Ракурси към културния облик на Стара Загора от края на ХІV век до 1885 година

© Автор: Ваня Донева

© Научен редактор: проф. д-р Светла Димитрова

Коректор: Бояна Пенчева

на резюме: Цветомира Кътева

корицата: Стара Загора, фрагмент от пощенска картичка, 30-те години на ХХ век

Издателство „Инфоз“

Стара

I.1. Завладяването

Демография, религиозно-културни корелации: българите и „другите“

ГЛАВА II. ДУХЪТ НА НОВОТО ВРЕМЕ В СТАРА ЗАГОРА: МЕТАМОРФОЗИ (втората половина на XVІІІ век – 1877 година)

II.1. Кратък историографски преглед

II.2. Етнодемографски измерения на идентификацията

II.2.1. Османската империя –между хаоса и реформите: локални рефлексии

II.2.2. Овладяване и организация на нови територии в градското пространство

II.3. Религиозно самоопределяне и конфронтации

II.3.1. Сакрални места на православието в Стара Загора

II.3.2. Религиозни предизвикателства към православието: протестантство и униатство (50-те – 70-те години на ХІХ век)

II.4. Институционализиране на културния живот в града

II.4.1. Образование и възпитание –предизвикателствата

58

71

II.4.4.2. Ролята на обществените сдружения

градски културни средища

III. В ГРАНИЦИТЕ НА ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ:

НА СВОБОДАТА (1878 – 1885 година)

III.1. Историографски преглед

III.2. Между разрухата

съзиданието (1878 – 1879)

Модернизация на културния облик на града

пределите на Източна

TO THE CULTURAL

the end of 14th century

– 1885)

OF STARA ZAGORA

1885)

ЗА КНИГАТА

Пред нас, читателите, е новата книга на д-р Ваня Донева „Ракур си към културния облик на Стара Загора (от края на ХІV век до 1885 година)”. Тя е допълнена и разширена публикация на докторската ѝ дисертация „Културният облик на Стара Загора на границата на две епохи (средата на ХVІІІ – 1885 година)”. Както е видно от заглавието на изследването, в него се проследява един дълъг период от историческото развитие на Стара Загора, като акцентът пада върху култур ното развитие – най-важният елемент в духовното израстване. Книгата е с обем от 290 страници текст, библиография и приложения. Тя е историческо описание, анализ, обобщение и кратка енциклопедия на духовното развитие на Стара Загора от Възражда нето до включването на града в пределите на българската държава през 1885 година. Първа глава „Градът: културни сблъсъци и трансформации” е посветена на началните векове на османското господство. Авторката не само съвестно се опира на факти и документи, но и подлага на критичен анализ мнения, които дълги години са преповтаряни в историческите изследвания за посочения период. Тя се позовава на данни за превземането на Боруй (Стара Загора) от различни автори и източници и изказва мнение, че вероятната година е 1371. За да обрисува града в началото на османския период и демо графските промени в неговото развитие, Ваня Донева използва оскъдната информация от български изследователи и чужди източ ници – османски и европейски. Същите служат в опитите ѝ да даде логично обяснение за новото име на града – Ески Загра (изписвано по различни начини в отделните

година. Тя започва с кратък историографски преглед, в който Ваня Донева внимателно обяснява мненията на историците за същност та и границите на Българското възраждане и посочва различните източници, които използва при разработване на своите текстове. За да обрисува по-добре промените в Стара Загора, тя се спира най-на пред на преобразованията в Османската империя. Ясно очертава пътищата, довели до увеличаване на християнското население в града, териториалните и административните промени в империята. След прегледа на отделните исторически периоди тя отделя внимание на всички извори, даващи сведения за града, за неговата архитектура и живота на жителите му. По този начин картината, която представя развитието на града в посочените два века, става по-разбираема и по-колоритна за читателя. Специален параграф във втора глава е отделен на религиоз ното самоопределяне. В него подробно е разгледано построяването на четирите християнски храма в чертите на града. В хронологичен порядък е описано старозагорското участие в борбата за църков на независимост. Авторката разкрива влиянието на протестанти и униати и отчита положителното им влияние върху формирането на „съвременния български език, появата на български печатни издания, борбата за църковна независимост, разгласяването на жестокостите, на които са подложени българите след потушаване на Априлско то въстание”. В подробности са разгледани създаването и работата на протестантското девическо училище в града и ползите му за развитие на образователното дело и защитата на интересите на девойките и жените в обществото. Възникналият

конфликт меж-

някои православни

труда им. Благодарение на мемоарната литература е предадено под робно описание на едно от най-известните старозагорски училища – Светиниколското. Ваня Донева прави сравнение между образователните инициативи в различни български градове – Стара Загора, София, Шумен, Трявна. Специално внимание отделя на учителските събори, тъй като в Стара Загора такъв е свикан за първи път през 1868 година. Във втора глава отделна тема е посветена на учебната литература и книжнината. Освен че подробно представя различните учебници, авторката разказва и за живота на техните създатели. По този начин изследването ѝ добива ценен справочен характер. Като част от голямата тема за културния живот авторката до бавя модернизирането на здравеопазването в града, създаването и развитието на читалищата и други културно-просветни сдружения –женско, девическо и мъжко ученически дружества, оркестър. Всички те оформят културния облик на Стара Загора и както тя сполучливо отбелязва: „Грижата за знанието (душата) върви редом с грижата за здравето (тялото)”. Както и за учителите, тук е отделено място за кратки биографии на лекарите и тяхната заслуга за здравеопазването в града. Трета глава на книгата обхваща културното развитие на Ста ра Загора в периода от Освобождението (1878) до Съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885). Тя започва с важен историографски преглед на проучванията, посветени на развитие то на Източна Румелия, част от която е Стара Загора. В главата се разглеждат сложните процеси по възстановяването на Стара Загора и изграждане на основните институции. И тук Ваня Донева остава

за живота на видните старозагорци

на желанието си да дава изчерпателна

посочва

Освен здравеопазването и образованието, в тази част на книга та внимателно са проучени периодични и печатни издания, които се появяват в града, както и първите паметници. Книгата е писана с ясното съзнание да бъде не само проучване, но и помагало за интересуващите се от културните процеси в един от най-големите български възрожденски градове. Издаването ѝ в електронен вариант я прави достъпна за изследователи, краеведи, студенти, ученици и любители на историята. Езикът е ясен и разби раем. Използвана е изключително богата по обем литература, архивни източници и периодика. Принос са посочените под линия специ фични турски наименования и техните обяснения, както и биогра фичните справки за учители, лекари, политици. Като приложение са включени изображения на Стара Загора, на видни личности от града, на значими архитектурни обекти и елементи от тях, на документи. Изследването на Ваня Донева надгражда всичко написано досега за възрожденска Стара Загора. То има качества да стане част от новата „История на Стара Загора” и ще допринесе за по-пълноценно представяне на културния живот по българските земи от края на ХІV век до 1885 година.

Проф. д-р Светла Димитрова

УВОД

Културата1 е посредник между миналото и настоящето. Памет та осигурява условия за съществуване на материалното и немате риалното културно наследство във времето, а историческата наука изисква установяване на фактите и конструиране на техния сми съл. Чрез тях, като елемент на пъзел, „малката“ (локална) история на един град2 – Стара Загора – се интегрира в голямата национална история. Настоящото изследване се фокусира върху многообразието и спецификите на процесите, протичащи в културния живот на българите в Стара Загора от края на XІV век до 1885 година, и тяхното отражение върху облика на града. Съставът на градското населението е величина, променяща се през вековете, а демографските характеристики неизменно рефлек тират върху спецификите на културния облик на селището. Държав ната имперска политика, действията на местната власт, географското положение, възможностите за стопанска дейност, религиозната ориентация на населението, епидемиите и войните са фактори, кои то влияят върху характера на градската култура. В първа глава се разглеждат османските нашествия през втора та половина на XIV век, които предизвикват сътресения и промени в живота на средновековния град Боруй. Превзет от армията на Лала Шахин във времето между 1364 – 1370 година, той е заселен от нови етнически групи с различна религиозна принадлежност и именуван 1 За понятието култура настоящото изследване се базира на определението на Петър Мутафчиев. Тя се разглежда като „съвкупност от духовни и материални придобития и блага, без каквито не е мислим животът нито на едно същество. Затова във всяка култура се различават две страни – материална и духовна. Те се развиват паралелно, взаимно се проникват и си влияят и до такава степен са зависими една от друга, че много често едната обуславя другата.” (Вж. Мутафчиев, Петър. Книга за българите. София:

през ХІV – XVІІІ в. Той е и културно средище. Има изградена управленска, съдебна, жилищна и данъчна структура. „Градът не е просто съвкупност от жилища, а самостоятелен многолик организъм.“ (Вж. Гутнов, Алексей, Глазычев, Вячеслав. Мир архитектуры. Москва: Молодая гвар дия, 1990, с. 12 – 13. ISBN: 5235004876). Достъпно от: http://architecture.artyx.ru/ books/item/f00/s00/z0000003/st002.shtml [прегледан 22.06.2022].

Ески Хисар (Стара крепост). По-късно в османските регистри и исто рическите извори се среща с имената Загра-и Атик и Загра-и Ески хисар. На базата на наличния документален материал се проследява динамиката в етническия състав на населението. В продължение на пет века историческото и културно развитие на града протича в границите на една империя – Османската, изградена върху идеята за неравенство на религиозните общности. В нея съвместно съжителстват мохамедани, юдеи и християни, но управленската администрация поставя последните в положение на непълноценна и дискриминирана общност. През ХV – ХVII век се поя вяват сгради, характерни за ислямската култура. През ХVIII век българите християни започват да се установяват трайно в чертите на града и бавно формират общност, обособена в махали. През следва щите две столетия тя заема все по-важно място в стопанския живот на Стара Загора. Втора глава анализира различните измерения на духа на Ново то време, който бавно прониква в границите на Османската империя и постепенно променя съзнанието на поданиците в края на ХVIII до последната четвърт на ХIХ век. Етническият състав на Ески Загра се променя в полза на българите, които се замогват икономически. Появят се християнски религиозни средища – в българските махали са изградени 4 православни черкви. Грижата на местната общност и община за училищата превръща града в културен и просветен център в средата на ХIХ век. Зараждащото се национално чувство има локално проявление, свързано с опита за дистанциране на българ ската общност от официалната османска власт. По инициатива на учителя

др. При подготовката на Старозагорското въстание (1875) местната интелигенция е изправена пред дилемата за пътя на свободата, коя то може да бъде постигната чрез еволюция или революция. Трета глава се фокусира върху положените усилия за възобно вяване на културния живот в Стара Загора след трагичната съдба на града по време на Руско-турската война (1877 – 1878). Пожарът и невинните жертви отново променят демографията в района. Свободен, но разпнат между разрухата и съзиданието градът навлиза в Новото време. Съгласно Берлинския договор от 1878 година до Съединението през 1885 година той остава в пределите на Източна Румелия. Ос новният камък за възстановяването на Стара Загора е положен на 5 октомври (н. ст.) 1879 година от губернатора на автономната област Александър Богориди. С изпълнението на регулационния план, из работен от чешкия строителен техник Либор Байер, тя се превръща в първият следосвобожденски град с модерно градоустройство. В нова сграда е настанена втората в областта девическа гимназия, из лиза първият следосвобожденски вестник „Земеделец“ със селско стопанска насоченост. Въпреки финансовите трудности, на фона на руините, се появяват красиви обществени здания и къщи. Открива се болница, работят печатници, публикуват се мемоари на староза горци, поставят се любителски театрални представления. Градът, въпреки разрухата, се събужда за живот, а жителите му градят нова материална и духовна култура, преосмисляйки традицията в усло вията на последната фаза от прехода към Новото време. Целенасочено се показват различните гледни точки към факти и събития: на съвременници

прераз

Боруй

основни

на османската инвазия

спецификата на османската дър жава, нейната жизнена сила и настъпателна мощ. Вторият е свързан със състоянието на Византия и другите средновековни балкански държави, тяхната способност или неспособност да спрат нашестве ника и да се защитят. Третият фактор отчита реакциите в европейски мащаб за отблъскване на неканения източен гост. Османското нашествие на Балканите през втората половина на ХIV век предизвиква големи сътресения4 и промени в живота на българите5.

Европа.

В някои исторически изследвания събитията се обобщават, без да се посочват източници на информация и без да се вземат под внимание регионалните специфики.

„С унищожаването на Втората българска държава в края на XIV век започва най-мрачният и безплоден период в националната ни история – турското владичество. [...] Близо петте века чуждо господство са време на икономическа изостаналост, на почти пълна со циална уравниловка и безперспективност, на културна нищета, на голямо национално (к. м.) унижение и обезличаване, на политическо

3 Манчев, Кръстьо. История на балканските народи Т. 1. (1352 – 1878). 2. изд. София: Парадигма, 2006, с. 11. [онлайн, PDF]. – В: Моята библиотека [електронна библи отека]. Достъпно от: https://m5.chitanka.info:8443/cache/dl/Krystxo_Manchev_-_ Istorija_na_balkanskite_narodi._Tom_1_-_5818.pdf [прегледан

от 30-те – 40-те го дини на XIV век,

първото османско

започва османската експанзия към Тракия, по долината на р. Марица на запад, към

на югозапад.

север и към Беломорското

Петров, Петър. Съдбоносни векове за българската народност. София: Наука и из куство, 1975, с. 15 и сл.

Снегаров, Иван. Турското владичество – пречка за културното развитие на бъл

народ и другите балкански народи. София: БАН, 1958.

безправие...“6 Тази част от изследването няма за цел да прави обобщение на публикациите, в които се споменава превземането на средновековния град, чийто наследник е Стара Загора7, а се базира на част от тях, за да анализира настъпилите културни трансформации8 Времето на преход винаги е предизвикателство за историческата наука. Разрушаването на една и изграждането на друга об ществено-политическа система върху едни и същи територии поста вя комплекс от проблеми и търсене на отговори за приемственост и промяна. Съдбовна

белязала

на средно

върху техните руини на новата балканска „велика сила” – Османската империя9. Преломно е времето и за средновековния Боруй, получил ново име, заселен с

6 Тодев, Илия. Антиосмански въстания на българите през XV – XVII век. [онлайн]. – В: 681 – 1948. Из историята на българската народност и държава. Изследва ния, анализи, преоценки. [Съст. Милен Куманов]. София: Пеликан Алфа. 1993, с. 68. Цит. от: Електронна библиотека по архивистика и документалистика „Акад. Иван Дуйчев”. Достъпно от: https://electronic-library.org/books/Book_0027.html [прегледан 22.06.2022]. Дали българският преход към модерното общество според Тодев е част от кул турната нищета? Доколко обобщените описания за пет века „изостаналост” отразяват историческата истина и динамиката на процесите в Османската им перия. Къде и как се позиционира Възраждането? Изложената теза за „тъмните векове” преповтаря написаното от друг автор по-рано. „Положение на българи те под османско владичество. Падането на България под турско управление сла га начало на най-мрачния период в историята на българския народ, период на близо 500 години чуждо владичество. По това време в резултат на унищожение, прокуждане и асимилация, и на бруталното насилие и експлоатация, на които са подложени от турския завоевател, е заплашено самото съществуване на бълга рите като народ. Чуждото владичество задържа развитието на производител-

етноси с нехристиянско вероизповедание, които оставят траен от печатък върху културния живот на града. Трудно проследими са настъпилите промените в първите години след включването му в границите на османската държава поради липса на достатъчно дос товерни източници. Завладяването на Балканите от османските турци далеч надхвърля последиците от военните експанзии през Средните векове. В хода на инвазията Османската империя създава10 сама себе си и своя пъстър свят, събирайки под властта на султаните поданици от много етноси, с различна вяра и ценностна система. Краткият историографски преглед по темата11 показва, че бъл гарски и чужди учени споменават превземането на средновековния град Боруй/Верея в контекста на общата османска инвазия на Балканите и успешните походи на Лала Шахин12 в Тракия. Версиите, свързани с неговото покоряване, сочат различни години и са разнопосочни относно състоянието му. В историята на османските завоевания на Балканите „едва ли има нещо по-неясно и по-объркано от хронологията на завладяването на градовете в Източна Тракия“13. Безспорно набезите към областта започват в края на 50-те години14 и завършват към 1371 година, а основната причина за несигурността в датировките са изворите.

10 чрез централизация, милитаризация и религия (ислям)

11 Иречек, Константин. История на българите. Търново: Скоро-печат. на Киро Ту лешков, 1886, с. 413; Ников, Петър. Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци. – В: Известия на Института за история, № 7 – 8, 1928, с. 44 – 112; Снегаров, Иван. Цит. съч. с. 47; Коледаров, Петър. Политическа география на средновековната българска държава. II част (1186 – 1396). София: БАН, 1989, с. 104; Георгиева, Цветана, Генчев, Николай. История на България ХV – ХIХ век. Т. 2. София: Анубис, 1999, с. 25; Тютюнджиев Иван, Павлов, Пламен. Българската държава и османската експанзия 1369 – 1422. Велико Търново: [Изд. авт.], 1992, с. 6; Иналджък, Халил. Османската империя. Класическият пе риод 1300 – 1600. Пр. и ред.

ИК Амат-ах, 2002, с. 20; Садулов, Ахмед. История

– ХХ век). Велико Търново: Фабер,

Робер Ман

Според Константин Иречек „пълководецът Лала Шахин, завое вателят на Одрин, взел Веррея (Стара Загора) и след едно късо съпро тивление, според преданието чрез разрушение на водопровода, който от 1344 г. принадлежал на България, взел и Пловдив, гдето се поселил в качеството на първий румелийский бейлербей“15 Петър Ников приема, че през 50-те години на XIV век пълководецът Лала Шахин опустошава и разорява части от Тракия, през 1364 година завладява Пловдив и Стара Загора, а в периода 1367 – 1368 година падат Ямбол, Елхово, Карнобат и Айтос. Посочва като източник местна турска хроника, от която „се вижда“, че още на следваща та година в града вече има кадия и други турски чиновници16. Снегаров споменава Боруй като един от изчезналите градове през XIV век, базирайки се на Мануил Фил17. Авторът, без да посочва източници, прави следното заключение: „След като превзели гр. Бо руй, турците изгонили християните оттам в съседните села и заели техните места, като оставили на новия град името на областта –Загора (Ески Захра, Стара Загора)“18 . Според Бистра Цветкова след битката при Чирмен19 1371 година на османската инвазия „усилено се съпротивляват крепостите Ямбол, Верея (Стара Загора), Нова Загора, Полос (акала Люле Бургас)“20 . Петър Коледаров описва събитията в следната последовател ност: „след византийските градове Цурул, Аркадиопол, Вризис, Визия, Димотика и др. през 1362 – 1364 г. османските войски вече на кърнили и територията на българското царство, като поставили под властта на султана Боруй, Пловдив и други градове от Северна Тракия. Българите започнали да засилват укрепителната система на

от три похода към българското пространство (поне единият включ ва и Стара Загора) – към Пловдив, Ямбол и Айтос. Пловдив и Загора вероятно са превзети през 70-те години на ХIV век и според Колин Имбър23 . За да се анализират промените в живота на средновековния град Боруй след включването му в пределите на османската държава, трябва да се разкрие неговият облик в смутния и размирен ХIV век. Разположен е в Тракия – най-благодатната област, „равна, пло дородна и приветлива“. Вечно оспорвана територия между българи и ромеи, тя често става арена на ожесточени сражения и ужасни оп устошения. Чужденците, които имали възможността да се наслаждават на

прекрасната равнина, признават, че в „тази земя както умореният под сянката, както жадният при извора, така и човек се облекчава от всякакви лишения чрез божествен благодат“24 . Градът, който според Йордан Андреев „през Средновековието българите наричали „Железник“25 [дали средата на ХIХ век, когато се използва това име, попада в хронологическите рамки на средновековния период? – б. м.], се славел с богатствата си от „жито, ечемик, брашно, вино, волове, овце и всичко това в огромно количество“. Пътищата към него преминават през „следващи една след друга посевни площи и непрекъснато обработени полета, през големи села, много лозя и овошки, покрай многобройни стада овце, едър и дребен добитък“26 . „Не разполагаме с абсолютно никакви сведения за размерите на града през ХIII – XIV в., когато изпълнява основно функциите на гра

„Мурад изпраща към Пловдив и Загора своя пълководец Лала Шахин. Тези градо ве вероятно са превзети в началото на седемдесетте години.“ (Вж. Имбър, Колин. Османската империя 1300 – 1481 г. [Научна редакция: Хр. Матанов и Евг. Радушев. София: Amicitia, 2000], 3.04. 2017. [онлайн]. – В: История на света [об разователен уеб сайт]. Достъпно от: https://istorianasveta.eu/история/средни те-векове/османска-държава/459-османската-империя-1300-1481. [прегледан 23.06.2022])

нична крепост“27 – твърди Махиел Кил в своето изследване „Бълга рия под османска власт“. Данните за живота в средновековния Боруй не са много и в локалните проучвания, въпреки че периодичните, предимно спасител ни археологически разкопки в границите на Археологическия резер ват „Августа Траяна – Верея – Боруй“ продължават. Димитър Илков в историята на Стара Загора, написана по по ръчка на Старозагорското градско общинско управление и отпечата на през 1908 година, отбелязва, че последното споменаване на града е с името Верро от 1305 година в поемата на Мануил Фил в прослава на византийския пълководец Михаил Глава28. Атанас Илиев в поредица публикации със заглавие „Из историята на града Стара-Загора”, отпечатана на страниците на вестник „Ст.Загорский глас” през 1912 година под мотото „Наш’та Заара нийде я няма”, също се опитва да осветли средновековната история на града. Той цитира сведенията на Идриси29 от средата на ХII век, според който „Берое, разположен под южните поли на планините, е един голям и цъфтещ град, който е център на съобщения и търговия“. Същият споменава Боруйската хора и редуващите се кръстоносни и византийски нападения през XIII век30 . Единствената информация, касаеща 14-ото столетие, е следна та: „Градът със своите големи предимства представлявал лакома стръв за готованковците азиатци”31 . В статията на Димитър Николов със заглавие „Берое – Августа Траяна – Верея“32, въпреки признатата липса на достатъчно изворов

27 Кил, Махиел. България под османска власт. Събрани съчинения. [Съст. Мария Баръмова, Григор Бойков, Мария Кипровска. София: ИК Тендрил, 2017, с. 30.

Илков, Димитър. Принос към историята на град Стара Загора. [Фототипно издание]. Стара Загора: Печат.

и археологически материал, се прави следното обобщение: „Утвър ждаването на средновековния Боруй като административен център на област, като важно търговско средище и не на последно място като културен център на държавата продължава и през втората половина на XIII, и ХIV в. независимо от това, че писмените сведения за града от този период намаляват“

Разгледаните публикации само маркират, без да конкретизи

рат състоянието на града и неговия културен живот преди включва нето му в границите на османската държава.

Отношение към темата имат сведения от края на ХIХ век, бази рани на късни предания, които митологизират/героизират образи (свързани с разглеждания период).

Историята на селищата включва факти и представи, които отразяват различи пластове на историческото познание33. В нея се запазват и такива, които не могат да бъдат определени като строго научни, но представят спомени за общности и събития, които колективната памет на поколенията е преобразила и „изобретила” с цел създаване на историческа картина, която отразява мирогледа на хората и тяхната идентичност. Чрез устните разкази и писмените описания на локалните общ ности миналото им се приобщава към две различни, преплитащи се течения на тяхното самопознание и познание, които могат да бъдат определени като „малка” (безписмена) и „голяма” (писмена) тради ция34. Петко Славейков35 публикува през 1890 година легенда, в която се разказва за нещастната съдбата на семейството на последния старозагорски войвода, чиято съпруга е от царски род. То се удавило при опит за бягство от града поради страха от османските нашест-

През 1894 година се появява книгата на Г. П. Русески37 със загла вие „Хрищян войвода под Милкена стена. Из едновременний живот при превзиманието на Стара Загора през 1370 година”. В предговора авторът споделя своята основна цел, а именно да поразкрие „някои тъмни неща от историята на Стара Загора до превзиманието му от турците”38. Той посочва като източници на информация за случки, личности и събития народните предания, запазени в спомените на „някой старци”, както и имената на местности, които напомнят за миналото. Според разказаната легенда Хрищян39 е син на войводата Захарий, родом от Търново и последен управител на важната за бъл гарската държава гранична област40 през втората половина на ХІV век, заради която става „известен тогава под името Боруйски”41 . Сходна версия се появява на страниците на едно старозагорско туристическо издание през 1932 година. Тя разказва за Хрищян во евода, който с дружината си защищава своето родното място от неприятеля. „Равното старозагорско поле е опленено и опожарено. Само средногорските селища се не вдават още [...] Последния отпор ще се даде при входа на коленското дефеле, гдето се издига могилата „Медвен“ – естествено отбранително место. Надеждата на всички е Хри щян воевода. Организирал отбраната той дава заповед да се изтегли населението в Балкана, но на това не искат и да чуят двете му сестри Станка и Милка, които го много обичат. Зората предвещава голям бой. Хрищян воевода вижда безизходното положение и съобща ва на сестрите си, че ако падне знамето, да знаят, че е паднал убит.

– В: Ст-Загорски глас, г. I, № 8, 24.05.1912, с. 2)

За съжаление,

Започва се боя... Със свито сърце младите момичета следели ожесточението на биещите се. Вълна след вълна залива. Геройските защитници падат един след друг; само Хрищян вее високо знамето. Слънцето вече кло ни на запад. Боя наближава да свърши. Четертях очи на сестрите са вперени в знамето. Ето, то се катуря. Това е знак, че Хрищян воевода е убит, че последната надежда е изгубена. Пред двете сестри се

откриват два пътя: или да бягат в Балкана и се изложат на всички

нещастия и лишения или да искат милост от неприятеля. Нощта настъпва... Станка увещава Милка да се предадат, обаче последната не иска и да ще за това. Тя не може да потъпче тъй скоро светлата памет на обичния си брат... Изведнаж Милка се съгласява на сестрината си молба, но я замолва да се вчешат и нагиздят. Тя разплита своята дълга руса коса, разплита и тази на сестра си – черна смола и почва да ги реши. При сплитане на плитката тя вплита своята коса в тази на сестра си и така се хвърля от стръмната скала, като с косата си повлича сестра си, гдето и двете намират смъртта си и спасят честта на брата си...“42 Трима автори – Атанас Илиев43, хаджи Господин Славов44 и Димитър Илков45, споменават за наличието на каменен надпис при из точната порта на крепостната стена на града, върху който е изписа но името на Захарий (местен управител), който я поправя46. Достоверността на тази хипотеза не е подкрепена от друг дока

42 Туризмът в Стара Загора 1902 – 1932. Стара Загора: Печатница Светлина, 1932, с. 111.

43 „Когато турский военачалник взел града старата крепост била още здрава и от горе над вратата, която се намирала на източната порта, имало един надпис на камък по езика на местните жители: тази крепост е поправена от Захария”. [Илиев, Ат.]. Исторически

Загора. – В: Статистически

1882 година,

I. София: Печат.

зателствен материал47. Тя не може да бъде използвана като аргумент за обвързване даденото ново име на града от нашествениците с това на последния му български управител48 от времето на Търновското царство. Митичното надграждане на исторически събития е характерно не само за България и Балканите. Всяка историография има своите романтични периоди и интерпретации, чрез които в някои случаи се наваксва героичност, а в други се обясняват травмиращи историче ски последствия. Краткият обзор на наличната информация в локалните проуч вания показва, че трудно може да се направи точен и коректен анализ на състоянието на града в предосманския период поради смесването на истината с преданието/легендата и поради липса на обобщаващи съвременни публикации за резултатите от археологическите проуч вания в чертите на града. Трудно може да се установи точната година на превземането на Боруй от османската армия и затова приемам, че тази промяна в живота на града може да се отнесе към 70-те години на ХIV век. Какво разказват чуждите източници? Османските извори49 също съдържат объркана хронология на събитията от втората поло вина на XIV век поради обстоятелството, че са писани доста по-късно и вероятно поради недоброто познаване на географията и историята на Балканите от авторите. Малко са датите от ранното османско про никване на полуострова, които могат да се установят със сигурност. Мехмед Нешри (около 1450 – 1520), първият значим представител на османската историография от края на ХV и началото на ХVI

През 2021 г. при археологически проучвания в Стара Загора Петър Калчев из казва тезата, че е открита източната

, Росица.

-

век, който черпи информация от Ашикпашазаде50 и Якши Факих51, описва събитията така: „Говорят, че от Бергоз Мурад Хан Гаази до шъл до Ески. Като заварили крепостта Ески празна, газиите я подпалили. Неверниците ѝ се били събрали в Едирне, та Мурад Хан поверил войската си на Лала Шахин и го проводил нататък. Неверниците из лезли срещу Шахин Лала с голяма войска, срещнали се с правоверните и се вдигнало голямо сражение...“52 . Ходжа Садеддин (1536 – 1599) е османски историк, учител на бъдещия султан Мурад III53. Той също разказва за събитията, свързани с превземането на Стара Загора: „Пак през същата година Лала Шахин разперил ястребови крила, за да преследва враговете на вяра та, и най-напред завладял един от най-важните и най-красивите измежду градовете на тази област – град Загра. Положил също големи усилия да овладее и опази всички земи в околностите му [...] в ръцете на газиите попаднала огромна плячка от неверниците...“54 . Османската анонимна хроника55 (в превод на С. Панайотова), която споменава веднъж Ески и втори път Загоре, дава основание да се постави въпросът дали това са различните имена на един град (Стара Загора) или става дума за два различни топонима – на селището и областта: „Оттогава (761 г. от Хижра) Мурад се заел от Ески да тръгне срещу Одрин. Неговият Лала Шахин беше бейлербей. След това той даде на Лала Шехин войска и го изпрати срещу Одрин [...] Те влезли в него и така Одрин бе превзет. Това стана в 761 г. от Хижра (1359/1360). Мурад възложи на своя Лала Шахин поход срещу Загоре

the Middle Ages: Sources from Europe, Byzantium, and the Islamic world. [Ed ited by Barbara H. Rosenwein]. 2. ed. University of Toronto Press. 2013, pр. 451 – 455.

Якши Факих – автор на неоцеляла до наши

и Филипопол и го изпрати там. Те нахлуха там и завладяха (тези об ласти)“.

Енциклопедията на исляма също не внася яснота „как това име се превърна в Загора, не е точно известно“56 . Като аргумент се използ

ва съчинението на географа Идриси57, който нарича мястото Заго рие58.

Сравнително слабо е осветлен животът в Стара Загора от края на ХІV до ХVІІІ век. Османските извори също не хвърлят светлина върху разглеж-

и го

TDV. Encyclopedia of Islam [турска

енциклопедия за ислямски из следвания]. Достъпен от: https://islamansiklopedisi.org.tr/eski-zagra [прегледан 26.06.2022].

57 La Géographie d‘Edrisi. (trc. P.-A. Jaubert). Paris: [A L’imprimerie Royale], 1840, II, pр. 293 – 294.

58 Загора(е) е топоним с различни географски измерения през различните истори чески периоди и произволното му тълкуване извън конкретния контекст е некоректно. (За името „Загоре” вж. Koledarov. Petar. More about the Name „Zagoré”. – In: Bulgarian Historical Review, № 4, 1973, p. 92 – 107) Първичното значение на думата Загоре (= земя, разположена отвъд планина та) се използва у българските славяни при наличие на планински масив, който отделя държавата им от друга и служи за граница, или когато територията е в периферията на главните области, които те населяват, но все пак е разположена отвъд големи планински вериги. Среща се и в случаи на малки полета между планини и морски бряг. Грешка, свързана с употребата на името Загора, се наблюдава по отношение на локализацията на родното място на светеца новомъченик Трендафил Загорски (ХVII в.), именуван по-късно Старозагорски. Същият е роден в Загора (Магнесийска), а не в Стара Загора.

Кримския полуостров

се

Според твърденията

жителите

византийските

градовете

Тракия

Андреев, Йордан. Цит. съч., с. 129)

близо година чумата вилняла по се лата

Промяната

османската практика – след превземането

стари

датират овладяването на града в границите между 136461 до 137162 година. Хронологията се базира на по-късни османски източници: произведенията „Огледало на света“ (1493) на Мехмед Нешри и „Султански писма“ (1575) на Ахмед Феридун бей63. Истинността на информацията не може да се приема безкри тично, защото е обект на дискусии64. В края на ХIХ, началото на ХХ век се правят първите непрофе сионални опити за осветляване на важни моменти от минало на Ста ра Загора и се появяват публикации, свързани с историята на града, които разказват различни версии за разглеждания период. Те са включени в настоящото изследване с оглед опита за изясняване на чина на превземане на селището и причините за появата на името Загра. Хаджи Господин Славов в своето „Хронологическо описание“65 споделя: „Според разказванието на един турчин Халил ефенди Ахме 61 Непосредствено след превземането на Одрин османските войски нахлуват в българска територия и овладяват Пловдив и Боруй (Стара Загора). В литерату рата има разногласия кой от тези двата града е паднал пръв. Петър Ников счита, че такъв е Боруй, докато според други автори пръв е завоюван Пловдив. Данните от османските извори насочват към следното развитие на събитията: Лала Ша хин се отправя срещу Боруй и Пловдив и ги завладява, на другата година обаче Загра отново е превзета с бой. Последният факт, необяснимо защо, се подминава от изследвачите, които разглеждат тези проблеми. Категоричността на осман ските хронисти дава основание да се допусне, че става въпрос или за един първо начален набег срещу Боруй, при който градът не е превзет или за скорошното му отвоюване от българите. Възможно е също градът да е бил върнат в резултат на някакви преговори. Уточняването на хронологията на събитията изисква съ образяване с неподлежащите на съмнения сведения на византийските кратки хроники за завладяването на Одрин през пролетта на 1369 г. Като се има пред вид, че между първата кампания срещу България и превземането на Загра мина ва една зима, вероятно Боруй пада в ръцете на османците през ранната пролет на 1371 г.

кога е завършен ръкописът, но Величка Койчева, която прави археографската му обработка, допуска, че е това става малко след Съеди нението. (Вж. Койчева, Величка. Хаджи Господин Славов и неговото „Хроноло гическо описание“. – В: Славов, х. Господин. Хронологическо описание..., с. 18)

дов, бивший секретар при Старозагорския кадия в турско време, пре ди Руско-турската война, който ми казваше, че бил прочитал някои турски документи в архива на Мехкамето66 при Джамията на Ескиджамия в чаршията67 и което китапхане68 заедно с архивата си изго ря по време на войната, че между тези архиви се намирали и някои сиджили на арабски език, писани преди 450 години, в които се казвало че турците при превземането на града влезли в него откъм източна та страна през вратата на калето, където сега се намира конакът на х. Тахир ага и има в една ограда няколко стари турски гробове и тамо на един висок камък прочели първата си благодарствена мо литва към Бога“69. Според разказвача „по името на Захарий нарекли града Загра, а след като завзели Нова Загора, добавили и Атък (Стара)“70 . Градът пада след дълга обсада, като се налага османците да прекъснат водоснабдяването, за да принудят защитниците да се предадат. Уговорено е българите да напуснат крепостта и да се заселят в околностите ѝ, но да имат право да идват през деня в града. „Това условие било прието и от двете страни. Българите избрали за построяване на новите си жилища една местност половин час недалече от градa71 към североизточната му страна, която местност днес се назовава Ново село, гдето се нахождат и много останки от развалините на това Ново село“72 . Друга версия за събитията предава Атанас Илиев. „При Старо загорския кадия, според сведения, дадени сега от един кадийски писар, – пише той – преди войната били запазени едни записки (седжили) на най-важните случки в града още в превземането му от турците до последно време.

еван от Лала Шахин паша в царуването на султан Мурад І-ий около първите години на втората половина на ХІV-то столетие (1370 г.) [...] Види се че под никакви условия не е предаден града, защото според турските записки на покорените жители бил наложен харач73“74 . Авторът твърди, че през 1400 година жителите на града, из ползвайки войната между Баязидовите синове75, се обявяват за независими. Десет години по-късно османската власт отново е въз становена. Войските на завоевателите влизат през източната порта и за спомен от събитието е издигнат месджид76 – Аладжа джамия. Българите са принудени да напуснат града и основават селата Ново село (Ени кьой), Хатюрен и Бабаоглу77. По признания на самия Илиев, въпросният „кадийски писар“ е същият Халил ефенди, посочен като източник и в първата версия на хаджи Господин Славов. За срещата си с информатора (1880) той разказва тридесетина години по-късно на страниците на вестник „Старозагорски глас“78. Трета версия предава Димитър Илков в историята на Стара Загора, написана в началото на ХХ век. Той черпи сведения от Шефкет бей, син на старозагорския турски първенец Емин бей. Според бележката под линия осведомителят му е „доволно интелигентен“79 и на младини се увлича от история. Чел въпросните сиджили80 и за

73 Харадж – поголовен данък, взиман от немюсюлманите, еквивалент на джизието.

[Илиев, Атанас]. Исторически бележки на града Стара Загора. – В: Статистиче ски календар..., с. 52 – 53.

Османската гражданска война се води между наследниците на Баязид I от 1402 до 1413 г. През 1410 г. румелийските градове попадат в ръцете на Муса (един от претендентите за власт). (Вж. подр. Имбър, Колин. Османската империя 1300 – 1481 г. – В: История на света [образователен уеб сайт]. Достъпно от: https://istorianasveta.eu/история/ средните-векове/османска-държава/459-османската-империя-1300-1481 [прегледан 23.06.2022])

Месджид – малка джамия без минаре.

[Илиев

XVI в. Част ІІ. Казите Загра-и Ески Хисар и Къзъл Агач. [Велико

Фабер, 2016)

Ст-Загорски глас, г. I, № 6, 10.03.1912,

помнил цели пасажи наизуст. Разказът за събитията около завладя ването преповтаря версията на Атанас Илиев с незначителни разли ки. Градът е превзет в мъгливо време, поради което стражата не забелязва османските войски. Както пише Илков, „народното предание в Стара Загора казва, че турците нападнали града в мрачината от към северозапад и нахлули в улиците на твърдината, без да ги усети някой. Това се случило една заран около 1370 година“81. Построяване то на Аладжа месджид се свързва с Лала Шахин, който го издига на мястото, откъдето влиза победоносно и завладява града82. „Верея се предал в ръцете на Лала Шахин без бой и следователно без никакви условия“83 – пише авторът на първата история на Стара Загора. На по корените жители християни е наложен харадж, но те продължават да живеят мирно в града. В по-късно време местният управник Га ази84 Ахмед бей предприема изгонването им, като на тяхно място се заселват първите турски колонисти от бейлика Сарухан. Според Илков обезбългаряването става поетапно. Първо Ахмед бей набеждава 40 български семейства в измяна и ги прогонва. Той отбелязва още, че „в местните турски сиджили това изпъждане на Старозагорските българи из Хисара било подробно описано под заглавие: първо изгонване на българите из Ески Загра. Така е запазено и досега в народната памет...“85 По разказа му през 1409 година бъл гарите се възползват от войната между Баязидовите86 синове и въстават. Бунтът е потушен, на следващата година те са прогонени от крепостта и основават селата Хатюрен и Бабаоглу87 Във версията на Илков третото сателитно на града селище –Ново село, се разглежда отделно, защото жителите му са занаятчии и след това – на турски език, за което се позовава на информацията от Исторически бележки на града Стара Загора на Атанас Илиев. (Вж. Илков, Димитър. Цит. съч., с. 19)

Илков

запазват правото си да търгуват на чаршията в Ески Загра88. В чест на победата над бунтовниците християни един от пре тендентите за престола – Сюлейман Челеби89, построява Ески джамия90. В крепостта са настанени колонисти от Мала Азия. Гаази Ахмед бей, местният управник, за да ги убеди да останат и за да не се страхуват от тукашните българи, построява джамия (Авлъ джамиси) „край южните стени на града, извън укреплението“91 . Георги Русески също разглежда настъплението на армията на султан Мурад І към българските земи. Според неговата версия през втората година на войната местните не могат да спрат нашествени ците и дясното крило, ръководено от войводата Захарий, е разбито от Лала Шахин и принудено да отстъпи към Средна гора и да потърси убежище в Стара Загора. Българският управник поставя стражи на Берекетската могила,92 за да наблюдават движението на враже ската армия. „Турците, зачудени от сполуката си, веднага тръгнали по дирите на изчезналите разбити българи..., но тогавашните чести и непроходими гори им препятствали много на пътищата…, зато ва турците употребявали хитрост, пущали разни видове кучета по тесните проходими пътища с пътеки и ги разпращали с пратеници, които от своя страна ги обучавали на откривания на человечески дири… Тия кучета са известни под името Зарове, с тях могли да от крият пътищата на Стара Загора, дето едно куче Зар било грабнало просто един хляб от вътрешността на града, според преданието за несло го на турците и те по него подирили и намерили града, та го нарекли Заара, от прякора на кучето, което им го открило…”93 . Русески добавя и втора „романтично-патриотична“ версия за именуването на града Загра или Захра по името на войводата Заха рий94,

съждава авторът, – а пък читателят да се увери за същността има други исторически факти, които историята открива с още по-закон ни и верни издирвания...”95 . Сходна легенда с героични мотиви разказва и Бистра Цветко ва96. В нея герои са войводите Благой и Радой, които след падането на Стара Загора застават начело на български войски и храбро отбраняват планинския проход при с. Змейово от турците. След про дължителен отпор те са принудени да се оттеглят към с. Тулово, а след това намират убежище отвъд Балкана, като се възползват от гъстите балкански мъгли. Двама французи – С. Ф. Поайе и Емил Изамбер, през втората по ловина на ХIХ век също интерпретират произхода на името на града. Френският лекар Поайе, който посещава и изучава района през 1859 г., прави следното заключение: „Ески Заара, на официален език Заара ел Атик (старата Заара), произлиза от българската дума Задгора, оттатък планината; тя е била всъщност столица на територията, известна по-рано като Задгория, или край зад планината, и княже ска резиденция по времето на българските царе; след превземането на тази провинция турците я наричат Старата Заара, българите я именуват Железник [...] на около 2 км на височината на планината, издигаща се над Ески Загра, се виждан руините на стария град, който турците и до днес наричат Демир хан или Железния хан“97 . Сходна е информацията, която Емил Изамбер включва в спра вочника за Ориента (към второто издание от 1873 година)98. „Ески Загра (... на официален език Загра-ел-Атик...), изграден върху полукръг върху среден склон на Средна гора [...] Местоположението на древния град, княжеска

2 км на една

България, се намира на

на едно място, наричано днес от турци-

library.org/books/Book_0064.html [прегледан 26.06.2022].

97 Писмо на д-р Поайе до Географското дружество, съдържащо описание на каазата Ески Заара (в България). – В: Воалери, Пиер. Между два свята. Българите в Румелия ХVIII – ХIХ век. София: Кама, 2005, с. 337.

98 Isambert, Émile. Itinéraire descriptif, historique et archéologique de l’Orient. I. Grèce et Turquie d’Europe. 16о, Παρίσι. [Guides Joanne]. 1873, р. 659.

те Демир хан или Железен хан...“99 Васил Миков също не намира логично обяснение за името на града и пише следното: „тракийското Берое у старите българи преминава, както казахме, в Боруй, име заменено презъ турската епоха с Ески Заагра “ 100 . Обобщение на тезите за името „Загоре“ прави Петър Коледаров в обзорна статия през 70-те години на миналия век101. Той разглежда употребата на топонима хронологически, в различните му варианти, в един обширен географски ареал. Анализирайки фактите и документите, авторът също не дава категоричен отговор на въпроса за преименуването на средновековния град Верея/Боруй и замяната му с ново име – Загора/Загра/Загреси. Според археолога Димитър Янков името Загора, известно още от Ранното средновековие, трябва да се разглежда (като топоним и етноним) в контекста на тълкуването на понятието през различните исторически периоди. Той изказва предположение, че именуване то на града може да се обвърже с епископа на Загора, чието седалище според него е в средновековния Боруй. Проследявайки съдбата на Дебелтската епископия след завла дяването на Тракия от византийците и последвалите политически събития в района, той излага хипотезата, че през ХІ век седалището на Дебелтския епископ е преместено във вътрешността на Тракия, вероятно в околностите на средновековния град Берое, със запазва не на сана му като епископ на Загора. Авторът е на мнение, че беройският епископ е заместен от новия епископ на Загора (откъдето идва Загра в името на града)102. 99 Според Светла Димитрова и Димитър Янков тази информация може да се раз глежда в две посоки:

П-ца

нашите градове, села, реки,

Данов, 1943, с. 58.

Вж. подр. Koledarov, Petar. More about the Name „Zagore”, pр. 92 – 107, където са събрани почти всички

Димитър. Още веднъж

името Загоре/Загора.

Загора, архиепископ Василий

отношенията

Предположенията за (пре)именуването на града, разгледани дотук, варират в широк диапазон: от популярната версия за свързването му с топонима на областта Загора,103 през славянската/българ ската трактовка „зад планината” до вероятността Боруй да е станал седалище на Загорския епископ104. Не е ясно също дали през ХIV век все още са съществували внушителните антични крепостни стени, опасващи селището, които да впечатлят османците, така че да го нарекат „стара крепост“ – [Загра-и] Ески Хисар105. Направеният преглед на публикациите по темата не дава ясен отговор на въпроса „от кое време води началото си турското наз вание на града Загра?“106 Няма сигурни доказателства за изказаната от Илиев теза: „Познато е фактически, че Турците не са изменявали названията на градищата, както са ги наричали у местните жители, но са ги испорчвали по своему. По аналогия можем твърде уместно да заключим, че града назван още въ XIV то стол.[етие] от Турците Загра, ще се е наричал тогава от Българите Загора107“108 .

между Охридската архиепископия и Търновската патриаршия през Среднове ковието. – В: Societas classica. Култури и религии на Балканите, в Средиземно морието и Изтока. ІІІ – 2, Велико Търново: Унив. изд. „Св. св. Кирил и Методий“, 2008, с. 30 – 40. 103 Която не включва град Стара Загора. За различните предположения за грани ците на областта Загоре по време на Първото българско царство. (Вж. Коледа ров, Петър. Политическа география..., с. 29)

104 Янков, Димитър. За името Загора в названието Стара Загора. 18.01.2020. –В: Долап БГ [сайт за култура, изкуство, знание, православие, пътешествия, мода, минало, кухня, фотография]. https://dolap.bg/2020/01/18/ [прегледан 27.06.2022].

105 ВОА, TD 26. Подробен регистър на тимари, зиамети, мюлкове, чифлици и вакъ фи върху част от територията на санджака Паша [25.XI.1489 – 13.XI.1490]. Цит. от: Опис на регистри от Истанбулския османски архив към Генералната

София: Народна

Илиев,

, Васил. Клетва

на господин Александър, цар на Загора [к. м.] или България, с Венецианската сеньория от 1346 г. или сключени през 1347 г. – В: Средновековна

светлината

1981,

156 – 186)

–

нови изво

Само два града променят имената си след като са превзети от османците – Велбъжд и Боруй. И ако за първия има основания да е именуван на местен владетел Константин (Констанд), то за втория могат да продължат разсъжденията в посока промяна на седалище то на Дебелския (Загорски) епископ109 Факт е, че въпреки различните интерпретации на проблемите по темата няма безспорни исторически доказателства и аргументи за (пре)именуването на града. Посочените мотиви за налагането на ново име в последната четвърт на ХIV век остават предположения, които се основават на логически асоциации или препредадена (вто рична) информация. За легендите е характерно бързото заличаване на времевите рамки и детайлите на описваното събитие. Ето защо безкритичното отношение и позоваването на тях крие риска историческото позна ние да бъде повлияно от полуистини и откровени неистини. Вторият въпрос, който разглежданите източници третират, е свързан със състоянието на средновековния град. Описанията му варират от цветущо до западнало погранично селище през ХIV век. Регулярните проучвания в чертите на Археологическия резерват „Августа Траяна – Верея – Боруй“ не показват активен живот в града преди завладяването му. Христо Гандев в своето изследване за състоянието на българската народност през ХV век споменава за унищожителната сила на османското нашествие в „средновековната крепост и град Боруй, средище на българска военно-административна единица и място за занаятчийски производства и търговия

Пловдив,

в по-малки

загубил българското си население...“112 . Версията на Петър Коледаров е различна и според нея Боруй е загубил значението си още през 1308 година113. „Заслужава да се отбележи – пише авторът, че Боруй – Берое въобще не се споменава. По всичко изглежда, че крепостта не била възстановена и загубила военното си значение. Нейните функции се изпълнявали вероятно от системата малки укрепени места по Средна гора, които пазели про ходите и наблюдавали движението на противника в равнината...“114 Изясняването на този въпрос има отношение към класификацията на града през османския период115, а заключенията, без да са подкрепени от исторически извори и археологически материал, не могат да претендират за истинност. Българското общество се намира в един от най-кризисните пе риоди в своята история през XIV век. Това не е изолирано състояние, тъй като цяла Европа е нестабилна по това време, а политическото фрагментиране и държавническата слабост на Балканите са само видимите изражения на всеобщата европейска криза, отразяваща се в безпомощността на християнството срещу османската експанзия. Трябва да се отчете фактът, че кръстоносните походи в предходните столетия116, непрекъснатите междусъседски войни на полуострова и чумата от 1347 – 1350 година допринасят за демографския срив на населението117.

Бързата агресия на османските турци превръща тази криза в колапс и край на самостоятелните държавно-политически системи на балканските християнски държави. Възможно е градът, спомена

Гандев, Христо. Българската народност през XV век. Демографско и етнограф ско изследване. 2. изд., София: Наука

2006, с. 394 – 397. ISBN: 954072435X.

Иванов, Ивелин. Чумата в Европа и българските земи в края на Средновеко вието 13.06.2003. [онлайн]. – В: Liternet [специализиран портал за литература, изкуства, хуманитарни и социални изследвания]. Достъпно от: https://liternet. bg/publish8/ivelin_ivanov/chumata.htm [прегледан 27.06.2022].

ван като Верея и Боруй, да е загубил блясъка си и да се е превърнал във второразредно селище години преди да влезе в границите на ос манската държава. Третият въпрос касае начина на превземане на града – дали жителите му се предават доброволно или оказват активна съпро тива. Тук отново хипотезите са различни и е трудно да се направят коректни изводи, въпреки използвания аргумент за налагане на да нъка харадж на местното християнско население. Четвъртият въпрос е свързан с причините за изселването на българите от града – в резултат на целенасочената политика на ос манската власт, като ответна реакция на опита за организиране на бунт на българите в района или е доброволно оттегляне на християните на по-спокойни места118. За анализ е необходимо съпоставяне на демографски данни преди и след завладяването на града, а такива за ХIV век липсват. Някои исторически изследвания споменават за бунт на населението от различни градове (вкл. Стара Загора) през първото десетилетие на ХV век, по време на въстанието в северозападни български области под водачеството на Константин119 и Фружин120. Авторите121 се позовават на сведенията на местни изследвачи на историческото минало, почерпени от „изчезналите“ сиджили. При липсата на първоизточника, в изказаните по-късни хипотези се появяват противоречия за времето на бунта и за сградата, издигната в чест на потушаването му. В този смисъл не може да се приема безу словно написаното от Атанас Илиев, хаджи Господин Славов или Димитър Илков. Данните от строителния надпис на Ески джамия в Стара Загора, публикуван през 1960 година от Ибрахим Татарлъ122,

информацията от опосредстваните спомени за въстание на местно то българско население. В превод текстът гласи: „1. Пророкът, мир на него, каза: който изгради джамия за госпо да, за него бог изгражда дом в рая. Завърши построяването на тази благословена джамия във времето на царуването на достойния всепобеден всеподкрепян султан;

2. на исляма и мюсюлманите, сянката на всевишния бог на све товете, владетелят емир Сюлейман, син на Баязид, син на Мурад хан, да бъде вечно царството му;

3. на великолепния емир, сянка на господа на земята, величие то на държавата и религията, (от) Хамза бей, нека бог му продължи щастието. Завършването на построяването стана в края на годи ната осемстотин и единадесета (= пролетта на 1409, по-точно на 15.V.1409 г.)”.

В надписа не се упоменава никакво брожение, а само името на благодетеля – Хамза бей123.

Резултатите от извършените археологически проучвания в молитвения салон и предверието на Ески джамия също по никакъв начин не подкрепят тезата за бунт на българско население в Старо загорско през първото десетилетие на ХV век124. Следователно липсата на веществени доказателства за въоръжена съпротива на местното християнско население срещу осман ската власт поставя под съмнение изказаното предположение за последвалото принудително изселване на българите от чертите на града след потушеното въстание. Безкритичното приемане и

в теза,

Стара Загора,

I.2. Демография, религиозно-културни корелации: българите и „другите“ Културното развитие на градовете през класическия османски период все още остава в периферията на българската балканисти ка125 в сравнение с изучаването на проблеми като османската администрация, данъчната система, аграрните отношения, категориза цията на населението126. Погледът към градския живот се разноо бразява и задълбочава за периода на ХIХ век, като се съсредоточава най-вече върху постиженията и конфликтите на Българското въз раждане. Съжителството на българите в едно физическо и културно пространство с редица други етноси и религиозни общности, както и самата мюсюлманска рамка на града в империята, са оставени на заден план127. Тезата, битуваща дълго време в българската историография, слага акцент върху разрушителността на османското завоевание, което води до бягство на населението. Според привържениците ѝ местните християни са принудени да напуснат долините и да създадат нови селища в планински райони. Малкият брой по-стари изследвания, свързани с историята на Стара Загора за този период, също подчертават прогонването на християните от града скоро след неговото завладяване и заселването му с население от Мала Азия128. Важен източник за състоянието и статута на селището са ос 125 Основополагаща роля за типологизацията на балканските градове играе кни гата

първата

на ХVІІІ в.).

В: Бъл

общество

– ХVІІІ

Радева]. София: Унив. изд. „Св. Кл. Охридски“, 1999, с. 106 – 161.

Илков, Димитър. Цит. съч., с. 36; История

Стара Загора. с. 43.

манските регистри. Интересна информация и анализ на демограф ските данни за град Стара Загора в периода ХV – ХVII век съдържат публикациите на Милена Петкова129 и Дамян Борисов130. Данните в тях са от голямо значение за проследяване на демографската крива с оглед релевантността на характера на културата към броя и етни ческия състав на обитателите на дадено селище. Описите на регистри, издадени от НБ „Кирил и Методий“ (от фондовете на Ориенталския отдел и от Истанбулския османски ар хив), позволяват да се изследват вариантите на именуване на града

в официалните документи чрез сравнение на вписванията.

Названието му Ески хисар (Стара крепост) се появява в кратък регистър (1479) с описи131 на тимари като нахия132.

В подробен регистър на тимари, зиамети133, мюлкове, чифлици

и вакъфи134 върху част от територията на санджака Паша135 (1489 –1490) [Загра-и] Ески Хисар вече е каза136 с описани вакъфи на Гюмлюкоглу, на Мевляна Нуреддин137.

129 Петкова-Енчева, Милена. Поселищна мрежа и гъстота на населението в Източ ния дял на Тракийската низина през първата половина на XVI век, казите Стара Загора, Чирпан, Нова Загора и Хасково. – В: Етнически и културни пространства на Балканите. Т. 1. Миналото – исторически ракурси. [Сборник в чест на проф. Цветана Георгиева]. София: Унив. изд. „Св. Кл. Охридски“. 2008, с. 244 – 288; Petkova-Encheva, Milena. Images of an Ottoman town in Rumeli–ethnodemographic, economic and urban development of ESKIHISAR ZAĞRA, XVth–XVIIth centures. – In: Güney-Doğu Avrupa Araştırmaları Dergisi Yıl. 2017, 2 Sayı, 32 S. 55 – 78.

130 Борисов, Дамян. Справочник за селищата...

131 Опис на тимарски регистри, запазени в Ориенталския отдел на НБ „Кирил и Методий“. София: НБ „Кирил и Методий“, 1970, с. 2; Извори за българската история [Прев. Б. Цветкова]. Т. 10, серия

масив,

(каза)

, с. 3.

Родоп

околия.

Цитираните данни показват промяната в статута на селището. Христо Гандев, разглеждайки периода, набляга върху ислями зирането, извършвано от властите в градовете през XV век. Той счита, че в тях се заселват турци с пропагандаторска и организаторска мисия, предимно духовни лица, освободени от данъци и повинно сти, получаващи добро парично възнаграждение за някаква градска служба или владеещи доходен тимар в околностите. Дават им се частични привилегии със султански берати138 и фермани139. Според автора тези хора поддържат войнствения дух и религиозната ярост на местните турци, грижат се за създаване на джамии, медресета140, имарети141 и пр. Появяват се вакъфи и от образуваните фондове се строят молитвени домове, изграждат се доходни здания (обикновено дюкяни и работилници), издържат се учители и ученици142. Още през ХV век се въвежда категоризация на градовете, която повтаря до голяма степен завареното в балканските държави положение143. Стара Загора е именувана най-често в изворите от този период като Ески хисар и Загра144-и Атик. Градът, разположен в сърцето на Тракия, която е масово колонизирана от нашествениците с население, идващо от Мала Азия, споделя участта на съседните селища. Знае се, че основната маса ново заселени съставляват т. нар. юруци145. В църковно отношение градът принадлежи към Търновската епархия, която е разделена на три епископии – Ловешка, Преславска

138 Берат – акт на султана на Османската империя, с който се предоставят или потвърждават права и привилегии (най-често от стопански или финансов ха рактер).

Ферман – официален документ, декрет,

и Червенска, към която се причислява и Стара Загора146, след като губи епископския си ранг през ХV век, вероятно заради намаляване то на християнското население. Причините и последиците за това обстоятелство не са проучени. Подчинени на Вселенската патри аршия, за местните свещеници и енориаши важат променящите се норми в границата на империята147. Тази неяснота в йерархичната подчиненост на християните в региона позволява да се създаде генеалогия на старозагорските „ек зарси“, които уж унаследяват тази длъжност и имат задача, поставена им от Търновския митрополит, да контролират дейността на духовенството на цялата територия на Старозагорската каза. Според Пиер Воалери те се явяват „легитимни представители на местните християни пред властта“. Авторът определя специфичното за града явление „екзарх“148 като „единствен лаически владишки представител от български произход, чиято служба се предава по наследство“149 .

146 Петкова, Милена. Етнодемографска структура..., с. 75. 147 Мутафова, Красимира. Системата илтизам и правомощията на православната църква в Османската империя през втората половина на XVII и XVIII в. – В: Acta Mediaevalia Magnae Tarnoviae. Владетел, държава и църква на Балканите през Средновековието. [Сборник доклади от международна научна конференция, посветена на 60-годишнината на проф. д-р Пламен Павлов]. Ч. 2. ВТУ „Св. св. Кирил и Методий “, 2020, с. 594 – 622. 148 Екзарх цивилно лице, избрано за почетен черковник или почетен иконом на черква (което в случая с фамилията Екзарх е най-вероятното ѝ значение, имай ки предвид факта, че те са сравнително заможни и е логично да са натоварени с определени финансови правомощия и задължения от търновския митрополит), но терминът означава още и глава на автономна църква. (Вж. Вълчев, Георги. Фантазиите на Възраждането – генеалогиите. – В: Foreign Language Teaching. Vol. 46, 1, 2019, с. 56); За корените на изобретената биография Лизбет Любенова пише „с предците на Александър [Екзарх – б. м.], дошли от Ново село в Заара, които бързат да се присламчат към

историографската недостатъчност. – В: Изследвания в памет на проф. Зина

. София: Акад. изд. „Проф. Марин Дринов”, 2010, с. 315)

Воалери, Пиер. Александър Екзарх. Българското възраждане и началото на модерна България. Състояние на населените места, приноси и перспективи. – В: Александър Екзарх и българските пътища към Европа XIX – началото на XX век. [Съст. Георги Вълчев, Добринка Парушева и Пиер Воалери]. Стара Загора: Кота, 2007, с. 47 – 53.

През ХIХ век съществуващата политическа институционална „недостатъчност“ на българското възрожденското общество (на следена от предходния период) се компенсира чрез „изобретяването“ на лични биографии150. Данъчните регистри на Османската империя показват, че към 1527 година Стара Загора е град, населен с мюсюлмани151, които са разделени в 18 махали152. Това дава основание на някои историци да го причислят към онези градове153, изцяло оживени от османски за селници154. Според М. Кил в тази категория, освен Стара Загора, попадат София, Пловдив, Ямбол, Шумен и Кюстендил поради реализираното в тях мащабно държавно строителство155. Иван Илчев156 твърди, че населението на Стара Загора през ХVI век наброява между 13 и 19 хил. души. Милена Петкова прави заключение, на базата на проучените документи, че броят на новоприелите исляма в града е относително малък и смяната на религията е доброволна. Според авторката обяснението може да се търси в стремежа на местното население към осигуряването на определени привилегии и по-добро място в Авторът е френски историк и дипломат, потомък на Александър Екзарх. 150 В случая старозагорецът Александър Боев-Бейоглу приема фамилията Ек зарх. В прикаченото родово наименование „екзарх“ той вижда възможност да „изобрети“ своя родова генеалогия и го прави, печелейки политическо дове рие като авторитетен представител на българите. (Вж. Вълчев, Георги. Цит съч., с. 56)

151 Петкова, Милена. Етнодемографска структура..., с. 74 – 75, с. 84 – 86.

152 Подобна е структурата на Враца по същото време. (Вж. Мутафова, Красимира. Топоси на градското пространство в османската документация от ХVІ – ХVІІ век (на примера на Търново, Никопол и Враца) – В: Балканите – език, история, кул тура. Т. 4. Велико Търново, ИВИС, 2015, с. 49)

153 ESKİ ZAĞRA (1530’da Eski Zağra mahallelerini gösteren bir belge (BA, TD. nr. 370, s. 67) – In: TDV Encyclopedia of Islam. Aviable from: https://islamansiklopedisi.org.tr/ eski-zagra [viwed 02.07.2022].

154 Barkan, Ò. L. Quelques observations sur l‘organisation économique et sociale des villes ottomanes des XVIе et XVIIе siècles. – Dans: Recueils de la Société Jean Bodin. 7 La ville, 2 p., Institutions économiques et sociales. Bruxelles, 1955, рp. 289 – 311.

Кил, Махиел. Хора и селища в България през османския

социалната йерархия157. Публикуваните от Дамян Борисов данни за ХVI век позволяват да се изгради по-ясна демографска картина, която обуславя особеностите на културния пейзаж на Стара Загора по онова време. През 1516/18 година градът е представен като зиамет. В него са регистрирани 522 мюсюлмански домакинства и 245 неженени мюсюлмани, живеещи в 18 махали. Описани са 16 имами (почти във всяка махала), 11 мюеззини158; 173-ма от записаните са конверти ти първо поколение (22.5% от общия брой регистрирани). Общият приход от града в размер на 48 020 акчета159 е формиран от облагане върху добив на зърно, овощни градини, лозя, кошери, зеленчукови градини, нахут, лук, орехи; такса за ползване на ливади, воденици, муката’а160 от бадж-и базар и други такси. Регистрацията от 1530 година отново представя Стара Заго ра като зиамет „във владение на Юсуф Софу Халилоглу“161 Описани са 513 мюсюлмански ханета и 203-ма неженени мюсюлмани. В селището има: имарет на Велед-и Гюмлю, две джамии, два месджида, пет хамама и завието162 Караджа Ахмед. Приходът в размер на 39 098 акчета е формиран от облагане върху добив на зърно, орехи, кошери; приход от бозахане, воденици, ниабет163 и арусане и др. такси. Че тирдесет години по късно, през 1570 година, са регистрирани 668 „по брой души“ мюсюлмани, от които ханета164 – 393, неженени мюсюлмани – 31 (останалите са имами, хатиби165 и други; общият брой

157 Петкова, Милена. Етнодемографска структура..., с. 80.

Мюеззин – букв. призоваващ; мюеззинът призовава мюсюлманите за молитва

пъти в денонощието от минарето на джамията.

Акче – стара турска сребърна монета.

– обобщен обособен данъчен

на конвертитите първо поколение е 104, което представлява 15.6% от всички регистрирани мюсюлмани), появяват се 27 християнски домакинства и 10 неженени християни, живеещи в махала Гюни? Общият приход от града е в размер на 92 765 акчета, едната част е фискален приход; втората част, представена като хиссе-и Загра, е зи амет на Мехмед паша [Соколлу] – 40 000 акчета, приход, формиран от облагане върху добив на пшеница, смесено зърно, нахут, овощни градини, зеленчукови градини, лук, орехи, лен, кошери, вино, лозя; воденици, испенче166, приходи от бозахане, бадж-и пазар, наеми от дюкяни, ниабет, ресм-и арус и други сборни такси. През 1596 г. са описани 751 „по брой души мюсюлмани“, от кои то конвертитите първо поколение са 113 (15.04%), 60 християнски ханета и 21 цигански. За пръв път се появява информация, че хрис тиянската общност има свещеник – Истани (Истале). Сумата от да нъчните приходи от града, както и пропорционалното им обособяване в две позиции (хиссе-и мири и хиссе-и Загра), повтарят тези от предната регистрация167. Християнското население продължава да се увеличава и в началото на ХVII век. Регистърът BOA, TD 729, (1603 – 1617), т. е. от времето на султан Ахмед І168, споменава 120 християнски домакинства, сред които има и арменски пришълци169. На базата на посочените данни може да се твърди, че през периода ХV – XVII век Стара Загора, независимо от термина, с който е обозначаван в османските регистри170, винаги има статут на град. Цитираните източници показват тенденцията за нарастване на броя на християнските му жители171. За населението през ХVІІ в. има данни от 1614 година172. Според регистъра в града живеят 470 ханета мюсюлмани

ZAGRA

1614.jpg].[digital image].

Коментираните дотук сведения позволяват да се проследят не само промените в етнорелигиозния състав на населението и дина миката на демографските му показатели, но и етапите на преконфигурация на градското пространство и архитектурния облик. Ясно и отчетливо се откроява жилищната зона на града. Тя е пряко обвързана с конфесионалната структура на населението и начина, по който то е регистрирано в османските поименни описи – разграничено на мюсюлмани и немюсюлмани и групирано по квар тали, обозначени като махали. Част от вписаните в османските регистри названия се запазват като устойчиви топоси. Евлия Челеби, който посещава Ески Загра през 1652 – 53 годи на, не споменава тук да живеят християни. Каква е съдбата на местната източноправославна общност през втората половина на ХVІІ век? Дали липсата на информация за нея не е пропуск на пътеписеца? Дали в преданията, че българите са се заселили отново в града през ХVІІІ век, както и в тези за повторното им изгонване173, има историческа истина – на този етап е трудно да се даде ясен отговор174. Като център на каза селището се управлява от кадия. До големите административни реформи в края на 50-те и началото на 60-те години на XIX век в неговите ръце са съсредоточени правораздава нето, надзорът върху правителствената политика и продоволствията. Полицейската власт се осъществява от субашия, а военната – от алай бей. От управниците на Стара Загора най-известен е Гаази Ахмед

173 В тази връзка е интересно да се отбележи, че през 1570 г. за пръв път в регис трите на казата се появяват две села с наименованието Йени кьой (Ново село). Първото е с християнско

селища

Траяна“, описано

да се намира северозападно от Стара Загора. (Вж. Донева, Ваня. За археологията и иманярството. – В: По пътя на миналото.

Петко

бей, който умира през 1418 година175. Той полага началото на преу стройството на града след завладяването му и започва активна стро ителна дейност. От по-късно време в местната история остава името на Кочи бей, албанец по произход, който управлява през първата половина на XVII век. Той е родоначалник на голямата фамилия Еминбеювци, редица представители на която са свързани с по-късната история на града. Още с падането на Боруй под османско владичество се налага османската данъчна система. През втората половина на ХV век се лището се споменава като свободен зиамет, а един век по-късно е зиамет на субашия.

XVI век е широко дефиниран като зенит на Османската импе рия, белязан от създаването и функционирането на имперските ин ституции, свързани със системата на тимарите. Градовете са местата, в чиято структура се откроява най-ясно динамиката на стопанството, а данните за тях показват промените в демографската ситуация. Те се развиват в обща рамка, но спецификата на всеки един очертава микронивото, в което се разкриват общи характеристики, съответстващи на имперската тенденция, и се проявяват особеностите на локалното градско пространство. Формата на управление на империята е вид теокрация, бази рана на идеята за ясно разграничен йерархичен порядък, начело на който стои султан, притежаващ и упражняващ абсолютна божествена власт. В границите ѝ са принудени да живеят заедно три големи религиозни групи – християни, мюсюлмани и юдеи. Нито една от тях не е еднородна. В стремежа

ката на самата група, към която принадлежи. Изповядащите исляма винаги са в положение на доминиращо мнозинство, противопоставе но на подтиснатите малцинства навсякъде в империята, независимо от факта, че в повечето региони те самите се явяват малцинство по отношение броя на населението. Фундаменталната дихотомия в социалния порядък на Османската империя е аскери-рая – дискурс, в който минава животът на поколения хора столетия наред. Социалният контекст на термина рая с буквално значение стадо включва и друга семантика – това са онези поданици, чиито труд върху земята формира приход, който издържа държавата – т. е. селя ните. „Хората, живеещи и произвеждащи в градовете (чието съотно шение към останалите Н. Тодоров определя в рамките на 7% – 8%), не са рая176 [к. м.] най-вече по дефиниция и всеки елемент на техния статут (и статус), произтичащ от това“177 . Два документа от втората половина на ХVI век (1568) показват феодалните повинности, с които е натоварено населението в Старозагорско. Първият се отнася за свикване войнуците178 за военен поход179, а вторият разпорежда те да се отправят да косят определените им места, за да не се пропусне благоприятния сезон180. Почти по съ щото време в столицата на империята има глад за месо.

176 Рая – термин за обозначаване на социална категория, без оглед на религиозна та принадлежност, която произвежда и плаща данъци.

177 Борисов, Дамян. Икономическа характеристика на българските земи като част от Османската империя. – В: Стопанска история на България, Европа и света. Ч. I. България. София: ИВРАЙ, 2017, с. 35.

178 Войнуците са военизирани християни (предимно българи),

Грозданова, Елена, Андреев, Стефан. Българите през XVI век. По документи от наши и чужди архиви. София: Издателство на Отечествен фронт, 1986, с. 71)

180 Заповедта е отправена към кадиите на София, Шехиркьой (дн. гр. Пирот), Шу мен, Берковица, Никопол, Ямбол, Плевен, Оряхово, Ловеч, Златица, Враца и Ста ра Загора. (Вж. Грозданова, Елена, Андреев, Стефан. Цит. съч., с. 71)

Падишахът заповяда на кадиите181 незабавно да осигурят необ ходимото количество овце. Тези сведения, освен съдържащата се в тях информация за повинностите, показват стопанските специфики на района през ХVI век – наличието на войнуци и развито скотовъд ство. Няма точни данни за архитектурния облик и етническия състав на Стара Загора непосредствено преди падането ѝ под османско вла дичество, но е безспорна промяната, която настъпва в резултат на новоустановения ред след завладяването и последвалите миграции на населението. Тя е най-видима в структурирането на градската те ритория. Именно там се поставя началото на дългото конфликтноконтактно съжителство на „различността“ между християнството и исляма – и като религии, и като култури.

Промените в етноконфесионалния и демографски облик на местното население водят до наслагване на две системи на организация на градското пространство182.

Доколко традициите, характерни за средновековния българ ски град, са усвоени или погълнати от урбанистичната османска култура, която е смесица от концепции на завоевателите и завладените общества, е трудно да се прецени. На базата на наличната информация, до ХVI век Стара Загора може да се причисли към групата на средно големите градове, като броят на домакинствата варира между 500 и 585. Вера Мутафчиева отбелязва наличието на вакъфи: на Нуред дин паша с 156 700 акчета годишен приход183 и наследствен на Саруджа паша, Умур бей и Али бей, като последният притежава открития пазар, кервансарай184 и хамам в града с изрично отбелязани сергии на папукчии, продавачи на сушени плодове и касапи185

181 Заповедта е

Чъглайък, Чорлу, Силиврия, Чирмен. (Вж. Грозданова

Елена, Андреев

, Дамян. Икономическа

Стефан. Цит. съч., с. 207 – 208)

българските земи..., с. 34 – 35.

София:

Оскъдните исторически данни ни дават възможност да доби ем представа за съотношението между мюсюлманското и немюсюл манското население. След масовата колонизация на преселници от Мала Азия през ХV – ХVII век, сред обитателите на града преоблада ват мюсюлманите. Развитието на стоково-паричните отношения и местния пазар протича успоредно с тенденцията към увеличаване броя на христи янските жители на Стара Загора. Градът постепенно уголемява раз мерите си и се превръща в търговско-занаятчийско средище. Според историческите извори и археологическите данни в първите годи ни след падането на Боруй под османска власт площта е идентична с тази на средновековния български град. В началото на ХV век се присъединяват нови територии и очертанията излизат извън рам ките на цитаделата. Две от емблематичните за разглеждания период сгради, със сигурна локализация – Ески джамия (Обр. 17) и Чифте баня186, са разположени южно от крепостната стена. Евлия Челеби, който посещава града187 през втората половина на XVII век, прави интересно описание на неговото състояние и особености188. Въпреки необходимостта от критично отношение към неговите сведения, те дават информация за живота и архитектурата по онова време. Авторът споменава 17 джамии (Хамза бей, наричана по-късно Ески джамия, която е с големи кубета и симетрично минаре, денонощно пълна с богомолци; той цитира текста на строител ния ѝ надпис, но споменатата от него година е 1398; Ени джамия, разположена вътре в чаршията, и още Ноктаджи, Али паша, Нал бей и Теке джамия, които са с кубета и едно минаре), едно медресе Али паша, 42 училища, пет обществени бани (Чифте хамам189, Аладжа190

186 Разрушена през 30-те години на ХХ век.

Челеби, Евлия. Пътуване на Евлия

LXX (XXI),

–

Пловдив, 1909, с. 684 – 686.

на действащи текета в Стара Загора, но сред джамиите, които посочва, фигурира една Теке джамия. Той отбелязва също 4 гробници (тюрбета): на Тухум Баба; на Дуган Деде; на Караджа Ахмед Деде; на Абдюл Мюмин Баба.

Челеби не отбелязва

Чифте хамам – двойна баня (мъжка и женска).

Аладжа – пъстър, шарен памучен или копринен плат.

хамам, Кючук191 хамам, Паша хамам и Ени192 хамам) и 200 частни193. Узун194 чаршия е много богата. 55 дюкяна, солиден безистен195, чеш ми и ханове са сред градските забележителности. Според пътеписеца старозагорският климат е много приятен. Северната част на града е планинска, покрита с лозя196, а на юг към Одрин се открива разкош на равнина с богати села и градове. Той е впечатлен от белия хляб, дюлите, жълтия мед, нахутените козунаци, крушите и черешите в района. Във всяка богата градска къща има шадраван. Интересно е името, с което пътешественикът нарича града – Авгандира197, като обяснява, че е с гръцки произход и означава червено яйце. Спомена ва, че са видими старите крепостни стени на селището и по време на посещението му то е зиамлик, управляван от Абазе Мустафа ага198. Мустафа бен Абдуллах Хаджи Калфа199 е османски историк и ге ограф, оставил описания на всички османски азиатски и европейски територии по онова време. Книгата „Описание на света“ съдържа кратка бележка за Стара Загора със следното съдържание: „Заграиатик, Загра ескиси, градец и кадилък при полите на Балкана [...] Тъй като Тунджа тече покрай града, всяка къща има в изобилие вода. Многобройни са градините с овошки и зеленчук...“200 .

191 Кючук – малък.

192 Ени – нов.

Вероятно броят е преувеличен поради смесването на различните типове кул тови сгради.

Узун – дълъг, висок.

Безистен – покрит пазар. (Вж. подр. Димитрова, Светла. Безистенът на Ески Заара. – В: Мозайка от миналото на Стара Загора. Стара Загора: Инфоз, 2022, с. 16 – 17). [Електронна книга]. Достъпна от: https://www.infoz.bg/doc/mozaikaot-minaloto-na-stara-zagora.pdf

Отглеждането на лозя може

През 70-те години на ХVII век през града минава още един пъте шественик – Йохан Христоф фон Киндсперг, императорски резидент на Хабсбургите при Високата порта. Той се възхищава на стадата, хубавите ниви и градини. Отбелязва, че районът е богат на дървен материал, който се изнася към Одрин. В подножието на планината се виждат много дъскорезници201. Сведенията, оставени от пътешествениците през разглеждания период, са малко, защото Стара Загора остава встрани от основните пътни артерии, които чужденците следват. Те се впечатляват от земеделските култури в околностите на града и допълват информаци ята от османските регистри. Наличните данни за местната селищна конфесионална и квартална структура дават основания за паралел с модела на организа ция на населението и пространството в класическия ислямски град и присъствието на най-характерните му черти. На първо място е липсата на органично структурно единство и диференциацията на няколко самоуправляващи се групи202 . Вторият белег е свързан с организацията на населението по вероизповедание, а третият – с групирането по професионален признак. Джамиите – обособената централна зона, пазарите (безистен и чаршия) и кварталите – разделени по религиозен признак, са харак теристики, присъщи на ислямския град203 . През ХV – ХVII век изброените елементи са видими в градско то пространство на Стара Загора. Освен описаните от Евлия Челеби 17 мюсюлмански храма204 и оформените махали, за които се съдържа информация в разгледаните по-горе данни от данъчни регистри, има сведения за други ориенталски архитектурни сгради, от които белязва допуснатите грешки – градът се намира не в подножието на Балкана, а на Средна гора, а реката не е Тунджа, а Бедечка. Прави впечатление

пътеписи за Балканите XVII – средата на XVIII в. [Увод, подбор и коментар М. Йонов]. София: Наука и изкуство, 1986, с. 146.

202 Със сигурност след 1570 г., когато се появява първата българска махала „Кьо ни“. (Срв. „Кьони“ при Petkova-Encheva, Milena. Images of An Ottoman Town in Rumeli, с. 62 или „Гюни“ при Борисов, Дамян. Справочник за селищата..., с. 14)

Lapidus, Ira. Muslim Cities in the Later Middle Ages. 2. ed., New York: Cambridge Uni versity Press, 1984, р. 86.

Вероятно броят на джамиите, без тюрбетата и текетата, е по-малък.

малко оцеляват до ХХ век. Сред значимите строежи на ранната мюсюлманска архитекту ра е безистенът205 – четириъгълна каменна постройка, с шест свода, покрити с олово, издигната през ХVI век. В него са разположени дю кяни и складове на местните търговци. От четирите страни има по една тежка дървена порта, обкована с желязо, а дворът е дълъг и покрит с калдъръм. Безистенът и чаршията оформят търговската зона в града. Баните са сред първите обществени сгради, които османските турци изграждат в завладените градове на Балканите. Те са свърза ни с вероизповеданието на завоевателите и изискването на ислям ската религия за телесна чистота. Оттук се поражда и мюсюлманският култ към водата, който намира най-висш израз в религиозните задължения на мюсюлманите за чистота на тялото при засвидетел стване на вярата. През разглеждания период в града има пет обществени бани, една от които е Чифте баня206 (Обр. 24). Тя съществува до 1932 годи на, когато е съборена, защото се врязва в една от основните градски улици, на която се намира и пожарната207. Друга разновидност на мюсюлманския култ към водата са мно гобройните и различни по вид чешми, които османските завоевате ли изграждат и по българските земи208. За наличието на обилно количество вода свидетелстват и пътешествениците. През първите векове на османското владичество обликът на града се променя. Новите му обитатели го устройват по свой вкус.

205 Описание на сградата има на страниците на „Цариградски вестник“. (Цари градски вестник, № 267, 10.03.1856); Вж. също Донева, Ваня. „Цариградски вестник“ – източник на информация за живота в Ески Заара. – В: Societas classica. Култури и религии на Балканите, в Средиземноморието и Изтока. 4, Велико Търново, 2009, с. 272.

206 Описана подробно в спомените на Андрей Тошев през 70-те тодини на ХIХ век. (Вж. Тошев, Андрей. Ранни спомени. 1873 – 1879. [София]: Изд. Т. Ф. Чипев, 1938, с. 20 – 22)

Сградата, макар и обявена за народна старина, се явявя пречка за оперативната работа на колите при гасенето на пожари.

За подробно описание на разновидностите и устройството им вж. Миков, Лю бомир. Османските обществени бани по българските земи (XV – XX век). (Кул турно-исторически профил). – В: Годишник на Висшия ислямски институт. 2, София: Dedrax LTD, 2010, с. 172 – 222.

Доминират архитектурни елементи, характерни за ислямската кул тура. Стара Загора остава дълго в границите на една империя, която използва верското начало като основен разграничителен белег за поданиците си. В предмодерните времена – според Николай Аре тов209 – мрежата от идентичности на хората е аморфна, но на преден план излиза религиозната идентичност, съчетана с регионалната (свързана с града и неговите околности), и, разбира се, с етническа та (която се проявява преди всичко в езика и бита). Тези сходства, променливи и променящи се, оформят и културния облик на града. В хода на историческите превратности ислямската цивилиза ция губи водещата си роля през XIX век. Дългото съжителство инфилтрира в християнската култура източни влияния като хаджи лъка210, култа към водата (свързан с градежа на чешми и бани211) и богатия речников запас, използван до днес в българската реч и топонимията. Времената на преход винаги са предизвикателство за истори ческата наука. Разрушаването на една обществено-политическа система и изграждането на друга върху едни и същи територии поставя за решаване съвкупност от проблеми, съсредоточени във формулата „приемственост и промяна”. Те се изострят в моменти, които претен дират за съдбовност. Голямата трансформация в мрежата на заварените антични и средновековни балкански градове, допълнена със създаването на нови, е наречена с обобщаващото определение османо-левантийска урбанизация. Тя включва различни компоненти:

възприемат от

умения, които

доразвиват съобразно

, Любомир. Цит. съч., с. 220)

те характеристики са присъщи за Стара Загора и определят облика

на града през ХV – ХVIII век. Модерният исторически подход изисква поставянето на акцент

не само върху „приемствеността” или върху „промяната” в прехода от Балканско средновековие към османска имперска хегемония. На лагането на османската власт е мащабно явление, свързано с прелом

в съдбата на жителите на Балканския полуостров. Но провинциал

ните обществени структури продължават да функционират. Никой завоевател не може да затвърди и институционализира новозавоюваните територии, ако подхожда абсолютно деструктив но към тях. Османците донасят новости, но и възприемат съществу ващото212. Върху културата им определено влияние оказват местните естетически ценности и идеи213. В заключение на тази глава приемам разсъждението на Атанас Иширков, написано преди повече от сто години, което звучи актуално. Все още „историята на българите под турците в нашите списания е само история на български въстания и възраждане. У нашите историци не е проникнала още яко истината, че историческите събития от времето на турското владичество са засегнали в повечето случаи еднакво силно турци и българи...“214 . 212 Според Димитър Ангелов главната разлика между града и селото в среднове ковната българска държава през ХIII – ХIV век е свързана с развитието на за наятите и търговията. (Вж. Ангелов, Димитър. Из средновековното ни минало. Държава, народност, култура. София: ОФ, 1990, с. 211, 214)

Това дава основание на специалистите да я окачествяват като нов румелийски клон на османската култура. (Вж. Стайнова, Михаила. Османското изкуство на Балканите. XV – XVIII в. София: Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 1995, с. 63, 83)

Иширков, Атанас. Град София през XVII век. София: Софийско археологическо дружество, 1912, с. 3.

до

граници216 и периодизацията217. Времето на преход към ценностите и моделите на Модерната епоха е обект на изследователски интерес повече от век и половина. Усилията на няколко поколения учени са съсредоточени около раз нообразната проблематика на Възраждането. Успоредно с професионалните тези за епохата съществуват 215 Като „времето на преход от затворения традиционен начин на живот, съсре доточен върху оцеляването, към модерната епоха на икономическо оживление, културни промени и политически действия наричаме Българско възраждане” (Вж. История на България за XI клас на средните общообразователни училища. София: Анубис, 1999, с. 181); Епохата „през която се възражда интересът към светската наука и култура, към реалистичните форми в изкуството, към човека и неговия духовен свят. [...] Това е епоха на формиране на буржоазните нации, на съзряване и осъществяване на буржоазните революции, на обособя ване и създаване на самостоятелни национални държави”. А Българското въз раждане се представя като „съвкупността от икономически, социални, полити чески и културни процеси, които обхващат съдържанието на преходната епоха от феодализма към капитализма, от феодалното към буржоазното общество”. (Вж. История на България Т. 5. Българско възраждане ХVIII – средата

1912 – 1913 г. (Вж. Митев, Пламен.

Стандарт, 2012, с. 14)

Вътрешната периодизация

с. 14

възраждане. (Лекционен курс).

историче

представите, формирани от художествената литература и от пате тичните популяризаторски текстове218. Наред с обобщаващите трудове има изследвания, осветляващи различни аспекти от живота и дейността на българите през разглеж дания период. Николай Генчев прави подробен анализ на постижени ята и слабостите на българската историография на Възраждането219, а Вера Бонева проследява трите периода в дългата историописна традиция по темата220 . В последните две десетилетия се активизират дискусиите за моделите, по които се гради мисленето за историята.

преценка за този особен, но важен за българите период към

се присъединяват социолози, културолози, политолози и др.

218 Подр. Бонева, Вера. Българското възраждане в българската историопис 03.03.2003. [онлайн]. – В: Liternet [специализиран портал за литература, изку ства, хуманитарни и социални изследвания]. Достъпно от: https://liternet.bg/ publish8/vboneva/istoriopis.htm [прегледан 01.07.2022].

219 Генчев, Николай. Цит. съч., с. 21 – 44; също и в по-старото издание (Вж. още Ген чев, Николай. Българско възраждане. София: Изд. ОФ, 1988, с. 5 – 49)

220 Подробен историографски обзор вж. Дуйчев, Иван. Преглед на българската ис ториография. – В: Jugoslovenski istorijski časopis, 1938, № 1 – 2, с. 40 – 74; Велева, Мария. Формиране на исторически наука в България след Освобождението. – В: Университетски изследвания и преподаване на българската история у нас и в чужбина. 1982, с. 246 – 278; Бонева, Вера. Пътеводител в проблематиката и литературата по история на Българското възраждане. Шумен, 1999; Бонева, Вера. Българското възраждане в българската историопис. 221 Според Петко Петков „Българският преход към Новото време, романтично и не точно наричан все още Българско възраждане, е предимно бавна, еволюционна промяна, прекъсната в средата на 70-те години на ХІХ

на Възраждането или камък в блатото на нашата историография. – В: Социологически проблеми, 2004, № 1 – 2, с. 309 – 326; Везенков, Александър. Очевидно само на пръв по глед: „Българското възраждане“ като отделна епоха. – В: Балканският ХІХ век, Други прочити. София: Рива, 2006, с. 82 – 127; Даскалов, Румен. Проблематиза ция на Възраждането. – В: Балканският ХІХ век..., с. 159 – 163; Поппетров, Ни

Правят се анализи на локалните (националните) специфики в контекста на имперското развитие и сравнения със сродни европей ски явления. Все още сред обществото и сред учените битуват много митове – стари и нови, (наслагани продължително, понякога целенасочено употребявани) по отношение на епохата (с патриотичен акцент и романтична украса). През последните две десетилетия теоретичните теми, свързани с Българското възраждане, намират своите нови из следователи и водят до развенчаването на някои от тях. Духът на Новото време в разглеждания темпорален отрязък прониква в Стара Загора, следвайки общите модели и тенденции, описани в обобщаващите трудове на наши историци223. Носи и специфични особености, които слагат своя отпечатък върху културния облик на града. Намира многообразни проявления в образование то224, формирането на интелигенция, религиозната еманципация225, всекидневието226 и грижите за здравето227. Тези му аспекти са отразени в спомените на Атанас Илиев228, колай. Българското възраждане: бележки към един (не)възможен дебат. – В: Балканският ХІХ век..., с. 164 – 181; Пенчев, Пенчо. Българското възраждане – митове, постижения и уроци. – В: История, 2018, № 2, с. 179 – 194; Хранова, Албена. Метафора, епохи и митологии в понятието Възраждане. – В: История, митология, политика. София: Унив. издателство „Св. Климент Охридски“, 2010, с. 47 – 62. 223 Пенев, Боян. Начало на Българското възраждане. [София]: Кама, 2005; Ган дев, Христо. Фактори на Българското възраждане. София: Печатница Култура, 1943; Гандев, Христо. Проблеми на българското Възраждане. София: Наука и изкуство, 1976; Арнаудов, Михаил. Българското възраждане. Наченки на дви жението за народност, култура, и независимост. София: Бълг. мисъл, 1941; Хри стов, Христо. Българските общини през Възраждането. София: БАН, 1973; Рад кова, Румяна. Българската интелигенция през Възраждането (ХVIII – първата половина на ХIХ век). София: Наука и изкуство, 1983.

Димитров, Ангел. Училището, прогресът и

до Кримската вой

движе ние 1856 – 1870. София: За буквите, 2010.

. София: БАН, 1976; Бонева, Вера.

Гаврилова, Райна. Колелото на живота. Всекидневието на българския възрожденски град. София: Унив. изд. „Св. Кл. Охридски“, 1999.

Стефанов, Васил. Българската медицина през Възраждането. София: Медици на и физкултура, 1980.

Илиев, Атанас. Спомени на А. Т. Илиев. София: БАН. 1926.

Атанас Иванов229, Петър Иванов230, Васил Атанасов231, Анастасия То шева232, Андрей Тошев233, Минко Минев234, Стефан Минчев235 и Христо Шиваров236 и в първата история на Стара Загора, написана от Димитър Илков237. За уточняване на детайли от местната културна история особе но значение има „Хронологическото описание на по-важните и забележителни събития в Стара Загора в черковно, училищно и общона родно отношение в ХІХ в.“238 на хаджи Господин Славов. Авторът дава относително точна хронология на събитията като съвременник, участник и наблюдател. Той разкрива и интересни детайли от град ския живот, опитвайки се да не поставя акцент върху собственото си битие.

С проблемите около възстановяването и строителството на старозагорските църкви се занимават Недю Александров Недев239,

229 Иванов, Атанас. Черти из животът и записки на Атанас Иванов, бивший учител в Стара Загора. Сливен, 1885.

230 Иванов, Петър. Възпоминания от разбърканите времена. Пловдив, 1884.

231 Атанасов, Васил. Спомени из живота и дейността ми. София: Печатница Ал. Стоичков, 1936.

232 Тошева, Анастасия. Автобиография (Животопис) на Анастасия М. Тошева, уч редителка на първа българска девическа петокласна гимназия в Стара Загора. Стара Загора, 1911.

233 Тошев, Анрей. Цит. съч.

234 РИМ – Стара Загора, инв. № 6 Сз-спф 125 – Минко Минев. Спомени. Машино писно копие, 305 л. Спомените са публикувани през есента на 2021 г. (Вж. Ми нев, Минко, Минев, Стефан. Спомени. [предг. Лизбет Любенова]. Ст. Загора [т. е. В. Търново]: [Абагар], 2021, 304 с.)

235 РИМ – Стара Загора, инв. № 6 Сз1076 Записки на Стефан Минчев от Стара Загора. Бивши учител, поборник по освобождението на България,

2020 г. (Шиваров, Христо. Бележки по Старозагорското въстание. Стара Загора: [Акром], 2020)

Илков, Димитър. Цит. съч.

Славов, х. Господин. Хронологическо описание...

Недев, Недю Александров. История на храм-паметника „Св. Троица“ и мавзо лей-костница „19 юли 1877“. Стара Загора, 1993.

архитект Живка Кирчева240 и Иван Неделчев241. Развитието на училищното дело в града се проследява от Ве личка Койчева242, Аспарух Спиртов243, Нейчо Кънев244, Иван Аяров и Невена Ганева245. На първите стъпки в грижите за здравето внима ние обръща Йовчо Спиридонов246, а Евгения Иванова247 проследява развитието на аптечното дело в града, регионалната читалищна дейност и културните измерения на градския живот през третата четвърт на ХIХ век.

сведенията, съдържащи

в Стара Загора се допълва

епиграфските

образи. Стара Загора: Дъга Плюс, 2005, с. 51 – 72.

Неделчев, Иван. Летопис-календар на събитията в Стара Загора от VІІ век пр. н. е. до средата на ХХ век. Стара Загора: [изд. авт.], 1998, с. 35, 40, 41, 42, 48, 56, 63, 64, 115, 118, 134.

242 Койчева, Величка. Възрожденската книжнина от фонда на Старозагорския му зей като извор за културно развитие на епохата. – В: Известия на музеите от Югоизточна България (ИМЮИБ). Т. 7, Пловдив, 1984, с. 113 – 122; Светиникол ското училище в Стара Загора 1841 – 1878 година. [Състав. Величка Койчева, Невена Ганева, Снежана Маринова]. Стара Загора, 1991, 140 с.

243 Спиртов, Аспарух, Ганева, Невена. Старозагорските учители учебникари Стара Загора: Литера принт, 1995.

244 Кънев, Нейчо. Обществено-политически предпоставки за появата и развитие то на класното девическо училище. – В: Съвременно образование и социално-пе дагогически реалности. Стара Загора, 1999, с. 18 – 21; Кънев, Нейчо. Приносът на възрожденската община за обучението на старозагорски младежи в чужбина. – В: Българската емиграция през Възраждането. [Сборник материали от На ционална научна конференция с тема: Ролята на възрожденската емиграция за напредъка на

в Стара Загора от възникването му до 1947 г.

Известия на музеите от Югоизточна България (ИМЮИБ) Т. 17. Стара Загора, 1994, с. 199 – 210; Иванова, Евгения.

читалища в Старозагорско и фолклорното

– В: Проблеми на Възраждането в Югоизточна България. Т. 2. Варна, 2005, с. 269 – 273; Иванова, Евгения. Културни измерения на градския живот в Стара Загора през третата четвърт на ХIХ век. – В: Тракие цът и неговия свят. Т. 2. София: Кота, 2004, с. 240 – 257.

прехода към модерната епоха като процес на „културно освестяване“ на българите в Стара Загора, протичащ в границите на опитващата се да се модернизира Османска империя. Трансформациите, които настъпват в града в края на ХVІІІ, първата половина на ХIХ век – де мографски, социални, икономически и културни – отразяват проме ните в етническия състав на населението му248. Увеличава се броят на българите християни, които се заселват в нови махали, издигат храмове и училища, обгрижвани от църков но-училищната община. Създава се местна българска интелигенция, полагат се грижи за здравето, просветната дейност се осъществява в читалищата, създаденото женско дружество „Майчина любов“ се занимава с благотворителност. Политическите, икономическите и социалните промени, про тичащи в Османската империя през разглеждания период, са марки рани като фактори, които рефлектират върху живота на поданиците. Научните публикации, отзивите и дописките в периодичния печат, домашните и чужди извори, касаещи различните аспекти от културния живот на българите в Стара Загора, са включени при разглеждането на отделните теми.

II.2. Етнодемографски измерения на идентификацията II.2.1. Османската империя – между хаоса и реформите: локални рефлексии

Още от края на XVII век в историята на Османската империя се редуват периоди на стабилизация и упадък249.

– 251; Под

Османската империя и християнската Свещена лига санкционира

на османската държава във второстепенна политическа сила и показва, че нейното „класическо време” на величие и мощ безвъзвратно е отминало. (Вж. Георгиева, Цветана. Кратък съвременен прочит на историята на Османската империя (1300 – 1923). – В: Годишник на Департамент „История“. Т. 3. София: НБУ, 2008, с. 1 – 68, с. 32)

в международния живот. В последните десетилетия на ХVІІІ век Ви соката порта губи позициите си на важен международен фактор. Тя все още управлява една огромна по територия държава, чието срутване е предстоящо. Тази перспектива заплита нейното политическо то настояще и бъдеще в международен възел от проблеми, в който европейските ѝ съюзници и врагове търсят изгода съобразно своите интереси. „Източният въпрос”250 е името, с което влиза в дипломатическия речник и в историографията съвкупността от събития и поредицата от международни проекти и акции, които предопределят развитие то на османската държава през ХІХ век, мъчителната ѝ агония, отло

мир (1829) е свързано с една

промяна за българите. Настъпва бавен обрат в търсенето на съюзник за осъществяване на националните им тежнения, свеждани до издигане на проекти за административно и политическо само управление в рамките на Османската империя по подобие на съседи те, които по исторически причини вече са получили някаква степен на политическа самостоятелност. В резултат на започнатите от султан Махмуд ІІ252 и продължени от наследника му – султан Абдул Меджид253, реформи се променя от ношението на централната власт към българския етнос. Този бавен и криволичещ процес на държавна трансформация през 40-те години на ХІХ век се характеризира с търсенето на сътруд ничество на българските ѝ поданици за ускоряване на реформите.

перия възниква не толкова поради утежнен национален гнет, а за ради все по-осъзнаваната разлика между икономическата роля на българската буржоазия и нейното политическо безправие. „Като се абстрахираме от националното си чувство – пише Вера Мутафчиева, трябва да признаем, че възрожденският българин от втората четвърт на ХІХ в. в голямото си мнозинство приема за своя държава именно Османската империя и затова все по-активно търси промяна в статута си именно като част от нея.“254 Предприетите държавни реформи имат своите логични обяснения. Разлагането на военно-ленната система255 през ХVII256 – XVIII век е необратим процес, обусловен от поредицата неуспешни войни на Османската империя, от активизиране на връзките ѝ с европейските държави и вътрешното развитие на градското и селското сто панство. Военните поражения водят до намаляване притока на нови земи и средствата, които постъпват от тях. С нарушаване послужеб ното земеползване, свързано с участие в армията на тимариотите и спахиите, се създават условия за покупко-продажба на земя, която се превръща в частна собственост. Появяват се поземлени владения, които се уедряват, превръщайки се в чифлици. В тях се използва на емна работна ръка, производството се свързва с пазара; те се предават в наследство и могат да се продават. Засилването на интереса към земята въвлича в покупко-продажба и парцели, намиращи се в рамките на селищата – градини, лозя, бостани и др. Осемнадесетото столетие създава нова обществено-икономическа обстановка в Европа. Развитието на капиталистическите про изводствени отношения формира пазара като динамичен фактор, който въздейства бавно

върху

политическите и

занаятите и търговията257. Увеличава се търсенето на произвежда ните от българите суровини, полуфабрикати и занаятчийски произ ведения. Зърнени храни, плодове, месо, кожи, аби, шаяци, гайтани и др. продукти намират добър пазар в империята и извън нейните граници. Тази тенденция е устойчива до 1878 година, въпреки че е смущавана от неблагоприятни вътрешни и външни фактори и обстоя телства като анархия, беззаконие, дискриминация и конкуренция. Интересът към определени суровини и продукти, оформянето на вътрешни и външни стопански връзки обуславят промените в демо графската258 и социална структура на българското общество. В селата се появяват изполичари, кесимджии, ратаи – нови социални групи, свързани с обработването на земята. В града сред занаятчиите, обединени в еснафски организации, започват да се оформят групи с различен статус на базата на квалификация и старшинство – майстори, калфи, чираци. Те се разграни чават и на базата на имуществено-социален принцип259. Сред търговците настъпва разслоение в зависимост от оборота и дейността – дребни, средни и едри търговци, прекупвачи, посредници, предприемачи. За да реализират успешно своята дейност, новите социални групи на прага на Новото време имат нужда от пошироки познания за света. Българите откриват свои просветни и културни средища, из ползвайки собствен финансов ресурс. Създават нов тип общини, които не само регулират вътрешните им проблеми, но ги представляват като общност в местната власт. Новите им духовни въжделе ния са осенени от националната идея. Общите насоки в икономическото

с преобладаващо българско население в Османската импе рия намират проявление и в Стара Загора. II.2.2. Овладяване и организация на нови територии в градското пространство Неблагоприятно влияние върху динамиката на икономически те процеси имат опитите за увеличаване на данъчните тежести, кои то

население, задължено да плаща джизие, категорично отказва да го внесе в хазната. Непокорните се събират в дружини и въоръжени, нахлуват в шериатския съд. Бунтовниците не желаят да изслушат пратеника на одринския ка дия и заявяват, че няма да плащат повече данъци. Недоволството се оглавява от старозагорския аянин Мехмед, брат му Ахмед и българите Марко Шейтаноглу, Кьосе Никола, Куюмджи Васил и Кюркчи Петър. Участието на представители на османската власт не е изненадващо, защото вече се проявяват амбициите на някои местни феодали за откъсване от опеката на централната власт. Присъединяването на местни занаятчии е показател за опитите да се отхвърлят тегобите на османската държава, затрудняващи икономическата им дейност. Преговорите между одринската администрация и водачите на бунта завършват с неуспех. Десетчленна старозагорска делегация, в която са включени и трима българи, заминава за Цариград, където нейни

–

(Вж.

12 ноем.

Абдул Керим ага, събирач

Наука

364,

ХV – ХVIII век. Т. 1.

378.

реформи по времето на султан Селим III262 среща отпора на аяните, чифликчиите и еничарите. Настъпва период на анархия. Появява се кърджалийството263, което съпътства живота на Балканите през последните тридесет години на ХVIII век. Стара Загора също изпитва тежестта на неговите набези. Първите нападения се отнасят към 1795 година, когато градът е частично ограбен. В следващите години положението става критично, междуособиците се засилват, започват големите аянски бунтове. През 1790 година кадията на казата Мехмед Емин оглавява голям кърджалийски бунт, който разтърсва живота на населението в областта. Заради подобни нападения през 1792 – 1793 година се формират специални отряди от мюсюлмани и немюсюлмани, които охраняват границата на казата и своевременно съобщават за движе нието на кърджалиите. През 1804 година аянинът на Стара Загора Елхадж Амиг хвърля срещу тях много въоръжени хора, които разбиват размирниците на около 2 часа път от града. Това обаче не пречи на същия сам да застане начело на следващия бунт, който нанася доста поражения в района. Особено опустошителни са набезите на известния кърджалий ския главатар Кара Фейзи264. През 1813 година неговите съмишлени ци предизвикват пожар в града. Налага се отново местният управник Мехмед Ага да използва помощта на мюсюлмани и християни. Капуджибашията взема специални мерки за охраната на Стара Заго ра, като изгражда отбранително съоръжение – шарампол. То представлява дълбок ров, завършващ

здрав плет. По ъглите на укре

и административни рефор

като

въжделения.“ (Вж. Мутафчиева, Вера. Кърджалийско време. [онлайн]. – В: Факел, № 1, 2009. Достъпно от: http://veramutafchieva.net/pdf/207.pdf [прегледан 29.06.2022]) 264 Мутафчиева, Вера. Кърджалийско време. 2. изд. София: БАН, 1993, с. 398; Илков, Димитър. Цит. съч., с. 43.

настроения

плението има кули – наблюдателници. Три подвижни моста, които в случай на опасност се прибират, свързват града с околността и той се превръща в крепост, защитена от нападенията на кърджалиите. Мехмед Капуджибашията организира съпротивата срещу набезите като въоръжава цялото местно мъжко боеспособно население265. В града се стича население от околните села. След стихване на кърджалийските опустошения (1815 – 1816) малцина от временно приютените в Стара Загора селяни се връщат по родните места. Това води до увеличаване броя на българските махали, чиито жители се занимават със земеделие, а част от тях отварят занаятчийски рабо тилници. Така завършва един размирен период, който оставя трайни следи в живота на българите. По думите на Вера Мутафчиева „съвместната борба на поробе ната и поробителската народност в или против кърджалийството прибавила самочувствие и самосъзнание към неговото самочувствие и самосъзнание, спечелени в успешната самоотбрана на чисто бъл гарските селища. Ако го преведем на обикновен език, това означава: българинът забелязал, че господарската народност не е чак толкоз господарска, че при цялата узаконена дискриминация над християни те султанът сега търсел тяхното съдействие, молил ги и ги увещавал да му помогнат“266 . Другата причина, поради която се увеличава българското насе ление в градовете (вкл. Стара Загора) през първата половина на ХIХ век, е свързана с високата смъртност сред мюсюлманското население по време на чумните епидемии (1814 и 1837) и холерата (1848). Те засягат по-слабо християните, които търсят временно убежище в съседните

тях.… Ала нашата Ески-Загра е била далеч от този път...“268 . Увеличават се и писмените сведения за Стара Загора. Руският подпоручик Веригин, натоварен да направи едно военно-топографическо описание на пътя от Одрин до Търново, споме нава Стара Загора като град с много градини и джамии. Населението му наброява 750 къщи (турски, български и еврейски)269 През 1837 година пътят на Ами Буе270 минава през града и той споделя впечат ленията си за него. „Ески-Загра е град с 15 – 20 000 души, построен по нестръмния склон на планинската верига, която току-що преминахме. В нея има 13 големи джамии с минарета, обширна покрита чаршия и много криволичещи улици с множество големи площади и чешми. Конакът на аянина е на северозападния край на града. Той бе така любезен да ни настани във великолепна странноприемница със съдържател цинцарин271. Странноприемницата имаше около 30 стаи, някои от които бяха с камини по турски образец, а долу бяха конюшните и сайвантите. [...] Ние счетохме тази странноприемница за една от най-хубавите в Турция. Преминавайки из града Ески-Загра, ме поразиха хората с чадъри, една рядкост в Турция. Видях също как се завършва голяма гръцка черква [българска б. м.] от дялани камъни, която вътрешно беше украсена с мраморни колони и на страничните крила имаше по девет прозореца в средата. Но чаршията и площади те не ми харесаха поради вонята им и нечистотиите там.“272 В средата на 30-те години на ХIХ век се появяват първите до машни сведения за града. Неофит Хилендарски го споменава в своето „Кратко политическо землеописание“ (1835), а Константин Фотинов – в „Общое землеописание“ (1843). И двамата използват непознато дотогава име на града (в различни модификации): пър

268 Илиев, Атанас. Из историята

вият го назовава Мелта, а вторият – Велта273. Неофит се впечатлява от неговите „красни чаршии“ и „безистен с олово покрит“, многото „градини и лозя“, споменава за 3 черкви и едно училище274. Фотинов описва града като „превесел и прерадостен“, с плодородно поле, в което вирее „пречиста и бяла пшеница, именуема загария“, с взаимно училище, като в заключение възкликва: „О, Велто, Велто! Ти с твоите северно прерадостни и весели места и с твоите плодоносни и многопространни полета и бистри води, имуща благоразтворений воздух здравий и соединяющая водопроводом Тунджа река с Марица, не 1000 фамилии, а по с 1000 умножени можеш да ги препитаваш и удоволствуваш“275 . От средата на ХIХ век има две подробни описания на Стара Загора. Първото е домашен извор и представлява „Статистическо опи сание на каазата Ески Заара“276, чийто автор е един от местните пър венци – хаджи Господин Славов277. Той разказва подробно за местоположението на града, границите, пространството, качеството на земята, климата и жителите му, които обитават 31 махали – 18 турски (1632 къщи), 12 български (833 къщи) и 1 еврейска (75 къщи). Отбелязва наличието на 13 джамии и 3 черкви. Авторът прави съпоставка на българските (4 мъжки, 2 горни; 2 женски за просто четене и 2 горни за ръкоделие) и турските училища (9 мъжки и 9 за момичета) в града. Споменава и едно еврейско училище. През 1859 г. д-р Поайе посещава Стара Загора като представи

273 Според Атанас Илиев объркването идва от написаното за града в историята на йеромонах Спиридон. Споделям мнението му, че причината за грешката се съ държа в следния текст: „Планина Загора и Велту, град великiя иже ныне Ески За хра називается“. (Вж. Спиридон, Йеромонах. История во кратце о болгарском народе словенском.

1900, с.

Ст-Загорски глас,

№

Старозагор ския

506.

Известия

Загора,

500

тел на Френското географско дружество и изпраща писмо до предсе дателя му в Париж, което съдържа описание на казата Ески Заара278. Според информацията, съдържаща се в него, мъжкото население в града е 8576 души279 (4205 българи, 3297 мюсюлмани, 429 евреи и 649 цигани)280 Жителите му обитават 31 квартала. Има 3 църкви и 16 джамии, 15 хана, 5 бани, 1 копринопредачница. Занимават се със занаяти и търговия. Изнасят богата продукция: вълна, соя, розово масло, вино, орехи, бадеми и голямо количество зърно281. Градско то население е работливо и предприемчиво. „Жените обаче продължават да са потърпевши от примитивността на ориенталските обичаи. Те са подчинени на мъжа-господар и дори децата получават по-малка част от вниманието на майките. Французинът със съжаление констатира, че в семейството няма общност на идеи, липсва взаимен интерес, няма благородни и вълнуващи чувства. Българката в Ески Загра носи турски костюм, не се показва пред мъжете, вкъщи се чувства като наемница и слугиня. Християните в Ориента, спо ред чужденеца, са усвоили както пороците, така и добрите страни на мюсюлманския начин на живот. За съжаление, по отношение на взаимоотношенията в семейството, това не е така. Докторът при вежда примери от Турция, в които жената упражнява голямо влия ние върху своя мъж. Турският мъж рядко ѝ отказва дори незначителни неща, съобразява се с дребните ѝ желания и се консултира с нея в трудни ситуации.“282 През 1858 година е отпечатано и Търговското ръководство, преведено от А. П. Гранитски. В него градът е споменат като търговски, именуван Велта (Ески-Зара), с население от 25 000 души (турци, българи и евреи). Специално внимание е отделено на плодородно то поле, раждащо пшеницата „загария“, местната ракия и многото „ходожници“283.

Писмо на д-р Поайе до Географското дружество. – В: Воалери, Пиер. Между два свята.

на един францу

за

[

търговията;

състоянието

Липсата на достатъчно изворов материал оставя неосветен пе риода от XVIII и началото на XIX век за административните проме ни в империята284. През 40-те години на XIX век, след инициирането на реформите от султан Абдул Меджит I285, се появява отново систе матична и подробна документация за османските провинции. Това обстоятелство до голяма степен се дължи на факта, че във връзка с модернизирането на държавата се провеждат промени в админи

деление на провинциите. За нуждите на финансирането на реформите се съставят под-

описи

състоя

в империята. Од ринският санджак е преобразуван в Одрински еялет – една изключително обширна и важна административна единица в Османската империя. Със сигурност казите Чирпан, Пловдив, Пазарджик, Стара на тръговията, на земледелието и на промишлеността в европейскити дръжа ви; за монетити, камбиялити, теглилкити и меркити по тръговскити градове; за дръжание на търговски книги, за тръговски сметки и писмописания, за съ чинение на главни тръговски записи с нужнити примири. С приложение на три сравнителни таблици за теглилкити и меркити по тръговскити градища и едно по азбуки, оглавление за съдръжанието на книгата [от К. Мелас]. Преведено [от гръцки] и печятано с иждивението на Хр. Л. Хамамджиев. Превод А. П. Гранит скаго с няколко прибавления]. Цариград: Печятницата Т. Дивитчиянова, 1858. с. 494.

284 Чирменският санджак се увеличава за сметка на съседния Паша санджак (централния санджак на еялета Румелия). През 20-те години на ХІХ век към него се присъединяват Стара Загора (вж. Документи за българската история (ДБИ). Т. 3. [Подбрал и превел Панчо Дорев]. София: БАН, 1940, № 435, с. 237 – 238), Татар Пазарджик (Пак там, № 137, с. 71 – 72), Пловдив (Пак там, № 137, с. 71 – 72). За тази промяна свидетелства и Ами Буе, който описва Чирменския санджак (той го нарича „Адрианополски пашалък”) през 1836 – 38 г. Авторът включва в него кази, които по-рано са принадлежали към Паша санджак – Татар Пазар джик, Филипополис (Пловдив), Стара Загора, Кавала, Фере (Фереджик), Макри, Комлуджина (Гюмюрджина), Йенидже-и карасу. Вж. Буе, Ами. – В: Френски пъ

.,

252.

Танзимат (бълг. Реорганизация) e понятие, което се свързва с период на об ществени реформи в Османската империя, който започва с въвеждане на пакет от закони, обнародвани от султан Абдул Меджид I на 3 ноември 1839 г. при встъпването му на престола

завършва с приемането на първата османска конституция през 1876 г. (Подр. вж. История

Османската империя. Под ред. на Робер Мантран. 2012, с. 472 – 535.)

и Нова Загора попадат в неговите граници286. Главни центрове (сан джаци/каймакамлъци) на еялета са Чирмен, Виза и Пловдив287. Дейността на българската общност (и в Стара Загора) не може да се разглежда автономно, извън контекста на общите тенденции и инициативи на османската власт. Включването на местния хрис тиянски елит в църковните дела става възможно през Танзимата и благодарение на Хатихумаюна288. Признаването на българската църковна независимост съвпада с политиката на кодифициране на т. нар. система на милетите след началото на 60-те години на 19-ото столетие289. Със закон от 1864 година империята се разделя на 27 провинции (вилаети), съставени от санджаци, кази и нахии290. Град Стара Загора е център на каза в Пловдивския санджак, който влиза в границите на Одринския вилает. Сведенията от офи циалните годишници на Османската империя – салнамета, дават важна информация за състоянието на градовете през 70-те години на ХIХ век. От тях е видно, че почти всеки казалийски център разполага с поща и телеграфна станция, чрез които се осъществява контрола над провинциите. Тези нововъведения участват в модернизирането

286 Пиер Воалери отнася каза Стара Загора към Сливенския санджак в средата на ХIХ век. (Вж. Воалери, Пиер. Между два свята..., с. 45)

287 Георгиева, Гергана. Бележки върху териториално-административното деле ние на Балканите през ХIХ век и мястото на Търновската каза/санджак в него. – В: Годишник на Историческия факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Т. 2. [Изследвания в чест на 60-годишнината на проф. д-р Красимира Мутафова. Ред. колегия Николай Кънев и др.]. Година II (XXXIV). Велико Търново: Унив. изд. „Св. св. Кирил и Методий”, 2018, с. 193.

гарантира/прокламира свободата на религията

на богато украсени църкви.

289 Davison, Roderic. Essays in Ottoman and Turkish History, 1774 – 1923. The Impact of the West. London: University of Texas Press, 1990, р. 102 – 103; Shaw, Stanford, J. The Jews in the Ottoman Empire and the Turkish Republic. London: MacMillan, 1991, р. 166 – 167.

290 Kapucu, Naim, Palabiyik, Hamit. Turkish Public Administration: From Tradition to the Modern Age. Ankara: USAK Uluslararasi Stratejik Arastirma Kurumu, 2008, p. 164.

на системата на комуникация между местната и централната власт. Част от държавните сгради, подлежащи на описване, са хамбари, конюшни, сеновали и сгради за съхранение на дърва за горене. Те покриват нуждите на местната администрация и на пътуващите ос мански служители и войска, на които е разрешено да ползват дър жавната мрежа от пощенски станции. На второ място са регистрирани сведенията за религиозните сгради на мюсюлмани и немюсюлмани – джамии, месджиди, църкви, синагоги. Включени са също така религиозните центрове (текетата, завиетата и тюрбетата) на неортодоксалните мюсюлмани. Съдър жат информация само за османските училища от различните степе ни – начални, средни училища и висши ислямски училища. Баните, мостовете, чешмите, кладенците, цистерните свидетелстват за ни вото на благоустройство на българските земи непосредствено преди Освобождението. Статистиката отбелязва и градските часовници, които отмерват работния ритъм на чаршията. Данните за дюкяните, мелниците, хановете, безистените и складовете очертават специфи ките на местната икономика291. Според сведенията от салнамето на вилаета Одрин (1875 –1876) в каза Стара Загора живеят 4327 мюсюлмани и 7481 немю сюлмани292 (общо 11 808)293. Тези числа отразяват настъпилите демо графски промени в полза на християните. Старозагорската българска общност в града, който е админи стративен център, става по-многобройна и уверена. Тя се предста влява от църковно-училищна община и гради своите културни кръгове, разширявайки

висши

тествени науки, философия, история, география, източни езици и френски език294. Православните, свикнали да съжителстват с други религии, проявяват недоверие към новите алтернативи, предлагани от про тестантството и униатството. Училищните работи и читалищната дейност понякога се превръщат в разменна монета на лични амбиции и махленски стремеж за доминация. Жените се появяват в ис торическата картина, те проявяват характер и се сдружават в онзи все още мъжки свят. Грижата за здравето си проправя път. Прохождащата българска интелигенция е раздвоена при избора на път към свободата – „лична и человеческа“. Времето е белязано с метафора – Възраждане! Българската култура претърпява промяна в параметрите и стойностната си ориентация, като постепенно излиза от пълната опека на непосредственото си балканско-ориенталско обкръжение и постепенно се ориентира към европейското културно ядро. В та къв граничен за националната култура период различни аспекти са достойни за вниманието на изследователя, защото дори дребните детайли се оказват решаващи понякога за появата, развитието, об щия вид или прекратяването на някоя тенденция на локално ниво.

II.3. Религиозно самоопределяне и конфронтации

II.3.1. Сакрални места на православието в Стара Загора

В историята на всяка общност има моменти, когато вътрешната енергия се концентрира в съзидание и изграждане

ци295. Българите оцеляват, защото съдържанията на религиозната обредност се четат не през високата култура на църквата, а през ни ските кодове на ежедневния бит, чиято консервативност поддържа нормите и комуникацията в традиционния колектив. Такава функ ция изпълнява говоримият език и неслучайно неговата конверген ция с представите за верска принадлежност се оказва толкова дълбока. Това е пределно опростено ядро на идентичността, приспосо бено да издържа практически при всякакви, включително и крайно неблагоприятни условия за развитие296 През втората половина на ХVІІІ век постепенно занаятите и търговията имат все по-голям дял в стопанския живот на Стара За гора297. Те са упражнявани предимно от българи298, част от които прииждат от околните села и усядат трайно. Урбанизацията е йерархизирана структура. Въпреки че градът първоначално се разраства стихийно и хаотично, жителите му са неизбежно организирана маса. Индивидът става от една страна по-ди намичен и по-активен, а от друга – по-колективен, включен в систе ма от себеподобни, става податлив на централизирано управление. Той присъства едновременно в няколко затворени йерархизирани кръга: държавата, на която е поданик; обществото и общественото мнение, на които е подчинен; работното място; семейството – с патриархална йерархия и отчетливо разпределени роли.

Материалното замогване и разширяващите се контакти с ев ропейския свят са основен двигател за формиране на българското национално самочувствие и опит за разчупване на системата.

„от старо време“299 на осемте гръцки300 и двата бъл

През 1652 г. Евлия Челеби отбелязва

на 14 махали, но не споменава

една българска. Челеби, Евлия. Цит. съч., с. 684

гарски манастира в града вече не са достатъчни за религиозната легитимация. През втората половина на ХVIII в. „българинът е за страшен от двойна асимилация – турска и гръцка – и за да не се поддаде на някоя от двете, негласното условие е било да остане вътре в етническата спойка и да се откаже от възможността за индиви дуално развитие: администрацията тогава е турски периметър, а образованието – гръцки. По този начин за един дълъг период от вре ме правенето на кариера или придобиването на светски знания са се оказвали отъждествени с необходимостта от смяна на етническата принадлежност“301 . През ХІХ век у българите започва „постепенното формиране на отчетливо групово съзнание, което различните автори определят като национално пробуждане, културно пробуждане или възражда не, а аз наричам етнос и откровено го обвързвам с модерността“ –пише Мария Тодорова302 . Местното българско самоуправление303 се реализира в рамките на милетската система. Тя предполага обитаването на махали от различни религиозни общности, които се ползват с автономия при решаването на вътрешни проблеми. Първият документ, легитимиращ съществуването на българска „местна власт“, е от 16 (28)304 март 1808 година. Чрез него Екзарх Руси (Обр. 4) и 12 чорбаджии от За хра305 отправят писмена молба към монасите от Хилендарския манастир за изпращане на учител, който да обучава децата им по „обичая древни“306 . в съхранението на идентичността и българското Възраждане“.

301 Трендафилов, Владимир.

19 и нача лото на 20 век. София: Кралица Маб, 1996, с. 65 – 66.

302 Тодорова, Мария. Курсът и дискурсите на българския национализъм.

(Подр. вж. Колев, Валери. Общините в България (60-те – 80-те години на ХХ век). София: ИФ-94, 2006, с. 15)

Датите в скоби са

Българите постепенно се превръщат в конструктивен елемент

на културния живот на Стара Загора. Създадената през 1849 годи на единна църковно-училищна община307 развива активна дейност, която надхвърля грижата за източноправославните храмове и бъл гарските образователни институции. През 1856 година тя отдава почит към паметта на Илия Хаджиниколов „школски епитроп, народен чорбаджия и наконец [...] член на общината ни, който първи в града ни [...] е оставил завещание” с голяма сума за Св. Димитриевата девическа школа. „Дано стани пример и на другите ни съграждани” – съобщава дописка в „Цариградски вестник”308. На завещанията, като част от подготовката за смъртта, българинът поставя свой отпечатък. Възрожденското общество приема тези документи не само като имуществен регулатор, но и като нрав ствен дълг за събиране на средства за напредъка на образованието, книгопечатането и други, които поради обществено-политическите условия се развиват чрез самофинансиране. Желанието за самоопределяне и отграничаване на местната община от официалната османска власт прозира в опита за налагане на ново име на града – Железник309 (Обр. 28). Законът за вилаетите

ловска гимназия. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1900, с. 107. 307 Вж. подр. Гайдарджиева. Венета. Местното самоуправление в Старозагорска та община 1849 – 1912. Стара Загора: Кота, 2006, с. 42; 150 [Сто и петдесет години] община Стара Загора Документален летопис 1849 – 1999. [Съст. Нейчо Кънев, Лилия Филипова, Светла Димитрова и София Василева]. Стара Загора: Тракийски свят АД, 1999, с. 13.

Цариградски вестник, г. VI, № 305, 1.12. 1856.

През 1861 г. е изработен нов общински печат с надпис

употребява до 1871 г. за училищните и общонародните ра боти, след което се заменя със Стара Загора, регламентирано от Езархийския устав. (Вж. подр. Славов, х. Господин. Хронологическо описание..., с. 97) Тази информация не е точна, защото името Железник се използва върху Пох валните листи, издавани от Светиниколското училище и през 1873 г. (Вж. Светиниколското училище..., с. 122 – 123). Заради коректното тълкуване на източниците, цитирам написаното от Васил Априлов в „Болгарскiя грамоты”.

(1864) регламентира общинската система в Османската империя и представителството на българската общност в местното управле ние.

Градският силует на Стара Загора, в който през ХVIII век до

минират джамиите и ясно се открояват чаршията с часовниковата кула, безистенът, градските бани и хановете, бавно променя своите очертания. Новосъздадените християнски махали излизат от грани ците на „крепостта“ и жителите им се опитват да заявят своята иден тичност. Историята на православното храмово строителство през епоха та на Възраждането, показана чрез примери за процесите и явлени ята в един град – Стара Загора, е възможност да се уловят спецификите в общовалидните тенденции. Съграждането на църквите е продължителен процес, рефлек тиращ върху самочувствието на местната българската общност. В хронологическия отрязък от време между 1743 и 1864 година са издигнати четирите православни храма, които обслужват местното християнското население до края на ХХ век. Духът на Новото време се въплъщава в тях като знакови български сакрални места и затова ще бъде проследена тяхната история. Известно е, че според нормите на шериата ново църковно строителство не се разрешава310. Както показват фактите, при определени условия, правилото е нарушавано (вкл. и в Стара Загора). Важна е бележката под линия, в която са изброени някои от имената на града: „Ески-Захра, или Ески-Загора. Железник – Сидерополис (гр.) Старое Загорье, для отличие отъ новаго – называется и Мелтою”. Мелта лежи в прекрасна живо писна долина, при изобилие от прозрачни води и прекрасни градини. В района се произвежда най-добрата пшеница в Турция, известна под името „Загария”. В самия град се виждат останки от древни крепости, а на 10 версти се намират топли бани [вероятно дн. с. Ягода – б. м. ] с чиста и прозрачна минерална вода, съдържаща желязо и от тук градът се нарича Железник“. (Вж. Априлов, Васил. Болгарския грамоты. [Собранныя, переведенныя на русский язык и объяснен ныя Василием Априловым. Изданы в пользу Габровскаго училища]. Одесса: Го родская типография, 1845. с. 60). Тук се забелязва името на града в превод на руски. Подобно обяснение дава и самият хаджи Господин Славов в Статистическото описание на каазата Ески Заара. (Цариградски вестник, г. VIII, № 369, 8.03.1858) Той свързва името Железник

намиращите се до града топли минерални бани, чиито води преминават

Преди епохата на

Единствената българска махала в чертите на старата (антична) крепост през ХVІІІ век е Имарет. Там се появява първата възобновена старозагорска черква – „Свети Димитър“. Новото ѝ начало през 1743 година се датира от един двуезичен надпис311, чийто български ва риант е заличен. Въз основа на запазения гръцки текст, публикуван през 1966 година, както и на проучванията на Величка Койчева312, базирани на спомените на хаджи Г. Славов, днес имаме сигурни дан ни за ктиторите на храма. В превод той гласи:

„С волята на бога се възстанови този храм

свети велик мъченик Димитър и се освети

негово високопреосвещенство митрополит...

ктиторите хаджи Михалаки, кир Калю, кир Йоан, кир Мою и се завърши просветеният този храм с иждивението на добронамерените

и православни християни. 1743 месец юни 29”313 Подновяването на тази църква е „първата документирана духовна изява на обособилата се българска общност в града“314 . Двуезичният надпис на български и гръцки език свидетелства за съхранената българска писмена традиция. В подреждането на ктиторите315 се наблюдава йерархия – хаджи, кир и останалите до 311 Преизползван като строителен материал в Зелената баня в Стара Загора. (Вж. Койчева, Величка. Някои моменти от съграждането на старозагорските църкви „Свети Димитър” и „Свети Николай” в непубликуваните спомени на хаджи Гос подин Славов. – В: Известия

, Величка.

Атанас Илиев

умира през

, Атанас.

,

поклонник, кой

10, 1912, с. 2.

бронамерени православни християни. Наличието на по-стара средновековна църква на същото място в града не е потвърдено от археологически материали. Възобновяването може да се тълкува като приемственост между българския храм в Ново село, чиито жители, след преселването си в Стара Загора, са в основата на изграждането на черквата в чертите на града316 или като опит за заобикаляне на шериатските забрани317. Така се поставя началото на храмовото строителство318 в Стара Загора през Възраж дането. Както пише Атанас Илиев, това православно сакрално място, макар да не носи типичните белези на църковната архитектура, става център на българщината, около който гравитират чорбаджии те, легитимиращи общността и пред османската власт, и пред наместниците на търновските митрополити, назовавани „екзарси“319. Описанието на строителните периоди на черквата „Св. Дими тър“ в спомените на хаджи Господин Славов е съвсем ясно. В началото за култово място се използва т. нар. „попска къща“320, която не се различава от останалите български жилища и не е съобразена с каноните на черковната архитектура. В средата на ХIХ век има хор, ръководен от Атанас Иванов, в който пее младият Васил Кунчев321. Едва през 1858 година енориашите, които използват дотогава тяс ната и тъмна сграда, следвайки примера на съгражданите си за под новяване на другите храмове, също вземат решение за ново строителството. В първоначалния си вид най-старата старозагорска църква съ ществува до средата на

положени

1858 до 1861 година

съществуващия днес

№ 10 (83), 2006 ISBN: 13122282. Достъпно от: https://liternet.bg/publish19/s_vasileva/istoricheskite.htm [прегле дан 26.06.2022].

319 Илиев, Атанас. Спомени…, с. 3.

320 Василева, София. Цит. съч.

Унджиев, Иван. Васил Левски. Биография. София: БАН, 1967, с. 39.

Илиев, Атанас. Спомени..., с. 8.

дно от надписите, запазени на южната врата. Със събраните средства се вдига каменен свод на черквата и след битката за Стара Загора на 19 (31) юли 1877 година „само тя остана здрава, която турците, като не можли да я съсипят, изклали колкото жени, деца и мъже са намерили скрити в нея и я напълнили с плява, която отпосле запали ли и черквата била опалена като пещ”323 Според Величка Койчева при зографисването на храма „Св. Димитър“ се провежда „първият художествен конкурс между Ста

нислав Доспевски и Николай Павлович, завършил в полза на първия участник“324. Църквата, изградена канонично и изписана, е осветена едва през 1873 година от търновския митрополит Иларион Макари ополски325 Проследяването на строителните периоди и съвременният вид на сградата ми дават основание да бъда критична към информация та на Димитър Илков относно размера на храма и неговото унищожение по време на Руско-турската война (1877 – 78). „Новото заселване на Стара Загора – пише той – [...] станало най-напред на мястото около старата черква Св. Димитрия. Българските предания говорят, че първа нова българска къща е било направена в двора, гдето се построи новата черква Св. Димитрия. [...] но понеже не е било още поз волено на българите да си правят черква, то новопостроеното малко здание, гдето се черкували, се наричало не черква, а попска къща – Папаз-еви. За да прилича на къща това здание трябвало да има и комин. Старата черва Св. Димитрия, която изгоря във време на по следната война326, е била построена, както свидетелства надписът на български и гръцки език, упазен и до сега на 1743 год. юний 29 ден, тя беше една дървена

Славов

Запазен

Стара Загора: Кота, 2002., с. 143)

с. 174.

1859 година“. Самата врата, според

направен „през „октомври

година“. Това

това, че църквата не

била разрушена

наричала попска къща”327 . При обновяването на храма в средата на ХІХ век са положени стабилните каменни основи на базилика и разрушенията по време на Старозагорския бой са засегнали предимно покривната конструк ция. Благодарение на ентусиазма на старозагорци в края на април 1878 година е почти възстановена църквата „Св. Димитър” – „едничка останала не съвсем съборена”, и в нея е отслужена Великденската литургия328. Липсата на възможност махалата Имарет да се разраства на североизток позволява на махалата Акарджа, разположена в югоиз точния край на града, да я изпревари благодарение на заселващото се население от полските села и развитието на търговията. Там е издигнат вторият православен храм в града. В своите спомени хаджи Господин Славов не споменава година на съграждането му, но пише, че също е дело на преселниците от Ново село и се нарича „Въведение пресветой Богородици”. За градежа са използвани дебели мешови талпи, а не кирпич, постройката е дълбоко в земята, дълга около 20 метра, преградена надлъж с дувар, с комин329. По-късно Атанас Илиев и Недю Александров приемат за начална 1768 година. Според втория автор преселниците първо се черку ват в параклиса на Бабиния Градин метох, наречен така по името на жената330 , дарила своя имот за обслужване религиозните нужди на българите християни. Той, подобно на Славов, също прави аналогия на избраното име на храма с това на черквата в Ново село – „Света Богородица“. В първоначалния си вид постройката съществува до 30-те го дини на ХІХ век, когато еноритите на църковната община, като виж дат, че османското правителство

ности331. През 1840 година храмът е осветен от Червенския епископ Неофит332 и разполага със свой печат с надпис „Печ. Ески Заарска в Акарджа мах. Введ. Пресв. Бого. 1842“333 . Съществуващите от ХVІІІ век две черкви в Стара Загора през ХІХ век се оказват вече недостатъчни за все по-многобройното бъл гарско население. Третата българска крайнина, разположена на югозапад, също се стреми да не изостава от другите две334 и се включва в надпрева рата да блесне в народно-църковните и училищни работи и в представителството пред турските власти. В нея се намира Рилският метох, като един от монасите – Паисий, се споразумява с местните чорбаджии да вдигнат една малка черква. Издействан е султански ферман и през 1801 година в попската къща започват да се черкуват християните. Този факт полага началото на един период на борба между българските първенци от старите335 и новите махали. В резултат на конфликти и машинации се стига до събарянето на последния построен храм „Св. Никола” през месец юни 1808 година, когато турците, по заповед на старозагорския управник Мехмед бей Капуджибашията336, го разрушават и обезобразяват светите икони337. Запазената църковна утвар се съхранява в една стая на Рил ския метох до повторното вдигане на черквата през 1836 година338. Връщането на православните вярващи от трите махали339 отново в лоното на черквата „Света Богородица“ удовлетворява главния ини

331 Проучванията на Димитър Николов и Величка Койчева опровергават тази вер сия. В

циатор на това срамно дело – Георги Пухооглу. Според Славов народ ното поверие говори, че всички взели участие в това нехристиянско деяние, са наказани от божието провидение. Подновяването на черквата „Св. Никола“ започва след Одрин ския мир (1829), когато местните градски първенци, зарадвани от дадените от султана правдини, се събират и решават с волна помощ да извадят от султана нов ферман за храма. Те вземат от владиката Иларион препоръчителни писма. Направен е опит за фалшифици ране на съдържанието на височайшия документ от страна на тогавашния аянин Едип ага с цел намаляване размерите и височината на черквата. Със съдействието на владиката местните българи изпращат втора депутация в Цариград, за да разкрие злоупотребата пред цен тралната власт. Тя, след тримесечен престой и около 100 000 гроша разходи, успява да се сдобие с нов ферман и да издейства смяната на местния управник Едип ага с хаджи Фариз молла. Строителството на църквата започва през месец август 1833 и завършва през месец юни 1844 година. Осветена е от Търновския митрополит Иларион през септември същата година. Свещениците ѝ обслужват до 60-те години на ХIХ век югозападните и северозапад ни български махали340, както и някои от съседните на града села. „В тази черква се четеше и пееше на славянски, освен ако не дойдеше владиката или гърка псалт“341 . Това е единственият храм в Стара Загора, който променя место положението си след Освобождението и се премества една улица на север по новия градоустройствен план342. Най-късно се организират жителите на северозападните маха ли Гебран, Ибни Айваз и Джуниет, които

ХІХ век ферманите за изграждане на черкви се издават от Високата порта само след писмено удостоверение за съгласуване с местните власти. През 1864 година започва строителството на храма, но поради липса на достатъчно събрани средства еноритите решават да изградят първо оградата, като наетите дюлгери вдигат еднометров зид. Това се посреща с неодобрение от част от местните турци. Предвождани от Садък бей, в един петък през месец февруари съ щата година, те събарят оградата до основи с мотива, че новата черква ще бъде твърде близо до техните гробища. Напрежението нараства и на следващия ден се предвижда разрушаването на фе нера на черквата „Свети Димитър”. Дотам не се стига, защото надделява позицията на благоразумното турско население. Местните български първенци отправят жалби до пловдивския мютесарифин и одринския валия. Реакцията на Нусрат паша, като представител на централната власт по отношение на конфликта, е доста интересна345. След като прочита фермана, предоставен му от българските първенци, той се обръща към местните турци с въпроса „с каква смелост са дръзнали те да направят тази постъпка и са съборили оградата на чер ковния двор, за чиято направа българите имат на ръка височайшия ферман?”346 Агите, бейовете и каймакаминът се оправдават, че това се извършва без тяхно знание от едни прости турци, защото тази черква ще бъде много близо до гробищата им347 Очевидецът на събитията разказва за справедливата присъда на Нусрат паша, който пита българите какво обезщетение искат за щетите и след като последните отказват такова, той постановява

ческа комедия и еноритите преждевременно съградиха черквата си с принуждение.”348 Недю Александров Недев отбелязва, че не е ясно защо последната изградена в града църква преди Освобождението не носи името на някакъв светия, а на животворящата Троица349. Няма данни наб лизо да е имало старо християнско светилище. Има информация, че иконите са зографисани от Николай Павлович350, но са унищожени по време на Руско-турската война. Той дори, при престоя си в Стара Загора в периода 1864 – 1866 година, замисля отварянето на рисувално училище351. Вдигнат е последният храм, по чиито зидове и до днес личат следи от гюлета, превърнали се в мъчителен спомен за събитията по време на Старозагорския бой на 19 (31) юли 1877 година. Съграждането на православни религиозни сгради в града по мага на българите да изявят своята идентичност, да се обособят като група, следваща колективни цели. То отразява настъпилите промени в етническия състав на градското население, както и на расналия икономически потенциал на общността. Преходът от „попската къща“ към същинско храмово строителство е свързан с процесите на либерализация в Османската империя352. Той е отражение на стремежа на българите към практическа реализация на обявената в империята свобода на вероизповеданията. През ХIХ век борбата за самостоятелна българска църква се превръща в общонароден проблем, който допринася за духовното обединение на българите, разгръщането на източноправославното храмово строителство и налагането

ревнованието за вдигане на по-хубав храм понякога минава морал ните норми и се изражда в позорно съперничество353. Архитектурни ят силует на Стара Загора се променя бавно и успоредно с джамиите се появяват и християнските сакрални места, в които се извършват служби, установени от православния църковен канон. Инициатор и инвеститор на църковното строителство е локалната българска общност и издигащите се първенци, чиито действия сравнително бързо дават резултат. Имената им оставят трайна сле да в обществения живот и регионалната икономика, а благодеянията им осигуряват социален престиж. През 40-те години на ХІХ век градът активно се включва в движението за църковна независимост. Първи изхвърлят гръцките богослужебни книги черкуващите се в църквата „Св. Никола” (1847). Следват ги енориашите на „Св. Дими тър” и „Св. Богородица”. Съпричастни към Българския Великден, ста розагорци официално се отказват от духовната си принадлежност към гръцкия търновски митрополит на 11 май 1850 година, в деня на светите братя Кирил и Методий. В края на месец февруари 1859 година владиката Григорий посещава за пръв път град Стара Загора354. Българската общност го посреща с основателни притеснения. Темата на неколкодневните разговори с местния елит е една – пари. Търновският митрополит настоява да получи финансова компенсация на част от средствата, които е изхарчил, за да се сдобие с престижния архиерейски пост. Старозагорци отказват да му плащат, защото не е от български про изход и представлява Цариградската патриаршия – институция, чийто обществен авторитет е видимо компрометиран в масовото съзнание на българите. Дописникът на вестник „България“, опи сал обстоятелствено посещението на митрополит

Молба до султана е отправена от представители на различни български селища, събрани на панаира в Узунджово през месец сеп тември 1860 година. Те заявяват, че желаят български владици и че признават за свой духовен глава епископ Иларион Макариополски. Част от текста, публикуван на страниците на вестник „България“356 и получил одобрението на 86 представители от Железник, гласи: „ний вашите раби, сме ся отрекли от гръцката патрика на и не припознаваме веки гръцките владици, които ни ся изпращат силом на епархиите, гдето живеят българи, но желаем черковний ни

да

българин,

ни да са изпращат българи

нашите епархии, избрани от народа според църковните ни прави ла, които да са наши род и да познават язика ни, а гръцките владици

не ни са приятни. Това е било и е общо желание на всичките ни наши раби българете и не ще да престанем от да просим вашата висока милост, догдето не биде изпълнено нашето желание...“ Старозагорската община е активна и по отношение на униат ското движение. Тя се ангажира с идеята за „народна християнска черкова, независима от никоя друга черкова“ в прошение до великия везир с дата 8 (20) април 1861 година357. Документът моли за оттегляне подкрепата на Високата порта от онези цариградски дейци, които са се присъединили към „Римската църква“. Хаджи Господин Славов е местният представител в българското събрание по църковния въпрос, заседавало в Цариград през про летта и лятото на 1861 година358 Вероятно извън дебатите на фору ма остава проектът за създаване на епископски център в Стара Загора359. В началото на 1864 година общината декларира официално в печата, че не признава митрополит Григорий за свой архиерей360 „Откакто се бяхме отрекли

Цариград и от тях вземаше наставления чрез временния началник на духовните и черковните ни работи отец Митрофан...“361 . Последният се грижи за ръкополагането на свещеници, след като предварително желаещите се подготвят в училището и се из питат от определената за тази цел комисия. Кандидатите се изпра щат с препоръчителни писма от общината до българските владици в Цариград и така заобикалят търновския митрополит. Представи тели на Акарджанската махала решават да нарушат установения ред

изпращат двама младежи в Търново, за да бъдат

Григорий

обещанието

му платят

между старозагорските привърженици и противници на търновския митрополит се появява след смъртта на владиката Авксентий362 поради желанието на част от християните да отслужат молебен в негова памет в църквата „Света Богородица“. Леко Ников363, чорбаджия от Акарджа, не одобрява идеята да се почита един „умрял еретик владика“364 и се жалва на властта срещу планувания помен. Той не получава подкрепа от съмахленците си и це ремонията минава гладко. Отец Митрофан обаче става изкупителна жертва на противоборството. Привържениците на търновския митрополит Григорий лишават немощния старец от възможността да подготвя свещеници и го принуждават да напусне града. Вера Бонева твърди, че „с цел кадрово осигуряване на обособилата се българска православна църква през 1868/69 г. в Старозагор ското трикласно училище е разширено обучението по богословие“365 . Христо Йонков споделя тезата на първия биограф на Васил

Славов, х. Господин. Хронологическо

Левски – Георги Кирков366 – според която, по време на пребиваване то в Стара Загора, бъдещият Апостол на свободата посещава освен Светиниколското училище и специално организирания от даскал Атанас Иванов367 курс за свещеници през втората половина на 50-те години на ХIХ век368. Приема се, че от този период е най-ранният за пазен документ – „Въведение на обличителното богословие” – написан от младия Васил369, което е и безспорен аргумент, че обучението на свещеници в Стара Загора има по-стари проявления. „Ферманът от 1870 г.370 е първият голям официален документ

366 Кирков, Георги Я. Васил Левский. (Диаконът). Черти от живота, деятелността и трагическата му кончина. Средец, 1882.

367 Атанас Иванов (1810, Стара Загора – 1897, Стара Загора) – наречен от своите съграждани „учител на поколенията”. Получава добро за онова време образо вание – започва да се учи на четмо и писмо в килийното училище на Хилендарския метох при църквата „Св. Димитър”. Продължава учението си в Свищов, Букурещ, а по-късно в Габрово и Копривщица, където е сред най-добрите уче ници на Неофит Рилски. Половината от своя живот Атанас Иванов отдава на учебното дело в Стара Загора и допринася за превръщането на града в едно от средищата на българското образование през Възраждането. Още прижи ве неговите съграждани го титулуват „достопочтенний и многозаслуживший гражданин”. (Вж. Старозагорски градски общински вестник. Стара Загора, 12.07.1897)

368 Йонков, Христо. Старозагорският революционер Кольо Ганчев. Стара Загора: Литера принт, 1995, с. 22.

369 „Когато Васил Кунчев завършил втори клас на трикласното училище, учите лят по псалтика Атанас Иванов разкрил едногодишен курс за бъдещи свеще ници. По настояване на вуйчото племенникът започнал да посещава и този курс. Изглежда от времето прекарано в Ст. Загора (1855 – 1858) произхождат записките на бъдещия монах по „Въведение на обличителното богосло вие” – най-ранният негов ръкопис, направен по руска църковна литература. Този ръкопис свидетелства за интереса на Васил Кунчев към проблемите на основната богословска дисциплина – догматиката – и по-специално към отстояването на православното догматическо учение в сравнение с това на инославните изповедания“. (Вж. подр. Темелски

на Новото българско време, който е провъзгласявал свободите на це лия български народ; той е неговата Magna charta libertatum.“371 Това значимо събитие, легитимиращо Българската екзархия, е посрещнато с радост от старозагорци. „На 1870 година, март 1, срещу неделя православна, часа 11 по турски пристигна от Цариград те леграфическо известие до българските първенци от едного от членовете на общината ни какво Н. И. В. Султана благоволил и издал височайши ферман за припознаването на самостоятелността на българската, отделна от патриаршията, православна черкова в лицето на един екзарх и който ферман бил връчен от високата порта на българските представители в Цариград... Веселието беше всеобщо. Викове „Да живее!“ се чуваха по улиците цяла нощ, щото сутринта даже някои българи от възхищение се намерили заспали по улиците и заптиетата, като минавали покрай заспалите, никак не искали да ги събудят.“372 На Църковния народен събор в Цариград през 1871 година Стара Загора е представена отново от хаджи Господин Славов373. На 19ото редовно заседание374 се взема решение за създаване на Загорска епархия и така се реализира едно дългогодишно желание на местните християни. Практически „този проект не се осъществява до Осво бождението и дълго след това“375 . През месец октомври 1872 година търновският владика Илали. (Вж. Събев, Тодор. Учредяване и диоцез на Българската екзархия до 1878 г. София: Синодално издателство, 1973, с. 42)

371 Ников, Петър. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. София: Акад. изд. „Проф. Марин Дринов“, 2008, с. 311.

372 Славов, х. Господин. Цит. съч., с. 163 – 163.

, Зина. Българската екзархия

– 1879. София: Изд. на Българската

на науките, 1989. с. 325; Според Славов

митрополия“, но само Нова Загора подкрепя предложението. (Подр. Славов, х. Господин. Цит. съч., с. 165.)

„Реши се: Ески Зара, Чирпан и Казанлък каазы да составляват тако-же новая епархия, Архиереят, на която да носи титлата Загорский.“ (Вж Протоколи на българския народен събор в Цариград през 1871 г., София: 1911, с. 119)

375 Филипова, Лилия. Създаването на Старозагорска епархия 1871 – 1896 г. – В: 130 години Старозагорска епархия. Стара Загора, 2007, с. 31.

рион Макариополски376 изпраща циркулярно писмо до енориите в Старозагорско и 15 чирпански села с настояване да признаят върхо венството му. Градската община му напомня решението на събора за създа ване на самостоятелна епархия. През януари следващата година той посещава Стара Загора. Освещава църквата „Свети Димитър“, ръкополага свещеници и приби ра владичината. При второто идване на Иларион Макариополски в града общината му организира тържествено посрещане. След неговата кончина енориите са духовно подчинени на Доростоло-Червенския митропо лит Григорий377.

„Ако религията е скелетът на традиционната култура, а църк вата като институция – стожерът на общността, градската църк ва е центърът на колективния живот.“378 Тя подрежда живота и времето със своите календарни празници и периодичните пости и се явява организиращ център по отношение на всички други дейности, свързани с живота на гражданите. В разглеждания хронологически отрязък българската общност заявява своята етническа и религиозна принадлежност, която има видими проявления в картината на градския живот. Възстановява нето на източноправославни християнски храмове и изпълването им със служби на български език е показател за нейното все по-ак тивно присъствие в общия културен облик на Стара Загора. Градските църкви обединяват и организират християнската общност и в конкретни начинания, свързани с благотворителната дейност и взаимопомощ. Гражданинът е част от своята енория,

със седалище Русе. (Вж. Николов, Николай. Митрополит Григорий Доростоло-Червенски: живот и дей ност до 1878 г. Добрич: ИК Аве факта, 2010, 237с. ISBN: 9789543120376)

, Райна. Колелото на живота, с. 264.

ска фискална регистрация го свързва с останалите. II.3.2. Религиозни предизвикателства към православието: протестантство и униатство (50-те – 70-те години на ХІХ век) В средата на ХIХ век се появяват нови провокации към стремя щите се да се еманципират в църковно отношение българи. За разлика от предходните векове, когато основна заплаха за източнопра вославните устои е ислямът, сега си пробиват път две християнски религиозни движения: протестантство и униатство, които търсят път към сърцата на вярващите, като им предлагат различна от орто доксалната алтернатива.

Дейността на протестантските мисионери става предмет на обществен дебат от началото на тяхното активно присъствие в българ ските земи в края на 50-те години на ХІХ век379. В Стара Загора те намират сравнително малко привърженици и много противници. Последните аргументират отрицателното си отношение към „пришълците” като резултат от опитите да накърнят устоите на православието и зараждащото се национално единство. Симпатизантите оценяват положително просветната и културна дейност, развивана от мисионерите. Още в края на ХІХ век се появя ват първите изследвания за американското влияние върху българ ското образование380 Протестантските мисии сред българите са обект на научни ди

379 Иван Илчев и Пламен Митев, автори на „Докосвания до Америка“, считат, че „ми сионерската дейност в българските земи не се осъществяваше стихийно, а ор ганизирано и целенасочено. В общи линии Американския съвет в Бостон опираше своята дейност на опита на проповедници на Христовата вяра, работили сред различни групи народи и в различни

щяха да бъдат изпращани те…” (Вж. Илчев, Иван, Митев, Пламен. Докосвания до Америка. (XIX – началото на XX век). София: Хемимонт, 2003, с. 36) 380 Икономов, Тодор. Протестантската пропаганда у нас и нейните ползи за Бъл гария. 3. изд. Шумен: печ. Спас Попов, 1892, 80 с.; Шишманов, Иван. Нови данни за историята на нашето възраждане. Ролята на Америка в българското образо вание. – В: Български преглед, г. IV, № 11, София, 1897, с. 53 – 78.

рения на български381 и чужди автори382. Преобладаващата част от нашите изследователи на темата до 1989 година разглеждат протестантството като опит за религиозно вмешателство и поставят поскоро негативна оценка на мисионерството през ХІХ век. Задълбоченият анализ показва, че то влияе върху формирането на съвременния български език, появата на български печатни издания, борбата за църковна независимост, разгласяването на жес токостите, на които са подложени българите след потушаване на Априлското въстание. Процесите на еманципация и развитие на българското обще ство в различните му измерения – културно, църковно и полити381 Стоянов, Маньо. Начало на протестантската пропаганда в България. – В: Извес тия на Института за история. Т. 14 – 15, 1964, с. 45 – 67; Трайков, Веселин. Протестантските мисионери и борбата на българския народ за свобода. – В: България от древността до наши дни. Т. 1, София: Наука и изкуство, 1979, с. 461 – 468; Шопов, Петър. Пропагандната и просветна дейност на американ ските библейски общества в българските земи през ХІХ в. – В: Известия на Ин ститута за история, № 23, 1974, с. 149 – 184; Илчев, Иван, Митев, Пламен. Цит. съч.; Несторова, Татяна. Американските мисионери сред българите 1858 – 1912. София: Унив. изд. „Св. Кл. Охридски“, 1991; Златков, Персида. България и българите през погледа на американските мисионери за периода 1857 – 1888 г. (по материали от The Missionary Herald). [онлайн]. – В: http://www.geocities. ws/muntzer2/ABCFM-bULGARIA.html [прегледан 20.06.2022]; Кожухаров, Бо рис. Първата евангелска църква в България, основана 1868 година в Банско. Дей ността на американските мисионери. Нов човек, 1998; https://protestantstvo. com/protestantstvoto-lichnosti-i-fakti/. Съст. Агапе. Русе: Авангард принт, 2008; Ангелова, Росица. Протестантите – „другите“ за шуменската общественост през втората половина на ХІХ столетие. – В: Религия и църква в България. Социални и културни измерения в православието и неговата специфика в българ ските земи. [Сборник доклади от научна конференция, София, 27 – 29 ноември 1997]. София: Гутенберг, 1999, с. 363 – 371; Енчева

ческо – протичат паралелно с първите опити за популяризиране и

внедряване на протестантските идеи от странстващите из нашите земи американски и английски мисионери.

В последните години историческата наука започна да се раз

крепостява от наложената догматично-атеистична представа относ но значението и ролята на религията, да се либерализира и отваря

към света, в резултат на което се наблюдава преосмисляне и преоце

няване на тези процеси. Създаването на протестантски център в Стара Загора в края на

50-те години на ХІХ век влияе върху културния и религиозен живот на българската общност и е обект на едно изследване на Величка Койчева383.

Мисионерската дейност в града и обществените реакции към нея намират отражение в спомените на старозагорците Атанас Ива нов384, Анастасия Тошева385, Атанас Илиев386 и хаджи Господин Славов387.

Интересен факт е, че според написаното от тях американски мисионер Теодор Байнгтън388 се установява в града през 1858 година389. Точна датировка няма в спомените на Анастасия Тошева390. Приемайки информацията от мемоарите за достоверна, авто рите на „Възрожденска Акарджа и Стара Загора” в летописа на съби тията срещу 1858 година отбелязват, че на заседание на Българската църковно-училищна община се отхвърля искането на Байнгтън за

383 Койчева, Величка. Протестантското мисионерство в Стара Загора и българска та общественост през 50-те – 70-те години на ХІХ в. – В: Известия на музеите от Югоизточна България. Т. 5, Пловдив: Христо Г. Данов, 1982, с. 145 – 154.

Иванов

тантска мисия на Балканите и работи сред българите. Създава девическо учи лище в Стара Загора. През 1866 г. се връща в САЩ, а по-късно (1876 – 1884) живее в Цариград и редактира българския седмичник „Зорница”. Умира в родината си през 1898 г. (Вж.

Илиев, Атанас.

...,

. 85; Иванов, Атанас. Цит.

Тошева, Анастасия.

, Атанас.

Славов

съч.,

Господин.

описание...,

откриване на девическо училище в града, но американският мисио нер не се съобразява с решението на общинарите391. Според други изследователи, като М. Стоянов, В. Койчева, Н. Генчев и П. Златков, той се установява в града през „есента на 1859 година”. Татяна Несторова поставя акцент върху адаптацията на про тестантите и защитава тезата, че „когато мисионерите се заселват в населено място, то се превръща в една от станциите на Съвета и обикновено те прекарват първата си година, изучавайки езика и за познавайки се със селището и неговите околности. Такъв е случаят с Пловдив, Одрин, Стара Загора и София, където между 1858 – 1862 година се основават мисионерски станции”392 . Началото на протестантската пропаганда в Стара Загора е свързано с дейността на една ерудирана личност, която залага на пропо ведничеството и установяването на контакти с местното българско население. Байнгтън наема двуетажната къща на Иван Дайров в махалата Акарджа393. Според информацията, базираща се на писмо на Захарий Княже ски до Найден Геров394, мисията е снабдена с кон, за да бъде улеснено пътуването в региона. Към работата на старозагорската станция се присъединява и Уилям Армс, който губи съпругата си Емили още в първия месец на служението им. Той пребивава в града до 1862 годи на, след което се завръща в Америка. Появата на американските мисионери в Стара Загора намира различен отзвук сред българите. Негативното отношение към тях проличава в разказа на хаджи Господин Славов: „дойде в града ни [...] Т. Байнгтон заедно с фамилията си, която като постоя няколко дни и изучи положението и духа на българите в града

и богоугодно тяхно намерение”395 . В отговор на тези амбиции общината заявява, че тя „има грижата за възпитанието и образованието както за момчетата си, тъй и за девиците си и няма нужда от чужди хора да ѝ правят благодеяния..., а добрите мисионери могат да отидат и просвещават дивите народи в Африка, които нямат никаква грижа за възпитанието и об разованието на младежите си”396 . Състоянието и напредъкът на образованието в Стара Загора е отразено в дописка със заглавие „Ески-Заарското народно училище”, публикувана на страниците на „Цариградски вестник” през 1853 го дина. В нея се отбелязва, че градът „според своето търговско поло жение, благотворен климат и отношение с по отдалечените земли обръща внимание на всякого образованого Българина”397. Посочени са данни за броя на българските ученици (720 момчета и 200 момичета, посещаващи 4 взаимни мъжки, 2 девически и 2 главни училища) и възможностите за набиране на средства, необходими за поддържа не на образованието. Поради това голяма част от местните българи възприемат желанието на протестантите да открият безплатно учи лище за девойки като заплаха и отказват да подкрепят това начина ние с аргумента, че могат сами да се грижат за образованието и възпитанието на младите момичета. Важна в този случай е реакцията на Байнгтън, който следва набелязаните от мисията цели. Думите му са предадени от хаджи Господин Славов така: „Общината била склон на или не за нашето намерение да отворим девическо училищел.., ние [няма – б. а.] никак да слушаме, защото аз имам височайше позволение за отварянето му, гдето

платих 5 гроша, се записах сам отделно да приимам новия вестник „Зорница”. Голяма бе радостта ми, когато приех по януари 1-ия брой [...] Слушал бях, че П. Р. Славейков, който работеше тогава по превода на Библията у американската мисия, поправял и дори списвал някой от тези разкази. [...] Освен дето ревностно следях всичко, що се издава от американската мисия, не преставах да посещавам в неделните дни училището на д-р Байнгтон, ако и да не бях станал редовен про зелит. В мъдрото си държане, в молитвите и проповедите, които правеше, той се представяше като някой светец. Какъв контраст с нашите духовни лица! [к. м.]”399 . Авторът оценява положително ерудицията и благородството на протестантския мисионер, мъдростта на изказа му. Той го разглежда като контрапункт на представителите на местното православно ду ховенство – слабограмотни люде, обсебени от лични амбиции. Мисионерите, включително и конгрешаните в Стара Загора, постепенно разбират, че българският църковен въпрос няма нищо общо със западните форми на религиозна реформация и в основата му са заложени чисто национални искания. В годишния отчет на ста розагорската мисия от 2 април 1860 година се отбелязва следното: „Народът е силно националистично настроен и решен на всяка цена да запази своята религиозна солидарност против гърци, католици и също и протестанти”400 . В резултат на адекватната оценка на ситуацията, религиозната агитация на Байнгтън се съчетава с усилия, предимно насочени към създаване на културно-образователни средища в града – неделно и девическо училище (различни са сведенията за годината на неговото създаване). В спомените на хаджи Господин Славов и Атанас Или ев, т. е. местните източници, събитието е отнесено към

година.

желаели да се даде добро възпитание на момичетата им...”401 .

Същата теза защитава и Димитър Илков, който пише: „Тъкмо в най-критичното време (1858), когато българското училищно дело в Стара Загора се закрепяло на нозете си и било готово да закрачи предпазливо напред, в града пристигнал неочаквано някой си английски мисионерин – Байнгтон”402 . По-голямата част от изследователите на мисионерството в българските земи (наши и чужди) приемат като основополагаща 1863 година. „Американските мисионери откриват първите училища към 1870 г., т. е. след като е преведен Новият завет, Библията, издадени са два речника – прав и обратен, има буквар и две граматики на

българския език на английски език. Първоначално се открива мъжко протестантско училище в Пловдив, а през 1863 г. и девическо учили ще в Стара Загора. Полагали се усилия за проникване в българските училища чрез създаване на връзки с учителите и по-видните общественици в тези градове. В американските училища се преподавали Библията, математика, физика, английски език и химия.”403 Величка Койчева, базирайки се на два източника, приема за на чало 1860 година. Тя цитира писмо на Захарий Княжески до Найден Геров, съдържащо следната информация: „Нашият протестантин Теодор Байнгтон, [...] откри ми вчера, че обществото им проучило да ся увери, ако да открият пансион и да воспитуват женския пол без пари, дали ще поступят православните девици и той като се научил за това добре, писал да му изпроводят от Америка даскалици и пари за този пансион”404. Една публикация за протестантското движение на страниците на вестник „Век”405, където се

Ясно е, че местното класно девическо училище се открива на 24 август 1863 година и по това време със сигурност вече съществува протестантско училище. В своята „Автобиография” Анастасия Тоше ва споделя, че отварянето е реакция на българската община срещу дейността на протестантската колония. „Байнгтон успя да привлече към себе си по-първите граждани, та изпратиха децата си в отвореното протестантско училище. Протестантите прибраха в училището няколко бедни ученички и ги улесняваха във всичко; [...] те отвориха пансион и прибраха ученички от околните градове. Такова стечение на обстоятелствата стре снало по-благоразумните Ст.-Загорски граждани [...] и ги принудило да вземат мерки за премахване на угрожаящето народа ни зло. Найсилно влияние направиха убежденията върху ми, да взема учителската служба за противодействие срещу враговете на православието и народността ни.”406 Появата на първото българско девическо класно училище през 1863 година в Стара Загора е отговор на българската общност срещу създадения от протестантските мисионери образователен център за девойки в града. Това провокирано от обстоятелствата действие е малка стъпка към преодоляването на патриархалните убеждения за мястото на българската жена в обществото. „Големи трудове и грижи трябваше да положа за отстраняване на предразсъдъка, че жената може да мине без учение, трябваше да се убедяват най-първо майки те в ползата и нуждата за образованието на жената, трябваше да се работи тактично и умно за прибиране на ученичките от протес тантското училище…”407 Съществува конкуренция между двете

ние408.

Следователно, макар годината на основаване на девическото протестантско училище да остава спорна, може да се твърди, че хронологически предшества лятото на 1863 година.

Не е ясно дали едновременно са създадени училището и панси онът към него, или той се появява по-късно, за да бъдат привлечени за обучение и момичета от други селища. Различните източници, въ преки противоречивите сведения, които дават за основополагащата година, безспорно потвърждават съществуването му. Това учебно заведение, макар да съществува кратко, и известният Роберт колеж стават според думите на Иван Шишманов „пепиниери на просвеще нието ни”409 . Училището в Стара Загора се помещава на долния етаж на на етата от протестантската мисия къща. Организирано е в два класа: първи – за начинаещи, и втори – за напреднали. Изучават се българска граматика, география, аритметика, протестантска молитва с нотно пеене, „а православен катехизис и черковна история нямаха място в това училище”410 . Хаджи Господин Славов отбелязва „действително, да си кажем правичката, в това мисионерско училище се даваше много добро въз питание на учащите се в него [...] и за това се привлякоха в него уче нички от вънкашните околни градове, … даже от Русчук и Свищов”411 . Обучението се води от Т. Байнгтън, който е подпомаган от две учи телки протестантки – чехкинята Фани Мейснер412 и американката Мери Рейнолдс. Мисионерът постепенно разширява програмата и включва нови предмети като „Умствена числителница” и „Начални познания

анатомия, физиология и хигиена”413. Задължително се изучава и

Анастасия. Цит. съч.,

дрешки по-спретна

едно малко чешко списание: Moda…. Фани Майзнерова ми разправяше много за златна Прага, за разните училища и ме насърчаваше да искам някога там да продължавам образованието си.” (Вж Илиев, Атанас. Спомени..., с. 50)

Илиев, Атанас. Спомени..., с. 51.

„Ръкоделие и домакинство”414. Мейснер – образована, общителна и тактична, говореща добре български език – доставя в града едно малко чешко списание „Moda” и се превръща в своеобразен консултант на местните девойки и жени по отношение на облеклото. Протестантското девическо училище, като едно модерно за времето си учебно заведение с изграден към него пансион, става притегателен център за българските девойки от близки и далечни градове. Съвременник на събитията, хаджи Господин Славов обяснява причините за успеха му с факта, че по онова време никъде няма до бри учебни заведения за девойки, защото по-голямата част от хора та мислят, че на женския пол не е необходимо високо учение и жената трябва да си знае само къщната работа. Той отбелязва още, че в града все пак има едно-две места, където се учат 20 – 30 момичета от стари учители, но основната цел е не да „учат наука, а да не стоят в къщите си и да не одяват на майките си”415 . За нарастващата популярност на девическия образователен център способства и личностният фактор. Тактичността и обаянието на първия протестантски мисионер, добрите отношения, които поддържа с местните жители, благоприятстват развитието на про светното дело в града. Байнгтън снабдява старозагорските училища с учебни пособия по физика, изписани от Америка „на стойност около 7000 гроша, за които много време чака, докато му се изплатят”416 . Георги Димитров дава интересна информация за Стара Загора като просветен център в българските земи към средата на ХІХ век. Според автора по онова време в града има 5 мъжки и 5 девически училища, които „стояха по-високо от всички други в България, [...] протестантските мисионери, вместо да отидат в заглъхналите [...] градове, те се вгнездиха

броило 50 ученици, а последното 90 ученички”417 . За съжаление, не са цитирани източници и това е единствени ят материал, в които се говори за синхронното съществуване на две протестантски училища в града. Ако обаче се върнем към призна нието, направено в спомените на Атанас Илиев418, който посещава неделното протестантско училище, приемам, че върху написаното от Георги Димитров може да се разсъждава. Паралелно с проповедничеството и образователната дейност, Байнгтън се занимава и с разпространение на литература. Някои автори считат, че той открива книжарница в Стара Загора чрез спе циално наети лица през 1860 година419. При своите обиколки в Ста розагорско, Чирпанско, Новозагорско и Ямболско успява да пласира доста екземпляри от Новия завет заедно с други книги и брошури с разнообразно съдържание. Предлаганата литература е написана на български език и се възприема с интерес от грамотните младежи. Разностранната и активна работа на първия мисионер в града и околността не дава очакваните резултати. Българите приемат поскоро културните аспекти, но остават абсолютно затворени за религиозните послания на протестантството. Тази гледна точка е предадена в доклад от мисията в Стара Загора (1861): „Всички мислещи умове в България сега са заети с обсъждането на богословски въпроси; те са готови да чуят всичко, което бъде отправено към тях… Но когато църковното им положение се установи, съществува опасност ушите им отново да се затворят...”420 . Хол в своята книга „Пуританите”421 пише, че разочарованието, изпитано от мисионерите, намира най-силна изява на съвместна

417 Димитров,

Шимачек, 1894, с. 132.

не преставах

посещавам

американската

www.

http://www.geocities.ws/muntzer2/ABCFM-bULGARIA. html

07.06.2022].

Hall Jr, William Webster. Puritans in the Balkans. Studia historico-philologica serdi censia. Supplementi. Vol. 1, Sofia: Cultura Printing House, 1938, р. 24.

та конференция между Американската комисия (American Board)

и представители на методистите през 1863 година в Стара Загора. Сравнявайки бележките си, двете групи откриват, че са използвали едни и същи методи и очевидно са постигнали сходни резултати. Те се оплакват от липсата на впечатлителност в част от българите. „Ма кар и някои факти, обнадеждаващи в една или друга степен, да бяха докладвани, общото усещане беше, че българите бяха народ, много по-различен от онова, за което бяха смятани шест или осем години по-рано...“ (Byington from Eski Zagra)422. На конференцията се отбелязва още, че проникването на протес тантската религия ще става постепенно и внимателно и поради това първата протестантска църква е създадена чак през 1868 година423

В историческата литература е изяснена причината, която води до закриването на девическото протестантско училище. Тя е об вързана с личностния фактор. След смяната на Теодор Байнгтън424 с Чарлз Морс през 1867 година се пораждат множество конфликти между новия пратеник и българската общност. Заместникът на Байнгтън е високообразован човек, автор на множество книги и брошури425, но за съжаление, по природа конфликтен, нетолерантен и необщителен. Той не е добре приет от старозагорската общност и това е видно от написаното от Атанас Иванов: „Морс, новия мисионе рин, беше глупав и груб човек”426 . Най-обективна е оценката, направена от Атанас Илиев, който

422 The Missionary Herald Vol. LVІ, p. 278. [онлайн]. – In: http://earlyushistory.net/. An Online Archive & Reference Center. https://earlyushistory.net/missionary-herald/ [прегледан 20.06.2022].

423 Втората протестантска църковна община сред българите е Евангелската църква в с. Меричлери, Чирпанско. Началото вероятно е поставено от Теодор Байнгтън

критикува твърдението на Илков за безнравственото поведение на Морс, определяйки го като „неистинско”. Той счита, че новият миси онер не е нито глупав, нито груб, а „човек учен, енергичен и като сприхав, бе си позволил някои нетактични постъпки”427 . Заради характера си Морс не успява се задържи дълго на едно място и да ръководи успешно мисионерски център. В Стара Загора той се оказва в епицентъра на скандал, който уронва авторитета му428 и го превръща в обект на местните клюки429. „Началото на скандальозното приключение в града ни от протестантския мисионерин Ч. Морса; Поведението му в туй трагиче ско обстоятелство и следствията от това приключение” – това е заглавието на глава от спомените на хаджи Господин Славов430. Какво разказва старозагорският мемоарист за съдбата на една местна девойка, повлияна от протестантските проповеди на Морс? Мария Янулчина е родом от Стара Загора. През 1867 година е асистент учителка в Американското девическо училище. Тя е „сиро машко момиче” и живее в мисионерския дом, където по вътрешно убеждение слуша религиозни проповеди431. Приема тайно протестантството и се сгодява за Андрей Цанов432 без знанието на майка си. През новата учебна година близките на девойката не ѝ позволяват да посещава училището. Морс смята, че това не е нейно лично ре шение и се обръща за съдействие към местните власти. Марийка и нейната майка са привикани в конака за обяснение. Момичето зая

Илиев, Атанас. Спомени..., с. 72.

„…той беше человек много строг и фанатик протестантин” (Вж. Славов, х. Господин. Хронологическо описание..., с. 145)

„Той бил подъл и развратен

а след по-хубавичките

пансиона се забавлявал без

тях охаждал и бил дори в интимни

и на Българското брошурно дружество. Редактор на сп. „Домашен приятел“, на в. „Зорница“. (Вж. Начева, Мариана. Книжовникът от Възраждане то Андрей Цанов. – В: Исторически корени и културно наследство на Община Правец. 2, [сборник]. Исторически музей Правец. [Издателство „Д-р Иван Бого ров“], 2011, с. 135 – 141)

вява, че е съгласно да остане да живее в родния си дом, ако може да изповядва свободно новата си вяра. Прибира се вкъщи, но ѝ забраня ват да посещава протестантските служби. Тогава тя бяга и се крие в мисионерския дом. В тази ситуация майката, за да прибере дъщеря си, започва да хвърля камъни по прозорците и атакува станцията с брадва в ръка433. Според Чарлз Морс събралата се тълпа пред мисията е била между 40 – 100 души, хвърлени са 200 камъка, а 64 влизат през про зорците. След нападението той пише прошение до местния каймакамин Шакир бей, в което споменава имената на 40 – 50 души от на падателите434. Сестриният син на Янулица (майката на Мария) също подава прошение срещу побоя, нанесен на леля му от протестанта Морс и неговия слуга Наню. Впоследствие мисионерът пише до английските консули в Пловдив, Одрин и Цариград, като казва, че главна вина за това престъпление има общината, която подбужда простите българи да го нападат варварски. След като съдът отказва да привика мисионер ските учителки Рейнолдс и Норкрос да свидетелстват в негова полза, Морс изисква намесата на английския консул в Одрин – Блонд. Това придава ново измерение на конфликта. Под надзора на консула се прави разследване на случая и се разпитват замесените в „приключението”. Има осъдени българи (мъже и жени)435. След обявяването на присъдите, някои от сродниците на по търпевшите молят Морс за съдействие и той телеграфира на пло вдивския мютесарафин, че е напълно удовлетворен, прощава на виновните, нищо няма да дири от тях и моли те да бъдат освободени. Затворените са пуснати на свобода и с това спорът приключва.

език и дисциплини, типични за светските училища на Запад. За найизтъкнатите български (и православни) семейства в Стара Загора е гордост да запишат дъщерите си в това училище, защото то се е смятало за най-доброто за онова време436. Не е без значение, че е американско и затова заможните граж дани са склонни да образоват дъщерите си по светски съображения. От една страна, те са горди, че децата им се изучават в „най-доброто” училище за времето си, но от друга, те не приемат протестантския му характер. Тъкмо това противоречие предизвиква една от най-го лемите „афери”, свързани с протестантство и еманципация.

Защо е важна тази история? Най-малкото, тя дава възможност за интерпретации на същест вуващите по онова време нагласи при българите спрямо жените.

Историкът Петър Шопов437 взема страната на майката и на старозагорската общественост, която се обявява против „протестант ската пропаганда”. Православието се възприема като „българска та вяра”, а протестантството – като „чужда” (и следователно лоша) вяра. От такава позиция американският мисионер (Морс) се явява похитител на девойката, чийто мозък е промил. Случката може да се разглежда като конфликт между патриархално и модерно, между колективизма и индивидуализма. В бъл гарското общество, в което волята на родителите се възприема като „свещена”, а младите жени (и младите мъже) нямат свобода на избор на брачен партньор, момиче се осмелява да продължи образование то си, вместо да се посвети на майчинство и домакинство. В общност, в която „православен християнин” означава „българин”, момичето дръзва

Цанов), която се премества в Самоков439, и Еленка Христова440. Спечелени са още младежът Пано Господинов, който учи в пло вдивското училище и заминава за Америка, където остава, и Начо Стамболов, който зарязва семейството си и отива в Самоков, за да се готви за проповедник. Диана Мишкова441 разглежда развитието на образованието през 60-те години на ХІХ век като инспирирано от протестантските прояви, а създаването на женското дружество под ръководството на Анастасия Тошева – като първата публична организация, бореща се за равен достъп на жените до образование, уредена с цел „подпома гане на бедните ученички и самообразование на членките”442 . В случая

дума

един „чужд“ културен иде-

за образованата християнка, в който българската жена припозна ва собствената си публична роля като пазителка и защитничка на националната религия и култура, олицетворение на традицията и прогреса едновременно – ключова фигура в националното самоо съзнаване. Не е преувеличено твърдението, че като цяло движението за правата на българските жени е провокирано от англосаксонския протестантски модел. След инцидента Морс443 е заместен от Норкрос като директор на училището до 1870 година. Дошлият в града нов проповедник – Люис Бонд, прави опити да заглади последиците от случилото се, но те завършват с неуспех 444 . Събитие в живота на Стара Загора е посещението на Джордж

Самоков е привлекателен поради географското си положение. Градът е обявен за мисионерска станция. Освен Морс,

протестантски училища – мъжкото от Пловдив и девическото от Стара Загора – през 1870 г. привлича тук и други протестантски

Уошбърн445, отразено в дописка на страниците на българското науч но-политическо списание „Ден”446, раздел „Вътрешни новини”. Тек стът поражда един основен въпрос: защо директорът на Роберт колеж пътува до Стара Загора и Сливен през пролетта на 1875 година и какви са реакциите на българска общност? Д-р Уошбърн447, като ръ ководител на най-стария американски колеж извън САЩ, предприе ма обиколка на няколко града448 в Османската империя. Една от нейните цели е свързана с откриването на будни и перспективни българчета, които да бъдат привлечени да се обучават в елитното учебно заведение. Създадено като мисионерско учи лище449, то предлага академична програма, съставена да привлече и образова талантливи ученици, обучавани във всички модерни науки наред със завидно високите познания по английски, турски и кла сически език. За добрата подготовка свидетелства и старозагорецът Димитър Наумов, който в разговор с приятеля си Атанас Илиев „не може да се нахвали с наредбата на американското училище, с друже любните обноски на учителите към учениците…”450 . По време на обиколката „управителят” на Робърт колеж е при дружаван от учителя по български език Стефан Панаретов451 Неиз445 Джордж Уошбърн (1833 – 1915) е американски протестантски служител и ми сионер, който свързва десетилетия от живота си с работа сред българите. За вършва Амхърст колеж и теологическа семинария, доктор е по богословие. През 1858 г. става касиер на Американската протестантска мисия в Цариград, а през 1868 – преподавател по философия в Робърт колеж. В продължение на четвърт век е негов директор и има заслуга за научно-просветната и политическата под готовка на български интелигенти, финансисти, партийни водачи, дипломати, учени и др., които в различно време заемат висши длъжности в управленската структура на новата българска държава. Той и Алберт Лонг оказват подкрепа на българите по време на Източната криза (1875 – 1878). Те научават за звер ствата при потушаването

предават първите сведе-

вестният автор на дописката пише: „Те посетиха училищата ни и след като распитаха подробно за наредбата и програмата им, Вошбърн остави две лири турски за две награди на мъжкото училище: едната лира да са даде на тогози ученика, който най-много са отличи в българския език, и една лира, който са отличи в математика”452 . „Негова милост” оставя и една лира за награда на отличилите се момичета от старозагорското девическо училище. По половин лира трябва да получат ученичката, отличила се като най-добра в домашното ръкоделие, и онази, изучила най-добре физиологията. Местното училищно настоятелство изказва благодарност на Уошбърн, който явно „има симпатия към нашия народ”453 . В резултат на анализа на текста могат да се направят следните изводи: През пролетта на 1875 г. мисията на „управителя на американ ското училище” в Стара Загора и Сливен е свързана с проучване на състоянието, уредбата и програмите на местните училища, както и на религиозните нагласи на българската общност.

Вероятно Уошбърн се интересува от дейността на Старозагор ския мисионерски център454 и възможностите за активизиране на работата му в хода на започналата вече Източна криза. Любопитно е съдържанието на бележката на редактора Стефан Бобчев455, публикувана след вътрешната новина. гарски дипломат, действителен член на Българска академия на науките, който работи за изграждането на добри отношения между България и Съединените щати. Възпитаник и дългогодишен преподавател по български език в Робърт колеж, женен за американката Лидия Гейл, той е и първият български посланик в Съединените

„Всичко това е похвално. Но ний не можем да не са попитаме как трябва да гледаме на подобни подаръци, на подобни заслуги и задължения, които ни са правят от хора чужденци. Че г-н Вошбърн може да има симпатия към българския народ, можем ли да заключим от две или от десет лири, които той подарява на някои български училища? Колкото за нас маловерите, особена в подобни обстоятелства, ний подозряваме спекулативна цел в подарителя. Г-н Вошбърн е управител на американското училище в Ц-град. В това училище са учат повече от 40 души Българчета, които плащат ежегодно повече от 2000 лири за своето учение.”456 Редакторът, за разлика от автора на дописката, се отнася доста критично към действията на Уошбърн по време на посещението му в Стара Загора и Сливен. Той счита, че направените парични даре ния не са безкористни, а целят да провокират интереса на млади те българи към американския колеж. Бобчев се самоопределя като принадлежащ към групата на маловерните, които подхождат резер вирано към подобни дарения, правени на българските училища от чужденци. Той напомня на читателите, „че Роберт колеж не е някое благодетелно училище, че то си има своята прозелитическа цел”457 . Двата текста (редакторският и този на неизвестния дописник) изразяват различните позиции на българите (включително старо загорци) спрямо протестантските мисионери в средата на 70-те години на ХІХ в. – на недоверие и враждебност и на добронамерено любопитство. Привържениците на първата група проявяват скептичност към „пришълците” (вкл. към д-р Уошбърн) и виждат заплаха за правос лавието и зараждащото се национално единство. Тяхното недовер чиво, клонящо към негативизъм отношение намира израз в бележ ката, публикувана

нето на млади и будни българи в Робърт колеж срещу голяма такса за обучение се превръща в пречка за изграждането на едно „по-горно българско училище”. Водещата статия, публикувана в същия брой на списанието, прави преглед на състоянието на българските учебни заведения и заключава, че те вече не отговарят на „своето призвание” и не мо гат да подготвят „хора за обществен живот”. Изразява се мнение, че „това в някои отношения, което е износно и полезно за чужденеца, не може да бъде износно и полезно за нашенеца, че ако на чужбина хора та имат познати някои потреби и обичаи, то тези потреби и обичаи не са за нас”. Отбелязва се обстоятелството, че поради липсата на „погорно училище” жадните за знания българи могат да се образоват само в чужди учебни заведения, като малко от завършилите колежи и университети се връщат, за да прилагат познанията и да работят за въздигането на народа. Втората група, чиито позиции са изразени от неизвестния автор на дописката от Стара Загора, разбира „симпатиите” на мисионера Уошбърн към българите, приема благосклонно интереса му към просветната и културна дейност и направените да рения, които трябва да стимулират интереса на местните младежи и девойки към образованието. След заминаването на Морс протестантите Хаскел, Марш и Бонд полагат старания за поддържане на работата на мисионерската станция в града без особен успех. Според Хол последните двама мисионери459 и техните семейства стават очевидци на Старозагор ския бой по време на Руско-турската война, когато „Ески Загра била изцяло разрушена”460 . Ако приемем, че единствена цел на мисионерите е да превърнат българите в „добри протестанти”, то техните усилия могат да бъдат окачествени като провал. Мнозинството предпочита да остане в лоното на „праотеческата вяра”. Заплахата за Българската

от него, е негативно. Самата дума „протестантин” e синоним на чо век дълбоко чужд и странен за православния българин. Понякога се проявява агресия от страна на православните българи към „отроди лите се” от ортодоксалната вяра. През 1870 година Бонд пише от Стара Загора: „Главната преграда сега изглежда господстващата идея за националност. Те разглеж дат народа си като споен от религията, а приемането на протестант ството означава разделение. Как едновременно да бъдеш българин и протестант, им се струва непонятно”461. Протестантските мисионери, които работят в Старозагорския център, идват предимно от САЩ и са представители на най-прагматичното и изключително ценящо материалния успех общество, което многократно преживява религиозни възраждания. Налага се мнението, че след като не успяват да направят много българи про тестанти, те са се провалили. Всъщност това са само шепа хора, кои то действат с минимални средства, бързо опознават обществото, усвояват езика, заживяват с проблемите на българите. Дейността им е разностранна – отварят училища, издават и разпространяват религиозни брошури, списания и вестници, организират мрежа от пътуващи книжари. Българските автори обикновено омаловажават или пренебрегват значението на английските и американски мисионери, идентифицирайки ги само с протестантизма, без да отчитат културните взаимодействия между „нашата“ и „чуждата“ общност. На равнище то на всекидневния живот протестантските центрове в българските земи, действащи през 60-те години на ХІХ век, включително и в Ста ра Загора, оказват положително влияние

Чрез разпространяваната от мисионерите литература се обога тява познанието и се разширяват духовните хоризонти на будната част от българското общество и допринасят за неговото „адаптира не към модерността”

.

* * * В края на 50-те години на ХІХ век се появява идеята за уния, респективно и нейните привърженици – униати или католици от източен обред, както официално се назовават. Това религиозно явле ние е плод на борбите на българския народ за самостоятелна църк ва, национална йерархия и културна еманципация от елинизма463. Част от българската интелигенция, която не желае да се прими ри с неотстъпчивостта на Цариградската патриаршия и с пасивност та на руската политика, възприема съединението с католическата църква като най-радикалното средство за решаване на църковно-на родния въпрос464. Събитията в Македония от лятото и есента на 1859 година465 нажежават страстите в публичното пространство до висока

462 Генов, Румен. Среща и взаимодействие на културите: американското мисио нерско семейство Кларк и българската среда през ХІХ – ХХ век. – В: Годишник на Департамент „История“. Т. 2, 2007. София: Нов български университет, 2010, с. 177.

463 Според Светлозар Елдъров „униатското движение изиграва ролята на ката лизатор в развитието на българския църковно-народен въпрос.“ (Вж. подр. Елдъров, Свeтлозар. Българската уния и нейните духовни водачи. – В: Сборник Тракия, № 10. 1.01.2020, с. 28) 464 „На 1859 – 1860 г. подбудите на проуниатските дейци са били родолюбиви и, доколкото униатското движение временно дава тласък на църковния въпрос, би могло да се тълкува в прогресивен смисъл. Но понеже това движение разеди няваше българския народ и под влиянието на католически велики сили, то се явявало противодействено на националноосвободителните стремежи на българския народ и на руското политическо покровителство, в неговата цялост обективно то

което го молят да ги приеме в лоното на католическата църква. Цариградският патриарх е изненадан от тази постъпка и вика при себе си българските първенци, живеещи в столицата на империята. Той им обещава, че ще ръкоположи българин за владика на Полян ската епархия (Вж. Чилингиров, Стилиян. Драган Цанков. 1929. [онлайн]. – В:

степен466. Коментарите в про- и в антиуниатския печат излизат да леч извън добрия тон и извън тематиката на каноничните въпроси. Подробности за хода на събитията в Полянска епархия се пуб ликуват в „Цариградски вестник“ и списание „Български книжици“. В една от статиите си, написана в отговор на „папищашките мисли“ на Драган Цанков и вестник „България“, карловският учи тел Ботьо Петков определя автора като „жив паметник на отстъ пление и предателство на своето отечество“467 . В отговор, прокато лическия вестник публикува на страниците си поредица от статии, съдържащи лични нападки срещу най-активните в антиуниатската пропаганда книжовници – Тодор Бурмов, Александър Екзарх, Гаврил Кръстевич468. Тези „столични“ събития резонират и върху провинциалния живот. Силното упорство на „гръцката патриаршия за неотстъпва нето ѝ по никакъв начин на българските черковни правдини“ и оформилият се кръг около вестник „България“, издаван в „Сан Бенедиктинския католишки манастир“, са причина да се появи „в Цариград между някои и други първенци българи прочутата уния и между ини циаторите на това явление за наша чест имахме един наш съграж данин М. И.“469. Съюзът с главата на католическата църква занимава умовете на българите, а агитаторите му кръстосват градове и села. Той е прогласен официално на 18 декември 1860 година (по стария календарен стил), когато делегация от духовни и светски лица връч ва чрез апостолическия викарий в Цариград архиепископ Брунони молба до папа Пий ІХ за църковна уния. Утвърждаването на този акт от Светия Престол и от Високата

net

води до признаването на

в Осман-

ската империя – „булгар католик) милет”470 . В Стара Загора по това време живее един явен униатски при върженик – Анри Бонал471, търговец, закупил местната спиртна фабрика, за да я превърне в предприятие за производство на копри на. Този дружелюбен и общителен французин убеждава младите си български приятели, че няма друг начин да се освободят от опеката на „фенерската злоба“, освен да прибегнат до папата. По думите на хаджи Господин Славов, Бонал не намира голяма разлика между ка толицизма и православието по отношение на вярата и счита, че ако българите сменят фенерския патрик с папата, то те ще се ползват с подкрепа и защита от френското правителство.

Вторият привърженик на унията е учителят Христо Ваклидов472 – възпитаник на Сен Бенедиктинското училище, който „тайно си ко респондира“ с главните дейци в Цариград473.

Според Славов на 20 януари 1860 година във вестник „Курие дʼОриан“ излиза безимена дописка от Стара Загора, в която се казва, че общината и българите от града и околните села „желаят да пре гърнат унията“.

470 Елдъров, Светлозар. Българското униатство в Одринска Тракия (1860 – 1913 г.). – В: Сборник Тракия. Т. 7. Тракийски научен институт: Филиал Хасково. Ха сково: [Печ. Абагар АД Велико Търново], 2016, с. 15; Миркович, Георги. Униат ското движение по черковния въпрос. Сливен: Скорпеч. Бълг. Знаме, 1897, 34 с.; Бурмов, Тодор. Българо-гръцката църковна разпря 1867 – 1870. Средец: Държ. Печ., 1885; Кирил, Патриарх български. Католическата пропаганда сред бъл гарите през втората половина на ХІХ век. София: Изд. на Св. Синод, 1962; Елдъ ров, Светлозар. Униатството в съдбата на България. Очерци из историята на Българската католическа църква от източен обред. София: Абагар, 1994.

Хаджигенчев-Бечу, Димитър. Житие на един българин. София: Военно-изд. ком плекс „Св. Георги Победоносец“ и Унив. изд. „Св. Климент Охридски“,

Училищната учебна книжнина в България през ХIХ век. Докл. и съобщ. от науч. сесия, Пловдив, 12 – 13 окт. 1994. [Състав. Анна

Това предизвиква негативната реакция на цариградските пър венци, които укоряват старозагорци за склонната им към съглаша телство политика. На заглавната страница на „Цариградски вестник“ излиза съобщение, че в града всички приемат с охота унията с изключение на чорбаджиите474. Общината, за да се противопостави на манипулациите, организира общо събрание. Тя възлага на Тодор Шишков да състави протест против обнародваната във френския вестник новина475. Ваклидов подава оставка като главен учител, коя то е приета от училищния съвет. В „Цариградски вестник“ е публикувана протестна подписка срещу унията, в която се включват 1352-ма души476 от града – учители, свещеници, занаятчии. Така приключва „папищашката“ пропаганда в Стара Загора477. Въпреки антагонизма между ортодоксалните привърженици на православието и новопоявилите се униати, те съществуват в една и съща система „в която доминира националната идея, чийто важен, но не единствен инструмент е религията“478 .

II.4. Институционализиране на културния живот в града

II.4.1. Образование и възпитание: предизвикателствата на Новото време

„Образованието е развой на човешките душевни способности. Този развой не бива да бъде едностранен и да предполага само един определен куп научни знания… Възпитанието е тясно свързано с

Цариградски вестник, г. ХI, 11.02.1861, с. 1.

Славов, х. Господин.

Цариград.

опитите

Вакли

прави

Вера.

Шест

март

г.),

декември

носят

(Подр.

Славов описва посещението на „униатбашията“ Драган Цанков в града и отказа на пишещия да провежда униатска пропаганда (писмото е от

крилата

образованието...”479 . Проблемите, свързани с българското образование през въз рожденската епоха, са изследвани от различни специалисти: историци, културолози, педагози480. Оценката за значимостта на просветното движение много точ но определя Константин Иречек, който отбелязва, че „процесът на Българското възраждане се извършил в течение на един човешки жи вот. Тази бързина на преврата наистина заслужава учудване. Още в началото на сегашния (XIX) век всеки би могъл с право да се усъмни дали ще успеят българите да се изправят на краката си като народ; след 40 години вече навсякъде се появили патриоти търговци, учите ли и духовни лица; български училища възниквали във всички градове, а българските книги в хиляди екземпляри се четели вече дори и от селското население. Този коренен, дълбок преврат се извършил не със силата на оръжието и с кръвопролития, а в тишина, с помощта на книги и училища”481 . От факторите, които оказват влияние върху развитието на про светата и в частност на училищното дело, на първо място трябва да се посочат значимите промени, които се осъществяват в Османската империя, респективно в българските земи през XVIII – XIX век. Създаването на заможна прослойка от търговци, занаятчии, предприемачи, които споделят зараждащата се национална идея, оказва благотворно въздействие върху модернизирането на българ ското училище. Напредничавите българи поемат грижата за народ ното школо, ангажират се със строителството на специални сгради

наемането на учители, спонсорират издаването на учебници и пр. Реформите в Османската империя

– ЖГ, 2009; Бонева, Вера. Развитие на учебното дело…, с. 72 – 103; Радкова, Румяна. Националното самосъзнание на българите през ХVІІІ

началото на ХІХ

Иречек,

– В:

История

през

. София: БАН, 1980, с. 178 – 238.

българите. [(с поправки

добавки от самия

под ред. на проф. Петър Хр. Петров]. София: Наука и изкуство, 1978, с. 575.

създават благоприятни предпоставки, които правят възможно ду ховното разкрепостяване на българина и образоването му в елит ни училища и университети в чужбина. Възпитаниците на френски, английски, руски учебни заведения опознават и заимстват европей ските постижения в образованието, стремят се да ги адаптират и прилагат в българска среда482. Утвърждаването на новобългарското образование през ХIХ век е свързано с налагането на нова система на обучение и формиране то национално съзнание. С проблемите на училищното дело в Стара Загора през Възраждането се занимават Величка Койчева483, Аспарух Спиртов484, Нейчо Кънев485, Иван Аяров и Невена Ганева486. Интересни сведения за състоянието на образованието се съдържат в публикуваните спомени на хаджи Господин Славов487, Ата нас Иванов488, Анастасия Тошева489, Атанас Илиев490, Васил Атанасов491, Андрей Тошев492, Христо Шиваров493 и в непубликуваните мемоари на Минко Минев494 и Стефан Минчев495, съхранявани във фонда на Старозагорския музей. Постиженията и тежненията на местните български училища са отразени на страниците на периодичния печат и в малкото на брой запазени архивни документи. В настоящия раздел се прави кра

482 Стоянов, Иван. История на българското възраждане. Велико Търново: ИПК „Свети Евтимий патриарх Търновски“, 1999, 286 с.

Койчева, Величка. Възрожденската книжнина…, с. 113 – 122;

Спиртов, Аспарух, Невена Ганева Цит. съч.

Кънев, Нейчо. Обществено-политически предпоставки..., с. 18 – 21; Кънев, Нейчо. Приносът на възрожденската община…, с. 264 – 269.

Аяров, Иван, Кънев, Нейчо, Ганева, Невена. Възрожденска Акарджа

Спомени

, Васил. Цит. съч.

Андрей. Цит съч.

Стара Загора, инв. № 6 Сз спф

– Записки от поборника Христо Стой нов Шиваров, (публикувани през 2020 г. Вж. Шиваров, Христо. Бележки по Ста розагорското въстание...)

– Стара Загора, инв. № 6 Сз-спф 125 – Минко Минев. Спомени. Те са изда дени през 2021 г.

Стефан Минчев от Стара Загора.

– Стара Загора, инв. № 6 Сз1076 – Записки

тък преглед на състоянието и развитието на българското училищно дело в Стара Загора през ХІХ век (до 1877)496. Общодостъпността на образователните институции, светският характер на знанията и създадената материалната база постепенно превръщат града в просветно средище през разглеждания период, привличащо любознателни младежи и девойки от близки и далечни селища. Пробуждането започва с първите проблясъци на жаждата за знания в края на 18-ото столетие. Едно от най-старите килийни училища в Стара Загора е това при Хилендарския метох497. В началото на ХІХ век в частни къщи обу чават даскалите Стоенчо, Дончо, Димо. В Рилския метох, при черква та „Свети Никола” даскал Петко Иванов, родом от Мъглиж, учи около 50 – 60 ученика с „частна заплата” по 1 грош на малките и грош и половина на големите (месечно). В черквата „Света Богородица” поп Христю (бащата на видните книжовници елинисти братя Христидис) обучава децата в една стая за правене на свещи498. За ограмотяването се използва панакида499. Само по-състоятелните граждани купуват буквари, печатани в Русия. Курсът включва наизустяването на Часослова500, Апостола501 и Псалтира502. Обучението става на църковнославянски език. Учението, по думите на хаджи Господин Славов, се състои в това „да изказват, без да разумяват същността на съдържанието на речените книги, които не разбирали и учителите им”503. Физическите наказания са

Взаимоотношенията между учители и ученици, учебниците и учебните програ ми ще бъдат обект на бъдещо проучване.

църквата „Св. Димитър”.

, х. Господин. Хронологическо описание...

SCRIPTA

библиотека за старобългарска книжнина] http://scriptabulgarica.eu/bg/terms/apostol [прегледан 27.06.2022])

Псалтир – старозаветен сборник с религиозни песни. (Вж. SCRIPTA BULGARICA: [дигитална библиотека за старобългарска книжнина] http://www.scripta-bulg arica.eu/bg/terms/psaltir [прегледан 27.06.2022])

Славов, х. Господин. Хронологическо описание..., с. 29 – 30.

неразделна част от образователния процес – който не знае урока си, получава удари по дланите с дюлева пръчка, а при по-голямо прови нение се използва фалагата504. „Бедните българи на рядко пращали децата си в килията на свещеника, защото не били винаги в състояние да му плащат… Ако някой от старозагорските младежи искал да получи образование за учител или да се подготви напълно за духовник, такъв отивал да про дължи учението си в Казанлъшките села Шипка и Енина.”505 Всеки грамотен човек може да стане даскал през 20-те години на ХІХ век, стига да има ученици, които желаят да учат при него. За откриване на училище трябва една стая. Не е необходима специална покъщнина, тъй като децата сядат върху постелка на пода или на столчета, които носят от къщи. Броят на обучаваните не е голям –рядко стига до двадесет или тридесет деца. Учителят занимава все ки ученик поотделно срещу възнаграждение от родителите в зависимост от споразумението. Ученикът минава постепенно от урок на урок и от книга на книга, като научава отначало буквите с техните наименования, после минава към сричането на гласни със съгласни и едва тогава към четене. След като започне да чете, изучава найпърво Часослова, наречен Наустница, тъй като се изучава от всеки наизуст. Обучението по писане не върви успоредно с това по четене. Има килийни ученици, които стават свещеници и знаят да четат, но не могат да пишат. Писането става на панакида, кожа или кора от дърво, с паче или орлово перо, а мастилото се приготвя от бъз или шикалки. Смятането минава за мъчна работа, която не е за всеки. Учи се –

не във всички

в редки случаи

главно събиране

изваждане

деление. Означаването

се по сложния буквосъбирателен метод (изговарят се не звуковете на буквите, съставляващи думата, а техните наименования). Книгите, които служат за обучение, са ръкописни. Тези две обстоятелства затрудняват образователния процес и началното огра мотяване продължава 3 – 4 години. Обучението е на църковносла вянски език, различен от говоримия български, продължително и скучно за учениците. В началото на ХIХ век учебното съдържание се обогатява с еле ментарни познания по история и география. В домашните килийни училища заниманията често се водят от занаятчии, които нямат не обходимата подготовка. „Учителят малко го беше грижа, че тоя или оня не се учил, но интересуваше се да се изкарват как да е учебните книги по-скоро, защото за всяка се получаваше награда като кърпа..., пешкир, риза и всякога накрая нещичко завързано“507 – разказва Атанас Иванов. Основната информация за методите на дисциплиниране се съдържа в мемоарната литература. При липса на усърдие, нарушаване на реда или неизпълнение на задачата се налага телесно наказание в различни разновидности. Най-често се използва боят с пръчки. Други разпространени форми са: стоене на колена с царевични зър на под тях; стоене прав с провесено на врата буре, пълно с вода; изо лация в тъмно помещение и др.508 Килийните училища с елементарното ограмотяване, което предлагат, постепенно изчерпват своите възможности. Будните ста розагорци търсят нови пътища и форми, за да се образоват. Зараждащата се занаятчийската класа, следвайки своите ико номически интереси, трябва да работи активно в границите на

По своя характер то е светско, защото в него се преподават нови предмети – математика, философия, природознание. Обучението се извършва на гръцки език, но за разлика от чисто гръцките училища се включва и изучаването на български. Спорен е въпросът кога се открива първото елино-българско училище – през 1810 година в Сливен или 1812 година в Котел. Повечето специалистите приемат, че първото елино-българско училище се открива през 1815 година от Емануил Васкидович в Свищов. Такова се появява и в Стара Загора през 1822 година. В него преподава даскал Иван Димитров, родом от сливенските села. Деца та се обучават в една ниска стая (с плетен таван и пръстен под) при черквата „Света Богородица” в махалата Акарджа509.

Събират се 40 – 50 момчета на възраст 14 – 17 години, насядали на постелки на земята по турски. Родителите на учениците плащат на даскала по 100 – 150 гроша на година, срещу което той ги учи на елиникото. Изучават „Алфавитар”510, Октоих511 и неделната черковна книга. След това въвеждащо обучение учениците влизат в „елини кото” и се разделят на класове (І, ІІ и ІІІ). Преподават се Езоповите басни, елинските философи и старите гръцки поети. Изучава се и старогръцка граматика. Всички ученици са длъжни да общуват на гръцки език. На по-заможните учителят набавя учебници – грамати ка, аритметика, естествена география. Един от първите изследователи на историята на Стара Загора – Димитър Илков, приема, че елинското училище е отворено в града около 1827 година512. Въпреки дискусията за началото на този нов тип училище, може да се направи заключение, че то дава по-широки знания и сравнително добра подготовка на своите ученици. В също то време обучението, провеждано на гръцки език, засилва гръцкото

Стара Загора513. Училищно дело се развива с различни темпове в български те земи през целия ХІХ век. То е в пряка зависимост от наличието на подготвени кадри, от отношението на българската общност към нуждата от образование и от финансовите възможности на всяко едно селище. Атанас Илиев разказва за двамата братя, синове на поп Христо, „които били частни учители в Стара Загора още 1820 год., когато при тях се учил Атанас Иванов, известният „даскал Атанас”. Незадоволени от дотогавашното си образование, те продали бащината си къща и отишли в Пловдив да учат гръцки език. След като го усвоили устно и писмено, двамата братя заминали за Букурещ, дето се прочули като добри елинисти”514 . През 30-те години на ХІХ век при тях се образоват старозагорците Александър Стоилов, Иван Стоянов, Ата нас Иванов, Трифон Илиев, Рашо Лимонов и др. Това е показател за повишаващия се интерес на българите към знанието, който води до появата на нов тип училище. През 1832 година за пръв път се прокрадва идеята за направа на едно общинско училище в Стара Загора, тъй като дотогавашните килийни школи са частни. Поради непостигнато съгласие на по-пър вите граждани „това предприятие” остава неизпълнено515. Помещенията, използвани за образователни цели през 30-те години на ХIХ век, се намират в най-крайните и затънтени градски улици, да не се набиват на очи, защото „много турчета ходеха да пра вят смущения”516 . Според Димитър Илков517 началото на безплатното обучение в Стара

деяние разказва и Атанас Иванов. Старецът предлага да плаща на даскала по 200 гроша месечна учителска заплата срещу обещанието да не се вземат пари на децата за обучение „дорде съм аз епитроп на церквата”519 . Десетина години след като Петър Берон отпечатва своя учеб ник520, по инициатива на богати и патриотично настроени търговци в Габрово се създава първото взаимно училище521. То се открива на 2 януари 1835 година от Неофит Рилски522. Обучението в него продължава 2 години и се извършва на говорим български език. Учениците изучават граматика, нравоучение, хигиена, естествознание, география, история, аритметика и вероуче ние. Използват се взаимоучителни таблици, които включват материали по четене и смятане. Габровското училище поставя началото на новобългарското светско образование. То става модел за нововъз никващите училища и средище за подготовка на „даскали”. „Доайенът” на старозагорското светско образование Атанас Иванов, който работи 4 години в родния си град, напуска учителстването, за да за мине за Габрово, където при Неофит Рилски изучава „Ланкастерската метода, по-подир наречена взаимно учение”523 . Първото взаимно училище в Стара Загора се открива в маха лата „Св. Никола” през 1941 година524. Това става по инициатива на „ученолюбивите енорити”, които решават да наемат даскал Атанас Иванов (Обр. 10) да обучава децата им само по „Бел-Ланкастеровата метода”525, като за труда му се заплаща определена сума от черков ните приходи. Поправя се вехтото училище и се изпращат в Габрово

Иванов, Атанас. Цит. съч., с. 15.

Берон, Петър. Буквар с различни поучения.

Иванов прекъсва временно учителската си работа и заминава за Габрово, където се обучава при Неофит Рилски и усвоява взаимоучителната метода. (Вж. Ганева, Невена, Койчева, Величка. Цит. съч., с. 11)

даскал Атанас и Т. х. Косев, за да купят от тамошното училищно на стоятелство взаимоучителни таблици, необходими за обучението. Половин година след отварянето на Старозагорското взаимно училище се прави за пръв път „изпитание”, на което се виждат добрите успехи на учениците526. Този напредък предизвиква в началото не доволството и завистта на другите местни даскали, но те, в крайна сметка, разумяват ползата от новото обучение и някои започват да посещават взаимното училище, където слушат и нагледно учат „реда и способа на новото учение”527 . През 1844 година акарджанските енорити, с черковните при ходи и волни помощи, съграждат едно ново училище на мястото на Мъглижкия метох, като за учител е „условен” Андрей Богоров528. Нает е да преподава на излезлите от взаимните училища ученици българ ска граматика и други науки, но след 6 месеца напуска града. Заменен е от Антон Сюрмели, отявлен гъркофил, който с поведението си дразни родолюбивите българи. По тази причина те канят за главен учител Неофит Рилски. Той се съгласява и пристига в Стара Загора, но заради заплахите на Търновския митрополит е принуден да си тръгне и на негово място идва за една година сърбинът Любомир Младенов. В града през 40-те години на ХIХ век, според данни в спомените на хаджи Господин Славов, има 4 български взаимни училища –Акарджанското, при черквите „Свети Димитър” и „Свети Никола” и едно ново в Гебранската махала. Даскалите Атанас Иванов и Минчо Банов „учеха в Акарджанското главно училище в два класа около 30 деца излезли вече от взаим ните училища,… в Хилендарския метох се учиха около 50 момичета… от Анна Калугерка и учителка Тодорка…, а при черковата „Свети Богородица” даскал Иван

ни, а понякога и никакви. Често те се задоволяват с продукти, дона сяни от родителите на учениците. Любопитен е разказът на хаджи Господин за фонда за издръжка на старозагорските училища, който се създава чрез „присвояването” на парите на монаха Филарет след смъртта му. Оставените над 20 хиляди гроша се раздават на по-го лемите еснафи срещу лихва, която се използва за поддържането на местните школа530. Захарий Княжески, след завръщането си от Русия през 1847 го дина, „дарява на училищата в града ни няколко екземпляра от географическите карти и един голям глобус и други няколко учебници на руски език. При това донесе и подари един училищен печат, изкусно изработен с изображение в средата на трите светители и наоколо му издълбани думите „Училищний печат на Ески Загра”531 . След учредяването на Българската църковна община през 1849 година, за да се противопоставят старозагорци на опита за контрол на Търновската митрополия при назначаването на учители, определят първия си училищен настоятел – хаджи Вълчо хаджи Стамов, богат и уважаван търговец, но малограмотен532. Той се чувства некомпетентен за отговорната задача, с която е натоварен, и си подава оставката. Избрано е ново училищно настоятелство, което трябва да вка ра в ред училищните дела в града533. В началото на 50-те години за учител в Стара Загора е привле чен Костадин Ранов534, съгласен да преподава „срещу 10 хил. гроша го дишна заплата, която заплата г-на Александра Екзарх взема отгоре си да му я заплати”535. Той работи заедно с училищното настоятел ство и за пръв път се опитва да наложи ясни правила и

ден чорбаджия и наконец [...] член на общината ни, който първи в гра да ни [...] е оставил завещание” с голяма сума за Свети Димитриевата девическа школа. „Дано стани пример и на другите ни съграждани”, съобщава дописка в „Цариградски вестник”536. Във взаимните училища в българските градове, включително и в старозагорските, се създава система за награди и поощрения, наказания и порицания. Съобразно показания успех и поведение, на шиите на учениците се окачват табели с надписи: „добър”, „послу шен”, „прилежен” или „ленив”, „лъжец”, „развратен” и др. Курсът на обучение е с продължителност от две до четири го дини. За разлика от килийното училище, в което се учат малък брой деца и с всяко едно от които се занимава учителят, взаимното е масово и по-сложно организирано. Чиновете са наредени един зад друг в голям салон, на предния край на който има естрада за учителя. Учениците от всеки чин образуват отделение, а най-отпред стоят начинаещите537. Върху стените са накачени подред таблиците, които играят ролята на днешните учебници. Те са поставени високо, за да могат да се гледат и четат едновременно от много ученици. Пред всяка от тях има железен полукръг, който не позволява на учениците да я пипат и цапат538. Учителят ръководи, надзирава и обучава децата с помощта на по-възрастните и съзнателни ученици. Негови помощници са: главният надзирател, който се назначава ежедневно и се грижи за реда и държанието на учениците; дверникът следи кои ученици влизат и излизат от учебната стая; показвателите, които помагат за обучението на начинаещите и малко напредналите ученици539. Животът и учебните занятия във взаимното училище про тичат твърде механично

мастило, някога и заплюване на начернения от всичките ученици, и с биене на плесници по лицето и с пръчка по ръцете, по краката, по дебелините на дупето, някога и по гърба, а в главното училище – само с биене по ръцете и по краката с пръчка.”541 Учебното съдържание се определя предимно от таблиците. В тях има знания от областта на езикознанието, нравоучението, хигиената, антропологията, физиката, географията, аритметиката и дру ги. След това някои ученици учат българска граматика, аритметика и краснопис. Обучението по четене става по синтетичната метода, а писане то минава през няколко етапа: на пясък, на плоча с калем и накрая върху хартия. Могат да се ограмотяват всички желаещи деца от селището, без родителите им да плащат на учителя. Училището се издър жа от обща каса, в която се събират пари от частни дарения, вноски на еснафските сдружения, наеми от обществени имоти, събиране на пари с дискос в църквата и други. Помещава се в специално пригоде но за целта помещение или самостоятелна сграда. Даскалуването се превръща постепенно в постоянна професия. Учителите са наемани от изборни училищни настоятелства. Тенденцията за модернизиране на образованието води до по степенното изместване на килийните училища от обществени, взаимни училища с нова учебна програма – светска по характер и енциклопедична по обхват. Налага се опростена и лесна метода на обу чение, която прави ученето достъпно за всички деца542. Наказанията се облекчават, но не навсякъде. Бавно се осъществяват идеите на д-р Петър Берон, който зала га на разнообразното светско учебно съдържание и препоръчва съо бразяване с равнището на учениците. Той не пренебрегва девическото образование

126

достъпно за всички девици...”543 . За обучението на момичетата в Стара Загора през 40-те години на ХIХ век сведенията не са много. В спомените си Анастасия Тошева пише, че през 1847 година е „била дадена на училище при един стар учител – даскал Паню”544. През март 1850 година тя и Санда Милкова, облечени в мъжки дрехи, са отведени от Захарий Княжески в Одеса, за да се образоват545. След завръщането им в Стара Загора през 1857 година, по нас тояване на местните първенци Иван Стоянов и хаджи Господин Славов при метоха на църквата „Свети Димитър” се отваря едно девиче ско училище546, в което се събират 24 момичета, на които Анастасия Михова (Тошева) преподава четене, писане, закон Божи, смятане и ръкоделие547. По същото време се отваря и второ – при църквата „Св. Бого родица”, в което учителка е Саша Милкова548. На следващата година училището на Анастасия е затворено поради епидемия549. Не е ясно дали се използва взаимоучителната метода. Въпреки противоречивата информация, съдържаща се в различните източници относно броя на мъжките и девическите учили543 Дочев, Г. Педагогическата мисъл и училищното дело в Европа преди 100 го дини (във връзка с делото на д-р Петър Берон). – В: Сборник д-р Петър Берон по случай стогодишнината на Рибния буквар. 1824 – 1924. [Под ред. на д-р Хр. Негенцов и Н. Т. Балабанов]. София: Държ. печ., 1925, с. 133.

Тошева, Анастасия. Цит. съч., с. 3.

Тошева, Анастасия. Цит. съч., с. 5 – 6.

Цариградски вестник, г. VIII, № 355, 16.11.1857. (Вж. Няколко слова за образо ванието на момичетата. Съобщава за уреденото девическо училище при църк вата „Св. Димитър“ в Стара Загора с учителка Анастасия Михова) 547 Никола Ванков го определя като главно девическо училище. Базирайки се на информация, публикувана

ща в града, е факт, че към средата на ХIХ век в Стара Загора се по лагат грижи за образованието на момчетата и момичетата550. През 40-те години на XIX век, когато икономическите условия рефлектират върху всички области на обществения живот, се появява и необ ходимостта от по-високо образование, което може да се постигне с въвеждането на по-висока степен на обучение. Този процес се забавя известно време поради липсата на достатъчен брой добре подготве ни за такава мисия български учители. Класните училища се появяват в градовете едва след като образованите в чужбина българи се завръщат по родните си места. Те са втората степен на новобългарското училище, предназначени за онези младежи и девойки, които са завършили успешно отделенията на взаимното училище. До тях се достига чрез един кратък прехо ден период, като първоначално към взаимните училища се откриват по един-два допълнителни класа. През 1855 година общият брой на българските училища е око ло 580551. Спорни са данните за мястото и годината на създаване на първото българско класно училище552. Най-известните „даскалоливници” са в Пловдив, Търново, Елена, Свищов и Стара Загора. Наричат се така, защото голяма част от техните възпитаници стават учители. В класните училища се уве личават изучаваните предмети, а обучението продължава от две до шест години (в Габрово и Пловдив). През 1850 година в старозагорската махала „Свети Никола” се построява553 нова голяма „великолепна и шареноукрашена” училищ-

Ангел Димитров приема, че броят на училищата в Стара Загора през 1858 е 10: 6 мъжки и 4 девически. (Вж. Димитров

била разкривана и от нея тур ци и българи вадили профилувани камъни

градеж. Така през 1834 г. е постро ена църквата Св. Николай, а по-късно до нея – петокласното мъжко училище.

на сграда554. Там се настаняват основните и класните паралелки под общото име Главно училище555. В него учат български деца не само от Стара Загора, но и от Нова Загора, Чирпан, Сливен, Ямбол и други. В първите години след откриването то556 има само два класа557, а по-късно става петокласно. Грижа за учебното дело полагат Алек сандър Екзарх558, Захарий Княжески и други старозагорци, които поТо беше на три етажа: за да се влезе на средния етаж, учениците се покачваха по 8 стъпала, разположени на двете страни на вестибюла; тези 16 стъпала от брусов камък, дълги по два метра, са били извадени от могилата [Берекетската – б. м.]”. (Вж. Филов, Богдан. Две бронзови статуйки на Аполона. – В: Известия на Българския археологически институт. Т. 1, свезка 1 (1921/1922), София: Придворна печатница, 1922, с. 3)

554 Атанасов, Васил. Цит. съч., с. 7; Аяров, Иван и др. Възрожденска Акарджа..., с. 55 – 56.

555 Има противоречие в източниците за годината на построяване на Светини колското училище. Според хаджи Господин Славовов „еноритите” при черквата „Св. Никола” вземат решение през 1851 г. да съградят здание, в което да се помещават учениците от взаимното подготвително и класно училище от всич ки махали на града. Те имат събрани пари, дадени под лихва, и се задължават да изплатят строителство от приходите на черквата и от „частно написани волни помощи.” (Вж. Славов, х. Господин. Хронологическо описание.., с. 68)

556 Интересно е описанието на Стефан Минчев: „Голямото училищно здание, кое то беше съградено в същия двор, гдето беше и църквата „Св. Николай”, според поставения на фасадата надпис, беше свършено през месец октомври 1850 г. То обемаше около 25 метра дължина, около 16 метра широчина и на три ета жа височина – първият етаж (партерът) с широки каменни стени, а стените на втория и третия етаж бяха паянтови, попълнени с тухли. Първият етаж, който не беше по-висок от три метра, обемаше коридор, един голям, постлан с плочи салон и на двете страни (източната и западната) по три големи стаи. Две големи каменни стълби, източна и западна, служеха за влизане в коридора на втория етаж, висок около пет метра, подразделен на два салона, две стаи и стълбата за третия етаж. В първия салон всякой ученик оставяше обущата си, тогава учениците влизаха в училището без обуща, там бяха и стомните с вода за пиене, а след няколко години ги преместиха в коридора. Във втория салон, на широчина по-голям от първия, се събираха учениците

лучават образование в чужбина. Те съдействат за намирането на до бри даскали, изпращат книги и учебни пособия в родния си град, за да облекчат и онагледят учебния процес. Особено интересно е съобщението за „Ески-Заарското народно училище”, в което се казва, че градът „според своето търговско по ложение, благотворен климат и отношение с по-отдалечените земли, обръща внимание на всякого образованого Българина”. В него се съдържат интересни данни за броя на българските ученици – 720 момчета и 200 момичета, посещаващи 4 взаимни мъжки, 2 девически и 2 главни училища. Посочват се възможностите за набиране на средства, необходими за поддържане на образованието559. Септемврийският брой на „Цариградски вестник” (1856) съобщава за добрата работа на Св.-Димитриевата школа благодарение на деятелността на Тодор Шишков560. Учениците показват висок успех на проведения годишен изпит. Публикувани са изучаваните предмети за първи (най-долен) и втори чин и речта на учителя, който казва: „... най-потребно на всички наши общини е да обърнат внимание към въздигането на свои училища [...] Общината е вечна майка на училището [...] Както християните настояват за прилични църкви, тъй и българските общини тряб ва да настояват за добри училища...”561 . Стефан Петков, помощник учител по това време, изразява радостта си от назначението на Шишков562 в Стара Загора. Бъдещият свещеник се надява покрай ерудита „да попълни и разшири знанията, 559 Цариградски вестник

си той

„като човек млад, с

оп

които бил получил от учителя Любомира. Освен това, той можал сега още по-добре да изучи и развие, да обработи още по-системно но вия метод на обучението, а при това и да изучи, макар само практически, от Шишкова да свири на цигулка (кеман), с която си помагал при обучението по пение“563 . И ако през 1858 година, според дописка в бр. 390 на „Цариградски вестник”, само шуменското и свищовското училища имат израбо тени постоянни програми, то в бр. 403 на седмичника от 1 ноември с. г. се цитира текст от „Журнал дьо Константинопол”, според който

каза е най-плодоносна в Румелия и в града с населе

от 22 000 души има „пет мъжки и три девически училища”. На следващата година вестник „България” хвали уредбата и програмите на софийското, пловдивското, старозагорското и др. училища и описва тържественото отпразнуване на деня на светите братя Кирил и Методий в училището при църквата „Св. Никола“564 За начина, по който се подбират учениците за класното училище през 60-те години на XIX век, разказва в спомените си Стефан Минчев. „На 16 август 1861 г. – пише той – аз постъпих в предуготовителния клас на главното училище. В главното училище имаше пре дуготовителен, първи, втори и трети клас. Тогава голямата част от учениците, като понаучат да пишат, да прочитат и да смятат с четирите прости аритметически действия, напущаха училището и се захващаха на занаят… В началото на 1861/1862 учебна година от четирите взаимни училища в гр. Стара Загора в предуготовителния клас на главното училище постъпихме около 60 ученици. [...] Както във взаимното, така и в класното училище заниманията

8.

25.05.1960, с. 149; Йонков, Христо. Празникът

11 май 1960. – В: България, г. II, №

– В: Известия

Кирил

времето на Българското възражда

, ХIV – XV, 1964, с. 411 – 428.

преди и един после пладне. Преподаването аз вече слушах с разказ вание и обяснения, но изучаването на урока по искането на учителя ставаше наизуст буквално, както е напечатано в книгата, па дори и напечатаната грешка трябваше да се изучава така, както си е тя”565 . В подготвителния клас, който се явява свързващо звено между взаимните и класните училища, се изучават: свещена история, кратък православен катехизис, аритметика за четирите прости дейст вия, краснописание, диктовка за упражняване в бързо писане и сво боден прочит по славянски език. Училищното настоятелство следи обучението, а годишният из пит става публично през месец юни. Голямата лятна ваканция про дължава само един месец и половина (юли и половината от август). През 1863 година в града отваря врати българското девическо клас но училище566.

Главна учителка е Анастасия Тошева567. След четири години то се настанява в нова, специално построена сграда до черквата „Света Богородица”.

В средата на 60-те години на ХIХ век се прави опит за урегулиране на училищното дело в Стара Загора. „Тогава стана голямо реформиране и във взаимното, и в главното училище. Взаимните училища бяха наречени основни училища, а главното училище – класно учили ще. Учениците в основните училища бяха разделени на три отделения с по двама учители в училище. В първото отделение учениците учеха да пишат и да четат с изучаването на таблиците, които вече бяха нови, на брой 36, във второто отделение учиха свободен прочит

български

славянски

краснописание и писане на разни голе

ми и малки числа; в трето отделение се изучаваха граматика първа част, свещена история, кратка българска история, естествена гео графия, аритметика за четирите поети действия, свободен прочит по български и славянски, краснописание и диктовка. Преподаването ставаше с разказване и занятията траяха три часа преди пладне и три часа после пладне с по два урока или всичко на ден по четири урока. В класното училище имаше всичко три класа с по пет урока на ден – три преди пладне и два после пладне. Между учителите имаше и с висше образование. В третия клас се въведоха и преподаваха и физика, алгебра, геометрия, химия, ли тература. Променяването от два по пет урока на ден в началото беше много тежко за всичките ученици и в частност за мене, толкова повече гдето по нямане печатни учебници уроците се пишеха по диктовка от учителя…”568 Учебният материал в училищата за „по-висока наука” – мъжки и девически – включва знания от религиозен и светски характер: катехизис, богословие, землеописание, аритметика, алгебра и езици (славянски, руски и гръцки). Турският език се въвежда по-късно. Математика се изучава само в първи и втори клас. Постепенно навлизат и други предмети: геометрия, физика, естествознание, история и френски език. Методите на преподаване са такива, каквито се практикуват в руските гимназии. За повествователните предмети се използва мо нологичната форма – учителят разказва урока, а учениците го пре разказват. В употреба влизат глобуси, карти, картини, които правят

обучението „нагледно и вразумително”. Взаимните училища се превръщат в основни в средата на 60-те

ско-турската война (1877 – 78). От Русия се пренася у нас и звучната метода за начално четене и писане. Българските класни училища, включително и старозагорските, възникват като продължение на взаимните. Там, където има подгот вен учител, се съставя програма за онова, което ще се учи през пър вата година след завършване на взаимното училище, после за втората и т. н. Така възникват класовете, които се оформят след това в горно, класно училище, което отговоря на днешния среден курс на общообразователните училища и представлява преходен тип училище от първоначалното към средното, като обучението в него трае от 2 до 6 години570. Успоредно с образованието на младежите се полагат грижи за обучението на девойките, като през 60-те години на XIX век се откриват девически класни училища във всички по-големи градо ве571, а старозагорското се утвърждава като едно от най-добрите. За поддържането му се грижат най-често самите жени, организирани в дружество „Майчина любов”572, което си поставя за цел събиране

570 Ванков, Никола. Цит съч., с. 117. Според автора само в Габрово класното учили ще достига пълното си развитие с обособяването на VII клас.

571 Приемам тезата, че напредъкът на българското девическото образование е об вързан с реформите в Османската империя, изказана от Диана Мишкова, която твърди, че „прогресивните идеи на Славейков по този въпрос на практика се из бистрят едва след прокарването на закона за османските държавни училища в 1869 г., който на свой ред е силно повлиян от френския модел за държавни те училища. Освен че създава тристепенна образователна система и въвежда преподаване само на османски език след първоначалната степен, с този закон в империята за първи път се регламентира образованието за момичета и създа ването на училище за подготовка на учителки. Национално отговорните българи, сред които и Славейков, реагират с тревога и гняв на тази според тях не посредствена заплаха за българската народност. Тревогите им предшестват прокламирането на самия закон, защото от средата на 60-те години Мидхат паша лансира и експериментира с идеята за смесени мюсюлманско-християнски училища. По онова време Славейков е твърдо на мнение, че отпорът срещу подобни идеи е работа на духовенството. Българката все още е с неизбистрена национална мисия, при все че първо

мираното от Османската държава равно право на образование за момичетата и момчетата в империята обаче Славейков

на средства за подпомагане обучението на бедните момичета и из дръжката на девическия пансион573. Една статия574 на Стоян Веженов в списание „Читалище”575 дава информация за състоянието на учебното дело в Стара Загора през 1870 година. В града тогава има 10 български училища – по едно ос новно мъжко и девическо при четирите църкви („Свети Димитър”, „Света Богородица”, „Свети Никола” и „Света Троица”) и две главни (класни), като мъжкото е в енорията на църквата „Свети Никола”, а девическото – на „Света Богородица”. В долната степен учениците са разпределени в три отделения, а в горната – в пет класа. Общите предмети, които се изучават в класните училища, са свещена исто рия, катехизис, черковна история, граматика, всеобща и българска история, землеописание, физика и френски език. В мъжкото се пре подават още предметите аритметика, алгебра, геометрия, естестве на история, славянски езици и турски език, а в девическото – педагогика, химия, анатомия и физиология, ръкоделие и рисуване. Структурата на новобългарското учебно дело е изградена към средата на ХIХ век. Тя е двустепенна – началните, наричани основни (взаимни) училища, и класните като следваща, по-висока училищна степен. Богатите, образовани и съпричастни към обновителните процеси в българското общество личности подпомагат развитието на светското образование в Стара Загора.

Хаджи Георги Стоев чрез завещанието си дарява „на градските ни училища 460 лири турски...”576. Това е безспорен показател за личния принос на богатите граждани към обгрижването на български те образователни центрове. Сходни са

Принос към развитието на местното образование и просвета имат занаятчийските сдружения. През 1851 година гражданите на Стара Загора, зарадвани от успехите, показани от децата им на годишните изпити, вземат решение да се удвои лихвата на парите, да дени на по-заможните еснафи578 от 20 на 40% годишно, „което ще бъде като една волна помощ за издържането на училищата”579, в които се учат децата им. Старозагорци отделят все повече средства за обучение на мла дежи и девойки в чужбина580. Тази дейност онагледява не само пренасочването на материалните средства, но показва бавната и по степенна промяна в психологическата нагласа на българина, който финансира своите духовни центрове и ценности. Като добър християнин той е научен да осигурява храмовете и манастирите. През Възраждането започва да издържа училищата си, да спомощество вателства издаването на вестници и книги, да финансира обучението на младежи и девойки. С оглед подобряване на организацията на прохождащата бъл гарска образователна система в края на 60-те години на ХIХ век581 в Стара Загора се провеждат учителски събори582. Те имат за цел уре578 За поддръжка на местните училища Старозагорското училищно настоятелство решава да вземе от еснафите 10 000 гроша през 1853 година. (Цариградски вестник, № 126, 1853); През 1870 година една част от разходите на училищата се покриват от еснафски подаръци. (Читалище, 1870, с. 177); Принос в издръж ката на училищата имат и църквите. През 1870 година се заделя сума в размер на 86 000 гроша от черковните приходи в четирите градски епархии. (Читалище, 1870, с. 177)

579 Славов, х. Господин. Хронологическо

Варна през

гулиране на учебната система чрез въвеждане на общи регионални правила. Първият583 е свикан по време на Коледните празници през 1868 година584. На него присъстват както градските, така и селските учители от района. „В началото на м. септември 1869 г. дойдох в гр. Стара Загора на учителский събор – пише в своите спомени Минко Минев585. Той „се учреди през 1868 г. от всичките селски и градски учители с цел да размишлява за улучшението; събираше се три пъти в годината – по голямата училищна ваканция и по ваканциите за Възкресение и Рождество Христово и държеше по три заседания”.

решения на този учителски събор са свързани с:

използването на „взаимната метода“ в обучението;

регламентирането на броя на отделенията за първоначални

училища (за селските – 3, за градските – 4);

– уеднаквяване на програмите за селските училища;

– одобряване на използваните учебници от учителски събор;

– назначаването на учителите ще се извършва от градското училищно настоятелство;

– изпитите в селски училища да се провеждат през месец май;

– учителите от градските училища да ревизират работата в селските;

– задълженията на учителя: да получава поне един български вестник; да събира народни умотворения и да предава регулярно информация за броя на децата от селището на възраст от 7 до 12 години (вкл. данни за това колко от тях посещават училище)586. Срещите дават положителни резултати, които са описани от даскал Атанас Иванов. „Като се поуредиха (до 1870) училищата поч ти по

пъти, през празниците по Коледа и Великден в Св. Николското учи лище в града. Всеки учителски събор траеше по три дни. В първите заседания се изработи учебна програма училища, правилник на заседанията на събора и др. Съставиха се статистически сведения за учениците, за учителите и техните заплати, условия за селяните и пр. Всеки учител трябваше да доставя на събора сведения за състоянието на работата си, което трябваше да бъде заверено с подпис и печат на селската община.“587 Освен по училищното дело на учителските събори се обсъждат въпроси и по общото образование. Учителите се задължават да държат сказки в празничен ден, да събират стари народни песни и старинни паметници. На последното заседание са прави отчет за актуалното състояние на преподаването пред представители на град ската община588. Старозагорският учител Стефан Минчев разказва следното: „В училището всичко отиваше добре. Преподаденото ясно разказвах и подробно обяснявах на учениците и след това вдигах и един ученик да разкаже същото със свои думи, както го е разбрал и запомнил. През месец януари се свърши определеният според програмата учебен материал, почна се и се свърши повтарянето и потретването и във втората половина на месец юни 1875 г. по разпореждане на училищ ните настоятели и в тяхно присъствие и в присъствието на мнозина от учителите от главното и от основните училища и на пове чето от родителите на учениците стана годишният изпит. Отго ворите на учениците много задоволиха присъстващите, аз получих добри подаръци и като дадох общо на всичките ученици наставления да бъдат мирни през ваканционното време, разпуснах ги с напомняне на учениците от ІІІ отделение, че

След Старозагорското въстание през есента на 1875 година настъпва временно объркване на училищното дело в града поради задържането на местните учители. Представителите на българската община са уведомени от турските власти, че „не можете веке да имате за учители в града ви никого от запрените учители и тази ми заповед ако престъпите, вие ще бъдете наказани… Училищата ви не трябва да се затворят, вие можете да си набавите други учители от по-благонадеждните, само да не са някой от тези”590 . Поради това обстоятелство на местата на главните учители Атанас Илиев, Петър Иванов, Георги Бенев и Мирчо Атанасов (Обр. 14) са наети „вънкашните” даскали Петко Славейков591, Павел Даго ров и Георги Папучев, които преподават в главното мъжко училище от началото на февруари 1876 година. Още през ХVIII век в Стара Загора започват да блещукат, макар и плахо, пламъчетата на килийните училища592. Имената на първите учители потъват в забрава, но с делата си те поддържат някакво ниво на грамотност. Възрожденските процеси засягат всички сфери на живота и поставят нови изисквания пред училището: да подготвя кадри, способни да реализират успешно стопанското развитие на българите. Килийното училище става непригодно за целта. Новите реалности изискват познания по аритметика, езици и естествена история. Появилите се в Стара Загора през 40-те години на ХIХ век взаимни училища изпълняват две основни задачи: дават светски знания на българчетата и стават стожери в борбата срещу гърцизма. Икономически условия поставят на дневен ред необходимостта от повишаване на нивото на образованост на българските

един съв сем скромен и съпроводен с много лишения живот. Живееше в махалата „Св. Никола“, в къщата на един беден абаджия.“ (Вж. Тошев, Андрей. Цит. съч., с. 61); сходна е информацията, публикувана на страниците на списание „Читалище“: „Г-н П. Р. Славейков, познатият журналист поет и писател замина миналия ме сец за учител в Стара Загора“ (Вж. Читалище, № 14, 15.08.1875) 592 Янкова, Иванка. Огнища на духовна пробуда: Изгревът на светлината по бъл гарските земи. София: Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 2008, с. 6.

и девическо), които се превръщат в просветни центрове. Строят се специални училищни сгради. Увеличава се броят на учащите. „Дас калуването”, макар не винаги добре платено, се превръща в занятие. Превеждат се учебници по различните предмети, издават се и бъл гарски. На отличните ученици се връчва похвален лист593 в началото на 70-те години на ХIХ век. Образованието на децата се превръща в обществен ангажимент. „Ако и в ония години българската майка, въпреки тежката си къщна работа, да отделяше повече време и грижи за възпитанието на децата си дома, голямо внимание се обръщаше за това и в тога вашните ни училища, колкото и първобитни да бяха те. В това отно шение, между друго, голяма роля играеха и установените училищни прегледи. За целта в края на всеки месец идваха в училището училищ ните настоятели и църковните общинари да разглеждат поведение то и успеха на учениците. [...] Ония, които бяха показали добър успех и добро поведение, се удостояваха с похвали. С по-малки похвали се удостояваха и средните ученици, а лошите се наказваха.”594 Изграждането на автономна българска образователна система без дотации от държавния бюджет и без институция, която да осигурява координация, учебници и кадри, е безспорно значително по стижение. Назрява необходимостта от урегулиране на училищните дела. С такава цел се свикват учителските събори, на които се разглеждат въпросите за програмата и организацията на учебното дело в Старо загорско. В средата на 70-те години на ХIХ век от Русия се пренася звуч ната метода за начално четене и писане, която измества взаимната. Това е нов начин за начално обучение. При него децата заучават и обработват всеки звук поотделно,

училище595.

Грижа за образованието има местната българска църковна об щина, която избира училищните настоятелства. Средствата за издръжка на учителите, за строителство на училищни сгради, за обу чение на българчета в чужбина се набират от предимно от еснафски те организации и от волни дарения596. Въпреки че се строят при църквите, училищата се управляват от автономни изборни органи. Изборът на учебници и помагала е субективен, оставен в ръцете на преподавателите (които ги използват) и благодетелите (които ги осигуряват). Духът на Новото време изисква нови училищни сгради, изпъл нени с ново съдържание: учители с широк кръгозор и задълбочени познания, получили по-високо образование в чужбина; учебници на достъпен език; ограничаване на физическите наказания и диалогич ност на учебния процес.

В края на 50-те години на XIX век в градския живот навлизат и нови празници, свързани с просветата и въведени от новите учите ли. На първо място сред тях е честването на Св. св. Кирил и Методий. За успеха на светското образование е необходима промяна в мисленето и просвещение. Преходът от традиция към модерност (с положителните и отрицателни специфики) маркира културния живот на българите в града през целия ХIХ век. „През последните десет години преди войната Стара Загора била прочута по цяла България по заможността и напредъка на своите жители. Тук имало и добре наредени мъжко и женско училище, и двете с по пет класа. От самия град са излезли много учители; къде то и да намериш учителка в някой заглъхнал градец или по-голямо български село,

участие (София, април 2003). Публикуван сборник с доклади]. Изд. „Кралица Маб“, 2004. Достъпно от: Сайт на Българско общество за проучване на 18 век http://bulgc18. com/pari/radkova.htm [прегледан 01.07.2022].

Иречек, Константин. Пътувания по България. София: Наука и изкуство, 1974, с. 226.

Движението за новобългарска просвета, което започва през 20-те години на ХIХ век, се развива на приливи и отливи, зависи от благоволението на българската община, от нейните финансови възможности и наличието на добре подготвени учители. То достига своята кулминационна точка през 70-те години на ХIХ век, играе ва жна роля за духовната пробуда на българите и за постепенното им приобщаване към ценностите на модерната европейска цивилиза ция. II.4.2. Учебна литература и книжнина

Културният подем, свързан с прехода към светско образование, изисква нови учебни помагала и книги на български език. Петър Берон и Атанас Кипиловски призовават българите да превеждат и съставят учебници. През 20-те – 30-те години на ХIХ век с това народополезно дело се заемат Васил Ненович, Неофит Бозвели, Христаки Павлович, Емануил Васкидович и Неофит Рилски. През следващите десетилетия навлизат в употреба учебниците на Найден Геров, Иван Богоров598, Константин Фотинов и Петър Сапунов599. По-голямата част от тях са преводни, но пригодени към об разователния процес в българските училища и носят повече облика на своя преводач, отколкото на автора. И до Стара Загора достига словото на Паисий. Днес една от преп равките на неговата история се съхранява във фонда „История на българските земи Х – ХХ век“ на Регионалния исторически музей600. Преписът е направен на дебела и гладка хартия; писмото е дребен

Иван Богоров (1818 – 1892) учителства в Стара Загора през 1844 г. в Акарджанското училище.

правилен полуустав. С червенослов са отбелязани заглавията на ос новните части, инициалите, някои години и други цифри. Листовете в началото и в края на ръкописа са силно повредени. Съдържа следната бележка на преписвача: „1837. априлї[...]. Вѣстно творим каквó: [...]: царь махмᴕтъ вторый излези ѿ цáриград сасъ вампóръ гемисѝ по морéто, и излéзи на сᴕхо во вáрна, и ѿтамъ отѝди покрáй дᴕнова по градовѣти, и са вáрна през тéрново, и гáброво, и казанлáкъ, и прѝз зáхра мѝна на маїѧ [...]: ден [...] и през едренѣ и си отѝди оу ц(а)риград“601. На л. 52а са написани кратки мъдрости: „Да не пренᴕждáваш дщерыти си, да зематъ мᴕжи грозни понéже

е, избрáлъ дóбаръ прїáтель, покáзва каквó има дóбаръ оумъ“ и др. Бележката на неизвестния автор е интересна, защото споменава посещението на султан Махмуд II в Стара Загора602. Това не е единственият препис, правен в града, но само той е оцелял до наши дни. За другите (изчезнали или унищожени) разказва П. Р. Славейков603.

601 За посещението на султан Махмуд II (1808 – 1839) разказва и хаджи Господин Славов. В неговото изложение годината е 1838. „Н. И. В. Султана Махмуда, който идущ от Цариград и Едрене, замина през града ни и преспа една вечер. Той слезе в приготвения и украсения конак на Саддулах-бей. [ ] Посрещането на сул тана извън града почти от всичките му жители, без разлика на вяра и народ ност, беше много тържествено, [...] тъй и изпращането му за Казанлък беше също тъй тържествено. След заминаването на султана на всички ученици по училищата по една нова сребърна монета раздаваха.“ (Вж. Славов, х. Господин. Хронологическо описание..., с. 45) 602 За обиколката на Махмуд II като първото посещение на османски султан в провинциите на империята в мирно

Загора,

Болга. Този същия ръкопис нещо подир 25 години и повече видях у Александра Екзарха, добре преписан и хубаво подвързан с алтън варак по листовете и по корите. В това време Ал. Екзарх ми я поклони и тоя ръкопис изгоря с другите ми книги при разорението на Стара Загора във войната на 1877.“ (Славейков, Петко. Спомен за четирдесетгодишната ми писателска деятел ност. [онлайн]. – В: Словото [Виртуална библиотека за българска литература] https://www.slovo.bg/old/prs/40gpisat.htm [прегледан 02.07.2022])

Старозагорци имат принос в съставянето, превеждането и по пуляризирането на учебната книжнина. Сред преводачите на учебници са Захарий Княжески604, Тодор Шишков605 и Атанас Илиев. Интересът към родното минало подтиква българската инте лигенция да представя на четящата, все още малобройна аудитория компилативни творби. Осъзнатият стремеж да използва историче ските знания в полза на народната пробуда е в основата на труда на Княжески със заглавие „Введение истории болгарских славян“, издаден от Московския университет на руски език през 1847 година. Осо бен интерес, заради вглеждането в миналото на българския народ, представляват последните две части на книгата: трета („История на старото българско царство“) и четвърта („Новото българско цар ство“). Комедията „Памела уженена” от Карло Голдони е преведена от италиански за пръв през 1852 година606. Публикувана е на страниците на „Цариградски вестник”. Текстът е подписан с инициалите “Де вица И.П.Г.Е.”, зад които стои Ирина Попгеоргиева Екзарх, племенни604 Жеко Петров (1810, с. Разкаяне, Старозагорско – 1877, Русе). Учи в Търново, Света гора и Габрово. Следва в Духовната семинария в Одеса. Завръща се в Ста ра Загора през 1847 г. и става учител по славянска граматика, руски език и све щена история. Напуска града и учителства в други селища. През 1869 г. е назна чен за драгоман в руското консулство в Търново, а след това – в Русе. Приживе оставя Завещание (20 септември 1871 г., Русе). То съдържа биографични данни и сведения за книгите, донесени от Русия. Част от имуществото си оставя на училища и за издръжка на даровити български ученички. Публикувано е през 1877 г. (Вж. Напредък, № 125, 01.04.1877). За „изобретената биография“ (вж. Вълчев, Георги. Цит. съч., с. 57); За него още вж. Маринова, Снежана. Захарий Княжески – живот, отдаден на благодеяния и просветителство. – В: Мозайка от миналото на Стара Загора. с. 166 – 172. Вж. още: Спасова, Андриана. Захарий Княжески (псевд. на Жеко Петров Русев). [онлайн].

цата на издателя Александър Екзарх. Книгата има за цел да поощри желанието на момичетата да се образоват. Два учебника подготвя и отпечатва Тодор Шишков по време на учителстването си в Стара Загора (1854 – 1861) – „Малка енциклопе дия или първоначални познания за децата“ (1855) и „Първа храна на здравият човешкий ум. Школска и домашна книга за децата“ (1860). Първата книга излиза и в поредица от броеве на „Цариградски вестник“ през 1854 година607. Текстът, с богат илюстративен матери ал, е съобразен с нивото на българското образование. От него децата научават за последните постижения на литературата, географията, етиката и точните науки. Към третото издание, отпечатано от родо любиви граждани на „Ескизаарското училище“, са приложени правила за политизма и гражданството608. Втората книга, с посвещение на известните старозагорски граждани Иван Стоянов и хаджи Господин Славов, е преведена от гръцки език. В нея Шишков добавя съществени за българското езикознание въпроси: за пълния и кратък определителен член, за про менливото „я“ и т. н. През старозагорския си период той се занимава и със съставянето на други учебници: „Наръчна българска граматика“, „Умствени упражнения“, „Българска словестност“, „Малка антропология“, „Кратка енциклопедия“ и „Всеобща география“609. Атанас Илиев610, след като завършва славянска филология и се

Цариградски вестник, IV. № 162, 27.02.1854 – № 181, 10.07.1854.

Спиртов, Аспарух, Ганева, Невена. Старозагорските учители..., с.17.

България, II. № 78, 14.09.1860, с. 395. (Книжевно известие, което съдържа ин формация за необходимостта от учебници в българските

(1911)

Обикновено народно събрание (1911 – 1913). Той е дългогодишен учител и директор на Марийнската държавна девическа гимназия в Стара Загора и пръв председател на основаната през 1906 г. Родителска дружба в града. (Вж. Доне-

завръща в Стара Загора, учителства в Главното мъжко училище до септември 1875 година. Успоредно с преподаването се занимава и с книжовна дейност, като превежда от руски език „Съкратена история на умственото развитие в Европа“ (оригиналът е на Д. Дрейлър, пре веден на руски от Д. Писарев). В края на книгата, отпечатана в 338 екземпляра, е поместен списък с имената на спомоществователите (старозагорците са пред ставени от Димитър Наумов (Обр. 11), Господин Михайловски, уче ническата мъжка дружина „Китка“). Положителна оценка за учебника дава Христо Ботев на страниците на вестник „Знаме“611. Точните науки също провокират интереса на учителите. Стоян Веженов612, преподавайки в Стара Загора (1866 – 1871), превежда от сръбски език „Химия за главните народни училища“ (1872). Учеб никът се състои от две части: органична и неорганична химия. Тъй като не е химик, трудно се ориентира в специализираната материя. Отзвукът за книгата обаче е положителен613. За новаторския му подход и използването на модерни учебни пособия за онагледяване на обучението един от неговите ученици Васил Атанасов614 пише следва, Ваня. Атанас Трифонов Илиев – изследовател на миналото, документиращ настоящето, с поглед към бъдещето. – В: Сборник доклади и научни съобщения от VІІ национална научна конф. „От регионално към национално – дарителство то“. Исторически музей – Полски Тръмбеш, Исторически музей – Бяла Черква, Национален антропологичен музей при БАН – София. [ред. Христо Харитонов], Велико Търново: Абагар, 2014, с. 397 – 401)

611 Знаме, № 15, 9.05.1875.

612 Стоян Веженов (1842, Клисура – 1907, София). (За него вж. подр. Стоянов, Маньо. Българска възрожденска книжнина. Т. 1, София: Наука и изкуство, 1957, с. 46, 182, 464); Участва в дарителска акция за осигуряване на годишно течение на вестник „Македония“ „за където има нужда по Македония“ – В: Македония, г. III, № 9, 25.01.1869,

в Париж. Автор на първия учебник по химия след Освобождението

„Начална неорганическая химия по новата химическа теория за българските реални училища и гимназии“, който излиза през 1880 г. (Вж. Голяма енцикло педия „България“. Т. 1. София: Труд, 2011. с. 127; Вж. още: Васил Атанасов. [би

„Преподаваше ни с доста пълно познание предмета физика [...] физиология и анатомия на човека. [...] За обучението [...] имаше найнеобходимите апарати и модели като електрическа машина, човешки скелет и пр.“615 . С превод на учебници се занимава и Димитър Витанов616. Като преподавател по математика, астрономия и естествознание в Главното мъжко училище в Стара Загора (1873 – 1874) превежда „Фи зическа география“ (1873) и „Небесни светила или планетните и звездни мирове“ (1875). В предговора към първата книга авторът пледира за осигуряване на необходимите нагледни средства за до брото обучение по география. Втората книга съдържа десет беседи за ранните открития в областта на астрономията. В дългия списък на спомоществователите има 63-ма старозагорци и 30 ученици от Главното мъжко училище. Петко Славейков, като учител в Стара Загора617 (1875 – 1877), работи върху учебник по българска история. От писмо с дата 13 февруари 1877 година, адресирано до сина му Иван, става ясно, че иска да му бъде изпратен френски превод на Българската история на Иречек, „защото ми е много нуждна не само по това, дето ся занимавам, но и защото имам предмет да преподавам в училището...“618 . От кореспонденцията е видно, че той работи върху христоматия по български и извлечение от географския речник с подробно географско, статистическо и историческо описание на Старозагорската каза. За съжаление, неговите трудове заедно с голямата му библиотека изгарят по време на пожара след битката за Стара Загора на 19 (31) юли 1877 година.

справка]. – В: Юбилеен сборник по случай 140 години от създаването на гимназия „Добри

с.141. Достъпно

Петър Иванов619 завършва богословското училище в Белград и като учител през 70-те години на ХIХ век въвежда нотното пе ене в старозагорските училища. До Освобождението той се занимава с преводи – „Око“ (1871) от Хенрих Чокс, „Сиромах Клавдий“ (1875) от Виктор Юго. Остава в регионалната история като първи старозагорски поет. Творбите му са събрани в книжка със заглавие „Стихотворения“620, отпечатана през 1875 година с помощта на спо моществователи от Стара Загора, Казанлък, Трън и др. селища. На гърба на заглавната страница има позволение от цензурата на османотурски език. Съдържа следния текст: „Посвещава се жаркому при ятелю моему Г-ну К. Ганчеву в знак на най-нежната ни приятелска любов. От съставителя“. Цитирам първото стихотворение, защото то е показател за раздвоението на старозагорския интелектуалец. Той уж е борец за правдини; революционер, какъвто е имиджът на Петър Иванов като участник в легията на Раковски, в организацията на Старозагорско то въстание; искрен приятел на председателя на местния револю ционен комитет Кольо Ганчев (Обр. 16), но е благодарен верноподаник на султана, на когото посвещава водещото стихотворение.

В ЧЕСТ НА Η. И. В. Султан Абдул Азиса621, наш любезен цар Честит беше наши род Да го дари мили Бог

С’ добродушен велик цар Мюсюлмански господар. * Султанъ Абдул Азис Хан

Той от Бога нам е дан.

С, голем дар ни той дари — Радвайте се българи! * Ний сми вече свободни

Във негови славни дни:

За него: Музикален преглед

, Стоян.

140, 23.11.1967.

От човеци злобливи,

Ненаситни, грабливи.

Пейте вече с’ весел глас

Сички свет нек’ чуе нас,

Че сии хора разбрани

На царя си отдани.

Да живее наш Монарх!

На врага да дава страх, Ний сми нему покорни

Подчинени, сговорни.

Ний сми с’ него

Той е с’ нас

Тука живей наши спас

Българ в’едно с’ мюсюлман Ще гонимо наш душман.

През същата година на страниците на списание „Читалище“ е отпечатано стихотворението на Петър Иванов, озаглавено „Песник (Поет)“622. В средата на века културните интереси на старозагорци нара стват, което се отразява и на насоките на книжнината за широка упо треба. През юли 1855 година е публикувано едно книжовно известие от Ст. п. Юванов за финансиране и разпространение на книгата „Общи знания всякому человеку нужни”, в което се казва „парите в Ески-Заара да ги изпращат” на баща му п. Юван Колюв, тюфекчията623. В града се появява първата книжарница през 1858 година, соб ственост на брата на Ал. Екзарх – Стоенчо Х. Б. Екзархов624. В съобщението се споменават

„В икономическо и културно отношение Стара Загора държеше едно от най-първите места измежду градовете на Балканския полу остров. Неговите широки и плодородни полета, неговите градини, гори и лозя, най-сетне неговите цветущи занаяти, го бяха издигнали в търговско и промишлено отношение на такъв висок уровен, щото Черноморските пристанища и много други търговски центрове му завиждаха на широката и разновидна търговия. Тук се изработваха най-добрите медни съдове, златни и сребърни накити и украшения, и здрави шаячни облекла и се разнасяха из цяла Европейска и Азиатска Турция. Тези времена, тези години с гордост могат да се нарекат Златен търговски век [к. м.] за старозагорци. [...] (Обр. 1). При та кова цветущо положение се намираше Стара Загора през миналото столетие, но това не задоволяваше гражданина. Той чувстваше за себе си, че не му достига нещо, но не можеше да се сети, защото ду ховната фанариотска власт го държеше в невежество, но най-сетне той се сети и разбра, само богатството и другите блага, с които го е надарила природата, не са в състояние да го направят щастлив и доволен и има друга една сила и това е науката и свободата.“626 II.4.3. Грижи за здравето Успоредно с бавната, но прогресираща промяна в училищните дела продължава модернизацията в стопанството, културните по требности, социалното поведение и народопсихологията на бълга рите. Грижата за знанието (душата) върви редом с грижата за здравето (тялото).

До началото на ХІХ век човешки общности, независимо от ге ографското положение, съществуват с много малко контрол на общественото здраве. Градовете

чители628. През цялото деветнадесето столетие научните и техническите открития съдействат за развитието на медицинската практика. Личните качества и университетската подготовка превръщат лекарите в проводници на „духа на новото време”. Повлияна от просвещенските идеи, българската интелигенция към средата на ХІХ век започва да търси услугите на квалифицира ни медици, като се бори срещу злоупотребите и невежеството на самопровъзгласили се хекими, които с действията си застрашават здравето и живота на населението629. Здравната тема се появява в учебната литература630. Интересен е проектът на старозагореца Александър Екзарх631 (ок. 1810 – 1891) за реформи в Османската империя, писан през 1843 година, насочен не само към икономическото развитие, но и към грижата за здравето. Авторът твърди, че Високата порта би трябвало да финансира професионалното и медицинското образование на млади българи в чужбина. Това, от своя страна, щяло да подпомогне развитието на местното производство, а посредством неговото разрастване щял да се намали износът на злато и сребро от империята и да се постигне положителен търговски баланс. Проблемът за здравеопазването на ескизаарчани излиза на преден план след поредната епидемия през 1848 година, пренесена чрез бежанците евреи от Одрин. Холерата покосява много хора, „найвече турците, защото никой от тях не се беше поместил от къщата си, понеже било грешно...”632 . Случилото се дава основание на инициативните българи да предприемат действия

Екзарх633, който въпреки че живее в Цариград, упражнява голямо влияние върху съгражданите си по просветни и здравни въпроси. В своето „Хронологическо описание” хаджи Господин Славов пише: „В това време нямаше никой специален доктор в града ни, който беше останал на двама трима самоуки евреи или наследовали от бащите си тази сляпа медицина, с която експлоатираха и правиха касаплък в населението. Този занаят по него време беше съвсем безконтролен.”634 и добавя: „От съгражданите ни Ив. Стоянов и Г. С. 635 споразумели се с неколцина

завърнал от Европа [...] да прати в града ни някой добър и учен доктор, комуто да се плаща с абонация”636 . От писмото на Ал. Екзарх до старозагорци, публикувано в „Ца риградски вестник“ на 9 август 1848 година, става ясно, че е успял да издири доктор, готов да замине за Стара Загора. С проявената от него отговорност и положените усилия за изпълнение на молбата за осигуряването на градски лекар се поставя началото на нов модел на грижа за здравето на българите в града. Благодарение на инициативността, връзките и влиянието му в Цариград се намира благоприятно разрешение на проблема и през есента на същата година в Стара Загора пристига издиреният и пре633 Александър Стоилов (Александър Екзарх) – деец на движението за национал на еманципация чрез автономна българска църква, публицист, книжовник, ди пломат (Обр. 7). Роден около 1810 г. в Ески Заара (днес Стара Загора). От 1836 г. Александър Екзарх e първият старозагорец, който следва медицина в Париж. (Воалери, Пиер. Александър Екзарх, Българското възраждане и началото на модерна България. Състояние на населените места, приноси и перспективи. – В: Александър Екзарх и българските пътища към Европа. XIX – началото на XX век. Стара

поръчан от него д-р Хрисант Бодуров. Този доктор, „родом от Едри ненските български села [...] беше много свободолюбив, дързостен, учен, даровит и крайно родолюбив българин, ако и да беше позабравил бащиния си български език”637 . Той е очакван с голямо нетърпение от младите българи, които са притеснени от пораженията, нанесени от холерната епидемия на жителите на града. Те стават негови първи абонати и се договарят с доктора „да посещава къщите им и да лекува болните им с абонация по 500 гроша на година, заедно с лековете, които би станали нужни да употреби за болните им”638. Скоро се присъединяват и нови абона ти, като броят им става 25 – 30 души (заедно с техните фамилии). Те дават предплата на доктора, за да си набави лекарства от Цариград, с които той отваря на чаршията спицерия639, „гдето до едно време сам си правеше лекарствата за болните си”640. В нея идват по-леко болните, на които докторът дава лекарства с оглед на здравословното им състояние. Основно прегледите се извършват по домовете на болните. Той „лекувал и неабонати срещу 5 гроша за визита”641 . Неизяснен е въпросът за родното място на Хрисант Бодуров. Според Атанас Илиев, който също описва събитията в Стара Загора през изследвания период, докторът е роден в Копривщица642. Хаджи Господин Славов пише, че Бодуров е роден в одринско село. Васил Стефанов го поставя в „Списъка на лекарите чужденци, работили в България през Възраждането”643. Определя го като грък (без да по сочва източник), за когото „някои смятат, че е българин, родом от Копривщица” и работи като лекар в Стара Загора от 1848 до 1858 година. Независимо от различията в източниците относно родното място, със сигурност се знае, че Хрисант живее в Атина и там завърш ва медицина644.

ние на Гърция645 и на свободолюбивия дух и непримиримост към ос манското владичество. Докторът поддържа приятелски отношения с представителите на местната българска интелигенция и на сбирки, провеждани в дома му в неделните и празнични дни, чете „лек ции по бунтовничество и въстаничество”. Действията му пробуждат народното чувство у местните младежи и Бодуров става „и телесен, и душевен лекар на абонатите си”. Дързостта, една изявена черта в неговия характер, става при чина да бъде наречен „дели хеким” т. е. „лудият лекар”646. Той е безкрайно откровен, но въпреки това е добре приет от местните пър венци, които критикува за старите идеи и заблудата им за гърцизма. Поощрява ги да влагат всички сили за образование и просвещение на юношите на матерен език. Не пропуска да агитира за политическо освобождение по при мера на гърците. Тази негова дейност ми позволява да отхвърля тезата за неговия гръцки произход. Иван Неделчев пише, че Хрисант Бодури пристига в Стара Заго ра през 1848 година по искане на българската черковна община647 и цитира като източник на информация „Хронологическото описание” на хаджи Господин Славов. Това е некоректно твърдение, защото на практика местната българска община се формира една година покъсно – през 1849. „Нашите български първенци на града, [...] често пъти ходяха в Едерне за изпъждането на някои аянин или кадия; и там като гле дали, че [...] християните от старо време си имали община, съставена от няколко избрани частни лица от първенците на този град, която [...] нареждала черковните, училищните и общинските работи [...] Тази община много се понравила на нашите първенци и по нейния

newly established modern Greek state, as well as in the Balkans and the Eastern Medi terranean region, its socio-historically significant role has been decisive for the produc tion of knowledge and culture in the country.” Цит. от: https://en.uoa.gr/about_us/

(1352 – 1878).

изд.

библиотека]. Достъпно

https://m5.chitanka.info:8443/cache/dl/Krystxo_Manchev_-_ Istorija_na_balkanskite_narodi._Tom_1_-_5818.pdf

22.06.2022]

х.

съч.,

пример съставиха и те в града ни една таквази община...”648 Новосъздадената институция е отражение на настъпващите промени и включването на християните в местното управление. Наричана „църковна” заради османската власт, общината става център на самоуправлението на българите след 1850 година по религиоз ните, стопански, просветни и здравни въпроси. Опирайки се на формално провъзгласеното равноправие и свобода на вероизповеда нието, тя развива богата и разнообразна по съдържание обществена дейност. Инициативата за пристигането

д-р Бодуров е подета и реа

Иван Стоянов със съдействие то и връзките на Александър Екзарх преди учредяването на българската община в града.

от хаджи Господин

Съпоставянето на имената на „абонатите” с тези на членовете на общината649 ми позволява да направя следния извод: привържениците на модерната за времето си медицинска практика са предимно млади хора, докато участниците в местното самоуправление са по-улегнали, по-консервативни, но заможни българи650. Наложеният принцип на „абонация” е интересен прототип на организираното обществено здравеопазване. Появата на идеята за абонамент и неговата практическа реали зация могат да бъде обект на специално проучване. Ясно е, че местните българи го познават и прилагат в средата на ХІХ век, за да си осигурят добри медицински грижи. В своята практика д-р Хрисант Бодуров лекува и неабонати срещу 5 гроша на визита и умерени цени на лекарства, но както отбелязва хаджи Господин Славов, такъв хо норар взема само от заможните, а бедните лекува безплатно и дори настоява

Кюркчи, х. Вълчо х. Стамов и Сава х. Тодоров”, [...] събраха се младежите Иван Стоянов (Обр. 8), Господин Славов (Обр. 9), Манол Иванов, х. Андон х. Митов, Тодор х. Ко сев, Стоенчо Тодоров, Сава х. Стоев, Начу Георгакев, х. Димитър х. Пенчов, Тачу Ников и др.” (Славов, х. Г. Хронологическо

Първообраз на днешните

с. 59)

кампании за набиране на средства за ле

тият лекар проявява хуманизъм и чувство на социална справедли вост, като „от сиромасите, освен дето не взимаше нищо за визитите си, нито за лековете, а още сам ходеше да събира от богатите си абонати или настояваше да се събират парични помощи за сиромасите и бедни болни, за да се хранят и гледат както трябва за по-скорошно оздравяване”652. Той се отличава с милосърдие и човеколюбие – две качества, за които споменава в писмото си Александър Екзарх. До казва на местните българи качествата си на лекар, полагащ грижи за оздравяването и възстановяването на болните. По време на пребиваването си в Стара Загора д-р Бодури ста ва фамилен и общоградски доктор, чиято практика се доближава до тази на по-късно появилия се семеен лекар. Чувството му за справедливост е силно развито и провокира реакция срещу всяка неправда, на която става свидетел. Разказва се за случай, когато докторът се явява в конака, за да разкрие злоупотреби на турски големец и тази му смела постъпка предизвиква изумлението на властниците, кои то стигат до заключението, че само луд човек може да говори така на султанския наместник. Така, освен като лекар, той се проявява и като активен гражданин. Атанас Илиев оценява положителното му влияние сред бълга рите в Стара Загора, което се „дължи най-вече на доброто общество, в което се намирали, а особено на близката дружба с лекаря Хрисанда, най-просветния човек по това време в нашия град”653. Мнозина младежи се събират в неговата къща в неделен или празничен ден, за да слушат напътствията му. Той не пропуска случай да говори за начина, по който трябва да се извоюва българската политическа не зависимост – чрез въстание, като дава за пример гърците. Друга страна от работата

абонация в Стара Загора. Този „учен” доктор (както го наричат едни) или още „дели хеким” (както го определят други) успява да убеди мъжете, най-вече младежите, да изхвърлят старите турски костюми и да ги заменят с нови европейски дрехи. Съпругата му Хрищица – учена и добра българофилка гъркиня „която за скоро време се научи да говори български...”654 – полага усилия да преобрази жените в Стара Загора. Тя ги учи да ходят гологла ви или забрадени само с мушия, да носят гиздави дрехи по цариград ската мода655. Показва им тънкостите на шева656, като някои от тях се препи тават по-късно с този занаят. Семейство Бодурови работи всеотдай но за повишаване на образованието и културата на местните жители и за укрепването на „едва възбуденото ни народно чувство между двата пола на съгражданите ни еднородци”657. Благодарение на лич ните и професионални си качества Хрисант Бодуров успява да спечели уважението на старозагорци. Той се привързва към града и има желание да се установи в него. Заминава за Цариград, за да снабди спицерията си с лекарства и да се върне отново. Но неговата лекарска, просветителска и обществена дейност в Стара Загора е прекъсната от избухналата Кримска война (1853). Високата порта заставя всички гръцки поданици (какъвто е и д-р Бодуров) да напуснат пре

654 Славов, х. Господин. Хронологическо описание..., с. 60.

Съпругата на лекаря учи местните жени да шият и бродират по-тънки работи. (Вж. Илиев, Атанас. Спомени..., с. 19)

Доколко са полезни съветите на Хрищица, трудно е да се прецени. Иван Богоров, който учителства в Стара Загора през 1844 г., а след това посещава

във

и носат отвън мъжки гащи

по-богатити ся наметат през глава с черно наметало уж по едренската мода, чтото една ескизагорка ся види тъй половина калугерка и половина мирянка. Тии немат никаква цивилизация, та като влезе чловек в къщята им, жената и най-паче момата ся чоят да му проговорят друго освен едно „добре дошле” и побегват като диви. Те са хубавици, повишето чернооки тип, обаче облеклото им ги прави да ся видят най-грозни и най-гнуснави. Чловек чясто среща отвратителни чюдовища млади жени, обути в черни мъжки гащи, с провеснати бели учюкури без пояс, да държат малко детя на гърдити си и да го подояват“. (Богоров, Иван. За народна свяст, доброто поминуванье и родна реч. Избрани произведения. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1970. с. 224) 657 Славов, х. Господин. Хронологическо описание..., с. 60.

делите на Османската империя. С огромно нежелание местната бъл гарска общност се разделя с любимия си лекар. Тя засвидетелства публично своето уважение и благодарност с писмо дo „Цариградски вестник”658. Като причина за заминаването на доктора се изтъква „заболяване на съпругата му”, съобразно похватите на тогавашната ориенталска дипломация. След края на Кримската война д-р Хрисант Бодуров, който пре бивава временно в Гърция, отива в Цариград, откъдето възнамерява да се върне в Стара Загора. Желанието му не се осъществява, защото

османското правителство има нужда от военни лекари и го задържа на служба в столицата. Скоро след това е преместен от Високата пор та в азиатската част на Османската империя. Хаджи господин Славов споменава, че е изпратен като военен лекар в град Езиргян659. Оттам той пише няколко приятелски писма на свои познати в Стара Загора, в които излива възмущението си „от варварщината и дивотията на тамошните манафи”. Периодичният печат обаче съобщава за друга дестинация – Ха леп660. Това затруднява точното проследяване на живота и кариерата на д-р Бодуров. Със сигурност може да се приеме, че тя приключва в азиатската част на Османската империя, където той умира. В „Цариградски вестник” от 10 ноември 1856 година се съоб щава само, че е починал661, без да се споменават подробности около смъртта му. Тази бележка опровергава приетата от някои автори крайна година на престоя му в града. Според Васил Стефанов662 док торът практикува в Стара Загора до 1858 година. Нейчо Кънев пише, че „двамата (със съпругата му – б. а.) развиват и широка просветна дейност. Това става

време на Кримската война”663 . Цитираното твърдение е неточно, защото по това време воен ните действия са приключили и вървят мирните преговори, а като причина за отпътуването се изтъква болестта на Хрищица, „за която дано даде Бог да оздравее и скоро да се върнат със съпруга си в нашия град”664. По силата на обстоятелствата семейството на д-р Бодуров не успява да се завърне в Стара Загора. „Градът остава дълго време без дипломиран лекар и без добре уредена спицерия, с което полето за работа на така нар. хекими и

билери било широко открито. Но старозагорци вече познали ползата

от „учен” доктор и сами се заели да изпратят трима старозагорски младежи да учат медицина в Париж.”665 Последното известие, публикувано в рубриката „Разни новини” на „Цариградски вестник”666, съобщава следното: „Мнозина познава ха г-на Хрисанта, който бе много време доктор в Ески Заара. Он ся бе наредил тук доктор на цариградска служба и после определи се за Мараш в Анадол, гдето бе отишел преди пет месеца почти. Сега дойдоха известия, че он умрел преди един месец [т. е. през октомври – б. м.] в този град и вси, които го познаваха, сожалиха го много. Он остави една млада жена вдовица с едно момиченце на десет месеца”. След заминаването на Бодуров жителите на града отново оста ват в ръцете на „четири-пет души шарлатани и касапи евреи, които за каквато и да е болест церяха с пускане на кръв и разхлабителни хапове”667. През 1856 година668 в Стара Загора се установяват д-р Ге орги Миркович669 от Сливен, завършил медицина във Франция, и д-р

[Сто и петдесет] години община .., с. 12.

вестник, г.

от Наполеон III със сребърен медал. Връща се в родния се град Сливен като практикуващ лекар през 1857 – 1858 г. През 1858 – 1859 г. е градски лекар в Стара Загора, след което заминава за Цариград и участва в униатското движение. През 1860 г. става ди

Леонид Георгиев, образовал се известно време в Гърция и практи кувал на няколко места. Те пристигат по покана на хаджи Господин Славов и Иван Стоянович, одобрена от местната община, за да лекуват само българите от града срещу годишна заплата от 45 хиляди гроша. Докторите се задължават да имат своя спицерия и да церят болните без никакво друго възнаграждение, включително и за визита. Според договореностите лекарствата се заплащат от заможни те граждани, а за по-бедните се дават безплатно. Споразумението е подписано от представители на общината и по двама първенци от всяка българска махала. Взема се решение заплатата на лекарите да се разпредели между българските данъкоплатци като данък „махленски разноски”670. Това положение продължава малко повече от година, а после д-р Миркович заминава за Сливен671. В Стара Загора остава само д-р Леонид Георгиев като свободно практикуващ лекар, който се жени и става „тукашен гражданин”672 . През 1864 година местната българска община сключва конт ракт с д-р Димитър Павлович673, който е завършил медицина във Виена. По същото време в града пребивава и неговият брат Николай ректор на Българската гимназия в Болград (Бесарабия), като едновременно е и градски лекар. През 1864 г. се премества в Браила като лекар. Там взема участие в образувания през 1866 г. таен революционен комитет. По-късно е арестуван. Лежи в затвора в Цариград и след това е изпратен на заточение в Диарбекир. След освобождаването си участва в политическия живот на Следо свобожденска България. Ученик е на Петър Дънов. (Вж. Михалкова, Станка. Д-р Георги Миркович – първият класически хомеопат в България. 28.11.2011. [онлайн]. – В: Самуел Ханеман [сайт за историята, постиженията и възможност ите на

Павлович, който изписва църквата „Света Троица”674. Така братята675 намират реализация в Стара Загора, като единият получава възмож ност да твори, а другият – „праксис сред що годе цивилизувани (инди галантни) хора, населен град с най-добра сполука, гдето един доктор най-лесно щастен може да бъде”676 . Условията между младия лекар и българската община не предвиждат обслужване на „абонация“, но след едногодишния му престой в града тази форма се превръща в практика и броят на пациентите му нараства. В Стара Загора д-р Павлович урежда първата аптека по европейски образец, като кани от чужбина спицерина Рожич за уп равител. Освен като лекар се изявява и като член на училищното на стоятелство на местното училище677. До 1865 година всички класове се обучават от един учител, като в една класна стая учат слято два класа. Д-р Димитър Павлович прави реформа в преподаването по примера на европейските учебни заведения, като въвежда „класно-урочната система”. Всеки клас се отделя в самостоятелна класна стая, обучението се води от раз лични учители. Освен преподаваните дотогава български език, история и география, земеописание на европейска Турция, свещена история, катехизис, богословие, математика, естествени науки, чужди езици (гръцки, турски, френски), той въвежда и физика, химия, ботаника, зоология, антропология, логика, риторика. По негова инициатива започва да се преподава българска исто рия. Периодично докторът изнася лекции по хигиена и здравеопазване.

Стара

Загора678 и се въвеждат похвални листи. Реформаторската му дейност е подлагана и на критика от мест ната българска общност като несъобразена със знанията на учениците и подготовката на учителите679. За подобряване на процеса на обучение той успява да набави най-съвременни помагала и учебни ци за училището. В продължение на две години Павлович лекува и образова старозагорците. По препоръка на „достойния и единствен тогава в града ни доктор”680 Анастасия Тошева напуска старозагорското девическо училище681 и заминава на лечение в с. Енина. Лекарят се жени за Те офания, дъщеря на търговеца Анастас х. Стоянович682. И двамата от пътуват от Стара Загора през 1866 година. Местните български първенци усещат пулса на новото време и вярват, че просвещението е път към промяната. Те търсят възмож ности за образоване на младежи от града в чужбина. През 1863 година на среща в Цариград хаджи Господин Славов, Александър Екзарх и Костадин Ранов разискват начина, по който могат да се изпратят в странство няколко момчета, „във вид на стипендианти при съседните нам правителства, както в Сърбия или във Влашко”683, които като се завърнат образовани, да бъдат учители и лекари. След няколко месеца Славов получава писмо от Александър Ек зарх, с което последният го информира, че могат да бъдат изпратени четирима младежи в Букурещ, за да учат медицина, с прошение на общината до княз Куза, с което се иска разрешение от правителство то за приемането им като стипендианти.

1864 година

„че

влашкото минис

Ески Загра четирима

като стипендианти на това правителство”.684 Избрани са Начо Планински, Вълко Белимезов685, Георги Деми рев и Генчо Белчев – тогава на възраст 15 – 17 години. Подготвят им се тескерета686, а х. Господин Славов ги кара да подпишат разписка, че след завършване на образованието си, те ще се завърнат в Стара Загора, за да работят като лекари и ще плащат минимална сума, за да възстановят разходите на общината, направени по изпращането им в чужбина. Едва след пристигането на младежите в Букурещ и настаняването им в пансиона на медицинското училище, Славов уведомява всички членове на общината. Само двама се противопоставят на за минаването687, а останалите вземат решение да изпращат всеки месец по четири минца688 на момчетата за издръжка. През 1866 година д-р Павлович се отправя към Свищов, а ста розагорци отново остават без квалифициран лекар. Опитите да се подготвят местни младежи в медицински училища продължават. През 1868 година Хуршид паша при посещението си в Стара За гора разглежда главните мъжко и девическо училища и остава доволен от положените грижи за образованието. При визитата на валията в къщата на хаджи Господи Славов българските първенци полу чават обещание за съдействието му по изпращане на двама младежи на обучение в медицинското училище в Цариград. По този начин за Одрин, а оттам за столицата на империята, с помощта на Одринския валия заминават Михаил Коларов и Райко Колев. Те пристигат и се „натъкмяват”689 в гореспоменатото училище, а Господин Славов отправя молба към д-р Стоян Чомаков, който живее в Цариград, да ги надзирава. След време се

загорски младежи, за да се осигурят дипломирани лекари, които да обслужват българите в Стара Загора, завършва с неуспех. През 1869 година в града се връща Тодор Стоянович692, който вече е завършил медицина в Монпелие на разноски на баща си Иван Стоянов. Българската община иска да го направи градски доктор, но среща съпротивата на евреите х. Аврам хеким и Шуа и други, които с „техните шарлатански книги бяха станали хекими и с ласкател ствата и лъжите си експлоатираха простото население и [с] ра болепното си обхождане с големците турци бяха придобили голямо влияние при тях”693. Тя подготвя и отправя махзар694 по съвета на од ринския валия Мухлис паша и така си осигурява оставането на д-р Стоянович в града. Той е роден в Стара Загора през 1844 година. Завършва Светиниколското мъжко училище и продължава образова нието си в Букурещ, Париж и Монпелие.

Медицинската му дисертация е първият научен труд на българин в областта на урологията през ХIХ век695. Д-р Стоянович лекува старозагорци до Руско-турската война (1877 – 78). Името му се появява в спомените на Христо Шиваров за арестите след опита за въстание през септември 1875 година и мъченията, на които е подложен в затвора по време на разследването председа телят на местния революционен комитет Кольо Ганчев696. „На турските бееве с тласкание и плесници той бе изведен отвън на присъствената стая и завлечен в конюшнята. Перото се отказва да опише всичките мъки и зверски изтезания, на които през целия ден беше подложен този доблестен юнак и верен български патриот. Не стигнаха разните начини на малтретиране, не стигнаха мъките, които търпя от клещите, с които късаха месата му, но през нощта кървав, слаб и измъчен беше заставен да гледа в светлината

не издаде никого. В такова положение Колю Ганчев беше поверен на грижите на градския лекар д-р Стоянович697, извънредните старания на когото го излекуваха и той остава небутнат вече от турците до пристигането на Цариградската следствена комисия”698 . Като добър познавач на френския език, ангажиран с подобря ване на здравеопазването на българите, д-р Стоянович превежда книги, свързани с хигиената. Той е най-дълго практикувалият лекар в града през възрожденския период. През 70-те години на ХIХ век се завръщат още двама от изпратените на обучение в Букурещ на издръжка на Старозагорската цър ковна община младежи – Начо Планински699 и Венко Гръмников700. Според хаджи Господин Славов това се случва през есента на 1871 година701. Други автори приемат, че младите лекари идват в града през 1870 година702. Неясна е причината, поради която те не изпълняват поетия предварително ангажимент – да практикуват медицина в родния град. Д-р Гръмников се договаря с общината на Татар Пазарджик, къ дето остава до края на живота си. Д-р Планински703, въпреки краткия си престой в града, въздейства положително на културния живот на

697 Цитирайки този абзац в книгата си „Старозагорският революционер Кольо Ганчев” Христо Йонков прави бележка, че името на доктора е не Стоянович, а Павлович, което не отговаря на фактологията. Йонков, Христо. Старозагорски ят революционер..., с. 122.

698 Шиваров, Христо. Цит. съч., с. 62.

Начо Планински (1847, Стара Загора – 1895, Сливен). Учи медицина в Букурещ, където става един от основателите на българското читалище. През 1870 г. е лекар в Стара Загора, където развива и театрална дейност: под негово ръковод ство е открит театралния летопис на Стара Загора с комедията „Малакова“ от Петко Р. Славейков. На следващата година заминава да живее и работи в Сли вен. След Освобождението е окръжен лекар на Сливен и вторият управител на сливенската

165

Стара Загора с поставяне началото на самодейния театър и първите общоградски представления704. Успоредно с респекта и доверието през разглеждания период обаче вървят и съпротивата и недоверчивостта към учените док тори. Свидетелство за това, че не съществува единно отношение към личността на лекаря, е обстоятелството, че българите трябва се научат да разпознават истинските лекари сред тълпата шарла тани. В обобщение се налага изводът, че медицината като наука се

интересува от същите фундаментални проблеми, които вълнуват отделната личност – раждането и смъртта, болката и страданието, спасението. Нейното развитие през ХIХ век, макар и бавно, променя възгледите на българина за здравето. Болестта е неизменна част от човешкото съществуване, тя е едновременно заплаха и особен фено мен, който дарява с опит и познание. Знанието за болестите, усвоено в чужбина, е неразривна част и от развитието на медицинската практика у нас. В прехода към Новото време български младежи продължават образованието си в градове с утвърдени университетски традиции – Париж, Монпелие, Виена, Мюнхен, Москва, Берлин, Атина и др. (а от втората половина на XIX век и Букурещ и Цариград), като една част от тях се насочва точно към медицината. След завръщането в Българско дипломираните ни лекари, дори когато не работят като такива, насочвайки се към различни области на обществено-политически и културен живот, участват във формирането на модерните представи за лекарското изкуство, за болестите, лекарствата, хи гиената. Имат принос в областта на книжовно-просветното дело и културата. Те работят

външност и модни дрехи, с разкрепостено мислене и европейски об носки). Това поражда уважение и доверие към него, в резултат на което е допускан все повече до тайните кътчета на домовете и душите. Здравното познание бавно започва да се налага от просветените като морална отговорност на всеки индивид към себе си: „Да познае себе си, да си разбере тялото и как са устроени, па что вършят оръдията му, то нека бъде найпървата грижа всякому, комуто тегли сърце за здравие и хубост“705. Така се разчупват утвърдени стереоти пи в тази област. До този момент грижата за здравето е подвластна на съвкуп ност от традиционни практики и вярвания, обединени под общия термин – народна медицина. Макар някои постулати на народното лечение да са признати и днес от медицинските специалисти като ефективни и благонадеждни, то редица схващания за причинители те на болестите, подходът и средствата на лечение през разглеждания период са плод на наивитет и необразованост, който понякога има злощастни последици. За просветените българи медицината е една от важните общественозначими науки, чието усвояване е призвание само на мал цина способни. Променя се обществената значимост на лекаря, кой то не е просто лечител, усвоил тънкостите на знахарския занаят, а е професионалист, положил много старания да изучи сложната материя на медицината, и неговата мисия е да вложи цялото си познание

тел в града имахме К[остадин] Ранова, и за доктор-лекар имахме Хри санда Бодури, в него време българската ни интелигенция, състояща се тогава от лицата Ив[ан] Стоянов, Г.С., А[ндон] Митов, Ст[оенчо] Тодоров, Т[одор] х. Косев, Н[ачо] Георгакев, х. Д[имитър] х. Пенчев и брат му Ив[ан] х. Пенчев, Таню Стоянов и други от неакарджалий ската махала [ ] лятно време всеки празничен и неделен ден се събираха по къщята си за разговор, а зимно време през дългите нощи почти всяка вечер са събираха пак в къщите поред за развлечение, понякогаш за угощение, и в него време като нямаше да се критикува нито правителството, нито опозицията му [...], а се ограничаваха разговорите и размишленията

добрия успех на училищата, за образование[то] на юношеството и на двата пола и за разбуждането и развитието на народното ни чувство“706 . Вероятно в резултат на подобни срещи и разговори след 1856 година, когато е създадено първото читалище в Свищов, в българските селища постепенно се появяват и умножават подобни самобитни автономни културно-просветни сдружения.

В условията на липсващи български държавни институти те запълват потребностите от културни общности и се превръщат в изразители на социалните и просветните стремежи на българския народ. Основните принципи, върху които се изграждат тези оригинални институти на зараждащото се българско гражданско общество, са демократизъм, доброволност и общодостъпност, възможност за участие на различни социални и възрастови групи, изборност и мандатност на ръководните органи. През 1860 година, вероятно, се открива първото

в

Шишков, който ста-

съч., с. 36); По въпроса има и трето мнение: Нейчо Кънев, без да се позовава на източник, посочва, че първото читалище е открито през 1858 г. в махалата Акарджа, а през 1860 г. се открива общоградско читалище (Вж. 150 години община Стара Загора, с. 18).

Т[одор] Шишков, Ив[ан] Стоянова и Г. С. беше се възбудила мисъл да се учреди в града ни едно читалище, в което по празниците и в не делните дни да се събира както интелигенцията в града ни, тъй и другите възрастни българи, които не са имали честта в младостта си да придобият някакво учение и да прочитат вестници, които ще им достави читалището и да узнават какво става по света, тъй да прочитат и някои други книги, които би им давали храна и за разви тието и подкреплението на народното чувство“708 . Различните източници посочват различни години на създаване на първото читалище в Стара Загора709. То се появява за утоляване на жаждата за просвета. Изработен е устав710, който урежда дейността и целите му. Предвижда се институцията да се издържа от волни помощи и месечна вноска на членовете в размер на 5 гроша, а с набраните средства да се закупуват вестници, списания и книги. Свиква се общо събрание за учредяването му в Светиниколското училище711. В него се записват 40 души. Избира се читалищно настоятелство. Помещава се в една от стаите на Светиниколското училище, където в библиотеката му712 за кратко време се събират много книги и вестници. Читалището бързо се превръща в разсадник на просвета. То не остава изолирано и по въпросите от общоградски и национален характер, включително и борбата срещу унията713. Работи успешно до 1864714 година, като в него членуват около 150 души, а библиотеката му съдържа 500 – 600 книги. Закрива се временно през същата година715.

монолитна

бено по въпроси, свързани с разходването на общинските средства. Финансовите мотиви и борбата за власт не почиват на политически различия между воюващите групировки. Те използват като арбитър официалната власт, за да разрешат конфликтите си. Вътрешните ежби и борби в средата на 60-те години на ХIХ век са добре описани от хаджи Господин Славов716. „Махленските“ приоритети на българ ските първенци, понякога сведени само до личните им „ръководни“ амбиции, се отразяват негативно на училищните дела, общинската и читалищна дейност. През 1866 година „неакарджанската партия, да се покаже угод лива към акарджалиите, намериха за добре да преместят читалището в Акарджанското мъжко училище при хавуза, гдето премести ха и библиотеката му в една стая на горния етаж на училището и там вече начнаха да стават заседанията на читалищните членове, на които представителите, след заминаването на учителя Т[одор] Н. Шишкова за Париж, се меняваха и временно се изпълняваше предсе дателската длъжност от главните учители“717 . Манията за първенство между гражданите постепенно утихва, а междуособните лични страсти остават на заден план. Читалището в Стара Загора активизира дейността си и всяка неделя урежда сказки и изнася театрални представления. През 1868 година към него се създава оркестър. То се грижи за образоването на гражданите като организира „вечерно училище зимно време“. В читалището се събират възрастни ученици от еснафите и други от „работническата класа“, около 50 – 60 души, разделени на малограмотни и неграмотни. Пър вите се учат на граматика и правопис, вторите

соченост. Според вестник „Право“ тези представления са насочени против европейската женска мода721. Начо Планински (Обр. 15) инициира и организира друго театрално представление през 1871 година722 – на драмата „Многостра дална Геновева“. Атанас Иванов обобщава в спомените си „Читали щето даваше представления в полза своя и на училището (него време най-обикнати пиеси „Михал“723, „Геновева“724 и „Криворазбраната цивилизация“725)726. Според Христо Йонков, който публикува фотография727 на дейци от старозагорското читалище, то се намира в махалата Акарджа и се именува „Просвета“ (1873)728. Членовете му, между които е и Ми хаил Жеков, се занимават не само с просветна, но и с революционна дейност. През 1874 година е свикано общо събрание на членовете за определяне на ново читалищно настоятелство. За председател е избран Георги Бенев, за библиотекар – Петър Иванов729, за касиер – К.

721 Цит съч., с. 132. В изследванията се води дискусия кое е първото представление в Стара За гора – „Малакова“ на П. Р. Славейков (вж. Неделчев, Иван. Летопис..., с. 159; 120 години читалище „Родина“, Стара Загора, 1980, с. 43) или „Момичешки разговори“ (диалог против модите) от Д. Т. Душанов (вж. Димитрова, Светла. Първото театрално представление. – В: Везни, (г. ХI), 2001, № 9, с. 108 – 109). Антон Михайлов предлага трета версия: в края на учебната 1863 – 64 година учителят Пенчо Друмев кара 3 ученици да играят роли. Един от тях е Петър Иванов. Изправени пред публика, те провеждат разговор, който по думите на Атанас Илиев „станал важно събитие, нещо като рядко театрално предста вление“. (Вж. Петър Иванов (1847 – 1987). [Брошура]. Стара Загора: Печ. Митьо Станев, 1987, с. 5)

Йонков, Христо. Старозагорският революционер..., с. 33.

„Михал Мишкоед“ на Сава Доброплодни.

„Многострадална

, Атанас.

Кръстьо

Добри

Съч.,

поставени в една от стаите на читалището ни, но пълен един долап с книги без всякакъв ред и без всякаква цел не може да се нарече библиотека“ –казва Петър Иванов. Той прави анализ на нерадостното състояние, в което е

Жеков. В новото ръководство влизат амбициозни млади хора, които предприемат енергична просветна дейност. Уреждат се сказки в „училището на махалата Акарджа“730, на които присъстват не само българите от града, но и от селата. Мест ното читалище поддържа връзка с училищата. Оркестърът на Кольо Ганчев изнася музикални програми в региона731. Следващата година (1875) работата на организацията е посо чена като положителен пример за подражание заедно с читалищата в Тулча, Пловдив и Свищов732. В списание „Читалище“733 е публикуван подробен отчет на председателя за дейността на организацията през 1874 година734. В него, наред с просветната работа, се обръща специално внимание на осигуряването на нови книги и периодика за библиотеката и грижите, които се полагат за тяхното подреждане и подвързване. Голяма част от читалищните дейци са арестувани след Старозагорското въстание, поради което работата замира. Събираните със заварил библиотеката, и на положените усилия за въвеждане на ред. Говори за необходимостта от набавяне на български книги и необходимостта от подвър зване на вестниците. „От де ще черпят информация бъдещите ни историци за народния ни живот, ако не от вестниците?“ – възклицава той.

730 Илиев, Атанас. Спомени..., с. 136.

Михайлов, Антон. Цит съч.

В бележка под линия Железник (Стара Загора). Вж. Читалище, г. V, № 1, с. 12.

Читалище, г. V, № 3, 15.02.1875 (Вж. Изложение по делата на читалището през 1874 г., изготвено от Георги Бенев)

Годишното отчетно събрание на читалищните членове се провежда на 5 януа ри 1875 година. „В разстояние на 14-годишното си съществовуние, нашето читалище е претърпяло не малко променения.“ – се казва в Изложението. Разглеж да се трудното положение, в което организацията изпада през 1873 година. За да се преодолее кризата, тогавашният председател Спас Фетваджиев отправя

в неделно учили ще срещу заплащане със средства от касата на читалището. Отправя се призив да се подаряват книги за именните дни. Читалището се издържа от членски внос, волни помощи и лихви. Отпуснати са помощи за ученици и за строеж на училище в с. Дражаново (Неврокопско). Информацията, подготвена от Георги Бенев, за работата на старозагорското читалище през 1874 година е поместена в бр. 3 на списание „Читалище“. (Читалище, г. V, № 3, 15.02.1875 (Вж. Изложе ние по делата на читалището през 1874 г.)

вре

градски

Славейков

Любен Каравелов

на българка

новото време те

които да под

След първото сдру жение на жените

Лом (1857) подобни културно-просветни организации възникват и в други градове. Различните изследователи на женското движение през Възраждането не са единодушни относно техния брой735. Около създаването на старозагорското женско дружество съществуват известни неясноти в мемоарната литература. Според Анастасия Тошева736 то е учредено през 1865 година и се именува „Майчина грижа“. Според Атанас Иванов – по Коледа, в дома на хаджи Господин Славов се полагат основите на дружество „Майчина любов“, което започва да действа в началото на 1866 година. Същата година сочи и Димитър Хаджигенчев – Бечу, а според Теофано Попова тя е 1871737. Информацията от периодичния печат738 показва, че 735 Според Ал. Пундева-Войникова те са около 20 (вж. Пундева-Войникова, Алек сандра. Българката през епохата на Възраждането. София: Български женски съюз, 1940); според В. Паскалева – над 40 (вж. Паскалева, Виржиния. Българ ката през Възраждането, София: ОФ, 1984, с. 167); Бойка Василева приема, че са около 50 (вж.: Василева, Бойка. Българските женски организации през Въз раждането. – В: Годишник на Софийския университет – Исторически факултет. (ГСУ-ИФ). Т. 70, С., 1980. с. 290); според Маргарита Чолакова са 61. – Вж. Чолакова, Маргарита.

жените в града се сдружават през 1869 година739. Организацията е именувана „Майчина любов”, като учредителките си поставят за цел да подпомагат със средства и по всякакъв начин училищата в града. Първата председателка е Тошка Господинова740. Още в началото на дейността си дружеството събира сумата от 4000 гроша, предви дена за издръжка на бедни ученички. На 1 януари 1870 година то приема свой устав и избира настоя телство в състав: Захарина Митова, Еленка Стоянова и др.; за касиер е избрана Теофана Иванчева, а за председател – Анастасия Тошева. Събира се немалък начален капитал на дружеството. То създава и из държа пансион към девическото училище, организира сказки. Под помага със средства десетки девойки да учат в местните училища и в чужбина. Поради всеотдайната си работа старозагорското женско друже ство добива популярност далеч извън пределите на града741. То има свой печат, поръчан в Цариград742. Развива активностите си на основата на постъпления от членски внос. Атанас Иванов, който освен учител е и касиер на организацията, пише: „годишно плащаха членовете по 20 гроша, по-сетне по 10 гроша“743. Използват се и други начини за набиране на средства за добри каузи, сред които са и теа тралните представления в града744. Според отчета на дружеството за 1870 година то получава „извънредни помощи“ в размер на 500 гроша от Цариград, Русе и сапунджийския еснаф в града745. През 70-те години на XIX век възрожденското общество правил но преценява нуждата от контакти между читалищата и женските

които са обединени от общи културно-просветни цели746.

на съвместната им

ществяват заедно: изнасяне на сказки за възпитанието на женския пол, за равноправието на жените и грижите за децата. Сближава ги работата по подготовката на театралните представления. В края на 1870 година747 в Стара Загора се изграждат специал ни комисии от членове на читалището и женското дружество за из работване на костюмите за пиесата „Многострадална Геновева“748. За сцена се използва просторната зала на първия етаж на новопос троеното главно девическо училище при църквата „Св. Богородица“. „Кулисите за сцената бяха изрисувани от тогавашния учител Наню

749. Посоченото представление, дадено по Великденски

празници (1870), е озвучено със „сладките хармонически гласо

на музикалните инструменти, подкарвани от особена комисия“

така привлича още повече „вниманието и любопитството на зрителите“750 . Женската организация в Стара Загора влиза във връзка с игумена на Мъглижкия манастир Хрисант и благодарение на съвместните им усилия 10 ученички от девическото училище прекарват лятната ваканция през 1870 година в манастира, който поема разноските по престоя им751. Дружеството се грижи за издръжката на две момичета във висшето девическо училище в Прага през 1871 година752. Де войките, получили образование, се задължават да станат учителки в града след завръщането си753. Със съдействието на „Майчина любов“ се урежда девически пансион в Стара Загора. Организацията поема разходите за престоя и за прехраната на 6 сиромашки момичета по време на обучението

риградското изложение от 1873 година756. Идеята принадлежи на благодетелното братство „Просвещение“ и се реализира от 14 жен ски организации757. В няколко броя на вестник „Напредък“ Елена Георгиева от Стара Загора публикува статията „Гимнастиката“, в която изтъква нейното значение за децата и дава съвети за изпълнението на упражненията758. След погрома на Априлското въстание дружеството приютява осиротели момичета и момчета от „разорените в Пловдивско села“759 . През април 1877 година техният брой надхвърля 100 деца760. „Майчина любов“ проявява активност по време на посещението на лейди Странгфорд в Стара Загора. Пред нея се представят „две депутации от черковно-училищната община [...] и женското дружество и връчват по един благодарствен адрес. Гражданите, а най-вече женското тука дружество ся постараха да я приемат колкото им бе възможно по-добре“. Заедно с „управлението на женското дружество“ в тържеството участват и „целите тела на училищното настоятелство, черковно-училищната община, учителският корпус от главните учи лища мъжко и женско“761 . Специално подготвена програма по произведения на П. Р. Славейков е изпълнена от сирачета от пострадалите селища762. В апела, 756 Балчев, Владимир. Идеята за първото българско изложение. – В: Архивен пре глед, 1991, № 4, с. 55 – 60. Вж. Слова, произнесени при Първото българско изложение в Цариград на 29 юния 1873 Напечата са с иждивението на г. С. Илича в чест на женските дру жества из отечеството ни. Извлечени от вестник „Право“, Цариград, 1874, с. 15 (из словото на T. H. Шишков) 757 „В Цариград през 1873 г. Българското благодетелно братство „Просвещение“ решава да устрои благотворителна лотария. П. Мусевич обхожда цяло Българ ско, дори зад граница стига, за да събере помощи и разни ръкоделия. Откликват женските дружества в Търново, Русе, Свищов, Габрово, Пловдив, Цариград, Сливен, София, Пазарджик и по други места. Получените ръкоделия са толкова красиви, че се решава, преди да

на Петровден) в метоха на Фенер се събират българи от всички краища на Цари град, търговци и първомайстори.“ (Вж.

–

5.07.1875.

,

,

,

,

№ 19, 12.05.1877.

XI, № 127, 15.04.1877.

II, № 19, 12.05.1877.

15.04.1877.

отправен от женското дружество, се казва, че нейното „име ще оста не с златни букви написано в историята на благодетелите на Бъл гарския наш беден народ“, а делата ѝ „ще са благославят с най-голямо уважение от потомството на народа ни“763 . Българските женски дружества, включително и старозагорско то, установяват контакти и с европейски женски комитети, които се явяват в защита на българския народ като Обществото на единб ургските госпожи. През месец октомври 1876 година редакцията на вестник „Зорница“ публикува тяхно писмо до християнките в България, Сърбия, Босна и Херцеговина. В него те уверяват за „сърдеч ното си съчувствие“ и желание „да спомогнат за облекчаване стра данията“ на християнското население на Балканския полуостров764. Изпращат събраната от тях помощ на Централния спомагателен ко митет в Цариград – сума в размер на 150 английски лири „за постра давшите българи“765 . В отговор на тази благотворителна инициатива се появяват няколко благодарствени писма до редакцията на в. „Зорница“766 от българските женски дружества767. Учителките са сред най-дейните им членове. Последната изява на женското дружество в града преди Осво бождението е свързана с организираното посрещане на руските вой ски при влизането им в Стара Загора на 10 (22) юли 1877 година в местността Бадемлика. То е подробно описано от Анастасия Тоше ва. „При встъпването на руските войски в Ст.- Загора аз бех предсе дателка на комисията, състояща се от млади девици за посрещане, за даване букети с приветствени речи, да пеят песни за щастието, че ще видим своите избавители; в моята къща се изучи руския химн:

ването на генерал Гурко, когато му подадох букет и с малко венче украсих сабята му с благопожелание: с тази сабя да разчисти пътя до Цариград; говорих му руски, той с явна радост изговори; „удивлюс что за балкана в самой середине Турцiи, я слышу рускiй язык!“ Гене рал Столетов заплака от умиление, когато при посрещането му с опълченците му подадох букет и го поздравих; последният радостен ден беше, когато се явихме цела комисия в двора на Стама х. Вълков и пеяхме пред великите князе: Николая и Евгения Максимилиянови песента, съставена от г-на Славейкова: „Руский цар е на земята найвелик от всички пръв; русите са наши братя, наша плът и наша кръв“, повикана бях горе, да приведа съдържанието на песента“768. Това е последният щрих към дейността на женската организация преди паметните и трагични събития на 19 (31) юли 1877 годи на769, които променят града. Следа в културния живот на града оставя първото „Съученическо девическо дружество“, основано в Стара Загора в началото на 1871 година по инициатива на Теофано Попова770 и женското друже ство „Майчина любов“771. По-късно Райна поп Георгиева полага „голямо старание“ за създаването на подобна организация в Панагюрище, наречена „Китка“. Тя пренася опита си от Стара Загора772, където членува в девическо то сдружение като ученичка. Членският внос за момичетата е значително по-малък отколкото за жените, поради ограничените им мате риални възможности. Те плащат от 5 до 30 пари. Дописка в списание „Читалище“ възхвалява техните жертви, които „за наший народ са безценни“773. Основната цел на тази организация е свързана с мате

Загора.

– 1929, Стара

Теофано Попова – старозагорката с тъжни очи и голямо сър це. 17.01.2018. [онлайн]. – В: Долап БГ [сайт за култура, изкуство, знание, право славие, пътешествия, мода, минало, кухня, фотография]. Достъпно от: https:// dolap.bg/2018/01/17 [прегледан 02.08.2022])

II, № 12, 15.03.1871, с. 367 – 368.

Райна княгиня Автобиография, документи

материали. [Съст. Вирджиния Паскалева, Руска Патърчанова]. София: Наука

изкуство, 1976, с. 21.

Читалище

I, № 12, 1871, с. 367.

риално подпомагане между момичетата, доколкото им позволяват силите. Дружеството в Стара Загора решава да снабдява „с потребни те книжки по-бедните из съучениците си девойки“774 . Създава се и мъжко ученическо дружество, чийто капитал се съставя от влог на всеки [състоятелен] ученик, а целта е да се под помагат бедните измежду тях, като им се закупуват учебници и пособия775. От 1870 година в града се изявява сформираният местен оркес тър, който съпровожда театралните представления. В него участват: Кольо Ганчев – кларинет, Пенчо Хаджиславов – цигулка, Зафир Пе тков – флейта, и Сава Стоев – ръчна хармоника776. В хода на Руско-турската война се прекратява дейността на дружествата в Стара Загора. Членовете им напускат града. Нерадостна е съдбата на читалището и общината. Председателят на Привремен ната управителна комисия Петко Р. Славейков777 отнася тъжен спомен от управленческата си дейност в града, който по-късно ще излее в „Старозагорчанката“. Цялото културно достолепие – материално и духовно, градено в продължение на десетилетия, изчезва в пламъците на пожара. Със своето активно участие в обществения градски живот чи талището, женските и мъжки дружества дооформят структурата и облика на възрожденския процес.

В заключение, към тематичното разнообразие на глава втора може да се обобщи, че преходът от традиционно към модерно об щество, от традиционна към модерна култура (не само материална, но и в духовен смисъл на манталитет) е сложен и продължителен

държава е част от онзи многостранен процес, който заедно с църков нонационалното движение и революционните вълнения се означа ва в историографията с термина Българско възраждане. През последните два века българите, като поданици на Осман ската империя, са изправени пред предизвикателството да направят своя избор между Ориента и Запада. Това е време, в което на границата на две епохи те намират сили да се самоопределят и да заявят стре межа си към свобода – духовна, културна и политическа. Процесът на съзряване е криволичещ, осеян с подводни камъни, разтърсван от вътрешни противоречия, но тези обстоятелства поддържат интереса към епохата сред българските и чуждестранните изследователи. Духът на Новото време ще се изправи пред нови предизвикателства, за да докаже своята устойчивост и адаптивност.

в условията на

се предприема ново градо устройствено планиране, образованието се регулира от държавата, грижата за здравето се реализира чрез организираната амбулаторна и санитарно-противоепидемична помощ, появяват се местни печат ници и дружества. Хронологически разглежданият отрязък от историята на Ста ра Загора съвпада с Временното руско управление и източноруме лийското време. Темата е важна не само за осмисляне на периода и неговото място в националната история, но и за насочване на вни манието към различните събития и процедури, които формират об ществените представи за миналото и културата на паметта. Духът на новото време се проявява в нови условия. Личности, свързани с просветното, църковното и революционното движение преди Осво бождението, влизат в различно амплоа, придобиват нови отговорности и вземат политически решения.

Законовите рамки, нормативната уредба, политическият и икономически живот в Стара Загора през разглеждания

риод е важна за появата на първите старозагорски печатни издания и творческия полет на духа. Историята на Източна Румелия е обект на няколко самостоятелни монографии и на сравнително малък на брой статии, които засягат различни аспекти от развитието ѝ. Темата се преплита с пе риода на Временното руско управление и съпротивата на българите срещу решенията на Берлинския конгрес. Според Станислав Боянов един от проблемите при изясняване то на кратката история на автономната област е липсата на добре запазени архивни документи от периода на нейното съществуване779. Тя се разглежда предимно като предистория на акта на Съединение то от 6 септември 1885 година. Малко внимание се обръща на специфичните особености в нейното развитие в началото на ХХ век. През 1924 година Стефан Бобчев780 издава книгата „Източна Ру мелия. Исторически преглед, законодателство и правосъдие“, в която анализира относително безпристрастно процесите и събитията около създаването на автономната област и прави преглед на дър жавното ѝ устройство (функциите на централните и местни институции). Проследява „прохождането“ на новото управление в Южна България. Михаил Маджаров781 през 1925 година публикува своя труд „Из точна Румелия“. В изданието описва държавния живот на областта. Разглежда политическото и административно устройство на Източ на Румелия през Временното руско управление, действията на руски те администратори и съпротивата на българското население срещу решенията на Берлинския конгрес. В изложението личат русофил ските му политически възгледи. Описанието на администрацията и институциите

ската общност към Източна Румелия до средата на XX век. След 9 септември 1944 година, в условията на новата полити ческа конюнктура интересът към историята на автономната област постепенно се засилва. През 1958 година излиза монографията на Горан Тодоров782 със заглавие „Временното руско управление в Бъл гария през 1877 – 1879 г.“. Тя е ценен източник за процесите около правното създаване, основните закони и учрежденията на Източна Румелия. Авторският колектив Христо Негенцов и Иван Ванев783 издава книгата „Образованието в Източна Румелия 1879 – 1885“, в която се разглежда неговото урегулиране, развитие и функциониране. През 70-те години на ХХ век е публикувано изследването на Мария Манолова784, свързано с проблемите около създаването на основните за кони на автономната област и ролята на Русия. Най-значима и пълна е монографията на Елена Стателова785. В нея са анализирани обективно всички аспекти от историята на Източна Румелия.

Интересен ракурс върху живота на главния областен град дава публицистичната книга на Маньо Стоянов със заглавие „Когато Пловдив беше столица“786.

Василка Танкова787 през 90-те години на миналия век изследва свободата на печата в Източна Румелия и доказва, че тя е на ниво то на другите независимите държави с демократично управление. Относително голям брой са публикациите, посветени на Съедине нието788 – по темата работят Йоно Митев789, Андрей Пантев790, Илчо

782 Тодоров, Горан. Временното руско управление в България през 1877 – 1879 г. София: Изд. БКП, 1958, 411 с.

783 Негенцов, Христо, Ванев, Иван. Образованието в Източна Румелия 1879 – 1885. София: БАН, 1959, 162 с.

Манолова, Мария. Русия и конституционното устройство на Източна Румелия. София: БАН, 1976, 220 с.

Стателова, Елена. Източна Румелия (1879 – 1885). Икономика, политика и

на ОФ, 1973, 204 с.

Танкова, Василка. Свободата на печата в Княжество България и Източна Румелия 1879 –1885. Пловдив: Свободна

, Йоно.

,

Пантев.

обект

1994,

София: Военно

с.

1985.

София: Народна

1985.

Димитров791 и др. През 2016 година излиза книгата на Станислав Боянов792 „Ин ституции и архиви в Източна Румелия (1878 – 1885 г.)“, която съдържа обзорен библиографски преглед на проучванията по темата. Иван Винаров793 се занимава с политическото устройство на „втора та България“, а Емил Инджов794 – с административната уредба. В регионалните изследвания и мемоари източнорумелийският период е представен лаконично795. Проблемите, свързани с възста новяването на Стара Загора в новите условия след Освобождението, са отразени в спомените на Атанас Илиев796, Андрей Тошев797, Минко Минев798. Те присъстват – понякога по-общо, друг път с акцент върху определени детайли – в историята на Димитър Илков799 и в отделни публикации на Величка Койчева800, Нейчо Кънев801, Елена Пенева802, Живка Кирчева803 и Венета Гайдарджиева804.

III.2. Между разрухата и съзиданието (1878 – 1879)

„Освободителната война заварила град Стара Загора в цве тущо състояние. Търговията и занаятите били вдигнати тука до една такава висота, щото Заара надминавала в това отношение

791 Димитров, Илчо. Епоха 1885. София: Народна младеж, 1987. 792 Боянов, Станислав. Цит. съч. 793 Винаров, Иван. Политическото устройство на автономната област Източна Руме лия. (1879 – 1885). – В: Научни трудове на УНСС Т. 1, 2019, С., ИК – УНСС, с. 295 – 311.

794 Инджов, Емил. Административна структура на Източна Румелия 1879 – 1885. –В: Научни трудове на Русенския университет. Т. 55, 2016, серия 6.2, с. 136 – 142.

на Стара Загора, с. 88 и сл.

Илиев, Атанас. Спомени..., с. 222 – 230.

, Андрей. Цит. съч.

– Стара

град. – В: Старозагорски хроники…, с. 253 – 263.

Кънев, Нейчо, Иван Аяров, Невена Ганева. Стара Загора (1878 – 1945 г.). Стара Загора: Литера принт АД,

с. 8 – 12.

, Елена. Битът на старозагорци

Берое до наши дни. Стара Загора, с.

Живка. Цит. съч.,

–

, Венета. Цит. съч., с.

–

– 103.

Стара Загора

почти всички останали градове в Северна Тракия. Заарските българи се отличавали със своята заможност, предприемчивост, пожертво вателност, ученолюбие и патриотизъм. Старозагорската българска община разполагала с доволно материални средства…” – пише Димитър Илков805. „Романтичното“ благополучие на старозагорски те граждани изчезва в пламъците, обхванали града след тежките сражения на 19 (31) юли 1877 година (Обр. 2). Опиянението от де ветдневната свобода изчезва, изместено от трагедия и покруса806. За гиват невинни мъже, жени и деца, градът е опожарен и обезлюден. Руско-турската война (1877 – 1878) е повратна точка в съдбата на Стара Загора. Градът, безлюден и потънал в тишина, дочаква пов торното си освобождение на 1 (13) януари 1878 година. По думите на Д. Илков, този „светъл брилянт“807 в южните подножия на Средна гора се превръща в „грамада от човешки черепи и кости и купища от руини“808 . След приключване на бойните действия между Русия и Османската империя през февруари 1878 година старозагорци започват да се връщат в града, но го заварват пуст и разрушен. Къщите са разсипани, махалите са осеяни с непочистени трупове на убити, водопроводът e задръстен. Няма подслон за всички. Улиците са запушени от изгорелите здания; голи нащърбени стени и останки стьрчат нався къде; водите, заприщени между изгорелите стени, образуват зеленясали блата; всичко е запустяло. Детайлно описание за състоянието на града през мрачната зима на 1878 година се съдържа в спомените на Минко Минев809: „На

Илков, Димитър. Цит. съч., с.201.

Утин, Евгений. Писма из Българiи [1877]. С.-ПЕТЕРБУРГЪ:

Загора –

Стара Загора) – учител преди Осво

участник

подготовката

Старозагорския опит за въстание през 1875 г. За тази дейност е арестуван и прекарва няколко месеца в Одринския за твор. Освободен е през 1876 г., без право да учителства. Работи като писар, след това се заема с търговия. Служител в Старозагорския административен съвет, работи като счетоводител, главен бирник и финансов началник. Член на Народ ната партия. Поради русофилските си убеждения при управлението на Стамбо лов емигрира в Турция и Русия. След завръщането си в България работи като ад вокат и се занимава с обществена дейност. Кмет на Стара Загора (1912 – 1915).

4 и 5 февруари [1878 г. – б. м.] ходих из целия град, за да разгледам на коя страна са останали здрави здания, и видях, че здрави българ ски къщи и дюкяни са останали само в краищата на града. В средата на града и в западната му част турските къщи почти всичките бяха здрави. Изгорени бяха от самите турци конаците […] Къщите на другите богаташи турци бяха здрави и в една от тях – къщата на Дормуш бей, беше се настанило временното управление на града. Беше здраво и турското класно училище, което беше почти на също то място, гдето е сегашното турско училище [...] Мъжкото класно училище в двора на черквата „Св. Никола” и девическото петокласно училище в двора на черквата „Св. Богородица” в махалата „Акарджа” бяха изгорени”810 . Атанас Илиев811 добавя още тягостни емоции, породени от об становката в Стара Загора: „Завърналите се от бягство в началото на 1878 г. старозагорци, с твърде малко изключения, бяха истински бежанци в родния си град. Те се нуждаеха и от храна, и от облекло, и от покъщнина, и от собствена стряха...“812 . Освен видимите поражения върху архитектурния облик на града и психическите травми на жителите му, преживели ужасите на боя за Стара Загора, войната променя политическия модел на упра вление. След подписването на Санстефанския мирен договор на преден план излиза дейността на руските администратори813, които полагат

810 РИМ – Стара Загора, 6 Сз спф 125 – Спомени на Минко Минев…, с. 182. 811 Атанас Т. Илиев (1852, Стара Загора – 1927, Стара Загора) произхожда от търговска фамилия. Учи в Стара Загора, Пловдив, Табор, Прага и Белград. Преди Освобождението е учител в Светиниколското

основите на централните и местни институции, ангажирани с орга низацията на живота на освободеното българско население814. Този процес на институционално изграждане в освободените територии по време на руската окупация (Временното руско управление) сре ща редица препятствия от вътрешно и външно естество. Малка част от българските мъже, които трябва да се заемат с административни дела, притежават управленчески и политически опит. „При Освобождението на България колко българи имаше, които бяха запознати с канцеларския ред? Имаше няколко десетки младежи, които бяха служили по канторите като писари и секретари и които разбираха от счетоводство и кореспонденция. Но канцелар ският ред и държавната архива се различаваха коренно от търговския препис.“815

Ограничен е ресурсът на българите с висше образование в на ционален и местен мащаб, които да послужат като основа за създаването на чиновническо съсловие. 816

По време на руската окупация в земите на Южна България се изработват правила, публикувани през юни 1877 година в сборник със заглавие „Основни положения на гражданското управление в санджаците и окръзите и проект на щата на гражданското управление“817. Те описват подробно как трябва да се ръководят го лемите териториални единици (санджаците) и окръзите, които ги съставят; дефинират функциите, правата и задълженията на всеки

на българските земи, неточно и неясно обозначавана като „временно руско управление”. Авторът счита, че не е решен въпросът „... има ли българска държава през 1878 г.? И този проблем е колкото теоретико-методологически, толкова

инициативи в Източна Румелия. [он лайн]. – В: Електронна библиотека по архивистика и документалистика „Акад. Иван Дуйчев". Раздел: Книги. Достъпно от: https://electronic-library.org/content/ index.php [прегледан 03.07.2022].

член от администрацията на местната власт, както и йерархичната структура в областното управление. В правораздаването са в сила „Временните правила по съдебно устройство”, които дори и по време на автономията на областта се ползват от съдебните органи като ръководство. През септември 1878 година княз Дондуков-Корсаков утвърждава Временно положение на градските съвети в Княжество Бъл гария. По решение на Съвета на императорския комисар то влиза в сила и за бъдещата административно-автономна област Източна Румелия818. На това основание във всеки град се създава градски съвет, който действа самостоятелно в рамките на предоставената му власт. Според Михаил Маджаров „Руските окупационни власти взеха всички мерки да организират една България по европейски обра зец, като я снабдят с честно и просветено чиновничество. [...] Чрез временни правила те я снабдиха с широко законодателство, което бе общо за двете разделени области [...], а да я приготви за самоу правление, още от началото то прибягна до услугите на местното население“819 . По силата на Берлинския трактат от 1 (13) юли 1878 година, който ревизира Санстефанския мирен прелиминарен договор и раз деля освободените български земи, Стара Загора попада в пределите на „Втората България“820. На юг от Балкана се създава област, наречена Източна Румелия821, която е под пряката политическа и военна власт на султана при условия на административна автономия. Тя се управлява от генерал-губернатор (главен управител) християнин, 818 Колев, Валери. Българските общини в периода на Временното руско управле ние. – В: Създаване и развитие на модерните институции

назначаван от Високата порта със съгласието на Великите сили за срок от 5 години. Султанът има право да защитава границите на об ластта, като строи по тях крепости и поддържа гарнизони. Грижата за вътрешния ред се поема от местна жандармерия и милиция. Намалява се срокът на Временното руско управление в българските земи. „Ударът, нанесен от Берлинския конгрес на нашата народна ця

лост, бе толкова по-страшен, че дойде неочаквано. Той се виждаше и сега даже като нещо невероятно, немислимо, чудовищно; и въпреки официалния текст българите криеха в душата си някаква незнайна надежда, вярвайки смътно, че живеят в един лош сън, който скоро ще се разпилее.”822 Най-важната и неотложна задача, с която трябва да се справят новите управници на Стара Загора823 след войната, разчитайки на помощта на завръщащите се граждани, е свързана с вземане на бързи и адекватни решения за преодоляване на разрухата, осигуряване на прехраната и създаване на човешки условия за живот824. Дейността на руските администратори, възхвалявана или оплювана, полага основите на централните и местни институции, ангажирани с организацията на живота на освободеното българско население. Османските чиновници – мютесерифи, каймаками, мю дюри, кадии и мюфтии – са заменени от нов тип институции в освободените български земи. Цяла Южна България е разделена на две губернии: Пловдивска и Сливенска. Град Стара Загора е окръжен център към Сливенската административно-териториална единица с губернатор полк. Елияшевич825, заменен през юни 1878 година от българина Иван Степанич Ива нов826

Радев, Симеон.

Първият окръжен управител, назначен през януари 1878 годи на, е Кукулевски827, сменен по-късно от родения в Свищов българин Пантелей Набодков828. През пролетта на с. г. се провеждат първите местни избори за членове на градски, окръжен, административен и съдебен съвет. Съвременник и участник в събитията, старозагорецът Минко Минев ги описва по следния начин: „две седмици преди определений за избора ден се проведоха в махалите избори за избиране на гласни, които ще да избират членовете на трите съвета, като 50 души пълнолетни избиратели избираха един свой представител, когото снаб дяваха с пълномощно (писмо, че той е избраний, подписано от всички, които са го избрали)… В определений ден за изборите всички избраници се събраха в турското класно училище (Руждие Махтеби), гдето дойде и окръжний началник… По споразумение с по-голямото число избраници от града и околията, определихме следующите лица за кандидати:…”829 . Предложената листа се дава на окръжния началник, той пише имената на кандидатите върху черната дъска и обяснява, че ще се гласува поотделно са всеки един кандидат, като при одобрение се пуска зърно бял боб, а при неодобрение – черен830. В резултат на първите проведени двустепенни избори след за връщането на старозагорци в опустошения град са избрани първите органи на местната власт. Председател на общинския съвет става хаджи Господин Сла вов831, извикан телеграфически от Свищов, за да заеме поста. За председател на окръжния съвет

януари до март 1878

Петър Иванов832, а на съ

власт е само окръжна, защото

ското училище

Белград. Завръща

Стара Загора и става учител в мъжкото класно училище. Преподава български

френски език, за пръв път въвежда нотното пеене. След Освобождението заема административни длъжности –

дебния – Димитър Наумов833. Новосъздадените органи имат две основни задачи: да съдействат за осигуряването на хляб и покрив на завръщащите се старозагорци. В оцелелите сгради, предимно в турските махали, са настанени по няколко семейства. Положението се усложнява, когато в града се прибират избягалите местни турци, които заварват в имотите си други обитатели. През лятото на 1878 година съветите вземат мерки за приби ране на реколтата от харманите на турските села. Благодарение на тези храни са избавени от гладна смърт много семейства, които успяват да засеят през следващата пролет нужното за прехрана коли чество. Животът в Стара Загора бавно се връща в обичайния ритъм. Местната история разказва два интересни момента от периода на Временното руско управление. В края на февруари 1878 година старозагорци – попривикнали с новата ситуация, примирени със училищен инспектор на Старозагорски окръг, окръжен управител на Търново, Хасково, Бургас, Кюстендил, Видин и Шумен, княжески търговски агент в Сяр до пенсионирането си през 1900 година. Занимава се с публицистична дейност, продължава да пише стихове, публикува мемоари. От 1874 година е дописен член на Българското книжовно дружество, а от 1884 г. – негов действителен член. (Подр. вж. Атанасов, Васил. Цит. съч., с. 19 – 20; Петър Иванов (1847 –1987). [Брошура]. 30 с.)

833 Димитър Наумов (1851, Стара Загора – 1884, Стара Загора) е роден в замож ното семейство на търговец на бакър от рода Наумовци. Учи в местното Све тиниколско училище. Продължава образованието си в Робърт колеж в Цари град. През 1869/70 г. следва в Земеделското училище в Табор, защото дядо му по майчина линия притежава обширен чифлик в с. Шамлий (дн. Горно Ботево, Старозагорско). Продължава обучението си в Лайпциг и след това предприема пътуване до Швейцария и Италия. Завръща се в родния край през 70-те години на ХIХ в., поема управлението на семейния чифлик до юли 1877 г. Владее чеш ки, немски, френски и английски език. Избиран е за градски и окръжен съвет ник, народен представител в Областното събрание. Общополезната му дейност е свързана със създаването на старозагорското ученолюбиво дружество, земе делската каса, изграждането и откриването на първия мемориален

та си мечта и на 1 февруари 1883 г. излиза първият брой на вестник „Земеделец”. Той е един от инициаторите на създаването на първото българско земеделско училище в Садово, което трябва де се превърне в разсадник на рационални знания за земеделието. Умира едва навършил 33 години, покосен от коварна туберкулоза. (Подр. вж. Койчева, Величка. Димитър Наумов – родолюбецът с поглед и размах на реформатор. – В: Старозагорски хроники..., с. 116 – 124)

своето незавидно положение – се опитват да се радват на свободата. И градът „окнал от гайди и тъпани и хората се втурнали лудешки да се женят и да се веселят. В празничните дни старозагорските свещеници висяли от сутрин до вечер в Ески джамия834 да венчават и кръщават“835 . Втората история, свързана с кражбата на случайно откритата през месец април 1879 година Дълбошка находка836, е разказана в спомените на Минко Минев. Той описва посещението на руския ка питан Кляузов, натоварен със събирането на географски сведения за Старозагорско837. Престоят му в района съвпада със случайното разкриване на гробница край село Дълбоки. Уникалната колекция от антични артефакти838 е извадена и „експонирана“ за един ден в Дормушбейовия хан, за да могат да я видят любопитните староза горци839. Кляузов заявява, че ще я отнесе в София, но фактите показ ват, че находката изчезва мистериозно840. Днес по-голямата част от предметите са експонирани в Ашмолския музей, а две от чашите – в 834 Ески джамия (Хамза бей джамия) е една от малкото незасегнати от пожара по време на Руско-турската война (1877–1878 г.) обществени сгради в Стара Загора. Построена в началото на ХV в. на мястото на средновековна черква, през 1878 г. тя отново се ползва от християните. За целта е свален полумесецът от върха на централния купол и е заменен с християнски кръст. Тъй като четири християнски храма в града са негодни за богослужение (след боя на 19 (31) юли 1877 г.), местните свещеници извършват религиозните служби в Ески Джамия. Тук, по думите на Атанас Илиев, се черкува граф Н. Игнатиев и други руски знаменитости при минаването им през града по пътя за Одрин и Сан Стефано. Много двойки получават брачната си благословия тук, много деца са кръстени

април 1878

Ермитажа841. През май 1879 година срокът на руската окупация изтича и влиза в сила Органическият устав. Губерниите са премахнати и се прилага новото административно деление. По време на Руското гражданско управление842 се създават нови учреждения и се подгот вя чиновнически апарат, който да заеме място в администрацията след края на мандата му. Налага се различен от османския модел на управление, харак терен за модерните европейски народи – разделение на властите, децентрализация, изборност, представителност, права и свободи на гражданите. Премахват се някои от заварените институции, а други се изпълват с ново съдържание. Такива са запазените общини и представителните им органи, на които са вменени и някои нови функции. Чрез тях се осъществява ефективно местно самоуправление с реално участие на българското население. Взетите мерки позволяват парирането на атаките на румелийските малцинства (турско и гръцко), които претендират незаслужено с оглед на значително по-много бройния български елемент, да имат повече тежест в управлението. В Източна Румелия функционират почти същите структури в институции, каквито и на север от Балкана. Поради това след Съеди нението през 1885 година няма големи сътресения в администрацията на обединена България.

III. 3. Модернизация на културния облик на града в пределите на Източна Румелия (1879 – 1885) Най-забележителното

в Стара Загора.

В: Мозайка

Държав-

археологи

историята..., с. 123 – 124.

Независимо

различните

наука – от хвалебствените оценки до определението

периода

окупация”.

се грижи за здравето и печатните издания се радват на свобода. Държавното управление, местната власт, формиращите се по литически партии и гражданското общество определят приоритетите и темповете на нейното културно развитие. Международната комисия, натоварена с уредбата на автономната област, обхващаща територии на юг от Балкана и оставаща в пределите на Османската империя, започва своята работа в началото на септември 1878 годи на в Цариград. На 21 октомври с. г. тя се мести в Пловдив, определен за средище (столица) на областта, и там продължава своите заседания843. В процеса на изработването на Органическия устав се сблъск ват интересите на руските представители и тези на Англия, Турция и Австро-Унгария. След редица протести на българите се стига до решението организацията на Източна Румелия да бъде сходна с тази на Княжество България. Докато старозагорци разчистват руините и се борят за физиче ско оцеляване и осигуряване на прехраната си, европейските пред ставители редят бъдещото устройство на изкуствено създадената „Източна Румелия”844. След приемането на Органическия устав на 14 април 1879 година Стара Загора става център на община, кантон (околия) и департамент (префектура). В тази голяма нова административна единица влизат пет околии: Старозагорската, Казанлъшката, Новозагорската, Чирпанската и Сейменската. По площ е най-голяма, а по брой на населението е втора845. По добив на селскостопанска продукция, макар и да не е добре разработена земята, може да се счита за една от най-богатите в автономната област.

север департаментът граничи със Стара планина;

до Европейската комисия в Пловдив, с няколко искания: от мяна на разпокъсването на българския народ, да не се вкарват турски гарни зони в Източна Румелия и да не се назначава главен управител нехристиянин. (Вж. Мир, № 26, 24.10.1878; Иван Евстатиев Гешов. Възгледи и дейност. Со фия: Придворна печатница, 1926, с.

Елена.

Източна

.

с.

ския департамент, а на запад граничи с Пловдивския департамент. Жителите, които го населяват, са българи, турци, цигани и ев реи846. Площта на административната единица е приблизително 5600 квадратни километра, с 161 815 жители847, сред които бълга рите са мнозинство. По гъстотата на населението стои на четвърто място (средно 25 души на квадратен километър). В Стара 3агора са ситуирани префектурното управление, съди лищата (гражданско, криминално и околийско), окръжното финан сово управление, ротното жандармско управление и окръжната комисия. Департаментът носи името на главния град, в който са съсре доточени основните правителствени учреждения. Той е разделен на

две военни окръжия: Старозагорско и Казанлъшко. С Указ848 на гу бернатора на Източна Румелия Александър Богориди849 за пръв ста розагорски префект е назначен Нестор Марков850, а за секретар на префектурата – Атанас Т. Илиев851.

846 Българи – 130 613, турци – 27 772, цигани – 2 961 и евреи – 431, всички общо 161 815. (Вж. Кратки бележки по управлението на Источна Румелия. – В: Статистически календар на Старозагорски департамент за 1882 година, с. 37)

847 Пак там.

848 Интересен е фактът, че по същото време двама старозагорци са назначени за окръжни управители – Александър Екзарх на Пловдивския департамент, а Ге орги Бенев – на Татарпазарджишкия.

Александър Богориди (1822 – 1910) е най-малкият син на един от най-влия телните хора в Османската империя – княз Стефан Богориди, правнук на Соф роний Врачански. Учи във Великата школа в Цариград. Продължава образова нието си във Франция. Завършва държавно право в Германия. Заема високи държавнически постове в Османската империя.

1 (13) март 1879 г. е назна

Бълга

и книжовник. След Освобождението за ема важни административни постове. Префект на Старозагорски департамент (1879 – 1881). Умира в София през 1916 г. (Подр. вж. Димов, Недялко, Вълчинов, Тянко. Нестор Марков, от Криво поле до Париж. Хасково. Второ издание. Хасково: [Изд. авт.], 2013, 288 с.; Кънев, Нейчо. Нестор Марков и неговото „ста розагорско време“. – В: Известия на Старозагорския исторически музей. Т. 4. Сборник с доклади и съобщения от Националната научна конференция, посветена

Захарий

с. 380

Атанас

383. http://www.rodina-

Новите институции (областни и градски) първоначално „бяха сместени в една стара, неголяма турска къща, останала здрава”852 , където се поставя началото на тяхната дейност в съответствие с нормативната уредба. Старозагорското градско общинско управле ние подема инициатива през 1879 година, с която ангажира частни лица да обходят европейските вилаети и Цариград, за да определят броя и точното местоположение на продадените в робство бълга ри. С подкрепата на окръжния управител Нестор Марков са изпратени емисари в Одрин, Цариград и околностите им, събрани са све дения, но акцията по завръщането на издирените лица завършва без успех поради съпротивата на османската администрация853. Животът в града носи емоционалните белези на възрожденска та културна епоха и болезнените травми от войната. Стара Загора поема пътя към своето възстановяване на базата на колаборацията на унаследеното и новото. Полагат се основите на материалното и духовно културно наследство на новото време. Архитектура и градоустройство

Основен проблем в първите следосвобожденски години е въз становяването на града (Обр. 3). Съгласно клаузите на Берлинския договор онези турци, които са били собственици на имоти, но са ги напуснали по време на войната, имат право да се завърнат и да разполагат с тях. Това обстоятелство създава конфликтни точки между старите собственици (турци) и новите обитатели на имоти те (българи)854. Макар останали без средства, но притиснати от нуж дата, местните жители от различните

ционен план855. Градоустройственият проблем и жилищната криза се нуждаят от спешно решение. Въпросите, свързани с тях, се раз искват още през пролетта на 1878 година, но разрешаването им е възпрепятствано от трудностите при уреждането на собствеността върху имотите. Алтернативата – всеки да строи отново върху своя

парцел, практически означава, че не може да се извърши модерно планиране, да се прокарат нови широки улици, да се определят це лесъобразно местата за обществени нужди. Димитър Наумов, представител на модерната мисъл, предлага да се възстанови Стара Загора, но не старият, ориенталски град, а да се намери ново, оптимизирано градоустройствено решение. Старозагорските управници стигат до убеждението, че имотите трябва да бъдат оценени според състоянието им преди войната от специална комисия и въз основа на това собствениците да полу чат адекватно обезщетение. Предложението да се откупят всички места среща съпротивата на част от гражданите856. Те са привързани към своите къщи, дворове и комшии. Сантименталността е изправе на срещу разума. Най-решително се противопоставят на идеята жителите на квартал Акарджа, който е по-слабо засегнат от разрушенията. Те не подкрепят предложението за ново планиране на града и настояват да запазят собствеността си в старите граници. Акарджанци са влия855 „За да бъде той, колкото е възможно по-добър, намерило се за необходимо още във времето на руската окупация, да се вземе решение за „размяна на едни собствени места с други. За тази цел градските жители подали прошение на тогавашния окръжен началник П. Наботков, което било представено чрез Пло вдивския губернатор барон Гюбш на генерал-губернатора Столипина. Послед ният на 14 април 1879 г.

си осигури човек подслона. Какво е сега тъй наречената жилищна криза при онази през 1878, 1879, 1880, 1881, 1882, 1883 и т.н. Чувстваше се насъщна нужда от какво-годе кредитно учреждение, което да прави лесни заеми на граждани и селяни [ ] В това трудно положение на градското и селско насе ление се намери едни добър, спестовен, трудолюбив гражданин, Васил Златев.” (Илиев, Атанас. Спомени..., с. 233)

телни хора със заслуги и тяхното мнение не е без значение. През 1879 година се провеждат общоградски събрания, сбирки по квартали и в резултат на цялата разяснителна работа се стига до общо съгласие. Местната власт857 не пести усилия, за да убеди хората в необходимостта от по-добро планиране и да ги накара да повярват, че е нужен компромис за общото благо. Специална комисия разделя земите в града на четири категории съобразно значимостта, която имат имотите преди войната858. Оценката им се вписва в тефтери съ гласно изискването на директора на Обществените сгради в Източна Румелия – д-р Георги Вълкович859. Градът преди Освобождението се дели на махали, формирани и обособени на етнически или религиозен принцип. Уличната мрежа не е планирана, а „саморасла“ и нерегулирана. Старозагорци са из правени пред избор – да започнат строителство в старите си имоти или да търсят нова, по-добра алтернатива. Трудностите по изработването на градоустройствения план са големи. В онези времена не е лесно да се намери специалист, на кого то да се възложи тази отговорна задача. С нея е натоварен чешкият техник Либор Байер860 благодарение на сътрудничеството на двама

857 Кметският пост се заема последователно от хаджи Господин Славов (1878 –1879), Стефан Салабашев (1879 – 1883), Димитър Начев (1883 – 1885) и Стефан Сливков (1885 – 1887).

858 Подр. за имотите на изселилите се турци, за построяването на обществени сгради и др. вж. ЦДА, ф. 159К, МФ, оп. 1, а. е. 240. 859 Георги Вълкович (1833, Одрин – 1892, Истанбул) – български военен лекар и политик. (За него вж. подр. Петкова, М. За лекарите от рода Чалъкови – възпитаници на Военно-медицинското училище в Цариград. – В: Социална медицина, 2018, № 2, с. 43)

Споменаван още като архитект, за което няма документален

комитети в района. Той заминава в Сливен при свои съна родници от разпуснатия Казак-алай на Михаил Чайковски. От този момент нататък съпругата му, хубавата Елена (от известния Грънчаров род от Татар Па зарджик), не знае нищо за него. Тя се омъжва повторно през размирната 1876 г. за чеха Либор Байер, който осиновява шестгодишния син на инженера – Ста нислав – и му дава солидно образование. След Освобождението Байер е тех

старозагорци – Димитър Наумов861 и Георги Бенев862, последният то гава префект на Татарпазарджишкия департамент. „Кондукторът Байер – пише Атанас Илиев – седна на една маса и начерта скоро-скоро на книга сегашния градски план, без да изучи предварително града”863 . Авторът оприличава градоустройствения план на „калъп за правене на кирпичи”, поставен върху съществуващия град, без да се съобразява с наличието на стари масивни сгради, които трябва да се събарят заради новопроектираните улици. Новият регулационен план почти повтаря римската градоустройствена система864 на Августа Траяна865 – улиците са прави, ори ентирани с малко отклонение по посоките на света, дворните места са с площ 660 кв. м, а дюкяните – 45 кв. м. Предвидени са няколко площада, определени са места за обществени сгради, градини и пар кове и разсадник за плодни и декоративни дръвчета. „Градският инженер чехът Либор Байер направи плана, който с одобрение от Правителството да се започне градението зданията [...] Според тоз план чаршията трябва да бъде отделно от квартали те в средата на града, где едва напролет на 1880 година захванаха да се градят дюкяни...“866 . Въпреки резервираното отношение на част от старозагорци новият регулационен план започва да се реализира поетапно след одобрението на Пиетро Монтани867. ник при градското управление на Пазарджик. После работи върху плановете на Стара и Нова Загора и чаршията в Казанлък. В РИМ – Стара Загора са съхранени един от вариантите на градоустройствения план на Стара Загора и личният печат на Байер.

Наричан от Александър Богориди „Катон на Източна Румелия“. (Подр. вж.

На 23 септември (5 октомври) 1879 година Алеко Богориди – генерал-губернатор на Източна Румелия, в присъствието на Тър новския митрополит Климент868, областния управител (префекта) Нестор Марков, кмета на Стара Загора Стефан Салабашев, служеб ни лица и много граждани полага основния камък за възстановя ване на града. Мястото е в центъра, на площада – наречен по-късно „Богориди”869, сред неразчистените още разрушения.

За бъдещите поколения е оставено послание, изписано върху медна плоча870. Участниците в събитието имат ясното съзнание, че полагат началото на нов етап в старозагорската история. На 25 септември (7 октомври) 1879 година, преди да отпъту ва за Нова Загора, Алеко Богориди подписва приказ, подготвен от префекта Нестор Марков, чрез който повторно се одобрява планът, изработен от Байер, и се утвърждава взетото от градския съвет ре шение на 21 юни (3 юли) с. г. за изгорелите къщи. За неизгорелите домове се казва, че „ако и да влизат в общия план, остават непокът нати, додето да се построи по-голямата част от града и само тога ва тия къщи ще влезнат в общия план и ще се експроприират според закона”871 . Съпоставянето на данните за състоянието на града, нанесени г. по предложение на д-р Георги Вълкович – директор на Дирекция на земеде лието, търговията и обществените сгради. Назначен е за главен архитект на Източна Румелия. Автор е на първия Публично-административен правилник за пътеустройство на градовете и селата в Източна Румелия. По негови проекти са построени сградите на Мъжката гимназия (Обр. 22), Държавната болница и Областното събрание на Източна Румелия в Пловдив и Девическата гимна зия (Обр. 23) в Стара Загора. (Подр. вж. Стоилова, Любинка, Йокимов, Петър. Особености в архитектурното

година

върху плана, изработен от Либор Байер, и сведенията от плочата872, поставена като ритуално начало на съзиданието, дава сравнително точна информация за размера на разрушенията и за броя на оцелелите след войната сгради. Разпространената и широко тиражирана теза за пълното фи зическо унищожение на Стара Загора е емоционална и субективна. Градският пейзаж се променя бавно. За видимите следи от разрухата свидетелства написаното от Константин Иречек, който посещава Стара Загора през 1880 година и споделя тягостните си впечатления от градския пейзаж: „На другия ден разгледах от про зореца на дневна светлина, че всичко наоколовръст е покрито с найпечални развалини. Улици тесни и криви се вият между съборени стени на къщи, засипани от разпаднали се тухли и камъни: трева и бурени бурно растат по окадените стени и по запустелите стаи и дворове...“873 . В централната градска част до 1884 година разрушенията постепенно се запълват от архитектурните силуети на новите сгради на общината и оформилото се пред нея площадче с чешма, на двете гимназиални училища и затвора. Построени са и две начални училища – Светиниколското и Акарджанското.

„Днес, двадесеят третий септември 1879 година след Рождество Христово ся положи от собствената ръка на Негово сиятелство княза Александра БОГОРО ДИ, главний управител на Източна Румелия, този основний камък за възобно вление на града Стара Загора, в царуването на Всеросийский император АЛЕКСАНДРА ІІ-и НИКОЛАЕВИЧА, в князуването на българский княз АЛЕКСАНДРА І-й БАТЕМБЕРГСКИЙ в дните на Негово сиятелство княза. АЛЕКСАНДРА БОГОРОДИ, главний управител на Южна България, наречена Източна Румелия, на директо ра на земеделието, общите сгради и пр. доктор Вълковича, на старозагорский префект Нестора Марков, на председателя на Старозагорски градский съвет Стефана Стойков Салабашев. Възобновляемия този град Стара Загора ся раз сипа, оплени

война на 19-ий юли 1877 година от Рождество Христово

изгори във времето

на турските войски, предво дителствувани от Сюлейман паша, при което нашествие ся избиха, изклаха и изгориха до 7 850 българи – мъже, жени и маловръстни дечица. Преди разсипва нето града Стара Загора броеше до 4 419 домове с 25 460 души жители, после разсипването

Жилищно строителство Раздаването на местата за строеж става на търг. Предишните собственици се отказват от имотите срещу обезщетения, изплатени от общината в зависимост от категорията. Поради обстоятелството, че стойността на новите дворни места надхвърля тази на старите, общината успява да събере крупна сума, която е употребена за об ществено строителство и благоустройство. Местната власт взема мерки за отстраняването на една съществена пречка за реализирането на новия план – претенциите на тукашното турско население, което притежава имоти в града874. По идея на Димитър Наумов се изгражда смесена българо-турска комисия, натоварена да разгледа възникналите оплаквания и да вземе решения по тях. През месец юни 1880 година тя постановява следното: „…да се отстъпят 22 и половина участъка на турците и по 20 дворни места…, тъй че сами да си ги наддават, за да не влизат по между им българи, а на 17 и 24 юни стана споразумение и за дюкяни те в чаршията, като се отстъпи на турците един участък, в който те сами да си делят дюкяните”875 . Решението на комисията се оказва прозорливо и спомага за преодоляването на междуетническите конфликти. По-късно голяма част от турците се изселват и разпродават местата си на българите. Върху новообособените дворни места започват да се строят пре димно едноетажни къщи и към края на 1879 година техният брой е 310876. Първите домове са на свещеника Иван Нейчев в квартал Акарджа и на Слави Плосков в квартал Табахна. Масовото строителство

пу-

ха вече да си строят домове. Тъй като находящите се тук тектони (дюлгери) не могат да удовлетворят нуждата, то известяваме, това за знание на всички тектони, които желаят, нека дойдат в града ни, където ще намерят доволно и продължително време работа”878 . Отзовават се майстори от Дебърско и Тревненско. Известни са имената на уста Георги Дамянов, уста Симеон, Теофил Янков, Дичо Марков и уста Баню (Боню).

През пролетта на 1880 година продължава ускореното изграж дане на жилища. По това време са вдигнати къщите на Минко Минев и Атанас Илиев879. Освен недостиг на работна ръка в града има глад за строителни материали. По това време са доразрушени стари сгради и крепостните стени на античния град, като тухлите и камъните са преизползва ни880. Същата е съдбата на част от старите еврейски надгробия. По вишава се цената на дървения материал. Лесовете на Средна гора са поголовно изсичани881. Една от малкото запазени до днес къщи в Стара Загора от пър вите следосвобожденски години е на хаджи Ангел х. Петков882. Построена е от дебърския строител уста Георги през 1883 година. Тя е двуетажна, с почти симетрично оформена главна фасада, обърната на юг. Принадлежи към късния тип симетрични домове, без портик. Средната част под покрива завършва с дъгообразен фронтон, украсен с медальон, оформен с растителни орнаменти. В центъра му са изписани датата на строителство и името на собственика на сграда та. Балконът на втория етаж е нов архитектурен елемент, използван при оформлението на главната фасада883.

Марица, г. III, № 155, 28.01.1880, с. 8.

Пенева, Елена. Цит съч., с. 91.

„Освен тая джамия [Ески джамия

брой, бидоха

Общината осъществява контрол върху новото строителство за спазване изискванията на новия регулационен план. По настояване на префектурата Главният управител разпорежда да бъдат отпуснати „един милион гр[оша], който ще се дава в заем на жителите за постройка на къщи”884 . Полагат се грижи за вдовиците, които са пострадали от войната. Съветът сключва заем от 100 000 гроша и с отпуснатите средства се строят общежития за 633 вдовици и техните 1154 деца885. Тези жи тавана от известна лекарска фамилия. Тя вероятно е строена от същия майстор

1885

Илиев, Атанас. Спомени..., с. 223.

По-заможните българи вземат някои от тези къщи под наем, а други ги купу ват от притежателите им; но вдовиците, чиито мъжете са убити в послед ната война, всяка с по 4 – 5 малолетни сираци, остават под открито небе без да са в състояние да платят наем или купят някоя къща за да се подслонят. Градския съвет прибърза и се яви на помощ на тия нещастници. От нямане средства прибягна се към правителството за помощ, което не се забави да се отзове най-благоприятно, като даде в заем с две години изчакване без лихва на Градския Съвет сто хиляди гроша златни, с които в есента се съградиха на две места в града на главната улица Чирпан Нова Загора 67 стаи, в които се по местиха и живеят и до днес без да плащат никакъв наем злощастните вдови ци снабдявани от време на време с помощ за прехрана и церове и посещавани всекидневно от Градския лекар. Това направи u с турските вдовици, на които къщите бяха изгорели, като поправи медресето наречено мюфтийско и Тахта Джамия. Тая помощ се видя на Градския съвет недостатъчна към тия вдовици; той притече към други още средства за облекчение на положението им. Като се имаше предвид че вдовиците, които са имали изгорели дворни ненапланирани места не ще могат да наддадат u си купят нови, Градския Съвет в заседанието си на 8-й Октомври 1880 г. реши: да се дадат без пари на всека вдовица толкова квадратни метра напланирано дворно место, колкото е имала ненапланирано, което като се изпълни на време, яви се и правителствен аванс на града за по стройка на къщи от когото им се дадоха на некоя по 25, на некоя по 20 и 15 лири, с които си построиха малки къщици повечето от тях. За турските вдовици е оставена свободна местната ислямска религиозна община да им даде место от турските квартали, а от аванса не им е дадено, защото когато се отпусна този аванс турците не бяха се още завърнали в града. Между мнозина от града ни опълченци неколко души останали живи и здрави се завърнаха в града подир свьршването на войната. Уморените юнаци с празни ръце се явиха и не намери ха у никого помощта, която им се стоеше. Градский съвет се притече на помощ и на тия виновници за свободата ни. Освен гдето дьржеше неколко души от тях на служба в Кметството в заседанието си на 4 март 1881 г. постанови да се дадат безплатно по ЗЗО кв. метра непланирано место на неколко опълченци на което да можат да си построят къщи за живение, което тоже на време ис пълнено с изключение на ония опълченци, които не се завърнаха в града или не

204

лища се ползват до 1886 година. Дава се т. нар. „вдовишки заем”, с по мощта на който се строят малки къщи върху отпуснати безвъзмезд но от общината парцели. Същата социална политика се провежда и спрямо турските вдовици886. С решение на градския съвет887 на всеки опълченец е подарен парцел от 660 кв. м, върху който той има право да си построи къща. Благодарение на съвместните усилия на местната власт и на гражданите през следващите години в Стара Загора „издигат снага“888 едно- и двуетажни къщи, които, въпреки модерните архитектурни влияния, запазват елементи от възрожденския период. Те са по-просторни, по-светли и по-удобни за обитаване. В началото, по икономически причини, преобладават едноетажните къщи с две стаи, разделени от коридор и изба под тях. Позаможните граждани вдигат двуетажни симетрични къщи, обикно вено без портик. На главната фасада се появява нов архитектурен елемент – балконът. Чаршията се изпълва с дюкянчета. Към тяхно то строителство Градският съвет поставя определени изисквания с Постановление № 6 от 1881 година: да се правят от трите страни с каменни, а отгоре – с високи пожарни стени. Ако се случи да се запали някой дюкян, то само той да изгори, а на съседните му огънят да не може да принесе никаква вреда. Съграждането на нови домове и търговски обекти връща усещането за сигурност на старозагорци. Жителите на града се увеличават. Статистическият алманах за 1884 година дава следните данни за населението в Стара Загора: българи – 12 707, турци – 3177889 (за 1881 година броят на живущите в града е общо 13 279 души890). В са заявили.” (Статистически алманах на Старозагорския

отделна таблица са посочени и сведения за броя на родените и почи

налите в града през 1882 година (393 към 191)891. Обществено строителство

Една от важните характеристики в действията на местната власт е грижата за общественото строителство. Само за няколко ме сеца след символичната първа копка по възстановяването на града се вдига първата следосвобожденска административна сграда, а до 1883 година са изградени три важни обществени сгради – на клас ните мъжко892 и девическо893 училища894, на градския затвор. Още при планирането са определени и най-удобните за основни училища места в четирите части на града. Изграждането се забавя поради липса на средства. След войната няма много подходящи сгради за новосъздадените органи на управление (областни и градски) и първоначално те са „сместени в една стара, неголяма турска къща, останала здрава”895 – Дормушбейовия конак. Общественото строителство се финансира със средства, събрани от търга при преразпределението на градските парцели. Първата новопостроена сграда896 е тази на общината. 891 Статистический календар за 1882..., с. 65. 892 Сградата на мъжкото класно училище е строена е в периода 1880 – 1882 г., според някои изследователи, по проект на Либор Байер. Тя носи белезите на едромащабно решена сграда, чиято обемна структура е изпълнена по нов на чин: чрез масивна смесена конструкция със стоманени греди и широки междуосия. Наподобява Габровската Априловска гимназия. 893 Основната композиционна идея на сградата на девическото класно училище

Издигната е за няколко месеца през 1880 година в северната част на площад „Богориди” от уста Боню, родом от Тревненските колиби и ученик на Кольо Фичето. Постройката е двуетажна и в нея се помещават общинският и околийският съвет, финансовото управление и земеделската каса. В нея се прави първото следосвобожденско теа трално представление през 1883 година. В своите „Спомени...“ Атанас Илиев, тогава секретар на префек турата в Стара Загора, пише: „На 8 май се взе решение да се построи едно здраво градско здание от сумите, които се събраха от продажба с наддаване градските изгорели дворни места. То се започна през лятото и се свърши наесен. Струваше около 4000 турски лири. Раз положен срещу площад Богориди (сега градска градина „Богориди“), то дълго време бе едничката украса на разорения град. В него много години се помещаваха префектурното и околийското управление в 4 стаи, финансовото управление, околийското съдилище, градското управление с техническото отделение. Можем да съдим, до какво раз витие стигнаха с време всичките тези служби, като ги виждаме сега в отделни обширни здания, а голямото градско здание стана тясно дори само за градско управление, което отначало се задоволяваше с 3 – 4 стаи...“897 . С оглед обезпечаване дейността на всички действащи институ ции, градският съвет предвижда да се построят жандармски казарми и тъмница за поместване на затворниците898. Постепенно се оформя сграда. (Вж. 150 години община Стара Загора, с. 55) Строителството започва през месец май и завършва ноември 1880 г. Сградата е в центъра на града. Тя е двуетажна, със симетрична композиция и централен южен вход. Изградена е на по-висока площадка от нивото на централната алея на парка и към нея водят външни каменни

на създаващата се архитектура и традицията на Възраждането. Тя е пример на реално класическо решение. Централният

централната градска част. В нея са ситуирани новите сгради – об щина, главни училища, тъмница. Масивните обществени постройки контрастират с все още многобройните схлупени къщурки в градските покрайнини. Поставя се началото на пътното строителство. Нивелира се улицата Чирпан – Нова Загора. За пръв път се поставя улично осветление. 140 фенера прогонват мрака в града, а за тях се грижи нарочен служител, назначен от общината. Част от набраните средства са използвани за ремонт на град ския водопровод. Построяват се нови квартални чешми и една в центъра, пред сградата на общината (Обр. 21), за да се постигне по-ба лансирано разпределение на питейната вода. През 1880 година се изкопава специален канал с цел отклоняване водите при пороите. Стопанският живот на града постепенно се възстановява. В новопостроените дюкяни на градската чаршия се появяват занаятчийски работилници, бакалии, салхани и други магазинчета. За оборудването им и осигуряването на оборотен капитал староза горските занаятчии прибягват до услугите на лихвари, най-известен сред които е Васил Златев899. Инвестират се сериозни средства в построяването на сградите на общината (1880), затвора и двете главни училища: девическо900 и мъжко. В жилищното строителство се наблюдава приемственост на възрожденските традиции и модернизация в интериорното обза веждане. В обществената архитектура се прокрадват външни вли яния. Паралелно с изпълнението на основната задача – реализация та на новия градоустройствен план, Стара Загора се развива и като

на Стара Загора Стефан Салабашев.

Васил Златев (1827, Габрово – 1902, Стара

сгради, но

факта, че в Стара Загора се предвижда създаването на втората девиче ска гимназия в Източна Румелия, се

идеята за финансиране на нова

„за да има Стара Загора Миневрин висок храм за женския пол”. (За дис кусиите подр. вж. Койчева, Величка. Възстановяването на града..., с. 52 и Сто янович, Петър. Известният непознат Иван Стоянович-Аджелето 1862 – 1947. София: Сиела, 2012, с. 22)

център в автономната област. Въпреки относително ма

градско население функционират всички държавни и

институции, регламентирани от Органическия устав за

център901.

живот

съответствие с приетия от Църковно-народния събор и ут върден от османската

данъци не само сградите, в които се извършват различните богослу жения, но и жилищата на духовниците съгласно чл. 343. Възстановя ва се принадлежността на Стара Загора към диоцеза на Търновската епархия. По тази причина, при първата копка при възобновлението на града на 23 септември (5 октомври) 1879 година тържественото богослужение е отслужено от митрополит Климент. За плачевното състояние на градските християнските храмове в началото на 1878 година разказва в спомените си Минко Ми нев. „За черквата „Св. Димитър”, съградена в 1858 г., е казано по-горе кои части бяха изгорени. Черквата „Св. Николай”, съградена в 1834 г. – беше изгоряло всичко. Черквата „Св. Богородица”, построена в 1838 г., по средата с дървени диреци (стълбове), с таван от летви и горе замазани с вар, без купол, беше изгоряло всичко дървено, но всички зидове бяха останали здрави и затова през 1881 г. върху същите зидове се реставрира изгорялата част, като се направи купол от дървен ма териал. Черквата „Св. Троица”, съградена през 1863 г., беше най-малката от четирите и беше

Черквата „Св. Димитър” (Обр. 18), най-слабо засегната от разру хата, отваря отново врати за Великденската служба през 1878 годи на904. „Понеже наближаваше Великден, големи грижи се полагаха и за неотложното поправяне на черквата „Св. Димитър“, единствена за пазена донейде. То се знае, от иконостас и олтар – нямаше и помен. На оцелелите по дебелите зидове изографисани икони очите бяха на дупчени от куршуми или изкъртени с байонети. Тогавашният турски фанатизъм се е проявил и тук с всичката си ярост. Всъщност стърчаха само зидовете на храма. Останалото трябваше да се възста новява. И незабавно се почна трескава работа. Едни носеха вар и пя сък, други – греди и керемиди; [...] зографи изписваха нови икони. Всеки безплатно или срещу скромно възнаграждение усърдно залагаше за възобновлението и украсата на черквата. Все пак, докато всичко се завърши, трябваше да се намери подходящо здание за временно черкуване и за изпълнение на неотложните треби и тайнства. Без много мислене, решено бе за целта да се използва Ески джамия. Надлежно осветена от духовенството, тя бе превърната в черква...“905 На 8 ноември 1881 година митрополит Климент освещава възстановената черква „Света Богородица“ (Обр. 19). През следващата година, поради непригодността на „Св. Нико ла“, се издига временна „барака храм“906. Според Статистическия алманах в Стара Загора през 1883 година има само две действащи църк ви907. Четири години по-късно се взема решение за построяването на нова религиозна сграда в Светиниколската енория. През 1884 г. е

и четвъртият храм в чертите на града – „Света Троица“.

тав е отбелязано, че различните вероизповедания са длъжни сами

да посрещат разходите си. В държавния бюджет не са предвидени

пари за никакви разходи, свързани с изплащането на възнаграждения и помощи на църковни служители и общества. Въпреки това църквите и религиозните общества не са по-бе дни от тези в Княжеството благодарение на събраните с помощта на населението средства. В Стара Загора, Панагюрище, Стрелча и на други места с волни пожертвувания са възстановени опожарените църкви. Християнски храмове в Стара Загора стават свидетели на до брите и лошите, на величавите и трагичните моменти в живота на града през разглеждания период. В първите следосвобожденски години възобновяването им отново обединява усилията на местните българи, които не жалят сили за възстановяването на сакралните места на вярата. През 1881 година Светият Синод взема решение за изпълнение на постановлението на събора (1871) за обособяване на самостоя телна Старозагорска епархия, която трябва да включва части от Пловдивска, Търновска, Сливенска и Одринска епархия, но не е призната от тогавашното правителство. Поради това дълго време е управля вана от изпратения от екзарх Йосиф, архимaндрит Максим, впоследствие Скопски и Пловдивски митрополит908. Архиерейски наместник на Ст.-Загорската духовна околия „е иконом Стефан Петков непрекъснато до учредяването на св.-та Ст.Загорска епархия през 1888 година...”909 .

с изграждането на административните структури,

за здравето се ръководи от Санитарен съвет. Осъществява се чрез ра ботата на областните лекари, подпомагани от фелдшери. Болнично то дело се предоставя на мрежата от благотворителни организации „Свети Пантелеймон“, субсидирани от правителството910. Санитарохигиенното състояние на Стара Загора след войната не отговаря на никакви изисквания по отношение на жилищно-комуналната хигиена. Оскъден е броят на лекарите и аптекарите. През 1879 година се създава Благотворителното дружество „Свети Пантелеймон” в столицата на Източна Румелия – Пловдив, което си поставя задача да организира населението за създаване на болнични заведения и поддържането им. В Стара Загора също се изгражда клон с председател д-р Тодор Стоянович911, който събира средства за изграждане на болница. Със Заповед № 547/22.02.1880 г. на старозагорския префект се забраня ва свободната продажба на отровни вещества, освен в аптеките срещу рецепта912. Градският съвет на своя редовна сесия на 21 септември 1881 го дина решава: „Да се построи департаментална болница и то в околностите на тукашната военна казарма”913. Тя е открита на 3 юни 1883 година и има само 15 легла. Отначало е собственост на старо загорския клон на Филантропското дружество „Св. Пантелеймон”914. 910 Николова, Веска. Законодателни основи на българското здравеопазване (1878 – 2000). – В: Освобождението на България и първи стъпки в общественото здра веопазване. Доклади от национална научна конференция с международно учас тие. София: Изд. НЦООЗ, 2007, с. 71. 911 Тодор Иванов Стоянович (1844, Стара Загора – 1894, Казанлък), доктор по медицина, произхожда от видна старозагорска фамилия. Преди и след Рускотурската война е градски лекар в Стара Загора. Член на Старозагорския окръ жен съвет. Народен представител в Областното Румелийско и в Третото Велико народно събрание (1886 – 87). Активен в дейността си на лекар, учен, преводач,

212

Ръководи се от д-р Тодор Стоянович. До 1888 година е на общинско подчинение, след което е регистрирана като държавна. При основаването на болницата руският гражданин Хранов подарява на местния клон на дружеството „Св. Пантелеймон“ дворно място и дюкян, където по-късно е построена втората амбулатория в града915.

От 1881 година в Стара Загора се установява д-р Кирил Вазов916, който е едновременно градски и околийски лекар.

Здравното дело е в центъра на вниманието на Главния старозагорски съвет, което е видно от решенията, взети на септемврийската му сесия през 1883 година. Предвижда се кредит от 300 турски лири за поддържане на 5 души департаментални фелдшери917. От отчета на Старозагорския департамент за 1883 година става ясно, че се отпускат средства за лекарства на бедните като допълни телна помощ на подвижните аптеки (1500 гр. )918. Загрижен за подобряване условията на живот на населението, д-р Стоянович подготвя и публикува статия919 за хигиенните условия, с които трябва да се съобразяват българските къщи (по-ниска влажност, проветрение, добро осветление, отстояние от животински и растителни отпадъци).

Образование

В Източна Румелия се полагат целенасочени грижи за матери алното осигуряване на учебното дело. Чл. 347 на Органическия устав регламентира

правителство да подпомага материално училищата, учителите и учениците (чл. 64). На базата на тези разпоредби през септември 1879 година са приети „Временни правила за началното обучение в Източна Румелия“, които уреждат обществените отношения в сфера та на образованието до края на 1880 година. На 4 декември с. г. Областното събрание приема Закон за началното учение в Източна Румелия, с който се въвежда задължително и безплатно начално обучение в продължение на 6 години. Завърши лите началната училищна степен, разделена на два курса от по 4 и 2

години, могат да продължат образованието си в граждански учили ща с 4-годишен срок на обучение. През 1882 година е издаден Правилник за строеж на началните училища, с който се регламентират изискванията, на които трябва да отговаря училищната постройка. Огромен проблем пред образованието през източнорумелийския период е напускането на най-добрите учители, които заемат но восъздадените административни служби срещу по-добро заплаща не. На тяхно място идват други, които едва могат да четат и пишат, и те поемат децата в първоначалните училища. „Време е да се поправи една от големите грешки по народното ни образование; време е, каз вам, да се открият, час по-скоро, педагогически училища из областта ни. Кат имам предвид добрата воля на Дирекцията на Народното Просвещение, надявам се, че тя не ще пропусне случая да открие и на реди, поне началото на идущата учебна год[ина], две такива необходими заведения, а по-после в[ъв] всеки окръг по едно; защото, ако има нужда въпиюща, ако има в що най-вече да се подпомогне и улесни

временни училища. Учебните занятия през 1879 – 1880 година се провеждат в по мещения, пригодени временно за осъществяване на учебен процес. Успоредно с дейностите по възстановяването на града, които обединяват усилията на старозагорци в съзидателни инициативи, протичат политическите процеси, които ги разединяват. И тук, както в цяла Източна Румелия, двете основни политически тенденции разделят гражданите на консерватори (русофили) и либерали921. Важните каузи по националнозначими въпроси обаче получават подкрепа от личности с различни политически възгледи. На 24 октомври 1880 година специална комисия на Областното събрание под председателството на д-р Г. Янкулов разглежда „Законопроект за забранение на робството в Източна Румелия”, внесен от 13 народ ни представители, сред които са Димитър Наумов, д-р Георги Хака нов, Иван Салабашев922. Тя одобрява забраната на робството и го определя като „голямо петно на свободолюбивите начала, на които се основава нашето настоящо управление”.

Покупко-продажбата на хора е окачествена като „една от найгнусните търговии”923 .

В Стара Загора водач на Народната партия е Димитър Наумов. Той ратува за покровителствена политика на държавата спрямо про мишлеността и селското стопанство. Негови привърженици са д-р Хаканов, Коста Жеков, Минко Минев, Атанас Илиев, Георги Кюмю рев. Либерални водачи в областта са Иван Салабашев, д-р Стояно вич924, Георги Бенев, д-р Начо Планински. Сред местните лидери на втората партия, наречена по-късно казионна, са Стефан Салабашев, 921 Куманов, Милен. Политически партии, организации и движения в Бълга рия и техните

арки в Ст. Загора и отсяда в

вечеря, на която се държаха наздравици,

казана на френски, наймного се хареса

които онази

Главния

Илиев, Атанас. Спомени..., с. 243.

Георги Коларов и Пенчо Славов. Политическите противоречия между двете партии се проявяват най-напред в Областното събрание при обсъждането на законодателството. На местно ниво борбата и конфликтите са свързани с пробле мите около възстановяването на Стара Загора. Особено ожесточени спорове се водят около строителството на училищните сгради. Представителите на двете политически формации имат раз лични виждания за приоритетите в образованието. Наумов и при вържениците му настояват да се построят първо сгради за главните училища – мъжко и девическо, докато местните либерали около д-р Тодор Стоянович считат, че трябва да се започне с построяването на начални училища. Главният съвет взема решение да се подкрепи идеята на кръга около Народната партия. Областната девическа гимназия925 отворя врати през месец септември 1881 година с 4 класа със 128 ученички, от които през годината напускат 8. Преподават шест души: Анастасия Тошева926 (управителка), Васил Золотов, Стефан Костов, Атанас Макаков, Йозеф Круис и Йозеф Жир927. Учебната година започва на 6 септември, „но понеже новото здание назначено за Гимназията не беше още доискарано, то се поместихме пак в близната турска къща, где-го и ми налата година бехме, а после на 16-й Септемврий влезохме в новото здание“928. То е оборудвано със сто удобни училищни стола, направени по новата система.

925 Втората в границите на Източна Румелия след Пловдивската, създадена през 1880 г.

Анастасия Тошева (1837, Стара Загора – 1919, Стара Загора) първоначално учи в родния си град, а след това в Калоферския манастир. Тя е първата бъл гарска девойка, изпратена

дейност – държи сказки, организира женски дружества в Стара Загора и в Габрово. След Освобождението се завръща

За да могат девойки от другите градове да се ползват от Об ластната девическа гимназия в Стара Загора, се предвижда създа ването на пансион. В началото, „понеже градът е разорен, то беше твьрде мъчно да се намери такова помещение, което да отговаря на назначението си да бъде пансион, за това пьрвата година не можа да се отвори“929. Към училището има създадена учителска библиотека, съдържаща 71 съчинения в 80 тома930. В Статистическия календар на Старозагорския департамент за 1882 година се описва състоянието на училищата: за Стара Загора са посочени 4 мъжки и 4 девически – български, и 5 мъжки и 1 деви ческо – турски. За броя на българските учениците са посочени след ните числа: 939 момчета и 837 момичета931, като данните показват относителното изравняване на възможностите за образование на двата пола. Направено е интересно сравнение за броя на училищата в Княжество България и Източна Румелия. В Княжеството има 1083 пър воначални училища, 1378 учители и учителки, 56 854 ученици, а на територията на автономната област – 745 училища, 1108 учители и 50 311 ученици. Населението на втората е половин милион, а на първата – един и половина, следователно, общото образование е „три пъти повече разпространено отсам Балкана, колкото отвъд“932 . През 1883 година броят на училища в града е 11 (6 български, 4 турски и 1 еврейско), като в тях се обучават 1200 момчета и 767 момичета933 (наблюдава се ръст на учениците). Според действащите в Източна Румелия нормативни актове структурата на образователната система обхваща три нива на обу чение. Както отбелязва Пламен Радев в „История на българското

Пръв годишен отчет на

образование“934, първостепенните начални училища са с четириго дишен курс на обучение, второстепенните – с тригодишен, а т. нар. граждански училища са четиригодишни, но съдържат и двугодишния курс на второстепенните училища. И в Източна Румелия, както и в Княжество България основен проблем е липсата на подготвени учителски кадри. Според Закона за началното учение всички учители трябва да притежават свиде телство за учителска правоспособност. В периода от 1881 до 1885 го дина ежегодно се провеждат педагогически курсове, предназначени специално за началните учители, които получават свидетелство за правоспособност, след като положат изпит. През 1881 година към Мъжкото училище се създава дружество „Длъжност”, което още същата година с участието на учителите представя пиесите „Сиромах Станчо” и „Райна Княгиня”, а през 1882 година – „Михалаки чорбаджи”. На следващата година935 Ученолюбивото дружество, чиято цел е да разпространява знания чрез сказки и театрални представления936, подготвя пиесата „Иванку, убиецът на Асеня”937. Декорът, костюмите и реквизитът са изработени от Атанас Гюдженов938, баща на художника Димитър Гюдженов. В представлението вземат участие и две жени. Събитието е описано от Минко Ми нев939, един от актьорите940. На едно от предколедните представления присъства и Иван Вазов, „който беше дошъл по празниците на гости при брат си. Драма та се изигра много добре. Иван Вазов остана възхитен и след като се върна в Пловдив, написа една много ласкава дописка за любителите актьори и за „Ученолюбивото дружество“941. Градският съвет пре

, Пламен.

г.

на българското образование. Пловдив, 2002, с. 187 – 188.

, Нейчо, Аяров, Иван, Ганева

(За

.

Наука

, Минко.

Величка.

– В: Известия

Койчева

изкуство,

Загора

Величка.

–

театър

с.

–

,

вж.

строи

в спомените на Минко

София, 1978, с. 305 – 307.

Загора през... 1883 г. – В: Староза

доставя салона за представлението. Залата е пълна, има и правосто ящи.942 Ръководеният от учителя по пеене Мървик943 оркестър свири по време на антракта944. Изпълнителите на пиеси възпламеняват въображението на зрителите, които стават съпричастни към идеите за граждански свободи и за политическа независимост. В първите години след Освобождението българските театрални представления продължават да бъдат любителски, обвързани с училищната дейност, запазват тематиката от времето преди Рускотурската война, но се радват на зрителски интерес. През 1883 година се откриват Акарджанското и Светиниколско то начални училища, а Мъжкото класно училище се сдобива с нова сграда945. Въпреки полаганите усилия от страна на местната власт за регулиране и подобряване на образованието, в пресата се появяват негативни коментари. „Немарливостта, с която кметството ни се е обръщало и обръща към основните ни учители и училища, достига върха си: от лан ската си заплата учителите и учителките дирят още четириме сечни, а от тази година петмесечни заплати [...] Повечето от тези мъченици [...] свиват рамене пред вересиджиите дюкянджии и им слушат псувните и оскърбителните думи...“946. Тази симптоматика показва негативите на училищните дела и положението на част от учителското съсловие, ощетено финансово от нередовно заплащане, но има и положителни отзиви за работата му. През 1885 година на страниците на вестник „Марица“ се появява съобщение, че „по инициатива на основните учители в Стара Загора за пръв път учебната година завършва с тържествен акт“947 . Важна роля за развитието на просветното

ните сбирки на учителите. На тях се обсъждат учебните програми и използваните учебници, положението на учителите, мерки за дис циплина и привличане на неучащи деца в образователния процес. На събора в Стара Загора, проведен през 1882 година, се взема реше ние за премахване на телесните наказания за учениците949. Независимо от опитите за регулиране на взаимоотношенията между учители и ученици конфликти има. На страниците на област ния вестник се появява дописка срещу методите на учителя Байда нов, който се отнася грубо с учениците, злоупотребява с училищните пари и раболепничи. „Ние гледаме на г-н Байданов като на учител в две видни учебни заведения, за да разбере и той, че бездарността е бездарност. Тази община като останала мъртва и преди при подобни случаи, и сега, когато се строши вратата на учителската стая, къ дето има книги и дневници, е слаба да защити Байданов. [...] Вярваме, че общината и Народното просвещение ще различат най-сетне училището от бунището.“950 Конкретните измерения на политиката на източнорумелий ските държавници по отношение на материалното осигуряване на учебното дело се изразяват в следното: – създава се нормативна уредба, която действа на цялата тери тория на Областта; – съхранява се възрожденската традиция материалната издръжка на учебното дело да бъде изцяло ангажимент на съответни те общини; – правителството на Източна Румелия ежегодно предвижда в бюджета си средства за осигуряване на финансова

или жилища и отопление, или допълнителни средства. Те са освобо дени от данъци върху доходите си и други „повинности“, предвидено е планомерно увеличение на заплатите с нарастването на учителския стаж и финансово осигуряване в случай на заболяване, регла ментира се пенсионното осигуряване на учителите.

Печатни издания, периодика, автори

Независимо от факта, че Източна Румелия е автономна част от

Османската империя, в нея прави впечатление едно явление – сво бодата на печата е на ниво, каквото има в независимите държави с демократично управление. Областта е аграрна, а Стара Загора е в плодородна Тракия –това са два аргумента, които обуславят появата на първия местен вестник, носещ името „Земеделец“. Трябва да се отчете и амбицията на неговия издател – Димитър Наумов, който прегръща идеята за модерно земеделие и я превръща в своя кауза. Младият агроном изпитва удовлетворение, когато разработената от него програма за селскостопанско училище се реализира в откриването на Земедел ското училище в Садово (1883). Паралелно с разнопосочната си дей ност като депутат, общински съветник и председател на съда Димитър Наумов продължава да търси възможност за осъществяване на младежката си мечта – да допринесе за извеждането на българското земеделие от примитивното му състояние на европейско равнище. Наясно е с проблема и усилията, необходими за решаването му, но първата стъпка в желаната посока намира с издаването на специа лизиран вестник. Така на 1 февруари 1883

по-модерно и доходоносно земеделие. Преглед на някои основни статии показват това намерение: „Лошите страни на нашето земеде лие”, „Кое е по-добро: ралото или плугът”, „Нещо за тора”, „Машината жетварка, какво представлява”, „Скотовъдството у нас”, „Видове земи и как да ги подобрим” и т. н. Наумов отделя широко място на страниците на вестника за връзките между селското стопанство, индустрията и културата. „На род – отбелязва той – който се именува само със земеделие без индус трия, прилича на човек с един крак и една ръка”951 . В тази логика са поместени и други публикации, третиращи връзките между селско то стопанство, търговията, транспорта, града и селото. От историографска гледна точка днес вестник „Земеделец” е един автентичен и първокласен източник за развитието на сел скостопанската ни култура в един етап от историята ѝ. През 80-те години на ХІХ век той е реализираната идея на Димитър Наумов –един модерно мислещ агроном и общественик, който мечтае чрез познание и опит да бъде посредник между науката и обикновения земеделски стопанин, да вложи свой принос в основите на модерното българско земеделие. Чрез организирания образцов чифлик в с. Горно Ботево, собственост на дядо му по майчина линия, показва нагледно как трябва да се работи, за да стане българското земеделие доходно. На вестника сътрудничат Атанас Илиев, Атанас Макаков и др. След смъртта на Димитър Наумов редакторската работа се поема от брат му Паун, до унищожаването на печатницата при пожар952. Като печатар работи Добри Хрисандов953, един от бъдещите книжари в Стара Загора. Една година по-късно започва да излиза „Знание”954 – списание за наука и литература, списвано от Александър Козаров955 – редактор,

. Ст. Загора, № 2, 1883.

Кънев, Нейчо, Иван Аяров, Невена Ганева. Стара Загора 1878 – 1945, с. 164.

там.

, Величка. Списание „Знание“ в културното развитие на Източна Руме лия. – В: Известия на музеите в Югоизточна България. Т. 6, Пловдив, Изд. Христо Г. Данов, 1983, с. 63 – 72.

Сливен – 1933, Варна/София?) идва в Стара Загора през 1880 г. по покана и с последвало

Козаров

за директор на Старо загорските класни

основни общински училища. От учебната 1882/83 година

и Христо Л. Ваклидов956 и д-р Тодор Ив. Стоянович – съредактори. Двете издания взаимно се допълват, макар на пръв поглед да изглеждат различни. Те преследват една и съща цел: да дадат на своите читатели знания: едното – специализирани, а другото – уни версални. „Земеделец”957 ратува за икономическото изграждане на младата държава чрез модерно, механизирано земеделие и модерна индустрия (включително чрез силата на рекламата на нови маши ни). Старае се да даде на българина знания в тази строго определена насока, а „Знание” работи за културното извисяване на нацията, като предлага на своите читатели разширяване на кръгозора в най-ши рок аспект. След Освобождението това958 е първото старозагорско и извънстолично (не само в пределите на Източна Румелия) списание от този род, с така ясно определена задача чрез самото заглавие и чрез мотото: „Знанието е сила”959. В програмата се доизясняват целите на изданието: „Понастоящем науката – знанието е най-необходимото средство, най-насъщният цяр за по-бързото издигане на народа ни в умствено, в просветно отношение”. „Движейки се от подобни чувства – споделят редакторите, – съставихме едно книжовно дружество, на което главна цел е да издава едно популярно, народно списание „Знание”, както и разни народополезни книжки, с твърде умерена цена”960 . Списанието излиза веднъж на две седмици. Неговата първа книжка е от 15 април 1884, а последната (28-ма) – от 21 юли 1885 е преподавател в Областната девическа гимназия – Стара Загора и остава тук до края на учебната 1886 – 87 година. След това няколко години работи във Варна и София и от 15 март 1890 г. до май 1892 г. отново е в Стара Загора като училищен инспектор. Преди Съединението, три години е член на Старозагор ския окръжен съвет. 956 Христо Ваклидов (1841, Казанлък – 1891, Стара Загора), с псевдоним Черновеждов, е учител, преводач и читалищен

економия и самоупра ва. (Стара Загора),

. Списание

I, № 1, 1.02.1883.

наука

литература. (Стара Загора), г. I, № 1, 15.04.1884.

, Константин. Градът

Принос към литературната исто рия на Стара Загора. София: Труд, 2007, с. 20.

съч., с. 21.

година. От първата годишнина излизат 24 книжки, а от втората – 4. То спира внезапно въпреки надеждите, че има осигурено бъдеще. Двете съдържат общо 448 страници. Публикувани са 170 материала, много от които са необичайно големи. Те продължават от книжка в книжка. Редакцията се старае на челно място във всяка от тях да има стихотворение. В обявеното съдържание публикациите са групирани тематич

но: поезия; повести, разкази и приказки; литература; домакинство, земеделие, индустрия и търговия; обществен живот; природни науки; медицина и хигиена; народна просвета и възпитание; полити ческа икономия; музика; народни песни; рецензии и библиография. Отпечатаните статии са разнообразни – с образователна и практическа насоченост. Списанието е дело на 9 души – трима редактори (според тога вашните разбирания – един редактор и двама съредактори) и шестима близки на редакцията сътрудници. Въпреки краткото си същест вуване „Знание“ оставя следа в културния живот на Стара Загора с разнородната информация, която публикува – от художествените творби до прагматични напътствия, свързани с домакинството и хи гиената. „Земеделец“ и „Знание“ поставят началото на местния периодичен печат. На четвъртата си редовна сесия на 1 март 1882 година Старо загорският главен съвет взема решение: „да се състави департаментална библиотека и да се покупят книги, най-пьрво таквизи, от които може да се научи като как Главният съвет и Окръжните комисии във Франция водят своите

на читалищната дейност през източнорумелийсия период. Петър Иванов962, подобно на Атанас Илиев, Георги Бенев963 и др., напуска учителството и влиза в ново амплоа – на държавен чиновник, но продължава да твори. През 1884 година излиза „Апостоли на свободата” – драма в три действия със сюжет от Старозагорското въстание (1875), отпечатана в Пловдив. През същата година са публикувани и мемоарите му под заглавие „Възпоминания от разбър каните времена”964. В тях той описва своите първи впечатления след завръщането си в опожарена Стара Загора. През 1885 година в Сливен са отпечатани спомените на доайе на на светското образование в града със заглавие „Черти из живота

и записки на Ананас Иванов, бивший учител в Стара Загора“965. Те са

разказ за перипетиите, пред които е изправено училищното дело в града през Възраждането.

С издаването на спомените на Петър Иванов и Атанас Иванов се

поставя началото на старозагорската мемоаристика966.

Интересни данни за периода и информация за дейността на градския съвет се съдържат в издадените три Статистически календара за 1882967, 1883 и 1884 година.

В първия е включена обзорната статия „Исторически бележки за града Стара Загора”, според която това „е главний град на Старо

962 Иванов, Петър. Апостоли на свободата. Пловдив, 1884.

Георги Бенев е преводач на книгата Българското княжество от д-р Константин Иречек [Пловдив, книгопечатница на Янко С. Ковачев, 1878. 86 с.]

Иванов, Петър. Възпоминания от разбърканите времена. Пловдив: Напредък, 1884.

Иванов, Атанас. Черти из живота и записки на Ананас Иванов, бивший учител в Стара Загора. Сливен, 1885.

Безспорно към написаното трябва да се подхожда критично. „Цялостната картина, която възрожденските мемоари изграждат у по-късните читатели, се оказва доста едностранчива. Реалният бит на хората от епохата остава на заден план… Всяка нация гради своя митология, която се опира на някакви при вилегировани епохи, събития и герои, поставя определени акценти и „забравя” или поставя на заден план други страни от живота по същото време….” (Вж. подр. Аретов, Николай. Издателската съдба на възрожденските мемоари. – В: История на книгата – начин на живот. [Сборник в чест на проф. д.ф.н. Ани Гергова. Съст. Кр. Даскалова]. София: ЛИК, 2002, с. 182 – 198. ISBN: 9546075868)

Вазов, Иван. Статистический календар на Старозагорский департамент за 1882 г., нареден от Старозагорската префектура. (отзив) – В: Народен глас (Пловдив), № 265, 13.02.1882, с. 3.

загорский окръг; Южна България (Източна Румелия)“, който се „на ричал в старо время Берреа, Веррея и Боруйя – е един от най-стари те градища в Тракия. Крепостта, на която още стоят развалините, многобройните надписи на старогръцки язик, хубавите остатъци от мраморни статуи на Аполона и др., – всичко това свидетелству ва, че този град е бил културен и забележителен твърде отдавна“968 . Това е първият опит на Атанас Илиев в популярен стил да се разкаже историята на Стара Загора от древността до възстановява нето на града на 23 септември/5 октомври 1879 година. Вторият Статистически алманах на Старозагорский департа мент от 1883 година съдържа данни за броя на населението на гра да, в който живеят 13 632 души и за етническия му състав (българи – 10 925, турци – 2485 и цигани – 222)969. Има сведения за родени те (мъже – 222, жени – 236), починалите (мъже – 182; жени – 263) и сватбите (107) през 1881 година970 без да се посочва етническата принадлежност на лицата. Любопитна е информацията за градските училища в Стара За гора през 1882 година (1 средно и 7 първоначални), като в забележка е отбелязано, че 6-те първоначални училища са в непригодни „вехти и неудобни помещения, взети под наем“971 . Ако данните са достоверни, може да бъде направен изводът, че броят на учителките надвишава броя на учителите (19 жени и 13 мъже). Отливът се дължи на навлизането на много даскали от пре дходния период в държавните структури и чиновническия апарат. В последния отпечатан в Стара Загора Статистически алманах за 1884 година972 е публикувана

ученичките, български, турски

еврейски

Старозагорски

то на лесовете в Старозагорский департамент“, написана от Георги Петков Русески, старозагорчанин. Авторът прави обстоен исторически преглед на горите в региона, причините за изсичането им и отражението на обезлесяването, което според него води до загуба на плодородието на земите. В Плов див през с. г. излиза от печат „Исторически бележки от войната на 1877 г.“ – книга, в която Русески973 разказва за първото освобожде ние на Стара Загора. Интересна е интерпретацията на поета, учителя и първи кмет на Стара Загора П. Р. Славейков за преживяното през 1877 година. Няколко дни преди трагичния 19 юли той произнася „трогателна“ реч пред църквата „Света Богородица“974, проповядва „любов към ближния” и толерантност, за да не се компрометират българите пред Европа. Превземането и опожаряването на града от армията на Сюлейман паша разтърсват поетичната му душа и емоциите му намират отражение в две негови творби. Преплитане на регионално и уни версално се открива в „Старозагорченката“ (1883). В тази трагедия поетът се опитва да пресъздаде ужаса от опустошаването на Стара Загора975 (1877)976 като световен апокалипсис, придавайки му мест ни специфики977. В този смисъл въздействащите редове от предисло

973 Русески, Георги. Исторически бележки от войната на 1877 г. Пловдив: Книго печ. „Напредък”, 1884.

П. Р. Славейков, Любен Каравелов, Христо Ботев, Захари Стоянов в споме ните на съвременниците си. София: Български писател, 1967, с. 153.

Според Величка Койчева прототип на главната героиня на трагедията е старо загорската учителка Донка Маркова. (Вж. Койчева, Величка. Още нещо за „Ста розагорченката“. – В:

бележката

(Стара Загора), № 36, 29.03.1986)

Славейков

Сюлейман паша – главно действащо

–В: Наука

1883, г. II, кн. 11 и 12. Пловдив: Научнокнижовно

Невена

от Копривщица, учител

открил българско момиче, а други две момичета, българчета били откарани в турски семейства“- тези сведения узнал от свои приятели турци. Направил постъпки в българското кон сулство в Истанбул и децата били освободени и върнати в България. Годината била 1885, а децата били на възраст между 14 и 16 години – и трите от Стара

вието към „Български притчи”, където изниква фигурата на автора крушенец, озовал се в центъра на пожарищата: „Когато всичко около мене беше гръм и дим, врясък и писък, плач и рев, когато войските се дръпнаха от позициите си и почти всичко живо беше излязло из гра да, аз, един от последните, възседнал на кон, обърнах гръб и се отпра вих към дома си. По мене вече летяха турските куршуми и краищата на града, отдето идеше неприятелят, издигаха големи пламъци във въздуха. Всяка минута бавене беше смърт...”978 . Втората Славейкова творба е стихотворението „Стара Загора”. През 1885 година Атанас Т. Илиев го включва в Читанката за тре ти клас на мъжките и девическите второстепенни начални и средни училища979, както и на гимназиите в Северна и Южна България.

Предел прекрасен Средна гора е, Рудоутробна, металогръдна, Ловопокрита и розовъдна. На край поли ѝ, на южни склони Белей, светлей се Стара Загора, Град непоследен меж градовете; Не град е виден – китка е цвете, Загора. Допуска се вероятността тези деца да са били отвлечени по време на опожаряване на града. тук ще подкрепя допускането за отвлечените момичета с данни от една недостатъчно позната трагедия под наслов „Старозагорченка та“ от П. Р. Славейков, публикувана в сп. „Наука“ през 1882, 1883 г.“ (Вж. Даска лова, Невена. Тракийски българи от Източна (Одринска) Тракия в Стара Загора. В: Миграции от двете страни на българо-турската граница: наследства, идентичности, интеркултурни взаимодействия. София: Институт за етнология и фолклористика с етнографски музей при Българската академия на науките, 2012, с. 214)

978 Национален

Градина град е бадемокитен, Крин е в полето широколистен, Ой граде, цветущий граде! Мрачей, небето се чумори. Буря буботи; въздух се цепи; Мълнии блескат, – гръм се разлега. Стенти там горе Бетер високий, Тътне на долу оврог дълбокий; Ечи порой на мътна Бедечка, Далеко тамо гъмжи рат тежка, Гроза се сбира връз теб, цветущий,Огън и ужас, ярост и злоба, О горко, горко, зловеща коба.980

Драматизмът в творбите е показател за дълбокия отпечатък в съзнанието на първия старозагорски кмет, оставен от Старозагорските събития, на които е очевидец.

Пантеон на паметта

Значимо събитие от източнорумелийския период е откриване то на първия военен паметник в региона. На Шакова могила е издигнат възпоменателен знак, който увековечава подвига на загиналите герои в боевете за Стара Загора и село Джуранлий (днес Калитино во) само четири години след драматичните събитията. Монументът

построен по типовия проект на архитект Вокар с руски средства

представлява гранитна четиристранна пресечена

се намира на една могила на дясно от шосето Стара Загора...“981. „Ру ският паметник“, както старозагорци наричат първия възпоменате лен знак, свързан с паметното за града събитие, поставя началото на мемориалната традиция в Стара Загора. 1884 година е основополагаща за изграждането на локалната памет за Старозагорския бой, в която се вплитат нишките на героичното възраждане982. Това е свързано с извършения ритуал по пре

погребване на костите на старозагорските въстаници, обесени в Од рин. На 19 юли с. г. техните тленни останки са положени в общата гробница на загиналите в защитата на града опълченци983. Тържест вената церемония започва с парастас за обесените в църквата „Света Богородица”, минава през мястото на военния лагер на Българското опълчение, на което е издигната триумфална арка с надпис: „Тук пръв път Българското юначно сърце се опълчи срещу петвековний си тиранин”. В гроба на опълченците са поставени костите на обесените през 1876 година. Той е ограден от четири арки със следните надписи: „Народни светила, животът и смъртта ви ще увековечат вашата памят”, „Успокоихте се юнаци за слава на цял български народ”; „Само като вас дейци потомството вечно ще кити с венци” и „Геройски срещу многобройните пълчища се борихте и доказахте, че България живее и е достойна за свобода”. Свещеникът Иван Нейчев и майор Петко Стоянов984, командир на военната дружина, държат речи. На събитието присъстват мно го граждани и жители на околните села. Информация за тържестве ната церемония е поместена на страниците на вестник „Марица”, а дописникът заключава, че населението, „което досега се обявяваше

апатия и не зачиташе памятта на народните труженици…

истинско

ние и гореща любов”985 . Така почитта към загиналите революционери се слива с чества нето на Старозагорския бой. Тази тенденция ще се установи трайно и ще продължи да свързва в локалната памет всички жертви, дали живота си за свободата на България986. Стара Загора влиза в историята на българската архитектура с изработването и прилагането на първия градоустройствен план след Освобождението у нас. Източнорумелийският период е време на полагането на едно ново начало в строителството и архитектурата, в което уменията на самоуки майстори се преплитат с модерната „шахматна” планировка. Оцелелите предосвобожденски сгради се заместват поетапно от нови – понякога защото са амортизирани, а друг път – защото противоречат на новата правоъгълна планировка. Днес единстве но Хамза бей джамия987, превърната в Музей на религиите, напомня за османския период. Архитектурният образ на града се изпълва с ново, различно съдържание. Ески Заара, въпреки спомена за войната, разрухата и пожара, концентрира усилията на своите жители в градивно начало чрез познание към знание и продължава напред с името Стара Загора... Един възраждащ се град, с прави улици, поема своя път към но вото време. Денят на новото начало – 5 октомври (н. ст.), се превръща в Ден на Стара Загора988. Трудна и отговорна е мисията на първостроителите на съвре менния град през източнорумелийския период. Изправени пред руините, те мобилизират своята енергия за възстановяването и плани рането на Стара Загора,

Загора,

на управление,

BC%D0%B2%D1%80%D0%B8-%D0%B5-%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D1%8F%D1%82%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D0%B3%D0%BE/

231

осигуряват подслон на социално слабите, полагат грижи за разви тието на просветното дело и здравеопазването, въздигат отново из точноправославните църкви, чертаят нови културни хоризонти. Положителната концентрация на съзидателните усилия през разглеждания период е съпроводена и от негативни действия, свързани с безогледното изсичане на горите и разрушаване на антични и средновековни паметници, използвани като строителен материал. Огромното желание за запазване на българския облик на областта, постоянният стремеж на новосформиращия се елит към ико номически и културен просперитет, както и фактическата невъз можност на Високата порта да влияе върху политическия процес в Южна България, „разчистват пътя на народа с българско самосъзна ние към изграждане на една стабилна политическа система и срав нително спокоен обществено-политически живот“989 . Въпреки сравнително успешното възстановяване и развитие на града в източнорумелийския период, безспорно правдиво звучи написаното от Симеон Радев и за първостроителите на съвременна Стара Загора, които не мечтаят „за една образцова автономия..., а за присъединение към княжеството“990 .

Винаров, Иван. Цит. съч. с. 305.

Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Т. 1. София: Изд. Захарий Стоянов, 2014, с. 123.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Настоящото изследване е опит да се сглоби общата картина на културния облик на Стара Загора, с налични елементи и детайли, във времето, когато българите са поданици на Османската империя. Вниманието е фокусирано върху събитията, които променят живота на града. Разглеждат се трансформации (демографски) и инфилтра ции (културни), рисуващи градския културен пейзаж в хронологична последователност. Запазеният до наши дни документален материал, свързан с изследвания период от миналото на Стара Загора, е оскъден поради многократните пожари, бушували в града през ХIХ век. Това затруднява точната фактологическа реконструкция, която често използва като основно градиво мемоарната литература. Допълнителна неяснота внасят източниците, в които трудно може да се разграничат литературните фантазии от историческата истина. Изграждането на национални идеологии991 в края на ХIХ век също влияе върху тълкуването на събитията през разглеждания период992. Архитектурните обекти, които оцеляват след Освобождението, са разрушени заради правоъгълната планировка, наложена от градоустройствения план на Либор Байер. Така, погълнато от Новото време, постепенно изчезва запазилото се през войната материално културно наследство, визуализиращо предосвобожденския културен облик на Стара Загора. Чрез инструментите на микроисторията, следвайки линейната събитийност, в изследването се търсят локалните културни специфики и различните ракурси към ролята

APPROACHES TO THE CULTURAL APPEARANCE OF STARA ZAGORA (from the end of 14th century to 1885)

Summary

The present study focuses on the diversity and specifics of the pro cesses, which took place in the cultural life of the Bulgarians in Stara Zagora from the end of the 14th century to 1885 and their impact on the ap pearance of the town.

The composition of the urban population is a quantity that changes over the centuries and the demographic characteristics reflect invariably the specifics of the cultural appearance of the settlement. The state im perial policy, the actions of the local government, the geographical location, the opportunities for economic activity, the religious orientation of the population, the epidemics and the wars are factors that influence the character of the urban culture.

The first chapter examines the Ottoman invasions in the second half of the 14th century that had caused upheavals and changes in the life of the medieval town of Borui. Captured by the army of Lala Shahin in the period of 1364 – 1370, the town was settled with new ethnic groups of different religious affiliation and named Eski Hisar (Old Fortress). Later, in the Ottoman registers and historical sources, it was found under the names Zagra-i Atik and Zagra-i Eskihisar. On the basis of the available documentary material, the dynamics in the ethnic composition of the population is traced back.

For five centuries the historical and cultural development of the town took place within the boundaries of one empire – the Ottoman Em pire, built on the idea of inequality of the religious communities. Moham medans, Jews and Christians coexisted in the empire but the administrative administration placed the latter in the position of an inferior and discriminated community. Buildings, characteristic of the Islamic culture were erected in the period of the 15th – 17th centuries In the 18th century the Bulgarians Christians began to settle permanently in the boundaries of the town and gradually established a community, set apart in neighbor hoods. In the following two centuries, it took an increasingly important

place in the economic life of Stara Zagora.

The second chapter analyzes the various dimensions of the spirit of the New Times that slowly penetrated in the boundaries of the Ottoman Empire and gradually changed the consciousness of the subjects at the end of the 18th century to the last quarter of the 19th century. The ethnic composition of Eski Zagra changed in the favour of the Bulgarians who bettered their position economically.

Christian religious centers were built – four Orthodox churches were erected in the Bulgarian neighborhoods. The concern of the local community and municipality for the schools turned the town into a cultural and educational center in the middle of the 19th century.

The nascent national feeling had a local manifestation, connected with the attempt of the Bulgarian community to distance from the official Ottoman authority. On the initiative of the teacher Todor Shishkov in the 50s of the 19th century, it began to name the town Zheleznik. The municipal authority of Stara Zagora took care of protecting the health of the community and doctors, like teachers, became traveling cultural ambassadors.

The Eastern Orthodox believers faced with new religious alternatives – Protestantism, which established its missionary center in Stara Zagora and Uniatism, which found few supporters among the local intel ligentsia.

Cultural and charity organizations were established – cultural community center, „Mother’s Love“ Women’s Society, Student Societies, etc. In the preparation of the Stara Zagora Uprising (1875), the local intelli gentsia was faced with the dilemma of the path to freedom that could be achieved through evolution or revolution.

The third chapter focuses on the efforts made to revive the cultur al life in Stara Zagora after the tragic fate of the town during the RussoTurkish War (1877 – 1878). The fire and the innocent victims once again changed the demographics of the area. The town entered the New Times free but crucified between destruction and creation. According to the Treaty of Berlin it remained within the boundaries of Eastern Rumelia from 1878 until the Unification in 1885.

The foundation stone for the restoration of Stara Zagora was laid on the 5th of October 1879 by the governor of the autonomous region Alex ander Bogoridi. With the implementation of the regulation plan, worked out by the Czech technician Libor Bayer, it became the first post-liberation

town with modern urban planning. The second in the region girls’ highschool was housed in a new building, the first post-liberation newspaper „Zemedelec“ with an agricultural focus was published. Despite the financial difficulties, beautiful public buildings and houses were constructed against the background of the ruins. A hospital was opened, printinghouses were at work, memoirs of the people of Stara Zagora were published and amateur theater performances were staged. The town, despite the ruin, awaked to life and its inhabitants built a new material and spir itual culture, rethinking the tradition in the conditions of the last phase of the transition to the New Time.

Different points of view on facts and events are shown purposefully: of contemporaries and researchers; experienced and retold; personal and state; descriptive and factual. Through them a complex process such as culture (as a synthesis of continuity and innovation) is illuminated. The diversity of the sources used (historical studies, memories, archival documents, travelogues and statistical data) aims not only at historicity, but also at a more vivid figurativeness of the narrative with an emphasis on the specifics of the personalization and visualization of the changing appearance of Stara Zagora during that period.

Translation: Tsvetomira Kаteva

БИБЛИОТЕКА „СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ“

Фонд № 66 – II-А – Александър Екзарх

Фонд № 49 – Хаджи Николи Минчооглу

ДЪРЖАВЕН АРХИВ – СТАРА ЗАГОРА

Фонд № 96 К – Девическа гимназия „Мария Луиза“

РЕГИОНАЛЕН ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ – СТАРА ЗАГОРА Фонд 6Сз – Отдел „История на българските земи ХV – ХIХ век“ Инв. № 6Сз 106 – Препис (преправка) на Паисиевата история Инв. № 6Сз 1076 – Записки на Стефан Минчев от Стара Загора. Ръкопис, черно мастило, непубликувани, 94 с. Инв. № 6Сз-спф 125 – Минко Минев. Спомени. Машинописно копие, 305 л. Инв. № 6 Сз-спф 127 – Записки (бележки) по Старозагорското въстание през 1875 година от поборника Христо Стойнов Шиваров. Машинопис, 35 с.

100 [Сто] години Старозагорска болница. [Съст. Моньо Пе тков]. Стара Загора: ПОБ, 1983, 445 с.

150 [Сто и петдесет години] община Стара Загора. Доку ментален летопис 1849 – 1999. [Съст. Нейчо Кънев, Лилия Филипова, Светла Димитрова, София Василева]. Стара Загора: Тракийски свят АД, 1999, 287с. ISBN: 9549848029.

Алексиева. Анна. Емоционални употреби на миналото: Възраждането като Златен век. [онлайн]. – В: Балкански идентичности. [уеб сайт]. Достъпно от: https://balkansbg.eu/bg/content/esadarzhanie/314-golden-age.html [прегледан 21.07. 2022].

Ангелов, Димитър. Из средновековното ни минало. Държава, народност, култура. София: ОФ, 1990, 578 с.

Ангелова, Росица. Протестантите – „другите“ за шуменската общественост през втората половина на ХІХ столетие. – В: Религия и църква в България. Социални и културни измерения в православието и неговата специфика в българските земи. [Сборник доклади от научна конференция. София, 27 – 29 ноември 1997]. София: Гутенберг, 1999, с. 363 – 372. ISBN: 978954617. Андреев, Йордан. Всекидневието на българите през ХII – ХIV век. [Изследване]. София: Унив. изд. „Св. Кл. Охридски“, 1992, 226 с.

Априлов, Васил. Болгарския грамоты. [Собранныя, переведенныя на русский язык и объясненныя Василием Априловым. Из даны в пользу Габровскаго училища]. Одесса: В Городской Типогра фии, 1845. Аретов, Николай. Издателската съдба на възрожденските ме моари. – В: История на книгата – начин на живот. [Сборник в чест на проф. д.ф.н. Ани Гергова. Съст. Кр. Даскалова]. София: ЛИК, 2002, с. 182 – 198. ISBN: 9546075868.

Аретов, Николай. Идентичност и християнство – смисъл и (зло) употреби. – В: Литературен вестник, № 2, 17 – 23. 01. 2007.

Аркадиев, Димитър. Растежът на населението в България: от

зората на историята досега. Велико Търново: Унив. изд. „Св. св. Ки рил и Методий“, 2016, 324 с. ISBN: 9786192080563.

Арнаудов, Михаил. Българското възраждане. Наченки на дви жението за народност, култура и независимост. София: Бълг. ми съл, 1941, 192 с.

Архив на Николай Павлович. 1852 – 1894. София: БАН, 1980, 579 с.

Атанасов, Васил. Спомени из живота и дейността ми. София: Печ. Ал. Стоичков, 1936, 132 с.

Атанасов, Християн. Българите, Османската империя и оръжието. 06.04.2020. [онлайн]. – В: ЕКИП – експертен клуб за иконо мика и политика [уеб сайт]. Достъпно от: https://ekipbg.com/orujieosmanska-imperia/?fbclid=IwAR3%20gbcrKhq [прегледан 01.07.2022].

Атанасова, Виолета. Дисциплината в българското килийно училище през Възраждането. – В: Годишник на Шуменския универ ситет „Епископ Константин Преславски“. Т. ХVII D, Педагогически факултет. Шумен: Унив. издателство „Епископ К. Преславски“, 2013, с. 84 – 88.

Аяров, Иван, Кънев, Нейчо, Ганева. Невена. Възрожденска Акарджа и Стара Загора. Стара Загора: [Литера принт], 2004, 280 с. ISBN: 9544870520.

Балчев, Владимир. Идеята за първото българско изложение. –В: Архивен преглед, 1991, № 4, с. 55 – 60.

Берон, Петър. Буквар с различни поучения. [Брашов], 1824. Бобчев, Стефан. Източна Румелия. Исторически поглед, ус тройство, законодателство и правосъдие. Приноси към историята на българското право. София: Печ.

Бонева, Вера. Българското възраждане в българската истори опис. 04.03.2003. [Електронно издание]. – В: Liternet [специализиран портал за литература, изкуства, хуманитарни и социални изследва ния]. https://liternet.bg/publish8/vboneva/istoriopis.htm [прегледан 01.07.2022].

Бонева, Вера. Развитие на учебното дело и образователните институции в българското общество през Възраждането. – В: Литературна историография и възрожденска култура. [Сборник, посве тен на 65-год. на доц. д-р Николай Димков]. Шумен: Унив. изд. „Епис коп К. Преславски“, 2004, с. 72 – 103. ISBN: 9545772360. Бонева, Вера. Времената са деликатни сега и много тайни но сят под крилата си. Шест старозагорски писма от Тодор Шишков и хаджи Господин Славов до Йосиф Дайнелов (1861 – 1862). – В: Проблеми на Възраждането в Югоизточна България. Т. 3 – 4. Варна: Зо граф – Варна, 2005, с. 337 – 357. ISBN: 9541501494.

Бонева, Вера. Българското църковнонационално движение 1856 – 1870. София: За буквите – O писменехь, 2010, 1230 с. ISBN: 9789548887779.

Бонева, Вера. Струмишка епархия под духовната власт на мит рополит Йеротей (1861–1876). – В: Българското възрожденско об щество – проблеми, борби и постижения. [Сборник с изследвания в чест на 75-годишнината на доц. д-р Огняна Маждракова-Чавдаро ва]. София: Акад. изд. „Проф. Марин Дринов“, 2012, с. 115 – 128. ISBN: 9789543225446.

Бонева, Вера. Петко Славейков в Стара Загора (1875 – 1877). –В: Известия на Старозагорския исторически музей. Т. 6. Стара Загора, 2016, с. 95 – 112.

Бонева, Вера. [Дълг и чест]. Иларион Макариополски. София: За харий Стоянов, 2022, 440 с. ISBN: 9789540916125.

Бонева, Таня. Локалната история и описанието на миналото. –

В: Анамнеза, г. VI, 2011, № 1 – 2, с. 100 – 134. ISSN: 13129295.

Бончев, Еким. 100 [Сто] сто години от смъртта на Ами Буе. – В: Списание на Българското геологическо дружество, (г. ХLII), 1981, кн. 3, с. 287 – 294.

Борисов, Борис. Д. Демографските промени през ХІ – ХІІ век в днешните български земи. (Археологически свидетелства). – В: Тан гра. [Сборник в чест на 70-годишнината на акад. Васил Гюзелев].

София: Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 2006, с. 394 – 397. ISBN: 954072435X.

Борисов, Дамян. Справочник за селищата в Северна Тракия през XVI в. Част ІІ. (Казите Загра-и Ески Хисар и Къзъл Агач).[Велико Тър ново]: Фабер, 2016, 327 с.

Борисов, Дамян. Икономическа характеристика на български те земи като част от Османската империя. – В: Стопанска история на България, Европа и света. Ч. I. България. София: ИВРАЙ, 2017, с. 7 – 60.

Боянов, Станислав. Законодателните инициативи в Източ на Румелия. [онлайн]. – В: Електронна библиотека по архивистика и документалистика „Акад. Иван Дуйчев“. Раздел: Книги. Достъпно от: https://electronic-library.org/articles/Article_0145.html [прегледан 03.07.2022].

Боянов, Станислав. Институции и архиви в Източна Румелия (1878 – 1885 г.). ИВРАЙ, 2016, 211 с. ISBN: 9789549388718.

Българската литературна класика – знание за всички. Не известни архиви и културни контексти. [сайт с дигитални колек ции]. Институт за литература при БАН. Национален литературен музей. Столична библиотека. [Дигитална колекция документи и материали за П. Р. Славейков]. https://litarch.libsofia.bg/bg/index.php [прегледан 02.07.2022].

Ванков, Никола. История на учебното дело в България от край

времето до Освобождението. Очерк. Ловеч: Скоропеч. Драгол Мин чев, 1903, 228 с.

Василев, Асен. Българските възрожденски

Василева, София. Историческите стенописи в старозагорската църква „Св. Димитър“, 10.10.2006, № 10 (83). [онлайн] – В: Liternet [специализиран портал за литература, изкуства, хуманитарни и социални изследвания]. 10 (83), 2006. ISBN: 13122282. Достъпно от: https://liternet.bg/publish19/s_vasileva/istoricheskite.htm [прегледан 26.06.2022].

Вебер, Макс. Протестантската етика и духът на капитали зма. [Прев. Георги Кайтазов]. София: Хермес 7, 1993, 253 с.

Везенков, Александър. Очевидно само на пръв поглед: „Бъл гарското възраждане“ като отделна епоха. – В: Балканският ХІХ век. Други прочити. София: Рива, 2006, с. 82 – 127. ISBN: 9543200823.

Велева, Мария. Формиране на исторически наука в България след Освобождението. – В: Университетски изследвания и преподава не на българската история у нас и в чужбина. 1982, с. 246 – 278.

Видни учители в Старозагорски окръг (1835 – 1944). Библи ография. Стара Загора, 1973.

Винаров, Иван. Политическото устройство на автономната об ласт Източна Румелия. (1879 – 1885). – В: Научни трудове на УНСС. Т. 1, 2019, София: ИК – УНСС, с. 295 – 311.

Воалери, Пиер. Между два свята. Българите в Румелия XVIII –XIX. София: Кама, 2005, 423 с. ISBN: 9549890796. Воалери, Пиер. Александър Екзарх. Българското възраждане и началото на модерна България. Състояние на населените места, при носи и перспективи. – В: Александър Екзарх и българските пътища към Европа XIX – началото на XX век. [Съст. Георги Вълчев, Добрин ка Парушева и Пиер Воалери]. Стара Загора, 2007, с. 27 – 72, ISBN: 9789543052219.

[Брошура].

1999, 450 с. ISBN: 9540704863.

Гайдарджиева, Венета. Местното самоуправление в Старозагорската община 1849 – 1912. Стара Загора: Кота, 2006, 222 с. ISBN: 9789543051915.

Гандев, Христо. Фактори на Българското възраждане. 1600 –1830. София: Култура, 1943, 302 с.

Гандев, Христо. Проблеми на Българското възраждане. София: Наука и изкуство, 1976, 856 с.

Гандев, Христо. Българската народност през XV век. Демограф ско и етнографско изследване. 2. изд., София: Наука и изкуство, 1989, 330 с.

Генов, Георги. Източният въпрос: Политическа и дипломати ческа история. Ч. 2. София: Акад изд. „Проф. М. Дринов“, 2008, 500 с. ISBN: 9789543222957.

Генов, Румен. Среща и взаимодействие на културите: американското мисионерско семейство Кларк и българската среда ХІХ – ХХ век. – В: Годишник на Департамент „История“. Т. 2, 2007. София: Нов български университет, 2010, 140 – 211.

Генчев, Николай. Българската култура ХV – ХIХ век. София: Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 1988, 300 с. Генчев, Николай. Българско възраждане. Изток-Запад, 2010, 464 с. ISBN: 9789543217618. Генчев, Николай, Даскалова, Красимира. Българската възрожденска интелигенция. София: Д-р Петър Берон, 1988, 740 с.

Георгиева, Гергана. Структура на градовете в българските земи през 70-те години на XIX век по данни от османските статистически годишници (салнамета). – В: Известия на държавните архиви, № 106, 2016. с. 136 – 191. ISSN: 03239780.

, Гергана. Бележки върху териториално-административното деление на Балканите през ХIХ век и мястото

Николай Кънев и др.]. Година II (XXXIV). Велико Търново, Унив. изд. „Св. св. Кирил и Методий”, 2018, с. 190 – 203. ISSN: 26033534. Георгиева, Цветана, Генчев, Николай. История на България ХV – ХIХ век. Т. 2. София: Анубис, 1999, 568 с. ISBN: 9789544267193. Георгиева, Цветана. Кратък съвременен прочит на историята на Османската империя (1300–1923 г.). – В: Годишник на Департа мент „История“. Т. 3, 2008. София: НБУ, с. 1 – 68. ISBN: 9789544861. Голяма енциклопедия „България“. Т. 1. София: Труд, 2011, 416 с. ISBN: 9789548104234. Грозданова, Елена. Бунт на населението в Стара Загора през 1751 г. – В: Военноисторически сборник. 1979, № 4, с. 53 – 66.

Грозданова, Елена. Българската народност през XVII век. Демо графско изследване. София: Наука и изкуство, 1989, 725 с.

Грозданова, Елена. Българската османистика на границата между две столетия – приемственост и обновление. – В: Исторически преглед. 2005, № 1 – 2, с. 98 – 157. Грозданова, Елена, Андреев, Стефан. Българите през XVI век. По документи от наши и чужди архиви. София: Изд. на Отечествен фронт, 1986, 303 с. Гутнов, Алексей, Глазычев, Вячеслав. Мир архитектуры. Мос ква: Молодая гвардия, 1990. ISBN: 5235004876. Цит. от: TownEvolution. ru: Архитектура и градостроительство. [уеб сайт]. Достъпно от: http:// architecture.artyx.ru/books/item/f00/s00/z0000003/st002.shtml [пре гледан 26.06.2022].

Гюзелев, Васил. Средновековна България в светлината на нови извори. София: Народна просвета, 1981, 262 с.

Гюрова

канският ХІХ век. Други прочити. София: Рива, 2006, с. 159 – 163. ISBN: 9543200823.

Даскалова, Невена. Тракийски българи от Източна (Одринска) Тракия в Стара Загора. – В: Миграции от двете страни на българотурската граница: Наследства, идентичности, интеркултурни взаимодействия. София: Институт за етнология и фолклористика с етнографски музей при БАН. 2012, с. 211 – 219. ISBN: 9789548458412. Димитров, Ангел. Училището, прогресът и националната революция. Българското училище през Възраждането. София: БАН, 1987, 284 с.

Димитров, В. По странен начин времето е заличило паметта за един от най-богатите и значими родове – фамилия Златеви. – В: 100 [Сто] вести. (Габрово), № 57, 12.03.2016.

Димитров, Георги. Княжество България в историческо, геогра фическо и етнографическо отношение. Ч. І. София: Придворна печ. Б. Шимачек, 1894, 495 с.

Димитров, Георги. Страданията на българите и освобожде нието на България през 1877 – 1878 г. София: Печ. на Ив. П. Даскалов и С-ие, 1899, 320 с.

Димитров, Георги Д. Да мислим ли Възраждането? Паметник на Възраждането или камък в блатото на нашата историография. –В: Социологически проблеми, 2004, № 1 – 2. Изд. на Институт по философия и социология при БАН, с. 309 – 326. ISSN: 03241572.

Димитров, Димитър, П. Авгандира и Велта, две предполагаеми имена на Стара Загора. – В: Известия на Българското историческо дружество, № 21, София, 1945, с. 140 – 145.

Димитров, Илчо. Епоха 1885. София: Народна младеж, 1987, 304 с.

Димитров, Страшимир, Манчев, Кръстьо. История на балкан ските народи ХV – ХIХ век. София: Наука и изкуство, 1971.

Димитрова, Светла. Първото театрално представление. – В: Везни. (г. ХI). 2001, № 9, София, с. 108 – 109. ISSN: 0861606Х.

Димитрова, Светла, Маринова, Снежана. Мозайка от минало

то на Стара Загора. [Електронна книга], PDF. Стара Загора: Инфо нюз, 2022, 324 с. ISBN: 9786199059760. Достъпно от: https://issuu. com/30555/docs/mozaika-ot-minaloto-na-stara-zagora [прегледан 04.07.2022].

Димитрова, Светла, Янков, Димитър. Един нов източник на историята на Стара Загора и Казанлък. – В: Музеят помни и разказва. [Сборник с научни статии и студии. ЕМО „Етър“ и Институт за при ложна музеология]. Велико Търново: Фабер, 2017, с. 87 – 92, 290 с. ISBN: 9786190006206.

Димов, Недялко, Вълчинов, Тянко. Нестор Марков: от Криво поле до Париж. 2. изд. [Изд. авт.], Хасково: Печ. Полиграфюг, 2013, 288 с.

Документи за българската история. Документи из турските държавни архиви, Т. 3. Част I (1564 – 1872). [Подбрал и превел Панчо Дорев]. София: БАН, 1940, 308 с.

Донева, Ваня. За светите мъченици Трендафил Загорски и Игнатий Старозагорски. – В: Societas classica. Култури и религии на Балканите, в Средиземноморието и Изтока. 3 – 2. Велико Търново: Унив. изд. „Св. св. Кирил и Методий“, 2008, с. 41 – 48. ISSN: 9786192081287. Донева, Ваня. За археологията и иманярството. – В: По пътя на миналото. [Сборник научни статии по повод 65-годишнината на д-р Георги Китов]. София: ИК Арос, 2008, с. 85 – 87. ISBN: 9789549873498. Донева, Ваня. „Цариградски вестник“ – източник на инфор мация за живота в Ески Заара. – В: Societas classica. Култури и рели гии на Балканите, в Средиземноморието и Изтока. 4, Велико Търново: Унив. изд. „Св. св. Кирил и Методий“, 2009, с. 267 – 276. ISSN: 9786192081287.

Донева, Ваня. Протестантската пропаганда в Ески Загра. – В: Societas classica. Култури и религии на Балканите, в Средиземномо рието и Изтока. 5, Велико Търново: Унив. изд. „Св. св. Кирил и Методий“, 2011, с. 147 – 164. ISSN: 9786192081287. Донева, Ваня. Атанас Трифонов Илиев – изследовател на ми налото, документиращ настоящето, с поглед към бъдещето. – В: [Сборник доклади и научни съобщения от VІІ нац. научна конф. „От

регионално към национално – дарителството“]. Исторически музей – Полски Тръмбеш, Исторически музей – Бяла Черква, Национален антропологичен музей при БАН – София. [ред. Христо Харитонов], Велико Търново: Абагар, 2014, с. 397 – 401. Донева, Ваня. Старозагорски кмет разказва за откриването на Дълбошката находка през април 1879 г. 22.04.2017. [онлайн]. – В: Долап БГ [сайт за култура, изкуство, знание, право славие, пътешествия, мода, минало, кухня, фотография]. Достъп но от: https://dolap.bg/2017/04/22/%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B7%D0%B0%D0%B3%D0%BE%D1%80%D1 %81%D0%BA%D0%B8-%D0%BA%D0%BC%D0%B5%D1%82-%D1% 80%D0%B0%D0%B7%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%B2%D0%B0%D0%B7%D0%B0-%D0%BE%D1%82%D0%BA%D1%80%D0%B8/ Донева, Ваня. Теофано Попова – старозагорката с тъжни очи и голямо сърце. 17.01.2018. [онлайн]. – В: Долап БГ [сайт за кул тура, изкуство, знание, православие, пътешествия, мода, мина ло, кухня, фотография]. Достъпно от: https://dolap.bg/2018/01/1 7/%D1%82%D0%B5%D0%BE%D1%84%D0%B0%D0%BD%D0% BE-%D0%BF%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D1% 81%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B7%D0%B0%D0%B3 %D0%BE%D1%80%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D1%82%D1%8A%D0%B6%D0%BD/ [прегледан 02.08.2022].

Донева, Ваня. Старозагорецът с блестящ ум, прилагащ математически модели за политически решения. – В: За буквите. КирилоМетодиевски вестник. Изд. УниБИТ, (г. XLII), № 60, март 2020, с. 20 – 21. ISSN: 13123785.

Дочев, Г. Педагогическата мисъл и училищното дело в Евро па преди 100 години (във връзка с делото на д-р Петър Берон). – В: Сборник д-р Петър Берон по случай стогодишнината на Рибния буквар. 1824 – 1924. [Под ред. на д-р Хр. Негенцов и Н. Т.

Елдъров, Светлозар. Униатството в съдбата на България. Оч ерци из историята на Българската католическа църква от източен обред. София, 1994, 192 с. ISBN: 9548614014. Елдъров, Светлозар. Българското униатство в Одринска Тра кия (1860 – 1913 г.). – В: Сборник Тракия. Т. 7. Тракийски научен институт: Филиал Хасково. Хасково: [Печ. Абагар АД Велико Търново], 2016, с. 14 – 42, ISSN 13121979. Елдъров, Светлозар. Българската уния и нейните духовни водачи: По случай 160 години от съединението с Католическата църква (1860 – 1912) – В: Сборник Тракия. Т. 10. Тракийски научен институт: Филиал Хасково. Хасково: [Печ. Абагар АД Велико Търново] 2020, с. 26 – 45, ISSN 13121979.

Енциклопедия България. Т. 1. София: БАН, 1978, 826 с.

Енциклопедия Дарителството [уеб сайт]. https://daritelite. bg/%20entsiklopedia/ [прегледан 01.07.2022].

Енчева, Светла. Протестантството в България и жените. [онлайн]. – В: NotaBene [електронно списание за философски и поли тически науки]. 2009, № 12. ISSN: 13137859. Достъпно от: http:// notabene-bg.org/read.php?id=123 [прегледан 1.07.2022].

Желева-Мартинс, Добрина, Фърков, Юлий. Правилният гео метричен план на селищата, разглеждан като архетип. – В: Паметници. Реставрация. Музеи, 2010, № 1 – 2. Архитектурно издателство „Арх и Арт”, с. 15 – 20. Земан, Павел. Чешките учители в Източна Румелия и техният принос за учебното дело след Освобождението. – В: Научни трудове на ПУ „Паисий Хилендарски“. Филология (Езикознание). Т. 50. 1, сб. В, 2012, с. 588 – 601.

Златков, Персида. Българите през погледа на американските

Иван Евстатиев Гешов. Възгледи и дейност. София: Придвор на печатница, 1926, 179 с.

Иванов, Атанас. Черти из животът и записки на Атанас Ива

нов, бивший учител в Стара Загора. Сливен, 1885.

Иванов, Ивелин. Чумата в Европа и българските земи в края на

Средновековието. [онлайн]. 6 (43), 13.06.2003. – В: Liternet [специа лизиран портал за литература, изкуства, хуманитарни и социал ни изследвания]. ISBN: 95490966/ ISBN: 978-954-304. Достъпно от: https://liternet.bg/publish8/ivelin_ivanov/chumata.htm [прегледан 27.06.2022].

Иванов, Петър. Стихотворения. Цариград: Печатница Напредък, 1875, 141 с.

Иванов, Петър. Апостоли на свободата. Драма в 3 действия. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1884, 76 с.

Иванов, Петър. Възпоминания от разбърканите времена. Плов див: Напредък, 1884, 48 с.

Иванова, Евгения. Аптекарството в Стара Загора от възниква нето му до 1947 г. – В: Известия на музеите от Югоизточна България (ИМЮИБ). Т. 17. Стара Загора, 1994, с. 199 – 210. Иванова, Евгения. Старозагорската община – фактор при фор мирането на новия градски бит (края на ХХ – началото на ХХ век). – В: Българската община и местното самоуправление – възрожденските традиции. София: Национално сдружение на общините в Република България, 2001, с. 141 – 147.

Иванова, Евгения. Културни

Загора през

свят

249

Иванова, Светлана. Градски живот (ХV – първата половина на ХVІІІ в.). – В: Българското общество ХV – ХVІІІ век. [Ред. Мария Раде ва]. София: Унив. изд. „Св. Кл. Охридски“, 1999, с. 106 – 161.

Из архивата на Найден Геров. Кн. 1 – 2. Кореспонденция с частни лица. (Под редакцията на Т. Панчев). София: БАН, 1911 – 1914, 385 (389) с. Извори за българската история. Т. 10. Турски извори за българската история. ХV – ХVI. [Съст. Бистра Цветкова, Вера Мутафчие ва]. София: БАН, 1964, 354 с.

Илиев, Атанас Т. Път към напредък. Стара Загора: Друж. печат ница Светлина, 1910.

Илиев, Атанас. Спомени на А. Т. Илиев [с план на Стара Загора и 80 обр. в текста]. София: БАН. 1926. 470 с.

Икономов, Тодор. Протестантската пропаганда у нас и нейните ползи за България. 3. изд. Шумен: печ. Спас Попов, 1892, 80 с. Илков, Димитър. Принос към историята на град Стара Загора. [Фототипно издание]. Стара Загора: Печатница Шибилев, 2004, 256 с. Илчев, Иван. Розата на Балканите. Т. 1. България до края на XIX век. София: Изд. Колибри, 2019, 656 с. ISBN: 9786190204244. Илчев, Иван, Митев, Пламен. Докосвания до Америка. (XIX – на чалото на XX век). София: Хемимонт, 2003, 535 с. ISBN: 5949138615. Имбър, Колин. Османската империя 1300 – 1481 г. [Научна редакция: Хр. Матанов и Евг. Радушев. София: Amicitia, 2000]. [он лайн]. 3.04.2017. – В: История на света [образователен уеб сайт]. Достъпно от: https://istorianasveta.eu/история/средните-векове/ османска-държава/459-османската-империя-1300-1481 [прегледан 23.06.2022].

Иналджък, Халил. Османската империя. Класическият период 1300 – 1600. [Пр. и ред. М. Христова]. София: ИК Амат-ах, 2002, 240 с. ISBN: 9549877159.

Инджов, Емил. Административна структура на Източна Руме

лия 1879 – 1885. – В: Научни трудове на Русенския университет „Ан гел Кънчев“. Т. 55, 2016, серия 6.2, с. 136 – 142. ISSN: 13113321. Иречек, Константин. История на българите. Търново: Скоропечатница на Киро Тулешков, 1886, 766 с. Иречек, Константин. История на българите. [с поправки и добавки от самия автор, под ред. на проф. Петър Хр. Петров]. София: На ука и изкуство, 1978, 575 с. Достъпно от: http://www.promacedonia. org/ki/index.html [Прегледан 27.06.2022].

Иречек, Константин. Пътувания по България. София: Наука и изкуство, 1974, 1039 с.

История на българите. Т. 2. Късно средновековие и Възраж дане. [Под ред. на проф. д-р Георги Марков]. София: Знание – Труд, 2004, 753 с.

История на България. Т. 4. Османско владичество XV – XVIII век. София: БАН, 1983, 401 с.

История на България. Т. 5. Българско възраждане ХVIII – сре дата на ХIХ в. София: БАН, 1985, 559 с.

История на България. Т. 6. Българско възраждане. София: БАН, 1987, 641 с.

История на България за 11 клас на средните общообразова телни училища. [учебник]. София: Анубис, 1999.

История на османската империя. [Под редакцията на Робер Мантран. Прев. от фр. Г. Меламед]. София: Рива, 1999, 821 с.

История на Стара Загора. София: Наука и изкуство, 1966, 190 с.

Иширков, Атанас. Град София през XVII век. – В: Софийско археологическо дружество.1912, 96 с.

Йонков, Христо. Празникът на Кирил и Методий по времето на

история

14 – 15, 1964,

–

Загора: Литера принт, 1995, 206 с.

,

Ганчев.

Пло

вдивския митрополит Максим. 16.05.2022. [онлайн]. – В: До бролюбие [православен сайт]. ISSN:2683054Х. Достъпно от: https://dobrotoliubie.com/2020/05/16/%d0%be%d1%87%d0 %b5%d1%80%d0%ba-%d0%b7%d0%b0-%d0%bb%d0%b8% d1%87%d0%bd%d0%be%d1%81%d1%82%d1%82%d0%b0%d0%b8-%d0%b6%d0%b8%d0%b2%d0%be%d1%82%d0%b0%d0%bd%d0%b0-%d0%bf%d0%bb%d0%be%d0%b2%d0%b4%d0% b8%d0%b2/ [посетен 29.06.2022].

Кил, Махиел. Хора и селища в България през османския период. София: Amicitia Publishing House, 2005, 486 с.

Кил, Махиел. България под османска власт. Събрани съчинения. [Съст. Мария Баръмова, Григор Бойков, Мария Кипровска]. Со фия: ИК Тендрил, 2017, 850 с. ISBN: 9789549280975.

Кирил, Патриарх български. Католическата пропаганда сред българите през втората половина на ХІХ век. София: Изд. на Св. Си нод, 1962, 475 с.

Кирил, Патриарх български. Принос към униатството в Маке дония след Освободителната война. Доклади на френските консули в София. София: Синод. изд., 1968, 711 с.

Кирков, Георги Я. Васил Левский. (Диаконът). Черти от живота, деятелността и трагическата му кончина. Средец, 1882. Кирчева, Живка. Стара Загора в архитектурни образи. Стара Загора: Дъга Плюс, 2005, 548 с. ISBN: 9549387054. Кларк, Джеймс. Американците откриват българите: 1834 –1871 г. – В: България в света от древността до наши дни. Т. 1, София, 1979, с. 477 – 485.

Кожухаров, Борис. Първата евангелска църква в България, основана 1868 година в Банско.

4, Пловдив, 1981, с. 77 – 86, ISNN: 0204403X.

Койчева, Величка. Протестантското мисионерство в Стара Загора и българската общественост през 50-те – 70-те години на ХІХ

в. – В: Известия на музеите от Югоизточна България. Т. 5, Пловдив, 1982, с. 145 – 154.

Койчева, Величка. Списание „Знание“ в културното развитие на Източна Румелия. – В: Известия на музеите в Югоизточна България. Т. 6, Пловдив, Изд. Христо Г. Данов, 1983, с. 63 – 72, ISNN: 0204403X. Койчева, Величка. Възрожденската книжнина от фонда на Ста розагорския музей като извор за културно развитие на епохата. – В: Известия на музеите от Югоизточна България. Т. 7, Пловдив, 1984, с. 113 – 122, ISNN: 0204403X.

Койчева, Величка. Още нещо за „Старозагорченката“ – В: Септември (Стара Загора), № 36, 29.03.1986.

Койчева, Величка. Възрожденска Стара Загора. Стара Загора: Кота, 2002, 198 с. ISBN: 9543050058.

Койчева, Величка. Някои моменти от съграждането на старо загорските църкви „Свети Димитър” и „Свети Николай” в непубликуваните спомени на хаджи Господин Славов. – В: Известия на Старозагорския исторически музей. Т. 2, Стара Загора, 2007, с. 395 – 400. ISBN: 9789543052233.

Койчева, Величка. Старозагорски хроники отпреди и след Осво бождението. Стара Загора: Лаген, 2012, 328 с. ISBN 9789543460489.

Колев, Валери. Българските общини в периода на Временното руско управление. – В: Създаване и развитие на модерните инсти туции в българското възрожденско общество. София: 1996, с. 113 – 136.

Колев, Валери. Общините в България

та българска държава. II част (1186 – 1396). София: БАН, 1989, 157 с. Кондарев, Hиколай, Сираков, Станьо, Чолов, Петър. Народните читалища преди Освобождението. Т. 1, София: ОФ, 1972, 333 с. Коняров, Константин. Градът на поетите. Принос към лите ратурната история на Стара Загора. София: Труд, 2007, 189 с. ISBN: 9545287659. Корона на историите на Ходжа Садеддин. [Превод от осма нотурски, студия и коментари Мария Калицин]. Велико Търново: Абагар, 2000, 440 с. ISBN: 9544274278. Куманов, Милен. Политически партии, организации и движения в България и техните лидери 1879 – 1949. Кратък исторически справочник, 2009. [онлайн]. – В: Електронна библиотека по архивис тика и документалистика „Акад. Иван Дуйчев”. Достъпно от: https:// electronic-library.org/books/Book_0018.html [прегледан 02.07.2022]. Кънев, Нейчо. Обществено-политически предпоставки за поя вата и развитието на класното девическо училище. – В: Съвременно образование и социално-педагогически реалности. Стара Загора, 1999, с. 18 – 21. Кънев, Нейчо. Приносът на възрожденската община за обучението на старозагорски младежи в чужбина. – В: Българската еми грация през Възраждането. Сливен: Жажда, 2003, с. 264 – 269. Кънев, Нейчо. Старозагорското женско дружество през Въз раждането, между две дати или за историчното у тях. – В: Известия на Старозагорския исторически музей. Т. 2, Стара Загора, 2007, с. 401 – 406. ISBN: 9789543052233.

Кънев, Нейчо. Нестор Марков и неговото „старозагорско вре ме“. – В: Известия на Старозагорския исторически музей. Т. 4. [Електронен сборник, PDF], Стара Загора, 2011, с. 380 – 383. ISSN: 13144510. Достъпно от: https://www.rodina-bg.org/izdania/lichnostta_v_istoriata. pdf [посетен 29.06.2022].

Кънев, Нейчо, Аяров, Иван, Ганева, Невена. Стара Загора 1878 – 1945. Просвещение, култура, църковно дело. Стара Загора: Литера принт АД, 2006, 278 с.

Кънчов, Васил. Български просветителни огнища от началото на ХХ в. – В: Юбилеен сборник по случай 25-годишнината от първия випуск на Габровската Априловска гимназия, Пловдив, Хр. Г. Данов, 1900, с. 101 – 109. Лилова, Десислава. Възрожденските значения на националното име. София: Просвета. 2003, 304 с. ISBN: 9540115345. Любенова, Лизбет. Александър Екзарх или синдромът на ис ториографската недостатъчност. – В: Изследвания в памет на проф. Зина Маркова. София: Акад. изд. „Проф. Марин Дринов”, 2010, с. 314 – 325. ISBN: 9789543223442.

Манолова, Мария. Русия и конституционното устройство на Източна Румелия. София: БАН, 1976, 220 с.

Манчев, Кръстьо. История на балканските народи. Т. 1, 2. изд. София: Парадигма, 2006, 304 с. ISBN954-326-033-8. Цит. от: Моя та библиотека. [електронна библиотека]. Достъпно от: https:// chitanka.info/text/5818-istorija-na-balkanskite-narodi-tom-1 [прегледан 22.06.2022].

Маринова, Снежана. Защо Пети октомври е Денят на Ста ра Загора? 03.10.2017. [онлайн]. – В: Долап БГ [сайт за култура, изкуство, знание, православие, пътешествия, мода, минало, кух ня, фотография]. Достъпно от: https://dolap.bg/2017/10/03/% D0%B7%D0%B0%D1%89%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-5-%D0% BE%D0%BA%D1%82%D0%BE%D0%BC%D0%B2%D1%80%D0 %B8-%D0%B5-%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D1%8F%D1%82%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%B0-

Миков, Васил. Произход и значение на имената на нашите гра дове, села, реки, планини и места. [PDF]. София: П-ца Хр. Г. Данов. 1943, с. 316. Достъпно от: https://www.slav.uni-sofia.bg/proizhod/data/pdf/ VMikov.pdf [прегледан 25.07.2022].

Миков, Любомир. Османските обществени бани по българските земи (XV – XX век). (Културно-исторически профил). – В: Годишник на Висшия ислямски институт. 2, 2010, София: Dedrax LTD, с. 172 –222. ISSN: 13138839.

Минев, Минко, Минев, Стефан. Спомени. [предг. Лизбет Лю бенова]. Ст. Загора [т. е. В. Търново]: [Абагар], 2021, 304 с. ISBN: 978619168.

Миркович, Георги. Униатското движение по черковния въпрос. Сливен: Скорпеч. Бълг. Знаме, 1897, 34 с.

Мирчева, Кета. Включването на „Старозагорското въстание“ в големия национален разказ (от Освобождението до 1908 г.). – В: Из вестия на Старозагорския исторически музей. Т. 6, 2016, с. 44 – 55.

Митев, Йоно. Съединението 1885. 2. изд., Пловдив: Хр. Г. Данов, 1985, 472 с.

Митев, Пламен. Българско възраждане. (лекционен курс). София: Стандарт, 2012, 212 с. ISBN: 9789548976565.

Митов, Борис. Бегли спомени за един забравен български учен. – В: Природа, 1954, № 6, с. 100 – 102.

Михайлов, Иван. Старозагорското читалище в миналото. – В: Стара Загора 1873 – 1953. (Стара Загора), 3 март 1953, с. 4.

Михалев, Веселин. Шуменският учителски събор – форма за ръ ководство и управление на българското училище във Варна през ХIХ век. [PDF]. – В: e-Journal VFU.

r_mirkovich [прегледан 28.06.2022].

Михнева, Румяна, Матанов, Христо. От Галиполи до Лепанто. (Балканите, Европа и османското нашествие 1354 – 1571 г.). София: Наука и изкуство, 1988, 357 с.

Мишкова, Диана. В търсене на балканския оксидентализъм. –В: Анамнеза, 2006, № 1, с. 1 – 32. ISSN: 13129295.

Мутафов, Ст. Д-р Хрисант Бодуров. – В: Природа, 1956, № 6, с. 73 – 75.

Мутафова, Красимира. Системата илтизам и правомощията на православната църква в Османската империя през втората половина на XVII и XVIII в. – В: Acta Mediaevalia Magnae Tarnoviae. Владетел, държава и църква на Балканите през Средновековието. [Сборник доклади от международна научна конференция, посветена на 60-годишнината на проф. д-р Пламен Павлов]. Т. 2. Изд. ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, с. 594 – 622.

Мутафова, Красимира. Топоси на градското пространство в османската документация от ХVІ-ХVІІ век (на примера на Търново, Ни копол и Враца) – В: Балканите – език, история, култура. Т. 4. Велико Търново: ИВИС, 2015, с. 39 – 62.

Мутафчиев, Петър. Книга за българите. 2. изд. София: БАН, 1992, 211 с. ISBN: 9544301283.

Мутафчиева, Вера. Османска социално-икономическа история. София: БАН, 1993, 452 с., ISBN: 9544301887.

Мутафчиева, Вера. Кърджалийско време. 2 изд. София: БАН, 1993, 415 с. ISBN: 9544301275.

Мутафчиева, Вера. Кърджалийско време. [онлайн]. – В: Факел, 2009, № 1. Достъпно от: http://veramutafchieva.net/pdf/207.pdf [пре гледан 29.06.2022].

Мутафчиева, Вера. Избрани съчинения. Т. 5. Османска социално-икономическа история. Пловдив: Изд. Жанет 45, 2009, 742 с.

Мучинов

257

сборник, PDF], Стара Загора, 2011, с. 500 – 506. ISSN: 13144510. Дос тъпно от: https://www.rodina-bg.org/izdania/ lichnostta_v_istoriata. pdf [прегледан 29.06.2022].

Начева, Мариана. Книжовникът от Възраждането Андрей Ца нов. – В: Исторически корени и културно наследство на община Правец. 2, [сборник]. Исторически музей Правец. [Издателство „Д-р Иван Богоров“], 2011, с. 135 – 141. ISBN: 9789543160983.

Негенцов, Христо, Ванев, Иван. Образованието в Източна Румелия 1879 – 1885. София: БАН, Институт по педагогика, 1959, 163 с.

Недев, Недю Александров. История на храм-паметника „Св. Троица“ и мавзолей-костница „19 юли 1877“. Стара Загора, 1993, 94 с.

Неделчев, Иван. Летопис-календар на събитията в Стара За гора от VІІ век пр. н. е. до средата на ХХ век. Стара Загора: [изд. авт.], 1998, 638 с.

Немски и австрийски пътеписи за Балканите XVII – средата на XVIII в. [Увод, подбор и коментар Михаил Йонов]. София: Наука и изкуство, 1986, 413 с.

Нескович, Атанасий. Историята на славенно-болгарския народ из историята на г. Раича и някои исторически книги. Букурещ: Печатница на Петър Сапунов, 1844, 311 с. Несторова, Татяна. Американските мисионери сред българите 1858 – 1912. София: Унив. изд. „Св. Кл. Охридски“, 1991, 121 с.

Нешри, Мехмед. Огледало на света. История на османския двор. [Превод, бележки и коментар Мария Калицин]. София: Отечествен фронт, 1984, 420 с.

Ников, Петър. Турското завладяване на България и съдбата на

последните Шишмановци. – В: Известия на Института за история, № 7 – 8, 1928, с. 44 – 112.

народ. Църковно-национални

Ников, Петър.

София: Акад. изд. „Проф. Марин Дринов“, 2008, 403

Николов, Димитър.

от Берое

наши

.

Траяна – Верея. – В: Стара

Стара Загора: М. Станев, 1979, с. 5 – 22.

258

Николов, Димитър, Величка Койчева. Каменни надписи от ХVІІІ век в Стара Загора. – В: Известия на Етнографския институт с музей. Т. 11, 1968, с. 119 – 138. Николов, Николай. Митрополит Григорий Доростоло-Червен ски: живот и дейност до 1878 г. Добрич: ИК Аве факта, 2010, 237 с. ISBN: 9789543120376. Николова, Веска. Законодателни основи на българското здра веопазване (1878 – 2000). – В: Освобождението на България и първи стъпки в общественото здравеопазване. [Доклади от национална научна конференция с международно участие]. София: Изд. НЦООЗ, 2007, с. 69 – 78.

Опис на тимарски регистри, запазени в Ориенталския отдел на НБ „Кирил и Методий“. [Съст. М. Михайлова, А. Велков, П. Гру евски. Под ред. на Бистра Цветкова]. София: НБ Кирил и Методий, 1970.

Опис на регистри от Истанбулския османски архив към Генералната дирекция на Република Турция. [Съст. Евгений Радушев, Румен Ковачев]. София: НБ „Св. Св. Кирил и Методий“, 1996.

Отчет на Археологическото дружество Августа Траяна за изтеклите 1912, 1913 и 1914 година. Стара Загора: Светлина, 1915, 79 с.

Отчет на Областната девическа гимназия в Стара Загора. Пловдив: Областна п-ца, 1883, 56 с. Паскалева, Виржиния. Българката през Възраждането. 2. изд. София: Отечество, 1984, 382 с.

Пенев, Боян. Начало на Българското възраждане. [София]: Кама, 2005, 108 с. ISBN:

нятието „Българско възраждане”. – В: История. (9), 2001, № 2 – 3, с. 55 – 67. ISSN: 08613710.

Петков, Петко. Войните като граници в новата история на Бъл

гария. – В: Епохи, 2014, № 2, с. 172 – 185. ISSN: 13102141.

Петков, Петко. За революционния финал на еволюционното

Българско възраждане. – В: Еволюция срещу революция или за мо

делите на развитие. Русе: РБ „Любен Каравелов“, 2020, с. 209 – 221.

Петкова, М. За лекарите от рода Чалъкови – възпитаници на

Военно-медицинското училище в Цариград. – В: Социална медицина, 2018, № 2. [Изд. на Научното дружество по социална медицина, ин форматика и здравен мениджмънт], с. 42 – 44. ISSN: 13101757.

Петкова, Милена. Етнодемографска структура на Стара Заго ра през XVI – XVII век. – В: Александър Екзарх и българските пътища към Европа XIX – началото на XX век. [Съст. Георги Вълчев, Добрин ка Парушева и Пиер Воалери]. Стара Загора. 2007, с. 73 – 89. ISBN: 9789543052219.

Петкова-Енчева, Милена. Поселищна мрежа и гъстота на на селението в Източния дял на Тракийската низина през първата по ловина на XVI век, казите Стара Загора, Чирпан, Нова Загора и Хасково. – В: Етнически и културни пространства на Балканите. Т. 1, Миналото – исторически ракурси. [Сборник в чест на проф. Цветана Георгиева]. София: Унив. изд. „Св. Кл. Охридски“, 2008, с. 244 – 288. Петров, Петър. Съдбоносни векове за българската народност. София: Наука и изкуство, 1975, 466 с.

Петър Иванов (1847 – 1987). [Брошура]. Стара Загора: Печ. „Митьо Станев“, 1987, 30 с.

Писма от П. Р. Славейков. – В: Сборник народни умотворения, наука и книжнина. Кн. 20. Раздел II. София: Държавна печатница, 1904, с. 1 – 230.

, Николай. Българското възраждане: бележки към един (не)възможен дебат. – В: Балканският ХІХ век. Други прочити. София: Рива, 2006, с. 164 – 181. ISBN: 9543200823.

Личности

260

факти. Съст. Агапе. Русе:

Авангард принт, 2008.

Протоколи на българския народен събор в Цариград през 1871 г. София: Св. Синод на Бълг. Църква, 1911.

П. Р. Славейков, Любен Каравелов, Христо Ботев, Захари Стоянов в спомените на съвременниците си. [Сборник]. София: Български писател, 1967, 758 с. Пръв годишен отчет на Областната девическа гимназия в Стара Загора за учебната 1883/83 година. Пловдив: Областна печатница, 1883, 56 с.

Пундева-Войникова, Александра. Българката през епохата на Възраждането. София: Български женски съюз, 1940, 145 с.

Първанов, Петър. Народен дух и право. Стефан Савов Бобчев. Правно-исторически възгледи. [София]: Парадигма, 2021, 300 с. ISBN: 9789543264438.

Първев, Иван. Балканите и Източният въпрос (1688 – 1878). София: Унив. изд. „Св. Кл. Охридски“, 2017, 286 с. ISBN: 9789540742342. Радев, Пламен. История на българското образование. [Учеб ник]. Пловдив: Унив. изд. „Паисий Хилендарски“, 2002, 259 с. ISBN: 9544232451.

Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. София: Изд. „Захарий Стоянов“, 2014, 888 с. ISBN: 9789540908243.

Радкова, Румяна. Националното самосъзнание на българите през ХVІІІ и началото на ХІХ в. – В: Българската нация през Възраждането. София: БАН, 1980, с. 178 – 238.

Радкова, Румяна. Българската интелигенция през Възражда нето (ХVIII – първата половина на ХIХ век). София: Наука и изкуство, 1986, 387 с.

Радкова, Румяна. За самоиздръжката на българската култура през Възраждането. – В: Пари, думи, памет. [Конференция с международно участие (София, април 2003). Публикуван сборник с докла ди]. Изд. „Кралица Маб“, 2004. Достъпно от: Сайт на Българско общество за проучване на 18 век. https://www.bulgc18.com/pari/radkova. htm [прегледан 01.07.2022].

261

Райна княгиня. Автобиография, документи и материали. [Съст. Вирджиния Паскалева, Руска Патърчанова]. София: Наука и изкуство, 1976, 232 с. Раковски, Георги. Горски пътник. Нови сад: Книгопеч. Драган Д. Медакович, 1857, 288 с. Ранчева, Росица. Археолози от РИМ откриха източната порта на античния град Августа Траяна. 08.07.2021. [онлайн]. – В: Долап БГ [сайт за култура, изкуство, знание, православие, пътешествия, мода, минало, кухня, фотография]. Достъпно от: https://dolap.bg/2021/0 7/08/%D0%B0%D1%80%D1%85%D0%B5%D0%BE%D0%BB%D0% BE%D0%B7%D0%B8-%D0%BE%D1%82-%D1%80%D0%B8%D0%BC -%D0%BE%D1%82%D0%BA%D1%80%D0%B8%D1%85%D0%B0-% D0%B8%D0%B7%D1%82%D0%BE%D1%87%D0%BD%D0%B0%D1 %82%D0%B0-%D0%BF%D0%BE/ [прегледан 25.07.2022].

Рачева, Ваня. Към въпроса за политическата култура на въз рожденския българин от втората четвърт на ХІХ в. – В: История, 2003, № 3 – 4, с. 57 – 58.

Румелия и Босна. Географски описал Мустафа бен Абдуллах Хаджи Калфа. [От немското издание на Йозеф фон Хамер превел и снабдил с обяснителни бележки Ст. Аргиров]. – В: Архив за поселищни проучвания, г. I, № 2. София: Печ. Култура, 1938, с. 63 – 110.

Русев, Иван. Разнообразие в разпространението на модерната стопанска култура на българите през Възраждането (XVIII – XIX в.). – В: Известия на Центъра за стопанско-исторически изследвания. Т. 2. Разнообразието в българското

С български дух и европейска мисъл. [Съст. Евгения И. Ивано ва и др.] [В. Търново]: [Абагар], 2018, 118 с. ISBN: 978-619-168-210-2. Светиниколското училище в Стара Загора 1841 – 1878 година. [Съст. Величка Койчева, Невена Ганева, Снежана Маринова]. Стара Загора: Ист. музей, УНБ „Захарий Княжески“, 1991, 141 с. Славейков, Петко Р. Старозагорченката. Трагедия в пет дейст вия. – В: Наука [научно-книжовно списание], 1883, г. II, кн. 11 – 12. Пловдив: Научно-книжовно дружество, 1883.

Славейков, Петко Р. Предания за лица и места от Стара Загора. – В: Сборник народни умотворения, наука и книжнина (СбНУ), 1890, № 3, с. 193 – 195.

Славейков, Петко Р. Спомен за четирдесетгодишната ми пи сателска дейност. [онлайн]. – В: Словото [виртуална библиотека за българска литература]. Достъпно от: https://www.slovo.bg/old/ prs/40gpisat.htm [прегледан 02.07.2022].

Славов, хаджи Господин. Хронологическо описание на по-важните и забележителни събития в град Стара Загора в черковно, училищно и общонародно отношение в ХІХ век. Стара Загора: Кота, 2008, 290 с. ISBN: 9789543052493.

Снегаров, Иван. Турското владичество – пречка за културното развитие на българския народ и другите балкански народи. София: БАН, 1958, 242 с. Соленкова, Любомила. Две учителки чехкини по българските земи преди освобождението. – В: Българска наука [онлайн списание], юли/август 2012, № 49. ISSN: 13141031. Достъпно от: https://nauka. bg/dve-uchitelki-chehkini-balgarskite-zemi-predi-osvobojdenieto/ [пре гледан 02.07.2022].

Спасова, Андриана. Захарий Княжески (псевд. на Жеко Петров Русев). [онлайн]. – В: SESDiva [виртуален музей]. Южните и източни те славяни: разнообразие и взаимодействие на писмените култури XI-XX век. Достъпно от: https://sesdiva.eu/virtualni-stai/vazrazhdaneslaviani/item/131-zakharij-knjazheski-bg [прегледан 25.08.2022].

Спиридон, Йеромонах. История во кратце о болгарском народе

[Стъкми за издание В. Златарски]. София, 1900.

Спиридонов, Йовчо. Опити за създаване на болница в Стара Загора до Освобождението. – В: 100 [Сто] години Старозагорска болни ца. Стара Загора: ПОБ, 1983, с. 12 – 18. Спиртов, Аспарух, Ганева, Невена. Старозагорските учители учебникари. Стара Загора: Литера принт, 1995, 120 с.

Стаев, Стоян. С пламъка на родолюбието. – В: Септември. (Ста ра Загора), 140, 23.11.1967.

Стайнова, Михаила. Османското изкуство на Балканите. XV –XVIII в. София: Унив. изд. „Св. Климент Охридски”, 1995, 160 с.

Стара Загора и старозагорци в пощенски картички и снимки от края на ХIХ век до средата на ХХ век. [частна колекция]. Съст. Снежана Маринова. Стара Загора: РБ „Захарий Княжески“, 2015, 128 с.

Стателова, Елена. Източна Румелия (1879 – 1885). Икономика, политика и култура. София: Изд. на ОФ, 1983, 367 с.

Стателова, Елена, Пантев, Андрей. Съединението 1885. София: Народна просвета, 1985, 191 с. Статистически алманах на Старозагорския департамент за 1883 година, г. II. Пловдив: Областна печатница, 1883, 158 с.

Статистически алманах на Старозагорския департамент за 1884 високосна година, г. III. Стара Загора: Знание, 1884, 244 с.

Статистически календар на Старозагорския департамент, г. І, София: П-ца

, Васил.

Ковачев, 1882, 177 с.

през Възраждането.

, Жечо, Стоя

и българското образование. 3. изд. София: Веда Словена – ЖГ, 2009, 210 с. ISBN: 9789548846103. Стоилова, Любинка, Йокимов, Петър. Особености в архите ктурното творчество на Пиетро Монтани. – В: Годишник на Регионалния исторически музей – Пловдив. 5, Пловдив, 2008, с. 37 – 45.

Стойков, Стойко. Храмът „Св. Николай“ в Стара Загора (1834 –1934). Пловдив: Търговска печатница, 1935. Стоянов, Иван. История на българското възраждане. Велико Търново: ИПК „Свети Евтимий патриарх Търновски“, 1999, 286 с. ISBN: 9544273875.

Стоянов, Маньо. Начало на протестантската пропаганда в Бъл гария. – В: Известия на Института за история. Т. 14 – 15, 1964, с. 45 – 67.

Стоянов, Маньо. Когато Пловдив беше столица: Очерци за Из точна Румелия. София: Изд. на ОФ, 1973, 204 с.

Стоянович, Петър. Известният непознат Иван СтояновичАджелето. 1862 – 1947. София: Сиела, 2012, 564 с. ISBN: 97895428.

Събев, Тодор. Учредяване и диоцез на Българската екзархия до 1878 г. София: Синодално издателство, 1973, 196 с.

Събев, Орлин. От пачуърк (patchwork) към пъзел (puzzle): структура на османското общество преди и по време на Танзимата (концепции). – В: Александър Екзарх и българските пътища към Ев ропа XIX – началото на XX век. [Съст. Георги Вълчев, Добринка Парушева и Пиер Воалери]. Стара Загора: Кота, 2007, с. 91 – 106. ISBN: 9789543052219. Танкова, Василка. Свободата на печата в Княжество България и Източна Румелия 1879 – 1885. Пловдив: Свободна мисъл, 1994, 253 с.

Татарлъ, Ибрахим. Турски култови сгради и надписи в Бълга рия. – В: Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Факултет Зап. фил., Т. LX, 1966, с. 588 – 592. Темелски, Христо. Замонашването

27.06.2022].

Тенев, Драган. Николай Павлович. София: Народна младеж, 1970, 256 с.

Терзиев, Владимир. Здравната проблематика в учебникарска та литература през Възраждането – основни въпроси. – В: Анамнеза, г. XV, 2020, № 3, с. 26 – 38. ISSN: 13129295. Тодев, Илия. Антиосмански въстания на българите през XV –

XVII век. – В: 681 – 1948. Из историята на българската народност и държава. Изследвания, анализи, преоценки. [Съст. Милен Куманов]. София: Пеликан Алфа. 1993, с. 68. Цит. от: Електронна библиотека по архивистика и документалистика „Акад. Иван Дуйчев”. Достъпно от: https://electronic-library.org/books/Book_0027.html [прегледан 22.06.2022].

Тодоров, Горан. Временното руско управление в България през 1877 – 1879. София: БКП, 1958, 459 с. Тодоров, Николай. По някои въпроси на балканския град през ХV – ХVI в. – В: Исторически преглед, 1962, № 1, с. 32 – 38. Тодоров, Николай. Балканският град XV – XIХ век. Социалноикономическо и демографско развитие. София: Наука и изкуство, 1972, 504 с. Тодорова, Мария. Курсът и дискурсите на българския национализъм. 04.02.2013. [онлайн]. – В: Либерален преглед [електрон но списание]. ISNN: 27388093. Дискусии – България. Достъпно от: http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussionbulgaria/1940 [прегледан 01.07.2022].

Толева, Теодора. Външната политика

Дюла

2013,

въз

с.

Трайков, Веселин. Протестантските мисионери и борбата на българския народ за свобода. – В: България от древността до наши дни. Т. 1, София: Наука и изкуство, 1979, с. 461 – 468. Трендафилов, Владимир. Неизличимият образ в огледалото. Актуалната българска рецепция на Англия, англичанина и английската мисъл през 19 и началото на 20 век. София: Кралица Маб, 1996, 320 с. Тръговско ръководство за тръгувание, промишленост, мореплавание и за тръговски дела [Собствено пак за веществото на търговията; за състоянието на тръговията, на земледелието

камбияли-

за дръжание на търговски книги, за тръговски сметки и писмописания, за съчине ние на главни тръговски записи с нужнити примири. С приложение на три сравнителни таблици за теглилкити и меркити по тръгов скити градища и едно по азбуки, оглавление за съдръжанието на книгата от К. Мелас. Преведено от гръцки и печятано с иждивението на Хр. Л. Хамамджиев. Превод А. П. Гранитскаго с няколко при бавления]. Цариград: Печятницата Т. Дивитчиянова, 1858. 749 с. 3 табл.

Туризмът в Стара Загора 1902 – 1932. Стара Загора: Светли на, 1932, 168 с.

Тютюнджиев, Иван, Павлов, Пламен. Българската държава и османската експанзия 1369 – 1422. Велико Търново: [изд. авт.], 1992, 90 с.

Унджиев, Иван. Васил Левски. Биография. София: БАН, 1967, 388 с.

Утин, Евгений.

267

Филипова, Лилия. Създаването на Старозагорска епархия 1871 – 1896 г. – В: 130 [Сто и тридесет] години Старозагорска епархия. Стара Загора: [Кота], 2007, с. 29 – 40. ISBN: 9789543052257.

Филов, Богдан. Две бронзови статуйки на Аполона. – В: Извес тия на Българския археологически институт. Т. 1. Св. 1 (1921/1922), София: Придворна печатница, 1922, с. 1 – 20.

Филов, Богдан. Античната гробница при с. Дълбоки, Старо-За горско. – В: Известия на Българския археологически институт. Т. 6. (1930/1931), София: Държавна печатница, 1932, с. 45 – 56.

Хаджигенчев-Бечу, Димитър. Житие на един българин. София: Военно-изд. комплекс „Св. Георги Победоносец“ и Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 1992, 183 с. ISBN: 9545090014.

Храната според здравието и хубостта. Кн. 5. Пловдив: Изд. книжарница на Хр. Г. Данов, 1873.

Хранова, Албена. Метафора, епохи и митологии в понятието Възраждане. – В: История, митология, политика. [Съст. Даниела Колева и Костадин Грозев]. София: Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 2010, с. 47 – 62.

Христов, Христо. Българските общини през Възраждането. София: БАН, 1973, 250 с.

Цанев, Димитър. Тодор Шишков. – В: Радетели за просвета и книжнина. [Сборник Мемоари, биографии, писма]. София: Народна просвета, 1986, с. 265 – 272.

Цацов, Борис. Архиереите на Българската православна църква. Изд. Принцепс, 2003, 360 с.

Цветкова, Бистра. Героичната съпротива на българите против турското нашествие. София: Народна просвета, 1955. Цит. от: Електронна библиотека

Цветкова

Цветкова, Бистра. Паметна битка на народите. (Европейският югоизток и османското завоевание – края на XIV и първата половина на XV в.). Варна: Книгоизд. Георги Бакалов, 1979, 355 с. Чакъров, Найден, Атанасов, Жечо. История на българското об разование. София: Народна просвета, 1973, 132 с. Челеби, Евлия. Пътуване на Евлия Челеби по българските земи през средата на ХVII век. [Превод Д. Г. Гаджанов]. – В: Периодическо списание на Българското книжовно дружество. LXX (XXI), 1909, 9 –10, Пловдив, с. 639 – 724.

Чилингиров, Стилиян. Драган Цанков. 1929, [онлайн]. – В: Liternet [специализиран портал за литература, изкуства, хуманитар ни и социални изследвания]. Библиотека Български писатели. Т. 2. Достъпно от: https://liternet.bg/publish10/schilingirov/dcankov.htm [прегледан 18.07.2022].

Чилингиров, Стилиян. Българските читалища преди Освобож дението. Принос към историята на Българското възраждане. София: Министерството на Народното просвещение, 1930, 683 с.

Читанка на трети клас на мъжките и девическите второстепенни начални и средни училища, както и на гимназиите в Северна и Южна България. [Съст. Ат. Т. Илиев]. Пловдив: Изд. Г. Данов, 1885.

Чолакова, Маргарита. Българското женско движение през Възраждането 1857 – 1878. София: Албо, 1994.

Чудомир. Хрищян е хайдутин от ХVII век. В: Септември (Стара Загора), г. X, № 557, 15.12.1954.

Чужди пътеписи за Балканите. Т. 1. Френски пътеписи за Балканите. [Съст. и ред. Бистра Цветкова]. София: Наука и изкуство, 1975, 524 с.

Шиваров, Христо.

ческо списание на Българското книжовно дружество в София, г. ХІV, 1902, № 1 – 2, София, с. 1 – 17. Щерионов. Щелиян. Демографският преход в българските земи – специфики и начални граници. – В: Българското възрожден ско общество – проблеми, борби и постижения. [Сборник с изследвания в чест на 75-годишнината на доц. д-р Огняна Маждракова-Чавдарова]. София: Акад. изд. „Проф. Марин Дринов”, 2012, с. 250 – 258. Юбилеен сборник по случай 140 години от създаването на гимназия „Добри Чинтулов“ [PDF]. Сливен, 2018, с.141. Дос тъпно от: http://pmg-sliven.com/bg/txt/Sbornik140g.pdf [прегледан 25.08.2022].

Янков, Димитър. Разкопки на обект „Ески джамия” в Стара За гора. – В: [Двадесет и четвърта] XXIV среща на музеите от Югоиз точна България. 1, София, 2005, с. 68.

Янков, Димитър. Стара Загора през първото и второто десети летие на ХV в. – В: Известия на Старозагорския исторически музей. Т. 3, Стара Загора, 2008, с. 197 – 203. ISSN: 13137352.

Янков, Димитър. Още веднъж за Загора, архиепископ Василий и отношенията между Охридската архиепископия и Търновската патриаршия през Средновековието. – В: Societas classica. Култури и религии на Балканите, в Средиземноморието и Изтока. ІІІ-2, Велико Търново, 2008, с. 30 – 40. Янков, Димитър. За името Загора в названието Стара Загора. 20.01.2020. [онлайн]. – В: Долап БГ [сайт за култура, изкуство, знание, православие, пътешествия, мода, минало, кухня, фотография]. Достъпно от: https://dolap.bg/2020/01/18/ [прегледан 02.07.2022].

Янкова, Иванка. Огнища на духовна пробуда: Изгревът на светлината по българските земи. София: Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 2008, 104 с.

Anooshahr, Ali. The Ghazi Sultans and the Frontiers of Islam. [A comparative study of the late medieval and early modern periods]. London: Routledge, 2009, 196 p.

Barkan, Ò. L. Quelques observations sur l‘organisation économique

270

et sociale des villes ottomanes des XVIе et XVIIе siècles. – Dans: Recueils de la Société Jean Bodin. 7. La ville, 2 p., Institutions économiques et sociales. Bruxelles, 1955, рp. 289 – 311.

Bauvois-Cauchepin, J. Enseignement de l’histoire et mythologie nationale. Allemagne-France du début du XXe siècle aux années 1950. Berlin, Bern, 2002, 340 p.

BOA, İstanbul, TD 729. TABLES POPULATION ESKI ZAGRA 15161614.jpg [онлайн]. [прегледан на 27.06.2022]. Достъпно от: https:// bg.m.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B0%D0%B9%D0%BB:TABL ES_POPULATION_ESKI_ZAGRA_1516-1614.jpg

Davison, Roderic. Essays in Ottoman and Turkish History, 1774 –1923. The Impact of the West. London: University of Texas Press, 1990, 279 p.

Hall Jr, William Webster. Puritans in the Balkans. [Studia HistoricoPhilologica Serdicensia. Supplementi vol. I. MCMXXXVII]. Sofia: Cultura, 1938, 280 p.

Hristov, Hristo. Bulgaria 1300 years. Sofia: Sofia press, 1980, 250 p.

Isambert, Émile. Itinéraire descriptif, historique et archéologique de l’Orient. I. Grèce et Turquie d’Europe. Edité par Librairie Hachette et Cie., Paris., 1873.

La Géographie d‘Edrisi. [trc. P.-A. Jaubert], Paris, 1840, II, 504 p.

Lapidus, I. M. Muslim Cities in the Later Middle Ages. New York, 1984.

Kapucu, Naim, Palabiyik, Hamit. Turkish Public Administration: From Tradition to the Modern Age. Ankara, 2008.

Koledarov, Petar. More about the Name „Zagoré”. – In: Bulgarian Hitorical Review. 1973, № 4, pр. 92 – 107.

Petkova-Encheva, M. Images of an Ott oman town in Rumeli –ethnodemographic, economic and urban development of ESKIHISAR ZAĞRA, XVth – XVIIth centures. – In: Güney-Doğu Avrupa Araştırmaları Dergisi Yıl: 2017-2 Sayı: 32 S, pр. 55 – 78.

Reading the Middle Ages: Sources from Europe, Byzantium, and the Islamic world. Edited by Barbara H. Rosenwein. 2. ed., University of

Toronto Press. 2013, 344 p. ISBN: 9781442606067.

Reeves-Ellington, Barbara. A Vision of Mount Holyoke in the Ottoman Balkans: American Cultural Transfer, Bulgarian Nation-Building and Women‘s Educational Reform, 1858 – 1870. – In: Gender & History. 16 (1), April 2004, pр. 146 – 171.

Shaw, Stanford, J. The Jews in the Ottoman Empire and the Turkish Republic. London: MacMillan, 1991, 380 p. ISBN: 9781349122356.

TDV Encyclopedia of Islam [турска академична енциклопедия за ислямски изследвания] https://islamansiklopedisi.org.tr/eski-zagra [прегледан 26.06.2022].

The Missionary Herald. Vol. LVІ, p. 278. [онлайн]. – In: http:// earlyushistory.net/ An Online Archive & Reference Center. https:// earlyushistory.net/missionary-herald/ [прегледан 20.06.2022].

Todorov, Nikolay. The Balkan city 1400 – 1900. Seattle&London. University of Washington Press, 1983.

ПЕРИОДИЧНИ ИЗДАНИЯ

Будилник (Букурещ), 1873.

[Вестник сатирически и юмористически]. Букурещ: п-ца Свобода. България (Цариград), 1859 – 1863.

[Вестник за българските интереси]. Цариград: Век. (Цариград)

Время (Цариград), 1865 – 1866.

[Вестник]. Цариград: типогр. на Ц. вест, или на Стама Даскалова. Ден (Цариград), 1875 – 1876.

[Научно-политическо списание]. Цариград: п-ца на Карапетров и Друж.

Земеделец (Стара Загора), 1883 – 1885.

[Вестник за земледелието въобще, народната икономия и самоуправа]. Стара Загора: п-ца на в. Земеделец.

Знаме (Букурещ), 1874 – 1875.

[Вестник политически и книжевни. Ред. Хр. Ботйов]. Букурещ: п-ца Свобода.

Знание (Стара Загора), 1884 – 1885.

[Списание за наука и литература]. Ст. Загора: п-ца Знание. Зорница (Цариград), 1875 – 1878.

[Седмичен вестник Ред. Т. Л. Байнгтон]. Цариград, п-ца на Д. Арамнян.

Летоструй или домашен календар, 1869 – 1876.

[Христо Г. Данов, Йоаким Груев, Янко Ковачев]. Виена; книгопеч.

Л. Сомеров.

Македония (Цариград), 1867 – 1872.

[Вестник политически и филологически. Ред. П. Р. Славейков].

Цариград п-ца на А. Минасов.

Марица (Пловдив), 1878 – 1885.

[Вестник]. Пловдив: Хр. Г. Данов.

Напредък (Цариград), 1874 – 1877.

[Вестник за народни, политически и книжевни новини]. Цариград: [б. и.].

Народний глас (Пловдив), 1879 – 1885.

[Вестник. Изд. и притежател Д. В. Манчов]. Пловдив: п-ца на Д. В. Манчов. Наука (Пловдив), 1881 – 1885. [Научно-книжовно списание]. Пловдив: Научно-книжовно дру жество. Право (Цариград), 1869 – 1873. [Вестник. Ред. Христо Стоянов и Иван Найденов]. Свобода (Букурещ), 1869 – 1872. [Вестник политически и книжевни. Ред. Любен Каравелов]. Букурещ: БРЦК. Старозагорски [градско-] общински вестник (Стара Загора), 1892 – 1928.

[Изд. Ст.-Загорското общинско управление]. Стара Загора: п-ца Светлина. Ст-Загорски глас (Стара Загора), 1912. [Вестник, местен орган на Народната партия, ред. к-т]. Стара Загора: п-ца Светлина. Съветник (Цариград), 1863 – 1865. [Народен българский вестник. Ред. Никола Михайловски и Тодор Бурмов]. Турция (Цариград), 1865 – 1873. [Вестник за народните интереси. Ред. и изд. Никола Генович] Цариград: печ. на Курие д`Ориан. Христианский свят, 1892 – 1934.

[Списание. Методистка епископална мисия]. Свищов и др.: Методистка епископална мисия. Цариградски вестник (Цариград), 1848 – 1862. [Иван Богоров, Александър Екзарх, Тодор Бурмов]. Цариград: Тадея Дивитчиан. Читалище (Цариград), 1870 – 1875. [Списание. Марко Д. Балабанов, Л. Йовчев, Петко Р. Славейков, Стефан С. Бобчев]. Цариград: печ. на в. „Македония“. Южна България (Пловдив) 1883 – 1885. [Вестник на Либералната партия в Източна Румелия. Ред. Георги Бенев].

274

Загора преди Руско-турската война (1877 – 1878),

Никола Кожухаров

„Ранни

Андрей Тошев)

2

от развалините на град Ески-Загра. 1877 г., фотография на Жан Ксавие Раул https://www.stara-zagora.libsz.org/lyubopitno/frenski-fotograf-sas-snimki-ot-starazagora-i-voinata-1877-78-g [прегледан 25.08.2022]

Обр. 3

Възобновлението на Ст[ара] Загора след Руско-турската война 1877 – 1878 година, фотография, черно-бяла, неизвестен автор

ЛИЧНОСТИ – ВИДНИ СТАРОЗАГОРЦИ

Поредица портрети, формат пощенска картичка 9 х 13,5 см (рисунки на художника Ив. Иванов и фотографии), 1937 г. (Стара Загора и старозагорци в пощенски картички и снимки. [Частна колекция]. Изд. на РБ „З. Княжески“: Стара Загора, 2015, с. 113 – 115)

Обр. 4 Екзарх Руси, радетел за просвета в Стара Загора

Обр. 5 Дядо Косю, радетел за безплатно учение в Стара Загора

Обр. 6 Анастасия Тошева, учителка и просветна деятелка, инициаторка за създаването на женските дружества в Стара Загора и Габрово

Обр. 7 Александър Екзарх, издател на „Цариградски вестник“, единствени ят български кандидат за княжеския престол след Освобождението

Обр. 8 Иванчо Стоянов „Гласа на естеството ме подчини на за коните си. Подир изпълненото ми в този мир пребивание, аз се преселих у вечност та с напомняне

Обр.

Обр. 10 Даскал Атанас Иванов, доайен на светското образование в Стара Загора

Обр. 11 Димитър Наумов, общественик, издател, политик

Обр. 12 Атанас Илиев, учител, книжовник, обществен деец

18

Ваня Донева

към културния облик на Стара Загора (от края на ХІV век до 1885 година)

редактор: проф. д-р Светла Димитрова

Бояна Пенчева

на резюме: Цветомира Кътева

„Инфоз“ – Стара Загора

Книгата “Ракурси към културния облик на Стара Загора (от края на XIV век до 1885 го дина)“ е изследване за метаморфозите в живота на града. Тя предлага авторовата интерпретация за мястото на българите в локализирана в пространството територия през ограничен отрязък от време. Градът е разнолико физическо и социално пространство, сакрален център с йерар хична структура. Неговата култура е продукт на миналия му живот, на предишните му обитатели. В процеса на своето функциониране тя става основание за самоидентификация на общностите. Служи като маркер за отграничаване на „свои“ от „чужди“. В различните си форми – материална и духовна, тя оформя груповото и индивидуално самосъзнание на общностите, които градят или рушат облика и духовността на един град, наричан Ески хисар, Загра, Загра-и Атик, Загреси, Ав гандира, Велта, Мелта, Железник, Стара Загора.