за влизането му в употреба. В този смисъл фестивалите на съвременно изкуство са много по-малко разпространени и по-сложни за композиране, след като става дума за индивидуално творчество, решения на отделни художници или групи, които не принадлежат директно на потребителската сфера. Резултат от това принципно различие – стремежа към индивидуалност, е излизането извън традиционната рамка от представи какво представлява изкуството днес. В процеса на обмисляне стигнахме до консенсус с организиаторите, че фестивалността за нас е във възможността за комуникация със зрителя, различна от предлаганото от изложби в разпознаваеми пространства. Именно комуникацията с произведението раздели представите ни за фестивал на визуални изкуства и, ако може така да се каже, „просто изложба“. Фестивалът би трябвало да е много по-поливалентен, отколкото изложбата, която хората отиват да видят съзнателно.
Каквото и да е отношението им към изкуството, отивайки, те знаят за условността на отношенията между тях и експонатите. Фестивалът би могъл да е доста по-агресивен и рисков – не по-малко и за себе си, разбира се. Поначало си задавахме въпроси за взаимоотношението на съвременното изкуство с градската среда, с улицата, с публични, несвикнали с него пространства. Точно там комуникацията между произведение и зрител може да тръгне по нови за нас пътища. Още повече, че финансирането на фестивала идва от Столична община, което създава една особена, „градска“ рамка – за първи път мащабен международен художествен проект, посветен изцяло на съвременното изкуство и насочен към София, се подготви с национални средства. Наблягах на това пред чуждестранните участници, наясно с разликата имат ли организаторите местна подкрепа или са принудени да намират странични средства, да търсят помощ отвън за осъществяване на идеята си. Така предоставеното
� Дворът на Фабрика 126 преди откриването — � The yard of Fabrica 126 before the opening
С Е ГА Ш Н О ПР О Д ЪЛЖИТЕЛН О
8