Page 1

Ангел Грънчаров

ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ

ФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕ

ПРИЛОЖЕНИЕ 2, 2012 г. г.


ИДЕИ ФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕ Приложение 2, Година IV, Март, 2012

Редакционна колегия: Ангел Грънчаров – главен редактор Алесиян Пацев – „Източна философия” Стефан Пенов – „Философия и религия” Александър Долев – “Философия и история”

ISSN 13131313-9703 © Център за развитие на личността HUMANUS

2


СЪДЪРЖАНИЕ:

Предговор......................................................................................................... 4 Въведение...................................................................................................... 10 Поставяне на проблема................................................................................ 12 Историята на една незащитена дисертация .............................................. 18 Защо в българската наука промяна няма и не може да има? .................. 26 Университетът и комунизмът ....................................................................... 36 Смел радетел на истината и на свободата ................................................ 46 Ден първи на свободата ............................................................................... 51 Философията е светилник на духа .............................................................. 55 Менте-университетът.................................................................................... 65 Причастяването към тайнството, наречено университет.......................... 75 Опит за вникване в идеята за университет ................................................ 80 Духът прави университета университет ..................................................... 88 Студенстването като „купон” ........................................................................ 96

3


ПРЕДГОВОР Предговорът на една книга винаги се пише след като тя вече е написана; няма как да е иначе, иначе е неестествено. Стига пишещият да не е пророк или поне оракул, но това е екстремен случай, на който няма да обръщаме внимание. Не си заслужава. Та в предговора пишещият ще ни каже защо е написал книгата, която вече е написал. Ще ни обясни порива си към идеята, която го е водила и вдъхновявала. Накратко, в предговора бива представяна необходимостта на съответната книга. Обяснява се защо книгата не е могла да не бъде написана и пр. Сякаш на шега започнах да пиша книгата ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ, която сега лежи пред мен вече "завършена" – стига книги, занимаващи се с подобни проблеми, изобщо някога да могат да бъдат завършени. Едва ли това е възможно; подобни въпроси винаги ще си останат открити за нови и нови опити да се търси изход, излаз от хаоса, от противоречията, от объркването, от подмяната. Да изпитваме безметежно задоволство от съществуващото, в случая съществуването, наречено университет (в български условия) е проява на примиреност и дори принизеност на светлата идея, на духовната същност, на онова, което прави университета университет. На онова, което дава и поражда смисъла. А всяка идея може да бъде дискредитирана, извращавана, опошлявана, омърсена даже. Онова, за което единодушно се мълчи, е най-подозрителното. Някой да се е забеспокоил за това какво става в нашите университети? Някой да се е трогнал? Някой да се е развълнувал? Някой да се е възмутил? Не, няма такова нещо. Всички мълчат. Сякаш е налице някаква омерта, някакъв обет за мълчание. И тук омертата е не само за тия, дето са вътре в съответния мафиотски клан, в случая наречен "университет", а и за тия, дето са отвън. И жертвите мълчат, немеят от безразличие, което е най-трагичното. Жертвите сме ние, гражданите, общността. Нашите деца са жертвите. Пълна примиреност цари. Това до добро не води. Е, чат-пат в иглените уши на "свободните медии" протича дискредитираща информация: еди-кой си нещастен доцент бил корумпиран, а пък друг бил развратник; трети пък бил корумпиран развратник. Четвърти бил мошеник. Учен мошеник. Сиреч, главатар на мошениците. Алексей Петров е доцент. Ицо Мамата – доктор хонорис кауза на Пловдивския университет! Студентите не учели, а предимно преписвали на изпитите. Най-чудати и новаторски системи за преписване имало. И тъй нататък, и прочие, и так далее, и ала-бала. Всяко чудо у нас обаче е само за два-три дена. И всичко скоро се забравя. Защо ни е пък да се трогваме прекалено? Защо да се морим? Голяма работа! На нас какво ни е "у ред", та университетите да са ни "у ред". Всичката Мара втасала та... 4


Един приятел, дългогодишен университетски преподавател, с когото много сме разговаряли по тия проблеми на университета, като прочете ръкописа на книгата ми рече: напиши основната си мисъл кратичко, синтезирано, в една лесна за четене статия, а не в цяла книга. Тогава могло да има някакъв ефект. Казах му, че ще опитам. Помислих си тогава, че ето, в предговора ще имам сгоден случай да кажа накратко най-важното. Да, обаче сега си мисля: ами ако успея да кажа всичко тук, в предговора, и то вкратце, тогава нали ще се окаже, че самата книга като такава е съвсем излишна? Трудна работа обаче е с малко думи да се каже истински важното. Дали да не опитам с някаква метафора? Подобно на Ницше, който за съсловието на учените пише ето така (преразказвам по смисъл, както се е отпечатало в паметта, не цитирам дословно): "Учените са подобни на мелници: само подхвърляй им зърно, те ще успеят да го направят на прах...". На друго място пък чисто и просто ги определя като "преживящи овце". Той, тоя буреносен немец, както виждате, е безпощаден. Бива си го, нали? Ето как с малко думи може да се каже много. Да, ама где го у мен тоя ницшев талант? Ако можех да кажа същото съвсем накратко, аз нямаше изобщо да пиша книгата. Нямаше да има нужда да я пиша. Ето, усуквайки, опитвайки се да се измъкна, дойде обаче все пак момента, в който няма измъкване; трябва вкратце да кажа поне това: защо написах книгата си? Това е добър повод поне да намекна за истински важното, но с малко думи. Не само университетското образование, но и изобщо образованието у нас е в страшна криза от поне 70 години; но в университетското образование кризата сякаш е особено нетърпима. Тук вече става дума за катастрофа, не просто за криза. Духовна катастрофа. Духовна катастрофа не на университета само, а на нацията, на цялата нация. Щото университетът е нещо като Храм на Истината, средище на духовния живот на нацията. Огнище, което пази искрите и огъня на духа и истината. И на самия разум. С истината явно сме я закъсали особено, щом сме допуснали Храмът на Истината да е в такова окаяно, нетърпимо положение. И щом продължаваме да търпим нетърпимото. Някои, изглежда, дори и не усещат тая нетърпимост, което, простете, вече е съвсем извратено. Е чиста патология. А след това плачем горчиво, че всичко у нас било неразумно устроено, безумно даже, че всичко било тъкмо наопаки, крайно объркано и заплетено. Как няма да е такова, щом като сме допуснали духовната институция, под чието ведомство е самият разум, да е в крайно окаяно състояние? Както сме допуснали да търпим и църквата – светилникът на вярата – да е оглавен от лица, които не са правили и не правят друго освен да гасят, да потушават, да опропастяват огъня на вярата, така сме допуснали и търпим университетът, институцията на безсмъртния разум, да е лоно на неразумността, на ирационалното, на бесовската стихия на нагона към разврат и власт, т.е. към развращаващата всичко власт на плътта и материалното. Университетът по пре5


зумпция е институция на духовността, а нея днес я населяват предимно крещящо бездуховни и дори антидуховни люде – как е възможно да търпим тъкмо това? Университетът ни е подобен на "манастир", в който "монасите", вместо да се молят пред Божия олтар, са се отдали на неудържими бесовски оргии и на пълен разврат. И който дръзне да не участва в оргията, без жалост бива остракиран. Разбира се, не говоря за оргия в прекия, сексуалния смисъл; говоря за оргия на бездуховността, на аморализма, на безличието. Положението е трагично; съзнавате ли поне малко тая трагичност, за която се опитвам да намекна? Университетът по идея трябва да е обител на най-чистото, светлото, безкористното, благородното; тук Божество е Истината, апостоли са Доброто и Красотата като такава, Първосвещеник пък е самият Разум, а всички, и студенти, и преподаватели, се упражняват в нейното търсене, гонене и преследване; университетът е нещо като духовен оазис в потъналия в разврат, в блудкави прозаичности, в пошлост материален и социален свят. Какво става когато пясъците на пустинята засипят оазиса и неговия извор? Дали изворът ще пробие някога тежестта на тоновете пясък? А българската бездуховна пустиня се нуждае от извори, от които духът на човека може да утоли жаждата си – по знанието, по истината, по доброто, по красотата. Какво ще стане когато морето на пошлостта залее малкото островче на духа, каквото по идея е университетът? И не се ли случи у нас тъкмо това? Ще каже тук някой: хайде стига с тия наивности, стига с тая тъпа сантименталност бе?! Казвай направо: може ли нещо да се промени – и най-вече как? Лошо било, не знам какво си било? Ний туй го знаем, но друго е важното. Ако не знаеш как нещата могат да се променят, защо изобщо се обаждаш? Да, нека да сменя тоналността. След вакханалията на пошлостта, лъжливостта, лицемерието, безнравствеността и най-грубия материализъм, каквато по естеството си беше комунизмът, така жестоко поразил всичко духовно, в това число и институцията университет (да не говорим за институцията църква!), какво ли изобщо можеше да се направи, та нещата да се поставят овреме на чиста основа? Възможно ли беше изобщо нещо да бъде направено? Аморалната партия владееше всичко, в това число и духовните по начало институции. Пълчища лакоми нейни адепти се бяха разположили навсякъде, особено пък на ръководните места. Псевдоучени и антиучени, сиреч, арогантни простаци, задаваха тон в онова, което тогава се наричаше и минаваше за "наука". Изцяло извъннаучни, псевдонаучни и антинаучни бяха критериите и нормите, които властваха в т.н. "научна общност". Имахме си окопал се на най-високите етажи на властта "духовен елит" на комунизма, става дума за неговата научна номенклатура или мафия, в която нямаше, естествено, нищо духовно или идеалистично. Тия, дето се казва, "колеха и бесеха", те се възпроизвеждаха буйно, подобно на насекоми. Неизтребима напаст! 6


Както предимно икономическата номенклатура на "Партията" овладя и ограби "общонародната собственост" и се преобрази в "честни капиталисти", така и на "духовния фронт" положението бе досущ същото, дори и още позле. Защото някой различен да се провре и утвърди там беше нещо като природна аномалия. Свястното, идеалистично настроеното, честните труженици на науката и истината бяха "свободно витаещи електрони", които биваха търпени само защото все пак трябваше да има и такива, та "научната общност" поне да наподобява с нещо автентичната научна общност. И за да бетонира статуквото, престъпната и користна "Партия" направи онова, което наистина ù осигури вечно господство: беше приет Законът за академичната автономия. Тоя закон осигури вечен рай за тая аморална антинаучна напаст, за която говорим. Да, университетът по начало трябва да е автономна, независима от държавата и свободна общност на труженици на чистата наука и духовност. Запитайте се обаче как биде изтълкуван един такъв закон след като в славната ера на комунизма всичко чисто, способно на духовна дейност, идеалистично и пр. в университета и в другите научни и културни учреждения беше тъпкано и преследвано най-безжалостно. Аз добре знам каква отвратителна обстановка цареше в тия повече от 20 години "преход", да речем, в т.н. Институт за философски изследвания към БАН. Едва оня ден, миналата година, оттам с огромни усилия биде свален от директорския пост – дръжте се за стола да не паднете! – аонсувският номенклатурен "професор", съветникът на комунистическия властник от тодорживково време Станко Тодоров, агентът на ДС с незнайно какъв чин Васил Проданов, който, предрешен като "философ", колеше и бесеше в тоя институт цели 22 години след "промяната"! За каква "промяна" изобщо говорим в такъв случай? Смешна работа... грозна работа! Да се изчисти тая напаст от нашите "академии", уви, се оказа невъзможно. Тя щеше да ореве цялата Вселена ако някой се беше опитал поне малко да накърни властта и привилегиите ù, т.е. да смути безметежното ù съществуване. Така стана, например, когато беше приет т.н. Закон "Панев", с който се искаше нещо съвсем простичко: тия, които са били комунистически партийни секретари, повече да не могат да бъдат избирани на ръководни академични длъжности, ректори, декани, шефове на катедри и пр. Но не би, то не бяха рев и сополи, докато най-накрая, в решаващия момент законът беше провален в самото Народно събрание – и не влезе в сила. "Философът" Ахмед Доган и "философът" Желю Желев изиграха решаващата мръсна роля в тоя процес. И всичко си остана бетонирано до ден днешен. Университетите ни си останаха нещо като люпилня на некадърност и аморалност, като постоянно действащ музей на останките от комунистическата "ентелектуалност" и "духовност". До миналата година си стоеше непокътнат механизмът за "раз7


витие на научните кадри", установен у нас по съветски образец още през 40те години на ХХ век! А като се наложи тоя анахронизъм да бъде все пак някак променян, се установи "нов механизъм", по-лош даже от старата съветска административна система! По-лош за науката и нейното бъдеще, но безкрайно по-хубав и приятен за "научната" и "академичната" мафия, за която говорим. Прочее, както борците, първенците и галените деца на социалистическия спорт у нас в началото на 90-те години на миналия век станаха мутри и биячи, по досущ същия начин у нас се роди невиждания никъде по света феномен на "академичната мутра", която е не по-малко нагла и безпардонна от другата, от обикновената мутра. Даже, чини ми се, другата, обикновената мутра е някак си помалко извратена, сиреч е сякаш по-човечна. Това е положението. За какво да говорим и пишем повече, нима всичко не е ясно?! Аз лично не вярвам вече нещо да се промени. Надежда всяка тука оставете – изглежда точно това ще бъде, за жалост, внушението на книгата, която написах; и чиито предговор вече завършвам. Възникнали са неразбиваеми "образци на научност", а също така и "модели на поведение", става дума за стереотип и манталитет, в който всичко е тъкмо наопаки на това какво трябва да бъде. В рамките на тази паралелна антидуховна действителност користта даже не може да бъде разпозната, а камо ли пък изобличена. Антинаучното се приема за "научно", а научното – за "ненаучно". Лъжата тук минава за "истина", а истината – за "лъжа". Философското в рамките на тая "мисловност-духовност", разбира се, е "нефилософско", а крещящо нефилософското – не просто за философско, ами и за "идеал на философското". Доброто, респективно, в рамките на тоя преобърнат модел, е "зло", а истински злото, разбира се, минава за "добро", за "нравствено". Свинщината в рамките на тая "духовност" бива възприемана едва ли не за нещо като "рицарство", а пък автентичното благородство бива оценявано за лудост, за наивност, за глупост, за безумие и прочие. Да не пропусна: в тази система истински умното няма как да не се възприема и оценява като безумие, като глупаво, а пък самата глупост е поставена на най-висок пиедестал, на нея се кланят, сякаш е нещо като образец за умност. Глупостта е богът на тоя тип "мисловност", а пък негови "свещеници" и "първожреци" са арогантността, наглостта, безпардонността, безсрамието, най-пошлата парвенющина и т.н. Правете си сами сметка какво означава това за духовния живот на нацията. Там, където би следвало да извират чистите води на духовността, на разума, на абсолютното добро, на святото и прочие, сиреч там, където са самите извори, тъкмо там, уви, са местата, където блика отрова, където текат гнусни нечистотии. Имам предвид университетите – пък и Църквата като институция, защо не, да ме прости Господ за тия думи, но какво да правя, след като знаем кои и какви са ни днес "духовните архипастири". 8


Ако университетът е нещо като сърцето на духовния живот на нацията, то училищата са неговите кръвоносни съдове. Отровата, бликаща от сърцето, тече из кръвоносните съдове на нацията, трови живота на националния организъм, а агонията е близо. Нима не забелязвате, нима все още не сте почувствали нейните гърчове?

9


ВЪВЕДЕНИЕ Тия дни все по-настойчиво ме занимава темата, съдържаща се в заглавието по-горе, темата за истинския университет. Не че и преди тази тема не ме е занимавала, напротив, но напоследък, под влияние на най-различни случки в моя личен духовен живот въпросът за това какво е университет в истинския смисъл придоби за мен особено значение. Реших да пиша по тая тема и съвсем скоро ще почна да публикувам сега-засега написаното. Иска ми се да предизвикам дискусия по тия въпроси; струва ми се, че ни е крайно належащ и потребен един такъв разговор. За настройване по така и така определената тема по-долу публикувам един знаменит текст, засягащ интересуващите ме въпроси: ... Учебното заведение бе нещо, което евфемистично би могло да се нарече „колеж от преподавателски тип“. В колеж от преподавателски тип се преподава и преподава, и преподава и няма време за изследователска работа, няма време за размисъл, няма време за участие във външни дейности. Само преподавай и преподавай, и преподавай, докато разумът ти затъпее и творческият ти заряд изчезне и се превърнеш в автомат, повтарящ едни и същи тъпи неща отново и отново пред непреставащи вълни невинни студенти, които не могат да разберат защо си толкова тъп, губят уважение и разпространяват това неуважение навън сред обществото. Причината да преподаваш и да преподаваш, и да преподаваш е, че това е много хитър начин да поддържаш икономично един колеж, като в същото време създаваш фалшивото впечатление за истинско образование. И въпреки това той нарича учебното заведение е едно име, което нямаше кой знае какъв смисъл, всъщност звучеше малко нелепо с оглед на истинската му същност. Но името имаше за него голямо значение и той се придържаше към него и смяташе, преди да замине, че го е набил достатъчно здраво в няколко съзнания, за да си остане там. Наричаше го „храм на разума“ и голяма част от недоумението, в което хората изпадаха заради него, би се разсеяла, ако бяха разбрали какво искаше да каже с това… … Истинският университет не е материален предмет. Това не е група постройки, които могат да се охраняват от полиция. Обясни, че когато един колеж загуби академичния си статут, никой не идва да го затвори. Няма законови санкции, няма глоби, няма присъди. Заниманията не спират. Всичко си продължава постарому. Студентите получават същото образование, както ако учебното заведение не бе изгубило своя статут. Всичко, което ще стане, каза Федър, е, че ще се получи официално признание на едно състояние, което вече съществува. Нещо подобно на отлъчване от църквата. Ще стане така, че истинският университет, на който никакво законодателно събрание не може да нарежда и който в никакъв случай не може да бъде отъждествяван с някакво си местонахождение на тухли или дъски, или стъкло, просто ще обя10


ви, че това място вече не е „свещена земя“. Истинският университет ще изчезне от нея и всичко, което ще остане, ще бъдат тухлите, книгите и материалният образ. Идеята трябва да се е видяла странна на всичките студенти и мога да си го представя как чака дълго време тя да проникне в съзнанието им и вероятно след това очаква въпроса: „Какво според вас е истинският университет?“ Бележките му в отговор излагат следното: Истинският университет, казва той, няма точно определено местоположение. Той не притежава имущество, не изплаща заплати и не получава материални такси. Истинският университет е състояние на духа. Той е онова огромно наследство на рационалната мисъл, което е донесено до нас през вековете от група хора, по традиция имащи професорска титла, но дори и тази титла не е част от истинския университет. Истинският университет е безсмъртната същност на самия разум. В добавка към това състояние на духа, наречено разум, съществува и една законна юридическа личност, която за нещастие носи същото название, но която е нещо съвършено различно. Това е една нестопанска организация, специализирана щатска институция с точно определени компетенции. Тя притежава имущество, може да изплаща заплати или да получава пари и да се поддава на законодателен натиск. Но този втори университет, юридическата личност, не може да преподава, не създава нови знания и не може да оценява идеи. Той не е истинският университет въобще. Това е просто храмова постройка, мизансцен, местоположение, в което са създадени подходящи условия за съществуването на истински храм. У хората, които не могат да разберат тази разлика, непрекъснато съществува объркване, казва той, и те си мислят, че контролът върху сградите на храма означава контрол над самия храм. Те гледат на професорите като на чиновници от втория университет, които трябва да изневеряват на разума, когато им се нареди, без възражения, също както правят чиновниците в останалите организации. Те виждат втория университет, но не могат да съзрат първия.

Из „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет” (Изследване на стойностите) Робърт М. Пърсиг 11


ПОСТАВЯНЕ НА ПРОБЛЕМА Публикувайки по-горе откъс от знаменитата книга на Робърт М. Пърсиг, обещах да публикувам и свои размисли по темата; иска ми се да се породи една дискусия за ситуацията в университетското образование у нас, щото според мен неоправдано се мълчи по тия въпроси, а най-вече се мълчи по същностната, идейната, ценностната им страна. Която именно и е найважната. Забелязал съм, че у нас тъкмо за най-важното най-упорито се мълчи. А така не бива да бъде. Най-много следва да се мисли за най-важното. Аз напоследък много мисля по тия въпроси във връзка с няколко уж случайни повода, за които тук искам съвсем откровено да призная. Иска ми се текстът ми да не е систематичен, а, така да се каже, да е "волно течащ", импулсивен, спонтанен, неорганизиран, сиреч, да е по-провокативен, предразполагащ именно към размисъл и разговор. И тъй, почвам да пиша като даже не се водя от никакъв план; иска ми се просто да излея насъбралото се в душата ми; нищо чудно текстът да стане обемен, но нищо не пречи да го публикувам с продължения. Оня ден минах през Пловдивския университет; много често минавам оттам; писал съм в други свои есета и коментари, че за мен сградата на ПУ не е просто сграда, а е свързана със спомени от твърде знаменателни събития от живота ми, случили се през моята младост. Ще съобщя за тия, дето не знаят: на 26 години моя милост спечели конкурс и стана асистент по философия в същия този университет. Това стана в далечната 1985 година. След 7 бурни години, прекарани в този университет, през 1992 година бях уволнен от университета, тъй да се каже, в разцвета на своите сили: едва на следната година достигнах Христовата възраст. Както и да е. Преценило се е, че този университет няма нужда от такива като мен. Това може да има двояко значение. Но да спра дотук. Трябва да внимавам да не се отклоня и да загубя главната си нишка. Та значи минах и застанах пред университета. Спрях и постоях малко. Като застана пред университета и в съзнанието ми се събуждат спомени за най-различни събития. Да, доста събития се случиха в онова все пак славно време от младостта ми. Има за какво да си спомня. Бях млад, изпълнен със сили, буен, много активен, деен, непокорен. Обикновено стоя няколко минути пред сградата на университета и отминавам бавно. Нямам работа вътре. Така и онзи ден. Спрях за две минути само. Да си взема дъх в ледения въздух. Понеже обичам да се разхождам дълго из хилядолетния град, дори и когато е и дъждовно, и снежно, и в студено, и в пек. И знаете ли кой видях след минута да слиза от стълбите на ПУ? Едва ли ще се сетите. Ще ви кажа сам та да не се мъчите. В един момент на стълбите забелязвам познато лице. Бре, кой ли пък беше тоя? Мисля миг и веднага се сещам: по стълбите на входа на ПУ мина12


ва... Алексей Петров! Да, оня същият, с псевдоним "Трактора"! Да бе, доцентът Петров! Същият, да! Беше оборудвал лицето си с академична маска и ходеше, както се полага, с вяла походка на изтъкнат провинциален учен. Мале мила! Няма как, ще кажа нещичко за пороя от мисли, който ме връхлетя в оня миг. Вкратце си рекох: е, Ангеле, човече, съвсем правилно си уволнен от тоя "университет", недей изобщо да съжаляваш! Щом негова емблема е доц. Петров, ти наистина няма що да дириш тука. Стой си навън. Емблема на ПУ напоследък стана и неговият най-нов доктор хонорис кауза, носещ прякора "Мамата" (или "Камата", не помня точно). Е, при това положение такива като мен наистина няма какво да правят в такъв университет. С тая мисъл, внесла странна примиреност в душата ми, отминах сградата на Френския девически католически колеж в Пловдив, в която се помещава днес ПУ. Друг път пък, като застана там, пред мен мигом почват да дефилират разните му там партийни и комсомолски секретари, които помня от "време оно". Установил съм: постоиш ли две минути пред ПУ, няма начин, примерно, да не видиш професор Никола Балабанов, бивш партиен секретар и ректор; бърза с припряната си походка, отправен към близкостоящата централа на БСП, закъде другаде да бърза?! Ако случайно не срещнеш другаря Балабанов, няма начин да не срещнеш Владимир Янев, пак бивш секретар на БКП, иначе подвизаващ се като учен с поетична душа. Ако случайно и него не видиш, няма начин да не срещнеш Румен Киров, сега помощник-ректор по стопанските дела, а навремето хем по едно време виден партиен деятел на БКП, хем шеф на славний Комсомол. Има и един друг партиен секретар, който често срещам. Вранчев се казваше, ако не бъркам. И той "физик" като Балабанов. Преди няколко месеца на самата врата пък се сблъсках с Константин Ковачев, бивш секретар на ДКМС от мое време, мой тогавашен познайник, станал години след това един от героите на моята книга Страстите и бесовете български. "Коцето", както му викат, вече, разбира се, не е комсомолец, а мастит учен, явно искаше нещо да ми каже, ама можа само да процеди "Здрасти, Ангеле!". Ей такива хора предимно срещам там. И винаги си казвам: щом те са тук, ти нямаш място сред тях. Просто сте твърде различни. Като две субстанции... Преди време пък срещнах една моя позната, която ми каза, че била задочничка в ПУ. Поприказвахме си. Учила "Руска филология". Бързала за изпит. Щяла да я изпитва "г-жа доц. Милена Калудова". Щях да падна, промълвих от изненада: абе тя още ли е там?! Да, там е, и е една от най-уважаваните преподавателки, ми сподели моята позната, съвсем не знаейки моите отдавнашни отношения с учената другарка, специалистка по руска литература. Ще кажа само едно нещо: разбира се, М. Калудова е прочута не само с това, че и тя, естествено, е бивша партийна секретарка на БКП, но и най-вече с то13


ва, че неин съпруг е самият страховит генерал от ДС Калудов. Та и тя още се подвизава, представете си, на "академичното поприще"! Наистина щях да падна. Нищо чудно да е на 80 години. Аз бях на 26, пък сега вече съм стар, тя, която тогава беше доста напреднала в живота, колко ли ще е? Дама е, да не питаме за годините ù, щото е грозно. На моменти имам обаче чувството, че тия другарки и другари май са безсмъртни... за тях няма старост, няма и смърт, вечни са. Минаха години наред "демокрация", а комунистите продължават да колят и да бесят в ПУ, факт. Същинска червена крепост. Е, Ангеле, ти наистина що можеш да дириш сред такива?! Добре че те махнаха навремето, още в зората на демокрацията, щото ако беше случайно останал вече нямаше да си жив. На огромното напрежение да си сред такива едва ли щеше да издържи болното ти сърце. Прочее, сърцето ми пострада точно в ония години, когато всекидневно водех люти, безпощадни битки с тия другари. Бяха перестроечни времена и моя милост беше повярвала, че идат големи промени. Е, дойдоха, но те пак са тук, все така руменобузи и нахални... Та да завърша с тая Калудова. Една показателна случка с нея искам да спомена, понеже изплува винаги в съзнанието ми когато се сетя за нея. Аз тогава, в периода 1985-1989, бях много активен в писането, такъв съм си и досега, но тогава нямаше интернет, имаше един младежки вестник, казваше се ИСКРА ("Комсомолска ИСКРА"), и ето, на него сътрудничех най-редовно; пазя ги тия още публикации. "Перестроечни". Веднъж написах по повод на 7ми ноември, ден на Октомврийската революция, статия за града, в който съм учил, именно Петербург, за университета, в който съм учил, СанктПетербургския, и за общежитието, в което съм живял. Прочее, за общежитието редакторите се уплашиха и го съкратиха твърде много, както и да е. Доста смело написах какво съм видял, как съм се чувствал и пр. в "Мекката" на съветския комунизъм. Излезе статията, а след ден-два ме среща същата тая Калудова в коридора и там, пред хората, намръщена, бясна, фучаща като горгона, ми произнесе следната назидателна реч: – Как не те е срам?! Неблагодарник такъв! Такава злоба да имаш към великата съветска страна, към Партията и към съветските хора, които ти дадоха образование! Така грозно да плюеш с отровни плюнки срещу великия СССР и съветския народ! Безсрамник неден! Много съжалявам, че такава змия като теб сме си били сложили в пазвата! Ти не заслужаваш да стъпиш повече тука! И т.н., и прочие, и так далее, и ала-бала... Моя милост, понеже я бях ударил съвсем през просото вече, ù се ухили насреща, а тя за малко да скочи та да почне да ме души. Ей така, с двете ръце! Признавам си, уплаших се; такава истерия не бях срещал, а и за генерала, неин съпруг, бях чувал да се шепти тихо по ъглите. Такива бяха времената тогава. Едни се подмазваха на страховитата червена лелка Калудова и станаха доценти и професори, а други като мен си спечелиха в нейно лице 14


могъщ враг, който успя да ми отмъсти колкото си поиска и даже повече от това. Прочее, моя милост тогава работеше в т.н. "Катедра по марксизъмленинизъм", към която се поместваше и философията, което именно и обяснява великия гняв на страстната поклонничка на СССР. Излишно е да споменавам, че шефка на катедрата, в която работех, беше преподавателката по "История на БКП" (и това нещо се преподаваше на студентите!), именно доц. Тина Шишкова, първа приятелка на Калудова. Тая пък колко си изпати от "лудия" асистент по философия, който не миряса докато другарите не го изритаха от ПУ с такъв великолепен шут, че още, предполагам, не могат да скрият удоволствието от победата си като ме срещнат. Балабанов, който има честта като ректор лично да подпише заповедта за моето уволнение, затуй като ме срещне, от радост почва направо да танцува, толкова ме мрази още – и толкова се радва, че можа така да смачка "главата на змията". Е, аз все пак оцелях – и съм още тук... Не искам да бъда разбран превратно. В ПУ има и свестни учени, но в него открай време доминират мерзавците. Червените мерзавци. Пък и от другите, „сините” мерзавци (има и такива), що да си кривим душата; същината е все една и съща, независимо от боята. Те дирижират положението там. До ден днешен. Нито за минута не са изпускали властта. Тя за тях е всичко. Разбира се, за такива науката или пък, опази Боже, академизмът, са последна грижа. Властчицата, едничката властчица за тях е важното. Е, и облагите от нея, няма как да е иначе. Ето с тая напаст моя милост не можа и нямаше как да се спогоди. Други епизоди от тия мои преживелици в битието ми на асистент по философия в ПУ съм описал в същата оная книга, наречена Страстите и бесовете български. Сега да не се отклонявам повече, че имам още много да разказвам. В изминалите години след уволнението ми – защо и как бях уволнен и прочие подробности можете да научите все в същата тази книга – аз вече имах така потребната ми свобода да се занимавам с това, което ми е присърце: философията, психологията, духовните неща, писането, четенето. Понеже в онова време философията беше изгонена от университетите – тя, прочее, се приюти в гимназиите – моя милост, за да преподава, тръгна подир прокудената философия; години наред работя и като гимназиален преподавател по философия, наред с други мои дейности като ръководенето на създадения от мен Център за развитие на личността и пр., занимавам се с книгоиздаване, напоследък с издаване на списание ИДЕИ и пр. Само още нещичко да допълня за онова време. Докато бях в ПУ създадох през есента на 1987 година ФИЛОСОФСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ. В който да се разговаря за философията истински, извън казионните официални курсове; в Клуба се обсъждаха също така и най-горещи съвременни въпроси. Канех тогава известни философи от София като лектори, успях с ловки 15


маневри да запазя Клуба чак до 1989 г., въпреки че Партията-цербер още от съзнаването му побесня; Клубът беше трън в очите ù месеци наред, но нали уж беше "перестройка", другарите се мъчеха да се преструват на "модерни", някак преглътнаха горчивия хап. Много време след пловдивския Клуб в СУ "дисидентите" като Желю и пр. създадоха свой Клуб, но за свой резил го нарекоха "Клуб за подкрепа на гласността и преустройството", т.е. се самоопределиха като проводници на партийната политика; няма как да е било иначе, щом като тон в него задаваха и такива като Стефан Продев, Дърева, Петко Симеонов и кой ли не още, все от този сорт. А нашият Клуб запази академизма и честта си. Когато веднага след 1989 г. отпадна преподаването на идеологическите дисциплини, а пък "Партията", за да спаси верните си чада, ги пусна в 10 месеца платен отпуск да се преустройват, моя милост направи най-голямата си грешка в живота: настрои всички срещу себе си като заяви, че няма нужда да се преустройва; казах, че съм се съзнавал винаги като философ, а не като марксист. И тогава именно почнах да водя алтернативен курс по философия в Клуба; другарите побесняха, поставих ги в крайно неудобно положение. След една годинка можаха да си отмъстят и ме уволниха показно, за сплашване на другите; е, бяха сплашени мнозина: ПУ, повтарям, продължава да си е червена крепост все още, толкова години вече. Няма как, трябваше да разкажа тия неща, въпреки че съвсем не ми е приятно да си ги спомням. Но ми се иска да очертая контекста, в който понататък ще поместя разсъжденията си. Интересува ме идеята за университет и доколко тя изобщо има почва у нас в момента. Не от вчера се интересувам и пиша по тия проблеми; ето едно свидетелство за това: Академичният дух (философско-публицистична статия, публикувана през февруари 1989 г.). Или това: Академичният дух, идеята за университет и тяхната фалшификация у нас. А пък най-важното от всичко, което съм написал през годините за образованието, в това число и за университетското, може да се прочете в последната ми книга, носеща заглавието Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България. Засега се налага да спра дотук. За да не стане прекалено дълго. Следващият път ще пиша за перипетиите около написването и защитата на моята дисертация. Наскоро се сетих за тоя мой текст – темата на дисертацията ми е Учението за човека и формите на духа – прочетох го и прецених, че заслужава да бъде публикуван отделно, едва сега, 20 и повече години след написването му. Та около тия проблеми около нерадостното битие на науката и философията из нашите академии ще пиша по-нататък. Ето само едно малко свидетелство в тази насока: Бойците и корифеите на "философския фронт" в Пловдив преди и след 1989 г. (виж Приложенията). В тази връзка тия, които ще прочетат куриозите, за които става дума в горния текст, не е зле да съпоставят "съществуващото" у нас с описаното от Пърсиг, щото не 16


трябва да изпускаме от вниманието си главното, заради което започнах тия записки, а именно: „Истинският университет няма точно определено местоположение. Той не притежава имущество, не изплаща заплати и не получава материални такси. Истинският университет е състояние на духа. Той е онова огромно наследство на рационалната мисъл, което е донесено до нас през вековете от група хора, по традиция имащи професорска титла, но дори и тази титла не е част от истинския университет. Истинският университет е безсмъртната същност на самия разум. В добавка към това състояние на духа, наречено разум, съществува и една законна юридическа личност, която за нещастие носи същото название, но която е нещо съвършено различно. Това е една нестопанска организация, специализирана щатска институция с точно определени компетенции. Тя притежава имущество, може да изплаща заплати или да получава пари и да се поддава на законодателен натиск. Но този втори университет, юридическата личност, не може да преподава, не създава нови знания и не може да оценява идеи. Той не е истинският университет въобще. Това е просто храмова постройка, мизансцен, местоположение, в което са създадени подходящи условия за съществуването на истински храм. У хората, които не могат да разберат тази разлика, непрекъснато съществува объркване, казва той, и те си мислят, че контролът върху сградите на храма означава контрол над самия храм. Те гледат на професорите като на чиновници от втория университет, които трябва да изневеряват на разума, когато им се нареди, без възражения, също както правят чиновниците в останалите организации. Те виждат втория университет, но не могат да съзрат първия.” Прочее, открих, че в наскорошното си академично слово по повод на 50-годишния юбилей на ПУ "Паисий Хилендарски" новият ректор доц. Запрян Козлуджов е прочел горният текст без съкращения, не усещайки коварната му двусмисленост, особено що се касае когато се вземе предвид плачевното състояние на институцията, която той ръководи. Но за това куриозно несъответствие ще пиша отделно; засега само констатирам любопитния факт.

17


ИСТОРИЯТА НА ЕДНА НЕЗАЩИТЕНА ДИСЕРТАЦИЯ Да продължа размислите си, въвеждащи ни в темата за истинския университет; казах, че ще пиша съвсем "хаотично", сиреч, свободно, без да спазвам някакъв зададен предварително план; ще пиша "каквото ми дойде на акъла"; защо постъпвам така ще се разбере по-нататък; искам да пиша "ненаучно" и "неакадемично" за тия неща, а и личностно, т.е. не "надличностно", сиреч, безлично. В края на предишния текст публикувах оня знаменит откъс от книгата на Пърсиг, вещаещ за това, че "истинският университет е състояние на духа" и отбелязах, че ректорът на ПУ в свое академично слово е прочел тоя откъс, не давайки си сметка за това каква кръвна обида е нанесъл на огромната част от подведомствените си, що са го слушали с блеснали от умиление очи; щото мнозинството "професоро-доцентското тяло" в ПУ едва ли може да асимилира твърдението, че "истинският университет е безсмъртната същност на самия разум". У нас университетите, за жалост, не са нищо друго освен търговски дружества или бизнес-организации, построени на мафиотско-партиен принцип, чиято дейност е да бълват нещастници с фалшиви дипломи в джоба и с фалшиво самочувствие на "висшисти", а пък смисълът на цялото това мероприятие е, първо, всемогъщата парица, и, второ, това щото някои хора, нямащи никакво отношение към смисъла и същината на университетската идея, просто да си продължават да вегетират доживотно в полето на "нàуката", сиреч, да се прехранват. Но засега да спра по тоя въпрос дотук и да разкажа нещо друго, именно, една твърде показателна история. Ще почна отдалеко. През периода 1980-1983 година бях студент по философия в университета в Санкт Петербург, градът, който тогава се наричаше иначе (няма да напиша как, щото ми става гнусно като чуя това омразно име). Понеже бях учил философия 1-ви курс в СУ, преди да бъда изпратен там, в Русия, и понеже, като се сблъсках лице в лице с безумията и кошмарите на късния съветски комунизъм, реших да правя всичко, което е според силите ми, та да завърша по-бързо и да се омитам оттам; та значи по тази причина още в началото на първата ми година СПУ уредих да ми бъдат признати изпитите, взети в България, явих се на изпитите, които се разминаваха в програмите на двата университета, след това се прехвърлих директно във втори курс и се явих още през януари на изпитите за втори курс; тоест, през учебната 1980-1981 моя милост успя да вземе изпитите за две години и в следващата, 1981-1982 учебна година аз бях вече трети курс. Тъй като вече посвикнах и се примирих с неизбежните обстоятелства на комуналния съветски живот от онова време, в трети курс се отдадох на няколко важни за мен неща: да се отдам на любуване на безценните съкровища на Ермитажа и на другите музеи, бях чест гост на музеите, също посещавах често концерти на сериозна, класическа музика (особено ми допадна да слушам изпълненията на орган), все пак Петербург е 18


културен център от световна величина; разбира се, много време прекарах в читалните зали на различни библиотеки (на Академията на науките, също така университетската), за да прочета и изуча най-важните философски книги. По едно време моят научен ръководител ми уреди, във връзка с писането на курсова работа, да имам достъп до книги от "секретния фонд" на библиотеката, т.е. книги на "вредни философи" като Шопенхауер, Ницше, Шпенглер и пр., т.е. можах да прочета много забранени тогава книги. Така че тази година беше за мен време на най-интензивни духовни занимания. Следващата учебна година обаче (1982-1983-та) аз пак реших да мина на подготовка по индивидуален план, имах право да посещавам каквито си искам лекции, но не бях задължен да ходя на тъпите семинари по казионните идеологически курсове като "научен комунизъм" и пр.; за тая учебна година успях да взема всички изпити за 4-ти и 5-ти курс и така към юни 1983-та г., след 3 години пребиваване в Санкт Петербургския университет, вече имах правото да се дипломирам като магистър по философия; пет годишния курс на обучение го изкарах за три години. Но ето че тогава изпаднах в ситуация да ми се наложи да вземам едно най-тежко решение. Фатално по важността си решение. В трети курс във Философския факултет студентите си избираха различни специализации, т.е. разпределяха се по разните катедри; моя милост избра катедрата по "Етика и естетика", едно, че тоя раздел на философията беше, доколкото това изобщо е възможно, най-малко идеологизиран, и, второ, защото там, в тази катедра преподаваше знаменитият тогава професор по философия и естетика Мойсей Каган. Когато обаче трябваше да започнем да пишем първата си курсова работа и трябваше да си изберем научен ръководител, като видях, че всички напират да специализират при самия Каган, моя милост се насочи към бивш негов асистент, който наскоро беше станал съвсем млад доцент. Той се казваше Николай Валериевич Григориев – и този човек изигра огромна роля в моето развитие като личност и като философ. Постигнахме бързо най-удивително съвпадение на интересите; допаднахме си като и като личности, и като философски интереси, и като нагласа, и като всичко. Тоя човек много ме подкрепяше, примерно, за това да мога набързо, без особена подготовка, да си вземам излишните и догматизирани курсове, които бяха едно ненужно бреме. Това за мен тогава беше безценна помощ, без нея аз просто нямаше да издържа. Николай Валериевич ме подкрепяше да отделям основното си внимание на изследователската работа и на писането; като почна да чете мои текстове, писани директно на руски (той, прочее, чете много мои текстове, писани на български, твърдеше, че ги разбира), моят научен ръководител ми вдъхна куража да повярвам в дарбата си; твърдеше, и то твърде емоционално, че съм бил умеел да пиша, че четял с удоволствие писаното от мен, че съм бил имал философски талант, а пък това, знаете, какво огромно въздействие може да има върху един млад човек. 19


Много е важно в един такъв етап от живота младият човек да повярва в силите си – та да почне да преследва призванието си. В един момент, по време на многобройните разходки из петербургските паркове Николай Валериевич директно ми заяви това, което аз вече интуитивно добре разбирах: че съвсем не страда от някаква тъпа вяра в комунизма, че е крайно скептичен към бъдещето му и пр.; тогава току-що беше умрял Брежнев. Спомням си тоя разговор, ще си го спомням докато съм жив: младият доцент, истински руснак с древна, голяма брада, разпалено ми разказа тая истина на живота си, именно отвращението си от комунизма; а в моето неверие в комунизма той изобщо не се съмняваше, беше го доловил по писанията ми. Както и да е, ето във връзка с тия мои писания се появи един крайно сериозен проблем; Николай Валериевич ми го представи приблизително ето така: – Ангел, ти пишеш чудесно, знаеш мнението ми за твоите текстове! Имаш едно рядко срещано качество: пишеш съвсем живо, извън сложилия се в съветската философия догматичен стереотип; не си изобщо засегнат от него, което и ми дава основание да вярвам в таланта ти. Имаш богат език, "сочен" на смисъл, изобщо стилът ти не е наукообразен, а е чисто философски, както философите са писали преди да се появи марксизмът-комунизмът. Писането на автентичен философски текст, в който личността на философа присъства неотменно, т.е. философът изразява богатството на своята душа и дух, е същност на истинското писане, което в наше време е такава рядкост и се владее от малцина. Но, приятелю, като пишеш така, трябва с огорчение да ти кажа, че ти нямаш никакво бъдеще в рамките на така и така сложилата се догматична и казионна "научно-академична система" и йерархия. Просто не знам какво да те посъветвам, или по-скоро знам, но ще ти бъде адски трудно: трябва да се научиш да пишеш по два начина: за себе си (тоест за философията като такава), и за "научната система", ако изобщо искаш да просперираш в нея. Щото в рамките на официалната система твоето творческо писане изобщо не може да се възприеме и оцени, то коренно се разминава с нейния стереотип, т.е. в рамките на тоя стереотип твоето писане, от което аз така се възхищавам, ще бъде оценявано неминуемо като "ненаучно", "непрофесионално", дори "дилетантско". Ще преживееш много унижения и компромиси докато се утвърдиш, ако изобщо се утвърдиш, понеже ако останеш верен на себе си и на таланта си, системата много се съмнявам един ден да те признае. За да почнеш да пишеш както сърцето ти иска и да бъдеш публикуван първо години наред трябва да работиш като "черноработник", т.е. да пишеш по начин, от който ти самият органично се отвращаваш. Разбираш ли сега колко ти е сложно положението, мой български приятелю? Не ти завиждам изобщо. Системата, бъди сигурен, ще се постарае да те пречупи. Ако съумееш да бъдеш гъвкав, това може и да не се случи, ала много се съмнявам, щото ти, като всеки талантлив човек, имаш способността силно да дразниш посредствените около себе си; такива интуитивно те надушват, а трябва да раз20


виеш способността да ги печелиш, нещо, в което аз, доколкото те познавам, много се съмнявам. В едно бъди уверен: аз много ще ти помагам. С всичко, което мога, и дори свръх това, ще ти помагам, щото се радвам, че те познавам. Вярвам в теб. Приятелю, съвсем няма да ти е леко занапред. Но бъди силен. Няма да се отчайваме, нали? Ето по този начин ми говореше почти на всяка наша среща Николай Валериевич, когато ми връщаше някакъв мой текст, а пък аз му давах новонаписан, щото аз и тогава много пишех; прочее, написах курсовата си работа за 3-ти курс за една седмица, понеже в един момент ме овладя невероятно вдъхновение. Когато дадох теста на милия Н. Валериевич, той, горкият, се хвана за главата, хвърляйки поглед върху него; стенеше: – Боже милый, но что такое ты наделал? Разве такое можно сделать и написать?! Мой друг, как хорошо все это, но как оно вообще ни за что не годится?! Понимаеш, мой приятель, это же должно быть курсовая работа, а не свободный философский трактат! Что же будем делать теперь? Разве можно верблюда провести через ушко иглы, а?! Проблемът беше, че курсовите работи трябваше да се защищават пред катедрата; Н. Валериевич измисли изход: успя да уреди тази моя курсова работа да бъде "защитена" един вид задочно, просто с подписите на неколцина от членовете на катедрата; скандалът беше избегнат; но предстоеше найсложното: защита на дипломната ми работа на следващата година. И ето тук именно трябваше да решавам една крайно тежка дилема. Аз наистина си взех повечето от изпитите, останаха ми т.н. държавни изпити, които бяха отвратителни; да, обаче аз бях на предела на силите си. Тогава именно Н. Валериевич ми предложи да направя следното: да си оставя невзет един държавен изпит и да протакам вземането му цяла година, в която на спокойствие да си пиша дипломната работа. Прочее, аз бях напреднал доста в нейното написване, но когато я предадох на научния си ръководител, той категорично заяви, че колкото и нему лично да харесва тоя текст, според утвърдените критерии такъв текст по никакъв начин не може да мине през катедрата; изходът беше или спешно да пиша съвършено нова, и то казионна дипломна работа, колкото да мине, ей-така, без да прави никакво впечатление, или да отлагам защитата за следващата година. Само аз трябваше да реша какво да правя. Приятелите ми, български и руски студенти, ме съветваха да се мотая в Петербург дори не една, а още цели две години, тъй като стипендията ми наистина беше за цели 5 години, а аз на края на третата бях вече готов да завърша. Абе поживей си, отпусни си душата, радвай се на живота, погуляй поне една, а защо и не две годинки, какво губиш, а само можеш да спечелиш?! Закъде си се разбързал в тая България, постой тука?! Я виж други какво правят, не само цели пет години се мотаят, ами и намират какви ли не начини да постоят и 6-та година (по здравословни и не знам какви си причини)? 21


Мълчах и мислих, а в един момент изпаднах в пълна невъзможност да взема каквото и да било решение. Казах, че и Н. Валериевич ме съветваше да остана поне още една година, та на спокойствие да си пиша дипломната работа. А в един момент, разговаряйки с него, се яви и на двамата ни една прекрасна идея: щом като имам де факто още две години до нормалното, до редовното завършване, защо пък да не използвам тия две години, за да напиша направо и дисертация, която след това лесно можеше да се уреди да мине през съответните процедури, разните му там "предзащити", "обсъждания"? А пък като си дойда след две години в България, със съответните документи и препоръки от Факултета, за които Н.Валериевич твърдеше, че може да ги уреди без проблем, би могло вече да се устрои и връщането ми колкото да се защитя и да си взема дипломата за "кандидат на философските науки" (както се викаше тогава, а днес същото се нарича "доктор по философия"). Ето когато се яви и тази идея, работата стана сериозна, а моето положение се влоши, защото, за да реша казуса, аз трябваше да взема предвид и още някои други обстоятелства, вече от личен, семеен характер. Проблемът беше в това, че точно по това време покойният ми сега баща, Бог да го прости, се разболя от тежко заболяване. Брат ми беше по това време войник, граничар. Горката ми майка трябваше сама да се справя с крайно тежката ситуация; тя ме щадеше, не ме пишеше в писмата колко ù е тежко, но аз добре си представях. Ето че в моя тогавашен избор се яви и моментът на синовния дълг пред майка ми: или да гледам своя личен и кариеристичен интерес и да остана в Петербург с оглед да направя същински скок в своето професионално развитие, или да се върна скоростно в България - за да съм близко до майка ми в тежкия момент, който тя преживяваше? Казусът си го бива, нали? Прилича на казуса на оня ученик на Сартр, който трябвало да реши дали да иде като доброволец да се бие заедно с приятелите си за Франция (в започналата война с Германия), или пък да остане да гледа болната си майка; ученикът изпаднал в невъзможност да реши и помолил за съвет знаменития си учител; на което Сартр отвърнал: "Мога да ти дам само един съвет: сам избирай!". Размишлявайки относно моя избор, в един момент в мен надделя съзнанието за дълг; напрягайки всичките си сили, успях да взема и държавните си изпити, до един, а също и да защитя нова, специално написана за целта дипломна работа; защитих я, може да се каже, бляскаво, отлично – и с диплома на магистър по философия се върнах, почти без сили, в България; това стана в началото на лятото на 1983-та година. Дори и сега, с оглед на изминалото време, или, както се казва, от "дистанцията на времето" смятам, че постъпих съвсем правилно; не съжалявам и не се разкайвам, въпреки че отвреме-навреме разсъдъкът, на който това му е работата, ми мълви: "Видя ли какво направи? По сантиментални причини провали кариерата си?! Нещастник неден! Да беше останал, да беше загър22


бил проклетия си "порив на сърцето"? Майната му на тоя порив, важна е кариерата, социалното уреждане! Ето, ако беше останал, сега отдавна щеше да си вече професор! Щеше да бъдеш толкова млад "кандидат на науките", ама на, сам си провали бляскавото бъдеще!!!" Така ми говори понякога разсъдъкът, ала сърцето ми добре знае, че съм постъпил съвсем вярно. Аз лично съм така устроен, че предпочитам самонадеяният ми разсъдък да ме тормози отвреме-навреме, но на терзанията на съвестта съвсем не бих издържал. А ето, сега съвестта ми е чиста: върнах се, помагах на майка си в най-тежките за семейството ни моменти, бях до нея, Бог да ù дава здраве, майка ми и досега чувства, че има до себе си син, който винаги е готов да ù помогне, на когото може да разчита за всичко. Тъй че аз лично, повтарям, за нищо не съжалявам. На разсъдъка си никога не съм бил слуга – и няма и да бъда. Върнах се и започнах работа като учител по естетика в Своге. С Николай Валериевич продължихме да поддържаме връзка с писма, обсъждахме тестовете по дисертацията ми, той много ми помагаше, пак се надявахме в един момент аз да се върна в Петербург и да я защитя. Когато през 1985-та година след конкурс станах асистент по философия в Пловдивския университет, с Н.Валериевич запретнахме ръкави и дисертацията ми беше готова за две годинки; оставаше само да я уредя да я защитя. Имаше за това два варианта: или в Петербург, или тук, в София. Аз предпочитах да ида в Петербург. Тъй като започнах да разказвам тая история, налага се да я разкажа до края и. Ето какво се случи нататък в резюме. В катедрата по "Марксизъм-ленинизъм" в ПУ, в която постъпих, ситуацията беше отчайваща; никой не се занимаваше с наука, а всички драпаха с нокти и зъби да се задържат някак на престижната си работа; за това беше потребно да се правят най-различни сделки и подлостчици; както това, прочее, става във всяка мафия, така и ставаше в "научната", в "академичната" такава. Примерно, некадърен си да напишеш и ред, но какво от това, другари, ще стана член на Партията, ще мина под крилото ù – и тогава ще бетонирам за вечни времена положението си на некадърник, който се е наместил до "академичната баница" та да лапа донасита! Така правеха повечето. Само моя милост не беше комунист, не беше партиен член, пък дори и не драпах да ставам такъв. Аз живеех с илюзията, че щом съм вече в Университет, значи трябва да се занимавам с наука, сиреч, в случая, с философия. И тихо започнах да си пиша статиите и дисертацията. Моментално обаче станах "черна овца" или "бяла врана". Скоро успях да стана и трън в очите на всички. Както и да е. Няма да разказвам всичко, а само онова, което се случи около печалната защита на моята дисертация. Аз и на други места съм писал за това, тъй че тук мога да бъда съвсем кратък. Към 1986-87 година практически вече бях готов с дисертацията си. Дадох документи за "обсъждане" в катедрата, та с написания текст да ида да се 23


зачисля било в СУ, било в Петербургския университет. Намерих си сам рецензенти с титли, които ми дадоха нужните рецензии. Същевременно подадох документи в Министерството с искане за специализиране в катедрата, в която съм завършил образованието си, именно в Петербургския университет. "Обсъждането" в пловдивската катедра мина, ала "народът", имам предвид катедрения състав, се уплаши, и то сериозно: "Тоя нахалник не чувства ли, че ако, бидейки най-нов, успее да се защити, ний всинца, дето си вегетираме необезпокоявано от векове тука, мигом ще бъдем дискредитирани и изобличени като некадърници?!". Усетих в един миг, че станах ненавистен на всички. И когато пък ми излязоха статии в единственото философско списание тогава в България, сп. "Философска мисъл", тогава усетих, че другарската катедрена общност явно вече съвсем не може да ме търпи. Е, имаше и други събития от онова време, за които тук няма да пиша, за да не се разводни текстът. Вземете предвид това, че в ония години течеше "перестройката" на Миша Горбачов, духовете се разбуниха, навлязохме в едно все пак славно време, бременно с промени; историята сякаш се задвижи, излезе от мъртвата точка на комунизма; онова съкровено желано, за което дори не смеехме да мечтаем, почна да се мержелее на хоризонта: свободата е това съкровено желано, за което при комунизма даже не смеехме да мечтаем, имам предвид действителната, цялостната, неощетената с нищо свобода, а не свободата само като чувство и като копнеж. Тя, философията, собствено, е тъкмо това: търсене на свобода, причастност към нейната истина. Нищо друго. В един момент моя милост получи документ от Министерството, с който ми се разрешаваше да бъда командирован за 6 месеца на специализация в Русия, в Санкт Петербург. Въодушевен, кипящ от радост, моя милост отиде в кабинета на шефката на катедрата, доцентката по история на БКП, знаменитата другарка Тина Шишкова; тя взе документа, изчете го, сбърчи устни, които придобиха вида на човка на патица, примижа, за да може да изрече колкото се може по-гадно думите си, т.е. по-пълно да се наслади на момента, и с най-мазен глас благоволи да произнесе ето тия думи: – Ангел, ти няма да заминеш в СССР. Друг ще замине вместо теб, на твое място. Ти си много млад още, а и правиш много лошо впечатление с това самоизтъкване, с тая твоя лакомия за изявяване. При растежа на научните кадри трябва да има справедливост. Твоя ред да идеш в СССР от катедрата още не е дошъл и скоро няма да дойде. Преди теб има много други, значително преди теб постъпили в катедрата, и то най-заслужили другари, които аз няма да позволя да изпреварваш. Всичко в тоя живот трябва да бъде социално-справедливо. Но какво да ти казвам това: такива долни кариеристи и индивидуалисти като теб нямат капчица морал. Махай се от очите ми! И кротувай, щото лошо ти се пише! 24


Това ми каза благата другарка Тина Шишкова, която, чувам, още, наред с доц. Милена Калудова, е нещо като "доайен" на ПУ. След няколко дни катедрата изпрати на моето, на издействаното от мен място за специализация съвсем друг човек, най-заслужил партиен другар. След 6 месеца той се върна от СССР и се похвали на всички, че успял да си купи от Москва... цветен телевизор! За това ходил човечецът. Друго за какво му е да ходи?! Това е важното за такива. Ето как на дисертацията ми другарите от катедрата по "Марксизъм-ленинизъм" туриха кръст. Закопаха ме. Поне така си мислеха и не скриваха радостта си. Със сияещи лица ме срещаха години наред из града, поглеждаха ме право в очите и мигом обръщаха погледа си на другата страна… Няма да разказвам как реагирах в ония дни аз. Вместо да "кротувам", както ме съветваше "другарката Шишкова", ù заявих, че от този момент тя в мое лице ще намери най-непримирим враг. Аз и преди бях такъв, но от този момент вече бях напълно непокорен. Станах дори "неконтролируем". Прочее, аз вече бях създал Философския дискусионен клуб в ПУ. Почна се люта битка с престъпната партийна "академична" клика в ПУ, в която моя милост прахоса много сили и здраве. Всичко завърши с това, че в началото на 1992 година другарите успяха с най-великолепен шут да ме изритат от ПУ. Оказа се, че такива като мен там не просто нямат място, ами са и твърде вредни и опасни. От изхвърлянето ми от ПУ до този момент "академичното" блато в ПУ преспокойно си смърди, излъчвайки отровните си изпарения. Доколко е непоправимо положението в този "университет" си личи от такъв един малък симптом или знак: когато доц. Цв.Томов наскоро заяви, че в знак на протест срещу провъзгласяването на Ицо Мамата за "доктор хонорис кауза" на ПУ си подава оставката никой, повтарям, никой не дръзна да го подкрепи! Това показва и говори много. Но да спра засега дотук. Другият път, живот и здраве, ще кажа какво се случи в моята научна кариера в "демократичните" времена. Сега ми хрумва да туря на следващата част ето какво заглавие: Защо аз сам по себе си съм един университет? Нарочно избирам такова крайно провокативно, ницшеанско, направо неприлично заглавие. С него по-плътно ще се приближа до темата си, която беше истинският университет. Предполагам не смятате, че този, за който писах погоре, е такъв...

25


ЗАЩО В БЪЛГАРСКАТА НАУКА ПРОМЯНА НЯМА И НЕ МОЖЕ ДА ИМА? Продължавам записките си по темата "истинският университет", до която, прочее, още съвсем не съм стигнал; до момента само кръжа около нея; но правя това неслучайно: иска ми се да стигна до същината, до ядрото на проблема така, както се бели лук, люспа по люспа и пр. Това, което следва подолу, е продължение на предишна публикация, носеща първоначално заглавието Как на дисертацията ми другарите от катедрата по "Марксизъмленинизъм" туриха кръст, което измених ето така: Историята на една незащитена дисертация. Сега, според обещанието си, ще трябва да се спра на своята "одисея" в полето на науката и сред университетското поприще, протекла вече в новите, демократични времена. Но преди това ми се иска да се спра на нещо, което, чини ми се, ще придаде, така да се каже, по-голяма социална тежест на тия мои съвсем субективни словоизлияния. Ето за какво става дума. На 18 септември 2007, било е ден вторник, съм написал кратък коментар, озаглавен с помпозното заглавие Първоизворът на абсурдите в българската наука. Отбележете добре годината: 2007, България вече месеци наред е в Европейския съюз. А в тази моя бележка коментирам умопомрачителния факт, посочен в публикация във в-к "Класа" със заглавие Член 5 бие Параграф 22; неин автор е проф.Сергей Герджиков, философ, а именно, хванете се за нещо та да не паднете от стола: в действащия закон за "научните степени и звания" имало член 5, който гласи: ”(1) Дисертационните трудове трябва да бъдат насочени към решаване на научни или научноприложни проблеми, свързани с нуждите на социалистическото развитие на страната, да съответстват на съвременните постижения на науката и практиката и творчески да ги развиват”. Невероятно, нали? Да, ама е истина. Годината, потретвам, е 2007-ма. България е в Европейския съюз съвсем формално, а на дело и фактически още е в... Съветския съюз; абсурдната система за присвояване на научни степени и звания, унаследена от времето на комунизма и правена по съветски тертип, е илюстрация за една такава констатация. И да се кръстите, и да не се кръстите, такова е положението. Нищо че последното правителство промени тая система и уж я "либерализира", ала стана така, че тя се опорочи още повече. Но това е друга тема, по която вече съм писал на друго място. Аз ще опиша сега как се разви моята научно-академична епопея в годините преди 2007-ма, но позволете ми преди това да дам линк към една друга моя статия, носеща заглавието Не наливайте ново вино във вехти мехове…, в която, между другото, пиша: Автономията на ВУЗ-овете беше изтълкувана от старите комунистически „нàучни“ кадри като възможност за бетониране на статуквото – и точно та26


ка си и стана. По тази причина „капитализмът“ в университетите не може да проникне и да събори прогнилите „академични структури“, създавани по съветски образец и копиращи буквално модел, създаван в 30-те години на миналия век. Системата за нàучно израстване (нàучни съвети, ВАК, писане на дисертации, присвояване на нàучна степен) беше само козметично променена, което не докосна архаичността й, административния модел, господстващ в тази така деликатна област. Преди си имахме „кандидати на нàуките“ и „доктори“, сега си имаме само „доктори“ – при това „малки“ и „големи“, което, впрочем, го няма никъде по света. Това явно беше направено за да не би, не дай Боже, да се промени съветския модел на нàука, който е благодатна почва за растежа и цъфтежа, но и за безплодието на нашите „нàучни кадри“. И преди се пишеха дисертации по ялови „нàучни проблеми“, и сега се прави същото, а псевдонаучността по тази причина триумфира и е в своя апогей. Никой не мисли за науката, всички обаче са самоотвержени жреци на… нàуката. Това също е написано в 2007-ма година. И така, контекстът на проблема вече е очертан, сега да се върна до моята лична история, която, надявам се, ще бъде доста убедителен пример за истинността на току-що казаното. В ПУ, където работих до края на 1991-ва, а в началото на 1992-ра вече бях уволнен, ситуацията в онова време беше отчайваща; другарите колеха и бесеха – и вилнееха както никога преди, е, винаги са си вилнеели де, но тоя път вилнееха като за последно; водеше се люта битка за оцеляване, битка на живот и смърт; страшно беше; защото, знайно е, змията, когато е настъпена, е най-зла и опасна, готова е всеки момент да те клъвне; е, клъвна ме. Ето как стана това. Когато отпаднаха т.н. идеологически дисциплини, именно разните му там научни комунизми и БКП-та, другарите с цената на какви ли не фокуси оцеляха цели две години, мимикрирайки по най-отвратителен начин; щели да се променят, вече щели били да стават труженици на същинската наука и пр. Моя милост пък се държеше крайно предизвикателно; първо, обявих, че не чувствам никаква нужда да се променям, щото никога не съм вярвал в комунизмо-марксизма им; второ, заявих, че в един университет, който държи на името си, от философия винаги ще има нужда, но от разните му там предрешени и дегизирани комунистически идеологии няма никаква нужда. Заявих това второто, защото другарите по история на БКП, като усетиха накъде задухаха ветровете, мигом се самоосъзнаха като "историци", а пък мохиканите на научния комунизъм взеха да претендират, че те винаги били нещо като жреци на отричаната от научния комунизъм западна политология; даже някои наглеци заявиха, че имат претенция да бъдат обявени за "репресирани", понеже били принуждавани години наред да говорят и да пишат тъкмо противното на своите най-потайни и апокрифни некомунистически убеждения! В тая отвратителна атмосфера на комунистическа свинщина моя милост се отдаде на една безжалостна борба, понеже просто не можех да понасям чак толкова 27


много цинизъм, наглост и подлизурковщина. Отидоха ми две години от живота в тая борба. Моята идея тогава беше: нещата да се поставят на чиста основа, т.е. катедрата да се закрие, всички да бъдат уволнени, а след това да се правят съвсем нови конкурси. Ефектът беше, че все едно съм дръзнал да бия шут на препълнено със зли оси гнездо. Разгоряха се страшни битки; на катедрените заседания моя милост трябваше да води предварително обречени диспути с всички; бях обявен за най-долен и подъл човек, за предател, за какъв ли не още; ако другарите "жреци на науката" разполагаха с оружия, като едното нищо биха ми светили маслото, а най-добре, предполагам, са щели да се чувстват ако можеха да ме одерат жив. Другарят ректор Н. Балабанов често идваше на заседанията на катедрата, та да помирява горещите страсти – и, разбира се, да изрази безрезервната си подкрепа към своите така несправедливо изобличавани от мен партийни и бойни другари; ефектът беше нулев, аз не мирясах. Не ща да си приписвам някакви заслуги, но пиша самата истина; има още много живи хора от онова време, прочее, почти всички са живи, има много свидетели, ако някой има съвест, нека да каже истината ли говоря или се правя на какъвто не съм бил. Аз нищичко не спечелих от ония обречени борби, ако не броим поне това, че спасих достойнството си. Е, спечелих и още нещо: развалено, хлопащо неритмично сърце, заради което много пъти съм бил на косъм от смъртта; спасявали са ме в спешните отделения с електрошокове. И ако Бог не беше благоволил и проявил милост да ми даде още живот, мен сега просто нямаше да ме има, а вие нямаше да четете тия чудати записки. Както и да е; сега нали казват: такова беше времето. Не се оплаквам и не си приписвам никаква заслуга; просто казвам каквото е било, щото мнозина не знаят, а други пък са заинтересовани да таят истината – щото им е неизгодна. В тия две години на непрестанни битки за оцеляване и на безсрамна мимикрия проверените кадри на марксизмо-комунизма се сплотиха и превърнаха университета в своя бойна и непревземаема крепост. Оставаше им да изгонят дезертьорите като мен, та да се възцари пак така мечтаното социализмо-комунистическо единодушие. За тази цел протичаха някакви "процедури за осъвременяване" във факултетните и академични съвети, т.е. за узаконяване и бетониране на положението на проверените бойни другари на безсмъртната "Партия" в университета. Другарите вече бяха спечелили изборите в 1990 г., ала когато Луканов падна, в началото на 1991 г., положението взе да се клати – и другарите се разбързаха. Измислиха следния фокус: Понеже на всички в заповедите им за назначаване и в трудовите им договори пишеха непристойни неща, примерно "изпълнява длъжността доцент по научен комунизъм" или по "история на БКП", тия аномалии трябваше да се отстранят, а другарите да се преназначат на съвсем нови договори, с които да могат да оцелеят в задаващите се демократични бури. И мен ме уволниха 28


ето така, съвсем простичко: на всички от "наште", имам предвид другарите, Факултетният съвет гласува промяна в научните спецификации на специалностите и договорите (примерно баба ви доц. по история на БКП Тина Шишкова стана доцент по "История на България", а дядо ви доцент по комунизъм е станал, предполагам, доцент по некомунизъм, знам ли, е, знам, станал е дядо ви "политолог"), а само на мен (и на още една преподавателка, историчка, която имаше злата участ да покаже причастност към СДС) другарите не благоволиха да гласуват такава една промяна, което означаваше едно: изгонване. Гаврата си я биваше: всички до един другари от философската секция, примерно, от "диаматчици" станаха "философи", само на моя милост другарите не рачиха да сторят такова едно благодеяние, т.е. за наказание ме определиха за вечни времена да си бъда все "преподавател по марксизъм"; и понеже марксизмът веч не се преподаваше, "марксистът Грънчаров" биде уволнен, а пък комунистите от катедрата, до един дегизирани и модернизирани, си останаха, надявайки се да векуват. Е, някои довекуваха, довегертирват си още и досега; да не споменавам имена. И тъй, в началото на 1992 г. другарят ректор Никола Балабанов, сияещ от щастие, ми връчи заповед за уволнение; същият, казах, още се мотае в университета, циркулирайки непрестанно между неговата сграда и намиращата се на две преки, съвсем близо, централа на БКП (БСП). Такива като него, изглежда, наистина са вечни и безсмъртни... Минаха няколко месеца и спечелилото властта правителство на СДС, на Филип Димитров, започна люта битка за демократизация на университетите; прие се законът "Панев", с който се направи опит за плаха декомунизация, т.е. на бившите партийни секретари на БКП се забрани да стават повече ректори, декани и пр.; тогава партията обяви, че настъпва вселенски катаклизъм, зави най-прочувствено на умряло, нареди на агента от ДС "Сава", именно Ахмед Доган и хората му, да гласуват против – и законът биде провален. Да, ама за зла участ заради някакъв параграф от закона "Панев" катедрите по марксизъм бидоха разформировани, а другарите също трябваше да си тръгнат, 6 месеца след мен; тъй че щастието им трая за кратко. Но комунист така лесно не се предава; на организираните набързо "конкурси" за нова катедра "обществени науки" най-верните другарки и другари бяха върнати в университета, а пък понеже и моя милост се яви на тоя конкурс, новият ректор Огнян Сапарев, сега вече знаем, също агент от ДС, сам себе си турил в комисията за конкурса, сияещ, благоволи лично да ми каже, че съм скъсан; той, прочее, имаше да ми връща за други мои прегрешения, по линия на клуб Демокрация в Пловдив, където сме се сблъсквали с него така, че искри са фърчали наоколо. Е, отмъсти ми за всичко, и то наведнъж, нищо че имах най-много публикации в научни списания от всички кандидати и прочие. И тъй, моя милост най-сетне биде изтикана от науката и "ака29


демията", което, погледнато от дистанцията на времето, е съвсем правилно: какво могат изобщо да правят такива като мен в една такава "академия"?! Тия неща, убеден съм, трябва да се знаят, като личният момент, разбира се, не е толкова важен; което се случи на мен, предполагам, се е случило и на други, а не имената са важното; важното е същността, важна също така е и самата истина. Аз лично, като си представя какво би ме очаквало ако все пак бях оцелял в ония битки и досега, да речем, си бях в ПУ, то тръпна от ужас заради кошмара, който би ми се наложило да преживея в една такава "академична" общност; и благодаря на Бога, че ме предпази от такава евентуалност – и така ме и спаси. Положително мен сега нямаше да ме има ако цели 20 години би се наложило да ме ръфат всекидневно тия комунистически псета. Щото аз лично имам една фатална особеност: не се примирявам, не кандисвам на сделки, позволявам си лукса да съм принципен, идеалист съм, вятърничав съм, склонен съм да си пренебрегвам личния интерес, поради което наистина съвсем не ставам за вегетиране в една "научно-академична" общност, построена на началата на конформизма, комуналността, безличието, посредствеността, послушанието, аморализма, безсрамието. Да, точно такива възпитават и обучават бъдещия "интелектуален елит" на българската нация, уважаеми ми дами и господа! Което означава само едно: същинският кошмар на нацията ни все още предстои. Щото обучените в такива "академии" след това отиват в училищата и културните институти, за да мултиплицират некадърността си най-вече върху нашите деца, върху цялото младо поколение на България, ставайки "учители" и "възпитатели". Да, наистина е страшно, а кошмарът тепърва предстои. След години нищо чудно даже самият Бойко Борисов да почне да ни се струва "изтънчено-интелектуален"; ето, самият Ицо Мамата вече успя да стане дори "доктор хонорис кауза"! Една нация без духовен и интелектуален елит е обезглавена нация. Видяхте какви са ни "църковните водачи". Ето, аз пък ви казвам какви са ни доайените в такава важна сфера като университетското образование. Навсякъде е така; недейте да си мислите, че университетите ни са нещо като островчета на чистота и невинност. Няма такова нещо, и там цари най-отвратителен материализъм, търгашество, безнравственост, безпардонност, наглост. Ето, тепърва ще ближем и ще се наложи да лекуваме тежките рани, които комунизмът нанесе на културната, да не говорим пък на духовната сфера, в която образованието е нещо като средоточие и ядро. А ний даже си позволяваме лукса да не виждаме проблема, да си затваряме очи пред него, което означава, че болестта на целия организъм – ние, държавата, нацията, сме този организъм! – в един момент нищо чудно да стане и нелечима. Дали вече не е дошъл този момент, а? Да се върна пак до разказа си. Да се върна пак до моята многострадална дисертация, която аз все пак направих опити да защитя; нали уж вече бях30


ме демокрация, комунизмът нали уж си беше отишъл, защо пък да не опитам да видя дали поне някаква промяна в тази област не се е случила? Има едно нещо, което трябва да изтъкна в самото начало. Ако даден "учен", примерно, има титлата "кандидат на науките", пък макар и придобита върху дисертационна тема, примерно, за "еволюцията във формата на фуражките в съветската армия и милиция", то такъв "учен" става непоклатим – и ще може да цъфти в академиите ни така, както бурените растат в гнусното бунище. Разбира се, ако бяхме нормална страна, трябваше нещо да се направи, та тия съвсем фалшиви дисертации и титли да бъдат обезсилени; това, разбира се, не стана, а пък "учените" от тоя род не само продължиха да съществуват, нещо повече, те си останаха на най-възлови позиции, където пак да могат да командват парада, да колят и бесят, т.е. да възпроизвеждат псевдоучеността и безнравствеността си. Защото точно такива бяха на позиции да подбират и назначават "младата научна смяна", именно асистентите, аспирантите, докторантите и прочие. Ето защо заразата и проказата на българското университетско образование не само не беше предотвратена или спряна в новите демократични времена, нещо повече, тя се засили и прие най-уродливи форми. В т.н. "специализирани научни съвети" към ВАК ("Висшата атестационна комисия"), където именно се защищаваха дисертациите, продължаваха да заседават предимно стари мохикани на комунизма, блюстители на комунистическата антинаука, като това особено важеше за т.н. хуманитарна, сиреч, идеологизираната сфера. Аз сега нямам за цел да опиша какви невероятно низки и долни "механизми" на отношения съществуваха в тая сфера; примерно, много бъдещи труженички на науката от женски пол просто са били поставяни пред избора: или ще си легнеш с меродавното властно старче от съвета, та да те олигави колкото си иска, или ще видиш докторска диплома на кукуво лято. Разбира се, най-напред младата кандидатка за "кандидатска титла" трябва да обслужва сексуално своя "научен" ръководител; аз нали писах преди време за историята на един младеж, който издържал бляскаво такъв конкурс, но не взели него, а взели едно момиче, като казали на младежа следния железен аргумент: "Виж какво, млади момко, искаш да ставаш асистент, хубаво, асистент, асистент, ама ний тогава кого ще чукаме ако почнем да вземаме такива като тебе?!". Това е съвсем истинска история; ако се наложи мога да призова лицето, на което се е случила, да я потвърди публично. Тъй че униженията, които е трябвало да понесат много млади кандидати за научното и академичното поприще са били невероятни; разбира се, в такава една атмосфера можеха да вегетират само безскрупулните, готовите на всичко за да се докопат до заветното място. Аз например знам една другарка от мое време, която, за да остане в "академичната сфера", и се наложи да преспи с десетки партийни секретари, кой от кой по-властни, и това беше публична тайна, а пък в демократичните времена, предполагам, е продължи31


ла по поетия път, и, за удивление на всички тя, макар че вече остаря, продължава да се изявява като "учена" в ПУ! По разбираеми причини няма да кажа името и, но мнозина, които познават тамошните реалности, ще се сетят за коя одиозна особа става в случая дума... А моя милост имаше злата участ да е мъж, който при това е неспособен да си проправя пътя както други правеха в ония, пък и в сегашните времена, именно, опирайки се главно на половия си орган; щото, разбира се, има и много доцентки, които с удоволствие ще ти проправят пътя в науката, ако им сториш някоя сексуална милостиня. Да, ама някои, представете си, се гнусим от тия неща. Не казвам, разбира се, че всички така са просперирали в "науката", но немалко просперираха точно така. Но аз май пак солидно се отклоних и дори олях, тъй че да се върна при темата си и да разкажа за своите перипетии с така безславната ми дисертация. Уволнен от ПУ, след като мислех за откриващите ми се хоризонти, трябваше да избирам между следните възможности: или да си обирам крушите от България (и за това много съм мислил), или да остана в този наш български ад, където, както знаем, даже и не са нужни дяволи да ни ръгат с вилата в казана, щото ний сами си дърпаме надолу ония, които си подадат главата над повърхността. Може и трябваше да се махна, но имах жена и малко дете; сега знам, че някои и в моето положение са избягали, стигнали са някои от тях чак до Австралия, но ето, аз не посмях. Останах. Първото, което сторих, бе да се запиша като "свободен аспирант" в катедрата по философия в СУ "Св. Климент Охридски". Това стана в далечната 1992 г., когато шеф на катедрата беше мой познат, уважавания професор Любен Сивилов (навремето него също съм го канил във Философския клуб в ПУ, та оттам се познавахме лично). Подготви се обсъждане на представения ръкопис. Ето какво се случи на това заседание. Накратко: един от рецензентите (да спестя името му) ме обвини, представяте ли си, в "уклон към историческия материализъм"! Той, разбира се, не можеше да предположи, че за същото, но с обратен знак, ме бяха вече обвинявали в ония знаменити обсъждания преди 1989-та г., проведени в ПУ; текстът е един и същ, преди 1989-та г. за него ме обвиниха в "отстъпление от марксизма", а в 1992 година професор, който цял живот си е изкарвал хляба с преподаване на догмите на марксизма, ме обвини в... "уклон към марксизма"! "Уклон" значи, че моята дисертация не била, един вид, достатъчно "антимарксистка", който упрек, прочее, като капак на всичко друго, съвсем не беше верен, т.е. маститият учен просто не беше чел дисертацията ми и си говореше наизуст. Но от думите му лъхаше страшна неприязън, която той даже и не опита с нещо да прикрие. Което ми говори, че може все пак и да е чел дисертацията ми, ала искаше за нещо да ми отмъщава. Разбира се, намесиха се други хора, в катедрата по философия в СУ имаше и има много уважавани и достойни от мен хора и учени, които ме за32


щитиха, изхождайки от презумпцията, че все пак вече имаме свобода и всеки може да си пише както иска. Да, ама друг, прочее, само един човек, при това дама, тогава депутат, и то от СДС, постъпи още по-гаднярски: едва ли не ме обвини в некомпетенност, намери ми разни кусури, все дреболии, но и от нейните думи лъхаше все същата зла неприязън. Отговорих и на двамата. Не помня какво съм казал, опитах се да бъда, както ме бяха предупредили приятели, благ и добър, но в един момент, разбира се, изплюх камъчето и си позволих да иронизирам опонентите си; както и да е, до голям скандал не се стигна, гласува се, бях утвърден за свободен аспирант към катедрата. Оставаше ми само да се явя на изпити, да оформя текста и да чакам ново обсъждане за "отчисляване", т.е. за явяване на същинската защита. И тогава се случи нещо, което провали завинаги моята научна кариера. Отвратен от всичко, което бях преживял до този момент, и най-вече в младежките си години в ПУ (аз в 1992 г. съм на 33 години!), мен ме обзе странно безразличие и отвращение към всичко. Не исках вече да се защищавам, не исках да ставам "кандидат на науките", видя ми се съвсем безсмислена тая титла. Не исках вече да се връщам в никакъв университет, щото тръпки ме побиваха като си представях какво ме чака там. Явно съм получил някаква комплексираност от всички тия безумия, в които ми се наложи да участвам на млади години, потръпвах от отвращение от цялата тази гнус, в която, ако придобиех научната титла, пак щеше да ми се наложи да се потопя - сякаш съм свиня, изпитваща удоволствие да се въргаля в мръсната локва. Представях си научното и академичното поприще като едно огромно тресавище или блато, пълно с мръсотии, излъчващо страшна, нетърпима гнус, в което плуват, съскат и крякат само някакви змии, гущери, жаби и какви ли не други чудовища. Признавам си, почна да ме е страх да се връщам обратно в блатото. Усещах, че нямам сили още веднъж да се подложа на този кошмар и да изтърпя същите ония унижения, които вече бях изтърпял, и то така млад: в ПУ постъпих като асистент когато бях само на 26 години! Минаха година-две или три, не помня вече; доста време мина. Аз в това време се увлякох в писането на своите учебници по преподаваните в гимназиите философски дисциплини, а в един момент написах и първите си книги. Блажено време на подем на творческия ми дух бяха ония години, имам предвид годините 1992-1997-ма. В едно училище, намиращо се на 5 минути път пеша от дома ми, преподавах на половин щат философия, вземах половин заплата, но за сметка на това имах страшно много свободно време. Сутрин завеждах малкия си син до детската градинка и, ако имах час-два-три, бях в училището, после се връщах и почвах да чета и пиша; имах и изцяло свободни дни, в които само пишех и четях, а пък когато се изморявах, се разхождах в близкия парк. И, зареден с нови сили се връщах към заниманията си. Блажени времена! 33


Отвреме-навреме се сещах, че трябва да ида до София и да почна да уреждам положението си там, ала все отлагах и отлагах, щото кошмарите от ПУ оживяваха сякаш пред очите ми. И пак отлагах. Минаха години, а аз даже не се бях явил в катедрата в София да говоря за срокове и пр. Даже научен ръководител не си бях уредил. С моя приятел от Санкт Петербург, доц. Н. Валериевич Григориев продължавахме да си пишем, обсъждахме кой какви текстове пише и е написал, но и доц. Григориев, и аз лично, се убедихме в един момент, че все пак писането е по-важно от формалната "академична" работа в едни отвратителни условия, които като едното нищо можеха да убият всеки, дори и най-издръжливия творчески порив, за вдъхновението да не говорим изобщо. И така моята дисертация си оставаше незащитена. Като минаха години в един момент аз все пак отидох в катедрата в София да видя какво може да се направи. Само да проверя какво е положението сега. Оказа се, че тъй като не съм се явил толкова време, съм отпаднал. Да се зачисля пак трябваше ново обсъждане. Свободните аспирантури вече бяха станали платени. Шеф на катедрата вече беше проф. Сергей Герджиков, пак някогашен гост-лектор във Философския клуб. Срещнах се с него, уговорихме се пак да се явя и пак да се зачисля. Не знам защо се съгласих. Ей така, да опитам, да видя какво пак ще стане. И се явих. Знаете ли какво стана? Ще ви кажа. Вълнуващо е. В новото заседание, което трябва да е станало някъде 1994-95 година, наистина не помня в момента, пък и не ми се прави справка из книжата ми, се повтори абсолютно същото заседание, с абсолютно същите опоненти и критици, които казаха кажи-речи абсолютно същите приказки! Никаква промяна! Сякаш всичко беше замръзнало! Копи – пейст! На 100% съвпадение! Пак други учени заявиха, че имам право да пиша както искам, е, трябва да се поработи още малко, тоя аргумент беше нужен, та критиците ми да преглътнат горчивия хап. Аз пак се изказах, но съвсем вяло тоя път. Пак бях зачислен. Сам не зная защо участвах още веднъж в тази история. Но знам друго нещо: след нея вече не изпитвах никакво желание да защитавам дисертация. Никакво! Пресекна ми завинаги желанието. Край! Баста! Финито! Конец! Майната му! Това е. Аз пак не се явих никога повече в катедрата да продължа аспирантурата си. Малко ми е неудобно, че подведох двама уважавани от мен и истински учени като професорите Сивилов и Герджиков. Ето, с тоя текст, макар и задочно, им се извинявам. Не трябваше да правя тия опити. Но системата, подобно на призрак, изглежда ме е принуждавала, нищо че бях вече извън нея. Тая система, установила се в българската наука, е всемогъща. И всеки, който иска все пак да се занимава с наука, така или иначе е под нейна власт. Ако системата не те признае, никакъв учен не можеш да си. Авторитетът на учения у нас, кой знае защо, зависи от мястото, заемано от него в бюрократичната йерархична научна система, построена у нас по съветски обра34


зец, в която има и "чинове", и "пагони", и всичко; професорът е нещо като генерал, доцентът – полковник, асистентът – лейтенант, главният асистент примерно, е нещо като капитан или майор. Това е. Даже и философи със свободен дух е трябвало да бъдат натикани в тая система. Е, аз бях изпуснат от нейните клещи. За щастие – така се случи. Благодаря на благия Бог за тая милост! Другият път ще продължа. Имам още какво да кажа. Ще се опитам отстрани, от принципни, философски позиции да изтълкувам автентичната идея за университет, която, оказва се, у нас сякаш няма никакъв шанс да придобие реалност. Днес у нас има много "академии", но духът не е в тях. Духът на безсмъртния разум. На безсмъртната същност на самия разум. Духът е извън тях. Къде е и какво става с него трябва да помислим заедно. А как да стане така, че той да се завърне в университетите ни, т.е. да им вдъхне живот, е друга голяма тема. За нея също много трябва да се мисли. Защото положението е плачевно. Блазе ви ако не забелязвате това. Но да се примиряваме със съществуващото едва ли имаме право. Повтарям, без истински духовен елит, който се "произвежда", така или иначе, в едни качествени университети, всяка нация е сякаш обезглавена. Нашата българска нация е точно такава нация. Затуй и не сме прокопсали в нито едно отношение, затуй всичко у нас е тъкмо наопаки. Духът, както и да го погледнем, е субстанцията, която дърпа всичко напред. А ние сме станали най-бездуховна и овладяна от вилнеещ материализъм страна. Така повече не може да продължава. Защото ако продължи, нас просто няма да ни има. Хем ще ни има, хем няма да ни има. Уж ни има, а ни няма. Дали ний това вече не сме го достигнали, а? Вие как мислите?

35


УНИВЕРСИТЕТЪТ И КОМУНИЗМЪТ Да продължа размислите си; предният път стигнах до ето това есе Защо в българската наука промяна няма и не може да има?; явно се оформя една поредица; много ми се е насъбрало, нямах намерение да пиша такава, но ето, получи се. Не трябва човек да насилва това, което иде от неговия дух, извира от него. Духът е нещо свято. Ние самите сме нищо, а духът е всичко. Без духа в гърдите ни ние, човеците, сме нищо... Та темата на дисертацията ми, за чиято славна (не)защита писах толкова дълго, е точно тази: човекът и духът. Духът в човека. Формите на духа. Не знам как звучи една тема в очите и ушите на съвременните хора, живеещи във време, в което имаме свобода; пълна свобода поне в сферата на духа. Никой днес не може да ни задължи да мислим каквото и да било. Стига да не му се оставим, никой не може и да ни манипулира. Ако мислим основателно и вдъхновено, ще сложим здрави стени пред всеки опит да ни манипулират. Та днес едва ли с нещо такава една тема на дисертацията ми звучи "новаторски" или нещо подобно. Затуй съм длъжен да направя едно разяснение. Във времето, в което замислях и писах тази дисертация, за духа да се пише беше забранено. И за истината за човека – която е същност на духа на човека – беше забранено да се мисли. Защо ли? Ей-така, официалната доктрина на комунизмо-марксизма просто забраняваше всякакви размисли за човека, особено пък за духа, а пък размисли за човека и духа, разминаващи се с догмите на същата тая официална догматична доктрина-идеология на комунизмомарксизма, бяха забранени абсолютно. И ето, аз, 26-27 годишен млад асистент по философия дръзнах да пиша цяла една дисертация тъкмо за духа и човека, за духа на човека. Защо беше забранено да се пише за духа и човека ли? Ами защото онази тогавашна задължителна за всички доктрина на марксизмо-комунизма твърдеше, че тя самата била решила "веднъж-завинаги" всички проблеми, свързани с човека. Тя, представете си, била разгадала за вечни времена самата загадка, наречена човек. И разгадаването на тази загадка било найпросто. Човекът бил не човек, човекът бил... животно! Това всъщност и в резюме твърдеше официалната материалистична доктрина на комунизмомарксизма. Няма човек защото няма дух, а духът е "попщина", по думите на Ленин. Ленин тогава беше божество на комунистите и светец на идологията им. Без да искам написах вместо "идеология" съвсем друга по смисъл дума, написах думата "идология", иде от "идол". Оставям я както съм я написал. Защото е съвсем уместна и подходяща за случая. Да, човекът бил не нещо друго, а "трудеща се маймуна", която, представете си, почнала била да мисли – с такива тъпотии тогава биваха пълнени главите на нещастните студенти, изучаващи философия. То тогава, всъщност, и философия нямаше, а имаше най-отвратителен казионен догматизъм. 36


Немисленето тогава беше в своята стихия. Папагалстването и лицемерието тогава минаваше за "философия". При това "най-правилната", "единствено вярната", "единствено научната". "Учението на Маркс и Ленин е всемогъщо, защото е верно!" – ето тоя комунистически лозунг всъщност забраняваше да се мисли различно от официалната догматика. Най-добре беше изобщо да не мислиш, да не задаваш опасни въпроси. Да, отвратително време беше тогава. Тия, които тогава трябваше да преподават философия, бяха поставени в най-ужасната ситуация, в която мислещо и нравствено същество изобщо може да бъде поставено. Е, мерзавците си просперираха. И тогава както и сега. Бълваха догмите на марксизмо-комунизма и цъфтяха на "научното поприще". Е, трябваше да се преструват на "мислещи", на "модерни"; тогава схоластиката беше на висота, лицемерието и нагаждачеството – също. Идеалисти като мен обаче бяха поставени в най-унизителната ситуация, каквато човек изобщо може да си представи. Нравствен избор, и то от най-тежките: или ще погребеш всичко светло и възвишено, що те е вдъхновявало на младини, тоест или ще станеш мерзавец, или пък, по думите на Мамардашвили, ще станеш вежлив с безличното, т.е. ще се превърнеш в... шпионин, водещ двойнствен живот. Ще играеш сложна и опасна роля. Не, това не значи едно да мислиш, друго да говориш, щото това също е подло. Ще мълчиш, ама незабелязано – и тайно ще се отдаваш на любимите си занимания. Ще водиш наистина съвсем двойнствен живот. Два живота ще водиш. Лесно му е било на Мамардашвили дето пише тия работи, щото обаче не е бил действащ професор, не е преподавал на студенти; само по едно време изнася няколко знаменити лекционни курса, когато вече е могъл да си позволи открито предизвикателство на системата на немисленето, каквато е комунизмо-марксизмът. Иначе той си е бил "научен работник" и изследовател. По-лесно е само да пишеш; но да лъжеш пред живи хора и да шпионстваш пред тях е много по-трудно. Имам предвид преподаването. Моя милост обаче тогава беше асистент. Изпаднах в крайно тежка ситуация с постъпването си в университета. И то тежка в две насоки: изследователската, свързана с писането, и в частност с писането на моята "епохална", както се видя, дисертация, и също и най-вече – с преподавателската. Ето как тогава реших тоя казус. А тогава бях млад, буен и... луд, значително по-луд, отколкото съм сега... Аз поначало съм устроен така, че конформизмът органически е неприсъщ на душевния ми, както казват руснаците, "уклад" или строй. Не мога, няма как да се подмазвам, нямам дарба в тая насока. Бидейки идеалист, за мен единствено истината е имала и има значение. Накратко казано, понеже вече Миша Горбачов беше отменил цензурата и нещата се раздвижиха, моя милост, обнадежден, се впуснах в люта битка да доказвам свободата си. Във всички посоки. Без компромиси. 37


Първата статия, която ми излезе в тогавашния младежки вестник носеше заглавието "Да говориш каквото мислиш...". Разбира се, и да пиша почнах както мисля. Прочее, аз винаги така съм го правил. По-добре да мълча, отколкото да говоря това, което не го мисля. Мълчах, мълчах, в един момент проговорих. Това пък се отнася най-вече за преподаването. Моите студенти от онова време сигурно имат крайно противоречиво впечатление за моята особа. Няма как, понеже темата ми е за истинския университет, длъжен съм да разкажа и това. Само да не забравя това, до което стигнах - и с което започнах: за темата на дисертацията ми, която наистина коренно се разминаваше с господстващите тогава стереотипи и представи в официалната, така да се каже, философия. Тоя момент трябва да го имам предвид, затуй да не го забравя. Ще се върна на него като завърша отклонението, което обещах. За да се сетя после сложих тоя знак. Духът, царящ в катедрата, в която постъпих – катедрата по "Марксизъм-ленинизъм" в ПУ "Паисий Хилендарски" – беше дух на най-отвратителен догматизъм, блюдолизничество, конформизъм, подлизурство, некадърност; миришеше на мухъл в тая катедра – и вееше духът на мъртвина, на разлагащ се труп. Марксизмо-комунизмът тогава наистина беше в такова състояние на гниещ труп, излъчващ отвратителна смрад в простора, труп, който просто нямаше кой да изнесе и погребе. Помните ли филма "Покаяние"? Крайно задушна атмосфера, предизвикваща спазми на гадене и на повръщане. Поне за мен беше така. Някои обаче, подобно на трупните червеи, много добре се бяха нагодили към тая атмосфера. Цъфтяха и просперираха. В парично отношение най-вече. Подобно на тъкачки-многомашиннички работеха на две-трипет длъжности и места – и прибираха добри пари. Партията умееше да се отблагодарява на мерзавците. Както и да е, казах главното. И ето, в такава една атмосфера попаднах, а все пак, като наивник, имах известно очакване, че тук може да срещна и "истински учени". Все пак това нещо се наричаше "университет". Е, не срещнах – ако не броим неколцина, по-малко от пръстите на едната ръка, с които можех да обменям мисли, предимно по политически теми: за Горбачовата перестройка и за това, което пишеха тогавашните съветски вестници. Щом падна цензурата руските вестници станаха за кратко време много интересни. Но по философски, същински теми, аз така и така не намерих събеседник в този университет. Точно затова ми се наложи да правя ФИЛОСОФСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ, в който почнах да каня истински философи от София. Но това стана по-късно. А аз искам да кажа нещичко за самото начало. Сега изплува в съзнанието ми образът на първото мое занятие в ПУ като асистент. Бяха ми се обадили, че Факултетният съвет е гласувал приемането ми за асистент много късно, след като занятията вече бяха почнали. Конкурсът беше през лятото, през юни-юли, спечелих го, но цяло лято и целият септември Партията, явно, е размишлявала над необичайния казус: мо38


же ли да допусне "ничий човек" като мен да стане асистент по философия?! От немай-къде се решиха да ме вземат, както казах, много късно, някъде към средата на октомври; получих телеграма да се явя на работа след като вече не вярвах, че ще ме утвърдят. Както и да е. Първото ми занятие се състоя в една семинарна зала, намираща се на тавана в сградата на химическия факултет. Понеже току-що бях пристигнал, куфарът ми беше в канцеларията, нямах и квартира, изпотен от бързане, се изкачих до тази зала и се озовах за първи път пред студенти в качеството ми на техен преподавател. Трябваше с нещо да ги занимавам. Първите часове обикновено са съвсем формални. Преподавателят съобщава някакви изисквания и толкоз. Аз обаче сторих нещо, което изуми студентите. Нищо чудно да са ме възприели като неудържим, ако не като съвсем луд. Защото в това първо занятие моя милост така се вдъхнови, че изнесе на студентите съвсем непредвидена лекция за... Платон. Не за Ленин, както е по програма, а за Платон. Това, което ми беше присърце, с това започнах. Разказах свои най-съкровени, изстрадани мисли. Ударих още с първото си занятие, както се казва, "през просото". Повярвах, бях си въобразил, че щом съм в университет, а университетът не е нищо друго освен свобода, то значи аз трябва да се възползвам от свободата си. Това и направих. Студентите ме гледаха с отворени усти. Не знам как са ме възприели. Те такова нещо не бяха чували и виждали. Както и да е, с една дума казано, преподаването ми в този университет започна, така да се каже, с "фалш-старт". Думи като "марксизъм", "Ленин" и всички останали думи и клишета от т.н. "диамат" не бяха думи от моя речник. Езикът ми не се превърташе да ги спомена. Пазех се от тях като дяволът се пази от тамяна. Бях, повтарям, млад и луд... Не си спомням какво точно съм казал в онази своя реч; помня, че им разказах какво е философия според Сократ и Платон, разказах им "митът за пещерата", разтълкувах им го, а този мит, уважаеми читателю, е "напоен" с идеализъм, блика от идеализъм. Марксизмът пък, за който бях нает да преподавам, е най-враждебен на всякакви форми на идеализъм, особено пък на нравствения такъв. Аз тогава, така да се каже, се разобличих. И когато след няколко дни се срещнах с официалните фактори в катедрата, ми се даде да разбера, че някой вече е докладвал "там, където трябва" за моето свободомислие в онова първо занятие в залата на тавана на Химическия факултет. Бях предупреден да внимавам. Най-доброжелателно все още. Казаха ми: имаш програма, ще следваш нея. Никой не се интересува от твоите лични "съкровени" мисли. Каквото е трябвало да се мисли и каже, вече е измислено. Измислили са го "класиците". Ний, слава Богу, не трябва веч да мислим, щото всичко е измислено. Ний трябва само да папагалстваме. Ето това в същината ми се каза. Усетих силен трупен полъх, толкова силен, че главата ми се замая. Край, илюзии! Мръсният живот беше вече около мен. Трябваше да стъпя на земята, да сляза от облаците. 39


Оттук-нататък моят живот първите две години стана кошмар. Извинявам се тук на студентите, на които съм преподавал тогава. Наложи се да мълча като пън! Давах им някакви казионни планчета, но сам изпитвайки пълно отвращение към "учебния материал", езикът не ми се преобръщаше да каже нещичко, затуй предпочетох да мълча. Нека да ме възприемат за олигофрен, но аз против съвестта си няма да говоря. Бях също така и твърде неопитен. Бях само на 26 години. Стоях пред студентските банки като... статуя и тъпо се усмихвах. Често в занятията ми имаше гробно мълчание. Никакъв спор и разговор не се получаваше. Самите студенти ме съжаляваха и ми съчувстваха. Чат-пат разни по-отворени студенти почваха да говорят опасни приказки, коренно разминаващи се с официалната догматика. Аз вече бях претръпнал. Хилех се и съвсем не можех да им противореча, т.е. да защищавам доктрината. Някои студенти станаха и нагли: почнаха да говорят неща, които аз, като асистент, трябваше да парирам непременно, щото "светини на идеологията" отиваха по дяволите. Много е възможно, по заповед, разни провокатори да са правили това за да ме проверяват. И да докладват после как съм реагирал. Аз бях ни жив, ни умрял. Почнах да се замислям дали да не се махна, да си обера крушите от това адско място. По дяволите шибаното асистентстване! Усещах, че ще пукна от задушаване. Нещо трябваше да се направи. Разбира се, и тази нова ситуация незабавно биде докладвана от нарочно поставените "бдителни уши", и то не къде да е, а непременно и точно "там, където трябва". Спомням си, понеже предавах предимно на студентите от българска филология (и други такива специалности), на които никой друг не щеше да преподава, щото бяха вироглави, а също така и прекалено интелигентни и „отворени” – много доценти и асистенти били подложени на осмиване заради тъпотия и неграмотност от студентите и затуй насадиха мен при тях! – та си спомням, че странен интерес към моята особа в един момент почна да изпитва не кой да е, а самият Огнян Сапарев. Някои студенти, които се сближиха все пак с мен, редовно ходеха да се срещат и с него. Както и да е. Сега вече с положителност знаем, че Огнян Сапарев е бил в онова време агент на ДС. Няма значение, неговият интерес към мен обаче особено силно се прояви когато по-късно създадох Клуба. Никога, за моя чест, не съм разговарял с това лице, ако не броим сблъсъците ни по-късно, в клуба ДЕМОКРАЦИЯ, създаден в първата седмица след 10 ноември 1989 г. Но да се върна на разказа си. В един момент работата взе да става дебела и на проверка на мое занятие ми дойде самата шефка, доцентката по БКП Тина Шишкова. За тая особа вече стана дума. Тук обаче искам да кажа и още нещо, нещо съвсем лично. Нищо че тя беше "специалистка по комунизъм и по БКП", дойде да проверява мен, философа. Те тогава другарите от БКП от всичко разбираха, та затуй не е странно това нейно посещение. Разбира се, тя беше върла и най40


догматична комунистка. Занятието, което тя провери, стана знаменателно. Студентите – нищо чудно някои пак да са изпълнявали предварително дадени инструкции – станаха нагли дотам, че един открито започна да говори срещу самия... Тодор Живков! Нечуван скандал! Тина Шишкова внимателно следеше реакцията ми. Моя милост каза нещо от рода "Ами Вие така мислите, а някой мисли ли другояче?". Не разкритикувах изобщо наглеца. Тина Шишкова си записваше разни неща постоянно в дебелия тефтер. После два часа ми говори, че съм се провалил тотално. Така беше, провалих се. Не отрекох. Позовах се на това, че още съм неопитен. Много прочувствено го казах. Едва ли не го изплаках. Другарката Шишкова почувства, че строгостта ù е прекалена. Опита се да ме вкара "в правия път" по един най-йезуитски начин. Няма как, щом стана дума за това, длъжен съм и него да споделя. Та ето какво стана. Ще се опитам да предам речта ù, понеже ми се иска да почувствате нещо от духа на онова гнусно време: – Ангел, ти си много млад и неопитен. Но класовият враг не спи, трябва да сме бдителни! Работата ти е много отговорна: трябва да възпитаваме младите в преданост към делото на комунизма! Невероятно отговорна и трудна мисия! Надявам се, си даваш сметка за това? – Е да, давам си сметка, как да не си давам сметка?! – Така. Партията ще ти помогне за всичко. Ще посетиш занятия на твои опитни колеги, за да видиш как следва да се громи класовият враг. Ти си умен и ще разбереш всичко. Млад си, ще се поправиш. Партията е великодушна и умее да прощава на разкаялите се. Само дето не виждам искрено разкаяние у теб все още. – Е, разкайвам се! Но съм крайно объркан, щото на моменти психиката ми сякаш блокира. Стоя и не зная какво да кажа. Празно ми е в главата. Имам чувството, че няма да се справя. Крайно съм разстроен! Плаша се! – промълвих. – Не се плаши, всичко ще се оправи. Виждам те, че си способен младеж, с всичко се привиква. Наистина не си опитен, но ще свикнеш. Не мога да предположа, че ти имаш скрупули спрямо нашето марксистко-ленинско учение. Завършил си в братския СССР все пак. Имаш превъзходна подготовка. Знам добре, че ти предател не си. И враг не си. Не мога да предположа такова нещо. Добър човек си. И в тази връзка искам сега да ти споделя нещо, за което отдавна си мисля. Слушай ме внимателно. Тина Шишкова в тоя момент дори стана, сипа ми чай, нареди ми да се отпусна. Щяла да говори с мен по една "твърде деликатна човешка тема". Изострих слуха си. Какво ли ме пък очакваше сега? – Ангел, ти си добро момче, а пък аз познавам едно много добро момиче. Твоя студентка е, преподаваш ù в момента. Искам да ви запозная, ейтака, да се срещате, да си общувате, да станете близки. Смятам, че много ще си допаднете. Момичето е скромно и добро. Произхожда от много добро се41


мейство. Родителите ù са партийни другари. Баща ù работи на най-отговорна партийна работа. Голям шеф е. Момичето е добре осигурено. Разполага със свой личен апартамент в самия център. Ти, както знам, си без жилище и се мъчиш по квартири. Както и да е. Ако си допаднете, а човек знае ли какво може да ни поднесе живота, всичко може да се очаква, вие двамата с това момиче един ден можете да сте много щастливи и да изживеете живота си заедно, колективно. Защо пък да не се ожените? Аз съм много близка със семейството ù. Ето, искам тия дни да ви срещна и да ви запозная. Ей-така, да седнем на чашка кафе някъде. Примерно, в ресторанта на панаира. Какво ще кажеш? Гледах я като ударен с мокър парцал право по лицето. Чак това не бях очаквал. Но тя беше много умела йезуитка, говореше меко и бавно. А и какво друго можех да кажа?! Отвърнах ù, че няма проблем да се запозная с момичето. Скоро и това се случи. Намекна ми се, че ако работите с момичето потръгнат, и моята кариера ще потръгне рязко нагоре. Пък и ставах неуязвим, щом се предполагаше, че ще стана човек на всемогъщата шефка. Да спра сега дотук. Май адски много се отклоних. Но да се върна на темата си. Съвсем забравих каква ми е темата обаче. Ето до какво води... свободата. Води до пълен хаос. Нищо де, ще погледна по-горе и ще разбера каква ми е била темата... Да, за преподаването. За кошмарната ситуация, в която се оказах във връзка с битието-житието ми на млад асистент по философия в ПУ. В катедрата по "марксизъм-ленинизъм". В "царската катедра", както тогава я наричаха. Всички в катедрата бяха все партийни другари, и то мастити. От космическа, но провинциална величина обаче. Искам обаче да кажа нещо тук, което, чини ми се, ме спаси. Става дума за доцента по философия доц. Христо Митровски, бивш шеф на катедрата. Бог да го прости, тоя човек вече е покойник! Аз всъщност бях негов асистент. Той беше единственият доцент по философия в катедрата. Всички други бяха главни и старши асистенти, май никой не можеше да защити дисертация, независимо от яките си партийни връзки. Та доц. Митровски, човек с македонски корен, беше, противно на очакването, тих, хрисим човек, обигран обаче в партийните битки, бивш зам.Ректор във времето, когато катедрата наистина е била "царска", т.е. Ректор е бил нейният шеф. Поборников се наричаше това лице. По времето, когато аз постъпих в ПУ, Поборников вече беше шеф на АОНСУ към ЦК на БКП, филиал в Пловдив, но легенди се носеха за него. Бил пич, уредил бил всичките от катедрата с държавни апартаменти. Както и да е. Натам може би ще напиша нещичко и за тази особа. Професор по комунизъм, но май беше по-голям професор по далаверите. То комунизъм и далавера са много близки, родствени понятия. Не знам дали е жив още. Да се върна на отношенията си с Митровски. 42


Не знам защо, но с този човек много си допаднахме. Аз го уважавах. По една причина: той беше много обиден на всички. Съчувствах му. Откакто вече не беше шеф на катедрата, а на неговото място се беше разположила Шишкова, всички подлизурковци мигом се бяха отметнали от него и вече, подобно на кученца, гледаха право в очите новата шефка. Той самият не можеше да понася шефката, явно в партийните битки са имали някакви сблъсъци, за власт, естествено, за какво друго?! Тя го беше победила. Той се беше оттеглил и на тихо лижеше раните си. Никой не общуваше с него, имам предвид младите кариеристи. Затуй и той към мен, и аз към него се привързахме. Аз имам винаги тая способност да се свързвам с провалени, нямащи бъдеще хора. На всичкото отгоре Митровски вече беше в пенсионна възраст и Шишкова се чудеше как да му бие шута. Е, би му го. Първо би шута на Митровски, а пък след това би шута и на мен. Но докато Митровски беше в катедрата, моя милост беше неуязвим. Е, не съвсем, но имах неговата подкрепа. Неговият глас все още се чуваше, особено сред доцентите, които сякаш всички единодушно мразеха Шишкова. Особено имаше един Стойчев, ако не бъркам името му, доцент също по БКП, който, прочее, има голяма заслуга да ми се даде ведомствено жилище. Ще кажа как, ако не забравя. Митровски във философията беше твърде посредствен човек, но той и нямаше амбиции в тази посока. И на тази основа моя милост, която имаше амбиции, почна да му импонира. Той с интерес почна да чете мои текстове, от които сякаш нищо не разбираше, но имаше усещането, че това е "чиста философия". Бях му странен. Кокореше очи като четеше и дълго-дълго мислеше. Аз не мислех в установения коловоз, а си вървях по свои пътища. Той такова чудо в живота си не беше виждал и чувал. Много обичаше да разговаря с мен. Водехме какви ли не разговори. Имам чувството, че у тоя възрастен човек, в резултат на нашите беседи, се пробуди човекът, затиснат от огромните и тежки железо-бетонни блокове на комунистическата догматика. Аз пък изобщо не страдах от нея и навярно затова съм му бил интересен. Не знам. Често Митровски ме допускаше на изпити аз да изпитвам студентите; понякога ме и гледаше как изпитвам. Аз на изпити провеждах кратка беседа със студента. Поглеждах писаниците му и го питах за нещо съвсем друго. Отчаяният младеж сякаш живваше. Отвръщаше ми, почваше разговор. Студентите, разбира се, са много интересни; личността винаги е интересна. Стига да се отнасяме с нея човешки. Така, след тия разговори, съм спасил много студенти от двойка, щото те наистина нищичко не бяха написали и си бяха направо провалени. Пишех им, след беседата, почти винаги четворки, като обяснявах на доцента, гледащ ме с интерес и усмихнат, че младежът има "наченки на философски дух", т.е. заслужава оценката. Не че доцентът не разбираше каква е далаверата, но и нему му беше писнало да къса неподготвени студенти. 43


А студентите на изпита по философия тогава си идваха все съвсем неподготвени. Мечтаеха, горките, за една мизерна тройчица. Аз им пишех четворки, а пък ако доцентът не присъстваше, и повече им пишех. Тъй си живеехме и се разбирахме с доцент Митровски, светла му памет, човекът много ме подкрепяше! А пък в бъдещите битки в катедрата на моменти направо ме спасяваше. За разлика от други, които ме блъскаха в огъня, пък после се оттегляха да гледат сеир, той имаше смелостта и достойнството да ме защити публично. Да застане зад мен. Шишкова правеше ужасни гримаси в такъв момент и пиеше хапчета, а пък той, милият, ликуваше. Много се мразеха, повтарям, не знам защо, но се досещам. Както и да е. Та да завърша подетия проблем за преподаването в началния ми период. Но преди това да кажа и за това как се случи така, че моя милост се уреди с ведомствен "апартамент". То пък един апартамент – една стаичка. Без бокс даже. Само малко коридорче, баня и тоалетна, стая 2.50 на 3.50 м. Като арестантска килия. Но все пак беше по-добре от това да живея на частна квартира и да плащам от заплатата си наем. Таман Шишкова ме беше запознала с онова момиче – аз все пак отидох и ядох паста в ресторанта на Панаира, платена от шефката; нищо после не излезе от нейната идея за женитба с момичето! – и някакъв човек ми каза, че има "ведомствено жилище", съвсем празно, и то от доста време, а на мен ми се казваше, че няма. Аз година и повече бях все по квартири. Като разбрах, се посъветвах с Митровски какво да правя. Той помисли и рече: кажи го още днес на заседанието на катедрата. Кажи, че искаш да бъдеш настанен в него. Кажи, че имаш нужда. Аз ще уредя да те подкрепят. На заседанието стана една, която не е за разправяне. Същинска комедия. Аз станах и с разплакан глас заявих, че съм бездомен подобно на Гаврош. Мъча се по квартири и плащам луди пари. А ето, научавам, че имало празно ведомствено жилище, въпреки че ми се казваше, че няма такова. Е, имало, ама се държало в тайна. Казах, че ще съм много благодарен ако катедрата прояви милост и изиска това жилище за мен. И си седнах. А след това избухна същинска буря. Пръв доцент Стойчев стана и произнесе такава прочувствена реч, на каквато би завидял и самият Демостен. Нему явно му се беше много насъбрало против шефката и сега намери сгоден повод да ù отмъсти. Не мога да реконструирам в паметта си тази знаменита реч. Възрастният доцент беше голям оратор. Направи шефката на "бъзе и коприва", не съм сигурен дали така се звучеше тоя народен израз. Налиташе връз нея като бик с кръвясали очи. Човекът сякаш наистина се беше възмутил от това, че млад асистент е станал нещо като гаврошовец. "Другари, Партията ни нали има една грижа: човекът! И ето, ний тук гледаме как един човек, при това млад, се мъчи – и хич не ни пука?! Ний нали си имаме апартаменти, що да мислим за това, че колегата Грънчаров е бездомен. Нали доцент Шишкова си има таман три 44


апартамента, защо и е да мисли за Грънчаров! Същинско безобразие! Срамота! И т.н." И други се изказаха, не чак толкова патетично, в смисъл, че щом има апартаментче, що да не се даде на младежа. Почти единодушно катедрата гласува да ми се даде стаичката. След два дни вече бях в необитаемата и окрадена от съседите стаичка. Всичко бяха свалили, даже и електрическите контакти, да не говорим за кранове и балатум. Изтърбушена беше тая стаичка. Видях се в чудо докато я направя годна за живеене. Както и да е. Да спра дотук. Явно другият път ще се наложи да говоря за това, за което днес започнах тия записки: за дисертацията ми, за това как тогава се правеше изследователска работа, за това доколко моя, писан тогава, текст, може да бъде оценен като новаторски според ония ужасни условия, за които почнах да пиша в началото на това есе. Сега да почна да пиша за това, ще ми дойде множко, пък и нека да бъде отделно. Иска ми се да напиша нещо като съвременен предговор на моята дисертация, щото тия дни подготвям самостоятелното ù издаване като книга. Издадох я като приложение на сп. ИДЕИ, но се наложи да отстраня много правописни грешки и сега ще ù правя ново издание. Станал съм перфекционист и не мога да търпя грешките. Новото издание го правя най-вече за това да има в Народните библиотеки от моя дисертационен, както се казваше, труд. Не се срамувам за написаното тогава. Защо е така ще обясня другия път. Чао засега! Дано не ви омръзнах прекалено. Ако някой изобщо е стигнал дотук де...

45


СМЕЛ РАДЕТЕЛ НА ИСТИНАТА И НА СВОБОДАТА Велико нещо е да освободиш мисълта си – то е начало на всички начала. То е извор на свободата по принцип. Важи както за индивидите, така и за обществата, за народите. Повратът на индивида към свободната мисъл обаче стои в основата на пробуждането и разпространението на освободено съзнание сред общностите, в средите на народа. Без първото няма да го има и второто. В индивида се ражда, оттам именно тръгва всичко. Ето защо, грижейки се за собственото съзнание, ние оказваме услуга и на цялата общност – в наше лице се пробужда свободата и за нея. Даже един-единствен човек със свободна, необременена от догми мисъл е в състояние да взриви цяла една добре оформена система на немисленето. Точно на това станах свидетел и участник в ония паметни за мен времена, в които се захванах с учредяването на Философския дискусионен клуб към Пловдивския университет. Тази така показателна история на клуба започна през ноември 1987 година. Но да започна с описание на това каква бе атмосферата в катедрата и в университета тогава. За да се разберат, така да се каже, даденостите. Мнозина и представа си нямат за тия “чудесии”, които ни се наложи тогава да живеем – ние, хората от моето поколение. Катедрата по марксизъм-ленинизъм в ПУ, както и във всяко висше училище тогава, се състоеше от 4 секции – “История на БКП”, “Политическа икономия на капитализма и социализма”, “Марксистка философия” (тя имаше още по-отвратително наименование: “Диалектически и исторически материализъм”!) и, като капак на всичко, странната, но най-влиятелна дисциплина “Нàучен комунизъм”. Пиша най-подробно тия неща, защото младите няма как да ги знаят, пък и те сами по себе си говорят много. Всички студенти, от всички специалности и университети, трябваше задължително да учат тия казионни и безкрайно скучни курсове. Без да си взел изпитите си по тях по никакъв начин не можеше да получиш висше образование. Ето в такава катедра имах “неописуемото щастие” да работя съвсем млад – станах асистент по философия на 26 години. Но още по-показателни бяха лицата, които преподаваха тия т.н. идеологически дисциплини. Мнозинството от преподавателите бяха бивши партийни и комсомолски активисти, които за награда бяха турени за университетски преподаватели. Една част от тях с перверзно удоволствие изпълняваха ролята си да бъдат идеологически цербери. Това бяха най-ограничени и банални хора, без и най-малки следи от интелигентност, профани и направо простаци. Но властта тогава им даваше възможността да бъдат страшни. Изцяло безплодни за науката, те бяха верни служители на нàуката. В катедрата цареше дух на подмазване към началството и на най-отвратително завистничество. Още в самото начало ми беше дадено да разбера, че ако се впиша в техните норми и стереотипи на поведение, ще си живея безметежно: ала за това се искаше да стана презрян подмазвач на силните, да стана мръсник и 46


човек без всякакво достойнство. Понеже по натура съм неконформист, моето бъдеще в тази катедра стана доста проблематично още с постъпването ми. Разбира се, аз от самото начало направих непростими грешки. Бидейки идеалист и наивник, аз си живеех с илюзията, че понеже това е университет, аз трябва да бъда академичен, толерантен, разбиращ се със студентите, и, разбира се, отдаден на науката. Започнах да правя малки, но дразнещи средата грешки. Например в студентските книжки при заверки и изпити пишех “философия” вместо “диамат”, както беше прието. Доцентът, при който случих да започна (Бог да го прости, той вече е покойник!), беше някак си респектиран от мен, и не ми се кара, ами дълго се чуди какво е това “философия” – той си беше “диаматовец” тотално, и нищо повече от това. Четеше лекциите си от пожълтели листове, писани някъде в началото на 50-те години. Аз пък отникъде не четях, ами на семинарите си разговарях най-човешки със студентите по някакви “отвлечени въпроси”, които, естествено, нямаха нищо общо със задължителната програма. Само отвреме-навреме им казвах с няколко изречения какво се иска да знаят за изпита (арсеналът на догматизма не е богат), и така си освобождавахме времето за по-истински разговори. Но да оставим това, аз имах неблагоразумието да направя още понепростими грешки. Цялото си свободно време отделях за четене и писане. Още в първите месеци написах няколко статии и ги изпратих в единственото философско списание тогава, наричащо се “Философска мисъл”. Там, впрочем, още преди това беше излизала моя статия, и се оказа, че те харесаха и публикуваха още една. Това обаче ми излезе на носа: мнозинството в катедрата единодушно от този момент ме намрази, защото застраших статуквото им: да вегетираш, без да създаваш нищо. Първо защото това беше голям удар от моя страна, а пък на второ място защото самите те бяха доста безплодни в научно отношение. Най-силно, естествено, ме намразиха тия, които много години не бяха написали никаква статия. Тогава се искаше всяка година отчет и нормата беше една статия (публикация) на година. На мен ми излизаха средно три на година, което, съгласете се, е доста обидно за тия, които нямат нито една. Но най-лошото беше, че аз си запретнах ръкави да пиша дисертация и често с откъси от нея излизах на разни научни сесии и конференции. Това вече не можеха да ми го простят. Скоро усетих, че съм станал ненавистен на много хора, и че съм се превърнал в “черната овца”. Да оставим това, че имах чене и често най-остро се изказвах, а от мен като новак се искаше да мълча и мило да се подмазвам. И всички ме гледаха ококорено: “Кой е пък тоя бе, абе тоя за какъв се мисли?!”. Обичайни нашенски “академични нрави”, няма що… И ето в такава една обстановка (описах настроенията съвсем бегло, заради краткостта) като капак на всичко се захванах да учредявам философски дискусионен клуб на студентите. Тази идея ме обзе изцяло и в един 47


момент ù посветих цялото си време: клубът за мен се превърна в идея-фикс, в нещо най-свидно, като рожба и като дете. Катедрата първо реагира като ударена с мокър мръсен парцал по лицето, а пък после започна люта битка да превръща клуба в нещо казионно, т.е. да се меси, да опошлява и да вреди. Но аз по най-фарисейски начин му осигурих пълна независимост тъкмо като го прикрепих към Комсомола. Вярно, приемах съвети и наставления, по-скоро изслушвах ги – как иначе, та тогава Комсомолът беше “под мъдрото ръководство на Партията”! – ама си правех каквото аз искам, а също и каквото искаха студентите. Бях си намерил някои фактори в Университета, които ме подкрепяха, например шефа на тогавашното ТНТМ (техническо и научно творчество на младежта) в университета доц. Георги Андреев и също завеждащия това ТНТМ към комсомола Кирил Коликов. Те подписваха всички документи, които им представях за клуба и си личеше, че приемат тия рискове с ясното съзнание, че са солидарни с мен – защото си даваха сметка, че подкрепят нещо стойностно. Искам също да спомена името на един много важен за мен човек, главен асистент от катедрата, партиен член (тогава всички бяха такива с изключение на мен, аз бях “комсомолец”!), чиято дума се чуваше. И който единствен ми даваше ценни приятелски съвети около клуба, с който водехме найоткровени разговори по всякакви въпроси, и който ме подкрепяше във всичко – този човек се казваше Георги Грозев. Това беше един рядко интелигентен и скромен човек, личност необичайна в гадната среда около нас – и ако нямах подкрепата на този човек, аз в един момент може би нямаше да издържа. Ето че дойде моментът да разкажа как точно се разви самата история около клуба. Значи обявих го, и започнах да търся лектори от София. Първо написах официални писма до философските катедри в СУ (по история на философията, по етика и естетика, по систематична философия) и, представете си, бързо получих най-окуражителни отговори – приемаха сътрудничество и дори “методическо ръководство” на клуба. Това последното беше за мен жизнено необходимо: с тия документи аз станах доста силен защото усещах зад себе си мощна подкрепа от страна на тия най-елитни за България академични среди. Най-много ми помогнаха философът Здравко Попов (в момента е шеф на Дипломатическия институт към МВнР, а преди години беше съветник на президента Желев) и доц. (тогава) Цочо Бояджиев, мои преподаватели в СУ, с които се знаех от времето на единствената година на моето обучение в СУ (после заминах за СССР). И ето, за първата лекция се оказа, че дойде не предвиденият и дал съгласието си акад. Азаря Поликаров (исках клубът да се открие от такава “тежка личност” като академика), а именно от Здравко Попов. Защото в последния момент академикът звънна да се обади, че е настинал и че не може да дойде (той дойде по-късно обаче). И тогава аз помолих Здравко да дойде и да спаси положението, той се съгласи и наистина дойде. 48


В аудиторията, в която беше обявена първата лекция на новия клуб, беше препълнено. Толкова хора тази аудитория едва ли някога е побирала. Най-отпред, разбира се, седяха “приятелите” ми от катедрата по марксизъм, в цял състав, барабар с шефката й: те, горките, очакваха академика! Главно защото беше големец, а не заради лекцията, разбира се. Аз обявих станалата промяна, публиката като че ли се разочарова (наистина това не е приятно) и представих госта Здравко Попов. Признавам си, че се безпокоях малко какво ще стане, питах се как Здравко ще овладее толкова голяма публика, и то без микрофон. Аз лично винаги много съм го уважавал и ценял като философ, но и представа си нямах за неговите ораторски способности. Той ми е водил семинари в СУ, а това е друго. Бях доста притеснен, седнах, а Здравко започна лекцията си на тема “Философията като човешка потребност” (аз бях измислил тази тема и Здравко я прие без възражения). Той започна с тих глас, ала веднага се разбра: въздействието на този човек върху публиката е така мощно, че то мълниеносно се разнесе и обхвана всички. Става дума за невероятно силно духовно въздействие на думите му, някакви “токове” запрескачаха през телата и залата започна да го слуша със затаен дъх. Здравко си разказваше за свои най-изстрадани мисли, свързани със свободата и съществуването на човека, и то така образно, просто и ясно, че публиката, която не е слушала никога толкова чиста философия, незабавно усети трепета, че сякаш присъстваш на някакво свещенодействие. Разбира се, хората от катедрата по марксизъм бяха шокирани, някои се преструваха, че разбират, а други скоро започнаха да се прозяват и си тръгнаха най-учтиво. Не си спомням дали някой от “тузарите” изобщо издържа до края на лекцията. В един момент срещнах погледа на Здравко и усетих весели искри в очите му, все едно ми каза: “Видя ли как успях майсторски да ги разкарам твоите неприятели!”. Останаха само студенти и Здравко стана още попрям и въздействащ. Публиката беше опиянена от неговата мисъл, такова чудо в ПУ никога не е имало. Пиршество на наистина свободната човешка мисъл! Точно така си бях представял клуба и Здравко успя да го постигне още от първия път. Аз бях на върха на щастието си, на моменти ту ми избиваха сълзи на очите, ту ме тресяха горещи вълни по тялото, а пък сърцето ми туптеше като бясно – аз май около емоциите около този клуб си развалих сърцето (факт е, че от тия години датира моето заболяване на сърцето). Когато Здравко приключи, студентите мълчаха докато се съвземат, но скоро започнаха да задават своите въпроси. Здравко им отговаряше най-подробно и внимателно; благодарение на него нямаше как да не се усети един, без преувеличение, оксфордски дух, изцяло непознат в този университет. Настина лекцията на Здравко беше символично събитие, което показа, че в този клуб се заражда нещо невиждано, ново и симптоматично: прокуденият от марксистите-комунисти академичен дух започна да се завръща и в Пловдив. 49


Така започна всичко. Всяка седмица от София идваше някой от найизвестните и авторитетни философи в България тогава. Тия хора, които канех, бяха така изтънчено-интелектуални, че нямаха нищо общо с вулгарната пейзанска простащина, на която бяха носители марксисто-комунистите. За около година и нещо дойдоха много невероятно силни и с богато духовно излъчване личности, чието въздействие върху нас, младите – и аз тогава бях млад – беше направо колосално. Но най-ценния резултат от съществуването на клуба беше, че благодарение на него се създаде една общност от млади хора, в очите на които философията значеше нещо много повече от мухлясалите марксистки догми, които тогава простовати доценти бълваха от катедрите. Благодарение на клуба изведнъж тия последните станаха това, което винаги са си били, но не се е съзнавало: станаха жалки смешници и клоуни в онази отвратителна клоунада, която “Партията” най-варварски си разиграваше, упражнявайки се във всевъзможни издевателства над човешкия род. Те загубиха страшния си ореол на идеологически блюстители и цербери и набързо деградираха до нивото на това, каквото винаги са си били, а именно най-обикновени мекерета. А това означаваше, че идеологическия бастион на престъпната партия вече неудържимо започва да се напуква, което предвещаваше неизбежното му сгромолясване. В това аз виждам ролята на този скромен, но и смел радетел на истината и на свободата – и предвестник на едно ново, повдъхновяващо време! – в който тогава се превърна пловдивският философски дискусионен клуб. Който си остана безкрайно значимо явление и постижение на моята младост. (Текстът по-горе е откъс от книгата ми СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ, с подзаглавие „Кратка психологическа история на съвременна България”, излязла от печат през 2008 г.)

50


ДЕН ПЪРВИ НА СВОБОДАТА На 10 ноември 1989 г. в Партийния дом в София се откри редовния конгрес на Дружеството на философите в България, на което присъствах. Никой от нас не знаеше, че на този ден му е отредено да стане исторически; всъщност някои са знаели. Разбрахме че нещо става към обед, когато дойдоха сведения от Бояна, където пък течеше пленумът на ЦК на БКП. Не е известно дали заради конгреса на философите пленумът на "Партията" заседаваше в Бояна, защото обикновено трябва да е заседавал в голямата зала на Партийния дом. Тогава в България имаше само една партия, ако не се брои сателитният БЗНС; това го казвам за ония, на които наименованието "Партиен дом" може да им звучи като "Дом на партиите". Всъщност случилото се на философския конгрес ще бъде главен предмет на моя разказ в това есе. Дружеството на философите беше тогава казионна организация, подобна примерно на Съюза на журналистите или пък Съюза на писателите, ала не чак толкова привилегирована като тях. Малко преди Ноемврийския пленум ръководството на БКП беше дало директива да се проведат конгреси на творческите съюзи, чрез които партията провеждаше своята тотална идеологическа хегемония. Та в тази връзка точно на 10 ноември беше открит и конгресът на философите в България. Философският конгрес предизвикваше известен интерес защото една групичка философи – Жельо Желев, Николай Василев, Стефан Гайтанджиев, Кр.Каракачанов и някои други – в последните години бяха станали нещо като "дисиденти", които даваха вече интервюта за "Свободна Европа", и то заедно с интелектуалци като Блага Димитрова, Радой Ралин и някои други. Партията реагира мълниеносно на измяната им – а същите тия, "дисидентите-философи", естествено бяха членове на БКП! – като репресията спрямо тях се изразяваше в това, че ги бяха изключили (и то не всичките!) от БКП. Жельо пък, доколкото си спомням, е бил изключен от БКП още по-рано, но това не му пречеше да си има доста голяма подкрепа в партийните среди, което именно и му позволи да защити година преди това докторската си дисертация върху "Релационната теория за личността". На самата защита, провела се в голямата зала на Биологическия факултет на СУ, по една случайност присъствах и аз. Спомням си, че залата беше пълна със странни субекти, които явно бяха агенти на ДС, и които се бяха омешали сред философската и студентска основна аудитория за да подслушват какво се говори и какви са настроенията. Но всичко беше добре режисирано и Жельо, предвид мисията, за която го готвеха, стана доктор по философия, та да могат после да го наричат "президентът д-р Желев". Вече се бяха появили Русенският комитет на еколозите, Екогласност, Клубът за подкрепа на гласността и преустройството, синдикатът "Подкрепа", Дружеството за защита правата на човека. Всички тия събития бяха доста разбунили 51


духовете сред философите и на конгреса се очакваше с интерес как ще се държат "дисидентите". А също и какво ще направи спрямо тях ръководството на дружеството, което се оглавяваше от идеологическия цербер на ЦК академик Николай Ирибаджаков. Аз в 1989 година съм бил на 30 години и с интерес присъствах на шоуто-конгрес в голямата зала, както казах, на партийния дом. Никога не бях влизал в тази "светая светих" на българския комунизъм, само бях минавал отвън, а знаете сами, че огромните каменни блокове на този бастион, построен в архитектурния стил на сталинския ренесанс, винаги са излъчвали найзловеща студенина. Символизирали са в съзнанието – не само моето, предполагам – оловната тежест на тоталитарната власт, намеквали са за непоклатимата аксиома, че човекът в тази безчовечна система не значи абсолютно нищо, докато "Партията" именно е всичко. Вътре, в леговището на "мозъчния център" на БКП, излъчването беше още по-зловещо, което се подсилваше от мрамора, мозайките, украсата от каменни петолъчки, сърпове и чукове, тежки виненочервени завеси, огромни кърваво-червени знамена и пр. атрибути на комунизма. Които именно засилваха усещането за вечност на "тоталитарния рай", който обаче Горбачов вече бе успял доста да поразклати. Ето защо аз в унес поемах от тежкия, някак си мухлясал дъх на тази масивна кошмарна сграда, и, потънал в мекото кресло, с интерес слушах отчетния доклад на Председателя на дружеството Ирибаджаков. Последните години преди 1989-та, както е известно, преминаха под знака на "перестройката" на Горбачов. В Русия, в тогавашния СССР назряваше същинска революция, която самият Горбачов предизвика като премахна цензурата, като насърчаваше гласността, като започна своята обречена битка за "демократизиране", а всъщност за реанимация на вече умиращия, тежко болния съветски комунизъм. Горби, както го наричахме, схоластически твърдеше, че трябвало да се върнем при "лениновите извори", ала скоро се разбра, че не само Сталин, ами и Ленин не е бил нищо друго освен един сатрап и масов убиец. Системата пращеше по всички шевове, ала в България Тодор Живков провеждаше своята политика на "приклякване", на "приземяване", на "снишаване", та белким бурята, тръгнала от Москва, го отмине безболезнено и остави всичко по старому. У нас само с половин уста се говореше за "преустройство", разбирано обаче по специфично български и тодорживковски начин: като циментиране на статуквото. Цялата българска интелигенция четеше, направо гълташе жадно съветските вестници и списания, в които си пробиваше път ужасната истина за кървавата история на съветския, а, предполагаше се, и на българския комунизъм. В тази връзка искам да разкажа един спомен, който е доста показателен за ситуацията у нас в последните години преди 1989-та. Веднъж се връщах от работа, аз обикновено доста се заседявах в кабинета си в университета, където работех, където пишех моите си писания. Било е някъде, струва ми 52


се, към пет часа следобед, но ми беше чудно, че почти жив човек не се виждаше по улиците. Когато слязох от тролея и тръгнах между блоковете ми направи впечатление именно това: почти никакъв жив човек не се виждаше, което беше крайно необичайно. Но отвреме-навреме се чуваше всеобщ хохот и овации, подобни на тия възгласи, които се издават когато, да речем, цял град стои пред телевизорите и всички със затаен дъх следят някакъв интересен футболен мач. Аз точно това си помислих, че има някакъв мач, а хохотът и дружният смях, чуващ се от отворените прозорци на всички холове, обаче ме караха да не съм съвсем сигурен, че това е мач. Отидох си в къщи, пуснах телевизора и какво да видя: Тодор Живков, ухилен до уши, произнасяше онази своя реч, в която именно говореше пълни глупости за "снишаване", за "приземяване", та бурята белким ги отминела. Хората му се смееха, нищо че отдавна се носеха какви ли не слухове за някакви хипотетични болести на "Първия", за пенсионирането му, за това, че Горбачов бил недоволен от него и щял да го сваля. Но ето че този нагъл тип няколко месеца преди преврата демонстрираше прекрасно настроение и явно се надяваше, че и този път бурята ще го подмине. Изглежда леля Ванга наистина му е била казала, че ще живее 150 години, окръжен от всеобща народна любов, а той, което е още поважното, й е повярвал... Но да се върна на заседанието на конгреса на философите в историческата зала "Георги Кирков" в сградата на ЦК на БКП, София, 10 ноември преди обед. Тодор Живков още не е свален, а на трибуната доклад чете едно дребно човече, бивш партизанин, най-правоверен комунист-догматик, член на ЦК, главен идеологически цербер на партията, именно акад. Н. Ирибаджаков. По едно време малкият зъл човечец на трибуната почна да сипе огън, жупел и жлъч срещу "ренегатите", срещу "предателите", срещу "дисидентите", които почнали били да слугуват на "врага", които давали интервюта на "Свободна Европа". Ораторът имаше предвид именно философите, които упоменах в началото, Николай Василев, Жельо и другите. Когато Ирибаджаков почна яростно да клейми предателите, тук-там в залата някои хора станаха и тръгнаха към изходите. На мен това ми се видя хубава демонстрация на несъгласие и понеже си падам малко нещо "революционер", и аз демонстративно станах и тръгнах към изхода. Във фоайето се беше образувала група от несъгласни, които съвсем гласно се възмущаваха, аз се присъединих към компанията, с мнозина от тях се познавах лично. По едно време едно лице, спомням си добре че беше Стефан Гайтанджиев (на това именно лице ДС му беше отредила значима роля в бъдещата "антикомунистическа" опозиция!) каза, че идвали невероятни съобщения от Берлин: бунтарски настроената тълпа берлинчани започнали да рушат стената! Някой пък подхвърли, че в Бояна ставали важни неща и имало "добри новини", именно че се чака "голямата новина". Това вече съвсем засили бунтарските настроения на опозици53


онно настроените делегати на философския конгрес, които в самото фоайе слушаха крясъците на тартора Ирибаджаков. По едно време той свърши, оказа се, че след речта веднага заминал за пленума, а пък на трибуната почнаха един по един да излизат дисидентите, за да се оправдават и каят. Спомням си, че Николай Василев (това лице после стана вицепремиер в първото демократично правителство на Филип Димитров) произнесе дълга реч, която обаче не беше крайна, а по-скоро помирителна, поне такава е останала в моя спомен. И някои други се изказаха, спомням си, че Красен Станчев (сега шеф на Института за пазарна икономика, мой състудент от Петербург) безуспешно се опитваше да се запише за изказване на трибуната; моя милост също искаше думата, ама не ни огря... Защото по едно време някой, не помня вече кой, взе думата за извънредно съобщение и от микрофона обяви, че на пленума Тодор Живков е "освободил поста" и че си имаме вече нов вожд: Петър Младенов. Публиката реагира доста странно, като се има предвид, че поне две-трети от нея цял живот се бяха прехранвали, и то съвсем обилно, с четене и писане на панегирици в прослава на "другаря Тодор Живков". Та публиката след леко объркване отвърна с... дружни аплодисменти! Всички, кой знае защо, се радваха, изведнъж полъхна свеж вятър в мраморната студена сграда! В един момент бай Кирил Василев, академик, един прекрасен и доста свободомислещ философ от СУ, взе думата и произнесе огнено слово срещу "оня простак от Правец", а залата с опиянение му ръкопляскаше. Край, философският конгрес беше провален! Започна нова ера в историята на България! Някои даже се прегръщаха, целуваха, ръкувахме се, всички хвръкнахме като ято птици из София за да споделяме с народа настъпилия така внезапно празник! Философският конгрес продължи работата си чак след няколко месеца прекъсване. В които вече беше почнала демокрацията. А тази вечер аз прекарах с приятели, черпехме се обилно с червено вино – и мечтаехме за свобода, за едно по-човечно бъдеще. Настанаха възторжени, шеметни дни, историята изведнъж се раздвижи, всички почувствахме завръщането на "световния дух", този неуморен кърт, който вече сякаш беше излязъл от дълбините, където десетилетия наред търпеливо е подготвял така желаната промяна. По площадите в близките дни хората танцуваха под звуците на "Ламбада" – тази ритмична латиноамериканска песен точно тогава се случи хит и си остана в съзнанието ми като символ на ония паметни дни! А след това вече тръгнахме всички – интелигенти, работници, студенти, преподаватели, всякакви други хора! – да щурмуваме с „живи вериги”, демонстрации, протести и пр. омразния комунистически бастион. Да, тогава изведнъж всички намразиха комунизма и станаха "антикомунисти". Но както сега разбираме най-пламенни "антикомунисти" тогава са били именно ченгетата от ДС... (Текстът по-горе е откъс от книгата Страстите и бесовете български) 54


ФИЛОСОФИЯТА Е СВЕТИЛНИК НА ДУХА Продължавам записките си по темата за истинския университет; последната публикувана част, преди да вмъкна тия два откъса от упоменатата книга, се наричаше Университетът и комунизмът. В нея разказах някои изразителни случки от моето битие като преподавател по философия в Пловдивския университет "П.Хилендарски"; случки и преживелици, протекли в онова наистина отвратително време на комунизмо-социализма. Сега сядам да продължа размислите си като намерението ми е да разкажа за това пред какви изпитания в онова време беше изправен човекът, желаещ и опитващ се да се занимава с истинска наука, в моя случай с философия. Аз вече обърнах внимание върху това във връзка с перипетиите, през които мина писането и (не)защитата на моята дисертация; сега обаче ми се иска да задълбоча нещата. Защото наистина положението беше такова, че пълноценни занимания с философия тогава бяха не просто невъзможни, те бяха и нещо като абсурдна екстравагантност. А да се занимава с философия един човек означава да чете, да пише и да разговаря с други интересуващи се от философия. Разбира се, излишно е да напомням, че първото условие за съществуването на самата философия се нарича не иначе, а свобода. При липсата на свобода в такъв случай за каква изобщо философия може да става дума в ерата на комунизмо-социализма? За никаква. Онова, което тогава минаваше за философия, беше отвратителна схоластика, непоносима за естествения, неизвратения човешки дух. Самото писане, да не говорим пък за говоренето, тоест, езикът като цяло, тогава беше окован с някакъв официозен догматичен стил и стереотип, който убиваше всяка наченка на жива човешка мисъл. В онова време цялата работа беше така устроена, че човек просто да не може да мисли, даже и да има такова намерение; самият език, средството за битието и изразяването на мисълта, беше поразен в корена си, беше унищожен. Тогавашният официозноказионен език беше език на немисленето, не просто на умствената ленивост, но и на безнравствеността; това беше език на най-отвратителната догматика и схоластика. В прокрустовото ложе на убития, на изтерзания от немислене език съвсем не можеше да се натика някаква човешка мисъл; онзи тогавашен език аз бих го представил като грамада от железо-бетонни блокове, чиято ужасна тежест притискаше, задушаваше и убиваше живата човешка мисъл. Тогава имахме език на нищонеказването, език, който служеше не на изразяването на някакъв смисъл, а на безсмислието като такова. Същинско "изкуство" тогава беше боравенето с този умъртвен, бездиханен език; човек тогава с лупа да търсеше, не можеше да намери искрици от смисъл в тогавашните "образцови" догматични писания. Ония, които имаха някакъв усет към езика, към духа на езика, се чувстваха сякаш са попаднали в някаква кошмарна пустиня, в 55


която не бълбука никакъв извор на мисълта; невероятно силна жажда за смисъл обземаше и мъчеше такива души в онази суха пустиня на безсмислието, в която бяхме натикани да пребиваваме. Наистина беше кошмарно време за мислещия човек пребиваването в безводната пустиня на абсурдизма и немисленето, която комунизмът беше изобретил и наложил. Изпитвахме тогава жажда за смисъл, равностойна на жаждата ни за свобода. Несвободата поражда и може да породи само немислене. Само безсмислие. Мисъл може да има само там, където има свобода. Комунизмът пък, знайно е, е най-зъл враг на свободата, сиреч, и на мисълта. И на човешкото като такова, да не говорим пък за духовното като негова същина. Трябва да си същински урод за да пребиваваш уютно в пустинята на немисленето и на несвободата, наречена комунизъм. Понеже от детството си, откак се помня, се бях пристрастил към четенето на художествена литература, т.е. бях възпитал у себе си някакъв усет и вкус към езика, се чувствах крайно нещастен когато ми се налагаше да чета скудоумните марксистки текстове на официалната пропаганда-идеология в ония години. Философията в онова време, стига това, което тогава минаваше за "философия", да може изобщо да се нарече така, беше превърната в презряна слугиня на "единствено-правилната идеология". Принципът за "партийност" на философията, който царуваше тогава, беше довел до убийствено-плоска банализация и политизация на онова, което тогава минаваше за "философски език". Вместо великолепната, прохладна, упойваща от мириса на смола и на билки "гора на философията" бяха останали само сухи обгорели пънове, защото комунизмът може да сравни със страшен природен катаклизъм, с пожарище, което всичко е изпепелило. Трябваше обаче не само да се пише, трябваше и да се мисли по такъв един начин, т.е. трябваше да се фокусничи, та фалшификатът на немисленето да минава за мисъл, а този на несвободата – за измамна, лъжлива, фалшива "свобода". Тогавашната официална държавна "философия", философията на марксизмо-комунизма, имаше претенцията да е "единствено-научната философия" като тъкмо тази претенция показва колко невярно се е разбирала тогава дори самата дума философия. "Научна философия" е нещо като дървено желязо, е противоречие в понятието, защото философията не е нищо друго освен човешки и човечен порив към истината, с други думи казано, любов към мъдростта. Разбира се, онова, което под "научна форма" биваше представяно за "философия", беше така уродливо и извратено, че можеше да предизвиква само погнуса у неизвратения човек. То най-напред, прочее, нямаше нищо научно в себе си, да не говорим пък за духовно. Също така "марксистката философия" беше отвратително плосък материализъм и също така най-зъл атеизъм, нищо че се представяше за "диалектически материализъм"; в разбирането на човека и обществото пък т.н. "исторически материализъм" беше най-вулгарен икономически социологизъм 56


и волунтализъм; тази т.н. "политическа философия" на комунизма не правеше друго освен да изопачава автентичния смисъл на историята, да фалшифицира реалния исторически процес, да лъже по най-отвратителен начин. Никакъв повей на философски дух, на личностно прозрение, на свободен творчески порив не бяха възможни в онова наистина гнусно време. Не само в писането, но и в говоренето. Но понеже официозната идеология беше толкова плоска, че беше омръзнала и на самата себе си, и понеже също така под напора на самия живот идеологическата диктатура на комунизма вече пращеше по всички шевове, то въпреки всичко под ледовете на немисленето и несвободата вече можеха да кълнат семената на естествената, жива, вълнуваща човешка мисъл. От само себе си се разбира, че аз тогава не просто не можех, но и не исках да пиша по утвърдилия се казионен и официален начин. Стереотипът на немисленето, убиващ и най-малкия импулс към мисъл, ми беше дълбоко противен. Свободолюбието беше онзи жив трепет, който ме вдъхновяваше да тръгна по свой собствен път в философията. Ала ми предстоеше жестока борба. Защото като капак на всичко личностното философстване, т.е. философстването, в което индивидуалността на философа води до пораждането на негов оригинален стил, не просто беше забранено, но то беше и немислимо, непредставимо, изцяло абсурдно. От гледна точка на казаното може да се разбере какво предизвикателство към системата си позволих да отправя след като за тема на дисертацията си избрах анализа на самата същина на "духовните форми", именно философията, изкуството, религията. Да се мисли и особено пък да се пише за духа в една такава изцяло бездуховна система на немисленето, каквато е комунизмът, е предизвикателство, което не може да бъде простено никому. Е, системата не ми прости; не защитих дисертацията си, а пък като ме помачка донасита, в един момент с удоволствие ме изплю, съвсем бездиханен. Но да карам поред. В онова време всеки преподавател в университета тогава трябваше да "отчита научна продукция", т.е. да пише, примерно, по една статийка на година; това беше изискване за атестиране, т.е. за одобряването от страна на университетската власт да продължиш да работиш като университетски преподавател. Разбира се, партийните другари си вегетираха в университета и без нищичко да пишат; партийната активност беше един друг критерий, който дори имаше по-голяма тежест. Т.е. системата тогава те поставяше пред избора: ако си некадърник, трябва да станеш партиен мръсник та да оцелееш; ако си що-годе талантлив, може и да не си чак такъв мръсник в партийното натегачество, в партийния кариеризъм. Разбира се, тогава и в Университета, както и навсякъде, "Партията" колеше и бесеше, като отрупваше верните си мекерета си с какви ли не благинки: апартаменти, тлъсти заплати, законно мързелуване, командировки, специализации, т.е. паразитиране, за което всеки паразит може само да мечтае – и би завидял. 57


В един момент моя милост се оказа и в сферата на т.н. "научно-изследователска работа" в ужасно труден лабиринт, от който излизане сякаш нямаше. Аз умеех и обичах да пиша, но писането, което ми беше присърце, беше съвсем негодно, за да правя чрез него кариера; явно трябваше да се принизя да пиша по утвърдилия се казионен начин, но в един момент осъзнах, че това не ми е по силите; погнусата ми беше прекалено силна и щях да се задуша ако бях дръзнал да тръгна по такъв един път. Нямах дарбата да бъда конформист, сиреч, мръсник; не ми се удаваше, неприсъща ми беше тази психология; най-лошото обаче беше, че дори не умеех да се преструвам. Повтарям, бях млад и буен, крайно импулсивен, говорех и пишех каквото мислех; ако това беше невъзможно, предпочитах да мълча със стиснати зъби, но така предизвикателно и дразнещо, че май по-добре щеше да е да бях говорил. Ако не знаете, да ви уведомя: най-ненавистното в комунизмокомуналната атмосфера е личността. Да си личност е същинска прокоба в епохата на комунизма. Да си личност в условията на комунизъм е престъпление... За да прокарам свой текст през иглените уши на цензурата, т.е. за да публикувам своя статия, трябваше да измисля нещо, и то такова, че хем да не правя прекалени компромиси със съвестта си най-вече, хем да кажа и напиша нещо, което бях длъжен и държах непременно да кажа, хем церберите на цензурата да не ме усетят и захапят и т.н. Разбира се, трябваше и да намеря известна подкрепа от страна на авторитетни тогавашни философи, защото имаше нещо, което пропуснах да отбележа: едва след като си станал "някой", т.е. постигнал си признание от страна на институциите на системата, имаш титли и пр., едва тогава можеше да си позволиш лукса да проявиш известно волнодумство, т.е. да пишеш както искаш – в някаква степен, разбира се, не напълно. Имаше тогава такива волнодумци, примерно проф. Кирил Василев, проф. Иван Славов и други. Такива хора бяха в редколегиите на списанията и ако, както се казваше тогава, нямаш "връзки" с някой от тях, работата ти щеше да бъде съвсем безнадеждна. Е, с връзки можеше човек да публикува и съвсем некадърни работи, и то безболезнено, но ако си написал нещо талантливо, тъкмо затова и толкова повече ти трябваха невероятно силни връзки – за да види написаното бял свят. Положението при мен лично се задълбочаваше от това, че бях завършил образованието си в СССР и не познавах лично почти никой от корифеите на тогавашната философия в България. Но, както се казва, Бог си знае работата... По съвсем невероятен начин се запознах и сближих с проф. Иван Славов. Запозна ни един мой родственик, Бог да го прости, той беше поет, който работеше в някаква редакция; като се срещнах няколко пъти с професора и му занесох свои текстове, той ги хареса, но ми каза, че може нещо да се публикува само след "основателна преработка", с която се нае той лично. Това е било още преди да спечеля конкурс за асистент в Пловдив; още когато бях 58


учител по естетика в Своге. Често пътувах до София. С проф. Славов, известен волнодумец, се сближихме и по тази линия, особено когато се почна "перестройката" на Горбачов. Прочее, проф. Славов е един от рецензентите на книгата "Фашизмът" на Желю Желев, вдигнала голям шум в ония години. В един момент написах статия, в която подложих на критика учебника по естетика, написан от тогавашния корифей и партийно величие Кръстю Горанов. Дадох я на проф. Славов евентуално за публикуване в сп. "Философска мисъл", в чиято редколегия той беше. Професорът обеща, но ми каза, че ще се наложи да я "пипне" тук-там. Няма как, съгласих се. След няколко месеца статията излезе, но в неузнаваем за мен вид: силно съкратена, онова, на което най-много държах, липсваше изцяло, беше останало кажи-речи комай най-безобидното; беше ми крайно неприятно да видя така разтерзан своя текст, но, няма как, преживях разочарованието. Не преставах да пиша разни философско-публицистични текстове и ги пращах по редакциите ей-така, да пробвам какво ще стане. В един момент, съвсем неочаквано за мен, като гръм от ясно небе открих, че е излязла моя статия в тогавашния вестник "Народна КУЛТУРА", чиито главен редактор в онова време беше Стефан Продев (Бог да го прости!). Излезе, и то каква статия; наричаше се "Псевдоученият", а пък самият Борис Димовски беше нарисувал карикатура към нея: едно магаре води два пегаса. При това удивително е, че статията ми почти не беше съкратена! Значи могло бъдат отпечатвани и статии, написани така, както човек иска! Не мога да не отбележа тук, че тази моя статия, публикувана от Стефан Продев, така силно ме обнадежди, че съм длъжен да изразя тук благодарност към главния редактор, дръзнал да ме подкрепи; щото статията ми беше невероятно силно предизвикателство към научната система, установила се в България. Прочее, никога не съм ходил да търся лично Ст. Продев и не го познавах; т.е. статията ми не беше отпечатана с "връзки", просто я бях изпратил по пощата. Тая моя статия също излезе преди още да стана асистент в Пловдив. По-късно стана така, че мои статии излизаха още много пъти и във сп. "Философска мисъл", и в други издания, което е причина за това поне за известно време да остана "бетониран", т.е. непоклатим; което и обяснява това защо не бях уволнен от ПУ, да речем, на третата, а не, както стана, едва на седмата година. Искам тук обаче да опиша и една друга случка, която се е врязала така в съзнанието ми, че не ме оставя на мира още откакто съм започнал да пиша тоя текст; много гротескова сценка. Тя се случи в първата година от моето пребиваване в ПУ. Тогава се провеждаха разни научни конференции и моя милост беше много активен в тях; участвах с "научни съобщения", доклади и пр. Това участие, за което ще стане дума, беше комай първото; току-що бях започнал работа в ПУ, разбра се, че ще има конференция в пловдивския филиал на АОНСУ, аз дадох заявка, резюме на съобщението, както му е реда, и ето, 59


явих се на конференцията. Да ме убиеш не помня по какъв повод се е провела тая конференция, на какво е била посветена, но трябва да е било посветена на някаква комунистическа свинщина, както си му беше редът тогава. В един момент за първи път видях на живо вече бившия тогава ректор на ПУ проф. Драгомир Поборников, който в онова време беше станал директор на пловдивското АОНСУ. Възнисък дебел човечец с голям корем и тлъсто лице. Седеше, както се полага, в президиума и съвсем открито си... подремваше. Както си му е редът, докладите и съобщенията бяха убийствено скучни и банални, в приетия тогава казионен стил на немисленето. Публиката умираше от скука, но конференцията си течеше уж бодро, в приповдигнат дух, подобно на партиен ритуал. От трибуната се лееха безсмислени кухи словеса, в които ухото долавяше монотонното повтаряне на ключови думички като "комунизъм", "ленинизъм", "прогрес", "светлото бъдеще", "перспективи", "материализъм", "човечеството", "световният пролетариат" и други такива свинщини. А Поборников, рекох, си похъркваше блажено; чат-пат, като се ръкопляскаше, отваряше очички, пляскаше два-три пъти колкото за обичая, а после пак се унасяше в дрямка. По едно време, и то в самия край за заседанието, думата беше дадена на моя милост. Бил съм тогава на 26 години. Всеки изказващ се имаше регламент, т.е. да помести съобщението си, примерно, в 10 минути (може и 15 да са били, не помня). Почнах да говоря, почти без да чета. Може би поради резкия дисонанс на моето слово със скучните "научни" алабализми, които се лееха до този миг от трибуната, забелязах, че даже Поборников в един момент разтърка очи и погледна като уплашен; публиката ме приковаваше със стъклени очи. Моя милост открай време обича да ораторства; вниманието, както се казва, ме "подпали"; съвсем зарязах листовете и почнах да говоря както аз си зная. Водещият, някакъв аонсовски професор с лисо теме, почна да се оглежда и да се чуди какво да прави; в един момент се допита до Поборников, оня, прозявайки се, вече съвсем разбуден, ядосано му каза нещо. Имах чувството, че назрява скандал; чувството ми се оказа неизмамно. Както си говорех, изведнъж чух, че водещият, който седеше от лявата ми страна, току до мен – аз говорех на трибуната – сложил ръка пред устата си, почна да ми подвиква, но така, че публиката нищо да не чуе: – Айде стига бе, привършвай! Чуваш ли, ориентирай се към приключване?! И си повтаряше това човечецът; аз се задоволих с това да погледна часовника си, стрелнах го за миг с очи и си продължих да говоря; да, ама оня не миряса; пак започна да ми шепти и да вика да свършвам! Това започна силно да ме дразни: откъде-накъде, та другите преди мен си говореха нелепиците най-спокойно, а аз, който имам какво да кажа, да бъда прекъсван така грубо?! Публиката обаче, в един момент, като забеляза, че ръководството 60


роптае спрямо моето изказване, се раздвижи, веднага се намериха подлизурковци, които почнаха от място също да викат, и то със силен глас: – Стига си говорил бе?! Я го виж ти?! Кой е тоя бе?! За какъв ли се мисли пък тоя?! Айде, край, търпението ни свърши! Като се провикнаха тия нещастници така, моя милост спря доклада си, погледна водещия и го помоли да въведе ред в залата понеже има още няколко минути, в които искам да кажа най-важното; на оня, вече бесен, му се наложи против волята си да въвежда ред; направи се на великодушен, извика: "Другари, нека младежът се доизкаже! Спокойствие, другари!", ала таман рекъл публично това (което почти съвсем не накара клакьорите да мирясат!), пак тури ръка пред устата си и почна отново ядосано да ми вика: – Ало, стига де, прекали вече! Айде, приключвай, спирай де! Чуваш ли ме бе?! Тоя, водещият професор, вече съвсем почна да ме дразни. Поборников се беше събудил безнадеждно и имах чувството, че вече пръхти и копае земята с копита сякаш е бик, на който някой е показал червено комунистическо знаме. Очите му съвсем кръвясаха! Вместо да се вразумя и да приключа набързо изказването си, аз сам се ядосах, обърнах се към водещия и му рекох изцяло в неговия стил, ала съвсем открито, ето това: – Как така ще ми викаш "Айде стига бе!"?! Откъде-накъде?! Къде дават така?! Я малко по-културно я?! Как е възможно да се отнасяш така към мен? Имам още две минути, според регламент това е мое време и ще ме оставиш да се изкажа както аз искам! Като свърша, тогава можеш да реагираш както искаш, да ме критикуваш и пр., но да ми затваряш устата по толкова груб начин нямаш никакво право! Аз, вярвам, сте забелязали, съм импулсивен човек, на който малко му трябва да избухне. Бях сащисан от наглостта на водещия и нямаше начин да не реагирам. Не знам защо, но почнах в един момент да изпитвам удоволствие да дразня публиката, пък и водещия. Като казах горните думи оня хем позеленя от бяс, хем почервеня… не знам от какво почервеня, може би щото комунистическата му съвест биде уязвена, не знам точно. Заинатих се да завърша доклада си. В публиката някаква другарка се ядоса така, че почна да вие на умряло. С изкривена от злоба физиономия водещият ме изтърпя докато изтече времето ми и, без да даде думата за изказвания по доклада, какъвто е редът, закри конференцията. Професор Драгомир Поборников, обкръжен от подлизурковци, заситни с дребни крачки към бюфета да се успокоява с някоя пържола. Моя милост, хем ядосан, хем радостен, си тръгнах, а пък другарите от публиката мълчаливо ми сторваха път, сякаш съм прокажен. Разбира се, на другия ден другарката Тина Шишкова ми чете конско заради "лошото ми държание", но ми се размина само с това: отдадоха произшествието на неопитността и на младостта ми. 61


Много пъти след тоя случай са ми се случвали подобни случки, и на конференции, и на катедрени заседания, и къде ли не; не знам защо, но отворя ли уста и скоро почвам да ядосвам маса хора, които сякаш ги обзема тих бяс, а пък в един момент почват да крещят, че било нетърпимо да ме слушат. Интересно е, че това продължава и до ден днешен. Рядко ме оставят да довърша докрай словото си. Мнозина ме мразят даже на тази основа. Много умея да дразня безличията, в това спор няма. Е, има хора, които обичат да слушат мои лекции и изказвания и да четат мои текстове, и те не са малко. Както и да е. Разказах тази случка, за да илюстрирам отвратителността на тогавашното си битие или житие. Гнусна работа! Такава ми била съдбата: цял живот да се боря с човешкото уродство, наречено комунизъм... И сега докъде докарах разказа си? Все има нещо най-важно, което в тия есета все не успявам да изразя, а само витая около него. Но стъпка по стъпка се приближавам – или се отдалечавам? – към това най-значимо, което ме импулсира да пиша тия свои объркани записки. Искам да представя своя личен път в това, което се нарича "академично поприще" у нас, да изявя поуките си от него, а пък на тази основа да се приближа по-плътно до главното в замисъла ми: да изтълкувам идеята за истинския университет, истината и същината на тоя храм на знанието и мъдростта, пък и на разума, какъвто по идея трябва да е един истински университет. Имах нещастието – или щастието, знае ли се?! – да извървя нелек път, стръмен и каменист, който обаче, както и да го погледнеш, е жизнен опит, подлежащ на осмисляне, на извеждане на съответните, на подобаващите изводи. Човек се лута не без смисъл, а за да налучка вярната посока, да намери ориентирите; оня, който не се е лутал, какво ли изобщо може да намери?! Блажени са търсещите, защото те ще намерят, както е казано във Великата Книга. Както и да го погледне човек, това, че съм се изявявал – доколкото и както съм могъл – на попрището на философията, оказва се, е една добра предпоставка за ефективното търсене на смисъла на автентичната идея за университет. Философията има незаменима с нищо роля в университетското образование; тя именно има нужния духовен потенциал за да интегрира в едно целостта на мисловния комплекс, наречен университет. Благодарение на философията може да мъждука именно онова, благодарение на което университетът е университет; духът е това нещо, а философията е пазителка, хранителка на вечния и всичко оживотворяващ дух. Един университет без философия, без истински Философски факултет, един университет без философи, заслужаващи това име, губи духовната си същност и се превръща във всичко друго, но не в университет. Самата универсалност на безсмъртния разум, правеща университета университет, е във ведомството на философията; духът като дух също е сфера на битийстване, в която философията има централно и незаменимо място. Без философия университетът става едно научно учреждение, институт, ведомство на знани62


ето, но губи патоса си, губи естеството си да е духовен център; изглежда философите са нещо като първосвещениците в храма на знанието, чиято роля е незаменима с нищо друго. Вековната история на университетското образование на Европа, Америка и света е потвърдила тази истина. Както и да е, тук само подхвърлям нещо, което заслужава по-пълно обосноваване на съответното място. Затова когато с рухването на идеологическия комплекс на марксизмакомунизма от университетите в България (ако не броим Софийския) беше изгонена и философията, и то по съвсем пошли, прагматични причини – факултетите просто решиха да присвоят часовете за философия, без някой да се питат за това доколко по този начин ще бъде ощетено обучението на техните студенти! – то това има трагични последици и за качеството на университетското образование изобщо. Самото съществуване на философия и на философи в един университет е нещо като духовен стожер, придаващ насока в живота на университета. Вярно е, че в ония години след 1989-та из българските университети (ако изключим пак Софийския) философи, заслужаващи това име, почти нямаше – ако пък вместо философи има псевдофилософи, то явно е по-добре да няма нищо! – но изгонването на философите от университетите доведе до такива отвратителни явления като комерсализация на образованието, печалбарство, принизяване на критериите, вилнеене на един най-див материализъм. Вярно, по-късно възникнаха катедри по философия и дори философски факултети в много "вузове", но те възникваха не по един естествен, а по изцяло административен начин, т.е. от такива присадки живи кълнове едва ли можеха да поникнат; и, общо взето, не поникнаха. Затуй те и до този момент не изпълняват мисията си. Не става така: да имаш университет, във философската катедра на който почти всички от преподавателите да са "пътуващи" и приходящи от други университети, както е в Пловдивския, примерно. Не става и така: да провъзгласиш някакви университетски деятели за "философи" само и само защото имали титли, близки до философията. Философията е нещо като светилник, озаряващ наоколо със светлината на духа. Това, което не е озарено със светлината на философския дух, дори и да се нарича университет, губи духовното си свойство и постепенно става грамада от камъни и тухли. Учените от другите специалности придобиват статуса на автентични университетски преподаватели само доколкото сами носят този философски – търсачески, свободолюбив, истинолюбив – дух в себе си. Ала трябва във всеки университет да тлее едно огнище на духа, чиито искри подхранват духовната аура, правеща университета университет. Аз пак ще пиша по тия въпроси, необходимо е основателно вглъбяване в тях; тук само подхвърлих нещичко като за начало. 63


Философстването, оказва се, е нещо като свещенодействие и рядко някому се удава; ето, ПУ, примерно, си няма тукашен философ, заслужаващ това име, около който да възникне една истинска катедра. Поради което и философската му катедра, и университетът като цяло, продължават да си стоят осиротели. Бездуховността днес е бичът, който плющи връз главите ни. За да е ситуацията такава отговорност носят всички институции, имащи отношение към духовното – църква, университети, училища, театри, художествени и музикални академии и пр. – които не изпълняват мисията си. Но за това ще пиша и по-нататък. А тук за момента да сложа точка.

64


МЕНТЕ-УНИВЕРСИТЕТЪТ Размишлявайки за истинския университет в цяла една поредица от есета – последното от които е Философията е светилник на духа – стигнах до момент, в който се налага да опиша и представя българската версия за университет, т.е. за фалшивия, обездухотворен, обезжизнен, бездуховен университет; ще ми се наложи да пиша за това как университетската идея бива опошлявана и дискредитирана в нашите специфични български условия; другояче казано, налага ми се да пиша за менте-университетът. Да, както и във всяка друга сфера у нас има какви ли не ментета (фалшификати) – имаме си менте-политици, менте-музиканти, менте-нравствени проповедници, менте-митрополити и прочие! – така и университетът в български условия е менте, да не кажа дори чалга. Чалга-университет – как ви звучи това? Може би чалга-университетът е по-висш стадий в развитието на менте-университета – по същия начин както комунизмът бил по-висш стадий на социализма? Не знам, но всичко е възможно. Да видим, ще опитам да опиша така начената тема, която, както си личи още тук, е така грандиозна, че едва ли ще мога нещо съществено да кажа, но какво пък ни пречи да опитаме? Една голяма уговорка обаче съм длъжен да направя в самото начало. Като пиша за менте-университет, за менте-професори и пр., това съвсем не значи, че всичките ни университети и всичките ни до един професори са все ментета. Не, разбира се, има и университети, или има поне един университет у нас, който не е менте, който донякъде е успял да съхрани академичния си дух, което обаче съвсем не значи, че и в него не действат тенденциите, за които ще стане дума съвсем скоро. Просто тия тенденции все още не са го овладели напълно, макар че натам вървят нещата. Същото се отнася и за това, че, разбира се, не всички до един професори у нас са все менте; има, разбира се, и самоотвержени жреци на науката и философията, които обаче са принудени да съществуват в една твърде задушаваща ги атмосфера, което води дотам, че същите тия талантливи труженици на науката и философията не могат да разгърнат творческия си потенциал в ужасните условия, в които са принудени да съществуват. Проблемът е, че самата "духовна атмосфера" у нас е менте, ето това е най-коварното; на тази задушаваща атмосфера на тотална бездуховност и на най-върл материализъм мнозина се съпротивляват, мъчат се да поемат свеж животворен въздух от светлите пространства на духа, ала това е крайно тежка форма на съществуване-оцеляване. Такива именно хора са успели да съхранят светлици и искрици от оня факел на духа, който у нас вече комай е загасен, макар че никога не е лумтял както подобава. За да се стигне до една такава отчайваща атмосфера комунизмосоциализмът има, разбира се, решаваща заслуга. Много е трудно да се обоснове и докаже как именно е станало това; аз в досегашните си размисли по65


казах доста неща в това отношение, сега ще се опитам да ги свържа в нещо по-завършено и цялостно. Съвсем няма да ми е лека задачата обаче. Какво прави и как се държи в един университет псевдоучениятматериалист, сиреч, чалга-ученият, който е принуден, разбира се, да се дегизира и да се държи уж като истински учен. Става дума за посредствени лица, които по начало просто нямат какво да правят в един университет – университетът, казахме, е светилник на духа, а не убежище на долни и мръсни страсти! – но които са успели да се докопат, благодарение на системата, на топло и уютно в университета, където няма какво друго да правят освен да вредят, да пречат с всички сили на истинските труженици на научното и философското поприще. В ерата на комунизма (а дори и на посткомунизма, който е негово органично продължение!) университетите ни се опростачиха, профанизираха и опошлиха благодарение на това, че принципът на подбор на кадрите в тях беше преимуществено партиен. Разни другари, които халхабер си нямат от наука, се наместиха в университетите, станаха не просто професори, но и властнически фактори, имащи тежката дума при решаване на съдбините на университета. На такива първата работа, разбира се, е да се обкръжат със себеподобни; втората им работа е да направят живота невъзможен за всичко онова, което не е като тях. Така минаха славни 50 годинки, в които духовните ексцесии на комунизма бяха в своя апогей; ето, примерно, в първите години след 9-ти септември 1945 година другарите изгониха де що свястно имаше в университета, което не показа готовност да сътрудничи на престъпната идеология, а пък много от тях са били и направо физически ликвидирани (проф. Богдан Филов, примерно). Но това е само от една страна; има и нещо още по-коварно и съществено; става дума за утвърдилия се манталитет и стереотип, за съответната психология и "ценности". Университетът е място за самоотвержени и безкористни духовни занимания; запитайте се тогава: що ще дири и какво ще прави материалистът в него? Първо, той е привлечен от лесния начин за печелене на пари и от възможността да се намести на властническа позиция. Облагите, привилегиите, ползата, файдата и пр., а най-вече техният извор, властта, бяха онова, около което всичко се въртеше в психологията на такъв един нямащ отношение към науката и нейните ценности паразит. Да паразитира – това именно бе смисълът на съществуването на подобни псевдоучени, като те не заслужават дори и такова прозвище, в което все пак се съдържа коренът "учен"; това бяха, разбира се, "учени-простаци", ако изобщо простакът може да бъде учен; виждате как самият език се съпротивлява при опитите да бъде описан и представен такъв чудат, противоестествен феномен. Простакът на власт в едно научно и, опази Боже, духовно учреждение, е страшен бич, който плющи връз главите на ония, които все пак са имали или имат някакво отношение към науката или към идеята за университет. Ето откъде обаче дойде тая напаст, ето кое е нейното зародишно ядро. 66


Спомням си, навремето имаше един партизански филм, забравил съм името му, но си спомням, че героите в него пееха ето тая песен: "Три танкиста, три весели друга...", на развален българо-съветски език, разбира се. Не знам дали се сещате кой е тоя филм, някой от по-старите може и да се сети. Та една сцена ми се е забила в съзнанието и винаги се оживява когато се замисля за корена, за извора на бедите, които сполетяха България заради комунизма. Ето каква е сценката: седят партизаните под едно дърво на сянка, лежат, протягат се, лапат кашкавал, окраден от близката мандра и... мечтаят. Говорят помежду си кой за какво мечтае. А мечтаят, общо казано, за това какви искат да станат когато властта стане "наша". И ето, един каскетлия мисли, мисли, па изтърси, че искал да стане... учен, именно професор в университета! Другите пък искали да станат не знам какви си: генерал, артист и прочие. А ето, оня каскетлия, който явно едва ли е бил със завършен 8-ми клас, искаше да стане професор. Сигурно е станал, няма начин да не е станал. На второ място арогантната и нахална простащина – а простащина е другото име на материализма и бездуховността, тя е тяхна квинтесенция! – възцарила се на незаслужено място в една такава духовна сфера, каквато е университетът, е съвсем прозаична: в университетът има много "мацки", има млади момичета, за какво друго да мисли материалистът на такова място освен за разврат?! Разюзданият разврат в псевдо и чалга университетът е толкова значимо проявление на такъв един манталитет, че в някои моменти ми се струва дали той не превъзхожда в някакъв смисъл дори и жаждата за власт; щото все пак сексуалността е най-мощна, първична и същинска материално-енергийна сила, докато властта на нейния фон е едва ли не нещо "духовно" и "идеално". Да блудстват, да правят всичко, та да олигавят колкото се може повече млада плът – ето това е нещото, придаващо смисъл на битието на псевдоучения простак, който иначе просто няма какво да прави в такова едно духовно учреждение, каквото е университетът. И ето, за да не умре от скука, той се разведрява с разврат; по възможност пълен и най-гаден; а няма нищо по-лесно от това гнусният развратник да си осигурява млада плът в един университет в страна, в която материализмът е вече станал най-официална държавна доктрина. Та нали и самите жертви, за да отхвърлят непосилното бреме на ученето, нямат нищо против да си платят оценката, както се казва, в натура?! Е, разбира се, сигурно е имало и момичета, които не са вървели по тоя път – и те са истински щастливки ако не са имали лошия късмет да попаднат в полезрението на един такъв гнусен сладострастник. Горко им обаче ако са станали предмет на лакомията му; много е възможно заради запазването на своята чест на такива момичета да им се е налагало изобщо да се откажат от университета, да напуснат, щом нямат сили да понесат гаврата. Пак ще използвам един своеобразен пример за освежаване на представата: вий българския филм "Маргарит и Маргарита" 67


гледали ли сте? Ето, за такава гнусотия става дума тука, и е безразлично в каква сфера се проявява тя; повтарям: а университетите са найсъблазнително място за развратниците щото те са нещо подобно на девическите манастири, само дето тук моралът съвсем и изобщо не е на висота. Напротив, падението е пълно... Не ми са налага да говоря как подобни животни са се държали в случаите, в които са били научни ръководители на съблазнителни аспирантки и прочие. Сами можете да си представите всичко; прочее, едва ли можете; порокът е така изобретателен в наглостите и опорочеността си, че нито едно въображение не може да постигне това, което той е способен да направи. Като пиша тия неща, не говоря "наизуст", а имам предвид съвсем конкретни и общоизвестни примери, да речем, от времето, в което работех в ПУ. Ето, да намекна само: дърт доцент по... да кажа ли?... хайде да не кажа, щото това животно е все още живо... та това животно пишеше шестици на младичките момичета само след като им даваше възможността да поманипулират съвсем увехналия символ на неговата "мъжественост". Слагам в кавички тая дума щото за такова нещо като мъжественост при такива уроди едва ли може да се говори изобщо. Стана ми гнусно. Да прекратя. Но нека никой да не забравя блудствата и развратът, които са нещо като средоточие на "духовния живот" в един типичен, да не говорим пък за провинциален български "университет". Т.е. "университет" в условията на вилнеещ материализъм-аморализъм, другояче казано, в условията на вилнееща простащина. Какво друго още правят такива "жреци" на чалга и менте университета ли? Е, животът им иначе е богат и разнолик: освен да се стараят да блудстват колкото могат и още толкова над това, освен да водят епохални битки за запазване на властническите си позиции, освен да правят всичко, та да бдят да не би покълне и поникне нещо истинско и свежо в бунището, наречено български менте-университет, освен да кроят какви ли не заговори и афери, насочени предимно за получаване на всякакви благинки, тия нещастници имат и още една неотменна грижа. И тя е: да се преструват на каквито не са, да се правят на "академични учени", да позьорстват, да маниерничат, да поддържат на ниво отвратителната си парвенющина, да се държат като "пичове", да слагат пред лицата си и да не изпускат маската на "фриволни" и "освободени"... срам ме е да го напиша... "жреци на науката", да се правят на велики, на интересни и прочие, и прочие; псевдоучеността и академичната простащина у нас е така изобретателна; тя е изобретателна колкото е вездесъща! Още по походката на такива човек може да ги разпознае; например има един сравнително млад професор в ПУ, който бие на очи, че така се е увлякъл в манията си да се прави на най-велик и самоотвержен "труженик на науката", че походката му е направо... танцуваща, той не върви, а най-елегантно танцува, движейки се из коридорите на университета! Понеже е интересен феномен, а аз съм любопитен изследовател, ми се е налагало да проследя 68


дали това чудо винаги така танцува когато върви; проследявал съм го; установих, че танцува най-изразително когато е в университета и в неговите околности и затова му се налага непрекъснато да се прави на най-велик; говоря за походката само, не за гримасите на лицето, които и самият Шекспир не може да опише! Та колкото е по-далеч от университета, този същият на моменти забравя да танцува и тръгва комай като нормален човек; щом обаче види млади момичета, които евентуално може да са студентки или студенти, веднага хвръква да ситни така, че почва да танцува, щото на него, горкият, му се налага да влага огромни усилия в пунтирането, в преструването, че е толкова гениален и велик, че повече от това не може да бъде. За да е скандалът пълен с това мое описание, ще кажа, че този гений на пловдивската наука, с ударение на първото "а", е професор по... хайде, няма да казвам по какво, щото ще бъде разпознат. Излишно е да казвам по какво е професор, щото походката му достатъчно го издава, че да бъде съвсем точно идентифициран. Колкото личността е по-оскъдна, толкова по-маниерни стават тия, които имат грижата да се преструват на най-велики, щото какво ще правиш в университет ако не си най-велик?! Естествени, неизвратени човешки отношения тук почти не са възможни, а оня, който си ги позволи, мигом става найнеприятен дразнител: тоя пък за какъв се мисли, та не се държи като нас?! Тоя да не се мисли за нещо повече от нас, ще ми се прави на личност, при това естествена, я го виж ти?! Пиша това, щото съм го преживял и му съм се, както се казва, насладил. Моето битие в ПУ затуй беше толкова краткотрайно: щото не бях като мнозинството във всяко едно отношение. Прочее, в отношенията си към хората, пък дори и те да са студенти, пък дори и да си университетски преподавател, е съвсем нормално човек да е съвсем естествен; тия, на които това се удава, които не се принизяват дотам да маниерничат, го правят просто защото не им е нужно да го правят; там обаче, където личността кънти на кухо, там се налага да се слагат такива маски, там се налага да се играят такива игрички, там именно преструването и фалшификатът трябва да са на висота. Горките "учени" от псевдоуниверситетите, горките жалки позьори: и тяхната не е за завиждане! Фалшът, оказва се, е невероятно жестоко тегло и най-унизителна орис. Спасява ги навярно това, че нищо чудно сами на себе си да са повярвали, че са чак толкова велики, на каквито се преструват. Иначе, ако това не е така, нищо чудно да им се наложи да се самоубият в един момент. Не знам, но аз лично на един такъв живот не мога да завидя никога. Ще каже някой: защо пък пише тоя тия неща? Какъв е смисълът от това? Ще отвърна ето така: за да опитам да покажа отвратителната страна на такава една колосална човешка деградация. Правете си сметката: това се случва в една институция, която по идея трябва да е преизпълнена с найвъзвишен духовен смисъл – каквато е университетът. Давате ли се обаче сметка и за това какви са последиците от една такава подмяна, от една така69


ва извратеност? Университетите ни са овладени от най-гнусна и отвратителна простащина и байганювщина; те са станали нещо като храмове на простащината, на арогантността, на маниерниченето, на фалшификата, на аморализма. Ето че комунизмът успя да насади отровните си семена и тук, подобно на това както успя да оскверни и църквата ни; нашите университети са в не по-малко окаяно положение в духовно отношение от църквата ни, но с положителност по-голямо, стига питането за това къде е по-окаяно положението, в църквата или в университета, вече да не говори за това, че нещата са станали съвсем безнадеждни. Две институции, които са опора и средище на пълноценния духовен живот на едно общество и на една нация – университетът и църквата – сме допуснали да са в най-окаяно и жалко положение тъкмо по посока на духовния смисъл на мисията им. Иначе, външно погледнати, тези две институции са бляскави, налице са корони, жезли, мантии, скъпи раса, лънкълни и прочие, но иначе, вътрешно, в същинския, най-значимия смисъл, нещата са направо отчайващи. Което вещае не друго, а духовна смърт на нацията ни. Прочее, може ли някой да се наеме да твърди с положителност, че нацията ни вече не е мъртва – в духовния смисъл на думата? Къде е българският дух, в какво се изявява той днес? В Азиса ли? Не, наистина нещата са съвсем изпуснати и опорочени. Правете си сметка също така какво означава това за духовното здраве на нацията и най-вече това на нашата младеж. Страшно е... кошмар, същински кошмар! Сега в съзнанието ми изплува един пример и понеже обещах, да бъда съвсем естествен, спонтанен, ще го споделя, макар че мястото му тук едва ли е най-подходящото; но както и да е. Имам пълно право да изразя своите впечатления – така, както всичко лично съм възприел и преживял. Примерът ми касае това как псевдонауката се отнася към опитите на някои хора все пак да правят някаква наука. Аз за тия неща съм писал на друго място, но там е било с друга цел. Тук искам да кажа нещо в съвсем друг контекст. Пък и едва ли всеки е чел от мен всичко, та да ме излови някой, че се повтарям. А и да се повтарям, стар съм вече, простено ми е... Когато бях изгонен от ПУ аз имах два пътя: да бягам от страната, да се спасявам нейде по света, или да остана, та да нося бремето си тук, на българска земя. Останах тук. Но, знайно е, шило в торба мирно не стои. След размисли и терзания близо една година, след много лутане и битки за оцеляване, след дълга безработица – въпреки че за мен да съм "безработен" е твърде относително да се каже, понеже моя милост постоянно чете и пише, а това все пак е работа, само дето от нея у нас не могат да се изкарат някакви пари! - та значи, след толкова много перипетии, в един момент осъзнах, че трябва да се продължа битката си за личностно изявяване и доказване. Битка, която всеки човек, така или иначе, води, пък дори и да не го съзнава. Ние, като личности, също водим конкурентна борба. Така и трябва да е. Няма как да е иначе. Но да не се отклонявам. 70


Първо, основах с група приятели своя Център за развитие на личността HUMANUS; който се интересува повече каква е тази организация, може да проучи сам, в интернет има всички нейни документи и пр. После, като една от формите на работа не Центъра – основната му беше, че той се зае да изпълнява мисия, която, така или иначе, беше прокудена не само от университета, но и от училището, а именно: духовното, ценностното, личностното израстване на младите – се захванах да разработвам, в съответствие с идеите си, цяла поредица от учебни помагала, в които да внедря един съвършено нов за българските условия подход. След дългите години на марксистко-комунистическо безводие в духовната пустиня, която наследихме в резултат на тоталното господство на тая бесовщина, се налагаше спешно да се захване битка с ужасните последици, трябваше да се лекуват раните, които комунизмът нанесе не толкова на снагата на нацията, колкото най-вече на нейния дух. Трябваше нещо да се прави, та да не се остави да загасне светликът на духа из българските простори. Простете, че пиша така патетично, но това е така, понеже тук става дума за нещо най-съкровено. Поради което и така се вълнувам. Първата ми книга – аз я започнах с намерение да пиша учебно помагало, а то си стана цяла книга, повече от 300 страници! – написана в периода 1994-1995-1996 година беше Животът на душата (за подзаглавие турих думата "Психология"). Бях съвсем отчаян, не виждах възможност да издам книгата си, но чувствах, че съм направил нещо ценно, необходимо, потребно, полезно. В един момент се сетих да пратя ръкописа поне на едно издателство, на което имах доверие. Изпратих книгата си на издателство ЛИК на Любен Козарев. Мина не мина някой ден, може и седмица да е минало и получих историческо писмо, че издателството харесва книгата и предлага да сключим договор за издаването ù. От този момент започва сътрудничеството ми с този наш изтъкнат издател, самоотвержен работник на нивата на духовното укрепване на нацията ни, издал толкова безкрайно ценни книги – и български, и преводни, и класически, и модерни. Днес Л. Козарев е управляващ собственик на най-реномираното издателство за качествена литература у нас, носещо името ИЗТОК-ЗАПАД. Чест за мен е че познавам тоя самоотвержен човек. Той е издателят на повечето мои книги, а също и на списание ИДЕИ, излизащо от 2009 година вече. След като обменихме мнения решихме все пак книгата ми да бъде приспособена да е учебно помагало, тъй като в онова време у нас имаше само един учебник по психология, който при това беше твърде негоден, а пък и нивото му беше на ниво съветска психология от 70-те години на ХХ век, ако не и по-ниско. Наложи се много да съкращаваме и преработваме книгата ми, за да стане помагало; помагаше ми в тази работа научният редактор Петър Горанов (СУ). Помагалото получи и одобрение от МОН и се издаде в първите месеци на 1997 г., след страшната хиперинфлация; имах чувството, че тия 71


беди се случиха само и само книгата ми да не види бял свят; но издателят удържа положението и изпълни обещанието си; издаде я в 1000 екземпляра. Книгата ми беше представена в предаване за книги на единствената тогава телевизия, държавната, и се продаде за броени дни; подготвихме ново, значително по-прецизно издание, щото от бързането бяхме допуснали доста грешки; и то беше в тираж 1000 бройки; също се изчерпа за кратко време. Днес тия книжки са библиографска рядкост. Чувам, че били много популярни сред студентите, които искали да си вземат лесно изпит по психология. Скоро разбрах, че са популярни и сред университетски преподаватели по психология, някои от които почнали да преподават по моето помагало. Както и да е. Та ето сега случката, за която искам да разкажа. Минаха няколко месеца от излизането на книгата ми (първото издание) и един ден, на зеленчуковия пазар в квартала, в който живея, се засекохме ненадейно с един учен-психолог от ПУ, който, прочее, беше един от авторите на единствения тогавашен официален учебник по психология; по-късно до мен стигна мълвата, че същия тоя се беше хвалил, че с парите, спечелени от този учебник, си бил купил не знам си колко апартамента; както и да е; та се срещнахме с него. Обикновено след едно „Здрасти!” – все пак се познавахме, аз едва преди няколко години бях уволнен от университета, в който той още работеше (в наше време вече, разбира се, е професор!) – се разминавахме, но този път той ми махна и поиска нещо да ме запита; спрях се, поговорихме; тая случка звучи като анекдот, но, кълна се, нищичко не си измислям; въображението ми е слабо за да мога да я измисля, но животът може; та проведохме, значи, прелюбопитен разговор; ето какъв; ще се опитам да го възсъздам почти едно към едно: – Здрасти, Ангеле! Искам нещо да те попитам, важно е, може ли? – Е, разбира се, може, кажи? – Абе, Ангеле, не знам дали си разбрал, че излезе някакъв учебник по психология, втори след нашия, не знам дали си го забелязал? Аз усетих накъде бие тоя и, кой знае защо, рекох да поиграя играта му; въпреки че не предполагах докъде изобщо може да стигне; та с оглед на това мое предчувствие си позволих да отвърна: – Изобщо не се сещам, нали знаеш, аз в тия времена малко посещавам книжарниците. За какво става дума? – Да, знам. Ти какво работиш, учител ли? Абе трябва нещо да се работи. Та ето какво; учебникът носи заглавието Животът на душата и авторът му е Ангел Грънчаров. Та искам да те запитам в тази връзка: ти познаваш ли някой психолог, който да е твой съименник, тоест също като теб да се казва Ангел Грънчаров? Не очаквах чак такава сюблимна сценка да се разиграе! Велика е, нали?! Страшен гений е тоя психолог все пак, нали?! Представете си: среща Ангел Грънчаров на пазара и го пита познава ли той самият някой психолог 72


със същото име, с името Ангел Грънчаров, който бил написал учебник по психология?! Както и да е, аз също имам известни психологически умения и рекох тоя да го закопая. Нищо чудно да е очаквал, знам ли, аз да възкликна, като последен наивник: "Абе аз съм тоя Ангел Грънчаров, кой друг да е, аз написах тая книга?!", ала моя милост не е чак толкова прост и затова промълвих ето това, придавайки на лицето си подобаваща угриженост от толкова странния факт: – Много интересно, да, наистина! Знаеш ли, не познавам психолог с такова име... да, не се сещам изобщо??? То ти си психолог, ако има такъв, би трябвало ти да го знаеш, не аз. Значи мой съименник, казваш? Психолог?! Интересна работа! Прелюбопитна история! Аз за самия учебник не знаех, трябва да го потърся, сто на сто ще го потърся. Добре че ме извести, че има такъв учебник. Време беше да има втори учебник... Оня ме гледаше изумен и се двоумеше силно: тоя дали ме иронизира или говори ей-така, щото наистина не знае за кой става дума? Дали пък тоя Ангел Грънчаров не е написал книгата, пък сега се прави на ударен? Или този наглец, Ангел Грънчаров, вече има клонинги?! Леле, пишман станах, че го запитах?! Що да река сега?! Ето сянка на такива мисли прочетох на угриженото лице на великия пловдивски психолог, що имах късмета да срещна на кварталния пазар (той, прочее, живееше наблизо, в съседния ведомствен жилищен блок, населен все с университетски знаменитости). Като мина двоумението му, той реши да каже ето това: – Значи явно е съвпадение на имена? Наистина се казва "Ангел Грънчаров", та като те срещнах, рекох да те запитам дали не го познаваш. Значи не го познаваш? И аз не го познавам. Сигурно е някой млад, знам ли? Написал учебник, представяш ли си?! Аз отвърнах, разбира се, ето така: – Да, възможно е да е някой съвсем нов и неизвестен. Всичко става в тоя живот. Браво, мой съименник! Какви ли не изненади може да ни поднесе животът!? Ето, сега и аз, току-виж, ще се прославя с тоя учебник; тия, дето ме познават, може да предположат, че аз съм авторът! Прочее, да те попитам: а какво ти е мнението за учебника, струва ли си да го търся и да си го набавя? На лицето на оня, след моето изказване, пак се появи сянка на съмнение дали не го еб...вам, пардон, дали не го иронизирам, да се изразя понаучно, щото щях да напиша простонародната дума. Но изглежда надделя усещането му, че нищо чудно природата да си е устроила такава игра, да има у нас двама Ангел Грънчаровци, единият философ, другият психолог; затуй промълви ето това: – Аз дори, признавам си, за момент си помислих дали пък ти не си го написал, но знам, че си философ, а пък ето, става дума за учебник по психология. Значи явно не си ти... а иначе какво да ти кажа... учебничето е претенциозно, ала не е много научно... издиша авторът му тук-там, ама всички не 73


можем да сме все пак толкова велики психолози. Абе може и да си го набавиш, виж го, нищо че едва ли ще ти помогне с нещо в преподаването. Мнението ми е, че не е на високо ниво. Такива ми ти работи. Айде чао, че бързам... Отвърнах му "Чао!" с ехидна издайническа усмивка, щото тук вече не можах да се сдържам повече да не се изхиля. Оня се разбърза така като че ли някое бясно куче го подгони! От тоя момент, след тази случка вече съвсем не се поздравяваме като се срещнем. Избягва погледа ми. Нещо май му е неудобно. Не знам. Дали все пак е осъзнал, че аз съм авторът на този учебник? Сега, след като вече зад гърба си имам издадени повече от 15 книги, явно, съм му съвсем непоносим – как тогава изобщо да намери сили да ме поздрави?! Такива работи се случват ето под това сега мъгливо, а иначе синьо като коприна българско, в частност пловдивско небе. Не знам как ви прозвуча тая иначе толкова абсурдистка, но затова пък съвсем правдива история. Кълна се, нищичко не съчиних, всичко е самата истина! Представяте ли си докъде стига псевдоучената извратеност? Вместо, както подобава за нормални хора, като ме срещне, да рече "Здрасти, Ангеле, абе видях книга ти, поздравления! Бравос, бравос, така трябва, трябва да се работи!", видяхте какво ми рече и какъв разговор проведохме. Неслучайно други, много по-велики от нас, простосмъртните, българи са изрекли ето тия знаменателни думи: "Ако някога се роди български гений, то това ще бъде геният на завистта!". Да, пропуснах в горния си очерк да наблегна за завистливостта като най-важен и същностен екзистенциал на битието на псевдоучеността, т.е. на триумфиращата академично-университетска простащина и наглост. Просто това нещо, завистливостта, се подразбира от всеки, та затуй навярно съм го пропуснал. Изобщо за морала в академичните среди може би се налагаше да напиша повечко, но не ми се удаде; написах това, което написах, а да се връщам сега по-нагоре и да правя прибавки, не ми се ще. Друг път може да ми се удаде случай да напиша още нещичко. А засега – стига толкова. Писна ми. Отивам да спя! До нови срещи!

74


ПРИЧАСТЯВАНЕТО КЪМ ТАЙНСТВОТО, НАРЕЧЕНО УНИВЕРСИТЕТ Моите записки за истинския университет стигнаха до текста, наречен Менте-университетът, след което, поради заетост, ми се наложи да прекъсна поредицата. Тази сутрин имам малко време и сядам да напиша нов опус; за жалост, вчера се разбра, че е починал проф. Иван Славов, прочут университетски преподавател, философ, с когото на млади години се запознах и имах дълги години едни близки колегиални отношения. Не крия, че Иван Славов много ми повлия в ония години, в които моя милост беше млад университетски преподавател; повлия ми също и на начина, по който следваше да започна да се занимавам с философските проблеми. Защото проф. Славов имаше една специфична нагласа, която аз възприех изцяло: философията не е и не следва да е празно и абстрактно теоретизиране, философията трябва да е близо до проблемите на реалния живот и да помага за решаването им, т.е. да се опитва да влияе най-ефективно върху съзнанията. Философията не бива да е грандоманска, да се гнуси от "простия живот", напротив, тя трябва да е близка до човека – и до грижите на човека, пък и на народа. Постарах се да бъда верен на тази мисия на философа, която под влиянието на проф. Славов възприех изцяло. В резултат се получи моята особена житейска съдба, за която по-рано вече писах в есетата си. Смея да заявя, че не съжалявам за нищо; постарах се да живея живота си достойно, независимо от трудностите и изпитанията. Смятам, че дължа благодарност на проф. Славов, когото в някакъв смисъл мога да нарека и свой учител на попрището на реалната философия; наистина той много ми повлия. И много ми помогна. Бях несигурен в силите си, неуверен, объркан; той ми помогна да открия себе си, той ми вдъхна кураж. Затуй: поклон, професоре! Вярвам, че душата ти вече е много щастлива в компанията на ония велики философи, населяващи истинската родина на духа. Затуй не мога да те оплаквам, нищо че ми е тъжно, че вече не си тук, сред нас. Тъй като темата ми е университетът, такъв, какъвто той трябва да бъде, университетът в неговата истина и идея, то няма нищо лошо да свържа темата си с един наистина бляскав университетски преподавател, какъвто беше проф. Иван Славов; защото неговият пример съдържа в себе си голям смисъл, който ще ми помогне да изявя истински същественото, значимото. Примерно: Иван Славов беше голям волнодумец; в него имаше нещо сократовско, пък и езоповско, той се родееше с Радой Ралин; поне такъв е в моето възприятие; бляскав дух, шегобиец, страстен преследвач на глупостта – и на простащината! – във всичките ù многолики проявления. Затуй професорът можеше да вдъхновява не само студентите си, а той имаше голямо влияние в някои най-изтънчени в духовно отношение среди на интелигенцията. Той, разбира се, не можеше да бъде подлизурко никому, особено пък на комунистическия режим; такова "шило в торба" (или "таралеж в гащите") 75


никакъв режим не иска да има; казвам това, защото Иван Славов и такива като него просто нямаше как да бъдат приети в средите на дворцовата "ентелегенция", която е готова да прислужва на всеки режим, понеже се вдъхновява най-много от пастите, дето раздават на приемите. Проф. Славов беше смел и търсещ дух, който не се подчиняваше на никакви клишета, напротив, разобличаваше клишетата, рушеше шаблоните, развенчаваше коварните митове, помагаше искриците на разума да бъдат съхранени и да заблещукат един ден по-силно. Тази, прочее, е мисията на истинския философ – и на истинския университетски преподавател, който носи в себе си съзнанието за високото духовно предназначение на институцията, на която той служи. По ред причини тъкмо на философите се полага да са носители и пазители на този същински, именно свободолюбив и жизнелюбив университетски дух – и Иван Славов се справи с една такава нелека задача. Той стана олицетворение на същия този дух. Повтарям: свободолюбието и жизнелюбието са отличителен белег на този дух. И великодушието е признак, по който той може да бъде разпознат. По някакво стечение на толкова много фактори философът Иван Славов можа да изпълни неоценима роля в университетския живот: да бъде олицетворение и есенция на оживотворяващия го дух. Понеже тия мои приказки, идещи от сърцето ми, може някому да звучат прекалено патетично и абстрактно, то нека да сляза при емпирията, при реалностите на самия живот; ще разкажа по-подробно някои сцени и преживелици, които изплуват в съзнанието ми ето в този момент, та да внеса плът в по-горните си наистина силни, но затова пък толкова правдиви оценки. Аз, млад дипломиран философ, току-що се бях върнал от Русия – и ме пратиха да преподавам (по "разпределение") естетика в Своге. Често пътувах в София – да ходя на театър, на концерти, по музеите и пр. Често се отбивах и в университета, където съм учил само една година, преди да се преместя в университета в Санкт Петербург. Философът е такова "животно", че са му жизнено потребни себеподобните; то така е с всички, и глупакът не може да живее, страда и се чувства твърде нещастен ако не е в компания на сродни души. Та ето, моя милост се скиташе из полумрачните университетски коридори – и изпитваше някакво упоение от университетския дух, витаещ там, който нашата Алма Матер излъчва така щедро. Тук искам да кажа нещо и за Софийския университет, или за Университета, щото той наистина заслужава да бъде определян така: в България, да ме прощават новите нароили се така буйно "академии", но е имало и има само един университет, който заслужава това име, т.е. заслужава името "Университетът". Аз се упоих от този мистичен университетски дух още когато бях кандидат-студент в далечната 1977 година. Едно момче от село, в чието сърце се беше вече зародила любовта към мъдростта, тогава пристъпи вратите на внушителния Храм на Разума – и изпита упоително вдъхновение и дори бла76


гоговение. Заразих се така, че и днес, вече твърде зрял човек, когато вляза в сградата на СУ, винаги в сърцето ми се появява все тоя свещен трепет, който трудно може да бъде облечен с думи. Но тия, които са изпитали същото, прекрасно ме разбират; тия, дето не разбират, тям никакви обяснения не ще да помогнат. Бях приет за студент по философия, а след две години в казармата вече започнах обучението си в него. Това беше една вълнуваща година, в която се причестих към свещенодействието, наречено философия, към тайнството, наречено университет. Както и да е, сега не мога да се отклонявам в повече подробности. Стана така, че след първата година ми беше предложено да продължа образованието си в Русия, след тежки размисли приех; откъснат бях от първата си любов, СУ, но тази първа любов, знайно е, винаги оставя в сърцето най-светла диря. И ето, някъде в 1983-84 година трябва да е било, моя милост, вече дипломиран философ, в свободното си време при посещенията си в София се лутах из хладните (лятно време) и приятно топлите (зиме) мраморни коридори на СУ. Някак си ми беше дълбоко потребна тая университетска атмосфера, навярно така е било. Знайно е, духът на индивида си търси пристанище; е, ето такова пристанище за мен стана нашият Университет. Имах и разни спомени, искаше ми се да срещна познати, състуденти, преподаватели. И един ден ето какво стана: знайно е, съдбата винаги си знае работата. Вижте какво се случи. Излизам аз един път от страничния вход на СУ, който е откъм Народната библиотека. И на врата се сблъсквам с един мой познат, дори родственик, поет, казваше се, Бог да го прости, Иван Шопов, а поетичното му име беше Ижо Соколов. Моята майка и неговата съпруга са първи братовчедки и с него се знаехме, ама доста смътно, само колкото като се срещнем да улицата да се познаем, понеже се бяхме срещали понякога по родови събития, предимно сватби и погребения. Попитах бачо си Иван как е, къде се е запътил, и той ми рече: "Добре съм. При Иван Славов съм тръгнал. Прочее, тръгвай с мен, отдавна си мисля, че трябва да те запозная с професора, зер, философи сте!" Само две думи да кажа за моя човек Иван Шопов. Той, прочее, оказа се, беше много близък по темперамент и излъчване на Иван Славов, това констатирах при запознаването ми с втория. С две-три думи казано Иван Шопов също беше чешит, шегобиец, духовит, поклонник, разбира се, на бог Дионисий, когото човек често можеше да срещне по влаковете да пътува с дамаджани, пълни с искрящо вино, на което беше голям почитател, дори, чини ми се, като капак на всичко беше и земляк на Иван Славов. И двамата обичаха да разказват вицове, бяха нещо като подвижни енциклопедии на вицове, остроумия, духовитости. Големи сладкодумци! Абе, бяха родствени души, духовни събратя и добри приятели. Влязохме в кабинета на Иван Славов, който се намираше на третия етаж, където е юридическото крило на СУ, в дъното на коридора. Помня, че 77


професорът, както си беше обичайно за него, беше в голяма компания, имаше и дами, и той, усмихнат, разказваше някакъв виц; всички го гледаха право в устата; наистина беше голям и духовит сладкодумец, това е едно рядко срещано качество. Разказваше някакъв виц, махна ни да седнем и продължи; нищо чудно да е разказвал виц, подобен на този шедьовър: „Клиент влиза в кръчмата на ръце. Питат го защо така, а той отговаря: казаха кракът ми да не стъпва повече тук!” Като каза едно такова брилянтно остроумие, да разказва каквито той беше голям майстор, компанията избухна в шумен смях. Изчака той да стихне смеха и почна нов виц. Той умееше да бъде душата на компанията. Интересна е и неговата физиономия: иначе, обичайно, е твърде намръщен и дори изглежда строг, недостижим; но всъщност е крайно приятен човек, на когото много му отива усмивката. Не знам, трудно е да се опише и предаде неговото излъчване. Безкрайно приятно беше човек да е в негово компания; имал съм това щастие. Въпреки че когато вече станах асистент в Пловдив значително по-рядко му гостувах. Та тогава, на първата среща, когато професорът, ухилен, разказваше вицове, сиреч, беше разтворил торбата си с вицове и остроумия, като се наприказва донасита, някои си тръгнаха, с нежелание, аз бях представен на професора. Твърде достъпен и непосредствен, той ми каза да идвам при него винаги, когато имам нужда, щяло да му бъде приятно да обменяме мисли и прочие. Поговорихме малко, а аз трябваше да бързам за влака си; винаги когато съм бил при него, все е трябвало да бързам за нанякъде; е, имали сме и хубави разговори, но много често сме говорили на крак, или той бърза, или, обикновено, аз. Но имахме желание да си приказваме повече. Затуй в един момент той ме покани да се срещнем в Рилския манастир, където беше уредил да си изкарва отпуската лятно време; не съм го питал, може университетът да е имал там някоя стая (килия), знам ли. Та там сме се срещали. И той в Пловдив е идвал по моя покана, та да изнася лекция в основания от мен през 1987 г. ФИЛОСОФСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ. Лекцията му, прочее, беше бляскава и твърде смела; в онова време професорът вече открито демонстрираше презрението си към простащината, наречена комунизъм. Студентите, членовете на Клуба, останаха възхитени, невидели такова чудо, най-възторжено слушаха онова, за което тогава малцина имаха дързостта да говорят така откровено. Да, сладкодумец, подобен на Сократ беше професорът; беше голям, въздействащ оратор, който празни приказки просто не можеше да говори. Такива работи ми хрумват за него в тоя момент. Не ми се ще да описвам поподробно тия и други преживелици, защото темата ми е все пак друга. Вече писах на едно място за това какво влияние ми оказа професорът в писането, в разбирането на задачата на съвременния философ, в това колко много ми е помогнал, та мои статии да излязат в списания по онова време. 78


Което пък в един момент направо ме спаси, имам предвид времето, когато идеологическите цербери на комунизма скочиха да ме разкъсват, предимно заради Клуба, ала тия мои публикации в най-солидни списания и вестници за известен момент ме направиха непоклатим. Е, после ме уволниха и изритаха от ПУ, но аз за това вече писах. Та за много неща съм благодарен на професора, който, ето, вчера, се е преселил в по-добрия свят. Там, където е родината на духа, истинската родина на всички нас, дето сме се посветили на служене на безсмъртния дух. Бог да го прости! Да спра засега дотук, просто е неуместно да подемам друга тема. Оказа се, че това мое есе ще бъде само за Иван Славов. Той заслужава това. Имам и още други неща да казвам за него, но засега казах главното. Понататък, в продължението на размислите ми по темата за истинския университет, когато се наложи, ще се позова и на неговия така вдъхновяващ пример!

79


ОПИТ ЗА ВНИКВАНЕ В ИДЕЯТА ЗА УНИВЕРСИТЕТ Моите записки или есета – както искате ги наричайте – по темата за истинския университет (последната публикация от този опус беше ето тази: Причастяването ми към тайнството, наречено университет) вече вървят към своя край, което, разбира се, съвсем не значи, че съм изчерпал всички въпроси или че нищо повече не може да се каже. Напротив, аз смятам, че целият този текст, който ще публикувам в брошура, само и единствено поставя някои въпроси, без претенцията, че аз, неговият автор, съм ги решил; написаното от мен е само провокация и покана за замисляне и за разговор. Друга претенция нямам и не мога да имам. Е, разбира се, опитвам се, независимо от личностното и "несъщественото" в записките си – къде обаче е доказано, че "личностното" е "несъществено"?! – да поставя и някои по-същностни проблеми, касаещи реалната ситуация на университетското образование у нас; но най-вече ми се иска да предразположа този или онзи да се замисли за онова, което прави университета университет, за неговата идея, същина, истина. Открай време се знае, че идея, същина и истина съвпадат, те са едно и също нещо. Осъзнаем ли, овладеем ли се от истината за това що е университет, едва на тая основа съвсем реалистично може да се види и прецени що всъщност представлява и колко изобщо струва онова, което у нас минава за университет. Ето затова сега, в последните страници на това размишление, ми се ще да посветя основното си внимание тъкмо на идеята. Като тоя път няма да цитирам какво казал тоя или оня, а ще се постарая да добия нейната чиста, първозданна форма. Ще тръгна от думата, от самото понятие. В древността университети е нямало, но е имало философски школи, имало е "академии", подобни на платоновата. Думата "Академия" идва от наименованието на създадената от Платон – около 395 пр.н.е. – философска школа, която се намирала в маслинена горичка край Атина, наречена в чест на древногръцкия герой Академ. Ако университетите, възникнали значително по-късно, са академии, те трябва да носят нещо от духа на платоновата академия, на платоновата философска школа. По-късно, след Платон, е имало много други подобни школи, някои от които многолюдни, и те, с известно приближение, могат да се възприемат като прообрази на университетите. Примерно, известната ни Магнаурска школа в Цариград – от Магна Аула, на латински Magna aula, т.е. "Великата зала" – била най-висшето и престижно училище във Византийската империя; та тази школа е била нещо като университет; имало е и други такива по други краища на Европа. Щом като при зараждането на университетите, щом като в тяхната праистория не друго, а философската школа е онова ядро, около което всичко е възникнало, правете си сметка доколко един университет може да се нарича университет, ако в него няма жизнен, излъчващ духовна светлина Фило80


софски факултет. Добре, но нека да се опитаме да вникнем повече в онова, което е нещо като "душа" на университета, именно философската школа. Школата не е нищо друго освен това: философът, обкръжен от ученици. Сократ също си е имал кръжец от следващи го навсякъде младежи, макар че неговата школа е била, така да се каже, "мобилна", помещавала се е по улиците, пазарищата, площадите, палестрите (спортните площадки) на Атина, а пък привечер се е събирала в нечии частни домове, домове на по-видни граждани, където школата провеждала "симпозиум"; това нещо, което днешните учени толкова обичат, именно симпозиумите, не са нищо друго освен пиршества; симпозиум значи именно пир. Е, разбира се, на тия симпозиуми се пиело леко, слабо, разредено с вода вино; те не са приличали на нашите днешни пивници, именно кръчмите, ресторантите, чалга-дискотеките; там не е и било толкова шумно. В школата, примерно в Платоновата, цари един дух на умиротвореност, на почит към тайнството и свещенодействието, каквото е търсенето и служенето на истината; тъй че, щом като философските школи са били мястото, където истината се е почитала като нещо най-свято, правете си сметка каква, собствено, ще трябва да е ролята на един съвременен университет в страна като нашата, където не истината, а тъкмо лъжата е възведена на най-висок пиедестал. Съвсем свободно и спокойно на тия места се е разговаряло за най-възвишени и важни въпроси: за доброто и красотата, за човешката участ, за боговете и човеците, за истината, за живота. Това са все въпроси, които едва ли някого могат да заинтересуват в прозаичното и пошло емпирическо всекидневие, запълнено обикновено с най-банални и отегчителни грижи и тегоби. Следователно, трябва да има едно място, най-добре отделено от останалия свят със стени, където търсещите, склонните към почитане на истината хора да се уединяват, а също така и да се отдават на размисли и разговори за най-съществените, именно за духовните неща. В този смисъл, бидейки такова особено място, философската школа и университетът като нейна еманация, са нещо като Храм на Разума; да, божеството, почитано от университета като храм, е именно търсещият разум. Там е и мястото, където човек може да практикува разума, да се отдава на съответните упражнения, така потребни за съществуването и действието на самия разум. Както в античността е имало спортни площадки, палестри, стадиони, където младите са могли да упражняват своите тела, така в един момент древните са разбрали, че им е потребно и място, където да подготвят, да шлифоват и да упражняват своите душевни сили, сред които разумът има най-почетно място. Волята пък, свързана с добродетелта мъжество, изглежда е имала за територия на своята изява войната, но това е съвсем отделна тема; прочее, когато моя милост беше студент в Петербург, там именно за първи път има шанса да види, че в двора на самия Философски факултет са разположени... оръдия, военни камиони, самоходни бойни установки; 81


това бяха нещо като "помагала" на т.н. "Военна катедра" на университета, служеща за подготовката на студентите за война; не вярвам на друго място в света да е имало нещо подобно; е, ако изключим и други такива страни, където е вилнял толкова войнствения комунизъм. Философът, създал школата, или пък най-близкият ученик на учителясъздател, има водеща роля в това, което можем да наречем неин духовен живот. Университетът затова е място за практикуване на духовен живот, за отдаване на личността на духовното, и затова моя милост още оттук има дързостта да се запита: а какъв ли пък може да е университетът в една страна като нашата, където не духовното, а тъкмо материалното, сиреч, найпошлото, е доминиращата сила на общностния живот?! За да се почита университетът като място за най-чисти духовни занимания, той явно трябва да е ограден със здрави стени, предпазващи го от околното море на пошлостта, което иначе няма начин да не го залее; затова, изглежда, са толкова здрави стените на нашата родна Алма Матер, на нашия Университет, именно Софийският; не знам дали сте забелязали колко дебели и здрави са неговите стени; това съвсем не е случайно и е поразително каква мъдрост са проявили в случая създателите му. Да, университетът, пък и философската школа като негова душа, е нещо като опозиция на материализма, сиреч, на пошлостта; питаме се в такъв случай: а какво ли нещо може да е университетът в страна като нашата, където не нещо друго, а самата пошлост е била възцарена, и то не за кратък исторически период, а за цели десетилетия, имам предвид славната ера на комунизма?! Мисля, че отговорът на този въпрос е лесен, сиреч, това е един риторичен въпрос: самата възцарена пошлост няма начин да не е направила всичко необходимо, за да опошли до крайна степен и университета, и отношенията в него, а също да изопачи, да изврати и самия смисъл на съществуването му. И на мен, простете, в тази връзка ми се струва, че взривът на пошлостта, който имахме щастието да наблюдаваме в знаменателното време на "прехода от комунизма" не е нищо друго освен есенно време, време, в което ни се наложи да оберем всички плодове на царуващата пошлост и на простащината, каквато именно по същината си е комунизмът. Очалгавяването на живота ни е именно закономерен резултат от неудържимата вакханалия на войнствената пошлост, на безцеремонната наглост и на вечно бодрата и активна простащина, каквато по същината си е комунизмът. Та си правете извода какво представляват особено нашите най-нови "академии", все бивши АОНСУ-та, след като АОНСУ-тата не бяха нищо друго, освен пошлост, арогантност и простащина, придобила в своето развитие степента да е нещо като "одухотворена", един вид дори, простете, "интелигентна"; това пък, че е била властна простащина, се разбира по презумпция. Даже аз тук бих се осмелил да направя и още един, по-фундаментален извод: след като комунизмът по начало не беше нищо друго освен войнстве82


на простащина, пошлост и арогантност, то в такъв случай давате ли си сметка какво пък у нас е било това, което в онова време биваше наричано "интелектуален и духовен елит на нацията", "творческа ентелегенция" и прочие, сиреч, каква е била, простете, "духовната" номенклатура на диктатурата на простащината и на пошлостта, каквато по идея е комунизмът?! Същата тая "духовна" (и научна) номенклатура на комунизма и днес владее всички лостове, които управляват това, което в страната на пошлостта и простащината се нарича "духовен" и "културен" живот; същите тия жреци на арогантността, пошлостта и простащината днес пак раздават "авторитетни оценки", те са нашите "нравствени наставници", те неуморно циркулират по медиите, от тая напаст спасение няма и прочие, и так далее. Имали сме даже и нещо като "поетична" простащина и гнусотия, за каквато неръкотворен шедьовър няма как да не е прочувственият стон на придворния поет-подлизурко Любомир Левчев: "Другарю Живков, никой не може да ми забрани да Ви обичам!". Да спра засега дотук, че май се появи реалната опасност да повърна; а че изгубих нишката на разсъждението си, то това е вече съвсем очевидно. Университетът по идея е духовно средище, нещо като огнище, където се пазят искрите на духовния живот, на самата духовност. Философията е пазителка на духовността още от най-старата древност, и това не е случайно: защото самата универсалност на духовното, която, изглежда, лежи в корена на думата университет, може да бъде съзнавана и мислена единствено с философски средства. Самият разум е органонът на философското мислене и познание, на философското разбиране; как тогава може да е университет едно научно учреждение в посткомунистическа България, в което философията не просто няма нужното достолепие на хранителка на есенцията на самата духовност, но и е поставена в жалкото състояние да е една мижава катедрица, в която повечето професори са все "приходящи", са все от СУ? Както, прочее, е положението в ПУ, "университета", в който имах (не)щастието да работя в моята буйна младост. Прочее, самата научна дейност, самите научни изследвания се нуждаят от здрав мирогледен фундамент, който може да им бъде даден единствено на почвата на философията. Науката, неограничена от философски юзди, пък и знанието като такова, имат склонността да се самозабравят и да провъзгласяват самите себе си за нещо като диктатор на духа; но духът сам по себе си е самата свобода, която диктатори не търпи. Науката, да не говорим пък за псевдонауката, може да бъде безкрайно вредна заради своите абсолютистки мераци; философията е тази, която има мисията да я озаптява. Прочее, самият комунизъм се представяше за "единствената научна философия", което само по себе си противоречие в понятието; но това е отделна тема. Доколко вредна и до какви ужасни последици може да доведе хегемонията на вманиаченото "научно" съзнание си личи в най-пълна степен по последиците, които комунизмът нанесе на цялостния духовен, личностен, 83


културен живот не само на индивидите, но и на цели нации. Затуй, не заради нещо друго, в наше време и в наши условия се стигна дотам преобладаващият "човешки" тип да е лапащият кебапчета, лочещият ракия и щракащият с пръсти духовен урод; разрухата, която ни донесе и нанесе комунизмът, си личи най-зримо по тази човешка патология. Последиците са страшни и трябва да се лекуваме, но как да стане това, след като и самите лечители са поразени от същата тази болест?! Аз вече достатъчно писах за преобладаващият тип "научен кадър", който се шляе из днешните ни университети; това са хора, които нямат никакво отношение не просто към науката и образованието, но и към самата духовност; те и към интелекта нямат отношение, та към какво друго да имат отношение?! Арогантната и пошла, но възцарена в научната йерархия посредственост е най-жестокият бич, който плющи върху главите на нещастното университетско българско природонаселение, имам предвид студентите. Много съм мислил какво трябваше да се направи, та гангрената на университетския организъм, която наследихме от комунизма, да беше изрязана овреме; а се знае, че при гангренясване на даден крайник или орган се налага ампутация, с оглед спасяването на цялото. Науката и медицината обаче гузно мълчат, когато се е оказало, че не друго, а самият мозък е вече гангренясал; тук, разбира се, спасение няма, тук има труп и се налага спешно погребение. Това, което у нас се нарича "университетско образование", такова, каквото го наследихме от комунизма, трябва да имаме достойнството да признаем, не е друго, а разложен труп, който излъчва в простора нетърпима смрад. Нищо не беше направено и трупът си продължава да тлее. Чистият вариант беше този: всички университети, в които комунизмът бе вилнял, не могат да бъдат оздравени и затова се налагаше да бъдат закрити; закриват ги, въпреки воя на комунисто-комуноидите; след това нарочно поканени от чужбина, от свободни страни, професори биват назначени за шефове на катедри та те да подбират персонала. Така трябваше да бъде направено, но това не беше направено. Дали е могло да се направи е отделна тема. Толкоз. Знайно е, червеите се чувстват най-превъзходно когато е налице един труп. Днешният "академичен" червей, хранещ се с трупа на умрялото българско университетско образование, е доминиращият герой на разгръщащата се пред очите ни гробищна сцена, наречена "български университет". Нещо подобно е и българската църква. Последиците от тия нелечими поражения в духовния живот на нацията, предизвикали духовната смърт, на която сме свидетели не от вчера, са страшни, коварни и фатални. Нацията, пребиваваща по отношение на най-същественото на живота си е в състояние на духовна смърт, е нация, която в състояние на агония, вещаеща смъртта на целия организъм. Натам вървят работите. Дали не е изобщо късно все пак нещичко да се направи? Може ли нещо да се спаси? 84


Онова, което задава пафоса (нарочно така пиша думата патос, някак си по-внушително ми звучи) на автентичния университетски живот, са студентите, са младите хора, които внасят живот, енергия и очарование в толкова хладните коридори на университетската институция, намираща се не просто в състояние на смърт, а в състояние на разложение на трупа. Представете си гробище, в което мъртъвците са извадени отгоре, върху гробовете, а сред тях бродят млади хора, пълни с желание за живот, все предпоставки за един духовен кипеж. Ако си представите по-зримо тази метафора, ще можете да схванете точния смисъл на случващото се в нашите университети. На моменти обаче, като се вглъбя в същината на проблема, се питам: това, прочие, метафора ли е изобщо – или е точната картина на случващото се, само дето е представена в нагледни образи? Ето какво имам предвид. Професор Х. е някакво си там "академично" старче с шкембенце, рудимент и жалка останка на комунизма, което няма никакво чувство за животворящия дух на университета, а стои там от десетилетия на службица, която всички преценяват за "завидна", "топличка", същински "оазис" за несмущавано от нищо паразитиране. Старчето (пък може и да не е съвсем старче, щото само преди някакви си там 20-тина годинки комунизмът у нас беше в апогея си!) е лишено от всякакво съзнание за духовна мисия по простата причина, че то самото е точно олицетворение на самата бездуховност. И на самата пошлост. Туй нещо, разбира се, не може да прави друго, освен да вреди, да убива, да сее мъртвина наоколо. Разбира се, старчето – хайде, да го наричаме ако не професор, щото туй наименование в случая е крещяща природна аномалия, е поне профанесор, иде от профан! – та значи профанесорът Х., чието умствено ниво точно съответства на нивото на недоучил рабфаковец, преподаващ в селска прогимназия (да ме прощават преподавателите в селските прогимназии, добре знам, че те са на значително по-високо интелектуално ниво от тоя нравствен и умствен урод!) не прави друго, освен да крие пълната си неадекватност, сиреч, да лицемери, да се преструва, да се представя за какъвто не е, в което, трябва да признаем, някои от тия старчета са достигнали завидно майсторство, съпоставимо с изкуството; и това е по простата причина, че друго в живота си всъщност едва ли са правили. Стига се дотам, че младите хора, студентите, принудени да общуват предимно с подобни склерози, в един момент просто не са в състояние да разграничат гнусно от нормално, истина от заблуда, лъжа от правда, наука от антинаука, духовно от бездуховно; всички ориентири се загубват, което именно е и причината за жизнеността и неизтребимостта на т.н. "академични" червеи, дето лазят в трупа. Възможно е някои младежи да останат с погрешното впечатление за цял живот, а именно, в техните очи само псевдоучеността да е самата ученост, което пък означава, че ако животът някога ги срещне с автентичен учен, те ще го възприемат за всичко друго, но не за това, което той е; ще го възприемат за "дилетант", за "самозванец", за каквото и да е друго, 85


все толкова невярно, а е невярно, понеже тук самата оптика е объркана и извратена. Това е съвсем разбираемо: ами ако тия студенти не са срещали в университета истински труженик на науката и на духа? Правете си сами сметката какво означава това; вземете предвид, че възпитаниците на горните "академични" профани и червеи в един момент, с цялото фалшиво самочувствие, на което са способни, грабват дневници и стават учители, което мултиплицира заразата. Сега давате ли си сметка какво всъщност и изобщо се е творяло в българските училища и академии във всичките тия епохални години на комунизмо-социализма, а и на т.н. посткомунизъм? Комунизмът по начало си беше най-зъл враг на духа – и ето, успя да нанесе нелечими поражения върху духовното здраве на цялата нация. Затова, не за друго, съвременният българин, независимо дали е студент, ученик, учен или прост, младеж, зрял или какъвто и да е, е така объркан, без верни ориентири, без критерии за разграничаване на истина от лъжа, на добро от зло и пр. Този наш съвременник не може да намери духовна подкрепа и насърчение никъде и затова се люшка като лодка, носена от бурното море на пошлостта, простащината, наглостта. Да, простащина, наглост, арогантност, пошлост, аморалност, страшен нихилизъм – това са даровете, който получихме в изобилие от комунизма. Само това получихме, и то в излишък. А всичко друго ни беше отнето и убито. Правете си сами сметка какво ни се е случило. И дали и как можем някой ден да се съвземем, да надмогнем тлението и мъртвилото на българския дух. Ще каже някой: егати черногледеца! Нищо свястно не вижда, а всичко рисува в най-черни краски! Явно прави всичко това, защото сам е уязвен – понеже са го изритали от университета, заради което сега си отмъщава! Навярно точно затова така пише пък тоя никаквец! Няма начин да не си помисли такива неща масовият читател, ако някой от тоя човешки тип изобщо прочете писанието ми. В тази връзка все пак искам да каже нещо, с което, навярно, и ще завърша. Много добре съзнавам, че в българското "академично" блато или гробище не е имало само червеи, змии, жаби, гущери и развратни насекоми; да, имало е и има и личности, които продължават да светят наоколо с духовна светлина – независимо от мрака и мъртвилото, които са обхванали като проказа целия ни народностен организъм. Аз говоря за болестта, а не за здравите места, които обаче няма как да не загинат, когато и цялото умре. Аз лично познавам много такива истински университетски преподаватели, става дума за такива от български университети, и дори мога да изброя много имена; ето, понеже съм философ, ще изброя предимно философи: академик Кирил Василев, проф. Цочо Бояджиев, доц. Здравко Попов, проф. Сергей Герджиков, проф. Любен Сивилов, проф. Калин Янакиев; има и още други, но тия са сякаш най-големите. Тия хора, наред с единици от всяка една университетска специалност, са именно ония, които, както и да го погледнем, успяха да съх86


ранят и предадат на по-младите оня духовен огън, стоплящ живота на нацията, който, да се надяваме, комунизмът все пак не успя да угаси изцяло. Да, не успя, понеже академичният огън ще бъде угасен когато и последният негов носител бъде прокуден от последния университет, заслужаващ това име. Да се надяваме, че до този ден все пак няма да стигнем. Идат, напират, растат и млади сили; в тях, прочее, е цялата надежда. Но се иска много борба и невероятни усилия кошмарната доминираща тенденция, за която говорих и писах по-горе, да бъде надмогната и обърната. Кога ли ще стане това? Не знам. Но вярвам, че независимо от всичко и това ще стане. Като философ знам, че духът е нещо несъкрушимо и безсмъртно; духът просто няма как да умре, понеже той именно е живецът на живота. Истината също не може да умре. Въпреки апотеозите на лъжата, които срещаме всеки ден наоколо. Даже и всичко да умре, духът няма да умре, а ще витае над тоталната гробница, опитвайки да се всели в парченцата от плът, неподдали се на тлението. Духът е вечният живот, а, разбира се, самият живот няма как да умре; умират само отделните живеещи, които са само средството за пренасянето и за запазването му. Това е нещо, в което не просто вярвам, но и което "зная", което е постигнал разумът ми. Философията ми е дала това знание. На нея съм благодарен за всичко. Спирам дотук. Още много може да се пише, но да не прекалявам. Е, може би ще напиша още едно есе, което, изглежда, е необходимо, за да се "закръгли" другата, личностната линия на повествованието ми. Аз на едно място писах, че се налага да напиша нещичко по ето тази тема: "Как аз сам по себе си съм един университет?". Това, прочее, не важи само за мен, а за всеки що-годе духовно просветлен човек. Аз при това съм и философ. Тъй че, нека да не звучи толкова нескромно провокиращото заглавие, което може би ще избера за следващото, вече наистина заключително есе. Същностният момент на вечната идея за истински университет (простете излишеството в натрупването на смисъла, но го правя нарочно) трябва да се съчетае с личностното, та да постигна всеобхватността, която ми е потребна. Както писах тук за антидуховния тип, осквернил с присъствието и дори с хегемонията си нашата родна Алма Матер, така ми се налага да пиша и за неговата антитеза, именно за чистия духовен тип. Разбира се не съм толкова самонадеян, за да представя тоя тип в свое лице, но пък нищо не ми пречи да се опра на лично преживяното, щото, в крайна сметка, този е опитът, от който можем да изхождаме. Тъй че наистина се налага да пиша още нещичко. Което и ще бъде най-трудното. Както началото, така и краят е най-трудното. Аз обаче казах, че мой принцип ще бъде този: което ми е, така да се каже, "на душата и на сърцето", него ще пиша и за него ще разказвам. В момента на душа ми не е нищо, понеже се изморих, поради което и спирам. Простете за изтощението, което това мое есе найнавярно е предизвикало у вас – какво предизвика и у мен самия... 87


ДУХЪТ ПРАВИ УНИВЕРСИТЕТА УНИВЕРСИТЕТ Моите записки по темата за истинския университет отиват към своя край; миналия път написах текста Опит за вникване в идеята за университет – опит за вникване, с която смятах да завърша, ала ето, че се оказа, че едната линия на повествованието ми, именно "личностно-историческата", т.е. касаещата моята лична история, не бе доведена до "закръглеността" си, остана незавършена. На това основание ми се налага да напиша още едно есе – или както искате го наречете, аз самият не съм уверен какво е то, но ще бъде каквото се получи – към което и пристъпвам тази сутрин. Станало е така, че в нашите специфично български условия да си университетски преподавател е твърде престижно, а да си учител в училище е крайно непрестижно; колкото е престижно да си университетски преподавател, толкова и дори още малко повече е непрестижно да си преподавател в гимназия, да речем. Моя милост има шанса да работи и в двете сфери, тъй че имам погледа и ми се ще да поразсъждавам над тоя факт. Мисля, че е интересно да се разбере на какво се дължи тая престижност на университетското "преподаване", а също и на какво се дължи непрестижността на преподаването в училище. Да, странен феномен е тази крещяща диспропорция и ми се иска да вникна по основателно в него. Трябва да изхождаме винаги от даденостите, от психическата реалност най-вече. Първо, студентите, тъй да се рече, са по-конформни в сравнение с учениците по училищата, другояче казано, по-послушни са, внимават, не създават проблеми, университетският преподавател съвсем няма нужда да се грижи за т.н. „дисциплина”; докато в училище, явно, съвсем не е така. Но има нещо, което, предполагам, е решаващо условие, пораждащо тази изключителна престижност на стоенето в университет – за разлика от учителстването. С риск да бъда обявен за маниак, ще дръзна да кажа коя е тази причина, кое е това условие. И то е: в университетите има доста девойчета и то във възраст, в която сексуалното общуване на преподаватели с тях не е подсъдно; този е основният извор на тази изключителна престижност на статута на университетския преподавател – според нашенските разпространени „академични” стереотипи. В училище за такова нещо даже и не може да се помисли, а ако някой си го помисли и си позволи и най-малък намек за такива щения, той, разбира се, ще се окаже педофил; докато такава злокобна евентуалност в университетите съвсем не може да се случи. Вярно, с идването на проклетата демокрация у нас се яви терминът "сексуален тормоз", който развали донякъде рахата и изключителната завидност на стоенето на някакви си там учени глави с развратни мераци в университета, но и това може да се преживее. Щото тия, интимните неща, стават обикновено на четири очи и затуй са твърде трудно доказуеми; макар че ако изхождаме от главоболията на бившия първи в МВФ, на сладострастника До88


миник Строс Кан, може доведе дотам и нашите университетски плейбои и мераклии да се позамислят поне малко. Ето, както искате и каквото искате си мислете, но аз твърдя, че решаващото условия за престижността на университетското учителстване е предимно женският фактор, неговата хем младост, хем годност за сексуално използване и консумация, като, разбира се, нищо чудно и мъжкият фактор да е решаващо условие по отношение на академичните деятелки от женски пол, както и за някои академични дейци от… „другия” мъжки пол, сиреч такива, които имат специфично еротично влечение, насочено към младите момчета-студентчета. Ще каже тук някой: тоя вече взе да се подиграва с нас, как е възможно да пише чак такива глупости?! Тоя за какви ни взема нас? Подиграва ли ни се, или що?! Ще отвърна на такава една възможна забележка ето как. Съвсем не се шегувам като пиша тия неща. Не се майтапя, не се и изхвърлям. Това, че академичният деец има реалната възможност не просто да се прави и преструва на пич, а и действително, да го наречем така, да е пич, да е пич в поведението си и в отношението си предимно към лицата от другия пол, е онова, което поражда изключителната престижност на университетското преподавателско битийстване. Щото, знайно е, туй нещо, да си пич, е найценната характеристика и дори титла, която изобщо човешко същество може да постигне в този живот у нас. Ето, яви се един пич, имащ претенцията, че разбира от политика, народът ахна от удивление, обикна го, гледаше го с отворени от възхита усти, почна да стене ето така: "Баси и пича!", а в крайна сметка го тури не просто за премиер, ами и за нещо като абсолютен властелин на държавата; нищо чудно тая пошла българска приказка да свърши с това благодарният народец да обяви особата Б.Борисов за нещо като "лордпротектор на нацията", за генералисимус, за цар и император, за папа и дори за божество. Това именно ми дава основание да съдя, че щом пичовското у нас така несъмнено се цени, и то не само от простолюдието, но и от цялата човешка сган в отечеството ни, то същият този фактор, няма как, е и главната причина университетският преподавател да разполага със съзнанието хем на батман, хем на Аполон от Белведере, хем на Казанова, хем поне на Айнщайн, хем на Леонардо Да Винчи, или, с една дума казано, да има съзнанието, сравнимо с това само на Б.Борисов. И както репортерките изпадат в еротичен екстаз когато Б.Борисов ги погледне, така и университетският преподавател на същото това основание се движи с толкова гордо вдигнат нос, пътешествайки из коридорите на университетската образователна институция. Пишейки това, май наистина прекалих, а? Имам предвид не последното изречение, а по начало това, което написах за решаващата роля на еротичното във вдигането до космически размери както на самочувствието на университетския преподавател, така и на престижността на самата професия. Но понеже за мен като философ единствено истината има някакво значение, съм готов да поема всички рискове – и затуй написах това, което написах. Все пак, 89


имайте предвид, че ровя тук и чопля един крайно сложен психично-социален и при това съвсем български феномен, тъй че бъдете поне малко снизходителни към това, което в крайна сметка се получава. Добре, да продължа нататък – въпреки рисковете. Като написах горното, нека не бъда разбиран съвсем погрешно: именно, че всички до един университетски преподаватели са развратници, които най-вече заради разврата стоят из университетите – и иначе по начало там и друго съвсем няма какво да правят. Разбира се, сигурно има немалко нравствени хора из академиите ни, които съвсем или почти не се влияят от този народно-психологически фактор; но аз тук, разбира се, говоря за тенденция, проявяваща се в една ярко изразена нашенска и то определено материалистическа социо-културна среда. Пиша дори за доминираща тенденция, а не просто за тенденция. Аргументът ми за това твърдение, освен непосредствените ми емпирични наблюдения и като студент, и като университетски преподавател, и то в най-младежките ми години, е този: какво за материалиста може да има най-голямо значение освен секса, парите, яденето и пиенето, ей тия три-четири неща? Материализмът даже и в сферата на съвсем духовни по предназначението си институции като университетът, църквата и дори манастирът води до най-отвратителни и чудати явления на пълна нравствена разруха, извратеност и порочност. Щом като, както чувам, дори манастири в нашенските родни условия са превръщани от тая атеистична материалистическо-комуноидна сган, що се е настанила из църквата ни, във вертепи, в бардаци, какво ли пък остава за университетите в това отношение, където, повтарям, има двуполова среда, което именно и означава, че развратът тук е на висота, понеже са задействани и имат поле за изява всички до една сексуални ориентации?! Толкоз по този фактор. Парите са другият фактор, или по-скоро не парите, а лесното им изкарване. Учителството е непрестижно у нас именно заради робския неблагодарен труд, с който учителят изкарва мизерната си заплата, а у нас, знайно е, е най-мечтаното, и то от най-широките слоеве е ако може съвсем да не работиш, а пък да получаваш хубави пари; ето на това основание на университетския преподавател всички завиждат, понеже може и съвсем да не работи, пък да получава доста добри пари. Е, трябва да симулираш някаква все пак дейност, щото иначе много ще бие на очи, но ето, да речем, един професор у нас получава професорска заплата само за да изнесе една, максимум две лекции седмично, докато учителят трябва да работи поне десет или двайсет пъти повече, и то за много по-малко пари; ето откъде иде и едно твърде значително основание за изключителната престижност на професията на университетският преподавател, сравнена с крещящата непрестижност на учителската професия. Смятам, че тук ще ме разберат дори и ония, които възроптаха когато писах за еротично-сексуалният фактор, щото казаното се разбира от само себе си. 90


Откакто пък в съвременните пазарни условия се случи така, че един университетски преподавател да може да стане нещо като тъкачка-многомашинничка, поклонничка при това на незабравимия Стаханов, тогава именно лакоми за пари, а и, предполагам, за млада женска плът мохикани на „академичното” поприще се впуснаха да преподават в 3, 4, 5, 6 и дори 7 университета, щото, знайно е, седмицата има само 7 дни, а дневно човек може да преподава само в един университет именно заради проклетата общовалидност на физическите закони, не позволяващи на едно тяло да е на две места едновременно, т.е. за е и тук, и там по едно и също време. Аз съвсем няма да се учудя, ако някой университетски факир-работохолик да се е изхитрил да работи и в повече от 7 университета, стига някои от тия университети да са в един и същ град. Аз лично познавам един виден университетски преподавател, на който акълът е толкова, че сам, във визитната си картичка, е написал със собствената си ръка, че преподава числом и словом в 7 (седем) университета, като дори е изписал и пълните наименования на тия университети! Разбира се, ний, българите, понеже сме несрещани бабаити, сме способни на всякакви подвизи; ето, че така било и на нашето родно академично, пардон, поприще. Няма да казвам засега името на тоя трудолюбив мохикан, да го наречем така, щото той люби, разбира се, не работата и труда, а само и единствено парите. Наложи се поради туй явление самият министър да предприема някакви мерки, като сега-засега, доколкото чувам, било разрешено да се работи (официално) най-много в два университета, а в бъдеще се предвиждало да се възцари грозната евентуалност един професор да може да работи само в един университет. Нали знаете до какво ще доведе такава една промяна в закона? Ами знайно е до какво ще доведе: ще доведе дотам, че институцията на пътуващите "гост-професори" ще се увеличи влиянието си дотам, че никой няма да може да им хване дирите на тия толкова лакоми "гости", а пък никой никога няма да може да забрани на професорите да гостуват на родствени учреждения, и то на бартерна основа, според българския принцип "Аз на тебе, ти на мене!". Майчице, май пак се отплеснах, а? Но да продължавам, хванал съм се на хорото, ще рипам, няма как. Мисля, че хвърлих известна светлина върху този наистина чудат феномен: университетският преподавател да има толкова престижна работа, а пък учителят да е най-унизеното същество в специфичните родни български условия. Това е така не на друго, а най-вече на посоченото основание, и то в реда, в който посочих ролята на съответните фактори: секс, пари, мързел и прочие. У нас работа, на която требе да се работи, не ми я хвали; ако пък требе да се работи яко, дори и много пари да дават, пак не ми я хвали; хвали ми само работа, където нищичко не требе да се работи, а се земат много парички, милите! И какво прави университетският пре91


подавател след като хем не работи, хем е обкръжен от млади момичета със сочни тела, хем за нищонеправенето си получава добри парички? Ами как какво да прави, като няма какво да прави, му остава едноединствено занимание, та да не умре от скука: да интригантства, да води безконечни битки за прогонване на всичко свястно, дето може да застраши завидния му статут, да клюкарства, да образува разните му там научни мафии по интереси, за които, разбира се, заветната цел е властчицата, изворът и гарантът на всичките тия благинки. Ето това се прави най-вече из българските университети, простодушни ми български читателю, гражданино, данъкоплатецо, гласоподавателю. Това се прави с твоите пари, с които субсидираш тая сфера на висшето образование. Университетът днес е каца без дъно, в която се наливат твърде много пари – и там твърде много пари се и похабяват, отиват за едното нищо, нахалост. Както и да е, да не се вглъбявам в тая тема, че тук отплесна ли се, всичко ще отиде по дяволите. Все пак да следвам темата си. Ето, връщам се до темата си, до обещаното. Моя милост на доста млада възраст стана университетски преподавател, като на това поприще проведох 7 паметни години. Видях какво става в тая сфера, насладих и се до пресищане, но не в тоя смисъл, в който навярно си мислите: тоя па сега ще земе да се фали с колко момичета е спал и прочие!!! Моя милост, оказа се, има непоправим дефект и пълна непригодност за тая сфера: идеалист съм. Гнуся се от такива неща, като разврат, ламтене за пари, мързел, лапане, други такива свинщини все от тоя род. Да ми текат лигите като съзерцавам красиви момичета не мога, имам предвид сексуалните лиги, щото и моя милост се възхищава на красотата, но само, тъй да се рече, естетически, не грубо, вулгарно, похотливо и пр. А когато човек е пленен от красотата, когато в наши родни български условия има дързостта да стане естет, него мигом, разбира се, го обявяват хем за глупак, хем за наивник, за будала, хем за идиот, хем за луд. Такива таксидиоти като мен из българските академии съвсем не ги търпят – щото внасят дискомфорт и развалят вкуса от истинския разврат. Разврат във всеки един, не само в прекия смисъл. Представете си какво ще се случи ако в един публичен дом влезе моралист като мен и се озове в компания, състояща се все от развратници; разбира се, че ще го изритат като мръсно коте, как иначе да постъпят с него?! И ето, изритаха ме. Ще кажа обаче, че съвсем не съжалявам за това. Е, вярно е, в първите години след изритването ми се чувствах доста, как да го река, унизен и обиден. Защо точно мен изгониха, как е възможно, да речем, добродетелта, идеализмът, чистият творчески порив, свободолюбието, толерантността да нямат място в такава една нравствена кочина, каквато, безусловно, представлява типично българският университет или академия? – ето какви глупави терзания ме мъчиха няколко години. Е, не само страдах, но и се опитах да се боря, и то със смешните средства, с които разполага един 92


романтик и интелектуалец като мен: писах по вестниците, развенчавах, бичувах недъзите, ето, даже до Стефан Продев стигнах, Бог да го прости, във в-к КУЛТУРА, а пък като дойде демокрацията, съм писал много по тия всичките проблеми, което и доведе в крайна сметка до написването на цяла една книга за дереджето в българското образование изобщо. Какво друго можех да направя освен да роптая и да изобличавам? Аз към окончателното издание на тази поредица – мисля поне една брошура да издам под заглавието Истинският университет – ще приложа много от ония мои писания по темата през годините, които са излизали в разни вестници, списания и прочие, т.е. един вид са вече загубени, щото стоят само в архивите. Да, обаче само да роптае и критикува един човек съвсем не е достатъчно. Трябва, както се казва, да направи и нещо позитивно. Е, аз направих своя Център за развитие на личността HUMANUS, като го замислих като алтернатива на безобразията, които се вършеха в сферата на държавното и университетско, и училищно образование. Подготвих курсове по какви ли не проблеми, почнахме с мои приятели да правим кабинети за психоанализа, консултации, да създаваме групи за тренинг и прочие; разбира се, в началото бяхме възприети като много подранили птички – или като бели врани найвече, естествено. Е, няма как, и ни подиграваха, разбира се. Идеалист дом не храни, нали тъй се дума у Нашенско. Е да де, за музикант става дума, но ето, у нас музикантите вече хранят къща, ох, как хубаво я хранят, докато философ, при това романтик, идеалист и идиот, каква ти къща ще храни, за какво ли изобщо става пък такъв луд?! Е, аз, въпреки лишенията, въпреки кошмарите на вечните кризи, които преживяхме през т.н. "преход", имах и получих Божията милост не само да оцелея, но и да продължа да съществувам чак до сега, до далечната 2012 година; сам не мога да си повярвам колко дълго оцелях. При това, криво-ляво, и дом съм хранил, и жена имам, и син отгледах, възпитах, изучих. Изпълних си, както се казва, дълга. За какво тогава да съжалявам? Няма за какво. Срещам по време на моите разходки из града разни познати от времето, в което се подвизавах из ПУ. В това число и сегашни университетски преподаватели, някои от тях някогашни или бивши мои студенти. Често се спираме и разговаряме. Някои ме питат: какво работиш? Отвръщам: учител съм. В гимназия. Сянка на разочарование обикновено преминава, а пък в други случаи минава сянка на едва сдържана радост. Разни хора, разни идеали. Вярна е тази приказка. И когато някой от тия, едва сдържащите радостта си, се опита нещичко да каже, смотолеви примерно това: – Е, няма нищо де, все нещо трябва да се работи! Трябва да се яде нещо! Кураж! – и ме отминава, зачестявайки крачките си, та да избяга подалеч; да не би случайно да го прихване някаква зараза от мене. Такива работи. Нашенски работи! 93


Но съдбата наистина е голяма шегобийница, ако мога да използвам такава дума. Стана така, че мой бивш състудент от Петербург, казва се Сергей Игнатов, в един момент стана министър на образованието и науката (а сега и на младежта даже!). Аз съм писал за тоя факт някъде из блога си. Куриозното е, че и с министъра имам общ приятел, макар че, както сами се досещате, с министъра, със Сергей Игнатов, ний навремето сме били само познати, изобщо не сме дружили. Та общият ни приятел – за отбелязване е, че професорът Игнатов, както сами можете да се досетите, и както подобава, откакто стана министър, съвсем забрави за някои старите си приятели и мина, тъй да се рече, в пълна нелегалност; това го зная от общия ни приятел! – та значи същият този наш общ приятел все пак веднъж имал шанса да хване натясно министъра и да му каже нещичко за мен, за това какво съм правил в изминалите години, за книгите, които съм написал и пр. Министърът направил кисела физиономия и рекъл: – Абе тоя Ангел ли, дето съм го запомнил все да се движи с томче на Платон под мишница из общягата?! Що не вземе да си продължи да се занимава с Платон, а не да си мисли, че някой някога точно него ще вземе в някоя от нашите академии?! Горе-долу това казал, думите може да са били в друг ред, но смисълът обаче положително е този. Мисля, че едва ли може някой да изобрети поголяма и по-пищна по смисъла си метафора, която с няколко думи да изрази цялата същина на това, което моя скромна милост се опита да представи в толкова многото страници на това размишление, на тази странна поредица от есета. Министърът е успял с няколко думи да каже онова, което аз не успях, затуй му сторвам поклон! Бисер, истински бисер е това: да си гледа Платон, но да не помисля даже за академия! Ето, министърът Игнатов пък казва тоя афоризъм-шедьовър: тия, дето обичат Платон, нямат място из нашите академии! Смешна работа. Тъжна работа… А дали министърът изобщо се е сетил, че основателят на Академията е същия този Платон? Сфащате ли сега докъде сме я докарали, драги и простодушни ми български читателю, гражданино, данъкоплатецо, гласоподавателю – и европеецо?! Втасали сме я съвсем. Както и да е. Аз спирам тук. Прочее, на въпроса, дето смятах да е в заглавието, ала се отказвам сега – Защо аз самият съм един университет? – май съвсем не отговорих, но да отговориш на него оставям вам, на теб, драги ми читателю. Смятам, че ще се справиш превъзходно. Една подсказка: не става дума за мен, за емпирическото лице "Ангел Грънчаров", а за всеки един от тия, дето се е посветил на философията, на истинската философия, която е така несправедливо прогонена от българските университети. Философът по начало е нещо като университет. Ученият, деецът на науката в някакъв смисъл не е, но философът, стига да е философ – непременно! Философията е истински универсалното, което лежи в основа94


та, в духовните темели на университета. Духът, прочее, е това универсално, което прави университета университет. Да, тоя същия дух, дето го няма в сградите, дето се наричат "университети". Става дума предимно за такива сгради, пръснати из нашето многострадално отечество... Прощавайте ако имаше нещо или ако съм ядосал някого и то прекалено. Е, може и да съм ядосал и вбесил мнозина, но няма как. Такъв, дето се казва, е животът... всичко в крайна сметка си отива на мястото; а пък истината, дори и в наши условия, да се надяваме, в крайна сметка излиза наяве и тържествува.

95


СТУДЕНСТВАНЕТО КАТО „КУПОН” През последните дни се занимавам с редактирането и корекциите по текста на нова моя книга със заглавие Истинският университет, която писах и завърших преди няколко седмици; по моя си обичай това стана в интернет, разбира се, където напоследък пиша книгите си. Много дилеми ми се налага да решавам във връзка с подготовката на тази книга за печат, най-важната от които е: да запазя ли личната, бих казал дори "изповедална" в някакъв смисъл канава на повествованието, или пък да премахна всичко личностно от текста си, та да зазвучи той като сериозен философски трактат по немаловажния проблем? Разкъсвам се и не зная какво да правя; стигнах до пълна нерешителност. Мои приятели, университетски преподаватели, на които дадох текста за мнение, настояват да махна всичко личностно – та да изпъкне същностната, идейната, принципната страна. Аз пък лично, признавам си, не съм склонен току-така да се откажа от личностната – вътрешната, ценностната, субективната даже – форма на излагане на мислите, тъй като смятам, че ако идеята за университет се представи през призмата на личностното, то това ще придаде по-голяма плътност на изложението; щото от абстрактни теории, които не могат да трогнат никой, едва ли имаме особена нужда в този момент. А моята цел е да предизвикам дискусия в заспалото и нехаещото тъкмо за найважното, за истински важното наше общество; за тази цел ми се налага да направя и някои рисковани неща, примерно, провокирайки и дразнейки, да се подложа на най-различни атаки, в това число и съдебни, примерно защото в книгата си съм представил твърде нелицеприятни факти за някои все още живи лица, подвизаващи се още на академичното поприще, нищо че съществуването им там само по себе си е същински скандал. Друг такъв риск е всичко написано от мен да бъде възприето като вопли на някакъв си там обиден на системата индивид (да не кажа аутсайдер или, както е още по-модерно да се казва, "маргинализиран тип"!), именно моя милост, която всъщност чрез опита си и чрез лично преживяното се опитва в тази книга да представи същностно значимото, жизнено потребното, бих казал духовното съдържание на проблема за истинския университет. Тъй че, както се вижда, заплел съм се в неразрешими проблеми, много се двоумя, разкъсвам се на моменти даже. Да отложа решаването на тия проблеми за по-късно и "по-удобно" време пък не ми се ще, щото е възможно всичко в един момент да се обезсмисли, примерно като ситуацията в нашите университети се възприеме от всички като хептен отчайваща и непоправима; чини ми се, че сега е сгодният момент все пак нещичко да се направи и спаси, примерно, като повече хора поне да се позамислят, а пък времето за разпространението на идеята за истинския университет никога не може да е рано или късно, а е винаги навреме. 96


Тъй че тия дни трябва да взема решение какво да правя; като познавам себе си, най-вероятно няма да постъпя безжалостно към вече написания текст, да го разчленя и да изрежа от него всичко личностно, ами, уважавайки безпределно свободата на себеизразяването, която е в някакъв смисъл органичен елемент на самата университетска идея, изглежда ще склоня да издам всичко тъкмо както съм го написал, поемайки всички рискове. Прочее, неслучайно мадам Симон дьо Бувоар пише ето така: "Който не обича риска, се страхува от свободата...", аз може да съм всякакъв, но страх от – и пред – свободата у себе си все още не съм забелязал. Та в светлината на казаното тия дни, работейки по редактирането на текста на книгата Истинският университет, ми се яви идеята да допълня вече написаното с още една част, която да е посветена на студентите; писах за всичко, но специално на гледната точка и на реалната ситуация, в която е поставено студентството, не отделих подобаващото внимание. А това е важен аспект и покрай него не трябва да се минава, така да се рече, "мимоходом", т.е. да се разглежда не самостойно, ами във връзка и по повод на нещо друго. Темата за това как днешните студенти съзнават ситуацията си, струва ми се, е достойна за по-голямо внимание; разбира се, за това нещо трябва да пишат предимно студенти, техният глас трябва да се чуе, но ето, оказва се, почти не се чува. Иска ми се да напиша текст, който, ако е възможно, да породи полемика, в която да се включат най-вече студенти; за което, налага се, трябва да отправя и тук една провокация. И ето, какво друго мога да направя освен да представя своето странично възприятие, което може да се възприеме и като покана за разговор; разговор, в който да се изявят и други възприятия, и други позиции. Студентстването, разбира се, е един значим, а в някакъв смисъл и решаващ етап по пътя на себереализацията на младия човек. Предполагам, е налице съзнание за това и у самите студенти, ако не у всички, то поне у ония, за които студентстването не е поредица от дни за забавление, за "купони", за секс и разврат, а нещо значително по-различно и стойностно. Но, както се забелязва, е време и тук да сменя "тоналността", понеже както съм го подкарал едва ли ще мога по този начин да кажа онова, което ми се иска – и което си заслужава. Ще опитам да мина, както се казва, "на друга вълна" – за да не заприличам на идиот, на мърморко, т.е. на мърморещ идиот и на идиотски мърморко. Вчера беше прекрасен, възхитителен ден, всъщност това беше първият за тази година пролетен ден; почувства се диханието на пролетта, а пък хората, и млади и стари, излязоха по улиците на Пловдив за да се насладят на усмихнатото време. Моя милост, разбира се, също беше на разходка; изминах пеша доста разстояние, и то ей-така, "където ме заведат краката"; е, заведоха ме, както обичайно, пред Пловдивския университет. Поседнах на слънчева пейката и се отдадох на наслаждение от наистина прекрасното 97


време – и на размислите си, които веднага ме обзеха. Няма да скрия, че наблюдавайки потока от студенти пред мен, в съзнанието ми проблесна идеята да допълня книгата си за истинския университет и с откъсче за студентите, което именно и започвам да пиша сега. Групички студенти и студентки, младежи и девойки, весело разговаряха наоколо, пушеха, пиеха кафе или кола, срещаха се, здрависваха се, разминаваха се. Взирайки се в потока от млади хора, в съзнанието ми оживяха спомени за времето, в което и аз съм бил студент; а пък да пише смислено за студентството може само оня, който е преживял и изживял колкото се може по-пълноценно този етап от живота на младия човек. Пречупвайки съвременните си възприятия през призмата на лично преживяното преди години, в съзнанието ми се породи порой от мисли, който едва сега ще опитам да изложа, тъй да се рече, "на хартия". Общо взето у всеки студент, или у млад човек, който, така или иначе, се е докоснал до мистерията, наречена университет, е най-симпатичен тъкмо този едва доловим неосъзнат респект пред същностната величавост на самата университетска идея (идеята за академия), който пък, от своя страна, поражда и специфичното самочувствие на студентите, държането им сякаш и те самите са "голяма работа"; то именно е свързано с някаква едва доловима надменност, със студентските претенции за "ученост" и за „многознайство”, сиреч, че студентстващите не са "току-така" щом могат да общуват наравно с разните му там академични величия и прочие. Не зная дали можах да намекна достатъчно определено за това, което имам предвид; наистина е крайно трудно да се изрази с думи това така неопределимо самочувствие на студента, претенцията му, че вече е представител, един вид, на някаква "по-висока човешка класа" – заради принадлежността му към някакъв ако не духовен, то поне академичен или научен елит на нацията. Предполагам казаното все пак дава известна представа за какво именно намеквам: младият човек, който вече е студент, живее с предчувствието за някаква духовна мисия или предопределеност, заради което общо взето всеки студент се държи така сякаш е ако не гений, то поне е изключителен талант на академичното поприще; затуй и много от студентите, пък и от студентките, вървят обикновено с гордо вирнати нослета, които именно идат да покажат, че този човек го чака един ден най-бляскаво бъдеще. Бъдеще във всеки един смисъл, включително и в сферата на науката, на академичния живот и пр. Разбира се, както всеки войник, казват, живеел с усещането, че носи в раницата си маршалски жезъл, така и, общо взето, всеки студент вижда в себе си бъдещ професор, поради което още отсега е счел за нужно да сложи на лицето си подобаващата величаво-снизходителна спрямо простолюдието академична гримаса. Не зная дали сте забелязвали това, към което сега се опитвам да насоча мислите ви; става дума за твърде интересен и показателен феномен на студентското самосъзнание-самочувствие, за същностна определеност, за нещо като екзистенциал на студентската душа. Който пък е 98


бил и в другата позиция, позицията на академичен преподавател, няма начин да не е забелязал това, за което сега пиша; възможно е ония, които са били само студенти, или пък и студенти не са били, това, за което сега намеквам, да им изглежда "измислица", "празни думи" или нещо друго все от този сорт. Да, но има нещо такова и то не бива да бъде оставяно без внимание – понеже задава, както казах, най-същностна и качествена определеност на студентската душа. Значи, излиза, от една страна, студентът се мисли или се възприема за "бъдещ гений" в науката или на академичното поприще, което и дава отражение върху поведението му; от друга страна, тази претенция за изключителност се сблъсква, на второ място, с незнаещата покой жизненост на младото тяло на студента, която неуморно търси своята изява, реализацията на всичко онова, за което тя копнее. Студентската душа с всичко, което ù принадлежи и за което намекнах по-горе, и младото тяло на студента (ако студент е "учещият", то нека да не наблягаме прекалено на половата определеност на учещия, т.е. под "студент" нека да разбираме и младежите, и девойките, което се налага по стилистично-естетически причини), и младата, всецяло отдадена на живота душа на студента, влизат в годините на студентстването в особено изострена и съвсем неразрешима контроверзия, в конфликт, в сблъсък, даващ отражение върху всичко, което студентът прави – или мечтае да прави. Студентският период са години и на пориви към най-възторжен идеализъм и романтика, но те са време и на борба със склонностите на тялото и поривите на "материалната душа" към неудържими оргии; и, разбира се, са време на непосредствено отдаване на тези последните, като тук, в тази сфера, разбира се, особено в наше време, трябва да отнесем не само сексуалния разврат, но и ужасните размери на алкохолизма сред съсловието на днешните студенти, както и на многоликата пошлост, която пък намира своята квинтесенция в съвременните чалготеки. Тъй че когато искаме да си представим реалното битие или екзистенциалната определеност на съзнанието, отговарящо на студентския период от развитието на младата личност, трябва да вземем предвид съвкупността от всичките тия пориви, влечения и тенденции, а коя от тях ще надделее при този или онзи индивид, разбира се, се дължи на много фактори; прочее, това, за което пиша, е характерно за всеки един етап от живота на човека, но в годините на студентстването този конфликт придобива някаква крайно изострена, екстремна форма. Причината за това не може да е друга, а кипящата жизненост на младата душа и на младото тяло, като всяко си иска своето, а пък битката е безпощадна, което именно раздира и съществуването, и душевността на студентите. Аз вече писах по-нагоре, когато представях типовете на днешния академичен деец, именно на преподавателите, че в днешно време е налице ясно изразена тенденция материално-плътското начало да е станало доминантата, около която всичко в днешния университет се върти. И щом като това е 99


характерно даже за преобладаваща част от съсловието на днешните университетски преподаватели (които трябва да са общо взето с по-"прекипяла" жизненост и сексуалност!), то няма как да не се отнася, и то в още по-голяма степен, за съсловието на студентите – с тяхната кипяща и неудържима жизненост. Общо взето огромната част от студентите възприемат годините на студентстването за време, в което трябва да се "отживееш" или „наживееш”, т.е. да дадеш пълна свобода на шопенхауеровата воля за живот с всичко, което ù принадлежи: неудържима страст към забавленията, към разврата, към веселието, към хедонизма и на плътта, и на душата; затуй повечето от студентите си представят студентстването като "непресекващ купон", като епопея на неудържимите оргии на плътта, като пиянско щракане с пръсти и отдаденост на вихъра на най-еротичните кючеци и маанета; представят си, че студентстването е време на пълен разгул, на оргии, на порнография, на абсолютно тържество на ирационалното начало на живота. Студентът си представя, предполагам, че "сега му е времето да се отживее" защото после иде прозаичността на деня, с грижите на работата, на кариерата, на семейството, т.е. на всичко свързано със сериозността на отговорното съществуване на вече зрелия човек. Тъй че това, за което пиша тук, се отнася не само за съвременния студент, то е присъщо на самата студентска душевност, характерна, както се казва, "за всички времена и народи"; но тук трябва да отбележа, че у нас горепосочената тенденция сякаш е отишла в своята крайност, т.е. е станала напълно доминираща, а пък другото, заради което студентът изобщо е студент, не просто е отишло на най-заден план, но и е сведено, така да се рече, "до критичния минимум". Общо взето идеалът тук е следният: ако може изобщо нищичко да не учим, а само да се забавляваме и да развратничим, а пък изпитите ще си ги вземаме с разни тарикатлъци, примерно, като се пожертваш да преспиш с лакомата за секс доцентка (или доцент), или пък с преписване, с подкуп, с мошеничество от какъвто си искате характер или степен. Да, студентът в днешно време е зает с това да живее, да се радва на живота с всичко, което той му предлага. Купон след купон, оргия след оргия, пиянство след пиянство. Истински герои, предполагам, са ония, които са найиздръжливи и на пиене, и на разврат, и също така са същински стоици в издържането на шума на бясната и шеметно ревяща чалготека. Скучни сред студентите са ония, които са "зубъри", за които главното е ученето, ако такива изобщо вече са останали; всичко живо се стреми да подражава на идолите и героите на непресекващия купон, с който, както казахме, се свързва студентстването. Ученето, същностната страна на студентстването, именно придобиването на знания, на умения, развитието на мисловната активност и пр. са неща, които стоят на съвсем заден план и са изобщо непрестижни, напротив, се оценяват едва ли не като "чиста загуба на време", като прояви на скучни хора и пр. Предполагам, е същински кошмар околните в студентската общ100


ност да те възприемат като "зубър", тогава не само ще понесеш омертата на всеобщото презрение, пък и ще загубиш всеки шанс някога да те възприемат като пич; прочее, и студентите у нас нямат друга по-голяма грижа от това как да поддържат репутацията си на пичове, което, общо погледнато, е найголямата грижа и на представителите на цялата мъжка част от съвкупната ни народна природопопулация. Да учи студентът, тоест учещият, е, представете си, непрестижно и едва ли не неприлично; говоря за преобладаващата тенденция, олицетворявана от мнозинството. Студентът трябва да прави всичко друго, но не и това, за което е в университета, а именно, да учи. Опазил ни Бог да сме в университет, да сме студенти и вместо да се забавляваме с вси сили, да учим – о, какъв кошмар, о, какво нещастие, о, каква зла орис?! Предполагам, това съдържат най-кошмарните сънища на днешните ни студенти: да си седнал зад куп дебели книги и да учиш, а пък другите в това време да се забавляват. Е, когато е сесия, се налага и да се поучи малко. Но ученето е все пак в крайна сметка; ще учиш ако не можеш да препишеш. Ако има шанс да се препише, какъв смисъл има да се учи?! Трябва да внимаваме да не се прецакаме и да учим нещо, а пък после да се окаже, че е могло и да не го учим. Времето за сесии наистина е все пак най-неприятното време за студентите, което вгорчава донякъде сладостта на купона, наречен студентстване, на вечния празник, наречен "следване". Прочее, моя милост все още не може да асимилира защо се употребява тая дума за обозначаване на пребиваването в университета, имам предвид думата "следване"; не мога да разбера какво следват студентите докато са в университета – нали са там, за да учат?! Как така "да следвам"?! Професорът ги води, а те го следват – това ли се има предвид когато се употребява думата "следване"? Каква е тази стадно-овча нагласа по отношение на такъв един най-светъл по същината си период от личностното и духовното раждане и развитие на младия човек? Следвали били – и какво толкова следвате?! И тъй, в непрестанни купони, забавления и телесни наслади младите хора на България, в случая студентите, пропиляват шансовете си да култивират духовното у себе си, да преживеят оня духовен кипеж и растеж, за който именно студентството е време. Студентството е време не да се угажда на капризите и похотите на тялото, а да се насърчават най-светлите и възвишени пориви на душата към истинното само по себе си, по доброто, по красивото, по самата святост, т.е. е време на интензивно култивиране на духа в душата на младия човек. То е време, в което при това се постига и онова мъжество на духа на младия човек, свързвано със смелостта в ползването на даровете на свободата, което нищо друго не може да замени. Ако някой се пита на какво се дължи крещящата инфантилност на съвременните млади хора, нека да има предвид и това, за което говоря тук. Прочее, забелязва се с просто око коварната тенденция по-специално младите мъже да са не просто 101


инфантилни, но и дори женствени, което пък води дотам, че мъжкият елемент на живота една ли ще може при това положение достойно да изпълнява незаменимата си роля. Но това е отделна, при това голяма тема, на която ще отделя подобаващо внимание на друго място. Нещата или по-скоро представите за същината и смисъла на образованието, както се вижда, са твърде объркани и в тази сфера, сферата на университетското образование. Аз по тези въпроси съм писал изчерпателно в своята книга Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България, към която настоящата книга, именно книгата Истинският университет, би следвало да се разглежда като нейно органично допълнение и конкретизация. Тъй че тук не ми се налага да се разпростирам прекалено по зачекнатите теми и проблеми. Задачата ми тук е друга. В тази връзка се сещам за един твърде показателен епизод, взет от реалния живот; един истински случай, който говори много. По ирония на съдбата в този епизод главното действащо лице е един професор, за който на съответното място писах за онази грандиозна случка, в която този същият, който при това е професор по психология, срещна мен, Ангел Грънчаров, на пазара, и ме попита с угрижен глас дали познавам психолог, случайно носещ името "Ангел Грънчаров", който да е написал излязлата по онова време книга Животът на душата: психология с автор... Ангел Грънчаров! Аз тогава представих как протече разговорът ни с този величав представител на пловдивската нàука, а сега искам да представя една друга сценка, в която моя милост лично не участва, но която ми е разказана от такъв човек, че не мога да се усъмня ни на йота що се касае до достоверността ù. Ето за какво става дума. Преди години пред университета имаше една сергия с книги, на която работеше човек, с който бях в превъзходни отношения; той продаваше моите книги и с него често, когато минавах пред университета, си водех най-задушевни разговори; човекът беше интелигентен, филолог, който поради ужасяващите условия, в които работят в днешно време учителите в българските училища, се беше видял принуден да се захване с търговия на дребно на книги. Та именно от този човек научих потресаващата по правдивостта и многозначителността си история, която искам да ви разкажа. И с която, най-вероятно, и ще завърша този текст. Та онзи същият професор (чието име няма да напиша по разбираеми причини, макар че мнозина ще се сетят за кой става дума) донесъл на търговеца своя новоизлязла книга и му казал, че от нея могат да се очакват големи приходи – тъй като я бил лично препоръчал на студентите си. Прочее, общо взето в последните години, и то не от вчера, а от много години, се оказва, че българските студенти, ако изобщо се охарчат да купят книга, то ще е в краен случай, т.е. когато е непременно такава книга, която им трябва за изпит, и която, да речем, не може да се ксерографира. Професорът, значи, казал на моя 102


човек, че бил наредил на студентите да пишат курсова работа по текстовете от тази книга, всеки студент да си избере глава, по която да напише своята работа; на това основание той смятал, че книгата му ще потръгне. Моят човек също се зарадвал, щото той, горкият, общо взето едва преживяваше, а в един момент, когато купуването на книги и учебници от студентите (предполагам заради интернет) съвсем пресекна, му се наложи и да закрие сергията си. Сега вече не знам какво прави и с какво се прехранва; понеже не го срещам изобщо, предполагам, е вече в чужбина... Наскоро след това пред сергията произошла, както казват руснаците, следната случка. Идва групичка студенти, която търси професорската книга. Били 7-8 човека, поинтересували се колко струва книгата, събрали из джобовете си стотинките, които имали, натаманили ги според цената и купили един екземпляр. После пред очите на шашнатия книжар разкъсали, разчленили книгата на съставните ù глави, всеки студент по този начин придобил нужната му за реферата част, и след това, доволни, се разотишли! Моят приятел от сергията се смееше особено радушно и заразително когато обаче разказваше каква била реакцията на умния професор – като му разказал за случката: горкият професор щял да падне от изненада и от възмущение като разбрал що сторили студентите с безценната му книга! Той, разбира се, изобщо не е предполагал, че студентите ще изобретят такова едно близко до ума, прочее, решение на казуса. Не знам какво по-нататък е изменил в стратегията си този нещастен професор та да накара студентите да купуват цялата му книга, и то, тъй да се рече, не колективно, а индивидуално; сигур е измислил нещо, неслучайно коскоджамити професор по психология! Прочее, този същият се беше хвалил преди време, че от продажбите на негов учебник по психология, който беше дълго време единствен и задължителен за средните училища, бил спестил добри парици, които бил инвестирал доста предвидливо в недвижимост, в апартаменти; щото наскоро след това у нас настъпи хиперинфлацията, говоря за тази от 1996-та, но нашият учен мъж успял да спаси имането си. Дето казва така мъдро народът: ученото, вари го, печи го, все си е учено... Това е. Мисля, че казах предостатъчно. Имам предвид не това последното, а по темата за миросъзерцанието и ценностите на съвременния масов студент. У нас напоследък, както твърдят, и Сульо, и Пульо, и братовчед им Мульо били все студенти; нема значение, че като гимназист си бил тройкаджия, без проблем ще станеш студент, та да си пощракаш донасита с пръсти в годините на "следването", когато, както казахме, за такива тече непрекъснат купон, в който ще могат да потрошат доста парици на любезните мама и тате. Такива ми ти работи стават из нашите академии. Такъв, както се казва, е животът. Нам, дето се вика, наука не ни трябва, ний първом да се отживеем, а пък после ке видим. Затуй и университетите ни са станали нещо като акционерни дружества или бизнес-организации по раздаване на дипломи, ка103


то и тук центърът, около който всичко се върти, е, разбира се, вездесъщата парица – що продължава да е царица у Нашенско. А за другото, истински същественото, което се свързва със самия смисъл на съществуването на университетите, кой ли ти мисли?! То е само занимание на разните му там завистливи "дървени философи" (като мен, като тоя проклетник Ангел Грънчаров!), които искат да ни смутят купона, да осквернят фиестата ни, да ни смутят душевния ни, тъй да се рече, мир! Ама ний пък да не обръщаме някакво внимание на писаниците на такива?! Да не сме се умопомрачили нещо? Не, няма такова нещо, ний сме трезвомислещи! Я увеличи музиката на Азиса, що се лее от радиото бе, гарсон! Моме, ела да седнеш на коленете си на батка?! Я дай още по една ракия на целата компания! Да живей купонът! Да живеят студентските години, найхубавите години на човека! Ний знаем да живеем, а пък завистливците нека да си изядат... каквото искат там! Майната им! Да мрат като не умеят да живеят! Ех, живот, живот, ех, животе, животе, как си ни свиден – щот си ни йеден...

104


Istinskiat universitet  

Angel Grancharov

Advertisement
Read more
Read more
Similar to
Popular now
Just for you