Кървавото писмо на загиващата птица

Списание „Родна реч“ Кървавото писмо на загиващата птица Даня Цивнева 10 кл., ЕГ „Бертолт Брехт" – Пазарджик Далече назад в хилядолетията човекът е започнал да прониква в тайните на Природата, за да усвои пространствата около себе си и да живее без страх от неизвестното. А всъщност страшното е това, че колкото повече е навлизал в тия пространства, толкова повече се е чувствал победител. Защото постепенно е започнал да забравя, че истинският му живот е в хармония с неговия вътрешен свят и със света около него. Превърнал се е в завоевател. А защо е така? Трябва ли да е така? Ето на тези сложни въпроси се опитва да отговори писателят Йордан Радичков в творбата „Нежната спирала". Той е всевиждащият, човек, който може да направи от нищото нещо, който притежава дарбата да открива душата на нещата, който може да намери истината в едно трикрако столче, в един шипков храст, в един козел, който го боли от тази промяна у човека. Защото в забързания ритъм на живота ние, хората, забравяме, че сме част от природата, и което е по-страшно - не осъзнаваме, че тя е творение божие, към което трябва да се отнасяме с почит, благоговение и любов. „Последното четмо и писмо" е написала с кръвта си птицата върху най-бялата страница на живота - снежната пустош. Остава човекът да разгадае нейния смисъл. Подвежда ни писателят със своите предположения: „Може би тази фраза съдържа проклятие; може би съдържа някакво завещание към другите птици, а може би е прост отпечатък на един внезапен финал." А може би последната фраза, изписана върху снежната белота на простора, е укор към нас, хората, и повод за дълбок размисъл. Повод за всечовешко подаяние е тя, заради нашата изначална виновна същност. Повод за срам е тази фраза, защото в желанието си за по-добър живот, за щастливо бъдеще човек се озлобява и постепенно загубва човешкото у себе си, подменя цветето с оръжие, усмивката с тъга, доброто със зло и наранява природата, жесток е към нея, без да осъзнава, че така наранява самия себе си. На мен, на теб, на всекиго е дадено да изпита поне веднъж невероятното усещане за полет из пространствата на звездите. Небесата все така си остават една вечна загадка. Денем са изпълнени от полета на птиците, а нощем от светлината на звездите. Сякаш птиците са се изтръгнали от обятията на земята и са отлетели в безкрая, за да се превърнат в небесна светлина. Светлина и полет! Това ли са двете имена на мирозданието? Или птиците са душата на звездите? Божествен мир и божествена хармония са звездата и птицата, светлината и полета. Но изведнъж се появява човекът със своята разрушителна стихия. Изсича горите около Амазонка. Изсича и Сибирския лес. И вече ги няма изобилните, озониращи въздуха дъждове. Избива китовете и делфините. Избива всякакви животни с красива кожа. Даже птиците в полет избива. А те с кръвта си му чертаят своята нежна спирала, та дано се сети, че всъщност е прострелял една звезда. А може би една поличба, едно послание от

небето е прострелял! И в собствената си душа нещо е убил, защото знаем, че птицата в полет е символ и на възвишените душевни състояния. Вече хиляди животни завинаги са изчезнали. Изначалната космическа хармония се е превърнала в хаос. И е страшно, защото сега не от глад, а от охолство човекът тръгва срещу природата. Изсича горите, за да украси и без това разкошния си дворец. Тръгва за кожите, с които ще накипри суетното си тяло. Променя извечния път на реките, пресича го, за да направи огромните изкуствени морета. А Великата риба - жена от древните митове, не може да стигне до Световния океан. Угасва нейното семе, задушено някъде в плитчините от отровните води на химическите заводи. Защото влюбен в своя технически прогрес, дето уж трябва да облекчи живота ни, човекът е създал много заводи, които изпускат всякакви отровни отпадъци. А семето на цветето е погребано завинаги в черния асфалт. Слоновете, мечките, лъвовете и тюлените са напуснали своите убежища и днес ги виждаме в цирка - поробени, тъжни, измъчени. Тяхната тъжна съдба напомня за съдбата на робите в дребния Рим. Безумие ли е обхванало това човечество? Не вижда ли? Не разбира ли? Не усеща ли? И ако нашият човешки жребий е да бъдем все така благословени, но неразумни, то значи завинаги да си останем разпънати на кръста между възторга и страданието.