On the Road by cutenda

Изразените в текстовете на колективната монография становища са на авторите и следователно не могат да бъдат възприемани като официална позиция на Европейския съюз

ПО ПЪТЯ – образи, звуци и истории Автори: Красимира Христова Кръстанова, Меглена Иванова Златкова, Мария Стоянова Петрова, Елица Руменова Стоилова

Рецензенти: проф. д-р Светла Димитрова, доц. д-р Добринка Парушева Редактор и коректор: Гергана Иванова © Дизайн на корицата: Семков Студио © Издателство: Ракурси Година на издание: 2019 Първо издание ISBN: 978-954-8852-97-5

Красимира Кръстанова, Меглена Златкова Мария Кисикова, Елица Стоилова

ПО ПЪТЯ образи, звуци и истории

Ракурси Пловдив 2019

ПО ПЪТЯ образи, звуци и истории Настоящата книга представя част от резултатите от теренно изследване сред общността на каракачаните в няколко селища в България и Гърция, което екипът ни проведе в периода 2016-2017 година в рамките на международен проект CU TENDA – ИСТОРИИ, ОБРАЗИ И ЗВУЦИ В ДВИЖЕНИЕ (Живата памет на Югоизточна Европа), съфинансиран по програма Творческа Европа на ЕС1 . Историята, пастирският бит и традициите на каракачаните са добре проучени от множество български и чужди изследователи, съществува познание за изграждането на тяхното наследство през последните столетия. В общественото пространство все още не са показани формите и практиките, чрез които те съпреживяват своето материално и нематериално наследство днес, как то се вписва в процеса на изграждане на тяхната идентичност, как то се оценява и представя, за да бъде предадено на следващите поколения. При нашите срещи с представители на общността ние се интересувахме от личните интерпретации на различни аспекти и проявления на общностната култура (като пеене, танц, облекло и текстил, кулинария, празници и пр.), които днес биват актуализирани в различни всекидневни практики Изследването се проведе в периода 2016-2017 г. в рамките на проект CU TENDA: ИСТОРИИ, ОБРАЗИ И ЗВУЦИ В ДВИЖЕНИЕ (живата памет на югоизточна Европа), съфинансиран по програма Творческа Европа на Европейския съюз за периода 2015-2019 г. През следващите години постигнахме и други резултати от проекта, каквито са пътуваща изложба ПО ПЪТЯ, съпътствана от творчески работилници, един документален филм и три тематични видеа (на български и английски език). Повече информация може да се намери на фейсбук страницата на проекта https://www.facebook.com/cutenda, сайта на проекта: http://www.cutenda.com/ и нашият YouTube канал: CU TENDA BG 1

и репрезентирани като културно наследство в общностните фестивали и събори. Текстовете, включени в книгата, представят отделни щрихи от живота на хората, както сме го видели при нашето изследване. Те (текстовете) няма как да обхванат в пълнота широкото платно на общностния живот, нито се стремят да предлагат завършени теоретични модели и абстрактни обобщения. Целта ни като автори е по-скоро да предложим отделни гледни точки, разкази и преживявания на хората, които ни допуснаха до своите семейни истории, спомени и празници. Героите на нашите текстове са събирателни образи, а историите им могат да се тълкуват като обобщение на определени личностни качества, културни характеристики, тенденции в себепредставянето. Книгата ни е наречена „По пътя – образи, звуци и истории“, защото пътят и сезонното придвижване на керваните с хора и животни на древните пастири, каквито са били каракачаните до средата на ХХ век, е важна част от тяхната култура и е запазено като културно наследство. Тъй като ние се срещнахме с наследниците – съвременни хора от ХХІ век – в тяхната интерпретация на традиционната култура на движението пътят е спомен, памет и наследство. В техните интерпретации пастирският живот се представя чрез образи, звуци и истории. Образите препращат към различни визуални аспекти на представянето и изследването. Част от тях се конструират в рамките на различни спомени и житейски разкази. Друга, са визуални репрезентации на общностното наследство – куклите в носии, картините на Никола Заров, различни етнографски и музейни сбирки и т.н. А трета част са непосредствено включени в настоящото книжно тяло като свидетелства на нашите срещи с хора и пътуването през „живата памет“ на общността. Звуците са свързани със сетивното възприятие на чутото, видяното, едва до-

ловеното – на ритъма на хорото, на мелодиката на песента, на човешкия говор и шепот, на звуците на планината и стадото. Историите могат да бъдат разказани с цветове, с образи и със звуци. Те ни водят към спомена за преживяното. Движението По пътя… следва годишния природен кръговрат, който е вплетен и в преходите на човешкия живот, задава техния основен поминък, свързан със стадата, начина на устройване на домовете и селищата им, техните делнични и празнични дни, разказите, песните, традициите. То е странстване не само и не толкова в пространството – то свързва със здрави брънки поколенията на родители и деца с техните предци, свободните планинци с обитаващите своите домове и обработващи земите си стопани, съхраненото наследство с преживяваното бъдеще. Надяваме се, че тази книга ще даде възможност на повече хора да опознаят една общност, идваща от миналото, но преживяваща заедно с всички нас днешния ден – ден, който със споделената култура става различен, по-богат и хуманен.

От авторите

ПО ПЪТЯ памет, образи и наследство от номадския живот Красимира Кръстанова Културното своеобразие на своята общност каракачаните определят на основата на езика, принадлежността към православното християнство, наследените традиции, строгия морал и социални норми, присъщи на задружния живот в родовата група, знанията и уменията, свързани с отглеждането на овце и подвижното пастирство. Всички те носят отпечатъка на номадския живот, протичащ в течение на столетия в преходите между зелените пасбища високо в планината лете и зимуването край бреговете на Черно и Бяло море и широката равнина на Тракия и Македония. Това битие ги кара да се сливат с природния ритъм, познавайки добре неговите начала, да се договарят с представители на държавата и местната власт, да търгуват и осъществяват непрекъснат обмен с хората, установили се трайно в своите поселища. Преминаването на техните кервани поражда у местните хора любопитство, но не винаги – доброжелателност. Преодоляването на граници и отдалеченост им помага да формират такива качества, като способност за договаряне, приспособяване към средата и обществата, но и устояване на ярка независимост и собствена самоличност. Номадският начин на живот, даже в съвременния свят, кара всяко едно същество да става по-смело по своему. Свободата и волният дух са ценност, която стои в изграждането на личността на каракачанина – свобода, която се основава на придържането към традиционните социални норми и християнските добродетели, умения за справяне с житейските принуди, съпричастност и взаимопомощ към хората от общността и пословично трудолюбие. Битието на каракачанската общност в България в течение на дълготраен период се e определял от тяхната основна дейност

– подвижното овчарство, което е проучено от множество български и чужди изследователи (Маринов 1964; Kavadias 1965; Губогло 1966: 164-176; Пимпирева 1998; Авдикос 1995:51-72; Нешев 1998; Кальонски 1998:243-245; Кальонски 2000:84-91; Рене 2002:8387; Кальонски 2006:80-89; Славейков 2006:112-117; Fatková 2015:279-292). До средата на ХХ в. номадската община организира изцяло нейния социален и икономически живот, а основната социална среда за поддържане на общностни връзки и културни практики е станът (челенгáто, оджáк) (Пимпирева 1998:249-253). Традиционните културни практики се предават между поколенията чрез механизма на обучение в култура, който действа постоянно в социалното пространство на групата във всекидневния и празничния живот и се обосновава от светогледа, социалните норми, убеждения и ценности, които са отражение на опита. Описаният в научната литература номадски начин на живот постепенно се променя, като малко по малко каракачаните започват да купуват къщи и да имат постоянен дом. Процесът на усядане започва още през 30-те и 40-те години на ХХ в., което се отразява и на традицията за отглеждане на овце. Тя се приближава по-скоро до полуномадско (полуподвижно) овчарство, което ще рече, че стопаните прекарват в постоянната си къща един от сезоните (зима или лято), а другият – съответно в планината, където си правят колиба и се грижат за овцете и продукцията. Нашето семейство имаше къща, забравих да ви кажа, за разлика от всички други, най-голямата къща в Котел беше на дядо ми. Една стая помня беше пълна с кашкавал. Не кусваме. И баща ми продаваше кашкавал на закрития пазар на Сливен. Кашкавалът, като го отрежеш, вътре гнезда с масло – такъв кашкавал. Това е най-характерното в моя живот. Аз откакто се помня, това беше животът. Въпреки, че имахме къща, баща ми още 41-ва година е купил къща в Габарево, лятно

време излизахме всяка година на балкана. И въпреки, че 53-та година купихме в Казанлък къща, пак ходехме да зимуваме овцете в Елховско, до 56-та година. Все повече каракачани се заселват в села и градове, но продължават да отглеждат, макар и не толкова големи колкото преди, стада, които извеждат през късна пролет в планината. Чакахме времето да се стабилизира и тогава и ние ходехме на кошарите в планината. Баща ми дядо ми тръгваха първи със стадото, после идваха с камион да вземат покъщнината, вече, след като са направили колибата, само пренасяхме, подреждахме. Ние само помагахме, доколкото е възможно, баба ми и майка ми основно подреждаха. … Ние сме едни от последните, които живяхме по този начин. Повечето бяха приели уседналия начин на живот. Вярно, бяха по два месеца през лятото, но през това време научихме много неща, патриархално беше нашето семейство, дядо ми раздаваше правосъдието вкъщи, всички го слушахме и уважавахме. Ходехме до Габрово най-често, водеше ни на сладкарници заедно с баба ми … Двата месеца бяха изключително различни, много приключенски. През призмата на сега за тогава – много неща научихме, бяхме като своеобразен лагер, учехме и другите деца, които идваха при нас на гости … В периода на 60-те и 70-те години преживяването на летния период в планината продължава и споделената с децата грижа за овцете представлява истинска възможност за предаване на традиционни умения, за които се смята, че характеризират каракачанския опит. Имам много важен спомен от дядо си, щото стоях лятото при него с овцете, питах го: тези хора като стоят тук в гората, няма ли да се загубят, щото гора. Запомни една работа от мен [каза той, бел. моя]: пчелата, вълкът и каракачанинът никога не се губят. Пчелата знаете, където и да тръгва, пак се връща, ако ще най-тежката мъгла да има. Вълкът никога не се губи. И каракачанинът не се губи, защото каракачанинът ще си намери най-

пряката пътека от единия хълм да стигне до еди-къде си, по найпрекия път ще стигне там, където трябва. Това е начин на живот. Животът в планината налага на каракачаните да опознаят добре природната среда, тяхната работата, свързана с отглеждането на овцете изисква многобройни знания, които се отнасят до практическата астрономия, придвижването в географската среда, наблюдението за климатични промени и т.н. За тях е важно да знаят добре състоянието на пасбищата, както и да усвоят практически познания от етнозоологията и народната ветеринарна медицина. По време на технологичните дейности човек получава знания и опит върху природната среда, което му позволява да използва нейните ресурси и да създава материални блага. Културната технология притежава характеристиките на фактите с дългосрочен период и се свързва дълбоко с природните ресурси, особено в случаите, когато става дума за традиционни общества (Mauss, M. 1966; Sigaut 1987:9-34). Образната природа на пейзажа го отделя от реалната географска среда, която той започва да изобразява и му придава знакови функции (Кръстанова 2004:68-82). В същото време се създава един сантиментален и емоционален образ на околността, която превръща пространството в елемент от колективната памет. Нещо повече, местата на живот се включват и в песните, запечатвайки събития и случки, отнасящи се както към цялата група, така и към отделни хора. Те се появяват при всяко ново събитие и се включват в репертоара на общността, изпълняван най-често по сватби и курбани, които събират всички членове на каракачанската общност. Всички събития, случили се през този период, намират отражение в песните. Това е интересен момент в характеристиката на каракачаните – събитията веднага получават песенен израз. И ние по тези неща разбираме докога сме били в Гърция. Пеем песен за обсадата на Янина 1822 г. И пеем за Али паша, причинителят

за нашата миграция – главният виновник за нашето преселение на Балканите. … Пеем за Али паша, той е застрелян на 25 февруари 1822 година във вилата си, в островчето там под Янина. И точно събитията, че султанът Махмуд II, него споменава песента, праща … вестоносец, праща вестоносец при Али паша с ферман да се предаде. А вестоносците са били татари в турската империя, обикновено са татари. И пашата казва на вестоносеца : „Не се страхувам от теб, татарино!“, на вестоносеца, защото вестоносецът носи фермана. И тези събития исторически, спазени на 100%, са влезли в нашия фолклор. Това е характерна черта. И аз оттам най-вече вадя изводи кога сме били там. И имена на местности, описани събития като … , местностите, те съществуват и днеска със същите наименования, топонимите. Историята я доказваме с песни. Фолклорът се приема като форма за предаване на информация както между членовете на различни родове, така и между поколенията. Той става неразделна част от устната история, разказваща за миналото, но и случки от настоящия живот, които се вписват в разказа, като представят битието и премеждията, през които преминават хората в своя личен жизнен път и общностна съдба. Номадският начин на живот приключва в края на 60-те години на ХХ в., след издаването на Постановление на МС от 1954 г., отнасящо се до установяване на постоянно местожителство за каракачаните (Постановление МС 1954:2). В него всички каракачански семейства се задължават в 20-дневен срок след излизане на постановлението да се заселят на постоянно местожителство. Една от препоръките на постановлението е за постоянно местожителство на каракачанските семейства да се определя селището, в района на което ще зимува добитъкът му. То дава указания на Изпълкомите на окръжните, околийските, градските или селските народни съвети за реда за подпомагане на каракачанските семейства при настаняването им на постоянно местожителство, одворяването и снабдяването им с подръчни материали. Заедно

с това се определя облагането на каракачанските скотовъдци с държавни доставки на месо, мляко и вълна за каракачанския добитък, като се уточнява, че това ще се изпълнява в постоянното местожителство, където те са настанени за зимното пребиваване (Постановление МС 1954:4-13). Насилственото усядане се провежда още същата година и много от хората носят все още жив спомен за този период. Аз съм свидетел, съвременник на революционната смяна от номадския и полуномадски начин на живот да преминеш в градовете да заживееш – това е голяма промяна, голяма промяна е и преминава в коренно различна среда да живеем и отношението ни към труда става различно. Преди се занимавахме единствено с овце само. Каракачанин не гледаше други животни. Овцете ни ги взеха и останахме на произвола на съдбата и всеки се чудеше каква работа да захване. И най-трагичното беше, когато овчарят, чиракът на баща ми стана бригадир, шеф на баща ми. Баща ми стана овчар в ТКЗС-то, чиракът му стана бригадир. Чиракът стана член на някаква политическа формация и вече го повдигат, правят го бригадир, дават му конско седло, дето той не можеше да си помисли, да мечтае преди. И тъй. В Котел имаше един старец дядо Яни го думаха, с лулата и му викаха: „Дядо Яни, какво става, твоят племенник беше чирак, а пък сега го гледаме с бял кон, като месия нещо“. Бай Яни много мъдро отговаря: „Ами какво да ти кажа моето момче (държи си лулата), когато стадото се подплаши, въртоглавите излизат напред“. Можете ли да си представите колко мъдрост има в този отговор? Плаши се стадото, смени се строя, частното мина към държавното. С изпълнението на това постановление и национализирането на овцете през периода 1954-1958 г. се установява промяна в начина на живот на каракачанската общност. Хората се заселват в села и градове, където механизмът на образуване на каракачанските квартали поставя на преден план родствените и съседските връзки, които са действали от времето на пастирския номадизъм (Рене 2002:83-87). Това улеснява тяхната адаптация на новото

място, защото така те разчитат на солидарността и сътрудничеството между членовете на групата. Те бързо се приобщават към българското общество и уседналия начин на живот, като изграждат трайни професионални и/или социални взаимоотношения с местните жители. Социалистическата държава си поставя за цел да създаде плътни национални връзки и цялостна социално-етнична общност от хора (Янков 1988:28), което се осъществява с различни мерки, насочени към различните малцинствени групи и етнични общности. От 1971 г. методично се провежда целенасочена и с всички средства политика на унификация на отделните малцинства (Комисия за разкриване на документите 2015:6-17). Публикуваният от Комисията за разкриване на документи Документален сборник за партийно-държавната политика спрямо малцинствата представя механизмите, които се прилагат за „преодоляване на етническите различия“ през периода до 1989 г., които спрямо каракачаните се състоят в откъсване от езиковата им среда и от опита на каракачански задгранични организации да създадат свои филиали на територията на България (Комисия за разкриване на документите 2015:8, 495-506). Изследователите насочват вниманието и към разрушаването на тяхната традиционна социално-професионална структура, което е следствие от национализирането на стадата и изоставянето на основния им поминък, усядането и включването им в нов начин на живот (Пимпирева1998:249-253). Промяната в бита, включването на всички деца в образователната система, появата и приемането на смесените бракове оказват влияние върху преобразуване на характера на социалните връзки и културни практики както вътре в общността, така и в общественото пространство. С обществено-политическите промени след 1989 г. правата за културни различия и равнопоставеност на малцинствата

стават водеща политика в България и се появява възможността различните етнични и религиозни общности отново да заявят своята идентичност. Тя се осмисля със своеобразието на културните и езиковите практики, религиозните вярвания, връзката с природната среда и устройството на пространствата за живот. На преден план се появяват уважавани и утвърдени личности, които работят за развитие на процеса за заявяване и утвърждаване на тяхното съществуване в общественото пространство при нова променена ситуация (Бокова, Ганева-Райчева 2012). След промените сред каракачаните се възражда интересът към собственото минало и идеята за реконструиране на общностната идентичност. Това, което характеризира номадските пастирски общности на Балканите, е отсъствието на историографски традиции и документи, които се заменят от устната история, фолклора и митологията (Kalionski 2007:1-22). Тази особеност до голяма степен се отнася също и за каракачанската общност, която разчита на устни повествования, изграждащи паметта за миналото. Номадският живот в планината вече се е превърнал в спомен и е обект на множество разкази с различни акценти, гледни точки и житейски съдби. В своята книга „Миналото е чужда страна“ Дейвид Лоуентал настоява, че близостта с миналото трябва да бъде възвърната, като то се усвои и впише в постоянно променящо се настояще, тъй като то е важният залог за идентичност, ценности и качества, формирани в предишни времена (Лоуентал 2002:97114,301-419). Превръщането на всички спомени в монолитен разказ, представящ една обща история на общността, е важна задача на съвременниците. Как се случва това днес при каракачанската 

Към Министерски съвет са учредени Дирекция по вероизповеданията и Национален съвет за сътрудничество по етническите и демографски въпроси, който през 2011 г. е преименуван на Национален съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси към Министерския съвет. 38-то Народно събрание ратифицира Рамковата конвенция за защита на националните малцинства.

общност? Какво се черпи от ресурсите на наследеното, кое се оказва значимият факт, който си струва да бъде запазен, защото показва нейните същностни характеристики и я олицетворява? Какво е важно да бъде споделено от всички и да бъде предадено на поколенията? Как се завръща интимността с номадското минало? Това са важни въпроси, които се отнасят до механизмите за изграждане и предаване на колективната памет и, разбира се, до социалните актьори, които ги задвижват. Ако до 50-те години на ХХ в. номадската община организира изцяло живота на каракачанската общност, то през 1990 година се появява нова форма на представителство – Федерацията на културно-просветните дружества на каракачаните в България1 . 90-та година лятото господин Гривас успя да ни събере около 50 човека и [отидохме, бел. моя] тогава в един от съборите в град Драма, в един от традиционните събори на каракачаните в Гърция ...Обадиха се от Гърция да идем да видим какво представлява една такава организация на каракачаните, такава каквато ние имахме намерение да създадем, но не бяхме още готови. Тръгнахме около 10-тина човека така, пообиколихме България и отидохме да видим какво правят хората там. Отидохме една делегация с наши хора, които бяха облечени с традиционната каракачанска носия и малки момчета и момичета също ги облякохме и тях в тая носия. Имахме 2-3 изпълнения каракачаните и така направихме първите контакти с тяхната федерация. Това беше 20 юли 1990 г. и като получихме един тласък успяхме да обиколим още хората и така да създадем нашата федерация.

Федерация на културно-просветните дружества на каракачаните в България. Нейните основни цели са: Изучаване, популяризиране и съхраняване на историята, културата, традициите и езика на каракачаните; Защита и утвърждаване на културните и духовни права на каракачаните в България; Поддържане на контакти със сродни организации от страната и чужбина http://www.karakachani.com/home-page.html# 1

Направихме Федерацията на 28 декември 1990 г. … В него период изградихме 21 културно-просветни дружества, там където има каракачани. Така се създава и институционализира социална съвременна структура, която има за задача да обединява и представлява каракачаните, залагайки на техните собствени културни особености и традиции. Според устава нашата организация е неполитическа организация, която се занимава с четири пункта, които имаме основни – запазване на матерния език, който е гръцкият за нас, ние сме гръкофони, значи – изучаването на гръцкия език е първото, второто е опазване на религията, която е източноправославна и се смятаме за много ревностни християни, източноправославни и сме съумели да запазим религията си, третият основен момент е да запазим традициите, които бяха позабравени в тези 45 години. Дотогава само по сватби, рождени дни, семейни празници съумявахме да загатнем нещо на децата и на самите нас. Четвъртият момент е да кажем, че нас ни има тук, български граждани от гръцки произход и съумяхме с нашия фолклор, с традициите да допълним тази палитра на цвят в България с всички етноси, което е доброто. Роля на организацията е да работи за възраждането и съхраняването на културните ценности на каракачаните и да ги предаде на идните поколения. Заедно със създаването на културно-просветните дружества и на Федерацията започва и изпълнението на основните цели. Една от тях се свързва с изучаването на „забравения“ език: В говоримия език ние спестяваме едната гласна. Ако в една дума има две гласни, едната я спестяваме. И където има -с- , го сменяме с -ш-. Това е разликата между гръцкия и езика, който говорят в Гърция и там. Много интересно! Едната гласна я спестяваме. Скъсяват думите за по-лесен изказ. ... В Янина, в селата на

планината Пинд – тъй си говорят и днеска там. ... Нашите каракачани говорят един северногръцки диалект чисто гръцки, ние нямаме чужди думи. Даже ние ползваме 400 думи от Омирово време и те са изкарани в книжка. Каракачаните говорят на северногръцко наречие, което носи архаични белези и за което те смятат, че се вписва като доказателство за техния произход. Живели векове в изолация, те предават езика в семейството и той е основа за общуване между поколенията и предаване на общоностните традиции и фолклор. Баба ми ме учеше на гръцки, на каракачански. Тя беше много добър разказвач и тя ни разказваше част от легендите… - дали е било точно така или не, но беше изключително добър разказвач. Тя ме учеше на първите песнички, които тя е пяла като малка. … Въвеждаше ме в нейния бит и традиции. Задължителното образование на децата в училище в периода на социализма намалява възможността за овладяването на родния език. Нашето поколение нямахме училища [за изучаване на гръцки, бел. моя]. Самообразовахме се по гръцки, учихме чистия гръцки, не народния каракачански. … Като станаха промените, пратихме младежи да учат в Гърция. В мен живееше тази искра да науча първо себе си, първо себе си, после – другите на матерния си език. Литературно да догоним това, което е изтървано за 200 години, ние сме от 200 години в България. Нашите прадядовци са родени в Гърция. И се опитах още в миналия строй да отворя училище в Котел. Училище или така наречения кръжок по гръцки език. Ами само дето не ме затвориха в затвора. Арестуваха ме тогава. А аз отидох да искам стая от отдел „Просвета и култура“ – всичко е..., както и да е, не стана. И с промените, настъпващи в България, викам: Сега е моментът! .... И аз посветих една голяма част от моя живот на тази идея. ... Езикът, според мен, и не само според мен, езикът е

най-святото нещо в един народ. Езикът определя националността на човека. Така мисля аз. Учредихме дружества по всички места, където има концентрирана маса от каракачани. Открихме училища. За съжаление, в момента останаха само Сливен и Речица. След промените започва организирано училищно обучение по съвремен гръцки език, което в началото се осъществява към културно-просветните дружества. Постепенно възможностите за педагогическа работа с децата започват да намаляват, което налага да се търсят нови възможности. Единственото дружество сме, в което се изучава гръцки под формата на СИП2 . Училището е само едно в квартала – 9-то и с помощта на директора и съответно има преподаватели по гръцки, малките деца от I до IV клас сформират група и учат СИП гръцки език 2 часа седмично. Изучаването на гръцки език съответства на станалата отново възможна в годините на прехода идентификация „да бъдеш каракачанин“ и съдържа смисъл за отделните индивиди, които могат да избират между това да бъдат каракачани, българи и гърци или да бъдат и трите едновременно (Рене 2002:83-87). В зависимост от личните и общностни стратегии работи избирателното отношение към миналото, което (може да) се интерпретира в зависимост от настоящето (Pouillon 1975:155-173). Пространствата на обитаване и колективната памет правят възможно да се реконструират връзки и смисли, които са съществували в преднационалната държава. Отличителна черта на своята култура, идваща от миналото, каракачаните виждат в номадския бит и се стремят да създадат представа за него, като включват някои основни елементи в музейни колекции. Примерът, който те виждат от дейността на

СИП – свободно избираем предмет

своите събратя в Северна Гърция, създали Музея на каракачаните в Серес, колекцията на каракачанския бит, изложена в дружеството на Комотини, Каракачанския културен дом в Есими, село, намиращо се недалеч от Александруполи, ги вдъхновява и те започват да събират материални свидетелства. Още със създаването на организиран общностен живот през 1990 г. започва и създаването на музейни колекции – такива има в дома на Федерацията на културно-просветните дружества на каракачаните в България в гр. Сливен, както и в културния дом на каракачаните в кв. Речица, в с. Голямо Чочовене, Сливенско и др. Ръководството на Федерацията обръща внимание на своите членове, че след създаването на музея има нужда от обогатяване на неговата експозиция3 . Този почин е възприет и от отделните дружества: Построяването на къщата [Културният дом на културно-просветното дружество в кв. Речица, бел. моя] е по времето на господин Атанас Атанасов Кочумбов – такава му е каракачанската фамилия. По негово време е направена първа копка. Три-четири години се строи къщата със средства изцяло на каракачаните, живеещи в Речица, както и са помогнали и други дружества, които са членове на Федерацията и самата Федерация също. Музеят е направен заедно с къщата. В него по-голямата част от експонатите са дарени от наши членове, имаме закупена само женската носия, защото тя е много трудна за изработване и няма как някой да дари. Не че няма как, стойността е много голяма, за да се направи такова дарение. В началото музеят беше много

„Федерация на Културно-Просветните Дружества на Каракачаните в България уведомява всички свои членове и приятели, че набира под формата на дарение, всякакви вещи от живота на каракачаните в Балкана (носии, черги, покривки, чанове и др.). Нужни са за обогатяване на музейната експозиция, която се намира в Културно-Информационния център в град Сливен“. http://www.karakachani.com/bg/news/predstoyashto/100-2016-09-1912-42-03.html 3

по-беден, но все нещо се добавя, все нещо някой дава. Последните неща, които сме купили, са тази черга γαμπροβέλεντζα се казва на гръцки, сватбена черга за младоженеца. Тя се е слагала на коня, на който ще се качи младоженецът, когато са отивали да вземат булката. Целта е да се запознаят всички и особено младото поколение с особеностите на номадския каракачански бит. Музеите и музейните колекции към културно-просветните дружества в България не са вписани в регистъра на Министерството на културата. Техните експозиции не са разработени от музеографи, а от начетени и знаещи членове на дружествата. Това дава допълнителна информация кои материали и предмети общността намира за ценни и си струва да намерят място в съответната представителна колекция. Задължително в експозицията присъства зимната каракачанска колиба (καλύβα, мн. ч. кαλύβια) – най-често в макет, изработен от слама . Представена в музея или в снимки, тя предизвиква спомени и разкази: Колиба се правеше само от жени. Никой мъж не е правил колиба. Това е неин ангажимент – на домакинята, тя трябва да си направи колибата. Зимните колиби не са такива, каквито са тука. Те се правят във вид на купа, с огнище в центъра. А това са летни колиби – те се правеха от дъбова шума… Зимата предпочитат да са в по-малки групи по 2-3 семейства да могат да зимуват овцете … Много, много шума, образно казано. Ей, така, изцяло се заграждаше, един прът дълъг се завързва, вторият ред минава над него и така 3-4 реда, докато се стигне догоре. И като е само шума не пропуска нито вятър, нито нищо. И е много приятно като спиш, такъв аромат, неописуем. И то докато остарее, не сварва да остарее за тези два месеца.

Бях изкопал това място като землянка, отгоре с дървета, чимове. Като сложиш мастиката вътре, тя замръзва. Като хладилник беше това място. Така сме пазили сиренето. 12 тенекии сирене побираше тука. Беше дълбоко, около метър, отгоре бях сложил едни греди и върху тях – чимове. И отдолу се показва скала – и до скалата такова охлаждане ставаше … Колибата е образ на номадския живот – тя е временно сезонно жилище, построено от нетрайни материали и в зависимост от вида й обозначава живот в зимно или лятно местообитание. Традиционните норми на каракачаните предписват задължение на жената да направи дома и женските задължения надхвърлят символното съграждане на неговото вътрешното пространство, а засяга и физическото му конструиране (Кръстанова, Кисикова 2019: 442-450). При кратките спирки по времето на преход се издига шатра от дебел козиняв плат, наричана чатýра. По време на движението, по което ние се движим до зимуващото място, имаме си чатура се казва, то е вид палатка, тъкано от козина от козите, понеже там не се задържа никаква вода и се плъзга водата, и за временно всяка вечер временно се изпъват тези чатури, защото пътуването е около 20 дена, бързо изграждащи така и се продължава. Като се преспива [по време на прехода, бел. моя] се вдигат временни шатри, τέντα му казват нашите, от козяк, която се прави временно да се преспи и вече, като отидат горе, и почва да се прави колибата. След като се избере място за зимуване и/или летуване, жените са тези, които създават материалната среда за живот, като прилагат познатите практики на усядане и устройване на селището и дома. В музеите се съхраняват и са изложени различни предмети от домашния бит – прибори за обработка на мляко и млечни храни, съоръжения за огнище – σταχτοκλούρα (подница и връшник), пирустия, съдове за готвене, инструменти за обработка на

вълната – хурка и вретено, дарак, тъкачен стан. Текстилните умения на жените са били изключително ценни, защото именно тъканите са били основна част от домашния бит. В колибите нищо нямахме – багажа – носиите, които се преобличахме, черги, дето се завивахме, одеяла. Многото работа беше в жените тогава. Всичко през техните ръце минаваше. Като острижем овцете, като предадем наряда, колкото искаше държавата, ще вземем вълната, колкото остане, ще я изперат, ще изплетат фанели, и всичко това през техните ръце… Постелки, застелки, дрехи – всичко се прави от вълна, от каракачанска овца. В колибата имахме един китеник на стената, който използвахме не заради друго, а за да не падат листата. Буковите шумки в началото са свежи, наистина миришеше на много хубаво, на гора. Но после листенцата изсъхват и започват да падат. Всички тези предмети се оказват важни, защото представят опростения, но достатъчен за живот в планината всекидневен бит. Тяхното създаване е резултат от специализирани умения, които се обучават в групи по полов признак, на основата на които се е организирала трудовата дейност. И макар днес конкретните технологични сръчности да са изоставени, то вещината за създаване и самите предмети се осмислят като ценни и съдържат висока символна стойност. Пример за такъв предмет е сватбеното знаме фламбура, φλάμπουρα, което се изработва от страна на младоженеца: Байрякът, фламбурата е с кръста и трите ябълки – символът на плодородието, затуй се слагат ябълките – бъдещото семейство да бъде плодородно. Дървото на фламбурата също е от значение от какво дърво е. Обикновено се прави от дива роза, αυλία τριαντάφυλλια – шипка е на български. Защо се избира такова дърво? Каквато и да бъде годината – плодородна, неплодородна, кишава, сушава, шипката винаги дава плод. Това сме го и забелязали. Знаем, че е така, шипката винаги дава плод. Затова дървото на фламбурата е от шипка.

Фламбурата е многоцветна със златни кантове, христафки им казват нашите, защото преобладава повече жълтото и червено – това са двата основни цвята – и кръста – това са трите ябълки, които заедно с пръта съставят кръста. Трите ябълки също с тези кантове са облечени – жълто и червено и фламбурата е нашият символ. Заради материалите, от които е направена, тя носи смисъла на устойчивост, плодородие и здраве, а заради цветовете и украсата, която съдържа Кръста и символизира православната вяра, фламбурата се превръща в емблема на каракачанската общност. На гръцките дружества е същият символ. И наситен вътре с много кръстове – това е доказването на нашата източноправославна принадлежност. Така си остана символът – фламбурата на практика. 96-та година направихме един преглед на художествената самодейност на каракачаните „Фламбура“. Първи го проведохме на паметника на Панайот Хитов, събрахме всички дружества в България, направихме един преглед да видим всяко дружество докъде е стигнало с изучаването на хорàта, стихове, песни и продължи до преди 5-6 г. , но оттогава не сме го правили, защото изисква много финанси. Примерът с фламбурата показва как вече напуснали практическите употреби в празника или всекидневието, вещите продължават да живеят, стават част от съвременността и се вписват в културната система чрез знаците, които носят в себе си. Такъв тип предмети Жан Бодрияр определя като нефункционални и подчертава тяхната роля за отбелязване на културна или религиозна принадлежност, локална и регионална идентичност, действайки чрез способността си да означават историческо или културно събитие и да поддържат жив спомена за него в индивидуалната, семейната или общностната памет (Baudrillard 1968:101-150). Всъщност, наследените предмети се интерпретират по нов начин, придобиват нов смисъл и се натоварват с нова социална употреба.

Друг ярък пример е каракачанската носия, която се възприема като основен отличителен елемент на културата. Двойка манекени, представящи нейния женски и мъжки вариант, посреща посетителите във всеки един от музеите на общността. Изработени от черен вълнен плат, те се характеризират със специфична кройка и декорация, като се допълват с плетени и украсени части с типични геометрични орнаменти πατούνοι (вълнени чорапи), μανίκια (ръкави, наръквици). Цветът се осмисля с протичането на конкретни събития в миналото: Когато Балканите, Константинопол пада под турско робство, тогава нашите каракачани изколват всички бели овце, остават само черните овце. Тогава се предрешават – дрехите са им били в червен цвят, което е било цветно, и става чисто черна, заради падането на Константинопол и второ, за да съхранят жените, които не могат да се явяват пред турците в лятно облекло, и то обличането произтича от начина на живот горе в балкана… Женските носии са допълвани от вид забраждане бона, μπόνα, както и от престилка с изтъкана или извезана геометрична украса. В началото са били много тъмночервени, но в последните години започва да потъмнява. Една от последните легенди, която разказва за каракачаните, откъде идва името кара – черен и беглец, може би защото и дрехите са били тъмни. В последните години са по-тъмни дрехите, цялата носия. Преди, така съм чувала от свекърва си, са били вишнево червени, много тъмно червени, дори към кафяво е отивало. Заедно с обличането на женската носия днес се усвояват особената позиция на ръцете, дланите на които се поставят над престилката, както и внимателният седеж върху петите на краката, като така се поддържа изправена горната част на тялото. Облеклото и позата могат да се разгледат през прочита на „Техниките на тялото“ на Марсел Мос, който вижда в тях телесното изразяване на биологичното, психологичното и социалното начало на

„цялостния човек“ (Mauss 1936). Тези позиции на тялото изразяват качествата, които общността предписва на каракачанката – скромност, смиреност, уважение. Те се проявяват също и в начина на танцуване на хорото, където жените са подредени след мъжете, и за разлика от тях следва да играят със ситни стъпки, не могат да правят високи подскоци и т.н., което по своеобразен начин изтъква тяхното място в патриархалното общество. Мъжкото облекло също носи неподправена особеност, изразяваща се в използването на материи и връхни дрехи, предпазващи от дъжд и лошо време в планината. В миналото е разпространена дрехата от вълнен плат, която стига до коленете и носи името шингýн. Смята се, че подобни черти на облеклото и на названията на неговите елементи, водят началото си от индоевропейската общност и се откриват в традицията на балканското население, включително на пиндските и тесалийските пастири (Зеленчук 1984: 407-415). В днешно време каракачанският мъжки костюм се представя от черен елек и пояс, с бяла риза и бяла, силно надиплена пола – фустанела на кръста. Тази снимка е толкова стара, че не познавам никого, но е много ценна, защото всички мъже са с фустанели и момченцата – с шингун – всекидневна дреха, която е цепната отпред. Всекидневно бяло с черти черни през разстояние за разлика от фустанелата, която е официална дреха. Туй [фустанелата, бел. моя] е официална дреха за сватби, а туй [шингунът, бел. моя] е всекидневна дреха. Аз имам една фустанела много стара, много стара, която е 300 плисета, памучна е, но я развалиха, защото я бях дал… Форематологичният код насочва към тясната връзка на облеклото с природните условия и трудовите дейности, които са характерни за дадена група и нейната култура. Заедно с това, може да се наблюдава и процесът на музеифициране на традиционното облекло и неговото униформизиране, започнал през XIX и разгърнал се изцяло през XX в. (Дечев, Вуков 2010:159-254). Той се

съпровожда и с отпадане на неговата утилитарната употреба, както и със забравата на технологичните умения и прекъсване на неговата изработка. Обаче самото облекло се приема като символ на каракачанската общност и изразител на общностната принадлежност. Много показателно в това отношение е наложилата се в последните години мода за обличане на кукли: Модата сега е каракачаните да правят кукли, правят по-голяма кукла и я обличат с носия. … Това е кукла булка, мъжка носия и бебенца. Тези аз съм ги правила, след като ходих 93-та година в Гърция. … В музея в каракачанската къща има големи манекени, които са облечени с истински носии. Това е малка носийка за внучка ми, беше на Карандила, там игра. … Викам да вземем една голяма кукла да я облечем с тази носийка. И в Чочевене правят кукли, ама те бяха по-старо население и каквото носеха, такива ги правят сега. Някои от куклите дори получават имена, които се смятат за традиционни от каракачанската общност и по този начин сякаш се възприемат като част от семейството. Куклите – едната се казва Ангела, а другата Щеляна. До куклите, облечени в традиционна каракачанска носия, често присъстват и други предмети от бита, като овчарска гега, икона, снимки и др. и така се изграждат кътове в дома. Намиращи се в гостната, те демонстрират привързаността на семейството към номадското минало и в същото време го визуализират и поддържат чрез материалността, която го въплъщава. По този начин то става достъпно за всички членове на семейството – това не са кукли за игра, иконата не е само религиозна вещ – това са предмети-памет, които съдържат информация и позволяват на родителите да споделят с деца и внуци общи спомени, общи ценности и да изграждат заедно общ дух. Приемайки дома като обител на семейния дух, Пиер Бурдийо подчертава неговата символна роля

за непрекъснатото създаване на семейното чувство и трайно единство на поколенията. Той разкрива тясната взаимовръзка между тенденцията, заложена в съществуването на семейството, която изисква то да си осигури увековечаване в битието, с тенденцията да продължава интегритета на своето наследство (Бурдийо 1997: 114-123). Подреждането на дома и присъствието в него на специални предмети и малки „музейни“ кътове разкриват начина на мислене, нагласите, стереотипизираните форми на живот и средствата за възпроизвеждане на културните белези – вещите се превръщат в знаци, които могат да се четат и в етнична перспектива. Музейни колекции и домашни кътове изграждат един носталгичен образ на номадското минало, чийто основни знаци са колибата, текстилните изделия, традиционното облекло, овчарската гега, прибори и инструменти, свързани с преработката на мляко и млечни произведения. Изложените предмети насочват към пастирския бит и начин на живот, връзката с планината, естетическите качества на материалната среда, ценностите на общността. Сами по себе си вещите не могат да разкрият пълното знание за миналото, но поставени в музейна колекция, те го осветяват и му придават значимост. Чрез тях каракачанската общност възстановява близостта с номадския бит, който тя смята за същностна част от своето наследство. Ако приемем едно кратко определение на Жан-Луи Торнатор за наследството като обект на привързаност, връзка, която се изгражда и осъществява в или чрез предметите (Tornatore 2011:75-91), ще трябва да обърнем внимание и на обстоятелството, че самата общност трябва да ги оцени и приеме като свидетели на времето и да утвърди тяхната заслуга. Това е споделена колективна дейност, която е предизвикана от въпроса „Кои сме ни?“ и избира решения измежду повече възможни отговори. В този случай са важни отношението и убедителността на знаещите и внушаващи доверие членове на групата, които насочват преосмислянето на собствената история, преоткриване на наследството и съживяване на традиционни

ценности. Това е процес на въвеждане на наследството в публичното пространство с цел да се свържат членовете на съвременното общество с техните предшественици и по този начин символично да се възпроизведе единството на общността във времето и пространството.

НАСЛЕДНИЧКАТА по пътя на наследеното Меглена Златкова Наследниците ние срещнахме по нашия изследователски път. Съвременните каракачани са динамични хора, смели и предприемчиви, но наследили и запазили културното наследство на едни от последните пастири - полуномади на Балканите. А наследството съществува, защото има хора тук и сега, които го оценяват, приемат или отхвърлят. Културното наследство е част от личността на всеки един поотделно, но е и част връзката между хората в общности и групи. Разказите и спомените, които интерпретират знанията и уменията получени от предишното поколение каракачани и предадени на следващото аз обединих в есето „Наследничката – по пътя на наследеното“. „Наследничката“ е събирателен образ на конкретни жени, с които се срещнахме. Те не само помнят и знаят, но и интерпретират различни пластове на културното наследство на каракачаните днес. Те са успешно професионално реализирани, имат свои семейства и деца, а някои вече и внуци, но също са дъщери и внучки. Родени са в социалистическата Народна република България и не са живели „каракачански номадски“ живот, но пък повечето от тях са били отгледани от бабите си – предишното поколение, чиито жизнен път е белязан от промяната на усядането. Някои от нашите събеседнички са били и сред първите, които след 1989 година се включват в Културно-просветните дружества на каракачаните, работят с фолклорни групи с деца, участват в организацията на фестивали, пътуват до Гърция, за да работят, но се връщат да живеят в България. Сега са в сред-

ната си възраст и имат времето и опита да осъзнаят всички промени и трансформации, които са имали в живота си, но са използвали ценните знания и умения на наследеното от предишните поколения. Това, което знаехме за каракачаните е спецификата им като номадска група, представени в научната литература1 чрез движението и обитаването на пространства-територии, чрез социалната организация на общината и семейството и в отношенията им с макрообществата в различните държави. Традиционният им начин н живот, определян като „номадско скотовъдство“ (Пимпирева 1995) е свързан с обитаване на планината. Териториите на движение се очертават не само като реални от сезонни миграции на хора и животни, но и като символни чрез спомени, разкази, образи, топонимия, ментална картография на групата и представите на другите за тях. Тези територии на обитаване се определят от изследователите като пространства, организирани около местата за зимуване, местата за летуване и пътища между тях (вж. Пимпирева 1995, Кальонски 1998, Димитров 2015). Както в интерпретациите и наративите за каракачаните, така и в разказите и стратегиите на (само)представяне на членове на самата група се открояват два времеви и същностни пласта, които са измерения на два специфични хронотопа. Първият е хронотопът на традиционния начин на живот, на движението, на номадството, който се изразява от сегашните наследници чрез символния пласт на спомена и паметта. Вторият е хронотопът на уседналостта, в който доминира актуалността на живота тук и Културата и общността на каракачаните в България в етноложка перспектива е изследвана от Васил Маринов (Маринов 1964) Женя Пимпирева, Ганка Чилингирова (Чилингирова 2001, Чилингирова 2002), Женя Пимпирева (Пимпирева 1995), Алексей Кальонски (Кальонски 1998, 2000), Начо Димитров (Димитров 2015) и др. В изследванията са представени аспектите на традиционната номадска култура на общността, но и промяната и адаптацията към новите условия на живот след усядането през втората половина на ХХ век. 1

сега и се осмислят промените в начина на живот на общността. В разказите много често тези два хронотопа се противопоставят в плана на сравнението на спецификите на пространствата и израженията на социалните и културни форми на живота на групата. Нов пласт в наративите е и „новата“ миграция след 1989 г.2, която може да се определи най-вече като трудова, но и като символна – завръщане в предишни територии на обитаване и ре-интерпретацията на наследството и идентичността от наследниците днес. В тези разкази, акцентът се поставя върху движението, а не върху обитаването на планината, защото работата в Гърция е предимно в сферата на земеделието, строителството и услугите3. Срещите ни с хора в няколко малки подбалкански селища бяха нашето своеобразно пътуване във времето и времената. Първоначалната насока в това пътешествие беше изследователската ни задача да разберем как днес културното наследството и спомените за живота в планината и по пътя на и от общността на каракачаните се пазят и предават през поколенията. Знаехме, че сегашните наследници на някогашните каракачани отдавна не водят онзи начин на живот, който е свързан със сезонното придвижване и живот в планината, на предаване на традиционните знания и умения от баба и майка на внучка и дъщеря и от дядо и баща на внуците и синове. Знаехме също, че и онези, които са

Аспекти от новата миграция на каракачаните в България и Гърция и мобилността на групата между двете държави изследва Мари Пиер-Рене (Рене 2002) през 90-те години на 20 век и началото на 21 в. Най-пълното публикувано изследване на трудовата мобилност на каракачаните прави Начо Димитров, който разкрива двата свята между които отново пътуват представители на общността и съвместяването на двете държави в индивидуалните им и колективни биографични стратегии. По-подробно по въпроса, вж. в монографията на автора „Трудовата мобилност на каракачаните в България“ (Димитров 2015). 3 Каракачаните в Гърция също са предимно земеделци или предприемачи. Скотовъдството е запазено от много малко семейства, които го развиват в условията на регулациите на ЕС. 2

живели по „традиционния начин“ и помнят миналото, постепенно си отиват и оставят в наследство разкази, песни, умения, снимки, предмети, думи, образи и др. Тази изследователска насока и желанието да опознаем хората ни отведе в техните домове. Впуснахме се по пътя на спомените с тях, надникнахме в семейните албуми, пипнахме запазените носии и слушахме – разкази, звуци и образи. Нашите събеседници спираха за малко всекидневните си дела и мисли и се обръщаха към нас, но и към себе си. В разговорите ни оживяваше една култура, свързана с живот сред природата, живот с хората от общността, ценностите и християнската вяра, „каракачанския език“, преместването напролет и наесен, керваните, сватбите, хлябът и баницата, празниците, уменията за отглеждане на животни и разгадаване на природата, но и умения за общуване с другите, за търговия и преговори, за грижа за рода и семейството, за групата. Знаехме, че няма да срещнем старите овчари, но пък срещнахме техни наследници, които са родени в родилен дом, израснали са сред деца в детските градини и училищата, имат други професии. Някои от тях не знаят как се отглеждат животни, но пък пазят рецепти за каракачански ястия и ги приготвят за семействата си и за гостите си. Семействата учат децата си на песни и танци, на гръцки език, на християнски ценности. Някои от тях пътуват между Гърция и България, за да работят или да се видят с роднините си, а някои от тях живеят в други страни в Европа и по света. Сегашните наследници са мобилни хора, пренесли в двадесет и първото хилядолетие елементи на каракачанското културно наследство на техните деди от предишните векове. Културното наследство вплита идентичността на хората във всекидневието, но и в празничния живот. То ги свързва в групи и общности и им помага при взаимодействието с другите. Паметта е важен символен пласт в културата на всички общности

и групи. За каракачаните много важен колективен спомен е промяната в начина на живот през втората половина на 20 век, въведена окончателно с Постановление на Министерския съвет на Народна рапублика България от 1954 година. С този нормативен акт на държавата те са задължени окончателно да уседнат, да си построят къщи, което е довело до промяна на кулурата и общността им. След усядането се губят връзките между различните семейства и родове, между роднините отсам и роднините оттатък държавната граница. Промяната и промените на традиционната култура са основните елементи на паметта, които се вплитат в разказите на сегашните наследници за предците им, за техните чудатости и техните достойнства. По нашия изследователски път ние срещнахе хора от различни поколения, които интерпретираха спомените за разказите на техните родители, баби и дядовци по различен начин. В тези спомени се очерта една граница на предаване на знанието, уменията и наследството по женска и мъжка линия. Някои от тези знания и умения са останали само загадъчен спомен, превърнат в разказ. Като например: как се познава времето за следващите сезони на годината, как се планира тръгването на кервана с хора и животни, как се избират пътят и местата, през които ще минат, как се договарят пасища, как се строят каливи (колиби от клони), как се смята по „каракачански“ или как се гадае с кокалчета и черупки на морски обитатели, как се пее така, че „все едно ураган минава през гората“ и много други. Но пък и много знания и умения са „живо наследство“ – как се приготвя храна, как се лекуват различни болести, как се прави фламбура (сватбено) знаме, как се играе хоро, как се пее, как се празнува и др. Неизменна част и от спомените-разкази, и от живото наследство е промяната, свързана с начина на живот след усядането и адаптацията на общността към тази промяна.

В нашето пътуване и в разговорите със събеседниците ни най-често се срещахме с разкази на наследници, които са деца на първото поколение уседнали каракачани след 50-те години на ХХ век. Повечето от „мъжките умения“ бяха трансформирани в реализация за други професии (включително и овчар в ТКЗС или АПК) или пък възродени през последните 30 години, когато отново става възможно да се развиват лични животновъдни стопанства. Но пък женските умения за грижа за дом и семейство, предаване на паметта, възпитание на наследниците е онова живо наследство, което и до днес е част от всекидневието на хората и ги свързва в общност. В следващите редове, ще представя споделени спомени, разкази, образи за наследеното, но и адаптирано към съвременния свят знание, умения и ценности. Наследничката, чиито разкази ще представя тук е кръстена на своята баба. В детските летните ваканции се е качвала със семейството си в Планината, защото са отглеждали овце. Тези периоди тя помни като лагери сред природата, но и като обучение в наследство. От баба си е научила първите песнички и стихотворения на гръцки, а от дядо си е слушала уроци за астрономията и природата. В летните следобеди, след игрите навън се е учила да бродира и заедно с това е слушала от баба си семейните истории. И все още имаме доста такива карета, които сега, към настоящия момент, не ги ползваме, но ми е много приятно като отворя раклата с тези карета, защото си спомням за тези моменти. Каретата, в които са свързани не само конеца и канавата, не само орнаментите и цветовете, са афективни предмети на паметта, които предизвикват разкази и поддържат спомените живи. Такава опора на паметта е и чеизът, който тя е имала за своята сватба и в който е събрана семейната и родовата история. Тях тя пренася в новия си дом. Повечето от тези предмети вече не се

ползват във всекидневието, но напомнят и съдържат в себе си аспекти на културата в движение, на функциите им да предпазват човека от климатичните условия, но и да украсяват домашното пространство. Когато се омъжих в началото на 90-те години на ХХ век, все още традициите бяха живи. Чеизът ми се състоеше от няколко китеника, имахме килими, карета, тези, които съм шила и тези, които са приготвили майка ми и баба ми. Чеизът ми беше доста обемист. Имаше завивки, които са олекотени, по-модерни. Това е съвременен чеиз. Каракачанските предмети в чеиза ми бяха китениците. Всеки един от тях е сътворен от ръцете на майка ми, на баба ми, на най-близките ми хора. Имахме си стан в къщи. И аз участвах в процеса. Правехме от вълнена прежда снопчета, които баба ми със стана ги вплиташе във фигури и елементи в самия китеник. Имаше мотиви от каракачанския фолклор. Имаше определени фигури, които са повторяеми. И така си мисля, че точно поради тази причина има елементи, които се запазват във времето и се предават от поколение на поколение. Но осъвременени. Имаше фигури на цветя, геометрични фигури, които се запазват от време оно. Споменът за чеиза отключва и спомените за различните времена, вплетени във фигурите на китеника – на летните следобеди от детските ѝ ваканции, от сватбата ѝ, но и на миналото, когато тези фигури са създадени и вплитани отново и отново, за да бъдат запазени. Но чеизът е и резултатът от процеса на обучение в знания, умения и ценности, наследени от баба й. Когато баба ми започна да ме учи да правя китеници, бях съвсем малка. Може би първи-втори клас. Започна първо да ми обяснява частите на стана, който е съставен от дървени греди. Имаше направена основа с много конци, изключително прецизно подре-

дени на равни разстояния. На мене ми даваше, например от червеното, което много често се използва в китениците ни като цвят. Преждата беше боядисано в хубаво ярко червено. Аз трябваше първо да го усуча като гранка с лакътя си, а после да го нарежа на малки парченца около 7-8 см. След това тя ги прекарваше през основата на определени разстояния. Беше много прецизна, за да могат да се направят съответните фигури. И така. Беше и забавно, и интересно най-вече като видиш как едно произведение на изкуството се се получава под сръчните й ръце. И тъй като каракачанската жена отдавна не трябва да изработва дрехите и постелките за цялото семейство, наследените знания и умения от тези бабини уроци са вплетени в един помалък едноцветен китеник, но изработен заедно от баба и внучка, защото за съчетанието за цветовете и шарките се изисква много дълго време за обучение. В традиционната култура на каракачаните, жените са използвали вертикални станове, които са монтирали всеки път при преместването и изграждането на новия дом в планината. Във всички разкази за „онова време“ – и на мъже, и на жени се повтаря образът на каракачанската жена, която винаги работи. Докато се придвижва с кервана в планината – тя преде с хурката и вретеното, като спрат да пренощуват – тя изважда брашно и прави баница, за да може да има вечеря за семейството ѝ, още от ранна детска възраст започва да приготвя чеиза си, който съдържа по няколко броя от основните елементи на мъжкото и женското облекло, защото след сватбата, като се появят децата, тя няма да има достатъчно време. Всички тези ангажименти, обаче, постепенно отпадат в модерната епоха и се превръщат не само в материално наследство, но в наследен светоглед, ценности и (технологично) знание. Аз бих познала дали един китеник е каракачански по елементите, по фигурите, по цветовете. Например рамката, т.е.

това, което е в края на самия китеник, винаги има един елемент, който е геометричен под формата на Т. Има и други геометрични елементи – квадрати, триъгълници... Всичките китеници горе-долу са равни, за да бъде комфортно, да бъде мекичко. От друга страна, не трябва да бъде с много дълъг косъм, за да се поддържа лесно хигиената – да може да се изтупва, да се почисти. Единственият начин да ги переш беше да отидеш на бара. Това знаете е съоръжение с естествена вода на балкана, която по един природен начин влиза в едно голямо корито, там се завихря като водовъртеж и там китеникът се слага и така се пере. Спомням си също, че в вкъщи баба ми ми показваше как се обработва вълната. Имахме малък дарак. После баба ми предеше, учеше ме и мен. Беше изключително прецизна, тънка и равна нишка правеше, но не в големи количества. Това беше за наша употреба. Да може да си приготви за зимата за всеки един член на семейството съответно вълнените чорапи. До последно ме караше зимата да ги ползвам. Това съм запомнила от нея. Краката топли ли са – няма как да се разболееш. „Използвай винаги природни материали, вълна и всичко онова, което е от естествена материя!“ – казваше баба ми. Обичаше много вълна, памук, лен, не обичаше изкуствените материи. Наследничката си спомня за своето детство през 70-те години на ХХ в. като за две различни времена в различни пространства. Едното е времето в града с училището, а другото е времето на няколкото летни ваканции, когато е живяла със семейството си в калива до един старопланински връх, защото семейството се е грижело за овце. Това са били последните моменти от адаптацията на семейството на баба ѝ и дядо ѝ към новите условия на уседналия живот в града и липсата на частна собственост в социалистическата държава. Планинският дом, макар и снабден с електричество, е бил обзаведен по традиционния начин. Китени-

кът отново е свързващото звено, който съединява веригата на наследството през различните времена и промени. В колибата в планината имахме китеници. Те като са от естествен материал, винаги са много полезни – да ти е мекичко, да ти е топличко... Естествено, че ние слагахме върху тях чаршафи, и всички тези олекотени завивки – съвсем по съвременен начин. Но, китеникът изолира и е мекичко. Имахме и един на стената, който използвахме да не пада шума. Буковите листенца изсъхват след време. В началото са свежи и наистина винаги миришеше на гора. Аз много обичах да се катеря по дърветата, баща ни ни правеше хамак. Завързваше две въжета на две срещуположни дървета, прехвърля едно одеало през тях или от на баба ми от тъканите големи одеала, пак от вълна, но не рошави като китеници. Точно като на хамака технологията. Качваше ги и от едната, и от другата страна да бъде укрепено, баба ми дори ги пришиваше, за да е по-стабилно, слагахме си възглавница и така си се люлеехме, релаксирахме след бурен ден. След катерене и игри. Като се качвахме в планината, живеехме в колиба. На изток винаги имаше икони на Дева Мария, на Христос, на Константин и Елена, това бяха. Агио Василий – не си спомням, вече в по-следващите години вече си бяхме купили и такава, защото е нашият светец. Константин и Елена на семейството. Света Богоридица задължително. Света Петка – да. Присъстваше, но в по-късни години. Тези три икони бяха задължителни, както и на Свети Георги. Както знаете, Гергьовден и Димитровден се празнуват от каракачаните и това всъщност е преломен момент, в който стадата трябва да се изведат на паша в Балкана. След Гергьовден, започват да се извеждат за пролетно-летния сезон и съответно Димитровден е един вид края на лятото и тогава завършва и свободното пасене на овцете и прибирането им надолу в по-топлите места.

Не бих казала, че семейството ми извеждаше стадата точно на същия ден, а се ориентираше, според метеорологичната прогноза. Ако са непрекъснати валежи – няма как. Изчаквахме да се стабилизира времето. И тогава си спомням, че баща ми и дядо ми тръгваха със стадата, стигаха до мястото там, където ни бяха колибите и съответно с автомобили идваха и вземаха покъщнината. Вече след като са направили колибата, само се пренасяхме, подреждахме, така ние помагахме, доколкото е възможно, но баба ми и майка ми главно подреждаха. Спомням си, че нашата грижа беше да помагаме на баба ми. Събуждането започваше също с грижа за овцете. Прибирайки млякото, тя го слагаше да се свари. То си имаше технология при подквасване на млякото, на която ни учеше. Слагаш се пръстчето и броиш до еди-колко си. Определено количество се подквасваше за мляко, друга част се правеше на извара. За сирене си имахме специален прибор. Едни наши приятели идваха от някъде и взимаха суроватки. Имаха свинеферма, и с нея хранеха животните, защото е много хранителна. И така. Всеки един от продуктите, произвеждани от стадата беше полезен за някой и за нещо. Изварата беше много вкусна. И сега, и сега си спомням как баба ми я слагаше в един тензух, закачаше я на високо и се изцеждаше върху някакъв съд. Беше много вкусна. Тя е и много хранителна, и много полезна. Истинската извара я смесвахме с мед. Медът беше абсолютно задължителен на трапезата ни. Всяка сутрин ние започвахме с билков час с мед. С препечени филийки. Много често имахме домашен хляб, приготвен пак от майка ми и от баба ми. Летата в гората, в колибата близо до баба ѝ са и моментите на обучение в култура на наследничката. Тогава научава първите думички на гръцки, първата детска песен, която баба ѝ помни от своето детство, както и онези уроци, които са предавани на каракачанските жени от поколение на поколение. Баба ми ни въвеждаше в нейния бит и традиции. Естествено

няма съмнение, че това е пътят. Даваше ми съвети, че един ден, когато порасна и се омъжа, трябва да слушам съпруга ти, да се занимавам с женската работа, да бъда предана, кротка, добра с домакинството и всичко останало... Още тогава съм си мислила, че за нейното патриархално общество „равнопоставеност“ беше силна дума. Почти – неясна. Но аз малко или много още от малка съм била по бунтарка и винаги съм смятала, че ако е нещо несправедливо, трябва да се реагира. И съм ѝ казвала: -

Ами, бабо, ами ти с нещо, ако не си съгласна, няма ли да се бориш, така? Няма ли...?

Не, не, не, трябва да се съгласяваш. Той е мъжът в къщата, той командва.

Знаете ли, дядо ми толкова обичаше баба ми и до края на живота си, и откакто се помня, никога не я нарече на име. Наричаше я „кали“. В превод – красавице, хубавице... това беше обръщението към нея. А тя го наричаше по име, понякога по си някакъв неин начин, който в момента не си спомням. Но те много пееха заедно... правеха дует, изпълняваха каракачански песни. Той много често, като беше в добро настроение, ѝ посвещаваше песни на нея, независимо в колко часа на денонощието. Той си пееше навсякъде – волна птичка. Излизаше на двора – пееше си. На събирания, си спомням, в къщата, в която живеехме, когато не бяхме горе на балкана, с кошарата, в града... Събирахме цялата фамилия, която е многобройна, и дядо ми винаги започваше с песни. Най-различни – посветени за най-различни мероприятия. Имаше определен репертоар, при който баба ми припяваше и така – бяха много добър дует, си спомням. Акапелно пеене. Без музика. Такива неща... Аз бях любимка на баба ми. Тя ме учеше на много неща и съкровените си тайни ми ги предаде и, понеже са тайни, може би ще си

останат тайни. Нейни лични изживявания, копнежи, нейни лични спомени, които не е намерила на някой да може да ги сподели така, че да бъде откровена на 100 %. Защото така е преценила. Разказвала ми е за ражданията си, за нейния начин на живот и и бит и култура. Много често я молех да ми разкаже как се е запознала с дядо ми. По какъв начин са се оженили, по какъв начин са живяли... И винаги – повтаряше, повтаряше и стигаше до един момент и спираше. Разказваше ми за това как са се оженили с дядо ми, как са създали първия си дом в едно близко село, където са родени първите им две деца, после се е родил баща ми и са си купили къща в близкия град, където съм се родила и самата аз. И разказът е винаги... започваше така много въодушевено, в един момент замлъкваше. Винаги съм се опитвала да науча подробности по отношение на това в кой момент и защо дядо ми е накарал тя да е една от първите, които махат тежките каракачански дрехи. Може би причината е била тази, че той много си я е обичал и искал тя да живее по-лесно. Смятал е, че това са тежки дрехи за една мъничка жена... а тя е била мъничка, крехка. Или може би, защото е било далеч по-хигиенично, по-цивилизовано е. Тя фактически маха носията си още след като се женят. Дядо я помолил да махне тази носия, за да може да й бъде по-лесно, да може да се придвижва с децата, за бита, ... и така. Може би е една от първите, която маха носията. Винаги съм я питала как се е почувствала и тя ми казваше: „Чувствах се като гола“. Защото изведнъж тази тежест от 15 кг махаш... И на тебе ти е леко, но тази лекота е... ти си била съвсем сама, когато си била с такива леки дрехи. А сега трябва да излезеш сред обществото. И силуетът е съвсем различен, да. Тя беше миньон, слабичка и много фина жена. Беше и суетна“. Разказът за свалянето на „носията“ е един от основните

елементи, с които се описва променената всекидневна култура на каракачаните след усядането. Събеседниците ни споделяха разказите на техните майки или баби за чувството на срам, дори на голота от „събличането“ на тежката вълнена носия и замяната ѝ с басмена рокля. Смяната на облеклото много често е свързана и със смяна на статута и работата на жената. Тя става „работничка“, която не може да носи носия. Днес техните наследници споделят, че си спомнят как по-възрастните жени през деня са обличали рокли, за да работят в ТКЗС или в промишлеността, а вечер, след работа, в пространството на дома и квартала, отново обличат своите носии. Следващите поколения запазват носията като символ на идентичност и принадлежност предимно в празничния живот – на сватбата и на фестивала. В някои семейства дъщерите и внучките обличат каракачански носии, за да встъпят в брак дори и през 80-те години на ХХ век. Носии се обличат за семейни фотографии, които да останат за спомен. Дрехата като един от начините за визуализация на паметта, макар и с променена функция, е инструмент за предаване на наследството, но и адаптация и иновация на традицията. През ХХІ век семействата на каракачаните продължават да изработват носии за своите деца, за да могат те да участват във фолклорните състави, в годишните събори на културно-просветните дружества и на Федерацията на каракачаните в България. С детските носии се обличат кукли, които заемат важно място в домовете им. Обличането на носията е начинът, по който наследството живее. Преобличайки се, те „стават“ наследници. Поне в един ден от годината, като облечеш каракачанската носия, се чувстваш друг, различен. Във векидневното си облекло сме като всички останали. Материалните предмети и обектите поддържат паметта и могат да бъдат предавани в наследство. За наследниците миналото, традициионният номадски начин на живот и култура на

каракачаните е разказ, чужд спомен, но и пример. Макар и разказите и песните не винаги се разбират от следващите поколения, те се помнят като „уроци“ за отношение към хората и природата. Връзката между баба и внучка е много силна и важна за предаване на културното наследство. Извън градските условия, в колибата в планината, именно бабата предава знанията и уменията за живот в планината, които са свързани с познаване на природните продукти за хранене, но и за лечение по традиционен начин. Тези знания и умения наследничката и до днес помни и използва във всекидневието си не само като грижа за за здравето, хранене и лекуване без лекарства, но и като отношение към живота. Баба ми в моите очи беше първо знахар. Знаеше лечение за всяко едно заболяване... примерно, ако вдигнем температура, правеше по най-бързия начин липов чай, слагаше ималко шипки вътре, слагаше и по няколко орехчета, ако беше придружена настинката с кашлица или превантивно. Счукани орехи – заедно с черупките. На баща ми и на дядо ми най-редовно им слагаше вендузи. Найредовно и до ден днешен имаме едно дървено сандъче вътре с вендузите. Слагаше вълнени чорапи, но преди да сложи човек вълнени чорапи, който е изстинал, трябваше да си намаже с мас ходилото... Тя правеше много бърз масаж на ходилото. Най-вероятно е знаела и точките, защото си спомням, че много наблягаше на палеца. Както на ръцете, така и на краката на палеца. И при силна настинка, примерно, ако завали и сме някъде в балкана, и вече са започнали да падат температурата, с първак ракия една бърза разтривка ни правеше. Понякога слагаше и мас на една кожа и ни слагаше под нощничката и така лягахме. Хардал слагаше на шията, ако човек се разболее, падне му гласът и не може да говори. Използваше такива природосъобразни начини и форми на лечение. Това беше по-различното си спомням.

Обучението в култура на внучките от техните баби е свързано и с предаване на тайни знания, които помагат в разгадаването на тайните на природата и човешите отношения. Част от това тайно знание е лечението и баенето, в традиционната култура то обикновено се предава от бабата на първородната внучка. Но наследяване на тези умения не винаги е успешно, защото традиционният начин на живот, далеч от лекари и болнични заведения вече е минало, а родителите са „модерни каракачани“. Макар и не винаги да са наследени способностите за баене и лечение чрез черупки или камъни, торбичките с тези предвети се пазят в домовете на днешните наследници и се предават в наследство на следващите дъщери и внучки. Баба ми беше и суеверна. За съжаление забравих да ви покажа тези камъни. Казват, че са вулканични камъни и това за мене беше много мистично. Когато, примерно имаме главоболие, но не сме настинали, тя казваше: „Това е от лоши очи. И ни баеше, гасеше... от огнището взимаше въгленчета и гасеше въгленчета и ни казваше молитва. Това беше предадено от нейната баба и тези камъчета бяха много странни. Такива едни тъмносиви с дупка по средата. Естествена дупка, не е правена нарочно. Нанизани като един гердан. И нещо си говореше на тях, някаква молитва казваше, срещу зли сили и зли очи... не знам внушавахме ли си или не – просто заспивахме. И главоболието ни минаваше. Всяко лечение е свързано с внушението. Т.е. внушението е част от лечението. За съжаление баба не успя да предаде тези умения на някоя от нас. Наследеното от дядото знание също е част от разказите на нашите събеседници. В различни разговори ние слушахме за аритметическите задачи, които мъжете решават на ум. Някои от

внучките все още помнят начина на смятане. За водените дневници на гръцки с български букви и най-вече за способностите на опитните овчари да разпознават времето по знаците на природата. Това умение новите поколения не са наследили, но са запазили като част от семейните истории. Дядо ми си отиде за съжаление пръв – 1991-ва година. Той беше много здрав и много мъжествен, много смел, занимаваше се дълги години с търговия – овце и продукцията от овцете. Беше много добър математик. И въпреки че нямаше завършено образование – той беше самоук – се беше научил да пише на гръцки. И сега баща ми е запазил и ни показва някои негови тефтери със записки, в които е водил. Там е записано всичко с български букви и каракачански думи. Много странно, но така, за да може да си спомня – един вид дневник – кой ден, какво е правел, на кого е дал някакви пари, на кого е дал някаква продукция на консигнация... с кого се е срещнал, с кого се е видял, интересни неща от ежедневието му... много са му интересни записките. Спомням си, че ни говореше за съзвездията. Разказваше ни как само по звездите може да се ориентира в абсолютно тъмно. Да отиде Гърция и да се върне... Той ми говореше за Голямата мечка, за Малката мечка, за Полярната звезда... за тези съзвездия, които му бяха познати.... Наследството от миналото се предава чрез семейните истории, които най-вече бабата и дядото разказват на внуците си. Паметта се поддържа и от празничните събития, на които се събират родовете и роднините. Хората с които се срещахме ни разказваха, че „навремето“ каракачанските родове и голеди семейства са се събирали на сватби или по големите християнски празници, там са се уговаряли бъдещите женитби, преповтаряли са се историите за прадедите, за славни и героични битки, за корените и са се пеели много песни. Изпълнението на акапелното пеене

постепенно се свива до по-тесен семеен кръг в днешно време, пее се в стаята или в салона. Певците с тъга споделят, че младите не искат вече да ги слушат. На съборите се изпълнява предимно обработена музика с инструментален акомпанимент, която е хороводна. Затова и често старите песни се преразказват от следващите поколения като истории, защото наследниците не са наследили пеенето на дедите и не разбират добре езика и думите им. Когато празнувахме вкъщи имените дни, аз си спомням, че баща ми канеше най-различни хора от близко и далеч и много песни си пееха. Част от песните всъщност се свързваха с героичното минало, говореше се за бита, за културата, за героизма им, за перипетиите им. Друга част от песните имаха любовен характер. Те се пееха главно и единствено по празниците, когато бяха свързани с гленди4 или пък с годежа и сватбата. Баба ми почина на 93 години. Абсолютно със свежа памет. Може би така се съхраниха паметта и мисълта ѝ, защото постоянно разказваше някакви неща. Връщаше се години назад – този, онзи, сещаше се за различни случки, опитваше се да си спомня дори и песни – вече по-различно, по-задавено ги пееше, защото ги свързваше със спомена за дядо ми. Как заедно са били дует, но най-вече беше много добър разказвач. Адаптацията към новите условия на живот е свързана и с промяната, че децата не са възпитавани само от бабите в семействата, а са социализирани чрез училището и пионерската организация. Затова и за наследничката летните ваканции в планината са не само „скаутски лагери“ за обучение в култура, но и за оцеляване в природни условия. Планинската калива – летният дом, в който семейството прекарва два-три месеца – е последният урок на предаване на културното наследство по традиционния

Събиране с празничен характер.

начин. Бабата и дядото учат внуците с личния пример, чрез общуването между поколенията. Затова и спомените за този живот са много ярки, от перспективата на малкото дете, което има примера на два различни свята. Спомням си, че в нашата колиба много добронамерени и мили хора са ни посещавали. Още повече, че беше в близост до връх Шипка, където както знаете туризмът там е засилен. Преди години идваха най-вече руснаци. Имаше много, които най-често идваха да посещават колибата ни. Майка ми, много добра кулинарка, се справяше с трапезата. Подготвяше наши типични ястия, задължително каракачанска баница, баба ми я правеше на място, като едно време. За тях беше невероятно. Много снимки си правеха с нас и ни поздравяваха за начина и формата ни на живот, защото това не може да се види. Ние може би сме едни от последните (не сме само ние, разбира се), които живяхме по този начин. По древния начин. И може би едни от... мисля си, че в България повечето бяха приели вече уседналия начин на живот в градовете и селата. При нас това бяха само тези два месеца, разбира се. През другото време бяхме в къщата ни. Имахме много хубава къща в града. Но тези два месеца сървайвър, те ни научиха на много неща. Предаването на наследството след голямата промяна, свързана с усядането и изгубването на традиционния поминък на каракачаните – пастирството – се случва предимно в семейството. След 90-те години на ХХ век се случва още една промяна на отваряне на границите, разрешаване на частната собсвеност, промяна на политическата и икономическата система в България. Ограниченията, наложени от социалистическата държава отпадат, но номадският начин на живот на каракачаните окончателно се е превърнал в културно наследство и спомен. Каливата, хората и песните се представят на събори и на сцени, но ценностите продължават да се предават най-вече в семейството.

Може би сегашните малки деца все по-малко разбират разказите за чудноватите си и безстрашни и горди предци, облечени в красиви тежки носии, пътуващи между летните пасища на север и зимните пасища на юг, пеещи песни със силните си гласове. Но може би сегашните им баби и дядовци, отгледани от онези стари каракачани, ще успеят да предадат в наследство ценностите, спомените и разказите, които сързват хората в общности и учат как да се живее в хармония с природата. Ще завърша този разказ с уроците, които наследничката е научила от своите баба и дядо и които продължава да следва по своя жизнен път. Дядо ми винаги е казвал, че трябва да бъдем първи във всичко. Той беше максималист. Не знам дали за добро или не. Обичаше да казва, че е лидер и трябва да не се страхуваме от нищо. Баба ми съответно винаги допълваше, тя казваше – във всеки човек е Господ. Никога не трябва да се притесняваш. Ако си силно вярващ, Исус Христос е в тебе. Никога няма да те изостави. Всяка една стъпка – Господ я знае. Когато си добър и вършиш добрини, нищо лошо не може да се случи. „Искам да не се страхуваш“ – ми казваше баба ми и това е останало дълбоко в съзнанието. И това си го повтарям всеки ден. Казваше: „С това трябва да започва денят ти и да завършва с благодарственост. Всяка вечер, когато си легнеш, първото нещо, което трябва да направиш е да прекръстиш и да благодариш на Господ за това, което ти се е случило. И даже, когато нещо лошо ти се случи, трябва да знаеш, че

това е една стъпка, едно стъпало и то те прави по-силен“. Дядо ми го потвърждаваше. Това бяха тяхните мъдри съвети към нас. Дядо ми имаше една такава приказка: „Раздавай се! Колкото повече се раздаваш, повече получаваш. Никога не бъди дребнав, никога не бъди стиснат!“. Защото той ни даваше ясни, с конкретни

хора, фамилии примери колкото повече се стискат, колкото повече само събират, събират. Казваше, и баба ми добавяше: „На стиснатите Господ им удря една плесница, за да разберат, че е по-добре да се раздаваш, да даваш на бедния хляб – нахрани го и тогава го изпрати по пътя му!“.

ПЕСЕНТА НА ПЪТЯ Мария Кисикова С Певеца се срещнахме в малко подбалканско градче, докато обхождахме селища, населявани от каракачани, и се опитвахме да разберем как живеят днес наследниците на древните номади, какви спомени пазят за живота в планината и какви знания и умения от старо време ползват и днес. Очакванията, които имахме в началото на изследването си, до голяма степен се потвърдиха – във всекидневието си каракарачаните следват общата културна и социална норма, наложила се в българското общество и “в ежедневието трудно можеш да кажеш кой е българин, кой – каракачанин“, както сподели с нас жена от общността. Част от елементите на общностно културно наследство са вплетени в обичайния поток от делници и празници в съвремието и се възприемат като „нещо, което ние си правим“, без в това да се влага задължително етничен елемент („ние като тъждествени на себе си“). Друга част от културното наследство е добило формата на „типичен“ образ или действие (каракачанската носия, музика, танц, песни, правене на дърпана баница, въртене на тава, строене на калива и др.), чрез които общността се легитимира сред другите общности в рамките на обществото („ние като различни от другите“). Това отразява двата аспекта на идентичността според Ерик Ериксън – тъждественост (уникалните ми/ни качества, които ме/ни правят тъждествен на себе си/нас) и различие (сравнение и отграничаване от Другите) (Ериксън 1996:38 и сл.). Разнообразните проявления на каракачанската култура (матери-

ална и нематериална) отдавна са изследвани и описани, те са разпознаваеми като символи на общността1. Ние искахме да разберем кои елементи от общностното наследство се предават като част от всекидневното усвояване на културата (обучението в култура) и как функционират те днес. Един от аспектите на това културно наследство са музиката и танцът. Както всяка друга общност, каракачанската придава ритмичност на своя живот и вписва фолклорните песни и танци в цикъла от всекидневие и празници. В книгата си „Народ и песен“ Тодор Ив. Живков развива идеята за фолклора като тип народна художествена култура (Живков 1977: 11 и сл.). Тази култура изпълнява всички основни социални функции, свързани със съхраняване на паметта, предаване и наследяване на културата, създаване на правила и норми за социален живот, придаване на идентичност и т.н. В допълнение към това „фолклорът е ритуализирана култура, тъй като съзнанието на колектива е такова, че то залага „художествена субстанция“ във всяка форма на социално общуване (Живков 1977: 34), тоест всяко действие на отделния човек е допълнено с художествени форми (пластични, музикални, словесни и др.). Докато хорáта се свързват по-скоро с празничните проявления на общностния живот, то песните съпътстват всички социални действия – както семейните и календарните празници, така и трудовата дейност. До момента на нашата среща с Певеца ние вече бяхме чували каракачанска музика и бяхме виждали хорáта, които играят по събори и фестивали. Искахме да разберем какви други песни се помнят извън празничния цикъл. Бяхме чували от други хора, че събеседникът ни знае много каракачански песни и обича да Благодарение на усилията на изследователи като Васил Маринов (Маринов 1964), Ганка Чилингирова (Чилингирова 2001, Чилингирова 2002), Женя Пимпирева (Пимпирева 1995), Начо Димитров (Димитров 2015) и др. Вж. и библиографията към тях. 1

пее. Той ни посрещна в дома си, а в разговора ни се включваше също съпругата му. Песните изпълняваше заедно със своя братовчедка и съпруга й. Между песните, които избираше да ни изпее, събеседникът ни разказваше за живота си, за рода и семейството си, за каракачаните. Разказът за миналото открехна вратата на спомена, където историите започнаха да се нижат една след друга. Отделните теми се подреждаха в ритъма на песните, като очертаваха цикъла на пътуването – пътуване в пространството (от Балкана към морето, от летните към зимните пасища) и пътуване във времето (раждане, сватба, смърт, годишният цикъл от празници и делници). Песните оживяват в разказа, те се вместват в спомена за едно или друго житейско събитие, придават му плътност и ритъм. Песента се пее всякога. Първо, когато някой има рожден ден, имен ден. На сватба пееме... Когато е тъжно положението, хората плачат, не пеят. На братовчедка ми бащата и моят баща, когато се пеели на времето, са пеели повечето хайдушки песни, които на нас ни е малко трудничко да пеем. Песента ни отведе в спомена за отминало време, когато каракачаните са живели в планината и са организирали живота си около отглеждането на овцете, основен поминък за семейството и рода. Също както при аграрните стопанства на уседналите общности, производственият цикъл на каракачаните също се поделя на два сезона, които са маркирани от придвижването между летните и зимните пасища (често те се връщали по едни и същи пасища). Певеца е прекарал първите 20 години от живота си в планината, където е споделял пастирския живот със семейството и рода си. Те практикували подвижно пастирство, за да осигурят най-добрата среда за изхранване и отглеждане на стадата – лету-

вали са по южните склонове на Стара планина, зимата прекарвали в Одринска и Беломорска Тракия, а след поставянето на границата (1922-23 година) зимували по южното Черноморие. При всяка смяна на сезоните той и семейството му са напускали временните си жилища и са поемали на път към новото старо място, където да се установят отново... временно. Два пъти в годината (пролет и есен) цялата покъщнина се натоварва на коне, оформя се керван, който заедно с целия оджак и всички стада от овце се придвижва между летните и зимните пасища, между планината и морето. Всяко ново отпътуване едновременно отваря и затваря кръга, то е тръгване, но и завръщане към местата, където са били предния сезон. А песента отмерва повтарящия се ритъм. За кервана имаше нещо, което трябва да се знае. Например тръгнат две-три селище заедно да пътуват за Гърция, за Турция или на края на България да зимуват. Кундисваха на едно място. И вечер се събираха и правеха хора. Там се гледаше женитбата на момите и на ергените, там играеха хора, там пееха песни и се харесваха с очи само, без говор. Каракачаните минаваха покрай други селища и пееха и местните хора мислеха, че някакъв ураган идва отнякъде, такива гласове имаха. В двайста година, когато са минавали за Турция, когато се поставиха държавните граници, задържаха каракачаните на границата, за да уредят някакви документи. И са били всичките каракачани на самата граница. И като се събрали всички моми и всички ергени, едно хорó не можело да стане, защото са много народ. Три хорá са направили, за да играят всичките. Тази история е разказвана от родителите ни. И там са осъмнали от хорá и песни.

Периодичните сезонни смени на природната среда са принуждавали пътуващите пастири да съграждат всеки път отново обитаемия си свят. Те са пренасяли дребната покъщнина със себе си и на място са строели каливи, кошари за животните, пещи, мандра и всичко необходимо за живота сред природата. Всеки член на общността е разполагал със съответните за пола и възрастта му знания и умения, с които са допринасяли за общата работа2. Това предполага поддържането на много специфична социална организация (устойчива, но и гъвкава), в която правата и задълженията са ясно разпределени и всеки има своя дял. Споменът на Певеца за живота в планината показа едно специфично отношение към природата (което срещнахме в изказвания и на други каракачани) – отношение, белязано от уважение и преклонение пред природата, умение да съграждаш очовечен свят, вписан в природния. В Балкана животът беше много прекрасен за хора, които обичат природата. А който мрази природата, да го заведеш на тия мизерии, няма да живее. Няма кръчма, няма хоремаг, нито кино ще видиш, ни телефон можеш да намериш. Правеха колиба, но бяха хитри хората. Кошарите за овцете малко по-далеч от струнгата ги правеха, да няма торове, да е чистичко. Да, колиба е, но чистичко, чист въздух, храната беше чиста, каквато трябва да бъде. Предимно се хранеха с мляко и сирене. Ако идат на пазар, каквото донесат... От пазара купуваха най-напред олио, сол, захар. След това си купуваха зарзават. Защото на Балкана нямаше зарзават, нито сливи, нито ябълки. От песните за далечното минало Певеца преминава към спомени за баща си и неговия род. Семейството има важна роля

За специфичните женски умения при каракачаните вж. Кръстанова и Кисикова (Кръстанова и Кисикова 2019) 2

в структурата на обществото, то възпроизвежда в биологичен и социален смисъл целия колектив. Чрез него отделният представител на колектива се социализира, променяйки своята роля в културния процес както в семейството, така и в целия колектив (Живков 1977: 24). Докато Певеца разказва истории за семейството си, за родовете и стадата на големи кехаи, постепенно от общия смътен образ на каракачаните започват да се оформят отделни фигури, индивидуалности, хора с качества и умения, които са им позволили да обитават и овладяват планината. Каракачаните не бяха такова племе, дето чака другия да му свърши работата. Той сам искаше да поеме работата си, да я свърши. Така беше при каракачаните. Нашата фамилия е голяма фамилия. И на времето са хранили хайдутите. Много са били заможни. Има много истории за тях, но няма кой да ги разказва. Аз имах един вуйчо, който нямаше никакво образование. Ако някой математик напишеше пет-шест редчета и ги смяташе с молив, докато той ги сметне с молива, вуйчо ми ги погледне тия редчета и преди теб ще изчисли и ще даде отговора. До 21-ва година нашият род живееха в Сливенския балкан, там имаха частна мандра. Трима братя са били, имали са 3000 овце. До 1921-ва година повечето от големите кехаи държаха Балканите тука в Стара планина. Които са държали по 30-40 колиби, те са били харакана, големите. Даже баща ми им казваше имената – Флетрас, Пахоми, Чилингири – тези три фамилии са били богати хора. И `21-ва година отишли да зимуват овцете в Турция, но през пролетта се затворили границите и те се пръснали на три – една част от тях дойдоха в България, туй знам от баща си лично. Друга част отиде в Гърция, една част остана и може би още има в Ирак. Най-малката група дойдоха към България. Балканите бяха празни. Чорбаджията, който командвал

от Пловдив, който купувал маслото, кашкавала, сиренето, неговите кехаи, които имали по 5 000 по 10 000 овце всичките заминаха за Гърция. Вдига се този чорбаджия от Пловдив, отива в Сливен, намира дребните кехаи, които държат по 5-6 колиби. Говори с тях, че няма да иска беглик, няма да им вземе стотинка. Беглик е такса за това, че овцете ще пасат по пасището – на овца по 5 лева или по 10 се е взимало. Млякото, ако струва 5 лева, ще им го плаща по 10. Само и само да дойдат, да има продукция и за него. Тогава се разделят нашите трима братя – двамата остават в Сливен, а моят дядо идва към Карлово, над Карлово се казва Карамандра Балканът. Там на Карамандра са били `21-ва година, не им вземали нищо. Там започва животът пак отначало. Товариш конете, караш овцете, отиваш в българско по-близо до границата, по-малко сняг пада и зимуваха овцете. И така си изкараха живота нашите старите хора. Споменът за живота в планината насочва разказа към поводите и случаите, при които се пеят песните: „Всякакви песни има. Например сега сме събрали тука, ще пеем песни за събирането, специални песни. Извеждаме булката от къщи – специални песни. Отиват да я накичат – специални песни“. Песните изпълват всеки момент от делника и празника на каракачаните. Те носят паметта за миналото, разказват за истории и случки от живота, носят поуки и задават ценности. Песента се предава и наследява като част от културната норма на общността. „Песните се предаваха от поколение на поколение – който е по-остроумен ги научаваше всичките“. По силата на традицията всеки член на колектива възприема общностната художествена култура (фолклора в различните му проявления) като задължителен момент в своята социализация. В различни периоди от своя живот отделната личност усвоява различни съставки на колективната художествена култура и променя постоянно своята социална роля в този процес (Живков

1977: 17-18). Песента задава ритъма на социалното. Един от найзначимите поводи да се пее в общността са годежите и сватбите. Младите се харесват по хорá и празници, често докато пътуват с кервана по местата за нощуване, срещат семейства и родове от други оджаци. Сватбата може да стане и по пътя. Тя е средищно събитие в човешкия живот, което има значими последици за семейството, рода и общността като цяло. Сватбата представя модел на човешките отношения, на самото общество на колектива в момент на радикална промяна. Чрез участието си в нея отделните хора и групи ритуално потвърждават своето присъствие и включване в общността (Живков 1977: 140). Който е имал любов с булка, са се взимали без знанието на родителите и така живееха. А които са със знанието на родителите, ще отидат, ще поискат булката най-напред. Дали ще се съгласят родителите, тя е отделна робота. Ако се съгласят родителите, ще определят една дата да сменят някакви кърпи с пендари. Тогава отиват да определят сватбата кога ще бъде и си правят сватбата и продължават да живеят, да въдят деца. Когато женихме сестра ми, бях на 15 години и жена ми беше на 15 години, тогава се запознахме само. Викам: „Харесвам те. Ще ме чакаш ли, или няма да ме чакаш?“ – „Ще те чакам“. Уволних се от казармата. Баща ми отиде при нейния баща и каза „Даваш ли момичето, или не даваш?“ – „Давам го“. Утре вечер правим годеж. Направихме годежа, направихме сватба. И живяхме след това. Много щастливо семейство сме, слушаме се, уважаваме се. Тя много ме слуша. И много си вършеше работата. Ама и аз я уважавах. Моралът при каракачаните беше до последно запазен. Истинският морал: ако жена не отиде булка, както трябва, задаваха й въпрос: „Ти да не си стъкло, да се счупиш, да нямаш кръв?“ Това се казваше на младата булка за първата брачна нощ. Това беше

докато слязоха от Балкана. След това не се приказваше това нещо... Показваха риза и даже ризата се черпеше с пари. Това съществуваше навсякъде до девети септември твърдо. След войната хората се объркаха... И още се бъркат... Следващата песен ни пренася към спомена за усядането – времето, когато голяма част от каракачаните в България принудително и трайно усядат в селата и градовете. Събитието е свързано с Министерско постановление от 1958 година, което регламентира усядането на все още подвижните общности и национализирането на частните стопанства (земеделски и скотовъдни). В родовата памет на много каракачани, които срещнахме, този период се възприема като травма, като необратимо прекъсване на връзката с миналото и традицията. Това слага край на цикличното придвижване в пространството. Пътят остава само сюжет в спомените и песните. Този момент бележи промяна в начина, по който присъства песента в живота на каракачанската общност. В периода, когато са практикували подвижно скотовъдство, песните са интегрирани във всеки един момент от всекидневието и празничността на каракачаните. Фолклорният човек си представя света като повтарящ се по кръга (годишен и човешки) ход и затова той организира и песенния си репертоар по принципа на повторението. Фолклорният цикъл се очертава като културен текст със специфични функции, който има пряко отношение към колективната памет (Живков 1977: 130). Както каза Певеца: „Песента се пее всякога. Всякакви песни има: има песни за хоро, има песни и като стоиш да си почиваш и да пееш“. Усядането променя и делниците, и празниците на каракачаните, животът им започва да следва нов цикъл и друг ритъм. Част от песните губят социалните си функции, изчезват условията, в които са били изпълнявани (животът с овцете в планината, пътуването, керванът) и много от тях се забравят. Прекъсването на цикличното пътуване

в пространството, променя и начина, по който се случва жизнения цикъл и преминаването от една социална роля в друга. Старите ритуали на възмъжаване и обреди на преход са заменени с нова ритуалност и празничност. Песни продължават да се пеят, но те напускат обичайния си контекст, а с това губят и част от смисловите връзки, които всяко изпълнение сред общността творчески пресътворява. Някои са заселиха по-рано в селата, в градовете. Ние останахме до 1957-ма година в Балкана. Моят баща летуваше овцете тук до хижа Мазалата, има една поляна Патарешка, там живяхме 20 години. Двайсет лета там съм израснал – като младеж, като овчар, като занаятчия. Когато 1958-ма година се национализира масово в България, тогава взеха всичките овце на каракачаните, оттогава всеки тръгна по работа – във фабрика, в завод. След казармата заживяхме друг живот – ходехме по ТКЗС-та да печелим повече пари. Малко останаха, дето пасат овце, защото изчезнаха каракачанските овце. Трудно им беше отново да завъдят овце. И въпреки всичко това, пак погледаха няколко години, докато си направят къщите. Направиха си къщите, после трудно ходеха по овчарлъка. Като слезнахме от Балкана съхранихме една част от песните... Една част, защото то няма смисъл от повече. Днес наследниците на пътуващите пастири слушат каракачански песни и хорá на родовите и общностните събития и празници (локални, национални, балкански). Мелодиите отдавна са обработени, инструментално аранжирани и записани. Музиката се възприема като част от културното наследство и става важен елемент на представянето (пърформанс) на общността, с което тя се легитимира пред другите, външните. Само някои от „по-остроумните“ членове на общността, както ги на-

рече Певеца, помнят песните, предадени от бащите им. В миналото песните са били част от подвижния начин на живот и са придавали ритъм и звучност на всяко действие и всяка мисъл на пътуващите пастири. Днес песента вече не е част от пътуването (житейския и сезонния цикъл), тя е само мост към миналото. Песента обвързва с невидими нишки различни пространства и времена, празници и делници, близки и далечни познати в една житейска история, изтъкана от мелодии и ритми… историята на Певеца. Много е хубаво човек да знае езици. Аз бях голям мераклия, ама нямах такъв късмет. И въпреки всичко това, остана ми желанието, отидох първо в Гърция, после в Италия... Колкото пари имах, всичките ги изхарчих, само и само да видя с очите си. И исках да говоря, да говоря, да не спирам да говоря. Да пея, да пея, да не спирам да пея. Всичко го исках да бъде безкрайно. Не стана така...

ЗАВЕТЪТ НА ХУДОЖНИКА Елица Стоилова

„Да направя тези картини и тогава да умра“1

Това е разказ за художника с каракачански произход Никола Заров. Роден в каракачанска колиба (калива), той е живял в младежките си години този суров, но и някак романтичен номадски живот. Заров запазва жив спомена за тези времена дълбоко в своето сърце и възсъздава в платна си. Своите работи той оставя като завет. В тях, чрез разкази в картини, той представя бита на каракачаните и предава на поколенията частици от този магичен пастирски живот. В творбите му се пресъздават митове, легенди, лични истории и разкази предавани през поколенията. Това ги превръща в част от колективната памет на каракачаните. Художникът посвещава цялата 2000 година на свой личен и емоционален проект: да предаде живота на каракачаните както го е живял, както му е бил предаден и какъвто иска да го помнят наследниците на тази общност (и не само те). Цяла година той създава над 30 платна, в който майсторски разказва с четката си спомени, моменти от ежедневието на каракачаните, пресътворява техните обреди, както и визуализира исторически фигури и семейни образи. Картините са рисувани в град Шипка При срещата ни със сина на Никола Заров, художника Апостол Заров, той разказва, че това са думите на баща му, който той е повтарял в периода, когато е рисувал своите картини посветени на каракачанския бит, култура и идентичност. Срещнахме се през знойното августовско лято на 2016-та година. Посрещна ни в ателието си, в което се съхраняват и голяма част от голямоформатните картини на баща му. В един емоционален разговор, синът сподели свои спомени за живота и творчеството на баща си. 1

който е негов емоционален пристан. Мястото е свързано с неговата родова история и сякаш го захранва със спомени и емоции от номадското минало, в което е прекарал младежките си години. В платната си той пресъздава връзката на каракачаните с природата, с която те взаимодействат ежедневно и както казва неговият син, „с която са били едно“. В Карловския и Шипченския Балкан семейството на Никола Заров се занимава с традиционното за каракачаните пастирство. Те отглеждат овце, като водят характерния за етноса мигриращ начин на живот. Предвижват се като хората, животните и покъщнината образуват керван. Този специфичен начин на живот, вечно по пътя, превръща каракачаните в свободолюбиви и сурови хора. За да възпитат децата си за суровият живот сред природата, родителите на Никола, баща му Апостол и майка му Христина, възпитават него и брат му Коста не с поучения и приказки, а с пример. Примери за това възпитание Никола Заров е разказал на сина си. Един от тях е свързан със събиране на дърва в Балкана с баща му и брат му. След като събрали достатъчно, те трябвало да ги пренесат. Баща им свалил колана си, за да го използва да затегне един сноп дърветата, но коланът се скъсал. Вързали наръча с въже и се прибирали. Вървяло се почти час. Пристигайки в колибата, баща им установява, че е забравил да взема скъсания колан, който можел да се поправи. Казва на синовете си „- Кой ще отиде да взема колана?“. Нито Никола, нито Коста имат желание и започват да се уговарят кой да отиде „– Е, сега аз ли да отида – казал единият. –Айде, брат ми да иде“. Братът и той се заинатил „– Защо аз, отиди ти!“. Баща им, без да каже и дума, става и излиза в нощта, за да свърши сам това, за което ги е помолил. След около 2 часа се прибира в колибата, все едно, че нищо не е било. През цялото това време двамата братя не спират да се питат, защо единият или другият не е отишъл. „– Ти защо не отиде?! – казвал единият – „А, ти защо, не

отиде?! – също питал другият“. Така с пример се случвало възпитаването. Друго, специфично в този спомен, е че тези сурови хора „ не са говорили много-много“. Техният внук ги определя като мълчаливи хора на действието, които ценят думите и за това ги пестят. За него техният живот е бил изпъстрен със случки, „всеки ден е ставало по нещо“. Тази динамика на животът, който той определя като номадския и вечната борба с природата е повлияла на баща му да има множество истории, които да пресътвори и преразкаже в картините си. Синът Апостол също става част от това минало чрез историите, които баща му му е разказвал. Макар и никога сам да не е водил този живот, за него той е изпълнен с чар и някаква мистика. Именно спомените на баща му му създават този образ на пастирския живот на каракачаните. При срещата ни с Апостол, той ни разказва и истории за трудностите в това живеене на път, но също и за непоклатимостта на каракачаните. В дъжд, в дъждовно време, татко пак ми е разказвал, тръгнали са с овцете от тук, от Шипка, от връх Шипка, пеша до края на Стара планина. Две седмици пътували по Балкана , по веригите. Слизаш, качваш, слизаш, качваш [показва пътя с вълнообразни движения на ръката си]. И през цялото време не спряло да вали дъжд. Две седмици не спира да вали. Какво било това време, не спира този дъжд. И те с тези ямурлуци и то това е от дебел плат , станал тройно по-тежък и няма носене. Баща ми вика: „Рамената направо ми се изкривиха…“ Ама то и огън не можело да се направи в този дъжда. Но дядо Апостол си носел в пояса някакви сухи клечки и прахан. И в дъжда, запалил голям огън и се стоплили всичките. Как го е запали този огън?…И така…Всяко нещо, всяка постъпка, всяка крачка, едва ли не, е история. Аз казвам това, което ми е казвал той, аз не съм живял в Балакана, не съм живял в гората, не съм пасъл овце. Като живеещи в ситуация на мобилност, но също и във вечно взаимодействие с природата, каракачаните са натрупали

опита да оцеляват. Знанието да оцелееш сред суровата природа се предава през поколенията. Това са умения, които да гарантират препитанието, да осигурят подслон, да се намери лек, да се предпазят стадата. Неизчерпаем опит и познание без който е немислимо оцеляването на каракачаните в планините и долините, които обитават. С постепенното усядане тези ценни знания започват да се губят. При усядането си, семейството на Никола Заров се установява в град Шипка. Това е част от държавната политика и издаденото през 1954 постановление на Министерския съвет. С него се задължават каракачаните да променят живота си и принудително да се установят. С национализацията на стадата от 1958 каракачаните губят и поминъка си.2 В този период Никола Заров се обучава в Художествената гимназия в София, чийто първия випуск завършва през 1956-та година. По-късно, когато поема пътя на художник, той заживява в град Карлово. Именно там Никола Заров се установява и създава семейство, а също така става и дългогодишен преподавател в Карловската художествена гимназия.3 Независимо, че по-голяма част от живота си Заров прекарва в Карлово, както ще видим по-късно, сърцето му остава свързано завинаги с Шипченския балкан и пастирския живот на път.

Повече за тези процеси може да се прочете в изследването на Жени Пимпирева, Каракачаните в България, София: Imir, 1998. 3 Към момента гимназията съществува под името Национална гимназия по пластични изкуства и дизайн "Академик Дечко Узунов". 2

Самородният талант Талантът на Никола Заров е признат както в професионалните среди, така и от неговия етнос.4 Каракачаните с гордост закупуват негови картини или още докато е бил жив, плащат, за да рисува тях и семейството им в каракачански носии, в сцени, свързани с традиционния пастирски живот. Но как този талант се е родил, как този пастир става художник и поема пътят на художник? Това е загадка, дори и за сина му. В рода им няма други хора, които да са се занимавали с изкуство, но Апостол вярва, че в ежедневните дейности, особено тези, които са били част от женските работни отговорности е имало голяма доза артистизъм. Особено когато се изработват тъкани и се вплитат традицията и творческата ѝ интерпретация от изработващата я жена. Аз също така съм се чудил таланта на баща ми всъщност от къде идва, да започне да рисува. Той всъщност не е имал нито художници, нито артисти в рода, да кажем да прихване нещо. Не, дивак. Но всъщност, баба ми Христинка… Те са правили всичките носии на ръка и са влагаш нещо от себе си. То, може би, си има някакъв неписан шаблон- това трябва да е черно, това, трябва да е червено, това трябва да е зелено…Обаче те си го доукрасяват и от там... На нейния род, колко там са били братя и сестри- тя е направила на всички носиите. На дядо Апостол [мъжът ѝ] на рода, тя също е правила носиите и това с такива платове вълнени, да ги тъчеш, да предеш, да ги шиеш…Трудна работа. И нали това казвам,това трябва да вложиш от себе си, пак е изкуство. Това е изкуство. Собствено светоусещане… Да, и от там ли е дошло това цялото творчество, не знам. Като не

Повече за творчеството и живота на Никола Заров може да се прочете в емоционалните спомени на журналиста Георги Георгиев, публикувани в статията „Сватбите и мадоните на Никола Заров“, „Литературен свят“, брой 70, февруари 2015, https://literaturensviat.com/?p=102924 . 4

изключим, че и самият живот е колоритен, и ….той не може да се опише даже с думи, ако не го изживееш това нещо, няма как.

Тубиста В артистичните среди Никола Заров е известен като тубист, заради техниката, която използва при рисуването си. Художникът владее различни техники и негови картини пресъздават не само сюжети от каракачанския живот. Все пак, през годините той избира като свой творчески почерк техника, с която се рисува само с туби, директно върху платното- без четки. Именно с нея са нарисувани и картините от поредицата, в която пресъздава отминалите времена на пастирския живот на каракачаните. Повече за това как тази техника става любима за твореца, отново разбираме от сина му Да кажем, основният цвят, нахвърли го с четка и всичко друго се рисува с тубите, с тях, боя отгоре започва да рисува. Всичките негови неща, които видяхте са такива. Това е техника, която той твърдеше, че е негов патент, може би е така. Той я е открил през 1969 година. Емпирично, по случаен начин. В тази година той отива на практика с учениците от Художествената гимназия, но си забравил четките. И отиват, настаняват се, за да рисуват на другия ден. Взима си той кутията с бои, и платна, отваря кутията и ….. няма четки. И сега какво ще правим? Ами, без четки ще рисува. И как така без четки? Aми, като взима тубите. Е, повече боя отива така,но става по-живо, поинтересно. И от тогава рисува с тази техника, така, с тубите. Случайно откритата техника става предпочитана и дава разпознаваем стил на рисуваното от Никол Заров. Историята също така е и показателна за неуморимия дух на каракачаните, които не се плашат от трудностите, а се борят с тях, без да се оплакват и отчайват, а вярвайки на способностите си да преодоляват неволите.

Наследството на твореца Платната, които съхранява наследникът на Никола Зарова са не само с впечатляващи размери, но също и с разнообразие от теми и сюжети. Във всяко едно от тях, художникът е вложил своята душа, но и своя завет. Неговите картини са разказ за живот, който е живял, но който никога повече няма да се повтори. Това е начин художникът, не само да визуализира своите спомени, но също и по един емоционален начин да документира традициите и специфичния живот на вечно пътуващите каракачани. Тематичното богатството на творбите му представя различни елементи от битовия живот, отглеждането на животните, домакинската работа, но също така и елементи от празничната и обредната култура. В платна, които Заров рисува през 2000-та година, детайлно пресътворява спомените си, за да ги предаде на своите наследници, но също и да остави един по-голям завет на общността. Самите каракачани разпознават в голяма степен себе си в нарисуваното от автора. Живелите пастирския живот виждат моменти от своето битие в картините му, а поколението, което познава само уседналия живот, се докосва до тези отминали времена. Така заветът на художника има и документална стойност, в която наследниците на каракачанската култура могат да откриват и преоткриват своите корени и традиции. Тази връзка може да е още по-директна, защото всички образи в картините на Заров, посветени на каракачаните, са действителни. Творецът използва за модели само хора от общността, които запечатва в картините си. Все още повечето имена на моделите се помнят, както е в случая с трите братовчедки, други избледняват, но техните лица са завинаги увековечени, както и традициите на каракачаните, така както ги е почувствал, изживял и творчески интерпретирал твореца.

Така, чрез картините си, Заров предава и визуализира каракачанската култура, за да съумеят сегашните и бъдещите поколения да я помнят, да я съпреживеят и почувстват.

Визуализация на спомена Освен картините, които виждаме в ателието на сина му, много от нарисуваното през тази година в Шипка е закупено от каракачани от България и Гърция. Негови картини има в читали-

щето в град Шипка, както и във Федерацията на културнопросветните дружества на каракачаните в България, която се помещава в град Сливен. Други семейства избират да поръчат семейни портрети, за които позират. В тях едновременно се пресътворяват родовата и колективната памет. Сюжетите на тези картини са свързани с бита и традициите

на общността, а героите в тях са членове на различни каракачански родове.

Каракачаните са пресъздадени в техните семейни, но и специфични за ритуала и за социалния им свят роли. Така остава от една страна родов спомен, за това кои са били и как са изглеждали роднините, но също подобни пана предават по един колоритен начин традиции и обичаи, в отрязъка на момента, в който ги пресъздава изкуството – било то фотография или акварел.

В картините на Никола Заров се пресътворява подвижната култура на едно „номадско племе“, както ги нарича един от събеседниците ни. Друга функция на изкуството е, че тези творби, посветени на каракачанския етнос, използвайки изкуството, конструират и един идеализиран образ на каракачаните. В картините на Заров, които по същността си имитират документалност, се дефинира и „автентично“ каракачанското, което да легитимира и консолидира групата. Избират се образи и битови сцени, които да представят спецификите на строителството, облеклото, взаимодействието с природата и като цяло традициите и начина на живот на каракачаните. Подбрани са сцени, които да говорят както за тяхното героично минало, колективно или родово, но също и такива, които пресъздават ежедневието. Така

„традицията“ задава модели за културните ценности на каракачаните, дефинира „каракачанското“. В творбите си Никола Заров предлага своята интерпретация за културното минало на групата, с която се идентифицира. С картините си той предлага възможност бъдещите поколения да приема и препредава тези образи на каракачанското, които да бъдат пътеводна светлина в тяхната личностна и групова идентификация.

Родовата памет и колективна памет Никола Заров документира собствената си родова памет в картините, които рисува. Той също така вплита в платната си специфични за каракачаните облекла и традиции, разказва истории, които са му били разказвани от неговите предци.

Синът на художника, макар и никога да не е виждал прадядото на баща си, може да го разпознае от портрета, защото го свързва и с историите, които баща му е разказвал за този героичен човек.

От портрета на дядо Коста ни гледа синеок хайдут, който е не само непоклатим, а и се е славил със своята импулсивност, но също и своеобразна благородност. Според разказите за него, той е помагал на бедните с това, което е откраднал от преминаващите кервани. Толкова е бил луд, че имало някакъв случай с някакво предателство, някакъв турчин ги е предал…Те понеже са в гората, нали като хайдути и въобще като каракачани, и трябвало някаква услуга да им свърши този турчин. Обаче той отива и ги издава и вика потерията. И той ги залъгал там нещо, само да останат, там където са били. И те виждат потерията и бягат. Обаче се връщат след това и дядо Коста намира турчина, който вдигнал пушката да го застреля, обаче засича пушката, той (б.л. дядо Коста) взима пушката и го пребива от бой. С неговата си пушка пребива турчина. Бил е смел. Въпреки, че вижда, че е била пушката срещу него насочена, въобще не му мигва окото, отива и хваща пушката и го убива на място. С приклад, не с куршум да го стрела. Ами така, това са семейни истории. Така знам от татко. Образът на бащата на Никола Заров също е увековечен, но в по-битова картина. Пресъздаден е момент от пастирския живот в платното, което се казва „Стрижба“. Отглеждането на овце, с което каракачаните не само се препитават, но и което формира тяхната самобитна култура е пресъздадено в още няколко платна. Свързването на поколенията се осъществява в една по-различна картина „Дует с кавали“, в която баща и син изрисуват един друг своите образи. Апостол и Никола зарови се обличат с каракачански носии и свирят на кавали заедно в Балкана. Това е силно емоционална картина, в която семейните традиции са не само директно предадени от баща на син, но и завинаги увековечени чрез съвместната работа по платното.

В разказ за този момент, синът си спомня: Това сме аз и той и двамата. Това е „Дует с кавали“. Наистина свирим и двамата с него. Тази е хубава картина, да. Дует. Тази е много силна картина…. Това съм аз. С гегата. Наистина взех гега. Облякох се с носия. Излязохме тука на [..не се разбира] да го направим. Скици, въобще и снимки ми направи…. В този разказ се открива желанието на Заров да мисли и своите наследници като част от културата, в която той е отраснал. Преобразяването с традиционни мъжки носии, свиренето на кавал и носенето на овчарска гега, са все елементи от мъжкия свят на каракачанина. Местността, в която се рисува картината пък е

част от родовата история и местата, в който семейството на Никола е обживявало по време на живота си в планината. Стадото, което заобикаля мъжките фигури също е препратка към основното занимание на каракачанина- овчарлъка. Така минало (каракачанския свят), настояще (връзката баща-син) и бъдеще (заветът и предадената традиция) се сливат в това платно.

Наследил таланта на баща си, Апостол също е художник. Това е нещо, което баща му използва при създаването на този им портрет, в който авторите са самите модели. Нали и двамата сме тука и двамата сме художници. Той рисува мене, после аз рисувам него [прави кръг около лицето на баща си]. Всичко друго той е правил, само образите [лицата].... Застава с носията и позора. И аз рисувам. В още една от своите картини Заров решава да изобрази сина си. Отново се следва визията, която директно да препраща

към традициите на каракачаните. Картината в едър план представя овчар преметнал гега над рамената си, а около него е стадото му.

Овчарлъкът, кервана и ежедневието на каракачаните Както и портретът на баща и син показва, това, което Заров разпознава като изконно свързано с каракачанския бит е техният основен поминък – овчарството. Отглеждането на стадата дефинира целият каракачански бит и култура. Пътува се с животните, за да им се осигури паша. Тези миграции на хора, животни и покъщнина от местата за лятна и зимна паша са в основата на животът им във вечно движение. В отглеждането на животните и обработката на вълна, добиване на мляко и млечни продукти се включват всички от челенгатото. Всеки според възрастта, пола и уменията си. За да се справят с живот, в който си постоянно на път, в общността на каракачаните разделението на дейностите е ясно обусловено. Обучението в това как да оцеляваш и как да допринасяш за благото на групата се случва от ранна детска възраст. Този пастирски живот е представен в много от платната на художника. В картината „Доене на овце“ се пресъздава една от типичните за овчаря ежедневни дейности- доенето на животните. Според нарисуваното, това е мъжка дейност, в която жената има само спомагателна роля. В тази картина единствената женска фигура насочва животните към доячите, а в същото време и преде. Внушението е за трудолюбието на общността. Отново животът на каракачаните, такъв, какъвто го вижда автора, се преплита с реалните фигури, които се увековечават в картините му. В центъра на платното е самият художник, а около него са други каракачани от Шипка.

Значи това тука трябва да е той, трябва да е баща ми [посочва в центъра на картинат]. Сега това е дядо Щелю…[посочва в дясно групата възрастни хора]. Нали, те са истински типажи, персонажи… Друга картина “Момиче с мляко” се представя женски образ, който носи издоеното мляко. През рамо е преметната специална тъкан, в която да може да се сложи и носи по-лесно съдът за мляко, а в другата жената носи менче, в което също има мляко. Подобни сцени, дори и ежедневие за пастирското общество, в картините на Заров са представени по един романтичен начин, който се подсилва от красивите природни картини, който служат за фон на това и другите му платна. Женският свят е представен по един много завладяващ начин от Заров. Сред картините, които видяхме са изрисувани различни сцени, които пресъздават ежедневните дейности на каракачанката. Тя е с хурка, спокойна и красива. Да предеш и да можеш да създаваш тъкани, дрехи и текстилни материали е едно от базисните умения, която каракачанката усвоява. Друга картина също представя обработката на тъкани, но този път това е сцена от прането им.

В картината „На реката“ се представя друг аспект на взаимодействието човек- природа, където речната стихия се използва за пране. От картината се вижда, че огънят също е част от процеса, защото прането е също свързано и с изваряването на дрехите, чергите и другите текстилни битови материали. А: Тука е „На реката“ където перат чергите. Нямали са перални и отиват на реката и перат. В: Което след това ползват за изплакване, което, в предвид, че са много тежки и вълнени…изваряват ги, за да може всички онези буболечки и там каквото може да има по тях, микроби,…и така, дезинфектиране.

А: Правили са сапуни, калъпи от мас. Ама то не само каракачаните…и българите са правили такива….И бият с тупалки от дърво…

В следващ сюжет отново се разкрива друг аспект от суровото ежедневие на каракачанките. В платно е представено ходенето за вода. Художникът го изрисува като усилена дейност, в която се изисква значителна физическа сила. На чешмата жените пълнят дървени буренца с вода, които след това носят на гръб до мястото, където керванът се е установил.

Картината на „На поляната“ представя в един по-романтичен начин „женските работи“. На нея се вижда, че малките момичета от рано участват в различни дейности и се обучават в женските умения. На нея се вижда, че малките момичета от рано участват в различни дейности и се обучават в женските умения. Отново има каракачанка, която преде, изправена до каракачански кон (още един от символите на общността в движение). Друга жена от картината е приседнала на зелената трева и шие дреха. До нея има майка, която се грижи за пеленачето си.

Колоритът е подсилен от заобикалящата жените среда. Няма сгради и постройки, само човекът, неговите ежедневни занимания и природата- високите планини и тучните поляни. Това е картината, с която Зарев свързва живота на каракачаните – на открито сред поляните и планините. Ако „На поляната“ представя дейностите на жените и момичетата, тогава когато керванът е спрял движението си, то друго платно представя самия керван, воден от млада жена. Това именно е практиката при каракачаните: „Керванът винаги се е водил от млада булка или не омъжена жена, но здрава. Не трябвало да бъде болна“, поясняват ни при един от разговорите ни. Както стана ясно и по-рано, с кервана се придвижва всичко, което имат каракачаните. То ще им е нужно за да се установят на следващото място, където ще се заселят за кратко и ще последва ново преместване. (Снимка 12 „Керван“ тук) С тях са и кокошките и стадата, каракачанските кучета следват и пазят животните.

Цялата покъщнина е натоварена по конете и магаретата. За да се изгради по-бързо временната постройка, която ще се превърне в дом, се носят също и помощни заготовки за строежа. Е.С.: А, тези неща [сочи два У образни колa] А: Тези неща са за колибите. Основните прътове. Да не секат постоянно нови и нови, най-основните части, които им трябват за колибата, ги носят с тях си. Иначе като спрат някъде, те с шума, с листа с клони строят, като тръгват от долу на горе [това строене се показва с движение на тялото и ръцете], като да си представяте керемиди. Спират някъде и насичат от гората. Иначе си имат основното и си го носят. Дървен материал, в гората колкото искаш. Представяйки ни картината „Есенен керван“, Апостол Заров също обяснява и какво още е разказвал баща му за кервана: Значи това е керванът. Слизат есента, като стане вече студено времето. То си личи, нали, сняг вече. Слизат надолу на по-топло. И като дойде истинската зима бягат надолу към Атина. Слизат на Бяло море, със стадата и всичко. Тя иска дистанция тази работа, иска разстояние, защото е голям формат. Тя също е от 2000 година. Всичко, цялата покъщнина е на конете горе. Всичко.

В желанието си да бъде максимално близък до усещанията, които е имал от животът в движение, Заров не само използва живи модели от общността, но също и пресътворява реални пейзажи от своя каракачански живот. В тази картина това е особено силно, защото тя е рисувана именно в периода, в който кервана тръгва от планинските пасища, към по-топлите зимни. За да подсили застудяването, авторът изобразява заснежена картина като фон на изрисувания керван. Както се разбира, това не е само авторов трик… За тази работа знам, той беше в Шипка като я рисуваше, и то наистина беше есенно време. И сега, понеже иска да пресъздаде по най-близкия начин живота и да пресъздаде случката, и вика“ Айде сега ако може тука и да завали малко сняг“….и хоп, започна да вали сняг…Есента… и почна да вали сняг. Защото е добре наистина да го видиш…и настроението и живописта е друга.

Сватбеният цикъл Никола Заров пресъздава спецификите на каракачанския начин на жито и културата на общността. Той създава различни тематични платна- едни разкриват детайли от всекидневието, а други от обредността. Художникът пресъздава моменти от християнската обредност, като рисува вземането на прошка или елементи от различни обреди. Впечатляващ е сватбеният му цикъл, който в шест широкомащабни платна, като на филм представя различни елементи от сватбения обреден цикъл. В него се представят моменти свързани с множеството сватбени ритуали, които да гарантират успешността на новото семейство, което се създава. Сватбата се счита за един от основните ритуали на преход. В този ритуал на преход момъкът и невестата са инициираните лица, които след сватбените ритуали ще добият нов статус на съпруг и съпруга. Така различните сватбените ритуали спомагат за гарантирането успешността на

този преход – от социалната същност преди ритуала към новата идентичност след него. В цикълът от шест платна художникът, не само показва различни елементи от сватбената обредност, но също така и разкрива елементи от мъжкия и женския свят.

Това се вижда в картината, пресъздаващ обличането на булката със сватбената ѝ премяна. На платното тя е заобиколна само от момичета, което показва, че това е момент, който се случва в женското пространство. Отново изрисуваните девойки са модели от общността.

Той си търсеше модели,за да има кой да рисува. Тука булката я обличат другите момичета, слагат ѝ обувки, празнична носия... Като контрапункт стои платното, в което момчето се разделя с ергенлъка и бива изпращан към новата му роля на глава на семейство.

Заров представя вечерта преди сватбата когато с младоженеца се събират други мъже от общността. Картината пресъздава ритуално изпращане и подготовка за ново начало. Ключов момент в тази картина е традиционния танц с фламбурата (сватбения байрак). От картината може да се докоснем не само до специфични елементи от сватбата, но също и до интериора на каракачанската

калива (колиба). Централно място в нея заема иконата. Като православни християни, каракачаните и до днес се уповават силно на вярата. Друга картина от сватбарския цикъла е „Извеждането на булката“, която представя момента, в който и двамата младоженци се срещат един друг за първи път.

В тази картина, не само младоженката в забулена, но младоженецът също е с покрито лице. Те са заобиколни от сватбари, а фламбурата заема централна позиция в платното. Отново Заров пресъздава моменти от културата на общността, като в този случай това включва и спецификите на тяхната патриархална култура, в която семействата на младите решават с кого ще е подходящо децата им да свържат живота си (но също и с коя друга фамилия е добре да се сродят). Така нито момичето, нито момчето понякога познават човека, с когото ще сключат брак. Това се подсилва като внушение и от забулеността на двете фигури.

За първи път се виждат всъщност младоженецът и булката. Тука младоженецът и той също е забулен. И в много случаи не са се познавали, за първи път са се виждали …когато махат булото. Той не знае коя е, и тя не знае кой е той. Родителите ги сватосват и ги избират. Друг елемент от сватбената ритуалност е също включен в този цикъл – това е моментът, в който булката се предава на новото ѝ семейство. В платното „Предаване на булката“, пресъздаващо това събитие Заров изрисува как булката целува ръка на свекъра си, с което отново показва патриархалния характер на каракачанската култура. Това тука е предаването на булката. Тя е забулена, другите момичета я водят. Играят хоро, това е на поляната в планината... Не е по време на път, а са установени някъде лятото за повече време , и седят там 3-4 месеца и там живеят. Понякога се с случвало и от друг род да е булката, или младоженеца, защото те са свързани в родове. Картината „Предаването на булката“ се базира на друга, която художника рисува за своя дипломна работа при завършването на художествената гимназия в София в средата на 50-те години. Както се вижда отделни елементи от тази по-стара работа, се пресъздават в платно от 2000-та година.

Дипломната работа на Никола Заров е нарисувана с друга техника и има повече детайли, не само на каракачанското село, но и на празничната трапеза. На трапезата присъстват печеното агне и специфична гозба, която се смята за „сватбарска манджа“ (прави се от месо и картофи). За преплитането на художествената интерпретация с действителността, в платната на Заров, отново ни говори синът му. Той ни обръща внимание на конкретното място, което художникът пресъздава в тази си картина. Това всъщност е действителна местност от северната страна на Бузлуджа. Има такава поляна. Там са се събирали, там са правили колибите, там са живели в действителност. Това са и колибите, за които говорим, че са правени само за определено време. Не по-трайните. Това всъщност е дядо Апостол, неговият баща [показва човекът, чиято ръка целува булката]. Ето го ей тук е нарисуван. …Тази работа е много хубава. На мен много ми харесва. Това е печено агне в тавата. А това от зад на поляната е Бузлуджа.

Сватбите при каракачаните не се случват само в периодите, когато са временно уседнали, а и когато се пътува. На подобен сюжет се базира и още една картина на Заров, която се каза „Сватба по време на път“.

Интересно е как празничните ритуали се вписват в културата в движение. За временното спиране на кервана говорят издигнатите чатури (подобен на палатка временен подслон). Тук акцентът не е върху младоженците, а върху колективното празнуване. На пред план са танцуващите сватбари, чието хоро е водено от байрактаря с фламбурата. Зад тях са по-възрастните, а в далечината се виждат пасящите коне и стадата, които също са част от спрелия за сватбата керван. …те нали постоянно пътуват, така или иначе.. И по време на път това се е случвало…И си правят сватба по време на път. За това се казва така работата. … С чатурите … и стадата и всич-

кото. Само да направят сватбата и сгъват всичкото и си отиват и продължават. То сега специфично за хорото мъжете и жените не са смесени заедно. Както знам, пак от него [от Никола Заров], че крайният мъж и първата жена, не се държат за ръка хванати, а с кърпа [показва]. Аз държа една кърпа и момичето държи една кърпа, за да няма допир.

Колективната памет “Няма изкуство, което да не се обръща към проблема за корените, за отговорността пред миналото и прадедите, за грижата за запазване на паметта“ (Ганева 2012: 1) твърди Валентина Ганева в статията си “Генеалогия и изкуство. Поглед към българското изкуство на 60-те и 70-те г. на ХХ век”. Това, което Никола Заров твори през 2000-та година е потвърждение на това твърдение. В неговия случай той разказва с картините си за каракачанските си корени, като цели да остави своя завет за наследниците – да пазят и познават своите традиции. В платна си той пресъздава лични истории, но също така и визуализира части от историята на общността. Така неговите картини не са само една лични изповед, а надскачат личното, за да пресътворят колективната история и памет. Обръщайки внимание на „културата на паметта и нейното изразяване“ и базирайки се на изследванията на Морис Халбвакс върху колективната памет, Наталия Рашкова обобщава: „Споменът за личната родова история на индивида се вплита в колективната памет на групата, към която той се приобщава по силата на обща историческа и житейска съдба. Така се поражда съотношението между индивидуалната (автобиографична) и колективната (историческа) памет (Halbvachs 1980: 50-52) като една от опорите за съществуването на човешки общности чрез споделени спомени“ (Рашкова 2012: 1). Така, пресътворените в картини лични спомени и родова история на художника се вплитат в един по-широк контекст на колективната памет на групата, към която той се идентифицира. Освен този

ефект, който творчеството на художника има, самият автор целенасочено отправя директни препратки към колективните истории, които са част от това което групата споделя като познание за културата, традициите и историята си. В този контекст на визуализиране на важни исторически фигури и събития, които са стожери на историческия спомен на групата, функционират и платната на Заров. В някой от тях, той излиза от сюжетите представени по-горе, за да покаже каракачанския героя Качандони, да запази спомена за падането на конете в река Марица или да представи „училището“ за каракачански деца в планината. Всяко едно от тези картини цели да предаде колективна памет, в която важните събития и образи трябва да бъдат увековечени. Заров намира изкуството за универсален език, на който тези лични, семейни и колективни истории да бъдат разказани, запазени и предадени, пресътворявайки ги в художествена реалност. В едно от платната на Заров се изобразява как по-малките членове на общността биват обучавани на важните за групата истории, знания и ценности. Действието се развива сред природата, където по-възрастен човек разказва пред насядали около него деца нещо. Вместо дъска се използва едно от дърветата, а на него е поставено изображение. Ето как обобщава предаването на знание вътре в общността синът на автора: Тука сега това е интересно – сега е училище. Те са ги учили по някакъв начин, не са ходили на училище, а в балкана…каквото са знаели: разкази, истории от дядовци и баби…и в гората, на едно дърво….И в гората, някой им обяснява нещо…Много истории баща ми е научили и от баба си – баба Катя, Екатерина. И тя ги е разказвала. Тя пък ги е знаела от нейните баща и майка, дядо…и така нататък. Тъй, че е имало какво да научат децата.

КК: Истории за рода, или за какво? А: Ами въобще за целия живот и за случки. Татко ми разказва, че баба му Екатерина му е разказвала случки, истории, легенди за Александър Македонски. Тя от къде ги знае, да ли са достоверни, не са ли, митове ли са, легенди… В неговото говорене прозира, че това е обучение, което се базира на директното обучение в култура и колективна памет, което се осъществява както от семейството, така и от другите по- възрастни членове на общността. Чрез разказа, чрез песента тези важни за общността събития, исторически фигури и културни послания се предават от поколение на поколение. В случая с изкуството, и в този конкретен случай с изобразителното изкуство, се вижда, че това са едни различни, но също ефективни канали за предаване на памет и наследство.

Друго платно на Заров е посветено на един от героите, които каракачаните възпяват в песни и за когото се разказват легенди - хайдутинът Качандонис. По време на теренното ни изследване няколко пъти чуваме разкази за героични истории с него. Казват ни, че името му също представя каква е била неговата персоналност.

Според една от информаторките ни качан и донис означават – „много буен“ или „стой мирен“. Тази, останала в колективното съзнание като непреклонна фигура, се превръщат в символ на каракачанската сила и непоклатимост. Това внушение се достига и от начина, по който Качандонис е изобразен. Той е сред върховете на планините, водещ своите борци. Всички са въоръжени „до зъби“. Според останалите за него сведения, Качандонис е живял и водил своите битки в района на Янина, като скалистите местности, които я заобикалят се превръщат в „декор“ на картината. Сюжетът на това платно контрастира с тези на ежедневните дейности и ритуалите. Той е насочен към историческото помнене и почитането на героите, които има общността.

В този контекст на документиране и репрезентиране на колективните спомени, истории и разкази може да се позиционира и още едно платно. То е свързано с драматично събитие, което е толкова голямо по мащабите си, че става част от историите, които се предават вътре в общността. Това е инцидент, която се случва през суровата зима на 1921-ва година. Според това, което художникът е разказвал на сина си, в тази година при прекосяване на река Марица, за да отидат към зимните си пасбища, каракачаните преминат замръзналата река. Ледът се пропуква и конете, с които пътуват каракачаните падат в реката. Самият художник е роден десет години по-късно, но историите за разигралата се трагедия тази година, остава част от неговото разбиране за суровия живот на каракачаните. За това и той пресъздава момент, в който ледът се пропуква и конете пропадат като част от визуалните му разкази за живота на каракачаните. Това са конете, който падат в ледовете. Двадесет и първа година, река Марица минават, но се пропукал леда. Първият кон спрял и всички се натрупали зад него и паднали. Сега не знам дали само конете и дали и стада, че и те да са пострадали. Отивали са към Турция. И там също има каракачани. Значи представяте ли си какъв студ е трябвало да бъде, за да замръзне реката... Дори и да си позволява художествена интерпретация на реално събитие, Заров цели да покаже трудностите не каракачанския живот. Възможно е конете да са натоварени с багаж на кервана, възможно е пропуканите ледове да поглъщат стада и хора…Художникът избира да представи драматичната смърт на силните и съпротивляващи се коне, като метафора за вечната борба за оцеляване на каракачаните, в която устояването, преодоляването, но и взаимодействието с природата са част от културата и мирогледа на общността.

Темите, които покриват представените в това изложение картини са различните тематични цикли, които пресъздават елементи от каракачанската култура и традиции, така, както ги е виждал художника Никола Заров. Описаните произведения са малка част от творбите сътворени през 2000-та години, но това са произведенията, които екипът на проекта ни успя да види благодарение на сина на Никола Заров – Апостол, който също така ни разказа своите спомени за картините и баща си. Платната, които рисува художника могат да се разглеждат като своеобразна летопис за живота на каракачаните, за техния бит, култура, традиции. Във всяка една от нарисуваните през 2000-та година картини, Заров представа частици от каракачанското, така както той го разбира. Знаковите моменти за общността, както героичните, така и най-драматичните са нещата, които се включват в песните, разказите и легендите, които колективът възпроизвежда, предавайки ги от поколение на поколение. Именно това

е и колективната памет, която сплотява членовете на една група чрез общо историческо минало и културно настояще. Изрисувайки именно такива знакови моменти от живота на каракачаните, Заров документира един отминал период от тяхното съществуване, но и оставя завет да се помни и предава тази богата и специфична култура. Послание, отправено както към наследниците на каракачанската култура, така и към всеки, който се докосне до магията на неговото творчество. И ако при разговор за художника, един от събеседниците ни емоционално се обобщава от: „Цял един съзнателен живот, той го пресъздава в картини“, то аз бих добавила, че това е не само неговият живот, но този на много други каракачани, животи, които сякаш оживяват от платната. Така, чрез изкуството всичките сюжети ще оставят за сегашните и бъдещите поколения живи картини за едно „номадско племе“.

ОБЩА БИБЛИОГРАФИЯ Авдикос 1995: Авдикос, В. Сиракиотите в процес на интеграция в един малък град в Гърция, Българска етнография XXI, кн. 3. Бокова, Ганева-Райчева 2012: Бокова, И., В. Ганева-Райчева. Културното разнообразие на България. Пловдив: Изд. Летера. Бурдийо 1997: Бурдийо. П. Практическият разум. София: ИК Критика и хуманизъм. Губогло 1966: Губогло, М. К вопросу о происхождении каракачан, Этнографическое обозрение/Советская Этнография. Институт этнологии и антропологии РАН, кн. 4. Дечев, Вуков 2010: Дечев, Ст., Н. Вуков. От калпака до цървулите: Как се създава българската национална носия, В търсене на българското: Мрежи на национална интимност (XIX-XXI век). София: Институт за изследване на изкуствата. Димитров 2015: Димитров, Н. Трудовата мобилност на каракачаните в България. София: ИК Гутенберг. Ериксън 1996: Ериксън, Е.. Идентичност – младост и криза. София: Наука и изкуство. Живков 1977: Живков, Т. Ив. Народ и песен. София: БАН. Живков 1987: Живков, Т. Ив. Етнокултурно единство и фолклор. София: Наука и изкуство. Зеленчук 1984: Зеленчук, В. С. Некоторые проблемы этнической истории народов Юго-Восточной Европы. (Балканский субстрат в традиционной одежде восточно-романских народов), Балканские исследования. Вопросы социальной, политической и культурной истории Юго-Восточной Европы. Москва, 1984, Вып. 9. https://inslav.ru/images/stories/ pdf/BI-09-1984.pdf Златкова, Стоилова 2019: Златкова, М., Е. Стоилова. Образи на планината във визуалните наративи на каракачаните, Трета

национална научна конференция „Родопа планина – земя на богове, хора и храмове“. 451 – 462. София. Кальонски 1998: Кальонски, А. Каракачански етюд, Демократически преглед. Есен, 243-255. Кальонски 2000: Кальонски, А. Каракачаните в България – изчезваща традиция и нови идентичности. Аспекти на етнокултурната ситуация в България. Осем години по-късно, АКСЕС, 84-91. София: Изд. “Отворено общество”. Кальонски 2006: Кальонски, А. Каракачаните, Анамнеза. Историческо списание, год. I, бр. 2. Комисия за разкриване на документите 2015: Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (КРДОПБГДСРСБНА) Държавна сигурност и малцинствата. Документален сборник. София. Кръстанова 2004: Кръстанова, Кр. Културна технология и културен пейзаж, Български фолклор, 3, с. 68-82. Кръстанова, Кисикова 2019: Кръстанова, Кр. и М. Кисикова. Обитаване на планината – женските знания и умения при каракачаните, Трета национална научна конференция „Родопа планина – земя на богове, хора и храмове“. 442 – 450. София. Лоуентал 2002: Лоуентал. Д. Миналото е чужда страна. София: ИК Критика и хуманизъм. Маринов 1964: Маринов, В. Принос към изучаването на произхода, бита и културата на каракачаните в България. София: Изд. БАН. Нешев 1998: Нешев, Г. Българските каракачани. София: Изд. Македония прес. Нора 1997: Нора, П. Колективната памет, Деянова, Л. (съст.). Духът на „Анали“. Антология. София: ИК Критика и хуманизъм. Пимпирева 1995: Пимпирева, Ж. Каракачаните в България: от номадство към уседналост. София: УИ Св. Климент Охридски.

Пимпирева 1998: Пимпирева, Ж. Каракачани, Кръстева, А. (съст.) Общности и идентичности в България. София: Изд. Петекстон. Пимпирева1998: Пимпирева, Ж. Каракачаните в България. София: Изд. МЦПМ. Постановление МС 1954: 100-но Постановление на МС от 15 март 1954 г., относно установяване каракачаните на постоянно местожителство, Известия на Президиума на Народното събрание от 25.III.1954 г. Рене 2002: Рене, М.-П. Каракачаните: между Гърция и България, Български фолклор, 1, с. 83-87. Славейков 2006: Славейков, П. Етногеография. София: УИ Св. Климент Охридски. Чилингирова 2001: Чилингирова, Г. Каракачанската традиционна сватба. Пловдив. Чилингирова 2002: Чилингирова, Г. Каракачански традиционни сватбени песни. Казанлък. Янков 1988: Янков, Г. Формиране и развитие на българската нация и възродителния процес, Проблеми на развитието на българската народност и нация. София: Изд. БАН. Baudrillard 1968: Baudrillard. J. Le système des objet. Ed. Galimard. Fatková,G. 2015: Fatková,G. Bulgarian Karakachans and re-domestication of religion: Migration, House and Bread, Hristov,P., Kassabova,A., Troeva,E, D. Demski (editors) Contextualizing Changes: Migrations, Shifting Borders and New Identities in Eastern Europe. Institute of Ethnology and Folklore Studies with Ethnographic Museum Bulgarian Academy of Sciences, Institute of ArchaEology and Ethnology Polish Academy of Science: Paradigma Ltd. Kalionski 2007: Kalionski, A. How to be Karakachan in Bulgaria? Working Paper Series, CAS Sofia issue: 1. Kavadias 1965: Kavadias, G. B. Pasteurs nomades miditerraneens les saracatsans de Grece, Paris.

Mauss 1936: Mauss, M. Les techniques du corps, Journal de Psychologie, XXXII, ne, 3-4, 15 mars-15avril http://classiques.uqac.ca/classiques/mauss_marcel/socio_et_anthr opo/6 Techniques_corps/Techniques_corps.html Mauss, M. 1966: Mauss, M. Sociologie et anthropologie. Paris: Ed. P.U.F. Pouillon 1975: Pouillon, J. Fétiches sans fétichisme. Paris: Maspero. Sigaut 1987: Sigaut, Fr. Haudricourt et la technologie. Préface, A.-G. Haudricourt, La technologie, science humaine. Recherches d'histoire et d'ethnologie des techniques. Paris: Ed. M.S.H. Tornatore 2011: Tornatore, J.-L. Mais que se passe(nt)-il(s) au just ? Sur la relation au passée (patrimoine, mémoire, histoire etc.) et ses amateurs, Ethnologues et passeurs de mémoires. Ed. Karthala.

Благодарим на всички, с които разговаряхме и които с открито сърце ни помагаха да се докоснем по-задълбочено до културата, традициите и наследството на каракачаните! Анастасия Чолакова (Председател на Културно-просветно дружество на каракачаните, гр. Карлово и Сопот) Апостол Заров Веска Панайотова Димитрис Гривас Елена Козарова (Председател на Културно-просветно дружество на каракачаните, кв. Речица) Йоргос Накас (Председател на Културно-просветно дружество на каракачаните, гр. Комотини (Гърция) Катя и Анастасия Мермеклиеви Коста Балездров (Председател на Федерация на културно-просветните дружества на каракачаните в България, гр. Сливен) Митко и Еленка (Димитър Георгиев и Елена Димитрова) Никола и Христо Къчеви Петър Балездров Радка Белова Семейство Бордунови (Пепа, Димитър, Христина) Семейство Мария и Димитър Димитрови (Ройдови) Семейство Мария и Панайот Хътови Семейство Параскева и Панайот Костови Таня Махерова Христо и Тодора Козарови Благодарим и на всички останали, с които се срещнахме и в чийто домове гостувахме! Благодарим и на доц. д-р Косьо Зарев за безценната му помощ!

СЪДЪРЖАНИЕ Въведение По пътя – памет, образи и наследство от номадския живот Наследничката – по пътя на наследяването Песента на пътя Заветът на художника Библиография Благодарности