Page 1

Зюлфю Ливанели

Серенада


Зюлфю Ливанели

Серенада

Превод от турски език Силвия Димитрова

София, 2013


Историята на Максимилиан и Надя


През 1934 година в Мюнхен високият и строен млад асистент вървеше с едри крачки към малката групичка, която се беше събрала в градината на Юридическия факултет. Както винаги, беше облечен в костюм, който му стоеше като по калъп и подчертаваше елегантността му. Но за разлика от обикновено, сега се движеше по-забързано. Това, че така устремено крачеше към някаква определена точка, не остана незабелязано от останалите, събрали се в университетската градина. А и Максимилиан Вагнер по принцип беше млад мъж, който привличаше вниманието. Младите момичета проявяваха интерес към него – беше красив и изискан. Нацистите също се интересуваха от Вагнер – с това си телосложение беше истински образец на висшата арийска раса. Беше живо доказателство за определението на Ницше за Übermensch*. Той привличаше и вниманието на преподавателите – беше изключително трудолюбив и свободомислещ млад учен. Щом мина през стотиците студенти, събрали се в градината, и достигна до една група от десетина души, тропна силно при последната си крачка и спря. Студентите нацисти, които се бяха скупчили там, отклониха вниманието си от младото момиче, което бяха наобиколили, и се обърнаха към асистента. В Германия през 1934 година, когато преподавател се приближеше към студенти, те непременно се отнасяха с голямо уважение. Дори и да беше едва на 20 години, дори и да беше само една-две години по-голям от тях, той в крайна сметка беше асистент. А и на всичкото отгоре всички бяха убедени, че в следващите години ще стане много успял професор. Щеше да бъде точно от типа, нужен на Велика Германия, която много скоро щеше да властва над света – признат световен авторитет в областта си, голям учен от арийската раса. Ето затова младите нацисти престанаха да оскърбяват, бутат и блъскат момичето, което бяха наобиколили, и се * Свръхчовек (нем.). – Б. ред.

241


обърнаха към Вагнер. А младото момиче в средата стоеше с една ръка на косата, а другата на гърлото, сякаш искаше да се смали. Беше още в позата, заела при последното си движение, докато се беше опитвала да се пази от ръцете, които непрекъснато скубеха косите ú, и от пръстите, които остро я бодяха по раменете и врата. Косите ú бяха разрошени, лицето – почервеняло, а очите ú изпълнени с гняв и страх. Младият асистент протегна ръка към еврейското момиче. То разбута насъбралите се около нея студенти, проправи си път и се скри зад гърба на Максимилиан, без да поеме ръката му. Вече стоеше малко по-изправена. Очите ú бяха на нивото на раменете на младия асистент. Понеже беше станала център на внимание в градината, се срамуваше да се огледа наоколо и затова стоеше точно зад асистента, загледана в една точка на гърба му. Един от студентите нацисти попита: – Но вие сте ариец! Защо защитавате тази еврейка? Максимилиан отговори, уверен в себе си: – Не позволявам да бъде извършена несправедливост към една моя студентка. Тук е юридически факултет, забравихте ли? При тези думи младежите се разотидоха, роптаейки. Малко след това двамата останаха сами насред градината. Асистентът се обърна към младото момиче и очите им се срещнаха. Тя го гледаше срамежливо, но и с малко възхищение. – Надя, добре ли сте? – Много ви благодаря! Сега, естествено, съм добре. Максимилиан посочи с ръка пред себе си с ръка и рече: – Заповядайте, да изпием по едно кафе. Тръгнаха заедно. Всъщност младият мъж се чудеше как е могъл да се държи така спокойно и толкова уверено в себе си. Как все още успяваше да се контролира, без въоб242


ще да се вълнува, до това момиче, с което от месеци насам се опитваше да се сближи? Най-вероятно понеже беше изпълнил човешкия си дълг, приемаше ситуацията не толкова като лично общуване. А всъщност от седмици, че даже и от месеци мислеше за Надя всеки ден, всеки час. Щом приближеше на няколко метра от нея, духът и тялото му изведнъж се променяха, имаше чувството, че не може да се контролира. Докато влизаха заедно в сградата на факултета, Максимилиан беше обзет от радост, защото чувстваше, че за него е започнал един нов период от живота му. В този следобед за първи път седнаха на маса един срещу друг и пиха кафе. Поръчаха и едно парче торта „Биненщих“ и си го разделиха. В този момент младият асистент се чувстваше добре, не го интересуваше нищо друго освен това, че е близо до Надя. Всъщност се намираха в една много неприятна обстановка. Всеки следващ ден ставаше все по-лошо. Надя вече виждаше, че не може да продължи да идва на лекции, и беше много тъжна. Максимилиан я успокои: – Аз ще ви давам частни уроци. Моля ви, приемете. Тази несправедливост ме ядосва изключително много. Надя седеше с наведена напред глава. Леко прехапа устни. – Както казаха нацистите, вие сте ариец. Защо поемате такъв риск? – Аз съм преди всичко юрист. В сегашния момент страната преживява криза, но ще дойдат и разумни германци. Немският народ ще каже „Стига!“ на тези неща, ще видите. Надя го погледна отчаяно. Като че ли искаше да каже нещо, но не успяваше. Макар че очите ú бяха пълни с признателност и нежност, въртеше глава настрани, сякаш се подготвяше да даде отрицателен отговор. – Моля ви! – настоя младият асистент. – Дори да не е 243


заради вас самата, позволете ми да ви давам уроци, защото, като човек със съвест, аз считам това за своя отговорност. След известно време тази лудост ще приключи, тогава ще се явите на изпит и ще продължите да следвате. – Ох, знам ли... – Не искам да поемате риск, идвайки във факултета. Студентите, увлекли се по нацистката идеология, стават с всеки изминал ден все по-агресивни. Вчера един приятел професор ми показа заплашително писмо, изпратено от студент. Бяха написали страховити неща. Ако не искате всеки божи ден да се притеснявам за вас, моля ви, приемете предложението ми. Нямаше как да не се забележи несигурността по лицето на Надя, а също така и страхът ú, който се опитваше да скрие, но не успяваше. След известно време дойде първият знак, че съпротивата ú започва да намалява. – Като се има предвид, че намирате за опасно да идвам във факултета, тези уроци едва ли ще се провеждат тук. – Не... Тоест да, няма да се провеждат тук. – Тогава къде? По лицето на младия мъж се разля щастлива усмивка, за първи път събра смелост да сложи ръка върху нейната. – Вие не се притеснявайте. Не се тревожете за това. Уроците ще се провеждат на най-сигурното място. Никой няма да ви закача. Няколко дни по-късно привечер Максимилиан развълнувано се приготвяше вкъщи. Покри със салфетки чашите за плодов сок, които беше донесъл в стаята си. Вече беше покрил и чинията с курабийки. Като видя майка си, която в този момент преминаваше пред вратата му, се втурна към нея. – Цветът на това сако подхожда ли си с панталона? – Да, Макс, както ти казах и преди малко, много добре си се облякъл. – Да, каза ми, но... Исках да те питам как ще е, ако си 244


съблека сакото. Времето е хубаво... Ако остана само по риза и панталони... Дали в такъв случай да не облека риза в потъмен цвят? – Хм, да, нали имаше една малко по-тъмна от тази, найдобре облечи нея. Младият мъж тичешком се втурна към спалнята си. Майка му се провикна след него: – Макс! Как се казваше момичето, на което ще даваш уроци? – Надя! Всеки момент ще пристигне, ако съм си в стаята, когато дойде, нали ще я посрещнеш? – Разбира се – отговори майка му. После погледна часовника в коридора. Имаше повече от половин час до началото на урока. Усмихна се любвеобилно. След тази вечер Макс започна да дава уроци на Надя два пъти седмично. Срещаха се все по-често и извън тях. Виждаха се при всяка възможност. Надя, макар и да не поемаше почти никаква инициатива за срещи, приемаше предложенията на Макс и не се противеше много.

В края на всяка седмица в залата се разнасяше хармоничната мелодия на четири инструмента – две цигулки, виола и виолончело. Максимилиан и приятелите му се събираха и свиреха заедно. В последните седмици на репетициите на този квартет обикновено присъстваше и един гост – Надя. Един ден свиреха Серенада на Шуберт. Докато тази дълбоко въздействаща музика звучеше, младото момиче се изправи на крака, отвори вратата и излезе на балкона. Намираха се в една сграда на университета. Балконът беше на задната ú страна и оттук се виждаше празната градина. Надя застана там с гръб към свирещите младежи и остана така, без да мърда. 245


Когато произведението свърши, Макс отиде при нея. Улови я за раменете и с леко движение я обърна към себе си. Изведнъж младият асистент се натъжи. Красивите очи на момичето бяха пълни със сълзи. Без да каже каквото и да било, Надя го погледна в очите, прегърна го през врата и зарида. Макс поизчака, докато хлипанията ú намалеят малко, след което я попита: – Какво те натъжи? Като не получи отговор, продължи въпроса си. – Това, че композиторът е австриец също като Хитлер, ли? Надя не беше в състояние да говори. Отвърна му: – После ще ви кажа. Няколко дни по-късно по време на един урок Макс ú напомни за случилото се и отново попита за причината. Момичето му отговори послушно: – Думите ми може да ви се сторят безсмислени, но такава изключителна красота поражда у мен не само радост, но и болка. Може би чувствам, че се прехвърлят границите на човешкото. Изпадам в една екзистенциална празнота. Как може човешко същество да създаде нещо такова, как може? Та това е гласът на Бога! Надя не отиде на следващата репетиция на квартета в края на седмицата. Макс каза на приятелите си, че на някои хора музиката им въздейства по-силно, и това стана тема на разговора им. Говориха за това как едни се вълнуват повече от други, когато слушат музика, и как тя има върху тях по-голям ефект. Споменаха,че авторът на повестта „Кройцерова соната“ Толстой не можел да слуша музика, когато работи или в някои по-емоционални периоди. Големият писател толкова се влияел от музиката, че, както самият той споделял, душата му ставала също като лист, понесен от бурен вятър, чувствал се разтърсен из основи и затова не можел да слуша музика. 246


Макс каза на приятелите си, че Надя също е от тези хора. Тя не възприема музиката както обикновените слушатели, като поредица от „приятни звуци“. Цялото ú същество се разтърсва от нея. Докато се разотиваха след репетицията, Макс съобщи на приятелите си своето решение – щеше да изкомпозира за Надя една серенада. Серенада, в която щеше да вложи цялото си сърце и музикален талант. От този ден нататък това щеше да е целта му. Макс и Надя прекарваха все повече време заедно. Ходеха по ресторанти, разхождаха се из парковете ръка за ръка. За страничните наблюдатели бяха много интересна гледка. Висок рус мъж и до него крехко и слабичко момиче с дълги черни коси и зелени очи. Надя не приличаше на никого. Сякаш беше и от Севера, и от Юга. Единственото място, на което не можеха да ходят заедно, бяха концертните зали. Една вечер бяха отишли да слушат Петата симфония на Бетовен, изпълнена под ръководството на известен диригент. През целия концерт по лицето на Надя избиваше едра пот, тя се държеше здраво с две ръце за облегалките отстрани, накрая, когато вече не можеше дори и да си поема въздух, Макс беше принуден да я изведе от залата под осъдителните погледи на останалите присъстващи. С всеки прекаран ден заедно любовта на Макс към момичето ставаше все по-страстна, но наред с това беше разбрал и още нещо. Нервната система на Надя беше много слаба и доста често преживяваше бури от чувства, които я караха да трепери като есенен лист. По това време Максимилиан започна отново да чете „Страданията на младия Вертер“ на Гьоте. Когато беше чел този роман за първи път в младостта си, го беше харесал, но не можеше да разбере защо книгата беше предизвикала поредица от самоубийства сред младите. А сега разбираше. Значи, трябвало е човек да се влюби до уши, за да схване дълбокия смисъл на романа. Вече и той беше в това положение. Във всеки момент и денем, и нощем съществуваше само 247


Надя. Мислеше за нея, докато преподаваше в университета, лицето ú беше пред очите му, докато свиреше на цигулка, всяка вечер си лягашес думите „Лека нощ, любима“, а сутрин се събуждаше с „Добро утро, Надя“. Всеки миг без нея усещаше като загубено време. Успокояваше го единствено работата върху серенадата. Съзнаваше, че това, с което се е захванал, е лудост, след Серенада на гениалния Шуберт. Но не се предаваше, опитваше различни мелодии на разкошното пиано „Бьозендьорфер“ на майка му. Шуберт е написал Серенада през 1826 година. Една лятна неделна сутрин композиторът се разхождал с компанията си, когато видял близкия си приятел Тице да седи на една маса в градината на ресторант „Цум Биерщак“ и отишъл при него. Пред Тице имало разтворена книга. Шуберт я взел и прелистил страниците ú. Спрял се на една от тях, показал стихотворението на нея и казал: „Хрумна ми една много нежна мелодия, да имах сега тук един нотен лист“. Приятелят му Доплер набързо надраскал няколко петолиния на гърба на билет за влак. Така Шуберт написал безсмъртната мелодия сред звуците на цигулките в градината, бързащите в различни посоки сервитьори и забавляващото се множество. Оригиналът на произведението бил за вокал. Макс си даваше сметка, че неговата Серенада неизменно ще бъде сравнявана с тази на Шуберт и резултатът нямаше да е в негова полза, но въпреки това искаше произведениетому да носи името Серенадa. Не знаеше защо, та това не беше единствената музикална форма! Защо не соната или нещо друго? Когато сам си зададеше тези въпроси, намираше един-единствен отговор: „Така ми идва отвътре!“.

(Като Мая тук съм принудена да се намеся. Светът, за който Максимилиан разказва, ми е толкова далечен, не мога да повярвам, че е съществувал. Ако не бях чула тази история 248


от устата на такъв уважаван и изстрадал човек, щях да я обявя за преувеличена и да не ú обърна внимание. Хора, които се самоубиват заради един роман, младежи, които изгарят с образа на любимата, композирани серенади... В днешния свят такива неща не са възможни. Даже ми става смешно, като си помисля, че Ахмет или Тарък, или дори Керем, когато порасне, са в състояние да направят нещо такова.Може би и романтиката е заразна. Всички тези неща вероятно се обясняват с епохата, в която са се случвали. Може би има нещо вярно в това, което наричат „духа на времето“. Както и да е, да се върнем към историята.) Майката на Максимилиан – Ханелоре, беше добра пианистка. В онова време богатите семейства не пренебрегваха музиката като част от образованието на децата си. Ханелоре също от дете беше взимала уроци при най-добрите учители и беше станала превъзходна пианистка. Един следобед Максимилиан подаде на майка си произведението, което беше завършил, и я помоли да го изсвирят заедно. Изпълниха го за първи път – майката на пианото, синът – на цигулката. Оправиха няколко проблема, свързани с хармонията и темпото. Същата вечер Надя им дойде на гости. Получи се приятна атмосфера. Избягваха темите за политика и за нарастващото напрежение в страната. Особено пък еврейския въпрос никой не спомена. След като се нахраниха, преминаха в хола и докато пиеха кафе, Ханелоре каза: – Макс написа едно много хубаво музикално произведение. Максимилиан показа, че и той за това е мислел, и се обърна към майка си с думите: – Искам да те помоля да го изсвирим заедно. Ханелоре седна на пианото, Макс взе цигулката и я настрои. После засвириха заедно. В хола се разнесе много въздействаща музика. Всички мълчаха. Бащата на Максимилиан – Алберт, слушаше произведе249


нието с голямо удоволствие, но си заслужаваше да се види реакцията на Надя. Вълнуваше се, хапеше устни, за да не се разплаче, задъхваше се, лицето ú пламна. Преживяваше истинска буря от чувства, но полагаше страхотни усилия да не се издаде пред чуждото семейство. Когато произведението свърши, ръкопляскаха. Максимилиан се изправи и каза: – Най-вероятно досега никой не е правил предложение за женитба с помощта на майка си, но аз ще го сторя. После се обърна към Надя и я попита: – Надя, ще се омъжиш ли за мен? Това вече ú дойде в повече, тя стана, покри лицето си с ръце, за да скрие бликналите сълзи, и тичешком излезе в градината. Ханелоре и Алберт бяха стъписани от постъпката на сина им. Не можеха да сторят друго, освен безучастнo да проследят как Максимилиан изтича навън след Надя. Младият мъж се приближи до момичето. Беше избягала чак до беседката в полутъмната градина. Обгърна с ръце тялото ú, което се тресеше, и притисна главата ú към рамото си. – Не се шегувам, Надя. Моля те, омъжи се за мен! После за първи път я целуна по устните. На следващата вечер в дома на Вагнер цареше тревожно мълчание. Максимилиан седеше сам на дивана за двама и слушаше майка си и баща си, които от време на време казваха по нещо кратко. Не отвръщаше по никакъв начин на притесненията, които те изброяваха. Родителите му бяха хора на средна възраст. Седнали близо един до друг, говореха за безпокойството си, като не оставяха съмнение, че най-важно за тях бе щастието на сина им. Имаха либерални възгледи и по принцип не бяха против синът им да се ожени за еврейско момиче. Майка му казваше: – Знам колко болка ти причинява решението да се откажеш от тази женитба. След дълга пауза баща му продължаваше: 250


– И все пак тази тъжна ситуация е приемлива, като се има предвид какво ще сте принудени да изживеете, ако се ожените... Максимилиан само слушаше в мълчание, без да отговаря каквото и да било, сякаш просто изчакваше разговорът да свърши. Тези потискащи семейни разговори се повториха още няколко пъти през един-два дни разстояние. Една вечер Алберт предупреди сина си: – Няма да оставят жена ти на мира, майка ú и баща ú също, въобще не биха пропуснали възможност да я накарат да си плати, че се е омъжила за ариец. Майка му добави: – Не се знае и в каква страна ще отраснат децата ви. Може би ще живеят цял живот нещастни и в опасност. Тази вечер Максимилиан за първи път отговори на родителите си: – Ще се оженя за Надя. Снощи тя прие. Майка му си глътна езика. Не знаеше какво да каже. Погледна мъжа си, сякаш търсеше помощ от него. А той се замисли дълбоко, като че ли се откри много важно развитие и нова информация по темата. Наведе се напред, подпря лакът на коляното, хвана се за брадичката. Стоя така, потънал в мисли, още известно време. После с рязко движение се изправи. – Тогава най-добре да я направим тази сватба! Ханелоре гледаше мъжа и сина си с очи, които щяха да изскочат от орбитите си. В това време Макс започна да се смее. Щом и Алберт се присъедини към него, смехът на Макс стана още по-силен. Накрая и жената се разсмя. Всички дълго се превиваха от смях. С насълзени очи Ханелоре каза: – Аз си знаех, че няма да се откаже. Защото и той е Вагнер. Аз много добре познавам това семейство. Щом си наумят нещо... 251


Смееше ли се, плачеше ли, не ставаше ясно. След известно време Алберт накара останалите да замълчат. За да бъдат приети думите му сериозно, изчака малко и обяви условието си: – Обаче искам от вас да се преместите в друг град и доколкото е възможно, да пазите в тайна, че Надя е еврейка. Като госпожа Вагнер никой няма да се усъмни в нея. Това предложение веднага беше прието. После посетиха семейството на Надя. Баща ú беше румънски евреин. Живееха в един от отдалечените квартали в разнебитена двуетажна къща. Стаите на семейството бяха на горния етаж, а долния баща ú Исак използваше като шивашко ателие, в което закърпваше, преправяше, стесняваше и разширяваше стари дрехи. Над дюкяна му пишеше Schneider*. След бойкота не му бяха останали много клиенти.

Семейството на Надя също посрещна това решение с малко радост и с повече загриженост. След няколко седмици направиха в градината на Вагнерови малко сватбено тържество. Ожениха се според католическите обичаи. На тържеството присъства свещеник, а не равин, но след като гостите се разотидоха, двете семейства изпълниха и еврейския сватбен ритуал. Надя и Максимилиан застанаха под хупата**. Двете семейства осветиха вино според еврейските обичаи, наляха го в чашите на младоженците и после ги счупиха. Изпълниха всички еврейски традиции – бяха сложили на главите си кипа, четоха откъси от Стария и Новия завет, последва четене на брачния договор ктуба и произнасяне на седемте благословии. След това младоженецът се изправи на крака и всички разбраха, че се готви да направи нещо важно. Под погледи* Шивач (нем.). – Б. ред. ** Еврейски сватбен балдахин. – Б. ред.

252


те на двете семейства Максимилиан извади цигулката, която беше приготвил предварително. Ханелоре зае мястото си пред пианото, което също беше изнесено навън. От двете страни на инструмента горяха свещи, поставени в свещници. Макс и Ханелоре свиреха ли, свиреха, а по лицето на Надя като бисери се ронеха сълзи. Композицията свърши, музиката заглъхна. Максимилиан изчака да стихнат аплодисментите, след което обяви името на мелодията, която бяха изпълнили: – Серенада за Надя! Тази сватба беше много нетипична за нацисткия режим. Роднините на Надя останаха много доволни. Семейство Вагнер, които бяха католици, подходиха много толерантно и се съгласиха с всичко. Понеже евреите от дълги годиниживееха под натиск, родителите на Надя бяха решили да ú дадат и име, което се среща често и при католиците – Катарина. Младоженците напомниха на себе си и на семействата си, че занапред пред други хора ще употребяват само името Катарина.

Скоро след сватбата Максимилиан започна работа в университета в Хайделберг и двамата се пренесоха в този красив град. Не им отне много време да се устроят добре. Госпожа Катарина Вагнер беше хубаво немско име. В университета, в който Макс започна да работи, нямаше никакви евреи. И в предишния не бяха останали. Няколко негови приятели бяха заминали за Истанбул. В писмата им, минали през Марсилия и пристигнали с месеци закъснение, се говореше положително за живота в този град. Младото семейство водеше порядъчен живот под името господин и госпожа Вагнер. Така минаваха месеци и години, но нощем със страх и загриженост говореха за положение253


то в страната. Не можеха да повярват, че нещата са стигнали дотук. И те, както и много други хора, се бяха излъгали. Третият райх не беше рухнал за няколко години, както бяха очаквали, а напротив, ставаше все по-силен. Чуваха, че затваряли евреите в концентрационни лагери. Междувременно семейството на Надя набързо беше решило да замине за Румъния. Надя и Макс приеха това като добра новина. Ако не друго, поне си бяха спасили живота. Бяха заминали, без да кажат на никого, за да избегнат опасността от евентуални пречки. Нацистите вече по-открито защитаваха антихуманната си политика. Беше така, защото хората, които ги подкрепяха, вече не го правеха по инерция, както по-рано. Все повече се увеличаваха привържениците им, които ги познаваха и одобряваха. Междувременно гласовете на тези, които критикуваха нацистите, започнаха лека-полека да се чуват. Но все пак влиянието на опозицията се ограничаваше с най-различни похвати – майсторски и привидно демократичини. Тогава от Париж дойде новина за атентат, от която нацистите се възползваха. Един младеж на 17 години, поляк, беше застрелял служител от немското посолство в знак на протест срещу убийството на майка му и баща му. Тази случка беше определена като агресия на евреите срещу нацистите. Напрежението непрекъснато се подклаждаше. Заговори се за нападения срещу немската раса и за това, че такива опити трябва да бъдат потушени, както и да се търси възмездие. Максимилиан и Катарина следяха събитията със загриженост. Социалната бомба, от която се страхуваха, избухна на 9 ноември 1938 година. Големите безредици, продължили до следобеда на следващия ден, щяха да останат в историята на Германия и на човечеството като ден на срама. В резултат от нападенията бяха разграбени хиляди еврейски магазини, ателиета и кабинети, стотици хора бяха 254


ранени. Бяха убити 91 евреи. Когато накрая на тази нощ, наречена Kristallnacht, изгря слънцето, лъчите заедно с пламъците от пожарите се отразяваха в изпочупените по земята стъкла и блестяха като кристал. Затова кръстиха тази ужасяваща нощ „кристална“. В този ден бяха опожарени синагоги, унищожени бяха дори и гробове.

Професор Максимилиан Вагнер вървеше към университета, хванал за ръка елегантната си съпруга, облечена във вечерен тоалет. – Скъпа моя, все още може да се откажеш. Ако искаш, да се върнем, да те оставя вкъщи. – Макс, този път трябва да присъствам. Нали преди няколко дни ти сам каза, че много рядко се появявам. Почти не идвам, но ако и сега не дойда на това събитие в твоя чест, няма да можем да го обясним на хората. Преподавателят Вагнер беше много обичан в университета. За кратко време беше станал доцент, а после и професор. Възможностите, които се откриваха пред него, непрекъснато растяха. А всяко издигане в академичните среди, всеки успех ставаше повод за събирания, забавления и празненства с шампанско. Тези тържества се провеждаха полуофициално. Тази вечер се събираха да празнуват успеха на новата книга, която Максимилиан беше публикувал. Гостите на коктейла се поздравяваха учтиво и си разменяха любезности. Една от преподавателките в университета се качи на катедрата и каза няколко думи относно повода за събирането. Покани ректора на сцената за кратко слово. Ректорът каза няколко стандартни общи думи. Разказа за работата на професор Максимилиан Вагнер. Към края на речта си повиши глас, за да даде сигнал, че правилата го на255


лагат. Опита се да изглежда развълнуван и заговори за превъзходството на учените от немската раса. Поздрави Максимилиан Вагнер, един учен за пример. Сервитьорът, който чакаше в средата на залата с шише в ръка, точно в този момент гръмна шампанското. Залата избухна в ръкопляскания. Ректорът се присъедини към останалите професори и също взе чаша шампанско. Всички търсеха удобен момент, приближаваха се до Максимилиан и го поздравяваха. За да сложи край на церемонията, служителката от университета отново се качи на катедрата и прочете съобщението от Министерството на образованието. След последните думи всички в залата силно изпънаха дясната си ръка напред и неедновременно извикаха Heil Hitler. Сърцето на Катарина се сви. Дали някой забеляза, че тя не се включи в общия поздрав? И бездруго напоследък се носеха слухове. Упоритата жена на катедрата повтори някои от думите в съобщението. Множеството в залата отново премести чашите си в лявата ръка и завика без синхрон Heil Hitler. Този път и Катарина изпъна силно ръка напред. Направи това толкова рязко, че усети силна болка в рамото. Извика с пълна сила: – Heil Hitler! Сгъна ръка в лакътя и я прибра към себе си. После отново рязко я опъна напред. Отправи още един поздрав, този път дори с по-остро движение отпреди, и извика с толкова силен глас, че чак я заболя гърлото: – Heil Hitler! От очите ú потекоха сълзи. Максимилиан Вагнер се приближи към съпругата си, която стоеше напрегната и цялата трепереше. Хвана нежно ръката ú и я свали. После поведе жена си към изхода. Излязоха, без да се сбогуват. Никой не им се разсърди, че си тръгнаха, без да се обадят. Хората разбираха вълнение256


то на двамата и особено чувствата на германката, изпълнена с гордост от успехите на съпруга си. Това си и говореха, докато се усмихваха след тях. Чак на прага пред дома им Надя заговори с нормален глас: – Извинявай, любими. Макс се наведе и нежно целуна жена си по мократа буза.

Друг път Макс влезе вкъщи с вестник и хляб в ръка. Целуна съпругата си, която го посрещна на вратата. След като остави хляба в кухнята, двамата преминаха в задната стая. Тя беше най-отдалечената от съседния апартамент. Вечер, когато си говореха и четяха вестници, предпочитаха да са там. Във вестника прочетоха материал, чийто автор твърдеше, че евреите може да бъдат разпознати по миризмата. Отново горчиво се засмяха. Беше им станало навик да се смеят след всяка подобна новина и коментар. Макс остави вестника и се поизправи в креслото. Погледна с възхищение и обич жена си, която продължаваше да чете. После се протегна и започна леко да я гали с върха на пръстите си, най-напред по косите. Когато стигна до шията, се наведе и докосна устните ú. – Човекът може и да е прав! И аз те познавам по уханието. Действа ми като терапия. Този път Надя не се засмя. – Макс, проверявали браковете между арийци и евреи! В други градове отдавна са започнали. Продължи с горчиво изражение: – Тук вече няма да ни оставят на мира. – Не знам, скъпа моя. Но в университета още никой не прави такива разследвания. За тях ние така или иначе 257


принадлежим към най-надеждната прослойка. Засега няма опасност. Надя обхвана с ръце главата си, която беше започнала да я боли. От дочутите разговори на улицата разбираше, че заплахата значително расте. Разбираше, че мъжът ú я успокоява, като умишлено омаловажава опасността. Но въпреки всичко той не успяваше да скрие факта, че обръчът се стесняваше с всеки изминал ден. Ситуацията беше извън контрол. Надя чуваше всякакви слухове за хора, които криели самоличността си и се представяли за германци. Дори се споменаваше за такива, които, макар и с немски произход, по погрешка били залавяни и изпращани в лагери. Младата жена вече не издържаше. Не искаше да живее повече така. Изпадаше в ужас при мисълта, че ще бъде отделена от Макс, ако я затворят в един от тези лагери. Дори не можеше и да си представи, че няма да може да вижда мъжа си. Чувстваше, че Максимилиан също не би могъл да живее без нея. И за да не му причини тази мъка, внимаваше много да не я хванат. На всичкото отгоре чакаха дете. Вече бяха минали два месеца и тя беше напълно сигурна в това. Грижите и страховете ú все повече растяха. Приятелите им в университета вероятно бяха дочули нещо, защото един по един престанаха да се обаждат. Колкото и Макс да повтаряше: „За тях ние принадлежим към надеждната прослойка“, беше съвсем ясно, че истината е друга. Всъщност нямаше нищо такова като надеждна прослойка. Всеки се съмняваше във всекиго. Преди ден ректорът на университета беше извикал Вагнер да се закълне във вярност към Хитлер. Той беше отказал. За тях вече беше много трудно да останат в Германия. По тази тема говореха с часове. И двамата осъзнаваха, че вече са взели решение да напуснат страната. Но сякаш имаха нужда още да си обясняват един на друг защо трябва 258


да заминат. Максимилиан говори по този въпрос с родителите си. Те също го подкрепиха, че най-правилното решение е да напуснат Германия. Надя го попита: – Добре, но къде ще отидем, къде ще живеем? – В Истанбул... Там ще можем да си изградим нов живот. В крайна сметка в Турция имаме и приятели.

Бащата на Максимилиан уреди необходимите за пътуване в чужбина паспорти и визи благодарение на влиятелни познати в Берлин. Надя и Макс продадоха вещите си в другия край на града на един вехтошар, който не ги познаваше. Професор Вагнер посочи семейни причини и напусна университета. Една събота се качиха на влака и се отправиха към Париж. Последното, което професорът направи, преди да потеглят, беше да пусне едно писмо в пощенската кутия на гарата. То беше адресирано до ректора на университета. Надя се беше опитала да разубеди Макс да пише това писмо, но не беше успяла. Той гледаше на писмото като на свой дълг и вярваше, че то носи историческо значение. В него Макс критикуваше режима на Третия райх, сравняваше със земята расистката политика на Адолф Хитлер и заявяваше, че за него е чест да има съпруга еврейка. Докато влакът за Париж потегляше, двамата си говореха, че ще останат там една седмица, след което ще се качат на „Ориент Експрес“ и ще тръгнат към Истанбул. Бяха обзети от щастие, че започват нов живот. Бяха седнали на една маса в елегантния и красив вагон-ресторант. Сервитьорите бяха с папийонки. – За хубавите дни, които ни предстоят! Макс пиеше шампанско. Беше в празнично настроение. Надя му правеше компания само с чаша вода. Беше бремен259


на, а и в последно време, най-вероятно от напрежението, все я болеше глава. И тази вечер не беше изключение. На границата влакът спря, гарата беше пълна с нацисти. С шапките си с високи козирки, пречупените кръстове и кожените панталони приличаха на стадо вълци. Надя се беше представила като Катарина на няколкото души, с които се бяха запознали във влака. Вече оставаше много малко до френската граница. Съвсем скоро на всички, които я питаха за името, щеше да отговаря гордо „Надя“. Двама нацисти минаваха за проверка. Максимилиан подаде двата паспорта и визите. Беше спокоен, понеже всичко беше изготвено безупречно. Дори не погледна този, който проверяваше документите. Както и беше предположил, начумереният нацист би печатите и им върна паспортите. После заедно с другия служител пожелаха на Макс добър път и продължиха. Дори леко докоснаха ръба на шапките си и поздравиха „госпожа Вагнер“. Може би тези двамата бяха последните нацисти, които виждат в живота си. Е, не че ще им липсват. Дори не погледнаха след тях. Продължиха с разговора си оттам, откъдето бяха спрели. Междувременно беше дошъл и десертът, който бяха поръчали. Но Надя продължаваше да разтрива слепоочията си. Макс напълни една чаша с вода. – Скъпа, хайде, вземи си лекарството, преди болката да се е усилила още повече. – Не е у мен, остана в куфара. След малко ще отида да го взема. – Не, аз ще ти го донеса. Макс стана от мястото си. Леко разтри слепоочията ú. – Ще видиш, че като отидем в Истанбул, и главоболието ти ще мине. Защото причина за него са тези трудни и неспокойни дни, които преживяваш тук. Докосна я леко по рамото, сякаш казвайки: „Почакай!“, и излезе от ресторанта. Купето им беше три вагона по-на260


пред. Влакът не се движеше и затова беше лесно да се върви по коридорите. Като влезе в купето, отвори куфара на Надя и започна да търси лекарствата ú. В този момент влакът потегли. Найнакрая намери лекарството в несесера ú. Влакът се движеше все по-бързо и Макс измина трите вагона обратно до ресторанта, блъскайки се ту вляво, ту вдясно. Седна на масата, на която храната и напитките им още си стояха. Надя не си беше на мястото, най-вероятно беше отишла до тоалетната. Докато я чакаше, отпи глътка от шампанското. Постави лекарството точно до чашата на Надя, която преди малко беше напълнил с вода. Влакът напредваше в тъмнината с висока скорост. След като излязоха от нацистка Германия, като че ли и тракането му по релсите се беше променило, беше започнало да звучи весело. Вече бяха преминали на френска територия. Докато сегашните управляващи не паднеха от власт, нямаше да се връщат в страната. Професорът беше твърдо решен да осигури на Надя най-добрия и уреден живот в някоя неутрална държава и да ú даде щастието, което заслужава. Измина още малко време. Надя все още я нямаше. Хората по съседните маси хвърляха на Максимилиан скришни погледи и това правеше ситуацията още по-странна. След като почака малко, отиде до тоалетната в края на вагона и почука на вратата. Провикна се: – Надя, добре ли си, любима? Скоро след това вратата се отвори и отвътре излезе един елегантен мъж с папийонка. Максимилиан отиде при сервитьора. – Спомняте ли си дамата, с която вечерях? – Разбира се, господин Вагнер! – Добре, къде е тогава? – На границата дойде Гестапо и свали госпожа Вагнер от влака. – Каквооо? 261


– Да, точно така стана. След като вие напуснахте масата, дойдоха и взеха госпожа Вагнер. Докато казваше това, сякаш изпитваше някакво скрито удоволствие. Зад фалшивата му вежливост сигурно се криеше жесток нацист и това положение много го забавляваше. – Тоест жена ми остана в Германия, това ли ми казвате? – Да, господин Вагнер. За съжаление, така е! – Искам да се върна обратно. – Не може да се върнете, господин Вагнер! До следващата гара има още доста. Ужасéн, Максимилиан се втурна към машиниста. Когато молбите му не срещнаха разбиране, се хвърли към коридора и дръпна аварийната спирачка. Влакът спря много рязко, разлюлявайки всичко вътре. Кондукторът дойде с бързи крачки и смъмри професора: – Какво правите, господин Вагнер! Спряхте влака посред нощ насред нивите. Дори и да искате, тук нищо не можете да направите. Точно в този момент Максимилиан видя зад себе си лекаря на влака, който заби спринцовка в ръката му, сякаш че забиваше нож. Това беше последното, което Макс видя тази нощ. Веднага след това усети силна болка в ръката си и загуби съзнание. Беше се държал като луд, беше викал и крещял и накрая беше дръпнал и спирачката, затова машинистът беше решил да го упоят. Когато Максимилиан се свести, беше в леглото си в купето. Болеше го глава. Като понечи да стане, забеляза, че е вързан с белезници за леглото. Случилото се беше ужасно. Не можеше да повярва. Той беше на френска територия, а Надя остана в ръцете на Гестапо. Искаше веднага да се върне обратно. Отново започна да вика и да крещи. Щом вратата се отвори, видя, че вътре влиза охраната на влака. – Освободете ме! – Не се притеснявайте, в Париж ще ви пуснем. Поста262


вихте сигурността на влака и пътниците в опасност и затова, възползвайки се от законното си право, бяхме принудени да ви упоим и да ви сложим белезници. – Освободете мееее! Максимилиан слезе от влака в Париж и веднага се обади по телефона в Германия. Но баща му говореше някак странно. Отговаряше му несвързано, сякаш че човекът на телефона е някой приятел, с когото се е чувал едва преди няколко дни. – Татко, какво казваш, не те разбирам! – Да, приятелю, ще ти се обадя много скоро. – Аз в момента съм в Париж, тате. Разбра ли какво ти казах за случката във влака? – Разбира се, няма проблеми. Хубаво, така да направим. Ти най-добре отиди там. Да, най-добре е така. – Тате, искаш да кажеш да не се връщам ли? То аз така или иначе не мога. Такова писмо изпратих на ректора, че... – Гестапо е тук! Гласът на баща му премина в шепот. Явно беше успял да намери момент, в който да обясни ситуацията. После пак заговори с нормалния си глас: – Да, Курт, приятелю, както вече казах, да се чуем, като пристигнеш там, става ли? – Разбирам, татко. Добре, аз тръгвам към Истанбул. Тате! Умолявам те, намери Надя! Вече единственото, което можеше да прави в Париж, беше да чака влака за Истанбул. Дотогава Макс обикаляше улиците на града, в който не познаваше никого, и от очите му се лееха сълзи. Не ядеше, не пиеше, не сядаше да си почине. Надяваше се, че ако много се измори, може би ще успее да заспи във влака, да оцелее и да стигне до Истанбул, без да се побърка. Искаше да живее. Трябваше да живее заради Надя.

263

Откъс от "Серенада" 2  

История и съвременност, световни събития и житейски съдби, любов и безчовечност, много тъга и много надежда. Съзвучие между минало и настоящ...

Read more
Read more
Similar to
Popular now
Just for you