Алексей Филимонов

„Люлякова стихия“ е втората му поетична книга и неговият първи творчески досег с ценителите на изящната словесност у нас, както и с българската култура и литература изобщо. Как се вписва този поет в контекста на руската словесност? Кои традиции озвучава и кое е новото и различното в неговата поетика? Опитах се да отговоря на тези въпроси чрез подбора на стихотворенията, структурирането на книгата и самото ѝ заглавие. „Люлякова стихия“ е нетрадиционен, провокиращ, езиково и словесно многопластов, но монолитен свод от лирически творби, вибриращ между пиетета и уважението към значимите предходници, като Державин, Пушкин, Блок, Аненский, Гумильов, Набоков, и неподозираните лични глъбини и другостта на Аза, прегърнал интелектуалното начало, но избягал от витиеватостта на словото и конформисткия шлак на ежедневието. Неговият лирически субект е гмуркачът в земята, който преоткрива по своему всички явления и факти от живота с уважение към миналото, но отказал готовите рецепти и чуждите азбучни истини. Девизът на Русо „Назад към природата!“ в поезията на Филимонов е преосмислен като „Вярност към ненакърнимата човешка същност (т.е. като вярност към себе си)“. Хубаво е да видиш света с очите на автора, защото това виждане е позитивно, съзидателно, провокативно и хармонично, далеч от всякакъв постмодернизъм. То разкрива какво е да имаш очи за цикличните явления, за монолитните структури и за ювелирните фрагменти на екзистенцията. Да провидиш как конете от Аничкин мост препускат през необятната универсалност на времето и да припознаеш тази витална универсалност, назовавайки я с имената на родните величини. Неговата поезия вълнува и лекува, издига традицията и артистично я преодолява, обогатявайки и развивайки я. Алюзивната многозначност на словото му говори за живо въображение, за философска вглъбеност, за познаване и боравене с различни културни реалии и езици. В същото време е избегнато саморазрушителното размиване на словесните граници. Постигнатата мяра води до универсален космополитен синтез на прочетено, изследвано, видяно и преживяно и едновременно с това до категоричен отказ и несъгласие с маниерния еклектизъм. Тази поезия напомня сълзите на Спасителя, които се отронват след стъпките му в развълнувания свят (стихотворението „Кандило“). Историческата драма и трагедия на родината се превръщат в лична болка и имунизиращ серум срещу безсилието. Подземното царство на Хадес и митологичната