Страх Ах Ха by Teodora Doncheva

Страх Ах Ха

Марий Росен

Страх Ах Ха

илюстрации Теодора Дончева – Теч

на Габс от Анки

Страх

Какво ли е да ти се пукне сърцето, зачуди се Христо, докато чакаше баба Мария до отворената външна врата. Дали се пука като едно от онези сапунени мехурчета, които правеше с металната жица с примка накрая? Дядо Лазар я измайстори специално за него. Топваш я в сапунената вода и духаш, а балончето се излюпва от присвитото око на примката и се носи из въздуха докато… Пук!… И от него остава само сапунена плюнка, която капва тежко на земята. Сигурно така и сърцето на дядо Лазар… Пук!… И после какво? Но Христо не можеше да си представи. – Лазаре, Лазаре, да те пита човек за какво ти е това в ковчега! – гласът на баба Мария идваше от дълбокото на апартамента. Тя беше забравила нещо, а долу я чакаха в колата и вече със сигурност закъсняваха. Христо потръпна. Откъм стълбището навяваше студ и тихо свистеше покрай ъглите. Баба Мария се появи в дъното на коридора, борейки се с любимата въдица на дядо Лазар. Искаше да я разглоби на части, а тя се съпротивляваше в ръцете ѝ като жива. – За какво ще ти послужи там? Долу червеи бол, ама риба никаква – баба Мария беше силна жена и една въдица нямаше да я надвие. Щом стигна външната врата, въдицата вече кротко стоеше събрана в ръката ѝ. – Не може ли и аз да дойда? – примоли се за последно Христо. – Айде пак! Цял живот ще ходиш по гробищата. Нали всички ще умрем преди теб. Поне така е редно. Сега си малък, стой си вкъщи! – баба Мария излезе и вратата след нея хлопна. Стъпките ѝ отшумяха надолу по стълбите и в мрачния коридор стана тихо и страшно. 11

Христо не беше сам вкъщи – не че беше малък, скоро щеше да навърши осем, но бяха оставили братовчедка му Рая да го пази. Той тръгна към банята, защото там и никъде другаде можеше да я намери. Тя стоеше пред голямото огледало и проучваше пъпките по лицето си. Тупкаше леко с показалец белите им връхчета и ту се изпълваше с надежда, ту я губеше и потъваше в отчаяние. Като че ли не забеляза Христо, който се появи в рамката на вратата. – Ще видят те! Веднъж да ви няма! – изсумтя под носа си Рая. – Кои? – попита я Христо. Тя се стресна и се завъртя към него. – Кво кои? – Кои ще видят? – Всички ще видят! – тросна му се Рая и пак се обърна към огледалото. Да, помисли си Христо, наистина бяха подменили братовчедка му. Преди се разбираха без думи, а сега никакви думи не помагаха. Сигурно са я причакали след училище, дръпнали са я зад ъгъла и са я вкарали насила в голяма черна кола. И след малко от там е излязло това нейно копие, а истинската му братовчедка сега е заключена някъде и чака да бъде спасена. Неговата любима Рая, с която можеха да си измислят живота и да го играят часове наред в стаята му. – Искаш ли да се скрием в раклата? – Да бе, като в гроб! – чак потрепери от погнуса Рая. Но после нещо ѝ хрумна и се приведе страховито към Христо. – И ти ще умреш някой ден, нали знаеш? 13

Той замръзна на място, също като в онези кошмари, когато искаш да избягаш, но не можеш да помръднеш. – Мухахахахаха… – Рая се разсмя победоносно, а Христо се обърна и побягна. Спря да си поеме дъх в коридора. Чешмата в кухнята капеше все едно тиктака часовник. Христо преброи няколко секунди и отиде да затегне кранчето. Една последна капка запълни чучура и увисна. Кухнята беше лъсната и подредена. За да не плаче, последните дни майка му чистеше постоянно. Дори нощем я чуваше как тихо тропа из къщата. В пепелника на масата лежаха два сгърчени фаса. Вкъщи не се пушеше, защото мирише и е грозно, но сега обстоятелствата бяха извънредни. Леля Дора не спираше да пуши, а веднъж дори и майка му си запали. До пепелника лежеше малко картонче. Христо го вдигна. – Погребална агенция “Феникс” – прочете на глас и го върна обратно на масата. Отиде си в стаята, но не влезе, а остана за малко на прага. Не приличаше много на детска тази негова стая. Не и по старите мебели, които нощем си наместваха костите и проскърцваха в съня си. Масивни и тежки, те повече подхождаха на някой възрастен господин с бастун и болки в ставите. Всъщност стаята не беше негова, а на дядо Матей, най-малкият от братята на дядо Лазар. Той живееше другаде, но все пак я пазеха за него, ако някой ден реши да се върне. В стаята беше мрачно и хладно. Голямата мечка – плюшеното мече, което Христо беше кръстил на съзвездието, клюмаше на леглото. През прозореца влизаше сива светлина, а върховете на клоните мърдаха премръзнали пръсти от студения дъх на вятъра. Беше средата на март и колкото повече идваше краят на зимата, толкова повече тя упорстваше да остане завинаги. 14

Цигулката на Христо спеше на топло в калъфа, а калъфът лежеше на стола. До тях стърчеше пюпитърът, разтворил на гърдите си нотните листи. Дали да не посвиря, помисли си Христо, но ненадейно коленете му се подгънаха и той леко залитна. “Идва дрямката” – спомни си. Така казваше дядо Лазар преди да се унесе в рибарското си столче. Христо седна на ръба на леглото. Клепачите му тежаха и едвам ги държеше отворени. Той никога не заспиваше, когато бяха за риба. Гледаше отблясъците на водата и слушаше тананикащото хъркане на дядо си. Дали не чува музика в съня си? Главата на Христо натежа и той я отпусна надолу, а тя леко повлече след себе си цялото тяло и то тупна в завивката на леглото. Христо придърпа Голямата мечка и се сгуши в нея.

Когато се събуди, навън грееше ярко слънце. Отвори очи и премигна. Виждаше всичко размазано. Потърка очите си, но не стана по-ясно. Изправи се на лакът и нещо остро го прониза в гърба. Той изскимтя като животинче и остана неподвижен. Болката бавно се плъзна надолу към кръста му и се нави около него като змия. Какво става? Христо огледа стаята, но виждаше само силуети, размити цветове и мека светлина. Усети как паниката се задава отдалече. Все по-ясно я чуваше. Мисли, Христо, мисли! Така му казваше дядо Лазар, и той, макар и уплашен, започна да мисли. Аз си легнах за малко. Дрямката беше дошла. Всички са на гробищата при дядо. Аз съм вкъщи сам. Не, не съм сам. Рая е тук да ме пази. Христо се надигна в леглото и се провикна: – Рааааая… – но гласът му само слабо изхриптя.

Преглътна веднъж и отново извика. Но този път гласът дори не излезе. Само остър въздух, като игленика на баба, издраска гърлото му и се търкулна обратно надолу. Паниката дойде и го задърпа.

Да бягат от тук, да се спасяват. Христо рязко се изправи. Олюля се. Сърцето му бумкаше, главата бучеше, паниката го дърпаше. Стига, стига! Успокой се, Христо! Започна сам да се успокоява, защото нямаше друг наоколо да му помогне. Ще си изплакна очите и пак ще виждам всичко. Христо протегна ръце и тръгна към вратата. Опипваше въздуха и пристъпваше бавно. Коленете го боляха. Блъсна се в нещо ниско и залитна напред. Приземи се с цели длани отгоре му. Почивка, каза си той и остана така надупен. Представи си как ли изглежда отстрани и го досмеша. Щом е смешно, не е страшно. Така казваше дядо Лазар. И това малко го успокои. Опипа с ръка в какво се беше блъснал и по мекия овал на дървото разпозна капака на старата бабина ракла. Тук вътре бяха всичките му играчки. А това какво е? Христо напипа още нещо познато. Очилата на дядо! Но какво правят тук? И без дори да се замисли, Христо си ги сложи на носа. На мига всичко дойде на фокус и той пак виждаше ясно. Но нищо не беше както го помнеше. Леглото си беше на мястото, но ги нямаше чаршафите на облаци. Одеялото беше сритано в долния край, а на дюшека зееше срамно петно, като преди, когато се изпускаше нощем. До леглото имаше стол, на него лекарства и чаша вода. Но къде беше цигулката? Калъфът, захвърлен на пода, зяпаше с празна уста. Старото кресло също го нямаше. По ъглите чернееха паяжини, от тавана висеше гола крушка. Стъклото на прозореца беше счупено. На масата ѝ липсваше крак и тя се подпираше на купчина стари книги. Подът беше гол, а килимът навит на руло и облегнат с пречупен гръбнак на стената.

Христо тръсна глава за да дойде на себе си. Рая! Рая трябва да е в банята. И тръгна към нея, но бавно, стъпка по стъпка. Какво ми има на тялото, боли ме навсякъде. Христо не смееше да гледа встрани, да надниква в стаите. Какво ли още щеше да види? Бутна вратата на банята и влезе. – Рая, тук ли си? – попита, макар и сам да виждаше, че вътре нямаше никого. Кранчето капеше и той го затегна. Вдигна глава и видя в огледалото ЕДНО НЕПОЗНАТО СТАРЧЕ. – Ха… – Христо отстъпи назад. – Кой си ти? – попитаха едновременно и Христо, и старчето. – Но... това съм аз! – отговориха и двамата. Какво правя в това старче?!?… Христо не можеше да повярва. Как съм влязъл вътре?!... Той вдигна ръцете си и те предпазливо заопипваха лицето на старчето. Пръстите се спуснаха надолу по стръмните пътеки на бръчките, докоснаха меките хрущяли на ушите и дългите им месести висулки. Като гребен минаха през оределия перчем и погалиха хлъзгавото олисяло теме. От там през хлътналите бузи, покрай брадичката и разклатиха леко висналата гуша. Христо погледна старчето в очите. Те бяха хлътнали, а синьото им – избледняло. И свали очилата. Сега знаеше, че те не бяха на дядо му Лазар, а на това старче, в което сам се беше превърнал. Паниката отново се затича към него, но този път той нямаше да я остави да го стигне. Пусна чешмата и дълго плиска лицето си със студена вода. Избърса се в една стара дреха, която висеше вместо кърпа на закачалката и пак си сложи очилата... Да, това съм аз. И сам видя приликите. Приличам на дядо Лазар. Защото и двамата бяха стари и носеха очила. И на татко Тони. Защото имаше същата къдрава коса като него. А очите, леко дръпнати в края... 20

Това са очите на баба! Разпозна и малкото носле на майка си Неда… Колко време съм спал? Колко дълго беше спал наистина, за да се промени всичко толкова много? Христо излезе от банята и подпирайки се на стените, обиколи апартамента. Надникна във всяка стая. – Ехо… Има ли някой тук? Спалнята на родителите му беше празна. Имаше само стари кашони, нахвърляни навсякъде. Една мишка се стресна и зацвърча между тях уплашена. – Бабо… – Христо не извика дядо си Лазар, защото знаеше, че той е мъртъв. Но и в тяхната стая нямаше никого. Стените бяха прогорени и черни. Мебелите липсваха, само една саксия стоеше на пода, а от нея стърчеше изсъхнало стъбло. Христо надникна през стъкления портал в голямата гостна. Поне тя си беше същата, само че още поостаряла. – Има ли някой? – попита. Няма никой, сам си отговори. И се облегна на стената в коридора. Бели снежинки боя се отлющиха от нея и поръсиха пода. Щом ги няма тук, сигурно са в магазина. Семейният магазин за платове беше само на две преки от къщи. Всички работеха там. Майка му продаваше, но най-вече говореше с клиентите. Баща му беше в склада, където проверяваше сметките или подреждаше стоката. Баба Мария също ходеше да помага, но само когато нямаше по-важни неща да върши. Там са! Няма къде другаде! Христо се оттласна от стената и цяла вихрушка снежинки полетя надолу. Видя един бастун, който висеше на закачалката, взе го и се опря на него. Така е подобре. И тръгна към вратата. Ключът си беше в ключалката, а от него висеше конопена връв. Христо отключи, закачи си ключа на врата, както майка му го беше учила, отвори вратата и излезе. 22

На площадката премрежи очи. Всичко светеше в бяло. Блъсна го силен дъх на прясна боя. Очите му свикнаха и Христо точно зави към стълбите, когато видя една непозната врата. И спря. Сложили са асансьор! Баба трябва да е много щастлива, помисли си и отиде да натисне копчето. След малко се чу звън и вратите се отвориха. Улиците също бяха различни. Имаше нови и чудновати постройки, но Христо все пак разпознаваше повечето сгради. Някои бяха надстроени, други пребоядисани, но всички тези промени не успяваха да скъсат нишката, която го свързваше с онзи свят, който помнеше. Бастунът бързаше напред – Христо нямаше търпение да стигне магазина. Ще разкажа всичко на Ма, а накрая тя ще ми каже: “Христо, пак си измисляш!” И магията щеше да се развали и той пак щеше да стане малкото момче, което си беше. После щеше да целуне майка си по бузата и да хукне с леко сърце към градинката с кучетата. Ех, кучетата! Христо се усмихваше в мислите си и крачеше напред без да обръща внимание нито на болките в тялото, нито на колите, които профучаваха. Една от тях зави надясно, а след нея зави и той, защото магазинът беше точно там, първата врата зад ъгъла. Или точно на шест великански, три заешки и една миша стъпка от него. От баща си знаеше така да брои разстоянието. Христо направи стъпките, бутна вратата и с дрезгав глас се провикна. – Мааа... Разперила крила, една огромна златна птица изгаряше в пламъци. Не, не беше истинска, а нарисувана върху цялата стена отсреща. Христо прикова очи в нея. Камбанката над вратата утихна.

Не е възможно да съм сбъркал. Отмести поглед от птицата и се огледа. Но къде са топовете с платове подредени по вид и по цвят? Къде е дългият плот, зад който обичаше да се крие? Списанията с кройки, кутиите с многоцветни конци, снимките с красиво облечени хора…? Тук имаше само ниска стъклена маса и меки мастилени фотьойли. От вратата, водеща към склада, се появи висока жена, облечена в черен костюм. Очите ѝ бяха ококорени, устните присвити, а лицето ѝ изразяваше цялото състрадание на света. – Здравейте, извинявайте, че се забавих. Как мога да Ви помогна? – попита с кадифен и топъл глас. – Коя сте Вие? – Моля? – жената прехапа устна, но бързо се овладя и се усмихна. – Аз съм Светла… Добре ли сте?… Винаги е трудно в такива моменти, много съжалявам. Моите съболезнования… – Може ли да извикате мама?... Мама Неда – за всеки случай допълни Христо. – Тя сигурно е в склада отзад. Светла се обърна назад към стаята с мостри. Вратата не беше докрай затворена и отвътре се виждаха няколко ковчега. Тя погледна отново към Христо. – Тук няма... Неда. – А баба Мария? – … Искате ли чаша вода? – А знаете ли къде мога да ги намеря? – настояваше Христо. Светла се огледа за помощ, но наоколо нямаше други хора.

– … Искате ли да затворя за малко и да ви помогна да се приберете вкъщи? Нали... знаете къде живеете? Но Христо не ѝ отговори. Обърна се и излезе. Отвън стъклата на витрината бяха тъмни и не се виждаха вече нито горящата птица, нито уплашената Светла. Вместо тях, в отражението Христо отново видя старчето. То го гледаше без да мига. – Махай се! – ядоса му се Христо и понечи да хукне, но само залитна напред и за малко не падна. Добре че беше бастунът. Краката му бяха така непохватни. И на Христо му стана толкова мъчно. Затова че беше заключен в това тяло на старец, което не можеше да тича, когато му заповяда. Тяло, което само го болеше навсякъде. Сърцето на Христо се сви и той жално заплака. Като малко дете, останало сам-само на света. Хълцаше, хлипаше и вървеше, макар и да не виждаше къде. Сълзите замъгляваха очите му. Бутаха се една друга и скачаха в бездната. Разбиваха се долу, мокреха прахта, а пешеходците стъпваха отгоре. Откъде се бяха взели всичките тези хора? Сигурно беше обедна почивка и всеки бързаше да си напълни корема. Но Христо не го интересуваше. Какво значение имаха за него тези непознати хора. – Мамо, този дядо плаче – каза едно момиченце в рокля на сърца. – Остави го, Таня. Закъсняваме! – майка му го дръпна за ръката и го повлече след себе си. – Но мамо, не трябва ли поне да го попитаме… – гласът на момиченцето потъна в градската врява. Силен клаксон ритна Христо в ухото, но той дори не потрепна. – Качи се на тротоара, дядка! Да умреш ли бързаш? – младежки смях избухна в колата. Тя бибипна още веднъж, ей така, за спорта и отлетя като тапа на шампанско.

Краката на Христо сами го водеха към къщи. Куцукаха си с бастуна, без да ги интересува нищо друго. Нито, че сърцето му беше разбито, нито че вкъщи никой не го чакаше. Ето че завиха вдясно и влязоха във входа. Качиха го в асансьора и спряха пред входната врата. Сега беше ред на ръцете да свалят конопената връв и да отключат. Вратата след Христо хлопна и той чу гласа на баба Мария, все едно беше до него. “Нали всички ще умрем преди теб. Поне така е редно.” Христо вдигна глава и се огледа, но баба Мария я нямаше наоколо. Само призракът на гласа ѝ ехтеше в главата му. Остана още малко без да мърда, може би щеше да му каже още нещо. Но нищо не каза. Тишината изтри с гумичка и последната следа от гласа ѝ. – Така значи, всички сте умрели и сте ме оставили самичък. Това не е редно! – каза Христо на глас, но нямаше кой да го чуе. Закачи бастуна и подпирайки се на стените, влезе в гостната. Тази стая беше най-малко променена от времето. – Какво време? – измърмори Христо. – Аз нищо не си спомням. Заспах дете и се събудих старче. Какво е станало с времето? Къде е отишло цялото? Гостната наистина си беше същата. Мебелите си стояха по местата както прабаба Кера и прадядо Ангел ги бяха оставили. По големи празници тук се събираше целият род. Погледът на Христо се спря върху стария скрин, на който стояха рамкираните снимки. Отиде при тях да ги разгледа. Имаше толкова много, които не беше виждал преди.

– Коя е тази жена? – вдига една снимка и я приближи към очилата си. – Ха, това е Ма, но тук е с къса коса – Христо разгледа лицето на майка си. Още тънки и слаби, но бръчици вече бяха надраскали като с молив лицето ѝ, а тя си слагаше маски и се пазеше от старостта отрано. – А кой е този до нея? – висок и атлетичен мъж с големи конски зъби се усмихваше от снимката. – Не го познавам. Сигурно е приятел на Ма. Христо вдигна друга снимка и видя същия мъж да държи в ръцете си бебе, а майка му да стои до него усмихната. – Хич и не искам да зная! – ядно измърмори той и остави снимката с лицето надолу. Обърна се да излезе, но друга, точно там, в края на втората редичка, привлече погледа му. Христо посегна и вдигна снимката. Това беше той, веднага се разпозна. – Трябва да съм поне на петнайсет – но не това беше важното, а че този Христо на снимката беше приклекнал и обгърнал с ръце едно голямо бяло куче. – Ех, поне съм имал куче! Не искаше да остава тук повече, не искаше да разглежда всичко това, което не помнеше да е живял. Всичкия този живот, който беше оставил само снимки на скрина, но не и спомени в него. Христо тръгна към детската си старческа стая. С всяка малка крачка към нея сърцето му се издуваше от горчива тъга. Растеше като сапунено мехурче, все по-голямо и по-голямо. Той бутна вратата, пристъпи и… Пук! – Балончето ми! Не балончето, сърцето… Очите му се отвориха широко. Той леко се олюля и остави тялото си да се срути като кула от кубчета в подножието на леглото. И настана мрак. 29

Мракът го носеше нежно и леко в черното си море. Точно както баща му го пренасяше на ръце от дивана в дневната към леглото в неговата стая. Топлите ръце го притискаха към себе си, а той слушаше унесен туптупа на сърцето му. Не, този мрак не беше страшен. Всичко страшно беше останало там, в другия свят. Христо се осмели и отвори очи. Но щом ги отвори, не видя друго освен още мрак. Потърка ги с юмручета, но мракът си оставаше. Не виждаше дори дланите пред очите си. Тъмно е, но не се страхувам, каза си Христо наум. И чувам вътрешния си глас. Той поне още свети. – Хей, малкия! – Този глас не е мой – каза Христо на глас. – Да, защото си е моят, дядо. Христо се обърна и видя дядо Лазар. Той се носеше в безкрайното черно, а сам беше бял беленичък. Бяла му беше кожата, бели му бяха дрехите, бял си му беше мустакът. – Дядо, ти какво правиш тук? – попита го Христо. – Не аз, ти какво правиш тук, дядовото? – Мен ми се пукна сърцето. Усмивката на дядо Лазар угасна като пламъче. Той присви очи, загледа се в Христо, но тръсна глава и каза: – То да не е сапунено, че да се пукне... Нищо ти няма. Сърцето ти си е на мястото – и пак се усмихна.

Христо отвори уста да попита още нещо, но в този миг дядо Лазар извика и три пъти се превъртя през глава. – Свят ми се зави бе, жена! – Добре ли си, дядо? Тялото на дядо Лазар постепенно се укроти и той пак се понесе леко и плавно. – Добре съм, баба ти ме споменава нещо горе – каза и плесна с ръце. – Такааа... Я да видим кой се крие тук! Дядо Лазар бръкна във вътрешността на сакото си и с жест на фокусник измъкна от там любимата си въдица. Тя щръкна бяла в черния въздух. Дядо Лазар се разсмя от сърце, завъртя се леко и заметна. Макарата със съскане се разви и кордата с кукичката цопна далече в тъмното. После дядо Лазар седна по турски в носещия го мрак, а Христо се сгуши до него. Риболовът беше тяхното време заедно. Баба Мария все им се чудеше как можеха така да седят на платнените столчета и нищо да не правят. А двамата обичаха да си мълчат, всеки потънал в своите мисли. Понякога дядо Лазар ще се сети нещо и ще го разкаже на Христо. Най-вече някоя история от детството, когато е тичал из полето, скачал в реката и дълбал тунели в снега. После, преди да се стъмни, двамата ще съберат въдиците и ще се приготвят да си ходят у дома. – Моля! – рязко прекъсна тишината дядо Лазар и погледна нагоре в черното. – На кого казваш “моля”, дядо? – учуди се Христо. – На теб. Благодариш ми за джобното ножче. Христо го гледаше неразбиращо, а дядо Лазар само вдигна рамене.

– И аз не разбирам, чедо. Хем си тук, хем си горе. После дръпна рязко бялата въдица и тя сама се събра в ръката му. – Ето вземи, за теб е – и я подаде на Христо. – На теб не ти ли трябва? – Не.

Христо протегна ръка и я пое неохотно. – Ти нали няма да… – но не довърши, защото една черна вълна́ грабна дядо Лазар и го отнесе далече от него. – Къде отиваш? – извика Христо. Но втора вълна, по-силна от първата, отнесе дядо му още по-надалече. – Чакай ме! – и Христо понечи да хукне, но мракът го хвана здраво през кръста и не му позволи. Там, в далечината, дядо Лазар беше толкова малък. Христо протегна ръка към него, а той сякаш стъпи за миг на показалеца му и се провикна оттам: – И помни, всяка риба е важна! – после стана точка, а точката изчезна.

– Дядооо… – Христо се събуди от вика си. Лежеше облечен в леглото, а баба Мария седеше в края му. – Той сега е в Христо́ вите обятия. – Кой? – Дядо ти. Христо се надигна на лакти и се облегна на стената. И тогава видя в скута на баба Мария дядовата въдица. – На него не му трябва вече. Твоя е! – каза тя и я сложи на леглото пред него. – Хайде, сега се събличай. Христо се приготви за сън. Баба Мария го зави, и макар да беше вече голям да спи с играчки, му даде плюшеното мече. – Лека нощ – и го целуна го по челото. Светлината угасна. Христо прегърна Голямата мечка и се сви на кълбо. Сънят леко го залюля и неусетно го отнесе високо в нощното небе. И сред безбройните звезди изгря... една малка запетайка.