грижещия се, експерт по увреждането и комуникацията със специалистите и в постоянна връзка с потребностите на детето. Способността да се приеме загуба е в сърцевината на здравата семейна система. Противоположно на това, найдезадаптивните модели в процеса на справяне с неизбежна загуба са тези, при които семейството се вкопчва във фантазията, и размива границата между фантазията и реалността. Адаптирането на семейството не означава разрешаване на проблем, "веднъж за винаги" примиряване със загубата. Психоаналитичното разбиране за "работа на скръбта"/"преработване на загубата" не съвпада с преживяванията на повечето хора и техните семейства (Wartman & Silver, 1989). Адаптирането няма логика и определено времетраене, и някои травматични загуби може никога да не бъдат изцяло "разрешени". Поскоро историята и значението на загубата се вплитат в жизнения цикъл на семейството, тъй като те биват преживявани и интегрирани с други житейски преживявания, включително и други загуби. Се е ната историята и значение на за бата - наративен по хо . Когато сме конфронтирани от загуба, свързана с наш близък човек, имаме нужда да разберем какво се е случило и защо, и да конструираме история около загубата. Като социални същества ние се опитваме да си обясним това, което се е случило, последователността от събития, как се чувстваме и как сме различни или същите с това преживяване (Gilbert 2002). Резултатите от изследванията показват, че когато можем да намерим значение за преживяването на загуба, тогава има по-голяма вероятност да преживеем позитивна адаптация (Hansen 2004; Walter 1996b; Wortman et al. 1993, цитирано по Mallon, 2008). Когато скърбящите имат трудност да намерят значение на загубата, те може да станат уязвими към хронична или усложнена реакция на загуба.
Parkes (1988) представя концепцията за "свят от допускания", който се променя в процеса на скърбене. Всичко, за което сме допускали, че е в безопасност и на мястото си, нашите очаквания за света, отношенията и нашето място в тях биват хвърлени в безпорядък, когато преживеем загуба: познатият свят става непознат. Когато нещо внезапно и критично се случи, нашият свят от допускания бива подкопан. Parkes казва, че в скърбенето ние преадаптираме нашия свят от допускания и това е основата за психологическа и психосоциална промяна. Хората може да се нуждаят от помощ да преконструират своя свят от допускания след преживяване на загуба, защото загубата е направила значително разместване в тази система. (Mallon, 2008). Британският социолог Tony Walter подхожда към преживявaнето на загуба по постмодерен начин (Mallon, 2008). Вместо да следва теории, той твърди, че в настоящия свят най-важна е "индивидуализацията" на загубата; пътуването през процеса на скърбене е свързан найвече с индивидуалната личност и нейните механизми за справяне със стреса, т.е. процесът е различен за всеки човек. В статията си A new model of grief (Нов модел на скръбта) (1996), Walter отбелязва, че скърбенето е част от един никога неприключващ рефлексивен разговор със себе си и другите, в който се опитваме да придадем значение на нашето съществуване. Работата за скърбящия е да вплете загубата в своя променен живот, личен и социален. След преживяване на значима загуба няма обичаен или нормален свят, към който човек да се върне, защото светът вече е променен. Целта на процеса на скърбене включва създаване на история, която прави възможно човекът/ семейството да интегрира загубата в своя продължаващ живот (Walter, 1996). Борислава Мечева
---------------------------------------------------29