Остров Боуен

Всички погледи тутакси се обърнаха към вратата, която водеше към къщата, където стояха две жени и наблюдаваха с любопитство дейността, която кипеше в двора. Въпреки че едната вече беше навлязла в зрялата възраст, а другата беше около двайсетгодишна, между тях имаше голяма прилика – и двете бяха русокоси и синеоки, и двете бяха хубави и стройни, и двете бяха облечени с елегантни скъпи дрехи – по-възрастната с тоалет на Габриел Шанел, а по-младата с тоалет на Мадлен Вионе, – непогрешим знак за високото им социално положение. Сара даде бебето на мъжа си и се приближи към новодошлите.

– Добро утро – поздрави ги тя. – Аз съм Сара Бейкър, секретарка на центъра.

– Казвам се Елизабет Фарадей – каза по-възрастната жена, – а това е дъщеря ми, Катрин Фогарт. Звъняхме настойчиво на звънеца, но понеже никой не отговори и вратата беше отворена, позволихме си волността да влезем. Надавям се да простите дързостта ни.

– О, не, вие ни извинете. Днес тук цари малка бъркотия. Кажете какво желаете? Лейди Елизабет обходи с поглед присъстващите, преди да отговори.

– Търсим професор Улисес Сарко – каза тя. – Тук ли е? Внезапно настъпи удивителна промяна. Дотогава Сарко се бе държал като грубиян, но сега гневното му лице се отпусна и на него се появи усмивка. Той свали шапката си и се приближи до двете жени, а от всичките му пори се излъчваше любезност.

– Аз съм професор Сарко – заяви той. След това целуна ръката на лейди Елизабет, после тази на Катрин и накрая каза: – С какво мога да ви помогна?

– Отнася се за мъжа ми, сър Томас Фогарт. Мисля, че го познавате. Сарко повдигна учудено веждите си.

– Старият Джони? Каква изненада... Разбира се, че го познавам. Няколко пъти съм се сблъсквал с този пи21

рат... – Той се прокашля. – Това за пирата го казвам в преносен смисъл и с най-добри чувства, разбира се. – Той отново се прокашля. – Как е Джон? Случило ли му се е нещо?

– Точно за това става дума, професоре. – Лейди Елизабет се огледа и попита: – Бихме ли могли да разговаряме на по-удобно място? Сарко се плесна по челото.

– Да, разбира се – каза той. – Колко съм разсеян. Извинете ме за неучтивостта. – Той се обърна към човечеца с бомбето и като си възвърна свирепото изражение, му каза троснато: – Мартинес, погрижете се лично тези орангутани да транспортират „Дедал” без нито една драскотина.

– Да, професоре.

– Мартинес...

– Да, професоре?

– Виждали ли сте ме някога ядосан?

– Ами... мисля, че да, професоре.

– Грешите, досега сте ме виждали в нормалното ми състояние. Повярвайте ми, няма да ви хареса да ме видите истински ядосан, така че за ваше добро е „Дедал” да пристигне невредим. Веднага след това се обърна и се вторачи в лицето на Самуел.

– Кой каза, че си? – попита той.

– Самуел Дуранго. Дойдох заради обявата за...

– А, да, фотографът – прекъсна го той. – Добре, ела с нас. – Сарко се отправи към къщата и като се обърна към англичанките, добави: – Е, дами, заповядайте в кабинета ми. * * * Кабинетът на Сарко беше огромна стая, претъпкана с предмети: сухопътни и морски карти, забодени на стените, стотици книги, струпани на етажерките или на прашни купчини, научни инструменти, полинезийски идоли, африкански маски, рафтове с колекции от моне22

ти и вкаменелости, огромен глобус, водолазен костюм, който висеше от тавана, доколумбови фигури, церемониални ножове, астролаб, смалени човешки глави на племето хибаро... Приличаше по-скоро на тавана на някой музей, отколкото на работно място. След като разчисти няколко стола от натрупаните върху тях предмети, двете англичанки, Сара и Адриан Кайро с бебето в ръце седнаха срещу писалището на професора, а самият той се настани зад него на старо кожено кресло. Самуел, който се чувстваше съвсем не на място, седна зад тях и постави папката върху коленете си. Лейди Елизабет огледа хората, които я заобикаляха, после се взря в Сарко леко объркана. Отгатнал мислите й, професорът каза: – Може да говорите свободно, госпожо Фарадей. Тези хора се ползват с пълното ми доверие. Освен онзи младеж там, фотографа, когото виждам за пръв път, но като гледам нещастния му вид, сигурно е безобиден. Макар че, разбира се, може би става дума за деликатна тема, която изисква уединение... Лейди Елизабет поклати отрицателно глава.

– Не, няма нищо компрометиращо в това, което ще ви кажа – отвърна тя. – Приятелите ви могат да останат.

– Много добре, госпожо Фарадей. Но преди да започнем, позволете ми един въпрос. Съпруга сте на Джон Фарадей, но не използвате фамилията му. Защо?

– След брака ни реших да запазя моминското си име. Фарадей е много стара фамилия в страната ни. Например Майкъл Фарадей, прочутият учен и изследовател на електромагнетизма, е един от прадедите ми.

– Благородни корени – заяви Сарко. Допря дланите си, като преплете пръсти и добави: – Слушам ви, госпожо Фарадей. Жената сведе поглед и след като подреди мислите си, започна да разказва: – Както може би знаете, Джон, мъжът ми, е археолог.

– И изследовател – добави Сарко. – Велик професионалист без всякакво съмнение.

23

– Вярно е, ползва се с добра репутация сред академичните среди – потвърди тя. – Преди година и половина, по време на ремонтните работи в гробището на енорията Сейнт Глувиас, в Пенрин, бяха открити основите на една много по-стара, доримска църква, за която няма никакви сведения.

– Извинете, госпожо Фарадей – прекъсна я Сарко, – къде се намира Пенрин?

– В югоизточната част на Англия, в Корнуел. Това е малко селище, разположено близо до Фалмът. – Лейди Елизабет направи пауза. – Когато останките на първоначалния храм бяха открити, местните власти се свързаха с Джон и го поканиха да проучи находката. Мъжът ми прие предложението. Разкопките започнаха преди повече от година. Няколко дни след началото им Джон откри крипта с гробница на св. Боуен.

– Свети Боуен?

– Келтски монах от десети век. Не знам много за него, съжалявам.

– Няма значение. Продължете, моля ви.

– Освен гробницата мъжът ми намери в криптата едно ковчеже, което съдържаше реликви. И по-конкретно, няколко метални фрагмента. Сарко вдигна учудено вежди.

– Какъв метал? – попита той. – Гвоздеите от разпятието, върха на копието на Лонгин2 или нещо такова?

– Не, професоре, нищо подобно. Точно каквото казах – метални фрагменти. Джон направи анализ на един от тях, но не ми съобщи резултатите. Останалите реликви бяха прибрани в сейф в кметството на Пенрин. За съжаление няколко дни по-късно крадци влезли посред нощ в кметството, разбили сейфа и ги откраднали.

– Колко странно... – заяви Сарко, сучейки замислено мустаците си. – Тези фрагменти от злато ли бяха или от някакъв друг скъпоценен метал?

– Не, не бяха златни – отвърна лейди Фарадей, – но 2

Копието, с което римският войник Лонгин пробожда разпънатия Иисус Христос, за да потвърди смъртта му. – Б.пр.

24

ще се върнем на този въпрос по-късно. Съпругът ми се прибра в Лондон в началото на юни и в продължение на няколко дни провеждаше проучвания в архиви и библиотеки, въпреки че не ми каза защо. В края на юни Джон ми съобщи за находката в Пенрин и ми каза, че ще отсъства известно време, защото трябвало да продължи проучването си на континента.

– Каза ли ви къде отива? Лейди Фарадей поклати отрицателно глава.

– Нито къде отива, нито какво търси, нито колко време ще отсъства.

– Това не ви ли се стори странно?

– Разбира се, но когато го попитах, Джон ми отговори уклончиво. Каза, че за момента предпочита да пази това в тайна и че дори аз, заради моята сигурност, не трябва да знам нищо.

– Заради вашата сигурност?

– Да, професоре. Признавам, че думите му ме разтревожиха и му го казах. Тогава Джон ме предупреди за две неща – на първо място, да се пазя от Александър Ардан и от което и да е лице или организация, свързани с него.

– Простете невежеството ми, но кой е Александър Ардан?

– Собственикът на корпорация на име „Арарат Венчърс”, арменски бизнесмен и натурализиран англичанин. Много е богат.

– Вие познавате ли го?

– Никога не съм го виждала.

– А мъжът ви познаваше ли го?

– Не знам, професоре. Джон настоя да стоя далече от Ардан, но не ми каза причината.

– Разбирам. И кое е второто нещо, за което ви предупреди? Лейди Елизабет извади от чантата си златна табакера, взе от нея една дълга цигара и попита: – Имате ли нещо против да запаля? Сарко я погледна възмутено и отвори уста, за да възрази, но Сара го изпревари.

25

– Разбира се, че не, госпожо Фарадей – каза тя и постави пред нея пепелник. Лейди Фарадей запали цигарата със златна запалка „Картие”, всмукна дима и го изпусна бавно през носа.

– Второто нещо, за което ме предупреди Джон – каза тя, вперила поглед в Сарко, – е, че ако се случи нещо с него или нямам новини в продължение на дълго време, да се свържа с вас и да ви поискам помощ. * * * Професор Сарко почти подскочи от креслото. Отворил широко очи, той се наведе рязко напред и възкликна: – Да поискате помощ от мен?! Защо?

– Защото, според думите на Джон, вие сте човек с възможности, освен това, пак ще цитирам мъжа ми, защото сте твърдоглав като магаре и когато си поставите някаква цел, нищо не може да ви попречи да я постигнете.

– Виж ти, не знам дали да се чувствам поласкан или обиден – измърмори Сарко, облягайки се назад в креслото. – Но да видим, госпожо Фарадей, в крайна сметка случило ли се е нещо с Джон?

– Позволете да продължа разказа си, професоре. Мъжът ми притежава кораб, „Британия”, който обикновено използва за служебните си пътувания.

– Нима това старо корито още е на вода? – учуди се Сарко.

– Надявам се, защото мъжът ми е на него. На шестнайсети юни миналата година Джон се качи на „Британия”, която беше хвърлила котва в Портсмът, и потегли в неизвестна посока. – Лейди Фарадей изтърси пепелта от цигарата си с елегантен жест, после продължи:. – Няколко седмици по-късно двама мъже дойдоха в дома ми. Работеха за фирмата „Серо Паско Рисърсис” и искаха да узнаят местонахождението на Джон, за да се срещнат с него по, както казаха, делови въпрос. За щастие по онова време аз бях направила някои проучвания и знаех, че „Серо Паско” е минна компания, принадлежа26

ща на „Арарат Венчърс”, корпорацията на Ардан, така че им казах, че нямам новини от мъжа си, което, от друга страна, беше истина. Само седмица по-късно един непознат се приближи до мен, когато се разхождах в една безлюдна част на Хайд Парк, и изиска от мен да му кажа къде е Джон.

– Изискал е от вас?

– Така е. Държа се много заплашително. За щастие в този момент се появиха няколко младежи и мъжът побърза да се махне. Същата вечер един непознат глас ме предупреди по телефона, че ако не разкрия местонахождението на мъжа ми, много е вероятно отново да имам неприятна среща като тази от следобеда.

– Вие какво направихте?

– Казах му да не ме безпокои, професоре. Макар че, честно казано, го пратих на едно доста лошо място. Лейди Елизабет всмукна от цигарата и докато изпускаше дима, я угаси в пепелника.

– Какво стана след това, госпожо Фарадей? – попита Сарко, съзерцавайки дима с неодобрение.

– Какво стана? Нищо, професоре. Абсолютно нищо. Месеците минаваха, а аз нямах никакви новини от Джон. Накрая, в средата на февруари, ви изпратих писмо.

– На мен? – На лицето на Сарко се изписа недоумение. – Уверявам ви, госпожо, че не съм получил никакво писмо от вас.

– А в края на март ви изпратих друго – настоя жената.

– Мога да се закълна, че...

– Прегледали ли сте пощата, професоре? – прекъсна го Сара, сочейки писмата и пакетите, натрупани върху писалището. Сарко погледна купчината писма, сякаш ги виждаше за пръв път.

– Ами... малко съм поизостанал... Сара се изправи и след като прегледа набързо пощата, извади две писма и ги сложи на писалището пред Сарко.

– Ето ги – каза тя и отново седна.

27

– Неотворени и непрочетени... – прошепна лейди Елизабет, загледана в писмата с вдигната вежда.

– Бях извън Испания, госпожо Фарадей – оправда се Сарко. – В Африка, ръководех експедиция по река Нигер и... Върнах се преди два месеца и още не съм наваксал с документацията.

– Няма значение, професоре. Сега, когато сме тук, тези писма стават излишни. – Лейди Фарадей му се усмихна. – Както ви казах, в продължение на почти година нямах новини от мъжа ми, но преди девет дни получих писмо от него. Всъщност беше пакет. Съдържаше бележка, написана на ръка, и парче метал. По-точно цилиндър, дълъг пет инча и с диаметър един инч.

– Този метал подобен ли беше като на реликвите? – попита Сарко.

– Не. Беше по-тъмен и по-матов. Не знам какъв е.

– А какво пишеше мъжът ви в писмото?

– Беше кратка бележка, от двайсет и девети април тази година. Джон ми съобщаваше, че е добре и че ще се върне в Англия най-късно в края на лятото. Молеше ме също така да прибера металния цилиндър в сейфа ни и да не го показвам на никого.

– Пишеше ли нещо за местонахождението си?

– Не, но на пакета имаше пощенско клеймо от Норвегия.

– Норвегия... – повтори замислено Сарко. – Е, поне знаем, че Джон е жив и здрав.

– Така е. Въпреки това... – Лейди Елизабет се спогледа с дъщеря си и продължи: – В деня, когато пристигна пакетът, аз го прибрах в сейфа в кабинета на Джон. Същата нощ някой бе влязъл в дома ни, бе разбил сейфа и бе откраднал пакета с металния цилиндър и писмото. За щастие беше само кражба, но още изтръпвам при мисълта, че с Катрин сме си били вкъщи, докато някой ни е обирал. – Тя въздъхна. – Два дни покъсно с дъщеря ми потеглихме за Мадрид, за да се срещнем с вас. Настъпи продължително мълчание. След като раз28

мени погледи с Адриан Кайро и Сара, Сарко се обърна към лейди Елизабет и вдигна рамене.

– Историята, която ни разказахте, е много интересна, госпожо Фарадей – каза той, – но ако трябва да съм искрен, не знам как мога да ви помогна. Според това, което сама ни казахте, вашият съпруг ви е писал преди месец и е бил добре, така че просто трябва да чакате завръщането му.

– Забравяте кражбата и заплахите – отвърна жената.

– За това също не мога да ви помогна. На ваше място щях да се обърна към полицията.

– Вече го направих, професоре, но не в това е въпросът. Очевидно е, че опасни хора търсят мъжа ми и че могъщи сили са заинтересувани – по неизвестни причини – от това, което Джон е открил в гробницата на Боуен. Така че ако преди се тревожех за това, което може да се е случило на мъжа ми, сега се тревожа за това, което може да му се случи в бъдеще. Сигурна съм, че Скотланд Ярд ще направи всичко възможно, за да залови извършителите на кражбата и заплахите, но също знам, че полицията няма да отиде на континента, за да търси мъжа ми и да го предупреди за опасността, която го грози. Сарко се втренчи в нея смаяно, сякаш не бе успял да схване напълно значението на думите й, докато внезапно в очите му проблясна разбиране.

– Искате да замина да търся мъжа ви? – попита той.

– Именно – потвърди жената с много сериозно изражение. – Точно за това дойдохме да ви помолим. Сарко погледна сътрудниците си с невярващо изражение и вдигна ръце в знак на безпомощност.

– Но това е абсолютно невъзможно, скъпа госпожо – каза той.

– Защо, професоре?

– По много причини – отвърна Сарко. – На първо място, защото след четири дни заминавам за Венесуела, където ще прекарам няколко месеца, за да изследвам тепуите3 на Гран Сабана.

3

Тепуи – планина, завършваща на върха с плато; среща се само в Гвианската планинска земя в Южна Америка и най-вече във Венесуела. – Б.пр.

29

– Отложете го за по-късно – отвърна невъзмутимо жената.

– Да го отложа? – Сарко притвори очи. – Да видим, госпожо Фарадей. Джон е заможен човек и сам финансира експедициите си, нали?

– Така е.

– Аз обаче нямам този късмет. Работя за ДГМАИ, организацията, която ми плаща, и следователно трябва да изпълнявам стриктно дейностите, които съм планирал.

– Ако става дума за пари – отвърна лейди Елизабет, – готова съм да покрия всичките разходи на експедицията, както и да възнаградя вас и сътрудниците ви със сума, която сами ще определите.

– Не става дума само за пари, госпожо – възрази Сарко, който започваше да се ядосва. – Разбирате, че не мога да кажа на управителния съвет на дружеството, че отменям пътуването до Венесуела само защото ми е хрумнало да замина да търся стар познайник. Катрин, дъщерята на лейди Елизабет, която дотогава бе пазила мълчание, се наведе напред и попита на отличен испански: – Искате да кажете, професор Сарко, че няма да направите нищо, за да помогнете на приятел, който е в опасност? Сарко отправи към момичето поглед, от който сякаш изхвърчаха искри.

– Нека изясним нещата, госпожице – каза той. – На първо място, с Джон не сме точно близки приятели, а сме по-скоро съперници. Вярно е, че отношенията ни винаги са били сърдечни и че доста пъти сме пили заедно бургундско вино, но не се поздравяваме за Коледа, нито се обаждаме за рождените си дни. На второ място, преди месец Джон ви е изпратил писмо, в което ви е съобщил, че е добре и че ще се върне в края на лятото, така че според мен не е изложен на ни най-малка опасност. От друга страна, ако някой иска да му причини неприятност, сигурен съм, че Джон е достатъчно голям, за 30

да реши въпроса, без да има нужда от бавачка. Достатъчно ли бях ясен? Настъпи продължително мълчание. Лейди Елизабет въздъхна и каза: – Мъжът ми ме предупреди, че ще откажете. Затова преди да замине, ми даде нещо, което според него ще ви накара да промените мнението си. – Жената отвори чантата, извади от нея черна кадифена торбичка, подаде я на Сарко и поясни: – Това е една от реликвите на Боуен. Професорът отвори торбичката със скептично изражение и пусна съдържанието й върху дланта си. Ставаше дума за метален къс, дълъг около три сантиметра и широк два сантиметра. Приличаше на шестоъгълна призма и беше сребристосив. Сарко го огледа, после го подаде на Адриан Кайро.

– Не прилича на никел, нито на сребро, нито на стомана – каза той. Кайро го разгледа внимателно, като го държеше далече от ръчичките на бебето, и след няколко секунди го върна на Сарко.

– Може би платина? – предположи той. Професорът сви рамене и като се обърна към лейди Елизабет, попита: – Това ли е намерил Джон в криптата в Пенрин?

– Заедно с оше шест подобни метални фрагмента – отвърна жената, – които бяха прибрани на съхранение в сейфа на общината, но бяха откраднати. Мъжът ми запази този, за да го анализира. Сарко погледна с безразличие парчето метал и отново сви рамене.

– И какво искате да направя с това, госпожо Фарадей?

– Да го изследвате. Точно това ми каза Джон – да ви го връча и да ви помоля да го дадете на някой химик за анализ.

– Това е безсмислено, госпожо Фарадей...

– Аз ще поема разходите за лабораторията, ако това ви притеснява.

31

– Не, това не ме притеснява – отвърна Сарко с нарастващо раздразнение. – Въпросът, госпожо Фарадей, е, че това е загуба на време, защото, искрено казано, много се съмнявам, че резултатите от един химически анализ, каквито и да са те, ще ме накарат да променя мнението си. Лейди Елизабет се усмихна сдържано.

– Не знам що за метал е това – каза тя. – Както вече ви обясних, Джон така и не ми каза. Познавам обаче мъжа си и знам, че не говори празни приказки, така че щом е смятал, че анализът на този метал ще ви убеди, професоре, сигурна съм, че е имал своите основания. – Тя замълча за момент, после продължи: – Няма да оспорвам решението ви да не ми помогнете да намеря мъжа си, но ще бъдете ли поне така любезен да направите този анализ? Умолявам ви, това е много важно за нас. Сарко си пое дълбоко въздух и задържа дъха си, докато преценяваше приблизителното тегло на металното парче. После внезапно издиша и каза: – Добре, щом така искате. Още днес ще го изпратя в една лаборатория. Само че ви предупреждавам – следващия вторник, независимо дали ще имаме или не резултатите от анализа и независимо какви ще са те, ще взема влака за Сантандер, откъдето ще потегля за Венесуела. Ясно ли е?

– Напълно. – Лейди Елизабет се изправи и дъщеря й я последва. – Вече отнехме много от времето ви, професоре, тръгваме си. Отседнали сме в хотел „Риц”. Ще ви бъдем благодарни, ако ни известите, когато получите доклада от лабораторията. * * * След като Сара и Сарко изпратиха двете англичанки до вратата, се върнаха в кабинета. Професорът се отпусна в креслото с недоволно ръмжене.

– Каква досадна жена – измърмори той.

– Тревожи се за мъжа си – каза Кайро, като връчи бебето на Сара. – Настойчивостта й е разбираема.

32