Page 1

Списъкът пристигна две седмици, след като Слоун изчезна. Не го получих лично, защото бях в къщата на Слоун, надявайки се противно на всякаква логика да я намеря там. Докато карах към тях с изключен айпод и ръце, здраво стиснали волана, бях решила, че ако я заваря там, дори няма да искам обяснение. Нямаше да има нужда да ми разказва защо изведнъж е спряла да отговаря на телeфона, съобщенията и имейла си или пък защо се беше изпарила заедно с колата на родителите си. Бях наясно, че подобна идея звучи не по-малко абсурдно от възможността да попадна на космически дилър, който да ми обещае осъществяване на неосъществимото, но това не ми попречи да продължа да се надявам, докато се приближавах към района на „Рандолф Фармс“. Бих дала всичко Слоун да беше там. Защото, ако Слоун беше там, всичко щеше да възвърне смисъла си. Нямаше да е преувеличено, ако кажех, че последните две седмици бяха най-лошите в живота ми. През първия уикенд след края на учебната година нашите ме завлякоха на север против волята и въпреки протестите ми. Когато се върнах в Стануич след прекалено много арт галерии и антикварни магазини, грабнах ключовете от колата си и веднага ѝ звъннах. Трябваше само да вдигне и да ми каже дали е у дома и откъде мога да я взема. Само че Слоун не 11


вдигна нито тогава, нито час по-късно, нито вечерта, преди да си легна. На следващия ден отидох с колата до къщата ѝ и заварих прозорците тъмни, а мястото за колата на родителите ѝ – празно. Тя не отговаряше на съобщенията ми и не вдигаше телефона си. Сигналът ме препращаше директно към гласовата ѝ поща, но тогава все още не бях притеснена. Понякога Слоун оставяше батерията на телефона си да падне напълно, макар че почти никога не знаеше къде точно се намира зарядното ѝ. А и родителите ѝ, Мили и Андерсън, често забравяха да я информират за плановете си особено когато те включваха пътуване. Завличаха я на места като Палм Бийч или Нантакет и се връщаха след няколко дни. Слоун винаги се прибираше с тен, подарък за мен и куп истории за разказване. Бях убедена, че и този път се е случило нещо подобно. Разтревожих се три дни по-късно, когато все още не бях получила отговор. След пет дни изпаднах в паника. В един момент не издържах да стоя вкъщи и да се взирам в телефона в очакване да звънне и започнах да обикалям „нашите места“. Представях си я на всяко едно от тях, докато не пристигнех и не го заварех без нея. Не се печеше изпъната на маса за пикник в Овощната градина, нито пък се ровеше в артикулите на разпродажба в „Имало две времена“. Не похапваше и пица с ананас в „Капитан Пица“. Беше изчезнала. Нямах представа какво да правя със себе си. Виждахме се почти всеки ден и постоянно си говорехме по телефона и си пишехме. За нас не съществуваше прекалено откачена или тривиална тема. Разменяхме си дори съобщения от рода на: Мисля, че с новата си пола приличам на амиш*. Нали ще ми кажеш, ако наистина е така? (аз) и *

Амиши – анабаптистка християнска религиозна група, живееща в САЩ и Онтарио, Канада. – Бел. ред.

12


Забелязала ли си, че наскоро никой не е виждал Чудовището от Лох Нес? (тя). През двете години, в които бяхме най-добри приятелки, споделях всичките си мисли и преживявания с нея и неочакваната тишина се оказа оглушителна. Нямаше какво друго да сторя, освен да продължа да я търся и да ѝ пиша. И независимо от всичко не спирах да се пресягам към телефона си, за да ѝ кажа, че не ми е лесно, когато не ми отговаря. Вдишах дълбоко и задържах дъха си, докато завивах по алеята пред къщата ѝ – точно както когато бях малка и отварях последния подарък за рождения си ден, надявайки се опаковката му да крие единственото нещо, което все още не бях получила, единственото, което исках. Само че алеята беше празна, а прозорците – все така тъмни. Все пак спрях пред къщата, паркирах колата и изгасих двигателя. Облегнах се на седалката и опитах да преглътна буцата, която растеше в гърлото ми. Не знаех какво повече да направя, къде още да я потърся. Нямаше как Слоун да е изчезнала. Нямаше да си тръгне, без да ми каже. Но тогава къде се беше дянала? Усетих, че сълзите вече напират в очите ми, излязох от колата и замижах на сутрешното слънце към къщата. Не помня Мили и Андерсън някога да са ставали преди десет часа сутринта, така че фактът, че къщата беше празна по това време, беше достатъчен. Вероятно нямаше смисъл в действията ми, но въпреки това отидох до къщата и изкачих широките каменни стъпала, покрити с яркозелени летни листа. Листата бяха достатъчно твърди, за да ги изритам от стълбите – още едно доказателство, че у дома не само нямаше никого, но и че това е така от доста време. Все пак пристъпих към входната врата и почуках с месинговото чукче във формата на лъвска глава точно 13


както бях сторила и предишните пет дни. Почаках, дори опитах да надникна през прозорчето на вратата със слабата надежда, че всеки момент ще чуя как Слоун препуска към мен, отваря и ме прегръща, заливайки ме с порой от думи. Само че къщата беше все така потънала в тишина и през стъклото виждах единствено историческия плакет до вратата, онзи, който провъзгласяваше къщата за „една от архитектурните ценности на Стануич“, онзи, който винаги изглеждаше покрит с призраците на десетки пръстови отпечатъци. За всеки случай почаках още няколко минути, след което се обърнах и седнах на най-горното стъпало в отчаян опит да не изпадна в нервна криза, както си стоях сред листата. Частица от мен все още се надяваше всичко това да се окаже просто твърде реалистичен кошмар, от който щях да се събудя само след секунда, за да чуя как Слоун изготвя плана ни за следващия ден от другия край на телефонната връзка. Къщата на Слоун беше от онзи „извънградски“ тип, при който постройките са големи и се намират на още по-големи парчета земя, отдалечени една от друга. Беше на около 15 километра от моята, което не беше кой знае какво разстояние за тренираното ми да тича дълги разстояния тяло. И макар кварталите ни да бяха наблизо, бяха страшно различни. Тук кола минаваше само от време на време, което само подчертаваше факта, че бях сама, а в къщата нямаше никого и вероятно никой нямаше да се върне. Наведох се напред и оставих косата да се спусне около лицето ми като завеса. Щом нямаше никого вътре, поне можех да поостана. Никой нямаше да ме помоли да си тръгна. Вероятно можех да остана и цял ден. Нямах представа какво друго да правя със себе си. 14


Изведнъж чух бръмченето на двигател и рязко се изправих, прибирайки косата от лицето си. За пореден път в гърдите ми запърха надежда. Само че колата, която бавно се придвижваше по алеята, не беше поочуканото беемве на Андерсън, а жълт пикап, натоварен с косачки и гребла. Той отби до стълбите на къщата и успях да прочета надписа със стилизиран курсивен шрифт: Градинарски услуги „Стануич“. Садене... градинарство... поддръжка... и още торно повече! Слоун винаги бе харесвала безумните и сладникави имена и слогани. Не си падаше толкова по игрите на думи. Обичаше да си представя собствениците на фирмата, докато ги мислят, и доволните им физиономии след това. Казах си наум, че трябва да ѝ разкажа за надписа на пикапа, и минута по-късно осъзнах колко глупаво беше това. От пикапа слязоха три момчета и започнаха да свалят оборудването. Изглеждаха по-големи – вероятно бяха вече в колежа – а аз ги наблюдавах от верандата, без да помръдна. Това си беше златна възможност да получа някаква информация, но пък щеше да се наложи да разговарям с тях. Бях срамежлива още от съвсем малка, но последните две години се бяха оказали различни. Слоун се бе превърнала в моята спасителна мрежа. Ако пожелаех, тя можеше да подеме инициативата, а ако ли пък не – винаги знаех, че е до мен и ще ме отмени, ако си изпусна нервите или се притесня. Нямаше значение дори когато бях сама и се провалях в комуникацията си с някого, защото знаех, че после ще ѝ разкажа какво се е случило и двете ще се посмеем на неспособността ми да общувам. Само че сега я нямаше и ми ставаше все по-ясно колко зле се справях с подобни ситуации. – Хей! – направо подскочих от външната намеса в мислите ми. Един от градинарите очевидно ме викаше. Беше 15


затулил очите си с ръка, за да се предпази от слънцето, и беше вперил поглед в мен. – Тук ли живееш? Другите двама тъкмо сваляха една от косачките и единият от тях ми се виждаше познат. Беше в класа ми по английски миналата година. Ставаше все по-зле. – Не – отвърнах с прегракнал глас. През последните две седмици казвах едва по няколко думи на родителите и по-малкия ми брат. Говорех единствено на гласовата поща на Слоун. Прочистих гърло и опитах отново: – Не, не живея тук. Момчето, което ме беше заговорило, повдигна вежди. Трябваше да си тръгна. В тяхната представа вероятно бях нахалница, която щеше да им се пречка, докато си вършеха работата. Вече и тримата се бяха вторачили в мен в очакване да си тръгна. Само че ако го сторех, ако оставех къщата на Слоун в ръцете на тези момчета с жълти тениски, откъде щях да получа каквато и да било информация? Просто щях да приема факта, че Слоун е изчезнала, така ли? Момчето, което ме беше заговорило, нетърпеливо скръсти ръце пред гърдите си. Не можех да остана още дълго тук. Може би щях да събера кураж да ги попитам, ако Слоун беше с мен. Ако беше тук, вероятно вече щеше да е взела номерата на поне двама от тях и да чака реда си да се качи на косачката и да изпише името си в тревата. Ако Слоун беше тук, всичко това въобще нямаше да се случва. Бузите ми пламнаха и джапанките ми зашляпаха по каменните стълби, докато слизах. Подхлъзнах се на едно листо, но, слава богу, успях да запазя равновесие и да си спестя унижението на падането пред момчетата. Кимнах им и се запътих към колата си със забоден в асфалта поглед. Зад мен градинарите преминаха към действие, разпределяйки техниката и задълженията помежду си. 16


Хванах дръжката на вратата на колата, но така и не я отворих. Наистина ли просто щях да си тръгна? Без дори да опитам? – Е... – казах толкова тихо, че никой не ме чу. Момчетата се караха чий ред е да тори, докато съученикът ми от класа по английски мачкаше козирката на бейзболната си шапка, за да я огъне. – Е... – казах достатъчно силно, за да млъкнат и да ме погледнат отново. Дланите ми се изпотиха, но знаех, че трябва да продължа. Нямаше да мога да си го простя, ако запалех колата и просто си тръгнех. – Аз... Ами... Приятелката ми живее тук. Опитвам се да я намеря. Случайно да... – Видях като на кинолента колко абсурдна изглеждаше молбата ми към градинарите да дадат информация за местонахождението на най-добрата ми приятелка. – Искам да кажа, те ли ви наеха? Родителите ѝ? Мили и Андерсън Уилямс? Стараех се да не го правя, но усетих как се хващам за тази възможност като удавник за сламка. Ако семейство Уилямс бяха наели „Градинарски услуги „Стануич“, то вероятно просто бяха заминали на пътешествие и бяха пожелали някой да се погрижи за моравата им. Явно екскурзията беше дълга и до място без обхват и интернет. Това беше всичко. Момчетата се спогледаха. Като че нито едно от изброените имена не им говореше нищо. – Съжалявам – каза момчето, което ме беше заговорило. – Просто получаваме адресите. Не знаем никакви подробности. Кимнах. И последният ми резерв от надежда се изпари. Въпреки че самият факт, че в имота им имаше градинари, ми се виждаше леко съмнителен. Никога не бях виждала Андерсън да проявява и най-бегъл интерес към моравата, въпреки че Историческото дружество на Стану17


ич нееднократно го бе карало да наеме човек за поддръжка на имота. Две от момчетата заобиколиха къщата, а бившият ми съученик ме погледна и нахлупи бейзболната си шапка. – Приятелка си на Слоун Уилямс, нали? – Да – отвърнах леко припряно. Нямах против, че на този факт се крепеше самоличността ми в училище. А точно в този момент дори се радвах, че ме разпознаха. – Точно Слоун търся. Това е нейната къща... Момчето кимна и сви рамене извинително. – Съжалявам, не знам нищо. Надявам се да я намериш. Не ме попита за името ми и аз не му го казах. Какъв беше смисълът? – Благодаря – успях да отвърна, но вече беше късно, беше се присъединил към колегите си. Огледах къщата още веднъж. Вече дори не ми приличаше на дома на Слоун. Нямах работа тук. По пътя към вкъщи се отбих в „Стануич кофи“ със скромната надежда, че там, на стола в ъгъла, ще заваря момиче с разрошен кок, придържан от молив, което да чете британски роман с тирета вместо кавички. Но Слоун я нямаше. Тръгнах обратно към колата и се замислих, че ако приятелката ми беше в града, щеше да ми се обади. Бяха минали две седмици. Нещо не беше наред. Странно, но тази мисъл ме ободри по пътя към вкъщи. Всяка сутрин излизах от дома и оставях родителите ми да си мислят, че ще се виждам със Слоун. Когато ме питаха какви са плановете ми за деня, им отвръщах нещо завоалирано от типа, че ще си търся работа. Но сега знаех, че е дошъл моментът да им споделя, че бях притеснена и че трябваше да разбера какво се бе случило. Все пак те може и да знаеха нещо, макар да не бяха близки с нейните родители. Бяха се запознали след едно приспиване на Слоун у 18


нас, когато Мили и Андерсън дойдоха да я вземат два часа след уговореното. Размениха си няколко любезности с нашите, Слоун се качи в колата на родителите си, баща ми затвори външната врата и въздъхна: „Все едно бях в пиеса на Гърни*“. Нямах представа какво имаше предвид с коментара си, но по тона му разбрах, че не беше комплимент. Не бяха в приятелски взаимоотношения, но все пак можеше да знаят нещо. Или поне да открият някаква информация. Придържах се към тази идея, докато шофирах към вкъщи. Живеехме в един от четирите търговски квартала, разпръснати из Стануич. Беше удобен и преходим за пешеходци, но постоянно имаше трафик – и колите, и хората обикновено се бяха насочили към плажа, който беше на 10-минутен път с кола от вкъщи. Стануич, Кънектикът се намира на Лонгайлъндския проток и макар да нямаше никакви вълни, все пак имаше пясък, красива гледка и невероятни къщи с море вместо заден двор. За разлика от тях нашата къща беше стара постройка във викториански стил, която родителите ми системно поправяха през шестте години от нанасянето си. Подовете бяха неравни, таваните – ниски, а целият долен етаж беше разделен на малки помещения, предвидени първоначално за някакъв вид гостни. Но родителите ми, които цял живот бяха обитавали миниатюрни апартаментчета над магазини и тайландски ресторанти, не можеха да повярват на късмета си. Не ги вълнуваше фактът, че мястото буквално се разпадаше и беше изложено на постоянно течение, а трите му етажа бяха скъпи за отопление през зимата и невъзможни за охлаждане през лятото поради простата причина, че при построяването му все още не е била измислена централната вентилационна система. Бяха очаровани от къщата си. *

Албърт Рамсдел Гърни – американски драматург и писател, номиниран за Пулицър за пиесата си Любовни писма. – Бел. прев.

19


При построяването тя била боядисана в лилаво, но през годините цветът бе избелял до лавандулово. Имаше просторна веранда, тераса на покрива, повече прозорци, отколкото би имало смисъл да притежава една къща, и таванска стаичка, превърнала се в кабинет на родителите ми. Паркирах пред къщата и видях как брат ми седи неподвижно на стълбите пред верандата. Това само по себе си беше изненадващо. Бекет беше на десет и не се спираше и за секунда – изкачваше непосилни за изкачване неща, тренираше нинджа движенията си и караше колело в захлас обикновено с най-добрата си приятелка – Анабел Монпелие – същинска напаст за всички майки с колички в радиус от няколко километра. – Хей – казах, докато излизах от колата. Изведнъж се уплаших, че през двете седмици, в които сомнамбулствах из къщата и почти не чувах какво си говорят останалите, бях пропуснала нещо важно. Нямаше да се учудя и ако Бекет беше докарал нашите до лека истерия и си „почиваше“ навън. Така или иначе скоро щях да разбера какво се беше случило – все пак трябваше да поговоря с нашите за Слоун. – Добре ли си? – попитах, изкачвайки трите стъпала към верандата. – Случва се. Пак – погледна ме Бекет, след което отново заби поглед в кецовете си. – Сигурен ли си? – прекосих верандата и отворих вратата. Дано да грешеше. Той го беше преживявал едва два пъти. Може би беше разчел знаците грешно. Бекет ме последва в мястото, което някога е било нещо като антре, а сега ние използвахме за трупане на якета и обувки. Влязох в къщата и понеже вътре винаги е било сравнително мрачно, леко присвих очи. – Мамо? – провикнах се и стиснах палци в джобовете на късите си дънкови панталонки. Дано Бекет грешеше. 20


Очите ми привикнаха с тъмнината и през открехнатата врата на кухнята видях експлозия от запаси. По плотовете имаше купчини от хранителни стоки – макарони със сирене полуфабрикат, огромни кутии зърнени закуски, бутилки с мляко, покъртително количество миниатюрни гевречета със сирене. Влязох в кухнята и установих с тъга, че Бекет бе абсолютно прав. Започваха нова пиеса. – Казах ти – отбеляза Бекет зад мен. Родителите ми бяха драматургичен тандем, който през учебната година преподаваше в „Стауич Колидж“ – местния университет, и това бе главна причина да се преместим тук. Майка ми преподаваше сценарийно писане в театралния факултет, а баща ми – критичен анализ във филологическия. През учебната година и двамата често работеха под голямо напрежение – особено когато майка ми режисираше пиеса, а баща ми се занимаваше с дипломни работи и изпити – но след това успяваха да се отпуснат и да си починат. От време на време изтупваха някой свой стар сценарий от прахта и се заиграваха с довършването му, но в повечето случаи просто се възползваха от свободното си време, за да разпускат. Летата ни протичаха толкова еднакво, че човек можеше да си свери календара по тях. През юни баща ми решаваше, че е бил прекалено притиснат от обществото и неговите норми, и заявяваше, че ще бъде просто мъж. Това в общи линии означаваше, че ще пече на грил всяко наше ядене, включително нещата, които не биваше да минават през скарата като лазанята например, както и че ще си пусне брада, благодарение на която до средата на юли заприличваше на хванат от гората. Горе-долу по същото време майка ми се захващаше с някое ново хоби и обявяваше, че това е новото ѝ „творческо амплоа“. През една от годините всички се сдобихме с по няколко шала, след като се научи да 21


плете, а през друга ни бе забранено да използваме която и да било от масите у дома, тъй като те бяха заети от пъзелите ѝ. В крайна сметка се оказахме принудени да ядем грилованата си храна от чинии, които държахме в скута си. Миналата година майка ни реши да отглежда зеленчукова градина, но единственото, което оцеля в нея, бяха тиквичките, които от своя страна привлякоха елен, на който мама безпощадно обяви война. До края на август на всички ни писваше от овъглената храна, а на татко му омръзваше да го гледат странно, когато отиде до пощата. И така той се избръсваше, отново се връщахме към използването на готварската печка, а майка ми зарязваше шаловете, пъзелите и тиквичките. Това беше странна семейна традиция, но пък си беше наша и аз бях свикнала с нея. Всичко обаче се променяше, когато започнеха да пишат. Беше се случвало само два пъти досега. През лятото на единайсетата ми годишнина ме изпратиха на къмпинг лагер – изживяване, което се оказа ужасяващо за мен, но в крайна сметка се оказа много ползотворно за сюжета на сценария им. Когато аз станах на тринайсет, а Бекет на шест, всичко се повтори. Една вечер им хрумна идея за нова пиеса и двамата буквално потънаха в трапезарията за цялото лято, като веднъж на няколко дни се появяваха, за да ни снабдят с провизии и да се уверят, че все още сме живи. Бях наясно, че не ни пренебрегват нарочно, но двамата бяха писателски тандем още от преди да се родим и сякаш сега просто се връщаха към старите си навици, които ги караха да пишат по цял ден и цяла нощ, сякаш нищо друго нямаше значение. Не исках това да се случи и сега – точно когато имах толкова голяма нужда от тях. – Мамо! – провикнах се пак. 22


Майка ми се появи от трапезарията и ми прималя, когато видях, че беше облечена с анцуг и тениска – униформата ѝ за писане – и че къдравата ѝ коса беше събрана в рошав кок високо на главата ѝ. – Емили? – огледа се наоколо. – Къде е брат ти? – Ъм, тук съм – махна Бекет иззад гърба ми. – О, чудесно – отвърна тя. – Тъкмо щяхме да ви повикаме. Трябва да проведем семейно събрание. – Чакай – казах бързо, пристъпвайки напред. – Мамо. Трябва да поговоря с вас. Става въпрос за Слоун... – Семейно събрание! – изскочи баща ми от кухнята. Гласът му беше дълбок и много силен – причината, поради която винаги се оказваше водещ на занятията от осем сутринта – той беше единственият преподавател във факултета по английски, който успяваше да разбуди първокурсниците. – Бекет! Емили! – излезе от кухнята и примигна, след като ни видя. – Леле, бързи сте. – Тате – обърнах се към него с надеждата да изпреваря събранието. – Трябва да говоря с вас. – Ние също трябва да говорим с вас – отвърна майка ми. – Снощи се разговорихме с баща ви и някак стигнахме до... Скот, как стигнахме дотам? – Започнахме от това, че крушката на нощната ти лампа изгоря – приближи се към нея татко. – И се заговорихме за електричеството. – Точно така – закима майка ми. – Да. Та стана въпрос за Едисън, а после и за Тесла, за Едисън и Тесла и... – Смятаме, че имаме идея за пиеса – заключи баща ми, оглеждайки трапезарията. Лаптопите им вече бяха отворени в двата края на масата. – Ще опитаме да разпишем няколко хрумки. Може и нищо да не излезе... 23


Кимнах, но имах смътното усещане,че не е нищо. Родителите ми се бяха занимавали с това достатъчно дълго, за да разберат кога една идея си заслужава запасяването с храна. Познавах знаците – заиграваха се единствено с идеите, в които виждаха потенциал. Но започнеха ли да говорят ентусиазирано за пиеса, от която все още не бяха написали и ред, знаех, че става дума за нещо, което ще отшуми за няколко дни. – Така че най-вероятно ще се наложи да поработим малко – отбеляза майка ми, формирайки най-лъжливото твърдение за лятото. – Напазарувахме някои неща – махна тя към гигантските торби замразен грах и бурито, които вече се разтапяха. – Знаете, че винаги можете да намерите пари за спешни случаи в раковината. – Раковината беше част от реквизита за бродуейската продукция и най-успешна пиеса на родителите ми „Сок от буболечка“. Сега освен за хранилище за парите за спешни случаи раковината служеше и като подпорка на купчината готварски книги. – Бекет ще ходи на лагер през седмицата, така че няма защо да го мислим. Анабел също ще дойде – заяви майка ми, явно забелязала недоволството по лицето на брат ми. – Ами къмпинга? – попита той. – Ще отидем и на къмпинг – отвърна баща ми и вероятно заради очевидната ми тревога побърза да добави: – Само брат ти и аз. Мъжете Хюз сами сред природата. – Но... – Бекет огледа кухнята ни с набръчкано чело. – Ще отидем чак през юли – махна баща ми. – А и съм убеден, че от тази идея няма да излезе нищо. – Ами ти, Ем? – попита майка ми, докато се присламчваше към трапезарията, сякаш придърпвана от гравитационна сила. – Имаш ли планове за лятото? Прехапах устна. Със Слоун имахме хиляди идеи за лятото. Бяхме си купили билети за концерт, тя беше набе24


лязала места на картата и беше обявила, че правим „пица турне“, а аз бях решила, че това лято задължително трябва да открием най-добрите къпкейкове в Стануич. Слоун беше изготвила план как да се сдобием с „момчета за лятото“, но не ми го беше разказала с подробности. Бяхме си харесали няколко битака, които да посетим през уикендите, а аз бях зачеркнала дните, в които щяхме да си правим филмов маратон в автокиното. Тя беше решила, че трябва да се сприятелим с човек, който има басейн в къщата си, и че това определено бе лятото, в което щеше да ме бие на миниголф (за моя изненада се оказа, че съм природен талант, а Слоун проявява силен състезателен дух, когато има вероятност да спечели плюшена играчка). Аз исках да науча танца на зомбитата от „Трилър“, а тя – този от новия клип на Лондън Мур, който бе предизвикал всички възможни протести сред родителските редици. В някакъв момент щеше да ни се наложи и да си намерим работа, разбира се, но бяхме взели решението да се спрем на нещо посредствено, което можехме да вършим заедно. Така бяхме направили и миналата година, когато работихме като сервитьорки в кънтри клуба – Слоун вземаше най-много бакшиши от всички, а аз си спечелих славата на човека, който пълни бутилките за кетчуп най-бързо в края на вечерта. Разбира се, бяхме си оставили и доста свободно време – дълги часове, в които щяхме да се размотаваме по плажа и да се пръскаме с диетична кола. Със Слоун и това беше достатъчно, за да изкараш най-хубавата сряда в живота си. Едва преглътнах факта, че вероятно всички планове за лятото ми щяха да заминат в канала. Ако Слоун беше тук, а нашите бяха заети с работата си и не обръщаха внимание на дреболии като вечерния ми час, това щеше да 25


е най-страхотното лято в историята. Вместо това видях лятото, което трябваше да изкарам, което исках да изживея, да избледнява пред погледа ми и в крайна сметка да изчезва. – Емили? – припряно изрече майка ми и я погледнах. Бяхме в една и съща стая, погледите ни се засичаха, но знаех, че мислите на родителите ми вече са погълнати от пиесата. За момент си помислих да им кажа за Слоун, да ги помоля да ми помогнат да разбера какво се бе случило с нея. Но знаех, че щяха да се съгласят с най-добри намерения и напълно да забравят обещанието си, след като се съсредоточат върху Тесла и Едисън. – Работя по въпроса – казах най-сетне. – Звучи добре – кимна баща ми. Майка ми се усмихна, сякаш им бях дала най-добрия възможен отговор, макар да не им бях казала нищо конкретно. Беше ясно, че просто искаха да разчистят пътя си и да уредят лятото на децата си, за да могат да се върнат към работата. Лаптопите на масата в трапезарията вече ги приканваха да седнат пред тях и да затракат по клавишите им. Въздъхнах и се насочих към кухнята, за да прибера замразената храна в хладилника, преди да се е разтопила. – О, Ем – показа се през вратата майка ми. Видях как баща ми вече се настанява на стола си и изпъва пръсти над компютъра. – Пристигна писмо за теб. Сърцето ми забави ритъм, след което го ускори двойно. Само един човек ми пишеше редовно. И това, което получавах от него, не бяха точно писма, а списъци. – Къде е? – На микровълновата – отвърна майка ми, след което се скри в трапезарията. Втурнах се към кухнята, като вече не давах пет пари за разтапящите се продукти. Избутах стека носни кърпички и го видях. Беше подпряно на ми26


кровълновата точно до сметката за градинаря, сякаш не беше кой знае какво. Само че беше адресирано до мен с почерка на Слоун. *** Юни Една година по-рано – Изпратила си ми списък? – попитах Слоун. Тя ме изгледа остро и почти изпусна слънчевите очила с огромни зелени рамки, които тъкмо беше повдигнала от очите си. Листът беше в ръцете ми – писмото, което намерих подпряно на микровълновата печка точно преди да изляза, за да я взема и да пропътуваме един час с колата до последния битак, който беше открила извън Стануич. На мястото на адреса на подателя имаше само сърчице, но аз без колебание разпознах смесицата от печатни и ръкописни букви в почерка на Слоун. „Така става, когато караш трети клас в три различни училища – беше ми обяснила веднъж. – Всеки клас е на различно ниво и в крайна сметка така и не усвояваш основите.“ Слоун и родителите ѝ бяха нещо като номади – всеки път, когато решаха, че им се пътува или имат нужда от ново приключение, си събираха багажа и се отправяха към ново място и ново приключение – нещо, което бях виждала единствено във филмите, без да съм имала идея, че се случва и в реалността. Вече ми беше станало ясно, че Слоун използва същото извинение винаги когато ѝ изнася – за неспособността си да разбере задачите по алгебра, да се изкачи по въже по физическо или да кара кола. Тя беше единственият човек на нашата възраст, който нямаше шофьорска книжка. Твърдеше, че са се местили толкова пъти, че така и не е нацелила правилната възраст за изкарването на книжка във всяко едно от местата, но по-скоро 27


имах усещането, че Мили и Андерсън са имали по-вълнуващи неща за правене от това да я водят на шофьорски курсове и да я препитват по въпросите от правилника всяка вечер, както бе правил баща ми. Слоун махваше с ръка всеки път, щом изтъкнех, че сега живее в Стануич и може да си изкара книжка за Кънектикът, когато пожелае. „Запозната съм с основите на шофирането – казваше. – Мога да поема управлението на автобуса, ако го отвлекат и застрелят шофьора, няма проблем.“ Така или иначе Слоун беше усвоила навика да ходи пеша винаги когато това беше възможно – все пак беше живяла все в големи градове като Манхатън, Бостън, Лондон, Париж и Копенхаген – така че липсата на шофьорски умения не ѝ правеше особено впечатление. Аз обичах да карам и нямах против да ни карам докъдето се наложи, а Слоун беше моят най-верен навигатор и диджей и винаги ме известяваше, когато нещата за хапване тръгнеха да привършват. Една възрастна дама явно беше решила да огледа подробно колекцията от потъмнели копчета за ръкавели, защото ме изблъска от пътя си. Този битак приличаше на всички останали, на които бяхме ходили със Слоун. Технически бяхме дошли, за да ѝ намерим ботуши, но още щом платихме по два долара и влязохме в училищния паркинг, превърнат в съкровищница за уикенда, тя се стрелна към сергията с очила и бижута. Чаках правилния момент, за да я попитам за писмото, а по пътя за насам не бях усетила такъв – все имаше песен за изпяване, теми за обсъждане и насоки за следване. Слоун ми се усмихна изпод огромните зелени очила, които прикриваха очите ѝ, и в този момент се зачудих дали не се беше засрамила? Не, почти никога не я бях виждала засрамена. – Трябваше да го получиш утре – заяви и се наведе, за да погледне отражението си в малкото огледало. – Надявах се да пристигне точно преди да тръгнете за летището. Пощите тук са прекалено бързи. 28


– Ама какво е това? – попитах, прелиствайки страниците. Най-отгоре пишеше: Емили отива в Шотландия!

1. Опитай хагис*. 2. Наречи поне трима души „моме“. 3. Кажи поне веднъж: „Можете да отнемете живота ми, но никога няма да отнемете свободата ми!“** (Извикай го на публично място.) Списъкът с абсурдни заръки продължаваше и на следващата страница – тя искаше да ловя риба с муха и да питам случайни минувачи къде бих могла да открия Дж. К. Роулинг, което нямах намерение да изпълня, и то не само защото щях да бъда в Шотландия едва пет дни. Една от пиесите на родителите ми щеше да се играе на единбургския фестивал „Фриндж“ и те решиха, че ни е изпаднала прекрасна възможност за семейно пътуване. Чак сега забелязах, че в края на списъка с малки букви бе написано: Когато приключиш със списъка, ме намери и ми разкажи. Вдигнах поглед към Слоун, която вече беше зарязала зелените очила и пробваше едни със заоблени и леко издължени рамки, наподобяващи котешко око. – Това са неща, които да направиш в Шотландия! – каза. Смръщи се на очилата и ги вдигна към мен с въпросителен поглед. Поклатих глава, тя кимна и ги върна на сергията. – Исках да се уверя, че ще извлечеш максимума от прекарването си там. – Е, не съм сигурна колко от тези точки ще изпълня – сгънах обратно писмото и го прибрах в плика. – Но е много мило от твоя страна. Благодаря. Тя ми смигна лекичко и се върна към сергията с очила, очевидно в търсене на нещо конкретно. През голяма част от пролетта се правеше на Одри Хепбърн – с очната линия, райетата, * Традиционно шотландско ястие, подобно на саздърма от агнешки дреболии. – Бел. прев. ** Цитат на сър Уилям Уолъс – главния герой в епичния исторически филм Смело сърце, режисиран от Мел Гибсън. – Бел. прев.

29


прилепналите черни панталони и ниските обувки. Но напоследък видът ѝ се променяше към нещо, което тя наричаше „Седемдесетте в Калифорния“ – вече подражаваше на жени като Мариан Фейтфул и Анита Паленберг, за които не бях чувала през живота си, и Пени Лейн от „Почти известни“, за която, слава богу, бях. Днес беше облякла широка винтидж рокля, съчетана със сандали с връзки на глезена. Тъмнорусата ѝ чуплива коса се спускаше до раменете и оттам по гърба ѝ. Преди да срещна Слоун, не знаех, че е възможно човек да се облича в ежедневието си така, сякаш се е запътил към елегантна фотосесия. Откакто станахме приятелки, дори моят гардероб претърпя положителна трансформация – тя беше подбрала повечето неща в него, но имаше и такива, които бях купила сама и за които бях убедена, че тя би одобрила. Тя взе авиаторски модел със златни, съвсем леко огънати рамки и се обърна към мен за мнение. Кимнах и забелязах някакво момче, вероятно няколко години по-малко от нас, да се взира в Слоун. Сигурна бях, че не осъзнава, че в ръцете си държи плетено колие, и че щеше да бъде ужасен, когато се усетеше. Най-добрата ми приятелка беше от момичетата, върху които погледът ти се спираше дори и в огромна тълпа. Беше невероятно красива, да – с чуплива коса, яркосини очи и перфектна кожа, осеяна с лунички. Но това не беше всичко. Сякаш знаеше тайна и те приканваше да се приближиш до нея, за да я разбереш. – Да – отвърнах категорично, отклонявайки поглед от момчето с колието. – Страхотни са. – И аз мисля така – грейна Слоун. – Ще ги оплюеш ли? – Естествено – отвърнах и се се запътих небрежно към касата, преструвайки се, че се заглеждам в отвратителни обеци с евтин вид. С периферното си зрение забелязах как Слоун взема още един чифт очила и ги отнася до касата, където мъж на средна възраст четеше комикс. 30


– Колко искате за авиаторските? – попита Слоун и аз се приближих, сякаш едва сега обръщах внимание на онова, което тя държеше в ръцете си. – Двайсет и пет – отвърна мъжът, без дори да вдигне поглед от комикса си. – Пф – поклатих глава. – Не си струва. Погледнете, целите са огънати. Слоун ми се усмихна съвсем лекичко, преди да нахлузи отново маската си. Когато започнахме да разиграваме тези сценки, тя остана изненадана, че влизането в образ ми се получава с такава лекота. Но когато отраснеш в театъра, няма как да не развиеш усет към имровизациите. – О, права сте – сведе поглед тя и започна да ги оглежда наново. – Не са огънати – остави комикса си „Суперприятели“ настрана продавачът. – Винтидж са. – Аз не бих платила повече от петнайсет за тях – свих рамене и видях как очите на Слоун се разширяват от учудване. – Имах предвид десет! Не повече от десет. – Да – потвърди тя и остави двата чифта очила пред мъжа. – Пък и току-що дойдохме. Ще поразгледаме. – Ами да – съгласих се и се отправих към изхода достатъчно бавно, за да създам измамното впечатление, че тръгвах. – Чакайте! – провикна се мъжът. – Може да вземете очилата за петнайсет. Последна възможност. – Двата чифта за двайсет – погледна го право в очите Слоун. – Двайсет и един – отвърна продавачът и Слоун се усмихна на абсурдната цена, но бръкна в джоба си и извади парите. Минута по-късно си тръгнахме от сергията с новите очила. – Добре се справи – каза. – Извинявай, че стрелях с толкова висока цена – отвърнах и отстъпих, за да направя място на мъж с огромен портрет на котка. – Трябваше да започна от десет. 31


– Понякога, ако започнеш прекалено ниско, губиш цялата сделка – сви рамене тя. – Ето – и ми подаде черните очила, които се оказаха винтидж модел на „Рей Бан“. – За теб са. – Сериозно ли? – сложих ги и тъй като нямаше огледало наблизо, се обърнах към нея за мнение. Тя отстъпи назад, сложи ръце на хълбоците си и ме огледа сериозно, след което се усмихна. – Изглеждаш чудесно – зарови ръка в чантата си и извади неизменния апарат за еднократна употреба, за да ме заснеме, преди да успея да прикрия лицето си ръце. Слоун имаше смартфон, но винаги носеше със себе си такъв апарат – а понякога и два. Имаше панорамни, черно-бели, водоустойчиви. Миналата седмица за пръв път влязохме в морето и тя ни направи няколко снимки под водата, след което изплува, размахвайки триумфално апарата над главата си. „Телефонът ти не може да прави така, нали? – каза и топна отново апарата във водата. – Не може.“ – Добре ли ми стоят? – попитах, макар да ѝ имах пълно доверие. – Страшно ти отиват – кимна тя, пусна апарата обратно в чантата си и се загледа в останалите сергии. Последвах я до една с винтидж дрехи и я оставих да разгледа ботушите. Надзърнах в едно от огледалата, след което проверих дали писмото ѝ все още е в чантата ми. – Хей – отидох при нея, а тя вече беше седнала на земята и развързваше сандалите си, за да пробва няколко чифта обувки. – Защо ми го изпрати по пощата? Можеше да ми го дадеш, като се видим. – Погледнах към писмото с марка в ръцете си. Беше се потрудила доста, за да ми го прати. – Защо изобщо би пратила писмо по пощата? Можеше направо да ми го кажеш. Слоун вдигна поглед и ми се усмихна, показвайки леко кривите си зъби. – И къде е забавата в това? 32


***

1. Целуни непознат 2. Плувай гола 3. Открадни нещо 4. Счупи нещо 5. Пенелъпи 6. Качи се на кон, бъзливке 7. С. Аве 55. Питай за Мона 8. Роклята с гол гръб. И събитие, за което да я облечеш 9. Танцувай до зори 10. Сподели тайни в тъмнината 11. Прегърни някой Джейми 12. Набери ябълки през нощта 13. Прекарай нощ под звездите Бях седнала на леглото си и стисках новия списък с такава сила, че върховете на пръстите ми побеляха. Не знам какво означаваше, но беше все нещо. От Слоун. Слоун ми бе изпратила списък. Бях го извадила от плика и бях изчакала, докато символите пред погледа ми се оформиха като букви и думи. Беше ми достатъчен фактът, че ми бе изпратила нещо, че не възнамеряваше да изчезне просто така, оставяйки ме 33


само с въпроси и спомени. Сякаш мъглата, в която бях живяла през последните две седмици, най-сетне бе пробита от слънчев лъч. Както и за останалите писма, които бяха пристигали всеки път, преди да замина за някъде, дори и ако пътуването ми беше едва за няколко дни, към това нямаше каквото и да е обяснение. Като всички останали и това представляваше списък с необичайни неща за вършене, всички извън зоната ми на комфорт и такива, които по принцип не бих извършила. Списъците се бяха превърнали в забавна традиция, която очаквах с нетърпение, чудейки се каква глупост ще измисли Слоун този път. Последния път, когато отидох за дълъг уикенд с майка ми в Ню Хейвън, в списъка ми имаше неща от рода на това да открадна булдога талисман на име Красивия Дейв и да се натискам с някой от „Уифенпуф“* (по-късно разбрах, че Андерсън бе завършил в Йейл и ѝ беше дал подробни насоки). През годините бях успявала да изпълня по някоя и друга заръка и винаги ѝ разказвах как се е случило, но тя все ме упрекваше, че не съм се отдала на повече предизвикателства и не съм изпълнила всички задачи Отново изчетох списъка. Нещо в него беше различно. Имаше някои наистина плашещи неща – като плуването гола или преборването на отдавнашния ми страх от коне – дори мисълта за това караше дланите ми да се изпотят, но някои от предизвикателствата не бяха чак толкова лоши. Няколко направо си плачеха да ги изпълня. Погледнах отново писмото и осъзнах, че това не бяха просто предизвикателства преди някое от пътуванията ми до Калифорния, Остин или Единбург. В някои действително не виждах голяма логика – защо ще иска да прегръщам някой на име Джейми? – но в други имаше смисъл. Бяха все неща, които не бях правила от страх. Сякаш сега *

Група за акапелно пеене на университета Йейл. – Бел. прев.

34


тя ми даваше възможността да ги направя отново, но този път по различен начин. Така списъкът вече не изглеждаше като случайно нахвърляни една след друга задачи. По-скоро приличаше на тест. На предизвикателство. Обърнах листа, но на гърба му нямаше нищо. Взех пощенския плик – този път на мястото на подателя беше нарисувала палмичка и луна – и разгледах марката. Печатът беше прекалено размазан, за да разчета пощенския код. Огледах отново списъка и непогрешимия почерк на Слоун и се сетих за изречението, което обикновено написваше накрая: Когато приключиш със списъка, намери ме и ми разкажи. Сърцето ми заби ускорено. Може би това беше начинът да я открия – като изпълня всички тези ужасяващи неща. Не знаех как точно щях да го направя, но за пръв път, откакто телефонният сигнал ме препрати към гласовата ѝ поща, имах поне бегла представа какво бих могла да сторя. Слоун ми беше оставила карта, която се надявах да ме отведе при нея. Прочитах точките отново и отново и се чудех коя от тях беше най-малко ужасяваща, коя можех да изпълня още днес, още сега, за да започна отнякъде. Този списък щеше да ме отведе обратно при Слоун и трябваше да поема по пътя веднага. С. Аве., записано под номер седем, трябваше да значи Стануич Авеню – основната търговска улица в града. Можех да отида там и да попитам за Мона. Не беше кой знае какво. Нямах представа къде се намира номер 55, но това ми се виждаше най-лесната точка в списъка. За пръв път през последните две седмици имах план, някаква посока, затова се надигнах от леглото и тръгнах към вратата. – Емили? – Боже господи! – извиках и подскочих, без да искам. Брат ми беше на вратата на стаята ми, което не значеше, 35


че се е облегнал на рамката ѝ като нормален човек, съвсем не. Беше се покатерил в горната ѝ част, облегнал гръб от едната страна и натиснал другата с крака си. Това беше най-новото му хоби, след като беше видял как се прави в един нинджа филм. Първоначално изкарваше ангелите на всички ни, но после свикнахме да се оглеждаме, преди да влезем в някоя от стаите. Беше повече от очевидно, че Бекет не се страхуваше от височини. Още на пет бе открил начин да се покатери на покрива на къщата ни. Ако не знаехме къде е и искахме да го открием, първо поглеждахме нагоре. – Съжалявам – каза Бекет, свивайки рамене. – От колко време си там? – Явно, докато аз бях размишлявала над писмото, брат ми беше влязъл в стаята ми и се беше покатерил на върха на рамката на вратата, без да го забележа. – Мислех, че ме виждаш – сви отново рамене той. – Може ли да ме закараш донякъде? – Тъкмо излизам – извърнах се и забелязах, че съм оставила писмото от Слоун на леглото. Котаракът ни прекарваше едва половината ден у дома, но сякаш винаги разбираше кои са най-важните вещи и ги унищожаваше първи. Върнах писмото в плика и го прибрах в най-горното чекмедже на скрина ми. Там пазех най-важните си неща – спомените от детството, снимки, бележки, които Слоун бе пъхнала в ръката ми или в шкафчето ми в междучасието. – Къде отиваш? – попита Бекет отгоре. – Стануич Авеню – отвърнах. Извих врат, за да го погледна, и се зачудих дали не се катереше точно по тази причина – за да има ситуация, в която ние да го гледаме отдолу вместо обратното. – Може ли да ме откараш до „Индор Екстрийм“? – попита той с изтънял от вълнение глас. – Анабел ми каза 36


за това място. Жестоко е. Има колела, въжени стълби и пейнтбол. Исках да му кажа, че, за съжаление, не мога да го закарам, че съм заета, но нещо в изражението му ме спря. Знаех, че ако му откажа, през целия път ще се чувствам виновна. – Мислиш ли да поостанеш там? Може ли да те оставя и да отида да си свърша моите неща? – Ще остана с часове – ухили се Бекет. – Целия следобед. – Кимнах и Бекет се плъзна по рамката на вратата, и скочи на пода от безопасно разстояние. – Ще те чакам в колата! – Брат ми излетя навън, а аз погледнах отново към скрина си. Зърнах отражението си в огледалото и реших да се среша набързо. Дано Мона, която и да бе тя, да не се окажеше човек, когото би трябвало да впечатля. Бях облечена с винтидж тениска (купена по настояване на Слоун) и разръфани по краищата къси дънкови панталонки. Бях с поне десет сантиметра по-висока от Слоун – освен в случаите, в които се беше покачила на високи токчета – и единственото интересно нещо във външния ми вид бяха разноцветните ми очи. Едното беше кафяво, а другото – наполовина синьо, наполовина кафяво. Първия път, когато го забеляза, Слоун направо се ужаси, и опита да го прикрие с всички видове цветови комбинации грим. Косата ми бе кестенява, права като клечка и дълга до средата на гърба. Слоун ме спираше всеки път, щом поисках да се подстрижа. „Косата ти е като на принцеса – казваше. – Всеки може да има къса прическа.“ Прибрах кичурите зад ушите си и отново проверих дали писмото ми е на сигурно място в чекмеджето. Докато слизах по стълбите, си повторих няколко пъти какво щях да сторя – С. Аве. 55. Питай за Мона. 37

Profile for Бисерче вълшебно

Откакто те няма - Морган Матсън  

Слоун изчезва, а на Емили ѝ остава само списък с тринайсет задачи, които трябва да изпълни. Те обаче не са обикновени и определено не включв...

Откакто те няма - Морган Матсън  

Слоун изчезва, а на Емили ѝ остава само списък с тринайсет задачи, които трябва да изпълни. Те обаче не са обикновени и определено не включв...

Advertisement