Istinskiat universitet

подавател след като хем не работи, хем е обкръжен от млади момичета със сочни тела, хем за нищонеправенето си получава добри парички? Ами как какво да прави, като няма какво да прави, му остава едноединствено занимание, та да не умре от скука: да интригантства, да води безконечни битки за прогонване на всичко свястно, дето може да застраши завидния му статут, да клюкарства, да образува разните му там научни мафии по интереси, за които, разбира се, заветната цел е властчицата, изворът и гарантът на всичките тия благинки. Ето това се прави най-вече из българските университети, простодушни ми български читателю, гражданино, данъкоплатецо, гласоподавателю. Това се прави с твоите пари, с които субсидираш тая сфера на висшето образование. Университетът днес е каца без дъно, в която се наливат твърде много пари – и там твърде много пари се и похабяват, отиват за едното нищо, нахалост. Както и да е, да не се вглъбявам в тая тема, че тук отплесна ли се, всичко ще отиде по дяволите. Все пак да следвам темата си. Ето, връщам се до темата си, до обещаното. Моя милост на доста млада възраст стана университетски преподавател, като на това поприще проведох 7 паметни години. Видях какво става в тая сфера, насладих и се до пресищане, но не в тоя смисъл, в който навярно си мислите: тоя па сега ще земе да се фали с колко момичета е спал и прочие!!! Моя милост, оказа се, има непоправим дефект и пълна непригодност за тая сфера: идеалист съм. Гнуся се от такива неща, като разврат, ламтене за пари, мързел, лапане, други такива свинщини все от тоя род. Да ми текат лигите като съзерцавам красиви момичета не мога, имам предвид сексуалните лиги, щото и моя милост се възхищава на красотата, но само, тъй да се рече, естетически, не грубо, вулгарно, похотливо и пр. А когато човек е пленен от красотата, когато в наши родни български условия има дързостта да стане естет, него мигом, разбира се, го обявяват хем за глупак, хем за наивник, за будала, хем за идиот, хем за луд. Такива таксидиоти като мен из българските академии съвсем не ги търпят – щото внасят дискомфорт и развалят вкуса от истинския разврат. Разврат във всеки един, не само в прекия смисъл. Представете си какво ще се случи ако в един публичен дом влезе моралист като мен и се озове в компания, състояща се все от развратници; разбира се, че ще го изритат като мръсно коте, как иначе да постъпят с него?! И ето, изритаха ме. Ще кажа обаче, че съвсем не съжалявам за това. Е, вярно е, в първите години след изритването ми се чувствах доста, как да го река, унизен и обиден. Защо точно мен изгониха, как е възможно, да речем, добродетелта, идеализмът, чистият творчески порив, свободолюбието, толерантността да нямат място в такава една нравствена кочина, каквато, безусловно, представлява типично българският университет или академия? – ето какви глупави терзания ме мъчиха няколко години. Е, не само страдах, но и се опитах да се боря, и то със смешните средства, с които разполага един 92