8март

Тринадесет забележителни жени на Бургас

Изготвил: отдел „Краезнание“ на РБ „П. Яворов“ С материали от фонда на библиотеката

ЖЕНИ БОЖИЛОВА - ПАТЕВА

Далновидна народна просветителка, ангажиран борец за пълноценната реализация на жените, опитен дипломат, публицист и чувствителна поетеса Родена е с кръщелното име Дженда на 18 ноември 1876 г. в с. Градец, Котленско. Основното си образование получава в Сливен. След това завършва Педагогическата гимназия в Шумен и на 18 години става учителка. През 1897 г. се омъжва за д-р Иван Георгиев Патев – учител, впоследствие известен бургаски адвокат. От 1900 г. семейството се установява в Бургас.

Дейността си като общественичка Жени Патева започва още през 1899 г. с отворено писмо до всички учители в България. В него тя изразява протеста си срещу забраната на правителството омъжените учителки да упражняват преподавателската професия. Жаждата ѝ за знания и самоусъвършенстване я отвежда в чужбина. В продължение на 3 години тя следва литература и философия в Берлин, Виена и Париж, изучава френски, немски и руски език.

След завръщането си в Бургас Жени Патева започва активна дейност за защита правата на жените. От 1901 г. изнася сказки за Женския спомагателен съюз „Милосърдие“, основан през 1899 г. През 1903 г. става негов председател. Създава „Женска образователна група“ и сътрудничи на в. „Женски глас“, на който впоследствие става редактор. През 1905 г. Жени Патева основава в Бургас Женско просветно дружество „Самосъзнание“.

През 1908 г. Жени Патева е делегат на Българския женски съюз в Амстердам и успява да наложи приемането му в Международния съюз за „Правата на жените“.

По време на войните Жени Патева инициира множество помощни акции за пленниците и техните семейства, организира движение за шиене на войнишко бельо. В годините след Първата световна война тя пътува из цяла Европа, за да участва в международни женски конгреси, където споделя възгледите си за мира и войната, представя своята програма за издигането на един „нов ред“ на хуманизъм и ненасилие, за мястото на жената в „световия мир“ и за борбата й с предразсъдъците.

През 1915 г. Жени Патева основава българската секция на „Международна лига за мир и свобода“. Тридесетте години на ХХ век за Жени Патева са време на неуморна просветителска и благотворителна дейност. Изнася над 100 сказки и лекции в стремеж за постигане на вътрешно нравствено съзнание и превъзпитаване на хората в любов и ненасилие. Оказва активна подкрепа на вегетарианското движение.

Развива и разностранна литературнопублицистична дейност. Ръководи в продължение на 2 години редакцията на сп. „Гражданка“, сътрудничи на вестниците „Вестник за жената“, „Време“, „Радикал“, „Демократичен преглед“ и др. Превежда и пише около 500 статии, съчинения и разкази в реномирани издания като сп. „Възраждане“, „Семейно огнище“, “Наш живот“, „Училищен преглед“ и в. “Женски глас“. Автор е на книгите: „Разногласия в Българския женски съюз“, „В помощ на жената“, „Световният ужас пред женската съвест“, „Вегетариански другар“, „Светлина по пътя на жената“, „Момини сълзи“. За международните си изяви през 1931 г. Жени Патева е приета за почетен член на Международния съюз на демократичните писатели във Франция.

ГАНКА ХАДЖИПЕТРОВА Ганка Стефанова Теодорова, известната на бургазлии баба Ганка, е родена на 14 март 1847 г. в с. Жеравна. През 1867 г. се омъжва за Иванчо Хаджипетров от гр. Котел, а след Освобождението се преместват в Бургас. Семейство Хаджипетрови стават преуспяващи индустриалци и търговци. Те са главни дарители за изграждането на катедралния храм „Св. св. Кирил и Методий“.

Ганка Хаджипетрова е основател и председател на първото просветноблаготворително женско дружество в Бургас – „Милосърдие“, създадено през 1898 г. След смъртта на съпруга си тя построява със свои средства благодетелен дом „Ганка и Иван Хаджипетрови“. Дарява зданието за безплатна ученическа трапезария на бургаското благотворително дружество „Добрият самарянин“, на което е съосновател.

През 1911 г. Ганка Хаджипетрова е провъзгласена за почетен член на дружество „Милосърдие“ за цялостната ѝ благотворителна и обществена дейност.

След нейната смърт площадът в близост до фамилната къща на семейство Хаджипетрови получава името „Баба Ганка“.

АННА БОЗВЕЛИЕВА Анна Серафимова Бозвелиева е родена през 1864 г. в гр. Казанлък. Завършва Стопанско училище в София. През 1898 г. пристига в Бургас. Още същата година открива частно женско професионално училище „Княгиня Евдокия“. В него тя е едновременно и учител, и директор. Заедно със своите ученички подготвя литературни вечеринки и изложби на ръкоделия, изработени от възпитаничките ѝ. С получените средства от тези изяви се подпомагат бедните ученици. Участва дейно в благотворителната дейност на дружествата „Милосърдие“, „Добрият самарянин“ и „Самосъзнание“. Повече от 20 години съдейства за набиране и раздаване на помощи за бедните.

По случай 25-годишния юбилей на дружество „Добрият самарянин“ Анна Бозвелиева е обявена за негов почетен член.

Наградена е лично от цар Борис III с Дамски кръст II степен за граждански заслуги и 27-годишна дейност в професионалното образование. През 1906 г. на Лондонското изложение Анна Бозвелиева получава златен медал за показаните от нея ръкоделия и модели в ръчното изкуство.

АННА ТОМОВА –ЧОРБАДЖИЕВА Анна Томова е родена на 12 април 1891 г. в Чирпан, но семейството й се премества да живее в гр. Карлово. Завършва Девическата гимназия в София, а през 1910 г. започва да учи Славянска филология в Софийски университет. Омъжва се за Александър Соборнов, който по време на Първата световна война загива на фронта. През лятото на 1923 г. Анна Томова се запознава с бургаския писател Петко Чорбаджиев–Росен в Карлово. След тежко заболяване на съпругата му Петко Росен остава вдовец и се грижи сам за трите си невръстни деца. Двамата се оженват и се установяват в Бургас.

Когато идва в Бургас, Анна Томова-Чорбаджиева се включва в дейността на женското благотворително дружество „Самосъзнание“ за насърчаване образованието и професионалното обучение на девойките в града.

По инициатива на дружеството през 1934 г. е открито Девическо професионално училище „Царица Йоанна“. Тя участва в неговото ръководство и е заместник - председател на учебния комитет. Учила е момичетата от града и околните села на бродерия, шев и кулинарни умения.

Давала е уроци по литература и френски език. Целта ѝ е била да даде възможност на своите възпитанички да получат общообразователна основа и професионални умения, за да бъдат достойни бъдещи гражданки, майки и домакини, както и да овладеят професия, чрез която самостоятелно да уреждат живота си.

На 27 януари 1947 г. учителският съвет при Държавната професионална гимназия в Бургас обявява Анна Чорбаджиева за „заслужила гражданка“ на гимназията. Анна Чорбаджиева предава на Бургаския държавен архив богатия документален фонд на съпруга си Петко Чорбаджиев – Росен, който тя старателно събира и подрежда през годините.

МАРИЯ-ЛУИЗА ДОСЕВА

Мария-Луиза Константинова Досева е родена през 1894 г. в гр. Търговище. Тя получава основно образование в родния си град, а средно – във Велико Търново и Варна. Висшето си образование завършва в гр. Дармщат, Германия, където изучава архитектура от 1913 до 1917 г., а следдипломната си практика тя провежда в България. През 1918 г. Мария Досева се омъжва за младия архитект Минчо Георгиев Зафиров от Стара Загора. Семейството се премества да живее и работи в Бургас. Минчо Георгиев е назначен за държавен архитект, а Мария Досева открива през 1920 г. първото самостоятелно архитектурно бюро.

Автор е на проекта за хотел „Чехословакия“ в Бургас, вилата на др Дафина Кирчева в Несебър. През 1923 година съпругът ѝ арх. Минчо Георгиев напуска държавната служба и цели 24 години те са партньори в архитектурната дейност на бюрото.

Арх. Досева изработва като дарение проект за първия детски дом в Бургас.

След неговата смърт през 1947 г. Мария Досева работи в Районна проектантска организация – Бургас.

На първия си конгрес през 1968 г. Съюзът на архитектите в България обявява арх. Мария Досева за свой почетен член и я награждава със златна значка.

ЦВЕТА и АНКА ВЪРБАНОВИ Сестрите Цвета Върбанова – Еклунд и Анка Върбанова – Моор са родени в Бургас съответно през 1912 и 1910 г. Те са дъщери на Върбан Върбанов – основател на музикално дружество „Родни звуци“, чийто приемник е НУМСИ „Проф. Панчо Владигеров“. Дъщерите му наследяват неговата любов към музиката. Те стават пианистки. И двете се омъжват в чужбина – Цвета в Швеция, Ана в Калифорния, САЩ.

Макар и далеч те следят събитията в родината си и стават поддръжници за набиране на средства за социални домове в България. По тяхна инициатива и с личните им средства е изграден Дом за възрастни хора в Бургас.

В него са осигурени отлични условия за живот на 32-ма възрастни хора. Домът е открит на 5 май 1999 г. С решение на ОбС Бургас от март 2000 г. домът за възрастни хора приема името „Цвета и Анка Върбанови“. В знак на благодарност, по случай празника на Бургас – Никулден, Цвета и Анка Върбанови са обявени за почетни граждани на Бургас.

МИЛКА СТОЕВА Забележителен музикален педагог, диригент и организатор. Тя е създателка на детската хорова школа в Бургас и на националния конкурс за детска песен „Сладкопойна чучулига“.

Родена е в гр. Айтос през 1926 г. По-късно семейството ѝ се премества в гр. Поморие. Талантът ѝ към музиката се проявява, когато е гимназистка в Бургас. Тя е избрана от учителя Ставри Морфов, който тогава сформира групата „Летящата ескадра“. След завършване на гимназия Милка се връща в гр. Поморие, където ръководи хор към местното читалище.

Завършва курс за хорови диригенти. През 1956 г. тя създава Детска музикална школа към читалището в гр. Поморие, а през 1961 г. е назначена като диригент на детския хор при Окръжен пионерски дом – Бургас. През следващите 40 години тя работи за развитието на хоровото изкуство в гр. Бургас. Детският хор, ръководен от Милка Стоева, печели отличия от множество конкурси и форуми. За заслуги към хоровото изкуство Милка Стоева е наградена с ордени „Кирил и Методий“–III степен/1967 г./, II степен /1974 г./ и I степен /1983 г./.

През 2002 г. признателната бургаска общественост учредява приз за музикален педагог на името на Милка Стоева. Той се връчва на традиционния конкурс „Сладкопойна чучулига“. След смъртта на диригентката, през ноември 2002 г., детският хор при Младежки културен център започва да носи нейното име. Ръководството на хора е поето от нейната дъщеря – Светлана Стоева.

МИЛКА ТУЙКОВА Незабравимата за много бургазлии драматична актриса е родена през 1927 г. в София. Учи английска филология, но се явява на изпит във Висшето театрално училище и е приета. Още като студентка играе главната роля в игралния филм „Данка“. След завършването на театралното си образование младата актриса попада в Бургаския драматичен театър. Играе в трупата на Цено Кандов и Мара Томова. Първата ѝ роля в Бургас е на Севда от пиесата „Снаха“ на Георги Караславов.

За таланта си Милка Туйкова печели Димитровска награда през 1952 г., награда за женска роля на VII-я Международен кинофестивал в гр. Карлови Вари, Чехословакия през 1952 г. Носителка е на орден „Кирил и Методий“ I степен през 1953 г. Получава званието „Заслужил артист“ през 1970 г. През 1977 г. получава орден „Червено знаме на труда“ и медал. Удостоена е със званието „Почетен гражданин на Бургас “ през 2003 г.

СЛЪНЧЕВО МОМИЧЕ В дланите ми каца слънцето червено – добро и светло, като гълъб ален, то сгушва се усмихнато във мене и пулсът ми запява в миг запален.

Аз искам слънце цял живот да имам и дланите ми винаги да парят; да нося дъх на слънце негасимо и буйно да горя, да не догарям.

ПЕТЯ ДУБАРОВА На 9 години тя има съзнание, че е поет. На 12 пророкува личната си битка и смъртта си. На 17 си отиде. Петя Дубарова е наймладата сред големите творци на България. Родена на 25 април 1962 г. в Бургас. Животът ѝ трагично завършва едва на 17 години. На 4 декември 1979 година младият поетичен гений прави своя избор и слага край на живота си – като най-висш израз на отказа от служене и съпреживяване с „естетиката“ и „етиката“ на тоталитарния режим от 60-те и 70-те години. Топалова, Добрина. Явлението Петя Дубарова: Митът на Поета.: Т. 1. - София : Унив. изд. Св. Климент Охридски, 2006, с. 9.

Петя Дубарова оставя след себе си около 200 стихотворения, 50-60 произведения в проза, десетки художествени преводи на текстове на популярни песни на „Би Джийс“, „Смоуки“, „Пух“, „Бийтълс“ и др. Множеството публикации приживе на поетесата я правят изключително популярна в литературните и младежките среди, което по това време е висш знак за творческо признание. Петя Дубарова печата непрекъснато в периодични местни и централни издания, в повечето случаи редом със зрели утвърдени поети, отколкото на страници, предвидени за детско творчество.

ДОБРОТА Понякога съм толкова добра, че цялата изтръпвам и боли ме. И вените ми, сплетени в гора, ми търсят ново, благородно име…

Понякога съм бяла и добра. Как рядко ми се случва да съм бяла! Тогава искам сън да подаря на всекиго. И свойта обич цяла да счупя на парченца от стъкло, да пръсна и добри ръце да сгрея. И дала сок на нечие стъбло, да пазя свойта тайна, че живея!

Непосредствено след смъртта ѝ излиза нейната самостоятелна стихосбирка „Аз и морето“, която печели Националния конкурс за най-добра първа книга “Южна пролет“. Няколко години по-късно /1984/ излиза и почти цялото творчество на поетесата /поезия, проза, дневници, кореспонденция, художествени преводи/, събрано в книгата „Найсиньото вълшебство“. Огромните тиражи се изчерпват мигновено. Младата поетеса е превеждана и издавана и в чужбина. Показателен пример за възприемането на нейната поезия като модерна и значима за България е включването ѝ в Европейската антология „Пасажи“ /2001/, където между Шекспир, Гьоте, Петрарка и Бекет е самата тя – 17-годишната Петя Дубарова, избрана да представи националната ни литература.

През 1992 г. в Америка излиза стихосбирката на Петя Дубарова, озаглавена с първия стих от знаково нейно стихотворение „Ето ме днес съвършено разлистена“. То идва с цялата си валидност именно днес, когато Петя Дубарова се чете и превежда в цял свят, а разлистването на духовните ѝ послания е „разлистване“ на човешки откровения от върховен порядък. Дубарова, Елица. Образът на тайната. В: Море (Бургас), XVII, 2009, N 3, с. 48 - 55.

ВИОЛЕТА МАСЛАРОВА Тя се формира като художник през 60те години, когато художниците от нейното поколение скъсват със старите представи за живописта и създават изкуство на новата естетика и морал.

Виолета Масларова е родена в Бургас през 1925 г. Учи в девическа гимназия, където преподаватели са Генчо Митев и Панайот Лолов. Те откриват у нея ранни живописни заложби и настояват пред родителите ѝ тя да следва своето призвание. През 1945 г. Виолета е редовна студентка в Художествената академия в класа на проф. Никола Ганушев, а по-късно на проф. Дечко Узунов. Завършва през 1949 г.

Рисува предимно пейзажи и цветя, но също и портрети и фигурални композиции. Смятана е за един от най-добрите български маринисти. От 1958 г. Виолета Масларова взема редовно участие в общите художествени изложби на СБХ, а също и изложби в чужбина: Будапеща, Прага и др. Нейни творби са притежание на Националната художествена галерия и художествените галерии в Бургас, Варна, Плеве н, Пловдив, Стражица, Ямбол. „Природата – какви цветове! Не можеш да го достигнеш, този художник, който ги е измислил!“ „Пролетта дойде и бързам да нарисувам цветята – нарцисите, зюмбюлите, лалетата и синята акация. Те не чакат. Времето, когато се стопли всичко лумва. А морето ще почака.“

За творчеството си Виолета Масларова е удостоена с орден „Кирил и Методий“ II степен през 1970 г. и I степен през 1975 г. През 1999 г. получава наградата на община Бургас за художник на годината. През 2000 г. става почетен гражданин на Бургас. През 2004 г. получава приза “Венера Бургаска” за живопис на първото възстановено националното биенале „Приятели на морето“.

Виолета Масларова умира около 5 юли 2006 г. на 81-годишна възраст.

„Морето – когато застана срещу морето „очи в очи“ то е ясно, светло, необятно, хубаво, то се мени всеки момент. Обичам да го гледам всеки момент – обичам да гледам и облазите по същата причина. Менят се непрекъснато, разнообразни са и с богата тоналност. „

„Морето за мене е като прозорец отворен, в него има простор, затова го обичам.“

ВИДА БУКОВИНОВА Историк, етнограф, фолклорист, кандидат на историческите науки (днес - доктор по история), заслужил краевед, почетен член на Съюза на краеведите в България, на Литературния клуб в Бургас „Арт пиерия“. Родена e на 6 март 1937 г. в странджанското село Граматиково. Завършва гимназия в Малко Търново през 1955 г., след което се записва в Държавния пощенски институт на съкратен курс за началници на пощи. Три години работи в пощата на родното си село. Продължава образованието си в Техникума за медицински сестри в Бургас. Става първата медицинска сестра в НХК – Бургас. Работи и в детски ясли.

Следва задочно в СУ „Св. Климент Охридски“, специалност „История и философия“ и завършва през 1977 г., когато е на 41 години. До последния си трудов ден работи като специалист в Бургаския регионален музей – Етнографска сбирка.

През 2001 г. заедно с отец Захарий Дечев основават секция „Православие и краезнание“ към храм „Св. св. Кирил и Методий“ – Бургас. Вида е един от най-активните участници в проучвателните експедиции през периода 2002 – 2006 г. в селата Калово и Кирово за събиране на емпиричен материал за местни обичаи и традиции. От 1957 г. е есперантистка. Членува в Окръжното ръководство на Българския есперантски съюз в Бургас. Нейна е инициативата за учредяване на Съюза на краеведите в България през 1991 г. и е избрана за негов главен научен секретар. Председател е на Клуба на краеведите в Бургас в продължение на няколко години. Учредител и председател е на бургаския спортен клуб „Ветеран“.

Вида Буковинова е автор на над 300 научнопопулярни статии, на повече от 50 научни публикации, множество самостоятелни издания в областта на историята, етнографията, фолклора, краезнанието, монографии за найголемите бургаски храмове. Последната ѝ творба е мащабния художествен роман „Без корени“. „Е, това съм аз!

Една жена, майка, съпруга, общественичка, научен работник, станала отгоре на това и докторка! Може да звучи нескромно, но слава Богу! Доволна съм от това, което направих, въпреки и доста късно! Из автобиография, 11.1997г.

… можех да очаквам повече от себе си, но при една равносметка, че завърших висше образование на 41 годишна възраст и за около 15 години постигнах това, което другите, получили на тепсия и образование, и хубава работа, не можаха… стига ми толкова!...“

ЕЛКА СТОЯНОВА Родена е на 1 октомври 1975 г. в гр. Бургас. Има силно присъствие в бургаските /а и не само/ литературни среди. Дебютната ѝ книга със стихове “И крещя” излиза през декември 2009 г. Следват поетичната книга “Anamnesis morbi” /2014/ и сборникът разкази “Петъчни истории” /2014/.

Талантът ѝ не остава незабелязан. Лауреат е на литературни конкурси за стихове и проза. Няколкократен победител в интерактивния формат “Лига на разказвачите”. През 2011 г. печели първа награда в конкурс за разказ, през 2012 г. става лауреат на литературния конкурс за поезия Яворови дни. През 2014 г. стихосбирката ѝ “Anamnesis morbi” печели поетичната награда на името на Христо Фотев на Годишния литературен преглед “Бургас '2014”. Член на Дружество “Български писател” – Бургас. Лиричната душа на Елка Стоянова върви в комплект със солидно юридическо образование. Поетесата – юрист, известна с неподражаемото си чувство за хумор, е доказала, че умее да носи отговорност и на сериозни позиции – временно изпълняваща длъжността директор на Митница-Бургас и председател на Районната избирателна комисия.

Не ми отиват пролети Копнеех лято. Пролетите вече Не ми отиват. И от тях боли. И пак е лято. Знам, че ме обичаш. Но вече трето лято е така. Една умора кожата ми свлича и диша във тила ми есента. Не искам лято. Искам луда пролет. Напираща, нахална, даже зланасред студа и вятъра разголена, боляща като сутрешна роса. И пак е топло. Толкова уютно, че чак нагарча. Искам земетръс. Да ме раздруса, та да се залутам, на тихия уют да туря кръст, да тръсна грива, за изуя сбруя, да си играя с огън и вода. Във нечий свят следзимен да нахлуя И до основи да го изгоря. Но ще е лято. Пролетите вече не ми отиват. И от тях боли.

Как да претеглим котка Всички мъже обичат да се смеят над женската логика. Виц след виц, кой от кой по-тъп, като в крайна сметка, квинтесенцията на всичките е, че истинска логическа мисъл имат само мъжете, докато при жените е инстинкт някакъв. С това напълно съгласен беше и Радо. Петнайсетината години стаж на любовния фронт, четири от които в съпружеско амплоа, само затвърдиха и без това силната му увереност, че жените са същества мили, но нелогични и изобщо, да благодарим на Бога, че той, собствено, има IQ като на ядрен физик. Инженер е все пак, дипломиран! Един ден обаче въпросното IQ бе подложено на сериозно изпитание. След като се ожени, Радо се сдоби освен с жена си, роднините на жена си, с колата на жена си и с нейната котка. Като във всеки брак, в началото котката беше мило, пухкаво създание, което се търкаше в краката му и вечер спеше свита на кълбо на лицето му. Но годините минаваха и от малката пухкава топка не бе останала и следа. Сега из къщата му шеташе Коткозавър, огромен сиамски котарак с опърничав нрав и гадно погледче, което всячески го тормозеше. И не само че не се галеше вече в краката му, ами и не биваше допускано до семейната спалня, защото на Радо никак не му беше приятно да се събуди притиснат от огромна, космата възглавница със задник, лепнат точно на носа му.

Жена му обаче обожаваше сиамеца и го гледаше като царче. В резултат на грижите й котаракът скоро заприлича на космата табуретка – беше толкова дебел, че го мързеше дори да върви. И един ден Радо намери на кухненската маса бележка: “Мило, ветеринарят се обади и каза, че трябва да претеглим котката, за да може да я поставим на диета. Ще се върна към четири и ще я заведа при него, но дотогава, моля те, претегли я! Целувки! Жена ти.” Да претегли котката. Лесна работа, реши Радо – той все пак е инженер, надсредно интелигентен, обладава високо IQ и всякакви други мъжки достойнства, една котка ако не може да претегли... И хвана кухненското кантарче. За тези от вас, които някой ден решат да тегля котката си, следващите редове ще са полезни – Радо вложи много инженерна мисъл в разработването на няколко варианта на процедурата. Първият му план беше прост и гениален, като всички инженерни решения. Тъй като си имаше кухненски кантар тип “кука”, единственото, което му трябваше още, беше здрава торба. Взимате, значи, котката и я пускате в торбата. Закачате торбата на куката на кантара и хоп, ето ви претеглена котка. Лесно, бързо и приятно! Но котаракът не смяташе така. Всеки опит на Радо да го натъпче в торбата водеше до изскачането на огромното животно от там, при това с пъргавина неприсъща на масивните му размери.

Изстрелваше се от торбата като ракета земя-земя и отчаяно ругаейки на котешки, се вреше по ъглите и хъскаше. Три-четири кротки опита, след което нещата загрубяха и с няколко кървави драскотини по-късно, Радо се отказа. Налагаше се да впрегне високото си IQ отново на работа и да сътвори план Б. И план Б се роди почти веднага. Торбата може и да беше неефективна, но пък спортен сак с цип върши отлична работа! Затваряш ципа и готово. Да затвориш сак с цип, когато котката е ВЪН – песен! Но я се опитайте за го направите с котка ВЪТРЕ. В тези случаи, ако кислородната вода в къщи свърши, трябва да прибегнете до високоалкохолните напитки, за да дезинфекцирате раните. Но Радо от някакви си рани не се плашеше, затова в крайна сметка успя да затвори ципа и, игнорирайки отчаяните вопли на котомонстъра, провеси сака на кантара. Който започна да отчита стойности от минус 5 кг до плюс 40! Дебелото животно така се мяташе в торбата, че и този метод се оказа неуспешен. А времето напредваше и Радо започна леко да се изнервя. Високото му IQ мира не му даваше! Тогава се сети, че освен кантар-кука, имат и електрическа везна. Без да вади котарака от сака, го метна на везната. Но факторът “беснееща котка” нямаше как да бъде избегнат и сакът постоянно се изместваше от кантара с пъргави просурквания.

Ако разбираше езика на котките, Радо щеше да чуе за себе си не много приятни неща. Но все още незагубил вяра в силата на своето IQ, той реши да опита с добро. Пусна котката от торбата, измъкна от хладилника парче пуешко филе и започна да примамва животното към кантара. Котаракът обаче, сетил вкуса на свободата, измрячи обидено и търти да бяга из къщата. Резултат: 0 бр. претеглена котка, 0 кг и 0 г тегло. Така го намери и жена му, стоящ в средата на хола с парче пуешко в ръка и ласкаво зовящ котарака с “писи-писи, филенце, филенце!” Докато изслушваше тъжния разказ на своя инженер, г-жа инженершата се качи на кантара. Записа си данните и, продължавайки като добра съпруга да изслушва отчаяният му монолог, гушна котището и се качи с него на кантара. Радо зяпна тъповато, а после взе молива и записа новите данни. После извади от тях килограмите на жена си и с листчето с резултата мрачно пое към телефона, за да се обади на ветеринаря. Какъв е изводът? Само един, разбира се: Мъжката логика е по-добра. Мъжете имат творческо мислене, артистично, независимо дали са дипломирани инженери или филолози. Просто обичат да си създават трудности, но само защото така каляват волята си и развиват IQ- то си... Е, котките може и да не са съгласни с тоя извод, но пък кой го интересува мнението на дебели, мързеливи, космати табуретки?