Сутрин на плажа Беше ранна, много топла юлска сутрин и през нощта беше валяло. От голата скала се издигаха изпарения, а пукнатините бяха прогизнали от влага. Всички цветове бяха ярко наситени. Растителността под верандата беше същинска тропическа гора, все още потънала в сутрешна сянка, с гъсти злобни листа и цветя и тя трябваше да внимава да не ги отчупи, докато търсеше, закрила уста с ръка и в постоянен страх да не загуби равновесие. – Какво правиш? – попита малката София. – Нищо – отговори баба ѝ. – Тоест – добави тя ядосано – търся си ченето. Детето слезе от верандата и попита по същество: – Къде си го изгубила? – Тук – каза тя. – Стоях точно тук и то падна някъде между божурите. Започнаха да търсят заедно. – Остави на мен – каза София. – Ти не можеш да си стоиш на краката. Мръдни се. 5
Туве Янсон
Тя се гмурна под разцъфтелия покрив на градината и пропълзя между зелените дънери, тук долу беше приятно и забранено, черна мека пръст, и ето го ченето, бялорозово – цяла уста със стари зъби. – Намерих го! – извика детето и се изправи. – Сложи си го. – Ама не давам да гледаш – каза бабата. – Това е нещо лично. София подаде ченето зад гърба си. – Искам да гледам – каза тя. Тогава баба ѝ си сложи леко хлабавото чене, беше фасулска работа и нищо особено. – Кога ще умреш? – попита детето. А тя отговори: – Скоро. Но това ни най-малко не те засяга. – Защо? – попита внучката. Бабата не отговори, а излезе на скалата и продължи към дерето. – Това е забранено! – извика София. Старицата отговори презрително: – Знам. Нито ти, нито аз можем да ходим до дерето, но въпреки това ходим, защото баща ти спи и не знае. Те прекосиха скалата, мъхът беше хлъзгав, слънцето се беше издигнало доста нависоко и сега отвсякъде се издигаха изпарения, целият остров тънеше в омара и беше много красив. – Дупка ли копаят? – попита детето дружелюбно. – Да – каза тя. – Голяма дупка. 6
Лятна книга
И добави подло: – Толкова голяма, че ще ни побере всички. – Защо? – попита детето. Продължиха към носа. – Толкова надалеч никога не съм стигала – каза София. – А ти? – Не – отговори баба ѝ. Излязоха чак на носа, където скалата се спускаше под формата на все по-тъмни и по-тъмни тераси, а всяко стъпало надолу към тъмнината беше обточено от светлозелена ивица водорасли, която се люлееше напред-назад с движенията на водата. – Искам да се изкъпя – каза момиченцето. Очакваше да срещне съпротива, но това не се случи. Тогава тя се съблече, бавно и боязливо. Не можеш да разчиташ на човек, който позволява всичко. София натопи краката си във водата и каза: – Студено е. – Естествено, че е студено – отговори старицата, която мислеше за нещо друго. – Ти какво очакваше? Детето влезе във водата до кръста и зачака напрегнато. – Плувай – каза баба ѝ. – Нали можеш да плуваш. „Дълбоко е – помисли си София. – Тя е забравила, че никога не съм плувала сама на толкова дълбоко.“ И затова тя излезе от водата, седна на скалата и обяви: – Явно днес времето ще бъде хубаво. Слънцето се беше издигнало още по-нависоко. 7
Туве Янсон
Целият остров блестеше, морето също, въздухът беше много лек. – Мога да се гмурна – каза София. – Знаеш ли какво е да се гмуркаш? Баба ѝ отговори: – Разбира се, че знам. Забравяш за всичко, засилваш се и просто се гмурваш. Усещаш сноповете водорасли покрай краката си, те са кафяви, а водата е бистра, по-светла в горната част, и с мехурчета. Плъзгаш се. Сдържаш дъха си, плъзгаш се, обръщаш се и се издигаш, оставяш се да се издигнеш и си поемаш въздух. А след това се носиш. Просто се носиш. – И през цялото време с отворени очи – каза София. – Естествено. Никой не се гмурва, без да си отвори очите. – Мислиш ли, че мога, без да съм ти показала? – попита детето. – О, да – отговори бабата. – А сега се облечи, за да се приберем преди той да се събуди. Първите признаци на умората се приближаваха. „Когато се приберем – помисли си бабата, – като влезем в къщата, май ще поспя. И трябва да се сетя да му кажа, че това дете още се плаши от дълбокото.“
8
Лунна светлина Веднъж през април имаше пълнолуние и цялото море беше заледено. София се събуди и си спомни, че са се върнали на острова и че си има собствено легло, защото майка ѝ е мъртва. Печката още гореше и отражението на огъня трептеше по тавана, където се сушаха окачените ботуши. Тя стъпи на пода, който беше много студен, и погледна през прозореца. Ледът беше черен, а насред него тя видя отворената вратичка на печката и горящия огън – две вратички плътно една до друга. В другия прозорец огньовете горяха вътре в земята, а в третия се виждаше двойното отражение на цялата стая – куфари, сандъци и отворени кутии, пълни с мъх, сняг и суха трева, всичко беше отворено и с дъно от въгленовочерна сянка. Тя видя две деца навън на скалата, а през телата им растеше офиката. Небето зад тях беше тъмносиньо. Легна в леглото си и се загледа в огъня, който танцуваше върху тавана, а през това време островът 9
Туве Янсон
се приближаваше към хижата. Приближаваше се все повече и повече. Спяха до крайбрежна поляна с петна от сняг върху завивката, а под тях ледът потъмня и започна да се плъзга, съвсем бавно в пода се отвори канал и всичките им куфари отплуваха в лунната пътека. До един куфарите бяха отворени и пълни с тъмнина и мъх и нито един не се върна. София протегна ръка и дръпна баба си за плитката, много предпазливо. Бабата се събуди веднага. – Слушай – прошепна София. – Видях два огъня в прозореца. Защо има два огъня, а не един? Бабата помисли и отговори: – Защото имаме двоен прозорец. След малко София попита: – Сигурна ли си, че вратата е затворена? – Отворена е – отговори баба ѝ. – Винаги е отворена, можеш да спиш спокойно. София се сгуши под завивката. Остави целия остров да изтече на леда и да продължи към хоризонта. Точно преди да заспи баща ѝ стана и сложи още дърва в печката.
10
Призрачната гора По външната страна на острова зад скалата имаше пояс от мъртва гора. Точно от тази страна духаше вятърът и в продължение на стотици години гората се беше опитвала да устои на бурите и беше придобила единствен по рода си вид. Ако човек минеше покрай нея с лодка, виждаше как всяко дърво се протяга, за да се скрие от вятъра, привеждаха се, оплитаха се на възли, а много от тях пълзяха. След време дънерите се разцепваха или изгниваха и се отпускаха, мъртвите подпираха или смачкваха тези, чиито върхове още зеленееха, и всички заедно образуваха преплетена маса от упорито покорство. Земята лъщеше от зелени иглички, освен на местата, където елите бяха решили да пълзят, вместо да стоят – зеленината им растеше със своеобразна яростна пищност, влажна и блестяща като в джунгла. Наричаха тази гора призрачната. Беше се оформила сама бавно и с мъка и равновесието между оцеляването и загиването беше толкова крехко, че и най-малката промяна беше 11
Туве Янсон
немислима. Разкриването на поляна или разделянето на приведените дънери можеше да доведе до гибелта на призрачната гора. Заблатената вода не биваше да се отвежда, зад плътната защитна стена не биваше да се засажда нищо. В най-вътрешната част под шубраците, в постоянно мрачните кухини живееха птици и дребни животни, при спокойно време се чуваше шумолене на криле или бързо топуркане на лапи. Тези животни никога не се показваха. Отначало, когато се засели на острова, семейството се опита да направи призрачната гора по-страшна, отколкото беше. Събираха пънове и сухи хвойнови клонки от околните острови и ги прекарваха с лодката, влачеха през острова огромни екземпляри с изронена и побеляла красота, те се пречупваха, разцепваха и образуваха широки празни пътища до мястото, където щяха да стоят. Бабата виждаше, че не се получава добре, но си мълчеше. След това тя разчисти лодката и изчака, докато призрачната гора им омръзна. И тогава тя влезе в нея сама. Пропълзя бавно покрай езерцето и папратите, а когато се измори, легна на земята и погледна нагоре през мрежата от сиви лишеи и клонки. Те я попитаха къде е била, а тя отговори, че може би ще поспи за малко. Във вътрешността на призрачната гора островът стана парк на реда и красотата, беше разчистен до последната клонка, докато земята беше прогизнала от пролетен дъжд, а след това от нос до нос и надолу 12
Лятна книга
към пясъчния плаж водеха само тесни пътеки. Само фермери и летни гости вървят върху мъха. Те не знаят, не разбират от дума, че мъхът е най-нежното нещо на света. Стъпваш в него веднъж и при дъжд мъхът се надига, но следващия път не се надига. На третия път, когато минеш върху него, мъхът вече е мъртъв. Същото е и с гагите* – на третия път, когато ги подплашиш да напуснат гнездото си, те повече не се връщат там. По някое време през юли мъхът се украсяваше с лека и висока трева. Метлиците се разтваряха на абсолютно еднакво разстояние от земята и се люлееха заедно на вятъра, както и поляните във вътрешността на острова, тогава целият остров беше покрит с воал, потопен в топлина, едва видим и изчезващ след седмица. Нищо не би могло да създаде по-силно впечатление за недокоснатост и пустош. Но бабата беше в призрачната гора и дялкаше непознати животни. Изрязваше ги от клонове и парчета дърво и им оформяше лапи и лица, но видът им беше само загатнат, никога съвсем ясен. Те запазваха дървесната си душа и извивките на гърбовете и краката им бяха със своя собствена неразгадаема форма на растежа, все още част от гниещата гора. Понякога бабата ги изрязваше направо от някой пън или дънер. Дървените ѝ животни ставаха все повече и повече. Стояха закрепени за дърветата или яхнали ги, почива* Обикновена гага (Somateria mollissima) – птица от семейство Патицови. – Б.пр.
13
14
Лятна книга
щи върху дънера или потънали в земята, с протегнати ръце потъваха в заблатената вода или спяха, спокойно сгушени до някой корен. Понякога бяха само профил в сянката, а друг път две или три заедно, вплетени в битка или любовна игра. Бабата работеше само със старо дърво, вече намерило формата си, тоест тя виждаше и избираше дърветата, които изразяваха замисъла ѝ. Веднъж бабата намери голям бял гръбначен прешлен в пясъка. Беше прекалено твърд за обработка, но красотата му беше съвършена, затова тя го остави в призрачната гора какъвто си беше. После намери още кости, бели или посивели, всичките изхвърлени от морето. – С какво се занимаваш? – попита София. – Играя си – отговори бабата. София се сгуши сред призрачната гора и огледа всичко, което баба ѝ беше направила. – Това вернисаж ли е? – попита тя. Но баба ѝ каза, че няма нищо общо със скулптури, скулптурите са нещо съвсем различно. Започнаха заедно да събират кости по плажовете. Да търсиш и да събираш е занимание само по себе си, защото не виждаш друго, освен това, което търсиш. Ако береш боровинки, виждаш само червените неща, а ако търсиш кости, виждаш само белите, където и да отидеш, не виждаш друго, освен кости. Понякога са тънки като игли, извънредно фини и крехки и трябва да ги носиш много внимателно. Друг път са огромни 15
Туве Янсон
бедрени кости или клетка от ребра, заровени в пясъка като шпангоути* на изхвърлен на брега кораб. Има ги в хиляди форми и всяка има собствена структура. София и баба ѝ слагаха всичко намерено в призрачната гора, отиваха там по здрач. Земята под дърветата беше украсена с бели арабески като език на знаците, а когато фигурата стана готова, те постояха известно време, поговориха си малко и гледаха движенията на птиците в храстите. Веднъж се издигна един тетрев**, а друг път видяха съвсем мъничка сова. Стоеше на един клон като очертание на фона на вечерното небе. Островът никога по-рано не беше посещаван от сова. Една сутрин София намери напълно запазен череп на голямо животно, намери го сама. Според баба ѝ беше на тюлен. Скриха го в една кошница и изчакаха чак до вечерта. Залезът беше оцветен изцяло в червено, светлината обливаше целия остров и дори земята почервеня. Сложиха черепа в призрачната гора и той стоеше там и светеше с всичките си зъби. Изведнъж София се разписка. – Махни го! – изпищя тя. Бабата веднага я прегърна, но сметна, че е по-добре да не казва нищо. След малко София заспа. Бабата седеше и си мислеше за къща от кибритени кутийки на * Шпангоут – напречен елемент под формата на ребро в силовата конструкция на корпуса на кораб. – Б.пр. ** Тетрев (Tetrao tetrix) – птица от семейство Фазанови. – Б.пр.
16
Лятна книга
плажа със сини боровинкови храсти отзад. Можеше да се направи кей и прозорци от сребърна хартия. И дървените животни изчезнаха в гората си. Арабеските потънаха в земята и позеленяха от мъх, а дърветата се сгушиха още по-плътно едно в друго с течение на времето. Бабата често влизаше сама в призрачната гора по здрач. Но през деня седеше на стълбището на верандата и правеше корабчета от кора на дърво.
17
Гаглата Една сутрин, преди да се съмне, в стаята за гости стана студено. Бабата придърпа рогозката и откачи няколко дъждобрана от стената, но това не помогна. Тя предположи, че е заради блатото. Блатата са странно нещо. Пълниш ги с камъни, пясък и стари дънери и най-отгоре си правиш място за цепене дърва, но те въпреки това продължават да се държат като блата. Рано напролет издишват леден дъх и се покриват със собствена мъгла като напомняне за времето, когато са имали черни езерца и недокоснати стръкове острица. Бабата погледна към керосиновата печка, която беше угаснала, и към часовника, който показваше три след полунощ. След това тя стана и се облече, взе бастуна и слезе по каменното стълбище. Беше мъртвешки тиха нощ и ѝ се беше приискало да послуша ледените потапници.* * Ледена потапница (Clangula hyemalis) – дребна птица от семейство Патицови. – Б.пр.
18
Лятна книга
Не само мястото, където цепеха дърва, а и целият остров беше потънал в мъгла и в особената тишина, която може да се чуе край морето в началото на май. Водните капки падаха от клоните на дърветата, ясно различими в тишината, още не растеше нищо, а откъм северната страна имаше снежни петна. Пейзажът преливаше от очакване. Тя чу виковете на ледените потапници, наричани гагли заради вика им „гагл, гагл, гагл“, винаги по-надалеч, отвъд видимото, пó към периферията, тези птици никога не се виждат. Обгърнати са от същата загадъчност като ливадния дърдавец*, но той е сам и скрит на някоя поляна, а гаглите се откриват зад най-крайните острови на огромни сватбарски тумби, пеещи без прекъсване през цялата пролетна нощ. Бабата вървеше по скалата и размишляваше за птиците изобщо. Струваше ѝ се, че няма други животни, които да притежават тяхната способност така драматично да подчертават и увековечават някое събитие – смените на сезоните, промените във времето и преобразуванията, които преминават през самите нас. Тя мислеше за прелетните птици и дрозда в някоя лятна вечер, и за кукувицата, да, кукувицата и големите студени птици, които се носят по водата и дебнат, и мъничките, които връхлитат на къснолетни рояци за кратка визита, обли, глупави и безстрашни, и за лястовиците, които удостояват с вниманието си само къщите, в които хората са щастливи. Чудно е, * Ливаден дърдавец (Crex crex) – птица от семейство Дърдавцови. – Б.пр.
19
Туве Янсон
че тези безлични птици са успели да станат толкова въздействащи символи. Или може би не. За бабата ледените потапници означаваха очакване и обновяване. Тя прекоси бавно скалата със скованите си крака и когато стигна до къщата за игра, почука на прозореца. София се събуди веднага и излезе. – Слушам ледените потапници – каза бабата. София се облече и двете продължиха заедно. Откъм източната страна около камъните имаше тясна ледена ивица. Никой не беше успял все още да събере дърва и целият бряг беше пълен с парчета дърво, широко, извиващо се корабно въже от сплетени греди, водорасли и тръстика, имаше дървени подпори и чупливи дървени чекмеджета, обърнали се наопаки между теловете си, а напряко над всички тях лежеше огромен тежък дънер, почернял от отработено масло. Във водата покрай ледената ивица се полюшваха леки парчета дървесна кора, слабото вълнение на морето бавно избутваше навън и после отново придърпваше навътре отломки от някогашни бури. Почти беше време за изгрева на слънцето и надвисналата над морето мъгла вече беше прорязана от светлина. Ледените потапници крещяха непрекъснато, далечно и мелодично. – Размножават се – каза София. Слънцето изгря, за миг мъглата сякаш засвети, а после просто изчезна. На гладка скала във водата лежеше една гагла, беше мокра и мъртва и изглеждаше като обърната наопаки найлонова торбичка. София обясни, че това е стара врана, но бабата не ѝ повярва. 20
Лятна книга
– Но нали е пролет! – каза София. – Те не умират сега, съвсем млади са и тъкмо са се оженили, ти каза така. – Ех – въздъхна бабата, – тази все пак е умряла сега. – Как е умряла? – извика София, беше много ядосана. – От нещастна любов – обясни баба ѝ. – Цяла нощ е пяла и гаглила на своята гагла, но е дошла друга и ѝ я е отнела, и тогава е пъхнала главата си под водата и е отплавала. – Не е вярно! – изкрещя София и заплака. – Ледените потапници не могат да се удавят, разкажи историята, както си е. Тогава бабата каза, че тя просто си е ударила главата в някой камък, толкова без мярка е пяла и гаглила, че не си е гледала в краката и е станало, каквото е станало, точно когато е била най-щастлива. – Така е по-добре – каза София. – Дали не трябва да я погребем? – Няма нужда – отговори бабата. – Ще дойде приливът и тя сама ще се погребе. Морските птици трябва да се погребват като моряците. Те продължиха пътя си и разговаряха за погребенията на моряците, ледените потапници пееха в двоезвучие и тризвучие и песента им звучеше все по-надалеч. Провлакът, който водеше към носа, беше напълно преобразен от зимните бури. Там никога не беше имало друго, освен камъни, а сега целият бряг беше пясъчен плаж. 21
Туве Янсон
– Трябва да се предпази – каза бабата и порови в пясъка с бастуна си. – Ако морето се надигне и задуха вятър от север, всичко ще замине във водата. Тя легна сред разпиляната побеляла тръстика и се загледа в небето, а София легна до нея. Постепенно се затопляше и много по-късно те чуха странно хладния, сякаш затулен звук от летящи прелетни птици и видяха как цялото ято прелетя над острова в североизточна посока. – А сега какво да правим? – попита София. Баба ѝ предложи да обиколи носа и да погледне какво е изхвърлило морето на брега. – А сигурна ли си, че няма да ти доскучае? – попита София. – Напълно сигурна – отвърна бабата. Тя се обърна на една страна и вдигна ръка над главата си. Между ръкава на пуловера, шапката си и бялата тръстика виждаше триъгълник от небе, море и пясък, съвсем мъничък триъгълник. Близо до нея от пясъка се подаваше изсъхнала тревичка, задържала пух от морска птица между назъбените си листа. Бабата внимателно разгледа конструкцията – изпънатата бяла пръчица по средата и наоколо пух, бледокафяв и по-лек от въздуха, а после по-тъмен и проблясващ към върха, който завършваше под формата на малка, но жизнерадостна извивка. Пухът помръдваше от въздушно течение, което тя не усещаше. Бабата установи, че тревичката и пухът се намират точно на най-удобното за очите ѝ 22
Лятна книга
разстояние. Тя се зачуди дали пухът се е заклещил в тревичката тази пролет, може би през нощта, или си е бил там през цялата зима. Погледна облата вдлъбнатина в пясъка около долната част на тревичката и криволицата от водорасли, която се беше оплела около стъблото. Точно до нея имаше парче дървесна кора. Ако човек се взираше в него продължително време, то се разрастваше и се превръщаше в много стара планина, по външната му страна имаше кратери и вдлъбнатини, напомнящи въртопи. Кората беше красива и драматична. Стоеше над сянката си върху пясъка, опряла се на него на едно-единствено място, а пясъкът беше едър, чист и почти сив на утринната светлина, небето беше съвсем празно, също и морето. София се върна, тичаше. – Намерих товарна количка – извика тя. – Голяма е, от кораб! Дълга е като лодка! – Сериозно? – удиви се бабата. За нея беше важно да не се изправя прекалено бързо, затова имаше време да забележи тревичката в пясъка точно в момента, когато пухът се откъсна от мястото си и беше отнесен от лекия сутрешен бриз. Вятърът го отвя извън полезрението ѝ и когато бабата се изправи, пейзажът се беше смалил. Тя каза: – Видях едно перо – пух от гагла. – Каква гагла? – попита София, защото беше забравила за птицата, умряла от любов.
23