Issuu on Google+

Алексей Филимонов

СИРЕНЕВАЯ ГРОЗА книга стихотворения

Издательство «Фабер» Велико Терново, 2012


Книга издается при содействии Международного центра болгаристики Великотырновского университета имени Святых Кирилла и Мефодия и отдела «Поэзия» Санкт-Петербургского журнала «Аврора»

© Алексей Филимонов, автор, 2012 © Владимир Стоянов, предисловие, перевод и составление, 2012 © Владимир Стоянов, музыка и вокал, 2012 © Александр Телалим, художник, 2012 © Издательство «Фабер», 2012 ISBN 978-954-400-690-7 (Болгария) ISBN 978-5-4334-0006-1 (Россия) Издательство „Фабер“ – Велико Тырново ул. “Ген. Сава Муткуров” № 8 www.faber-bg.com


«СИРЕНЕВАЯ ГРОЗА» ИЛИ ПОБЕДА РОЖДЕСТВА НАД ВЕЧНЫМ МРАКОМ Алексей Филимонов – поэт, критик, исследователь русской поэзии и литературы. Родился в 1965 году в г. Электросталь Московская область. Окончил факультет журналистики Московского государственного университета, защитив дипломную работу по теме «Проблема подвига в поэзии Николая Гумилёва», и Высшие литературные курсы при Литературном институте им. М.А.Горького. С 1998 года живёт в Санкт-Петербурге. Его дебют в 1994 году связан с журналом «Литературная учёба». Автор ряда лирических произведений и книги поэзии «Ночное слово» (Санкт-Петербург, 1999). О творчестве поэта писали Инна Ростовцева, Станислав Джимбинов, Глеб Щербаков, Галина Сереброва, Ольга Соколова и другие. Высоко оценку дал его поэзии Дмитрий Владимирович Набоков. А.Филимонов – первый редактор романа «Лолита» в СССР (1990 г.). Перевёл на русский язык английские стихи Владимира Набокова. Автор научных комментариев к набоковским произведениям, участник ряда конференций, посвящённых творчеству писателя с мировым именем. Его статьи о творчестве Набокова переведены на английский и испанский. Имеет множество научных публикаций по истории русской литературы и развитию словесности. Принимал участие в научных и практических конференциях, посвящённых Борису Корнилову, Сергею Кличкову, Юрию Кузнецову, ОБЭРИУтам, истории петербургской литературы и др. В 2007 году создаёт манифест нового литературно-философского направления вневизм, противостоящего постмодернизму и

проповедующего возвращение к

традициям классической литературы и символизма на новом витке. В ноябре 2011 г. в Санкт-Петербурге

состоялась

первая

международная

научно-практическая

конференция, посвященная идеям и развитию нового течения. Алексей Филимонов – член Союза писателей России с 1997 г. Лауреат литературной премией им. Бориса Корнилова, награждён Памятной медалью фонда памяти Ильи Тюрина, победитель фестиваля Литературного института, посвященного 65-летию Победы в номинации «Поэзия». Руководит семинаром экспериментальной литературы в Доме писателя в Санкт-Петербурге и литературной студией журнала «Аврора», редактор отдела поэзии того же издания.


«Сиреневая гроза» – его вторая поэтическая книга и его первый творческий контакт с ценителями изящной словесности у нас, а также с болгарской культурой и литературой в целом. Каким образом этот поэт вписывается в контекст русской словесности? Какие традиции озвучивает и что новое и отличающееся в его поэтике? Я попытался ответить на эти вопросы подборкой стихов, структурированием книги и самим её заголовком. «Сиреневая гроза» – нетрадиционный, провоцирующий, языково и словесно многопластовый, но монолитный свод лирических произведений, вибрирующий между пиететом и уважением к выдающимся предшественикам, таким как Державин, Пушкин, Блок, Анненский, Гумилёв, Набоков, и не подозреваемыми самим автором личными

глубинами

и

неординарностью

лирического

«я»,

воплотивший

интеллектуальное начало, но избежавший витиеватости слога и конформистского шлака будней. Его лирический субъект ныряет в землю, он открывает заново и посвоему все явления и факты жизни с уважением к прошлому, отказавшись, однако, от готовых рецептов и чужих алфавитных истин. Девиз Руссо «Назад к природе!» в поэзии А.Филимонова переосмыслен как «Верность неущемимой человеческой сущности (т.е. верность самому себе)». Хорошо видеть мир глазами автора, так как он смотрит на мир позитивно, созидательно, дерзостно и гармонично, далеко от всякого постмодернизма. Таким образом, раскрывается, что значит иметь глаз на циклические явления, на монолитные структуры и на ювелирные фрагменты экзистенции. Провидеть, как кони Аничкова моста скачут сквозь необъятную универсальность времени и познать эту витальную универсальность, называя её именами родных величин. Его поэзия волнует и лечит, возводит традицию и артистично её одолевает, обогащая и развивая её. Аллюзивная многозначность его слова говорит о живом воображении, о философской углублённости, о познании и орудовании разными культурными реалиями и языками. В то же время автор избегает саморазрушительного размывания

словесных

границ.

Достигнутая

мера

ведёт

к

универсальному

космополитному синтезу прочитанного, исследованного, увиденного и пережитого, и одновременно с этим – к категорическому отказу и несогласию с маньерным эклектизмом. Эта поэзия напоминает слёзы Спасителя, льющиеся по стопам Его во взволнованном

мире

(«Лампадка»).

Историческая

драма

и

трагедия

родины

превращаются в личную боль и иммунизирующую сыворотку от бессилия. Подземное царство Гадеса и мифологическая река Коцит открывают новый русский взгляд на «блокаду» и аллюзивно перекликаются с судьбой Льва Гумилёва.


Каждый создатель обречён остаться одиноким и непонятым. Никто не пророк в своей отчизне. И эта обыденная и библейская мудрость переосмыслена в судьбе отца России – Петра Великого и династии Романовых в стихотворении «Обезглавленный Пётр»: Давно его фрегаты сгнили, корону черти сволокли. Нет Императору могилы в аду им вздыбленной земли. В развитии поэтического действия сборника «Сиреневая гроза» образы Христа (Спасителя, Мессии), Петра Великого, поэта (в произведении «Глаза грозы», посвящённом

памяти

Олега

Чухно),

Гумилёва,

пророка

М.Ю.Лермонтова,

уподобленного Иову Владимира Набокова, Ангела-сердца, идут параллельно, переплетаются и проникают друг в друга, обогащая представление о Созидателе жизни. Эта созидательная сила и энергия противостоит Князю пустоты и мрака, блокаде, смерти, вандальщине, дикости. Ребёнок определяется как первожрец творения своей чистотой, возвышенностью, непринуждённостью. Там ненавидят взрослые меня, где царствую ребёнком безымянным при тусклом свете призрачного дня и озаряюсь сном первостеклянным. Неслучайно этим персонажем открывается поэтическое действие всей книги и после, сквозь призму сути, пробуждаются и оживают все образы, шедшие параллельно и связанные с представлением о Созидателе жизни. Ребёнок идёт сквозь сезоны бытия, чтоб собрать заодно все случайные отражения, все воспоминания и надежды, чтоб превратить их в Слово и сохранить в «Чаше межзвёздных ночей» (финал «Ремесла»). Он усвоил древнейшее и ценнейшее ремесло – не делать распятий, не ковать гвоздей для креста, не распинать, а любить. И это ремесло является спасением мира. Селения без любви – обрыв в вечную геенну. «Сиреневая гроза» - книга про рождение, про начало речи, про предсказания и про дорогу созидательного чуткого человека, который ни на миг не убивает и не теряет ребёнка в самом себе, также как и любви ко всему живому. Давно пора – напоминает нам контекстом своих стихов Алексей Филимонов – снова превратиться в детей вечности, обвеянных любовью, творящих любовь, но не во вспыльчивых жуликов и расчётливых разбойников вроде Вараввы. В чём, чем и для чего мы равны, решаем


сами – при помощи божественной силы в нас самих или в своём сером злосчастном отрицании. И вот, 21 век спустя, мы, читатели, оказываемся в роли Пилата Понтийского – прокуратора Иудеи, кто должен присудить жизнь или смерть, спасение или смирение, Иисусу или Варавве! Чей голос послушаем – тех, кто кричит «Распни его!» или тех, кто радостно и мирно поют «Осанна!»? «Сиреневая гроза» – это печь, в которой сгорает мрак и загораются новые горизонты. Она – тот неутомимый ночной двигатель, который напоминает человеку, что он жив и сам творит свою жизнь под сенью судьбы, а иногда и вопреки ей. Владимир Стоянов Перевод: Христо Граматиков


ОТТОРЖЕНИЯ Там ненавидят взрослые меня, где царствую ребёнком безымянным при тусклом свете призрачного дня и озаряюсь сном первостеклянным. Заметный ветер пыль растормошит, и я присяду на краю асфальта. Но кем мне быть? Как будто кто решит. Кленовая пусть ляжет в бездну карта. Открой ладонь - там камень или снег? Мне нужен мир, где я не обнаружен. Вкруг фонаря, где времени побег, клубятся отражения жемчужин.


ОБЕЗГЛАВЛЕННЫЙ ПЁТР Над блюдом площади Дворцовой отрубленная голова. Закат окрасился пунцово от жертвы, что всегда нова. Се - подношение вандалам ревущей черни до утра. Под ненасытным лунным жалом четвертование Петра. И лик его обезображен кроваво-мутные глаза над пропастью многоэтажной взыскуют тщетно образа. Давно его фрегаты сгнили, корону черти сволокли. Нет Императору могилы в аду им вздыбленной земли.


ВЕЛИКИЙ ЗАКАТ А мы проснемся в городе другом, где так же виноваты кони Клодта, ты их лишил невольного полета, великий скульптор, помня о земном. Небесный дол - куда им нет пути, лишь в зеркало глядятся отраженья там, где Фонтанки медное броженье и фонари пред явью взаперти. Машинный след протаял в полусне, и листопадом тронутые кони перетекут сейчас в твои ладони, крылатые, как тени на стене.


В ВЕЧНОСТИ О, besame mucho, в сирени безбрежной укором не мучай, я сон самый нежный. Я отблеск дороги пред мироточеньем. Телесные боги в моленье вечернем. Пред синей вуалью томящейся дико, за вечною далью моя Эвридика.


ЗАКАТ В ПОЛЫНЬЕ Повторяю фамилию: – Анненский, – чёрный дождь и асфальт-антрацит отражает осколки державинских од, близ коих мерцает Коцит. За реку проплывают вагоны, дотлевает закат в полынье. Гумилёва блеснули погоны, растворяясь в блокадном огне.


НЫРЯЛЬЩИКИ ЗЕМЛИ Мне кажется, что мы плывём в земле, слезами умягчая наши души, в камнях, степи, в болотах и в золе, ещё не растворяемые сушей. Пока не вплыли в пепел пустоты, и чернозём так ласков поневоле. Цепляясь за осенние кусты. под небо выбираемся от боли. Сжигая ворох листьев в зеркалах, дремотой обступивших и огнями. Нырнём в песок – и хрустнет на зубах песчинка, что вставала между нами.


КТО АЗ? - А если в будни аз не буду, а в воскресенье не воскресну? - Тебя отдам другому люду, переступившему за бездну. - Аз прах теперь, что обессилен, и пепел таинств полуночных? - Воздам за смерть созвездьем синим, искрящимся во сне проточном. - Но кто ты? Языком сведённым аз вопрошаю Откровенье. - Твое мерцание в зелёном, блаженном миге воскрешенья...


СНЕЖНО В небе кипящее манное крошево, миг отрешения от бытия, что предвещается снегом хорошего? Вот он клубится, лобзает меня. Тают снежинки прекрасно-колючие, и на ладони проявленный ток, так умирает в бутоне созвучия маленький влажный небесный цветок. Каплей бессмертия и милосердия, вспыхнув под серых небес потолком. Время, застывшее перед возмездием сил дароносных - иным языком...


ЛАМПАДКА Весь город, затопленный синью, с молитвою я обхожу, провидя любовь и бессилье, и яростных болей межу. И вижу – в окошке лампадка, неброский, взволнованный свет, как будто Спаситель украдкой слезинку роняет вослед. 5 марта 1994


ГЛАЗА ГРОЗЫ Памяти Олега Чухно От сиротства поэт восходящий к Творцу. Кто познает ответ? Кто прижмётся к Лицу? Слёзы дальше текут в небесах и во тьме. Поезд – мчащийся суд, Смерть – распятье к зиме. Осень, повремени. Первозданность листа как посланье прими: – Твоя совесть чиста. И сиренью грозы из глазниц уходя, полутенью застынь, в полумраке светя. 20 октября 2009


*

*

*

Весь воздух – двигатель ночной, сиренев или фиолетов, он опрокидывает зной, оплакивая сон предметов. И разделяет бытиё на имя и первопричину, где небо чёрное, ничьё, таит бессмертья сердцевину. И птицы в мареве его, крылами, как глухонемые, перевели для нас письмо из бездны, где слова живые.


ОТ УМА Мыслию (мышью) по древу... Мы - беженцы ума, гонимого вне срока; колючая зима, и проволока с током. За горизонт смотри, за лай собак истошный: сиреневой зари заката отсвет прошлый. Аврора налегке приветствует смятенье на бедной высоте немотствующей тени. Мышление как зло; и белка, прорастая, в небесное дупло, торопится, сквозная.


РАВНЫЙ Разбойник Варавван, Отпущенный народом, Заглянет вам в карман, Прощупает свободу. Возьмет себе металл, А вам оставит - ветер. А ты его прощал Не раз - на этом свете. И мёртвый Иисус, Забытый и презренный, Пошлёт к тебе из уст Прощение вселенной.


ПАТМОС Не сиреневый пафос заходящие сны там, на острове Патмос, здесь, в круженье весны. Небо - тающий свиток, и серебряный бриз волны бьются о плиты, звёзды сверлят карниз. Бытиё неподсудно бездна в синем огне, где безбрежное судно парус - тает во мне. Ангел словно планета у распавшихся стен, с Книгой жизни, пред ветром неземных перемен. Здесь на острове дальнем, на закате сквозном, где слова изначальны в заточенье былом.


ЧАС СКИТАНИЙ Христос всечасно опечален: Он в лунатическом Саду провидит план первоначальный сквозь постаревшую Звезду. – Сними с меня кровавый глянец! – Она губами шевелит. К Ней ветви тянутся, скитаясь, и древ полночных, и ракит. Земля, как яблоко, нависла на ветке тёплой и большой. Он в Ней искал иного смысла, а полюбил Её – душой.


СЕЛЕНА Напишут наши имена* не на обломках сладострастья, но там, где пленная луна судьбы выковывает счастье. И острый посох золотит то просветлённостью небесной, то в отрешённости чернит, закаливая словом бездны. Ты странник, воин и поэт, и нет завесы пред тобою, когда манит вселенский свет меж синевой и глубиною. 10 февраля 2008

* А. Пушкин. «К Чаадаеву»


*

*

*

...И свиток Неба так же догорает, и вечности распахнутый псалом куда–то в неизбежность отступает, а здесь – зола, и опустевший дом. Подобно тем руинам Сталинграда, что в синеве сквозной висят, как дым. Обещана небесная награда: на той Войне воскреснуть молодым.


RELIGIO Невыразимое как цель. Инна Ростовцева Есть времени невидимая нота, не растворяясь в кущах и садах, она зовет ушедшего кого-то, в сиянье пересотворяя прах. Из атомов послания живого то в розу превращаясь, то в слезу. Чужим ветрам ниспосланное слово пред темнотой трепещет на весу. 6 декабря 2008 г.


СОН ПРОРОКА Из пламя и света... М. Ю. Лермонтов Тот сон во сне – тревожит непрестанно на каменистом ложе бытия. Небесная зияющая рана сочится синей кровью на меня. Забыться и уснуть – в предгорье вечном, где ангелы, к неведенью спеша, свои стихи рассказывают встречным – тем, у кого небесная душа.


ТРОПА НАБОКОВА Альпийское нечто… Вл. Набоков. «Парижская поэма» Тропа скользнула, как змея, и небо грянуло лавиной. Мелькнули будто исполины в лазури, где исчезло «я». Лежал он близ тропы войны. Сачок безмолвствовал, потерян. И Ангел, что остался верен, взошёл к нему из глубины. И опрокинут, как Иов, пред звоном вечной вертикали, следил зрачками за стихами средь беззаконных облаков…


* * * Река времён… Г. Р. Державин Писать на аспидных табличках, на черепках небытия. И жизнь, пленяющая птичкой, не человечья – но Твоя. Единобожие трёхлико, и бездны бездн не перечесть. Нева, державная, двулика, но близ неё – душа и честь. Светильник Духа успокоит томящуюся плоть в раю. И Ангел новый Дом построит, который в вечности я зрю. Когда Река, жерлом отверстым, вскипая гневным языком, поглотит и сей стих безвестный, уже не помнящий – о Ком.


ПАС ДУХ Вечерний луч в завесе пыли, коровы тянутся домой. Антарес в кровянящей силе дрожит над пыльною сумой. Не называй его пророком, погонщик страха в недород. Прощальный посвист волооким, и плач телят, где стук ворот. И под созвездьем Ориона, с улыбкой пьяной на устах, уснёт до завтрашнего звона, когда земля скрипит впотьмах. Бичом встречая сонных тварей, Венера, блеском тяжела, в непрорастающем пожаре его, босого, обняла.


НАДЕЖДА Зачем - война? Зачем разор и бездна, разверзшаяся над землей? Убийство, кровь; бесмысленно, беззвездно. Неужто промысел Спасителя столь злой? Прошу, - спаси! - распятый повсеместно. Но цепок крест и мертвенно чело. Волхвы стоят в ночи пред неизвестным, Звездою озарённые светло...


СЛЕДЫ НА ПЕСКЕ И я молю в своей пустыне: - Помилуй, Слово! пред осенённой благостыней, как тень иного. - О, воплоти, не безучаствуй глагол всезрячий! И дождь прольётся зябкий, частый во тьме горячей. И сохранятся до рассвета следы сандалий. ...И камень застонал от ветра, взыскуя дали.


ДОЖИ ДОЖДЯ Не вызывайте дождь сегодня, тоска сидит по чердакам, а с нею ласковая сводня, что шепчет просьбы облакам. Дождь оросит скупые крыши, и на проржавленных цепях останется висеть, паривший, Санкт-моросящий сущий прах. Истает в медленном тумане, под капельницей новизны, парящий облик оправданий, среди машин, давящих сны. Потрогай облака лучами ты их в лазури обретёшь, и сам, лиловый и случайный, ты выйдешь в сумасшедший дождь.


* * * По реке сплавляют души на невидимых судах. Остаются тут, на суше, сон, сомнение, и прах. До небесного пролива – двадцать вёрст, как по Неве. Вон застыли сиротливо пароходы в синеве…


СТИХО ТВОРЕНЬЕ Арфы ночные и синие струны, и в благостыни, и те, что подлунны. Так мимолётны, их столько в безбрежье. Тронешь ладонью, порежешься нежно. Капелька розы на атласе утра. Дальние грозы кочуют, как будто. Ангел-настройщик невидимой лютни, словно стекольщик, прозрачнее в будни. Грянет в томлении Хор воскресенья. Ангелов пение, душ вознесенье.


БЛОКАДА БЛОКА Апокалипсис и Блок времена не на мгновенье. Ты - России чем помог, кроме плясок сновиденья? 666Р* как Вавилон, в городе жена - блудница. Звон монет - церковный звон, что никак не раздробится. Блок, сгорающий в аду перед светом благодати, Вифлеемскую Звезду прозревает в знаках ятей. Жезл Князя пустоты над греховною Пальмирой. Страхом сведены мосты в голодарстве полумира. Здесь ликует матросня в сером мареве „Авроры“. Отсвет Бледного Коня у Строителя во взоре. Так и будет - до Суда, пред блокадным ликом Смерти. Ты уходишь - в никуда, Питер - за чужим бессмертьем. Отворяя тишину вкруг сияния свободы, и грядущую Жену в ризах города-восхода. * Три шестерки в привычной аббревиатуре СССР.


АНГЕЛ-СЕРДЦЕ Вода, босая, шлёпала по лужам, и алый сумрак проступал везде, и ангел окрылённый был не нужен томительному ��транному Нигде. Никто дрожал у синего подъезда, зияла бездна на восьми ветрах, и ангел, потаённый и не местный, свет окровавил у людей впотьмах. Так им казалось - он заправил сердце, в лампаду снов он превратил сосуд, и масло неземного иноверца любовь творило и вершило суд. Сиянием надмирным и всевластным, и претворяло в вечности вино, то, что дождём казалось беспристрастным, и ткало манны саван-полотно.


* * * Это Слово к нам стучится – гул идёт из-под земли. В Небе огненная птица поджигает корабли. Стук да стук! – отбойным махом вышибает города. И взмывают люди-птахи словно листья – в никуда. Если слово – это семя, то рассеяно окрест ледяное озаренье от трущоб – до горних мест.


ДАРЫ И ПОДАРКИ Вы делали подарки Богу? Ему не нужны канитель и мишура обрядов строгих Он Сам дарует звёздный хмель. Лишь улыбнись - на крестовину, смотри - она уже в огне! И Сын в объятиях невинных Творца, и розы в полусне. Не надо мук. Не стоят боли ни пашни эти, ни дворцы. Пускай кричат, что своеволен сожги терновые венцы.


*

*

*

Тень падает быстрее птицы, и люди ропщут на меня, зачем я в бездне воплотиться успел - до синего огня? Оттуда смотрит не свидетель переступивший вне оков, чьи тени брезжат вне событий сквозных земных материков? Кто вычислил крыло отвеса? И арка в воздухе парит, прохладой памятного леса от снов разящих защитит.


РЕМЕСЛО Плотник сбивает из брёвен распятия, выковал гвозди кузнец, в саван спелёнут Христос после снятия, Чашу наполнил Отец. Хлынет за край синева безвозвратная, манна белеет, как снег. Выдох последний и воля закатная: - Се, отошёл Человек. Крест и копьё, плащаница и сумерки, преданность бледных очей. Вечных ремёсел сквозное безумие в Чаше межзвёздных ночей.


ХОД КОНЁМ Символизм, который возвращается громом и молнией, закутанный лиловым и посыпан цветом сирени, после более 100 лет глухоты, забвения, пыли и патины, делает неожиданный Ход Конём. Преображение? Нет, это Воскресение выстрадавшей русской души, вопль против виртуального существования, против мещанства и вульгарноматериалистических капканов времени, в котором мы живём. Бунт интелектуалов, поднявших новое Знамя и новую Идею, в походе к свету. Для тех, кто не ждут конца, не несут опустошения, не мыслят категориями катастрофы, не кидаются в бездну; для тех, кто еще верят в царство красоты и видят его во сне, этот символизм – приют для души. Закрытый для жизни «вихрей враждебных», пленительно манящий и блистательный, как «башня из слоновой кости», отчитывающий мгновения на дороге к вечности. В нём есть что-то из далёкой Византии – лиловый отблеск императорских одежд, престол и замок «Багрянородных», дух, перенесённый в город Петра Великого, в культурную столицу России. Это и есть ВНЕВИЗМ.1 На руинах разложения и бссмысленного круговорота материи, на неспособности полного восприятия и отражения мира, на кризисе художественных идей и художественного мышления, клановости и обмельчании литературной жизни, встаёт новое поэтическое течение, провозглашающее себя новым измерением, смотрящим в будущее, ибо стремится постичь прошлое. ВнеВизм (от слов ВНЕ и В) внутри традиций, но и вне их, буквально – идея полноводной Невы, которая даёт жизнь реке, речи, существует в очевидно особом измерении. ВнеВизм перенимает богатый опыт русской и мировой культуры для кристаллизации и поиска структур, примыкающих к идее красоты и к красоте идеи, неразделённости идеи и символа, замысла и образа, конкретности и безличности, синтеза и воскресения, волны и воли. Его лирико-метафизический герой находится на границе пересотворения человека в пророка, либо в другое начало, необъяснимое земными словами и постижимое лишь истинно поэтической, ангельской речью. Этот новый язык доступен лишь избранным. ВнеВизм – это взгляд на мир извне. Он вне школ, течений и творческих объединений, но никаким способом не отрицает их духовного и филологического опыта. Он – зеркало традиций, отражающихся в нём, а также их переломления в Реке Времени. В своих отрицаниях он непримиримый сторонник тезиса, что поэзия – бессмертна. ВнеВизм – это переплетение живого смысла и инобытия, в совпадении теней звуков и букв. ВнеВизм претворяет то, что почти недоступно земному зрению и слуху, «Рождая орган для шестого чувства» (Н.Гумилев). Его начало – в Откровении: «И 1

Алексей Филимонов. ВнеВизм. Поэтический манифест. http://www.proza.ru/2008/04/05/290


показал мне чистую реку воды жизни, светлую, как кристалл, исходящую от престола Бога и Агнца» (22:1). ВнеВизм – попытка восстановить прерванный диалог с мировой культурой, возвращение ко многим отброшенным или забытым литературным темам, таким, как Вечная Женственность, Абсолют, границы видимого и невидимого, предел материалистического восприятия мира и идей, поиск и формирование особого «метафизического языка» (завещанного А.Пушкиным), для тех, «кто имеют ухо да услышат». ВнеВизм – это восприятие мира, инструмент познания, возможность преодолеть узкие индивидуальные рамки предметов и осмыслить природу творческого сознания. Понятие «Вне-В-изм» введено петербуржским поэтом, переводчиком и литературоведом Алексеем Филимоновым как следующий этап после античности, ренессанса, классицизма, романтизма и модернизма: степень развития литературной мысли и попытка поднять символизм на принципиально новый уровень. Нет сомнения, что он несёт и фундаментальный в своей трансцендентальности характер, опирающийся на предшествующий опыт, источник нового опыта, он формирует его и наполняет новизной содержания: Не веденье, не право звенящих укоризн, вневизм – иная лава, сияющая жизнь. Как идея и практика новой литературы, ВнеВизм задуман два десятка лет назад, однако А.Филимонов считает, что он проявился «вовсе неожиданно и мог появиться только в Петербурге, противодействуя победившему в Москве материализму»2. ВнеВизм – это подобный набоковскому «ход конём», молниеносный, как «Сиреневая гроза» (заголовок сборника стихов Алексея Филимонова). Сирень является символом первого трепета любви – лирический посланец, королевский цветок, знак нежности, молодости и здоровья, свежести, а также знак тоски и неразделенной любви. Многие из весенних обычаев и ритуалов связаны с цветом сирени. В России сирень – символ майского и июньского раздолья, красоты, любви и нежности, а также тоски эмигранта по родине. Существует поверие, что если во сне увидишь сирень, тебе предстоит любовное пробуждение: О, besame mucho, в сирени безбрежной укором не мучай, я сон самый нежный. (В Вечности) Только история упорядочивает события согласно хронологии и только она создает обманное ощущение порядка в мире людей. Природа и космос не знают хронологии, там Время настоящий повелитель. В поэзии Алексея Филимонова горизонты становятся хрупкими, а Время уничтожило границы между Мгновением и Вечностью. В ней Бог снова триедин – Сон, Синева и Стих. А поэт скитается по свету, всё также неутолим, непреклонен и неспокоен. Его дух ищет пристанище отдохновения, витает сегодня и завтра над Невой, поднимается на время в небо, потом переступает в иную синеву и взыскует своего Бога в лунном саду: Христос всечасно опечален: Он в лунатическом Саду провидит план первоначальный сквозь постаревшую Звезду. 2

http://klauzura.ru/2011/10/aleksej-filimonov-vnevizm-%E2%80%93-chto-eto-takoe/


(Час скитаний) Поэт словно атлант, на котором крепятся небеса, и легко ему поднятся к Творцу, и трудно разделить всемир, как в стихотворении Блока: «И вечный бой! Покой нам только снится…» Этот рок им полностью владеет, многочисленные терзания часто устанавливают перед ним Мир и Зеркало. И только Слово магическим усилием завязывает в гордиев узел Иова и ангела, Реку и Книгу жизни, Пушкина, Державина и Набокова, а затем – Бога, пророка и надежду: И мёртвый Иисус, Забытый и презренный, Пошлёт к тебе из уст Прощение вселенной. (Равный) Лиловый цвет это ещё знак бегства от реальности, путь к манящему миру грёз и томления, тревожный сон, «вечерный луч в занавесе пыли» и некий, хоть и потускневший, след на песке. Знак того, что: На Севере, где тишина провидит Слово, Христос, воставший ото сна, зовёт нас снова. (Следы канала) Со стихов Алексея Филимонова струит музыка и «времени невидимая нота», звучат «Арфы ночные / и синие струны, / и в благостыни, / и те, что подлунны». Веет ветер в «Небесной дол – куда им нет пути», где «Весь воздух – двигатель ночной, / сиренев или фиолетов, / он опрокидывает зной, / оплакивая сон предметов». В предощущении Пробуждения: «Лишь в зеркало глядятся отраженья / там, где Фонтанки медное броженье, / и фонари пред явью взаперти», – перед той реальностью, которую приотворяет поэтическое видение. Это ВнеВизм. Русский ВнеВизм, поэзией Алексея Филимонова, нашел пристань на варненском берегу, в переводах поэта Владимира Стоянова, которые делают нас сопричастными новому Воскресению Слова. Доц. Христо Бонджолов


СОДЕРЖАНИЕ

«Сиреневая гроза» или победа Рождества над вечным мраком Отторжения Обезглавленный Петр Великий закат В вечности Закат в полынье Ныряльщики земли Кто Аз? Снежно Лампадка Глаза грозы Весь воздух – двигатель ночной... От ума Равный Патмос Час скитаний Селена ...И свиток Небо так же догорает... RELIGIO Сон пророка Тропа Набокова Писать на аспидных табличках… Пас дух Надежда Следы на песке Дожи дождя По реке сплавляют души... Стихо творенье Блокада Блока Ангел-сердце Это Слово к нам стучится... Дары и подарки Тень падает быстрее птицы... Ремесло Ход конём


Алексей Филимонов СИРЕНЕВАЯ ГРОЗА Болгарска и Российкая двухязычная Первое издание Алексей Филимонов - автор Владимир Стоянов – перевод и составительство Владимир Стоянов - музыка и вокал Александр Телалим - художник Христо Граматиков - консультант ISBN ................................ (Болгария) ISBN 978-5-4334-0006-1 (Россия) Формат .................... Издательство «Фабер» – Велико Терново ул. ........................ тел..................... mail: ….................. www …...................


Алексей Филимонов

ЛЮЛЯКОВА СТИХИЯ стихотворения

Издателство „Фабер“ Велико Търново, 2012


Книгата се издава със съдействието на МБЦ на Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“ и отдел „Поезия“ на списание „Аврора“, Санкт-Петербург

с Алексей Филимонов, автор, 2012 с Владимир Стоянов, превод, предговор и съставителство, 2012 с Владимир Стоянов, музика и вокал, 2012 с Александър Телалим, художник, 2012 с Издателство „Фабер“, 2012 ISBN ................................ (България) ISBN 978-5-4334-0006-1 (Русия)


„Люлякова стихия“ или победата на рождеството над вечния мрак Алексей Филимонов е поет, критик, изследовател на руската поезия и литература. Роден е през 1965 г. в град Електростал, Московска област. Завършва Факултета по журналистика на Московския държавен университет, защитавайки дипломна работа на тема „Проблемът за подвига в поезията на Николай Гумильов“, и висши литературни курсове при Литературния институт „Максим Горки“. От 1998 година живее в Санкт-Петербург. Дебютът му през 1994 г. се свързва със списание „Литературная учьоба“. Автор е на редица лирически творби и на поетическата книга „Нощно слово“ (СанктПетербург, 1999). За творчеството на поета са писали Инна Ростовцева, Станислав Джимбинов, Глеб Щербаков, Галина Сереброва, Олга Соколова. Високо оценява поезията му и Димитрий Набоков. Филимонов е и първият редактор на романа „Лолита“ в СССР (1990 г.). Превежда на руски език английските стихотворения на Владимир Набоков. Автор е на научни коментарии към тях, активен участник в редица конференции, посветени на творчеството на световноизвестния писател. Статиите му за творчеството на Набоков са преведени на английски и испански език. Има множество научни публикации по история на руската литература и проблемите на развитие на словесността. Участва в научни и практически конференции, посветени на Борис Корнилов, Сергей Кличков, историята на петербургската литература и др. През 2007 г. създава манифест на новото литературно-философско направление внемизъм, противостоящо на постмодернизма и завръщащо се към традициите на класическата литература и символизма. Алексей Филимонов е член на Съюза на писателите в Русия от 1997 г. Лауреат е на литературната премия „Борис Корнилов“, награден е с медал на фонда „Иля Тюрин“, победител е от фестивала на Литературния университет, посветен на 65-годишнината от Победата, раздел „Поезия“. Ръководи семинари по експериментална литература при Санкт-Петербургския Дом на писателя и литературната студия към списание „Аврора“. Редактор е в отдел „Поезия“ на същото издание.


„Люлякова стихия“ е втората му поетична книга и неговият първи творчески досег с ценителите на изящната словесност у нас, както и с българската култура и литература изобщо. Как се вписва този поет в контекста на руската словесност? Кои традиции озвучава и кое е новото и различното в неговата поетика? Опитах се да отговоря на тези въпроси чрез подбора на стихотворенията, структурирането на книгата и самото ѝ заглавие. „Люлякова стихия“ е нетрадиционен, провокиращ, езиково и словесно многопластов, но монолитен свод от лирически творби, вибриращ между пиетета и уважението към значимите предходници, като Державин, Пушкин, Блок, Аненский, Гумильов, Набоков, и неподозираните лични глъбини и другостта на Аза, прегърнал интелектуалното начало, но избягал от витиеватостта на словото и конформисткия шлак на ежедневието. Неговият лирически субект е гмуркачът в земята, който преоткрива по своему всички явления и факти от живота с уважение към миналото, но отказал готовите рецепти и чуждите азбучни истини. Девизът на Русо „Назад към природата!“ в поезията на Филимонов е преосмислен като „Вярност към ненакърнимата човешка същност (т.е. като вярност към себе си)“. Хубаво е да видиш света с очите на автора, защото това виждане е позитивно, съзидателно, провокативно и хармонично, далеч от всякакъв постмодернизъм. То разкрива какво е да имаш очи за цикличните явления, за монолитните структури и за ювелирните фрагменти на екзистенцията. Да провидиш как конете от Аничкин мост препускат през необятната универсалност на времето и да припознаеш тази витална универсалност, назовавайки я с имената на родните величини. Неговата поезия вълнува и лекува, издига традицията и артистично я преодолява, обогатявайки и развивайки я. Алюзивната многозначност на словото му говори за живо въображение, за философска вглъбеност, за познаване и боравене с различни културни реалии и езици. В същото време е избегнато саморазрушителното размиване на словесните граници. Постигнатата мяра води до универсален космополитен синтез на прочетено, изследвано, видяно и преживяно и едновременно с това до категоричен отказ и несъгласие с маниерния еклектизъм. Тази поезия напомня сълзите на Спасителя, които се отронват след стъпките му в развълнувания свят (стихотворението „Кандило“). Историческата драма и трагедия на родината се превръщат в лична болка и имунизиращ серум срещу безсилието. Подземното царство на Хадес и митологичната


река Коцит откриват по-новата си руска визия за „блокадата“ и се свързват алюзивно със съдбата на Лев Гумильов. Всеки създател е обречен да остане сам и неразбран. Никой не е пророк в собствената си родина. И тази битийна и библейска мъдрост е преосмислена като житейска съдба на бащата на Русия – Петър Велики, и династия Романови в стихотворението „Обезглавеният Петър“: Изгниха вече царските фрегати, отмъкнаха короната в нощта. Без гроб остана Царят-Император от ада вдигнал нашата земя. В развитието на поетическото действие на книгата „Люлякова стихия” образите на Христос (Спасителя, Месията), на Петър Велики, на поета (от стихотворението „Очите на бурята“, в памет на Олег Чухно), на Гумильов, на пророка М. Ю. Лермонтов, на уподобения на Йов Владимир Набоков, на Ангелът сърце се успоредяват, преплитат и взаимопроникват, обогатявайки представата за Съзидателя на живота. Тази градивна сила и енергия е противопоставена на Княза на пустотата и мрака, на блокадата, на смъртта, на вандалщината, на дивачеството. Детето е посочено за първожрец на творението, защото е чисто, възвишено, естествено: Там възрастните ненавиждат ме сега, където властвам аз – безименно дете – сред празничния ден във мътна светлина и първороден сън, огряващ ме зове. Неслучайно с този персонаж се открива поетическото действие на цялата книга и след това през призмата на същността му се пробуждат и оживяват всички образи, успоредени и свързани в представата за Съзидателя на живота. Детето преминава през сезоните на битието, за да събере всички случайни отражения, всички спомени и надежди, да ги превърне в Слово и да ги съхрани в Звездния кратер на мрака (финала на стихотворението „Занаят“). То е усвоило най-древния и стойностен занаят – не да правиш разпятия, не да изковеш гвоздеи за кръста, не да разпъваш, а да обичаш. И тази „професия“ е спасението на света. Селенията без обич са сипей към вечната геена. „Люлякова стихия“ е книга за раждането, проговарянето, наричането и пътя на съзидателния чувствителен човек, който нито за миг не убива и не изгубва детето в себе си, както и любовта към всичко живо. Крайно време е – подсеща ни чрез контекста на творбите си Алексей Филимонов – отново да бъдем деца на вечността,


облъхнати от обич, творящи любов, а не сприхави крадци и пресметливи разбойници като Варава. В какво, с какво и за какво сме равни, решаваме сами – с божествената сила в нас или със собственото си сиво злочесто отрицание. И ето ни 21 века по-късно, ние, читателите, се озоваваме в ролята на Пилат Понтийски – прокураторът на Юдея, който трябва да отсъди живот или смърт, спасение или примирение, Иисус или Варава! В кои гласове ще се вслушаме – в ония, които крещят „Разпни го!“, или в другите, които радостно и смирено пеят „Осанна!“? „Люлякова стихия“ е пещ, в която изгаря мракът и се проясняват новите хоризонти. Тя е онзи неуморен нощен двигател, който напомня на човека, че е жив и че сам твори битието си под сянката на съдбата, а някога и въпреки нея. Владимир Стоянов


ОТЧУЖДЕНИЯ Там възрастните ненавиждат ме сега, където властвам аз – безименно дете – сред призрачния ден във мътна светлина и първороден сън, огряващ ме зове. Прославеният вятър праха ще завърти и ще приседна сам на края на асфалта. Какъв да бъда аз? Все някой ще реши. Да легне нека в бездната и кленовата карта. Открий дланта си – камък е в нея или сняг? Нуждая се от свят, във който съм безследен. А край фенера, дето побягна Кронос сляп, от бисери се трупат случайни отражения.


ОБЕЗГЛАВЕНИЯТ ПЕТЪР Над блюдото на Царския площад виси отсечена глава. В рубин притихна залезът крилат от жертвата, все нова при това. Вандалско приношение премина – ревящо черна смрад до сутринта. Луната – ненаситна гилотина – посече царските ръце, нозе, глава. Ликът унищожен изстина. Очите мътно аленеят над пропастта многоетажна, дива – напразно търсят първото изображение. Изгниха вече царските фрегати, отмъкнаха короната в нощта. Без гроб остана Царят-Император от ада вдигнал нашата земя.


ГОЛЕМИЯТ ЗАЛЕЗ Ще се събудим ние, но в някакъв друг град, където пак виновни са на Пьотър Клодт конете, ти ги лиши от полет случаен с ветровете, велики скулптуре, запомнил и земен рай, и ад. Небесна долина, където няма път, и само в огледалото се мяркат отражения, където на Фонтанка е медното вълнение и пред реалността фенерите мълчат. Стопи се в полусън следата на кола, от листопад докоснати извиват се конете – ще изтекат сега във дланите ти светли, крилати, като сенки, възседнали стена.


ВЪВ ВЕЧНОСТТА O, besame mucho, сред люляк безбрежен възпри всеки укор, аз сън съм най-нежен. Отблясък от пътя пред миротечение. Отците се къпят във нощно моление. Пред синьото було измъчващ се викам – зад мирската пустош мълчи Евридика.


ЗАЛЕЗ В ТОПЯЩИЯ СЕ ЛЕД Повтарям фамилията – Аненский, черен дъжд и асфалт-антрацит във отломки на оди державински се оглежда, проблясква Коцит*. Зад реката изплуват вагоните и ледът се разтапя със залеза. На Гумильов заблестяха пагоните – част от огъня на блокадата.

*Коцит – в старогр. митология река на плача и стенанията от подземното царство на Хадес (Аид), приток на Стикс. В нея обитавали душите на мъртвите.


ГМУРКАЧИ В ЗЕМЯТА Все още ми се струва, че плуваме в земята, сълзи смекчават кротко и нашите души, във камъните, в степите, в праха и във блатата живеят неразтворени от влага целини. Преди да се измъкнем съвсем във пустотата, тъй черноземът ласкав е, макар и по неволя. Захващайки се здраво за есенните храсти от болката излизаме сами под небосвода. С огледала изгаряйки куп листи обезсънени, обхождаме и дрямката, и огнените буни. И гмурнали се в пясъка – ще изхрусти във зъбите онази песъчинка, стояща помежду ни.


КОЙ СЪМ АЗ? - И ако в делника ме няма, а във неделя не възкръсна? - На други хора ще те завещая, пристъпили през бездната разпътна. - Дали съм прах сега безсилен и пепелта на нощни тайни? - Сам ще въздавам съзвездията сини, за смърт във сънища безкрайни. - Но кой си ти? Езиково преведен сега изискваш Откровение. - Проблясъкът ти във зелено е миг блажен на възкресение.


СНЕЖНО В небето кипящо накълцан грис, миг отчуждение от битието, ангел снегът ли е, или антихрист? Ето върти се, целува лицето ми. Топят се снежинките прекрасно бодливи, сякаш ток върху дланите оставя знак – така и във пъпката умират игривите съзвучия на ситния влажен небесен цвят. Капки безсмъртие и милосърдие лумват под свода върху тавана сив. Времето, застинало тук пред възмездие на дароносните сили, е друг език...


КАНДИЛО Градът, от лазура затоплен, с молитва обхождам и аз, провиждайки обич и злоба, безсилен стоя между тях. И виждам – в прозорче кандило, трогателно светла следа, подобно Спасител, преминал и тихо отронил сълза. 5 март 1994


ОЧИТЕ НА БУРЯТА В памет на Олег Чухно В сирачество поет, издигнат към Твореца. Кой с отговора днес ще доближи лицето? После сълзи текат в небесата и в мрака. Влакът – препускащ съд, смъртта – зимно разпятие. Чакай, есен, поспри. Първенството на листа за послание приеми: - Съвестта ти е чиста. И на мълния люляка, И на бурята люляка от очите побягнал, в полусянката гмурнал се, свети в здрача от жажда. 20 октомври 2009


х х х Целият въздух – нощен двигател, люляков или виолетов, изхвърля от себе си топлината, оплаквайки съня на предметите. И разделя битието по име и първопричина, където черно и ничие е небето, безсмъртие в сърцевината се скрива. И птиците в неговия мираж, с крила, като глухонеми, преведоха писмо за нас от бездната на думите оживели.


ОТ УМА Мисълта ми подскача свободна... „Слово за полка на Игор“ Напуснахме ума, подгонени от срока; а зимата вилня, вилня в телта и тока. Зад хоризонта виж, зад лая див изригнал: от люляците щрих е залезът отминал. Аврора с лекота приветствува смутени в мъглата на върха миражи неродени. И мисъл като зло; пораснала пресука със катеричи скок небесната хралупа.


РАВЕН Разбойникът Варава, помилван от тълпата, ще ви надникне в джоба, да пипне свободата. Ще вземе той метала, за вас оставил – вятър. А ти си му прощавал стотици пъти сляпо. И мъртвият Месия, забравен и отречен, ще прошепти без сили прощение заветно.


ПАТМОС Не люляков патос – сън от отминали дни там, на остров Патмос, тук, с пролетта кръжи. Небе – стапящ се свитък, и сребърен бриз – вълните се бият в пристана, просветва звезден корниз. Битието е неподсъдно – бездна в огъня син, където безбрежие сънно е лодката в мене от дим. Ангел като планета до стени в руини, с Книгата на живота, пред ветровете на неземни промени мълчи. Тук на остров далечен, в залеза на преминалото, думите са изначален космос, заточен в миналото.


ЧАС НА СКИТАНИЯ До сетен миг опечален Христос във лунатичната Градина провижда своя план първороден през остарялата Звезда ранима. - Снеми от мене кървавия гланц! Тя с устни тихо промълви. Към нея клони се навеждат в транс, дървета нощни, тръстики, треви. Земята като ябълка надвисна на клон и топъл, и голям. Той в Нея търсеше друг смисъл, а от душа Я заобича сам.


СЕЛЕНА И ще напишат наште имена* не на отломките на сладострастието, а там, където пленница луна кове съдбовното ни щастие. Критичната тояга позлатява ту с просветление небесно, ту в отчуждение оклеветява, калявайки със слово бездните. А ти си странник, воин и поет, завесите са смъкнати пред тебе, щом мамещата светлина с успех лазур от глъбина разделя. 10 февруари 2008

*А. Пушкин „К Чаадаеву“.


х х х ...И свитъкът небесен тъй догаря, на вечността разтворения псалм нанякъде във неизбежност преминава, а тука – пепелища, дом изтлял. Подобно Сталинградските руини, увиснали в лазура като дим. Небесната награда обещава: от днеска младите да възкресим.


RELIGIO Неизразимо като цел. Инна Ростовцева На времето невидимата нота не се разтваря в юрти и в градини, тя тръгналия вика от живота, в сияние праха пресътворила. На живото послание от ствола ту в роза се превръща, ту в сълза. От ветровете чужди пратеното слово във въздуха пред мрака затрептя. 6 декември 2008 г.


СЪНЯТ НА ПРОРОКА От пламъка и светлината... М. Ю. Лермонтов Тоз сън в съня – тревожи непрестанно на каменното ложе битието. Сред небесата зеещата рана кърви със синя кръв върху лицето ми. Да се забравиш и заспиш в предпланините вечни, където ангели, към неведението бързащи, разказват стихове на тези срещнати, с душа небесна дето са закърмени.


ПЪТЕКАТА НА НАБОКОВ Алпийско нещо... Вл. Набоков „Парижка поема“ Небето прогърмя лавинно, като змия пътека пропълзя. И сякаш исполини в небеса се мернаха, където „аз“ отмина. Тъй близо до войната той лежа. Мълчеше кепът, ненамерен. И ангелът, до гроб останал верен, при него спря от свойта глъбина. И сам захвърлен като Йов пред звън на вечни вертикали, със поглед стиховете той погали на облаците в беззаконния чертог.


х х х Реката на времето... Г. Р. Державин Да пишеш върху змийските езици, върху отломки на небитието. Животът е пленителната птица, но не човешка, твоя – от небето. Единобожие трилико, във бездни, бездни как ще изчетеш. Нева, държавна и двулика, отглежда и душа, и чест. Духът светилник ще успокои изстрадалата плът във рая. И нов Дом Ангелът ще построи, видян от мен във вечността желана. А на реката гневният език щом кипне в нейното ждрело, ще глътне този неизвестен стих, не помнещ вече – за кого.


ПАСТИРЪТ ДУХ Вечерен лъч в завесата от прах, завръщащи се крави у дома. Антарес във кървяща красота трепери над торбата със праха. Не го наричайте пророка, пастирът на страха от нищета. Подсвирване прощално без посока, плач на телета, блъсната врата. И под съзвездието Орион, с усмивката пиянска на уста, той ще заспи до утрешния стон, щом в мрак заскърца цялата земя. С бич срещайки сънливи твари Венера, бляскаво премъдра, сред овладените пожари Антарес, босия, прегърна.


НАДЕЖДА Защо война? Защо разтление и бездна връхлитат върху цялата земя? Убийство, кръв; безсмислено, беззвездно. Нима Спасителят злина ни предвеща? Спаси! – аз моля разпнатия повсеместно. Но кръстът несломим е с мъртвеещо чело. И влъхвите стоят в нощта пред неизвестното, а озарените провиждат, което е било...


СЛЕДИ ВЪРХУ ПЯСЪКА И моля аз във своята пустиня: - Помилвай ни, Слово! пред есенната милостиня, като сянка нетленна на Бога. - О, въплъти, не безучаствай, всевиждащи глаголе! – и дъжд зиморничаво бликнал в горящата тъма се моли. И чак до изгрев ще останат следите от сандали. ...От вятър стенещ, камъкът изправен далечината ще погали.


ДОЖИТЕ* НА ДЪЖДА Не викай днес дъжда поройния, под стрехи мъката седи, а с нея ласкавата сводница, на облаците шепнеща молби. Отделни покриви дъждът ще ороси и по ръждивите вериги в страх издишан като пара ще виси, подобно Санкт-ръмящ същински прах. Ще се стопи във бавната мъгла, под капките на новините на оправданията, изпаряващ се, лика между коли и сънища налитащи. Докоснал облаци с лъчи – в лазури ще ги придобиеш и сам, лилав и неочакван, ти във лудналия дъжд ще се измиеш.

*дожи (ед.ч. дож – италианско название на държавен глава на средновековните републики Венеция и Генуа. Впоследствие понятието обогатява семантиката си със значенията меценат, търговец, ценител и събирач на предмети на изкуството.) Използваната дума провокира умишлено търсената аналогия Венеция – Санкт-Петербург. Градът на Петър Велики е известен още и като Северната Венеция.


х х х Пускат по река душите – салове в невидим свят. Тук остават неотмити сън, съмнение и прах. Двайсет версти по Нева е до пролива в небето. И в сиротна синева кораби застиват слепи...


СТИХО ТВОРЕНИЕ Арфи среднощни и сините струни, в милост безсрочна, във мрака изгубени. Тъй мимолетни, същинско безбрежие. С длан ги досегнеш, порязваш се нежно. Розови капчици по атлаза на утрото. Далечни светкавици като че ли се разпукват. Ангел – настройващ невидима лютня, като стъклар, прохождащ в прозрачната сутрин. Ще гръмне бавно и тягостно хорът на възкресението. Ангели пеят радостно на душите за възнесението.


БЛОКАДАТА НА БЛОК Блок и Краят на света – времена, не мигови измерения. С какво помогна на своята страна, освен с танца на съновидения? 666Р като Вавилон, в града жената е блудница. Звън на монети – църковен стон, неразпаднал се в тази лудница. Блок, изгарящ във ада пред светлината на благодатта, Витлеймска звезда предвещава по ятови писмена. Вдига жезъл Князът на пустотата над греховната Палмира. В страх свеждат мостове челата си в гладоцарството на полувсемира. Тук ликува тумба матроси в сивия мираж на „Аврора“. Отблясък от Бледния конник се носи, запалил на Строителя взора. Тъй ще бъде до Страшния съд на Смъртта пред блокадния образ. Ти отминаваш – по мнимия път, Питер – след безсмъртния чужд поздрав. Отваряйки цялата тишина около сиянието на свободата и бъдната силна Жена в ризницата на града на възхода е свята.

* В трудовете на различни мистици, прорицатели, езотерици, духовни водачи и пр. много често в познатата абревиатура СССР, ССС се заменя с 666 – алюзия с числото на Антихриста.


АНГЕЛЪТ-СЪРЦЕ По локвите шляпаше боса водата и сумракът ален не знаеше праг, и ангел окрилен ненужен беше в мрака на слисващото Никъде със тягостния впряг. Трепереше Никой пред синия вход, разсипана бездна фучеше навсякъде, потайният ангел, от чужд произход, разбърка в човека със кръв светлината. Напълни им сякаш догоре сърцето, В кандило на съня превърна всеки съд. Елеят на неземния бе чудото, с което извършваше любов, повеждаше на съд. Излъчваше сияния надредни и всевластно и виното превърна във част на вечността, което на дъжда се стори безпристрастно и дотъка до края савана от мана.


х х х Слово чука в нас, наднича идва шум изпод земята. Над главите ни жар птица в пламък корабите мята. „Чук!“ и „Чук!“ – замах откъртващ разрушава градовете. Хора-птици в миг изхвърчат в нищото – листа подети. Ако словото е семе, плиснало върху земята, леденото озарение от бордей към връх се мята.


ДАРОВЕ И ПОДАРЪЦИ Подаръци ли правехте на Бога? Конци от злато Нему са ненужни там, ни сърмена прежда на обреди строги – щом звездно пиянство дарува ни сам. Засмей се на кръстното релсно разпятие, то вече във огън е – погледни. Синът е в невинните Божи обятия, розите, в полусън, без бодли. Ненужни са мъките. Не си струват болките за тези ниви и тези дворци. Нека крещят, че си от своеволните – изгори докрай трънените венци.


х х х Сянката пада по-бързо от птица и хората роптаят срещу мен защо се въплътих във бездна лиха до синия огън накрая стаен? Оттука гледа не свидетел – извън оковите пристъпил сам – чии сенки блещукат извън събитията на континентите земни блуждаещи в транс? Кой изчисли крилото на отвеса? И арката във въздуха лети, на паметта – гора с прохладната завеса от сънища разяждащи да ни спаси.


ЗАНАЯТ От трупи скова дърводелец разпятие, ковачът гвоздеи изкова, в саван повитият Христос след дивачеството напълни чашата на Отца. Ще бликне накрая синева безвъзвратна, като сняг белее манна. Последно издишване, воля угасва: - Човек си отива така. Кръст и копие, плащеница и здрач, преданост в бледни очи. На занаятите вечни безумният глас в Звездния кратер на мрака се скри.


ХОД С КОНЯ

Символизмът, който се завръща с гръм и мълния, загърнат в лилаво и посипан с люляков цвят, след повече от 100 години глухота, забвение, прах и патина, прави неочакван Ход с Коня. Преображение? Не, това е Възкресение на изстрадалата руска душа, вопъл срещу виртуалното съществуване, срещу еснафщината и вулгарноматериалистическите капани на времето, в което живеем. Бунт на интелектуалците, издигнали ново Знаме и нова Идея, в похода към светлината. За тези, които не очакват края, не носят опустошението, не мислят катастрофично, не са се юрнали към бездната; за тези, които още вярват в царството на красотата и го сънуват, този нов символизъм е приют за души. Затворен за „вихрите враждебни на живота“, пленително примамлив и блестящ като „кула от слонова кост“, отброяващ миговете на пътя от времето към вечността. В него има нещо от далечна Византия – лилавият отблясък на императорските одежди, престолът и замъкът на „Багрянородните“, духът, пренесен в града на Петър Велики, в културната столица на Русия. Това е ВНЕВИЗЪМ.3 Върху руините на разложението и безсмисления кръговрат на материята, върху неспособността за цялостно възприятие и отражение на света, кризиса на художествените идеи и художественото мислене, клановостта и раздробяването на литературния живот се възправя ново поетическо течение, провъзгласяващо себе си за ново измерение, което гледа към бъдещето, защото се стреми да постигне миналото. ВнеВизмът (от думите ВЪН и В) е вътре в традициите, но и извън тях, буквално идеята за пълноводната Нева, която дава живот на реката, на речта, съществува в очевидно обособено измерение. ВнеВизмът приема богатия опит на руската и световната култура за кристализацията и търсенето на структури, приближаващи се до идеята за красотата и до красотата на идеята, целокупност на идея и символ, замисъл и образ, конкретно и безлично, синтез и възкресение. Неговият лирико-метафизичен герой е на границата на пресътворението на човека в пророк или друго начало, необяснимо със земни слова, но постижимо само с наистина поетична, ангелска реч. Този нов език е достъпен за избраните. ВнеВизмът е поглед отвън към света. Той е извън школите, теченията и творческите обединения, но по никакъв начин не отрича техния духовен и филологически опит.

3

Алексей Филимонов. ВнеВизм. Поэтический манифест. http://www.proza.ru/2008/04/05/290


Той е огледало на традициите, отразени в него, а също и общото им пречупване в Реката на Времето. В своите отрицания той е непримирим с тезата, че поезията е смъртна. ВнеВизмът е в преплитането на живия смисъл и инобитието, в припокриването на сенките на звуковете и буквите. ВнеВизмът претворява това, което е почти недостъпно за земното зрение и слух, „създавайки орган за шесто чувство“ (Н. Гумильов). Началото му е в Откровението: И показа ми чиста река с вода на живота, бистра като кристал, изтичаща от престола на Бога и на Агнеца (22:1) ВнеВизмът е опит да се възстанови прекъснатият диалог със световната култура, завръщане към много от загърбените или забравени литературни теми като Вечната женственост, Абсолюта, границата на видимото и невидимото, предела на материалистичното световъзприемане и идеи, търсене и формиране на един специфичен „метафизичен език“, за тези, които имат „ухо да чуят“. ВнеВизмът е световъзприемане, инструмент на познанието, възможност да се преодолеят тесните, индивидуални рамки за възприемане на предметите и природата на творческото съзнание. Терминът Вне-В-изъм е въведен от петербургския поет, критик и литературовед Алексей О. Филимонов като следващ етап след античността, ренесанса, класицизма, романтизма, реализма и модернизма: етап в развитието на литературната мисъл и опит да се издигне символизмът на принципно ново равнище. Няма съмнение, че той носи и фундаментален в своята трансценденталност характер, предшества новия опит, източник е на новия опит, формира го и го изпълва с ново съдържание: Не веденье, не право звенящих укоризн, вневизм – иная лава, сияющая жизнь. Като идея и практика на новата литература Вневизмът е замислен преди две десетилетия, но според Филимонов той се появява „съвсем неочаквано и може да възникне само в Петербург, противопоставяйки се на победилия в Москва материализъм“4. ВнеВизмът е ход с коня, „люлякова стихия“, каквото е наименованието на стихосбирката на Алексей Филимонов. Люлякът е символ на първите любовни трепети – лиричен пратеник, кралско цвете, знак за нежност, за младост и здраве, за свежест, но и символ на несподелената любов и на тъгата. Много от пролетните ритуали и обичаи са свързани с люлякова украса. В Русия люлякът е знак за майското и юнско��о развихряне, за красота, любов и нежност. Има поверие, че ако сънуваш люляк, ти предстои любовно пробуждане: О, besame mucho, сред люляк безбрежен възпри всеки укор, аз сън съм най-нежен (Във Вечността) Само историята подрежда събитията по хронология и само тя създава измамното усещане за ред в света на хората. Природата и космосът не познават хронологията, там Времето е истинският исполин. В поезията на Алексей Филимонов хоризонтите са изтънели, а Времето е заличило границите на Мига и Вечността. В нея Бог е пак онова триединство, но на Сън, Синева и на Стих. А поетът броди из света, все така неутолим, неумолим и неспокоен. Духът му търси пристан и покой, витае днес и утре над Нева, 4

http://klauzura.ru/2011/10/aleksej-filimonov-vnevizm-%E2%80%93-chto-eto-takoe/


пренася се за малко на небето, а после влиза в друга синева и търси своя Бог в лунната градина: До сетен дъх опечален Христос във лунатичната Градина, Провижда своя план първороден През остарялата Звезда ранима. (Часът на скитанията) Поетът е като атлант, върху който се крепи небето, и лесно е да се издигне към Твореца, и трудно е да раздели всемира, и като в Блоковия стих: Покоя нет, покой нам только снится. Тегобата изпълва го изцяло, терзанията многобройни поставят често пред него Свят и Огледало. И само Словото с магическо усилие навързва в гордиевия си възел Йов, и ангел, река и книга на живота, и Пушкин, Державин, Набоков, а после Бог, пророк, надежда: И мъртвият Месия, забравен и отречен, Ще прошепти без сили прошение заветно. (Равен) Лилавият цвят е и знак за бягство от реалността, път към примамливия свят на мечтите и копнежите, тревожен сън, вечерен лъч в завесата от прах и някаква, макар и избледняла, следа върху пясъка. Знак за това, че: На Север, където тишината провижда слово, Христос, надигнал се от съня Ни призовава отново. (Следи по канала) От стиховете на Алексей Филимонов струи музика, има времето невидима нота, звучат арфи среднощни и сините струни, в милост безсрочна, в мрака изгубени. Повява вятър в Небесната долина, където няма път, а въздухът е нощен двигател, люляков и виолетов, изхвърля от себе си топлината, оплаквайки съня на предметите. Пробуждане. И само в огледалото се мяркат отражения. Пред реалността фенерите мълчат. Това е ВнеВизъм. Руският ВнеВизъм, чрез поезията на Алексей Филимонов, е намерил пристан на варненския бряг, в преводите на поета Владимир Стоянов, които ни правят съпричастни към едно ново Възкресение на Словото. Доц. Христо Бонджолов


СЪДЪРЖАНИЕ „Люлякова стихия“ или победата на рождеството над вечния мрак Отчуждения Обезглавеният Петър Великият залез Във вечността Залез в топящия се лед Гмуркачи в земята Кой съм аз? Снежно Кандило Очите на бурята Целият въздух – нощен двигател... От ума Равен Патмос Час на скитане Селена ...И свитъкът небесен тъй догаря... RELIGIO Сънят на пророка Пътеката на Набоков Да пишеш върху змийските езици... Пастирът дух Надежда Следи върху пясъка Дожите на дъжда Пускат по река душите... Стихо творение Блокадата на Блок Ангелът-сърце Слово чука в нас, наднича ... Дарове и подаръци Сянката пада по-бързо от птица... Занаят Ход с коня


Алексей Филимонов ЛЮЛЯКОВА СТИХИЯ Българска и Руска двуезична Първо издание © Алексей Филимонов – автор, 2012 © Владимир Стоянов - предговор и съставителство, 2012 © Владимир Стоянов - музика и вокал, 2012 © Александр Телалим – художник, 2012 © Христо Граматиков – консултант, 2012 ISBN 978-954-400-690-7 (България) ISBN 978-5-4334-0006-1 (Русия) Издателство „Фабер“ – Велико Търново ул. “Ген. Сава Муткуров” № 8 www.faber-bg.com


Алексей Филимонов