това е фестивал, който правим всяка година, за да отбележим края на дъждовния сезон. След Благословения дъждовен ден повече няма да вали. – Тя изрича тези думи с пълна убеденост, сякаш обяснява на някакъв пълен идиот, че слънцето винаги изгрява от изток. На следващия ден дъждът спира. Двамата с Таши решаваме да отидем до пазара, тук той е в събота и в неделя, и на него се продават всякакви селскостопански и занаятчийски стоки – както ябълки, големи колкото човешка глава, така и всевъзможни статуетки на Буда. На входа на пазара седи някакъв астролог. – Много добър, много известен мъж – казва Таши. Мъжът клечи на земята с проснато пред него одеяло. В следващия миг забелязвам, че е прокажен. Не му е останал нито един пръст, само чокани. И въпреки всичко той съумява да държи колода с карти, всяка от които е с размер на автомобилен номер. Кара ме да си избера три карти. После хвърлям три зарчета. Присъдата: „Работите ви вървят отлично, всичко ще приключи отлично. Всичките ви мечти ще се сбъднат“. Чудя се дали пък тази благосклонност на съдбата няма нещо общо с дребната такса, която платих. Споменавам този факт на Таши, а той ме уверява, че гадателят е много добър мъж, много уважаван. По-късно същата вечер, докато чета за приключенията на британския изследовател Лорд Роналдшей в Бутан преди едно столетие, откривам, че го е споходил същият късмет:


90

География на блаженството

„Поканиха ме да направя жертвоприношение на божеството и да хвърля зарчетата. Интересното е, че и при трите хвърляния се падна единица. Моментално това беше обявено от главния лама за изключително щастливо събитие!“. На следващата сутрин се събуждам след пореден неспокоен сън и още по-тревожни неясни сънища – всичко е заради високата надморска височина, сигурен съм, и се свличам на първия етаж за закуска. Докато сърбам рохките си яйца, се разнася дълбок баритон: „Добро утро“. За момент си мисля, че е телевизорът, но когато се извъртам на стола си, един мъж с лъскава гола глава и месести бузи ме поздравява усмихнато. Носи червена жилетка и яркожълта риза. Изглежда като помладия брат на Далай Лама. Той е Барба Тулку, съпругът на Сангей, иначе известен с почетното име Ринпоче, което означава „скъпоценен“. Експресивен тип, с добри очи и заразителен смях. Докато говори, цялото му тяло се движи. Той се навежда напред, за да наблегне на някоя своя мисъл, после рязко се изправя, после отново се навежда. И така с навеждания и изправяния той ми разказва историята си. Малко преди да се роди, няколко уважавани лами посетили техния дом. Изведнъж в градината бликнал извор с чисто бяла вода, като мляко. Напълнили всичките съдове с нея. После над къщата се извила дъга. Това били класическите знаци за предстоящото прераждане. В детските си години проговорил тибетски, макар че никога не бил изучавал този език, а бутанският е съвсем различен от тибетския. На осемнадесетгодишна възраст пътувал до Индия и се срещнал с Далай Лама. – Далай Лама ме дръпна настрани и ми каза: „Ти си много специален. Къде научи тибетски?“. Отвърнах му, че просто го знам. Той ми заръча: „Ела утре сутринта“. Именно на тази утринна среща Далай Лама се произнесъл, че младежът със заразителния смях бил прероден лама от Източен Тибет. Далай Лама го взел под крилото си, като го поканил да учи в индийския град Дхарамсала, столицата на тибетското правителство в изгнание.


Бутан

91

– Това беше голяма възможност да усъвършенствам комуникативните си умения; човек може да чете непрекъснато текстове и да извлича разни идеи, но също така може и да бъде заблуден от писаното слово. Най-добре е, когато това се прави в жив разговор. Не знам какво да мисля за този мъж с добри очи и бурен смях. Ако си бях у дома, тези истории за чудеса, прераждане и бяла като мляко изворна вода биха ми се сторили много странни, дори налудничави. Решавам да сменя темата. – Щастлив ли е бутанският народ? Той прави продължителна пауза, преди да изрече „може би“, и избухва в смях, като цялото му тяло така силно се тресе и гърчи, че аз почвам да се тревожа дали не получава пристъп. Решавам да престана с въпросите по тази тема. Слушам го, докато ми разказва още неща, направо щуротии. За някаква скрита земя, където били заровени духовни съкровища. И как веднъж медитирал в продължение на три години, три месеца и три дни. После ми разказва за някакъв човек, който живял в Бутан преди няколкостотин години, викали му Божествения луд. Името му било Друкпа Кунли и той бил Хауърд Стърн на тибетския будизъм. Свят човек, който не приличал на никой друг. Освен това бил и страхотен мъж. Обичал да обикаля кръчмите и да се закача с жените. Майка му казвала: – Кунли, защо не можеш да бъдеш като по-големия си брат, който винаги се моли? Той има толкова съсредоточено изражение на лицето си. – Не, мамо – отвръщал Кунли. – Брат ми търси тоалетна. Затова винаги има такова изражение. Кунли бил прав, както бил прав и за повечето неща. Брат му не се гласял да става светец, а просто страдал от запек. Ринпоче обяснява поуката от тази история: „Не можем да съдим хората по действията им, а само по мотивацията им“. Това е първият път, когато чух за Друкпа Кунли, Божествения луд, но не беше последен. И наистина, казаха ми, че не мога напълно да разбера Бутан, без да разбера Друкпа Кунли.


92

География на блаженството

Само споменете името му и хората избухват в смях. Смехът им обаче не е обикновен. Това е почтителен смях, ако такова нещо е възможно. Кунли принадлежи към една духовна школа, известна като лудата мъдрост. Всяка религия си има своя дял от луда мъдрост. За християните това са юродивите заради Христа, за мюсюлманите – календерите. Евреите си имат Уди Алън. И въпреки това никой не е толкова луд или толкова мъдър, колкото Друкпа Кунли. Бях твърдо решен да науча колкото се може повече за него. В една претъпкана книжарница в Тимфу открих английски превод на събраните му съчинения. Някои от частите са нецензурни, дори и по съвременните стандарти. В един пасаж Кунли „пърди като дракон“. В много случаи той захвърля долните си гащи и използва своето „огненосно копие на мъдростта“. (Да, това е точно онова, за което си помислихте.) Друкпа Кунли бил невероятен женкар, като си падал много по девици. Или както той казва: „Най-доброто вино се намира на дъното на бъчвата/ а щастието се намира под пъпа“. Словесните му лудории имат смисъл. Възмутителното му поведение имало за цел да разтърси бутанския народ, да го събуди от дрямката му. Кийт Доуман, който превежда Кунли на английски, казва, че смисълът се състоял в това, че „емоцията, особено желанието не трябва да се потиска, а трябва да се пречиства“. С други думи, идеята на древните гърци, но обърната с главата надолу. Всичко трябва да е прекалено, нищо не трябва да е умерено. Закъснявам за следобедното ми кафе с Линда Лиминг, американка, която живее в Бутан от девет години. Азия е привличала доста туристи, търсещи духовното или прехласнати по ексзотиката, но Бутан се отваря към света едва към 70-те. Дори и след това обаче не било много лесно човек да стъпи в страната – трябвало е да го желае много силно. Линда Лиминг била точно от този тип хора. Тя разпродала цялото си имущество и напуснала Ню Йорк, за да преподава английски в Бутан. По думите Ј тя се влюбила в Бутан, а след това – в един бутанец. Оттогава живее в тук.


Бутан

93

Тя предложи да се срещнем в Art Cafe, едно място, което е нова придобивка в Тимфу. То е светло и проветриво, с големи възглавници и жълти дървени подове. Все едно се намираме в някое студентско градче в Щатите. Забелязвам, че жената зад щанда чете „Тибетска книга на живите и мъртвите“. Както казах, все едно се намираме в някое студентско градче в Щатите. Линда се втурва вътре, омотана в пъстър шал и кипяща от енергия. Очевидно е зажадняла за разговор на чист английски и думите излизат от устата Ј като от картечница. – Духовността тук е навсякъде – казва тя, нахвърляйки се лакомо върху шоколадовия сладкиш с орехи. – Тя е в скалите, тя е в дърветата. Коментарът Ј е от онези, на които бих се изсмял на всяко друго място. Но не и в Бутан. Или както казва един писател: „В Бутан неодушевени предмети няма“. Всичко е просмукано с дух. Това се дължи повече на една разпространена тук анимистка религия, наречена Бон, отколкото на будистките им вярвания. Винаги съм смятал анимизма за някакво примитивно вярване, но ако човек се замисли малко по-дълбоко, всички неща притежават жизнена сила и това звучи доста прогресивно. – Тук географията диктува живота – продължава Линда. – Изолацията е превърнала Бутан в това, което е. – Това добро ли е, или не? – Добро. Планините, изолацията забавят хода на всичко. Тук отношението се съдържа в следния израз: „Какво да се прави, ла“. Бутан е страната на Ла. Едносричната дума служи като потвърждение на всякакви въпроси, почтително обръщение и словесен тик. Най-вече е омекотител, който може да се използва в почти всички случаи. Ла означава „сър“, но също така „нъл знайш“. Харесва ми начинът, по който звучи, и по време на престоя си в Бутан я използвам, но винаги с притеснение, като никога не успявам да налучкам точния ритъм. – А ти, Линда? Вярваш ли във всички тия тантрически глупости? – О, да. Аз съм вече от другата страна – казва тя. – Смених вярата си. Когато за пръв път дойдох тук, бях една обикновена


94

География на блаженството

невротичка, наближаваща четиридесетте, и си казах: „Не искам да остарявам и да се вкисвам, преди да ми е дошло времето“. Бутан ме дари с покой и забави хода на живота ми. И отново стигаме до темата за смъртта. Това е тема, която изниква учудващо често, докато се занимавам с търсене на щастието. Може би не можем да сме наистина щастливи, без преди това да сме се примирили, че сме смъртни. Линда ми казва, че до пристигането си в Бутан никога не била виждала мъртъв човек. – Тук видях много смърт и страдание – споделя тя, като тонът на гласа Ј издава, че тя не счита това непременно за нещо лошо. – Тук човек често е спохождан от мисълта за смъртта. Хората умират по един по-трагичен начин, по-неприкрито. Мъртвите тела стоят непогребани в продължение на дни. – И после в разговора ни идва ред и за неудобствата на живота в Бутан – Зиморничава съм, през зимата ми се налага да нося палто вкъщи. – Странното обаче е, че това те кара да се чувстваш жив. Линда обяснява, че много бутански мъже се уединяват за медитация в продължение на три години, както е правил навремето Ринпоче. В продължение на три години, три месеца и три дни те не правят нищо друго, само медитират. Дори не се и подстригват. – И в продължение на три години те не обелват и дума. Това вече направо ме смайва. Най-продължителният период, през който не съм говорил, е девет часа. По време на които спях. Правителството прокарва електричество до местата, където мъжете медитират – малки дървени колиби, кацнали на ръба на една скала. Коя друга държава би похарчила сто хиляди долара, за да електрифицира такова малко местенце в планината? Там биха казали: „Не, вие слезте при нас тук, долу“. И това е главната особеност на Бутан. Те правят неща, които не отговарят на икономическата логика. Отказват се от милиони долари приходи от туризъм, също така не искат да изнасят ценната си дървесина. Бутанците, колкото и да са бедни, не се кланят на боговете на ефикасността и продуктивността.


Бутан

95

Когато се подготвях за пътешествието си в Бутан, един колега ми пожела успех. – Надявам се пътуването ти да е ползотворно – каза той. В онзи момент изобщо не реагирах на фразата му, но тук, в Бутан, тя ми звучи като истински абсурд. Ползотворно пътуване? Защо не приятно или просто добро? Най-после Линда млъква. Седим обгърнати от тишина, която изглежда вечна, но която вероятно не трае повече от тридесет секунди. Линда ме поглежда и казва: – Знаеш ли, ако останеш тук достатъчно дълго време, губиш чувството си за реалност. – В добрия или в лошия смисъл? – Не съм сигурна. Всеки си решава сам. На следващата сутрин закусвам, когато Ринпоче се отбива. Той носи нещо сферично, обвито във вестник. Развива го тържествено. Ябълка. Най-голямата ябълка, която някога съм виждал, с размер на детска баскетболна топка. Подава ми я. Благодаря му, след което го питам за работата му като духовен лечител. Очевидно идват хора от цял свят да се срещнат с него. Той казва, че западните лекари вършат много добра работа, но би било още по-добре, ако проумеят, че не всичко може да се излекува чрез медицината. Кани ме да го видя как работи някой ден и аз с готовност се съгласявам. – Разбирате ли, всеки си има свое лично божество, всяко дете си има гуру, и вашето гуру ви разтърсва така, че да прогледнете за заобикалящата ви действителност. – При тези думи той разтърсва стола до себе си толкова силно, че се боя да не го строши. Явно е усетил обаче скептицизма ми. – Не ми вярвате, нали? Питам го откъде знае, че всичко това е вярно, след като за тези неща няма доказателства. – Виждате ли тази светлина? – пита той, като сочи лампата над главите ни. – Да, виждам, я. – Но не можете да го докажете. Ако сте роден сляп, няма да можете да я видите. Ако искате доказателство, никога няма да получите просветление.


96

География на блаженството

В Америка малцина са щастливи, но всички говорят непрекъснато за щастието. В Бутан повечето хора са щастливи, но никой не го споменава. Това е страна, в която хората не се самоанализират, лишена е от книгите за самопомощ и от какъвто и да е екзистенциален страх. В Бутан си нямат „д-р Фил“. В действителност в цялата страна има само един психиатър. Не се казва Фил и с прискърбие трябва да съобщя, че дори няма собствено телевизионно шоу. Може би Платон не е бил прав. Може би именно изучаваният живот не си струва да се живее. Или казано по друг начин и да цитираме друг мъртъв бял мъж: „Задайте си въпроса дали сте щастливи, и мигом ще престанете да бъдете щастливи“. Това е Джон Стюарт Мил, британски философ от деветнадесети век, който счита, че към щастието трябва да се подхожда отстрани, „рачешката“. Дали Бутан не е нация от раци? А може би цялата идея за Брутното национално щастие е хитър маркетингов ход, също като този, който измислиха в Аруба преди няколко години. „Елате в Аруба: островът, където живее щастието“. С други думи, дали не съм се прецакал? Не мисля така. Като за начало – бутанците са неподправени. Те страдат от излишък на искреност, което е истинска анатема за добрия маркетинг. Бутанците възприемат идеята за Брутното национално щастие по един сериозен начин, но под „щастие“ те имат предвид нещо съвсем различно от белозъбите усмивки, практикувани в Съединените американски щати. За бутанците щастието е колективно начинание. Фразата „лично щастие“ за тях не означава нищо, или както ми каза Карма Ура: „Ние не вярваме в този модел на щастието на Робинзон Крузо. Щастието винаги е свързано с други хора“. Една бърза анкета. Какво е общото между войната в Ирак, разлива на нефт от танкера Ексон Валдез и увеличения брой на затворниците в Щатите? Отговор: те всички допринасят за Брутния национален продукт на нацията ни, или както сега се нарича, Брутен вътрешен продукт, БВП, и следователно всич-


Бутан

97

ки те се считат за „добро“, най-малкото в очите на мрачните икономисти. БВП е просто общото количество на всички стоки и услуги, които дадена нация произвежда за определен период от време. Продажбата на една бойна винтовка и на една опаковка антибиотик допринасят еднакво за националната статистика (ако приемем, че продажната цена е една и съща). Това е все едно да следим стриктно приемането на калории, но да не даваме пет пари точно какъв вид са калориите. Дали е пълнозърнест хляб, или свинска мас – или пък миша отрова например. Калориите са си калории. Или както казва Робърт Кенеди, „БВП не регистрира красотата на поезията ни или стабилността на браковете ни, нито пък интелигентността на публичните ни дебати“. Кенеди заключава, че „БВП измерва всичко, освен онова, което изпълва живота ни със смисъл“. Нито пък БВП взема предвид неплатения труд, т. нар. домакинска работа. Възрастен мъж или жена, които живеят в старчески дом, допринасят за БВП, докато друг, за когото се грижат близките му в домашни условия – не. И наистина, той може дори да бъде виновен за понижаването на БНП, ако тези, които се грижат за него, са принудени да вземат неплатен отпуск. Човек трябва да има доверие на икономистите. Те са взели един порок – егоизма, и са го превърнали в добродетел. Неотдавнашни изследвания на щастието, или субективното благоденствие, разкриват, че парите наистина купуват щастие. Само че до определена граница. А тази граница е изненадващо ниска: около петнадесет хиляди долара годишно. След това връзката между икономическия растеж и щастието се изпарява. Американците сме около три пъти по-богати, отколкото преди половин столетие, но въпреки това не сме пощастливи. Същото важи и за Япония, и за множество други индустриализирани страни. Замислете се върху думите на Ричард Лейърд, професор в Лондонското училище по икономика, който казва: „Те са станали по-богати, работят много помалко, имат по-голяма отпуска, пътуват повече, живеят подълго и са по-здрави. Но не са по-щастливи“.


98

География на блаженството

И тук на сцената се появява идеята за Брутното национално щастие, чийто автор е бутанският крал Вангчук, а годината е 1973. Тази идея обаче не привлякла кой знае какво внимание, докато през 1986 г. един умен млад журналист на име Майкъл Елиът не публикувал интервю с краля във Financial Times. Заглавието му едва ли би могло да бъде по-точно: „Кралят на Бутан: Брутното национално щастие е по-важно от брутния национален продукт“. Привържениците на конвенционалната икономика вероятно са си помислили, че кралят страда от недостиг на кислород горе в хималайското си гнездо. Или може би е започнал да употребява любимото ястие на бутанските прасета. Човек не може да измери щастието, а дори и да може, как е възможно някога правителството да има политика, ориентирана към щастието? Това е пълен абсурд. И въпреки това идеята намерила почва в други развиващи се страни и дори в няколко богати индустриални държави. Писали се дисертации. Провеждали се конференции. Носели се възхвали. „Бутан е първата държава, която официално каза „Не“, и първата, която се противопостави на идеята, че парите сами по себе си са абсолютно добро“, пише Джеф Джонсън в компендиума „Брутно национално щастие и развитие“. Джон Ралстън Сол, канадски философ, разглежда Брутното национално щастие като брилянтен трик. „Просто щракваш с пръсти и променяш дискурса. И изведнъж темата е съвсем друга. Ти не се опитваш да коригираш стария дискурс – ти въвеждаш един принципно нов дискурс; точно това е найважното и точно това е гениалното в Брутното национално щастие“. Друкпа Кунли, Божествения луд и невероятен циркаджия, би се влюбил в идеята за Брутно национално щастие. Тя е толкова абсурдна, толкова необяснима, че ни разтърсва като нищо друго. Какво обаче представлява Брутното национално щастие? Как изглежда? Най-доброто обяснение, което чух, беше на Санджей Пенджор – един шкембелия бутанец, собственик на хотел. Според Пенджор Брутното национално щастие оз-


Бутан

99

начава „човек да знае какви са му възможностите и да знае точно колко му трябва“. Икономиката на свободния пазар е допринесла много на света, но остава глуха към концепцията за „достатъчност“. Или както го казва ренегатът икономист Е. Ф. Шумахер: „Има бедни държави, хора, които нямат почти нищо. Но посочете ми една богата държава, която в един момент да заяви: „Стига! Имаме си достатъчно!“. Няма такава!“. Богатството ни прави свободни, без съмнение. То ни освобождава от физическия труд, от работата на полето под безмилостното обедно слънце или от съвременния му еквивалент – печенето на бургери на скарата на някое крайпътно заведение. Богатството също така обаче може да постави в безизходица човешкия дух, а това е нещо, за което малцина икономисти, изглежда, си дават сметка. Както казва Шумахер: „Колкото побогато е едно общество, толкова по-трудно в него се създава нещо стойностно, ако за това не се заплати веднага“. Това е твърде крайно, но мъдро твърдение. В едно богато, индустриализирано общество, в което се предполага, че се наслаждаваме на изобилие от свободно време, човек е демотивиран да прави каквото и да е, ако то не му носи или пари, или незабавно наслаждение. От друга страна, бутанците с удоволствие биха прекарали цял ден в игра на дартс или в пълно безделие. За още един паралел с Шангри-Ла свидетелства следният диалог в книгата, между британския мисионер Мис Бринклоу и Чанг, непроницаемия стопанин на Шангри-Ла: – С какво се занимават ламите? – запита тя. – Те посвещават времето си, мадам, на съзерцаване и преследване на мъдрост. – Но те не вършат нищо. – Тогава, мадам, те не вършат нищо. Алберт Айнщайн казва: „Нито един проблем не може да бъде разрешен от същото ниво на съзнанието, което го е създало“. Икономическата наука отдавна плаче за такава радикална промяна в мисленето, каквато Айнщайн въведе в областта на физиката. Дали Брутното национално щастие е такъв пробив? Дали това е онзи изплъзващ ни се отговор, който много от нас търсят? Не е задължително, поне не за момента,


100

География на блаженството

но то поставя нова рамка на въпроса и има много по-голямо значение, отколкото предполагате. След въвеждането на Брутното национално щастие се предполага, че официалната политика на бутанското правителство, всяко негово решение, всяко постановление, се пречупва през неговата призма. Дали това действие, което се каним да предприемем, ще увеличи, или намали общото щастие на хората? Без съмнение благородна цел, но дали е осъществима? За да го разбера, ми се налага да разговарям с някого от правителството. Оказва се обаче, че това не е лесно. Като имаме предвид, че управляват един съвсем малък народ (микроскопично петънце върху световните карти, ако въобще се вижда на тях), бутанските политици доста преиграват в ролята си на недостъпни. Да не говорим за краля, считан за живо божество и съответно точно толкова недостижим. Бях си поставил за цел да се добера до първия вицепремиер. Мъж, който изпълнява и още една длъжност – на пътуващ посланик на щастието. Уви, уведомиха ме, че почитаемият първи заместник на премиера бил прекалено зает, за да се срещнем, така че аз прибягвам до онова, което всеки уважаващ себе си журналист би направил. Нахлувам на празненството му. Въпросното празненство, ако трябва да бъдем точни, е събитие на име „Почуствай Брутното национално щастие“. Спонсорите са група японски благодетели, живеещи в Бутан. Първият вицепремиер е почетният гост на събитието. Сядам на първия ред. Всички стават, когато министърът влиза. Той е елегантен мъж, наближаващ шейсетте, леко побелял (там, където е нужно), и с величествени маниери. На сцената има гигантски хартиен жерав и надпис: „Любов, емоция, чувство“. О, не. Подготвям се за вълна от сладникави глупости. Японските благодетели показват филм за американската бомбардировка над Нагасаки. На екрана преминават ужасяващи образи. Деца, чиято кожа пада от телата им, подобно на дреха, която събличат. Мъж с очи, провиснали от очните гнезда. Хората от публиката хвърлят крадешком погледи към мен, единственият присъстващ американец, сякаш лично съм пуснал бомбата.


Бутан

101

Не съм сигурен как всичко това се връзва с щастието, освен че подчертава очевидното: хвърлянето на атомна бомба върху един град вероятно ще понижи нивото на щастие в него. Това е проблемът (всъщност един от многото проблеми) с Брутното национално щастие. То е някаква размита концепция, от която може да се възползва всеки с кауза – може и да е добра, но все пак е кауза. Случи ли се веднъж това, и Брутното национално щастие се превръща в поредния лозунг, а не в някаква нова икономическа схема, не в някакъв нов начин на живот. Филмът свършва и всички се възползват от антракта. Тръгвам подир вицепремиера, който се е устремил по найпрекия път към блок масата отвън. Той се опитва да балансира едно блюдо с момо* в едната си ръка и чаша с ябълков сок в другата, когато започвам атаката си. – Какво общо има Нагасаки с Брутното национално щастие? – питам аз. Той не успява да скрие изненадата си. За момент губи самообладание, но веднага съумява да възстанови дипломатическата си поза. – Аз искрено вярвам, че ако един народ е истински щастлив, той никога няма да е войнствено настроен; ако ние не водим политика за устойчиво развитие, ще воюваме за ресурси, като тук не става дума само за нефт, не е задължително и това да е война между различни народи. Това може да е война за вода между Сан Диего и Лос Анджелис. Той се насочва обратно към залата за конференции. Не се отделям от него. – Политиката за национално щастие не е ли непосилно бреме за една малка нация като вашата? Едно предполагаемо щастие, постигането на което може да струва неимоверни усилия? – запитвам аз. – Ние в Бутан никога не сме твърдели, че сме щастливи хора – парира той. – Това, което ние твърдим, е, че сме се посветили на този процес, наречен Брутно национално щастие. Това е цел. * Традиционно ястие за региона на Южна Азия. Момо са тестени топки – пържени или варени, пълнени с месо, зеленчуци или сирене. – Бел.пр.


102

География на блаженството

– Но много хора в Бутан, особено онези по селата, никога не са чували за Брутното национално щастие – контрирам аз. – Вярно, но това не им пречи да живеят щастливо. Добър отговор. Може би само мъдър, а може и нещо повече от това. Не съм сигурен. Продължаваме да бъбрим още няколко минути. Той си хапва момо, докато аз съм се облегнал на един стол. Той, едно изключително важно лице от една незначителна нация. Аз, едно незначително лице от една изключително важна нация. По някакъв начин тези два факта се неутрализират взаимно, и това създава някаква странна симетрия между нас. Той разказва за пътуванията си до Америка, където бил посрещан като рок звезда (в места като Бъркли това може да се очаква). „Беше изумително, залите бяха препълнени навсякъде.“ Говори за нуждата от създаване на индекси на щастието. („Правителствата реагират само на данни.“) Сега вече, изглежда, разполага с много време за мен. Даже като че ли с твърде много, мисля си аз, като се има предвид, че е третият по власт мъж в Бутан. Накрая той изяжда последното си момо и аз използвам това като извинение, за да се сбогувам с него. Събитието „Почувствай БНЩ“ приключва малко по-късно с бутански традиционен народен танц. Всички се хващат в кръг – кръгът e универсалната геометрия за народните танци – и се люлеят в унисон с мелодичната музика. Аз си стоя отстрани, но изведнъж някой ме сграбчва за ръката и в следващият миг от наблюдател се превръщам в участник. Обикновено ми се гади от подобни мероприятия, но тук – в този обикновен народен танц – има нещо необяснимо приятно. Приятно – това е точната дума. Ръцете нагоре. Едно, две. Стъпка вдясно. Три, четири. Някъде между петия и шестия такт забелязвам, че вицепремиерът се люлее заедно с всички останали. Чудя се, защо ли го прави? Дали това не е бутанският вариант на едно познато поведение –политик, който се докарва пред камерите на някой софтболен мач? Не. Камери няма. В този момент се сещам, че министърът, третият по ранг в държавата, танцува, защото всички в Бутан танцуват. Нито повече, нито по-малко.


Бутан

103

Музиката утихва и хората започват да излизат от залата, а аз се улавям, че мисля за дома. Американските политици вероятно са били същите, някога много отдавна, преди консултантите и пиар специалистите да са източили от вените им искреността. Преди да почнем да бъркаме формата и съдържанието. На сутринта се събуждам рано, не мога да си спомня какъв кошмар сънувах този път, но се чувствам като пребит. Днес е голям ден. Имам среща с Ринпоче на работното му място. След закуска ме повеждат по някаква кална пътека и накрая стигаме до една врата. Свалям си обувките. (Като имаме предвид количеството кал в Бутан, този обичай е всъщност доста прагматичен.) В къщата има две стаи. Едната е за духовно изцеление, а другата е за гледане на телевизия. Втората е обзаведена с фотьойли и с голям телевизор, от който се носи данданията на някакъв индийски филм. От стаята с телевизора ме въвеждат в стаята за изцеление и ми нареждат да седя и да наблюдавам, без да се обаждам. Вътре бушува пожар от цветове: тъмносиньо и жълто. Стаята прилича на тибетски антикварен магазин след експлозия. Навсякъде са разхвърляни вещи. Тханка* и други картини, музикални инструменти. Най-вече дарове от изпълнени с благодарност (или може би с надежда?) пациенти. Има и пари, разбира се, но също така плодове, бисквити и големи пластмасови бутилки от кока-кола и фанта. На стената висят огърлици и нещо, което изглежда като златен олимпийски медал. По-късно научавам, че това наистина е олимпийски медал – в знак на благодарност от един американски плувец, страдащ от болестта на Паркинсон. В стаята седят безмълвно четирима или петима мъже. Покъсно днес им предстои явяване пред съда и са тук, за да измолят по-добри шансове за присъда в тяхна полза. Това не ми изглежда като особено доблестна кауза, но запазвам мислите * Тханка е наименованието на тибетското изкуство на живописване или бродиране на картини. Тханки картините представят различни поучителни сцени, живота на Буда, велики Бодхисатви и важни Лами. – Бел.прев.


104

География на блаженството

си за себе си. Мъжете са коленичили срещу Ринпоче, който се е настанил върху нещо като дървен олтар, скръстил крака и затворил очи. Той напява тихичко, с леко болезнено изражение, сякаш страда от запек. Мъжете се изправят едновременно и Ринпоче поръсва с вода челата им. След това си тръгват. Това е. В стаята оставаме само двамата с Ринпоче, но в продължение на няколко минути той не ми обръща внимание и продължава да напява със затворени очи. Внезапно проговаря. – Това е вазелин – казва той и ми показва малко бурканче. Чудя се какво ли ще прави с него. – Преди използвахме краве масло при благослова. Но това действа много по-добре. Особено ефективно е при заболявания, рани и така нататък. Моля го да обясни как точно се случва изцелението, какво става в главата му. – Съсредоточавам се върху божествата, не Буда, а всички божества. Това е като отражение в огледалото. Божествата и аз се разтваряме и се сливаме в едно. В стаята влиза жена на средна възраст; единият Ј крак е с огромен оток, жената сяда и го вдига върху една пейка. Ринпоче затваря очи, започва да припява, духа в посока към крака Ј. После Ј дава вода и жената шумно се жабури. Той продължава да напява, докато тя полага даровете си – ябълки и бисквити, върху олтара. Отново сме само двамата с Ринпоче. Той отваря очи. – Знаеш ли, за тези хора аз съм последната надежда. Първо предпочитат болниците и най-новите технологии. Отиват в болниците в Банкок и Америка. След това идват при мен – съобщава ми, че жената с подутия крак била в далеч по-лошо състояние, преди да започне да го посещава. – Разбираш ли, аз трябва да изпитам собствените си действия, ако не в този живот, то в следващия – изрича той загадъчно. Тъкмо се каня да го запитам какво има предвид, когато долавям странен звън. Никога не съм чувал нещо подобно. Раздава се от олтара, близо до краката на Ринпоче и се усилва всяка секунда. – Извинявай – казва той, протяга се надолу и изключва мобилния си телефон. – Докъде бяхме стигнали?


Бутан

105

– Говореше за изпитването на собствените си действия. Той ми разказва една история – за един човек, който се обръщал към слугата си с „маймуно“: „Донеси ми чай, маймуно такава; изхвърли боклука, маймуно“. В следващия живот той се преродил, както се досещате, в маймуна. Историята ми допада, но не съм сигурен какво има предвид, освен очевидното, че жънем това, което сеем. Решавам да засегна една чувствителна тема. Питам Ринпоче дали някога се е съмнявал в това, което прави. – Не, не съм. Помогнал съм на хиляди хора. Да помагам ми носи истинска радост и щастие. – Бързам да си отбележа чутото в малкия си черен бележник, той ме поглежда и казва: „Ти само пишеш в бележника си. Трябва да изживяваш нещата. Наистина да ги изпиташ. (Попивам всяка негова дума – „само пишеш, трябва да изживяваш“ – когато иронията му става очевидна за мен...) Спирам да пиша и го поглеждам. Мънкам нещо в смисъл, че човек трудно се отказва от старите си навици. – Нали разбираш, всичко е сън. Не съществува нищо реално. Един ден ще го проумееш. – После се засмива и отново започва тихичко да си припява. *** Тимфу може и да няма светофари, заведения за бързо хранене или банкомати, но въпреки това си е столица. А на нас по план ни предстои пътуване извън нея. На следващата сутрин Таши и шофьорът зареждат тойотата и поемаме на изток. Крайният пункт на маршрута ни е провинцията Бумтанг, на около двеста мили от столицата. Това е пътешествие, което в повечето части на света би отнело пет или шест часа. В Бутан то трае два дни. В английския език думата travel* произлиза от същия корен като travail**. И в това има логика. В продължение на сто* travel – англ. пътувам, пътешествам. – Бел.прев. ** travail – англ. 1. тежък труд; 2. родилни мъки. – Бел.прев.


106

География на блаженството

летия пътуването било приравнявано със страданието. Само пилигримите, номадите, войниците и глупаците пътували. Пътешествието в Бутан все още съдържа в себе си този елемент на travail, на страдание. Също като туристическата класа на нощен полет от Лос Анджелис до Ню Йорк, всъщност даже малко повече. В Бутан пътищата не подчиняват на себе си природата, а точно обратното – природата ги подчинява и те послушно следват всичките Ј прищявки, като се гънат и криволичат из планините в серия от безкрайни серпантини, спускания и изкачвания. Намирам това за силно медитативно. В продължение на около десет минути. После усещам, че започва да ми се гади. Сега вече знам как се чувстват чифт чорапи в центрофугата. Не е за чудене, че после се укриват и не можеш да ги намериш. Да не забравя и животните. Бутанските пътища съперничат на най-добрите зоологически градини в света. Подминаваме крави, диви прасета, кози, коне, маймуни и безброй кучета. В отделни моменти пътешествието е опияняващо. Резките спускания ме карат да се чувствам така, сякаш летя, следвайки хребетите, усещане, което се усилва от птиците, които прелитат от време на време, хвърляйки сенките си върху нас, подобно на делфини, които си играят във водната следа на някой кораб. Още на няколко мили след Тимфу срещаме първите пениси. Стряскащо реалистични, нарисувани на стената на една къща. Ще има още мноого-мноого пениси. Цветни. Черно-бели. Големи, малки. Провесени от гредите на покривите, а други – люлеещи се на някоя пръчка, окачени като подаръци от празненство. Казвам нещо като: „Каква е тая работа с пенисите, Таши?“. Таши обяснява, че са предназначени да прогонват злите духове. Аз обаче, като притежател на пенис, не мога да се сетя за някаква друга част от тялото, която да е по-негодна за прогонване на злите духове от пениса. Пенисите си падат по хойкането и никога не можеш да разчиташ напълно на тях. Лесно


Бутан

107

уязвими са и невинаги са на нужната висота, за да се справят с положението. Всъщност, пенисите по-скоро привличат злото, отколкото да го отблъскват. Според мен би било по-добре, ако бутанците използваха дървени палци, пръсти от крака или лакти. Всичко друго, за Бога, само не пениси. Всички тези пениси обаче ми навяват спомени за Друкпа Кунли, Божествения луд. Оказва се, че наблизо има храм, посветен на Кунли. Посещавали го най-вече бездетни двойки. Тойотата свива в едно селце. Оттам двамата с Таши поемаме по кална пътека, която ни води през оризови насаждения, много добре подредени и до невъзможност жълти. Подминаваме старец, чията уста е пълна със сок от бетел. Бетелът обагря устните му в кърваво червено, от устата му стърчат листа. Изглежда така, сякаш е погълнал петел. Таши повежда разговор с мъжа, макар това да ми изглежда невъзможно, като имам предвид цветната топка от листа и стебла в устата му. Човекът ни упътва към храма и ние продължаваме. Подминаваме табела, на която пише „Щастлива визита“. Обзема ме чувство на умиротворение и вече започвам да си мисля, че най-вече съм постигнал щастието, когато в следващия миг Таши изревава до ухото ми: „Стоп, сър! Стоп!“. Тъкмо се каня да го запитам: „Какво има, Таши? Не виждаш ли, че се наслаждавам на толкова рядък момент на блаженство?“, когато някаква стрела изсвистява само на метър от мен. Бутанците обичат стрелбата с лък. Обичат също и алкохола. Лошото е, че обичат да съчетават тези две свои страсти. Извинявам се на Таши и след като стрелецът с лъка отминава, ние продължаваме изкачването си по калния склон. След малко пред нас се изправя храмът на Божествения Луд. Изглежда скромно, точно както би настоявал Друкпа Кунли. Прекрачваме прага на храма и Таши започва да се хвърля на земята. Той се просва, докосвайки с чело пода, после скача на крака, после пак долу и така няколко пъти. Будистки фитнес. Пред олтара се издига голяма купчина от пари, ядки и „Кит Кат“. Запознавам се с абата, пълен мъж с приятна усмивка. – Да, вярно е – казва той, когато го питам и за допълнителната функция на храма като клиника на лекуване на бездет-


108

География на блаженството

ност. – Много жени идват тук за благословия. Жени, които не са могли да имат деца, след това успяват да заченат. Казва ми за една американка на четиридесет и пет години, която успяла да зачене, след като била благословена със Свещения Изкуствен. Така го наричам аз. Това е дървен фалос с дължина трийсет и пет сантиметра, изработен много прецизно, до най-малките подробности. Цветни висулки се люшкат от единия му край – краят, който щеше да е прикрепен към някой истински мъж, ако истинските мъже бяха надарени с трийсет и пет сантиметрови дървени пениси. Абататът ми показа снимки – усмихнати двойки (някои чужденци, някои бутанци) с повитите си бебета. Има също така и пощенски картички. – Благодаря ви за благословията, с която ни дарихте най-голямата радост на нашия живот – нашия син – подпис Барбара Банкс-Алтеркруз. Прехвърлям купчината пощенски картички, когато се появяват две бутанки. Свещеникът с голяма нежност докосва главите на жените със Свещения Изкуствен, първо на едната, после на другата. Те изглеждат доволни от лечението и скоро след това си тръгват. Таши ме пита дали може да се отдели за малко от задълженията си като екскурзовод, за да може абатът да му предскаже бъдещето. Разбира се, съгласявам се. Таши допира трите зарчета до челото си и после ги хвърля. Абатът се взира в зарчетата в продължение на няколко секунди и след това известява Таши, че желанието му ще бъде изпълнено. Аз хвърлям зарчетата и получавам същите уверения като Таши. На излизане от храма питам Таши дали е възможно в Бутан на човек да му бъде предсказано лошо бъдеще. – О, да, сър, много често. Наблизо един старец седи на земята, прехвърля мъниста в ръце и от време на време завърта едно гигантско молитвено колело зад себе си. Наистина е голямо, колкото хладилник е и изисква значително усилие, за да се задвижи. Питам го откога се занимава с това. – Откакто се помня – казва той.


Бутан

109

– И нищо друго? – Не, нищо друго. Не ми прилича на много пълноценен живот, но кой съм аз, че да поставям вярата под съмнение? За нощувка спираме в едно близко градче на име Вангду. Къщата за гости е изненадващо уютна. Дори сервират истинско кафе. Седя на терасата, надвиснала над бързата река. Гледката е прекрасна и аз инстинктивно посягам за бележника и фотоапарата. Ръката ми обаче застива по средата на пътя си. В главата ми отекват думите на Ринпоче. Изживяване. Трябва да изживяваш нещата. Той е прав. Документирането на живота е лош заместител на самия живот. Така че в продължение на следващите двадесет минути аз си седя на терасата, заслушан в рева на реката, без да върша нищо. Абсолютно нищо. Нито пиша в бележника, нито снимам, нито записвам с диктофон. Само аз и животът. И един кошмарен рояк от бутански комари-убийци. Стига ми толкова изживяване за сега. Продължаваме напред, движейки се на изток към сърцевината на Бутан. Нещо или някой блокира пътя. Една дузина или повече създания с бели тела и тъмни муцуни се разбягват пред приближаващия ги автомобил. Таши ми съобщава, че това били маймуни лангур. Казва ми, че срещата ми с тях била добър знак. – Има ли нещо в Бутан, което да е лошо предзнаменование, Таши? – Да, сър, това са кафявите маймуни. Срещнете ли ги, това означава лошо предзнаменование. На маймуните накрая им писва да се мотаят по пътя и ние продължаваме. От време на време подминаваме табели, на които е написано на ръка: „Благодаря“. Благодарности за какво? Табелата не уточнява, но въпреки това одобрявам идеята. В един момент вече не издържам на острите завои и моля шофьора да спре. Той отбива тойотата и двамата с Таши слизаме. Таши ми признава, че не обича да се разхожда така в тъмното.


110

География на блаженството

– Заради мечките ли, Таши? – Сонам, туристическият ни оператор, ни беше предупредил за тях. – Не, сър, заради демоните. Аз се боя повече от демони, отколкото от мечки. Още от най-ранно детство ни учат да се страхуваме от демони. Чудя се, може ли това да е здравословно? Всичките тези демони, вилнеещи в бутанските глави? Връщаме се обратно до колата, качваме се и продължаваме да покоряваме все по-големи и по-големи височини. Над три хиляди метра. Ширината на пътя стига само за един автомобил. Разминаването се договаря посредством серия сложни, поетични жестове и си спомням какво ми каза един бутанец в Тимфу: „В Бутан няма място за самонадеяни тъпанари“. Той е прав. И най-малкото действие в тази страна изисква сътрудничество. Например жътвата. Или когато се разминавате с друг автомобил на пътя. На Запад, и особено в САЩ, ние се опитваме да елиминираме нуждата от компромис. Автомобилите са с двузонови климатици, така че на шофьора и пътника да не се налага да се договарят за някаква взаимноприемлива температура. Съпружеската двойка не е необходимо да се спогажда за твърдостта на матрака. Всеки един от двамата може да си подбере „свое собствено ниво на комфорт“. Ние обожаваме тези технологии. Защо пък да не може всеки да се наслаждава на свое собствено удобство, без значение дали е в лека кола, или в креват? Чудя се обаче каква е обратната страна на тези удобства. Ако не можем да се разберем за дребните неща като матраците, какво да кажем за действително важните въпроси в живота? Компромисът е вид умение и подобно на всички умения атрофира, ако не се използва. Пристигаме в Тронгса, миниатюрно градче, изградено върху склона на един хълм. Къщата за гости е най-обикновен развъдник на бълхи. Стопанисва я една закръглена разведена жена с широка усмивка. Питам я дали е щастлива Лицето Ј цъфва в дори още по-широка усмивка и тя казва: „Да!“. Напомня ми на смеещия се Буда.


Бутан

111

Няколко часовника на стената показват времето в Токио, Ню Делхи, Ню Йорк и Бангкок. Това ме забавлява, и то много. Никой в Тронгса не дава пет пари колко е часът в Тронгса, а какво остава за Ню Йорк. На другия ден продължаваме автомобилното пътешествие. В един момент двамата с Таши решаваме да излезем от тойотата и да отидем пеш до местния храм. Слънцето прежуря, но след двудневно пътуване е повече от приятно да си вън от колата. – Сър, вярно ли е, че каубоите са на голяма почит във вашата страна? – пита Таши. Опитвам се да му обясня, че в страната ни не са останали много каубои. Той изглежда малко разочарован. Таши пита дали може да ми изрецитира поема, която е научил още в училище. Разрешавам му. „Изкачвам се по склона на хълма под сенките на дърветата...“ Едва различавам думите, но Таши е горд. – Ако не я рецитирахме точно, учителят ни спукваше от бой – казва Таши, демонстрирайки бой със сянката си, за да подсили ефекта на думите си. Подозирам, че Таши често е ял бой и се чудя дали това не обяснява някои неща при него. Запитвам Таши дали телесното наказание все още е разпространено в Бутан. „Само в селските области, сър“. Намирам слаба утеха в думите му, 80% от населението на Бутан живее в селските области. Докато крачим мълчаливо към храма, проумявам колко съм се привързал към Таши. Досадните му навици сега вече ми се струват умилителни. Той ли се е променил, или аз? На следващата сутрин се разхождам сам по билото на един хълм. Въздухът е свеж. Чувствам се чудесно. После внезапно в съзнанието ми изплува Сонам и нейното предупреждение за мечките. Приятното чувство изчезва като дим. Кога почнах да се боя толкова от природата? Защо се чувствам в по-голяма безопасност в навалицата на Токио или в Ню Йорк, отколкото тук, в подножието на Хималаите, сред иглолистни дървета и цвърчащи птици? Клатя глава, озадачен от детските си страхове, когато виждам някакъв обект, много, много голям обект,


112

География на блаженството

който се движи в далечината. Не мога да го различа напълно, някакво дърво пречи на погледа ми, но нямам и намерение да откривам какво е. Мигновено се извъртам кръгом и тръгвам бързо в противоположната посока. Всъщност, не крача бързо. Тичам, по дяволите! След тридесет или четиридесет метра се извръщам и виждам, че съм бягал от една голяма и свирепа... крава. Решавам да си дам малко почивка. Поемам към близкия манастир, сядам върху един плосък камък и затварям очи. Карма Ура е прав. В главата ми наистина се играе театър. Само че този театър е много далеч от бродуейските стандарти. Критиката го е разпердушинила. Осъзнавам, че е вече време да сложа край на шоуто, но не знам как. Имам по-голям успех в следването на съвета на Карма Ура по един друг въпрос. Решавам да посетя селото, където е израснал, както ми беше предложил. Родният му дом е една солидна къща с яки дървени греди. Мебели на практика липсват, с изключение на една масичка, която стига до коленете ми и се нарича чоксе. Седемдесет и девет-годишната майка на Карма Ура седи на масата със скут, покрит с тъмно вълнено одеяло, и с отворена книга пред себе си. Тя се моли. Кожата Ј е набръчкана, но е запазила еластичността си. Зъбите Ј са доста оредели. Поздравява ни топло и с жест ни посочва да седнем върху една възглавница на пода. Не говори английски, за разлика от сина си. Таши предлага услугите си като преводач, което е добра идея, защото госпожа Ура се оказва много приказлива. – Преместих се в това село, когато бях на двадесет години. В детските ми години пътувахме на кон. Изминавахме големи разстояния, два пъти седмично, за да си набавяме основни продукти като сол. Сега имаме леки коли, пътища с настилка и електричество. – Имаше ли нещо, с което животът тогава да е бил по-добър от сегашния? – вмъквам аз. – Не – изрича тя, сякаш съм кръгъл идиот. – Животът сега е по-добър. Като изключим телевизията. Тя е хем добра, хем лоша.


Бутан

113

Разпитвам я за плановете на краля да демократизира Бутан. Готова ли е тя за демокрацията? – Това не може да е добро за хората. Ще се появят корупция и насилие. Гледах по телевизията репортажи от Непал и Индия, където хората хвърлят камъни срещу полицията, а полицията в отговор разпръсква срещу тях сълзотворен газ или дори още по-лошо. Нищо добро няма да излезе от тази демокрация. Ние умоляваме нашия крал да не въвежда демокрацията. Няколко месеца по-късно, вече в Маями, щях да прочета една кратка информация в „Ню Йорк Таймс“: „Кралят на Бутан е абдикирал в полза на сина си. Проведените избори са истински фарс. Реалните обаче не са далеч“. Спомних си за госпожа Ура, която със сигурност нямаше да е щастлива при тази вест. Тя се надига с пъргавина, която ме изненадва, и ни предлага чай. Отказвам, тя обаче настоява. – Какво ще каже синът ми, ако научи, че не съм ви предложила чай? – Майките, изглежда, навсякъде са еднакви. Вече в колата, докато пътуваме обратно към Тимфу, Таши ми разказва следната история. През 1999 г. шест момчета отишли на разходка до едно езеро. Хвърляли камъни и клони в реката. Внезапно паднала мъгла и момчетата се изгубили. Трима оцелели, другите трима загинали. Таши е убеден, че това е станало, защото са обезпокоили някакво божество, господарката на езерото. – Много хора вярват в това. Не трябва да замърсяваме езерата. – А какво ще кажеш за реките? – Реките са друго нещо, сър. Спираме за последната нощувка. Пътешествията ни и мъките ни почти са приключили. След вечеря пия с наслада една „Red Panda“, когато дочувам някакъв познат акцент. Американски. Съфолк Каунти, Лонг Айланд, ако трябва да сме точни. Малка група американски туристи. Тери и съпругът Ј Марти ме канят да се присъединя към тях. Разказвам им, че пиша за щастието в Бутан, и ги обзема оживление. Споменавам за


114

География на блаженството

политиката на правителството за Брутно национално щастие. Марти се отнася скептично към идеята. – Как можеш да измериш щастието? Вярата ни прави щастливи, а вярата не може да се измери. Разговорът се завърта към огромната икономическа бездна между САЩ и Бутан. Средностатистическият американец печели почти сто пъти повече, отколкото средностатистическия бутанец. – Спомняш ли си онази къща, която гледахме в Лонг Айланд? – обръща се Марти към съпругата си. – Онази жена имаше цяла стая само за обувките си. Тук някои хора нямат дори и един чифт. – Да, но те изглеждат щастливи – казва Тери. – Дори онези жени с бебета на гърба си, които трошаха камъни край пътя, и те изглеждаха щастливи. Усмихваха ни се, докато минавахме покрай тях. Не се осмелявам да кажа на Тери, че тези жени не са нито бутанки, нито щастливи. Те са индийски емигранти, които вършат работата, с която бутанците не искат да си цапат ръцете. В думите Ј обаче има логика. Хората в Бутан наистина изглеждат щастливи. – Ами, може би ние не се нуждаем чак от толкова много, за да сме щастливи – предполагам аз. – Не, тези хора са щастливи, защото не познават по-добър живот – казва тя. – Отидат ли в Америка, ще видят от колко неща са били лишени. Казвам Ј, че 90% от бутанците, които учат в чужбина, се завръщат, предпочитайки живота в Бутан пред западния стандарт на живот. Тери млъква, очевидно объркана. Накрая произнася: – Добре де, и защо правят така? Вече сме обратно в Тимфу. Тойотата спира пред частния пансион. Почивам си няколко минути, но за съжаление бързам. Остават ми само още два дни в Бутан, а има още хора, с които трябва да се срещна, да получа отговори на още въпроси.


Бутан

115

Карма Ура живее високо в планините над столицата. Когато го попитах по телефона как да се добера до къщата му, той каза: „Попитай, когото и да е. Всички знаят къде живея“. Оказа се прав и няколко минути по-късно тойотата спря пред една къща с ограда. Прислужник ме въвежда през врата от гофрирана ламарина в големия двор, където две момичета подскачат върху батут. След това ме насочват към стая със стъклени стени. Тя е спартански обзаведена; като изключим лаптопа Dell в ъгъла, тя наистина не се различава по нищо от стаята в селцето, където се запознах с майката на Карма. Карма е сменил гхо-то с широки панталони и потник и седи на пода с вълнено одеяло, закриващо скута му. Изглежда блед и се чудя дали не е нещо болен. Предлага ми орехи, които майсторски троши с чук. Бъбрим за незначителни теми известно време, после го питам за историята за господарката на езерото, която ми разказа Таши. Наистина ли хората вярват в такива неща. – Да, вярват – казва Карма. – И това е хубаво. Според него тези божества – „природни божества“, както ги нарича той – са най-висша форма на идеята за екологичност. Хората в САЩ не замърсяват природата отчасти заради страха, че могат да бъдат глобени. Хората в Бутан не замърсяват околната среда, защото се боят от природните божества. С какво единият начин на мислене е по-добър от другия? Карма се изправя. Ловко улавя муха в шепите си и я отнася навън, пуска я. Не спира да говори. Трябва да е доловил скептицизма ми, защото ми разказва как са го оперирали от рак на стомаха. – Операцията мина успешно, изрязаха туморите, но в продължение на две години стомахът ми не функционираше. Докторите го обясняваха с „постоперативни усложнения“. Какво означава това? Това означава, че нямат понятие какъв е проблемът. Но трябва да го опишат по някакъв начин, затова му дават такова име. Постоперативни усложнения. Наистина ли е толкова по-различно от вярата на хората, че в езерата живеят божества?


116

География на блаженството

Кани ме да остана за вечеря. Седим на пода и ядем ориз и зелен фасул, които той отглежда в задния си двор. Задавам въпроса, който няма как да не бъде зададен в Бутан: могат ли парите да купят щастие? Карма отговаря бързо (или поне така ми изглежда, или речта му се е ускорила, или моята издръжливост към паузите се е увеличила): – Понякога парите могат да купят щастие. Това обаче трябва да се анализира. Парите са средство за постигане на определена цел. Проблемът започва, когато мислиш, че самите пари са целта. Щастието се корени във взаимоотношенията между хората, а западняците считат, че за взаимоотношенията между хората са необходими пари. Но това не е така. Тук става въпрос за доверието. Същото нещо го чух и в Швейцария. Доверието е задължително и предварително условие за щастие. Доверие не само в твоето правителство или институции, но и доверие към съседите. И наистина няколко изследвания са разкрили факта, че доверието е най-големият фактор в предопределянето на нашето щастие ­– повече от паричния доход или дори от здравето. Това не означава, че парите не са от значение. Известна сума пари осигуряват щастие, но до определен момент, както вече казах. Проблемът с Бутан е, че тук още не е достигнат този момент. Те все още се намират във възходящата част на кривата „щастие/паричен доход“. Ако социолозите са прави, най-ефикасният начин да направите един бутанец щастлив е да му давате повече пари, поне докато сумата достигне петнадесет хиляди долара годишен доход. Но тогава вече животът те е сграбчил в лапите си и е изключително трудно да намалиш скоростта, което е в сила не само за Бутан, но и за всички нас. Тъй като печеленето на пари ни е носило щастие в миналото, ние предполагаме, че така ще бъде и занапред. Това е все едно да кажеш на някой гладуващ: „Заповядай, изяж този хамбургер и ще се почувстваш по-добре. Хубав беше, нали? Хайде сега, изяж още един, и още един, и още един“.


Бутан

117

На следващия ден Линда ме кани на вечеря в апартамента си. Домът Ј също е в планините над Тимфу. Живее в съседство с четирите кралици, но не живее като кралица, както бързо посочи. Апартаментът Ј е малък, но удобен. Представя ме на съпруга си Намгей. – Омъжих се за благородния варварин – изрича ласкаво тя. След вечеря припомня първото посещение на Намгей в един магазин за битова техника в САЩ. Той направо бил изумен. Това бил магазин, натъпкан с всевъзможни неща, предназначени да задоволят нужди, за които Намгей си нямал и представа, че съществуват. Той вземал всеки продукт – да речем комбинация от сокоизстисквачка и уред за акупресура – и го изследвал с неподправено страхопочитание. – Работата обаче беше там, че той нямаше никакво желание да купува каквото и да било, не искаше да притежава нищо – каза Линда. – Беше му напълно достатъчно да се възхити на уреда, после да го остави и да отмине. Отпускаме се на големи удобни столове, пием калпаво индийско вино и се възхищаваме от гледката на един храм и на столицата Тимфу под краката ни. Линда споделя за двете неща, които Ј липсват най-много от живота в Америка – Първата поправка и изрядните тоалетни. После изведнъж рязко сменя посоката на разговора и ми задава директно въпроса: – И така, щастлив ли си тук? Това ме сварва напълно неподготвен. Дали аз съм щастлив тук? Макар и да бях преживял няколко щастливи момента, не си бях задавал в действителност този въпрос. Бях прекалено зает да тичам насам-натам в опитите си да се уверя дали бутанците са щастливи. Отговарям утвърдително, макар и без всякакво вътрешно убеждение. Трябва да помисля по въпроса. Преди това обаче трябва да се пийне нещо. Това е последната ми вечер в Бутан и аз убеждавам Таши да му ударим заедно по една бира. Само след няколко глътки „Red Panda“ бу-


118

География на блаженството

зите на Таши пламват, той губи всякакви задръжки и ми признава, че не всички от неговите клиенти са еднакво приятни. Германските туристи са най-лошите. Големи мрънкала. Следват още признания: Таши се тревожи за бъдещето си. Той е на двадесет години и още не е женен. В Бутан това означава, че не е първа младост. Тревожи се също така за бъдещето на страната си, в която никнат като гъби хотели и във въздуха се носи мирис на пари. Таши заключава, че това е добре за бизнеса, но не и задължително за щастието. Когато си пожелаваме лека нощ, Таши ми връчва подарък: нещо цилиндрично, опаковано в обикновена кафява хартия. Същата нощ, докато лежа в леглото, се чудя дали не съм се влюбил прекалено много в Бутан, дали критичното ми журналистическо око не е загубило остротата си. Дали не съм станал един от ония прехласващи се по повърхностната екзотика туристи? Спомням си думите на друг бутански екскурзовод, с когото се запознах един ден. – Хората тук казват, че са щастливи, но не са. Те си имат проблеми. Казват само половината истина. Мисля си, че петдесет процента щастие не е толкова зле, когато в този момент се сещам за подаръка на Таши. Той е дълъг, с форма на кучешки кокал. Но защо пък Таши ще ми подарява кучешки кокал? Откривам, че това не е кучешки кокал, а фалос, дълъг трийсет и пет сантиметра, комплектован с тестиси. Във всяка друга страна бих се притеснил сериозно, ако екскурзоводът ми подари гигантски дървен фалос за спомен. В Бутан обаче това ме трогва. На следващата сутрин се събуждам преди зазоряване и се срещам с Таши на първия етаж. Няколко минути по-късно водачът ни спира тойотата пред миниатюрната сграда на терминала и Таши обявява тържествено: „Пристигнахме на летището, сър“. Това момче ще ми липсва. Стискаме си ръце за сбогом. Използвам двете си ръце – едната захлупена над другата, и се опитвам да удължа момента. Обръщам внимание на мига.


Бутан

119

Бързо минавам контрола в митницата и охраната, имам да убивам много време преди излитането на самолета ми. Вали и се чудя дали е безопасно да излитаме в такова време и толкова близо до такива високи планини. Мисля за самолетни катастрофи повече, отколкото останалите хора. Имам свидетелство за управлене на леки самолети и човек би предположил, че това ще е източник на увереност, но при мен ефектът е обратен. Всяко друсане или подскачане, всяко нещо, което не е съвсем наред, буди страх у мен. Дали тази задкрилка или предкрилка е в правилно положение? Не се ли приземяваме прекалено бързо? Звукът от левия двигател не е ли малко странен? И въпреки това, докато си седя в този терминал, който изглежда като будистки храм, гледам състезание по стрелба с лък на малкия телевизор и пия отвратително нескафе, съм завладян от чувство, което ми е напълно непознато: спокойствие. Не онова породено от хашиша или алкохола спокойствие, а истински, неподправен покой. Вадя си химикалката и пиша следните думи в бележника си, като използвам главни букви и драскам през цялата страница така, че когато открият тялото ми в отломките на самолета, да ме идентифицират по-лесно. Не бих направил нищо по различен начин. Всички моменти на живота ми, всеки, когото съм срещнал, всяко предприето от мен пътешествие, всеки успех, на който съм се радвал, всяка глупост, сътворена от мен, всяка изстрадана загуба – всичко е било наред. Не твърдя, че всичко това е било добро или че има непременно някакъв смисъл, че не се е случило безпричинно – не приемам този тип глупав фатализъм, а че просто е било наред. Че е било... О’кей. Като за откровение е доста несръчно, знам това. О’кей не означава блаженство или дори щастие. О’кей не е основа за нова религия или за самоусъвършенстване. О’кей няма да ми осигури участие в шоуто на Опра Уинфри. Но О’кей е едно начало и аз съм благодарен за това. Мога ли да благодаря на Бутан за това постижение? Трудно е да се каже. Бутан не е Шангри-Ла, това е сигурно, но е ня-


120

География на блаженството

какво особено място, странно по много различни начини. Тук човек губи ориентирите си и когато това се случи, в бронята ти се появява пукнатина. И ако имаш късмет, пукнатината е достатъчно голяма, за да пропусне вътре няколко лъча светлина.


Глава 5

Исландия

Щастието е неуспех От всички елементи, известни на човека, най-нестабилният е нещо, наречено франций. Той никога не съществува повече от двадесет и две минути и във всеки един момент съдържанието на франций в земната кора е едва трийсетина грама. За него често казват, че е „нещо пренебрежимо малко“. В света има и подобни места. Когато пристигам, бушува снежна виелица, а мастиленочерното небе изглежда мрачно и огромно като Космоса. 10 часът сутринта е. – Кога ще изгрее слънцето? – питам учтивия мъж на рецепцията. Той ме поглежда така, сякаш съм малоумен. Отговаря, ми, като произнася думите бавно и отчетливо. – Слънцето? О, не мисля, че ще го видите днес. Изрича го така, сякаш е някакъв очевиден факт, все едно, че казва: „О, днес е неделя, затова всички магазини са затворени“. Няма да видя слънцето? Това никак не ми харесва. Досега слънцето винаги е било тук, на мое разположение. Единственото небесно тяло, на което мога да разчитам. За разлика от Плутон, който в продължение на десетилетия ме заблуждаваше, че е истинска планета, а се оказа, че през цялото това време е бил планета джудже.

171


172

География на блаженството

Разполагах с достатъчно време да размишлявам върху небесните тела по време на дългия полет от Маями. Да летиш от Флорида до Исландия посред зима в най-добрия случай противоречи на здравия разум, а в най-лошия си е просто лудост. Тялото ми го предусети още преди да го осмисля. То знаеше, че нещо не е наред, че се извършва някакво насилие над природата, и изразяваше недоволството си, като тръпнеше в спазми и събираше газове в червата повече от обичайното. Аз обаче си имах своите основания да върша това. Според базата данни за щастието на Руут Веенховен Исландия не напуска групата на най-щастливите места в света. В някои изследвания тя е на първо място. Когато за пръв път видях тези данни, аз реагирах по същия начин, по който вероятно и вие в момента. Исландия? Земята на леда? Студена и мрачна, олюляваща се на ръба на картата, сякаш всеки момент ще изпадне от нея? Да, точно тази Исландия. Що се отнася до зимата, считах, че всеки може да е щастлив по време на исландското лято, когато слънцето свети в полунощ и времето е „приятно нестудено“ според един исландец. Зимата обаче, да, студената и мрачна зима, това е истинското изпитание за исландското щастие. Тръшвам се на леглото в стаята си и се унасям в сън за няколко часа. Не е проблем да спиш посред бял ден, защото денят си изглежда съвсем като посред нощ. Когато се събуждам, небето вече леко е просветляло, постигайки нюанс на „приятно нетъмно“, но „приятно нетъмно“ е точно толкова светло, колкото „приятно нестудено“ е топло. Улавям се, че размишлявам за мрака. Признавам, че не е от нещата, за които съм разсъждавал много в миналото. За мен, а както подозирам и за повечето хора, мракът винаги си е бил мрак. Какво толкова има да се мисли? Всъщност има толкова разновидности мрак, колкото и пейзажи или облаци. Някои видове мрак са твърди и безпощадни. Други са смекчени от сиянието на луната или светлините на далечния град. В пет сутринта е онзи особен мрак, изпълнен с очакване, когато ние усещаме настъпващата зора, макар още да не можем да я видим.


Исландия

173

Исландският мрак си е отделна категория, скъпернически мрак, който не разкрива нищо, и ако можеше да говори, сигурно щеше да е с тежък нюйоркски акцент: „Ти, кво, нещо мрака ли та нерви, пич?“. Това е мрак, който в продължение на няколко месеца всяка година поглъща Исландия, задушава я, обвива я от глава до пети подобно на бурките, носени от някои мюсюлмански жени. Също толкова черен и ограничаващ. Взирам се от прозореца на хотелската си стая в черната пустош и се чудя как е възможно исландците да бъдат щастливи, живеейки под този воал от мрак? Винаги съм свързвал щастливите места с палмови дървета и плажове, сини питиета и, разбира се, с барове-басейни. Защото това е раят, нали? Поне така се опитва да ни внуши световната туристическа индустрия. Според рекламите блаженството се намира някъде другаде и това другаде е слънчево и с температура двайсет и седем градуса по Целзий. Винаги. Езикът ни също отразява тази представа, свързана с палмовите дървета. Щастливите хора имат предразположение към слънчевото време и винаги гледат оптимистично на живота. Нещастните хора са с тъмни души и черна жлъч. Цифрите в Световната база данни на щастието обаче сочат, че отново сме на погрешен път. Климатът има значение, но не по начина, по който си представяме. Като вземем предвид всичко, излиза, че повече студ означава повече щастие. Изводите от това заключение са потресаващи. Може би всички трябва да прекарваме отпуската си в Исландия, а не на Карибите. А глобалното затопляне придобива допълнителна значимост. То не само заплашва да разруши екосистемите, да залее крайбрежните градове и като нищо да заличи живота на Земята, но също така е много вероятно и да ни потопи в депресия. Това може да се окаже най-неудобната истина от всички. Изобилстват теории защо студеният или умереният климат създава по-щастливи хора, отколкото топлият и тропическият. Моята любима теория е „Справяш се или умираш“. В топлите страни според тази теория животът е прекалено лесен; следващото ти ястие просто пада от кокосовото дърво. Ти


174

География на блаженството

можеш да избираш дали да си сътрудничиш с други хора, или не. В по-студените места обаче сътрудничеството е задължително. Всички трябва да работят заедно, за да получат добра реколта или да вадят пълни мрежи с риба. Или всички умират. Заедно. Наистина неволята учи, и в основата на изобретенията е нуждата, но пък взаимната зависимост е в основата на привързаността. Ние, човеците, се нуждаем един от друг, така че си сътрудничим – макар и първоначално по чисто егоистични причини. В един момент обаче нуждата изчезва и всичко, което остава, е сътрудничеството. Ние помагаме на други хора, защото можем да го правим или защото това ни кара да се чувстваме добре, а не защото разчитаме, че някъде в бъдещето това ще ни се върне. Има и дума за това: любов. Нуждая се отчаяно от едно здраво питие. Поради чисто изследователски причини, разбира се. Преди да предприема пътешествието си, хора, които познават Исландия, ми обясниха, че за да се добера до дъното на исландската душа, за да проумея кое е онова, което движи тези чудати синове и дъщери на викингите, трябва да ги наблюдавам в естественото им състояние: нафиркани. За късмет пристигнах в събота, по средата на упадъчния исландски уикенд, който не трябва да се бърка с трезвата исландска седмица. Исландците практикуват ограничено наслаждение. Всичко трябва да е умерено, считат те, включително и самата умереност. През уикенда е съвсем нормално да се напиеш като свиня, но е достатъчна и една чаша шардоне във вторник вечер и си дамгосан като пиянде. Подобно на всички свои особености исландците приписват и тази странност на своето викингско минало. Теорията е, че през трудните дни едно време хората не знаели кога отново ще успеят да уловят риба или да се сдобият с реколта от зеленчуци, така че, когато това ставало, те лакомо поглъщали всичко. Разбира се, сега Исландия не изпитва никакъв недостиг, освен на слънце, но старият гуляйджийски манталитет си е останал, подобно на апендикс или опашна кост. Само че по-забавен.


Исландия

175

В действителност най-доброто обяснение, което чух за тези разгулни уикенди, дойде от един изгорял от слънцето пингвин. Всъщност не беше истински пингвин, а един исландец на име Магнус, който живее в Маями Бийч. Когато един ден се срещнахме на обяд, той мигновено ми напомни за някакъв изгорял от слънцето пингвин – представа, която неуспешно се опитвах да прогоня от ума си в продължение на два часа, докато ядохме и пихме в една кафе-книжарница. Магнус счита, че исландците пиели толкова много, защото населението е много малко. Всеки ден те виждат все същите лица. В края на седмицата имат нужда от почивка, но да се измъкнеш от острова не е толкова лесно. Така че те пият – яко – и изведнъж всички тези познати лица започват да изглеждат не толкова познати. – Това е все едно да сложиш нов чифт очила, с друг диоптър – обясни ми изгорелият от слънцето пингвин. – Светът изглежда малко по-различен, не толкова познат. Тук в Рейкявик, столицата на Исландия, точно до хотела ми се намира един бар. Казва се „Sirkus“. Фасадата е боядисана в яркочервено и зелено. Изглежда така, сякаш мястото му е на някой карибски остров, а не в мрачния и студен Рейкявик. Питам вежливия мъж на рецепцията би ли ми го препоръчал. Той бързо ме измерва с поглед, преди да заяви: – Не мисля, че е подходящ за вас. – Да не би да твърдите, че не съм достатъчно модерен за този бар? – произнасям аз, полагайки максимум усилия да изглеждам обиден. – Не съвсем. Предполагам, не слушате пънк музика и не си купувате дрехите в магазини втора ръка. Той има право. Отстъпвам и вместо това се запътвам към по-зрелия и солиден бар, който ми препоръчва. Тоя бар наистина е за зрели хора, особено ако са съзрели през 1982 година. Плашещо изобилие от дървени ламперии и цветомузика. Гърмящият саунд подозрително наподобява диско. Зървам група млади исландски мъже, седнали на една маса и втренчени в декорацията Ј: две големи бутилки джин „Танкюри“, настанени в кофички с лед. Ясно е, че са се настроили за една сериозна вечер на ограничено наслаждение.


176

География на блаженството

Поръчвам си бира, която струва колкото таксата за колеж в някои страни. Високата цена на алкохола (и почти всичко останало) в Исландия е друго обяснение за безкомпромисния начин на пиене. След като пиячката е толкова скъпа, исландците смятат, че ако не се напиеш, значи си похарчил парите си напразно. Трудно се спори с такава здрава скандинавска логика. Историята на алкохола в Исландия е дълга и объркана. Страната за кратко време експериментира със сухия режим, приблизително по същото време както и САЩ, и с приблизително същия успех. Забраната е вдигната през 30-те години и оттогава насам исландците пият здравата. Странно, но правителството продължава да държи бирата под забрана в продължение на още много десетилетия, очевидно по-заинтересовано хората да редуват безпаметното пиянство с няколко дена трезвост, отколкото да са леко на градус през цялата седмица. Накрая, през 1989 година, забраната върху бирата е вдигната, исландците оставят чашите и хващат халбите за бира. Един исландски психолог ми довери: „Навремето исландците са се напивали с твърд алкохол като водката, а сега използват за тази цел вино и бира“. Каза го така, сякаш това е значителен прогрес. Отпивам си от екстравагантната бира, като се забавлявам да пресмятам колко струва всяка глътка, хоп – това беше долар и двадесет и пет цента, хоп – тази беше по-малка – само седемдесет и пет цента, когато дочувам женски глас. Тя говори английски и говори на мен. – Можете ли да ме завържете? – Рязко се извръщам и виждам набита жена с нещо като татуировка върху лявата ръка. Известно време седя безмълвен и я гледам с празен поглед. – Можете ли да ми завържете връзката? – повтаря тя, променяйки смисъла на предишното фриволно изречение. Тя ми сочи към панделката на гърба на роклята Ј, която се е развързала. Завързвам я и Ј се представям. Тя се казва Ева и е пияна. Само след няколко минути научавам, че днес е рожденият Ј ден, че била самотна майка, че бившият Ј съпруг я биел, че през последните седем години


Исландия

177

живеела извън Исландия и че сега работела на три места. Очевидно не е срамежлива, нито е особено щастлива. Според нея била шест от десет на скалата на щастието. Представя ме на своята приятелка Харпа, която е и по-пияна, и по-щастлива от нея. Твърдо 9, казва тя, като ме прегръща през рамото, сякаш сме стари приятели. Правя едно бързо изчисление. Харпа плюс Ева правят средно 7.5, което означава, че са съвсем малко по-нещастни от средния типичен исландец. Нищо чудно, че са приятелки. Харпа и Ева не са се напили в този бар. Те дошли вече пияни. Казват ми, че обикновено исландците почват да пият вкъщи, за по-евтино, и след това, след като заредят добре резервоарите, се запътват към баровете. Някои хора, особено тези с много ограничени средства, обикновено паркират бутилка с концентрат на тротоара до бара и след това излизат за по една бърза глътка през няколко минути. Мисля си, че точно този вид изобретателност обяснява как тая жилава викингска порода е успяла да оцелее повече от хиляда години на един остров, който е точно толкова благоприятен за живеене, колкото и планетата Плутон – ако Плутон беше планета де, но всъщност не е. Музиката гърми. Ева и Харпа са кьоркютук пияни. Моят организъм още не може да преодолее часовата разлика. Тези три факта сключват подмолен заговор срещу воденето на смислен разговор. – Аз съм писател – казвам на Ева, като се опитвам да осъществя контакт. Тя изглежда объркана. – Ездач? Какво яздиш, коне? – Не, ПИСАТЕЛ – крещя.* Това ми спечелва няколко точки. В Исландия, да бъдеш писател, е едва ли не най-доброто нещо, което можеш да бъдеш. Няма значение дали си успешен автор, или не, дали издават книгите ти, или те са само във въображението ти. Ислан* В английски език думите „писател“ (writer) и „ездач“ (rider) имат сходно звучене. – Бел. прев.


178

География на блаженството

дците обожават писателите си. Донякъде това е някакъв вид нарцисизъм, защото в Исландия кажи-речи всеки е писател или поет. Таксиджии, университетски преподаватели, хотелиери, рибари. Всички. Исландците се шегуват, че един ден ще издигнат в центъра на Рейкявик статуя в чест на единствения исландец, който не е написал и една поема. Този исландец обаче още не се е родил. „По-добре да ходиш бос, вместо без книга“ – твърди исландската поговорка. Правителството поддържа писателите с щедри стипендии – всъщност заплати, които могат да се дават до три години. Най-известният исландски писател, Нобеловият лауреат Халдор Лакснес, веднъж отбелязал: „Не го разбирам тоя мит за гладуващия човек на изкуството. Никога не съм пропуснал и едно ядене“. Преценявам, че сега е добър момент да задам въпроса, който ме бе довел до този скъпарски бар, облицован в дърво. – Защо пият толкова много исландците? – Това е поради мрака – заявява уверено Харпа. – Пием, защото е много тъмно. – Значи през лятото не пиете? – О, не, пием и през лятото. Защото е светло. Пием, защото сме щастливи, че е светло. Харпа спира за малко, полюлявайки се напред-назад с халба в ръка, докато просмуканият Ј с бира мозък напредва към неизбежното заключение: исландците пият целогодишно. Не мога да си позволя втора бира, а Харпа и Ева вече са преминали прага на адекватността. Време е да си тръгвам. – Чакай – казва Харпа, събрала сили за един финален момент на просветление – трябва да знаеш нещо. За мрака. – Да, какво точно? – Не се съпротивлявай. Прегърни го. И след тези думи двете с Ева изчезват в облак от цигарен дим и приятното жужене на исландска реч. Странно, звучи точно като лаене на тюлени, мисля си аз, докато излизам. *** На следващото утро по съвета на Харпа се опитвам да прегърна мрака. Номерът обаче не става. Случаят е точно обра-


Исландия

179

тният, мракът ме обгръща, задушавайки ме. Алармата на часовника ми звъни в 8 сутринта, но зад прозореца е полунощ. Натискам бутона за изключване, но след малко тя започва да звъни отново. Натискам го отново и отново, докато в 9:30 найпосле успявам да събера сили да се измъкна от леглото. Взирам се през прозореца. Мракът си е там. Няма дори и намек за зазоряване. Слънцето е като почти всички останали неща в живота. Не го забелязваш, докато не изчезне. Я, чакай, все пак се вижда някаква светлина. Не точно слънчева, но някаква синкава светлина. Дали не е aurora borealis, Северното сияние? Идва от зданието отсреща, от другата страна на улицата. Да не би да е някакъв екзотичен викингски ритуал? Слагам си очилата. Установявам, че е светлина от компютърни екрани. Исландският работен ден е започнал. Как съумяват да го правят? Как започват и завършват деня в мрак? Часовникът ми показва 9:55. О, не. Безплатната блок маса приключва след пет минути, а в Исландия безплатната храна е наистина нещо много ценно. Смъквам се на долния етаж, претрупвам блюдото си с херинга и сирене гауда и напълвам една голяма чаша с кафе до ръба. В Исландия кафето е жизненоважен елемент, като кислорода. Човек би си помислил, че целият този мрак би довел до епидемия от сезонно афективно разстройство (САР). Причинявано от липса на слънчева светлина, САР води до симптоми като отчаяние, апатия и силен глад за въглехидрати. Изглежда ми като особено жестоко страдание. Човек не само се чувства депресиран, но има и вероятност да качи тегло от всички тези въглехидрати, което от своя страна увеличава още повече депресията, и вие отново прибягвате до въглехидратите, които от своя страна ви депресират повече. И въпреки всичко заболяването на практика не съществува в Исландия. В Североизточните щати процентът на това заболяване е далеч по-голям в сравнение с Исландия. Озадачени от резултатите, психолозите теоретизират, че през столетията исландците са развили генетичен имунитет спрямо заболяването. Тези, които са страдали от САР, са измрели и по този на-


180

География на блаженството

чин не са успели да предадат гените си по-нататък. Така оцеляват щастливците. Довършвам третата си чаша кафе и вече нямам търпение да потеглям. Няма смисъл да чакам слънцето – това означава да кисна тук още месеци, така че се навличам здраво и излизам навън. Поради очевидни причини исландците имат в речника си множество думи за лед. Този вид, върху който стъпвам в момента, се нарича hálka: летящ лед. Но не лети ледът, а човекът. Подхлъзвам се и се пързалям, за малко да се изтърся няколко пъти, но накрая хванах цаката на летящия лед. Мигновено се влюбвам в Рейкявик. Исландската столица е не толкова малък град, колкото едно космополитно село. Найдоброто от двата свята. Тук царува духът на добросъседството от малките градчета, но има и суши. Ако не можете да стигнете пеша до някое място в Рейкявик за десет минути, вероятно не си струва да отивате там. Това ми харесва – не само защото ограничава времето, през което се боря с летящия лед, но и защото ми изглежда вярно. Повечето градове са по-големи от необходимото. След определен момент недостатъците на урбанизирания живот започват да надделяват над предимствата. Няма никакъв риск Рейкявик да прекоси този Рубикон. Цялото население на Исландия е само триста хиляди души, приблизително колкото Луисвил, Кентъки, или една средностатистическа автобусна спирка в Китай. Исландия е толкова малка, колкото е възможно да бъде една страна и все пак да си остане страна. Преди тридесет години нестандартният икономист Е. Ф. Шумахер заявява, че когато става дума за икономика, по-малкото е по-добро. Но дали малкото също така означава пощастливо? При микродържавите като Исландия по-голяма ли е вероятността за постигане на национално блаженство, отколкото при по-големите страни като САЩ или Китай? В практическо отношение миниатюрността на Исландия означава, че на родителите не е необходимо да товарят децата си с древните като света предупреждения да не разговарят с непознати. В Исландия няма непознати. Хората непрекъснато се сблъскват с приятели и познати. Тук си е съвсем в реда на


Исландия

181

нещата човек да закъснее тридесет минути на работа, защото по пътя се е сблъскал с цял куп приятели. Всъщност това е абсолютно законно извинение за закъснение. Пътното движение в Исландия е същински ад. Един от недостатъците на Исландия е, че това възможно най-лошото място за любовни авантюри, макар това да не спира хората да опитват. В прощалната си реч френският президент Жак Ширак декларира: „Нацията, това е едно семейство“. Ширак е говорил преносно, но Исландия наистина представлява едно семейство. Генетиците са установили, че в страната всеки е роднина с някой друг отпреди седем-осем поколения насам. Всеки исландец може да отвори някой уебсайт и да открие колко близки роднини са с някой колега, приятел или с оная красавица, с която си е легнал предната нощ. Една жена ми се оплака колко неприятно може да бъде всичко това. – Тъкмо си спала с един мъж, с когото току-що си се запознала, а на следващия ден си на семейно събиране и го виждаш в ъгъла да си хапва пушена сьомга. И тогава изпадаш в паника: „Господи, спала съм с втория си братовчед“. Цялата тази близост, тази фамилиарност оказва пряк ефект върху начина, по който работи правителството. Да вземем безработицата. Има по-голям процент вероятност политиците да проявят загриженост, ако Ханс е останал без работа, щом Ханс е най-добрият приятел на техния брат. В САЩ има неписано правило, че безработица от 5–6% е приемлива, но инфлацията трябва да е много ниска – да не надвишава 1 или 2%. В Исландия е точно обратното. Стигне ли безработицата 5%, разразява се национален скандал, дори президентът може бъде изритан. И въпреки това исландците търпят сравнително високия процент инфлация. Откъде идва тази разлика във възгледите? Отговорът се корени в начина, по който държавите изпитват болка, икономическата болка. Високата инфлация е споделена болка; всички усещат ограниченията от по-високите цени, когато отидат в магазина за хранителни стоки или на


182

География на блаженството

бензиностанцията. Всички страдат по малко, никой поотделно не страда много. При безработицата обаче относително малък брой хора страдат много, докато останалата част от нас изобщо не страда. Но дали е така? Изследвания показват, че високата безработица понижава общото щастие много повече от високата инфлация. Заплахата да изгубиш работата си се разпростира в цялата държава подобно на вълна в езеро. Покрай мен минава един възрастен мъж. Той е одърпан, с разрошена брада и облечен в кожено авиаторско яке. Чудя се дали не е Боби Фишер. Бях чувал, че бившият световен шампион по шахмат живее тук. Исландците обичат Боби Фишер. Той е участник в един от най-знаменитите мачове в историята, и то проведен точно тук, в Рейкявик. Фишер беше невероятен с победата си над руския си съперник Борис Спаски в един следен от целия свят мач. За американците Фишер се превърна мигновено в герой, във воин от Студената война, победил империята на злото, макар и само върху шахматната дъска. За исландците Фишер също е герой, но поради друга причина. Благодарение на него целият свят разбра къде се намира Исландия на картата, а това е най-доброто нещо, което един човек може да направи за тази малка нация. Фишер не можа да остарее достойно. Стана свадлив и понякога съвсем непоследователен. Сипеше антисемитски коментари, а след нападенията на 11 септември започна да бълва и антиамерикански. Когато през 2004 Фишер бе задържан в Токио и го заплашваше депортиране в САЩ по обвинение, че е нарушил забрана за пътуване в бивша Югославия, исландският парламент го спаси. Той получи исландско гражданство и от тогава живее тук, бродейки из Рейкявик и мърморейки си под носа. Призрак от Студената война. Странният и тъжен случай с Боби Фишер говори много повече за Исландия, отколкото за Боби Фишер. Исландците са обсебени от силна любов към играта на шах, известни са с трайна привързаност към приятелите си, имат натрапчивата идея да бъдат откривани на картата и са толерантни към


Исландия

183

странностите – не само при хората, но, както открих, и при храната. Връзката между храната и щастието е добре документирана. Добрите хора от Макдоналдс са наясно с това. Ето защо те наричат комбинираното меню от бургер и картофки „Щастливото ястие“, а не „Стойностното ястие“ или „Екзистенциалното ястие“. Хората обичат да теоретизират върху нищетата, но си падат по щастието. – За да опознаеш нещо, трябва да го вкусиш – твърди стара поговорка. Жан Антелм Брилат-Саварин, най-известният епикуреец на Франция, счита, че храната е огледало на душата: „Кажи ми какво ядеш, за да ти кажа какъв си“. Така че – какво говори това за исландците? Оказва се – доста много, защото те имат някои много странни идеи за храната. Традиционно исландците не ядат нищо грозно. До 50те години исландските рибари са хвърляли омарите обратно в морето. Били прекалено грозни. И до ден днешен повечето исландци не ядат риба трèска поради същата причина, макар тази риба да е в изобилие в Северния Атлантик, дотолкова, че буквално доплува в чинията ви, нарязва се на филе и скача сама в лимонов сос meunière. Вместо това исландците изнасят треската в Америка, където хората очевидно си хапват грозни неща, без да им мигне окото. Исландската придирчивост по отношение на външния вид на храната не се разпростира върху вкуса Ј. Как иначе да се обясни популярността на ястия като súrsaðir hrútspungar, овчи тестиси, или hákarl, гнила акула? За нея се твърди, че увеличава потентността и е полезна за червата. Поетът У. Х. Одън опитал хакарл при посещението си в Исландия през 30-те. Бил пределно откровен в оценката си. „Вкусът Ј прилича на вакса за обувки повече от всичко друго, за което се сещам“ – пише Одън, добавяйки, че поради миризмата Ј тя трябва да се яде навън. Не звучи точно като препоръка за изискан деликатес. Аз обаче съм любопитен. Наистина ли е толкова зле? Освен това, имам и известна отговорност като журналист. Ако храната действително е огледало на душата на дадена нация, тогава


184

География на блаженството

съм длъжен да погледна в това огледало, колкото и да е гадно. Обясняват ми, че най-добрият хакарл се намира на битпазара. Той се провежда през уикенда в един подобен на пещера склад близо до пристанището. Там исландците ходят, за да си купят нещо изгодно, доколкото това е възможно в страна, където чаша кафе струва десет долара. Претъпкан е с антикварни сергии за книги, дрехи и всякакви джунджурии. Мястото ми се струва освежително обикновено, едно островче на старомодното в огромното море на модна елегантност и стил. След известно лутане попадам на прословутия хакарл. Изглежда съвсем безобидно. Кубчета сиво месо, големи колкото зарове. Жената зад щанда е мрачна и мускулеста и се чудя дали тя не е убила акулата с голи ръце. Приближавам се смирено и моля за едно парче. Тя набожда с професионално движение едно сиво кубче с клечка за зъби и ми го връчва, без да се усмихва. Поемам си дълбоко дъх и след това преглъщам. Мигновено съзнанието ми се изпълва с една-единствена мисъл: Одън е бил прав. Никога не съм ял вакса, но предполагам, че има същия вкус. Хакарл има някакъв кисел, неестествен вкус. Най-ужасното от всичко е, че този вкус не преминава, а засяда трайно върху небцето ми и се съпротивлява на опитите ми да го прогоня с безброй много чаши вода, торба печено кашу с мед, цяла пита гауда и две бири. Час по-късно, когато се прибирам в хотела, вкусът застрашително се е промъкнал в гърлото ми и не показва никакви признаци скоро да си отиде. Прилошава ми. – Опитали сте хакарл, нали? – пита любезният мъж на рецепцията, усетил затруднението ми. – Да, как разбрахте? Той не отговаря, само тихо цъка с език и ми предлага да опитам една напитка на име svarti dauði, или черната смърт*. Това е исландското национално питие и с чиста съвест мога да заявя, че е единствената субстанция, известна на човек, спо* Svarti dauði (Черната смърт) – често така наричат алкохолната напитка Brennivín, традиционна за Исландия. Brennivín се приготвя от ферментирало картофено пюре и се подправя с кимион. – Бел.ред.


Исландия

185

собна да прогони вкуса на гнила акула от гърлото ви. Трябва да призная, че тя на свой ред предизвиква особено гаден махмурлук, но това е малка цена за избавлението. Плъзгам се насам-натам из Рейкявик и нещо ми изглежда не както трябва, нещо не е наред. После осъзнавам, че градът ми се струва някак несолиден. Не е чак газообразен, като Катар, но изглежда някак временен, мимолетен, сякаш е издигнат набързо вчера и може да изчезне също толкова лесно утре. Почти очаквам някой да извика: „Хайде, изнасяме реквизита!“, и да видя сценичните работници как отнасят картонения град. Архитектурата – ако това може да се нарече архитектура ­– донякъде обяснява това усещане. Много от сградите са направени от гофрирана ламарина и изглеждат крехки на фона на скалите, планините и морето, което се показва зад всеки ъгъл, заплашвайки да заличи града. В един момент съм потънал в типично градска атмосфера – кафенета, магазини, бутици, след това завивам по някаква уличка и внезапно попадам пред картина на дива и неопитомена природа. За разлика от Ню Йорк или Шанхай, Рейкявик не страда от мания за величие. Това е град, който си знае мястото, съзнава, че е незначителен, но се чувства добре така. Исландците виреят добре в това временно средище на живот. То ги държи нащрек, разпалва въображението им. А най-вече им напомня колко мимолетен е животът. Големите градове се преструват, че са безсмъртни, заблуждават се, че просто с огромните си размери, с това, че са победили природата, ще предотвратят смъртта. В Исландия, една страна, където природата винаги има последната дума, понятието безсмъртие, разбира се, е просто една шега и никой не го взема насериозно. В действителност исландците като че ли черпят сили от това природно усещане за съдбовна обреченост. Кристин, която е телевизионен продуцент, ми разказа как наскоро се разхождала в едно поле с разтопена димяща лава. То всъщност било само на десет минути път от дома Ј в предградие на Рейкявик: „Наоколо не се виждаше жива душа. Ако паднех и си счупех глезена, щях да умра от натравяне с дим само за ня-


186

География на блаженството

колко часа“. Прозвуча ми много страшно, но за нея било ободряващо. Дали това е същото вълнение, което движи любителите на групови скокове с парашут или каскадьорите с мотоциклет? Не мисля. Тя няма предвид бурния приток на адреналин, а по-скоро една дълбока вечна връзка с природата – връзка, която включва перспективата на смъртта, но не се изчерпва с нея. Докато обикаляш Рейкявик, бързо разбираш, че това е едно изключително творческо място. Изглежда, всяка втора сграда е художествена галерия, музикален магазин или кафене, пълно с писатели, под чиито пера се ражда Великият исландски роман. Дали пък в това не се крие тайната на исландското щастие? Разбира се, щастието не е резултат на студената и равнодушна логика, защото в такъв случай всички счетоводители биха изпадали в екстаз. Великите мислители отдавна насочват внимание към връзката между съзидателността и щастието. Навремето Кант казва: „Щастието е идеал, но е рожба не на разума, а на въображението“. С други думи ние създаваме нашето щастие, а първата стъпка в създаването на каквото и да е, е да си го представим. Британският учен Ричард Шох в книгата си „Тайните на щастието“ казва следното: „Вашето въображение трябва до известна степен да се намира в една сфера отвъд разума, защото то започва с въобразяването на една бъдеща реалност: на личността, в която може да се превърнете“. Ние сме склонни да мислим за културата като за нещо старо и крехко. Културата е онова, което наследяваме от нашите предци и или го съхраняваме, или, което е по-вероятно, разпиляваме. Това е вярно, но е само част от истината. Културата също така се създава. Разбира се, че е така. Някой трябва да я създаде, за да можем после да я съсипем. Исландия изобретява своята култура сега – и това е действително впечатляващо. Докато четете тези думи, някой исландски музикант композира типично исландска песен. До този момент такова нещо няма. В Исландия не съществува


Исландия

187

традицията на инструменталната музика. Навремето е било прекалено студено и тъмно, за да ги е грижа за нея, или може би древните исландци са били прекалено пияни. Така че младите исландци решават сами кое е типично исландско. Прекрасно е да наблюдаваш това. Да присъстваш в момента на сътворението. Ако е възможно един език с обикновените си думи да създава щастие, да радва съзидателната душа на един цял народ, тогава със сигурност този език е исландският. Исландците обичат езика си. Обичат го дори повече от страната си, което вече означава много. За исландците езикът е храмът на културата. Това ми каза един човек. Във всяка друга страна щях да отхвърля всяко такова твърдение като националистическа хипербола. И дори щях да се изсмея. Но не и в Исландия. Както ще ви каже всеки исландец (и ще ви го каже неведнъж), те говорят чистия език на викингите, докато в останалите скандинавски страни се говори някаква незаконородена, разводнена версия. Подобно на французите исландците са ревностни бранители на родния си език. За разлика от французите обаче исландците не са прекалени светци в това отношение. Освен исландски тук всеки говори и английски. „Билингвизъм“ не е мръсна дума. С всяка новост – като компютъра например или нискокалорийните кексчета с боровинки, страните по света трябва да измислят нови думи за тези неща. Повечето не си създават излишни главоболия и просто заемат английската дума, като я нагаждат да пасне на езика им. Така например в Япония персоналният компютър става persu-con. Исландците обаче държат да изковават чисто исландски думи за тези модерни изобретения. Исландските лингвисти вършат това, като ползват за основа и заимстват от езика на викингите. Разбира се, викингите не са имали дума за електрическа крушка, да не говорим за широколентов интернет, така че лингвистите трябва да проявят творчество. Исландската дума за телевизия „sjónvarp“ например означава буквално „разпръсквач на картини“. Междуконтиненталната балистична ракета обаче се оказала истин-


188

География на блаженството

ско предизвикателство. Накрая лингвистите изковали дума, която означава „огнено нещо, летящо надалеч“. Не е зле. Любимият ми термин обаче е този за компютъра: tolva, или „пророк на цифри“. Харесва ми как думата прави компютъра ми да звучи като нещо вълшебно и едновременно смътно зловещо. Каквото всъщност си е. Най-големият комплимент към Исландия, направен от чужденец, е от 19 век, когато датчанинът Расмус Кристиан Раск заявил, че научил исландски език, за да може да мисли. И аз се замислих, когато чух това: за връзката между езика и щастието. Може ли езикът да ни направи щастливи? Имат ли думите силата не само да описват настроенията ни, но и да ги създават? Разбира се, някои думи могат да предизвикат мигновен възторг. Като например „обичам те“ и „вие печелите“, докато други думи като „ревизия“ и „преглед на простата“ имат точно противоположния ефект. Всички езици имат обща черта, която едва ли се дължи на щастието. Както открих в Швейцария, всяка култура разполага с много повече думи за назоваване на отрицателни емоционални състояния, отколкото на положителни. Това обяснява донякъде защо ми е толкова трудно да разговарям с хората по въпроса за щастието. Те буквално не разполагат с думите, с които да го изразят. Което също така ме кара да се чудя: Дали не сме неразривно свързани с нещастието? Дали не сме някакъв вид хленчещи същества? Вероятно да. Или може би щастието е толкова грандиозно, толкова очевидно, че не трябват много думи, за да се опише. Някой оптимист би могъл да се позове на известни обнадеждаващи доказателства от областта на неврологията. Изследователи от университета в Уискънсин са открили, че частта на мозъка, която управлява езика, както и тази, управляваща щастието, са относително нови в еволюционно отношение. Тогава, има ли връзка между тези две скорошни надстройки на нашия мозък? И ако има връзка, дали езикът е нещо съпътстващо по отношение на щастието, или играе основна роля по начин, който ние още не разбираме?


Исландия

189

Трудно е да се каже дали това е така, но не може да се отрече, че езикът, поне за исландците, е необятен извор на радост. Всичко мъдро и чудесно, свързано с тази чудновата малка нация, произтича от езика Ј. Официалният исландски поздрав е Komdu sæll, който буквално се превежда като „Ела щастлив“. На раздяла исландците произнасят Vertu sæll – „Иди си щастлив“. Това особено ми допада. Много по-добре е от „Пази се“ или „Ще се чуем по-късно“. Подобно на хората, които го говорят, исландският език е егалитарен и без абсолютно всякакви следи от претенциозност. Бил Холм* е уловил непреднамерената елегантност на исландския език в (какво друго?) една поема: В стая с климатик не може да разбереш граматиката на този език. Жужащата машина удавя меките гласни. Но можеш да чуеш тези гласни в планинския вятър, и в бурните морски вълни, стоварващи се върху малка лодка. Стариците могат да заплитат дългите си коси в този език. И могат да си тананикат, да плетат и да правят палачинки. На този език обаче не можеш да направиш парти. И да ръсиш остроумия, изправен с коктейл в ръка. Трябва да седнеш, за да говориш този език. Той е толкова тежък, че не можеш да любезничиш или да бърбориш на него. Защото започнеш ли едно изречение, целият ти живот преминава пред очите ти.

Този последен стих особено ми допада. Той говори за това как думите могат да имат своя собствена движеща сила, отвъд буквалното значение, което пренасят. Най-великият исландски поет е един викинг на име Егил Скалагримсон, който живял преди около хиляда години и е известен, както ми каза един исландски художник, като „оня * Бил Холм (1943­–2009) е известен американски поет, есеист и музикант. Той е потомък на исландски имигранти и приживе прекарва част от всяка година във втория си дом в Хофсос, Исландия – Бел.прев.


190

География на блаженството

гадняр, който пишел красива поезия“. Егил не бил поет, с когото можеш да се шегуваш. „Той написал някои от най-красивите поеми, но също така се случвало да повърне върху домакина си или да му извади очите, ако се почувствал по някакъв начин засегнат. Предполагам, че литературните критици от онова време са рецензирали творбите му много... внимателно. В Исландия връзката между поезията и насилието е дълбоко вкоренена. Не забравяйте, че древният скандинавски бог Один е едновременно бог и на поезията, и на войната. Дали тази силна склонност към литературата обяснява исландското щастие? Не съм сигурен. Любовта към езика може да не гарантира щастие, но ви позволява да изразите красноречиво отчаянието си, а това наистина е нещо. Както е добре известно на всеки поет (или блогър), изразеното страдание е по-малко страдание. Но това все още не обяснява нещата. Защо Рейкявик, това космополитно село на края на света, е такъв бастион на креативността? Други скандинавски страни – Швеция и Дания например, имат по-голямо население, но не могат да създадат изкуство от такъв калибър. Кое прави Исландия толкова специална? Подозирам, че отговорът се крие в името. Ice Land (Ледена земя). Първо, тази част с думата ice, т.е. лед. Представете си какъв е бил животът само преди няколкостотин години по време на тези безкрайни студени зими. Хората са живеели в състояние на постоянна сензорна депривация. Разумът ненавижда вакуума, за което свидетелства популярността на кабелните телевизии, така че древните исландци са измислили джуджетата, елфите и други създания, които ужким населявали тази сурова земя. Звучи фантастично? Налудничаво? Алда, която е популярен блогър, сподели с мен едно свое неотдавнашно преживяване. Двете с нейна приятелка били на посещение в отдалечена част от страната, където гнездят един вид малки арктически чайки. Разхождали се край брега, когато изведнъж дочули празнична глъчка, смях и звън на чаши. Кой би могъл да прави парти тук, насред нищото, зачудили се


Исландия

191

те. Алда и приятелката Ј търсили десетина минути партито, но напразно. И тогава осъзнали, че няма никакво празненство. Това било акустична илюзия, създавана от ехото на вълните, които се стоварвали върху скалите, и от чуруликането на птиците. Алда, въпреки че е дете на Просвещението, да не говорим за Информационната ера, била измамена от мрачната магия на Исландия. Нейните предшественици отпреди хиляда години не са имали никакъв шанс. Следва другата част от исландското уравнение – land (земя). Обикновено земята си стои на едно място. Тя може да е красива, дори и зашеметяваща, но в крайна сметка това е всичко, което може да прави: да си стои на едно място. Не обаче и исландската земя. Тя съска. Плюе. Оригва се и понякога пърди. Чувал съм, че за това има основателни геологически причини. За които обаче не давам пет пари. Това, което ме интересува, е как цялата тази съскаща, плюеща, оригваща се и понякога пърдяща земя се отразява на исландското щастие. Преди всичко, както ми казват исландците – самата земя е един източник на съзидателно вдъхновение и непряко – на щастие. Земята буквално се движи под краката им. Средно на ден в Исландия има двадесет земетресения. Те не са някакви катаклизми, разбира се, но цялата тази сеизмична активност раздвижва доста нещата. В Исландия геологичното време забързва своя ход. Вулканите се образуват не в течение на столетия, а в рамките на един човешки живот. И ако вие сте склонни да вярвате на теориите за енергийни вихри и други подобни неща, тогава Исландия е точно вашата страна. Хората тук говорят за енергия повече, отколкото на всички други места, където съм бил. Един исландец, графичен дизайнер, ми разказа, че складирал енергия под формата на слънчева светлина през лятото, за да може да издържи тъмните зими. Друг исландец, музикален продуцент, ми каза, че „свръхестествената енергия“ обяснява защо повечето музикални албуми се публикуват през есента, когато всичко умира. Светът е станал свидетел на доста златни векове през столетията. Места и времена на изключителна креативност и чо-


192

География на блаженството

вешко процъфтяване. Атина – през пети век пр.н.е., Лондон – по време на кралица Елизабет, Флоренция – по време на Ренесанса, Сиатъл – в края на 20 век. Златният век никога не трае дълго. Той е с мимолетен живот като елемента франций. „Историята показва, че златните векове на градовете са редки и особени прозорци от светлина, които за кратко време осветяват всичко, и в тях, и извън тях, и които след това отново се затварят“, пише британският историк Питър Хол в прекрасната си книга „Градовете на цивилизацията“. Дали пък този миниатюрен и причудлив Рейкявик не е един от онези редки и особени прозорци от светлина? Аз не бих казал, че той е една втора ренесансова Флоренция – това би било преувеличение, но двата града имат общи неща. Едно и също население, приблизително 95 000. А в Рейкявик, също както и във Флоренция на четиринадесети век, няма творчески елит. Изкуството се създава от всеки и всеки му се наслаждава. Възможно ли е само историята и сеизмичната енергия да обясняват креативното жужене в Рейкявик? Или има още нещо, което пропускам? Едно е сигурно. Исландците имат един естествен усет за стил, който за мен е възможно най-дразнещ. Подправеният стил може да се имитира; естественият – не. Знам. Пробвал съм. Имам огромен брой черни дрехи, два чифта очила стил фънк, които нося през цялото време, няколко шапки Кангол, като някои от тях си слагам обърнати отзад напред. Брадата ми е добре оформена. Ризите ми са с бродирани яки. За някой страничен наблюдател изглеждам като мъж на средна възраст с един приличен усет към стила. За хората с истински стил обаче и на практика за почти всеки под двадесет и пет годишна възраст аз съм направо прозрачен. Те виждат същността ми – едно фалшиво конте. Ходеща и говореща имитация на Луи Витон. Моментът на моето падение, когато разбирам, че всичко е загубено, по отношение на модата имам предвид, идва не къде да е, а в един магазин с намалени цени. Името му, подобно на всички исландски думи, е нещо невъзможно за произнасяне


Исландия

193

от чужденци, защото рискуват пълна и необратима лицева парализа, така че поради съображения за безопасност не го привеждам тук. Магазинът продава стоки втора ръка на цени, на които в другите страни се продават новите стоки, което в Исландия го превръща в рай на любителите на изгодни сделки. Харесвам си един много стилен шал и отивам да го платя. Младежът, който работи на касата, в момента е зает, търси нещо; той се навежда, с което оголва кръста си, и се вижда част от бельото му. Шокиран съм. Не от неочакваната гледка на бельо, виждал съм и преди, но от факта, че това е едно много изискано бельо. Модерно бельо. Бельо в крак с времето. Представлява серия от хоризонтални ивици – червени, сини и зелени, съ стилни виолетови ефекти и чудесно аранжирани. Велики небеса, дори и бельото им е модно! По-модно е дори и от моите връхни дрехи. Стоя така – втренчен в бельото на този исландски продавач, и след това всичко ми става ясно. Нямам никакъв шанс в тази страна. Исландското увлечение по модата е някакво местно заболяване, засягащо не само младото поколение, но и хората на средна възраст. Хора като Ларус Йохансон. Той притежава малък музикален магазин и собствен лейбъл. Всички познават Ларус. Ако наистина искам да разбера необузданата исландска креативност, каза ми някой, трябва да се запозная с Ларус. Срещаме се в музикалния му магазин, една уютна бъркотия от кушетки и компактдискове. Ларус е облечен в карирано спортно сако и носи очила с черни рамки, които притиска към носа си, когато казва нещо важно. Държи се естествено и веднага ми допада. Зад прозорците пелена от мек здрач пада над града. Ларус ми казва, че навремето бил професионален шахматист. Да, мисля си, има логика. Това обяснява ума, който кипи зад тези модерни очила, и трогателната стеснителност, за която подозирам, че е положил огромни усилия, за да я превъзмогне. Исландците са прославени шахматисти. Защо? Още веднъж научавам, че е заради тези безкрайни зими. Какво друго да правиш в мрака? Да кажеш, че Ларус има разнообразна биография, е все едно да кажеш, че Роджър Федерер е дилетант в тениса. За


194

География на блаженството

своите четиридесет и няколко години Ларус си е вадил хляба не само като шахматист, но и като журналист, мениджър на строителна компания, богослов, а сега и музикален продуцент. – Знам – казва той, усещайки недоверието ми. – Но такива биографии са нещо напълно нормално в Исландия. Според него да имаш много идентичности (да не се бърка с раздвоение на личността) спомага за щастието. Това е в пълно противоречие с преобладаващото мнение в САЩ и други западни нации, където тясната специализация се счита за най-висшето благо. Учени, лекари и други професионалисти прекарват целия си живот, научавайки все повече и повече за все по-малко и по-малко неща. В Исландия хората научават все повече и повече за все повече и повече. Питам Ларус за тази съзидателна атмосфера в Рейкявик. Откъде произхожда и как мога да се възползвам и аз от нея? Той притиска очилата си към носа. – Завистта. – Какво завистта? – Няма я твърде в Исландия. Липсата на завист, за която той говори, е нещо по-различно от онова, което видях в Швейцария. Швейцарците потискат завистта, като крият неща. Исландците потискат завистта, като ги споделят. Ларус обяснява, че исландските музиканти си помагат един на друг. Ако някоя група се нуждае от усилвател или солокитарист, друга група ще им услужи с тях без всякакъв проблем. Идеите също така се споделят свободно и несмущавано от завистта, която е най-отровният от седемте смъртни гряха. Веднъж изпусната, както пише Джоузеф Епстайн в своя труд по темата, завистта е способна да принизи всеки, когото завладее. Това относително отсъствие на завист е един от сигурните знаци за наличието на Златен век, твърди Питър Хол. Казал го е, описвайки Париж от началото на двадесети век, но точно толкова се отнася и за Рейкявик от двадесет и първи век: „Те живееха и работеха, като всеки подпомагаше другия. Всяка иновация, всяка нова тенденция веднага ставаше достояние на всеки, който свободно можеше да я използва в творби-


Исландия

195

те си.“ С други думи, парижките хора на изкуството от 1900 година са вярвали в софтуера с отворен код. Същото се отнася и за исландците. Разбира се, те се конкурират, но в първоначалния смисъл на тази дума. А тя произлиза от латинското competure, което означава „търся заедно с...“. Добре, бях успял да открия още едно парче от пъзела. Минимум завист. Чувствах обаче, че картината още не е пълна. Как е възможно тази миниатюрна нация да произвежда повече художници и писатели на глава на населението от всяка друга? – Това е заради неуспеха – казва Ларус, като притиска още по-силно очилата към основата на носа си. – Неуспеха? – Да, неуспехът не носи позор в Исландия. В действителност, в известен смисъл ние се възхищаваме на неуспехите. – Възхищавате се на неуспехите? Това звучи… налудничаво. Никой не се възхищава на неуспеха. – Нека ви обясня. Ние харесваме хората, които се провалят, ако те го правят с най-добри намерения. Възможно е да са се провалили, защото не са били достатъчно безмилостни например. Колкото повече си мисля за това, толкова повече виждам логиката. Защото, ако вие разполагате със свободата да се провалите, вие също така разполагате със свободата да опитате. Ние, американците, обичаме да си мислим, че също се отнасяме с разбиране към неуспеха, и това е вярно, но до известна степен. Харесваме истории, свързани с провал, стига само да завършват с успех. Предприемачът, който се проваля половин дузина пъти, преди да напипа златната жила. Авторът на бестселъри, чийто ръкопис бива отхвърлян десетина пъти. При тези истории неуспехът просто служи за подслаждане на вкуса на успеха. Той е един аперитив. За исландците обаче неуспехът е основното блюдо. Ларус ми обяснява, че сега било напълно в реда на нещата исландските тийнейджъри да формират някаква аматьорска музикална група и да получат пълната подкрепа на родителите си. Тези хлапета не разчитат на успех. Тук важното е да се


196

География на блаженството

опита. Освен това, ако се провалят, те винаги могат да почнат отначало благодарение на европейската система за социално осигуряване. Това е една нация на прераждащи се, макар и не в религиозния смисъл на думата. Психологът Михай Чиксентмихай пише в книгата си „Поток“: „Не уменията, с които действително разполагаме, определят как се чувстваме, а онези, които си мислим, че имаме“ (курсивът е мой). Когато за пръв път се сблъсках с това изречение, го прочетох четири или пет пъти, убеден, че е печатна грешка или може би Чиксентмихай е останал без съгласни. Изглеждаше ми, сякаш проповядва някакъв измамен възглед за живота. Ако си мисля, че съм виртуоз с цигулката, а всъщност съм музикален инвалид, не се ли самозаблуждавам? Така е, но това няма значение, твърди Чиксентмихай. Независимо дали се заблуждаваме, или не, ние изпитваме „поток“ – състояние, при което сме така ангажирани с някаква дейност, че тревогите ни изчезват и губим представа за времето. По подобен начин Мартин Селигман, основател на позитивната психология, е открил, че щастливите хора си спомнят за повече щастливи събития в живота си, отколкото в действителност са се случили. Депресираните си спомнят миналото съвсем точно. Може да се окаже, че призивът „Познай себе си“ не е най-добрият съвет. Оказва се, че щипка самозаблуда е важна съставка в рецептата за щастието. При исландците това върши работа. На острова няма никой, който да им каже, че не са достатъчно добри, така че те просто си пеят, пишат и рисуват. Един от резултатите на това свободно отношение е, че исландските хора на изкуството произвеждат много боклук. Те първи го признават. В света на изкуството обаче боклукът играе важна роля. Всъщност той играе същата роля, както и в света на селското стопанство. Той представлява тор. Торът подпомага израстването на полезните неща. Едното не може без другото. Разбира се, човек няма желание да гледа говна в рамки в някоя художествена галерия, нито пък да намира оборски тор при хранителните продукти в кварталния магазин. Въпреки това торът е важно нещо.


Исландия

197

Сред исландците съществува едно почти съзнателно невежество, когато стане дума за предстоящи трудности. Ларус казва, че са такива по природа. „Исландците са невежи и това е най-голямата ни сила. Това е все едно да вървите през минно поле, без да знаете, че има мини, така че просто си крачите напред. Направо не мога да повярвам колко наивни са някои от тези млади музиканти и писатели. Изумително е да наблюдаваш това“. Усмихвам се, макар че Ларус не може да знае защо, няма как да знае колко съм доволен, че чувам думата „наивен“ да се използва в някакъв друг смисъл, освен в оскърбителния. Преди почти двадесет години се сблъсках с думата „негър“. Бях на двадесет и шест години, един забързан младеж. Отчаяно исках да работя в някоя голяма новинарска организация и, разбира се, по-голяма от „Ню Йорк Таймс“ нямаше. Да си представя, че ще успея да напечатам материал във вестника, беше най-малкото нереалистично и на практика налудничаво. Не разполагах със задължителните атрибути – не бях учил в университет от Бръшляновата лига, нито владеех чужди езици. Нямах впечатляващо портфолио. Нямах дори и представа какво означава думата портфолио. Всъщност, до този момент изобщо не бях работил в никакъв вестник, да не говорим за величествения „Ню Йорк Таймс“. Аз обаче си имах план. Познавах авиацията – имах книжка за пилот и бях писал статии за малки самолети, така че се опитах да убедя „Таймс“, че се нуждаят от някой, който да пише авторитетни статии за въздухоплаването. Бях улучил точния момент. На журналиста във вестника, който се занимаваше с авиацията, всеки момент му предстоеше да се пенсионира. Извикаха ме за интервю. По-точно за серия от интервюта, провеждани във все по-многолюдни и смущаващи места, като започнем с „Харвард клуб“ в Ню Йорк и завършим със светая светих: трапезарията на управителния съвет на „Таймс“. Опитвах се да прикрия страха и нервността си, докато седях сковано в тапицираното кожено кресло. Разпитът ми се провеждаше от един учтив мъж на име Джон Лий. Южняшкият му чар служеше като прикритие за една целенасочена без-


198

География на блаженството

милостност и той изобщо не си направи труда да ме предразположи. Лий не използваше провесване от тавана или изтезания с вода, а разчиташе на една по-старомодна техника на разпит – грубо сплашване. В помощ на мистър Лий в това начинание беше цяло съзвездие мъртви бели мъже. Всички те, някогашни носители на наградата „Пулицър“, ме гледаха с укор от портретите, окачени на стената. „Значи вие действително си мислите, че ставате за работа в „Ню Йорк Таймс?“ – представях си как ме питат подигравателно. Не, момент, това не беше въображението ми. Това беше Джон Лий. – Значи вие наистина си мислите, че ставате за работа в „Ню Йорк Таймс“? – Да, сър, ставам – отвърнах аз, окопитвайки се бързо, или поне така си мислех. Лий не беше от хората, които вземат на вяра чуждата дума за каквото и да било, и той определено нямаше намерение да почне да го прави с някакъв двадесетгодишен хлапак, който имаше дързостта – не, наглостта – да си мисли, че ще почне работа в „Таймс“. Той ми зададе въпроса как бих разследвал тогавашната гореща новина за взривяването на самолет 103 на „Панам“ над Локърби, Шотландия. Нямах си и най-малката представа и блъфирах. Ако трябва да бъда честен, дори не си спомням какво казах, но репликата ми трябва да е била на нивото на „Таймс“, защото стигнах до следващия кръг: временно назначение. Почтително предадох материала си, след което не последва нищо… Нищо. Изминаха три седмици без никакво обаждане. Вече бях загубил всякаква надежда за бъдещето си като служител на „Таймс“, когато една сутрин, докато крачех по „Второ авеню“, както обикновено си взех вестник от една будка. – Господи! – изкрещях аз. Пешеходците около мен се отдръпнаха настрани, очевидно смятайки ме за някакъв религиозен фанатик. Бяха публикували материала ми. На първа страница. Разбира се, беше набутан в долния десен ъгъл


Исландия

199

и името ми го нямаше (авторските материали бяха запазена марка само за членове на редакцията), но все пак го бяха публикували. Моят репортаж. На първата страница на „Ню Йорк Таймс“! Така започна моята кратка, но изключително богата на събития кариера в този велик вестник. Бях нает по договор, като двойно подсигуряване поради младостта и съмнителния ми произход. Подразбиращото се обещание бе, че ако се справя добре, може да ме назначат на щат. Работех като луд, ровейки се в онези истории, които ми даваха шанс да се появя на първа страница. Разтегнах границите на авиационната тема до краен предел. Убедих редакторите да ми разрешат да пиша за латиноамериканските наркотрафиканти, защото те използваха самолети да пренасят незаконната си стока. Пишех за терористите, защото те взривяваха самолети. Идеята ми обаче да пиша за президента на САЩ, тъй като и той лети на самолет, беше бързо торпилирана, макар че находчивостта ми беше надлежно отбелязана. Делях една преградена кабинка в общото помещение – или отсек, както го наричахме – с двама други репортери. Флойд беше едър мъж (в хоризонтален план), който пишеше много авторитетно за финансовите пазари. Флойд имаше навика да се обляга назад, когато говореше по телефона, с което ме принуждаваше да се оттегля в далечния ъгъл на отсека. Там се натъквах с другия си съжител: Кърт. Кърт беше разследващ журналист, който действаше в сенчестия свят на интригите. Чувах Кърт да произнася по телефона реплики като „Снежанка е в замъка“, като обаче със сигурност не ставаше дума за филмите на „Уолт Дисни“. Нямах нищо против шифрованата реч на Курт, тя внасяше някакъв оттенък на загадъчност в кабинката ни, но не харесвах навика му да крачи напред-назад, докато говори по телефона, а той говореше почти постоянно. Хич не ми допадаше и това, че кабелът на телефонната му слушалка понякога се омотаваше около шията ми, прекъсвайки притока на кислород, от който мозъкът ми отчаяно се нуждаеше. На всеки шест месеца Джон Лий ме привикваше в кабинета си, поглеждаше ме над очилата си, придърпваше черните си


200

География на блаженството

чорапи и ми казваше, че се справям добре, даже много добре. Твърдо 5, може би 5+, но не пълно 6, а служител на „Таймс“ можеше да бъде само пълен отличник. Следваше нов шестмесечен изпитателен период. Удвоявах усилията си, убеден, че накрая ще нанеса своя удар. Докато един ден светът ми се срути. Кърт ме приближи с пепеляво лице. – Какво е станало? – запитах аз. – Кихавицата е в гората. – Кърт, кажи ми го на нормален език. Какво става? Оказа се, че е по-лошо от всякаква приказка. Името ми било споменато на редакционната оперативка, на която редакторите решават кои материали да поместят на първа страница на утрешния брой. Главния редактор Макс Франкел не харесал материала ми, един кратък репортаж за контрола на въздушния трафик. Според него материалът ми бил „наивен и простоват“. Ако си журналист и особено си журналист в „Ню Йорк Таймс“, „наивен и простоват“ е възможно най-лошото нещо, което могат да кажат за теб. Щеше да е по-добре, ако Франкел ме беше нарекъл садист или поклонник на дявола. Всичко друго, само не наивен и простоват. Аз бях радиоактивен и като всички радиоактивни материали трябваше да бъда изхвърлен по най-бързия и решителен начин. Разбира се, няколко седмици по-късно бях освободен. Не, не бях освободен. Бях изритан. Сега разполагах с достатъчно време, за да си блъскам главата над тези зловещи думи: наивен и простоват. Компонентът „простоват“ не беше чак толкова страшен; честно казано, донякъде вероятно отговаряше на истината. Обаче наивен? Това ме нарани. Така и не успях да превъзмогна оскърблението. До този момент. Както си седях с Ларус в тая миниатюрна държава, усещах как раната ми зараства. Тук имаше цяла нация от наивни хора и те изобщо не се чувстваха зле. Освен това, какво му е лошото да си наивен? Не е ли бил наивен Христофор Колумб? Не е ли бил наивен Ганди? Не е ли бил наивен отборът на Ню Йорк Джетс през 1969? Заключих,


Исландия

201

че светът щеше да е далеч по-добро място, ако хората бяха малко по-наивни. Ларус ми обяснява, че в Исландия няма нищо лошо да си наивен, защото винаги можеш да започнеш отначало. Той го е правил. Четири пъти. Ние, американците, също така се гордеем, че сме нация от способни хора, че в Америка всичко е възможно. Това е вярно, но системата е изградена така, че да обезкуражава човек от такъв скок в неизвестното. Да останеш без работа в Америка означава да останеш без здравна осигуровка, да работиш без предпазна мрежа. В Исландия обаче един човек ми каза следното: „Тук човек не се тревожи, че може да се попадне в черна дупка, защото няма черна дупка, в която да попаднеш“. Ларус доказва, че славата му на проницателен човек не се носи току-така и аз веднага му задавам още въпроси. Искам да науча за елфите и джуджетата, „скритите хора“, които уж живели в скалите. Бях чувал, че мнозинството от исландците днес, в двадесет и първи век, продължават да вярват в такива дивотии. Разказаха ми една история, за която ми се заклеха, че била вярна – за пътностроителна бригада, която работела в Южна Исландия. Непрекъснато имало проблеми. Булдозерите се разваляли. Камионите не искали да запалят. „Това е заради скритите хора, които живеят в ей онази канара, – предположил един от работниците – сигурно сме ги обезпокоили“. Отначало бригадата не давала пет пари за тези предупреждения, но нещата продължавали да вървят на зле. Накрая решили пътят да заобиколи канарата и, разбира се, проблемите мигом секнали. Друг път една уравновесена исландка, с която се запознах, уж отхвърляше изобщо идеята за елфите, но в следващия момент ми разказа как един дух, „съвсем реално присъствие“, направо я накарал да изхвърчи от къщата навън в ледения студ. Чисто гола. Запитвам дипломатично Ларус дали вярва в тези неща. Ларус прави пауза и ме дарява с една иронична усмивка, която


202

География на блаженството

започва от крайчеца на едното му око, преди да притисне очилата към носа си. Два пъти. Тази реплика ще е добра. – Не знам дали вярвам в тях, но други хора вярват и това прави живота ми по-богат. Какво означаваше това, по дяволите? Лицето на Ларус беше непроницаемо като на сфинкс. Нямаше намерение да ми разкрива нищо повече. И наистина, бяха ми потребни седмици ровене, разпитване и мислене, преди да проумея какво е имал предвид. Исландците, които не се славят с особена религиозност, заемат пространството, което съществува между невярващите и тези, които не са невярващи. Това е един ценен парцел. Място, където вратата към необясненото е винаги леко открехната. Просто за всеки случай. Навремето посетих едно такова място. Беше в началото на 90-те, когато живеех в Ню Делхи и работех като кореспондент за националното радио. Една сутрин ме събуди необичаен звук. Всъщност това беше пълното отсъствие на всякакъв звук, една дълбока и тревожна тишина, която не можех да си обясня. Индия се слави с много неща, но тишината не е от тях. Точно в този момент обаче цареше пълна тишина. Не се чуваха напевните викове на субзи уалла, продавача, бутащ дървената си количка със зеленчуци. Нито пък дрънчене от кухнята, където моят готвач приготвя закуската. Излязох на балкона и видях един човек с тенекиена кофа за мляко, който се движеше с далеч по-бързо темпо от обичайното индийско безцелно туткане. – Къде отиваш? Къде са всички? – извиках му аз. – В храма, сахиб. Всички са в храма. Това е чудо. – Какво чудо? Но мъжът вече беше завил зад ъгъла и не ме чу. Журналистическият ми инстинкт веднага сработи. В Индия има повече от нормалното съмнителни чудеса, но това, изглежда, беше от съвсем друга величина. Сграбчих диктофона и хукнах към храма. От стотина метра зърнах тълпящите се хора отпред. Пред храма бяха спрели автомобили, което бе довело до голямо задръстване в двете посоки. Хората, виждайки микрофона и европейската ми физиономия, ми направиха път.


Исландия

203

– Какво става? – запитах, без да се обръщам конкретно към някого. – Това е чудо – каза един мъж. – Да, знам, че е чудо. Но какво чудо? – Боговете. Те пият мляко. Това вече беше нещо съвсем ново. През двугодишния ми престой в Индия бях чувал как осветена вода от Ганг се появява от нищото, за чудодейни излекувания на инвалиди. Но богове, пиещи мляко? Зачудих се дали това не беше някаква хитра нова маркетингова кампания на млекопроизводителите. Продължих напред. След като се озовах в храма, видях няколко души, приведени над статуя на Ганеш, бога с глава на слон, да изливат лъжици с мляко отгоре Ј. И наистина, млякото се изпаряваше още на мига, щом докоснеше статуята. Не знаех какво да мисля, но съзнателно записах цялата история и по-късно излъчих репортаж за нея. Същата вечер, когато животът бавно се връщаше в нормалните си релси, включих телевизора. Водещата на новините, красива жена, облечена в сари, разказваше за събитията от деня. „Чудото с млякото“, както беше вече кръстено, бе започнало тази сутрин в един храм в Пенджаб. Новината бе плъзнала бързо във всички части на Индия – и накрая в индуските храмове във Великобритания и в Хонконг. Животът в Индия бе замрял, тъй като държавните служители масово зарязваха работните си места, за да станат свидетели на чудото. Телевизията излъчваше изображения на изпаднали в екстаз вярващи, като ония, които бях видял по-рано през деня. Програмата след това прекъсна за интервю с един физик, който обясни, че въпросното „чудо“ всъщност било резултат от капилярно действие, което изглеждало така, сякаш статуите пият мляко. Не било никакво чудо, а проста гимназиална физика. По-късно направих интервю с Кушвант Сингх, един от основателите на индийската асоциация на рационалистите. – За пореден път ние, индийците, се показахме пълни идиоти – каза ми Сингх. Индийските официални лица не бяха толкова откровени, но подозирам, че и те бяха притеснени какво говореше „млеч-


204

География на блаженството

ното чудо“ за една страна, която е на път да стане не само икономическа, но и ядрена суперсила. Какво си мислех аз ли? Честно казано, не знам, но сега, години по-късно, знам какво би казал Ларус: не вярвам в такива чудеса, но другите вярват и в резултат на това моят живот става по-богат. И си мисля, че да живееш в тази здрачна зона на полувярата всъщност не е никак лошо. Ларус трябваше да тръгва по работа, нещо свързано с някаква нова група, която имала страхотен саунд. Той записа телефонен номер върху едно листче и ми го подаде. – Това е моят приятел Хилмар. На всяка цена трябва да се срещнеш с него. Той е езичник. – Той е какво? – Езичник. Ама че съм глупав. Аз си мислех, че езичниците са изчезнали както динозаврите и топлите ястия в самолетите. Докато Ларус се надига да тръгне, ми идва наум само един въпрос, който да му задам. Въпросът, който задавам постоянно. – Този езичник, той щастлив ли е? – О, да, много е щастлив. И така стана, че няколко дена по-късно се озовах седнал на едно следобедно кафе с Хилмар, щастливия езичник. До този момент никога не бях срещал езичник. Не знаех какво да очаквам, така че реших да направя онова, което журналистите наричат проучване, учените – научно изследване, а обикновените хора – четене. Оказва се, че езичеството е било първоначалната исландска религия преди масовото покръстване в годината 1000. Исландците се покръстили главно поради икономически мотиви, и всъщност никога не са били особено ревностни християни. Те ходят на църква при раждане, бракосъчетание или погребение, но иначе по израза на един исландец те са „атеисти с добри намерения“. Колкото повече научавам за Хилмар, толкова повече се засилва любопитството ми. Хилмар – чиято фамилия аз дори и не правя опит да запиша, камо ли да произнеса – е главата


Исландия

205

на езическата вяра в Исландия. Нещо като главен друид. Той ръководи езическите бракосъчетания и погребения. Хилмар обаче не е обикновен езичник, а езичник с голям музикален талант. Композирал е музика на десетки филми и е бил един от първите учители на поп звездата Бьорк. Първият ми контакт с Хилмар, щастливия езичник, е по електронната поща – лека ирония, която предизвиква усмивката ми. Казва ми, че бил зает – подозирам, с човешки жертвоприношения – и ще можем да се срещнем едва след няколко дена. Накрая денят идва и ние се срещаме във фоайето на хотела ми. Хилмар се появява и се представя, като ми разтърсва по езически здраво ръката. Има бухнала неоформена брада и добри очи. На врата си носи малък сребърен медальон: чукът на Тор, нордическия бог. Сядаме в едно близко кафене и си поръчваме напитки. Аз си вземам зелен чай. Той – капучино. Струва ми се смешно. Не знаех, че езичниците пият капучино. Хилмар е свит, почти болезнено стеснителен. Говори, забил поглед в земята, а гласът му едва се долавя. Привеждам се напред, за да чувам по-добре. Носи дебело зелено палто, което не сваля по време на целия разговор. Хилмар изглежда като човек от друго време. Срещал съм и преди такива хора. Такива, които лесно мога да си представя как крачат по улиците на елизабетински Лондон или на Ню Йорк от края на 19 век. Не става въпрос само за външния им вид – мустаци като на морж например – а и за езика на тялото им и вербалните тикове, които ги карат да изглеждат съвсем анахронично. Според мен мястото на Хилмар е някъде в началото на 19 век. Представям си го как композира музиката си под светлините на лампи, горящи с китова мас. Както вече казах, животът на Хилмар се върти около неговата двойна любов: езичеството и музиката. Изпитвам несигурност как да подходя по първата и затова подхващам разговор за музиката. Когато бил осемгодишен, слушал един свой роднина, професионален музикант, да свири на цигулка. Той се упражнявал по десет часа на ден. На младия Хилмар това се сторило прекалено много труд.


206

География на блаженството

– Мога ли да бъда музикант и да не работя толкова много? – запитал той веднъж роднината си. – Стани композитор – бил отговорът. И Хилмар станал. Той опитвал различни поприща през годините, но непрекъснато се връщал към музиката си. Завладяваща, красива музика. Хилмар работи в областта на възвишеното. Баналното – като къде да паркира колата, как да си плати сметките, изобщо не го вълнува. Така че той неизменно паркира неправилно колата си и все забравя да плаща сметките си. Питам Хилмар какво изпитва, когато композира. – Губя усет за времето, когато композирам. Това е блаженство. Правиш нещо, което просто не може да си представиш как се прави. Нещо по-голямо от теб. И ти самият ставаш поголям. Това са класическите признаци на „поток“ – понятието, дефинирано от Михай Чиксентмихай. Границата между актьора и изпълнението се размива, а в някои случаи и напълно изчезва. Няма танцьор. Има само танцуване. Потокът не е идентичен със щастието. В действителност, когато прекъснем потока, за да преценим колко сме щастливи, губим и двете. Хилмар разказва, че когато композира музика, математическите центрове в мозъка му са активирани до крайност. В някакъв момент на творческия процес партитурата се превръща в пъзел, която трябва да се подреди, в математическа задача. За мен лично математиката никога не будила асоциации с щастието, но явно в ума на Хилмар те са свързани. Хилмър е един успешен езичник, но не е амбициозен. Неговите цели днес си остават онова, което винаги са били: да композира музика. Да има удобен диван. Да чете хубави книги. Дори и по исландските стандарти Хилмар притежава много книги. Когато предишния ден се прибрал у дома с пълна количка книги, петгодишната му дъщеря го погледнала право в очите и му се примолила: „Моля те, тате, не купувай повече книги!“. Хилмар има готов отговор за онези, които критикуват прекалената му пристрастеност към купуване на книги. – Никога не е загуба на време да научиш по какъв начин другите хора са си изгубили времето.


Исландия

207

Хилмар си има мнение за исландската любовна лирика („Няма нещо, което един исландец да не може да превърне в поезия“), както и за героичните провали, които двамата с Ларус обсъждахме. Вярно е, че исландците наистина обичат добрия провал, и нещо повече, те се отдават на „наслаждение от страданието“. Мисля, че знам какво има предвид. Страданието наподобява къс дивечово месо: не много хранително, определено безвкусно, но е нещо, което може да се дъвче, а това е по-добре от нищо. Аз предъвквам страданията си и си мърморя вече четиридесет години. Накрая събирам кураж да задам въпрос на Хилмар за езичеството му. Дали е бил роден езичник или после е преминал в езичеството? Оказва се, че не толкова Хилмар е преминал в езичеството, колкото езичеството е преминало в Хилмар. Било в началото на 70-те, когато младият Хилмар търсил смисъла на живота. По една случайност той се запознал с Джоузеф Кампбел, великия митолог. Кампбел убедил Хилмар, че бъдещето му се намира в неговото минало. Исландия има богата митология, събрана в книгите Еда*. Хилмар бил очарован. Идеята за връзка с миналото му, за религия без откровения, без заповеди какво да прави и какво да не прави, му допаднала. Той многократно препрочитал Едите, като се присъединил към малка група от други исландци, решени да възродят една религия, която била мъртва от хиляда години. Хилмар иска да разясни някои неща. Древните викинги не са изнасилвали и опустошавали, поне не повече от всички останали по онова време. Тези истории били разпространявани от ирландците, които искали да дискредитират новопристигналите викинги. Той ми обяснява, че езичеството е мирна религия, основаваща се на любов към земята и духа на конкретното място. Има множество богове, и Едите съдържат фантастични легенди за еднооки гиганти, извършващи чудеса. * Поетичната Еда (позната още като Старата Еда) и Прозаичната Еда (наречена още Младата Еда, Едата на Снори) са книги от 13 век, основен източник за средновековната скалдическа традиция в Исландия и за скандинавската митология. – Бел.ред.


208

География на блаженството

– Хилмар, изглеждаш ми уравновесен и рационален човек. Наистина ли вярваш на тези истории? Хилмар прави пауза, преди да ми отговори, и отговорът му е неочакван: – Добре, допускам, че това може да е някаква мисловна бъркотия, но всеки трябва да вярва в нещо, за да изпитва тези трансцендентални моменти. Това е невероятно. Пред мен се намира главата на езическата вяра в Исландия, който ми казва, че цялата му религия може да е мисловна бъркотия. Това е все едно папата да каже: „Е, Библията може да е пълна с небивалици, но все в нещо трябва да се вярва“. Защото точно това ми казва Хилмар. Не вярата в нещо конкретно ни прави щастливи, а самият акт на вярване. В каквото и да е. – Нещо лошо да ти се е случвало, някакви неуспехи? – питам аз. Хилмар се замисля за момент, почесвайки рошавата си брада. – Да, веднъж мениджърът ми ме прецака, като ме остави без пукната пара да умирам от глад в един апартамент в Лондон. Аз обаче бях прекалено млад, за да гледам трагично на нещата. Може да кажеш, че съм фаталист, но съм фаталист в щастливия смисъл на думата. Хилмар разполага с още време, така че ние излизаме храбро на леда и се добираме до една книжарница. Тя се нарича просто „Книгата“ и е храм на еклектичната ерудиция. Вътре са размесени всевъзможни теми и езици без определен ред. Книга на исландски за шахматната стратегия съжителства с друга на английски за градинарството. Хилмар е редовен посетител тук. Той с вид на експерт почва да рови в безпорядъка, за да открие една книга Еди за мен. Но не търси какъв да е екземпляр. – Тук гъмжи от лоши преводи – предупреждава ме той. Продължава да тършува, докато накрая изравя един хубав превод. Прибирам се в хотела, отварям книгата, „мисловната бъркотия“, и се зачитам. Предисловието е от някой си Джеси


Исландия

209

Бьок, професор по исландски и древноскандинавски изследвания в Калифорнийския университет, Лос Анджелис: „За разлика от гръцките и римските, нордическите богове рядко са се спречквали кой да управлява хората и полубоговете, нито пък са се наслаждавали на безсмъртие. Тяхната вселена постоянно е в опасност, а действията им често имат неочаквани последствия“. Стига бе. В Древна Исландия дори и животът на боговете е бил суров. Че защо ти е да си бог, ако не можеш да се наслаждаваш на безсмъртие? Не е ли в това целият смисъл на божествеността? Продължавам да чета. Много от разказите са трудни за разбиране, дори и при този превод, който трябва да е добър. Намирам един раздел на име „Поговорки на Мъдреца“. Това ми допада. Като китайските курабийки с късметчета. Ето съвети към пътешествениците: „Който пътува много, не трябва да се разделя с ума си. Глупакът трябва да си стои у дома“. Има също и за пияниците: „Колкото повече един мъж пие, толкова по-малко знае, става кръгъл глупак“. Но най-любима ми е следната сентенция: „Най-добре е за мъжа да бъде средно мъдър, а не прекалено хитър и умен. Ученият мъж с дълбоко познание рядко е щастлив в душата си“. Средно мъдър. Никога не ми беше хрумвало, че човек може да бъде прекалено мъдър, прекалено учен. Трябваше някакви езичници да ми предадат този житейски урок.


210

География на блаженството

Седя в кафене наречено „Култура“. Това е едно от малкото международни свърталища в Рейкявик, еклектично декорирано заведение, в което испанци сервират арабски специалитети. Международната картина се допълва от младежа, седнал срещу мен: американец на име Джаред Библър. Живее в Исландия от две години. Джаред просто сияе – това е най-точната дума – и устните му са разтегнати в хронична усмивка. Изглежда чак дразнещо щастлив. Избирам директния подход: – И така, Джаред, какво по дяволите правиш в Исландия? Джаред се изкикотва, като усмивката му разцъфва още пошироко. – Понякога самият живот те отвежда някъде – изрича той загадъчно. За да разберете напълно загадката Джаред Библър, трябва да знаете нещо за международните полети. По една случайност Исландия се намира точно под северноатлантическия въздушен коридор. Това означава, че хората, които летят от Ню Йорк до Лондон, например прелитат точно над Исландия. Също както хората, които летят от Ню Йорк за Лос Анджелис, прелитат над Канзас. Все едно, че Исландия е под някой надлез и всички минават над нея. Подобно на жителите на Канзас исландците, предполагам, не се отнасят с особена симпатия към онези, които ги гледат от десет хиляди метра. Преди няколко години обаче на някакъв служител от Icelandair, националната авиолиния, му хрумнала брилянтна идея: временен престой. Да кажем, че летите между Ню Йорк и Лондон. Icelandair ще ви позволи да останете в Рейкявик няколко дена без допълнително таксуване. И проработил, привличайки главно пътниците с ограничени средства, които можели да отделят няколко дена. През пролетта на 2002 година наскоро дипломиралият се Джаред си купил един от тези билети на исландската авиолиния с престой и при завръщането си в Бостън прекарал три дена в Рейкявик. Когато се прибрал, приятелите му го заразпитвали за пътешествието му в Европа. Той обаче говорел


Исландия

211

само за ония няколко дни, прекарани в Исландия. Джаред се влюбил в Исландия, дълбоко, лудо и неизлечимо. И като повечето влюбени, Джаред бил непоносим. Не спирал да бърбори за Исландия и колко страхотна страна била. Не след дълго приятелите започнали да избягват темата за пътешествието му в Европа. Джаред бил решен да се върне в Исландия, но не като турист, а като местен жител. Звънял на приятели, на приятели на свои приятели. Дали познават някого в Исландия? Нищо. Накрая обаче му прорървяло. Исландската търговска камара го свързала със софтуерна компания, състояща се от двама души, която искала да се разшири до компания от трима. Джаред долетял в Исландия за интервюто. Завели го на обяд в един модерен ресторант на име „Вегамот“. Било съботен следобед и още на мига, под шоколаденочерното обедно небе, му предложили работа. И ето как Джаред Библър, младеж, на когото никога не му било минавало през ума, че ще живее извън САЩ и който доскоро не можел да открие Исландия на картата, си взел багажа и се преместил да живее в Рейкявик. – Просто имах чувството, че животът тук е по-добър – казва ми той, като си гребва хумус с крайчето на една пита. Джаред долавя скептицизма ми и почва да разяснява, без да го подканям. – Виж, ние живеем в една ера на безпрецедентна мобилност. Човек може да определя как ще се развие животът му, като избере къде да живее. Човек наистина може да избяга от себе си или най-малкото от миналото си. На американците обаче, когато мислят за смяна на мястото на живеене, си представят Северна Каролина или Северна Дакота. И през ум не им минава за Канада. Или Исландия. Така е, съгласявам се аз, всички ние изпитваме това желание да си съберем багажа и да се изнесем на някое далечно място. Обикновено обаче това далечно място включва плаж с бял пясък или, най-малкото, слънце. Защо Исландия? – Просто ми харесва тук. – Добре, но какво точно ти харесва тук?


212

География на блаженството

Джаред си поема дълбоко дъх и после страстно и отмерено, като че рецитира поема, започва да ми разказва кое е онова, което той обича в Исландия. Едвам смогвам да го запиша. Обича начина, по който горещата вода блика от земята подобно на геотермално злато. Обича начина, по който хората те канят на кафе без специален повод и могат да разговарят с теб в продължение на часове за всичко и за нищо специално. Обича начина, по който с любов наричат страната си „Леденото кубче“. Обича факта, че без да полага никакви усилия, вече се е запознал с трима депутати от парламента. Обича начина, по който в кристалните зимни дни снегът хруска под краката ти като божествен стиропор. Обича хоровете, които пеят по тротоарите на главната търговска улица през декември, и гласовете им – силни и лъчисти, възпират нощта. Обича начина, по който петгодишните деца спокойно ходят сами на училище в мрака преди зазоряване. Обича вълшебното, неземно чувство, че плува насред снежната буря. Обича, това, че когато колата ти затъне в снега, винаги някой ще спре, за да ти помогне. Обича начина, по който исландците ръкопляскат бурно, когато самолетът им каца на международното летище в Кефлавик просто защото са щастливи, че се завръщат у дома. Обича начина, по който исландците съумяват да бъдат изключително горди, но без следа от арогантност. И, да, той обича – не просто понася, – а активно обича мрака. Най-много от всичко Джаред си пада по живота в култура, която не слага хората в кутийки или най-малкото им позволява да се придвижват свободно от една кутийка в друга. Една година след като е постъпил на работа в софтуерната фирма, той се прехвърлил в банковото дело – нещо, което би било немислимо в САЩ. – Там ще ти кажат – вие работите в софтуерната промишленост, какво знаете за банковото дело? Хората тук обаче разбират, че нещата могат да се получат. Това е поредното нещо, което Джаред харесва в Исландия: увереността, че каквото и да стане, колкото и мрачен да изглежда животът, нещата в крайна сметка винаги ще се подредят. И те обикновено се подреждат.


Исландия

213

Джаред обаче не обича всичко, свързано с Исландия. Миниатюрността на страната я прави клаустрофобична и предразположена към шуробаджанащина; жените са толкова независими, че не позволяват на мъж да им отвори вратата. Което направо го подлудява. Но това са дреболии. Джаред Библър е щастлив в Исландия, по-щастлив от всякога. Той не е от тези, които само ще седнат в очакване исландското блаженство да го залее подобно на кална баня от геотермален извор. Той работи активно за него. Научил е исландски, свикнал е да се наслаждава на исландската кухня (с изключение на гнилата акула; никой не може да се научи да харесва това). Забелязвам, че Джаред използва „ние“ вместо „те“, когато говори за исландците. С други думи, Джаред демонстрира всички симптоми на човек, който се е „превърнал в местен“ – термин, който описва чуждестранни кореспонденти, дипломати и други чужденци, които така се влюбват в страната, където работят, че се превръщат от това, което антрополозите наричат „участник-наблюдател“, просто в участник. Лесно е човек да разпознае превърналите се в местни жители. Те говорят местния език, смеят се на местния хумор. Носят местно облекло. В някои случаи дори развиват имунитет към местни микроби. Спомням си един англичанин, с когото се бях запознал в Индия, който толкова дълго беше живял там, че можеше да пие вода от чешмата, без да умре. Терминът „превърнал се в местен жител“ почти винаги се използва пренебрежително от онези, които не са. Да, на нас, дипломатите и журналистите, ни се налага да научим местния език, да ядем местна храна, да знаем географията на страната. Но само до известна степен. От нас се очаква да запазим една определена професионална дистанция. На тези, които са се превъплътили в местни жители, се гледа като на хора, проявили слабост, един вид предатели, които не е трябвало да постъпват така. Да се превъплътиш в местен жител, е все едно да се ожениш за момичето, с което си преспал на някое пиянско парти по време на Марди Гра. Така че на времето, прекарано зад граница, се очаква да гледаме като на някакъв неангажиращ флирт. Нищо повече.


214

География на блаженството

И въпреки това през годините съм се срещал с толкова много хора като Джаред, които се чувстват повече у дома си и по-щастливи, живеейки в страна, която не им е родна. Хора като Линда в Бутан. Тя и Джаред са бежанци. Не политически бежанци, спасяващи се от репресивен режим, нито икономически бежанци, пресичащи границата в търсене на по-добре заплатена работа. Те са бежанци хедонисти, които отиват да живеят на нова земя, сред нова култура, защото там се чувстват по-щастливи. Обикновено бежанците хедонисти получават просветление, момент на яснота, в който те проумяват без всякакво съмнение, че са имали нещастието да се родят в погрешната страна. За моя приятел Роб този момент дошъл късно през нощта в едно крайпътно заведение в Билингс, Монтана. Роб, който е англичанин, бил млад и обикалял света само с раницата си на гърба. Когато пристигнал в Билингс, джобовете му вече били напълно празни. Мислел да прекара нощта в това шофьорско заведение и сутринта да търси някакво решение. Роб си поръчал чаша кафе; имал пари само за едно. След няколко минути сервитьорката минала покрай масата му с каничка в ръце и тъкмо се канела да напълни чашата с кафе, Роб Ј казал: „Съжалявам, нямам повече пари“. Сервитьорката му се усмихнала нежно и изрекла две думи, които променили живота на Роб: „От заведението“. От заведението. Неограничено. Безплатно. Тези две думи отворили очите на Роб за невероятната щедрост, за благородната душа, която представлява Америка. И внезапно, както си седял в тая мръсна дупка за шофьори в Билингс, без пукнат цент в джоба и превъзбуден от прекаления кофеин, Роб проумял без всякакво съмнение, че си е намерил мястото, това, което Тенеси Уилямс нарича „домът на сърцето“. Няколко години по-късно Роб се преместил в Бостън. Скоро след това започва работа в Националното обществено радио и ние станахме колеги. Разбира се, не може да се отърси от британския акцент, но аз не го чувам, когато разговаряме. Аз разговарям с един американец.


Исландия

215

Социолозите отдавна изследват този феномен. Те го наричат „вписване в културата“, което изяснява много неща около щастието. Като хората, всяка култура си има своя собствена индивидуалност. При някои култури например е важен колективът, а при други – отделната личност. Към първия вид спадат Япония и други конфуциански нации, където хармонията в обществото се цени повече от щастието на който и да е индивид. При втория вид, като Съединените щати, се цени повече личното удовлетворение, отколкото обществената хармония. Много характерна в това отношение е японската поговорка: „Пиронът, който стърчи над останалите, получава удар с чук“. В Америка такъв пирон получава повишение в службата или покана за участие в „Америкън Айдъл“. Ние сме нация от стърчащи пирони. Учени направили проучване на личностните характеристики на японски и американски студенти. Първо, определили за всеки студент дали е привърженик повече на индивидуализма или на колективизма. Дали ценят думи като „лично постижение“, или такива като „групова хармония“? След това измерили щастието на студентите, тяхното субективно благополучие. Японските студенти, при които се забелязвал уклон към индивидуализма (всъщност американски уклон), били по-малко щастливи, отколкото студентите с по-колективистични разбирания. С други думи онези, които се вписвали добре в културната среда, били по-щастливи от тези, които не се вписват. Как да тълкуваме обаче тази информация? Трябва ли да правим тестове за съвместимост към културната среда на гимназистите по същия начин, по който навремето ги тестваха дали имат способности за дадена кариера? Представям си телефонното обаждане от училищния консултант. „Здравейте, госпожо Уилямс, тествахме малкия Джони и решихме, че той ще се впише идеално в Албания. Там ще бъде далеч пощастлив, отколкото тук. Има самолет довечера в 7. Да ви направя ли резервация?“. Разбира се, че не. Това, че човек се вписва в дадена култура, не означава, че трябва да я надене като дреха, а и освен това


216

География на блаженството

всяко общество има нужда от членове, които не се вписват в културата му. Именно тези хора, които са частично, макар и не изцяло, отчуждени от собствената си култура, създават големите произведения на изкуството и откритията в науката. Айнщайн, германски евреин, не се е вписвал в културната среда на Германия. Но ние всички се ползваме от трудовете на Айнщайн, без значение дали той е бил щастлив, или не. За последен път се срещнах с Джаред в едно друго кафене. Беше 4 следобед, петък. Поръчах си бира, Джаред – капучино. Налагаше му се да стои буден и трезвен. Заминавал на север, към полярния кръг, на ски пътешествие с колеги. Не бързаше обаче особено и ние си говорехме леко и спокойно. Навън небето бе станало въгленовочерно. – Не знам – каза Джаред, втренчен в капучиното си, сякаш пяната и еспресото съдържаха отговора на всичките му житейски въпроси. – Просто чувствах, че ще намеря щастието си тук. Започвам да свиквам с целия този мрак. Не съм готов още да го прегърна, но се сближаваме един с друг, двамата с мрака. Студът си има своите добри страни. Без студ нямаше да има и уют. Научих това докато живеех в Маями, където уютът е точно толкова срещано явление, колкото и нормалното шофиране. Също така мракът помага на човек да се чувства така, сякаш започва деня с летящ старт. Добре звучи, нали? Имаш това особено чувство, че си станал преди изгрева на слънцето (усещане, което обикновено е запазено за борсовите играчи и за хлебарите) просто като станеш от леглото преди обед. Може би съм започнал да се превръщам в исландец. Всъщност не точно в исландец. До този момент съм в състояние да произнеса само две исландски думи, без да си изкълча езика, но вече започнах да оценявам дълбокия уют. Усещам се така, сякаш съм се озовал на края на света и все пак по някакъв странен начин се намирам в същото време и в центъра на Вселената. Сблъсквам се с хора, които познавам, също като някой местен жител.


Исландия

217

Намирам се в „Кафитар“, любимото ми кафене. Допада ми начинът, по който стените са боядисани в синьо, червено и други меки основни цветове. Допада ми начинът, по който барманите викат с напевен глас, когато кафето или капучиното е готово. Чувам Рагнар, един исландски художник, с когото се запознах по-рано, да се смее и кикоти на една съседна маса. Рагнар носи на врата си шал в крещящи цветове. Той щрака с пръстите на едната си ръка и жестикулира с другата. В сцената обаче има нещо, което не е съвсем наред. Не мога да го определя точно. Внезапно ме осенява. Рагнар е щастлив. Рагнар е художник. Тези два факта обикновено са несъвместими. От художниците, истинските художници, се очаква да страдат, а страданието общо взето не е щастливо състояние. Митът за Нещастния артист съществува от доста време. Английските поети от деветнадесети век, като Байрон и Шели, умират млади. А неотдавна певци като Джими Хендрикс и Кърт Кобейн също внасят своя дял в поддържането на мита. Исландия се е разправила с този глупав мит веднъж и завинаги. Запознах се с дузина хора на изкуството и почти всички от тях бяха щастливи. Спомням си какво ми беше казал Хилмар веднъж, когато го запитах дали се чувства щастлив. – Да, но ценя високо меланхолията си. Изгорелият от слънцето пингвин Магнус каза нещо подобно. – Отглеждаш леката си меланхолия и това те подсеща, че си жив. Униваш за миг и това ти помага да осъзнаеш колко е крехък животът и колко ужасно крехък си ти самият. – Значи може да си меланхоличен и въпреки това да си щастлив? – Абсолютно! Съвременната социология потвърждава думите на пингвина със слънчев загар. В книгата си „Структура на психологическото благоденствие“ психологът Норман Брадбърн описва как щастието и нещастието не са противоположни, както често си мислим. Те не са двете страни на една и съща монета. Те са различни монети. С други думи възможно е щастливи-


218

География на блаженството

ят човек да страда от пристъпи на нещастие, а някой нещастен човек да изпитва моменти на голяма радост. А тук, в Исландия, изглежда дори е възможно човек да е едновременно и щастлив, и тъжен. Огромната дълбочина е нещо много странно. Понякога тя отсъства там, където по принцип Ј е мястото – университетите от Бръшляновата лига например, но понякога пък се сблъскваме с нея в най-неочаквани случаи. Това е последната ми нощ в Исландия и съм твърдо решен да остана буден до късно, за да изпитам оргията в края на седмицата с цялото Ј пиянско величие. Запътвам се към един бар, който Джаред ми препоръча. Девет вечерта е и все още има само шепа хора, но въпреки това барът е задимен. Това е най-задимената стая, в която някога съм се озовавал, толкова задимена, колкото една стая може да бъде, без да има пожар. Поръчвам си чаша „Blue Opal“, популярна напитка, основаваща се на един още по-популярен сладкиш. Има вкус на капки против кашлица, които са били мариновани цяла нощ във водка. Нещо в изпълнения с дим бар или може би в смесените с водка капки против кашлица ме кара да мисля за Ницше. Обикновено Ницше ми причинява главоболие. Една негова мисъл обаче бълбука в съзнанието ми като геотермален извор. Стойността на дадено общество, казва той, се измерва с това, до каква степен то успява да трансформира болката и страданието в нещо стойностно. Не как дадено общество избягва болката и страданието – защото Ницше, една неспокойна душа (в последните години от живота си полудява) знае, че това е невъзможно – а как я трансформира. Исландците се справят добре не само като оцеляват в този страховит лунен пейзаж, а също като трансформират страданието си в нещо стойностно. Дори щастливо. Запознавам се с една жена на име Сара. Поне си мисля, че е жена. Първите думи, които тя изрича, са: „Хората винаги ме вземат за мъж или лесбийка“. Разбирам какво има предвид. Косата Ј е късо подстригана, а лицето – четвъртито и с мъжки черти.


Исландия

219

Сара казва, че не е от любителите на слънцето. Едно от любимите Ј занимания е да плува в 6 сутринта в някое особено студено утро и да прави дължини в парата, издигаща се над водата. – А най-приятно е, когато вали сняг – казва тя. Сара жлъчно имитира и американските туристи („Ей, Хауви, туй кафе твойту лий уа илий мойту“?) и психично болните. С първия вид тя редовно се сблъсква в националния парк, където е заета през лятото, докато с втория – в психиатрията, където тя понастоящем работи. Сара ми харесва. Съвсем естествено разговорът се завърта към щастието. Когато хората чуят за проекта ми, всички ми задават едни и същи два въпроса: Как можете да измерите щастието? Можете ли изобщо да го дефинирате? – Не съм сигурен – отговарям. – Как го дефинирате вие? Сара се замисля за момент и после произнася: – Щастието е твое душевно състояние и начина, по който се опитваш да постигнеш това душевно състояние. Аристотел е казал горе-долу същото, макар да не го е казал в задимен исландски бар, посещаван редовно от жени, подобни на мъже. Как преследваме щастието е важно също толкова, ако не и повече от самото щастие. Всъщност те са едно и също – и целта, и средствата. Един добродетелен живот задължително се превръща в щастлив. Излизам от бара, пробивайки си път през тълпата нахлуващи посетители. 4:30 сутринта е, а утрото още не е настъпило. Дотътрям се в стаята си и се сгромолясвам в леглото. Този път съм благодарен за мрака. Неотдавна видях една страхотна реклама на „Dos Equis“, мексиканската бира. Представлява фотография на изискан мъж около шейсетте, с пура в ръка, леко напомнящ за Хемингуей. От двете му страни са застанали две млади жени, които го гледат с обожание. На снимката има, разбира се, и бира. Мъжът гледа с израз на човек, който знае всичко за живота, а текстът отдолу е следният: „Ти сам избираш дали да си дърт


220

География на блаженството

досадник. Тия млекцета и пенсионерски гащи да не ти ги купува някой друг?“. Същото е и с щастието. Когато махнем приказките за генетика, обществени връзки и относителен доход, щастието представлява избор. Не е лесен избор и невинаги е желан, но въпреки всичко си е избор. Изправени пред един жесток климат и тотална изолация, исландците лесно можеха да се отдадат на отчаяние и пиянство – руския вариант. Вместо това обаче тези корави синове и дъщери на викингите забили поглед в непрогледния мрак на нощното небе и предпочели другия вариант: щастие и пиянство. Според мен това е по-мъдрият избор. Освен това, какво друго може да прави човек в мрака?


В продължение на десет години Ерик Уайнър е чуждестранен кореспондент на Националното обществено радио. Работил е в Ню Делхи, Йерусалим и Токио, правил е репортажи в повече от тридесет страни. Бил е кореспондент за НОР в Ню Йорк, Маями, във Вашингтон, окръг Колумбия. Бил е репортер на „Ню Йорк Таймс“. Специализирал е Журналистика в Станфордския университет като стипендиант на Knight Foundation. Негови материали са публикувани в Los Angeles Times, Slate, The New Republic и др. След като изброди света, той се установи привидно щастливо във Вашингтонския регион, където разделя времето си между всекидневната и кухнята. http://www.ericweinerbooks.com

Geography of bliss  

Един мърморко търси най-щастливите места на света Превод от английски Нейко Генчев Дали швейцарците са по-щастливи, защото живеят в най-де...

Read more
Read more
Similar to
Popular now
Just for you