Беше зимата на военната 1939 г. Работата ми боксуваше, струваше ми се напълно ненужно да се опитвам да рисувам илюстрации. Може би е разбираемо, че изведнъж ми се прииска да напиша нещо, което да започва с „Имало едно време“. Естествено, продължението трябваше да бъде приказка, беше неизбежно, но за свое оправдание избегнах принцове, принцеси и деца, а вместо това избрах гневната фигурка, с която подписвах карикатурите си, и я нарекох Муминтрол. Незавършената история остана забравена до 1945 г. Тогава един приятел каза: „От това може да излезе детска книжка, довърши я и я илюстрирай, може би ще я вземат.“ Искаше ми се заглавието да е свързано с Муминтрол, с търсенията на баща му – да напомня за капитан Грант, – но издателството настояваше да бъде „Малките тролове“, за да го разберат по-добре читателите. Историята е доста повлияна от детските книги, които бях чела и обожавах, по малко от Жул Верн, по малко от Колоди (феята с небесносините коси) и така нататък. Но защо не?! Както и да е, това беше първият ми хепиенд!
Туве Янсон 5
Т
рябва да е било следобед един ден в края на август, когато Муминтрол и майка му навлязоха в найдълбоката част на гората. Беше съвсем тихо и толкова мрачно, сякаш вече беше паднал здрачът. Тук-там цъфтяха огромни цветя, които светеха със собствена светлина подобно на пламтящи лампи, а далеч навътре между сенките помръдваха студенозелени точици. – Светулки – каза мама Муминка, но нямаха време да спрат и да ги огледат по-отблизо. Причината беше, че бяха тръгнали да търсят уют-
7
но и топло място за построяване на къща, където да се подслонят преди да дойде зимата. Муминтрол изобщо не понася студа, затова къщата трябваше да бъде готова най-късно през октомври.
8
МАЛКИТЕ ТРОЛОВЕ И ГОЛЯМОТО НАВОДНЕНИЕ
И те продължиха напред, все по-навътре и по-навътре сред тишината и мрака. Скоро Муминтрол се поизплаши и попита шепнешком майка си дали на това място няма опасни животни. – Едва ли – каза тя, – макар че може би е най-добре все пак да вървим малко по-бързо. Но се надявам да сме толкова малки, че да не ни забележат, ако се появи нещо опасно. Изведнъж Муминтрол стисна силно ръката `и. – Виж! – каза той и явно беше толкова уплашен, че опашката му беше щръкнала. От сенките зад дънера на едно дърво втренчено ги гледаха две очи. Отначало мама Муминка също се уплаши, но после каза успокояващо: – Сигурно е съвсем малко животинче. Чакай да го осветя. Нали разбираш, че всичко изглежда по-страшно в тъмнината. И тя откъсна едно от големите светещи цветя и го насочи към сянката. Тогава двамата видяха, че там наистина седи съвсем мъничко животинче, което изглеждаше дружелюбно и поизплашено. – Ето, виждаш ли – каза мама Муминка. – Какви сте вие? – попита животинчето. – Аз съм Муминтрол – отговори Муминтрол, който пак беше събрал смелост. – А това е майка ми. Надявам
9
ТУВЕ ЯНСОН
се, че не сме те обезпокоили. (Беше ясно, че майка му го е научила да бъде учтив.) – Няма нищо – каза животинчето. – Седях си в доста меланхолично настроение и жадувах за компания. Много ли бързате? – Да – каза мама Муминка. – Търсим хубаво слънчево място за къща. Но може би искаш да дойдеш с нас? – И още как! – каза животинчето и скокна. – Загубих се и си мислех, че никога повече няма да видя слънцето! Тримата продължиха и взеха със себе си едно голямо
10
МАЛКИТЕ ТРОЛОВЕ И ГОЛЯМОТО НАВОДНЕНИЕ
лале, за да осветяват пътя си. Но около тях тъмнината се сгъстяваше все повече и повече, цветята светеха все по-слабо под дърветата, докато накрая и последните угаснаха. Пред тях блещукаше черна водна повърхност, а въздухът беше тежък и студен. – Уф, колко ужасно! – каза животинчето. – Това е блатото. Там не смея да отида. – Защо? – попита мама Муминка. – Ами защото там живее Голямата змия – отговори животинчето съвсем тихо и се огледа във всички посоки. – Дрън-дрън! – каза Муминтрол, който искаше да се покаже смел. – Толкова сме малки, че сигурно не ни забелязват. Как изобщо ще намерим слънцето, ако не се престрашим да преминем през блатото? Хайде, елате с мен. – Може би само донякъде – каза животинчето. – Но внимавайте! Това е на ваша отговорност! И тримата запристъпваха от туфа на туфа колкото можеха по-тихо. Около тях черната тиня бълбукаше и шумолеше, но докато лалето им светеше, бяха спокойни. Веднъж Муминтрол се подхлъзна и едва не падна във водата, но майка му го хвана в последния момент. – Трябва да продължим с лодка – каза тя. – Краката ти са подгизнали. Разбира се, че ще се простудиш.
11
ТУВЕ ЯНСОН
И тя извади чифт сухи чорапи от чантата си и сложи и него, и малкото животинче върху голям кръгъл лист от водна лилия. И тримата потопиха опашки във водата като гребла и се насочиха право към вътрешността на блатото. Под тях се мяркаха тъмни същества, които се появяваха и изчезваха между корените на дърветата, чуваше се пляскане и гмуркане, а мъглата се спускаше над тях. Изведнъж животинчето каза: – Искам вкъщи! – Не се страхувай, малко животинче – каза Муминтрол с треперещ глас. – Ще попеем нещо весело и... В същия момент лалето им угасна и стана съвсем тъмно. А сред тъмнината се чу съскане и те усетиха как листът се разлюля.
12
МАЛКИТЕ ТРОЛОВЕ И ГОЛЯМОТО НАВОДНЕНИЕ
– Бързо, бързо! – извика мама Муминка. – Голямата змия идва! Тримата потопиха опашки още по-надълбоко и загребаха с всички сили, така че водата наоколо закипя. И тогава видяха Змията, която се приближаваше зад тях. Изглеждаше зла, а очите `и бяха жестоки и жълти. Гребяха колкото им държаха силите, но тя ги настигаше и вече отваряше паст с дълъг трепкащ език. Муминтрол закри очи с ръце и извика „Мамо!“, а после зачака да бъде изяден.
13
ТУВЕ ЯНСОН
Но нищо не се случи. Тогава той погледна предпазливо между пръстите си. Беше станало нещо много необичайно. Лалето им отново светеше, беше разтворило всичките си листенца, а сред тях стоеше момиче със светлосини коси, които стигаха чак до краката му. Лалето светеше все по-силно и по-силно. Змията замига, изведнъж се обърна с гневно съскане и се потопи в тинята. Муминтрол, майка му и животинчето бяха толкова развълнувани и учудени, че дълго не можаха да проговорят. Накрая мама Муминка каза тържествено: – Невероятно много ви благодаря за помощта, красива госпожице! А Муминтрол се поклони по-дълбоко от всеки друг път, защото синекосото момиче беше най-красивото, което беше виждал през целия си живот. – През цялото време ли сте живели в лалето? – попита срамежливо животинчето.
14
МАЛКИТЕ ТРОЛОВЕ И ГОЛЯМОТО НАВОДНЕНИЕ
– То е домът ми – каза момичето. – Можеш да ме наричаш Тулипа. И те загребаха бавно към другия бряг на блатото. Тук папратите растяха нагъсто, а под тях мама Муминка подреди кътче в мъха, където да спят. Муминтрол лежеше сгушен в нея и слушаше песента на жабите в блатото. Нощта беше изпълнена със самотни и особени звуци и мина дълго време преди да се унесе в сън. На следващата сутрин Тулипа тръгна пред тях и синята `и коса блестеше като най-ярка лампа. Пътят се
15
изкачваше все по-нагоре и понагоре, докато накрая пред тях се издигна стръмна планина – толкова висока, че не се виждаше къде свършва. – Там горе сигурно има слънце – каза животинчето с копнеж. – Толкова ми е студено. – И на мен – каза Муминтрол. И кихна. – Ето точно това си помислих – каза майка му. – Простудил си се. Седни тук, моля те, докато наклада огън. И тя събра огромна купчина сухи клони и ги запали с искра от синята коса на Тулипа. Четиримата седяха и гледаха огъня, докато мама Муминка им разказваше истории. Тя разказа за времената, когато била малка и не било необходимо муминтроловете да прекосяват страшни гори и блата,
МАЛКИТЕ ТРОЛОВЕ И ГОЛЯМОТО НАВОДНЕНИЕ
за да си намерят място за дом. Тогава живеели с домашните тролове при хората, предимно зад камините. – Някои от нас сигурно още са там – каза мама Муминка. – Където хората имат камини, искам да кажа. Но парното отопление не ни се отразява добре. – Знаеха ли тогава хората, че ни има? – попита Муминтрол. – Някои от тях – каза майка му. – Усещаха ни най-вече като студено въздушно течение откъм врата от време на време... когато бяха сами. – Разкажи нещо за татко – помоли Муминтрол. – Той беше необикновен муминтрол – каза мама Муминка умислено и тъжно. – Винаги искаше да се мести – от камина в камина. Все не му беше уютно. И изчезна – тръгна с хатифнатите, онези малки скитници.
17
ТУВЕ ЯНСОН
– Що за народ са те? – попита животинчето. – Един вид малки тролове – обясни мама Муминка. – През повечето време са невидими. Понякога се навъртат под подовете на хората и ги чуваш как се тътрят там вътре, когато вечер всичко утихне. Но най-често скитат по света, никъде не се спират и нищо не ги интересува. Никога не можеш да познаеш дали един хатифнат е радостен или ядосан, тъжен или учуден. Сигурна съм, че изобщо нямат чувства. – А татко станал ли е хатифнат сега? – попита Муминтрол. – Не, разбира се, че не! – каза мама Муминка. – Нали разбираш, че само са го подмамили да тръгне с тях. – Представете си, че го срещнем някой хубав ден – каза Тулипа. – Сигурно би се зарадвал, нали? – Със сигурност – каза мама Муминка. – Но едва ли ще се случи... И тя заплака. Беше толкова тъжна, че всички захлипаха и докато плачеха, се сетиха за куп други неща, които също бяха тъжни, и заплакаха още по-силно. Косата на Тулипа избледня от печал и напълно загуби блясъка си. След като дълго плакаха, изведнъж се чу строг глас, който каза: – Какво сте се разциврили там долу? Те се сепнаха и се огледаха на всички страни, но не
18
можаха да открият кой ги беше заговорил. В същия момент по планинския склон се спусна въжена стълба. Високо горе един възрастен господин подаде глава през врата в скалата. – Е? – извика той. – Извинете – каза Тулипа и направи реверанс. – Но нали разбирате, господине, че всичко наистина е много тъжно. Бащата на Муминтрол е изчезнал, а на нас ни е студено и не можем да преминем тази планина, за да намерим слънцето, и нямаме къде да живеем. – Така ли? – каза възрастният господин. – Тогава трябва да се качите при мен. Моята слънчева светлина е най-красивата, която човек би могъл да си представи. Беше доста трудно да се качат по въжената стълба, особено за Муминтрол и майка му, защото краката им бяха доста къси. – А сега си изтрийте краката – каза възрастният господин и издърпа стълбата след тях.
ТУВЕ ЯНСОН
После затвори съвсем плътно вратата, за да не може да се промъкне нищо страшно. Всички се качиха на ескалатор, който ги отвеждаше право към вътрешността на планината. – Сигурни ли сте, че може да се разчита на този господин? – прошепна животинчето. – Помнете, че това е на ваша отговорност. И то се сви колкото можеше и се скри зад мама Муминка. Тогава срещу тях светна ярка светлина и ескалаторът навлезе право сред прекрасен пейзаж. Дърветата блестяха в различни цветове и бяха отрупани с плодове и
20
МАЛКИТЕ ТРОЛОВЕ И ГОЛЯМОТО НАВОДНЕНИЕ
цветя, каквито никога преди не бяха виждали, а в тревата под тях имаше блестящобели купчини сняг. – Ехо! – извика Муминтрол и изтича напред, за да направи снежна топка. – Внимавай, студен е – извика майка му. Но когато пъхна ръце в снега, той забеляза, че това изобщо не е сняг, а стъкло. А зелената трева, която се напука под краката му, беше от фин карамел. Наляво и надясно през поляните течаха разноцветни потоци, а водата се пенеше и ромонеше върху златния пясък. – Зелена лимонада! – извика животинчето, което се беше навело да отпие. – Това изобщо не е вода, а лимонада! Мама Муминка отиде право при един чистобял поток, защото винаги много беше обичала мляко. (Така е
21
ТУВЕ ЯНСОН
с повечето муминтролове – или поне когато поостареят.) Тулипа тичаше от дърво на дърво и с пълни шепи береше парчета шоколад и бонбони, а щом откъснеше някой от блестящите плодове, веднага израстваше нов. Те забравиха неволите си и затичаха все по-навътре и по-навътре в омагьосаната градина. Възрастният господин ги следваше бавно и изглеждаше много доволен от удивлението и възхищението им. – Всичко съм направил сам – каза той. – И слънцето също. Щом погледнаха към слънцето, те забелязаха, че то наистина не е истинското, а голяма лампа с ресни от позлатена хартия. – Така значи – каза животинчето разочаровано. – А аз си мислех, че е истинското слънце. Сега забелязвам, че свети малко странно. – Ами не можах да го докарам по-сполучливо – каза възрастният господин обидено. – Но от градината сте доволни, нали? – О, да! – каза Муминтрол, който тъкмо ядеше камъчета. (Те бяха направени от марципан.) – Ако имате желание да останете тук, ще ви построя къща от крокан, в която да живеете – каза възрастният господин. – Понякога ми става скучно тук сам. – Би било много мило от ваша страна – каза мама
22
МАЛКИТЕ ТРОЛОВЕ И ГОЛЯМОТО НАВОДНЕНИЕ
Муминка, – но ако нямате нищо против, май ще трябва да продължим. Смятахме да си построим къща под истинската слънчева светлина. – Не, нека да останем! – извикаха Муминтрол, животинчето и Тулипа. – Добре, добре, деца – каза мама Муминка. – Вие ще решите.
И тя си легна да спи под един шоколадов храст. Когато се събуди, чу силен вой и веднага разбра, че нейния Муминтрол го боли коремът. (Муминтроловете много лесно ги заболява коремът.) Беше се надул като
23
ТУВЕ ЯНСОН
топка от всички изядени лакомства и ужасно го болеше. До него седеше животинчето и се жалваше още по-шумно – беше го заболял зъб от всичките изядени бонбони. Мама Муминка не им се скара, а извади две прахчета от чантата си и им даде по едно, после попита възрастния господин дали няма басейн с хубава топла каша. – Не, за съжаление нямам – каза той. – Но има един с бита сметана и един с мармалад. – Хм... – поколеба се мама Муминка. – Нали сам виждате, че имат нужда от истинска топла храна. Къде е Тулипа? – Казва, че не може да заспи, защото слънцето никога не залязва – отвърна възрастният господин с тъжно изражение. – Много жалко, че не ви харесва при мен.
24