Istinskiat universitet

културен център от световна величина; разбира се, много време прекарах в читалните зали на различни библиотеки (на Академията на науките, също така университетската), за да прочета и изуча най-важните философски книги. По едно време моят научен ръководител ми уреди, във връзка с писането на курсова работа, да имам достъп до книги от "секретния фонд" на библиотеката, т.е. книги на "вредни философи" като Шопенхауер, Ницше, Шпенглер и пр., т.е. можах да прочета много забранени тогава книги. Така че тази година беше за мен време на най-интензивни духовни занимания. Следващата учебна година обаче (1982-1983-та) аз пак реших да мина на подготовка по индивидуален план, имах право да посещавам каквито си искам лекции, но не бях задължен да ходя на тъпите семинари по казионните идеологически курсове като "научен комунизъм" и пр.; за тая учебна година успях да взема всички изпити за 4-ти и 5-ти курс и така към юни 1983-та г., след 3 години пребиваване в Санкт Петербургския университет, вече имах правото да се дипломирам като магистър по философия; пет годишния курс на обучение го изкарах за три години. Но ето че тогава изпаднах в ситуация да ми се наложи да вземам едно най-тежко решение. Фатално по важността си решение. В трети курс във Философския факултет студентите си избираха различни специализации, т.е. разпределяха се по разните катедри; моя милост избра катедрата по "Етика и естетика", едно, че тоя раздел на философията беше, доколкото това изобщо е възможно, най-малко идеологизиран, и, второ, защото там, в тази катедра преподаваше знаменитият тогава професор по философия и естетика Мойсей Каган. Когато обаче трябваше да започнем да пишем първата си курсова работа и трябваше да си изберем научен ръководител, като видях, че всички напират да специализират при самия Каган, моя милост се насочи към бивш негов асистент, който наскоро беше станал съвсем млад доцент. Той се казваше Николай Валериевич Григориев – и този човек изигра огромна роля в моето развитие като личност и като философ. Постигнахме бързо най-удивително съвпадение на интересите; допаднахме си като и като личности, и като философски интереси, и като нагласа, и като всичко. Тоя човек много ме подкрепяше, примерно, за това да мога набързо, без особена подготовка, да си вземам излишните и догматизирани курсове, които бяха едно ненужно бреме. Това за мен тогава беше безценна помощ, без нея аз просто нямаше да издържа. Николай Валериевич ме подкрепяше да отделям основното си внимание на изследователската работа и на писането; като почна да чете мои текстове, писани директно на руски (той, прочее, чете много мои текстове, писани на български, твърдеше, че ги разбира), моят научен ръководител ми вдъхна куража да повярвам в дарбата си; твърдеше, и то твърде емоционално, че съм бил умеел да пиша, че четял с удоволствие писаното от мен, че съм бил имал философски талант, а пък това, знаете, какво огромно въздействие може да има върху един млад човек.

19