Каза го грандиозно, като размаха ръце, сякаш всяка дума бе изключително важна и той говореше от сцена. Дядо Коледа се усмихна и кимна. Харесваше този мъж и неговата жилетка. – Любовта на елените също си я бива – каза той. – Е, не знам много за елените, но ще ви се доверя. Весела Коледа и на вас. Дядо Коледа реши да кара направо, когато мъжът понечи да затвори вратата. – Търся едно момиче на име Амелия Уишхарт. Този котарак някога беше неин. Вратата отново се отвори широко. Мъжът бе заинтригуван. – И кой пита? В един през нощта на Коледа? – Просто приятел на семейството. – И приятел на елените?
212
– Опитвам се да бъда приятел на всички. – И как се казвате? Аз съм Чарлз Дикенс. – О, да – каза Дядо Коледа. – Знам кой сте. – Разбира се, че знаете. – Раздавал съм ваши книги като подаръци. – Дядо Коледа осъзна, че този човек може да му помогне, но нямаше да го направи, ако не му се довери, а начинът за спечелване на доверието беше истината. Приближи се до вратата, така че никой да не го чуе. – Аз съм Дядо Коледа. Чарлз Дикенс нервно се изсмя. – Аз съм писател, но това не значи, че ви вярвам. Дядо Коледа напрегна всички сили, за да си спомни децата, които живееха там. Отне му известно време, но знаеше, че всичко бе все още някъде в ума му. – Дали... дали Чарли хареса шоколадовите си монети? А дали Кейт хареса писалките, които ѝ донесох? А дали добрият малък Уолтър хареса войниците играчки? – Как знаете това? – попита господин Дикенс. – Защото казвам истината. И много се извинявам, че ви притеснявам толкова късно през нощта, и то на Коледа, но е много важно. Раз213